АРГИР МАНАСИЕВ РАЗКАЗВА ЗА СВОЕТО УЧАСТИЕ В РЕВОЛЮЦИОННИТЕ БОРБИ В МАКЕДОНИЯ

През 2003 г. по случай 100-годишнината от Илинденско-Преображенското въстание издадохме сборника със спомени на участниците в революционните борби на македонските българи Андон Кьосето, Анастас Лозенчев, Григор Попев, Аргир Манасиев, Христо Пасхов, Мите Хаджимишев, Кръсто Лазаров и Екатерина Паница „Македония в пламъци“. Спомените са записвани от Боян Мирчев, който е един от най-заслужилите ратници за съхраняване на спомена от величавата борба на ВМОРО. Техните оригинални записи се съхраняват в Централния държавен архив и в Българския исторически архив в Народната библиотека „Св. Св. Кирил и Методий“ и бяха предадени на съхранение лично от него в последните години от живота му. Книгата отдавна е изчерпана и би трябвало да помислим за едно ново нейно допълнено издание.

 

Тук нашите читатели ще имат възможност да прочетат спомените на един от най-заслужилите дейци на тази българска революционна организация Аргир Манасиев. В тези спомени войводата достига в разказа си до освобождението на неговия роден край и на Гевгели през Балканската война. За съжаление не разполагаме с негови спомени за участието му в революционните борби на ВМРО след Първата световна война, когато той отново е един от най-активните и верни съратници на Тодор Александров и Иван Михайлов.

Аргир Наков Манасиев е роден през 1973 г. в с. Сехово, Гевгелийско. Завършва Българската католическа гимназия “Зейтинлика” в Солун, където след това остава да учителствува. Става член на ВМОРО още през 1894 г. След това учителствува в с. Ново село и с Негован, Солунско, с. Смоквица, Гевгелийско и др. През 1901 г. е секретар на четата на Кръстьо Българията. От август 1901 г. до август 1905 г. е гевгелийски околийски войвода. Участва в Илинденско–Преображенското въстание в Гевгелийска революционна околия, а след това в борбата срещу андартското движение. Действа съвместно и с войводите Апостол Петков и Лука Иванов. През 1905 г. е секретар на Първия рилски общ конгрес на ВМОРО. Прекратява активната си революционна дейност през 1906 г. и живее в България. По време на Хуриета учителствува в Гумендже. На него се дължи укриването и запазването на оръжието от българското население в Гевгелийско през обезоръжителната акция. През Балканската война е гевгелийски околийски управител (1912 – 1913) и струмишки околийски управител  от 1913 до 1919 г. След възстановяването на ВМРО след Първата световна война той участвува в дейността й като легален деец.

Умира на 7 септември 1932 г. в Горна Джумая.

Спомените му се публикуват тук цялостно за пръв път по машинописния им оригинал, който се съхранява в ЦДА, ф. 771 к, оп. 1, а. е. 81, л. 1–66, а. е. 81 а, л. 1-5. Оригинал. Машинопис. Част от спомените са публикувани от Б. Мирчев през 1957 и 1960 г. Вж. Б. Мирчев, Спомени на Аргир Наков Манасиев за участието му в македонското революционно освободително движение до Илинденското въстание, ИИБИ, т. 7, 1957, с. 347–374 и в Б. Мирчев, Спомени на Аргир Манасиев за участието му в революционното движение в Македония по време на Илинденското въстание и след него, ИИИ, т. 8, 1960, с. 323–347. Вж. и Б. Мирчев, Из спомените на Аргир Манасиев, Родина, г. VІІ, бр. 1, октомври 1932 – бр. 8, май 1933. Представените тук спомени на войводата Ар. Манасиев вземаме от нашия сборник Македония в пламъци. Освободителните борби на българите от Македония в спомени на дейци на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Записал Б. Мирчев. Съставителство И. Бурилкова и Ц. Билярски. София, 2003, с. 121-161.

Ива Бурилкова и Цочо Билярски

 

СПОМЕНИ

Аргир Манасиев е виден революционер със заслуги към национално – революционно - освободителното движение в Македония. През последните години на своя живот той бе легален деец на автономистите. Спомените му са ценни, понеже ни запознават със събития и епизоди, за които е писано малко. Разказът на Манасиев е точен и до крайна мера обективен, което прави спомените му още по-ценни.

Първата среща с Аргир Манасиев имах на 24 март 1932 г. в гръдоболното отделение на Александровската болница, където Манасиев бе настанен на лечение като тежко болен. Принуден бях да зачестя срещите си, понеже изгледите за възстановяване здравето на дядо Аргир бяха малки. В няколкото срещи записах онова, което Манасиев си бе спомнил за своя революционен живот. Последната среща се състоя на 9 април 1932 г. Няколко месеци след нея (7 септември 1932 г.) дядо Аргир бе вече покойник.

Погребан бе в гр. Горна Джумая (дн. Благоевград), където той живееше, при стечение на много народ, който отдаде заслужена почит към големия борец за свободата на Македония.

Аргир Манасиев след Балканската война напустна родния си край и се засели със семейството си в Горна Джумая.

Боян Мирчев

 

София – Александровската болница, 24 март – 9 април 1932 г.

Роден съм в 1873 г. в с. Сехово, Гевгелийско. Именувам се Аргир Наков Манасиев. Баща ми се казваше Нако Димитров Манасиев, а майка ми – Стана Танева Накова, родом от с. Шльопинци, Гевгелийско. Баща ми бе земеделец, като през летния сезон се занимаваше и с производство на керемиди. (Нашата почва е много подходяща за керемиди и те се разпродаваха из цялата околия.) Той учил в гръцко училище и бе малко образован. По едно време дори искали да го ръкоположат за свещеник. Но тогава се повдигнал църковният въпрос и баща ми отказал да се ръкоположи за гръцки свещеник.

До седемгодишната си възраст живях при родителите си. Чичо ми Христо Контуров, родом от с. Сехово, решил сина си Траян, братовчед ми Христо Манасиев и мен да ни изпрати като стипендианти в “Зейтинлика” в Солун. През септември 1881 г. той ни заведе там, където през 1891 г. завърших гимназиалното си образование. Ние бяхме първия випуск. Съученици ми бяха Христо Костадинчев от с. Стояково, Димитър Франгов от с. Богданци, Гевгелийско, Георги Младенов от гр. Банско и др.

След като завърших гимназиалното си образование, управата на училището пожела да ме изпрати да следвам в чужбина. Бях изказал желание да следвам медицина в Париж, но телесно бях слаб и по съветите на лекаря - немец трябваше да отпочина една - две години и след това да замина. Директорът - французин, на име Горлен, ме назначи за учител в същото училище – “Зейтинлика”.

Като учител в “Зейтинлика” имах възможност да посещавам често Солун, където се запознах и общувах с някои от по-интелигентните българи. Запознах се и с Никола Наумов от Щип, автор на няколко трудове, като “Гр. Велес” и др. Някои от книгите си той ми даваше и аз ги разпространявах сред учениците си в “Зейтинлика”, за да се просвещават в национално отношение. Тогава ние гледахме малко по-иначе на следващите в Българската гимназия, защото бяхме католици, а те – православни. Различието във вярата ни караше да се отнасяме враждебно към тях. След това нашите възгледи се поизмениха и националното чувство се развиваше както върху нас, тъй и сред тях.

През март 1893 г. демонстративно напуснах “Зейтинлика” и застанах начело на група от 25 ученика от горните класове. Причината бе следната: българо - католическият владика Младенов се завърна през март 1893 г. от Рим, където беше повикан по служба от папата. Ние, участниците в духовата музика при “Зейтинлика”, решихме да го посрещнем с “Шуми Марица”. Маршът бе нотиран и разпределен на партитури от мен и осмокласника Никола Гърков, по-късно паднал убит като войвода в Гевгелийско. Нашата постъпка изненада управата на училището и тя реши да подведе под отговорност някои от нас. Ръководството на училището бе в правото си и това не вършеше от омраза към нас, към българската нация, защото ни възпитаваха в национален дух. Но тъй като “Зейтинлика” се намираше в съседство с квартируващите в Солун няколко турски дивизии, управата на училището естествено се изплаши да не бъде държана отговорна за тази постъпка. Това стана причина да напуснем демонстративно училището, въпреки молбите на директора и учителите. Някои от учениците се записаха в Българската гимназия, а други заминаха за родните си места. Аз и Гърков останахме в Солун да търсим работа и след ден - два постъпихме като музиканти в градската музика на италианеца Пасколо Русо, родом от Неапол, където останахме до 1894 г.

По покана на Българската черковна община в Солун и на някои лица открих училище под булото на католицизма в с. Ново село, Солунско (нали бях завършил католическо училище). Преди това трябва да отбележа, че още през 1893 - 1894 г. бях постъпил в организацията.

През това време Гоце Делчев беше идвал в Солун и основал таен кръжок, в който влизали Григор Иванов, родом от с. Сехово, служащ при братя Сарафови – комисионери, Тане Мурджов, Васил Панчев от Щип и др. Още с пристигането си в Солун Гоце Делчев поискал да му бъдат посочени някои лица, за да бъдат включени в редовете на организацията. За такъв бях посочен и аз. Поканен и заведен бях при Гоце Делчев в Кукушкия хан на Стойчо при Тахтала от Григор Иванов и Тано Мурджов. Запознах се с Гоце Делчев, който ме въведе отчасти в организационните работи и ме запита дали желая да стана съучастник. Съгласих се и Гоце без формалности, просто с една братска целувка даде да разбера, че съм приет в организацията и ми каза, че подробности по устава ще науча от Дамян Груев.

През есента на 1894 г. (?) Дамян Груев пристигна в Солун и преди да замина за с. Ново село, Григор Иванов и Тано Мурджов ме заведоха в една къща в гръцката махала, близо до българския пансион, където се срещнах с Дамян Груев. Той ме осведоми за целите на организацията, нейната тактика и накрая ме запита, дали желая да постъпя в организацията. “Ако искаш да постъпиш в организацията, ще трябва да положиш клетва по установения ред” – поясни Даме. Разбира се, отговорих, че желая да постъпя в организацията. Тогава Даме ме запита дали съм християнин, дали вярвам в бога, в Евангелието и т.н. Казах му, че вярвам, и той положи Евангелието на маса, върху която сложи револвер и кама и аз положих клетва. След това поведохме разговор. “Не е за чудене неприятелят да узнае за съществуването на организацията и да започне с арести. Ти ще трябва да бъдеш готов на арести и изтезания, да ги претърпиш, но нищо да не признаеш. Възможно е също да ти се удаде случай да станеш нелегален, да грабнеш пушка и с 20 - 30 оки товар на гръб да бродиш из полетата и балканите” – поясни Даме Груев. Полетата ми се видяха по-лесни, но балканите – много трудни. Казах на Даме, че из полетата ще бродя, но по високите балкани – не ще мога. Но после станах по-пешкин и от самите балканджии.

Бяхме писали с Никола Гърков на Петър Дървингов (в София), че желаем да постъпим във Военното училище, но той отклони това наше намерение и това ме накара да се съглася да стана учител в с. Ново село. Заминах за там, а другарят ми отпътува за Кукуш, където стана униатски учител.

В с. Ново село със съдействието на първенци екзархисти, като дядо Ставре Новоселски, Георги Саламурчев, Пепо Бакалина, Христо Чочев и др., открихме българското училище, в което се записаха 30 - 35 деца. Но наскоро по клеветите на местни гъркомани бях арестуван от нарочно изпратени жандарми и отведен в сарая в Солун, където бях изправен да дам обяснения пред военен съд за дейността си в селото. Председателят на съда ме запита на какво основание съм открил българско училище в селото. Отговорих му, че това съм сторил по мое желание като частен учител. (Открих училището не като българин, а като униат).

- Ами кой ти плаща? – продължи съдията.

- Бащите на децата – отговорих аз.

- Имаме сведения, че си учил децата на някакъв талим с тояшки.

- Това са клюки на гъркоманите, които искат да закрият училището. Най-добре ще бъде да повикате за свидетел селския пъдар, единственият турчин в селото, и ако той каже, че съм учил децата на някакъв талим, нека ми бъде наложено най-тежко наказание.

След дълги съвещания съдиите решиха да бъда освободен, като ми казаха да си гледам работата и да не се занимавам с глупави неща, които могат да ми навлекат неприятност. След като ме освободиха, заминах за село. Сега вече тук запознах някои от младежите с организационна работа и образувах група от 7 - 8 млади и енергични хора. Гъркоманите не се задоволиха само с горната клюка, а постоянно доносничеха пред солунските турски власти, поради което често бях воден на следствие в Солун.

През март 1895 - 1896 г. еврейнът Саул Модиано, солунски милионер - банкер, турил око на имотите на новоселци, находящи се в землището Араплиите (Трите хана) на шосето Солун – Скопие - Битоля, до реката Галик. Тези имоти възлизаха на 6 - 7 хиляди дюлюми и минаваха за много доходни, понеже от тях се продоволстваше Солун със зеленчук. През един ден на м[есец] март Модиано бе изпратил 30 зевгара (чифта) волове да изорат землището, като хората му бяха охранявани от неговите гавази. Модиано искал не да закупи имотите, а просто да ги заграби. Тогава ние – дядо Ставре, дядо Георги Самурчев и аз – с биене на черковната камбана събрахме селяните и ги поканихме да отидем и прогоним сауловите орачи, защото, допуснем ли ги веднаж, мъчно ще можем после да ги прогоним. Последва ни цялото село и се отправихме към землището. Тук, след устна разправа с гавази и орачи, на брой около 30 души, един от гавазите стреля и нарани двама души, един от които нашият другар Узунов от Ново село, и двамата екзархисти. (Да протестират с нас бяха дошли и гъркоманите.) В отговор на тази провокация един младеж стреля и нарани един от гавазите, след което събралите се започнаха да бягат – селяните към селото, а другите – към хана.

След това произшествие се прибрахме в село. На мръкване тук пристигна един мюлязимин с няколко души гавази, сигурно по показание на гъркоманите и арестуваха дядо Ставре, дядо Георги Саламурчев и мене и още същата нощ ни подкараха за Солун, където ни затвориха в каушите на сарая. Тук останахме в неизвестност няколко дни и нямаше кой да се заинтересува за нас. Ставре, който минаваше за доверен човек на руския консул в Солун, написа молба до него и изложи цялата случка и молеше консула да се застъпи за нашето освобождение. И действително не минаха два дни от изпращането на молбата и ние бяхме освободени, без да бъдем разпитани, и си заминахме за селото.

Беше краят на учебната година и след един - два месеца, преди Кирил и Методий, приключихме учебната година с акт. Това стана през 1895 г. след това заминах за Солун. По Араплийската афера беше образувано дело, но за свидетел не бях повикан. По-късно разбрах, че селяните останали стопани на хубавия си имот.

* * *

През учебната 1895 - 1896 година по решение на организацията ме назначиха за учител в с. Негован, Солунско. Това село бе важен организационен пункт между Солун и Серес и всички пратки се пренасяха с неговански кираджии. Тук заварих малък кръжок от селяни, запознати с организационните работи, но аз не се задоволих да оставя кръжока в този малък състав, а всичко българско, годно за борба, запознах с организационните работи и включих в организацията. Понеже имаше голям брой ученици, църковното училищно настоятелство ми назначи и помощник. Училището се помещаваше в дълга стая, преди това използвана за работилница на въжета, собственост на отец Маджаров. Тук се помещаваше и параклиса. При всички несгоди учебната година изкарахме в тази сграда. На следната учебна година наехме самостоятелна двуетажна сграда до центъра на селото. Тук, естествено, бе по-добре във всяко отношение.

В началото на 1897 г. отношенията между гърци и турци бяха доста обтегнати и ние намерихме благоприятен момент да нахлуем в  гръцкото училище и изгоним учителите и учениците, тъй като училището не беше гръцко, а наше българско, и се настанихме в него. (Чисти гърци в селото нямаше. Какви гърци! Българи - патриаршисти, които не знаеха да говорят дори гръцки. Аз знаех да говоря гръцки повече от даскала им.) След тази наша постъпка някои от гъркоманите отишли в гр. Лагадина, за да се оплачат на каймакамина, който изпрати отделение жандарми, начело с юзбашия и мюлязимин.

Щом научих, че в селото е пристигнала жандармерия, забягнах и се укрих в с. Зарово, Солунско, единствено чисто българско екзархийско село. Село Зарово стоеше по-високо във всяко отношение от с. Негован, спъвано в борбата му с гъркоманите. Село Зарово бе по-добре както в църковно, така и в училищно отношение, а за революционната организация знаеше мало и голямо в селото.

След като гостувах няколко дни на учителя Димитър Попангелов, в с. Зарово дойдоха селяни от Негован и ме поканиха да се завърна в Негован, понеже жандармерията си отишла, а въпросът за училищната сграда бил разрешен от каймакамина, като южната част на училището се даде на българите, а северната – на гъркоманите. Сградата представляваше голям салон, преграден впоследствие със стена. Решението на каймакамина се изпълни от селяните. Разделихме сградата и се настанихме в нея. Въпросът се разреши с 40 лири, дадени от селяните. Това бе единственият случай в Македония училищен въпрос да се разрешава в полза на българите.

Докато бях учител в Ново село от време на време изпращаха терористи в Серско. Атанас Чопката, терорист при Централния комитет в Солун, родом от с. Гръдобор, Солунско, и ако се не лъжа, Андон Кьосето бяха изпратени в Серес да убият директора на Педагогическото училище Анастас Наумов. Отидоха и втори път с Михаил Попето, но пак не можаха да го убият, а убиха жена му.

Когато приключихме учебната година, заминах за родното си село, като предварително бях уведомен от Дамян Груев, че за следващата 1897 - 1898 учебна година ще бъда назначен за учител в с. Смоквица, Гевгелийско. Това село, между Гевгели и Струмица, беше важен пункт на Вардара. Предстоеше да се пренасят бойни материали за Гевгелийско и за Битолско и в Смоквица трябваше да се отвори канал.

На 1 септември 1897 г. взех назначението и заминах за Смоквица. Намерих цялото село организирано; то бе чисто българско село.

През октомври същата година при мен се явиха Иванчо Карасулията и Апостол Петков (после ениджевардарски войвода) и поискаха да узнаят, дали може да се образува чета, която да обикаля селата и да бъде в услуга на местните организации. Тогава вероятно Михаил Попето е бил с дядо Илия. Иванчо Карасулията и Апостол Петков действаха на самостоятелна нога, вършеха убийства, бяха като разбойници. Аз им обещах да намерим оръжие и да издействам съгласието на Централния комитет да бъде образувана такава чета. В нашата околия живееха разни народности – българи, турци, власи и пр. и имаше нужда от сила, която да респектира онези, които искаха да се съпротивляват на организацията. И така намерихме три пушки – едната взехме от с. Смоквица (тя бе руска берданка, оставена от стари хайдути у един овчар), друга – от с. Серменин, Гевгелийско (тя беше сръбска берданка) и една мартина – от с. Радна, Гевгелийско. Тогава те бяха трима. Така ги снабдихме с оръжие и поставихме начело на първата чета в Гевгелийско, за което бе съобщено на Централния комитет в Солун.

В така образуваната чета влизаха: Иванчо Карасулията, Апостол Петков и Спиро Карасулски. Още през същата година четата нарасна на 10 - 12 души. В нея се числяха: Стойко от Карасуле, Лазо от с. Ореховица, Гевгелийско, Гого и Хаджията от с. Мутулово, Кукушко, Гоно Балабанов от с. Сехово, Мъжкото (забравих му името) от с. Богородица, близо до с. Зарово, Лагадинско. Тази чета беше под войводството на Иванчо Карасулията, а негов помощник бе Апостол. Те нямаха ограничен район – обикаляха из Дойранско, Гевгелийско и Ениджевардарско – околии, в които организацията бе доста стегната.

През октомври 1897 г. в Гевгели, гдето се намирах на работа, пристигна Пере Тошов, който тогава бе окръжен солунски училищен инспектор. На другия ден от срещата ни заминахме за с. Смоквица. Щом пристигнахме в селото, научихме от селяни, че между селата Смоквица и Пърдейца, Гевгелийско, турска шайка нападнала и ограбила неколцина тиквешани – търговци на ракия. Минавайки с Пере покрай това място, видяхме въоръжени турци, които взеха Пере вероятно за турски забитин (офицер), наметнал поради дъждовното време черна мушама. И така оставиха ни да минем свободно.

В с. Смоквица с Пере прекарахме един ден. Селото бе по-рано организирано. Оттук отидохме в село Серменин, където по покана на Пере Тошов свиках общо селско събрание, на което бяха покръстени и онези от селяните, дотогава останали вън от редовете на организацията. След това заминахме за с. Койнско, Гевгелийско, където също устроихме събрание. Оттук заминахме за с. Тушин, Гевгелийско, в полето. То е чисто българско село, граничещо със с. Нъте, Гевгелийско, голямо помашко село в Мъгленската котловина. Там устроихме събрание и запознахме с организационните работи онези, които бяха вън от редовете на организацията. От с. Тушин заминахме за с. Лесково, Гевгелийско, Паяк планина, където свикахме събрание, и оттам за с. Баровица, Ениджевардарско, в полите на Паяк планина, където също устроихме събрание. В с. Баровица нашата организация бе по-ограничена, защото имаше и гъркомани, та на събранието свикахме само онези, на които можехме да се доверим. По желание на Коста Гацев и братята му свикахме някои от селяните, които ни посочиха и поставихме начало на организацията. На другия ден заминахме за гр. Гумендже и се настанихме в къщата на Хаджи Тано. След като поотпочинахме, аз заминах през с. Боймица за Гевгели, а Пере остана да продължи пътя за Ениджевардар. Това беше първата обиколка в Гевгелийско и Ениджевардарско на член на Централния комитет  (1897).

През същата 1897 г. складирахме в с. Гявато донесеното в Гевгелийско оръжие. То бе докарано през Струмишко и се състоеше излючително от пушки - кримки, предназначени за Битолско. Прекарахме го през Вардара, след което през селата Тушин, Койнско и Нъте бе предадено на Битолския комитет.

През 1897 г. имаше голяма дейност. В с. Тревени, Гевгелийско, бяха унищожени турски харамийски банди, като тази на Сали Кьосеров от с. Алчак, Гевгелийско. Унищожени бяха и тиквешки разбойнически банди. Това бе извършено от нашата чета по искане на населението.

* * *

Към края на май 1898 г., на връщане от обиколка из околията в Гевгели, заварих Андон Лазов Кьосето и Мицо Джорлев, и двамата терористи при Централния комитет в Солун. Те ми предадоха писмо от Дамян Груев, с което ми се съобщаваше за предстоящето премахване на Цицо. Понеже намерих, че тяхното присъствие в града е рисковано, поканих ги в моята къща в с. Сехово. Преди да предприемат акция, и двамата терористи опознаха улиците на града, два дни разузнаваха околността и на третия ден, привечер пред очите на самия каймакамин убиха Цицо. Това стана пред гарата, където Цицо се разхождаше с каймакамина.

По това убийство бяха арестувани невинни граждани, които след като излежаха по 7 - 8 месеца затвор, бяха освободени. Арестувани бяха Андон Франгорафт, родом от Кукуш, но преселен в Гевгели, Иван Ангов и Гоце Чанов. След убийството, необезпокояван от никого, заминах за с. Смоквица.

През есента на 1898 г. Иванчо и другарите му замислят да извършат обир или да задигнат някого и после да искат откуп. С това са целили да подпомогнат касата на Централния комитет. Те бяха се спрели на игуменката на Пальорския женски католически манастир в Гевгелийско, в който имаше сиропиталище. Но тоя план им бе осуетен от мен и другарите, защото тези хора, макар и католици, симпатизираха и помагаха на организацията, пък и парите, които биха взели, може би, щяха да бъдат от средствата за издръжка на сирачетата.

Вместо калугерката наредихме да бъде задигнат известния търговец на дребен добитък в Дойранско – Туран ага, от когото можеха да се вземат до 2000 лири. Залавянето му се нареди чрез наши хора в селата Балинци, Брайковци и Валандово. Заловиха го като пътувал за Струмица. При залавянето му падна убит един от придружаващите го синове. Взе се откуп около 2000 лири. Дали толкова бяха? – четниците не искаха да кажат. След като парите се получиха, аз с Ташко Мицов от с. Шльопинци по поръка на Централния комитет отидохме при четата, за да приберем парите. Четата намерихме в Серменинския балкан. Щом Иванчовите другари разбраха, че сме дошли, за да приберем парите, някои от тях се бяха толкова настроили срещу нас, че искаха да посегнат на живота ни. След дълги разправии разделихме се враждебно, като им дадохме да разберат, че ще ги лишим от всякакъв прием от страна на населението. Прибрахме се в града. След 5 - 6 дни те изпратиха специален куриер за среща в с. Оризарци, Ениджевардарско, където пак след дълги разправии успяхме да получим четиристотин лири, която сума предадохме на Централния комитет (д-р Татарчев и Пере Тошов).

С тази постъка Иванчо и Апостол напълно изгубиха доверието на Централния комитет. След това своеволие те продължиха и с други нередни работи и Дамян Груев бе решил да бъдат премахнати чрез отравяне или избиване. На това се противопоставихме аз и ръководителите от Гевгелийско и Ениджевардарско. Помолихме Централния комитет да изпрати Михаил Апостолов Попето, за когото по това време много се говореше. Попето обикаляше с дядо Илия Кърчовски из Серско. Нашето желание бе изпълнено. Михаил Попето пристигна с 4 - 5 души другари, между които беше неговият помощник Андон Кьосето. Главната задача на Михаил Попето бе да обуздае Иванчо и Апостоловци, като ги подготви да бъдат в пълна услуга на Централния комитет, а не да действат като хайдути. След това четата на Михаил Попето се увеличи с доста интелигентни момчета, дошли от България – Душко Желев, Атанас Бабата от Пазарджик, Панайот Чолака от Шумен и други, а по-късно и от терористи, заподозрени от властта, като Иван Варналиев от Велес, Зайчето, също от Велес, и Сандо Щипянчето. Михаил Попето стегна дисциплината на четата на Иванчо и Апостол, които преди дохаждането му си бяха определили райони – Иванчо да действа в Гевгелийско, а Апостол – в Ениджевардарско. Това стана през 1898 г.

За да се уверим в разкаянието на Иванчо и Апостол, през 1899 г. им възложихме да премахнат един от най-големите шпиони в Гевгели, околийския лекар грък Кивриниди. Както Иванчо, така и Апостол приеха лично да изпълнят тая задача. Настанихме ги в къщата на Делю Зафиров на главната улица, откъдето можеха да следят движението на шпионина. Наблизо живееше командирът на турската войскова част – Шукри паша. За да бъде излизането им от къщата незабелязано, снабдихме ги с аскерски дрехи и така те можаха да действат не само с револвери, а и с пушки. Турските патрули бяха засилени и не бе изключено нападение от турска страна. Увеличеният брой на патрулите се дължеше на засилената дейност на революционната организация.

Кивриниди бе убит през ноември 1899 г. Денят не мога да си спомня. По това убийство арестуваха и мене. След кратък разпит и по застъпничество на училищното настоятелство, каймакаминът ме освободи, като ме предупреди да бъда готов и дам показания при повикване от следователя. След мен разпитаха и моя другар Димитър Битраков, учител, родом от Охрид, с когото живеехме в една стая. За да мога така лесно да се отскубна от ръцете на властта, послужиха показанията на самия Шукри паша и Хасан бей от с. Нъте, които по време на убийството се намираха в една гостилница. Техните показания пред каймакамина послужиха за доказване на моята невинност. Лицата, които бяха арестувани по убийството на Цицо, сега отново арестуваха.

* * *

Валандовската афера беше предизвикана от Иванчовци, които бяха намислили да задигнат един грък, собственик на мина недалеч от с. Валандово, Струмишко. Една вечер те нападнали жилището му, но не успели да влязат в него; станала престрелка между тях и стражата, а после и с войска и те били прогонени. И на следния ден се създаде Валандовската афера. В нея се прояви Алай бей със своята жестокост. От тази афера пострадаха голяма част от нашите работници в селата Валандово, Брайковци, Балинци, Мървинци и Богданци. Мъките и изтезанията в тази афера са описани в песента, съчинена по тоя случай от тогавашния валандовски учител Иван Бърдарев. Благодарение застъпничеството на консулите в Солун, до които бе изпратена делегация от жени от гореказаните села, сложи се край на аферата, която иначе можеше да обхване цяло Дойранско, Гевгелийско и Ениджевардарско. Делегацията от жени се яви пред валията и поиска освобождаване на арестуваните. Понеже не бях известен, че Алай бей е получил нареждане да се завърне обратно в Солун, откъдето беше дошъл, аз взех необходимите мерки, за да избягна с другари в гората и да поема отговорността върху себе си за всичко разкрито от турците. Укрих се в едно от селата, но получих съобщение, че Алай бей е отпътувал за Солун, и отново се прибрах в града.

През 1897 г. избухна Винишката афера, която се разпростря до Струмица. Тогава получих писмо от Дамян Груев, в което ми нареждаше, щом аферата прехвърли Дойранско, да стана нелегален и поема отговорност за всичко, което би се разкрило. Но не стана нужда да изляза нелегален, защото аферата стигна само до Струмица.

След Валандовската афера избухна Боймишко - Гумендженската афера, за разследването на която бе изпратен Арап Бимбашия, но и той преди да започне разследването, по давление на консулите, биде отзован в Солун. Това стана през 1899 г.

През 1900 г. положението бе нормално. Усилено се въоръжаваха както градски, така и селските комитети. От Солун бе изпратен Христо Чернопеев на стаж при Михаил Попето. Михаил Попето служил в гвардията и бе един от идеалните хора, природно интелигентен човек. Той е създател на четническия институт. След 4 - 5 месечен стаж в четата на Попето изпратиха на Чернопеев пушка манлихерова от Солун. Тази манлихерова пушка по-късно стана причина да се отървем от Апостола, който на всяка цена беше решил да въоръжи четата си с такива пушки и ни помоли да му открием канал за България. Това бе през 1900 г. След като замина за България, по нареждане на Централния комитет Апостол бе спрян там и не му се отвори канал, за да се завърне обратно в Македония. Така че остана едно зло – Иванчо Карасулията, която сега бе под контролата на Михаил Попето. През есента на 1900 г. Централният комитет нареди Христо Чернопеев да поеме ръководството на Кукушка околия. Той бе много буен и наскоро след сражение падна в засада и бе тежко наранен. Къде след това се цери, не ми е известно.

През същата (1900) година по нашите места не се случи нищо особено за отбелязване; всичко се вършеше без шум, населението се въоръжаваше и може да се каже, че организацията в нашия край тогава бе една от най-уредените. Гевгелийската околия през същата година служеше за база на четническото движение. Тогава (1899 - 1900) посрещнахме и четата на Мирче Ацев, в която бяха и Йордан Пиперката, Глигор (Соколов - Ляме) и други някои момчета, с които се запознах. Те после благополучно стигнаха в Битолско.

Към края на януари 1901 г. избухна Солунската афера, която се предизвика от предателството на Христо Ников, родом от Гевгелийско. Централният комитет в Солун поиска да му изпратим лице, което да върши писарска работа, и ние изпратихме Христо Ников и един друг момък, името на когото не мога да си спомня. Една вечер в пияно състояние те са били арестувани от полицията и при обиск бил намерен у тях револвер, вследствие на което полицията се е усъмнила и след нанесен побой те разкрили организационни тайни. Така избухна Солунската афера, от която пламна почти целият Солунски окръг, като се откриха канали и пр. и пр.

Пропуснах да кажа, че през септември на 1898 г. бях назначен за учител в гр. Гевгели и по нареждане на Централния комитет поех ръководството на цялата околия.

След избухването на Солунската афера, още в самото й начало получих съобщение от председателя на Централния комитет д-р Христо Татарчев, че съм бил предаден от арестувания Христо Ников. Татарчев ми препоръчваше да взема необходимите мерки, за да не бъда заловен. Аз не обърнах внимание на съветите му и щяха да ме арестуват, ако по това време не беше избухнала Баялската афера. Причините за нея са следните: Христо Чернопеев, поради много арести, предизвикани от Солунската афера в гр. Кукуш, беше наредил по-будните момчета да напуснат града, като предварително им определил сборен пункт в с. Баялци, Гевгелийско, където той на 3 февруари 1901 г. пристигнал с неколцина другари. Писах му да напусне с. Баялци, защото били забелязани при влизането в селото и предадени, като го съветвах да се отправи за с. Пальорци, Гевгелийско. Обаче Чернопеев отказа да стори това, под предлог, че мнозина от другарите му от Кукушко забегнали и ако не ги изчака в с. Баялци, не е изключено те да бъдат заловени от турците. На 4 срещу 5 февруари отново го поканих да напусне селото, защото забелязахме аскера от Гевгели да се готви за поход към с. Баялци. Чернопеев и сега отказа да се вслуша в моя съвет. На 5 февруари сутринта, между 5 и половина часа, аскерът им открил огън. Те напуснали селото и се окопали в лозята, които са наблизо. Сражението продължило през целия ден. Паднали няколко души. На мръкване Чернопеев с оцелелите четници си пробиват път и забягват към Карадаг, Кукушко. Те слезли първоначално в Дойранско, но после се упътили за Кукушко.

На 5 февруари сутринта чух гърмежи от пушки и разбрах, че четата е открита. Облякох се набързо и отидох в училището, за да се осведомя дали има желаещи да забегнем в гората и да се сбогувам с останалите другари. Всички другари пожелаха да отстанат по местата си и аз сам заминах за с. Сехово. Тук се отбих в къщата на Мицо Джоздано и останах до вечерта. Същата вечер при мен дойдоха Глигор Иванов, учител в с. Мачуково, Ташко Мицов, родом от Шльопинци, учител в с. Стояково. Ташко Мицов е бил сподвижник на Ефрем Чучков в Малешевско и като учител през Винишката афера бил арестуван, изтезаван и после освободен по недоказаност. Решихме да заминем в четите на Андон Кьосето и Иван Карасулията, които по това време бяха в Кожух планина. През с. Моин, Гевгелийско, с тиквешки куриери заминахме за с. Койнско, откъдето на другия ден ни заведоха при четите, настанени в Харамийската пещера срещу с. Серменин, в полите на Кожух планина. Беше паднал голям сняг, почти до колене. Когато Чернопеев водеше сражението в с. Баялци, снежеше.

При тези чети се беше прибрал и Михаил Герджиков, който пътувал, ако се не лъжа, за Битоля със специална мисия. Като го информирахме по създаденото положение от Солунската афера и последиците от Баялската афера, решихме да бъде повикан Кръстю Българията от Тиквешко заедно с другарите му, за да обмислят мерки за ограничаване на аферите. Кръстю Българията пристигна още на другия ден и се взе решение да подирим и се срещнем с Гоце Делчев, който преди десетина дни минал през Гевгелийско на път за Струмишко.

Към 10 февруари 1901 г. трите чети заедно с новодошлите, на брой около 30 души, напуснахме Харамийската пещера и се отправихме за Струмишко. В с. Смоквица поканихме учителя Илия Докторов, ръководител на селото, да се присъедини към нас, за да не попадне в ръцете на властта. На 11 февруари преденувахме в с. Смоквица, Гевгелийско, и вечерта се упътихме за с. Давидово, за да уредим преминаването на Вардара. Денувахме в това село и през нощта с кораб преминахме Вардара. Още същата вечер с усилен маршрут стигнахме в с. Костурино, Струмишко, от където влязохме във връзка с ръководното тело на гр. Струмица. Узнахме, че Гоце Делчев преди десетина дни заминал за Петричко. Без да се бавим в Струмишка околия, продължихме за Петричко по дирите на Гоце Делчев, а оттам за Горноджумайско.

В с. Лешко, Горноджумайско, се срещнахме с управителното тяло на гр. Горна Джумая (дн. Благоевград), начело с директора на гимназията и учителя Сандо Китанов. В с. Лешко тогава учител и ръководител на организацията бе Кръстю Асенов. От тях узнахме, че Гоце преди няколко дни заминал за България. Оставихме по-голямата част от оръжието си в с. Лешко и само с няколко пушки се упътихме към границата, която преминахме при с. Църварица, Кюстендилско. От Кюстендил телеграфирахме на Гоце Делчев в София за среща. След ден - два Гоце пристигна в Кюстендил и обсъди с нас създалото се положение с аферите в Солунския окръг. Гоце реши да заминат за вътрешността не само нашите чети, но и новообразуваните чети. В Кюстендил останахме 7 дни и тук стана ново разпределение на четите, като за войводи бяха назначени: Кръстю Българията, Никола Дечев, Стамен Радовишки и други, за които не мога да си спомня. По нареждане на Гоце необходимият материял и облекло се пренесоха в с. Църварица, Кюстендилско, където щяхме да преминем границата за Турция. Пристигнахме в с. Църварица и на другия ден облякохме новите четнически дрехи и ни се раздаде ново оръжие (нашето оръжие бяхме оставили в с. Лешко). По-голямата част от пушките бяха манлихерови.

Приготвихме се през нощта да минем границата. Но понеже колибата, в която денувахме, отстоеше не повече от километър от граничната линия, турски патрули забелязали някои от нашите момчета. И тъкмо на онова място, където трябваше да преминем границата, се натъкнахме на засада. Турците откриха огън и убиха четника, който ни служеше за преден патрул. Ако се не лъжа, той се именуваше Лесо и бе родом от Малешевско. Преден патрул бе и Андон Кьосето. На турските залпове отговорихме и ние. Бихме се известно време под ръководството на Михаил Попето, но трябваше да отстъпим, защото стана невъзможно преминаването на границата по тоя канал. Още същата нощ се отправихме за колибите на дядо Мирчо, които се намираха на 15 - 16 км. от с. Църварица. Тук престояхме два дни. Дядо Мирчо повика отвъд границата куриера дядо Иван от с. Дреново, Горноджумайско (Благоевградско), който още същата нощ ни преведе през границата.

При усилен ход стигнахме в с. Дебочица (Горноджумайско) 25 - 30 км. далеч от границата. Из пътя срещнахме група селяни от селата Лешко, Габрово и Дебочица, които отиваха на черква. Беше Великден. При с. Дебочица четите се разделиха: радовишките и малешевските чети заминаха за Малешевско, а ние – четите на Михаил Попето и Кръстю Българията – продължихме към Петричко.

При сформирането на четите бях назначен, разбира се, по поръка на Гоце Делчев, за секретар на четата на Михаил Попето, а Глигор Иванов – секретар на четата на Кръстю Българията. Андон Кьосето минаваше за групов войвода под командата на Михаил Попето.

През с. Габрени, Петричко, минахме Беласица и бяхме приети от куриерите на с. Мътница, Демирхисарско, които ни настаниха за денуване в гората и после се разпоредиха за куриери от Дойранско. С куриери от Св[ета] Петка стигнахме в с. Кондирци, Кукушко, откъдето прехвърлихме Кукушко за с. Морарци, най-голямото и богато село в тази околия. Оттук започнахме реорганизирането на селата и околията, които Солунската афера беше засегнало тежко.

Събранията бяха сега общоселски и покръстването ставаше масово, а не както по-рано по няколко души. Оттук заминахме за с. Мутулово, Кукушко, където също свикахме събрание. От това село продължихме за Горно и Долно Тодораци, Раяново (седалище на мюдюр). Почнахме да обикаляме сега из селата, разположени покрай реката Галик, и стигнахме до Солунската околия – с. Иджелари, откъдето се насочихме за селата покрай Аржанското езеро. За забелязване бе, че от Солунската афера бяха пострадали предимно селата разположени покрай езерото. Из тези села събирахме сведения за извършени предателства на хора, пушки и пр. през време на аферата. В с. Крецово дойдохме до конфликт с Михаил Попето и Кръстю Българията, които искаха да накажат свещеника на селото, понеже по време на аферата предал няколко пушки. Аз, Ташко Мицов и Глигор Иванов се противопоставихме на това искане.

В с. Калиново, Кукушко, трябваше да се разделим с групата на Андон Кьосето, на когото беше възложена задача да унищожи турската банда на Ешреф Ефенди, а ние под войводството на Михаил Попето и четата на Кръстю Българията заминахме за с. Владая, Дойранско. Тук Попето възложи на четника Дино Крондирски и на неговия другар да заминат за с. Крондирци и да накажат един шпионин. В това село имаше воденичар, родом от Костурско, шпионин, който бил във връзка със собственика на чифлика в същото село – гърка Ариш, както и с турските власти.

Оттам продължихме за с. Пальорци, Гевгелийско, където имаше девически католически манастир и сиропиталище за деца. Изпратихме съобщение да ни изпроводят куриери от с. Фурка, Дойранско. Измина полунощ, но куриер не дойде и ние поехме за селото, без куриер. Стигнахме там на разсъмване. При този поход бях преден патрул заедно с един друг момък. Щом наближихме селото, до което води коловозен път, обграден от двете страни с търнаци, издигащи се като стена, натъкнахме се на засада от трима души – селският пъдар - турчин и двама българи. Като ги доближихме, чухме тракане на пушки, обкръжихме ги, заловихме ги и ги избихме. Тогава за първи път извърших убийство.

След тази акция влизането в селото стана невъзможно и трябваше да дирим скривалище в гората. Денувахме във Фурската кория. През деня заловихме едно овчарче и го изпратихме в с. Богданци, Гевгелийско, да съобщи на ръководителя да ни донесат хляб. Но поради голямото движение на войска или пък по други причини ръководителят на с. Богданци, Динката Стоилов, нито изпрати хляб, нито се обади, така че тези два дни прекарахме без хляб.

Понеже движението на войските се засили, трябваше да напуснем тази местност (Фурската кория) и да се отправим за селата Балинци и Брайковци, Дойранско. За куриери ни служеха Андон Кьосето и Михаил Попето, но и те не можаха да разпознаят местата, защото нощта бе много тъмна. Чухме петли да пеят и останахме да денуваме без храна над с. Брайковци, защото не можахме да срещнем никакъв селянин. Без да подозираме, бяхме се настанали до самия път и насмалко щеше да ни открие отделение войска, движещо се от с. Фурка за с. Брайковци. Аскерът мина покрай нас. Не ни откриха по една случайност.

Три дни не бяхме яли хляб. На мръкване изпратихме 3 - 4 момчета в селото да търсят хляб. Те случайно попаднали в къщата на коджабашията (кмета), където донесли хляб за войската. Възползвани от случая, момчетата взели хляб, сирене и урда и ги донесоха. Понеже бяхме гладували в продължение на три дни, никой не можа да се нахрани добре и още същата вечер продължихме за Вардара. Преминахме реката и се отбихме на бивак на височината Кораб, между селата Смоквица и Кованец, Гевгелийско. Като пристигнахме там, на мен се падна да бъда часовой, но, уморен от дългия път, съм заспал зад един камък и не съм забелязал пристигналите куриери от с. Кованец и Гевгели. Затова Михаил Попето ме мъмри пред всичките другари. Един от куриерите донесе радостната вест, че ми се родил син. Тогава извадих и му дадох часовника си и една бяла меджидия, които да предаде за спомен на сина ми.

След като се върнахме в с. Смоквица, организирахме селото наново и оттам заминахме за селата Милетково, Миравци, Давидово, Петрово и Серменин – всички в Гевгелийско. Нашата чета бе организационна. От последното село се отправихме за с. Тушин, Гевгелийско.

През тази обиколка организирахме отново селата, разположени в полите на Кожух планина. Оттам се върнахме в с. Моин и после в с. Сехово, където бяхме предадени, но войската пристигна, след като ние напуснахме селото. Тя обискирала няколко къщи и си заминала. Предадени сме били от наш човек. Не зная пиян ли е бил...

Оттук заминахме за с. Шльопинци, а после през селата Древено и Извор за с. Боймица. Това е едно от най-големите села в Гевгелийска околия, граничещо с Ениджевардарско. Оттам се отправихме за с. Горгопик, Гевгелийско, и с. Тушилово, Ениджевардарско. В последното село бяхме предадени от чорбаджията Пено, но успяхме да се промъкнем през аскера и така да се отскубнем. След като прекарахме един ден на баира, върнахме се в селото, където останахме един ден. На тръгване от Тушилово селяни ни донесоха около 15 литри вино в котле. Бяхме около 30 души; пихме по чашка, но се опихме – виното бе силно. В селото свикахме общо събрание и наредихме да се избере ново ръководно тяло, след което продължихме за с. Тумба, Ениджевардарско. Тук получихме писмо от Гевгелийското ръководно тяло, с което ни съобщаваха, че Михаил Герджиков и Петър Юрука пристигнали с чета в Кожух планина и чакат за среща. Това бе през 1901 г. през м. август. Когато ни предадоха в Тушилово, бяхме яли любеници, та като ни подгониха, се движехме с голяма мъка. Потеглихме обратно през селата Шльопинци и Сехово за Гевгелия и в местността Столовете, в полите на Кожух планина, се срещнахме с четите.

Имаше един чорбаджия (в с. Копривлен?) на име Стою, който беше станал явен шпионин. Решихме да го премахнем и след това да влезнем в селото, да свикаме събрание и отново да организираме селяните. За да се доберем по-лесно до неговата къща, останахме да денуваме в една горичка, до която Стою и неговият брат имаха ниви, засети с ечемик и ръж. Бяха ни съобщили, че през тоя ден ще дойде някой от синовете му да жъне. Ще го заловим и така с него по-лесно ще влезем в къщата му. И наистина през деня заловихме неговия брат, който привечер ни поведе към къщата. Тогава с нас бяха Михаил Попето и Кръстю Българията. Беше срещу Богородични заговезни (31 юли), та Стою бе приготвил вечеря. След като вечеряхме, по нареждане на Попето се вдигнахме, ударихме му няколко щика и се отправихме към църквата, където се бяха събрали селяните. След агитационната реч наредихме да се избере ръководно тяло, а ние продължихме за с. Тушин и след това се срещнахме с Михаил Герджика и Петър Юрука. След срещата Герджика замина за Битолско и ние го придружихме до река Църна.

По предложение на Михаил Попето се взе решение да нападнем Роженската кариера (мина) и заловим инженера - немец, за когото се говореше, че имал много пари. По този начин искахме да помогнем на организацията, която беше останала без средства. Потеглихме за с. Рожен, Ениджевардарско, но от с. Копривщица, Тиквешко, сме били проследени от потерите на Сюлейман чауш, тиквешки потераджия, и за да заличим следите, се отбихме в планината Чатина, над селата Рожен и Калиново, Мориховско. Тук срещнахме стадо влашки овце, заклахме няколко брави, опекохме ги и се нахранихме добре, макар и без сол. Още от вечерта изпратихме власи да ни донесат хляб и тютюн и им казахме, че ще ги очакваме при бачилото. Но вместо да отидем там, упътихме се за друга чука на около два километра далеч, опасявайки се, че власите вместо хляб ще докарат войска. И действително на другия ден сутринта забелязахме власите да се движат към бачилото с аскер, който след като претърси местността наоколо, замина за с. Рожен и се върна обратно. Нашият план не можа да се осъществи, понеже инженерът не беше в мината.

* * *

Бяхме разпределени на нови групи, нови чети: Гевгелийска, Кукушка, Тиквешка и една група за Битолско. За войвода на Гевгелийската чета Попето назначи мен, за войвода на Кукушката чета – Глигор Иванов, а за Тиквешката – Кръстю Българията. След това Михаил Попето заедно с Михаил Герджика и някои от по-старите другари заминаха за Битолско. При преминаването на река Църна, при с. Калиново, те били открити и ударени от аскера, но успели благополучно да преминат реката. Аз с четата и Глигор Иванов заминахме за с. Тушин. Моята чета се състоеше от 12 души. Толкова члена броеше и четата на Глигор Иванов. Преденувахме при Самовилската стена при с. Тушин. Когато сме денували под стената, над нея бил Асан чауш (потераджия). Той отбягваше срещи с нас. Овчари ни донесоха чеверме (печено агне), а на хората на Асан чауш занесли мляко. След това заминахме за с. Койнско. Тези села са в полите на Кожух планина. Оттук през селата Моин, Сехово и Мачуково изпратихме четата на Глигор Иванов за Кукушко. Разделихме се в село Мачуково.

След раздялата ни с Андон Кьосето и Ташко Мицов се научихме, че групата им била нападната от четата на Ешреф. При завързалото се сражение тежко били ранени Ташко Мицов и Христо от с. Стояково, Гевгелийско. Последният помолил другарите да го оставят сам, макар и тежко ранен, а те да гледат да се спасят. Кара Васил, който успял с щика си да убие самия главатар на турската банда – Ешреф – бил също тежко ранен. При излизане от къщата паднал ранен и Андрея Димов. Всички останали другари успяват още същата нощ да се доберат до село Морарци, където на ранените била дадена първа помощ и по-късно някои от тях били изпратени на лечение в България.

До края на 1902 г. моята дейност се заключаваше в стягане редовете на организацията, бойно обучаване на младите и пр. Понеже организацията се стараеше да компрометира турската власт във всяко отношение, нареждаше се на населението при спорове от различен характер да не прибягва до турските съдилища, а да се отнася до ръководното тяло или до други органи на организацията. Сега при посещаване на селата разрешавахме различни спорове и селяните престанаха да прибягват до турските съдилища. Така ги пазехме от допир с турските власти.

В края на 1901 г. неколцина другари заминахме за България, за да доставим оръжие с помощта на Задграничното представителство. По това време в София заварихме Яне Сандански, Христо Чернопеев и други войводи. Един ден бях повикан от Гоце Делчев и Задграничното представителство на съвещание. Не си спомням кои влизаха в състава. Повдигна се въпросът за откупа на мис Стон и се даде точна сметка за взетата сума, пласирана на разни места в България, която възлизаше на 14500 турски лири. Дадоха се сведения, че парите се намират на сигурно място, с изключение на една сума, предадена на някакъв началник на гара Горна Оряховица (или Павликени).

През време на пребиваването си в София станаха случки, които ще искам да разкажа, за да се види какъв бе животът на четниците.

Преди да замина за Македония, през 1902 г. (месецът не мога да си спомня) бях повикан от Тома Давидов, който ми предаде пакет с пари и писмо и ми заръча да замина за ВеликоТърново, за да ги предам на Гьорче Петров. Последният бе интерниран във Велико Търново след арестуването на Борис Сарафов. Гостувах на Гьорче Петров в продължение на няколко дни. Един ден той ме покани да посетим дъщерята на Христо Ботев – Иванка. Тя беше мома и живееше при майка си и втория си баща, ако се не лъжа, гимназиален учител. Долових, че Гьорче Петров питаеше известни чувства към Иванка. След няколко дни се завърнах обратно в София.

Една привечер Гоце Делчев ме повика и ми каза да отида в пивницата на Робчето, където бяха събрани няколко момчета - четници и войводи на гуляй, устроен от лице, което се занимаваше с доносничество. Същото лице искало с тяхна помощ да премахне някой свой конкурент. Гоце нареди да отида и кажа на момчетата да напуснат веднага заведението, защото полицията се готви да ги арестува и интернира. Отидох в заведението и намерих момчетата седнали на чаша бира. Вместо да изпълня нареждането на Гоце, седнах и аз да пия бира. Но докато изпия бирата си, дойде полиция, арестува ни и, нареди по двама, ни подкара към І участък. Конвоирани бяхме от пеши и конни стражари. Из пътя аз и другаря ми Тано Хаджиев успяхме да избягаме, а всички останали другари интернираха – едни в Силистра, а други в Тутракан. На другия ден Гоце ме повика да дам отчет за станалото...

Такива епизоди се случваха твърде често в София. Задграничното представителство не разполагаше и със средства и нерядко се случваше да дадат на момчетата по два – три - пет лева, за да купят нещо. Поради това момчетата често прибягваха до услугите на познати и приятели – да искат пари било за цигари, или за чаша бира. Често пъти, когато Задграничното представителство не успяваше на време да изплати задълженията към гостилничарите, четниците, които се намираха на почивка в София, трябваше да гладуват, докато Представителството нареди да се хранят на кредит в други гостилници. Поради това може да се каже, че дохождането в София за някои от четниците не бе почивка, а изтезание.

* * *

През 1902 г. върховистите бяха замислили да предизвикат бунтове и да създадат афери в Македония, за да разнебитят направеното от Вътрешната организация дотогава и така да намалят влиянието й сред населението. Поради това още в началото на 1902 г. те започнаха да изпращат в Македония чети. Това принуди Задграничното представителство да побърза с организирането на няколко чети: моята, Апостоловата (на Апостол бе разрешено да замине в района си), на Никола Дечев и др.

И така на 28 или 29 март 1902 г. потеглихме за Кюстендил и оттам за Слокошкия балкан – над с. Слокошница, Кюстендилско, където бяха изнесени дрехите и бойните материали. През деня момчетата се облякоха, въоръжихме се и вечерта поехме за границата, без да подозираме, че сме били проследени и предадени още от София. Щом стигнахме близо до граничната линия, българските граничари откриха по нас огън. На огъня отговорихме и ние. Не закъсняха да се обадят и турците. Като видяхме, че преминаването на границата през този пункт е невъзможно, помолихме началника на войсковото отделение, което беше поставило засадата да дойде при нас, за да се разберем. Началникът, фелдфебел, заедно с няколко души войници и милиционери дойдоха при нас. Обезоръжихме ги и слязохме в с. Сажданик, Кюстендилско. Тук след малко съвещание се взе решение Апостол заедно с другите войводи да заминат за границата, на няколко километра от мястото, където щяхме да я преминем, и там да останат укрити. А аз със седем души от другарите, без пушки (понеже оръжието предадохме на другарите, които щяха да продължат пътя отвъд границата) останахме с фелдфебела да нощуваме в къщата на кмета. Другарите, начело с Апостол, бяха успели да преминат границата. На другата сутрин казахме на фелдфебела да извести околийския началник в Кюстендил за нашето пребиваване в с. Сажданик и да нареди за стража, която да ни отведе в Кюстендил. Това направихме за да замаскираме заминаването на нашите другари, защото фелдфебелът не знаеше колко души бяхме. Трябва да спомена, че през тази година на власт бяха цанковистите и, доколкото си спомням, имаше нареждане да не се допуска преминаване на чети в Македония. Естествено тази мярка се отнасяше само за четите на Вътрешната организация. Върховистите имаха връзка с военните и преминаваха свободно границата.

На другия ден с няколко души стражари пристигна околийският началник и ни поведоха за Кюстендил. При влизането ни в града беше излязло цялото население да ни посрещне. Отведоха ни в затвора. Още същата вечер кюстендилски гражданин беше наредил да ни донесат вечеря гювеч. На другия ден пристигна Гоце Делчев от София, за да се осведоми за станалото. Той започна да ме разпитва сърдито за случилото се. “Къде са парите?” – запита ме Делчев сърдито. Бяха ми дали 20 лири за разноски за четите. Отговорих му, че парите са у мен и че не съм похарчил нито стотинка от тях. Парите бяха от взетата сума по откупа за Мис Стон.

В затвора ни задържаха до насрочване на делото. Другарите, които не успяха да заминат през границата, бяха: Милан – най-малкият брат на Гоце Делчев, Илия Маказлиев от с. Мачуково, Гевгелийско (той бе завършил педагогия и бе бивш учител), Гоно Балабанов, Мицо Кадията и още две - три, момчетата от моята чета. Делото бе насрочено за началото на м[есец] май. До насрочването му кюстендилци ни носеха в затвора обеди и вечери, дори и стомни с вино. Гоце Делчев бе взел грижа да ангажира пет - шест души защитници, повече от които се бяха явили доброволно.

Съставът на съда беше подготвен предварително да погледне снизходително на нашата постъпка. Прокурор бе Ленков, родом от Кюстендил, голям партизанин - цановист. В обвинителната си реч той поиска за нас смъртно наказание. Пледираше да бъдем подведени като “бунтовници, вдигнали оръжие против българската войска”. Ние отрекохме, че сме били с пушки, а казахме, че сме имали само тояги и че сме желаели да се легализираме в Македония, за да подпомагаме нашите родители, изпаднали в нищета. С издадената присъда ни признаха за виновни, че сме искали да преминем границата без паспорти и ни осъдиха по на 40 дни тъмничен затвор със зачитане на предварителния арест. Ние бяхме излежали дори повече от 40 дни, поради което бяхме освободени веднага.

След кратка почивка Гоце Делчев нареди да подбера другари и да се готвя за път. Скоро бях готов и с мен тръгнаха Стоян Филипов от Неврокоп, Христо Куслев от Кукуш, които отиваха с чета за Поройско и Демирхисарско. Гоце бе наредил да дойдат с мен до Струмица, а оттам да заминат за Поройско, където отиваха за първи път. Моята чета броеше 12 души. Тази на Стоян Филипов – 15 души. Екипирахме се в Кюстендил и преминахме границата между селата Сажданик и Саса. Денувахме в едно дере на река Саса, очаквайки да ни се открие канал за Плачковци.

Кочанското поле преминахме на два етапа, като един ден прекарахме в колибите на с. Разловци, Пиянешко. Оттук за два дни, понеже през Балкана можеше да се пътува и денем, стигнахме до с. Нивичани, Струмишко, където намерихме Фратер Атанас (така го наричаха, понеже при него бяха освободени Мисстонките). Дядо Атанас бе нелегален и постоянно се навърташе около селото си. Която и чета да преминеше, той й бе на услугите. Минаваше за доверен човек на Гоце Делчев и беше от първите негови ятаци. Тук се потвърди вестта, че наш патрул заловил четник, който при разпит признал, че е от четата на полковник Янков, пътуващ с 50 души за Битолско. Това се потвърди и от дядо Атанас, а именно, че по-предидущата нощ полковник Янков заминал за с. Требичени, за към с. Попчево, Струмишко.

Още същата вечер ние се отправихме за с. Попчево и насмалко в балкана, при едно бачило, щяхме да бъдем открити от аскер, ако не беше забелязан навреме от нашите патрули. Войската била на засада на пътя до бачилото. Това ни принуди да се отбием по-вляво и да вземем друга пътека. Тук при една чешма срещнахме две лица, които не можахме да издебнем и заловим, понеже хукнаха да бягат. После узнахме, че те били от четата на Кръстю Новоселски и се прибрали в четата си след извършване на акция. Познахме ги, че са наши по нагантовите патрони, оставени в една кърпа след бягството им.

Още същата нощ стигнахме в с. Попчево, където повиках ръководителя на с. Костурино. Наредих му да постави засада с милиция от двете села, за да попречи на преминаването на четата на полковник Янков през Вардара. Същата вечер заминахме за с. Балинци, Гевгелийско, до Вардара, с намерение, ако полковник Янков е изостанал назад, да го ударим, когато минава Вардара. Обаче тук узнахме, че той преминал реката и хванал Кожух планина по прекия път за с. Градец (то е между Гевгелийско и Тиквешко). Янков не се е отбил в никое от селата, а с усилен маршрут бързал да стигне в Битолско. Той разправял пред ръководителите на селата, разположени покрай Кожух планина, за предстоящето въстание, като определял дори деня на въстанието и подканял населението да грабне оръжие и въстане. Янков давал устно нареждане на населението да бъде готово за въстание на 15 август (1902 г.).

Осведомен за това, навестих почти всички села в околията и разясних на ръководителите, така и на населението целите, които са си поставили върховистите – да принудят Централния комитет да се подчини на Върховния комитет.

Близо до с. Серменин, Гевгелийско срещнахме четата на Иванчо Карасулията. След като му разясних, че акцията, която върховистите са предприели, е ненавременна и че тя ще нанесе най-тежък удар на Вътрешната организация, помолих го да възпира селяните от впускане в такива планове - авантюри. Иванчо Карасулията беше изпратен за войвода от страна на върховистите. Когато заминахме да дирим Гоце Делчев и стигнахме в Кюстендил, той отпътува заедно с Михаил Герджика, а ние, след като престояхме в Кюстендил, се върнахме обратно в Македония. Понеже Задграничното представителство беше осведомено за действията на Иванчо Карасулията вътре в Македония, пък и Гоце Делчев, който по това време бе в София, може би, му е напомнил нередните му работи – своеволия, харамийство и пр., това изглежда, го е накарало да се присъедини към върховистите.

Продължихме пътя си за с. Койнско, където разяснихме на населението, че полковник Янков дал някакви нареждания, които не  са в съгласие с разбиранията на Централния комитет, и че това са своеволия на няколко души от София. Същото сторихме и в с. Лесково. А в с. Тушин, Гевгелийско, понеже пада малко встрани, не можахме да отидем и да осветлим селяните за намеренията на върховистите. Те станаха жертва на плановете на полковник Янков. На 15 август 1902 г. (стар стил) въстанаха само селата Тушин, Гевгелийско, и Сборско, Воденско, като цялото население на тези села излезе в балкана, укрепи се и се държа в продължение на 10 дни, но после по покана на един паша се предаде.

От с. Лесково заминахме за Ениджевардарско и в с. Тушилово, Гумендженско, повиках Апостол на среща. От него се осведомих, че населението в Ениджевардарско се готви трескаво за въстание. Щели да въстават, разбира се, без да имат оръжие, а само с колове. Всяка къща си приготвила сухар, не зная за колко време, за да прекара в балкана, и поради това бяха останали без брашно.

В района на Апостол – Ениджевардарско – се беше появил един от четниците на полковник Янков, на име Атанас Петровски, заедно със свой другар, и агитирали пред населението да се готвят за въстание на 15 август 1902 г.

При тази среща с Апостол решихме да замина за Солун и се срещна с членовете на Централния комитет, за да ги осветля за акцията на полковник Янков и да получа инструкции.

Заминах за гр. Енидже Вардар, придружен от един куриер от с. Лесково, Ениджевардарско, като предварително се преоблякох в селски дрехи. Ръководното тяло в Енидже Вардар нае файтон, за да отпътувам за Солун. На тръгване двама ениджевардарски бейове помолиха да пътуват с мен и така пътуването ми за Солун стана по-безопасно.

В Солун при българската църква, при Вардар Капия, живееше поп Стамат, член на Централния комитет. Той съобщи за моето пристигане на Дамян Груев и Пере Тошов, които наскоро се бяха върнали от заточение. При срещата обясних им за намерението на върховистите и поисках съвети. Те ми дадоха следната инструкция: да се пази населението, като не се подава на агитациите на върховистите; да му се разяснят целите, които преследват върховистите, и гибелните последици за революционната организация, които биха настъпили от едно ненавременно въстание.

На другия ден, заедно с куриера, напуснахме Солун, но не вече с файтон, а пешком, защото един от полицейските агенти ме беше познал и стана раздвижване около българската махала. През с. Куфалово, Солунско, заминахме за с. Койниково. То бе селото на Павле Канатлийски, силен войвода – душманин на арнаутите. Срещнахме се с Апостол, при когото бях оставил своята чета. Съобщих им какви нареждания ми се дадоха от Пере Тошов и Дамян Груев. Апостол ми каза, че успели да заловят Атанас Петровски и другаря му, които сега вързани се намирали близо до мястото, където отседнала четата.

След това се разделихме с Апостол и другарите му и положихме усилия да запазим районите си от създаване на афери по примамките на върховистите. Както вече споменах, освен посочените от мен две села, Тушин и Изворско, други села не се поддадоха на върховистките планове нито в Кукушко, нито в Гевгелийско. Доколкото си спомням, върховистите станаха причина за няколко афери в Горноджумайско и Разложко и дадоха повод на турците да обезоръжат населението.

По-късно получих писмо от Централния комитет, с което ни се предписваше, заедно с Апостол, да заминем за Воденско, със задача да открием четата на Саракинов и да я обезоръжим или прогоним. Заминах за Ениджевардарско, като с Апостол се срещнахме при Тумбенската река. При срещата Апостол ми разказа за поведението на Павле Канатлийски. Обещах на Апостол, че ще се постарая да ги помиря.

Павле бе от четата на Апостол. Наричаха го Канатлийски (сиреч крилат), защото турците не можеха да го заловят. Сега Павле беше заминал с четата на Станиш Кукушанина и начело на едно отделение от същата чета се обявил за околийски войвода в Ениджевардарско. Той вършел убийства на арнаути, пъдари и така добил име сред населението. Той бе юнак и населението много го обичаше.

Като пристигнал в Ениджевардарско, Апостол заварил Павле, който си беше присвоил права на околийски войвода. Последният не искал да се срещне с Апостол от страх да не му отнеме войводството. Та когато отидох там – в Ениджевардарско, намерих ги във враждебни отношения помежду си. Казах на Апостол, че ще намеря начина да склоня Павле да дойде и да се помирят. Още същия ден изпратих куриери в с. Куфалово, Солунско, и Павле пристигна с тях денски недалеч от мястото, където бяхме отседнали на бивак. После той изпрати един от куриерите си, който съобщи, че Павле приема да се срещне само с мен, и то на 500 крачки от мястото, където се намира на бивак четата на Апостол.

Приех срещата. Говорихме дълго време и се помъчих да му поясня, че в Ениджевардарския район има работа както за Апостол, така и за него, че районът е голям и дейността може да се подели. На Павле се възложи грубата, изпълнителната работа: да се занимава с изпълнение на наказания, наложени от Апостол и пр. А на Апостол се възложи организационната работа: подготовка на младежите, въоръжаване и пр. И така Апостол и Павле се помириха и се съгласиха на това разделение на дейността. Селяните на с. Тумба, Ениджевардарско, които се опасяваха от изострените отношения между Апостол и Павле, от радост заклаха няколко брави и дадоха угощение на четите. То бе курбан по случай постигнатото помирение.

След това трите чети обиколихме няколко села и се отбихме в с. Крива, Ениджевардарско, където трябваше да решим кой от нас ще трябва да замине за Воденско. Поканих Апостол, разбира се, след като му прочетох писмото на Централния комитет. Но той отказа да ме придружи, мотивирайки се, че ако напусне района, той ще бъде завладян от Павле, и така щял да се намери “на пясъка”... (значи изгонен от района). Като видях упорството на Апостол, обърнах се със същата молба към Павле, но и той по същите причини отказа да ме придружи. Накрай Апостол се съгласи да ми даде на разположение няколко момчета от своята чета под командата на брат му Тано. Трябва да кажа, че аз не бях с цялата чета, а само със 7 - 8 души, като останалите другари от моята чета останаха в Гевгелийско. Поръчах им да не влизат в допир с Иванчо Карасулията, защото забелязахме, че той почва да се отнася към нас враждебно, та да не би, като му се доверят, да ги обезоръжи и изпрати в България или пък да ги избие.

Това недоверие към Иванчо у мен се породи от обезоръжаването на Кочо Колищърков, секретар на четата, и на четника Гоно Балабанов. Те бяха изпратени по работа в едно село, но, издебнати от Иванчо Карасулията, биват обезоръжени и после заведени във влашкото село Църна река, където били изложени на поругание пред селяните. Но за щастие Кочо Колищърков успява да избяга през една нощ. След неговото бегство Гоно Балабанов пожелал да остане в четата на Иванчо.

С Тано (Терзиев) заминахме през Паяк планина за с. Тудораче. Това е единственото българско село на източния край на Мъгленската котловина. Придружаваха ни куриери от селото и двама четници на Апостол, родом от тези места, които трябваше да ни съпроводят до река Колодей. След като преминахме реката, двамата четници се върнаха обратно, а ние продължихме за Воденско. Благополучно преминахме реката, пребродихме Мъгленската котловина, от единия до другия й [край], осеяна с помашки села, и в една нощ хванахме Воденските възвишения. Преденувахме в една местност, където през деня дойдоха куриери от с. Саракиново, и с тях влязохме в това село. От самите саракинци узнахме, че никаква чета на Саракинов не се появила в тяхното село, нито пък в некое от околните села. Разбира се, това съобщение приехме под резерва.

Побавихме се няколко дни, понеже във Воденско нямаше чета, разгледахме и уредихме някои спорове между селяните. Наложи се да венчавам един младеж. Въпреки че момчето отказваше да се венчае, в края на краищата то се съгласи. За кум избрахме един от моите другари – четника Леонид. А за да не бъде момичето впоследствие прогонено, накарахме бащата на момъка да й даде запис от 60 лири, в случай, че тя бъде напусната от него. С тоя запис по това време можеше да се закупи цял чифлик. И действително след известно време се случи това, което предполагахме. Момчето напуснало жена си, а тя прибрала парите на баща му и после си намерила още по-добър юнак.

От с. Саракиново влязохме във връзка с градския Воденски комитет и по негова поръка продължихме да търсим диря от преминала чета във Воденско. Стигнахме в с. Нисия, намиращо се между Острово и Воден. Тук ни съобщиха от с. Русилово, че турски жандарми карали под конвой за гр. Воден ръководителя на с. Острово, заедно с двама негови съселяни, обвинени, че членували в революционната организация. Като ми съобщиха това, веднага изпратих няколко души другари да им поставят засада и им дадох напътствие как да постъпят: ако стражарите се предадат – да ги обезоръжат и накарат да се върнат обратно в Острово, а не във Воден, а арестуваните да доведат при нас. Четниците изпълниха задачата. Стражарите бяха арестувани и върнати обратно, а нашите организационни работници бяха доведени в с. Нисия. След като ги разпитахме подробно за случката, на другия ден по канал ги изпратихме в България, защото те бяха в напреднала възраст и не бяха способни за четници.

Като се уверихме, че върховистка чета във Воденско не се е появила, през с. Радово се отправихме за Кожух планина, където заварихме нашите другари живи и здрави.

След завръщането ни в Гевгелийско една от главните ни задачи бе да организираме влашките села, разположени в полите на Паяк планина, на брой седем. Това бяха селата: Хума, Белиславци, Ошине, Ливада, Купа и Лубница. Те се простират по северните склонове на Паяк планина. Само жителите на с. Ливада се занимават изключително със скотовъдство, а останалите – със земеделие и скотовъдство. Те са в роднински връзки с българските села. Влахините от с. Ливада не се омъжват за българи, те са малко по-особени. В тези села имаше малки организирани групи и сега трябваше да бъдат организирани всички масово – без разлика дали са гъркомани или власи.

Един ден се срещнахме с Иванчо Карасулията в с. Купа и оттам заминахме за с. Лубница. Там, с трима от другарите и Иванчо, с четирима от своите другари, се настанихме в една квартира. Останалите четници заеха други квартири, без, разбира се, да подозирам намеренията на Иванчо. Когато свиках селяните и агитирах, един от неговите другари, на име Мицо Бардаровски, трябвало, след като свърши вечерята, да извади револвера си и като уж че го почиства, да ме застреля и така убийството да се отдаде на фатална случайност. Но кой знае по какви съображения, Иванчо се отказал от намерението си и наредил Бардаровски да не предприема нищо. На другия ден, когато бяхме на бивак в местността Смрадливата река, над с. Койнско, сам Иванчо ми се изповяда... Запитах го какво го е накарало да извърши това. Той ми отговори, че желаел да се отърве от един централийски войвода. След това нашите отношения станаха по-искрени и продължиха да бъдат такива до Илинденското въстание.

* * *

Дейността ни през 1902 - 1903 г. се състоеше предимно във въоръжаване на населението. Доставяха се гръцки пушки от турци - контрабандисти, а периодически се доставяше оръжие и от Централния комитет, което на пратки от по 10 - 20 товара през Кукушко и Гевгелийско се изпращаше за Тиквеш и Велес. Кукушката и Гевгелийската чети конвоираха оръжието. Въпреки усилията за въоръжаване големи успехи не бяха постигнати, понеже трябваше да чакаме контрабандисти да ни доставят оръжие, а те пренасяха само по няколко пушки. И така Илинденското въстание завари Гевгелийска околия слабо въоръжена.

През ноември 1902 г. в нашия район пристигнаха Сава Михайлов, родом от с. Мачуково, Гевгелийско и Кръстьо Асенов, племенник на Хаджи Димитър. Те дойдоха с чета и голямо количество бойни и взривни материали. Част от материалите бяха за Ениджевардарско, където ги пренесохме през една нощ с четири коня. Над с. Нъте срещнахме помаци, които караха няколко товара солена риба, малки лепариди. (В Мъглен по жътва консумират тези рибки, потопени в оцет.) Помаците бяха четирима и за да прикрием пренасянето на оръжие, бяхме принудени да ги премахнем. Избихме ги в една местност и поръчахме на ръководителя на едно от близките села да се погрижи за заравянето им, а конете подкарахме с нас. След това ги предадохме на ръководителите на селата Църна река и Баровица.

След като се снабдихме с достатъчно количество динамит, понеже не разполагахме с необходимия брой бомби, и като видяхме ефекта на пълните с динамит шишета, снабдихме момчетата вместо с бомби с по едно - две шишета, напълнени с динамит. За да не се чупят шишетата още при хвърлянето им, преди експлозията, обвивахме ги с тенекия или с въже. От пълните с динамит шишета не се очакваше ефектът на бомбите, но те даваха много по-силен трясък, който много плашеше турците.

След пристигането на Савата (Михайлов) и Кръстьо Асенов започнахме усилено да се готвим за въстание. Кръстьо Асенов, след като престоя известно време в Гевгелийско, замина за Кукушко и Савата остана с четата си в Гевгелийско, където действахме заедно.

В началото на 1903 г. получихме инструкции как да се действа през въстанието, което бе определено да избухне, ако се не лъжа, на 1 май, но поради неподготвеност бе отложено за Илинден.

Бомбеният атентат в Солун предизвика арести на видни българи и младежи в целия Солунски окръг и в четите забегнаха по-пъргавите момчета. Тогава получих молби за постъпване в четата не само на младежи от селата, но и на девици от гр. Гевгели. Съветвах ги да останат по местата си, защото не възнамерявахме да дигнем повсеместно въстание, тъй като Солунският революционен окръг не бе подготвен, а щяхме да водим партизанска борба. Моята чета се увеличи на 60 души от забягнали младежи, а тази на Савата – на около 25 души.

От май (1903) до обявяване на въстанието по всички села и градове се забелязваше оживление и подготовка за посрещане на великия ден – въстанието. Ежедневно от селата и от града идваха при нас десетки младежи с желание да постъпят в четата, но по липса на оръжие ние ги връщахме.

В навечерието на Илинден трите чети – Савовата, Иванчовата (на Иванчо Карасулията) и моята – се събрахме над с. Лубница, Гевгелийско, за да обмислим как да обявим въстание. Разпратихме окръжни по селата, с които съобщавахме, че Илинден е определен за въстание, и обяснявахме причините, поради които нашата околия не ще вземе активно участие, т. е. да въстане масово. Причината бе, както казах, липсата на оръжие. Наредено бе населението да действа, както досега – прикрито, да подпомага четите и да изпълнява нарежданията им, а четите от своя страна да водят партизанска борба.

На самия Илинден трите чети денуваха в едно дере над с. Моим, Гевгелийско. Приготвихме динамит, за да разрушим железопътната линия и станцията Гевгели. Но от изпратените през деня в Гевгели куриери узнахме, че нападението на станцията ще е трудно, защото от няколко дни тя бе охранявана от две роти аскер. Вместо да нападнем станцията, бомбардирахме един от мостовете по ж. п. линията 600 - 700 м. северно от гарата между Гевгели и Мързенци. Мостът, макар и неголям, бе важен и разрушаването му щеше да прекъсне за няколко дни движението по ж. п. линията.

Вечерта на самия Илинден трите чети се отправихме за ж. п. линията, като минахме покрай гевгелийските казарми. Аскерът същата вечер даваше вечеринка в чест на Хилми паша, който беше пристигнал в Гевгели. Приближихме железопътната линия, разпределихме момчетата на около 300 м. от моста към гарата, като преди това раздадохме на всеки четник по калъп динамит, който при даден знак трябваше да бъде поставен под релсите и възпламенен. По този начин за половин час мостът бе разрушен. Музиката, която свиреше в казармата, заглъхна. На другия ден узнахме, че Хилми паша още същата вечер отпътувал с дрезина за Солун.

Това бе първата акция, с която дадохме сигнал за въстанието. След акцията се прибрахме в с. Серменин, където се снабдихме с взривни материали, които бяхме складирали там. След това ние със Сава Михайлов взехме с нас десетина четници, оставихме другарите в с. Серменин при Иванчовата чета и заминахме за с. Смоквица, Гевгелийско, където възнамерявахме да бомбардираме някои от смесените влакове. Поставихме на един от завоите на ж. п. линията динамит и при преминаването на влака възпламенихме адска машина от 300 м. разстояние. Целейки обаче експлозията да стане при минаване на локомотива, четникът, който трябваше да даде сигнал за възпламеняване на динамита, закъсня и експлозията стана по средата на влаковата композиция, така че пострада само един от вагоните.

Прибрахме се отново в с. Серменин. След няколкодневна почивка ни повикаха в помощ на кукушката чета, която бе обградена в Аржанския гьол. Тогава с четата си при нас бе Атанас Раднянски, а Иванчо Карасулията беше заминал към Ениджевардарско, за да се срещне с Апостол. Щом получихме това съобщение, поканихме Атанас Раднянски да ни придружи, но той отказа да слезе в полето. “По-добре вържете ме в чувал – каза той, – отколкото да сторя това.” Оставихме го с няколко момчета в с. Серменин, а двете чети – моята и тази на Савата – заминахме за Моим, а оттам за Шльопинци, Гевгелийско, където щяхме да чакаме куриери от селата Баялци и Мачуково, за да ни преведат през Вардара. През деня получихме съобщение, че отделение от кукушката чета успяла да си пробие път и излезе от обсадата. Те искаха да им изпратим куриери, за да преминат Вардар и дойдат при нас. Срещнахме се в с. Моим, откъдето след вечеря заминахме заедно за с. Лубница. Отказахме се от намерението да помогнем на останалите другари от кукушката чета, защото узнахме, че те се опитали да пробият обсадата на аскера откъм с. Аматово, и допуснахме, че и те са се спасили. Тази група се състоеше от 35 - 40 души и бе под началството на Тино Панов Калински. Останахме няколко дни на почивка около с. Койнско и с. Серменин, тъй като те в Гьола бяха гладували доста време и козето месо беше им подействало зле – всички страдаха от стомашно разстройство.

Решихме със Савата да бомбардираме т[ъй] нар[ечената] “Стена”, която се издига при Демиркапия над ж. п. линия. Акцията трябваше да изпълним при преминаване на някои от военните влакове. След като оставихме момчетата в Клисурския балкан, тримата – аз, Савата и Дино Филев, четник от Савовата чета – отидохме да огледаме мястото, където щяхме да извършим атентата. Съставихме план за действие и отново се върнахме при другарите. По пътя срещнахме селяни от с. Клисура, на които поръчахме да кажат на ръководителя да изнесе няколко товара хляб и сирене, като посочихме и мястото, където трябваше да бъде донесена храната. Клисурци минаваха за най-неблагонадеждни жители на Тиквешко и бяхме убедени, че вместо хляб ще доведат аскер. Поради това се отбихме на около 2 км. в посока на с. Петрово от мястото, където бяхме поръчали да ни донесат хляб.

И действително на другия ден преди обед аскер започна да заема височината над нас. Понеже местността, където се намирахме бе неудобна за сражение, решихме със Савата да отбегнем сражението. Височините бяха заети от турците, а ние останахме на низко и можеха да ни избият до един. Но някои от по-възрастните четници казаха: “Да дадем сражение, па какво и да става.” Както аз, така и Савата изтъкнахме последиците от такова едно сражение, но като видяхме, че те настояват, и за да не бъдем обвинени в малодушие се съгласихме да дадем сражение. Разпределихме момчетата на позиции, на бойни редове, като около 10 души от тях, които бяха без пушки, поставихме на по-безопасни места. Бяхме около 120 души. Тук бяха и кукушани.

Започна сражението и понеже местността бе гориста, не мина много време и турците успяха да се доближат до окопитена група от Савовата чета и не след дълга съпротива успяха да нахълтат в тях, където започва ръкопашен бой и всички момчета, на брой 8, биват избити. По това време обикалях боевата линия и бях дошъл до мястото, където се сражаваха. Изведнаж пред мен изкочиха арнаути, които извикаха да се “теслима”. Разбрах положението и бързо се върнах назад, за да кажа на останалите момчета да се оттеглим. Но от четниците не можах да намеря никого. Не ми оставаше друго, освен да ги търся.

Опасявах се да хвана пътя, който води за с. Петрово, и затова почнах да се катеря по една височина, по един много стръмен хълм, и се надявах, че там турците не са поставили засада, а и не допусках, че на такова място човек въобще ще може да се покатери. Колко съм се катерил нагоре, не зная, но по едно време седнах да почина и въпреки пушечните гърмежи съм заспал. Колко съм спал, не зная, но когато се събудих, станах и продължих да се движа към върха на хълма. Като стигнах на върха видях, че там нямаше войска.

Спуснах се надолу и излязох на пътека вън от засадата. Пих вода от едно поточе и се оттеглих от пътеката навътре в една горичка и запуших цигара. По едно време забелязах, че към мене се движи човек. Насочих бинокъла си и разпознах Савата. Щом се приближи, дадохме си знак и той дойде при мен. И Савата бе останал самичък. Събрахме се двамата. Сега къде да дирим момчетата? Предполагахме, че те се отправили към Петрово. Пушечните гърмежи продължаваха да се чуват, но и самите турците не знаеха какво обстрелват. Мястото, където се намирахме със Савата, бе вън от обсадата, защото тук е трябвало гевгелийската потеря да постави засада, която още не бе пристигнала.

На път за с. Петрово, до пътя Миравци – Клисура, намерихме мандра при чобанина, на която се отбихме за малко. Започнаха да лаят кучета и забелязахме, че пристига аскерът от Гевгели, в помощ по всяка вероятност на аскера, който водеше сражението. Оставихме яденето и през едни царевици се оттеглихме бързо зад един баир и поехме за с. Петрово. След доста лутане намерихме петровския път и по дирите разбрахме, че момчетата си минали по този път за към с. Петрово. Недалеч от мястото, където излязохме на пътя, срещнахме четите и веднага се отправихме за с. Петрово, където наредихме селяните да изнесат храна за два дни, а ние, без да се бавим, потеглихме за бивака, който се намираше над селото.

Щом пристигнахме в бивака, разпитахме кои от другарите липсват. Оказа се, че липсваха 10 души: 8 от четата на Савата и 2-ма от моята чета. Това бе броят на жертвите от сражението. За четника Димитър Динев (Хаджийката), родом от Гевгели, другарите казаха, че бил ранен тежко в двата бута и след като го носили известно време го оставили в една зеленика (храст зелен зиме и лете), от който правехме хубави лъжици. Той расте на гъсто, така че цяла чета да влезе в куп в зеленика, не може да бъде открита. Димитър Динев се укрил в зелениките и аскерът не могъл да го открие, въпреки че го търсили два дни. След това Динев се добрал до мандрата, където се бяхме отбили и ние със Савата, а оттам овчари го пренесли в с. Петрово. Тук той бил превързан от селяните и отведен в с. Серменин, където благодарение грижите на Петър Попов, пунктов на селото, Хаджийката можал да се изцери.

В бивака през нощта почина един момък от кукушката чета. Той започна да охка и като го запитах какво му е, каза, че бил ранен. Накарах да го съблекат, за да видим раната, която се оказа малка, подкожна, съвсем безопасна. Но въпреки това момъкът през нощта почина от спукване на жлъчка. Дали смъртта бе последвала от умора, или пък от обилно пиене на вода – това не можа да се установи. Наредихме на селяните да го погребат. С него броят на жертвите нарасна на 11 убити и 3 ранени.

Гевгелийската и Тиквешката потери се движеха по дирите ни, но щом навлязохме в Кожух планина, те преустановиха преследването. След като поотпочинахме около селата Серменин и Койнско, получихме съобщение, че Кръстьо Асенов се упътил към нас, но вместо Асенов пристигнаха двама куриери и Ана Малешевска, от която узнахме трагедията, която се бе случила с Кръстьо Асенов. Ана Малешевска е дъщеря на Никола Малешевски. Нека разкажем и самата случка.

Кръстьо Асенов, след като излязъл с около 300 души от Гьола се прибрал в с. Корнишор, Кукушко, при Апостол войвода. Ана Малешевска била също в четата. Асенов може би питаейки известни чувства към нея, заявил на Апостол и другарите, че преди да предприеме акция в Ениджевардарско, желае да се венчае с Ана, след което ще я изпрати по канал в България. В църквата на с. Корнишор било осветено знамето на кукушката чета и станала венчавката. След венчавката сред четниците се появило брожение против Кръстьо Асенов. Той се обърнал към негодуващите си другари и заявил да си изберат друг войвода, той щял да замине при Савата и Аргир в Гевгелийско.

На тръгване от Кукушката чета се отделили две момчета да придружат Кръстьо Асенов и Ана Малешевска. Впоследствие узнахме, че на тях било възложено от груповия началник Гоне Бегинин из пътя да убият Кръстьо Асенов. И когато седнали в балкана, за да почиват, едно от момчетата стреляло върху Асенов и го убил, след това обърнало пушката, за да убие Малешевска, но другарят му го възпрял. Впоследствие при разглеждане на обстоятелствата, при които било извършено убийството, другарят на убиеца бе помилван.

Няколко дни след пристигането на Ана Малешевска, дойдоха и другите групи от Асеновата чета, на брой около 300 души. Ние тогава бяхме в местността Въшливата Аргирова дупка, наричана още Малка яребица. (Там отиваха да се пощат.) След пристигането на четата четниците бяха арестувани, макар на брой да бяха повече от нас. Казахме им, че арестът ще продължи до разследване на убийството. Разследването продължи през целия ден и нощта. Бяха разпитани почти всички групови началници – на брой 30 души. От разпита обаче не можа да се установи кой бе внушил убийството. Поради това отговорен държахме само физическия убиец. Написа се смъртна присъда, която трябваше да бъде подписана от груповите началници на кукушката чета. Пръв сложи подпис върху присъдата Гоне Бегинин и докато я поднесем на другите групови началници за подпис, той с 30 - 40 четници се откъснал от четата и заминал в направление на с. Серменин, а оттам по канал за България. След това се установи, че убийството било извършено по нареждане на този, който пръв подписа смъртната присъда. Присъдата бе изпълнена само над онзи, който бе стрелял върху Кръстьо Асенов, а другият бе помилван. Подир Гоне Бегинин изпратихме потери и се взе решение да бъде съден от комитета в България.

Без групата на Гоне Бегинин четата наброяваше около 200 души. Трайко Йотов, един от помощниците на Кръстьо Асенов, се бе отделил, когато Асенов се упътил за среща с нас. Убийството било организирано от Гоне Бегинин, който искал да вземе мястото му и да стане войвода.

Кукушките момчета, които дойдоха при нас, трябваше да разпределим между двете чети – моята и на Савата. Последният отказа категорично да вземе някои от тях, така че всички останаха в моята чета. По това време Апостол и Иванчо Карасулията се бяха ударили с аскер в местността Гъндач, Паяк планина. Тогава ние се намирахме в местността Гюрова глава, Лесковския балкан и се бяхме добре укрепили. Искахме да предизвикаме турците да ни нападнат и затова бяхме минирали някои места около чуката, на която се намирахме. Поръчахме на лесковци, след като донесат хляб, да съобщят на турците в с. Нъте, че насила сме ги заставили да сторят това. Нътенският мюдюр, като узнал това, поискал помощ не само от Гевгели, но и от Воден.

Останахме да чакаме в продължение на два дни. Получихме обаче съобщение, че Апостол и Иванчо били открити, и потеглихме, за да им се притечем на помощ, но срещнахме четници и куриери от с. Ливада, от които узнахме, че четата успяла да си пробие път и излезе от обсадата. Върнахме се обратно в Гюрова глава, където прекарахме още един ден в очакване да дойде аскер и ни нападне, а на другия ден се отправихме за местността Бешбунар, където се подготвихме за сражение, защото предполагахме, че ще бъдем открити и нападнати от аскер. На Гюрова глава аскерът ни заобиколи от всички страни и откри огън. Боят продължи през целия ден. Привечер си пробихме път и на излизане от обсадата дадохме жертва един другар от Апостоловата чета, ранен с куршум в стомаха.

Отправихме се за Кожух планина и първата ни грижа бе да снабдим с облекло момчетата от кукушката чета, по-голяма част от които бяха с летни дрехи. В с. Койнско Савата се отдели от нас и замина за с. Серменин, а оттам за България. Това стана, ако не се лъжа, през септември 1903 г. Ние с кукушката чета останахме да обикаляме селата и най-голямата ни грижа бе, както вече казах, да снабдим четниците с облекло. Главното ни свърталище бе с. Койнско. Тъй като за 300 четници мъчно можеше да се намери хляб, наредихме селата Хумата, Серменин и Койнско да донесат по няколко товара царевично брашно и да го складират във воденицата на с. Койнско, от където щяха да ни носят според нуждите. Жителите на с. Ливада се занимаваха със скотовъдство и селото бе богато с чорапи, шаяци, ямболии, кепета и др., че докато облечем по-голямата част от четниците с топло облекло, движехме се все около с. Ливада.

Един ден с 15 - 20 души по-избрани момчета се откъснах от моята чета, която оставих под началството на Павле Гоце Нисторов, родом от с. Крецово. Той бе един от тримата подвойводи на Кръстьо Асенов. Другите двама бяха – Трайко Йотов и Гоне Бегинин. Гоце Нисторов бе великан по ръст. Отделихме се от четата и заминахме за с. Ошине, където трябваше да накажем един шпионин. Преди да влезем в селото, отбихме се в манастиря близо до селото. Тук узнахме, че шпионинът същия ден заминал за Солун, и ние трябваше да се върнем обратно при четата.

По това време в манастиря дойде селянин на име Ташко Кюпа от с. Бериславци (влашко село). Той бе първенец в селото и минаваше за доверено лице на организацията. Ташко със сълзи ни замоли да отидем в с. Бериславци и премахнем Исим бег, родом от с. Нъте. Това село отстои около 3 км от село Бериславци. Бегът е тероризирал селото и намислил да задигне жената на един от селяните. Дадохме съгласието си да премахнем бега, но при условие, ако ни окаже прием за ден - два в неговата или пък друга къща в селото, докато скроим план за премахване на бега.

Още същата нощ заминахме за селото, което се намира под самия манастир. Из пътя се уговорихме да отидем и нападнем конака, в който живееше Исим бег, без да се отбиваме в селото. Но като дойдохме до конака, забелязахме, че това бе сграда, която можеше да се  защищава от всички страни, та трудно ще бъде да се нападне. През същата нощ у бега се бяха събрали на гости десетина аскерлии и за да не се дават излишни жерти, решихме да преденуваме в селото и при удобен момент да премахнем бега.

През същата вечер с няколцина от другарите останахме в къщата на близкия приятел на Исим бег – Въчо, влах, чиято дъщеря бегът се канел да задигне и потурчи. Група другари останаха в жилището на Кюпа. Бях уверен, че Исим бег ще дойде през деня в дома на влаха и без много шум ще го заловим и унищожим. По молба на Въчо решихме да напуснем къщата му и отидохме в жилището на неговия брат, която бе до нея, понеже ни се каза, че през деня щял да дойде да пие кафето си Исим бег, та да не бъдем слуайно открити. Бегът имал навик всеки ден да посещава къщата на брат му, за да пие кафе.

И така преместихме се в жилището на брата на Въчо, което се свързваше чрез вратица с Въчовата къща. На другия ден при изгрев слънце у Въчо дойде Исим бег. Бяхме наредили Трайко Мечев, един великан от кукушката чета, родом от с. Морарци, Кукушко, да се преоблече във влашки дрехи и да влезе през вратицата в къщата заедно с братовите деца, да поздрави Исим бег и още с поздрава да го хване здраво с ръце, аз заедно с другарите да го нападнем и унищожим, като влезем през външната врата и го намушкаме с щикове, така че да не се вдига много шум.

При опита обаче на Трайко да влезе през вратицата, тя се оказала заключена. Току-що бяхме излезли в двора, дойде Трайко и ни съобщи това. Казах му бързо да влезе през външната врата, да хване бега, а ние ще дойдем и ще го убием, без да се стреля по него. Бегът като чул вик, веднага се хванал за револвера, но Трайко успял да го хване за ръцете. Щом влязох в стаята, бегът ме позна и нададе страшен вик. Забих щика в гърдите му и го убих.

Исим бег бе същия, който като свидетел ме спаси при разследването по убийството на д-р Кивриниди в Гевгели. Бяхме, така да се каже, достове. Но налагаше се да бъде премахнат. След като убихме Исим бег, трупът му сложихме в чувал и пак се прибрахме в къщата, в която бяхме на квартира. След няколко часа неговите сеймени започнаха да го търсят. Предполагах, че така ще стане, и бях поставил един от другарите да наблюдава, като му поясних, че ако някой от хората на бега го потърси, той да го пусне да влезе в квартирата, за да можем и него да унищожим. Но четникът, поставен на пост да следи, се оказа недостатъчно подготвен и когато един от сеймените дошъл да дири бега, стрелял с пушката си още щом се появил в двора и така бяхме открити и принудени да напуснем селото. При изстрела сейменът бе ранен в ръката.

След станалото изпратих братовия син на Въчо да съобщи на другарите, настанени по други квартири, да се присъединят към нас. Не ни оставяше друг път за изтегляне освен този към селата Ошине и Лесково. Излязохме от селото и хванахме пътя за височината към с. Бериславци, която се намира близо до с. Ошине. За да стигнем дотам трябваше да минем през дере и благодарение на него избягнахме среща с войска, която се движеше покрай дола по една пътека. Аскерът идеше от с. Ошине за с. Бериславци, вероятно известен за убийството. След около два часа път стигнахме чуката. Аскерът ни забеляза, че заемаме позиции, но понеже времето бе напреднало (беше 9 - 10 часа ала турка, т. е. 4 - 5 ч. по европейски летен ден) турците не се решиха да ни нападнат. Трупът на убития турчин бяхме оставили в къщата.

През нощта се оттеглихме към Кожух планина. На другия ден останахме да денуваме в местността Петровия камък. Имаше голямо раздвижване на войски, но успяхме да се укрием. От чуката през нощта изпратихме куриери да повикат останалите другари, които бяха в с. Ливада. На Петровия камък останахме през целия ден, като наблюдавахме движението на аскера и пак се прибрахме в стария бивак при Чере ... в балкана на с. Койнско.

Както споменах вече, близо 200 души от кукушката чета нямаха здрави дрехи, кепета, нито перелини, та голяма грижа имахме да ги снабдим с облекло. Докато успеем да сторим това, снабдявахме ги с овча или козя кожа, за да им служи за наметало, та като заколехме добитък, почваше се борба, кой да вземе кожата. С прехраната бяхме ударили нашироко – в Кожух планина имаше много овце и всеки ден колехме по 40 - 50 глави.

Зимата бе настъпила и в началото на ноември 1903 г. беше паднал първия сняг. По желание на мнозина от другарите трябваше да се готвим за път за България, понеже трудно бе зимуване на голяма чета. След като посетихме отново влашките села и се снабдихме с по някоя ямболия и горна дреха, отправихме се за полето, като от с. Моин през Сехово в една нощ преминахме Вардар и стигнахме в с. Смол. Селото броеше 20 - 25 къщи и не оставихме жилището, в което да няма на квартира по десетина четници. От с. Смол през Богданци заминахме за Струмишко.

В с. Костурино заварихме куриери от Струмица и Дойран. Градският комитет на Дойран бе изпратил около 20 чифта горни дрехи – панталони, куртки и перелини, а и от Струмица ни бяха изпратили дрехи и така успяхме, ако не всички, то по-голямата част от другарите да снабдим със здраво облекло. От с. Костурино, Струмишко се отправихме за с. Куклиш. На излизане от това село някои от груповите началници на моята и на кукушката чета узнали, че груповият началник Дельо Калъчев (той бе от нашата чета, но се движеше по десния бряг на Вардара около селата Богданци, Фурка, Стояково и др.) бил задигнал от селски каси пари и чорбаджиите поискаха Калъчев да бъде обискиран. При обиска обаче не бе намерено нищо. След това на Калъчев се дадоха наставления и го оставихме да се върне в Гевгелийско с 5 - 6 другари. Отсам Вардара бе останала група под водителството на Тодор Иванов Серменски.

Стигнахме в с. Нивичани, Струмишко, където оставихме по-голямата част от оръжието, което предадохме на дядо Атанас Нивички, и с около 50 - 60 пушки заминахме за България. Димитър Попстаматов, родом от Солун, изяви желание да остане при дядо Атанас. По-късно той стана войвода на Малешевска околия и ако не се лъжа, загина в началото на 1904 г. от върховистки чети. От с. Нивичани през Малешевско (Малешевския балкан), с. Лешко, Горноджумайско, преминахме границата при с. Лисия, Горноджумайско, стъпихме на българска територия и се озовахме в с. Църварица, Кюстендилско. В Кюстендил четата бе разформирована, а четниците изпратихме на групи в София, където повечето от тях бяха настанени по лагерите.

* * *

След като се прибрахме в София, предадохме на Задграничното представителство на организацията доклади за нашата дейност в околията. Малко време след пристигането ни в София Задграничното представителство устрои събрание на войводите, които по това време се намираха там. В събранието взеха участие Христо Чернопеев, Яне Сандански, Сава Михайлов; имаше войводи от Битолско, Щипско и от другаде. Освен членовете на Задграничното представителсто на събранието присъстваше и членът на Централния комитет Христо Попкоцов.

След като бе обявено въстанието в Гевгелийско, от Централния комитет се получи нареждане, с което се предписваше следното: тъй като френският консул в Солун не считал, че в Македония има революция, въпреки че в Битолско са били опожарени много села и избито голям брой от населението, и за да му се докаже, че в Битолско има въстание, нареждаше се да нападнем и извършим клане в селата Горничевец (?) и Пърдейца. След такава акция от наша страна турците щели да окървавят Вардарската долина и по този начин френският консул щял да се убеди, че в Македония действително има въстание. Естествено ние не изпълнихме това нареждане, а отговорихме, че “ако някой от Централния комитет може да поеме отговорност и изпълни такава задача, ние ще му предадем ръководството на нашите чети”. Нареждането получихме през юли 1903 г. То носеше подписа на Христо Попкоцов.

След отказа ни да изпълним това нареждане срещу мен и Савата (Михайлов) била издадена смъртна присъда, която трябвало да изпълни Трайко Йотов, кукушки войвода. Един ден Трайко дойде при нас и ни предаде присъдата, за да я прочетем. След това по Трайко Йотов ние изпратихме на Христо Попкоцов нашия отговор и го наругахме.

На събранието, свикано от Задграничното представителство, зададохме въпрос на Христо Попкоцов – кое го е накарало да издава смъртна присъда срещу мен и Савата. Той не можа да отговори и бе наруган от всички присъстващи, а ние го заплюхме.

Трябваше да помислим за положението в Македония и за подхващане отново на организационната дейност. Още през март и април 1904 г. много чети бяха вече в районите си. През април същата година 15 - 20 другари през Кюстендил, Кочанско, Плачковица, с. Нивичани стигнахме в Гевгелийско. Гевгелийската чета обикаляше и Дойранско. В с. Балинци се осведомихме за положението в двете околии – Гевгелийската и Дойранската. След нашето заминаване по селата се появили гръцки агенти, които искали да образуват групи в услуга на гръцките чети. Тези чети имаха за задача да се борят срещу нашата организация и да принуждават населението да признае патриаршията. Те се надяваха да успеят в това, тъй като Илинденското въстание донесе за по-голямата част от селата разочарование. По нареждане на Хилми паша гръцките чети намираха закрила и съдействие както от турската власт, така и от турското население.

Наши работници съобщили на Тодор Серменски, че в с. Гърчища на няколко пъти била забелязана гръцка чета. Серменски отишъл в селото и опожарил къщата, в която живеела гръцката учителка, понеже му съобщили, че там се укривала гръцка чета. Но после се установило, че в селото не е дохаждала гръцка чета, а само гръцки куриер. Учителката и един селянин - гъркоманин бяха станали жертва на пламъците на горящата къща.

От с. Балинци отидохме в с. Гърчище, където установихме, че гръцката революционна организация имала за база с. Крондирци (Килиндир). Това село е на няколко километра от Дойран, но се числеше към Кукушката околия. Гръцките чети бяха успели със съдействието на турците да открият канала за Струмица, който минаваше през с. Богданци и турските села.

Заздравихме нишките на организацията и постегнахме редовете на селските чети. Селата тук не бяха пострадали от въстанието. Наредихме във всяко село да има нощни стражи и ако се появи гръцка чета, да я нападнат. Така запазихме селата от нападение на гръцките чети.

През същата година или в началото на 1905 г. стана преброяване на населението и то бе снабдено с нови нуфузи. При преброяването борбата между българското население, гръцките агенти и турската власт бе голяма, защото властта искаше народността да се посочи в нуфузите като гръцка, а екзархистите – като патриаршисти, предполагайки, като ги накарат (екзархистите) да станат патриаршисти, ще се сложи край на нашата революционна дейност. Поради това при преброяването в много селища се стигна до побоища.

За да осигурим за четата скривалище, неколцина другари изпратихме в Аржанския гьол, за да приготвят колиба и за нас по модел на кукушката, която да побира 60 - 70 души. Селата покрай Вардар са полски и при предателство лесно можеше да бъде открита чета.

Започнахме да наказваме онези, които бяха изневерили на организацията. В с. Мачуково за шпионин минаваше Христо Рибаров. За неговото премахване отидохме в селото и скроихме план. Понеже в селото имаше доста арнаути и сеймени, които можеха да му се притекат на помощ, на мръкване десетина души заградихме беговия конак, за да дадем възможност на останалите другари да действат по-свободно. Групата, която определихме да нападне къщата на шпионина, ръководеше Мито Думчев, родом от същото село. Те нападнаха къщата, но шпионинът успял да избяга и вместо него убили 23-годишния му син и двете му дъщери по на 18 - 20 години. Понеже това не влизаше в нашия план, Мито Думчев трябваше да бъде наказан, но по застъпничество на другарите му той бе само мъмрен. За избиването на момичетата Думчев се оправдаваше, че посегнал на тях понеже блудствали с турци.

Когато се движехме по левия бряг на Вардар, където предстоеше борба не само с турци, но и с гръцки андарти, по селата Серменин, Койнско и др., разположени покрай Кожух планина, обикаляше Иванчо Карасулията. След убийството в с. Мачуково трябваше да изпратя другари в с. Стояково, Гевгелийско, за да премахнат шпионинът Христо Константинов, познат под името Ристенцето. Неизвестно по какви причини той бе започнал да издава организационни тайни на турците и по искане на селското ръководно тяло трябваше да бъде премахнат. С тази задача натоварихме четника Леонид (Янков) заедно с друг четник, родом от същото село, а ние се отправихме за с. Гявато. Още същата вечер шпионинът бе премахнат.

Село Гявато бе главна база на нашите действия по левия бряг на Вардар и каквато акция да предприемахме, прибирахме се в същото село. Заминахме за с. Гърчища, където свикахме селяните на общо събрание. Не си спомням каква случка бе станала, та трябваше да се дадат упътвания. В черквата, когато разговарях със селяни, трима от другарите, между които и четникът Гоно Янев от с. Смоквица, без мое знание се отлъчили от четата, преминали Вардара и се настанили в с. Смоквица. Още същата вечер изпратих куриери да им съобщят, че ги грози опасност да бъдат избити от Иванчовци. Така и стана. Те бяха заловени от Иванчовци, изтезавани и убити. Това се случи през ноември 1904 г.

Един ден ръководното тяло на с. Богданци ни съобщи, че гъркомани - първенци решили да заминат в Солун, за да се оплачат пред Хилми паша от действията на българските чети и да поискат закрила. Решихме да ги причакаме при с. Гявато, на връщане от Солун, да ги нападнем и избием в полето. Те бяха 5 - 6 души. След два дни узнахме, че хаджи Мито, първенец на с. Богданци, който бил начело на тази акция, отказал да замине за Солун. Но вместо да се завърне хаджи Мито, върна се Христо Керецевалиев, родом от с. Богданци, църковен певец в гръцката черква в Гевели. Той бе заловен със селяни и сина му и доведен при нас. Решихме още същата вечер той да бъде убит, а сина му да приберем в четата и при благоприятен случай да го изпратим в България. На другаря, натоварен да извърши убийството дадох писмо до каймакамина, което да постави върху трупа на убития. В писмото се съобщаваше, че Керецевалиев е убит от четата, понеже нарушил устава на революционната организация. На другия ден от Гевгели в селото пристигна войска и следовател, но никой от селяните не бе разпитан.

От с. Гявато отидохме в с. Стояково, отъдето изпратихме писмо до гръцкия главен учител в с. Богданци, като го заплашвахме със смърт, ако в 24 часа не напусне селото. Още същия ден учителят се обади с писмо, в което съобщаваше, че признава за българско населението в селото и насила бил заставен да учи децата на гръцки и че е готов да напусне селото, но по липса на средства не ще може да изпълни нашето искане и да спази срока. Той молеше срещу изпратения часовник да му дам половин лира. Вместо половин лира изпратих му една лира, която взех от селската каса. После узнахме, че същият учител бил осъден на смърт от гръцкия комитет и убит в Солун, понеже напуснал селото.

След заминаването на учителя гръцкото училище в с. Богданци се закри и гъркоманите започнаха да се черкуват в българската черква. След тази акция повече от половина гъркомани от с. Богданци останаха екзархисти. По-късно селската чета уби в същото село гръцкия андартин и войвода Миту Шарлаганджиев, гъркоманин, родом от с. Гърчище. С това донякъде бе парализирана дейността на гръцките андарти в този край.

През ноември 1904 г., ако се не лъжа, в с. Пальорци се срещнахме с кукушкия войвода Трайко Йотов и по негов почин се снабдихме с взривни материали и потеглихме за с. Владая, Дойранско, откъдето щяхме да следим движението на гръцките куриери в с. Крондирци. Трайко Йотов бе дошъл, за да нападнем конака на гърка Ариш, който бил свърталище на андарти, действащи в Гевгелийско, Дойранско, Поройско, Струмишко и др. От с. Владая, след като денуваме в лозята на с. Крондирци, отправихме се за селото, като предварително определихме задача на всяка десетка. С Трайко Йотов и с по-голямата част от четниците обсадихме конака на Ариш, а другата десетка другари изпратихме да обсади хана в селото, където бе настанена войска. Група от 5 - 6 другари изпратихме да постави засада на гарата, а 4 - 5 души бяхме определили за засада на аскера, който охраняваше моста на селото.

С влака от Серес пристигна гръцки четник с поща. На излизане от гарата другарите го заловиха и го поведоха към нас, но андартинът успял да избяга. Четниците стреляли и го наранили леко в крака. На изстрелите отговори гръцката чета, която бе в конака на Ариш. Със залпове отговорихме и ние. Няколко залпа дадоха и другарите, които бяха обкръжили аскера. Създаде се тревога в селото и в района на гарата, а локомотивът нададе тревожни сигнали. Тъй като бяхме открити, не можахме да нападнем конака, оттеглихме се и още същата вечер се отправихме за Новоселци, на един час от с. Крондирци. Понеже предположихме, че ще последва голямо раздвижване на войска решихме да денуваме в турските гробища на селото, които представляваха удобно място за сражение. През нощта от с. Крондирци се отправихме за Гьола, където останахме на почивка в продължение на няколко дни.

След като се разделихме с кукушката чета, навестихме селата, като в с. Гърчище оставихме един тежко болен. На другия ден рано сутринта дойдоха двама души и ни съобщиха, че гръцки андарти и турска милиция нападнали с. Мързенци и подкарали селяните към черквата. Веднага потеглихме към с. Мързенци, отдалечено на около час от нас. Щом излязохме извън селото, забелязахме дълга редица от хора и разпознахме андарти и турска милиция, които бяха подкарали селяни към местността Погана. След като те навлязоха в една долчинка, чу се залп, на който отговорих, а след мен дадоха залп и другарите. Благодарение на нашите изстрели гърците убиха 13 души селяни, като за останалите нямало време, защото трябвало да помислят за своето спасяване.

Ние се впуснахме да ги преследваме. С нас имаше и селяни от с. Гърчище. При гонитбата намерихме следи от кръв и захвърлени кепета. Впоследстие разбрахме, че четата била на гръцкия войвода Карапан, офицер от гръцката армия. При преследването ние бяхме ранили някои от гръцките андарти, които после били изпратени в Солун на лечение. Това бе последната поява на гръцка чета в нашия край. При преследването щяхме да избием гръцките четници, но в гръб ни се явиха няколко роти турска войска и бяхме принудени да се оттеглим към село Гърчище, където заехме една височина. Докато стигне до нас войската, настъпи здрач, а ние набързо се снабдихме с хляб и заминахме за селата Гявато и Смолени, като в последното село останахме да денуваме.

Към обяд дойдоха селски куриери и съобщиха, че войска се движела откъм Гевгели за към Смолени. Току-що бяхме седнали да обядваме и веднага отидох да известя другарите от другата десетка да бъдат готови и да заемем веднага черквата. Останалите десетки се приготвиха и тръгнаха към черквата. Войската нахълта в селото и няколцина аскерлии започнаха да тичат подир нас. Открихме огън, няколко от тях се търколиха, а ние влязохме в черквата. Сражавахме се докъм 8 ч. вечерта. Валеше сняг и до края на сражението наваля близо две педи. Когато излязохме от обсадата, времето се проясни, облаците се разнесоха и огря месечина. Сега вече ние представлявахме за турците добър прицел.

Нямаше време за губене и трябваше да си пробием път и излезем от обръча. Въпреки моето нареждане да излезна пръв с неколцина от другарите, а след като пробием обръча, да ни последват и другите групи (бяхме около 21 – 22 души), онези, които трябваше да излязат последни от черквата, минаха първи обсадата, а ние останахме последни. В това сражение бе ранен в двата крака един от четниците, който поиска да го застрелям. Взех пушката му, хванахме го под ръка и го изнесохме далеч от мястото на сражението. Спряхме да починем при Аржанската река, 5 - 6 души другари останаха да пазят дирята ни. Двама души изпратихме в селото за коне, необходими за ранения и болния другар, оставени в с. Мързенци.

След излизането ни от обсадата по дирята ни се спуснала кавалерия, но тя била разпръсната от нашите другари, оставени в ариергард. По това време пристигна и четникът, изпратен в с. Спанчово за коне. След това с четирима от другарите се упътих да установя дали е чиста от аскер посоката при местността Св[ети] Илия, където води пътят през с. Баялци за Аржанския гьол. Преди да тръгна, поръчах на момчетата да ни чакат, а в случай на нападение да се отправят за с. Драгомирци или за с. Пальорци. Щом наближих казаната местност (връх), срещу мен се дадоха няколко залпа и дочух говор, от който разбрах, че нападателите бяха арнаути. На залповете отговорихме и ние, след това се върнахме обратно, но останах изненадан, като не намерих никого от другарите. Като чули изстрелите, те веднага поели пътя за с.Драгомирци. Това ни постави в трудно положение, тъй като не знаехме кой път бяха хванали. Казах на другарите, че най-добре ще е да се отбием в Гьола и се укрием в тръстиката, защото в противен случай още на другия ден щяхме да бъдем открити. В моята чета имаше момчета от стара България, които за пръв път дохаждаха по нашите места, и ако ни бяха открили, щяха да ги изловят като врабци.

Като вървяхме из тръстиката към Гьола, останахме изненадани, че сме стигнали до старата наша колиба, която бе сред самото езеро. За да достигнем до колибата, ние сме се движили по ледена, снежна покривка, без, разбира се, да подозираме това. Дълбочината на езерото тук достигаше 5 - 6 м. Останахме да денуваме в колибата. Това бе на 5 срещу 6 януари, срещу Богоявление 1905 г. Забелязахме, че войска се движи от три страни в посока към Гьола – от с. Аржин, към с. Калиново и към с. Драгомирци. Претърсиха около Гьола до обед и след това се оттеглиха. Предположихме, че другарите са заминали за Пальорци, и на мръкване се отправихме за там, където пристигнахме на другия ден. Тук заварихме добър прием в девическия манастир - сиропиталище.

След сражението при с. Смолени от Солун пристигнал полковник със задача да направи анкета и да установи защо в това сражение, станало в полето и продължило 8 - 10 часа, четниците не дали жертва.

На път за с. Пальорци, понеже трябваше да минем през турско село, бяхме оставили диря, за което било донесено на полковника, който пристигнал в с. Пальорци два дни след нас с кавалерия и пехота. След като полковникът, придружен от двама офицери и един гъркоманин - шпионин, вероятно преводчик, пристигнали в селото, отправили се към манастира и поканили игуменката сестра Алоати, по народност италианка, да се яви при полковника, който й казал, че ще претърси манастира. Игуменката отговорила, че тя не ще позволи да се претърсва манастирът дотогава, докато не й бъде представена бележка от Ди Джорджис паша, италианец, началник на жандармерийския инспекторат при Хилми паша. Тя нямало да допусне да се обискират нито чифликът, нито манастирът, защото те били италиански поданици. Впоследствие полковникът се отказал от намерението си да обискира манастира, но пожелал да го разгледа. Игуменката го развела из стаите на манастира, като отминала тази, в която бяхме ние. След това войската си замина обратно в Гевгели.

Игуменката Алоати имаше брат на име Франческо, иконом на манастира, който със семейството си живееше там. Франческо, пък и игуменката ми се видяха тогава по-смели, отколкото някои от четниците.

Пожелахме да напуснем манастира, за да отидем из селата в Кукушка околия и да се осведомим за съдбата на нашите изгубени другари. Времето продължаваше да бъде лошо. Игуменката на манастира се противопостави на това наше желание, като ни казваше: “Почакайте да се пооправи времето и тогава напуснете манастира.” И така ние престояхме в манастира цели 17 дни. След излизането ни от манастира войската отново дошла, но този път вече игуменката дала съгласие да бъде претърсен манастирът.

За една нощ стигнахме в с. Драгомирци, където узнахме, че другарите били в Гьола, като дирята от селото до Гьола заличили със селски говеда и овце. Още същия ден заминахме за нашата колиба в Гьола, където се събрахме всички другари.

Кукушани имаха колиба откъм тяхната страна, а ние – откъм гевгелийската страна. Аржанският Гьол имаше около 20 - 25 км дължина и 5 км ширина. В Гьола останахме на почивка 15 - 20 дни. Хляб ни носеха селяните. Имахме си котли, ловехме риба и я готвехме без масло – турим я в котлето, сварим я във вода, стане вкусна, посипем й лимонтозу (лимонова киселена) и така я ядем.

Като починахме и след като раните на четника заздравяха, излязохме от Гьола, а болният другар оставихме в една от колибите, където по-късно починал. Отбихме се в село Балци и оттук започнахме да навестяваме селата.

Получихме известие, че Лука Иванов пристигнал с материали и се отправихме за с. Гявато. Изпратихме куриери да го присрещнат и доведат при нас. Денувахме в с. Гявато, когато съобщиха, че от с. Богданци и от Гевгели се упътила войска към с. Гявато. Наредихме Луката да натовари материалите, а ние да го присрещнем в една бахча. Понеже с. Гявато е разположено под един хълм до Вардар, другарите, за да избягнат изненада от засада, впуснаха се във верига. Не бях изминал 5 - 6 крачки, когато турците откриха огън от засада и ние по един хълм влязохме в една черничева градина, където трябваше да срещнем Луката. На чуката забелязахме войска, която поставяше засади. Засадата бе поставена срещу нас, а друга – към с. Богданци.

Като видяхме това, ние се приготвихме да срещнем Луката, а след това да ударим задня диря и се върнем към селата Балинци и Баракли. Но докато се върнем обратно, от другата страна на хълма се чуха залпове, дадени от войници по няколцина четници, изпратени от Луката да се осведомят дали сме на билото. Когато ние минахме покрай засадата, турците не откриха огън, но четниците на Луката се натъкнали на самата засада. При стрелбата бил ранен един от куриерите от с. Гявато на име Нако.

След пристигането на Луката същата нощ изпратихме четника Леонид с няколко момчета от с. Мачуково да уредят преминаването на Вардар с мачуковския кораб. Бяхме предадени, но своевременно можахме да забележим войската и така се спасихме от сигурна смърт. Корабари, маневрирайки с мачуковския кораб, щели малко време преди нас да се издавят, тъй като една от дъските на кораба била откъртена. Тогава ние бяхме 45 души и ако се бяхме качили в кораба, щяхме да погинем до един.

Щом забелязахме, че турците поставят засади, отправихме се за с. Балинци и Брайковци, Дойранско, като материалите оставихме вън от селото, и наредихме, в случай, че бъдат открити, да се въоръжи с пушките милицията от селата Балинци, Брайковци и Гърчище и да нападне в гръб аскера.

През деня не се случи нещо особено, а вечерта се отправихме за с. Николич, Дойранско. За една нощ преминахме р. Вардар, с. Баялци, с. Николич, после през с. Морарци, Кукушко, стигнахме в с. Драгомирци и влязохме в Гьола. Тук след почивка от 2 - 3 дни наредихме да ни бъде открит канал през Вардар. Така Луката заведе благополучно своята чета във Воденско, а ние се отправихме за селата Баялци и Мачуково, за да се осведомим за положението. След като обиколихме селата, бяхме принудени да се върнем отново в Гьола, защото в полето настъпи голямо раздвижване на войски. Сега вече турците започнаха да изпращат във всяко село по 50 - 100 войници.

Един ден получихме известие, че Савата (Михайлов) и Апостол тръгнали за Македония. Узнахме, че те били проследени от самата граница, където палели свещи(ци). Какво са търсели, не ми е известно. Няколко дни преди да пристигнат в нашите места, турците поставиха засади около Гьола и по десния бряг на Вардар, където бяха корабите. С писмо ги известих за положението в Гевгелийско, като ги съветвах да минат през с. Николич, Морарци, Драгомирци, където бяхме минали с Луката. Неизвестно по какви съображенияте минаха по друг канал – по гевгелийския – Гърчище – Гявато - Смол. Може би моето писмо да не им е било предадено.

На 1 март 1905 г. те бяха обсадени от войска и се почна сражение. Вместо да се окопаят и заемат позиции, двете чети се разделят – Апостол се отправя за с. Ореховица, под с. Смол и достига до един връх, но не успява да се окопае на височината, а Савата останал северно от с. Смол и заел една от чуките в землището на с. Мачуково. След ожесточено сражение, което продължило през целия ден, четата на Савата била унищожена, а Апостол, ранен в краката, успял да се спаси с двама от другарите. В това сражение загинаха около 40 четници и 2 - 3-ма куриери от с. Смол, между които и старият куриер Лефтер Вангов.

Апостол, ранен, успява да се укрие в една лисича дупка в местността Бачилото, а на мръкване, след като войската се оттеглила, се отбил в бачилото на гевгелийския скотовъдец Андрея, където намерил един момък от четата. Още през същата нощ овчарите на Андрея ги прехвърлили в с. Байловци, отстоящо на около 1 час разстояние от бачилото. В това село узнали, че там се прибрал и друг момък от Апостоловата чета. Той бил бледолик и за да не бъде открит в случай на обиск, ръководителят го облякъл в момински дрехи. По-късно на тримата другари бил отворен канал за към Гьола.

Понеже сражението излязло благополучно за турците, още същата вечер те вдигнали засадите около Гьола, та на другия ден селяни можаха да доведат Апостол и придружаващите го другари в Гьола. Апостол бе леко ранен в стъпалото на крака и пристигна с патеричка. Тъй като нямахме лекарства, раната му промивахме с топла вода.

След известно време тя зарастна. В Гьола престояхме около 20 дни. Турците започнаха да поставят около изходите му засади, особено след като узнаха, че Апостол е жив и че успял да се прибере при мен. Докато бяхме с Апостол в Гьола, селяните можаха само веднаж да ни снабдят с хляб. След това в Гьола престана движението на рибари, понеже, както казах, войската беше засилила наблюдението си, предполагайки, че ние с Апостол сме там. Но благодарение, че бяхме поръчали на селяните да донесат по няколко чувала царевично брашно, от което правехме и печехме на тръстиков огън пити, можахме да задоволим донякъде глада си. Риба ловехме със специални капани, които представляваха кошници  с по едно отверстие, направени от тръстика. Но за наше нещастие през последното ни пребиваване в Гьола не можахме да уловим никаква риба.

Най-после гладът ни принуди да излезем от Гьола дори с риск. Извадихме лодките, които бяхме потопили във водата близо до колибите, и излязохме на Демското скеле, Карасулско землище, където по една случайност не попаднахме на засада. Бяхме на четири лодки – 20 - 23-ма души. Времето бе ветровито и езерото бурно. В лодките заехме място по 4 - 5 души. След като излязохме на гореказания бряг, потопихме лодките отново във водата и се отправихме за с. Аматово. Между последното село и р. Вардар има непроходим лес, наричан Амадска нисия. Тук останахме да денуваме. Селяните ни донесоха месо и сготвена риба, а също и хляб в изобилие. Наредихме още същия ден привечер да бъде докарана нашата лодка, скрита във Вардара над с. Аматово, и още същата вечер преминахме на десния бряг на реката.

След това с усилен ход стигнахме село Черна река, Ениджевардарско, разположено в полите на Кожух планина. Тъй като Апостол, поради раната си не можеше да се движи, а в четата имаше и слаби момчета, оставихме ги в с. Черна река, а с останалите другари заминах за Паяк планина и се настанихме в местността Налте, разположена между Купенското и Чернорешкото землище. Към 4 - 5 ч. след пладне чухме детонации от бомби, но не можахме да определим посоката им. Чуха се пушечни гърмежи. Разбрахме, че се води сражение, но къде, не можахме да установим; звукът дохаждаше ту откъм с. Лесково, ту откъм с. Хумата, Гевгелийско.

Без да се бавим, решихме, макар и през деня, да се отправим за с. Лесково, но из пътя щяхме да се натъкнем на войсково отделение, движещо се от гр. Гумендже за с. Ливада. Принудихме се да преустановим пътуването си и да продължим след мръкване. В с. Ливада влязохме предпазливо. Селото отстои на час и половина път от с. Лесково. Тук заварихме семейства, прибрали се по-рано в селото. Жителите на това село през зимата отиваха в Солунско и Ениджевардарско, където намираха повече трева за овцете. От тях узнахме, че през деня се водило сражение между войската и башибозук, от една страна, и  Иванчовата чета, от друга. Доколкото могли да узнаят, четата била напълно унищожена. Това стана на 21 март 1905 г., двадесет дни след сражението на Савата и Апостол. През същата нощ при нас доведоха един от Иванчовите другари, ранен в пищяла и рамото от куршум на мартина. Момъкът ни разказа за сражението.

На следния ден денувахме над с. Ливада и наблюдавахме движението на аскера на местосражението и обиските в с. Лесково. Привечер, когато отделение аскер се упъти за с. Ливада, ние напуснахме нашия бивак и се отправихме за с. Тудорич, където срещнахме група от Апостоловата чета, действаща в района на Паяк планина – между селата Ливада, Тудорич, Бабян и Корнишор. Групата се състоеше от 5 - 6-ма души начело със стария четник Христо Бабянски. В неговата чета бе и брат му Митре.

Пропуснах да кажа, че през 1902 г., когато с Апостол обикаляхме селата в Ениджевардарско, отбихме се в местността Сланица. Тя представлява местност, изпъстрена с богати чифлици. След като се разделихме с Апостол, отправих се за Гевгели. Но на минаване през с. Бабяни узнахме за една поразителна случка, станала с местния свещеник. Братята Христо и Митре Бабянски не намирали у себе си сили, за да накажат свещеника, и ни замолиха на минаване през селото да го унищожим.

Свещеникът бе гъркоманин и се обвиняваше в следното: преди време бил убит един от субашите на Сланишките села и свещеникът впоследствие разкрил на властта, че убийството било извършено от собствения му син. Той извършил предателството с цел да отстрани за по-продължително време от селото сина си, за да може да блудства със снаха си. И действително, когато син му бил в затвора, снахата заченала от попа и цяло село било възмутено от станалото и искало попът да бъде наказан.

На сутринта минахме през с. Бабяни и се настанихме да денуваме срещу манастирчето, на около 20 минути от селото. Узнахме, че попът тук идвал всяка сутрин, за да изпълнява черковни треби. Причакахме го на пътя, заловихме го и повлякохме с нас. Той призна вината и решихме да го убием, но не с куршум, нито пък с нож, а да му смажем главата с камък като на змия.

В с. Бабяни останахме няколко дни и поради усиленото претърсване по тези места бяхме принудени да се разделим с Христо Бабянски и групата му и се отправихме за с. Тушин, Гевгелийско.

Да не пропусна да отбележа, че една от реформите през Хилмипашово време бе и тази, че в турската войска се създадоха специални отреди за преследване на четите. Едни от тях назоваха “авджи табури”, а други “нишанджи табури”. Поради това през 1905 г. в Струмишко, Малешевско и Гевгелийско бяха унищожени много чети. Ако ние успявахме да се отървем от аскера, това се дължеше на случайност.

Скоро след пристигането ни в с. Тушин трябваше да напуснем селото, защото от планината се спусна отделение войска. За да се укрием, отправихме се за турското село Меглен. Войската, след като претърси 20 - 30 къщи (в с. Тушин), замина за с. Нъте и ние отново се върнахме в с. Тушин, откъдето после заминахме за селата Койнско и Серменин. След като обиколихме тези села, отново се върнахме в с. Тушин. В селата вече бяха настанени по 50 - 60, а някъде до 100 души от споменатите табури и движението беше станало рисковано.

Пожелах да се срещна с Луката, за да обмислим мерки за прогонване на гръцките чети, които бяха си пробили път около Паяк планина и намираха прибежище по колибите и бачилата на каракачаните. На срещата Луката изпрати един от своите четници Кара Ташо, внушителен, грамаден човек. Споразумяхме се за съвместна дейност на двете чети във Воденска и Гевгелийска околия. Спомням си добре, че тогава стана дума, как да бъдат третирани каракачаните, когато се намираме на бивак до тях. Аз бях на мнение при такива случаи да държим няколко души заложници, за да не могат каракачаните да прибягнат до предателство или да ни нападнат с андарти или аскер. Луката обаче не винаги се съобразяваше с нашите подозрения. И така един ден той се отбива доверчиво в една от влашките колиби, където бил нападнат от власи, подпомогнати от андартска чета, която била наблизо, и убили него заедно с помощника му Кара Ташо. После мнозина от власите ние наказахме, а колибите им опожарихме. Но с това не можа да се компенсира загубата на Луката и Кара Ташо.

* * *

Към края на 1905 г. бях повикан да взема участие в конгреса, който се състоя в Рилския манастир. Там престояхме около 20 дни. Конгресът стана в края на 1905 г. и в началото на 1906 г. Беше зима и бе навалял сняг. Заседанията ставаха в една от постниците край манастира. На конгреса бе направен преглед на дейността на отделните райони през въстанието. Присъстваха делегати от Битолско, Скопско и от другаде. Тук бе Яне Сандански с 5 - 6 делегати. В работата на конгреса не взе участие само Христо Чернопеев, който заяви, че конгресът може да се състои само на територията на революционна Македония. За председател на конгреса бе избран Даме Груев, а за секретар избраха мен. Една от важните резолюции, взети на този конгрес бе тази, с която се подканяха ръководителите на върховистите да разформироват четите си и вкупом да влязат в редовете на Вътрешната организация. Решено бе резолюцията да бъде поднесена от мен и Даме Груев.

След конгреса преустанових нелегалната си революционна дейност, тъй като от Македония бяха пристигнали моите деца и трябваше да се грижа за прехраната им. По решение на Задграничното представителство за войвода в Гевгелийско бе изпратен Никола Гръков, родом от Кукуш, учител в гр. Сливен. На път за района си той бе открит и унищожен с цялата чета. Гръков бе неопитен и преди да замине, му дадох съвети. Загинаха при с. Моим, близо до Гевгели. Нелегалната си дейност преустанових през август 1906 г.

 

Как бе освободен град Гевгели през Балканската война (1912 г.)

София, 15 февруари 1931 г.

През месец март или април 1912 година получих съобщение от наши хора и ме канеха да замина в Солун, за да ми уредят среща с майор Мустаков, военен аташе. Тогава аз нарядко посещавах Солун, защото там имаше много шиони. В Солун заминах, като взех предпазителни мерки и се срещнах с майор Мустаков. Срещата стана в неговата квартира. Той ме помоли да събирам сведения от военен характер, за някои стратегически пунктове, както и за военните сили в Гевгелия, Струмица, Тиквеш, Дойран и др. После той ми даде шифър, с който щехме да си кореспондираме. Но като видях, че атмосферата се сгъстява, отидох в Солун, срещнах се с майор Мустаков и го помолих да ме осветли по положението. Той ми каза, че наесен щяло да бъде обявена война на Турция и поради това е трябвало да бъдем нащрек. По-късно на няколко пъти аз му писах и го запитвах дали е дошло време да стана нелегален. Но майор Мустаков все ме възпираше и ми казваше, че щом ще настъпи момента, щял да ми съобщи. Но една сутрин в квартирата ми дойдоха полицейски стражари и ме поканиха да отида в околийското управление. Тук намерих двама - трима българи, арестувани преди мен. А докато пристигна каймакаминът, за да даде заповед къде да ме задържат, стражари доведоха повече от 50 - 60 души арестувани. През този ден освен българи арестуваха и няколко души гъркомани. После всички вкупом ни заведоха в казармата, където бяхме и задържани. Това стана един ден след избухването на Балканската война (1912 г.). След 2 - 3 дни запитахме местния кадия, който изпълняваше длъжността комендант на града, защо са ни арестували. Той ни отговори, че сме били задържани като залог, тъй че нямало от какво да се боим. След 10 - 15 дни, прекарани в затвора, мюфтията в качеството си на комендант, началникът на военните сили в Гевгелийско, после Асан бей и Исин ага – и двамата запасни офицери, първият родом от Алчак Маале, а вторият – Кара - Синанци, повикаха мен, Владо Икономов и Андон Динков в кабинета на коменданта, където на дълго и широко ни разправиха за причината за нашето арестуване и ни съобщиха, че войната е била обявена и че българите са имали успехи, но какъв ще бъде краят на войната – не можело да се каже.

“Повикахме ви тук, поясниха те, за да си дадем братска дума; ако дойдат българите – да запазите турското население, като ние от наша стана ви обещаваме, че ще направим същото.”

След това ни съобщиха, че ще ни освободят, но ни помолиха да си подадем ръка, за да запазим реда и спокойствието в околията.

Тогава в затвора имаше по 5 - 10 души първенци от всяко село. Десетина минути след нашия разговор пристигнаха трима гранични офицери, които след кратки съвети ни съобщиха, че ни освобождават и ни помолиха да упражним своето влияние пред населението и запазим реда и спокойствието.

Още през същия ден се научихме, че неколцина от освободените българи от село Богородица, на път за селото си, били посрещнати на Вардарския мост от двама фанатизирани турци и убити. Веднага аз отидох при Владо Икономов, повикахме няколко от другарите, с които бяхме арестувани и се явихме пред мюфтията, който, както казах вече, бе комендант на града и като му съобщихме за станалото, поискахме да бъдат заловени и примерно наказани двамата убийци. На другия ден един от убийците бе заловен и доведен в Гевгели. В едно заседание, в което взеха участие няколко по-видни турци и българи, решено бе убиецът да бъде обесен на гарата за назидание на другите фанатизирани турци. За другия убиец, за когото се узна, че бил избягал в Солун, бяха изпратени хора, които със съдействие на полицията да го доведат в Гевгелия. (Обесеният турчин бе от с. Богородица, а избягалият – от с. Стояково.)

След като изминаха няколко дни в тревога узнахме, че смесени български и сръбски войски пристигнали в Струмица. Една вечер поканих моя братовчед Митко Ковачев, търговец от Гевгели, който имаше и хан, да стъкми два коня и през нощта да заминем за Струмица, за да молим да изпратят някое отделение българска войска, за да превземем града. Щом се стъмни въоръжихме се, взехме по един кон, минахме Вардара и се отбихме в с. Гърчища, за да починем. След като починахме продължихме за Струмица. В Боймишкото поле, между селата Пирава и Балинци, срещнахме сръбски разезд от около 20 - 25 души конници. Те ни спряха и запитаха къде отиваме. Казахме им, че сме тръгнали да търсим помощ от нашите войски, защото турците се тъкмят да изколят населението в града. Офицерът, който водеше полуескадрона каза: “Почакайте тук, аз ще отида при генерал Степан Степанович, който е с няколко дивизии около Удово и Пирава и ще поискам инструкции.” Но преди това той каза, че трябва да отидем в Гевгели, за да се осведомим за положението.

Като видяхме, че ще изпаднем в твърде деликатно положение – с един взвод войска да превземаме цял град – затова решихме да изпратим до околните села Богданци, Стояково и Гърчища покана да дойдат селяните към моста, към Гевгелия, защото войската вече пристига, а пък турците ще помислят, че движението е на войски. И така, когато отидохме към моста, цялото поле около него беше почерняло от народ. А същевременно към моста видяхме и целия град, който начело с мюфтията беше излязъл да ни посрещне.

Ние си послужихме с една хитрост, за да не би турците да разберат с какви слаби сили сме. Затова казах на офицера да вземе със себе си само двама души кавалеристи, с които да премине моста, а другите да останат прикрити до самия мост, зад един хълм. Минахме моста и се срещнахме най-напред с мюфтията, в качеството му на комендант на града. Запознах го с другарите и казахме, че войските са на път за Гевгелия, та затова го помолихме да излезе благоразумен и да не оказва никаква съпротива, войските ще влязат в града през нощта. Тогава комендантът - мюфтия се обърна към мен и ме запита:

- Кому да предам, Аргир Ефенди, ключовете на града?

- Ще ги предадете на генерала, когато пристигне в града и че сега няма да се занимаваме с церемонии. – отговорих му аз.

След като офицерът постави двама кавалеристи да охраняват моста, четирима души, заедно с други офицери се отправихме за града.

Тук в казармата се определи едно отделение сръбска войска, което щеше да дойде през нощта и по такъв начин само с един взвод кавалеристи без никакви жертви, нито от едната, нито пък от другата страна, можахме да превземем града. Мъчно ми беше, понеже превземането на града стана не от български войски, а от сръбски, но нямаше какво да се прави.

На 26 октомври (1912 г.) получих записка от полковник Овчаров, началник щаба на Рилската дивизия, с която той ме канеше да замина за Дойран. Отговорих му, че пазя града само с 20 души сърби, че цялата милиция в околията е на крак и че турците разполагат с хилядо души войници и че при това застрашено положение ми е невъзможно да напусна града. Ако моето повикване е във връзка с намиране на куриери, казах му, че в Кукуш ще намерите Тодор Александров и той ще намери куриери за Солун.

В град Гевгели започнаха да пристигат на големи групи разбити части от турската войска, както и отделения от Велес, дори от Прилеп. Дойде дори жандармерия, защото пътят им бе прекъснат от гърците. С тези 25 души войници ние можахме да обезоръжим повече от един полк войска. Но като видяхме, че това положение не може да продължава така, помолихме сръбските офицери да изпратят някои от полковете, защото турците бяха вече започнали да се съмняват в успеха на нашите войски и се готвеха за клане. След няколко дена в града пристигна една сръбска дружина - пехота, начело с майор Илич, който веднага взе коменданството на града и така лека - полека сърбите се закрепиха здраво в нашия край. Наскоро след това пристигнаха една - две дружини гръцка войска. Ние бяхме тръгнали с Ичко Димитров към Дойран, като мислехме, че там има повече български войски, та да помолим поне една рота да влезе в нашия град. Но в местността Зеленика срещнахме патрули на гръцките войски, които почнаха да ни викат: “Стасо, стасо!” (Стой!). Казахме им, че отиваме за Дойран и ни пуснаха да продължим пътя си. В Дойран ни съобщиха, че там имало малко войска. Тогава се упътихме за Кукуш, а оттам за Солун. Явихме се при генерал [Георги] Тодоров, комуто изложихме положението, че в града вместо български войски са се разположили гръцки и сръбски. Помолихме го да бъде изпратена поне една дружина, за да може да се зарадва българското население. Но това не стана, въпреки обещанията.