ХРИСТО КАБАКЧИЕВ ЗА РУСКАТА ПОЛИТИКА КЪМ БЪЛГАРИЯ, ЗА ТАЙНИТЕ БЪЛГАРО-РУСКИ ДОГОВОРИ И ЗА ВИНОВНИЦИТЕ ЗА ПЪРВАТА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА

На 6 октомври 1940 г. в Москва умира един от най-образованите дейци на Българската комунистическа партия Христо Кабакчиев (1878, Галац – 1940, Москва). Там е и погребан. Интересно нещо – в Съветска Русия като че ли процентно измряха най–много дейци на международното комунистическо движение, отколкото в родните си страни, а Кабакчиев преди това, от есента на 1923 г. в продължение на няколко години прекарва в български затвор и дори присъдата му е намалена и е амнистиран от правителството на „кръволока“ проф. Александър Цанков. Въпросът си заслужава да бъде изследван, въпреки че не малко е направено по разкриването на истината за т.нар. сталински репресии и за ГУЛАГ. Ако погледнете какво пише в уикипедия за Христо Кабакчиев, ще се срещнете за пореден път с лъжата. Авторите на статията за него са спестили и този път истината, като са отбелязали, че той починал след тежко боледуване в Москва, а за репресиите на които е подложен и дума няма.

През 1989 г. беше леко открехната вратичката към истината, когато беше отпечатана от ЦК на БКП служебната книжка „За поименното политическо реабилитиране на българските политически емигранти, репресирани в СССР“. Там на стр. 67 под № 314 пише следното:

„Христо Стефанов Кабакчиев

Роден на 2 януари 1878 г. в Галац, Румъния.

В СССР от 1927 г.

Член на БКП от 1905 г.

Член на ВКП (б) от 1927 г.

Арестуван през 1937 г. в Москва. Освободен през 1938 г.

Починал в Москва през 1940 г.“

В доклада на Централната контролно ревизионна комисия на БКП на стр. 8 е отбелязано, че „комисия в състав: Васил Коларов – председател, Антон Недялков – заместник-председател, членове – Христо Кукумявков, Фердинанд Козовски, Щерю Атанасов, по-късно включени Георги Костов и Янко Комитов, до 1937 г. изготвя характеристики за около 1300 български политемигранти. От тях за 400 души тази комисия посочва отрицателни факти и неточни оценки. Тези характеристики са едни от причините за арестуването и налагането на тежки необосновани присъди на почти всички, за които са дадени негативни заключения. По голямата част от тях загиват в затвори или в изправително-трудови лагери. Когато репресиите застрашават почти цялата българска политемиграция, Задграничното ръководство на БКП прави опити за спасяване на неарестуваните политемигранти. Задграничното бюро в състав Васил Коларов, Станке Димтров – Марек, Трайчо Костов, Антон Иванов и Георги Дамянов, решава на 13 ноември 1937 г. да изпрати изложение до Секретариата на Коминтерна, в което да се заяви, че унищожаването на българската политемиграция ще бъде удар на партията и да се иска съдействие за нейното прехвърляне в България и в други капиталистически страни.“

Както се вижда от горната справка и Христо Кабакчиев е сред хилядите арестувани и репресирани български политемигранти, независимо от това, че по това време той е сътрудник в апарата на Комунистическия интернационал и е преподавател в Международната ленинска школа, в Комунистическия университет за националните малцинства от Запада и е сътрудник в Института по история в Академия на науките на СССР. По същото време едни от най-сериозните си исторически изследвания и теоретичните си разработки по националния въпрос той печати в печатния орган на Коминтерна списание „Комунистический интернационал“. На репресии, завършили с разстрели, а в някои случаи с по-хуманната продължителна каторга, са подложени не само българските комунисти, но и комунистите от други страни, работещи в Коминтерна, дори и неговите ръководители. Репресиите са благословени от самия Сталин, който заявява: „Всички вие в Коминтерна работите в услуга на противника“, а народният комисар на НКВД Николай И. Ежов директно ще заяви на генералния комисар на Коминтерна българина Георги Димитров: „В Коминтерна работят най-големите шпиони.“

След арестуването на 60 годишния вече Хр. Кабакчиев той е подложен на най-жестоки репресии, за да получат неговите инквизитори „пълни самопризнания“. За тази цел той е затворен в единична килия, в която няма възможност дори да седне или да се облегне, като срещу него е насочена силна електрическа светлина. Единствено е можел от време на време да си почива, заставайки ту на левия, ту на десния си крак. Явно, че инквизиторите получават неговите „самопризнания“, тъй като дори Г. Димитров ще се престраши да заяви на Берия, че „самопризнанията са фантастични и не могат да служат като основание за арести и репресии“.

Едва след като започват арести и репресии и на членовете на комисията изготвила списъците, когато Г. Димитров и В. Коларов виждат, че обръча се стяга и около тях, те започват да отправят молби до Сталин и до ръководителите на съветските тайни служби за освобождаването на случайно останалите живи. В резултат на тези настоявания и сондажи са спасени и освободени единици от стотиците българи затворници и концлагеристи, а надживялите Сталин ще излязат на свобода чак в средата на 50-те години, а амнистията ще засегне само единици едва след половин век. Сред освободените бил и Хр. Кабакчиев, но след краткотрайно боледуване поради съсипаното му здраве той умира на 6 октомври 1940 г. в Москва, без да има възможност да се върне в Родината.

С какво толкова Хр. Кабакчиев беше разгневил диктатора от Кремъл и неговите оръдия – ръководителите на съветските тайни служби, както и подгласниците им - верните изпълнители на техните извратени желания – Георги Димитров и Васил Коларов и двамата марионетни ръководители на Коминтерна?

Макар, че по нареждане на В. И. Ленин след Октомврийската революция се публикуват голяма част от документите на руската тайна имперска дипломация и стават известни редица факти, които допълват известната Руска оранжева книга, Хр. Кабакчиев на 3 май 1914 г. в речта си по свикването на Анкетната комисия за търсене и наказване на виновниците за националната катастрофа пред Народното събрание изнася не много известни факти от тайната българо-руска дипломация, както и за неизпълнението на поетия руски ангажимент за арбитраж по възникналите спорове между Сърбия и България за Македония. Тук, в своята реч Кабакчиев изнася най-точна информация и за държаните в тайна конвенции с Русия и Австро-Унгария от три български правителства през 1898 г., 1902 г. и 1907 г. и отправя директни обвинения и срещу пораженското русофилство на правителствата народняците, цанковистите и стамболовистите. За пръв път Хр. Кабакчиев дава важни подробности около подписването на тайния руско-български договор от септември 1907 г. от правителството на д-р Петър Гудев по време на посещението на великият руски княз Владимир в София, като гост на Фердинанд.  С този договор България се отказва напълно от държавния си суверенитет в интерес и полза на Русия. (С текстът на договорът от 1907 г. може да се запознаете с предишни негови публикации в сайта „Сите българи заедно“, тъй като до сега той никога те е включван в официалните издания на българските международни договори.) С голяма стойност са както фактите, които излага, така и със своите размишления по отношение на руската политика към България, както и за преследването на своите интереси от северната империя. Кабакчиев влиза в спор и с представителите на буржоазните партии и партията на широките социалисти по скритите подводни камъни в Българо-сръбския договор от 1912 г., отново в интерес на Русия и Сърбия и в ущърб към България и към македонските българи, съдбата на които предварително е решена от слугинската българска дипломация по отношение на Русия не само с договора от 1912 г., а още с договора от септември 1907 г. На читателите ще направи впечатление и категоричността при излагането на фактите и защитата на своята теза, както за вината на монарха, правителството и Главното командване за националната катастрофа, така и на външните фактори, сред които на водещо място той поставя преди всичко Русия и Австро-Унгария. Авторитетът на бившия му университетски преподавател д-р Й. Фаденхехт също няма да се окаже пречка в словесната престрелка със студента му Хр. Кабакчиев в Парламента.

Тази реч на Хр. Кабакчиев е включена в сборника с речите на Димитър Благоев и Георги Кирков пред Народното събрание за търсене и наказване на виновниците за първата национална катастрофа, откъдето я вземаме, тъй като това което е включено в избраните му произведения през 1953 и в издадените му спомени през 1955 г. е силно съкращавано и цензурирано. Явно, че за пореден път русофилското заслепление си е казало и тук думата.

Речта на Хр. Кабакчиев тук е включена цялостно без каквито и да било съкращения, като частично е осъвременен само буквописа на оратора.

Цочо В. Билярски

* * *

РЕЧТА НА ПЛЕВЕНСКИЯ НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ХРИСТО КАБАКЧИЕВ.
(ПРОИЗНЕСЕНА В КАМАРАТА НА 3 МАЙ 1914 Г.).

Господа народни представители,

Когато другарите от нашата парламентарна група, Димитър Благоев и Георги Кирков, казаха, че българският парламент трябва да направи една анкета, която да отиде по-далеч от отговорността на известни правителства и на известни лица, че тази анкета трябва да обхваща политическата история, тя трябва да потърси връзката между събитията, за да може, от една страна, да установи точно личната отговорност и отговорността на правителствата и, от друга страна, за да може тя, като посочи с пръст дълбоките исторически и социални причини на националната катастрофа, да даде една поука на българския народ – тогава от всички страни вие се обадихте и казахте, че това е една безпредметна анкета. Обаче, сега аз трябва да констатирам, за наше удоволствие, че почти всички оратори от тази трибуна засегнаха историческите събития и потърсиха обяснението на националната катастрофа, тъй, както те го разбират, в свръзка с тия събития.

Един от ораторите на болшинството, г. Кьорчев, заяви, че Балканската война е един епизод от Източния въпрос, който като възел от едно историческо развитие, вие не можете да разберете, ако не разбирате самото историческо развитие. А от друга страна, г. Янко Сакъзов заяви, че не можели да се анкетират политическите партии, но трябвало да се изследва влиянието на различните партии и различните политики върху последните събития, което се свеждаше пак към едно, че нашият взор трябва да проникне малко по-надълбоко от непосредствените отговорности, за да могат отговорностите да се установят и българският народ да извлече нужната поука. Ние, г.г. народни представители, не правим абстракция от правителствата и от личностите. Ние искаме, щото да бъде установена отговорността на онези правителства, които я носят, и на онези лица, които я носят. И нека върху тях вашите собствени закони бъдат приложени с всичката си тежест. Ние ще бдим за това ревниво, щото правителствата на имотните класи, държавните мъже на българската буржоазия, създателите на законите – те да понесат всичката строгост на тези закони, на конституцията, когато са я нарушавали. Ние не пледираме тук никакъв фатализъм и никакво всеопрощение. Мен се струва, че този фатализъм се защищава тук особено от господата от буржоазната опозиция, които колкото и страшни закани да отправяха към двореца, толкова по-старателно вървяха по перваза на събитията, за да не нахълтат с двата крака в отговорността, която тежи върху техните глави.

Вие, г-да, много говорите за короната и за династията. Ние не сме за династията, ние сме против монархизма, но ние знаем, че монархизмът ще получи своята присъда не от параграфите на наказателния закон и от членовете на Конституцията, защото, по силата на тези ваши закони, династията не е отговорна днеска; от нея сметка народите искат при други обстоятелства, не в анкетите и не в парламентите – чрез революции. И празна приказка е тук да се приказва и да се стоварва всичко върху династията. За нас тя носи своя голям пай от отговорност, и ние разкриваме тази отговорност пред работническата маса, пред българския народ, без да я менажираме, защото ние не очакваме властта от династията. Но когато господата, които получават властта от династията, се стремят да стоварят всичката отговорност върху нея, а себе си, които са отговорни по Конституцията, да скрият, те вършат – какво? Вършат една жалка комедия, която се разбира от българския народ. Ние искаме, г.г. народни представители, да турим нашият пръст на раната; ние искаме да посочим отговорностите и, когато ги посочваме, ние мислим, че произнасяме, именно, извършваме нашата критика, дълбоко проницателна, на политиката на българската буржоазия и на българския монархизъм.

Господата от буржоазната опозиция се опълчват с всичката си енергия против личния режим, обаче – странно нещо – те искат да церят личния режим – с какво? С руския монархизъм ! (Смях в десния център). Те търсят, апелират за помощта на Русия, та с тази помощ да могат да изцерят монархизма, личния режим, произволите на династията в България. И заради туй тези господа, както впрочем, по този въпрос прави и самото болшинство, не засягат тъкмо онези събития, които са най-характерните и най-важните. Те не засягат преди всичко тайните договори, сключени от България с другите държави. Наистина, големите държавници, които гледат на работническата класа изотгоре, високомерно отричаха съществуването на тайните договори, и дори онзи ден г. Малинов не ни каза ясно от това място има ли договор, няма ли. Неговата теза по този въпрос е: „има – няма“, както изобщо тезата на демократите е тезата между двата стола. Обаче, има един договор, по който много сте ни ругали. И този договор е договорът от 1902 год., съществуването на който от тази трибуна в 1909 г. или 1910 г., не помня, точно, бившият министър Рачо Петров, извикан тук по вашата демократическа анкета да отговаря за обвиненията, призна, че съществува. И той заяви – това е записано в дневниците на Народното събрание – че този договор, според неговото схващане, е една от причините за въоръженията на България, станали след 1902 год., за сделките около които въоръжения бяха дадени членовете от кабинета на бившето народно-либерално правителство под съд. Но съществуването на този договор е признато официално в две телеграми, разменени между г-н Данева и г-н Бобчева през време на войната и разкрити от бившият министър на външните работи и сега народен представител г. д-р Никола Генадиев. Автентичността на тези телеграми никой не е оспорил; те са верни; аз ги имам пред себе си, и в тях се казва следното. Телеграмата от 12 юни 1913 г., в която г. Бобчев съобщава за своята среща със Сазонова, министърът на външните работи в Русия, и докладва на г. Данева разговора, който е имал в тази среща; думите на Сазонов са следните: „Не очаквайте нищо от нас и забравете, че съществува никаква наша обязаност до днес от 1902 год.“ По-късно, на 15 юни 1913 г., г-н Данев телеграфира до г. Бобчева с № 1945 и в последния пасаж на тази телеграма – няма да ви я чета цялата, за да не ви отегчавам – казва: „Да не би да са съобщили русите на румъните денонсирането на конвецията от 1902 год.?“ Може ли, г-да, след това да съществува никакво съмнение, че тайна конвенция от 1902 год. съществува? Естествено, че никакво съмнение не може да съществува. Може важни държавни мъже, напр., от Демократическата партия да го отричат, обаче никой не им вярва, и не може да им вярва. Тази тайна конвенция, както се вижда от изнесените телеграми, е задължавала Русия да пази неприкосновеността, целостта на българската територия, и от същите разменени телеграми се вижда, че Русия, в най-критическия момент на България, се отказа от своята обязаност и остави Румъния да забие своя нож в гърба на българския народ. (Ръкопляскане от десницата и десния център). Нещо повече, вие имате телеграми, към които аз ще достигна по-после: вие имате една телеграма от г. Калинкова до г. Данева, която ще отбележа после и в която се казва следното: на един въпрос зададен от г. Данева, „Кои са силите, които насърчават Румъния да мобилизира срещу България“, г. Калинков отговаря: „Това са Русия и Франция“. Ето как изпълни своята обязаност освободителката Русия, с която вие сключихте един таен договор.

А. Христов: Кой го сключи?

Хр. Кабакчиев: Русофилското правителство от 1902 год., което вие защищавате.

С тоя таен договор от 1902 год. какви обязаности поема България и българският народ, това ние още не сме честити да знаем; ние не знаем какви обязаности е имала България, но ние знаем, че вие, зад гърба на българския народ и въпреки съществуването на чл. 17 от Конституцията, който в онзи момент ви задължаваше, когато се сключва един таен договор, да вземете пълномощно от Народното събрание, вие го сключихте без съгласието на Народното събрание, без неговото знание, вие извършихте едно нарушение на Конституцията, за което, по силата на Конституцията, вие трябва да отговаряте. Това е едно престъпление, което води към Държавния съд. И вашето престъпление е толкова по-голямо, че когато вие обвързахте България с такъв един таен договор, вие свързахте съюз с една държава, която изостави българския народ в най-решителния момент и тласна един неприятел в неговия гръб. Ако това не е предателство към българския народ, аз ви питам, кое е предателство?

След това ще ви спомена г.г. народни представители, за други две конвенции, които г.г. държавниците също тъй високомерно отричат в своите органи и когато ние ги споменаваме, считат непременно за своя обязаност да ни изругаят; те са конвенциите от 1898 г. и 1907 г. Конвенцията от 1898 г., сключена между България и Австро-Унгария от тогавашното народняшко правителство, аз я имам тук в една книга, издадена във Виена след провъзгласяването на Независимостта, в която руското правителство разкрива тайните договори на Австро-Унгария на Балканите, за да й отмъсти за нейните успехи при анексията на Босна и Херцеговина. Аз няма да ви чета тоя таен договор, но мога да го държа на разположението на г.г. народните представители; аз ще ви спомена от него само един пункт, който потвърдява автентичността на договора. Договорът е от 1898 г. Той е публикуван в нашия вестник преди войната, през февруари 1912 г. Е добре, в този договор вие намирате клаузи, които намериха пълно потвърдение в събитията на войната. Един съчинен договор не може да се потвърдява от историческите събития. В този договор Австро-Унгария се задължава да пази династията на цар Фердинанда. А България какво се задължава? Да не получи при едно евентуално деление на Балканите земи по-на запад от р. Струма и от Родопите.

Аз няма да цитирам повече от този договор. Вас ви поразява, че това, което се извършва на Балканите, всред сложността на събитията – толкова голяма, че ние не можеме да проникваме през нея винаги – идва да потвърди съществуването на този договор.

Аз ще ви посоча след това един друг договор от 1907 год., печатан също така преди войната и още, забележете, г-да, в 1909 година, в съчинението на Alexandre Ular и Enriko Insabato, носещо заглавието „Турските разкрития“, след Независимостта, след революцията в Турция. Този договор е сключен в 1907 година, през месец септември, когато великият княз Владимир беше в България; този договор е сключен през времето на Народно-либералната партия, но е подписан от военния министър, демократа генерал Николаев, и от българския пълномощен министър в Петербург, г-н генерал Паприков и от министъра на външните работи, г. Станчев.

В този договор ние намираме също така клаузи, които се потвърдиха от развитието на събитията. В този договор се казва, че Русия ще съдействува на България да получи само един излаз към Бяло море, не по-на запад от р. Струма и от Родопите. И в този договор се казва още, че България ще постави, в случай на война, своята външна политика под пълното и неограничено ръководство на Русия, това, което се потвърди по-късно в Тайния сръбско-български договор и в събитията на войната. Едни договори, които се потвърдяват от историческите събития, вие не можете да отречете, нито с високомерната си усмивка, г. Ляпчев, нито с клеветите си и с ругатните си във вашата преса.

С. Паприков: Разправяте басни, г-н Кабакчиев, повече нищо.

Хр. Кабакчиев: Сръбско-българският договор, г.г. народни представители, не е една басня.

В този договор, който е вече напечатан в чуждата преса и постановленията на който са известни, ние намираме няколко клаузи, които старателно се избягват да бъдат споменати тук, когато се говори за факти и за анкета. Този договор уговаря, преди всичко, раздялата на Македония – един факт, който вие не оспорвате тук от никоя страна. Той доказва, че тъй наречената освободителна война беше започната с едно условие за разпокъсването и разделянето на българския народ. Още в договора, с който турихте начало на събитията от 1912–1913 година, вие харизахте 300 хиляди българи на една чужда държава, без да ги питате. В този договор има и нещо друго. Казва се: България си запазва правото или, по-скоро, България не ще претендира нищо на запад и север от Шар планина и Сърбия не ще претендира нищо на изток от Родопите и река Струма – което означаваше, че Сърбия и България, като се споразумяха да разделят Македония, те се споразумяха същевременно, щото България да завладее Тракия, а Сърбия да завладее Албания, т.е. че в основата на този договор лежи подялбата на българския народ и завладяването, от една страна, на чужда Тракия от България и завладяването, от друга страна, на чужда Албания от Сърбия.

И събитията доказаха, че както България насочи своите усилия към завладяването на Тракия, тъй и Сърбия насочи своите усилия към завладяването на Албания и достигна до Адриатическо море. Събитията показаха, че вие сте замислили една дележническа и завоевателна война и вие преследвате тази ваша замисъл. И ако не беше Австрия да изпъди Сърбия от Адриатическо море, и ако не бяха събитията да ви изпъдят от Тракия, във вашите ръце, в ръцете на България, в ръцете на официална, на буржоазна България щяха да останат чужди земи и в ръцете на Сърбия, официална Сърбия, щеше да остане чуждият албански народ.

Но, г.г. народни представители, престъплението, което е извършено с тоя договор, не се ограничава с това. То отива и по-нататък. Дълго време спорехте вие, г-да, преди обявяването на Сръбско-българската, последната война, Междусъюзническата война, дълго време спорехте и още продължавате да спорите около арбитража; но – странно нещо – защо когато спорите за арбитража предоставен на руския цар, вие не се спрете, особено вие тук, юристите от русофилските течения, защо не се спрете върху текста на договора? В текста на договора има нещо твърде характерно, а именно, в него освен чл. 2, който говори за разделянето на спорната зона и определя границите на безспорната зона, има един чл. 4, в който се говори – нека ме извинят г.г. народняците и цанковистите – не само за конфликта при изпълнението на договора, но и за обяснения и спорове по всички въпроси, досежно подялбата Балканите между съюзниците.

А. Ляпчев: Досежно договора.

Хр. Кабакчиев: Аз ще ви го прочета, когато ми бъде на ръка. В този чл. 4 се дава право на неограничен арбитраж на руския цар. И г-н Данев беше принуден, след събитията, да признае това в казиното в своята реч на 4 януари 1914 година, където каза той, че имало два арбитража: Единият арбитраж се отнасял до спорната зона, а другият арбитраж давал неограничено право на руския цар да разрешава всичките спорове между България и Сърбия, когато те не могат да се споразумеят.

Това значи, че няма два арбитража, както г-н Данев иска да каже, но има само един арбитраж – този по чл. 4, който поглъща в себе си арбитража по чл. 2.

А. Ляпчев: Имате ли самия текст да го прочетете? Ще видите, че не е така.

Хр. Кабакчиев: Да, имам го. Чл. 4: (Чете) „Всеки спор, който би изпъкнал относително обяснението и изпълнението на коя и да е клауза от договора, следователно, и на раздялата на безспорната зона от тайната прибавка и от военната конвенция, ще бъде представен за окончателно разрешение от Русия, щом като някоя от страните декларира, че счита за невъзможно едно пряко споразумение“. Аз мисля, че няма нужда да бъдем капацитети по правото, за да разберем ясния смисъл на договора. Аз го изнасям тук не да убеждавам русофилите, а за да убеждавам българския народ и работническата класа, които имат повече здрав смисъл, отколкото г.г. юристите от русофилското течение. (Ръкопляскане от десния център). Е добре, г-да, с един такъв договор, в който се започва освободителната, тъй наречена, война и в който вие влагате в ръцете на една чужда държава върховното право на българския народ, на българската самостоятелна държава, да разполага неограничено със своите съдбини, вие отчуждавате суверенитета на българския народ, без да сте го питали. (Ръкопляскане от крайната левица и десния център). Вие вършите нещо повече: вие отивате да завладявате земя, без да знаете дали Русия ще ви я даде или ще я даде на вашите врагове. (Някои от десницата ръкопляскат).

В този таен договор има една клауза, която аз също трябва да призная, господата не само от буржоазната опозиция, но и от болшинството не искат да изтъкнат. То е клаузата за 200 000 щика помощ, която България обещавала да даде на Сърбия в случай, че бъде последната нападната от Австрия. Това, позволете ми за израза, пинкавене на балканските лилипути, срещу великите държави, е едно доказателство за „голям държавнически ум“. То нямаше никакъв друг „практически смисъл“, освен смисълът на една интрига, на една, ще кажа, пъклена интрига между България и Австрия, извършена от руския деспотизъм, за да бъде България лишена и от подкрепата на Австрия, когато Русия ще посегне, за да я смаже окончателно. (Ръкопляскане от крайната левица и десния център).

Г-да! Когато се свърши войната между България и Турция и когато бъдещето на България висеше на косъм, вие, които претендирате, че имате българско сърце, а нам отричате такова, вие трябваше да излезете и да разкриете пред българския народ какъв е истинският договор, кажете му открито, че вие сте дали съдбините на България в ръцете на Русия, та този народ да знае своите съдбини, а не да се бие, да дава жертви, когато е осигурена загубата на Македония, когато е осигурено разделянето на българския народ от тайния договор. Тогава вие, г. Данев, г.г. народняци, г.г. русофили, печатахте във в. „Мир“, от 8 юни 1913 год., отговора, който българското правителство дава на Сърбия. Действително, в самия отговор от 5 юни вие разправяте на дълго и на широко за никакви си арбитражи – арбитражът давал това, арбитражът давал онова – но вие, г-да, тогава скрихте истината, че има една друга клауза в тоя договор, която дава право на Русия окончателно да се произнася по всички спорове. Този отговор вие го пратихте в армията, вие заблудихте целия български народ, заблудихте го, защото вие треперехте пред отговорността да разкриете предателството, което извършихте в започването на войната.

Но тези събития, които могат вече да се установят от историята, са, г.г. народни представители, в свръзка с изменението на чл. 17 от Конституцията. Г. Малинов се гордее с това, че бил предложител на това изменение, обаче, исторически днес се установява, че изменението на чл. 17 от Конституцията става именно в предвечерието на сключването на Сръбско-българския договор, който е основата на Балканския съюз. Г. Баучер, един уважаван от всички ни кореспондент на големия английски в. „Times“, в статията си, печатана и във в. „Мир“, върху историята на Балканския съюз, която история той познава изтънко, защото е бил тогавашен делегат на г. Гешова пред гръцкото и пред сръбското правителства по преговорите за сключването на този договор казва: (Чете) „Заслужва да се отбележи, обаче, че през август 1911 г., т.е. тъкмо когато се започнаха преговорите за Балканския съюз, цар Фердинанд получи мандат от Великото Народно събрание, чрез изменение на Конституцията да сключва тайни договори“. Чл. 17 от Конституцията е изменен, следователно, от една страна, за да се покрие отговорността за сключените вече тайни конвенции, въпреки изричния текст на чл. 17 от Конституцията; този член е изменен, още за да може българското правителство и българската династия да си развържат ръцете, да могат да сключват за в бъдеще договори зад гърба на българския народ, както и веднага сключиха Тайния сръбско-български договор. Днес г. Малинов мисли, че казва една голяма държавническа мисъл, заявявайки: „Ами че то се извърши от Великото Народно събрание“. Знаем го, г-да, че се извърши от Великото Народно събрание, но вие извършихте това с намерение да покриете тайни предателски договори и да сключите нови предателски договори. (Ръкопляскания от крайната левица.).

А. Ляпчев: Това е една лъжа. Моля, като хвърляте такова обвинение, чуйте и другата страна.

X. Кабакчиев: Аз ви четох един автентичен автор, който малко повече познава работата отколкото Вие, г. Ляпчев. Вземете думата и елате се обяснете.

А. Ляпчев: Този член се измени затуй, защото България порастна от васално княжество на Турция, на независима държава.

X. Кабакчиев: Аз ще ви кажа, г.г. народни представители, в какво се състои този успех на демократическото правителство, да обяви Независимостта на България. Но сега, за да завърша първия ред от своите мисли, ще премина към един друг пункт, именно неограничените пълномощия, които бившето правителство даде на Русия да разполага с целостта и неприкосновеността на българската територия. Вие знаете, че из архивата на Министерството на външните работи бяха изнесени три телеграми; аз няма да ги чета, ще посоча само датите: едната е от г. Данева до  г. Бобчева от 26 юни 1913 г., втората е от г. Бобчева до г. Данева в отговор на първата от 27 юни 1913 г., и третата е от г. Данева до г. Бобчева, от 28 юни 1913 г.,  в отговор на втората. В първата телеграма г. Данев телеграфира на г. Бобчева: (Чете) „Упълномощавам Ви, да заявите на Сазонова, че българското правителство се съгласява, щото руското императорско правителство да действува открито и от името на България.“ Г. Бобчев отговаря: „Но руското правителство иска да знае, какво право му давате вие, давате ли му право, без да ви пита, да отговаря на предложенията на Сърбия и Гърция, давате ли му право да раздава българска територия“. Г. Данев бърза да отговори: „Да“. (Чете) „Ние му предоставихме и предоставяме да действува съвсем открито от името на България по всички въпроси... без да има нужда, щото предварително да ни се съобщават всички отговори и заявления на Сърбия и Гърция ... Предоставяме на императорското руско правителство да направи от името на България дори и териториални отстъпки“ и пр. Г.г. народни представители! Бившето правителство, със съдействието на всички буржоазни партии, докараха катастрофалните събития на 16 юни. И когато това правителство се намираше вече в катастрофата, когато то трябваше да стои на поста си и заедно с другите буржоазни водители да намерят със собствени сили източници и средства, за да я спасят, да я извадят от катастрофата, тогава какво върши бившето правителство? То казва на Русия: „Ето ви България цяла, вземете я, делете я, късайте я, давайте, правото на руския цар е неограничено, нека той преговаря със Сърбия и Гърция и сключва вместо нас договори“.

Г. Кирков: „ А аз си давам оставката и бягам.“

Хр. Кабакчиев: Да „а аз си давам оставката и бягам“. (Смях в десницата и десния център).

Ако вие, г-да от буржоазната опозиция, които поддържате Русия, всички казвате, че и това не е едно предателство, тогава аз ви питам, кое е, което вие собствено ще наречете предателство?

Но, г.г. народни представители, предателството, извършено с тайните договори и с харизването България на тепсия на Русия, е толкова по-голямо, че Русия през течение на войната даде сума доказателства, че тя не само не се отнася дружелюбно към България, но е враждебно настроена към нея. Аз имам отпреде си – няма да ви я чета, г.г. народни представители, но предоставям на всеки един от вас правото да дойде да я прочете по-после – речта на Милюкова, произнесена през май 1913 г., в руската дума. Аз избирам него нарочно, за да не могат господата от буржоазната опозиция да оспорват автентичността на това, което той казва. В своята реч, много дълга, мене ме интересува именно оня пункт, където той казва, че руската дипломация, изглаждайки пътя към създаването на Балканския съюз, улесняваше същевременно войната с Турция, но не познаваше силите на противните армии, като смяташе, за по-малко съюзнишките и преувеличаваше онези на Турция. Русия смяташе, че Турция е по-силна от съюзниците и ако тя въпреки това тласкаше съюза към война, тласкаше го затуй, защото вярваше, че съюзът ще бъде разбит и ще падне в нозете на руския цар да проси милост, за да може той да закрепи своята власт на Балканския полуостров.

Това вие ще го намерите потвърдено в Зелената книга, в телеграмата на Гика до Майореску от 10 октомври нов стил 1912 г. – много рано още – дето се казва буквално следното: „Изглежда, че Фердинанд, преди да обяви войната, си е осигурил поддръжката на Австро-Унгария. Колкото се отнася до Русия, гаранциите, види се, се състоят в това, че тук в София, вярват, какво в случай на турски победи, Русия ще се намеси и не ще остави България да бъде смазана“. Всичката гаранция на Русия се е състояла в това: „Бийте се“! Русия вярва, че България ще бъде разбита. „Ако бъдете разбити, аз ще ви спася“. Ето великодушието на руския монархизъм.

Г.г. народни представители! Аз ще ви посоча една телеграма от Баучера, изпратена до в. „Times“ в началото на  юни миналата година, чрез която той разкрива една друга интрига на руския деспотизъм. В тази телеграма, печатана в цялата наша преса, се казва, че България се е отказала от намерението да форсира Чаталджа затуй, защото Русия е oбещала, че ще принуди Сърбия да отстъпи цялата безспорна зона. Но по-нататьк продължава Баучер: „Само при тържествени обещания България се съгласи да се откаже от форсирането на Чаталджа. След това се сключи примирието. Но наскоро преди подписването на мира в Лондон, за голямо удивление на България, руското правителство, без да държи сметка за първите си задължения, направи ново предложение на България, с което я уведоми, че Русия, с цел да запази съюза, възнамерява да отстъпи цялата спорна зона на Сърбия, а от неспорната да даде Кратовско, Велешко и Кичевско.“ Но фактът, че Русия беше вече предрешила съдбата на Македония и я даваше почти цяла на Сърбия, се признаваше тогава от апостолите на руската политика в България начело с г. Велчо Велчева. Той напечата една статия през май 1913 г. във в. „L'Echo de Bulgarie“, препечатана и в тогавашния официоз в. „България“, в която г. Велчо Велчев заявява: (Чете) „Днес е безсъмнено, че дързостта на сърбите да денонсират договора си с България, и да искат анексирането на всички завзети от тях земи в Македония ... им иде от насърченията и обещанията, които е давал руският пълномощен министър в Белград, г. Хартвиг ... Положително известно на всички е, че Хартвиг, руският пълномощен министър в Белград, е направил това предложение на сръбското правителство“, именно за отстъпване Вардарската долина на Сърбия. Това го пише апостолът на руската политика в България, Велчо Велчев. В. „Мир“ по същото време, на 28 май 1912 г., пише, че България е пълна с подозрения, че руският пълномощен министър в Белград, Хартвиг, насърчава Сърбия, че подобни сведения има и в други европейски вестници. (Чете) „И г. Хартвиг в Белград продължава своите насърчения. Всичко това е, – казва в. „Мир“ –  много, много печално“. Но че Русия не иска да даде и безспорната зона на България, доказва една телеграма на Сазонова до Неклюдова от 14 май 1913 г., в която Сазонов заявява: (Чете) „Съвсем нестарателно на време е извършено подаването на тая територия. Това е една академическа граница... Всички тези съображения трябва да се имат предвид. Ако България се съгласи да прокара по-правилна граница и т.н. „да даде съгласието си за тези или онези отстъпки“, сама тя да направи отстъпки, за да не излязат отстъпките наложени от Русия. И най-после да ви посоча номера на телеграмата от 16 юни 1913 г., 297, с която г. Калинков телеграфира на г. Данева: (Чете) „От най-положително място се научих, че силите, които са съветвали Румъния да мобилизира – против България – „сега още преди обявяването на войната“ – със Сърбия – „са Русия и Франция“. След тези данни, вам става явно г.г. народни представители, че Русия държеше едно не само недружелюбно, но едно прямо враждебно отношение спрямо България – това е най-малката дума, която може да се каже и въпреки това, бившето правителство неуклонно тласкаше България все повече и повече в лапите на Русия. И предателството се състои в туй, че когато имаше толкова данни и когато трябваше да бъде ясно за българското правителство, че България е тласкана от Русия към пропаст, това правителство стремглаво отиваше по същата посока и най-после даде цяла България вързана на тепсия на руския цар да прави каквото ще.

Аз няма да ви чета другите телеграми, в които се установява враждебността и злоумишлеността на Русия към България. Те са многобройни, те са предмет на разисквания в печата и те ще бъдат предмет и на анкетната комисия. Но аз ще ви посоча един епизод, който, макар и да е твъpде дребен, хвърля тъй да кажа, бенгалска светлина върху руската намеса в България и върху ролята, която българското правителство, начело с династията си, игра във всичкото време на войната като руско оръдие. Г. Гешов на 1 януари т.г. напечата във в. „Мир“ една статия, която аз имам тук, и която носи малко или много исторически обективен характер. В тази статия се разкрива интересният епизод, че онази телеграма смела, както някои я наричат, на българския цар до руския император, която се смята като нетактична, като твърде дръзка, що е разсърдила големия руски деспот, е съставена в Руското дипломатическо агентство в София. Слушайте, г-да: (Чете) „... колкото и да критикуваха – русите – „текста на отговора на нашия цар на императорската депеша (текст съставен, както професор Милюков разкри във в. „Реч“ от 2 октомври, от Руската легация в София)...“ Не е г. Гешов да не знае какво е ставало по туй време. Аз ви питам, каква е тази политика, какви са нейните проводници, които допускат по този начин тези великолепни интриги на една велика сила, която си играе с българските държавни мъже, както си играе лъвът с мишката?

Аз накратко ще спомена няколко данни и за събитията около 16 юни, които събития са главният предмет на разисквания в тази камара. 16 юни за господата от цялата буржоазна опозиция, народняци, цанковисти, демократи, радикали, земледелци и широки „социалисти“, се свежда към големия, много големия въпрос: кой е дал заповедта на 16 юни? Г.г. народни представители! Правителствата не издават заповеди за нападение, правителствата издават манифести за война. Правителството на г. Данева не издаде такъв манифест, то не искаше да издаде такъв манифест, по причините, които снощи ви каза г. Буров от тази трибуна, затуй, защото, заплашено от угрозата на руския цар, че този от съюзниците, който пръв обяви войната, ще носи всичката отговорност за последиците, българското правителство трябваше да изгуби и последния си ум, за да отиде да издаде манифест. То такъв манифест не издаде. Върху това може ли да има спор?

Г. Данаилов: Не.

Хр. Кабакчиев: Но това, което можеше да направи българското правителство, то беше да издаде един манифест. Заповед то не можеше да издаде. И днес съвършено празен, кух и безсмислен е въпросът, кой е издал заповедта на 16 юни. Тя е издадена от Главната квартира, тя е издадена от цар Фердинанда и генерал Савова. Това ви го казаха, това е много ясно, това е в логиката на фактите, това е в логиката на нещата. Но не е там въпросът. Защо вие, г-да, се занимавате с този забавен въпрос? Заповедта не е издадена от бившето правителство. Но всичкият въпрос е другаде. Вие, които бяхте правителство, тая заповед в противоречие с вас ли беше тя дадена, в противоречие с вашата политика ли беше тя дадена, не знаехте ли вие за тази заповед, не беше ли тя замислена и изпълнена с пълното ваше съзнание? Аз мисля, че този въпрос, около който господата искат да правят голям шум, за да прикрият истината, може да се изчерпи със следните две телеграми. В телеграмата, изпратена на 9 юни 1913 год. от г. д-р Данева до г. Бобчева в Петербург, под № 1869, телеграма извадена из архивата на Министерството на външните работи, г. Данев казва така: (Чете) „Днес на съвещанията, под председателството на царя, в което освен мене – д-р Данев, значи – участвуваха министър Теодоров, ген. Савов, се реши да се покани върховният арбитър да произнесе решението си в продължение на 7 дена от днес“, т.е. до 16 юни. На руското правителство се дава един ултимативен срок. То го отхвърля с възмущение и казва на г. Бобчева: „ Съобщете на българското правителство, че Русия се отказва от обязаностите си от 1902 г., защото е тръгнало по австрийски води; правете каквото щете, аз вече не отговарям за вашите съдбини“. В какво положение се е намерило българското правителство след този отговор на Русия? Кажете ми вие, г-да, какво мислехте да правите в този момент, когато Русия не иска да ви даде арбитраж, когато вие й дадохте срок и когато вие имате ултимативната телеграма от Савова, който ви казва: „Демобилизация или война“, защото положението за всички е ясно, не можеше да продължава? Какво мислехте вие да направите на 16 юни? Вие не сте дали заповедта за нападение, вярно е. Кажете, какво мислехте да направите в края на този срок? Вие в края на този срок мислехте да направите това, което сте решили в двореца Враня на 9 юни, заедно с цар Фердинанда, генерал Савова, Теодорова и Данева, т.е. в края на този срок да хвърлите българския народ в тая втора кръвопролитна война, за да удави той в кръвта си своите национални идеали, за да прикриете вие своето предателство, и българската буржоазия да прикрие предателската си политика спрямо българския народ.

Около 16 юни, г.г. народни представители, вчера ние чухме г. Петър Даскалов да каже няколко думи, които са ценни затова, защото са едно признание. Той заяви, че „ние, българите, не можехме да отстъпиме доброволно Македония“. Това е вярно, че българската буржоазия не искаше и не можеше да отстъпи Македония, защото вие, г-да от всички партии, вие замъкнахте българския народ на една продължителна, тежка и съсипателна война, която продължава 9 месеца, вие го замъкнахте на една война за извоюване уж свободата на Македония, за присъединението на Македония към България. Как можехте вие да се върнете, след такива тежки жертви, в България без Македония? Имахте ли вие тази смелост и не щеше ли да бъде тогава вашата отговорност толкова голяма, колкото е голяма днес, когато вие удавихте престъпленията си в кръвта на втората война? Цар Фердинанд, в своя манифест, с който демобилизира войската, заявява открито тази голяма историческа истина. Той казва: (Чете) „Възмутен от вероломството на съюзниците ни, българският народ от държавният глава до последният скромен селянин и работник не можеше да се помири с това ограбване“. И по-нататък манифестът гласи: (Чете) „Нямаше да се намери патриот българин, който доброволно и без борба“ – т.е. без война – „да се откаже от Битоля, Охрид, Дебър, Прилеп, Солун, Серес и други български земи, дето живеят наши родни братя“. Генерал Савов, в своето писмо, печатано на 7 ноември във в. „Дневник“, прибавя: (Чете) „В дните на първите числа на м. юни, всички бяха за войната“ – разбира се Междусъюзнишката война – „защото никой не желаеше с разпокъсването на Македония сами да подпишем смъртната присъда на своя народен идеал“. Ето, г-да, голямата историческа истина. Всички буржоазни партии, цяла буржоазна България беше за тази война, защото събитията заведоха България, българската буржоазия и българския монархизъм пред тази страшна за тях дилема: или да се върнат с празни ръце и да отговарят пред поколенията на избития народ за това, че те го пожертвуваха, без да спечелят Македония, или пък да се хвърлят в една луда авантюра, va banque, каквото излезе, та в кръвта на българския народ, насочвайки неговата омраза против сърби и гърци, дано се задуши неговото чувство на възмущение против предателската политика на българската династия и на българската буржоазия. (Ръкопляскания от крайната левица).

Но, г.г. народни представители, ние искаме, щото анкетата, за да бъде пълна, да проникне във външната политика на България, изхождайки от нейните възели – договорите – разклонявайки се върху делата на всички бивши български правителства. И тук не ще бъде избегнато разглеждането на австрийската политика на Балканите. Вие ще ми позволите, г.г. народни представители, в този ред на данни, да ви посоча няколко, които доказват, че Австро-Унгария не преследва друга цел на Балканите, освен завоевателна. И нещо повече: ако има една държава, на която най-малко можете вие да се облягате, за присъединението на Македония към България, то е именно Австрия, защото Македония спада от векове насам в сферата на австрийското влияние.

Когато господата от днешното правителство поеха властта, те, в своето известно писмо от 23 юни 1913 год., писаха: (Чете) „Ние мислим днес, както вчера, че спасителният за царството път е една политика на тясно приятелство с Австрия“. Обаче, какви данни имаха водителите на либералната концентрация, за да се поверят в този критически момент напълно на Австрия? Аз ще си позволя да ви посоча само няколко данни, които са известни, но които, за жалост, умишлено се премълчават, днес и в Камарата, и в печата. Вам е известна Райхщадската конвенция, сключена в 1876 г. между Русия и Австро-Унгария, преди започването от Русия на тъй наречената Освободителна война. За тази Райхщадска конвенция посочвам ви съчинението на Милюкова - „Балканският кризис“, стр. 38. Тези факти са известни и се намират във всички съчинения, но аз избирам един автор, в когото всички имате доверие, и на когото вие всички се позовавате, за да защищавате българската кауза. Аз няма да чета това, което той казва, посочвам само страниците 38, 39 и последуещите. Той казва, че в тази конвенция фактически се започнало разделянето на Балканите от Австрия и Русия. И първият акт на това разделяне е присъединението, уговорено тогава, на Бесарабия към Русия и окупирането на Босна и Херцеговина от Австрия. В същото време, малко по-късно, когато се е състоял Берлинският конгрес в Берлин, между делегата на руското правителство, граф Игнатиев, и делегата на австрийското правителство, граф Андраши, се завежда следният разговор, предаден в същото съчинение. Граф Игнатиев предлагал на Австрия да окупира Босна, но с условие, щото Австрия да признае Санстефанския договор. На това граф Андраши отговорил, че цената на Босна и Херцеговина е вече заплатена с Бесарабия, а ако Русия иска да влезе в нова сделка, той е готов да даде на Русия свобода на действие в България, под условие, че Македония ще получи автономия под протектората на Австрия – едно доказателство, че още преди 30 и толкова години Австрия е гледала на Македония като на един обект на своята завоевателна политика. По-късно в своето съглашение – за него ще намерите обяснения в същата книга, макар и да ги има на много места – от 1897 г., потвърдено в 1903 год. в Мюрцщег, между Русия и Австро-Унгария се постига една спогодба за тъй нареченото statu-quo на Балканите. Обаче, в това statu-quo Балканите се разделят на сфери на влияние, и това разделение е начертано по следната граница: пределите на руското влияние се простират на изток от Струма до Родопите, пределите на австрийското влияние се простират на запад от Струма и Родопите.

Най-после, аз ще ви посоча на тайния договор от 1882 г., сключен между крал Милана и австро-унгарското правителство, който също ще намерите в съчиненията на Милюкова, стр. 300. В този договор е било уговорено следното, казва Милюков: (Чете) „По силата на този договор Сърбия се е съгласила да остави Босна и Херцеговина – населена от сърби – в австрийско владение, в замяна на което на Сърбия се предоставя с австрийско съдействие да завладее Македония и оная част от България, която сърбите считат родствена по езика си на Сърбия“. Този исторически документ, господа, известен на всички ви, безспорен, има едно поразително сходство с договора, за който аз ви споменах по-рано и съществуването, на който е безспорно. Това сходство се състои в туй, че във всичките тези договори балканските династии, срещу осигуряването на династиите и троновете си на Балканите, търгуват с балканските народи, разменяват ги, като Сърбия отстъпва Босна и Херцеговина на Австрия, а България в последния договор отстъпва българите от Скопско на Сърбия. Най-после, едно доказателство, че Австро-Унгария продължава да върви по същата политика, вие ще намерите в книгата на известния австрийски империалист, защитник на завоевателната източна политика на Австрия, Леополд Хлодмецки, Österreich-Ungarn und Italien, от 1907 г., в която книга той казва за Македония и Солун следното – на стр. 62 и последуещите: (Чете) „Солун по своето географическо положение е отреден да бъде най-далечната югоизточна позиция, излазният пункт за към юг на австрийската и унгарска търговия ... Солун, който е най-близкото до Суецкия канал голямо пристанище на европейския континент, е единствената излазна точка, която може да даде на Австро-Унгарската монархия непосредствен достъп до Средиземното море“. И, най-после за да не ви отегчавам, ще ви прочета един кратък пасаж от етюда на Heinrich Friedjung, един от най-известните австрийски историци, авторитетът на който всички в странство признават, който в своя етюд върху същността на Тройния съюз“, в списанието „Der Greif“, преди няколко седмици заявява следното: (Чете) „Съгласно договора между Австро-Унгария и Италия, ако Австрия вземе Санджака или тури ръка на Македония, тя трябва да даде компенсация на Италия. Тази компенсация се състои в Албания, а особено пристанището Валона“.

В тайния договор между Австрия и Италия, съгласно това разкритие, влиза раздялата на Западния балкан, при което Македония се предоставя на Австрия, а Албания на Италия.

Ето г.г. народни представители, несъмнените факти, които показват, че българския народ толкова малко може да сполучи своето национално единство, с подкрепата на Русия, колкото и с подкрепата на Австрия.

Но Австрия доказа тази своя роля и през време на войната. Тук аз ще бъда по-кратък и няма да ви цитирам всичките онези телеграми, които ще станат известни в българския печат от Червената книга. Но не мога да не ви спомена за рапорта – това е от Зелената книга – на Майореску до крал Карола от 20 септември 1912 г. – значи един рапорт, който е предаден преди обявяването на войната. В него се казва, че Калинков се явил при Майореску да го сондира, да го помоли, щото Румъния да държи неутралитет в случай, че на Балканите избухне война. Тогава Майореско отговаря: (Чете) „Румъния ще пази строг неутралитет, докогато не ще стане дума за териториални изменения.

Следователно, вие, г-да от бившето правителство, когато сключихте договора за териториални изменения, когато потеглихте на война за териториални изменения и когато знаехте, че Румъния ви предупреждава, че ако станат териториални изменения, тя ще иска своя пай, вие сте знаели, че българска Добруджа ще бъде жертва още в самото начало, защото всяко териториално изменение даваше право, по силата на тая декларация за компенсация. И това е в реда на нещата. Нема Румъния можеше да остави другите балкански държави да се увеличат неимоверно много и да вземат хегемонията на Балканите от нейните ръце в своите?

След това вече, в Червената книга ние имаме ред телеграми, от които се вижда как Австрия систематически насърчава претенциите на Румъния. Такава е телеграмата на Фюрстемберга до Берхтолда от 1 октомври 1912 г.; такава е телеграмата на Берхтолда до австрийския пълномощен министър в Берлин от 12 октомври. Но най-интересен е друг един документ от Червената книга, в който Австро-Унгария рисува, след първите победи на Балканския съюз, своите бъдещи намерения и бъдещата си политика. В една телеграма на Берхтолда до австрийския пълномощен министър в Берлин от 17 октомври 1912 год. се казва, че Австро-Унгария, при разделянето на балканската територия между държавите, ще се води от следните принципи: първо, свободно развитие на Албания, т.е. албанска автономия и независимост; второ, стремежът на Сърбия да се простре териториално до Адриатическо море, трябва да бъде решително отхвърлен – и това се сбъдна; трето, задоволяване претенциите на Румъния, и, четвърто, осигуряване важните икономически интереси на Австро-Унгария на Балканите, особено досежно железопътното съобщение с Егейско море. Нито дума за България! Тази линия на поведение показва, че грижите на Австро-Унгария през време на войната бяха насочени към това: да насърчи и подкрепи румънските интереси, като оставяше България – може би без да желае нейното поражение – без никаква подкрепа, досежно нейните териториални претенции. И че това е така, се вижда от една друга телеграма, или по-скоро от ред други телеграми от Червената книга. Аз мисля, г.г. народни представители, че е излишно да ви посочвам на всички тези телеграми по отделно. В една телеграма Австро-Унгария заявява на българското правителство във време на сключването Букурещкия договор, следното. Българското правителство се обръща към Австро-Унгария и я пита ще подкрепи ли тя българските претенции не досежно цяла Македония, а само досежно Щип и Кочани. Граф Берхтолд отговаря: „Ние, които формално се застъпваме за една ревизия на Букурещкия договор, пред вас не можем да вземем гаранция да поддържаме тези ви претенции, защото ставаме гаранти и за ревизия на Букурещкия договор, а такова задължение ние не искаме да поемаме“.

Най-после, изнесоха се от тая трибуна една телеграма от г. Малинова, снощи други телеграми от г. Петър Даскалов от 3, 5, 8 и 15 юни 1913 г., разменени между българското и австрийско правителства, в които телеграми се говори вече за наближаващата война между България и нейните съюзници. Българското правителство се допитва, ако удовлетвори румънските претенции, ще има ли свободна ръката си, по отношение на бившите си съюзници? От Виена му отговарят уклончиво, но го насърчават, тласкат го към разривът на Балканския съюз. И няма съмнение, че разривът на Балканския съюз е дело не само на главоломната политика на българската буржоазия и българския монархизъм, но също тъй е дело на австрийските интриги, на австрийските интереси на Балканите. Напр., вие знаете, що пише „Reichspost“ органа на австрийския империализъм и на австрийския престолонаследник Фердинанд, след завършването на Букурещкия договор. „Ние от този договор нищо не губим. Когато полумесецът заседна и звездите на панславизма изгаснаха, на Балканите изгря слънцето на румъните и гърците“.

Г.г. народни представители! Аз трябва да ви кажа, че когато посочваме на австрийската и руска политики, ние не се абстрахираме от отговорните правителства и отговорните държавни дейци, защото тази политика не се е проявявала в празното пространство, във въздуха, а във времето и мястото, проявявала се е от български правителства и български държавни мъже. И тук трябва да ви кажа, че австрийската политика не е била винаги монопол на тъй наречените австрофилски партии в България.

Често пъти и русофилски правителства са водили австрофилска политика. Аз държа тук, г.г. народни представители, оценката, която дава г. Малинов на провъзгласяването на Независимостта, с която се гордее Демократическата партия, е дело на австрийския империализъм, че още на 5 юни 1908 г. Ерентал, австрийският министър на външните работи и Изволски, руският министър на външните работи са уговорили помежду си присъединението на Босна и Херцеговина, срещу което Русия е искала свободен проход на своите параходи през Дарданелите. Завеждат се преговори. Австрия отговаря: „Този въпрос засяга всички Велики сили – ние самички не можем да го решим; идете преговаряйте с европейските сили“. Завеждат се преговори, Изволски пътува из европейските столици, подготвя конференция да реши този въпрос, австрийските интереси се заплашват, защото анексията може да не се реализира. Тогава Австрия потърсва един помощник, който да й създаде прецедент да си реализира анексията на Босна и Херцеговина, преди руските планове да са узрели, защото те засягат един голям въпрос, с големи противници. И провъзгласяването на анексията, което трябваше да стане през м. октомври 1908 год., става няколко дена по-рано, като цял месец преди това цар Фердинанд отива във Виена, стои там цели седмици, г-н Малинов отива във Виена, стои цели седмици и, най-после, провъзгласяването на Независимостта се извършва един ден по-рано от анексията на Босна и Херцеговина.

Д-р Й. Фаденхехт: Съвсем случайно.

Хр. Кабакчиев: Вие може да мислите, че това е станало случайно, защото не познавате историческите събития. А г. Милюков ви пише, че историческата и причинната връзка между тези две събития е установена, г. Фаденхехт. Вие се смеете, но това не е достойно за един човек, който борави с науката. Аз се базирам на ваши авторитети, от които вие черпите наука, за да я преподавате на нас, студентите в университета, а когато тия авторитети говорят против вашите разбирания, вие ги тъпчете и се надсмивате над тях.

Независимостта, без съмнение, е едно дело, против което ние не се обявихме. Но за Независимостта на България Милюков казва следното: (Чете) „Националната политика на България е политика на пълно обединение, политика за присъединение на Македония и за възвръщане България в този състав, в който е била начертана в Санстефанския договор – възстановяване на „целокупна България“. Това беше политика на нацията й, преследвайки тая политика, България постоянно отклоняваше от себе си предивременното провъзгласяване на Независимостта, заради това, защото, именно оставайки васална“ – номинално само – „на Турция, тя стоеше много по-близо до Македония и нейните надежди за съединението й с Македония бяха много по-осъществими“.

И, казва се по-нататък: (Чете) „Но това, към което националната политика не се решаваше“ – т.е. по инспирация на австрийския империализъм, да провъзгласи Независимостта – „към това отдавна се стремеше династическата политика, с цел да укрепи династията и да приравни нейното положение с другите царски династии в Европа“. Това, което вие извършихте с Независимостта, това беше династическа политика, не национална политика. И в този въпрос, понеже го засягам, има не само връзка между замислите на австрийския империализъм, тук подчертани, и вашето „велико патриотическо дело“, но има и нещо друго. В чуждата преса вас ви питаха г.г. демократи, и вие не отговорихте: „Защо вие окупирахте железниците преди да се провъзгласи Независимостта“? Вие ще кажете, че сте го направили, да сте готови срещу Турция. Безопасността на Турция беше гарантирана заради туй, защото Независимостта беше уговорена между Русия и Австрия. Не от Турция се бояхте вие. Питаха ви в странство, вие се умълчахте. Вие окупирахте железниците преди България да бъде независима, за да има компанията по-големи претенции върху земята, върху която са построени, за да се плати на компанията два пъти повече отколкото би се платило по-късно, когато Независимостта правеше България свободна земя.

Г. Салабашев оценяваше линията на 22 милиона, а вие платихте 44 или 48 милиона лева. И цялото дело на Независимостта го свършихте с какво? Свършихте го с две славни дела: поставихте царската корона на династията и ...

С. Паприков: И се гордеем с това.

X. Кабакчиев: ... сключихте един договор с  Русия такъв, какъвто Персия сключва с Русия, и Мароко – с Франция. Вие се поставихте във финансова, във васална зависимост, взимайки пари от една държава; никоя самостоятелна държава не прави такъв заем, освен Персия и Мароко.

От друга страна, аз казах, г.г. народни представители, че русофилството не е монопол на русофилски партии, защото аз намирам, че и водителите на българския национализъм, неговите теоретици са го проявявали. Именно г. Симеон Радев в м. септември 1912 г. пише във в. „Воля“ за руската политика следното – след като изтъква каква е била досегашната политика на България спрямо Русия, той казва: (Чете) „Но стана след туй нещо твърде радостно за нас; Русия се отказа от съглашението си с Австрия и на 1908 г. Николай II се споразумя с английския крал върху въвеждането на автономия в Македония.“ – След като самата руска дипломация се отказа от един съюз, опасен за нашето национално бъдеще, и възприе становището на автономията, която е именно формулата на националистическата политика, можехме ли да бъдем още русофоби само затуй, че такава била традицията ни? Очевидно, теоретикът на българския национализъм и на либералната концентрация намираше още преди войната, че автономията на Македония можеше да се извоюва с подкрепата на Русия. Фактите доказаха, че съглашението, което г. Симеон Радев мислеше, че е скъсано, фактически се възстанови в събитията на войната, защото Австрия и Русия дойдоха фактически да се съгласят по най-важните събития: съгласиха се да отнемат Албания от Сърбия и да я образуват в автономна държава, съгласиха се с Букурещкия мир, най-после се съгласиха и с Цариградския мир, и се съгласиха така, че България не отиде по-далеч от Струма и Родопите, но дори остана по-на изток.

Министър-председател д-р В. Радославов: Има и едно особено мнение.

X. Кабакчиев: Особеното мнение, г. Радославов, изглежда, че ще си остане само особено мнение.

Министър-председател д-р В. Радославов. То е за българския народ да го знае.

Хр. Кабакчиев: Но, от друга страна, г.г. народни представители, ние виждаме русофилството, проповядано и от най-левите буржоазни партии, каквато е „широко-социалистическата“. (Общ смях). И аз моля господата от тая партия да имат добрината да изслушат, какво е казал г. Янко Сакъзов пред кореспондента на руския официоз „Россiя“ и как после той е обяснил във в. „Народ“ своя репортаж, своето интервю. Пред кореспондента на „Россiя“ той е заявил: (Чете) „Аз твърдо вярвам, че рано или късно България ще тръгне с Русия. Нашият народ не може да скъса кръвните връзки, които го свързват с неговата освободителка, към която го привличат всичките негови симпатии и интереси ... Ние трябва да съобразяваме своите интереси с руските... Нашият народ е предан на Русия от дълбочината на своето сърце и клони към нея“. Във в. „Народ“ брой 250 от 1913 г., Сакъзов, понеже го изобличихме, дава следното обяснение на своето интервю: (Чете) „Русия, която в много такива случаи се е явявала поддръжница на освободителното и самоопределителното движение на балканските народи, си е спечелила трайни симпатии в масите, които симпатии, даже и тогава, когато се показват със завоевателни и егоистични намерения, лесно не се разколебават. Но това не означава, че с доверието и на най-преданите хора и народи може да се злоупотребява. Ето защо, рано или късно, официална България трябва да съобрази своята политика с тая на българския народ“, с неговите русофилски вярвания и суеверия.

Г.г. народни представители! Това показва, че политическата отговорност, която, може-би, не ще се побере в параграфите на Конституцията и на наказателния закон, за да бъдат привлечени и съдени партии и лица, тая политическа отговорност за руската предателска политика в България се разпределя между всички буржоазни партии от крайните десни до крайните леви.

А. Ляпчев: Включително и широките.

Хр. Кабакчиев: Именно, и общоделците искам да кажа. Когато ние посочваме на тези факти, ние същевременно казваме, че от анкетната комисия трябва да бъдат привлечени да отговарят – ако не може това да стане с политическите влияния, както каза г. Сакъзов – известни политически дейци, които са прокарвали известни влияния и се явяват съучастници, насърчители на извършеното предателство, на извършените престъпления с българския народ.

Г. Сакъзов заяви, че вие не можете да теглите под съд политическите влияния. Съвършено вярно. Но, г.г. народни представители, аз имам при себе си дневниците от миналото XVI Народно събрание и в тези дневници аз намирам на стр. 68 следното заявление на г. Малинова: (Чете) „Г-да! Това са дребни закачки. – Повтарям, което е важното, че в съзнанието, че един широко-коалиционен кабинет е нужен, той бе формиран от мен“, и по-надолу посочва кой са влизали в тоя кабинет: Влайков, Янко Сакъзов и т.н. „Повече: – продължава – той пристъпи към работа – кабинетът – приготви първата, повтарям, телеграма, адресирана от името на държавния глава и неговото правителство до румънския държавен глава с приблизително следното съдържание: България желае да възстанови старите традиционни приятелски сношения с държавата на Ваше Величество; предложете си условията, за да турим край на онова, на което бяхме всички свидетели: румъните вървяха към София и т.н.“...

X. Бояджиев: Значи и този кабинет трябва да се обвинява.

X. Кабакчиев: Този кабинет, г.г. народни представители, с участието на левите партии отстъпя българска територия на Румъния. И ако вие, г-да от буржоазните партии, можете да дадете известни обяснения на тези събития, които ние ще разберем без да оправдаем, то един социалдемократ не – какво казвам? – един демократ в този момент да се яви в коронните съвети и да завърши своето съучастие с това, че се спасява династията на Фердинанда – не се позволи на румъните да влязат в София, да пленят династията му, – но България се разцепва, отстъпват се 300 хиляди българи на Румъния, това да го извърши един демократ, аз мисля, г-да, че такъв един демократ – не социалдемократ – би трябвало да бъде уловен за ухото и изправен пред съда, не пред Държавния съд, а пред народния съд, пред съда на работническата класа, за да отговаря, заедно с другите, за своите дела, за извършеното предателство спрямо българския народ.

Най-после, г.г. народни представители, аз трябва да се спра на едно престъпление, извършено от бившето правителство с въвеждането на цензурата. Чл. 79 от Конституцията гласи: (Чете) „Печатът е свободен, никаква цензура не се допуща, също и никакъв залог не се иска от писателите, издателите и печатарите“. Съгласно пък нашия закон за съденето на министрите, когато едно правителство наруши Конституцията, то е отговорно пред Държавния съд. Бившето правителство създаде тая цензура без специален закон в Народното събрание. То потъпка конституцията и с това извърши едно държавно престъпление. Истина е, че г. Теодоров през време на войната, запитван тук многократно, защо се търпи цензурата, заявява, че в България няма политическа цензура, а има военна цензура. Каква е тази военна цензура, вие ще видите от следните наставления, дадени от цензурното бюро до всичките редакции, включително, разбира се, редакцията на „Работнически вестник“. В пункт 8 от това постановление, което вие можете да прочетете, аз го държа на разположението ви, се казва: (Чете) „Не се позволяват статии или брошури, които искат спирането на войната или правят коментарии върху ползата и вредата от нея“. По-нататък, в п. 14: (Чете) „Не се позволява печатане на възвания, позиви за събрания, които са неприязнени към властта - или армията, или за спирането на войната“… „15. Не се позволява внасяне на вестници, картини и други печатни произведения, които имат за цел да подействуват отрицателно върху духа на армията и народа“. Аз ви питам, г.г. народни представители, тези постановления не засягат ли политическия печат; можете ли вие да прекарате една свободна мисъл при тези постановления на цензурата? Очевидно не можете. И едно доказателство, което ние ще представим в анкетната комисия, то са 50–60 броя от „Работнически вестник“, в които са унищожени чисто политически статии. И аз ще ви спомена, г.г. народни представители, една от тия статии, за да се характеризира всичкото, ще кажа аз – безсилен съм да употребя по-силна дума – безумие на това, което вършеха българските управници в онзи момент. В първите дни на месец май ние пишем една статия във вестника съвършено обективна, в която казваме на буржоазията и монархизма, че примерът на Прусия не е същият с България. Помнете, че когато Прусия извърши обединението на германските държавици, тя броеше 25 милиона население, а останалите държавици брояха само 16 милиона население. Помнете, че Прусия беше една държава индустриално много по-развита от другите държави и като такава, чрез своето надмощие, тя сполучи да извърши обединението. Но помнете, казвахме ние по-нататък, че според данните, които в същото време г. Кирил Попов, директорът на статистиката, печаташе във в. „Echo de Bulgarie“, българският народ на Балканите брои всичко 5 милиона население, а както знаете, България преди войната имаше 4 300 000. Помнете, че вие имате около вас си 23 милиона души население на Балканския полуостров. Мислите ли вие, че България, тая малка България, която съставлява 1/4–1/5 от силата на Балканския полуостров, е в състояние да извоюва своята хегемония на Балканите и да я наложи на всички свои съседи. Ние питахме в тая статия: „Вие, г-да патриоти, не тласкате ли бившите съюзници на България да се сплотят в една коалиция срещу българската буржоазия и българския монархизъм, които бяха зинали да налапат половината от Балканския полуостров?“ Историческите събития се определят от съотношението на силите. Ние казахме, че историческите сили на България и на българския народ не са достатъчни да завладее и задържи хегемонията на Балканите. И тая невинна статия с научни данни, и тя беше стъпкана под тежкия ботуш на джандармската цензура. И след това г. Малинов казва: че общественото мнение това, че общественото мнение онова. Да, общественото мнение на буржоазията се ширеше по булевардните вестници и по вашата партийна преса, но мнението на работническата класа вие го потъпкахте, вие го задушихте, за да дойде днес историята да даде право на нас и да хвърли едно позорно петно върху вас, които създадохте цензурата и я подържахте. В Сърбия и Гърция нямаше цензура и те спечелиха. Вие останахте излъгани, въпреки вашата насилническа политика над българския народ. Какво щеше да ви повреди да оставите да се изкаже тази истина? Щеше ли тя да спре вашата политика? Не, но тук се вижда престъпността на българските властници. И ние ще докажем пред анкетата със свидетели от телеграфо-пощенското ведомство, как г. Гешов е бил в телеграфни съобщения със Савова за давленията върху „Работнически вестник“, и как по искането на г. Савова, той спря внасянето на нашия вестник в новите земи. Впрочем, тук се изнесе, разкри един факт, че, по искането на Гешова, Главната квартира в един момент заповядваше да се държи пресата войнствено и в друг момент да се държи невойнствено. Значи, нямаше обществено мнение, имаше юмрук, нямаше разум, а имаше робско мълчание, имаше безумието на жълтата булевардна преса, инспирирана от Софийското комендантство, по заповед на генерал Савова. (Ръкопляскане от крайната левица). Всеки ден звънецът в редакцията дрънкаше и викаше редактора пред някакъв си плац-адютант, който с камшик в ръка казваше, какво ще пишете и какво не можете да пишете. Ето ви обществено мнение!

Г. Кирков: Той управляваше общественото мнение в България.

Д. Благоев: Нищо не трябваше да пишат за Гешов.

Хр. Кабакчиев: Г.г. народни представители! Понеже мен ми остава малко време и аз нямам намерение да прескачам – може-би, само с няколко минути да прескоча определеното време – най-после, като завършвам, без да претендирам, че съм изчерпал данните, които са вече едни улики за престъпленията на известни правителства и политически дейци, без да считам, че съм изчерпал тези данни, като ги изтъквам, за да служат като насока, в която ще се движи анкетата, без по-нататък да считам, че съм изчерпил големите политически въпроси за причините на войната, и политиката, в която България днес трябва да се движи, защото всичко това ще бъде предмет на други разисквания, където, може би, и на мен, и във всеки случай на нашата група, ще се отдаде случай да се изкажем, аз ще премина, за да завърша своите бележки тук – и това ще бъде политическата част от моите бележки – като разкрия това, което радикалдемократите и общоделците вършиха преди първата и преди втората войни. И аз ги моля от елементарна коректност, която трябва да пазим тук, да бъдат спокойни. Аз нося собствените техни органи и ще ги дам на разположението им да ги четат.

Г.г. радикалите казаха тук, че преди войната с Турция те са били против войната. Истина, че у тях има резолюция на конгрес и програма, където се казва, че са за мирното разрешение на Македонския въпрос. Има и митинги по туй време нейде, където пак са вземали такива резолюции, обаче, от какъв характер е това тяхно държане, се вижда от следния факт. На 28 юни 1912 год., „Радикал“ като коментира една статия на в. „Мир“, където се казва: „Време е вече сама Европа да се погрижи за реда и тишината на Турската империя и че, ако и тоя път българите не бъдат чути, те сами, със сила, ще осъществят своите мечти“, „Радикал“ прибавя и (Чете) „По-интересно е да се знае, дали думите ще бъдат последвани от дела. Ние сме научени на войнствени декларации, които поради намесата на държавния глава, бидоха съпроводени от дела, които се намираха в пълно противоречие с тия декларации“. „Радикал“ е недоволен от декларациите на в. „Мир“ и казва: „Вие се заканвате на Турция, но вие трябва да отидете по-нататьк и да изпълните вашите закани“. Още по-близо до войната, на 4 август в. „Радикал“ пише една статия, в която се казва: (Чете) „Клането в Кочани, освен това, накара свободния български народ да почувствува дълбоко, че той дълго и предълго време се е бавил да изпълни своя човешки и братски дълг спрямо своите сънародници в Македония и Одринско. В тоя момент свободният български народ почувствува, че свещен дълг го зове да употреби своята сила, за да се създадат за неговите сънародници в Турция условия за правов ред“. Да употреби сила – между държавите силата се употребява чрез война. Най-после на 18 август 1912 год. същият в. „Радикал“ пише: (Чете) „Общественото мнение на запад е в полза на македонската кауза. Също и в Русия. Турция е в анархия. Всичко, въобще, благоприятствува, за да заяви българското правителство, че то държи за час по-скорошното прилагане постановлението на Берлинския договор, защото инак“ – тук е курсив на вестника – „то не ще бъде в положение да спре народното негодувание, което взема опасни размери и застрашава страната“. Ако това не е насърчаване на войната, г.г. народни представители, аз не зная кое е насърчаване.

По-нататък, след обявяването на войната, в. „Народна воля“ от 29 май 1913 г. пише: – това е преди Междусъюзническата война – (Чете) „Опитността ни показва, че най-ефикасният аргумент за това“ – за уреждане отношенията между съюзниците – „остава все пак българската армия. С две думи: енергично и немедлено действуване“. На 3 юни с.г. тонът се повишава и в. „Народна воля“ пише: (Чете) „Никой няма основание да се съмнява в това, че ако стане необходимо, той с пълна готовност ще продължи освободителната война, за да изтръгне от новото тежко иго нашите братя в Македония“. Ще продължават освободителната война, т.е. ще воюват със сърбите и гърците. На 5 юни същият орган пише: (Чете) „Всяко допущане на протакания и на дипломатически сплетни, на предложения и контрапредложения, на разни подигравателни ноти за демобилизация и др.т., е престъпно. Не по-късно от края на тая седмица трябва нашето правителство да получи гаранции за мирно разрешение на споровете, или пък да обяви войната“. Радикалдемократите не дадоха срок до 16 юни, те дадоха до 11 юни!

Следователно, и Радикалдемократическата партия носи тежката отговорност за първата и втората войни. Имайте, прочее, доблестта да се наредите наедно с другите партии и да поемете отговорността за последиците от войната.

От тази трибуна, г.г. народни представители, г. Сакъзов ви посочи няколко статии, в които се пише против войната. Истина е, че във в. „Народ“ има статии, в които се пише против войната, но истина е, така също, че във в. „Народ“ има статии, в които се пише и за войната. И ако ние изобличаваме общоделската партия, изобличаваме я заради туй, защото е лицемерна; пред работническата класа си туря социалистическа маска, а пред буржоазията се явява с патриотически тежнения, за да може да получи властта от нея и да сподели облагите от днешното общество заедно с нея.

Вие днес, г. Сакъзов, приказвате за балканска федерация, обаче вие в 1910 год., в немското списание „Der Kampf“ писахте една статия, точния превод на която аз имам тук на ръце, и в която статия вие наричате балканската федерация една изкуствена и утопична идея.

Но не е само в немското списание това. На 1 септември 1912 г. в уводната статия на в. „Народ“, който аз държа тук, се пишеше следното: (Чете) „Защото да предлагаш“ – казва в. „Народ“ – „социалистически федерации и републики в настоящия момент на Балканите, да смяташ, че с пратената връзка от „единствения“ „Работнически Вестник“ в Кочани, ще се отпочне жестоката освободителна класова борба, която ще подари свободата на народите в Турция, това е равно с едно черковно средство, което учи: „търпи и ще си спасиш душата“! Подиграва се общоделската партия с балканската федерация. На 6 септември 1912 год. в-к „Народ“ пише: – туй е статия подписана от г. Сакъзова – (Чете) „Днес, благодарение на изменилите се обстоятелства, четирите тия държавици – България, Сърбия, Черна Гора и Гърция, са в състояние да схванат ползите от едно съглашение и да действуват съобразно с интересите си. Създаденото от Турция невъзможно положение на Балканите и решителността на българските обществени представители и на официална България да се застъпят смело за интересите на страдащите населения, дава и задачата на това балканско съглашение.

Дали сега не е моментът, щото тези действителни представители на балканските населения, да поискат от своя неблагоразумен съсед, който нито сам може да тури ред в държавата си, нито пък оставя живущите у него чужди националности да се уреждат, да направи насила това, което всички околни държави са направили, да създаде условия за един модерен граждански живот“? Това е насърчение на войната на Балканския съюз против Турция.

Най-после, г.г. народни представители, на 25 януари в уводна статия във в. „Народ“ под заглавие „Кому остава Македония“, г. Сакъзов се терзае от мисълта не за балканската федерация, а за това, дали Македония ще бъде присъединена към България или към Сърбия, т.е. той се терзае от онази мисъл, която терзае българската буржоазия в продължение на 35 години.

Най-после, г.г. народни представители, ще завърша с това, като обясня защо г. Сакъзов, защо широкосоциалистическата партия не обича да поеме отговорността за своите дела и за своята политика, тъй както трябва да я поемат всички буржоазни партии. В миналото Народно събрание той е държал тук една реч, която отпосле той преведе на немски и напечата в бюлетина на Международното социалистическо бюро. Той твърди, че тази реч е предадена там в съкратен вид. В края на тази реч се казва: „Ние протестираме против досегашното управление на България, ние протестираме и срещу неотговорния фактор у нас, който ни е довел до тази сляпа улица“. България се намира пред война, Я. Сакъзов протестира против неотговорния фактор и против досегашното управление, той не протестира против войната, която се е надвесила над България. Обаче в бюлетина на Международното социалистическо бюро, Янко Сакъзов, който твърди, че съкращава своята реч, е намерил за нужно да прибави следния текст на немски...

Я. Сакъзов: И още против едно нещо съм протестирал.

X. Кабакчиев: (Чете) „Wir protestieren hoch gegen den von Jhnen vorbereitenden Krieg, gegen die Menschenschlachterei“. „Ние протестираме високо против подготвената от вас война, ние протестираме против подготвената от вас човешка касапница“. Вие съкратихте речта си, обаче, вие прибавихте една фалшификация в нея!

Я. Сакъзов: Аз изказах тия думи, но в гюрултията не са чути.

X. Кабакчиев: Защо го правихте това? Защото и пред работническата класа и пред Интернационала имате интерес да носите социалистическа маска.

Г.г. народни представители! Аз свърших. Анкетата, която нашата партия предлага, трябва да бъде една обширна и изчерпателна анкета. Нека анкетьорите намерят отговорните правителства и отговорните лица: ние в това ще ги поддържаме с всичките наши сили. Нека онези, които са нарушавали параграфите на конституцията, онези правителства, онези дейци и онези дела, които могат да се уловят в параграфите на законите, да бъдат съдени. Но същевременно ние искаме, щото тази анкета да засегне политическата отговорност – на партиите, защото тази втора цел на анкетата е най-важната, тя е, която ще преживее осъдените личности, която ще остане един паметник за поучение на българския народ и на балканските народи! (Ръкопляскане от крайната левица).

Публ. в Парламентарна библиотека № 1. Балканската война и социалдемокрацията. Три социалдемократически речи в Народното събрание. София, 1915 г., с. 60-96.