ПРЕЗ 1943 Г. АКАДЕМИК ПЕТЪР ДИНЕКОВ ОТКРИВА СЛЕДИ ОТ ЕЗИКА НА СВЕТИТЕ БРАТЯ КИРИЛ И МЕТОДИЙ В СОЛУНСКИТЕ СЕЛА

В разгара на Втората световна война през 1943 г. като млад университетски преподавател акад. Петър Динеков участва в една научна експедиция из Егейска Македония и Атон. Заедно с него в експедицията участват и редица видни български учени историци, филолози и изкуствоведи, сред които са Веселин Бешевлиев, Иван Дуйчев, Асен Василиев, Н. Божинов и др. Към резултатите и впечатленията си от тази обиколка ученият ще се връща и ще си спомня и след години, когато отново ще има възможност да посети Света гора.

Младият учен нито за миг не престава да пропагандира дори в многотиражната ежедневна и седмична българска периодика делото на Солунските братя Св. Св. Кирил и Методий  и на техните ученици през годините на Втората световна война (1941-1944). Неговата цел е тази информация да достигне и до обикновените хора.Може да се каже, че донякъде това е и част от приноса на учения-патриот при спечелването на българското обществено мнение през това военно време, когато родните краища на братята Кирил и Методий (Вардарска и Егейска Македония) и на техните ученици, отново са в рамките на България.
Екземпляри от най-ранните негови работи за делото на Св. Св. Кирил и Методий, предназначени за по-широка читателска аудитория са запазени в неговия огромен и богат, изключително ценен личен фонд в Централния държавен архив в София. Темите, засегнати в тези му ранни работи по-късно, са разработени от учения в неговите студии.
Резултатите от експедицията от 1943 г. П. Динеков излага в статиите си „Св. Св. Кирил и Методий. Легенди и действителност” във „Вестник на вестниците” (1943) и „Из солунските села. Запазени следи от езика на св. Кирил и св. Методий” във в. „Зора” (1943). Макар, че той никога втори път не ги включва в своите книги-сборници, те притежават редица достойнства, като са същевременно и свидетелство за анализаторските възможности на младия университетски преподавател, показващи го не само като кабинетен учен, а и като изследовател, провел сериозно теренно проучване и обогатил така важната за науката изворова база.
Първата статия на акад. Динеков „Св. Св. Кирил и Методий. Легенди и действителност“ е подготвена в чест на празника на Светите братя Кирил и Методий. В нея Динеков се спира на голямото значение на делото им и за отреденото им място в литературата, историята и културологията, като го определя за „изключително“. За да се убедим в значимостта според младия учен, е необходимо „да прочетем многобройните произведения и документи, които са свързани с техните имена и голяма част от която се явяват още приживе на двамата братя, непосредствено след смъртта им или в първите векове след това.“
Втората му статия „Из солунските села. Запазени следи от езика на св. Кирил и св. Методий“ е публикувана в издавания от един от най-големите български журналисти Данаил Крапчев вестник „Зора“. До голяма степен тя има повече характер на научен доклад, отколкото на вестникарска статия, като любопитното е защо той никога не я включва в книгите си. Но може би отговорът се крие в обтегнатите отношения с Гърция и Югославия по Македонския въпрос след войната. В нея Динеков дава информация с най-висока научна стойност за обиколките си из Солунската област, Халкидическия полуостров и Света гора, както и из редица селищата от Орфанския залив до Кукуш и Дойран, Струмишко. Акад. Динеков ни представя един великолепен пътепис, в който описва красотите на посетените местности, и за останалите български села, с хиляди българи, които не са забравили своя език „езика на св. Кирил и Методий“. Ето част от това описание, което според мен си заслужава вниманието: „Но нищо по-незабравимо и затрогващо от нашите обиколки из солунските села! Защото там намерихме свои сънародници, почти забравени и загубени в едно чуждо множество от неотдавнашни пришелци. Това не са пет, десет, сто души, случайно останали в родните огнища на дедите си. Това са цели села, стотици хора, плахи и мълчаливи наистина – поради лесно обясними причини, но така сърдечни и дълбоко развълнувани, когато могат да покажат това. Те не са имали от десетки години българско училище, някои от тях никога не са чели български книги и български вестници, не са чували божието слово на български език – и все пак нe cа забравили България… Вече сме в Сухо. Селото е голямо (около 1200 къщи) и има твърде приличен и приятен вид. На площада голяма група мъже – гледат ни с учудване. Тръгваме да разгледаме черквата – и ето след нас идат най-напред деца – едно, две, три – цяло множество, а след това и няколко старци. Децата ни гледат със светнали очи и ни заговарят – всички на български. Другаде само старите говорят още български, децата вече не знаят. Но тук почти всички деца говорят. Задават ни въпроси, питаме ги и ние. И пак носовото произношение, в което ние с особено внимание се вслушваме: зъмбе, мънджето (мъжете), глъмбоко и т.н. Тия деца никога не са учили в българско училище. Питаме ги дали говорят в къщи македонски (не български, за да не предизвикаме веднага отрицателен отговор, както другаде ни се е случвало). Отговарят:  „Приказваме „не македонски, а български!”. Питаме ги пак – за имената им. – Кочо, Кальопа, Евактия, Хрисмя, Ангелуда. Едно живо, жизнерадостно, разговорливо момиченце постоянно върви с нас и весело разговаря. Искаме да запомним името му, защото говори родния си език толкова звучно. Нарича се.– Кукуля. Когато не може да разбере някоя дума, малко засрамено казва: „Не можем да познам”.
Връщаме се отново на площада. От насрещното кафене група мъже ни гледат с няма враждебност. Това са гърци, преселници. Но около колата ни се е насъбрала цяла купчина мъже и жени. Вече са се поотпуснали, не са така плахи, разговарят с нас, разглеждат облеклата ни. Тръгваме – всички протягат ръце да се сбогуват, децата тичат подир колата ни. Кукуля е първа между тях и все повтаря: „Па ке дойдете! Па ке дойдете!” Дълго време по пътя не за-бравяме нейната детска усмивка...
На другия ден нашата обиколка из селата продължава. Лахна – нямало българи, но все пак в кръчмата намираме двама гърци, преселници от Одринско, които говорят български. Негован (сега Ксенополис) – има българи. Особено впечатление ни прави местната носия, по характера си българска… Дохажда при нас един селянин, който говори български. Българин от съседното село Висока, обущар в Зарево. Той ни разказва, че във Висока и сега всички говорят български. На времето било така и в Зарево – само свещеникът бил грък, всички други били българи… Странно чувство обладава човека – пътуващ из градчета и села, планини и долини, покрай реки и езера, за да търсиш изгубените са сънародници. И колко дълбоко е вълнението ти, когато ги намериш. Наистина, те срещат първоначално плахо и свито, защото всяка българска дума им е струвала много страдания. Но когато се поотпуснат, виждаш, че българското им съзнание е все още живо. И почваш да мислиш за своите многобройни родни братя, пръснати от Солунския залив до далечните степи на Южна Русия. Съдбата е била жестока към тях. Колко усилия са били потребни, за да се запази връзката с родината, колко мъки, за да се говори майчиния език. Но те не са били напразни.“
Сега седем десетилетия след първото им отпечатване ще имате възможност да се запознаете с две изключително силни статии на големия учен, които могат да се определят като едни от най-ранните негови изяви в областта на Кирилометодиевистиката, началото на която беше сложено от него.

Д-р Василена Билярска


* * *

№ 1

СВ. СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ. ЛЕГЕНДИ И ДЕЙСТВИТЕЛНОСТ.


За пръв път имената на двамата братя чуваме още като малки деца. После, в училището най-хубавите ни спомени са свързани с техния празник. С техните образи растем, все по-бляскав става ореолът, който ги обкръжава, все по-дълбоко вникваме в смисъла на изключителното им дело. В нашето съзнание животът им отдавна се е превърнал в прекрасна легенда, която се предава от поколение на поколение.
Легендата на техния живот наистина крие неповторимо обаяние. Проникнати дълбоко от нея, ние все по-силно чувствуваме, че Кирил и Методий са първоапостоли на нашия духовен свет, че в целия ни светоглед горят искрите, които някога те запалиха в душите на далечните ни прадеди. И не веднъж се питаме: без тях – можехме ли да бъдем това, което сме сега. И чувствуваме, че ако не бяха те, нямаше да бъдем и ние.
Но делото на Кирил и Методий не е само легенда, създадена от вековете, за да даде исторически смисъл на нашето съществувание като народ. То е една действителност. Понякога истината губи, когато се опитаме да премахнем легендарния блясък, създаден около нея с течение на времето. Не е тъй с живота на двамата братя. Дори мисля нещо повече: легендата, с която всекидневно живеем, когато мислим за тях, е много малко в сравнение с онова, което те в действителност са били. За да се убедим в това, трябва да прочетем многобройните произведения и документи, които са свързни с техните имена и голяма част от която се явяват още преживе на двамата братя, непосредствено след смъртта им или в първите векове след това.
Това са книжовни паметници и официални свидетелства, писани не само на старобългарски и другите славянски езици, но и на византийски и латински – езиците на тогавашната европейска културна общност. Минали са повече от хиляда години от времето, в което протича животът на Кирил и Методий. Естествено е да се загубят следите на много от техните прояви, най-малкото – да избледнеят и се преиначат. Но все пак, като отстраняваме с помощта на научния критичен анализ всичко онова, което в тия произведения е недостатъчно, неточно, противоречиво, не сигурно и съмнително, ние можем стъпка по стъпка да следим живота на двамата братя. И наистина тогава се убеждаваме, какво изключително явление представя той не само за българите и дори не само за славяните, но за целия тогавашен европейски свет. Защото тяхното дело за своето време е голям европейски проблем. За това дело са заинтересовани не само повечето от славянските народи, по всички големи европейски народи. Най-важното: в отношенията си с това дуло се срещат трите Европи тогава – езическата, която с вече омаломощена и почти сразена, и западно - римската и източно - византийската, които се борят за надмощие. Трябва да се пренесем мислено в тая средновековна Европа, от IX век, гдето черквата играе първостепенна роля и е основа на целия живот, за да разберем, колко значително е делото на Кирил и Методий. В тая перспектива то придобива не само българска н славянска, но общоевропейска и общочовешка стойност.
За да се почувствува това обаче, тъкмо подробностите е необходимо да знаем. А ние най-често се задоволяваме с обикновените и толкова пъти  вече употребявани фрази за значението на двамата братя. Легендата ни е достатъчна, но повтарям пак – легендата съвсем не изчерпва и много слабо напомня действителността. Трябва да се преровят произведенията и документите, посветени на Кирил и Методий, като жития, похвални слова, служби и химни, или официални документи на папската канцелария, кралските дворове, епископските власти и частната кореспонденция, за да се научат действителните пътища, по които е вървял техният живот. По тоя начин ние виждаме, как расте и се развива изключителната личност на Кирил, как се създава огромната му начетеност, как се раждат духовните му интереси, къде се насочват неговите стремежи. Ние следим всичките отговорни задачи, с които го натоварва византийското правителство, виждаме пречките, с които се бори, узнаваме блестящите успехи, които постига. А когато страданията го повалят в Рим, ние го чуваме на смъртно легло да нашепва на брата си, че като два вола те са орали една бразда, но той сега пада на браздата, завършвайки живота си. А Методий, с трогателни думи напомня на папата, че майка им някога ги е заклела, който от двамата пръв умре, другият да пренесе тялото в братския манастир, в родната земя, и там да го погребе. Ето, тоя Методий поема от сега нататък сам начертания път, за да му служи – през много страдания и мъчения – вярно и неотстъпно до края на живота си.
Това е наистина един необикновен живот. Четейки страница след страница, ние все повече се убеждаваме в това. Неговата изключителност са чувствували още съвременниците, а също и поколенията, които живеят непосредно след тях. Затова за никоя друга личност от нашата история и от такава далечна епоха не са оставени толкова книжовни паметници. Учениците на двамата братя ги възславят в похвални слова, жития и химни, най-видните писатели на Симеоновата епоха дават с възторжени думи израз на своята почит.
Но за нас още по-интересно е друго обстоятелство – преценката на тогавашния европейски свят, особено на римската черква. В споровете и борбите, които по това време вече почва да води с източната, цариградската черква, тя не би трябвало да има голяма охота да преценява похвално едно дело за двама проповедници, които изхождат от противнишка среда. И нищо чудно, че срещу Кирил- Методий се опълчват редица представители на тая черква, че Методий бива викан на съд, че бива затварян, след неговата смърт учениците биват прогонени. Но това е официалната политика. Когато се касае обаче за личността на двамата братя, особено за личността на Кирил, почти всички латински извори дават израз на най-високи похвали. Това личи в папските писма, а още повече в по-късните латински паметници, като Италианската легенда, Кристиановата легенда, Моравската легенда, Чешката легенда и т. и. Но особено бляскава е характеристиката. която прави един от най-видните представители на римското духовенство – Анастасий Библиотекар – първостепенен писател, кардинал и бивш папа (макар и за три дни), извънредно влиятелен деец през своето време. В своето прочуто писмо до велетрийския епископ Гоудерик той назовава Кирил с най-блестящите епитети. И това прави съвременник, римлянин, човек, който лично е познавал братята.
Ето в такава светлина е обрисуван животът на Кирил и Методий в ранни и късни книжовни паметници. Те ни дават възможност да почувствуваме непосредно и подробно изключителния характер на тяхното дело. В тях то не е легенда, а жива действителност, и нашите първоучители не са легендарни образи, а живи исторически личности. Историческата истина не накърнява с нищо тяхното сияние, напротив – увеличава го. Защото животът им е нещо по-голямо от легендата за тях.
Публ. във в. “Вестник на вестниците”. София. 24 май 1943 г., с. 5. (ЦДА, ф. 1987 к, оп.1, а.е.448, л. 1. Печатно.)

№ 2

ИЗ СОЛУНСКИТЕ СЕЛА. ЗАПАЗЕНИ СЛЕДИ ОТ ЕЗИКА НА СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЯ


През последните четири седмици петима души имахме възможност да обиколим Солунската област, Халкидическия полуостров и Света гора. Можахме да посетим цяла редица селища от Орфанския залив до Кукуш и Дойран. Неведнъж пътят ни мина покрай сините води на Лъгадинското езеро и Бешик-гьол. Спирахме в Неа Каликратия – на брега на Бялото море, 50 клм. югоизточно от Солун. При устието на Струма в Орфанския залив съзерцавахме огромната бяла фигура на античния лъв, впил поглед на север към България. Там пътят ни почти докосваше солените води на морето. Над Лахна – северно от Солун, по пътя за Сяр – гробове на български войници ни спомниха за кървави сражения по тия места. Минахме през Кукуш, за да спрем край Дойранското езеро. По височините над езерото още зеят дълбоки ями и стърчат парчета от шрапнели от бомбения огън през Европейската война. Долу един град – някогашният, старият Дойран – е вече мъртъв. Развалините на една черква и на едно училище свидетелствуват за неговото място. Тук е минал вихърът на войната и земята е напоена с кръв и спомени за нечовешки подвизи и страдания.
Но нищо по-незабравимо и затрогващо от нашите обиколки из солунските села! Защото там намерихме свои сънародници, почти забравени и загубени в едно чуждо множество от неотдавнашни пришелци. Това не са пет, десет, сто души, случайно останали в родните огнища на дедите си. Това са цели села, стотици хора, плахи и мълчаливи наистина – поради лесно обясними причини, но така сърдечни и дълбоко развълнувани, когато могат да покажат това. Те не са имали от десетки години българско училище, някои от тях никога не са чели български книги и български вестници, не са чували божието слово на български език –
И ВСЕ ПАК HE CА ЗАБРАВИЛИ БЪЛГАРИЯ.
Ето ни на път за голямото българско село Сухо, станало никога – заедно с селата Зарево и Висока – толкова известно в науката, защото проучването на неговото наречие помогна да се докаже окончателно, че езикът на Кирил и Методий е бил български. Срещаме две говедарчета – оказва се, че са българчета от Сухо. Чуй-те само няколко думи от тях: глендаш, наренд, напряд – с старото произношение на носовките и на «ѣ». По-нататък спираме грък и го питаме нещо. Отговаря на български – пак с носовки: зъмб, чендо. Бил от с. Висока и там научил български.
Вече сме в Сухо. Селото с голямо (около 1.200 къщи) и има твърде приличен и приятен вид. На площада голяма група мъже – гледат ни с учудване. Тръгваме да разгледаме черквата – и ето след нас идат най-напред деца – едно, две, три – цяло множество, а след това и няколко старци. Децата ни гледат със светнали очи и ни заговарят – всички на български. Другаде само старите говорят още български, децата вече не знаят. Но тум почти всички деца говорят. Задават ни въпроси, питаме ги и ние. И пак носовото произношение, в което ние с особено внимание се вслушваме: зъмбе, мънджето (мъжете), глъмбоко и т. н. Тия деца никога не са учили в българско училище. Питаме ги дали говорят в къщи македонски (не български, за да не предизвикаме веднага отрицателен отговор, както другаде ни се е случвало). Отговарят:  „Приказвате „не македонски, а български!”. Питаме ги пак – за имената им. – Кочо, Кальопа, Евакткя, Хрисмя, Ангелуда. Едно живо, жизнерадостно, разговорливо момиченце постоянно върви с нас и весело разговаря. Искаме да запомним името му, защото говори родния си език толкова звучно. Нарича се.– Кукуля. Когато не може да разбере някоя дума, малко засрамено казва: „Не можем да познам”.
Връщаме се отново на площада. От насрещното кафене група мъже ни гледат с няма враждебност. Това са гърци, преселници. Но около колата ни се е насъбрала цяла купчина мъже и жени. Вече са се поотпустнали, не са така плахи, разговарят с нас, разглеждат облеклата ни. Тръгваме – всички протягат ръце да се сбогуват, децата тичат подир колата ни. Кукуля е първа между тях и все повтаря: „Па ке дойдете! Па ке дойдете!”. Дълго време по пътя не за-бравяме нейната детска усмивка...
На другия ден нашата обиколка из селата продължава. Лахна – нямало българи, но все пак в кръчмата намираме двама гърци, преселници от Одринско, които говорят български. Негован (сега Ксенополис) – има българи. Особено впечатление ни прави
МЕСТНАТА НОСИЯ, ПО ХАРАКТЕРА СИ БЪЛГАРСКА.
Известното село Зарево (сега Никополис) – някога е било чисто българско. Сега тук живеят само преселници-гърци. Но за миналото свидетелствува най-добре черквата. Пред нея намираме надгробна плоча на българка, починала на 16 август 1909 г. Вътре върху много от иконите, от началото на миналия век, стои надпис (ако и на гръцки), че са подарени от българи. Намираме и една голяма икона на Св. св. Кирил и Методий с надпис на български: „Свята й български просветители Кирил и Методий”, а отдолу: „Из руки Кръсто Нхколаевич из Лазарополе каза деборска 1881 декемврия 10-й ден”.
Дохажда при нас един селянин, който говори български. Българин от съседното село Висока, обущар в Зарево. Той ни разказва, че във Висока и сега всички говорат български. На времето било така и в Зарево – само свещеникът бил грък, всички други били българи.
От Зарево отиваме в Берово (сега Верийско). Казват ни, че това голямо село е било и по-рано гъркоманско. Старият 80-годишен свещеник, вече пенсиониран, говори български. Може би е българин, но не се издава.
Не можем да отидем навсякъде, но ни съобщават още редица села (например Мирово и Равна), където се говори български. В с. Равна (на 8 клм. от Лахна) имало 40 къщи български. Много българи намираме и в Логадина, около 25 къщи. В черквата „Св. Параскева” и досега стоят икони с надписи, че са подарени от българи.
Странно чувство обладава човека – пътуваш из градчета и села, планини и долини, покрай реки и езера, за да търсиш изгубените са сънародници. И колко дълбоко е вълнението ти, когато ги намериш. Наистина, те те срещат първоначално плахо и свито, защото всяка българска дума им е струвала много страдания. Но когато се поотпуснат, виждаш, че българското им съзнание е все още живо. И почваш да мислиш за своите многобройни родни братя, пръснати от Солунския залив до далечните степи на южна Русия. Съдбата е била жестока към тях. Колко усилия са били потребни, за да се запази връзката с родината, колко мъки, за да се говори майчиния език. Но те не са били напразни.
Публ. във в. ”Зора”. С., 17 септември 1943 г., с. 6. (ЦДА, ф. 1987 к, оп. 1, а. е. 450, л. 3. Печатно.)