ВАСИЛ КОЛАРОВ ЗА ПЪТЯ КЪМ ПЪРВАТА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА И ВИНОВНИЦИТЕ ЗА НЕЯ.

Преди време имахте възможност да се запознаете с речта на един от водачите на БРСДП (т.с.) Васил Коларов „Долу маските!“, произнесена на 22 юни 1919 г. в Софийския театър „Корона“. Тя е по повод на очакваната присъда от Парижката мирна конференция, която в историята ще заеме мястото си като втора национална катастрофа. Тя беше отпечатана в сайта „Сите българи заедно“ под заглавието „Васил Коларов за руската имперска политика към България“.

Сега ще можете да прочетете неговата брошура „Пътят към катастрофата“, написана през юли 1915 г. в Пловдив, но отпечатана значително по-късно, през 1919 г., когато партията е преименувана от социалдемократическа на Българска комунистическа партия и е съосновател на Третия Комунистически интернационал. С нея се дава пълната картина на двете национални катастрофи, резултат от грешната външна политика на българските правителства. В тази брошура тесняшкият деец прави исторически преглед и анализ на току-що отминалите събития – Балканските войни и последвалите мирни договори – Букурещки и Цариградски - и сполетялата народа ни първа национална катастрофа. В. Коларов пише тази книжка не просто като страничен наблюдател, а и като офицер от българската армия и участник в Балканските войни. Без да е професионален историк той дава отговори на редица актуални, както тогава, така и днес въпроси – за вътрешнополитическите и външнополитическите виновници за катастрофата. Преди всичко това е политиката на управляващите правителства на Иван Ев. Гешов и д-р Стоян Данев, неправилното водене на войните от българската армия и превръщането на войната от освободителна за българите от Македония и Тракия в завоевателна и то след като правителството под опекунството на цар Фердинанд и на руската дипломация сключва таен договор за подялбата на Македония. Големият виновник за автора това е българският монарх, който чрез промяната на Конституцията е получил възможността да сключва самостоятелно и без да информира Парламента тайни външнополитически договори. Сред външните виновници той на първо място поставя Великите сили, групиращи се вече в двата взаимнопротивопоставящи се военни блокове – Антантата и Тройния съюз –, а от тях това са преди всичко двете противопоставящи се, но и често съгласуващи своите интереси и действия – Русия и Австро-Унгария, като отчита определено натежаващата „заслуга“ за нашата катастрофа на Русия, заиграваща често със Сърбия, Гърция, Румъния, както и с Турция, а с Черна гора дори беше и в роднински династически връзки. Тук ще се срещнете и с В.Коларовата позиция по една друга важна тема – несъстоялият се руски арбитраж за след войната. Значително място е заделено и на съседите на България, имащи също така голям дял в „заслугите“ за българската катастрофа, като откроява преди всичко ролята на Сърбия и непрекъсната нарастващите апетити на чокойска Румъния. На сериозен анализ са подложени, както сключените двустранни договори със съюзниците Сърбия и Гърция, така и резултатите от загрижената за румънската лакомия Посланишка конференция и трудното достигане до Лондонския мирен договор на съюзниците с Турция.

Наистина сегашния читател ще се сблъска и с догматическата терминология на този водещ български тесен социалист, а впоследствие комунист и дори генерален секретар на Комунистическия интернационал. Убеден съм, че нашите читатели ще могат да отсеят важното от неважното по пътя за разкриването на пълната истина за виновниците за първата национална катастрофа.

Цочо В. Билярски

* * *

ВАСИЛ КОЛАРОВ
ПЪТЯТ КЪМ КАТАСТРОФАТА

ДО БАЛКАНСКАТА ВОЙНА

1. Войната за Триполитания.

Всеобщият мир през 1911 г. беше силно заплашен. През юли и август той висеше на косъм. Тъй наречената Агадирска афера, предизвикана от Германия с изпращането на крайцера „Пантера“ в Марокското пристанище Агадир, означаваше критическия момент в развитието на германо-френския и германо-английския спор по Марокския въпрос, който в онова време стоеше в центъра на велико-европейската политика. В продължение на две седмици дипломатиче¬ските сношения между Англия и Германия фактически бяха преустановени и трябваше само една искра, за да избухне страшният пожар. Но, за щастие, кризата премина благополучно и тъмните облаци, предсказващи ураган, се разнесоха от европейското небе. Една война, по повод на един африкански спор, би разкрила до очевидност нейния чисто империалистически характер и никога управляващите класи и династии в Европа не биха могли да спечелят за нея ентусиазма самопожертвуването на народните маси, тъй необхо¬дими за воденето на модерната война. И наистина, работническият свят в трите големи заинтересувани капиталистически държави пламна от негодувание пpoтив войнствената политика на правителствата и една страшна народна вълна се подигна срещу подстрекателите и носителите на хищническия империализъм. Beличествените и внушителни работнически демонстрации в Берлин, Париж и Лондон, организирани от социалната демокрация и от работническите организации, които високо и решително изявиха волята на народите да не допуснат по никакъв начин избухването на войната, подействуваха разхладително върху разпалените мозъци на заслепените международни пирати и призракът на социалната революция отложи за минута кървавата разправа.

Светът си отдъхна, но не за дълго. Пожарът, който  тлееше по северозападните африкански брегове, по¬степенно пълзеше към изток. Той все повече се при¬ближаваше към земите, които влизаха в сферата на парливия и препълнен с лесновъзпламеняеми вещества Източен въпрос. Итало-турският спор, който предизвика войната за Триполитания през октомври 1911 г., съставлява именно оная съединителна брънка в огнените събития на междуевропейската политика, която пренесе пожара на европейския материк, гдето той намери всички благоприятни условия, за да се разпали и достигне размерите не една всеобща катастрофа. Даде¬ните от италианските броненосци топовни изстрели срещу Дарданелите, които смутиха европейския мир, бяха първите светкавици, предвещаващи приближаването на страшния ураган, който заплашваше да залее с огън и кръв цяла Европа.

Триполитанската война е един образец на империалистическа война. Италианският млад и хищен капитализъм отдавна беше хвърлил око върху Триполитания и Киринайка, тия остатъци от некогашните об¬ширни владения на турците по северния африкански бряг. Римската банка, черпеща средства от клерикални и буржоазно-монархически източници, по внушение на италианското правителство, беше вложила много десетки милиони в разни индустриални и земледелски пред¬приятия в Триполитания. Обаче, турската администра¬ция, особено след Младотурската революция, система¬тически спъваше това „мирно проникване“ на италиан¬ския империализъм. Работата дойде до фалит на бан¬ката и последната заплашваше, ако правителството не й се притече на помощ, да прибегне към подкрепата на чуждия финансов капитал. Италианското правител¬ство, което рискуваше да изгуби спечелената почва, се реши да действува със сила и да тури окончателно ръка върху тая част от африканския бряг, която трябваше да служи като колония и, същевременно, като опорна точка на италианската бъдеща експанзивна дейност в Средиземно море и в Мала Азия.

Политическата констелация на Европа в оня момент също благоприятствуваше за изпълнението на едно подобно решение. Току-що преминалата междуна¬родна криза, избухнала по Марокския въпрос, беше показала колко несигурна е почвата, на която се гради европейския мир и колко голяма и близка е опасността от една общоевропейска война. Тя, естествено, засили у всички Велики сили стремлението да осигурят безопасността си и големите си интереси чрез сключване на съюзи и разкъсване връзките на силите от противната група. Италия използува за своите за¬воевателни цели особеното си отношение към двете групировки. Наистина, формално тя се числеше към Тройния съюз, но противоречията между нейния империализъм и австрийската експанзивна политика на Балканите бяха тъй много нараснали, че откъсването й от съюза с Австрия беше само един въпрос на време. Една нова ориентировка на отношенията й към Великите сили беше предстояще. Германия, която имаше всичкия интерес да задържи Италия в съюза, предвид на изтичането на съюзния договор на последната с Австрия през 1913 г., даде съгласието си, щото Италия да отнеме със сила Триполитания от покровителствуваната от нея Турска империя. Макар с това да се отслабеше Турция, за Германия беше по-важно да запази съюзническите отношения между Италия и Ав¬стрия, като пренесе вниманието на първата от Алба¬ния към африканските брегове, гдето, между другото, тя би разделила френския Тунис от английския Египет и би създала една база за действие на Тройния съюз в Средиземното море. От друга страна, Франция и Англия, които бяха постигнали значителен успех в политиката си на сближение с Италия, и които работеха за окончателното откъсване на послед¬ната от Тройния съюз, не можеха, освен да признаят основателността на нейните претенции върху Триполи¬тания.

При тия благоприятни условия италианското прави¬телство, имайки да се разправя само с отпадащата военна сила на Отоманската империя предизвика и наложи на последната войната за Триполитания, като цинично заяви на турското правителството, че в срок от 24 часа то трябвало да признае суверенните права на Италия върху турските африкански владения, понеже последната имала абсолютна нужда от тях.

Истина е, че Велики сили, заинтересувани да не се повдига парливия Източен въпрос, бяха предварително ангажирали италианското правителство да огра¬ничи военните операции само в Африка. Вследствие на това, започвайки войната, то декларира, че неговите аспирации се ограничават само в Триполитания и че то с всички сили ще пази целостта на Европейска и Азиатска Турция. За италианското правителство беше много ясно, че ангажирането на Турция в една война в Африка би се явило като едно голямо изкушение за малките балкански държави да се възползуват от благоприятния случай, за да разчистят веднъж за ви¬наги сметките си с нея. Затова, то отправи специално предупреждение към тях. Късайки от тялото на Ото¬манската империя триполитанската мръвка, то цинично заяви на балканските й съседи, че по никакъв начин не ще им позволи да последват неговия пример. Но събитията имат своя логика, която е по-силна от всякакви декларации и предупреждения. Пламналата африканска война неминуемо трябваше да се принесе в Европа. Към това тласкаха, преди всичко, интересите на самата Италия, а по-късно — и тия на балканските държави.

И действително, военната мощ на империалисти¬ческа Италия не се указа в съответствие с големина¬та на нейните грабителски апетити. Една колониална война, макар и против Турция, се указа не по нейни¬те сили. Военните успехи на италианската армия се ограничиха с лекото завоюване на триполитанското крайбрежие и твърде скоро стана явно, че непосред-ственото завоюване на обширната пустинна област и насилственото подчинение на нейните войнствени и скъпящи независимостта си обитатели може да се по¬стигне само чрез една продължителна и изтощителна война, каквато едва ли може да издържи страната на европейския пауперизъм. Ето защо, италианското пра¬вителство много скоро трябваше да наруши формалните си декларации и да измени стратегическия си план. Вместо да завоюва с оръжие Триполитания, то се ре¬ши да застави турското правителство да отстъпи на Италия тая област, като заплаши Турция в най-чувствителните точки на нейната територия. За тая цел то окупира „временно“ Додеканеза - една група беломорски острови, които лежат срещу малоазийския бряг. А като по-ефикасно средство, то предприе блокадата на Дарданелите и по-късно бомбардирането на дарданел¬ските фортове. С тоя план, то целеше не само да принуди непосредствено Турция да се съгласи с иска¬ната й жертва, но същевременно да добие и съдей-ствието на заинтересуваните Велики сили, които, от страх пред нежелани усложнения, да въздействуват върху турското правителство, в смисъл, последното да признае италианското господство над Триполитания.

Но с това, Итало-турската война излезе от сфе¬рата на колониалните войни и се превърна в евро¬пейска война, която засега разностранни интереси и повдига важни международни въпроси. Бомбардирането на Дарданелите и последвалото затваряне на морските теснини за международното мореплаване дадоха повод на руското правителство да повдигне Дарданелския въпрос и да поиска свободен проход за своята фло¬та. А това означаваше поставяне на целия Източен въпрос във всичките му съдбоносни последствия. Топовните изстрели, които оглушаваха беломорските про¬стори, бяха сигналът за откриването новата фаза в развитието на Източния въпрос. Не чрез дипломатически преговори и задкулисни интриги ще отстояват в бъдеще в Близкия Изток интересите си и ще преследват аспирациите си заинтересуваните велики и  малки държави, а чрез силата на оръжието. Топовните гърмежи вече не ще замлъкнат, докато бруталната сила не наложи тук един нов ред на нещата.

 

2. Балканският съюз.

Стреснати от пренасяне военните действия на балканската земя бидоха преди всичко балканските на¬роди. Те видяха нагледно, че, въпреки противните си декларации, Великите сили всеки час можеха да пристъпят към насилственото разрешение на Източния въпрос, като завинаги задръстят пътя на тяхното национално обединение и териториално разширение и, даже, като заплашат собственото им съществуване, като независими народи. Триполитанската война завари балканските народи в жестока взаимноизтребителна борба помежду си. Македонският въпрос беше ябълката на раздорите им. Еднакво претендирайки за Ма¬кедония, те се бореха с всички средства за засилване влиянието си върху македонското население едни за сметка на други. Националните вражди, основани на живо поддържания спомен за страшните кръвопролитни войни на миналото и подклаждани от завоевателните интереси на господствуващите буржоазно-монархически клики, бяха стигнали до висока степен на интензивност и като че бяха изкопали непроходима пропаст между тях. И докогато надеждата за изгонване на турците от Европа и за подялбата на европейските им владения беше една далечна и мъглива переспектива, без значение за реалната политика, между балканските държавици не можеше да настъпи сговор и съгласие. Единствената турска област, върху която, като във фокус, се съсредоточаваха техните аспирации и внимание, беше Македония. Отдалечеността на тая област от сърцето на Отоманската империя, непосред¬ственото й съседство с балканските държави, безси¬лието, корупцията и насилничеството на турската админи¬страция и игнорираните постановления на Берлинския договор благоприятствуваха да се създаде един Маке¬донски въпрос, в който вложиха всичките си надежди България, Сърбия и Гърция, па и Румъния. Но Македо¬ния беше твърде тясна да задоволи широките им апе¬тити. От тук и непримиримостта между тях и взаимноизтребителните им борби, които турското прави¬телство подклаждаше, за да ги обезсилва.

Трябваше да настъпят нови събития, които вне¬запно да уголемят переспективите на балканската буржоазия и балканските династии от всички национал¬ности за широко задоволяване на завоевателните им апетити, за да стане възможно едно примирение и е сближение между тях. Такова неочаквано събитие се яви именно Итало-турската война и, особено, разширението на военните действия в Европейска Турция. Войната добиваше все повече изгледа на една продължителна и изтощителна война, която обещаваше да омаломощи напълно и без това разстроените военни сили на Ото¬манската империя. А затварянето на турската военна флота в Мраморното море даваше възможност почти да се изолира Европейска Турция от Мала Азия. Какви други по-благоприятни от тия минути можаха да се очакват за разгромяването на Турция и за заграбването и подялбата на европейските й владения? А тия владения бяxa достатъчно обширни, за да задоволят напълно всичките балкански съперници.

И наистина, скоро подир избухването на Триполитанската война се почувствува отслабване на междуособните борби за Македония. Отношенията между вековните врагове се значително подобриха и на Балка¬ните настъпи една лека морална атмосфера, благоприятна за взаимно разбирателство. При тия благоприятни условия между правителствата на съседните на Турция балкански държавици се почнаха тайни преговори за използуване на момента и за предприемане на общи действия. Тия преговори се завършиха със сключването на Балканския съюз през 1912 г.

От гледището на балканските държавници и по¬литици острието на съюза трябваше да бъде насочено към Турция и интимната замисъл на ръководящите балкански сфери беше военното разгромяване на последната и подялбата на по-голямата част от европейските й земи. При благоприятен изход на подготовляваната балканска война, България щеше да може да си присъедини Одринско и Беломорския бряг, Сърбия се надяваше да завоюва част от Албания и да излезе на Адриатическо море, а Гърция можеше да разчита да завладее турските беломорски острови и да си присъедини Епир и Тесалия. Така щото, Македония преставаше да бъде единственият обект на техните завоевателни стремежи. При тия условия едно споразумение върху Македония между най-главните заинтересувани — България и Сърбия — се видя възможно. И на¬истина, българската националистическа буржоазия, която до тогава не искаше и да чуе за една подялба на Македония, а се държеше твърдо за автономията на Маке-дония, като се надяваше по-късно да я глътне цяла, при съблазнителните перспективи, които разкриваше пред нея една победоносна война против Турция, се отказа от досегашното си становище за Македония и възприе нейната подялба. Българската буржоазия и ди¬настия обявиха Скопския санджак за спорна българо-сръбска зона и с това пожертвуваха националния принцип, който уж лежеше в основата на техните балканска политика. С това те доказаха, че целта на проектираната голяма балканска война далеч от да бъде „освобождението на поробените братя“ и „обединението на българското племе“, в действителност, беше завоюването на колкото е възможно по-обширни турски територии, без оглед на населението в тях. Националният принцип беше само една примамка за народните маси, които за осъществяването на един „общонароден идеал“ трябваше да дадат грамадните жертви, изисквани от войната. В Солун, обаче, се сблъскваха завоевателните интереси на България и Гърция и за това за владението на тоя град между двете съперници не можа да се постигне съгласие. Раз¬решението на тоя въпрос биде предоставено на силата.

 

3. Ролята на Русия.

Но съюзът между балканските държави сам не стигаше за постигането на целта. Трябваше още да се спечели за балканската кауза съдействието поне на някои от Великите сили. От двете големи държавни групи, съчувствието на Тройния съюз беше абсолютно изключено. Германия беше високата покровителка на Турция, в териториалната цялост и важна мощ, на която тя намираше гаранциите за своите жизнени инте¬реси на Изток. При една балканска война тя щеше да бъде решително на страната на турците. Австрия и Ита¬лия пък се считаха за исторически наследници на за¬падните турски територии със Солун и Валона и те не можеха, освен да се противопоставят една балканска война, целяща да открие турското балканско наследство и да го раздели между малките балкански държавици. Освен това, — нещо по-важно, — балканският завоевателен съюз би бил възможен само под патронажа на Русия, която чрез него би засилила още повече позицията си на Балканите и би пресякла завинаги пътя на немското нашествие на Изток. Съчувствено към делото на балканците можеха да се отнесат са¬мо силите от Съглашението, начело с Русия.

И наистина, Русия е акушерката на Балканския съюз. Нещо повече, тя е неговата инициаторка и сама е участница в него. Той е оръдие на нейната поли¬тика. От нейно гледище, значението на съюза не е във възможността, която той създава да се разгроми Тур¬ция, а в образуването на един балкански блок, който, спирайки немското разширение на Изток, в същото време да служи за блокирането на централните империи от към юг. В тоя ред на събитията, откъсването на Италия и на Румъния от Тройния съюз би съставлявало последното подготвително дей¬ствие на руската и съглашенската дипломации за пред¬стоящата генерална разправа между двете държавни групи.

Балканската националистическа буржоазия, залъг¬вайки народните маси с предстоящото разрешение на „историческите задачи“ и осъществяване на „национал¬ните идеали“, в действителност беше се оплела в мрежите на империалистическата политика на силите от Антантата и беше превърнала народните маси в сляпо оръдие на чуждите завоевателни интереси. Антантата не вярваше, че икономически слабите и политически незакрепналите балкански държавици, даже съюзени, ще бъдат в състояние да съкрушат военната мощ на Отоманската империя и така да поставят за практи¬ческо разрешение заплетените балкански въпроси. Напротив, вероятното поражение на Балканския съюз щеше да предизвика намесата на Русия и съюзниците й в полза на заплашените балкански народи и щеше още повече да засили руските позиции на Балканите. Но даже и едно териториално разширение на Бълга¬рия, Сърбия и Гърция за сметка на Европейска Турция, до известни предели, не би било противно на интере-сите на Съглашението; то даже би засилило още по¬вече бариерата срещу Австрия. Ето защо, преследвайки своите по-далечни империалистически цели, Русия и Съ¬глашението не се възпротивиха на войната против Турция. Толкова повече, че Русия беше успяла да вземе в ръцете си нишките на Балканския съюз и, по тоя начин, насочвайки го по свое усмотрение, се осигуряваше от всякаква изненада.

 

4. Войнствените агитации.

След това оставаше да се подготви „общественото мнение“, да се настроят войнствено народните маси и да се представи войната като наложена от турското правителство и като единственото средство за разреше¬нието на „националния въпрос“, — с една дума, да се популяризира войната. А след това да се избере и сгодният момент за действие.

Завоевателният характер на войната трябваше да остане забулен. Истинските си грабителски цели — завоюването на чужди земи и пазари за своите стоки — българската буржоазия трябваше грижливо да прикрива зад „освобождението на поробените братя“, които предварително беше пожертвувала, за да създаде въодушевление за войната сред народната маса, както е постъпвала винаги в миналото. Макар да гледаше към Одрин и Цариград, тя трябваше да съсредоточи всичкото внимание на народа върху Македония и върху положението на македонското население. Разбира се, това се отнасяше и до Гърция и Сърбия, които също трябваше да говорят само за пъшкащите под турско иго свои сънародници.

Разните националистически „революционни“ организации, които поддържаха дотогава каузата на съседните съперници в Македония и то без избор на средства, по даден сигнал преустановиха взаимноизтребителните си борби и за пръв път обединиха терористическата си дейност и я насочиха изключително против турската администрации. Органи на нацио¬налистическата пропаганда и на завоевателните стре¬межи на господствуващата буржоазия, черпейки средства от последната, те не можеха да направят друго в тия важни минути, освен да разпалят Македонският въпрос, да го доведат до състояние на криза и да пренесат кризата в самите балкански страни. Tе за-силиха терористическата си дейност; атентатите и експроприациите зачестиха. Това озверяваше турската администрация, която, от своя страна, прибегне към терора от гopе и подложи на неизразими страдания и преследвания невинното и беззащитно християнско население. Борбата се пренесе на расова почва и изстъпленията на турските фанатизирани маси преминаха всяка граница. На устроените от терористическите организации бомбени атентати в Щип и Кочане тур¬ската власт и мюсюлманските тълпи отговориха с ма¬сови кланета над българите. Вследствие на терора почна и масовото бягство на християнското население от Македония.

Това беше достатъчно да се подхрани войнстве¬ната агитация в България. Митинги, траурни шествия, общонародни събори, инспирирани от заинтересуваните кръгове, които протестираха против турските звер¬ства в Македония и предлагаха на правителството да прибегне към оръжието, за да извоюва свободата на поробеното македонско население, смутиха съзнанието на народната маса. Всичките сили на буржоазно-монархическата клика, опряна върху партиите на българската едра и дребна буржоазия, се туриха в действие, за да изнудят морално народа и го направят готов за най-големите жертви.

През август 1912 г. войнствената агитация беше достигнала кулминационната си точка. Настроението на народната маса беше подготвено за целите на тържествуващата авантюристическа политика. От друга страна не оставаше и време да се губи. Под натиска на готвещите се на Балканите важни събития, турското правителство встъпи в преговори с италианското за сключването на мир. Преди да сключи мирът и пpеди италианската флота да се оттегли от Дарданелите гръцката флота трябваше да я замести при входа на Мраморното море, гдето бяха блокирани турските мор ски сили.

При тия условия, на 17 септември 1912 г. биде обявена в България, Сърбия, Гърция и Черна гора едновременно обща мобилизация.

 

5. Социалната демокрация

(тесните социалисти).

Готвещите се на Балканите от съдбоносно зна¬чение събития привлякоха най-сериозното внимание на българската социална демокрация. Външната политика на буржоазните партии, отношението на България към балканските държави и Турция, към Великите сили и Русия, във връзка с отношенията вътре в страната и с положението на работническата класа, винаги са би¬вали най-грижливо изследвани от нея и тя никога не е преставала да посочва на големите опасности, които носи за политическата независимост на страната на¬ционалистическата и, същевременно, инспирирана от вън политика на господствуващите буржоазия и монархизъм. Ала тя не се е задоволявала само с критиката си и с отрицателното си отношение към политиката на господствуващите класи. Тя е отишла и по-нататък, като е посочила на българския народ, а, в съгласие със социалната демокрация в съседните стра¬ни, и на всичките балкански народи, единствения път, по който те могат да се обединят национално и да заздравят политическата си независимост — две условия, тъй необходими за тяхното свободно икономическо, по¬литическо и културно развитие. В тоя смисъл тя е въздействувала върху ума на работническата класа и на народната маса изобщо и, опряна върху организирания пролетариат, е упражнявала обществен натиск върху политиката на управляващите класи.

Ала до избухването на Триполитанската война, опасността за балканските народи не беше тъй близка. За това и дейността на социалната демокрация в това отношение имаше по-скоро характер на една активна пропаганда на нейните политически идеи и схва¬щания, отколкото на една реална политика. Но кога¬то облаците почнаха да покриват и помрачават бал¬канския хоризонт и настъпиха дни на непосредствена опасност за балканските народи, за Българската со¬циалдемократическа партия се откри едно по-друго поле за обществена и политическата дейност. Тя виждаше как бързо се приближаваха съдбоносните събития, как взаимните съперничества и задкулисните интриги на Великите сили оплитаха в мрежите на последните балканските народи и подклаждаха пожара на Балканите, как и самите господствуващи класи на Балканите в своята алчност за завоевания и хищническо късоглед¬ство трескаво подготвяха политически и военни авантюри, които щяха да заведат народите в пропастта. За¬туй, пропагандата на идеите й не беше вече достатъчна. Тя трябваше да бие тревога, да привлече вниманието на пролетариата и народните маси върху приближаващите се опасности, да разкрие истинския смисъл на приготовляващите се събития, да разбули завоевателните ас¬пирации на Великите сили, които под булото на бла-годетели и доброжелатели на балканските народи под¬готвяха почвата за поробването им, да демаскира и предателската роля на буржоазните партии и класи и на техните династии, които, скрити зад мантията на националното обединение, а, в действителност, пре¬следващи тясно егоистични класови цели, тикаха народа към непоправима катастрофа. Същевременно, социалната демокрация трябваше да се помъчи да създаде в средата на работните маси реакция против войнстве¬ните подстрекателства, като разкрие истинските подбудителни причини на подстрекателите и, по такъв начин, да отслаби ефекта им върху народната маса.

Българската социална демокрация извърши бляскаво тая си задача и това е една велика нейна заслу¬га към българския народ, която историята ще отбележи. Наистина, пролетариатът в България и на Балканите, просветен и предводителствуван от социалната демокрация, по своето историческо неразвитие бeше твърдe слаб, за да попречи на войнствените представители на хищническия капитал да наложат ре¬шението си на народа. Но той остана твърд и непоколебим на своето класово становище против войната и за балканската федеративна република.

 

16-ТИ ЮНИ.

 

1. Балканската война.

На 5 октомври 1912 г. (с. с.) държавите от Бал¬канския съюз обявиха война на Турция. Тоя съдбоносен акт, обаче, беше предшествуван от ред ди¬пломатически постъпки, които имаха за цел да предотвратят войната или да създадат благовиден предлог за такава. Мобилизацията на целите Балкани, оче¬видно разтревожи Великите сили и съсредоточи тяхната дипломатическа дейност върху Балканския въпрос. Но и тоя път, макар войната да се беше надвесила вече, противните интереси на двете големи европейски групировки не можеха да дадат друг резултат, освен безплодни постъпки в Цариград и в столи¬ците на балканските държави в името на мира. Както Високата порта, така н балканските правителства не обърнаха никакво внимание на тях и продължиха военните си приготовления. От друга страна, и съюзните балкански държави направиха колективни постъпки както в Цариград така и пред Великите сили, за широки реформи в Европейска Турция. Разбира се, всички предварително бяха убедени, че цариградското правителство, което отказа решително да се подчини на внушението на Великите сили за реформи, още по-малко ще се реши да възприеме исканията на довчерашните си васали, искания, които имаха, очевидно, ултимативен характер. Прочее, целта на тоя ултиматум беше да се създаде един сериозен предлог за война. И наистина, на 26 септември черногорците дадоха първия топовен изстрел, а на 5 октомври пламнаха целите Балкани.

Още първите военни срещи на неприятелските армии показаха, че дезорганизираната и изтощена Турска империя не ще може да противостои на напора на въодушевените и жизнерадостни съюзници. За три сед¬мици турските армии бидоха разбити и унищожени, по¬чти цяла Европейска Турция падна в ръцете на Бал¬канския съюз и българските победоносни войски се намериха пред Чаталджа, готвещи се за последен щурм срещу Цариград.

Гръмотевичните поражения на турската армия раз¬криха за турските управници страшната опасност от продължението на войната и на 29 октомври великият везир Кямил паша отправи до цар Фердинанда молба за примирие и предварителен мир със съюзниците. Тая молба раздразни страшно самозабравилите се от бързите и съкрушителни успехи на съюзните армии балкански династии и военни и управнически клики около тях. Последните не бяxa още завършили завое¬вателното си дело: гърците имаха още да завоюват беломорски острови, сърбите Албания с адриатическия бряг, а пред опиянената българска династия и нейните буржоазно-военни лакеи се мяркаше пред очите едно тържествено влизане в Цариград. Никъде другаде завоевателният характер на Балканската война не изпъква тъй ясно, както в тоя момент. Ця¬лото християнско население от Европейска Турция, подобрението на чиято съдба беше уж целта на войната, бе вече освободено; почти цяла Европейска Тур¬ция бе изтръгната изпод властта на султана; загрижената за собственото си съществувание Турция проси мир, готова очевидно да задоволи напълно освободителните аспирации на съюзниците. Какви по-благоприятни условия може да се очакват за щастливото приключва¬не на една освободителна война? Но не! Грабителските апетити на управляващите класи и династии на Балканите се бяxa така разгорели, че последните не искаха и да чуят за мир. Още земи и морета, градове и пристанища, брегове и острови искаха те, без да държат сметка за жертвите и рисковете. На молбата за мир на Кямил паша те отговориха с атаката на Чаталджа на 4 ноември и с нови военни операции.

Ала сметката на съдбоносците на българския народ излезе крива. Изтощената от неимоверни усилия и жертви, от глад и холера българска армия не успя да форсира Чаталджанската укрепена линия, зад която разбитите турски войски можаха да се прикрият и съвземат. Тоя турски успех възвърна отчасти само¬обладанието и самоувереността на цариградските управ¬ници, които не бързаха вече да сключват мир. Така също и гръцкото правителство, ръководено от своите завоевателни цели, се противопостави на примирието. При тия вече много по-неблагоприятни за съюзниците условия и след продължителни разтакания от турска страна, на 20 ноември на Чаталджа биде сключено при¬мирие без гърците. За водене преговори за мир, биде уговорено, пълномощниците на воюващите държави да се съберат в Лондон на 31 ноември.

Така, вместо мир, изтощените балкански народи получиха само примирие, примирие, което имаше всич¬ките шансове да се протака неопределено и да свърши с нова война. Надменното отнасяне на съюзните дина¬стии и правителства към турската просба за мир, про¬диктувано от жажда за нови завоевания, криеше в зародиш не само един по-малко благоприятен окончателен мир, но и нови кървави събития на Балка¬ните. Катастрофалният поврат на войната за България, може да се каже, датира от тогава.

Окопитването на турците се потвърди и от пове¬дението им в Лондон: те не се чувствуваха вече тъй застрашени и искаха само да печелят време чрез про¬такане на преговорите. Най-после спорните въпроси се конкретизираха така: българите претендираха за Одрин, гърците — за беломорските острови, а сърбите — за изход на Адриатическо море. Най-напред биде елиминиран спорът за Адриатика с категоричното заявление на Австрия, че тя по никакъв начин не ще допусне една нова сила на Адриатическо море. Сърбите се отказаха благоразумно от Дурацо, след като им биде обещан търговски излаз на морето. Спорът за владението на островите турското правителство предостави да бъде разрешен от Великите сили, но то по никакъв начин не се съгласяваше да удовлетвори българското искане за Одрин. А и българското правителство беше неотстъпчиво. Несъгласието заплашваше да доведе до скъсване на преговорите. Тогава Великите сили се намесиха и с колективната си нота от 4 януари 1913 г. пока¬ниха Високата порта да се съгласи с неминуемото и да отстъпи Одрин.

Изглеждаше, че мирът е близък. На 9 януари, великият везир Кямил паша, за да се освободи от голямата отговорност за отстъпването на Одрин, чийто гарнизон още се държеше, свика едно събрание от висши сановници (диван), което се изказа за приемане условията на мира. Обаче, на следующия ден, младотурският преврат попречи на Кямил паша да предаде на Великите сили благоприятния отговор на турското правителство. Новото правителство връчи своя отговор едва на 15 януари. То се съгласяваше да отстъпи само оная част от Одрин, която е разположена на десния бряг на Марица. Очевидно, младотурците, под натиска на неизбежното, подобно на предшествениците си, се решиха да сключат мира, само че, за да спасят себе си, — на условия малко по-благоприятни от ония, които сваленият велик везир, беше готов да подпише. Те искаха да спасят поне гробищата на Одрин. Обаче, българското правителство намери, че, без владението на джамията „Султан Селим“, величието на България не ще бъде пълно и, в съгласие със съюзниците си, на 17 януари денонсира примирието, без даже да се опита да поведе преговори с новите цариградски управници.

На 21 януари военните действия се подновиха и на Галиполския фронт турската войска биде лесно отблъсната чак до Булаирската укрепена линия. На 26 същия месец, обаче, турците минаха в контраофанзива, като предприеха една смела комбинирана акция по сухо и по море — нападението при Булаир и десантът при Шаркьой. Но претърпяното поражение показа на младотурското правителство невъзможността да се про¬мени положението на бойните театри и на 18 февруари то прие посредничеството на Великите сили, до като в столиците на Балканския съюз се отнесоха с резерва към него. Българското правителство поиска изрично линията Енос—Еркене—Мидия, сръбското изказа жела¬ние да узнае предварително, Турция ще отстъпи ли Одрин, Егейските острови, Янина и Шкодра и ще плати ли обезщетение, а от Ятина отговориха, че едно посред¬ничество с неопределена формулировка не могат да приемат. Княз Никола Черногорски пък настояваше да получи Шкодра. Падането на Одрин на 13 март увеличи претенциите на България: Тя поиска за граница една права линия от Мидия до Енос; в същото време, то сломи окончателно и дипломатическата съпротива на турците. На 17 март Великите сили съобщиха на Висо¬ката порта предварителните условия за мира, които бяха следните: граница права линия Мидия—Енос, въпросът за Егейските острови ще се разреши от силите, автономна Албания с граници определени от силите, въпросът за военната контрибуция и за разпределе¬нието на турските дългове ще се разреши от една финансова комисия в Париж с участието на предста¬вители и на воюващите. Турското правителство още на 19 март заяви, че приема прелиминарните условия за мира. Но сега трудностите за сключването на мира идеха вече от страна на съюзниците. Спорът за подялбата на плячката беше вече доста напреднал, апетитите за по-голям дял се бяха вече силно разгорели и разривът по между им беше предстоящ. Особено съюз¬ниците на България имаха интерес да отсрочват сключването на окончателния мир, за да държат бъл-гарската армия далеч от обектите на междусъюзнишкия спор и така да направят българското правител¬ство по-отстъпчиво спроти техните домогвания. Благо¬дарение на това, окончателният мир биде подписан в Лондон и то след енергичната намеса на Англия, едва на 17 май.

 

2. Причините за разрива между съюзниците.

Причините за разрива между съюзниците бяха на лице още преди обявяването на войната против Турция и те се коренят в завоевателния характер на вой¬ната. Тайните договори и военни конвенции между стра-ните доказват това. Не напразно социалната демокра¬ция в България води енергична борба против изме¬нението на чл. 17 от Конституцията, което даваше законно основание на правителството да ангажира бъл¬гарския народ чрез тайни и съдбоносни договори и не напразно династията и буржоазните партии във Вели¬кото Народно събрание през 1911 г. почти единодушно прокараха това изменение. Тайните договори са необходим инструмент на завоевателната политика.

На 29 февруари 1912 г. монарсите на България и Сърбия сключиха един „Договор за приятелство и съюз“, който имаше чисто отбранителен характер. Тоя договор съставляваше маската. Но той беше придружен от едно „тайно приложение“ и последван от три тайни военни конвенции, които съставляваха истин¬ския договор. Последните издаваха завоевателният характер на Българо-сръбския съюз. На 16 май същата година българското правителство сключи „отбрани¬телен съюз“ и с Гърция, договорът за който също биде допълнен с една тайна военна конвенция. Най-после, в края на май, България се обвърза с подобен таен договор и с Черна Гора, Така се роди Балкан¬ският съюз.

Докато балканските народи, намирайки се в пъл¬но незнание, поздравяваха сърдечно настъпилото помежду им сближение, балканските династии и правителства, тай¬но от тях, бяха постигнали следното: l) те туриха Бал¬канския съюз всецяло в услуга на Русия, като напра¬виха от него един инструмент на нейната империали¬стическа политика против Австро-Унгария; 2) те поста¬виха за непосредствена задача на съюза войната против Турция; 3) те предвидяха подялбата на Македония с евентуален арбитраж на руския император.

Фактът, че Балканският съюз се конституира, като оръдие на завоевателната политика на Русия, по¬стави скоро съюза под кръстосания огън на Тройния съюз и на Тройното съглашение, които си даваха сра-жение на Балканите. Очевидно, той не можеше да из¬лезе здрав и читав из това море от интриги, под¬стрекателства, заплашвания и насилия и трябваше да се удави в собствената си кръв. Австро-Унгария и Русия допринесоха твърде много за Междусъюзническата война.

Но и завоевателният характер на войната против Турция и уговорената или подразбираема подялба на Македония криеха в себе си зародиша на една война за подялба на плячката. Подялбата на Македония биде точно уговорена в „тайното приложение“ към Българо-сръбския съюзен договор. Според него територията на Македония се включва между Родопите, Бяло море, Охридското езеро и Шар планина. Тая територия, чрез една почти права линия, начеваща от върха Голям на север от Крива паланка и свършваща на Охридското езеро при Губавацкия манастир, се разделя на две не¬равни половини, южната от които съставлява българ¬ска Македония, а северната — сръбска Македония. Обаче, още при подписването на договора и двете страни са си резервирали правото да не се подчинят на тъй уго¬ворената подялба. Българското правителство изрично на¬прави от сръбската част на Македония една спорна зона, притежанието на която трябваше да се разреши по арбитраж от руския цар, а сръбското правителство, макар и да не е формулирало изрично резервите си, то е имало такива, защото още на 15 септември с.г. в един таен циркуляр до представителите си в чужбина то заяви, че сръбските претенции включват и градовете Охрид, Прилеп и Кичево, които според договора впадаха в безспорно българската част на Македония, Про¬чее, конфликтът между България и Сърбия за владени¬ето на Македония съществуваше в зародиш още преди обявяването войната на Турция и то въпреки тържествения договор за приятелство и съюз между тях.

Спорът за дележа на Македония между България и Гърция беше още по-голям, тъй голям, че до войната двете страни по никакъв начин не можеха да се споразумеят. Касаеше се за владението на Солун, който град и дветe правителства включваха в областта на своите териториални домогвания и никое не искаше и да чуе за отказ от него. За да не осуетят войната, ко¬ято и двете правителства желаеха, те се задоволиха с общи приказки за приятелство и съюз, като оставиха спора да бъде разрешен от обстоятелствата, т.е. като разкриха широко вратите на една междусьюзнишка война.

Румъния биде съвършено игнорирана от съюзниците. Но понеже войната против Турция беше зами¬слена, като завоевателна война, то не можеше да има съмнение, че тя щеше да дири благоприятен момент, за да предяви и добие компенсации за себе си. Завоевателният характер на войната раздразни апетита и на Румъния и направи от нея един фактор на Междусъюзнишката война.

Прочее, войната между балканските съюзници, чий¬то първи акт беше авантюрата от 16 юни, се криеше в зародиш в тайнитe съюзни договори между балкан¬ските династии и правителства и в тяхната завоевателна политика.

 

3. Ролята на Австро-Унгария.

Не ще съмнение, че австро-унгарското правителство е било точно уведомено върху създаването на Балканския съюз и върху неговия характер и цели. Опасността от един съюз на балканските народи, сключен под опеката на Русия, за него е била винаги ясна и, есте¬ствено, то веднага се е турило на работа да го унищожи. След съкрушаването на турската армия и завоюването на почти цяла Европейска Турция от съюзниците стана ясно, че териториалното statu quo на Балканите не можеше повече да бъде запазено. Затова Австро-Унгария напрегна силите си да запази своята сфера на влияние, като пред¬ложи и доби съгласието на Великите сили да се създаде една автономна Албания. С осъществяването на тоя проект австрийското правителство достигна и друга важна цел: то осуети сръбските домогвания за свободен изход на Адриатическо море и насочи погледа на сръбското правителство, за задоволяване насъщната нужда на Сърбия от море, към Солун. Когато автономна Албания бе окончателно решена, претенциите на сръбското правителство за владението на Македония пламнаха с голяма сила и конфликта между България и Сърбия влезе в опасна фаза. На австрийското правителство оставаше да го разгорява все повече, като решително разширя¬ваше източните граници на Албания и с това кастреше сръбските териториални придобивки от тая страна и като подкрепяше, по силата на един таен договор териториалните домогвания на Румъния за сметка на Бъл¬гария и с това увеличаваше упорството на българското правителство да не прави отстъпки на Сърбия не само в безспорната, но даже и в спорната зона.

По-късно, когато българското правителство се от¬чайваше от факта, че руското правителство полагаше големи старания да го накара да отстъпи на Сърбия доброволно част от безспорната зона и затова уми¬шлено отлагаше да постави руския цар в ролята му на арбитър, то почна да отправя погледитe си към Виена и да се вслушва драговолно в подшушванията, които му идеха от там. Разбира се, че австрийската дипломация се е възползувала от благоприятния момент и е предприела всичко възможно, за да направи разривът между съюзниците безвъзвратен.

Юнската катастрофа през 1913 г. беше тържество на австро-унгарската балканска политика и поражение на руската.

 

4. Руският арбитраж.

Изтъкна се вече, че Балканският съюз биде създаден с мощното съдействие на руския абсолютизъм, като инструмент на неговата империалистическа политика против Австро-Унгария. Наистина, руското правителство даде съгласието си за войната против Турция, но то не вярваше твърде в успеха на съюзническото оръжие. А когато турските войски бидоха разбити, то взе всички мерки, за да не допусне българите да завладеят Цариград и морските теснини, които съставляваха руската част от предполагаемото турско наследство. Не ще съмнение, че Русия искаше да запази на всяка цена Балканския съюз и след войната. Но сега това беше много по-трудно. От една страна, завоевателните апетити на балканските правителства правеха много мъчно миро¬любивото уреждане на споровете им, а от друга — австрийската победа по Албанския въпрос направи Ру¬сия да изтърве нишките на ръководството на балканските събития. Руското правителство се указа недоста¬тъчно предвидливо и неготово да посрещне всички евентуалности на Балканите.

Изгонването на сърбите от Адриатическия бряг бе един тежък удар върху Балканския съюз. Русия се опита да го отбие, — тя сама му нанесе един още по-тежък удар, като допусна да се разклати договор¬ната му основа. Следвайки по-далечните цели на своята империалистическа политика, тя възприе гледището на сръбското правителство за необходимостта да се реви¬зира съюзническия договор, надавайки се, с енергичен натиск върху България, да се застави правителството й да се подчини доброволно на ревизията.

И действително, на 15 април 1913 год. руското правителство уведоми българското, че в сръбската аргументация в полза на ревизията на договора има „доза от справедливост“ и че „българите трябва да държат сметка за необходимостта да внесат известна поправка“. На 3 май руският министър на външните работи Сазонов заяви, че „българите може да са формално прави, но че Сърбия има нравствени основания“; на 14 май той телеграфира, че „договорната граница представлява между другото, неудобството на крайно кривите линии“.

След възприемането принципа на ревизията от Русия последваха опитите за налагането му и на българското правителство. Най-първо се опита моралното въздей¬ствие. Предложи се обща cpеща на съюзните министри- президенти в Солун, а после и в Петроград. Предполагало се е, че дружното въздействие на съюзните министри-президенти върху българския, подкрепено от авторитета на руското правителство и на руския цар като манифестация на тяхното единодушие и на тяхната сила, ще вразуми България. Същевременно се органи¬зира и по-ефикасен натиск. Но преди всичко тряб¬ваше да се отсрочи арбитража. Наистина, на 27 април Сазонов уведоми българското правителство, че „след първото официално обръщение на една от страните“ Ру¬сия ще пристъпи към арбитражно разбирателство, но това не му попречи да не даде ход на най-формалната просба за арбитраж, която министър Гешев отправи на 30 април. Така арбитражът се влачи чак до 15 юни, когато вече стана късно за такъв.

През това време Сърбия и Гърция сключиха съ¬юз против България. Русия знаеше за него и го из¬ползува за натиск върху последната. Румъния, която беше се задоволила със Силистра, предявява претенции за обширна българска земя и Русия, която, по силата на тайния договор от 1901 г., бе длъжна да пази целостта на българската територия от към Румъния, я подстрекаваше и заплашваше с румънската намеса бъл¬гарското правителство. Така също Сазонов заплаши и с турската армия, която въпреки Лондонския мир още продължаваше да стои недемобилизирана на Чаталджанските и Булаирските позиции. В нотата на руското пра¬вителство от 15 април и в телеграмата на руския император от 25 май беше изложено точно, какво ще сполети България, ако тя не се съгласи на ревизия на договора, а се опита с оръжие да вземе уговорената в договора част от Македония.

Ясно е, че Балканският съюз фактически бе вече разтурен. С мощното съдействие на Русия, неговата акушерка, основите му бяха подкопани. Даже ако бъл¬гарското правителство беше се подчинило на руското внушение, съюзът пак беше загинал. Ожесточената борба за Македония щеше да пламне отново и щеше да направи невъзможни никакви съюзни отношения между България и Сърбия. Заплашванията със съседите имаха значение само за бъдещето на България. Юнската ката¬строфа е кърваво погребение на умрелия по-рано Бал¬кански съюз.

 

5. Съюзът между Сърбия и Гърция.

Какво е участието на Сърбия и Гърция в раз¬рива между съюзниците?

Аз вече споменах, че още преди войната, с тайния си циркуляр от 15 септември, сръбското пра¬вителство издаде намерението си да разшири териториалните си претенции и върху безспорната българска зона в Македония. През ноември сръбският професор Цвиич публикува на английски една статия, в която за южна граница на стара Сърбия постави същата линия, която в Българо-сръбския договор отде¬ляше сръбска Македония от българска. Но в тоя момент решението на сръбското правителство да си при¬свои цялата окупирана от сръбската армия Македония е било тъй назряло, че то конфискува сръбското изда¬ние на речената статия на Цвиича; след това стати¬ята е била отново напечатана, но вече без пасажа за южната граница на стара Сърбия. Същевременно, сръбската преса започна открита кампания за задържането на всички заети от сръбските войски земи.

От жизнен интерес за развитието на сръбския капитализъм беше добиването на едно морско приста¬нище. Затова, след сломяването на турските сили в Македония, сръбската армия по суша и по море се нахвърли върху Албания за завоюването на адриатическия й бряг. Но тук сръбското правителство се натъкна на решителната опозиция на Австро-Унгария, която се застъпа за автономна Албания със суверенно право върху адриатическия бряг. Русия с Тройното съглашение, за да избегнат общоевропейската война, трябваше да отстъпят. Сърбия, прочее, още в началото на войната трябваше да се прости с идеята да притежава суве-ренно едно адриатическо пристанище и естествено, по¬гледите й се обърнаха към Македония и Егейско море. В това отношение тя биде недвусмислено насърчена от руската дипломация. Чудно ли е тогава, че сръб¬ската дипломация и буржоазия се възвърнаха към ста¬рите шовинистически домогвания за сметка на Македо¬ния и че сръбското правителство взе твърдо решение да иска компенсации в Македония вън от договора?

Още преди сключването на примирието с тур¬ците, сръбското правителство се реши да действува против България. Благоприятно условие за тая му дейност бе сръбската окупация на Македония. Сръбското главно командуване, без никаква стратегическа необходимост, прати сръбски окупационни  войски и в областтa пo левия бряг на Вардара, гдето действуваше бъл¬гарската дивизия. Така щото цяла Македония, спорната и безспорна зона, по десния и левия бряг на Вардара, изпадна фактически под сръбска власт. Наистина, съгласно договора, тия земи се считаха общо и нераздел¬но владение (кондоминиум) на двете съюзници, но въпреки това сръбската власт ги третираше като чисто сръбска провинция. Нещо повече, сръбската власт почна безогледна и брутална борба против българското влияние и българския елемент в тия земи. Тя изгони българските чети, затвори българските училища, пропъди българските учители. попове и владици и ги замени със сръбски, с една дума, започна насилственото посърбяване на Македония. Така можеше да действува само една власт, която е решена на всяка цена да си при¬съедини тая земя. Не освобождението на населението от турското робство беше целта на сръбската армия в Македония, а поробването му от друга власт и неговото денационализиране. Това бе едно чисто завоевателно дело на сръбския монархизъм и капитализъм.

Между българското и гръцкото правителства, както вече се каза, разграничение на териториалните им пре¬тенции в Македония нямаше. Те се кръстосваха и по¬криваха. При окончателната делимитация от решающе значение щеше да бъде фактическото завоевание. За¬това и двете армии се втурнаха да окупират, кол¬кото се може, по-голяма част от Македония. А прицелната точка и на двете беше Солун. Българите завоюваха Кукуш, Сер, Драма и Кавала, а гърците — Костур, Лерин, Флорина и Енидже Вардар. В състе¬занието за завладяването на Солун, гръцката армия изпревари българската с 24 часа, затова пък българите окупираха околностите на града. Така военната стратегия и военната дипломация разграничиха фактически сферите на влияние на двете армии още в края на октомври.

Южна Македония, огнище на български национални борби, попадна в зоната на гръцката окупация. Завоевателната и националистическа политика на гръцкото правителство накара последното веднага да прибегне към същите методи на управление в тая част на Македония, каквито ревностно прилагаше сръбското правителство в сръбската окупационна зона, т.е. към денационализацията на българския елемент и насилственото погърчване на цялата област. То, подобно на сръбското правителство, се стремеше с всички средства да създава една солидна национална основа на борбата си против България.

Общият враг, еднаквите цели и еднаквостта на средствата за борба направиха Сърбия и Гърция естест¬вени съюзници против България. Гръцката буржоазия разбираше добре, че нейното господство върху Южна Македония може да бъде по-добре осигурено, ако Бъл¬гария не бъде допусната на десния бряг на Вардара, затова тя съчувствуваше на сръбските претенции върху безспорната зона и беше готова да ги подкрепи. Така също и сръбските националистически кръгове имаха всичкия интерес да си обезпечат обща граница с Гърция, за да добият достъп до Солун. Така те се срещнаха още в началото на войната и си подадоха ръцете за дружна борба. Капиталистическите и династи¬чески интереси на балканските съюзници още в първите дни на съюзническата им дейност ги разделиха на два противни лагера: в единия лагер се събраха Сърбия и Гърция, към които се присъедини и Черна Гора, а в другия остана само България.

Приготовленията за решителното сражение почнаха още през време на примирието. Понеже сръбската и гръцката армии бяха завършили войната в Македония, те почнаха да се укрепяват на границите на окупира-ните от тях територии срещу България. Това недру¬желюбно дело продължи, особено след възобновяване военните действия против Турция, когато българската войска с пълно напрягане на силите си удържаше сил-ния натиск на реорганизираните армии на общия неприятел при Чаталджа и Булаир.

Така, фактическото окупиране на Македония, денационализацията на българския елемент в нея, укрепяването на границите й за въоръжена отбрана против ¬България и съюзяването на тримата съюзници против четвъртия, бяxa решителните аргументи на сръбската и гръцката буржоазии за подялбата на Македония помежду им без участието на България и без оглед на до¬говорите и на националния състав на страната.

Още през ноември българското правителство биде уведомено, че Сърбия иска ревизия на договора и че гръцките претенции се разпростират освен върху Солун и окупираната от гърците Южна Македония, но и върху влизащите в българската окупационна зона Кавала, Драма и Сер. Понеже то отказа да влезе в преговори на тая база, то на 27 януари представителите на Сърбия, Гърция и Черна Гора положиха в Цюрих основите на един съюз против България. На 23 февруари вече сръбското правителство предяви официално искане българското правителство да отстъпи на Сърбия всички македонски земи, заети от сръбските войски, а също и Венизелос изрази твърдото решение на Гърция да запази за себе си Солун, Енидже Вардар, Костур, Воден и Лерин. Преговорите между защитниците на новия Балкански съюз против България продължиха. На 9 март сръбският главнокомандующ генерал Путник, на път за Битоля, се срещна за тая цел с гръцкия принц Никола в трена. Подобни срещи с гръцки ръководни лица има и сръбският престолонаследник. На 24 март сръбският посланик в Букурещ предложи на Румъния съюз против България; на 19 април и гръцкият посланик направи същото предложе¬ние. Най-после на 16 май, един ден преди подписването на Лондонския мир, биде сключена официална сръбско-гръцка конвенция. Това обстоятелство показва, защо гръц¬кото и сръбското правителства, под различни предлози, отлагаха да подпишат мирния договор с Турция. Tе искаха освобождаването на българската армия в Тракия да свари Сърбия, Гърция, Черна Гора и Румъния обеди¬нени в един мощен блок против България.

През всичкото това време военните приготовле¬ния продължаваха, заедно с ожесточената кампания на шовинистическите кръгове. Сръбското правителство по¬иска кредити за нова война. Гръцкото правителство също се готвеше, като я считаше неизбежна. Наистина, дипло¬матическата борба също продължаваше. В нея участвуваше активно и Русия. Но противниците на България бяха убедени в своето военно надмощие и очакваха кървавия разрив, като разтакаха преговорите. Те искаха войната, но, страхувайки се от голямата морална отговорност пред възбуденото обществено мнение в Европа, не се решаваха да я почнат. Те очакваха оправдателен повод. Безумната авантюра от 16 юни на българската военно-монархическа клика им го даде.

 

6. Хегемонията на България.

Българската националистическа буржоазия в бор¬бата си около Македонския въпрос имаше винаги напи¬сано на знамето си: автономна Македония. По-късно ис¬кането си за автономия тя разшири и върху Одринско. Сръбските и гръцките националистически кръгове, съзи¬райки в автономията на Македония само един етап към присъединяването на тая провинция към България, бяха винаги против тоя принцип и поддържаха подял¬бата й. Така, при отсъствието на съгласие, трите народ¬ности водиха помежду си люта взаимноизтребителна борба.

С тайния договор от 29 февруари 1912 год. българското правителство се отказа тържествено от прин¬ципа на автономията. То се съгласи с подялбата на Македония и с това открито призна, че не освобожде¬нието на поробените в Турция народности беше целта на неговата политика спрямо Турската империя, а тяхното завоюване. Наистина, Скопският вилает в договора беше обозначен като „спорна зона“, която ще се присъди или дели по арбитраж от руския цар. Обаче, това беше само един способ да се освободят прави¬телството и короната от отговорността за пожертвуването на една част от Македония пред националисти¬ческите кръгове в България, които никога не биха им простили подобно предателство. Контрагентите от бъл¬гарска страна нямаха куража да разделят окончателно Македония, а направиха само една провизорна подялба и с това усложниха още повече положението: от една страна дадоха на руското правителство широко поле за намеса, при която то можеше да се ръководи само от своите империалистически цели; от друга страна оста¬виха простор за необузданите шовинистически агитации и войнствени подстрекателства, тъй опасни в критически времена.

Още по-зле биде поставен Македонския въпрос в конвенциите с Гърция. От тях дишат завоевателните аспирации на българското правителство. Но последното не е имало смелостта да направи даже една провизорна подялба на аспирираните от двете страни територии. При все това, перспективата — да заграби една голяма плячка — му е дала достатъчно кураж да почне една голяма война с риск да хвърли страната в една чревата, със страшни опасности, неизвестност.

Въпреки неясната постановка на политическата страна на Македонския въпрос в договорите, стратеги¬ческите съображения и жаждата за по-големи завоевания в Източна Тракия заставиха българското правителство да съсредоточи и прeхвърли цялата българска армия на Източния театър на войната. Наистина, то изправи арми¬ята пред Чаталджа, опита се да вземе Цариград и поиска за граница с Турция линията Мидия—Родосто, но то изос¬тави Македония, освобождението на която уж беше единствената цел на войната, да бъде завоювана от сръбската и гръцката армии. Нахвърляйки се с всичката си сила и с голямо настървение върху Одрин, Родосто и Солун, които никога не са били български градове, и отдавайки се на насилственото покръстване на родоп¬ските помаци, то допусна, щото земите, гдето живееха „поробените братя“, да подпаднат под изключителната власт на съюзниците. Чисто завоевателната си политика то тласна до там, че прехвърли на Мраморно море даже и цялото македонско опълчение. По такъв начин то създаде за претенциите на Сърбия и Гърция върху Македония, които по-късно доведоха до разрив, най-решителния аргумент - фактическото владение. За останалото се погрижиха сами съюзниците: през осем месечното самовластно управление на страната те се закрепиха в нея национално, чрез своята политика на денационализация, която трябваше да създаде законно основание на владението им, и военно, чрез изди¬гане фортове и укрепления срещу България, в които трябваше да се разбият опитите на българите да си завземат уговорената или претендираната част.

Първите лондонски преговори бяха скъсани и вой¬ната възобновена само за Одрин, който българските управници искаха да имат на всяка цена; за обсадата и щурмуването на Одринската крепост те поискаха военна помощ от сърбите, която последните им дадоха. Оче¬видно, като подържаха българските завоевателни претенции на изток, сърбите се готвеха да се обезщетят за сметка на българите в Македония. Още по-очевидно е, че со-фийските властници, като разтваряха ненаситните си уста да лапнат цяла Източна небългарска Тракия, оставяха българска Македония да стане жертва на неутолимите апе¬тити на съюзниците. Завоювайки чуждото, те оставиха да завоюват тяхното.

Въобще, това е консеквенцията от приложението на завоевателния принцип, от който фактически се ръководеха всички съюзници. На турската земя гледаха като на обща плячка, от която всеки искаше да има по-голям дял. Българските заповедници считаха претен¬циите си на запад осигурени чрез договорите, чрез респекта на националния принцип и, най-сетне, чрез прекалената самоувереност в силите си и затова наблягаха към изток, гдето всичката завоювана земя щеше да падне изключително в техни ръце. Сърбите и гърците, задръстени от към запад, също така наблягаха към изток в Македония, като разчитаха на изтощението от продължителното воюване на българската армия и на политическото и военно надмощие на противобългарския блок, който съзидваха.

Върховният инспиратор и ръководител на бъл¬гарската завоевателна политика, разбира се, беше монархизмът. Обзет от манията на славолюбието и же¬лаейки да надмине Крума и Симеона, като влезе триумфално в Цариград, българският монарх надменно от¬хвърли просбата за мир на великия везир от 29 ок¬томври и с това продължи войната още седем месеца: той демонстрира в Родосто и в Солун и с това недвумислено обозначи главните обекти на своята политика през време на войната. Българският народ трябваше да продължава кървавата борба против една империя, като Турция, и против цял свят, до пълното изнемогване, само да му обезпечи владението на „бисера на Мраморно море“; той трябваше да сплоти против себе си съюзниците си и да ги предизвика на луда и престъпна кървава разправа, само да му присвои цяла Македония със Солун. Агресивният български монархизъм разчиташе само на грубата сила и той не допусна да се влезе в никакви преговори със съюзниците за полюбовно разрешение на споровете; той не желаеше и арбитража и не остави да се състои такъв. В най-критическия момент той даде лудата заповед за разбойническото нощно на¬падение върху съюзниците на 16 юни.

Но в това свое фатално дело монархизмът беше подстрекаван от низходящата се около него военнолюбива и агресивна националистическа банда и поддържан от целокупната българска политиканствуваща буржоазна и дребнобуржоазна интелигенция, без разлика на партия. Войнственият патриотизъм е бил винаги монопол на известни близки до двореца групи, които, опиянени от бързите успехи по бойните полета, нямаха друга задача, освен да раздухват войнствения жар и които по-късно, обзети от дива ярост и с наляти с кръв очи, се нахвърлиха против съюзниците. Те не искаха да признаят никакви договори, никаква „спорна“ и „безспорна“ зона; те не щяха да чуят за никакви гръцки претенции върху Солун. Всичко трябва да бъде българско; и Източна и Западна Тракия, и целокупна Македония със Со¬лун от Шар планина и албанските планини до Бяло море трябва да останат в български ръце: ако съюз¬ниците добром не остъпят, те трябва да бъдат зас¬тавени със сила; сега или никога трябва да се осъществи Велика България и се установи хегемонията на българите на Балканския полуостров. Жълтата преса беше в пълна услуга на тая умопомрачена банда.

Но назад от нея не искаха да останат и буржоазните и дребнобуржоазни партии. В един общ патриотически полет, те, в Народното събрание, чрез партийната преса и на митингите, също така насърчаваха към продължение на войната за нови завоевания и към кървава разправа със съюзниците за осъществението на велико-българските идеали. На това шовинистично и пагубно дело не останаха чужди и такива партии, като Земледелския съюз, радикалите и социалистите-националисти (наречени „широки социалисти“), които пре-тендираха уж, да представляват интересите на изнемо¬гващите от ужасите на войната народни маси; и те на¬ливаха масло в подкладения общобалкански пожар.

Какво правеше през това време отговорното правителство?

То следваше общия поток, неспособно да бъде нищо друго, освен оръдие на завоевателната и агре¬сивна политика на българския монархизъм и национализъм. На 29 октомври то се остави да бъде завлечено от военно-монархическата банда, на 17 януари то денонсира примирието, за да може да включи в придобитията на България и джамията „Султан Селим“. То даде съгла¬сието си за одринските хекатомби, за да маже да разшири претенциите си до Мидия–Енос. Великобългарският бяс беше заслепил и него. То като че ли не виждаше появилите се от всички страни на бъл-гарския небосклон буреносни облаци и правеше всичко да ги сгрупира против България. То не се опита с ни¬кого от съюзниците си да се споразумее, то отлагаше разрешението на всички спорове. Със Сърбия, която беше завладяла почти цяла Македония, беше главният спор. С нея то имаше договор и настояваше за точното му изпълнение. Но с Гърция спорът беше второстепен. При това, договорът не предвиждаше, как ще стане подялбата на завоюваните земи. Защо то не се опита да се разбере миролюбиво с гръцкото правителство? По следното предяви своите претенции, но българското пра¬вителство, чрез устата на д-р Данева, се задоволи да обяви на света, че владението на Солун за България е въпрос на живот и смърт. То отклони също и пред¬ложения от русите арбитраж за разрешението на гръцко-българския спор едновременно с българо-сръбския. Не е ли вярно тогава, че то виждаше във войната единстве¬ното средство за разрешение спора за Солун? Не е ли вярно тогава, че то работеше за разширението и за¬крепването на съзаклятието против България? Не е ли вярно, най-после, че за владението на чуждия град Солун то изложи на риск съществуването на България? За свое оправдание то би могло да приведе само обсто¬ятелството, че в оня момент софийските военно-националистически банди и буржоазно-монархически щабове биха го разкъсали от ярост, ако то отстъпеше Солун. Но това означава само, че отговорността за последва¬лата катастрофа тежи не само върху правителството, но върху целокупната българска националистическа буржоазия, начело с династията.

Правителството остана равнодушно и самонадеяно и спроти опасността от страна на Румъния. То даже не изпразни на време земите оттатък линията Енос- Мидия и с това даде повод на турските войски да настъпят против нашите и да започнат военните действия които свършиха с реокупирането на Одрин.

В борбата, която правителството водеше против съюзниците си през критическия месец, то чувствуваше, че няма подкрепата на Русия. В основата, обаче, на неговата политика, изразена в договорите и войната, лежеше абсолютното доверие в Русия. Така, в свирепите удари на действителността се разби русофилското суеверие. Българските русофили вярваха, че са турили руската мощ в услуга на великобългарските мечти. Скоро, обаче се видя, че руският абсолютизъм си бе създал oт България едно оръдие на своята империалистическа политика; щом това оръдие се оказа, негодно да изпълнява определената му роля, то биде смачкано с исполински клещи.

Правителството се опита да прояви самостойност по отношение на Русия. Но това само раздразни последната, която беше свикнала на абсолютно послушание от страна на България. Тогава правителството, което до вчера беше комплотирало против Австрия, направи сондажи за под¬крепа от нейна страна. Без да добие нещо реално, с това то само вбеси петроградските властници. Така, в кри¬тическите юнски дни, когато България бе на нож с вси¬чките си съседи, тя биде лишена от подкрепата на ко¬ято и да е велика сила. Срещу готовата да нахлуе в българска територия милионна организирана, въоръжена и обучена армия на пет балкански държави, тя имаше само няколко стотин хиляди дезорганизирани, изтощени, лошо въоръжени, разядани от епидемии и бунтуващи се войници. Само едно обезумяло правителство и едно престъпно-лудо командване можеше да хвърли тая войска във везните, за да се реши участта на България. Но безумието и престъпната лудост действително бяха обхванали в оня момент разпоредителите със съдбините на българския народ.

 

7. Акцията на румънските чокои.

Румънското правителство е било сондирано досежно поведението на Румъния в случай на една българо-турска война още през време на преговорите за Бал¬канския съюз. Полученото впечатление е било, че, макар тя да настоява за запазването на status quo-то, при едно евентуално увеличение територията на Бълга¬рия, тя, в името на политическото равновесие на Бал¬каните, ще поиска известни териториални компенсации от България във вид на ректификация на добруджан¬ската граница. В тази смисъл тя имаше всичкия шанс да бъде подкрепена и от Австро-Унгария, по силата на съюзния си с нея договор и от Русия, която, в стремлението си да я привлече към себе си, кокети¬раше с нея.

Когато войната с Турция биде обявена, румън¬ското правителство официално заяви, че ще пази неу¬тралитет. При това то прибави, че само териториалното увеличение на България ще го накара да измени отно-шенията си и да поиска компенсации. На 27 октомври, след разбиването на турската армия при Люле Бургас, то вече се обърна към руското правителство с молба за посредничество между Румъния и България; в същото време то съобщи и исканията си; ректификация на границата от Тутракан до Черно море, с включ¬ване на Силистра. Българското правителство прие посредничеството на Русия, но не бързаше да прави конкретни предложения. Колкото сключването на мира се виждаше по-близко, толкова нервността се увеличаваше в Букурещ. Там се опасяваха, че, след сключването на мира, България, възгордяна от победите си, не ще иска да бъде отстъпчива спроти Румъния. Затова и Ру¬сия правеше големи усилия да накара българското пра¬вителство да бъде сговорчиво.

Едва на 25 ноември д-р Данев пристигна в Букурещ, остави известни надежди и изяви желание, преговорите да се водят в Лондон. Но в Лондон нищо не се свършваше: българското правителство не даваше определени инструкции на пълномощника си, вследствие на което в Румъния военните приготовления се усилиха. На 25 декември вече румънското правител¬ство заплаши, че ще окупира претендираните от него територии, за да накара софийските управници да се отнесат сериозно към румънските искания. Най-после, Да¬нев обеща ректификация на границата, чрез отстъпване около 20 села, една ивица морски бряг и Меджидие-Табия. Румъния, изглеждаше, че ще се съгласи на тия отстъпки, за което настояваше и Русия. Ала в писмения протокол отстъпването на Меджидие-Табия е било пропуснато. Настъпва ново възбуждение в Буку¬рещ, нови закани се отправиха. А в това време воен¬ните действия с Турция се възобновиха. В Букурещ виждаха, че България сега не ще се изтръгне лесно из ръцете им и те веднага увеличиха претенциите си. Те поискаха Силистра и Балчик. В София сега се показаха по-сговорчиви: отстъпи се вече линията Меджидие-Табия-Шабла. Ала Румъния не искаше и да знае за спогодба без отстъпването на Силистра. Но тъй като българското прави¬телство не смееше да поеме отговорността за пожертвуването на Силистра, за избягване на разрива, Великите сили предложиха посредничеството си, което Румъния прие на 9 февруари, а България — на 29 февруари. На 26 април Посланишката конференция в Петербург постанови ре¬шението си, според което Силистра се отстъпваше на Румъния и България се задължаваше да не строи укрепления по добруджанската граница и да даде училищна и черковна автономия на куцовласите в бъдещите си граници.

Така изглеждаше приключен българо-румънския спор. Но, в действителност, румънските чокои едва скриваха недоволството си от постигнатия успех. Те вече бяха добре осведомени за конфликта между Бъл¬гария и съюзниците й и, готвейки се за нова по-решителна кампания, те следяха развитието му. Нещо повече, Румъния биде избрана от руското правителство, като средство, да се сломи упоритостта на софийските власт-ници и да се заставят да се подчинят на внушенията на Русия. Още в началото на април руското правител¬ство връчи на софийския кабинет писмено предупре¬ждение, че в случай на сблъскване със съюзниците, „Румъния може отново да се поддаде на изкушението за нови домогвания и, в такъв случай, в Букурещ не е изключено тържеството на най-крайните решения“. На 31 май букурещкият кабинет вече е решил свиква¬нето на резервистите, на 3 юни той заплаши, че в случай на разрив румънските войски ще завземат Тутракан и Балчик, а на 14 юни заяви категорично, че, в такъв случай, ще мобилизира армията и ще открие во¬енни действия. И действително, на 20 юни биде заповядана обща мобилизация на румънската армия.

Акцията на чокойска Румъния против България беше една чисто завоевателна и империалистическа ак¬ция. Тя целеше, първо, заграбването на една по-голяма част от българската територия, населена с българско население и, второ, въздигането на Румъния до положе¬нието на решаваща сила на Балканите. Букурещките чокои нямаха и привидният претекст, че се борят за една национална кауза, на какъвто се позоваваха останалите балкански държавици. Но сами раздухвайки балканския пожар и изхвърляйки се в него, те не разбираха, че са оръдия на империалистическата политика на Австрия и Русия и че усърдно подготвяxa погубването на балканските народи.

 

8. Катастрофата.

На 16 юни Четвъртата и Втората армии получиха от генерал Савов заповед да атакуват ненадейно нощем и с големи сили сръбските и гръцките войски. Военният обект на Четвъртата армия трябваше да бъде завземането на Велес, а тоя на Втората армия — Солун. От изпратената на следния ден директива става ясно, че заповяданата негласна война е била една военно-политическа акция, един акт на политика, на който по никакъв начин не са били чужди ръководните държавници в София; той отговаря напълно на тяхното двусмислено отношение към арбитража в Петроград. Прочее, военно-монархическата клика със съ¬участието на ръководните министри реши и извърши очакваното от съюзниците предизвикателство. Наистина, на 18 юни биде дадена заповед за спиране на воен¬ните действия, но беше вече късно. Гръцките, сръбските и черногорските властници се възползуваха от благоприятния случай, чрез силата на оръжието не само да добият окончателно окупираните от техните войски те¬ритории, но и да осъществят най-шовинистическите за¬воевателни проекти. Към тях се присъединиха незабавно чокоите от Букурещ, които на 28 юни прехвърлиха войските си отсам Дунава, започнаха безкръвния си поход през незащитена България и скоро се озоваха в околностите на София. Присъедини се и турската войска, която на 30 юни започна настъплението си в Тракия и на 9 юли завзе изпразнения от българите Одрин. Това бе една набивала катастрофа. Всяко съ-противление бе изключено.

Още на 23 юни българското правителство се обърна за помощ към Петроград, като даде на руското пра¬вителство пълномощие да задоволи териториалните ис¬кания на румъните и да спре напредването на войските им в България. То се надяваше така да отстрани румъните, за да може да води войната против бившите си съюзници. Обаче румънското правителство заяви ка¬тегорично, че неговата цел не е само добиването на градовете Силистра, Тутракан, Добрич и Балчик, но и участието му в преговорите за разпределението на териториите между бившите съюзници. За да спре настъп¬лението на войските си, то поиска българското прави-телство да сключи примирие със сръбското и гръцкото. Явно беше споразумението на Румъния със Сърбия и Гър¬ция за общо действие против България. Така замря и последната войнствена конвулсия на софийските обезумели властници. България беше вече труп. На 18 юли биде сключено общо примирие, на 28 юли подписан Букурещкият мир, а на 16 септември — Цариградският мир.

Междусъюзнишката война бе безспорно една голяма катастрофа за българския народ, който след гигантскитe усилия, които направи и след тежките кървави и мате¬риални жертви, които понесе, биде изложен и на чуждо нашествие и ограбен политически. Това беше пълно фиаско на завоевателната и агресивна политика на българ¬ския монархизъм и на българската буржоазия. Но тая война бе катастрофа за всичките балкански народи. На¬истина, господствуващите военно-олигархически клики в Букурещ, Белград, Атина и Цетина ликуваха за леките си победи и за богатата си плячка. Ала делото на обединението на балканските народи и на тяхната независимост беше претърпяло един свиреп удар. Сега разделени с реки от кръв, те бяха по-близо до големите опасности, които застрашават тяхното  бъдеще и даже тяхното съществувание, отколкото преди. Озлобени едни против други, те ще се хвърлят сляпо в прегръдките на Великите империалистически държави, за да станат лесна плячка на техните егоистични и завоева¬телни интереси.

Така балканските династии и буржоазии осъществиха великите „исторически задачи“ и „национални идеали“ на балканските народи през кървавите 1912 и 1913 години!

Пловдив, юли 1915 г.

Публ. във В. Коларов, Пътят към катастрофата (1912-1913 г.), 52 с.