ПРЕЗ 1955 Г. АКАД. МИХАИЛ АРНАУДОВ ОТБЕЛЯЗВА СТОГОДИШНИНАТА НА АКАД. КОНСТАНТИН ИРЕЧЕК

Ние българите се намираме между две важни годишнини за нашата историография – 140-годишнината от отпечатването на Иречековата „История на българите“ и 100 годишнината от неговата смърт. Дори тези, които не познават неговите научни трудове и невероятния му „Български дневник“ навярно не веднъж са били на гости във Виенския му дом заедно с Алеко-Константиновия Бай Ганю. Едва ли авторът е търсел някакъв синхрон с написването и издаването на историята му с избухналото по същото време Априлско въстание (1876), но в интерес на истината трябва да подчертаем, че отзвукът от тези две събития успява да достигне далеч зад националните ни граници. За да достигне до колкото си може повече българи Иречековата история, която в действителност е първата българска научна история, ние на първо място, разбира се след Иречек, трябва да сме благодарни на одеските българи, които осъществяват първия неин български превод и издание.

В по-късните години нашите благодарности трябва да се насочат и към неговите преводачи – Екатерина Каравелова и Стоян Аргиров, като на Аргиров дължим и прибирането и обработката на неговия архив в Българската академия на науките.
Не мога да бъда категоричен, но като че ли вече интересът към този благороден и заслужил за народа ни чех академик Константин Иречек е видимо поспаднал. А той в действителност е посветил огромна част от своите изследвания и творчество на нашия народ. Нямам намерение да припомням това, което той е направил, но едва ли може да бъдат отминати както неговите „Пътувания по България“, така и „Княжество България“, изследването му за военните пътища по Балканския полуостров, трите тома от неговият архив и обемистият том от преписката на Иречек с проф. Марин Дринов, дело на другия велик чех Владимир Сис, както и не докрай осъществената му работа да запознае българите и света с описанията на западните пътешественици, минали по нашите земи. Същевременно Иречек е и сред изтъкнатите строители на „съвременна България“ и един от Виенските учители на огромен брой млади български учени, сред които изпъкват имената на проф. Никола Милев и проф. Петър Ников. Той през целия си живот е в близки приятелски и колегиални отношения с най-видните български учени – проф. Марин Дринов, проф. Васил Златарски, проф. Анастас Иширков, проф. Любомир Милетич, проф. Иван Шишманов, както и с държавниците ни – д-р Константин Стоилов и Григор Начевич. И далеч от България той следи с неотслабващ интерес и трепет, както победите на българската армия през войните за национално обединение и освобождение, така и възхода на българската наука, както и няма да скрие възторга си от Симеон-Радевите „Строители на съвременна България“. Българските катастрофи се оказват и негова лична съдба.


Сега искам да насоча вниманието ви към една останала почти неизвестна статия на големия наш учен академик Михаил Арнаудов за проф. К. Иречек. Той я публикува в две части в печатния орган на Българската православна църква вестник „Църковен вестник“ през 1954 г. Повод да я публикува става излизането от печат на първия том от архива на Иречек. В нея големият български учен се спира както на биографията на Иречек, така и на неговото творчество и на свързаността му с България и българите. Искам да споделя с нашите читатели, че в най-скоро време ще имат възможност да се запознаят и с друга, още по-обширна статия за този благороден чешки учен, този път излязла изпод перото на друг бележит наш учен – проф. Васил Златарски, написана в памет на първия български историограф.

Цочо В. Билярски

* * *

ПРОФ. МИХАИЛ АРНАУДОВ

КОНСТАНТИН ИРЕЧЕК

I.
Името на този български историограф крие най-хубав звук за всяко българско сърце. Живял пет години в България, в началото на нейното свободно съществувание (1879–1884), написал първата най-пълна история на народа и държавата ни, пропътувал на шир и длъж стрината ни, за да я опише майсторски във всяко отношение, завещал ни множество проучвания върху географията, етнографията, културния живот, възраждането и църковните борби на българите, този син на славянска Чехия става един от най-значителните българофили, свързал научното си дело и просветната си дейност със съдбата и напредъка на нова България. Близката стогодишнина от рождението му (24 юни т.г.) и неотдавнашната поява на един ценен труд, издание на Българската академия на науките, озаглавен „Из архива, на К. Иречек“ Преписка с българи. Документи за обществено-политическата и културната история на България от 1871 до 1914 година. Подбрал и приготвил за печат Петър Миятев, София, 1953, 487 стр., ни дават повод да си спомним за него, отбелязвайки накратко хрониката на живота му и плодоносната му дейност, особено с оглед към духовното ни развитие.
Константин Иречек спада към една „династия от учени“, като син на чехския историк и държавен мъж Йосиф Иречек и внук на знаменития славист Павел Шафарик. От младини той се движи между най-знаменитите чехски и много европейски мъже на науката, политиката и литературата, добива най-широко образование и проявява страст за научна работа, която трае до края на живота му (1918). Ранната му умствена зрялост и удивителната му начетеност проличават още в първото му крупно научно дело, неговата „Българска история“, излязла едновременно на чехски и немски в 1876 година. Че един двадесетгодишен момък е можал да се справя с трудната си задача по един такъв бляскав начин, говори най-добре за прилежния му труд и любовта му към предмета. И по фактическо богатство, и по критика на изворите, и по литературен стил тази книга остава, паметник ненадминат от другиго, въпреки значително нараслото оттогава документално съкровище по тази част на българознанието. Излязла в навечерието на Априлското въстание и възбудила навред интерес и симпатии към борческия народ, дал грамадни жертви за освобождението си, тази книга предопределя и бъдещето на младия учен. Запознаването му в Прага, дето бил избран за университетски професор, с видни български интелектуалци като Марин Дринов, Константин Стоилов и Васил Стоянов става причина да приеме с радост поканата на първото българско правителство да се заеме, като главен секретар в Министерството на просветата, с устройството на учебното дело в новото княжество. В България той прекарва пет години. Какво преживява през това време в една среда още полутурска, сред едно чиновничество, не-подготвено за службата си и отдадено на весел живот или интриги, докато трае „карнавалът на свободата“, при честа смяна на правителствата и бясна партийна вражда, отчаяла честните патриоти, при това в една столица, гдето няма ни сносни частни жилища, ни сгради за държавните ведомства и гдето лете се гази дълбока кал, а зиме се зъзне в паянтови къщици, – това, ни е описано от Иречека в неговия ценен „Български дневник“, издаден в превод през 1930. И нека веднага споменем, че този обемист дневник, в два тома от 1100 страници, представя внушителна картина на българското общество, картина пъстра, свежа,, разнообразна, пълна с тънки наблюдения, с великолепен хумор или сарказъм, с впечатления от видяното на Балканите и с портрети на всички що-годе изпъкнали или любопитни личности, играли някаква роля в политическия, социалния и културния живот. Днес не бихме могли да възкресим достоверния образ на близкото си минало, ако не използуваме този магазин от малки и големи изразителни факти, предали релефно нравите, понятията, физиономиите и душите на този свят, обречен на бърза еволю-ция и на изчезване, особено в някои от „байганювските“ си прояви. Без да бъде белетрист и психолог по професия, Иречек, благодарение на вродения си усет и на опита си в западните страни (той е пътувал в Германия, Франция, Италия и е владеял разни езици), съумява да долови с остро око, с рядка проницателност, всичко своеобразно и характерно наоколо си, да ни го разкаже или внуши с малко думи, да ни зарази със смеха си, да ни трогне с разочарованието си или правдивото си възмущение. Дневникът се чете и, сега като занимателна поетическа или историческа хроника; той ни забавлява и поучава е много неща, било чисто временни, изчезнали вече, но исторически важни или символични по смисъл, било по-трайни като съществен белег на българските добродетели и недостатъци.
* * *
Дошъл с идеалната цел да подпомогне устройството на училищата в България, Иречек вижда големи трудности при справянето си с персонала в Просветното министерство. Хора подготвени за работа, компетентни и ревностни, има малко. Министрите се сменяват често и само пречат на правилния вървеж на администрацията. Всред „хаос и примитивност“, той, главният секретар, трябва да върши всичко строително почти сам. Помощниците му, както и в другите министерства, мислят за кариера и развлечения; дългът за тях не съществува; занимава ги политическата злоба на деня; впускат се в излишни препирни, проявяват се като „левантински хитреци“ и като завистници към ония, които са се издигнали случайно или по способност. Бързо той трябва да се кае за решението си да дойде на Изток, губейки връзка с науката си. Дружейки е някои по-млади и сериозни другари като Георги Златарски и Михаил Сарафов, или с по-стари умни и даровити общественици като Петко Каравелов и Петко Славейков, Иречек кое-как се утешава за всичко, което го гнети и отчайва. И ако все пак остава, за да положи здрави основи на училищната организация, върши го със съзнанието, че е полезен на младата държава и че българският народ заслужава жертвите му.
Когато княз Александър, недоволен от лошия вървеж на управлението, прибягва до преврат отгоре, суспендирайки конституцията, понеже е повярвал, по съвета на някои ретрогради, че тя била виновна за неуредиците, Иречек бива натоварен да управлява Министерството на просветата. След 14-месечно министерствуване той се връща на служба като обикновен чиновник, отначало съветник в същото министерство, после директор на музея и Народната библиотека, която урежда образцово. Едновременно с това той преподава уроци по история в Мъжката гимназия, участвува дейно в живота на възобновеното по негов почин Книжовно дружество, грижи се за издаване на органа му „Периодическо списание“, дето помества доста статии, и мечтае за основаването на български университет, гдето би могъл и сам да бъде професор.
Страстта му за научна работа намира израз и в големите му екскурзии из България. През ваканциите на 1883–1884 Иречек предприема пътувания по разни краища на страната, на север и на юг, край Дунава, Черно море и Марица, през Стара планина, Средна гора и Родопите, в Западна България и около Рила. Спохожда той много градове и села, равнини и височини, исторически места и производствени центрове. Къде не е стъпил неговият крак, какво не е съгледал и отбелязал в записките си? Красотата на пейзажа привлича толкова вниманието му, колкото и културно-историческата старина, естествено-научно интересните особености: – климат, растителност, природни богатства, битово-характерните черти, стопанските условия, етнографските и езикови областни белези. С универсални интереси и солидна подготовка, той смогва да разбере за пръв път всестранния облик на земя и народ у нас и да начертае в своите „Пътувания из България“ от 1888, излезли първо на чехски и преведени после (1889) на български, една картина, каквато ни-кой друг не е дал, нито би могъл да даде. И днес книгата остава необходимо справочно пособие по всичко, което засяга археология и ис-тория, бит и поминък, география и културен живот у нас до края на 19 век. Кабинетният учен тук се допълва от един обективен наблюдател и от един естетик или хуманист, на когото нищо в природата и у човека не е чуждо, който знае да почувствува нещата и да ги извика пред духовното ни око пластично и правдиво. Изглед от Витоша или на старо Търново и Рилския манастир, миналото на Котел или Копривщица, нравите на помаците в Родопско, античните паметници в Пловдив, Кюстендил  или Месемврия, видът на шопското или старопланинското село, горите на Средна гора или Рила, рударството по разви места, произходът на племена и чужди поселища в страната, народните обичаи, занаятите и промишлеността в миналото и в ново време, търговските връзки с Изток и Запад, и безброй други видими реалности или духовни черти намират у Иречека своя верен наблюдател или тълкувател.
Ограничавайки се с тоя кратък преглед на постигнатото от бележития историограф, ние ще се спрем втори път на някои негови впечатления, мнения и описания, които засягат интересни за всеки образован читател, па и за българското духовенство, предмети.
II.
Същински Нестор на учените, посветили се на българознанието, Иречек не забравя при своите изследвания и Българската църква, с ре-лигиозните отношения у нас и дългата борба за независима българска йерархия в старо и ново време. Още в своята „Българска история“ от 1876 той отделя голямо място на въпросите за покръстването на българите, за връзките на българската държава с папата в Рим и патриарха в Цариград, за положението на Църквата в стара България и през робската епоха и за възстановяването на църковната ни самостоятелност, с Екзархията от 1870 година. Какво грамадно културно и политическо значение добива прие-мането на християнството при св. Бориса и с каква ревност, с какво вдъхновение при него и при сина му Симеона, учениците на св. св. братя Кирил и Методий работят със слово и перо за внедряването на новата светлина всред народа, това Иречек излага с присъщото си изкуство за характеристика на духовния живот и на факторите, от които той зависи. Подробно се спира нашият историограф и на религиозните смутове през средните векове, когато неукрепналото християнство се вижда застрашено от разни ереси, намерили добра почва в невежеството или бедственото социално положение и икономическото разорение на граждани и селяни. Богомилското учение с неговата догматика и етика, павликянството, исихаството, адамитството и както още се наричат разните реформатори, иконоборци и мистици, са представени в изложението на Иречека тъй критически-правдиво, както и изобличителите на разкола, презвитер Козма и праведниците-пустинослужители, събрани около св. Иван Рилски. Закриването на Търновската патриаршия, после и на Охридската архиепископия, открива простор за неограничените произволи на фенерското духовенство в България, при невероятен упадък на образованието и писмеността на български език и при опитите за елинизация на училищата и църквите, в интерес на гръцката политическа пропаганда, с нейния идеал за нова византийска империя.
Как пророците на Българското възраждане – Паисий Хилендарски, Софроний Врачански, Неофит Хилендарски, Васил Априлов, Неофит Рил-ски – се противопоставят с патриотически жар и жива религиозна съвест на гибелната денационализация и как създаденото от тях народно движение помита накрай чуждата йерархия, Иречек знае да очертае със забележителна осведоменост и яснота и в драматически увлекателен разказ. Книгата му, в тия глави, става образец за всички последващи изложения на българските историци и педагози относно народните ни страдания и борби, завършени с победа над Фенер.
* * *
Друго едно важно съчинение на Иречек, „Княжество България“, от 1891 година, иде да продължи разказа за църковна управа и религиозен живот у нас след Освобождението. Тук е даден, първо, систематичен преглед на държавата във всяко отношение, с природа, народонаселение, стопански условия, политическо управление и новейша история. Това е компендиум, който в този вид за по-късните десетилетия и с подобна компетенция не е бил съставян от никой българин. Как всичко е проучил и разбрал този универсално образован мъж! Как вярно е доловил той и българските антропологически особености, с липсата на единен български тип и с белезите на няколкото областни типове – кокалестия и еластичен планинец, светлорусите глави в западните краища, широките лица със скули у шопите, калмукските червени образи и дебели вежди в Търновско, живите сухи брюнети в Македония, интелигентното, но по-рядко красивото женско лице (освен в Шумен, Карлово и Враца). Но вътрешният, психическият образ на българина? Това е една трудна проблема, която Иречек решава така. Повърхностно взето, българинът из-глежда спокоен и флегматичен. Но при възбуждение, при въстания, избори, свади, изведнъж той проявява холеричен темперамент. Чужд на поетическата мечтателност и на радостно отношение към живота, той е трезвен, пресметлив, работлив. „Зад недоверчивата селяшка хитрост на простия човек се крие остро-наблюдателен поглед“. Пиенето и яденето са за българина второстепенни неща, пиянството е изключение; зелените пиперки и дупчестият хляб са обедът на българския земеделец в полето, при малко сирене, сланина и чеснов лук. „Прахосник между българите не съм срещал ни един, освен хора, които живееха без сметка и от политическо упорство харчеха твърде много“. Че много от тези черти са се променили чувствително оттогава, при новите чужди влияния, не ще и дума.
Минавайки към нравствено-религиозния живот на българина, Иречек отбелязва: „Благочестието на българския селянин е просто, без дълбока прекалена възторженост... Най-набожните хора, както навсякъде, са планинските жители“. Има многобройни останки от старото езичество, с чудни вярвания и обичаи, с разни вражалци и врачки, които често имат по-голям авторитет от свещеника или учителя (поне до неотдавна), с магии против разни болести и зли духове... Но постепенно школското образование и просветеното духовенство отстраняват тези средновековни суеверия, насаждайки истинско благочестие и чиста християнска вяра. „Българските архиереи са патриотични, образовани и знающи свети мъже, възпитаници отчасти на гръцките, отчасти на руските богословски учебни заведения. А пък, напротив, селското духовенство стои на една доста ниска степен на образование“. Но тъкмо тази констатация на Иречека ни дава възможност да измерим големия напредък в това отношение, щом сега дори по селата свещениците са лица със специална семинарска, ако не вис-ша богословска наука.
За манастирите у нас, за църковното ведомство и устройството му по Екзархийския устав от 1871 и 1883, за отношението на държавната власт към Светия Синод и за ред други неща, свързани с живота на Православната църква и на другите религиозни общества у нас, Иречек говори обстойно, давайки и чертици от обществено-политическата дейност на владици като Климента Търновски и Симеона Варненски. Но повече любопитни подробности по тая част съдържат „Дневникът“ и „Кореспонденцията“ на нашия историк.
„Българският дневник“ на Иречека отбелязва от ден в ден, в течение на пет години, всичко преживяно от него в подножието на Витоша, в периода, когато се полагат основите на новата българска държава и се оформява новият културен облик на столицата. Като в калейдоскоп тук се мяркат и изчезват, за да се появят отново, най-пъстри картини, засягат се тревожните злоби на времето, сериозните държавни и обществени събития и комичните, често твърде показателни за историята на нравите, случки. Но най-интересни са за нас днес снимките от натура на множество личности, играли първа роля в политическия и културния живот. Пред нас дефилират министри, дипломати, депутати, офицери, висши чиновници, големи предприемачи, журналисти и какви ли не още изпъкнали личности, които занимават общественото мнение и печата и дават храна на интригите, на злословието, на клеветите. Иречек вижда и наблюдава тия герои на деня, нахвърля силуетите им, кратките им характеристики, признава на едни от тях всичко солидно в мисъл и поведение, иронизира или карикатури други с едва скривана хитра усмивка, или с открито презрение. Това е цял легион от фигури – едни от които оставят име в па-метта на поколенията и други, които изчезват в мътния и дълбок поток на забравата. Ето ги с острия релеф на физиономията и с изразителните си духовни черти, често и с биографията си: Княз Александър, Марко Балабанов, Тодор Бурмов, Иван Вазов, К. Величков, д-р Г. Вълкович, Ив. Гешов, Н. Геров, Д. Греков, Ст. Данев, М. Дринов, Г. Живков, Г. Златарски, Т. Икономов, П. Каравелов, Гавр. Кръстевич, Св. Миларов, Н. и Ст. Михайловски, Гр. Начович, Д. Петков, М. Сарафов, П. Славейков, Ст. Стамболов, К. Стоилов, Др. Цанков... Но това е твърде кратък списък, в сравнение с броя на останалите по-малки или ефемерни образи. Иречек е тъкмял по едно време да изпише цяла „Галерия от новобългарски типове“, за да увековечи някои най-любопитни с подвизи, страсти, мании и глу-пости софийски първенци. Оставените няколко портрета, отпечатани по-късно, ни карат да съжаляваме за осуетения проект – толкова те са сполучливи като литературни силуети.
В самия дневник ние се натъкваме на доста първи скици от тия портрети и между тях – на няколко от видните духовни лица, начело с Ек-зарх Йосиф. И нека кажем веднага: тъкмо тия последни скици издават предимно положително отношение към лицата, благоприятна оценка на характера и дейността на повечето от тях. Ето напр. Симеон Варненски: „Имах продължителен разговор с него: добър човек, сух и висок, прозорлив, духовит и образован, много интелигентно филантропично око, приятен глас, добър оратор, отличен ум“. Кой не би признал, че Иречек е виждал правилно? Климент ни е представян най-често, и то с всичко привлекателно в характера и таланта му, също и с многото му интересни спомени от легията на Раковски, в която е бил участник, с дейността му като епископ в Русе и намесата му в политическите бури, веднъж и като министър-председател. Нямайки възможност тук да привеждаме повече показания за него и за другите старци от Синода, ще се спрем само на това, което пише Иречек за Екзарх Йосифа, с когото се е срещал и беседвал на няколко пъти в София.
Първо впечатление: „Висок мъж с приветлива външност, голяма глава, обли черти, физиономия малко а ла Климент“ ... Иречек му изказва радостта си да види в негово лице „единствения представител на съединена в Сан-Стефанските граници България“. При динето в чест на Екзарха, дадено от княз Александра, Иречек стои от дясно на почетния гост и разговаря с него върху положението в Македония и дезорганизацията в Княжеството, които измъчвали страшно нашия духовен началник. На другия ден, при частен разговор у Екзарха, Иречек слуша от него дълги спомени, наблюдения, мнения, които хвърлят обилна светлина върху съдбата на българския народ, работите в Княжеството, Източна Румелия и Македония, изгледите в тъмното бъдеще и настоящите български условия. „Разговорът трая около два часа. Ако беше стенографиран, би послужил чудесно като исторически материал, като паметник на времето“. И добавя Иречек в заключение, като общ извод върху събеседника си: „Внушителен човек, с удивително спокойствие, още млад, с голям кръгозор, истински държавен мъж“.
Но трудно е да се очертае дори в най-общи линии богатото съдържание на „Български дневник“, погледнато само откъм сведенията за чисто духовните отношения и живота на Църквата в страната ни. „Кореспонденцията“ на Иречек, издадена сега в първия си том, благодарение на грижите на Петър Миятев, старши научен сътрудник в Академията на науките, разширява този род данни и свидетелства с нов обилен материал, който заслужава всяко внимание. За нея обаче нямаме тук място. Достатъчно би било да се има тя предвид от всички ония, които се интересуват за повдигнатите въпроси, нелишени от високо историческо и съвременно значение.
Публ. във в. „Църковен вестник“, Орган на Българската православна църква. Седмичник за религиозна и църковно - обществена просвета. София, год. 55, бр. 19 и 20. 15 и 22 май 1954 г.