РАЗКАЗЪТ НА ТОДОР СТАНКОВ ЗА ПРАЗНУВАНЕТО НА ДЕНЯ НА НАРОДНАТА ПРОСВЕТА ОТ МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРИ В КРАЯ НА XIX ВЕК

За отразяването на празника на Светите братя Кирил и Методий в техния роден край Македония не веднъж е ставало дума както в научната, така и в мемоарната литература. Ако се проследи българския периодичен печат още от времето на Българското възраждане ще станем свидетели на един култ към създателите на славяно-българската писменост и литература по всички български земи. Но като че ли този култ най-се откроява сред македонските българи. Дори личните имена на Светите Седмочисленици сред нашите сънародници от Македония са най-популярни.

 

Култът към Светите братя в продължение на векове се поддържа, както от Българската църква, така и от народните просветители – даскалите. В почти всички български църковни храмове на най-видно място са стенописите с техните портрети. Вече в продължение на век и половина българите отбелязват най-тържествено 24 май (, а по стария календар 11 май).

За читателите в сайта искам да предложа не много популярния спомен на един български учител, книжовник и дългогодишен деец на ВМОРО Тодор Станков (28 януари 1875, Прилеп – 22 септември 1938, София). Споменът си Т. Станков пише в края на живота си, разказвайки за празнуването на деня на Славянските просветители в Македония, по времето когато той е ученик в родния Прилеп, в Битоля и в Солунската българска гимназия „Св. Св. Кирил и Методий“, и като учител в Щип и Радовиш. В Щип той учителствува заедно с революционните водачи Гоце Делчев и Даме Груев.

Прилагам и един кратък и неизвестен разказ също на един от най-ранните дейци на ВМОРО от Битоля Григор Пенджерков от времето когато е ученик в Солунската българска гимназия. В този спомен по време на празника на Светите братя младите българчета от гимназията са предвождани от бележития наш възрожденец и просветител Григор Пърличев.

Тестовете на спомените ви предлагам без каквито и да било съкращения, като единствено съм съкратила, поради технически затруднения част от илюстрациите от спомените на Т. Станков, показващи битови сцени от живота на македонските българи.

Д-р Василена Билярска

* * *

 

ТОДОР СТАНКОВ
ПРАЗНУВАНЕТО ДЕНЯ НА СВ. СВ.  КИРИЛ И МЕТОДИЙ В ТУРСКО ВРЕМЕ В МАКЕДОНИЯ

(Спомени и преживелици)

Празнуването деня на светите Равноапостоли Св. Св. Кирил и Методий – 11 май ст. стил – води началото си още от времето на черковната борба за създаване Екзархията, а след създаването й – от 1885 година, по случай хиляда годишнината от смъртта на Св. Методий, Екзархията обяви денят 11-ий май за църковен и училищен празник, като празник на просвета и култура – празник на славянските просветители, двамата братя Св. Св. Кирил п Методий, родом от гр. Солун, които дадоха славяно-българската азбука и писменост.

Паметта на Св. Равноапостоли се почита и тачи от всички славяни, но не се празнува от никоя славянска нация, като празник на просветата. Единствени ние българите, като най-късно освободени от чуждо черковно и културно робство, след създаване на Екзархията в Цариград и освобождението на България, на 1885 година на 11-ий май, дадохме израз на своите чувства към паметта на Св. Равноапостоли, а ние македонците частно, останали под политическо робство, ползувайки се от черковни и училищни права, на празненството се отдадохме с всичката жар на изстрадалата ни душа и от празникът на Св. Равноапостоли създадохме втор Великден, чакайки и политическото ни възкресение – освобождението на Македония.

В България едва напоследък, след като изгубихме войните от 1912 – 1918 години, на празника се даде чисто национален характер, докато по-рано се е празнувал само по официален ред като черковно училищен празник, а народа е взимал участие в празненството до толкова до колкото местните фактори в разните места са схващали неговото културно значение и, според това, са му придавали чисто възпитателно значение за младежта. В Македония, обаче, тоя празник от край време и до последните моменти на национален подем, празника е бил всенароден и е бил празнуван повсеместно най-тържествено като народна проява на сплотеност и единомислие в народните стремежи и желания за политическа свобода. Даже неуспехът на Илинденското въстание през 1903 година не сломи духът на народа и празникът запази своя национален характер дори и по-късно през новия потиснически режим на сърби и гърци, в първите го-дини след Ньойския договор. И сега даже, макар сърбите да обявиха Св. Равноапостоли за прави сърби, а празника – за черковен празник, македонеца, не можейки явно да даде своя изблик на възторг и национално съзнание, както някога, задоволява се потайно да предава на подрастващето поколение, чрез разкази и спомени, значението на този ден за Македония, и по тоя начин държи будно националното съзнание и дух на народа, притискан всячески от деспотическия вражески режим. Само с това съзнание и дух на българина в Македония може да се обяснят идейните подвизи на плеядата народни труженици и днес, 15 години след новото заробване на Македония. Като илюстрация на това, нека разкажа бегло как се празнуваше някога Св. Кирил и Методи, в разни места в Македония. С това се постига двояка цел: 1) македонската младеж в Бъл-гария да се възпита в духът на старинната македонска традиция и 2) да подсетя бащите, майките и по-старите братя и сестри на подрастващето поколение да възпроизведат пред него или да му разкажат при разни случаи начинът на празнуването на национални празници и тържества от всякакъв род, имащи що-годе възпитателно значение за въздигане и за-крепване на тяхното македонско съзнание и, най-после, да подсетя любознателните македонци по-често да ни разказват чрез нашите вестници и списания своите спомени било за празнуването на такива празници, било да възпроизвеждат при разни случаи разните традиционни тържества и обичаи от македонски произход. Нека въздигнем в култ да пеем своите чи-сто народни песни, да възкресим нашите старинни обичаи, да се веселим и тържествуваме по македонски, да възсъздадем и демонстрираме при разни тържествени случаи нашата старинна национална носия и пр.

Само по тоя начин ние, македонците ще се запазим като народ и ще добием свободата на родината си, както България след 500 годишно робство, чехите, поляците, ирландците и др. заробени и потиснати народи, след вековно робство, получиха политическата си свобода. Само народ, конто пази свято своите обичан, нрави н традиции и ги тачи като светини не може да се претопи и асимилира. Най-ясен и близък пример за това са нашите братя в Македония. Нека ние прокудениците на Македония, където и да се намираме, да живеем, да мислим и да действуваме по македонски и .... само за Македония!

* * *

ЧЕСТВУВАНЕ 1000 ГОДИШНИНАТА НА СВ. СВ. КИРИЛА МЕТОДИЯ В ГР. ПРИЛЕП.

През учебната 1884/1885 г. бях ученик в отделенията на основното ни училище в гр. Прилеп, което се помещаваше в масивното каменно, двуетажно здание, построено в големия черковен двор, североизточно от черквата „Успение на Св. Богородица“. Издръжката на училищата ставаше от доходите на черквата, единствена в целия град. Във Варошката махала по-късно се откри параклис и основно училище при него, а в разните по-отдалечени махали имаше частни училища и забавачници, ръководени от стари даскали по взаимната метода. Черковната ни община, благоустроена от ранни години на възраждането ни, беше насочила всичкото си внимание за издръжката и благолепието на храма и издръжката на училищата в града. Под нейно ведомство беше и манастира Трескавец, който беше доста богат и имаше много полски и градски имоти, почти в цялата околност. Имотите и доходите, както на черквата, така и на манастиря, бяха създадени от добре организираните еснафски сдружения, около 30 – 40 на брой – всеки еснаф беше организиран в отделно сдружение и всеки еснаф проявяваше похвално съревнование, за да увеличи своите доходи, а оттам и доходите на черквата и манастиря. Тия еснафски сдружения бяха главната опора на черковно-училищната община във всяко отношение. Те изиграха голяма роля при изгонването на гръцкия владика и при създаването на Екзархията. Еснафите, воглаве на черковната община – това бяха законодателните тела на града и бяха си създали име и тежест пред официалната турска власт, та при важни случаи, даже и от политически характер, тяхната воля и искания бяха решаващи. Провинил се каймакамин или друг висш турски чиновник трябваше да се уволни и замести с друг честен такъв; подаваните писмени протести и арзовали до по-висшата власт непременно носеха печатите на еснафите и черковната община. И винаги почти резултатите са бивали благоприятни, поради тая сплотеност и единомислие сред българското население, което беше в грамадно болшинство в града.

При това положение на нещата, само по себе се разбира, че черковно-училищните работи бяха в отличен ред и касата на общината бе в цветущо състояние. Благодарение на това и поради съществуващия сговор между народа, Прилеп се бе снабдил с масивна сграда за училище не много след възобновяването на храма „Успението на Св. Богородица“, извършено в първата половина на 19 век (1838 година). Долния етаж на „старото училище“ (има и по-ново изградено пред 1890/1895 г.) се състоеше от 6 големи стаи, а по средата им – обширен салон, разделен с големи колони на 3 успоредни по-малки салончета, които в по-ново време, чрез дървени прегради, образуваха по 3 – 4 класни стаи. А горния етаж се състоеше от 5 – 6 паянтови стаи за прогимназията и заседателна зала за общината.

През първите дни на м. май 1885 г. от амвона на черквата дяконът прочете посланието на Св. Екзархия до православните й подведомствени общини, с което се възвестяваше, че 11 май ще бъде светителски празник и в него ден ще се чествува паметта на Св. Равноапостоли, двамата братя Св.Св. Кирила и Методия, славянски първоучители, които са дали на славянството азбуката и са превели евангелието и черковните книги, по които се служи и чете черковната служба в православните черкви. Поради това на 11 май т. г. (1885 г.), по случай хиляда годишнината от смъртта на по-стария от братята, Св. Методия, (Св. Кирил умрял по-рано), ще се отпразнува за пръв път тоя празник, най-тържествено, като празник на първите просветители и първоучители във всички български черкви с участието на целия български народ и учащата се младеж. Всичките богомолци в храма с благоговение изслушаха това архипастирско послание и, след прочитането му, по лицата на всички богомолци се изписа радост за това откровение. А след отпуск на черква, като по даден знак, целият народ се отправи пред училищната сграда, а представителите на еснафите, заедно с общинарите и учителския персонал, се отправиха по високите стълби за общинската канцелария в горния етаж на училището, а част от народа – главно младежи – ги последваха и изпълниха големия салон на класното училище, в очакване да чуят първи решенията на българския синедрион за начина на предстоящето празненство.

След недълги обяснения и разисквания в „Народното събрание“, обяви се на чакащия народ, че празненството ще се уреди по програма, съставена от комисия, състояща се от членове на общината, учителите и представители на младежите от всички еснафи. Решенията на тая комисия ще бъдат съобщавани чрез учениците на родителите им и целия народ – всички да се готвят за тоя ден, който ще бъде втор Великден за българския народ.

Народът се разотиде радостен и през целия ден, пък и през всичкото време до самия празник, не слизаше от устата на стари и млади името на Св. Св. Кирила и Методия. Тяхната биография беше заучена наизуст от всички грамотни и разказвана многократно от тях на неграмотните старци баби и деца – всички искаха да узнаят за новия Великден.

* * *

В трескаво очакване на приготовленията за празника, последния понеделник преди него осъмнахме в училището и не можахме да си намерим класните стаи. Дъсчените прегради били съборени в събота И неделята и натрупани на куп, а средните 5–6 класни стаи, разградени, образуваха един просторен салон с три успоредни отделения, и в дъното на средното, тъкмо срещу главната врата, издигната голяма естрада. Чино-вете не бяха вдигнати и учениците се прибрахме в класните си стаи, а след удрянето на звънеца се явиха и класните ни наставници, но вместо да почнем уроците си, нещо което беше невъзможно при тоя вид на салона, учителите направиха поръки, какво да правим по приготовленията за празника.

През 3-4-те дни, които ни деляxa от големия празник, по указание на учителите, прибрахме отделните дъски от преградите, накамарени в салона, в зимниците и, по тоя начин, след почистване и измиване на подовете и белосване на стените, салона стана светъл и чист като нов. А последните един-два дни, прибирайки се в училището на определеното сутрин и сл. обед време, никой ученик не идваше с учебници, а с букети от полски и градински цветя, за събирането на които взимаха участие всички домашни на учениците, като се надпреварваха да наберат и стъкмят по-големи и по-кичести букети. От тия букети се правеха грамадни гирлянди и се окичваха вратите и прозорците на училището, така че на самия празник училището беше потънало в гирлянди от зеленина, цветя и борови вейки.

От ранни зори до късно вечер редици ученици, пък и възрастни еснафи се точеха през полето към ливадите и планината, за да събират щърково цвете (нарцис), петопръст (иглика) и др. полски и горски най-разнообразни цветя.

Местността „Бузаана“ (ледница) на Селечката планина, над с. Селце, на пътя за Марихово, кънтеше по цели дни от песни и викове на празнично настроените ученици и граждани. Ливадите на „Чачорица“, чак до далечните полски села, бяха огласявани от веселите викове и песни на същите, надпявайки се с пролетните гости в нашия край – прелетните птици. Даже полските и горски пазачи, все турци, които в друго време не даваха „пиле да прехвръкне“ през пазените от тях поля и гори, сега не само не забраняваха ходенето и тарашуването из ливадите и посевите, но и сами улесняваха „двукраките пчелици“ да кацат от цвят на цвят и да откъсват най-хубавите от тях за големия празник на „раята“ – до там беше станал вече популярен тоя празник, че и турците се гласяха да вземат участие в него, без да ги интересува значението му.

Най-после и предпоследния ден на празника бе настъпил. Обкичването на училището, черквата и просторния двор е привършено, събрани са от къщите на по-близките махали столове, пейки и мека мебел, наредени са в редици в салона и двора за да има къде да насядат канените официални представители на властта, първите бегове, аги, представителите на еснафите, а народа, масата се счита поканена още от първия ден, когато се възвести празника – нали от тогава тя изживя времето в трескави приготовления за най-бляскавото посрещане и отпразнуване новия Великден.

В надвечерието на празника целият град, всички къщи, улици, площади и кръстопътища са, по обичая, пометени, почистени, полети с вода, за да се освежи жешкия майски въздух и да се не вдигат прахове на другия ден, когато мало и голямо, в непрекъсната върволица ще се проточи към черквата и училището, а оттам в стройни редици извън града за довършване на тържествата, по-близо до природата, всред божите дарове на майката-земя, която ни е родила, откърмила и която ни принадлежи – нашата мила Родина – земния наш рай.

Всички порти на къщите са потънали в зеленина и цветя, повече отколкото на Гергьовден, който се смята за празник на пролетта, на нов живот още от деди и прадеди и го празнуваме по традиция, със зелени върбови вейки забучени на врати и прозорци, а праговете постлани с „базье“ (чимове), за да пристъпва всеки, влизайки в къщи, върху зелена трева.

Ето и самия празник настъпва. Целият град осъмва при хубаво майско слънце, призован от сладкозвучните огласи на черковното клепало, под ударите на чукчетата на музико-словеснейшия Ицо Клисаро, известен в черковната ни история, със своите фини напеви чрез безжизненото дървено клепало, гласа на което отеква в ранно утро на Селечка планина, Бабуна планина и Плетварския проход.

Целият град е на крак, мало и голямо пременено, стъкмено в най-новите си великденски дрехи, е на път за Божия храм и училището, които отрано още не могат приюти празнуващия народ. Черковната служба се извършва от цялото духовенство, облечено в най-велелепни одеяния.

За последен път дякона възвестява от амвона реда на празненството и приканва гражданството към благочиние и ред, за да се изтъкне пред свои и чужди величието на празненството и неговото историческо значение за българския народ и грядудящите поколения на веки-веков.

Специалните тропари и песнопения не слизаха от устата на по-старите. Даде се отпуск на черква от архиерея и делото множество, прешедствувано от хоругвите на черквата и иконата на Светите Равноапостоли, носена от духовенството, потегли за училището, салона на което беше пълен вече от поканените гости, които на крака посрещнаха литието. От естрадата свещенството възвести многолетствие за султана, хорът от ученици и граждани изпя султанския марш (Нашри нур) и хвалебствената песен за случая „И след тисяща години“, – „Папите Ви люто кълнят, че сте еретици“. Черковното песнопение е свършено и всред несмлъкващи притаени радостни възгласи, директора на училищата с висок глас произнесе слово за празника, описа живота на светите братя, след което хорът изпя училищни песни, пригласян от целия народ, и се заредиха декламации от ученици, които вляха с жар и патос своето чувство на гордост и величие пред образа на Светите Равноапостоли, създатели на славянобългарската азбука и книга.

След изпълнение на цялата програма, гостите бяха почерпени с локум и шербет. С хиляди комплименти, израз на доволство от виденото и чутото, каймакаминът, заедно с придружаващите го турци, си взеха сбогом от учителите, първенците и свещенството и бяха тържествено изпратени до двора на училището, където младежи и ученици бяха завъртели кръшно хоро, под звуците на чалгията, а встрани други – при гайда.

В кръшни хора народът прекара в двора на училището до обед. А след обед целият град се стече пак в училищния двор, откъдето в стройни редици ученици и народ се отправиха през „чаира“ за „Гюмушица“, където под хладните сенки прекара до вечерта в песни и хора и всякакви веселия и игри. Околните лозя и ниви бяха приютили много турски семейства, които изпод черните яшмаци следяхи внимателно игрите и веселието на „раята“ – любопитството беше обхванало и ханъмките да видят тоя голям празник на българите (по тяхному казано „гяурите“).

Така славно се отпразнува в гр. Прилеп първия ден на светите братя Св. Св. Кирил и Методий, по случай 1000-годишнината от смъртта на Св. Методий (885–1885 год.). Ежегодно на 11 май ст.ст., все тъй тържествено и при участието на целия народ е ставало това празненство, затова и празника доби чисто народен характер – стана национален български празник. Постепенно, с развитието на учебното дело и в селата, с похвалната дейност на учителството, празнуването на Св. Св. Кирил и Методий ставаше по същия начин и във всички големи села, където имаше черкви и училища, до 1918 г.

 

ПРАЗНУВАНЕТО НА СВ. КИРИЛ И МЕТОДИЙ В БИТОЛЯ

Празнуването на Св. Св. Кирил и Методий в Македония почна във всички градове и по-големи села още от хилядогодишнината (1885 год.), а според важността на духовния център на българската просвета, там където нямаше още училище, празнуването ставаше пунктово, с център нахийски град или мудюрлук, като учениците от околните села идваха там за празника, а в много села се учредиха на същия ден сборове (събори), които привличаха българския селянин от десетки километра и от всички планински села, отдалечени от важните центрове и съобщителните артерии. Така напр. в Прилеп се стичаха селяните и учениците от подгорието на Селечка планина и Бабуна, а в Битоля от перистерските села; мориховските села – в с. с. Дуйне и Полчища.

През 1888/1889 уч. год. завърших III прогимназиален клас в родния си град и на следната учебна година постъпих в IV клас в гр. Битоля като възпитаник на българския пансион, издържан от Екзархията с малка ежегодна субсидия, а учениците плащахме, според имотното състояние на родителите ни, от 3–5 до 12 лири годишна такса, срещу която, освен квартира, храна и пр., получавахме обуща и формено облекло – еднакво и за бедните ученици, приемани без каквато и да е такса, и от богатите такива, които плащаха пансионска такса. За училището не плащахме никаква такса, а учебници и помагала си набавяхме сами. Само бедните ученици се ползуваха и от безплатни такива.

Българският дух в Битоля беше много бодър и повишен, тъй като със създаването на прогимназията, благодарение прииждането на много ученици и от най-отдалечените околии на Югозападна и Югоизточна Македония, техните родители, идвайки в града, внасяха оживление.

Така че района на Битолската тогавашна прогимназия се простираше до Черни Дрин на запад и на север до Бабуна, и Паяк – североизток, а на юг и югоизток – до Кожух и Галичица планина. И тъй, в Битолската прогимназия се срещахме костурчани, леринчани, охридчани, стружани, дебърчани, кичевчани, прилепчани, мириховци и битолчани (разбрано учениците от изброените околии). Различните народни носии тука се сливаха и ние всички ставахме „чернодрешковци“ и „червенокапци“ – от пансионската възчерна униформа с червени кантове и алени фесове. Дългите антерии и салтамарки, литените дзиври и доламчета, белите потурки и сакулки, халаджените гащи и памуклии антерийки, арнаутските бели такета и разноцветните капи и фесчета – бяха заменени с униформата и аления фес – низам такъми, чисто по военному, по подобие на турските идадие мектеби, султание хукукъ-мектеби и пр. Поради това, всяко излизане на пансионерите в строй из града привличаше маса любопитни българи, турци и от други народности битолчани – едни да се порадват на националната гордост, българския пансион, други – да злорадствуват и клеветят, а трети– просто да правят сеир. Българският пансион, след създаване на Екзархията, беше пръв такъв в Битоля. После, и доста по-късно, откриха пансиони и другите народности, а сръбската пропаганда - едва към 1904 година.

Всяка неделя и на празничните дни бяхме водени под строй в черква, а след обед – на разходка, през многолюдните улици към Деве хани, Кисела вода, Кръстофор, Мала чешма, Св. Неделя и пр. Нашите разходки негласно бяха съпровождани от групи младежи и цели семейства и добиваха характер на български събори и се завършваха късно надвечер със смесени кръшни хора под звуците на гайда, кавал, хармоника, чалгия или зурни и тъпани. И всичко това ставаше все случайно, все импровизирано, затова пък излизаше винаги сърдечно и задушевно и всеки се връщаше у дома си с душевна наслада и високо подигнато национално съзнание. Не липсваха, обаче, и специално устройвани народни тържества, добре организирани, но и тогава центъра заемаха пансионерите. Така напр. празнуваше се 1 май ст.ст. като празник на пролетта. Тогава цялата българска Битоля с жените и децата си беше извън града по ливади или в гореизброените местности. Но най-тържествено се празнуваше празника на Равноапостолите или просто, както народа свикна да го нарича само „11 май".

Официалната част на празненството почти навсякъде беше все една и съща. Тържествена служба в катедралата (при много черкви в един град – едночерквие), при участие на целия народ и учащата се младеж. Разкошна украса на черкви, училища, пансион и частни домове с цветя и зеленина.

След отпуска на черква в пространния двор на пансиона в Битоля – молебен от цялото духовенство и гражданство, при участието на официално поканени представители на властите, представители на друговерните черкви и училищни власти и войсковите части. Музики, гайди огласят тържеството, а по-късно ръководят народното веселие през целия ден. След молебена, хоровото изпяване на султанския химн, тропара и молебствието за празника, почват училищните и народни песни, изпявани и повтаряни винаги в един глас от ученици и народ. – След обикновеното алатурка почерпване на официалните гости и гражданството с локум, шекерчета и шербет, официалната част на тържеството се смята за свършена, след като се приключат речите, декламациите и пр., и почват народните хора, които свършват късно към обед. Обедът, отрано приготвен в района на „Кисела вода“ чака пансионерите, а за гражданството, по предварителна уговорка на черковните и училищни настоятелства с гражданството (чрез еснафите), се пекат агнета и е приготвено кисело млеко. Слагат се на зелената трева дълги софри и обедът почва общо, при голямо веселие. „Киселата вода“, едничкото природно питие, замества шампанското при наздравиците, но не липсват и бира и вино, доставени частно от желаещите отделни компании.

Обедът се свършва при най-непринудено веселие и смях и се почват разните игри. Едни играят под звуците на турската чалгия: елбасанчето, арнаутското, а други на гайда: прекуридското, ситното и пр. На разни страни на групи се над скачват, надрипват, прескачват или играят на криеници, на „мижитатарака“ или „дълга магарица“; трети надхвърлят какък и пр., а четвърти се надпяват на старинни народни песни, съпровождани от гайда или кавал. Представят се сцени из народния бит при радостни и скръбни случаи; извършат се разни обичаи: коледарски, великденски, духовденски и св. николски – смях и веселие оглася цялата околност, само българската реч и песен се слуша и природата и камъните чувствуват, че български народен празник се празнува.

Из ден в ден, влиянието на тия празненства, прииждането на нови ученици и техните родители в гр. Битоля издигнаха българското влияние и българската търговия до степен, че до неотдавна замрялата българщина, която до скоро „се срамуваше да се прояви, а българите се срамуваха да се наричат българи“, както основателно жигосва в своята Славяно-българска история Отец Паисий целия български народ под гнета на фенерската гръцка патриаршия, а Битоля стана духовен център в Югозападна Македония и веднага се преобрази, и само 10 –15 години по-късно стана и средище на революционното движение – Пелистер и Бигла приютиха борците от Илинден на 1903 година.

 

ОТПРАЗНУВАНЕТО В СОЛУН.

В 1893/1894 учебна година в Солун изкарах последния клас на гимназията, която беше единствената българска гимназия в Македония и Тракия и нейната територия обгръщаше българските земи от Шар до Странджа и Осогово с Родопите на север, до албанските планини и река Бистрица с Бяло море, на юг. Като средище гр. Солун стана такъв и на търговията и на българската просвета. За това способствуваше и неговото географско положение, ж.п. мрежа, Бяло море, които го свързваха с Европа и цял свят. Това засили и неговото културно и духовно значение за българщината и скоро виждаме Солун, само 10 години преди Илинден, да играе централна роля и в революционното движение на Македония – там се тури основата на ВМРО, там бе и седалището на Централния комитет. Солун с право е столица на Македония.

Пансионът при гимназията бе образцово нареден и дълго време служеше за пример не само на инородните християнски народности, но и за самата управляваща нация – турската.

Това най-добре се илюстрираше при празнуването на българските национални празници и при годишните актове на българските гимназии, в които официалните военни, граждански и духовни власти редовно вземаха участие чрез най-видните си представители. Най-голям български национален празник обаче, си оставаше денят на Св. Кирил и Методий и по тържественост на отпразнуването му, равен нему нямаха даже турците. Той се празнуваше в Солун не само от Българската община и Българските мъжка и девическа гимназии, но и с участието на негласни български делегации почти от всички български градове на Македония и Тракия и по-големите им села. А и самото българско население на града нарасна за късо време на няколко хиляди семейства, дошли от всички краища на Македония. Най-многобройни обаче си оставаха през това време дебраните, като предприемачи-строители и майстор млекари, скотовъдци и по-рядко занаятчии. Докато всички придошли в Солун български семейства промениха своята носия, единствени дебраните запазиха своята тежка, но китна българска народна носия за всички чужденци и чуждоезични народи, чиито представители бяха се заселили в достатъчно голям брой. Солун представляваше през това време един голям космополитен търговски център с многостранни влияния. Но най-голямо си остана еврейското, а след него, в последно време и българското.

Празнуването на Св. Св. Кирил и Методий, след отпуск на черква – официалното празненство – ставаше в пространния двор на Мъжката гимназия, която се намираше в северната част на града, близо до главната турска махала и правителствения дом. Самото здание е било бейски конак, откупен за целта.

Поради тропическите почти горещини в града, за празненството се обтягаха в двора на гимназията големи платнища, които задържаха слънчевите лъчи и предпазваха от дъжд. Обтягането им ставаше цяла седмица почти преди празника, а събирането им – след Петровден, в края на учебната година, след годишния акт на гимназията, когато ставаше раз-даването на училищните свидетелства по много тържествен начин.

Всичките канени гости, гражданството и учениците от гимназиите и основните училища се разполагаха като на лагер, под сенките на опънатата над двора тента, украсена и цяла обточена с гирлянди от цветя и зеленина (кипарис и чемшир).

Тържеството по официалната програма почваше с изпяването от учениците и гражданството на султанския химн, светителския химн на двамата просветители, училищни и народни песни, след което се произнасяше слово за виновниците на празненството, произнасяха се декламации от ученици, правеха се от същите физически и химически опити с апаратите на богатия кабинет при гимназията. Тая част на тържеството завършваше едва към обяд след почерпване на гостите със сладкиши, лимонада и разни лакомства. Обядът обикновено ние пансионерите правехме в пространния парк „Беш чинар“ или „Пиргите“, където, през целия ден, до вечерта, под звуковете на музики и гайди, ученици, учители и цялата българска колония прекарвахме в хора и танци, песни, веселие и игри и всички, в грамадни редици през най-многолюдните улици и край морето, се връщахме в града и се разотивахме.

Празнуването на Св. Кирил и Методий не само за нас българите, а и за всички народности в града и чужденците бе станало символ на българско тържество, на българщина, защото само българинът умееше да влага в празненство цялата си душа, всичките си копнежи – израз на което бяха всички прояви на величие, народна гордост, себеуважение и толерантност към свои и чужди.

 

ПРАЗНУВАНЕТО В ЩИП

През учебната 1895/1896 г. бях общински учител в гр. Щип. Директор на народните училища в града беше Гоце Делчев с 8 души учителски персонал, повечето щипяни. А в Ново село, което се смята неразделна част от града, имаше отделни училища – основно и класно (два класа), а Щипската прогимназия имаше 3 класа.

Отпразнуването на празника Св. Кирил и Методий тая година, както и по-първата, при директорството на Делииванов и учителствуването на Д. Груев и Г. Делчев, стана по най-тържествен начин. Официалното празненство стана при обстановка и ред, както описаните в другите градове. Неофициалното празненство стана след обяд, вън от града, в района на лозята при „Новакова чешма“, масово посетено от цялото гражданство, при голяма задушевност и необезпокоявано от ничий чужд поглед. Околията също беше представена чрез свои делегати в празненството, на което не липсваха и прояви от бунтарско естество чрез пушечни гърмежи, песни и хора при изобилно македонско най-хубаво домородно винце.

 

ПРАЗНИКА В РАДОВИШ

На следната учебна 1896-1897 година отпразнувах Св. Кирил и Методий като учител в гр. Радовиш. Особено в тамошното празненство беше участието на цялата околия и гражданството без разлика на вероизповедание.

Всички протестанти от града и близките села взеха най-активно участие в празненството и се проявиха като най-големи националисти българи, което чувство запазиха и пазят ревниво. Тържеството бе приключено в лозята, непосредствено зад града, необезпокоявано от никого и тачено от властта и юрушките поселеници на Плачковица.

Публ. в Тодор Станков, Празднуването деня на Св.Св.  Кирил и Методий в турско време в Македония (Спомени и преживелици). С повече от 35 хубави илюстрации. София, 1932, 32 с.

 

* * *

Из СПОМЕНИТЕ НА ГРИГОР ДИМЕВ ПЕНДЖЕРКОВ
(ИСТОРИЯ НА СЕМЕЙСТВОТО НИ ОТ 1680 Г. ДО 1937 ГОД. И ДОСЕГЪТ В НАРОДНИТЕ НИ ДЕЛА.)

В 1885 год. 11-ий май, празника Св. Кирил и Методи, ке се празнува с особна тържественост, понеже тогава се падаше и хилядогодишнина от рож[дението] на тези светии. Увеселението ще стане вън от Солун, при местността „Пиргите“. След молебена в черква стана водосвет в гимназията. Целата българска колония (а тя бе само бълг[арски] комисионери от разни крайща на Македония, малкото дебрени млекари в Солун и кукушани, Гуменчани и др.) от 200-300 души присъства на водосвета. След водосвета отправаме се към „Пиргите“ за веселие. Ние сме всичко ученици от гимназията около 500, зад нас върват ученичките от Девич[еската] гимназия, след тех малките ученици от първоначалните училища и народа. Учителите вървят встрани, начело ни води старият Пърличев, 70 год[ишен], побелел. И знаейки, че ще бъдем нападнати, ние сме се организирали добре. Имаме и 3-ма гавази арнаути, които са обружени с леворвери и ками и върват напред. Щом излезохме на правата улица и ето че почнаха да падат върху нас град от камене и тухли и Пърличев провикна се „Напред, на бой, момчета“, дигна бастуна и полете; след него и ние с камене след гърците и почна една силна борба, ръкопашен бой. Те беха възрастни ученици от гръцките гимназии. Обаче забъркаха се и възрастни гърци, па и наши българи и нашите гавази отвориха стрелба с леворверите и веднага дойде полиция и ни раздели. Ранените наши се върнаха назад за болницата. Също откараха и гръцките ранени. Ето че нашият Пърличев, гледаме го с вързана глава, изпречи се пред нас и извика „Стройте се, македонски юнаци“. И ние всички под ред и ни поведе към „Пиргите“. Обаче сега има около нас полицейски, начело с директора на солунската полиция и без да ни закача вече никой, отидохме на местото; веселихме се до късно и па по същия ред и церемония се върнахме в гимназията, но вече победители. В гимназията Пърличев държа ни една много силна патриотична реч, която разгоря и тури първата искра у мнозина у нас. Трогнати, ние сме плакали. След това ние вече нарочно излизахме нагласени добре и почнахме веч да нападаме ние на гърците, но учителите ни възпреха строго да се пазим от такви скандали.