ЕДИН ОТ МАЛКОТО РУСКИ ГЛАСОВЕ В ЗАЩИТА НА БЪЛГАРИЯ СРЕЩУ СРЪБСКОТО ВЕРОЛОМСТВО ПРЕЗ 1885 Г.

След Съединението на Източна Румелия с Княжество България на 6 септември 1885 г., станало без благословията на Русия император Александър III нарежда всички руски офицери, намиращи се в двете Българии да напуснат и да се завърнат в Русия. Започва и подготовката за свалянето на българския княз Александър Батенберг и скъсването на дипломатическите отношения. На българската граница стоят струпани турски войски, в готовност да предприемат военни действия срещу съединена България. В тази взривоопасна ситуация, непредизвикана от българска страна България е нападната в гръб от Сърбия. Крал-Милановата дипломация оправдава сръбското вероломство с това, че България е нарушила Берлинския договор и тя се впуска в тази авантюра в ролята на жандарм на Великите сили, целяща да възстанови статуквото. През 1913 г. съседна Румъния ще повтори сръбското вероломство, също с оправданието, че е нарушено статуквото и равновесието на силите на Балканите от България.

 

Русия мълчаливо наблюдава развитието на събитията с надеждата, че непослушната България ще бъде най-после наказана. От Великите сили единствено Англия изказва публично своята подкрепа за Съединението, докато останалите наблюдават внимателно ставащото на Балканите, но не предприемат никакви стъпки за възстановяването на положението преди 6 септември. Турция също не се решава да предприеме военни действия срещу страната ни. Единствено Сърбия предприема удар в гръб срещу България, подтиквана от Австро-Унгария, но и с мълчаливото съгласие на Русия. Тук трябва да напомним един често изпускан факт, че Сърбия само преди няколко години беше успяла да придобие с руска благословия, но и със съгласието на Великите сили значителна територия, включваща двата големи български окръга – Нишки и Пиротски с цялата територия в района на Българска Морава, и българските градове Кладово, Зайчар, Извор, Княжевац, Алексинац, Лесковац и Враня, като все повече и повече нарастват и апетитите й и към Трънско, Видинско, а и към цяла Македония.

Крал Милан Обренович

За съвсем кратко време българските войски успяват не само да отблъснат нищо непредизвикания сръбски агресор отвъд границата, но и минават в стремително настъпление на сръбска територия. Българите в Нишко и Пиротско не скриват радостта си при посрещането на българските войски. За това те жестоко ще заплатят след приключването на войната. Но в този момент Сърбия е изправена пред опасността българските войски не само да стигнат много бързо до Белград, но и да бъде принудена да върне и преди заграбените български земи. Виенските покровители и съюзници на в това престъпление виждайки опасността, пред която е изправена Сърбия отправят ултиматум до България, че ако българското настъпление продължи нашите войски ще срещнат вече пред себе си австро-унгарски войски. След обявеното примирие започват преговори между двете страни в Букурещ, като българската делегация се води от турски паша, тъй като страната ни все още е васална. Тези преговори се водят успоредно с водените българо-турски преговори в Цариград в Топхането, за признаване на Съединението. Известно е как завършват преговорите в Букурещ, макар че България е победителка в тая война. В края на краищата победената Сърбия понася само морални щети, като агресор. Подписаният мирен договор на 19 февруари / 3 март 1886 г. има следното съдържание: „Договор за мир по повод обявената от Сърбия на България война на 2/14 ноември, 6 часа сутринта 1885 година. Сключен между България и Сърбия с участието на представителя на Султана, като Сюзерен, на 19 февруари (3 март) 1886 година в Букурещ. Ратифициран на 5/18 март 1886 година.

Член единствен. Помежду Кралство Сърбия и Княжество България се възстановява мир от деня на подписвание настоящия договор. Настоящият Акт ще се ратифицира и ратификациите ще бъдат разменени в Букурещ в срок от петнадесет деня или по-скоро, ако това е възможно.“

По време на военните действия в населената със значително число българи Одеса започват да излизат очерци, под формата на 7 датирани писма в местния вестник „Одеский вестник“. Авторът им е Иван Степанич Иванов. В този момент когато официалната руска дипломация развива дейност срещу българското съединение и избягва да взема отношение по сръбската агресия един честен руски глас взима страната на българите, като прави исторически преглед на сръбските вероломства срещу България, настоявайки не само сръбският агресор да бъде сурово наказан, но и Сърбия да бъде принудена да върне и преди заграбените български земи. В писмата авторът им се спира и на българската помощ оказана на Сърбия, както по времето на двете български легии, така и по времето на Сръбско-турската война (1876). Писмата до вестника на Ив. Ст. Иванов първоначално са издадени на руски език в отделна книжка. Тя още тогава е забелязана от българската общественост и за съвсем кратко време претърпява две самостоятелни български издания през 1886 г. в преводи на Моско Москов и на С. Н. Самсаров, първото отпечатано в Търново от Скопоречатницата и книжарницата на П. Хаджипанайотов, а второто в Печатницата на вестник „Българско знаме“ в Сливен.

Сега ви предлагам да се запознаете с текста на първия превод на М. Москов, който както ще забележите има редица недостатъци, като преводача е използвал голямо число русизми, а се срещат и не малко правописни грешки. Някои от най-явните правописни грешки съм коригирал, като е отчасти нормализиран само остарелия вече буквопис.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ИВАН СТЕПАНИЧ ИВАНОВ
СЪРБИЯ И БЪЛГАРИЯ ОТ ВРЕМЕТО НА ВЪСТОЧНО-РУМЕЛИЙСКИЯ ПРЕВРАТ НА 6 СЕПТЕМВРИ 1885 Г.

I.

Кишинев, 10 октомврий.

Над България, която пред 7 години, после петвековното робство се озари с лучите на политическата свобода, изпечелена с потоците на руска кръв, се готвят да пукнат гранати и то по-скоро от ръцете на братския народ, а не от вековните неприятели – турците. Сърбите точат зъби на българите в това време, когато турците се готвят да се помирят с тях и да признаят като станал факт Румелийският въпрос. Какво трябва на тези самохвалци и от какво са се разярили тъй на българите? Духът на враждата и на користта – ето какво раснала страстта на сърбите. На тях не се нрави обединението на техните братя, конто са страдали пет столетия под турското владичество. В това обединение сърбите видят нарушение на равновесието на Балканския полуостров и се готвят да навлязат в България. На тях се мярка и Видинският окръг. Защо сърбите не се стремят към обединение там гдето има елемент за това? Защо тия не търсят своята идеална Стара Сърбия там, гдето има някои признаци на това, което на техния език не престава да се нарича Стара Сърбия, а плашат да навлязат в чужда територия и да направят насилствено заграбване!

Обединената България ще стане по-силна от нас, казват сърбите, като забравят, че България е била и ще бъде всякога по-силна от Сърбия във всяко отношение. Но неравенството на една страна не дава право на друга да се усилва на нейна сметка. Даже с преправянето на европейската карта не е възможно да се достигне идеалното равенство. Сърбите можаха да се сравнят с българите само при едно условие, именно: ако те можаха да заграбят от тях известна част нравствено качество. Отличителната черта на сърбите е чрезмерното самохвалство и някои свойства, които произтичат от това. Но доброто увеличение на сръбската територия щеше да бъде нейното присъединение към Босна и Херцеговина, което впрочем отколе е в идеята на Австро-Венгрия и не подлежи на съмнение, че при по-нататъшното известно направление на Сърбия, тази идея ще се осъществи. Не без задни мисли Австро-Венгрия тъй усредно реализира сръбските заеми и тъй безпардонно блъска Сърбия във видима пропаст – към война с България. Благодарение на Берлинския конгрес, на който Австро-Венгрия особено се разпиняше за Сърбия, към тази последната се присъединиха два българска окръга – Нишкий и Пиротский, в които сърбите господствуваха в продължение на Руската освободителна войска и окупация и ограбиха българите, като ги принуждаваха със сила да подпишат от по-рано приготвените адреси уж, че те желаят да се присъединят към Сърбия. Сега Сърбия, като е поставила на българската граница 15 свои полкове, мисли с това да земне нещо от българите. Но това ще бъде най-опасната игра, която сърбите захващат с българите. Трудно е да се предскаже до какво може да дойде кръвопролитието между сърбите и българите, ако само се възгори между тях война. Тя на пусто не ще се свърши, ако разбира се Европа допусне до това. Или Видинският окръг ще премини към Сърбия, или пак България ще си земне земаните от нея нейни два окръга – Нишкий и Пиротский, а може и тази територия, която още по-рано до това Сърбия присъедини към себе си. Сърбите не са страшни за българите, които знаят тяхното самохвалство по-рано от тяхната война с турците в 1876 г., когато руските и българските доброволци с гърди стояха против настъплението на турците, а храбрите сърби търсеха срамни средства – да избягат от страна и да попаднат с нарочно повредени членове в болницата. Полковник Хорватович като имал предвид бяганието на сърбите от неговата команда при настъпването на турците, не намирал друго средство да ги задържи, освен да стреля на батальона отзад. Това е факт. Ето с такава войска М. Г. Черняев мислеше да завоюва Турция в 1876 г., когато му явно противодействуваха и много сръбски щтат. офицери. - Като дойде до Бабина глава, Черняев видя с кого има работа и се убеди, че не само той в три похода, както той дотогава уверяваше, не ще дойде до София, но не ще удържи и Бабина глава и ако не бяха руските и българските доброволци, които задържаха турците под Друниш и ако не беше силното слово на Великият Господар-Освободител да възпре настъпването на турците, то Белград щеше да бъде опустошен до основите от турците. Тези самите българи, на които сърбите тъй злобно точат зъби, всякога са се отнасяли към тях дружелюбно. Това доказва тяхното участие в освобождението на Белград от турците в 1861 год., когато българският легион под предводителството на най-добрият патриот и известен писател Раковский отчаяно се би с турците и избави белградската крепост, а в 1876 г. 4 хиляди български доброволци под предводителството на най-добрите свой български войводи отидоха да защищават Сърбия и храбро се биха против турците под Алексинац и Друниш.

А как сърбите са отнесоха към тях после свършването на войната? Както в 1861 г. тъй и в 1876 г. всичките тези доброволци бяха изгонени из Сърбия почти голи. А в 1876 г. когато отидоха много български доброволци да защищават Сърбия беше предложено на Ристича, тогавашният сръбски премиер да състави Български комитет за приемвание на тези доброволци и да им доставя нужното, той каза, че е съгласен, но в този комитет да участвуват 11 сърби, а един само българин. Че сърбите всякога са мразели българите – това отколе е известно на последните. Сърбите само тези са обичали, които, за да им угодят, се съглашавали да се наричат старо-сърби. Още в 1876 в едно от писмата си аз казах, че ако е осъдено на България да стане господарство, то първата война, която ще им се случи да има – това ще бъде войната със Сърбия. Но както и да гледат един на други сърбите и българите, Европа не трябва да допусне безсмисленото кръвопролитие между тях. Силното слово на Царя Освободителя възпря движението на турците към Белград в 1876, сега пък самото слово на Русия ще възпре злите замисли и на недружелюбните сърби на отношение към българите. Повиканата към политический живот България от Русия всякога ще си остане нейно дете, вярно покорно и благодарно.

 

II.

20 октомврий.

Сръбската 80 или 100 хиляди армия все още стои под Ниш, но повидимому, нейният прах не е този, какъвто се показваше в началото на нейната мобилизация. Ентусиазма на сърбите хвана да се заменяна с друго, не съвсем спокойно чувство от тогава, когато на сръбската граница хвана да се приближава българска въоръжена сила. Само от това време крал Милан хвана по-сериозно да обмисля грозните последствия на предприетият от него смел поход против България. Но с нищо не ще умият политическите сръбски хора това такова петно, което те наложиха на историята на своята страна. Техният постъпък относително България е по-голям от всяко беззаконие. Превратът на 6 септемврий в Пловдив не може да служи за причина към такива враждебни действия от тяхна страна, защото възстановлението на Бълканския полуостров на това или друго statu quo съставлява право на тези велики държави, които подписаха Берлинският трактат, а не на сръбското правителство. Сърбия можеше да се стреми към своето усиление да завземе тази част от Турция, която тя нарича своя Стара Сърбия. Ако пък сръбските политическите хора са се опълчили против България от чувства на дълбоко уважение към „свещенният Берлински трактат“, то защо те не отправиха своята 80 хилядна армия против Турция за нарушението на този трактат, кога последната не изпълни възложените на нея обязаности по отношение към Македония или против Австро-Венгрия, която наруши този свещен трактат с присвоението към себе си цели две области – Босна и Герцеговина? Сега е очевидно, че българите не ще гледат спокойно на тези заплашвания. Само заповед чакат да престъпят мъжествено към въоръжена защита. Портата даде възможност на българското правителство да преведе част от своите войски от Румелия и да ги прати на сръбската граница, а след. то разполага за в настоящето време възможност да стъпи в бой със сърбите, които не се засрамиха да го повикат към братоубийствена война. Ако поставената под Ниш 80 или 100 хилядна сръбска армия не много е по-добра от тази стохилядна армия, с която генерал Черняев намисли в 1876 год. да отиди до София в три прохода, а после вече под Бабина глава захвана да се побойва чтото турците да не пресекат пътя ако разбиеха сръбският полководец Лешанина, който се намираше на левият фланг, то от рано може да се предвиди изхода на смелият крал Миланов поход. Каква участ ще постигни едната или другата воююща страна, ще покаже недалечното бъдеще. Сега е на лице този факт, че сръбската армия отколе вече стои застрашително под Ниш, а България оставена на себе си, мъжествено се е зела със своите собствени сили да защити това, което им е подарено от освободителката Русия и което е санкционирано от този свещен Берлински трактат, за запазването на когото тъй грозно сега се е опълчила Сърбия против България, – тази последната се е зела геройски да защити своята цялост и честта на нацията против грозните сърби. В настоящето време в България по тази и в по другата страна на Балканите от юноша до възрастни, т.е. от 18 г. до 45 годишна възраст, без различие на звание – селяни, учители, адвокати, бивши министри – всичките вече стоят под оръжие. Пътищата и полетата са покрити с маса от регулирана войска, опълченци и доброволци, които отиват към сръбската граница да посрещнат не добрите гости братя сърби, на които политическите хора се ги опълчили против българите. Българските земи, които ся оставени сега без всяко обработване, на които даже плодовете на тази година не са събрани като напр. кукуруз, грозде, изображават в настоящето време такова движение и въодушевление, каквото отдавно тям не се е видяло. Като се съди но общият ентусиазъм с когато се одушевлени даже и турците, които формируват свои отряди, българите са се решили всичкото да поставят на картата за своята чест и свобода. Между България и Сърбия е изровена от политическите сръбски хора, пропаст, която разкъса връзките на родствената взаимност. Между тези два народа стана тази същата – Елзас-Лотарингия. Кой истински християнин не ще се наскърби, като види това братоубийствено положение, което тези два, народа ще бъдат обязани на крал Милана и на неговите политически управители?

На кога е идвало в ума, че Сърбия някога ще обърне своето оръжие против своите братя? Да, трудно беше да се повярва, че безобразията на сръбските политици ще надмине всяко вероятие. В тях на пръв план е политическите интриги. С какво друго, освен това, може се обясни известния маньовър на крал Милана, които провъзгласи че уж българският княз му писал и му предлагал съюз против Турция? Интригите всякога са служили като оръдие за слабите, но работата е в това, че те всякога са изплавали над чистата вода. В този маньовър крал Милан, без съмнение, е мислил, да въоръжи Портата против България, но на него тя малко обърна внимание.

 

III.

28 Октомврий.

Има съмнение, че първокласните европейски държави, като се съди по явните техни взглядове на Българският въпрос, щяха да признаят и санкционират Съединението на Румелийската България със Северната, ако не бяха се показали сърбите и гърците със своите безсмисления териториални искания. Само като има предвид безобразията, особено на Сърбия, която е изумила европейският мир със способностите на своите политически хора към лъжата и интригите. Европа е поставена в такава необходимост да реши Българския въпрос, може би далеч не в ползата на българския народ. Европа, може да се каже сега е принудена да върви против своето убеждение и желание, именно: отново да раздели България на две половини, за да поддържа целостта на Берлинския трактат, а на дело да отблъсни братоубийствената война на Балканския полуостров. Това самото разделение на България на две половини в 1878 година беше плод на неблагоразположението против Русия на известните държави от тяхната завист към успеха на руското оръжие и от желание да парализират влиянието на тази освободителна държава на Балканския полуостров, сега пък разделят на две половини тази самата България от необходимост за поддържането на мира, когото застрашават Сърбия и Гърция. На исканията на Сърбия можеше и да не се обърне внимание, защото те изтичат из фантазията на сръбските политически хора. В българските земи няма нищо сръбско, а напротив, Сърбия е взела български земи като окръзите Пиротский, Нишкий и други части, тъй щото ако работата доде до решението на териториалния въпрос, то границите на България трябва да бъдат пренесени зад Кладово, Зайчар, Големият Извор, Княжевец, Баня и Алексинец. Но сега работата е поставена тъй, чтото първокласните държави трябва да искат изход във възстановлението Statu quo ante в Южна България колкото и да е печално такова отношение към българския народ, за когото такова решение е най-голямо наказание, но все така с него можехме се помири, ако искреността въодушевляваше всичките държави в техният общ концерт. Но за съжаления, отношението на първокласните държави към положението на работите на Балканския полуостров далеч не се еднакви. Русия, напр., като са съгласи да възстанови Statu quo ante без да се гледа на това че такова положение отива на разрез с нейните вековни традиции, очевидно, с това тя искаше да покаже пред държавите, които се установили този трактат, ново доказателство на своето честно отношение към този договор. Такова често отношение към този трактат, Русия още по вече потвърди с повикванието на своите офицери из България, с което тази бедна страна значително отслабна в военно отношение. Защо тай честно не се отнася Австро-Венгрия към положението на Балканският полуостров? Защо тази държава оказва материална поддържа когато от българин се иска нейното възвръщане към успокоителният порядък и в такова време когато Сърбия изтегли всичките свои военни сили на българските граници и от минута на минута я заплашва да навлезе в нейните предели, да заграби нейните части, български земи и пр. Такова отношение на Австро-Венгрия се представя толкова повече нелегално (незаконно) от точка зрение на между народните трактати, ако се земне в съображение, че целостта и неприкосновеността на България е гарантирана от този същия Берлински трактат, в силата на когото това младо господарство се намира под покровителството на всичките държави, подобно на това, както под тяхното покровителството се намираше Сърбия преди няколко време. Но беки такава една кривачка каквато е Сърбия, щеше да стане тъй напротив, да плаши първокласните държави едва ли не с цел заграбване на всичката България, която тя е готова да счита за Стара Сърбия, ако само тези държави не възстановят statu quo ante в Южна България, даже с гаранция неповтарянето на подобна събития, и пр. Заплашванията на Сърбия без поддържката на Австро-Венгрия щеше да възбуди само един смях. Тъй тя застрашаваше и Турция, като захващаше с нея славната война в 1876 год. защото се надяваше на помощта на Русия, която и оказа като проводи доброволци и маса пари, а най-главното, че в минутата на опасността да изгуби и самият Белград, силното слове на покойния господар не закъсня да установи по нататъшното движение на грозните турци. Ако Австро-Венгрия искрено действуваше по въпроса за умиротворението на Балканския полуостров, то може да се каже, че крал Милан сега не щеше да разиграва роля на храбър главнокомандующи на сръбската армия под Ниш, а щеше да се предава и до сега на любимите си развлечения нейде във Виена или в други градища на Австро-Венгрия. Един добър но внушителен съвет на една Австро-Венгрия, щеше да бъде съвършена армия към мирните жилища. Но такова желание няма в Австро-Венгрия и затова сръбската армия седи под Ниш и плаши по минутно да навлезе в България, която застрашава с публикуване на плановите на срамната война. Очевидно е че сега на българската граница стои не сръбска армия, а австро-венгерски авангарди. Но в такъв случай на този авангард трябва противодействие защото той заплашва с опасност не само една Българин, а общият мир. За съжаление, в сегашния маньовър на Австро-Венгрия тъй също се забелязва голямо умение от нейна страна да се ползува с бъркотиите за достигането на своите цели. Австро-Венгрия сега стои на своят път към Солун. Като раздразня Сърбия и България и с това като отвлича крал Милана от тази страна, гдето на него се следваше да търси увеличанието на своята територия, като напр. от Босна и Херцеговина и Стара Сърбия, Австро-Венгрия много успешно върви към своята цел – към Егейското море, а колкото е по-слаба България, толкова доскоро тази ловка държава ще извърши своята мисия на Балканския полуостров. При такива свободни действия на Австро-Венгрия на Балканския полуостров, гдето тя не среща никаква затруднения, за никога не ще бъде чудо, ако в не далечно бъдеще към нейният двоен титул се прибавят още два-три като напр. Австро-Венгро-Сърби-Македоння или пак нещо като юго-западна империя. Една само голяма България може да стане на пътя на Австо-Венгрия на Балканския полуостров, но България она е много слаба за това, чтото някога да може да бъде такова противодействие на тази в голяма степен велика държава, която тъй успешно върви към своята славянозация.

Австро-Венгрия, ще извърши чудеса на Балканския полуостров, ако само се продължи честното отношение на другите държави към положението на работите. Само един добър, но строго внушителен съвет на крал Милана да върне храбрите си войски назад, може да лиши Австро-Венгрия от възможността да иде към Солун.

 

IV.

10 ноемврий.

Вероломното и по характера си, разбойническо навлизаше във 2 ноемврий на сръбската армия в пределите на беззащитната България, в това време, когато всичките й въоръжени и при това слаби сили, се намираха във Въсточната България, за да я защитят от турците, е най-варварски постъпък, към извършването на когото са помагали от една страна – равнодушната конференция, а от друга – тези обвинения, които се сипеха на българите за преврата на 6 септемврий в Пловдив. Само като имаше предвид двусмисленото отношение към положението на работите на Балканския полуостров на едните и малодушното на другите главнокомандующият на сръбската армия се осмели да се надсмее над константинополския ареопаг. Но ако този ареопаг можеше без да повреди интересите и самолюбието на тези държави, които той представлява, да пренесе такова подсмиване над себе си на крал Милана, то как той ще допусне такова зверско настъпване на 80 хилядна гладна сръбска армия в самата дълбочина на тази страна? Где са се дянали тези славянски авторитети, които подготвиха войната на 1877 г. които се бориха за тази, създадена от Русия България, която сега е хвърлена на изядането на зверовете и на извършването сега на нейните предни варварство? тези авторитети гледат съвършено равнодушно. Но ако политическите комбинации, проектирани в немските дипломатически сфери не позволиха на Росия да приемне активно участие в съдбата на България, то какво я задържа от изпълнението на християнският дълг –изпроваждание напр. помощ в обществото на Червеният кръст в България? Там на военните полета сега се търкалят без медицинска помощ, без топли дрехи, без храна и пр. бедни български ранени войници и те нямат на кого да подават ръка за помощ. Тези хора, които са дадени на разграбването на гладната, хищническа сръбска армия, изпитват такива страдания, до каквито не са биле допуснати даже и турците в никаква тяхна война, защото им са се проваждали медицински и санитарни средства и пособия от много европейски страни, а бедната България в това варварско навлизане в нейните предели на този жесток неприятел от никого нищо не получава. За ума е непостижимо от какво е произлязло това безучастно отношение към тази страна! ... Не само в България, но и в цялата Русия на първото време на преврата никой почти не се съмняваше, че Русия ще се възползува от това събитие, за да осъществи своята идея, тази именно задача, към която се е готвила толкова векове и за което е положено безчислено множество жертви. Сега бъркотиите до такава степен са се умножили, чтото много мислят че даже едно просто помагане в България за бедните ранени български войски не ще има предвид. На никого в главата не можеше дойде мисъл, че някога недоразуменията ще родят такива печални резултати. Освободената от Русия България от вековното робство, която България не е преставала да вярва в силата на своята освободителница, като е гледала в нея една своя опора, сега е оставена сама, – на разграбването на неприятеля. Както и да е, но никога България не ще престане да вярва в доброжелателството на своята велика благодетелница. В нея от давно българският народ е видял своята единствена спасителница и никога той не ще престане да счита своята съдба съединена с Русия. Може да се каже, че от всичките славянски племена – българският народ е най-близкият на Русия, е предаден на нея и е изпълнен с най-дълбоки чувства на превязаността към нея. За храбрости и мъжеството на българите може да се съди по техните военни подвиги в сегашната Сръбска война. Българската войска, която преди пет години получи своето начало с млади неопитни офицери, с най-ничтожно въоръжение, с крайно бедни боеви снаряди, числеността, на която е пет пъти по-малко от сръбската, изуми всичките със своето мъжество и решителност. Само стара, добре въоръжена войска можеше тъй стойко да се задържи на позициите и да се бий с такова въодушевление. По тези качества на българите може человек да си състави понятие какви работи се извършваха с добре обучена и въоръжена българска войска.

 

V.

15 ноемврий.

Най-после пораженията, които българските войски нанесоха над сръбските пълчища, по-внушително подействуваха на крал Милана, отколкото добрите съвети, които му се адресуваха преди неговото навлизане в пределите на България. Само сега, когато вече са осъществиха съвета на българският княз Александра, казани в отговор на султана, когато последният предложи своето посредничество за примирието, че честа на българското оръжие не допуща друго примирие, освен на сръбската земя, Сръбският Кайн, с което име руската и иностранната преса нарече Милана, разбра всичката несъстоятелност на неговото преминало; само сега, когато изпита страха на българското мъжество, той видя и комичността на своето самохвалство и увереността, че ще празнува своят ден на 8 ноемврий в Софийският двор и там ще продиктува на княз Александра условията на мира, явно е, че крал Милан искаше да разиграва ролята на сръбски Наполеона III, но наистина изигра я, както се не може по-добре. Сега този защитник на Statu quo в Европа, горещият поборник на някакво си политическо равновесие на Балканския полуостров, а после и на целостта на Отоманската империя, търси и не може да си намери място да са скрие от общия срам и позор. Той е вече потръбил за своето намерение да се отрече от престола. Но трудно е да се повярва, че на това намерение е било причината съзнанието на това престъпление, което сръбският управител направи по отношение към всичкото славянство, а особено към своя народ. Този маньовър на Милана стана с цел да изпита – как се отнася към него горещата защитница Австро-Венгрия като че той досега не е разбрал, че тя изигра вече своята роля по отношение към него и сега може със спокойна душа да се отвърне от него, като недостоен за никакво внимание. Ако неговото намерение е действително, то това показва, че него го мъчи съвестта, а от това той може да се спаси само с намислено отричане от престола. Но щели отстъпи той сръбският престол другиму, който ще съумее да умие от сръбският народ това кално петно, което той наложи на него или не - това е въпрос на бъдещето, макар, може би и не далечно. Но сега ний пред очи имаме дълбоката пропаст, изровена от сръбския управител между своя и българския народ. Тази пропаст е много голяма, за да може да се игнорира, а толкова повече да се уничтожи е трудно. Трябва само да си представим каква велика задача предстоеше в бъдещето да изпълнят сърбите и българите, за да дойдем в ужас от сегашният светопътствен постъпък на сръбското правителство. Против България ли трябваше да отправи Милан своите пълчища или в съюз с нея, съвсем на друга страна, именно нататък, гдето щяха да ги срещнат с радост и гдето щеше да ги приветствува всичкото славянство? не, Милан замисли да разори България само затова, че неговото чувство от завистта и на користолюбието не търпи до него да има благоустроено господарство. Той до такава степен бил помрачен от тези егоистически чувства, че даже не се посрами от това,  че България е дете на Русия и че тя не ще позволи никому да посегне на тази страна, на която политическото възраждане струва повече от сто хиляди нейни синове и други безчислени жертви. В какъв друг, наистина, а не в съседният, родствен, при това български народ преди всичко. Сърбия можеше да има свой искренен другар и съюзник? В съюз с българите, с доблестните качества, на които Сърбия сега се запозна още по-отблизо, отколкото кога да е, по-леко щеше да се извърши сръбското обединение. Но Милан се постара да изолира своята страна да развие към нея в българите непримирима вражда и чувство на отмъщението, а какво друго, а не това между балканските народности е поддържало и поддържа още владичеството на турците на Балканският полуостров? Преди две недели Милан с надменност отхвърли съветите на великите европейски държави: да не нарушава мирът и спокойствието на Балканския полуостров, толкова повече, че само на тези държави принадлежи правото на инициативата за установлението там на това или друго положение. Сега вече сръбският владетел проси дипломатическото вмешателство на тази държава, за да го премирят с българският княз Александра. Но дали ще се съгласи сега България, на която Милан тъй вероломно нападна, да се премири с него, 1-во до като всичките солдати до един не излягат от пределите на България, 2-ро без съответствующето възнаграждение за тези разорения, които нанесоха сръбските нашествия и най-после, 3-то докато не се удовлетвори честта на българското оръжие? Като се съди по настроението, което господарствува в народа и в победоносната българска войска, която удиви света със своето мъжество, трудно е да се допуска, че България, която е толкова дълбоко обидена от Сърбия, ще се съгласи тъй лесно не само на мира, но и на примирие, докато честта на българското оръжие не бъде напълно удовлетворена!... такова удовлетворение България право има да иска, че тя не давала повод за навлизането на сръбските пълчища в нейните предели; България, както е известно, държеше себе си съвършено спокойно и легално по отношение към Сърбия... Ако пък провъзгласеното от населението на Южна България желание да се съедини със своята северна половина, без всяко кръвопролитие, беше прието от държавите, които установиха Берлинекия трактат, то правото за установлението на това или друго statu quo принадлежи па тези същите държави, а не на сръбския крал Милана, който прие на себе си роля на европейски жандарин. Той прие на себе си инициативата да пази политическото равновесие на Балканския полуостров, а после, от него премина към защитата на целостта и непрекосновеността на Отоманската империя, а на дело той имал предвид насилствено да заграби част от България. Ако крал Милан хвърляше поглед на отколе миналото, той щеше да види, че както той лично тъй и Сърбия се обязани за своето съществувание на Русия, която не малко жертви изгубя в 1876 год., за да я избави от разорението на турците, на които настъпването беше възпряно със знаменателната телеграма на покойният дар – освободител към султана. Вече едно чувство на уважение към Русия трябваше да внуши на крал Милана, че той като посяга на България, докача гордостта на Русия. Не, Сърбия в своите интереси сега трябва да употреби всичките усилия даже с голяма загуба, за да уничтожи изкопаната от крал Милана непристъпна пропаст между нея и България. Има едно единствено средство, което е способно да помири България със Сърбия – това е възвръщането на зетите два окръга – Пиротский и Нишкий в 1878 и още от по-напред присъединените към Сърбия градове – Кладово, Зайчар, Извор, Княжевец и Алексинец, които са населени с чисти българи, но такова приложение не е в интересите на Австро-Венгрия, а затова последната измисля нови хитрости, за да поддържа в своята сила антагонизма между тези два братски народа. България във всеки случай се показа доблестно на сръбския крал Милана. Съвършено спокойно, но с твърда вяра в своята правота, младата България, в лицето на своят княз Александра, прие обявената ней война и отправи под командата на своите офицери – юноши своята войска, която само преди пет години е получила начало от ръцете на освободителката Русия, да защити освободената от нея страна от петвековното турско робство от сръбските жадни пълчища. Измъчените от тежък ход от турските граници във Въсточна Румелия до заетите от сръбските пълчища позиции, но въоръжени от патриотическо чувство българските войски на чело на своят мъжествен върховен предводител. Княз Александра, по-скоро отколкото в едно течение на една неделя разбиха предводителствуваната не от юноши–офицери, но от стари опитни генерали, като Лешенин, Харватович, Йоанович, Топалович и др. стохилядната сръбска армия и я обърнаха в бягство в пълно разстройство. Българските войници със своите победи още един път доказаха, че в жилите на сегашните българи тече кръвта на техните храбри прадеди, които не един път са превеждали Византийската империя в страх, като се идвали до стените на самият Цариград.

Най-искрено приветствуваме България с нейната отлична война, с нейния храбър вожд, княз Александър на чело, с нейните военни доблести, с които българският народ доказа, че от славната Русия освободеното племе, е способно да си спечели славно бъдеще. Не е ли гордост и утешение за Русия освобождението от нея от 5-вековното турско робство на такъв пълен с живот и доблести народ, какъвто е българският, не по-малко от това и за достойните руски учители, които не напразно се изгубиха своите трудове за обучението на българската млада войска?

 

VI.

20 ноемврий.

Българските победи заставиха Австро-Венгрия да открие своята маска. Тя, както се следваше да се очаква, се яви да спаси неспособният началник на своят авангард, който като остави Пирот, успя да побегне и във Виена на поклонение; тази държава не се засрами да заплаши княз Александра, че ще проводи своята армия на помощ на Сърбия, ако не се възпре настъпването на българите напред, а между това, тя от командира на своят авангард не поиска установление на своето настъпване към София.

Задните мисли на Австро-Венгрия са вече на лице. Тя много смело н самостоятелно захвана и поведе своите планове, но всичкото й нещастие, а щастие на славянство, се заключава в несъстоятелността на нейният авангард. Ако България и нейната войска на чело с нейният княз не обладаваха такива доблестни качества, за да се разправи тъй скоро с него – да го разбие и да го обърне в бягство, то крал Милан щеше да се утвърди – в София, без всичко може би, препятствие от страна на другите държави, а на своята благодателница Австро-Венгрия – щеше да помага, в качество на сръбски Кайн, да заграби Македония и да завладее Егейското море. С увереност може да се кажи, че на никого от другарите на сръбския Наполеон III във Виена не идеше в главата, че на пътя към Егейското море на Австро-Венгрия ще стане младата България, която едвам преди 5 години възкръсна от мъртвите. Сега, по всяка вероятност, Австро-Венгрия проектира други планове, инак тя не провиждаше своят генерал за реорганизация на своят разбит авангард. Австро-Венгрия води своята работа смело и, като се съди по нейните открити действия, тя от нищо и от никого не се стеснява. Достигането на властта над Балканския полуостров е целта на тази държава и към това тя, както се види, ще върви твърдо, без да се установи пред нищо. Сърбия на чело със своят Каин е била и ще бъде авангвардия на Австро-Венгрия, докато се обърне в нейна провинция.

Не само Гарашанин и Христич, но и Йоан Ристич с всичкия вик се тежали и всякога ще тежат към Австро-Венгрия. Симпатиите, разбира се фабрикованите към Русия се являват само в тези сърби, които изгубват почвата под себе си в Сърбия по един или по друг случай. Ето само в такива сърби се явяват славянски идеи и уж наклонности към Русия; от тогава уж че се жертвуват за Русия, като са напълно уверени че с такъв маниер те в Русия всякога ще намерят нравствена и материална поддръжка, както това е бивало не само с едного Ристича в тази година, но и с много такива сърби. В архивата на Славянските комитети има много такива аргументи.

В 1876 когато сегашният мним русофил Йоан Ристич стоеше на сръбското правителство, неговите отношения към Русия бяха далеч не русофилски, без да се гледа на такива обилни пожертвания, каквито от всичките краища на Русия се отправяха в Сърбия, независимо от масата на доброволците, които бързаха там да пролеят своята кръв за Сърбия. Но когато на тогова Ристича измени щастието, когато той изгуби властта в Сърбия, захвана да си преписва качества далеч на пресъщи на нему – качество на славянофилството и пр. и стана человек съчувствующ на Русия и противник на Австро-Венгрия. Може да се каже, че всичките сърби, когато се изгубили в Сърбия, изведнъж стават другари на Русия и се експлоатирали и експлоатират нейното добродушие; но как толко техните фондове се подигнат (порастат) в Сърбия, те забравят Русия.

Трябваше да бъде человек там (в Сърбия) във втората половина на 1876, за да види как любезно се отнасяха силните там хора към М. Г. Черняева, който отиде с пълна готовност да се жертвува за благото на тази страна, който не само че не получи ни аспра, а напротив, откри сръбските джобове за руски пожертвования... Той дойде в Сърбия с кръвта на нашият народ да си спечели слава, викаха тогавашните сръбски интелигенти. Интригите на сръбските военоначалници против генерала Черняева във времето на неговия бивак под Бабина глава достигнаха до това, че той беше поставен в необходимост да се от прави оттука в Алексинец при крал Милана, който се намираше там, за да се обясни с него и само после разширението на неговото пълномощие, той се съгласи да остане там.

А какво правеха сърбите с Българите, които отидоха като доброволци, за да се бият с турците за Сърбия? „Те дойдоха в Сърбия да ни ядат хляба“ викаха сърбите, между това. когато те самите ядяха руския хляб. Сърбите като се намерваха на българската земя, при преминаването на границата се боели да произнесат словото „българи“.

В това време, когато Русия се разпиняше за Сърбия, когато там от всичките краища на Русия стигаха интелигентите сили и пожертвувания, с едно слово, когато всичката Русия се вълнуваше за тази Сърбия, която после се отвърна от нея т.е. от Русия, – Австро-Венгрия я стесняваше с всичките сили, преследваше и наказваше всичките си поданици – славяните, които изявяваха някое съчувствие към Сърбия. Сега пък тази същата Австро-Венгрия стана най-гореща нейна защитници, а особено на своят крал Милана. Разбира се, такава роля тази държава не можеше да приемне на себе си, ако тя не намереше в Сърбия удобна почва за себе си и за своите цели: на нейна страна са всичките в Сърбия, като се захвана от Милана до последният школник. Като се следи по настроението в Австро-Венгрия, нейният авангард, после реорганизацията му пак ще изпита своите сили в по-нататъшната борба с българите, но младата България не може се пусне във война с двойна държава, както Австро- Венгрия в съединение с покорената Сърбия. Такъв авангард трябва да се срещне в България с руски авангарди, инак, ако Австро-Венгрия не бъде установена, то всичкият Балкански полуостров не в далечно бъдеще ще бъде в нейните ръце. Една България със своите сегашни сили може добре да изтрепи австро-венгерски солдати и голяма маса да уничтожи, да състави за тях един и други Плевен, но тя ще се разори.

Във всекий случай ще повика ли българското дело осветено с кръвта на българските синове в боевете с опозорения Милана, застъпничество на великата Освободителница, или не, но българите ще се бият до последна капка кръв и по-скоро всичките ще легнат жертва до един, отколкото да отстъпят една педя от своята земя, освободена от Русия изпод петвекоевното турско владичество. По призива на цар-покровителя всичките българи ще се съединят в едно и ще отидат в огън и вода за да защитят България, в историята на която цар-освободител остави вечен паметник.

 

VII.

25 ноемврий.

Отколе вече мъжествените българи щяха да отпразнуват в Белград тържеството на своите победи над пълчищата на жалкият техен предводител крал Милана, ако не възпреше със застрашение Австро-Венгрия тяхното геройско настъпване.

Сега сърбите, като се ползуват с достигнатото примирие, се реорганизират или, по-добре да се каже, привеждат в порядък жалките остатки на своята разбита армия, която не отколе стоеше със застрашение под Ниш. Австро-Венгерските инструктори, с генерали на чело, работят да създадат такива войски, които при срещата с противника баре да не се обърнат в бягство. Но това не ще достигне ни един военен авторитет, а толкова повече бъдещият сръбски главнокомандующий, генерал Хърватович, който има тези доблести, че във войната на Сърбия с Турция в 1876 г. с револвер възпираше бягането на сръбските батальони, когато настъпваха турците към Княжевец. Тези сърби тогава викаха: „ бежите братья натрак, бо велика Турска сила иде.“ Трудно е да се внуши на человека доблест, която е неприсъща на неговият дух. Затова да се приучат сърбите да вървят напреди когато те са привикнали с бягане да се спасяват и да се раняват, за да излязат от строя – това не е лесна работа. Всичкото това сръбските военноначалници, заедно с Гарашанина, много, добре знаят, както знаят много добре, че тяхното дело е срамно изиграно, но те още тръбят, че сърбите ще отмъстят на българите. Всичкото това те правят, за да повлияят на условията на мира. Като имат зад гърба и Австро-Венгрия те се надяват да достигнат мира на условията statu quo ante. Но само такъв мир със Сърбия не е възможно да се допусне. Възвръщането на България Пиротският и Нишкият округа, отплащанието на паричните контрибуции в размер на съотвествующите загуби на България и на всичките нейни разходи – ето минимума на тези основания, на които могат да бъдат захванати непосредствено със Сърбия преговорите за мира.

А признанието на станалото съединение на Южна България със Северна – това съставлява sine qua mon за съвършеното успокоение на Балканския полуостров. Намесването на държавите, а толкова повече на Австро-Венгрия, – виновниците на разбойническото навлизане на пълчищата на крал Милана в пределите на България, не трябва да имат място в делото на преговорите с България за мира. Сърбия разбойнически навлезе в България против съветите на европейските държави, затова и преговорите за мира с България трябва сами те да водят. Но ако Австро-Венгрия си позволи някой натиск на България с цел да я принуди към някои отстъпки за в полза на безчестната Сърбия, в такъв случай българо-сръбското дело ще получи другий много по-остър характер. Тези самите недружелюбни държави, които бяха причина на Берлинския трактат и уничтожиха Сан-Стефанския трактат с цел да отслабят силното влияние на Русия, със сегашните свои действия го покачиха на сцената. Само установлението на това положение на Балканския полуостров е способно да укрепи там мира и заедно с това да обезпечи на Портата и Костантинопол и другите нейни владения. Европа се убеди сега, после военните доблести на българите със сърбите, че те могат да съставят плет на Балканския полуостров, който ще обезпечи там мира за много време, а това може да се достигне със Сан-Стефанската България, в която проницателният и светлият ум на нейния представител генерала Н. П. Игнатиев, името на когото е свързано с нея, видя залог на продължителния мир и спокойствието в Европа, защото там на Балканския полуостров, се намира този злополучен кибрит, от когото се начева всеобщият пожар, който може да направи пепел по-голямата част от Европа. Затова установлението на Восточна Румелия в положение statu quo ante, после грамадните жертви и пролятата от тях кръв, още по-рано ще произведе този пожар, а толкова повече допущането да навлязат турските войски в пределите на тази област, която е съвършено разорена от събитията през 1876 и 1877 г. гдето паметни са останали в българските сърца словата и уверенията: „никога не ще бъде допусната турска войска в пределите на Южна България“ – на генерала-адютанта П. Н. Обручева, който по поръчението на царя-Освободителя обикаляше тази страна с цел да успокои населението от вълненията, които произведе Берлинекия трактат. Само словата на царя-Освободителя тогава заставиха българите на Восточна Румелия да се подчинят без кръвопролитие на Берлинския трактат, който ги раздели от северните им братя.

 

VII.

28 ноемврий.

Като се съди по установените вече много или малко положителни взглядове на първенствующите европейски държави, не подлежи на никакво съмнение, че достигането на мира между България и Сърбия съставлява непременно желание на тази държава, особено на Австро-Венгрия. Тази последната приема особено участие за достигането на мира не затова, че тя жалее славянската кръв, подобно на това както братоубийствената война съкрушаваше сърцето на всякой истинен приятел–славянин, а единствено от своите интереси. Те напълно се убедиха че подновяването на великите действия между България и Сърбия ще имат несъмнен свой резултат земването на Белград от българите, което щеше да се случи много скоро и там, може би княз Александър щеше да приемва поздравления с победите си бъдещата нова 1886 год. в бедният Миланов дворец. При такъв финал на Милановата война Австро-Унгария щеше да спечели в сърбите най-жестоки врагове, а такова враждебно построение - на Сърбия далеч не е в интересите на такава държава каквото е Австро-Венгрия, която не престава да мисли да заграби част от Македония чак до Егейското море. Нейното намесваше в тази братоубийствена война, като проважда своите войски в Сърбия на помощ, неминуемо щеше да въоръжи намесването на другите силни държави, а може би и на самата Турция, която като се възползува от това общо тълкуване щеше да удари на Босна и Херцеговина с цел да ги възвърне. Не по-малко от това е и неизгодно на проницателната Австро-Венгия да остави Сърбия в такова плачевно положение, в каквото се тя сега намира, гдето всеки ден расте общото неудоволствие и раздражение против своя Кайн. Но на Австро-Венгрия не понося да види на сръбския престол управителя, който да не й симпатизира какъвто е например Петр Карагеоргевич. Ето тя и защо се опитва да влезе в пазарлък с княз Александра, като мисли да го склони към мир с присъждане на не голямо парично възнаграждение „в награда за неговата победа.“ Трудно е да са допусне, че България – Южната и Северната на чело със своя победоносен княз Александра, която е положила толкова жертви да защити своята земя против вероломния Милана, който без всички причини навлезе в нейните предели, ще се съгласи да заключи мир на какви да е ничтожни условия. Само тогава тя ще приемне подобен мир, когато изтощи своите сили в най-отчаяна борба с Австро-Венгрия, ако и на това сръбската или по-добре да се каже, милановската застъпница се реши и изпита своите сили да земни до София някой Плевен. При това победоносната България надали ще допусне, чтото със Сърбия да заключи мир Отоманската порта, която на това имаше право, ако тя проводеше на помощ на България своите войски против Сърбия, но когато България не получи такава помощ (и слава Богу) то и намесването й в преговорите на мира, че ще бъде допуснато от княз Александра. Каквото участие и да зема Австро-Венгрия по въпроса за достигането на мира с България, но в истинните интереси на Сърбия, но само на Милановска и славянската Сърбия, достигането па такъв мир който напълно да удовлетворява наскърбената България и който после да може да свържи тези два народа в тесен съюз, може да бъде достигната с възвръщането на България българските територии, именно: Пиротските и Нишките окръзи по линията Кладово, Зайчар, Великият Извор, Княжевец и Алексенец. В съюза с България Сърбия трябва да има предвид своето разширение от друга страна, от където Австро-Венгрия я отдалечаваше и отвличаше с такива позорни дела, каквото е сегашната братоубийствена война с България, която нищо лошо не й е направила.

Ето защо сръбските политически хора трябва да обмислят добре по-напреди, отколкото да допущат такива жестокости каквито сега правят над беззащитните военнопленни българи, които застрелват под предлог измислен: уж че нарушават военната дисциплина, а равно и заплашванията жителите на Пирота, че ще ги изколят за гдето се изказвали съчувствие на българските войски. Такъв  напълно варварски постъпък, какво не се е допущал даже и в Азия в отношение на иностранните пленни, като произвежда тежко впечатление в България, само разпаля и усилва чувството на неразположението към сърбите в сърцата на българите. Сръбските политически хора трябва да помислят още, че Сърбия, макар в сегашното Милановско време да е закрита от европейския печат и да не са допущат европейските вестници и кореспондентите на тези газети и затова да представлява в нашето време някоя жалка драконовска страна, – кога да е тъй или инак ще проникне света на просвещението и сръбският народ ще види каква пропаст се създали неговите управители за него. Нека най-после да помислят, че те захванаха война не със свинари, а с честни хора, които преди навлизането на дивите сръбски пълчища в пределите на България, оряха със своите орала на полето, но способни да защитят родната си страна не давно освободена от петвековното турско владичество от братският руский народ. Всяко безчинство на сърбите ще остане записано в страниците на българската история с черни букви с черни платна, които сърбите трябва да умият със своята кръв. Сръбските политически хора трябва да си напомнят, че те наскърбиха народ, който има свое славно минало, такъв народ, който не един път е превеждал в трепет могъществената Византийска империя, и е стоял до вратата на самият Цариград, като го е заплашвал да го разсипе. Ето в жилите на сегашните българи тече кръв на тези българи, от които Византия е треперела и не един път е искал тяхната дружба.

Сега е въпроса какво ще стане с Въсточна Румелия? Турските комисари са вече успели да пресидат в Пловдив и са се убедили, навярно, в настроението на българите. Те много благоразумно постъпиха, че се отделиха от там, за да не наспреварят със своето присъствие, тъй да се каже, пожара, за когото е нужно само една малка искра. Който е видял българите на Южна България в 1879 почти пред отпразнуването на нашето руско управление, именно тогава, когато директора на финансите Шмид намисли да направя поездка по всичката страна за да ревизира казначействата, той може да си състави слабото понятие за това озлобление с което всичките българи до един се хвърлят на турските войски в случай на тяхното настъпване в пределите на тази страна. Тази Южна България, гдето юначеските дружини не се преставали в продължение на вековното турско робство да тревожат турците в Балканите гдето най-напред се роди и узря политическата мисъл за възстановлението на независимостта на българската духовна йерархия и гдето населението не щеше да се подчини, без страшно кръвопролитие, на Берлинския трактат, ако не се явеше със словото на Цар-Освободителя в 1879 г. неговият висок посланик генерал адютант Н. Н. Обручев, – ще пролее много кръв преди да допусне навлизането на турските войски в нейната земя напоена с кръвта на нейните синове в несчастната 1876 г. и после когато беше повикан Царя-Освободителя за нейното избавление й от тиранството. С позор ще се покрие Европа ако тя допусне ново обагрение на тази многострадална България с кръвта на мъжествените българи, които показаха на дело своята любов към Родината си.

Публ. в Сърбия и България от времето на Въсточно-Румелийския преврат на 6 септември 1885 г. Съчинение на И. С. Иванов. Превел от руски М. Москов. Търново, Издание и печат на П. х. Панайотов, 1886 г., 38 с.