КАКВО СИ СПОМНЯ СТИЛИЯН КАРАМАНЧЕВ ЗА ДИМИТЪР КЕМАЛОВ?

Напоследък имах възможност да прочета една от най-интересните мемоарни книги, която ми попадна благодарение на нейния издател. Става дума за спомените на писателя, книгоиздателя и журналиста Валентин Караманчев „Патила и страдалчества на книги и люде“ (2016). Неговото творчество познавах от десетилетия и макар, че по македонския въпрос сме на коренно противоположни позиции не мога да си изкривя душата да не отбележа, че неговата „Черешова задушница“ е може би най-сериозното постижение на българската белетристика през последния половин век. И може би тук му е мястото да отбележа, че това мое мнение споделяха и покойните дъщеря и зет на Тодор Александров – Мария и д-р Георги Коеви, независимо, че книгата на Караманчев беше насочена срещу възглавяваната от Т. Александров и Иван Михайлов ВМРО и нейната дейност в Пиринска Македония.

Каква беше изненадата, която ми поднесоха спомените на Караманчев? Те се оказаха също толкова качествена и първостепенна литература, както и останалите му книги. Благодарение на неговите „Патила“ в мене отново се върна старата ми любов към мемоарната литература и откак затворих и последната страница на неговите нехарактерно написани спомени, със сериозна документална аргументация и приложения, на които трудно може да се противопостави, който и да било отрицател или несъгласен съвременник. За пореден път се видя, че срещу документалния ръжен не може да се рита, или както казват по-умните от мене – когато фактите говорят и Боговете мълчат, а какво остава за простолюдието!?

 

Не искам да кажа, че с всичко казано от писателя-мемоарист съм съгласен, но то е толкова незначително, че едва ли си заслужава да занимавам читателя с моите козметични забележки. Нямам намерение да продължават с моите впечатления от тези блестящи, според мен и според моите близки, мемоари.

Искам да насоча вниманието на читателите към няколко кратки щрихи, с които В. Караманчев отдава синовната си почит към своя останал не достатъчно известен баща – Стилиян Г. Караманчев. Любопитното е, че той пише за своя явно талантлив и с обиграно перо, на нереализиран писател, баща. Поводът е една игриво вметната клюка в спомените на земляка ми Георги Мишев („Мир на страха ни“) по отношение на Караманчевия родител. Трудно човек може да остане равнодушен от редовете за смъртта на най-близкия човек, още повече че преди три десетилетия по такъв начин пред очите ми си отиде и моя баща, а той беше първият човек който издъхна пред очите ми. Но не за това ми е думата.

Бедното самоковско момче Стилиян Караманчев завършва Духовната семинария през 1919 г., когато неин ректор е архимандрит Макарий. В семинарията будният самоковец има за свои другари бъдещият Български патриарх Кирил и Димитър Кемалов (и двамата му другари македонски българи). Освен любовта към науката и към съдбата на народа ни тримата другари ги свързват и ранните им увлечения към анархизма. Макар и завършил успешно семинарията Ст. Караманчев не продължава по стълбицата на духовната кариера. През целият си живот, с едно кратко прекъсване, той е обикновен чиновник - секретар-касиер на Неврокопската митрополия по времето на трима нейни владици – Макарий, Борис и Пимен. Ст. Караманчев умира през 1969 г. в София.

Каква беше изненадата ми, когато получих копие от един кратък спомен от Ст. Караманчев, изпратен ми от неговия син Валентин Караманчев чрез издателя Христо Георгиев. За пореден път се убедих в достойнството и скромността на Стилиян Караманчев, който разказва в спомена си не за себе си, а за приятеля от семинарията македонския българин Димитър Кемалов, към когото той съхранява през целия си живот най-топли чувства като към приятел и забележителен човек.

Макар, че за Димитър Кемалов има написани вече книги и биографии аз накратко ще повторя, тока което срещнах за него достъпната ми литература.

Димитър Георгиев Кемалов е роден на 17 януари 1899 г. в село Калапот, Драмско. Неговият баща е член на ВМОРО и участник в македоно-одринското революционно движение. Д. Кемалов завършва прогимназия в Драма и отива да учи в Цариградската семинария, но поради Балканските войни през 1913 г. прекъсва учението си и със семейството си се прехвърля да живее в Неврокоп. Отново се записва да учи в Софийската семинария, която завършва през 1919 г. след което е назначен в Неврокоп. Тук той става член на Българския земеделски народен съюз (БЗНС) и се проявява още в първите месеци при управлението на БЗНС през 1920 г. като умел съюзен организатор и основател на Неврокопската дружба на организацията. През 1921 г. Д. Кемалов е сред учредителите на Неврокопската Тютюнопроизводителна кооперация. На следната 1922 г. е избран за член на Постоянното присъствие на БЗНС.

Скоро неговите качества и владеенето на няколко европейски езика са забелязани от самият Александър Стамболийски и е избран последователно за член на Управителния съвет на Младежкия съюз, а от 1922 г. за член на Постоянното присъствие на БЗНС. Блестящ организатор и оратор, Д. Кемалов е назначен за директор на Трудовата поземлена собственост, а през 1923 г. за кратко време Ал. Стамболийски го назначава за свой секретар, който го придружава в чуждестранните му мисии.

Д. Кемалов не е единствения македонски българин, който е в редиците на БЗНС по онова време – Александър Димитров е министър в правителството на Стамболийски, а Гьорче Петров е също висш чиновник, отговарящ за настаняването и оземляването на бежанците от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. В услуга на правителството на БЗНС е и бившият македонски войвода Коце Бояджиев, а по върховете на земеделския съюз Д. Кемалов не е единственият анархист. Столичен градоначалник по това време е анархистът Антон Прудкин, оказал не малко съдействие за бягството на Тодор Александров и генерал Александър Протогеров от Софийския затвор през 1919 г. Дни преди Деветоюнския преврат - на 1 юни Д. Кемалов получава назначение за секретар на легацията ни в Париж. По време на преврата на 9 юни 1923 г. Димитър Кемалов се оказва една от първите жертви в София.

Така още един качествен и способен македонски българин пада жертва в политическите борби в Царство България. Неговият живот и дейност за пореден път е доказателство, че не са един или двама македонските българи които участват в политически живот на България, но това е друга тема.

Убеден съм, че споменът на Стилиян Караманчев ще възкреси пред вас един пълнокръвен образ на македонския българин Димитър Кемалов, паднал поредната жертва в кървавите междуособици в Отечеството.

Цочо В. Билярски

* * *


СПОМЕН НА СТИЛИЯН КАРАМАНЧЕВ ЗА ДИМИТЪР КЕМАЛОВ

Димитър Кемалов и много други семинаристи от Цариградската духовна семинария дойде в Софийската духовна семинария през 1913 год., понеже турците бяха изгонили Екзарха и затворили семинарията в Цариград.

Така станахме с Кемалов съученици в първи клас и седяхме на един чин.

Скоро ние, съучениците му, пък и учениците от по-горните класове добихме впечатление, че Кемалов е извънредно даровито момче, е буден, проницателен ум, надарен със силна памет, но не зубраческа, а асоциативна.

Във втори клас той блесна с прекрасния си ораторски талант. Можеше да говори на каквото и да е тема без предварителна подготовка, защото беше надарен със завидна импровизация.

За подготовка на уроците си отделяше съвсем незначително време, защото още във време на час при преподаването асимилираше всичко благодарение придобития навик силно да се съсредоточава.

През свободното си време денем пък и вечер през време на двете задължителни занимания в специалната занималня, той четеше странични книги, но системно по изготвен от него месечен план.

Често учителите надзиратели, които през вечерните занимания обикаляха да проверят дали учениците се занимават с подготовката на уроците си, го изненадваха и му вземаха зачетената странична книга и на сутринта му я връщаха.

Семинарната библиотека беше много богата не само с богословски книги, но и с философски, научни от всички клонове на науката и литературата.

Кемалов беше извънредно любознателно момче и с такава страст се нахвърляше на книгите, предимно творенията на класиците, щото се добиваше впечатление, като че ли си бе поставил за задача да складира в мозъка си голяма част от човешките знания.

В продължение на две и половина години той прочете голяма част от библиотеката.

Беше установен ред всеки четвъртък учениците от 4-и клас нагоре да изнасят лекции пред всички семинаристи в грамадния салон за тая цел.

Кемалов, макар още второкласник, със специално разрешение от учителите, изнасяше прекрасни лекции на философски, научни, литературни, педагогически и други теми. Докато лекторите от горните класове четяха лекциите си, забили нос в тетрадките, Кемалов говореше изправен и само от време на време навеждаше глава да погледне не в тетрадката, а в малкото листче, на което бе нанесъл точките на лекцията си.

Изнасяше лекциите си с голямо вдъхновение и патос и ги изпълваше импровизирано с много удачни сравнения, които правеха лекциите му достъпни и за по-изостаналите ученици.

Лекциите му често бяха прекъсвани, в многобройните патетични моменти, с бурни ръкопляскания, защото патоса му раздрусваше всички като електрически ток.

Имаше и друг отличник в нашия клас, Илиев, но той постигаше успехите си с непрекъснато зубрене. Илиев си беше поставил амбицията да отнеме от Кемалов званието пръв отличник, но можеше ли да се спечели съревнование срещу всестранно даровит човек.

В по-горните класове Кемалов вече бе усвоил перфектно мъртвите езици старогръцки и латински и си бе спечелил славата пред преподавателите по тия езици, че може да говори свободно на тях, с което и самите преподаватели не можеха да се похвалят.

Благодарение на усвояването на тия езици, той беше разучил речите на всички древни гръцки и римски изтъкнати оратори като Цицерон и др. и често наизуст ни декламираше някои от речите им. Четеше ни и много лесно и свободно ни превеждаше от латински „De belo galiko“ (Галската война), а от старогръцки „Походите на Александър Македонски“.

Беше усвоил и руски и немски езици и ползуваше и руския и немския отдели на библиотеката.

Макар, че в семинарията строго се забраняваше да се четат вестници освен „Църковен вестник“, Кемалов и някои други ученици редовно четяха пресата, скрити в боровата горичка в градината на семинарията, като поставяха постове, да не бъдат изненадани и често бягаха през умело отпрана дъска от оградата, за да дочитат вестниците в сегашния Парк на свободата.

Учител по старогръцки език ни беше Димитър Михайлов, който в последствие бе убит на улица „Три уши“ в София, след като се бе върнал от варна, където бе опитал да помирява и обединява двете македонски крила.

Учителят Михайлов често в края на часа ни питаше дали сме чели вчерашните вестници и специално най-злободневните статии, като назоваваше заглавията им. Той беше политик и не одобряваше наредбата на Св. Синод да не четат вестници. Той ни уверяваше, че коментариите ще си останат между нас и беше сигурен, че никой няма да направи тия коментарии достояние на ректората, понеже учениците от цялата семинария много го обичаха за бащинските му отношения към тях и отправените поучения, които ни отправяше.

Почнаха боязливо да се изказват някои ученици. Най-после той се обръщаше към Кемалов за коментар от негова страна.

- Какво ще кажеш ти, Митре (така се обръщаше към Кемалов)?

Кемалов ставаше и смело коментираше смисъла и значението на статиите според него.

Учителят Михайлов ставаше от катедрата, отиваше при Кемалов, потупваше го по рамото и често изразяваше възхищението си с думи като тия:

- Точно така е, Митре. Славно момче си ти. От тебе всичко може да стане, но като политик ще си отличен. Акълът ти сече като бръснач.

От писмени изпити на матура не освобождаваха никого. От писмените съчинения по литература и проповед при нашия матуритетен изпит, съчиненията на Кемалов бяха оценени единодушно от учителската комисия за отлични и показни. Дадоха му първата парична награда и цял голям сандък прочитни книги.

След свършването на семинарията през 1919 год., аз отидох в Неврокоп (сега Гоце Делчев) на работа в митрополията и така пак продължи дружбата ни с Кемалов.

Той ми довери, че комунистите в града, специално пощенци, го канели да влезе в партията и им стане агитатор, но той се колебаеше.

Впоследствие той се увлече от програмата на Земеделския съюз и стана негов член, организатор и агитатор.

Често след неговите речи, събирахме се Кемалов, прогимназиалния учител Матов и аз и коментирахме речите му. Кемалов понякога признаваше, че в някои пасажи го е прекалил, но ни отвръщаше:

- Това е моята стихия. Събере ли се много народ на площада пред съда, обглеждам от балкона множеството и колкото събранието е по-многолюдно, толкова по-силно в мене кипва стихията да говоря на тоя народ пламенно, убедително, заразяващо, да го наелектризирам, да го омая и спечеля.

Друго за дейността на Кемалов в Неврокоп смятам за излишно да споменавам, защото на другарите му сдружени земеделци много по-добре е известна дейността му в града и околията.

После го изискаха на партийна работа в София. Там скоро оцениха способностите му и той бързо се издигаше в партийната иерархия и достигна до поста директор на трудовата поземелна собственост и член на партийния съд.

Срещнахме се няколко пъти в София. Предпоследния път, доколкото си спомням, беше след убийството на неврокопския земеделец свещеник Милан Конев, който се беше заселил в София след нанасянето побой на владиката Макарий на една делнична вечерня в черквата „Св. Богородица“. Владиката насилваше Конев да се откаже от партизанщината, поради което често се спречкваха.

Срещата ни с Кемалов стана в Софийската градска градина. Седнахме на една пейка и Кемалов ми се изповяда:

- Да ти кажа ли, братле? Светла политическа кариера се разкрива пред мене. И материално съм отлично. Имам си доста парици, но дебнат ме хората на ВМРО да ме убият, затова всеки ден изменям маршрута си за квартирата, а често спя в дирекцията. За да ме запазят нашите обещават да ме изпратят временно на работа в някое посолство в чужбина.

Последният път, малко време преди Цанковия преврат, се срещнахме на тротоара на ъгъла пред тогавашната сграда на софийската община.

Кемалов ми каза, че скоро ще го изпратят в посолството, не мога да си спомня, в Буда Пеща ли или във Виена.

Но уви! Превратът го завари в София и бил зверски убит.

Написал Стилиян Г. Караманчев.

(14 л. Оригинал. Ръкопис.)