СПОМЕНИТЕ НА ЧЛЕНА НА ГЛАВНИЯ ЩАБ НА ИЛИНДЕНСКО-ПРЕОБРАЖЕНСКОТО ВЪСТАНИЕ АНАСТАС ЛОЗАНЧЕВ

През 2003 г. по случай 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание издадохме сборника със спомени на участниците в революционните борби на македонските българи Андон Кьосето, Анастас Лозенчев, Григор Попев, Аргир Манасиев, Христо Пасхов, Мите Хаджимишев, Кръсто Лазаров и Екатерина Паница „Македония в пламъци“. Спомените са записвани от Боян Мирчев, който е един от най-заслужилите ратници за съхраняване на спомена от величавата борба на ВМОРО. Техните оригинални записи се съхраняват в Централния държавен архив и в Българския исторически архив в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и бяха предадени на съхранение лично от него в последните години от живота му. Книгата отдавна е изчерпана и е библиографска рядкост и би трябвало да помислим за едно ново нейно допълнено издание.

 

Тук нашите читатели ще имат възможност да прочетат спомените на един от най-заслужилите дейци на тази българска революционна организация члена на Главния щаб на Илинденско-Преображенското въстание Анастас Лозанчев.

Анастас Лозанчев е роден на 8 април 1870 г. в Битоля. Завършва Българската мъжка гимназия “Св. св. Кирил и Методий” в Солун и учи фотография в София. Работи като учител в с. Смилево и Могила, Битолско и работи като фотограф в Битоля. Лозанчев е един от първите дейци на ВМОРО и член на Битолския окръжен революционен комитет. Делегат е на Солунския конгрес (2–4 януари 1903 г.) и на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг (април 1903 г.). По време на Илинденско–Преображенското въстание, заедно с Дамян Груев и Борис Сарафов е член на Главния щаб на въстанието в Битолския въстанически окръг. След въстанието продължава нелегалната си организационна дейност в Битолско до септември 1904 г., след което се премества да живее в София. През Хуриета и войните, когато Македония е освободена, за известно време живее отново в Битоля и взима участие в юбилейните илинденски тържества през 1943 г.  През 1919 г. участва в дейността на Временното представителство на обединената бивша ВМРО. През целия си живот отстоява заетата от него позиция на Солунския и Смилевския конгреси за необходимостта и навременнността от Илинденско–Преображенското въстание през 1903 г. Пише спомени и статии, в които публично защитава отново позициите си.

Анастас Лозанчев умира в София на 8 ноември 1945 г.

Спомените му се съхраняват в Българския исторически архив при Народната библиотека “Св. св. Кирил и Методий”. Вж. Б. Мирчев, Спомени на някои активни дейци в македонското революционно движение, ИИБИ, т. 6, 1956, с. 482 – 497. Представените тук спомени на члена на Главния щаб на въстанието вземаме от нашия сборник „Македония в пламъци. Освободителните борби на българите от Македония в спомени на дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация“. Записал Б. Мирчев. Съставителство И. Бурилкова и Ц. Билярски. София, 2003, с. 97-110.

Ива Бурилкова и Цочо Билярски

СПОМЕНИ

Спомените на Анастас Лозанчев и на Григор Попев (записани през 1930 г. и 1932 г.) се отнасят до началния период на организацията, до първите нейни стъпки. Те са особено ценни, защото ни разкриват някои драматични моменти от революционното движение в Македония. При прочитането на спомените на Лозанчев трябва да се има предвид, че той е най-критикуваният, сочен като най-ярък привърженик за въстание. И такъв си остана докрай. На читателя ще направи впечатление невъздържаността, с която Лозанчев се нахвърля срещу Дамян Груев, с когото на всяка крачка иска да дели мегдан. Трябва да подчертая, че бяха нужни немалко усилия, за да склоня Анастас Лозанчев да разкаже за своята дейност. В това отношение ми помогна обстоятелството, че през детските години другарувах с първородния му син. И при записването на спомените Лозанчев бе крайно възбуден. По отношение на някои дейци той е остър и до крайна мера субективен. Но това нещо не ме смущаваше, защото желанието ми бе да предам спомените му независимо от неговото отношение към издигнатите вече до кумир водачи на македонската революционна борба. Така че спомените и в този си вид са ценни, защото допринасят за изясняване на редица неща. Трябва да отбележа, че и самия Анастас Лозанчев като че ли схващаше остротата на своя разказ по отношение на някои дейци и на няколко пъти изтъкваше, че спомените ще могат да видят бял свят само след неговата смърт. (Той се помина през 1945 г.).

Б. Мирчев

 

[София, 1930 г.]

Роден съм на 8 април 1870 г. (ст. ст.) в Битоля. Баща ми се казваше Диме Лозанчев, а майка ми Анча. Той се занимаваше с кръчмарство и търговия, а имахме и зеленчукова градина, която давахме на изполица.

Пети клас завърших в Солунската гимназия през 1885 г. Съученици ми бяха Христо Матов, Йосиф Дякончето, Александър Чакъров и др. След като завърших пети клас, прибрах се в Битоля, където престоях известно време, а през 1887 г. заминах за София и постъпих на работа при фотографа Карастоянов. Скоро обаче се разболях и се върнах в Битоля. После заминах за Белград, където купих фотографически апарат (машина). Преди това в продължение на две години (1891 - 1892 г.) бях учител в селата Могила и Смилево, Битолско. В последното село учителствахме заедно с Лазо Лигушо и Неделко Дамянов, а в село Могила учителствах сам. Учител станах, защото бях заболял, но после отново станах фотограф. През време на революционната ми дейност този ми занаят служеше за прикритие. В продължение на месеци обикалях Костурско, Охридско и други места. Тогава този занаят бе трудна работа.

Баща ми Диме Лозанчев бе замесен в Охридската завера. По тоя повод ще разкажа два случая. Тогава у нас, в Битоля, се укриваше Никола войвода, млад, хубаво облечен човек, когото после турците успяха да заловят в Призрен и той издаде много неща. Никола издаде и моя баща, като предал на турците, че у нас между другото бил оставил и едно ножче. Вярно, Никола войвода бе оставил едно ножче, но един турчин го хареса и го взе, като плати за него една бяла меджидия. И сега, когато турците направиха обиск, не намериха търсеното ножче. По това време в къщи имахме книгата “Източният въпрос и Санстефанска България” от Драган Цанков. При обиска аз държех книгата в ръцете си и не я давах, като казвах на турците, че тя ми е нужна за в училище. Ако турците бяха открили дори само тази книга, щяха да осъдят баща ми на затвор.

При нас се укриваше също и Димитър Стерев, който бе изпратен от България също по такава работа. (През последно време той живееше в Русе.) Беше нещо като писател. Той ме научи да играя на карти, за да му минава по-лесно времето. Тогава бях на 11 години.

В продължение на няколко месеца Диме Чакре се укриваше при нас и преди Великден заедно с Ташко Гавазов замина за Прилеп, където стана случката с Крапчевци. Диме Чакре имаше жена туркиня, която се бе покръстила. Тя престоя доста време у нас и, преди да замине за Прилеп, той я изпрати в Кюстендил.

* * *

В Ресен се бяха събрали мнозина от по-сетнешните деятели. Преди това Дамян Груев беше ми говорил за революционни комитети. В Ресен не се състоя никакъв конгрес. Илия Шилигаров пише, че там бил и Пере Тошов. Това не е вярно. В Ресен бяхме на 15 август 1893 г. А с Пере се запознах през м. ноември. Там бяха д-р Христо Татарчев, Дамян Груев, Глигор Попев, Георги Пешков, Александър Панов, Трайче Доревски и др. Даме Груев заедно с Алексо Панов и Глигор Попев, след като престояха няколко дни в Ресен, заминаха за Охрид.

С Даме се познавах още като дете и баща ми издейства той да бъде приет за степендиант. По-късно Даме заедно с Димитър Мирчев отидоха като стипендианти в Сърбия, но там не останаха дълго.

В Ресен не е имало никакъв конгрес, защото дотогава нямаше организация, а само отделно организирани лица и може да се каже, че тя започна оттогава. Това се отнася за Битолско. Може да са водени разговори между Пере и Даме, но организация не е имало; по-точно е да кажем, че в Ресен се състоя сбирка, но не и конгрес. Организацията в Битоля започна след идването на Пере, през ноември 1893 г. С него се запознах на годежа на Глигор Попев. Тогава Пере бе назначен за учител в гимназията в Битоля.

Даме, за да ме засегне, съобщава в спомените си, че едни от първите членове на организацията в Битоля били Никола Алтипърмаков и Неделко Дамянов. А същите бяха посветени в делото не от Даме, а от мен. С Неделко Дамянов учителствахме в село Смилево, а с Никола Алтипърмаков ни свързваше ловът. Тогаз започна покръстването с револвер и евангелие. Редът на покръстените лица в Битоля е следният: аз, Пере, Георги Пешков и Глигор Попев. По-късно вече влезе в организацията и Георче Петров. Пере, макар и близък с Георче, не искаше той да бъде приет в организацията. Тогава те двамата живееха в пансиона. Георче влезе в организацията две години по-късно.

Даме твърди, че с неговото идване в Битоля се поставило начало на организацията. А той дойде доста късно... По това време ние в Битоля вече действахме на широка нога. Въобще, може да се каже, че има много неверни данни в спомените, предадени от проф. Милетич.

В Битоля организираната борба започна малко по-късно, но затова пък изпреварихме много други организации. В нашата организация имаше голяма стегнатост и по-голямо желание за работа.

Пере Тошов не беше силен като организатор и той можеше да влияе само на тесен кръг хора. Щом погледнеше психологически на някого и установеше, че е годен за работа, той го привличаше към себе си и му даваше дух, докато другите вършеха обратното. Пере Тошев бе много издигната личност в организацията. Грешката на Пере бе в неговия характер.

С Даме бе обратното: той не търсеше личността, а си служеше с хора като Георги Попхристов, Аце Дорев, Александър Ефтимов – все посредствени личности. Повечето от дейците на организацията, като Лечо, Манол Розов, Лазар Поптрайков, Пенчо, който действаше в Преспата, са възпитаници на Пере. Онези, които работеха с Пере, се срастваха с организацията.

Революционната борба започна не с Даме, а с Пере Тошов. Революционните идеи у Пере бяха по-оформени, отколкото у Даме Груев.

Пере и Даме се познаваха от Прилеп, където бяха учителствали. Пере Тошов беше по-темпераментен бунтовник. Даме можеше да влияе, как да кажа, със своя говор върху масата, а Пере това не можеше. Той влияеше само на отделната личност, като не притежаваше дар слово. Борис Сарафов като оратор също бе по-добър от него. Пере не можеше дори да пише добре. Също и Даме не можеше да пише, а пък Георче Петров можеше да пише в продължение на 48 часа без умора, и то не само да пише, но и да твори. Пере Тошов беше до крайна степен мълчалив, но много избухлив, като не даваше пет пари за никого. Седи, седи и изведнаж извади обувката и я запрати на някъде, ябълка, круша, каквото му попадне. Но въпреки тези избухвания ние по-младите бяхме в обаяние от него. По начало не можех да понасям никаква волност, а волностите на Даме въобще никой не можеше да ги понася. Волностите на Пере – понасяхме всички.

Пере Тошов в някои отношения не можеше да понася Даме. Същото бе и с Георче – и той не можеше да понася Даме. Онези, които работеха с Пере, се срастваха с организацията. Мога да кажа, че в организацията уважавах две личности – Гоце Делчев и Пере Тошов. Само пред тях аз се прекланям.

* * *

С Гоце Делчев съм бил само в продължение на няколко дни. Той правеше впечатление със своята дейност. Гоце можа да преброди цяла Македония в едно тежко време. Той имаше обноските на Пере, но беше и по-добър организатор.

След преместването на Пере в Битоля дойде и Даме и в късо време между нас се появиха конфликти. Една от причините за това бе следната: вземем ли решение по даден въпрос, Даме не се стесняваше после да застъпва противното на взетото от нас становище. А на мен такива работи не ми харесваха. Винаги бих се съгласил с изменение на взето вече решение, но ако това, разбира се, става не по волята на един човек, а по общо решение, по решение на всички ни, по решение на цялото ръководство. Веднаж казах на Даме, че този начин на работа няма да върви занапред, и се оттеглих за известно време от активно участие в работите на организацията. Все пак продължавах да помагам в организационните работи.

Когато Гоце Делчев дойде в Битоля, Даме Груев бе в затвора. Тогава Делчев ми гостува в продължение на 4 дни и водихме продължителни разговори. Той искаше да узнае лично от мен причините за оттеглянето ми от организацията и на края ме подкани отново да взема участие в организацията. Дадох съгласието си за това, но при уговорка, че моят глас ще се слуша толкова, колкото гласа на другите. Тогава едно от моите условия за повторното ми влизане в организацията бе Георги Пешков да престане да се занимава с парични въпроси. Последният бе загадъчна личност и с него никога не съм бил в дружелюбни отношения (от братята Пешкови Кольо беше по-добър).

Гоце пожела да се види с Даме, който се намираше в Битолския затвор. Тогава син ми Цветан бе на една година. Хрумна ми план, по който бихме могли да осъществим това свиждане. Планът бе следният: Гоце да вземе детето в ръце и с майка ми да се отправят към затвора. Гоце Делчев възприе тази моя идея и на два пъти посети Даме Груев в затвора. Вторият път той отиде сам. Гоце и Даме бяха водили разговор и по моите искания.

От Битоля Гоце Делчев замина за село Буф, Леринско, а оттам се упътил за България. Целта, за която Делчев бе пристигнал при нас, беше да ревизира четите и да повдигне духа на населението. Една от големите грешки на организацията бе и Гоцева грешка. Той искаше да се бърза с доставката на оръжие. А това носеше рискове. По-късно Гоце казваше, че “не трябва да се действа...” Но в такъв случай защо беше необходима тази подготовка? Това беше негова грешка. Защото, когато човек разполага с оръжие, започва да мисли по-другояче. В своята голяма обиколка из Македония съветите, които Гоце даваше, бяха да се бърза колкото се може повече с доставките.

Гоце пристигна в Битоля от Прилеп, но това с положителност не мога да твърдя. Или пък беше пристигнал от Морихово? Но си спомням, че от Битоля той замина от Буфкол, Костурско, Ресенско, откъдето се завърна обратно. Той се придружаваше от един момък, името на когото не мога да си спомня. Гоце Делчев не беше от салтаналиите, не водеше голяма чета, не вършеше глупости, като например Борис Сарафов, който се ограждаше от “ураджии”. Гоце бе чуден човек. Негова грешка бе бързината. Щом не искаше да се вдига въстание, защо беше тази подготовка? Тогава ние заставяхме всяко лице да си купи, да се снабди с оръжие. Бързината във въоръжаването – това бе грешката на Гоце. Други грешки у него аз не намирам. По-късно Гоце казваше, че не трябва да се вдига въстание. А въстанието ни се наложи. Една от причините, да ни се наложи то, бе именно проповядваната от Гоце Делчев “бърза подготовка”.

* * *

У мен нямаше амбиции. Ако имах такива, както например у Борис Сарафов, щях да постоянствам докрай, но аз се оттеглих от организацията, защото дойдох в разрез с моите най-близки другари. Ако не беше станало въстанието, предстоеше разруха. Питам аз, защо не избухна въстание отсам Вардара? Защото там бе всичко разложено, а не че не искаха да вдигнат въстание, не че някой им попречи. Попречи им обстоятелството, че не бяха готови. Та нали ингилизовци в Солун на конгреса бяха за въстание? Противници на въстанието в Солунския конгрес бяха един - двама души.

С Даме Груев, както вече споменах, идвах начесто в конфликт. Ще разкажа една случка, която стана с брата на Сребрен Поппетров, когото убиха като предател. По този повод имах неприятност с Даме Груев. Беше паднало съмнение, че братът на Сребрен Поппетров станал предател. Такива донесения получихме от началника на гара Екшису. Войводата Марко Лерински на няколко пъти беше писал, че Стефан Петров е доносничил на турците. Това ние не искахме да допуснем и затова постоянно отлагахме взимането на съответни мерки. Един ден Марко Лерински писа остро писмо. (Кореспонденцията водех аз.) След съвещание с другари отговорих на Марко Лерински да отиде в Екшису, да повика приятели и неприятели на Стефана и след като проучи въпроса, да ни пише, а ние от своя страна ще вземем решение. По въпроса той се отнесъл и до Даме, който наредил от затвора да не се предприема нищо. Още на другия ден Марко писа отново и питаше: “Какво правите, каква е тази работа...?” По този повод ходих при Даме, карах му се и заявих да не дава нареждания от затвора, защото в противен случай ще се оттегля отново от организационните работи.

И наистина изказаните опасения на Марко се сбъднаха – след няколко дни бяха убити Марко Лерински и Абдурамана в Пътеле, което бе катастрофа за организацията, защото се откриха много пушки. По-късно самите селяни убиха Стефана. И днес Сребрен Поппетров ме обвинява, че съм извършил убийството. Но заявявам, че не аз реших убийството на Стефана, защото и сега за мен не е изяснено дали Стефан бе действително доносник. Но трябва да кажа, че съмнение имаше, а Марко беше напълно убеден в предателството на Стефана.

Марко Лерински бе буден организатор. Но неговата организационна дейност не му помогна и турците можаха да открият укритото оръжие в Лерински. Ако не беше станало въстанието, подобна разруха щяхме да имаме навсякъде.

Марко Лерински помогна твърде много за издигане на добри войводи в организационно отношение. Неговата чета беше, така де се каже, школа за добри войводи, през която преминаха мнозина от тях. Той бе скромен, но предан на организацията човек.

След последната ми разправа с Дамян Груев, той вече не се решаваше да командва от затвора. Но не се мина много време и Даме изпратиха на заточение в Подрумкале, откъдето се завърна малко преди въстанието.

Аз водех кореспонденция със Солун и окръзите. Работех много и бях извънредно обременен, а и по характер съм си такъв – хвана ли се с една работа, карам я без мяра. През годината преди въстанието не ми се събираше на денонощие повече от 4 часа сън. Вечерях на ниска софра. Имахме малко миндерче, краката под софрата и така спях в продължение на четири часа. След това ставах и се захващах с шифрованите писма, които пишех на платно. Бях много слаб и се чудя откъде се намираше тази енергия. Винаги заръчвах на майка си да ме събуди в определен час, но тя никога не ме будеше, защото ставах винаги навреме.

По време на убийството на поп Ставре бях в конфликт с Даме. Това убийство стана по негово нареждане. От поп Ставре бяха искани пари, като с изпълнението на тази задача бе натоварен четникът Трифун от с. Избища. И когато Трифун отишъл у поп Ставре, последният, укрил в жилището си турци, които заловили Трифуна. Ние за пари не убивахме. Но грешката на поп Ставре бе, че извърши предателство.

Веднаж организацията дойде в конфликт с митрополит Григорий и един ден ние заедно с Михаил Герджиков отидохме при владиката, който ни изслуша. Преди това той ни показваше вратата. Нашите хора не бяха справедливи по отношение на него. Владиката Григорий бе действително енергичен човек и през последните си години бе в услуга на организацията. Във връзка с нараняването на Хаджи Попе бях задържан 4 - 5 месеца в затвора. По него стреляха като по сърбин. Първоначално ние бяхме националисти, но по-сетне станахме интернационалисти. По Хаджи Попе стреляхме, за да сплашим сърбите.

Всяка година предприемах обиколки и посещавах Кичево, Охрид, Струга и Ресен. Един ден от Костур ме върнаха в Битоля с вързани ръце. Турците бяха започнали вече да ме подозират. Аз бях първият член на организацията в Битоля, който за организационни работи попадна в затвора. Онези, които попадаха тогава в затвор, смятаха, че с тях пропада и земята, но после това стана нещо обикновено.

* * *

На 1 или 2 януари 1903 г. отидох на конгрес в Солун. Заседанията на конгреса се водеха в мъжката гимназия. По това време Пере Тошов бе в България. Тук бяха Иван Гарванов, Спас Мартинов, Лазар Димитров, Иван Ингилизов и други. (Имената на присъстващите могат да бъдат намерени на много места, обаче най-точно описание на Солунския конгрес е дал Христо Попкоцев в списание “Македонски преглед”. Това е най-вярното описание.) На конгреса в Солун се събрахме мнозина. Но за учудване бе това, че аз не знаех защо именно Централният комитет бе свикал някои от дейците в Солун. От Битолския окръг бях повикан само аз, докато от другите окръзи имаше делегатии от околиите. Такива имаше и от Цариград. Малцина от делегатите бяха против въстание. Един от тях бе Лазар Димитров. Христо Попкоцев и Тодор Лазаров присъстваха на конгреса като наблюдатели, защото наскоро бяха излезли от Призренския затвор.

На Солунския конгрес изказах моите лични схващания. Не бях уведомен предварително за дневния му ред, за да мога да взема мнението и на моите другари от околията. Мнозина пишат различно за Солунския конгрес, като някои отправят срещу мен обвинения. Но трябва да подчертая и да изтъкна, че на Солунския конгрес бях поканен лично, без да бъда предизвестен за въпросите, които ще бъдат разисквани. Трябва да отбележа също, че не знаех за какво отивам в Солун. Поканата, отправена до мен, бе лична, а всички останали покани бяха отправени до революционните окръзи.

Сега по въпроса, защо бях за въстанието? Мнозина ме обвиняват в лична амбиция. Тези обвинения отхвърлям с отвращение. Като причини за въстанието могат да бъдат посочени следните:

1) Движението на върховистите през 1902 г.

2) Нашата подготовка бе такава, че не можеше да се проточи за 10 - 20 години.

3) Много македонци, не зная по чие внушение, на организацията или пък от София, започнаха масово да се завръщат по родните си места през зимата, дори през есента.

4) Костурчани и леринчани заплашваха, че сами ще вдигнат въстание.

5) Големият страх от откриване на оръжие (особено след убийството на войводата Марко Лерински).

6) Уголемяването на четите имаше за последица непрекъснати сблъсквания с турски войски.

7) Голямото напрежение на населението, което го принуди да занемари своята ежедневна работа.

8) Обедняване на населението.

9) Моралната разруха у някои личности, която започна да тежи на населението.

10) Отслабване на дисциплината.

11) От изложението на делегатите стана ясно, че подготовката по окръзи и околии е достатъчна.

Това са главните причини за избухване на Илинденското въстание. Може би има и други, но не мога да си ги спомня. Когато се яви полк[овник] Янков в Македония, ние просто запирахме населението да не въстане. А той се яви точно в онези места, където желанието за бързо вдигане на въстание бе голямо, и ние трябваше да обещаваме, че скоро ще има въстание.

Когато Гоце Делчев през 1902 г. прекоси Македония, лозунгът бе “бърза подготовка”. След сражението при село Ърбино, Охридско, (сражение с четата на Тома Давидов) излязоха 50 - 60 души нелегални. Продължителната подготовка започна да тегне на народа.

Това е, което мога да кажа по Солунския конгрес. Разотидохме се и почнахме да действаме по-активно за подготовката на въстанието.

* * *

Плановете за въстанието се породиха с пристигането на полк[овник] Янков, който идваше, за да вдигне въстание в Леринско и Костурско. Защо Янков дохождаше с тази цел? Какво гонеха с това онези, които го бяха изпратили? Той не беше човек с голям ум. И дали всичко това той не вършеше от сляпа амбиция да не бъде затъмнен от ген[ерал] Цончев?

Влязох във връзка с полк[овник] Янков и го поздравих с “добре дошъл”. От отговора му пролича, че е човек с особен манталитет. Той мислеше, че ще може да ни сплаши и да действа мимо нас. Писах му, че тази работа няма да стане в Битолския окръг, и го подканих да побърза да се споразумее с нас, защото ще направим всичко, за да го обезвредим. Започнахме да действаме, за да му попречим да не предприеме нещо. И действително, в края на краищата ние сполучихме в тази насока и той се компрометира. Обаче населението, кое от неговата агитация, кое по други причини, беше почти готово да действа. Та казвам, тогава ние бяхме принудени да даваме обещание, че през идната година “ще предприемем нещо”.

Полковник Янков замина за Костурско, което смяташе да превърне в своя база на действие. Обаче именно там той срещна най-голяма съпротива и в края на краищата бе принуден да капитулира и с няколко души четници бе изпратен отвъд границата. По отношение обаче на полк[овник] Янков не бяха взети груби мерки.

Централният комитет ни предписа да убием полк[овник] Янков и мога да изтъкна, че моя е заслугата, дето не бе извършено това убийство. Ако бяхме послушали Гарвановци и другите от Солун, щеше да се лепне петно на организацията.

Започнахме да се готвим още по-усилено за въстание. След идването на Делчев в нашия край се даде още по-голям импулс в тази насока. Бяха писали да се завръщат гурбетчиите, а ние от наша страна не спирахме тяхното завръщане.

На конгреса в Смилево бяха представени с по 2 - 3 души, а дори и с повече всички околии. От Битоля бяхме аз, Георги Сугарев и Георги Попхристов. Имаше представители от Костурската, Преспанската и Дебърската околия. По това време бе пристигнал от Подрумкале и Даме Груев и, доколкото си спомням, за Смилево заминахме заедно. Аз бях все още легален. В Солун Гоце Делчев се беше срещнал с Даме Груев, пред когото настоял да не се вдига въстание. След продължителни спорове обаче Гоце Делчев дал съгласието си и обещал, макар и не присърце, да действа като организира нападения върху тунели, ж. п. линии.

В Смилево за председател на конгреса бе избран Дамян Груев. Почнаха се разисквания. Имаше противници на въстанието и то главно от ония райони, които не бяха подготвени. Един от тях бе Прилепският район с представител Петър Ацев. Против мене говори Георги Сугарев, който поиска да узнае защо преди да замина за Солун, не съм взел мнението на другарите. Отговорих му, че в Солун бях повикан лично от Централния комитет и че там съм изказвал лични мои възгледи. Георги Сугарев се обърна към мене с нахален тон и поиска да дам обяснения пред Дамян Груев и Борис Сарафов. Като свърши Сугарев, ударих силно с юмрук на масата и казах: “Това, което съм направил, не съм го сторил от лична амбиция, а както казах по-преди, повтарям и сега, че в Солун бях повикан лично и поради това няма да давам тук никакви обяснения. Не сте ли съгласни – готов съм още сега да се оттегля.”

Едва след като конгресът изслуша моята декларация, се пристъпи към съществена работа. Разискванията на конгреса продължиха няколко дни. През време на заседанията му се получи известие за станалите атентати в Солун, както и новината за убийството на сръбския крал Александър Карагеоргевич. Тези събития повлияха много за взетите от конгреса решения. Фактът, че аз, Даме Груев и Борис Сарафов бяхме единодушно избрани, свидетелства, че всички се бяха съгласили с идеята за въстание. На Петър Ацев се обещаха пушки, които после се изпратиха с Пере Тошов.

На конгреса в Смилево имаше и неприятности с войводи. Един ден Борис Сарафов ми каза, че щял да застреля Йордан Пиперката. Обърнах се към Сарафов и му казах: “Много добре зная що за човек е Йордан Пиперката, с когото неведнаж сме имали неприятности, но знай, че след като застреляш Пиперката, аз тебе ще застрелям.” Тогава бях малко налудничав...

Веднаж Борис Сарафов ми каза, че чул възгласи: “Да живее Сарафов”; отговорих му, че тези работи не са за тук. В София може да стават такива неща, но тук – не.

След Смилевския конгрес поп Тома бе натоварен да донесе в София препис от протоколите на конгреса (тогава направих снимка на участниците в Смилевския конгрес, но един от четниците освети стъклото). През време на конгреса в Смилево станаха клането в Битоля и убийствата в Цапари. Конгресът преустанови работата си и всички чети се отправиха към селата Гявато и Цапари. Но още из пътя ни настигнаха куриери и съобщиха за случилото се в Битоля и Цапари и ние се върнахме обратно в Смилево, където продължихме работата си.

Навсякъде бяха назначени горски началства. Назначени бяха и заместници. И така всички се разотидохме, за да се готвим за въстание. Денят на въстанието не бе определен, но взето бе решение той да се определи от нас тримата.

След като конгресът приключи работата си, трябваше да замина за Битоля, за да уредя някои работи. На 15 май – Спасовден – пристигнах в Битоля, където се движех нощно време или рано сутрин. За учудване бе, че при такова раздвижване на чети, каквото имаше в Смилево по време на конгреса, не бе отбелязано никакво предателство. И това обстоятелство ми даде още повече кураж да се завърна в Битоля, където останах още един месец.

След конгреса се образуваха много чети. Когато стана убийството на Парашкев Цветков в с. Могила, бях в Битоля. По това време аз се готвех да изляза нелегален. В деня на излизането ми в гората казах на жена си, че тази вечер не ще бъда в къщи. Децата ми Цветан и Ленка спяха и искаше ми се да ги целуна. Въртях се около тях, но жена ми беше все около мен и така заминах, без да целуна децата си. Това ми причини голяма болка. После, през м[есец] октомври, когато се видях отново с жена си, тя каза: “Всичко ти прощавам..., но къде беше това сърце, че не целуна децата...!” Тук е трагедията на нашата борба в Македония. Ние трябваше да жертваме всичко.

Борис Сарафов пристигна с голяма чета. Аз отидох в село Паралово (или Могила), за да се срещна с него. Когато минах през село Карамани на път за тази среща, направи ми впечатление, че от същото село бе излязъл един от чорбаджиите, който по-рано изпращаше за среща с други чети селяни. След срещата ни Борис Сарафов замина за Костурско и Леринско. За пристигането на Сарафов и Димитър Дечев писах на Тома Давидов нещо, което го много ядосало, въпреки неговия тих характер. Това стана причина през време на сражението при село Ърбино Тома Давидов да не вземе никакви предпазни мерки и турски куршум да го улучи в челото. До него тогава бил поп Тома, който ми разказва тази случка. Ако не бях писал това писмо, може би Давидов нямаше да пострада. При това сражение стана цяло въстание.

Турското правителство се стараеше да прибира оръжието, но срещаше голям отпор. Селяните въпреки тежките изтезания не предаваха пушките си. В Охридско имаше и такива случаи: властта узнала, че у някой селянин има пушка; турците хващат селянина и му казват да предаде пушката. Селянинът не отрекъл, че има пушка, но отказал да я предаде, казвайки: “За нея клетва съм дал, не мога да я дам.” И за изненада турците освободили селянина. Такива случаи имаше много. В с. Цапари, Битолско, бяха започнали да прибират оръжието и мнозина селяни забягнаха. Тогава Мице Вельов, селски началник, бе извършил предателство. Един от предателите ние успяхме да заловим. Предателството било извършено поради лошото отношение към Георги Сугарев. Тогава поканих Сугарев да отиде в Цапари и да узнае какво става там, но той ми отказа и аз, придружен от двама четници, отидох в селото. Предателят, като ме видя, се смути. Спомням си го – той остана скрит до ламбата на един оджак и ме гледаше гузно. За предателството узнахме по-късно, след като той бе заловен от патрулите.

След като заловихме Мице Вельов, той каза, че сега не ни оставало нищо друго освен да бягаме към бора. Но височините там бяха заети от турци, които с един залп можеха да ни катурнат в реката. Умората бе голяма. Тогава бях много слаб, такъв си бях не само през въстанието, но и по-преди. Поехме към гората, но аз не можех да вървя, падах начесто като сноп и заспивах. Това беше може би предчувствие. Бяха ме напуснали силите.

Като видях, че не мога да вървя, казах на войводата Аце Коларчето, когото с няколко души заварихме в селото, да вървят нагоре и ме оставят да се укрия в шумаците. Другарите обаче не се съгласиха и поискаха да се отправим вместо към бора към Василев - камен. Поспряхме и онези от нас, които отидоха в посока към бора, с изключение на двама души, бяха избити.

Като стигнах на Василев - камен, паднах, но по едно време другарите ме събудиха и съобщиха, че стрелят с пушки и че Аце Коларчето бил заловен жив. Аз веднага скочих и другарите ми показаха къде бил Аце. Ние тръгнахме, но някои от четниците отказаха да вървят. Тогава извадих револвера си и ги заплаших: “Който не тръгне с нас, ще го застрелям.” По-голямата част от цапарци, които бяха вещи по мястото, тръгнаха по посока към бора, където ги водеше предателят. С нас водехме един от предателите, който при създалата се суматоха успя да избяга. От другарите, които се бяха упътили към бора, успя да се спаси само едно момче от Демирхисарско, което се бе скрило под един камък. На друго момче се бе развалила пушката и турците го бяха заловили жив. Падналите тук четници бяха все добри бойци. Ние, останалите, се окопахме на Василев - камен и в продължение на осем часа отбивахме атаките на аскера. Ако турците бяха заели по-удобни позиции, а това те можеха да сторят, щяха да ни избият до един.

Като видяхме, че положението е неудържимо и че над нас започнаха да се търкалят трупове на турци, хвърляхме няколко бомби и ударихме в дола, нещо, което не бе тактично. Турците, които се намираха там обаче, побягнаха и ние заехме височината, като за по-голяма сигурност се разделихме на две групи. На Василев - камен оставих чантата с печата, някои документи и пари, които скрих под един камък, защото не вярвах, че ще се спасим. След няколко дни селянин беше намерил чантата, която получих заедно с документите и парите.

Изобщо трябва да кажа, че момчетата се държаха геройски, с изключение на един, който по-късно загина също геройски. Това сражение за мен бе първо и не знаех какво впечатление ще ми направи. Тук раниха 6 души, а от другата група – от 13 души успяха да се спасят само двама. Там загина и четникът, който уби Таки Чона. Мога да кажа, че моята умора и отпадналост, която ме караше на сън, спаси по-голямата част от другарите. Това сражение в село Цапари стана на 2 юли 1903 г.

Заминахме за Преспа и след двудневно гладуване отново се срещнах с моите другари, които бяха взели окончателно решение за деня на въстанието. Ние още от по-рано се бяхме спрели на деня, но не бяхме го окончателно определили. Другарите в мое отсъствие бяха определили деня на въстанието и аз дадох съгласието си.

* * *

Обяви се въстанието и това, което се очакваше, стана. Ние никога не сме мислили да изплашим турската държава, а желаеме да предизвикаме намеса. Ако искахме да правим нещо повече – трябваше да дадем повече жертви. Борис Сарафов предложи да нападнем Битоля, но той нямаше пред вид, че градът имаше над 70 хиляди жители и много войска. Едно такова нападение щеше да има за последица избиване на голям брой хора, нещо, което стана – само че в по-малък мащаб – на Гергьовден същата година.

Пере Тошов беше пристигнал на 15 май 1903 г. с паспорт от България до село Кукуречани заедно с Милан Биолчев, докъдето бяха пътували с файтон, а оттам хванали гората. По това време бях на път за Смилево. Не мога да си спомня къде се срещнахме с Пере, но с него прекарахме доста време в Златарската курия, на Черни връх. Там бяха Даме Груев и Борис Сарафов. Един ден Пере и Даме се бяха скарали отново за нещо, след което Пере с няколко товара пушки замина за Прилепско.

През първите дни на въстанието турската войска не мръдна. В Ресенско четите водиха сражение над Шурлинец, на Галичица. Аз се движех обикновено с двама четници. Заминах за Смилево и пак се събрахме тримата: аз, Даме и Борис Сарафов. През първия ден на въстанието имаше нападение и паднаха много турци. Първата вечер на въстанието в Битолското поле бяха запалени много огньове, което можеше да се наблюдава от височините. Подпалени бяха и много турски кули, това продължи няколко нощи. Прекъснати бяха телеграфните съобщения и през първия ден нямаше никаква връзка, парализирано бе всякакво движение на турски войски. Куриери непрекъснато донасяха съобщения за извършени акции в различни места. Разбира се, че никъде не бе извършено нещо особено. Чудеса не се направиха, нито пък се очакваше да се направят, защото ние не можехме да съсипем турската империя, нито пък мислехме това. Но изобщо, което бе замислено, стана.

В Смилево останаха Даме Груев и Борис Сарафов, а аз през втория или третия ден на въстанието, придружен от двамина четници, заминах през Демирхисарско за Кичевско. За там се отправихме на коне, пленени от турците. В Демирхисарско не можах да се срещна с никого от войводите, но в Кичевско се видях с Лука Джеров, Наки Арсов и други и с тях обиколихме много места. Сражения не бяха още станали. Турците започнаха да укрепят селата си, като не излизаха от тях. Говореше се, че се готвят да нападнат откъм село Яма, Дебърско. Но това не стана. После се върнахме отново в Смилевско и разбрахме, че се водило сражение. Войските откъм Призрен не бяха още пристигнали. Започнаха да предават оръжие и подканих Георги Сугарев да заминем за село Реотино, но той отказа.

Още през първия ден на въстанието почна да се чувства голяма нужда от гьон. Чрез един хлебар от село Магарево, Битолско, наредих да се закупи около два товара гьон. Доставката бе изпълнена, но турците узнали за нея и убиха фурнаджията.

Движех се нагоре - надолу и отново заминах за Демирхисар, където срещнах Димитър Дечев. Войските бяха започнали вече да настъпват, а ние – Даме, Сарафов и аз – след сражението в Крушево се събрахме отново в планина Бигла, където имаше много чети от Ресенско. Тук турците почнаха да ни обстрелват с топове, но стрелбата им бе неточна. После аскерът мина покрай нас, без да ни забележи, а можеха да ни замерят дори с камъни. Войската, която нападаше, бе около 10 хиляди души. Турците нападаха от всички страни. Тогава те се заканваха, че както “гребен минава през брадата, така ще претърсят горите и ще ни изловят”. Тази закана те не можаха да изпълнят.

Изобщо през цялото въстание не бяха дадени много жертви, а когато турците започнаха да нападат с големи сили, ние подканихме населението да се запаси с храни. Аскерът започна да подпалва по няколко села наведнаж. Когато пристигнаха войските на Бахтиар паша, ние се намирахме по височините на Бигла планина. Турците запалиха част от село Смилево, а ние заминахме за Ресенско. После пак се върнахме в Смилево. Тогава аскерът изби много мъже и жени. Наскоро се води и последното сражение в село... (забравил съм му името). Сега вече почнаха предателствата.

Намирахме се на една височина, когато ни нападна аскер. Предадени бяхме от селските патрули. Когато ни нападнаха турците, аз спях и те се доближиха на няколко крачки до нас. Като ги видяхме, ние 5 - 6 души ударихме надолу, а останалите другари не видях в коя посока избягаха. Аз не успях да взема дори мушамата си. Тук загина един мой братовчед, а всички останали, които се упътиха към височината – с изключение на един, който се беше укрил в един търнак, – бяха избити. Матлиев вървеше пред мен, аз бях болен. Турците стреляха от двете страни. Поисках да се укрия в някой шумак, но после разсъдих, че те бяха ни преброили и лесно щяха да ме открият. И така продължих да вървя. По едно време политнах да падна, но глътнах лимонова сол и се посъвзех. Десетте наполеона, които носех със себе си, закопах в едно лозе, защото не допусках, че ще остана жив. Но по чудо останахме живи и стигнахме в Смилево.

Предполагам, че предателство е извършено в самото село и че сме били предадени от патрулите. Още при първия турски залп един куршум попадна в патрондаша ми, като разби 7 патрона, но не можа да ги възпламени. Куршумът остана в патрондаша. В това сражение по чудо турците не можаха да ни избият. Но ако те бяха вещи в стрелбата, нито един от нас нямаше да се спаси. Всичко наоколо беше почерняло от войска.

Като стигнахме в Смилево, можах да се преоблека; ние бяхме скътали на едно място облекло, опинци и др. Скоро турците ни откриха и отново ни нападнаха. Тогава Георги Сугарев заяви, че ще гледа да се укрие в някое от скривалищата. В същото скривалище се укрих и аз. Но не мина много време и се разколебах, като казах, че не ми се умира тук, и въпреки че аскерът бе наблизо, излязох от скривалището и се укрих в едно долче. Турците не ме забелязаха, въпреки че се движеха от двете страни на долчинката и стреляха на посоки. Те от едната страна се движеха на около 10 крачки разстояние от нас, а от другата – на 20 крачки. Мястото, където се укрих, беше открито – редка горичка и турците не допускаха, че там може да се укрие човек.

* * *

Взе се решение за разпускане на четите, като преди това се прибере оръжието. Решението се взе от нас тримата: Дамян Груев, Борис Сарафов и мене. Сарафов замина за Преспата, а оттам за Морихово, откъдето щеше да се отправи за насам. След известно време аз заедно с Йонче касапина (Гълъбов) заминахме за Битоля, като предварително бяхме наредили да ни чакат в битолските бахчи. Но като стигнахме на уговореното място, не намерихме никого и цял ден трябваше да прекараме в една колиба. По едно време ни забелязаха работнички, които се много изплашиха. Опасявахме се да не ни издадат, но това не стана и вечерта се прибрахме благополучно в Битоля. В града се местех от къща в къща и това продължи доста време. Отбивах се прикрито начесто и у дома. По едно време в Битоля слязоха Даме и някои Сугареви четници, които не бяха се демобилизирали. Всички живеехме нелегално. Започнахме да издаваме вестник, който литографирахме. По-късно в Битоля пристигнаха Георче Петров и Пере Тошов и с тях прекарах доста време.

Налегна ме силно главоболие. През последното сражение бях се много простудил, понеже дни наред прекарах на дъжд и сняг, недобре облечен. Пък си бях въобще слаб. Та казвам – налегна ме силно главоболие и простуда и здравето ми се напълно разклати. После започна да се бунтува съвестта ми, като начесто си задавах въпроса – какво направихме? Давах си сметка за станалото и за онова, което предстоеше да се прави. Продължителни разговори водех особено с Перета, с когото бях по-интимен и с него можех да споделям мислите си и той своите с мен. И така по-голямата част от зимата прекарахме заедно. След това, не зная по кое време, другарите отидоха на Прилепския конгрес. На конгреса не отидох защото, както казах, бях болен. Това обаче, което имах да предложа, предадох на Пере, който също не беше съгласен с мен. Какво беше моето становище, няма да го кажа.

В Битоля останах до първите дни на май 1904 г. После заминах за Смилево. Сега вече отново започнаха да се образуват чети. През първия ден от моето излизанe от града, през време на спане, бях ухапан от нещо, от което нося и досега белег на челото си, и в продължение на един месец ослепях напълно. Движех се с разни чети и през Охридско стигнах в дебърските села Луково и Нерези, където престоях близо два месеца. Започнах по малко да проглеждам и през първите дни на септември 1904 г. заедно с войводата Марко от Луково заминахме през Албания за Черна гора. Тук се срещнах с Димитър Ризов и с негова помощ заминах за Фиуме, а оттам за Абация, където срещнах, руския общественик П. Милюков, който бе тук на летуване. С него водих разговор по нашите работи. Неговият съвет бе да преустановим всякаква борба. На същото мнение бях и аз. От Абация, под чуждо име минах през Белград и благополучно пристигнах в София.

Тук се срещнах с мнозина от другарите. Заварих голямо разложение. Събраните помощи бяха разхитени и бях принуден да моля вуйчо си да ми купи за 30 - 40 лева костюм. Исках да се заловя за работа, но Христо Матов, който дотогава влизаше в представителството ми каза да не правя това, защото “щяло да направи лошо впечатление”. Станах магазинер, защото не се съгласявах да се храня за сметка на организацията. Поради тази причина се заех с полезна работа, като научих саръчлъка и по цели дни шиех патрондаши, кобури за револвери и др. От 1904 г. до 1905 г. се занимавах с тази работа. След това постъпих на служба в Дирекцията на статистиката.

Налегна ме неврастения, което насмалко щеше да ме закара там, където стигна Христо Матов – до лудост. Дни наред не можах да спя, нито да се храня и изпаднах в много тежко положение. Но службата в статистиката ме малко развличаше. След това постъпих на работа в ж. п. постройки при Земен. Избягвах срещи с хора, които можеха да ме тревожат. Разговори, особено по нашите работи, не можех да понасям. Не четех и вестници. Това състояние продължи около две години.

След Хуриета заминах за Битоля, където се установих на частна работа и останах до 1913 г. След това се преселих отново в България.

Нито тогава, нито пък сега (1930 г.) съм съгласен с методите на организацията. Една от нашите грешки беше, че съветвахме нашите хора да странят от властта, а други я използваха. Ние не съветвахме нашите хора да стават чиновници. Неведнаж в разговори с Пере и Георче застъпвах становището нашите хора да заемат служби, да стават чиновници на турската държава. Но те ми отговаряха: “Не, ние това не можем да препоръчаме; ние не можем с това да се съгласим, защото властта разваля.” По-късно обаче ние трябваше да търсим услугите на един покварен смилевец, на име Георги, който по своя воля бе станал турски полицай.

Ние никога не умеехме да водим борбата на етапи. Ние бяхме или за автономия на Македония, или не знам за какво. Направихме големи грешки. През 1913 г. обаче България направи най-голямата грешка.