ГЕОРГИ КИРКОВ ЗА ВИНОВНИЦИТЕ ЗА ПЪРВАТА НАЦИОНАЛНА КАТАСТРОФА И ЗА РОЛЯТА НА РУСИЯ И АВСТРО-УНГАРИЯ ЗА БЪЛГАРСКИЯ ПОГРОМ

Едва ли човек трябва да е Симеон Радев, за да види, че социалистическият трибун Георги Кирков (1867, Плевен – 1919, София) е най-блестящият наш политически оратор. (Вж. С. Радев, политическото красноречие в България.) Неговото слово и днес може да служи като христоматиен пример как може да се говори публично, как трябва да се излагат фактите и да се вадят от тях изводите.

Преди години „Партиздат“ започна да издава неговите съчинения, но не стигна до никъде. Беше отпечатан само един том, който показваше само публицистиката на ранния Георги Кирков. Втори том така и не бе отпечатан, а на двутомното издание от 50-те години на миналия век изобщо не може да се вярва, тъй като то е силно цензурирано. За да възстановим неговата парламентарна дейност днес трябва да дирим отпечатаните му приживе в брошури негови речи, публикуваното във в. „Работнически вестник“, в сп. „Ново време“ и в Стенографските дневници на Народното събрание.

Особено силни са неговите речи, както в Народното събрание, така и пред Парламентарната изпитателна комисия след Балканските войни за търсенето на виновниците за първата национална катастрофа, още повече че когато Г. Кирков говори, той говори не като страничен наблюдател и като партиен функционер, а като участник в събитията. По време на Балканската война (1912-1913) той не е сред тиловите герои и политически плямпала, а е действащ офицер – подпоручик от 48 Врачански полк и участва в най-кръвопролитните боеве на Чаталджа.

Сега продължавам да публикувам книжката с речите на Димитър Благоев, Георги Кирков и Христо Кабакчиев и от която вече познавате речта на Благоев. В Народното събрание на 25 април 1914 г. като бургаски народен представител Г. Кирков държи една реч, в която се спира не само на вината за катастрофата на цар Фердинанд Сакскобургготски и на двете русофилски правителства на Иван Ев. Гешов и д-р Стоян Данев, но и на отношението към войната и на опозиционните партии. Един от най-силните му доводи е този, че докато народът със своите синове – българските войници, участва в една освободителна война за българите от Тракия и Македония, то правителството е договорило предварително с благословията на Фердинанд и на Русия подялбата на Македония със Сърбия, а търгаши и военни доставчици натрупват милиони от кръвта на героите. От станалия по-късно известен Българо-сръбски договор, изтъкнато и от Г. Кирков, се вижда, че не става изобщо дума за освобождение, а за подялбата на Македония, предварително разделена на спорна и безспорна зони и определянето от руския император като арбитър.

Г. Кирков не отминава и въпроса за неподготвеността на страната ни за такава тежка и отговорна задача, за която обвинява управляващите, които не са се погрижили, както въоръжението на войската и за екипировката й, така и за нейната прехрана и за недостига на медикаменти и превързочни материали.

Най-голямо внимание Г. Кирков заделя в речта си на руската и австро-унгарската политика към Балканите и на техните интереси от развитието на събитията. Може би и днешните русофили трябва да погледнат с очите на големия български трибун, който бичува руската политика от катедрата на българския парламент: „Русия няма този интерес не само по съображения завоевателни – в смисъл на онова, което се говори за Петър Великовите планове. Аз вече преставам да разглеждам Русия такава, каквато си я представляваха по-рано; аз разглеждам сега Русия като една капиталистическа страна, като една страна, която има своя ин-дустрия, която се развива и особено нейният юг, тъй високо развиващ се индустриално, с неговите неизчерпаеми подземни и надземни богатства, с неговата развиваща се обработваема индустрия. Тая Русия търси дебуше, търси път. Ако, тя намери достатъчно негодни балканските народи, достатъчно слаби и глухи към своята съдба, тя ще мине над техните трупове.“ Не ви ли звучат актуално и днес думите на Майстора, произнесени преди 103 години?!

Георги Кирков – Майстора в речта си отново от трибуната на Народното събрание се спира на възродената от XIX век идея за балканска федерация, пропагандирана от българските социалисти при разрешаването на националния въпрос на Балканите, оказала се като една утопична и невъзможна за реализиране идея.

Прави впечатление и умелото влизане в дискусии и спорове на Г. Кирков с политическите му опоненти, които непрекъснато го апострофират по време на речта му, отговаряйки най-аргументирано и не рядко със сериозна доза от хумор и присмех, по примера на неговия литературен герой Майстор Гочо Зуляма.

Текстът на речта ви предлагам в нейния цялостен вид, без каквито и да било съкращения, корекции и допълнения. Запазен е характерния за онова време правопис, като единствените корекции се отнасят само до буквописа при което са отпаднали неизползваните днес букви.

Цочо В. Билярски

* * *

РЕЧТА НА БУРГАЗКИЯ НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ ГЕОРГИ КИРКОВ.

(ПРОИЗНЕСЕНА В КАМАРАТА НА 25 АПРИЛ 1914 Г.).

Господа народни представители!

Народното събрание вече за трети път се занимава с въпроса за изследване делата на управления и за даване министри под съд. Вие от нашите печатни органи, от нашите речи, много добре знаете, какво е нашето становище по тоя въпрос. Ние, искайки една анкета, или правейки предложение за даване под съд на управници, не гоним целта да отмъстим; това не влиза в нашия план, в нашите цели. Ние смятаме – и това вие доказахте с цялото ваше правосъдие в буржоазното общество – че наказанията не са едно изправително средство, че убийствата и престъпленията в буржоазното общество не изчезват, колкото и драконовски да са законите, колкото страшни и да са наказанията. Това доказва и самия живот. Вие помните, че заедно с г. Найчо Цанов и неговия колега и другар, сега не депутат, г. Влайков, ние поискахме даването под съд на г. Радославова и неговите колеги. Те бяха осъдени, обаче, това не им попречи да вършат пак такива нарушения на законите даже не отколе, това не подействува спасително върху тях. Намериха се такива близки по идеи, които веднага ги амнистираха, както и вие, за да им се отвърнете по приятелски, ще трябва пък тях да амнистирате.

Ние днес сме свидетели също така на един държавен съд. То е вече негова работа, как той ще се произнесе, но аз съм дълбоко убеден и всеки един, който разбира живота на буржоазното общество, е убеден, че от това господата, които ги съдят сега, няма да станат по-добри. Смисълът, който ние влагаме в нашето предложение за анкета и който биде изложен от моя предшествующ другар, е друг. По този случай аз се изказах още преди години, когато се даваха под съд либералите, ние се изказахме в нашите органи, когато се даваха под съд и стамболовистите, и заслужихме укора на нашите съседи. „Вие сте, казаха, против даването под съд“. Не! Те трябва да отидат на скамейката на подсъдимите, виновниците трябва да претърпят своето наказание, но от това ние не правим никакво заключение, което да създаде илюзии. Буржоазното общество си остава такова, каквото е. Само под натиска не на собствените си наказателни закони, а на една нова класа, която живее под него, това буржоазно общество може да отиде по-нататък. Говори се много за корупция, за разврат. Съществува всичко това, обаче, законите и съдилищата не са в състояние да го изкоренят, щом съществуват обективни условия, при които тези престъпления са възможни. И катастрофата на България вие не можете да разберете друго-яче, освен, в тясна и неразривна връзка с обективните условия на живота в България вътре и с онази сплетня на интересите на Великите сили отвън. От туй още не следва, както се изрази и моят другар, г. Благоев, че ние не трябва да дирим виновниците, нито да дирим истината. Напротив, тъкмо защото е така, тъкмо защото това е плод на едни обективни условия, и ако ние искаме да влияем против тия условия, ако искаме да предпазим нашия народ и нашата страна от тези катастрофи, очевидно е, ние трябва да изследваме истината, да изнесем фактите, които обуславят тоя плачевен резултат от усилията на нашите господствующи класи и на нашите правителства да обединят българския народ в едно цяло, очевидно това е необходимо. Тъй гледаме ние на въпроса. Когато вие вникнете по-дълбоко във всичко туй, което се преживя, в събитията, които се разиграха – подготовката на войната от по-далечни години, поведението на правителствата, отношенията им спрямо държавния глава, започването на войната, процесът на тази война, игрите, които се извършиха в тази война – не можете да не забележите онова, което ние постоянно сме забелязвали в политическия живот на нашата страна, а то е, че неотговорният фактор, цар Фердинанд, води на една страна; буржоазните партии, правителствата в един момент се мъчат да климнат на друга страна, а следующия момент са вече негови пълни роби. И в цялата война ние туй констатирахме. Ние имаме, обаче, и друго едно обстоятелство: правителствата на цар Фердинанда бяха роби на една политика на Русия, те във всеки един момент се намираха между чука и наковалнята, във всеки един момент от тези събития те се чувствуваха в мрежата, в играта на тая политика. Дохождаме да стъпим и на вашата почва, и ви питам: най-сетне вие обявихте войната, но ако вие сте военнолюбци, ако вие искахте войната, поне логиката налага вие да бъдете готови за нея. Бяхте ли, обаче, вие готови? Ако вие се решихте да хвърлите страната и цялата нация в една авантюра, в една голяма акция с големи, със съдбоносни последствия, пита се: готови ли бяхте? Е добре, ние до войната слушахме от г. Данева и от други някои, които отиваха да проверяват нашите складове с неприкосновени запаси, че всичко е в ред. Когато се обяви мобилизацията, аз имах случай да питам известни приближени до правителството: наредили ли сте барем нещо. – „Всичко е готово“. Е добре, аз лично участвувах в тази война, и като отидох в богоспасителния град Враца, мислех, че ще намеря всичко готово: и складове пълни, и всичко на място. Хората са се готвили за тая война от толкова години, милиони хвърлиха за тая цел, цели поколения израснали в тази идея за война, цяла една завоевателна политика се прокарва от години насам. И освен това, кога българското Народно събрание е отказвало кредити на военния министър? Никой път. Всеки път в събранието са били в това отношение много снизходителни, много щедри и не жалеха нищо за военни цели.

Е добре, поне в тоя момент, когато най-сетне решихте да обявите войната, трябваше да предполагаме ние и всеки един, че всичко е готово, защото, впуснеш ли се в една акция, трябва поне да внимаваш, да гледаш тая акция да се завърши колкото е възможно по-скоро, с по-малко жертви, и с по-малко тежки последствия да излезеш от това тъй опасно положение. А ние туй не виждаме. Даже като стъпим на ваша почва, ние имаме право да кажем: „Добре, обявихте войната, но как вие я водихте?“ И тук вече лъсват наново, разкриват се пред нас всички ужаси на нашите отношения вътре в нашата страна, става явно, колко некадърна, колко недораснала за историческия момент, който тя предизвика, се оказа нашата властвующа класа, нашата буржоазия, нейните правителства и хора.

Казах, констатирахме, че ние отиваме на война без всякаква особена подготовка. Наистина, обучавали са се войниците в казармата, импрегнирали са се те с дух патриотически, обаче, тези патриотически импрегнирани хора се явиха в казармата, и трябваше те сами да видят, че складовете са празни. Във Враца едвам успяха през куп за грош да облекат действующия полк – с големи недостатъци, с големи дефекти можа той да потегли – а що се касае до резервата, до резервните войски, голяма част от тях тръгнаха в своите национални костюми: имаше и калпаци, и летни шапки, и бомбета... (Общ смях) ... имаше и потури, и всевъзможни костюми в тоя вид. Както и да е, в известни моменти, като във време на война, предполагаме, че униформата не важи, вие ще се съгласите сами и ще кажете, че едно патриотическо сърце може прекрасно да бие и под една антерия, и под един мундир; но важното е, че нямаше други средства още. Нямаше, напр., никакви палатки. Нашият полк тръгна от България без всякаква палатка – никакви приспособления, всичко по един примитивен начин, тъй както едно време, може-би, нашите прадеди, Крум или Аспарух, са водели своите войски към Цариград. Е добре, туй говори ли за техническа или друга подготовка на войната, туй говори ли, че тук се е мислило сериозно? Значи, заставайки на почвата на вашите стремежи, вие и там се оказвате неподготвени. Аз туй именно исках да ви докажа, че вие, като обявихте войната, като се решихте да преминете към тази важна съдбоносна акция, не сте били готови нито политически, нито технически, нито военно. Тази война, независимо от другите връзки, в които ние я поставяме, извади наяве всичкия гнилеж, тя дойде да ни разкрие, и се завърши така, за да подчертае, че ние имахме насреща си една млада господствующа буржоазна класа, която, обзета от жажда за плячка, за грабеж, пожертвува даже далечните свои перспективи като класа. Вие днес не отричате това, и затуй се предлага една анкета, която да изследва политическата страна на събитията, една анкета, която да проследи плячкаджийството, да проследи проявата на лакомия, на жажда за богатства, на която се предаваха и властвующи, и чиновници, и офицери, и всичко, което беше в тила, било в България, било изпратено в превзетите земи, като представител на българската администрация или българската власт.

Е добре, тая война разкри тая голяма язва, както я казват; всъщност тя разкри инстинктите, апетитите на българската буржоазия.

Тук се спираха на няколко момента от войната. Ще позволите и на мене, и аз да се спра.

Оказва се, че господата, които обявиха войната, правителството, което се реши да воюва, е било вързано предварително; то не е даже господар да води войната. Така напр., повдига се въпрос, защо правителството не прие да сключи мир на Люле Бургаз? В тоя въпрос има една военна страна, има и една дипломатическа страна. Военните отговаряха – поне ние, когато се отнесохме по тоя въпрос до висшите началници, ни казаха така: „Ние не сме гарантирани, дали Турция, която не е добита, на която армията не е унищожена, но е само разбита, няма да иска само да спечели време, за да изтегли своите резерви от Мала Азия, и тогава да увеличи белята още повече, следователно, ние трябва, по принципа, който господствува в стратегията, да гоним противника до неговото окончателно унищожение.“ Очевидно, това е една истина, която се признава във военната теория и се изпълнява на практика; докато не гътнеш противника, не можеш да очакваш мир от него. Обаче, какво се оказа? Оказа се, че ние не сме господари. Ние сега четем известни телеграми, разменени между цар Фердинанда и руския цар. Констатира се - всичко туй трябва да се изследва и да се изнесе на бял свят: така ли е – че още при първите наши крачки, при отиването ни да минем турската граница, ние чувствуваме вече над главата си един топуз.

Аз лично срещнах руски кореспонденти, които ми казваха открито: „Куда вы идете?“ Къде отивате, няма да ви допуснат там. Не само това, но даже и при обявяването на войната сме имали известен топуз над главата си. С една реч, на политиката която сме водили и на самата акция, ние не сме били господари, и не сме били такива не само в тоя смисъл, както никой не е господар на резултатите на една война. Даже една велика сила и тя не е господар на резултатите на една война; но поне можеш да бъдеш господар в наченките на една война, в нейното водене. И там, обаче, се оказва, че не сме били господари на себе си. Ние сме били принудени да се движим според желанието на Русия. И оттам става една колизия. Желанието на Русия е да не отиваме оттатък Одрин, желанието, обаче на нашите, специално на г.г. управниците тогава, на техните партизани, е да вървим по-нататък, да вземем Родосто, да превземем Цариград. Даже както чухме тогава, всичко било приготвено за влизането в Цариград: и гвардейският полк бил готов, и униформата била готова, и конете с файтоните, и даже мантията; с една реч, великобългарски идеали и великоцарски известни аспирации проглеждаха още при първите успехи. Едно нещо е характерно: когато се почувствува известен успех, правителството, поддържащите го партии и всички партии в България са извънредно надменни, извънредно горди, с никого не приказват, не искат никакви отстъпки да дават; щом, обаче се влоши положението, веднага бързат да искат интервенция. Това, именно, и свидетелствува, колко малодушие има; една класа която е поела една работа, едно дело, на всеки един момент чувствува, че то не е за нея, чувствува своята историческа слабост, чувствува, че тя не е узряла за него. Аз мога да ви наведа на една мисъл, изказана от един наш виенски социалдемократ, Ото Бауер, в издадената от него специална брошура, в която преоценява българската буржоазия и буржоазията изобщо на Балканския полуостров. Той смяташе, очевидно, че тези млади буржоазии са революционни и изтъкваше мисълта, че тези млади, според него, революционни буржоазии няма да се турят в ръцете на Австрия и Русия, но сплотени здраво, те ще вървят към Цариград и от Цариград ще направят една столица на балканската федерация. Тъй говори един социалдемократ, преоценил, наистина, в един момент историческата ценност на нашата, на сръбската, на гръцката и на румънската буржоазии. Е добре, както виждате и аз като социалдемократ мога да кажа: ако вие бяхте една революционна класа, и ако вашите другари, съюзниците ви – също така, то вие нямаше да се спирате пред желанието и аспирациите на Русия и Австрия, вие щяхте да вървите да отрежете гордиевия възел, вие щяхте да издигнете една балканска конфедерация, която да се противопостави, в името на своите жизнени интереси и на своето бъдеще, и срещу Австрия, и срещу Русия. Това, което ние изтъкваме, вие го наричате утопия. Но фактът, че вие наричате нашата идея утопия, именно, показва, че не сте дорасли исторически до тая идея, защото тая идея – „балканска федеративна република“ – не е социалистическа идея; тя е буржоазна революционна идея. И понеже вие не сте революционери, а получихте свободата си на тепсия донесена, вие нямате зад гърба си история, нямате зад гърба си барикади, нямате революция, нямате сваляне на крале.

К. Панайодов: Пет века революция има българският народ в себе си. Какво ми говорите вие мене, че нямал революция?

Г. Кирков: Тая революция не е онази, за която аз приказвам; вашата революция е sui generis революция. С една реч, вие, българските буржоазни партии и самата буржоазия не сте революционни. Доказателство, че не сте революционни показва и вашето отношение към държавния глава, неговото надмощие в България. Личният режим, против който вие ревете, против който вие въставате, се изрази в своята пълнота във време на войната. Вие днес сами констатирате, че е имало през време на войната две правителства. И вие, г. Теодоров, също признахте, че Главната квартира не ви е питала, вършила е каквото знае.

При такова едно поведение на Главната квартира, ако бяхте министър на една революционна буржоазия, знаете ли какво щяхме да правиме ние? Нямаше тук да заседаваме, а виновниците щяха да хвърчат на балони; щяхте да имате революция, а не анкета. Но именно, защото вие не сте революционни, защото няма нищо революционно у вас, като класа, вие се принуждавате легитимно на почвата на анкетите да търсите виновниците. А такива грозни престъпления, които турят на карта живота на една нация, не са като престъпленията в мирно време – да поотпънете нещо от бюджета, или някаква концесия да дадете незаконно, това е на почвата на съществуващите закони, нарушили сте ги, ще ви накажат. Вие извършихте едно престъпление, което не се хваща от никакъв закон. За него присъдата е една: тя е революцията, която помита всичко негодно, нечисто, за да отвори път на жизненото и здравото. (Ръкопляскане от крайната левица и левия център). С тези събития вие политически умряхте; вие не осъществихте идеалите, с които 35 години лъгахте народа. Вие умряхте политически. Радвайте се, че няма кой да ви погребе още.

Е добре, при такива условия, при такова състояние на нашата господствуваща класа и на партиите, и при онази сплетня на интересите на Балканския полуостров, мислите ли вие, че можеше другояче да се свърши? Сега, разбира се, когато се гътна колата, всички казват, че можеше. Едни ще кажат, ако Данев беше много умен, нямаше да сбърка; ако беше този на власт, тогава събитията инак щяха да се развият. Не, това не е вярно. Има една неизбежност, има един фаталитет в тая политика, която ви се разкри от моя другар и която води към тая катастрофа. Тя е завоевателната политика, същевременно тя е и династическата, и дотолкова, доколкото интересите на династията в известен момент спадат с тези на нашата буржоазия, те вървят заедно. Дойдоха моменти, обаче, във време на войната, когато тези интереси влязоха в колизия. И характерно явление. За нашата буржоазия, за нашите политически партии не беше тайна, че и монархът носи една голяма отговорност; до този момент, обаче, всички желания и всички стремежи на тези политически партии бяха него да спасяват. И вие до днес продължавате да го спасявате. Даже тая анкета, която се прави, искат да я използуват като едно средство да отвлекат вниманието върху други.

Д-р Й. Фаденхехт: Това е вярно.

Г. Кирков: С една реч, ние не виждаме в тоя момент стремеж наистина да се удари дълбоко, и затова всички викат като г. Такева, че туй не влиза в анкетата. Да, и цар Фердинанд, според конституцията е неприкосновен, не го съдим; но цар Фердинанд същевременно беше военоначалник, той води армията – в конституцията няма помощник-главнокомандующ – и за катастрофите, които ни постигнаха, той носи отговорността, и той трябва да я понесе, въпреки всичко. Е добре, ние не виждаме, обаче, у вас стремеж нито от едната, нито от другата страна, да се пипне по-дълбоко. Всичкото, нека си го призная, се върши с котерийни цели.

Както вие, давайки под съд стамболовистите, гонехте едни свои партийни цели, тъй също и днес, ако и вас ви повикат да бъдете един ден на подсъдимата скамейка.

Отиваме към Чаталджа – същата история. И там боят се продължава и в един момент: „Спрете!“ Връщаме се посред пладне, сума свят ляга мъртъв. Отдръпват се войските. Защо е това? Кой е продиктувал това? Кои са причините? Всичко това трябва да бъде изследвано, защото и тук, казвам, изпъква отново колебанието на правителството, намесата на държавния глава, двойствеността в ръководство и на армията, и на политиката. Ние, напр., бяхме убедени и чакахме нощната атака, в която ще минем Чаталджа, но след това настъпи примирието и ние се питахме: какво е туй примирие? Мътиха го няколко дена и изкараха едно примирие, което се продължи, започнаха се преговори, които се влачиха дълго. Не ще съмнение, всичко туй, най-сетне, трябваше да се отрази върху самата войска, защото, г.г. народни представители, в лицето на нашите войници нямате една наемна войска, на която да плащате, и тя да седи и мре, а имате насреща си един народ, който е напуснал своите жилища и работа, нарамил е пушката в един момент на увлечение, за да се бие за една кауза, която в скоро време той разбра, че не е негова, защото не може да има спор, каква бе войната. И досега има някои да я наричат освободителна и да казват, че тя беше война за освобождение на поробените. Не, тя не беше такава; тя беше такава в идеологията, във фразите, в нейната идеологическа подготовка ред години, но фактически тя беше една завоевателна, дележническа война. Самият договор между Сърбия и България говори за това. Ако надникнем върху това, което се е вършило до сключването на тоя договор между България и Сърбия, ние ще констатираме, следователно, че известни правителства са се въздържали, не са проявявали такава готовност, каквато проявиха г.г. Гешов и Данев, да стъпят на един съюз съграден върху подялбата, върху дележа на Македония, върху един принцип, който по-нататък, развит логично, води неизбежно към скарване между съюзниците. Той е въпрос за дележ, следователно, не е въпрос за освобождение. Това и ние констатирахме. Където ние нахлухме, както се каза, на-да-ли скоро трева ще расте; където нахлуха нашите съюзници – същата история. Където нашата армия в Македония нахлу, извършиха се големи пакости, големи насилия, безчеловечни над мирното население.

От десницата и десния център: Това не е вярно.

Председателствующ д-р И. Момчилов: (Звъни) Не е право.

Г. Кирков: Вие казвате, че не е вярно, без да сте били там, а аз съм бил там и, ви казвам, че е вършено от офицерите и войниците.

И. Вълчев: Във всеки случай, това са изключителни случаи – не е било система.

Г. Кирков: Затова искаме анкета. Тя ще установи, дали това е било система – и това ще бъде много плачевно – или са били отделни факти. Във всеки случай, едно е неоспоримо: че където минеше нашата войска, с нея вървяха ред „освободители“.

И. Вълчев: То е друг въпрос.

Г. Кирков: То е един въпрос много важен. То не е друг въпрос, а е същият въпрос, защото аз не мога да си представя един командующ на една армия да допусне в своя тил подобно безобразие.

Г. п. Атанасов: Във всяка една война го има това.

Г. Кирков: То е много малко утешение за нас. То иде само да покаже, какво нещо е войната, която вие превъзнасяхте и казвахте, че облагородявала характера! (Смях) Значи, войната, която идеологически бе подготвена като освободителна война, не можеше да не се трансформира, не можеше да не се изрази практически във война изтребителна, завоевателна, опустошителна, изтребление вече на мирното население, разрушение на жилища, съсипване на имоти, унищожение на цяла редица съществувания. Е добре, много лесно разбрахме, когато отидохме в онези места, че тази война не е освободителна. Войната, следователно, не можеше да бъде друга, тя не можеше да бъде освободителна, тя трябваше да бъде завоевателна, защото така е тя фактически подготвена от командующия персонал. Да, ние знаем и в самия строй на предната линия какво се вършеше от висшите началници, ние констатирахме ежедневно завистта, некадърността, пъзливостта им на бойното поле и тия господа трябва да понесат своята отговорност затова, защото те са станали офицери да правят кариера. Вие не можете да съдите войника, който отива да служи по дълг – може той да не разбира достатъчно своя дълг – но този, който е офицер, който е дошъл да служи по призвание, като наемник, комуто се плаща, той подлежи на отговорност. Тая анкета трябва да изнесе поведението на висшите началници, на тия, които сега дават заповеди за съдене на мънинките, на дребничките. Те са именно една част от бръмбарите, за които говори г. Радев, и ние се надяваме, че той ще подкрепи нашето стремление, тия големи бръмбари да не избягат през мрежата, а да останат вътре, да разделят участта на още по-големите бръмбари, които стояха начело на управлението в България.

Мислите ли вие, че тая анкета не трябва да отиде по- нататък, по-назад, към тила, там дето започват ужасите в тая война. Е добре, нека кажа аз в кратки думи, че войната за масата от народа бе една касапница, на която тоя народ бе изпратен, обаче, войната за тези, които стояха в тила, беше празник безконечен и не даром господата от тила пишеха на своите Райнички и Марийки: „Моли Бога войната да продължи още шест месеца“. (Ръкопляскане от левия център и крайната левица). Не даром правеха те това, защото, като почнете от тила нататък към България, то е кефория, дето се вика, там всичко е тръгнало на грабеж, на плячка, на печалби. И аз не виждам в какво пострадаха нашите големи капиталисти. Не, те в нищо не пострадаха, те натрупаха богатства, като правеха всевъзможни доставки и гешефти.

В това време, когато българският народ бе хвърлен на касапница, българската буржоазия, капиталистите в България, заедно със своите приятели от цанковистката и другите партии, се бяха предали на „промишлен труд“. (Смях) Да, те печелеха в това време, те доставяха пушки. Има също и народни представители, които са правили доставки на армията. Други са доставяли коне, сено и пр.

С една реч, анкетата ще установи едно по едно лицата, кои са били. Аз само виждам известни признаци, виждам дири, следи, и моята задача, както ви казах, не е да отмъстя лично на тия хора, а да изпъкнат тези лица, защото те ще съставляват една част от общата картина, от това, което се нарича освободителна война в България, от това, което се нарича историческо велико събитие, седмо чудо на Балканския полуостров. И вие ще видите – и това е най- интересно – как зад тия хубави и красиви фрази, зад тая хубава и добре излъскана фразеология се крият реални грабителски попълзновения. Е добре, това трябва да бъде изследвано, това трябва да бъде изнесено на мегдан, то трябва да послужи за урок именно на ония, които искат да обновяват България не на думи, а които искат фактически да я обновят. И аз не крия, че ние ще се възползуваме най-много от тая анкета, защото ние именно носим обновление.

Минавам по-нататък. Вземете санитарното устройство. За войната, казват, всичко било готово, приготвено. Какво се оказа? Най-елементарното няма. Никаква уредба, в мирно време нищо не правено, макар че пари всеки път имало, отпускали се кредити. По една или друга причина, почва се войната, тръгнаха на война, оказа се, че гайда нямат – нямат никаква свястна организация. И днес, разбира се, докторите са в голяма препирня помежду си, водят голяма полемика, кой е кабахатлия, тъй както във време на изборите, г.г. народни представители, вашите шефове ходеха от град на град и всеки от тях пледираше каузата: аз не съм кабахатлия, друг е кабахатлия; всеки искаше да каже, че няма никаква вина в тая работа, но комшията му е крив. Тая полемика, обаче, е важна за анкетата в едно отношение – да признае, че никаква санитарна уредба не е съществувала, че всичко е било една импровизация, направена набързо.

Г.г. народни представители! Аз съм към края на моята реч. От изложението, което направи моят другар Благоев, от това, което аз ви изложих, за вас трябва да бъде несъмнено, че е нужна една изпитателна комисия. Тази комисия трябва да проникне не само в действията на миналите правителства Данев–Гешов, но тя трябва да отиде малко по-далечко, да установи с документи, които ние имаме във Външното министерство, че политиката, която се е водила от ред години насам у нас, е политика, която неминуемо води към катастрофи, и че, ако тая политика се следва – инак, няма смисъл да правим само анкети, трябва да извлечем тая велика поука – катастрофата тъй също е неизбежна. Ако ние водим тая завоевателна политика, политика на реванш, на завоюване, политика, в която също така доминират интересите на династията, вие трябва да бъдете предварително убедени, че ние ще вървим отново към катастрофи. Работите на Балканския полуостров и в Европа така се стичат, щото само за тези, които смятат, че би им се развалил апетитът, би им се развалило настроението на духа, ако погледнат на бъдещето, не е ясно, какво е това бъдеще. Ако говорим за обновление в нашата страна, то обновлението трябва да почне именно в тая посока. Необходимо е една нова ориентировка на нашата външна политика и едно по-нататъшно подобряване във вътрешния живот; изграждане на демократически институти, укрепването на тия институти и гарантиране народните свободи и правдини в страната. Това е гаранцията, за да може този народ, който се ползува с всичките свободи, който се чувствува господар в своята страна, да брани себе си във всеки един опасен, решителен и съдбоносен момент за него. От друга страна, необходимо е една нова ориентировка на нашата външна политика. Вие не трябва да мислите, че има някаква разлика между русофилската и австрофилската политики. Не, в основата разлика няма; това са две лица на едно и също нещо; това е една несамостоятелна политика, една политика, която се инспирира, в която доминират в един момент интересите на Русия, в друг момент интересите на Австрия. Когато нашата национална катастрофа бе завършена, вие чухте най-сетне едни думи на един буржоазен държавник, какъвто е сър Едуар Грей, който именно към вас се обърна, към българската буржоазия тогава, към всички управляющи кръгове и каза: „Вие не проявихте достатъчно балканско съзнание.“ Ако имаше в нашите буржоазни партии – така също и в Сърбия и Гърция – достатъчно балканско самосъзнание, т.е. самосъзнанието, че те само държейки се ръка за ръка, вървейки рамо до рамо, могат да си осигурят едно честито бъдеще, да развият производителните сили на Балканския полуостров, да създадат икономически живот, с една реч, най-сетне да развият един капитализъм, който да може да издържи напора на западно-европейския капитализъм, само тогава тия малки балкански народи, свързани с една и съща съдба, ще могат да си осигурят едно по-завидно и честито бъдеще. Обаче, вървенето с Русия не е никаква гаранция, така също вървенето с Австрия, както днес, не е никаква гаранция; и в единия и в другия случай, ти си оръдие. И тук именно е всичкото умение на западно-европейския капитализъм в лицето на западно-европейските страни: да създаде едно невъзможно състояние на Балканския полуостров, да създаде едни глупави стратегически граници, да унищожи всякакви икономически граници, да направи невъзможно сприятеляването, споразумението между тия балкански народи. Очевидно, това те го правят по две съображения: от една страна, за да има европейският капитализъм на Балканския полуостров една слаба съпротива, от друга страна, завоевателните стремежи, които са в услуга на този капитализъм на Русия и Австрия, изискват да има малки, разпокъсани, слаби, раздирани от ежби и караници държави. Това е необходимо за тях, защото един ден, пред голямата опасност за Русия и Австрия да се хвърлят на самоизтребление помежду си, може би, благоразумието ще надвие, за да кажат: защо ние ще се самоизтребяваме, когато може да си поделим тия малки, дребнички държави на Балканския полу¬остров, които за величие говорят, но на които липсват сили и кадърност даже, да разберат своите елементарни инте¬реси и своето близко бъдеще. Ето какво ни очаква нас. Ние, социалдемократите, преди войната цял ред години во¬дихме борба против тази завоевателна политика. Непосред¬ствено преди войната, в цял ред митинги и събрания и в нашия печат, който за всекиго е достъпен – обърнете се назад и разгърнете нашия орган от преди една година – ние предупреждавахме, изтъквахме голямата опасност, на която се излагаме, защото ние сме дълбоко убедени – всичките събития дойдоха да го докажат – че Русия, в противоречие на онова голямо и дъл¬боко заблуждение, което разделя нашите партии на русофилски и австрофилски, няма никакъв реален интерес да съз¬дава една велика България на Балканския полуостров. Това същото няма интерес да направи и една Австрия. Нито Ав¬стрия, нито Русия имат интерес да се създаде на Балканския полуостров една сериозна съпротива. Русия няма този интерес не само по съображения завоевателни – в смисъл на онова, което се говори за Петър Великовите планове. Аз вече преставам да разглеждам Русия такава, каквато си я представляваха по-рано; аз разглеждам сега Русия като една капиталистическа страна, като една страна, която има своя ин¬дустрия, която се развива и особено нейният юг, тъй ви¬соко развиващ се индустриално, с неговите неизчерпаеми подземни и надземни богатства, с неговата развиваща се обработваема индустрия. Тая Русия търси дебуше, търси път. Ако, тя намери достатъчно негодни балканските народи, достатъчно слаби и глухи към своята съдба, тя ще мине над техните трупове. Тъй също и Австрия в интереса на своя капитализъм и в интереса на големите чокои, землевладелци в Унгария и Австрия, води една империалистическа политика към Солун. И ние ще видим - близкото бъдеще ще ни покаже това – доколко победители има на Балканския полуостров. Аз казвам, че на Балканския полуостров няма победители, има само победени. Букурещкият мир не е нищо друго, освен подписване смъртната присъда на тия балкански народи, в това число и на тази страна, в столицата на която се подписа тоя договор – Румъния. Това е смъртната присъда на тия народи, които, ръководени от една жадна за плячка и богатства, но некадърна да схване историческите мо¬менти, буржоазия, от една олигархическа и чокойска реакция, можаха да дойдат само до това състояние, да направят невъзможен помежду си живота, да внесат тия невъзможни отношения и по този начин да подготвят, да улеснят за¬дачата на една Русия, на една Австрия, най-близките претен¬денти на Балканския полуостров. Е добре, тази русофилска политика трябва да бъде разкрита. Когато ние отидем по-далечко, ще дойдем и по-близичко. Ние няма да се спрем там, където престават да дишат народняшката и цанковистката партии, ние ще отидем до Цариградския мир, ние ще отидем и до Букурещкия мир, защото аз виждам – и това ще се установи – че лудориите и безумието не свършват тогава, a те продължават. Това безумие и днес про¬дължава, защото ние мислим да се хвърляме от ляво на дясно, от една крайност в друга. Ние никога не сме имали една национална, една народна политика. Нашата досегашна политика е била само една, но в два вида, в две лица – било с Австрия, било с Русия, друго нищо не виждаме. Ние не виждаме никаква общност между нашите интереси и ин¬тересите на нашите съседи, защото нашите буржоазии се водят от своите непосредствени интереси, от най-близкото. И когато идваме ние, най-сетне, до самата катастрофа, до 16 юни, когато ние чуваме, от една страна миналото правителство да заявява: „Нямам никаква вина, аз не знам за тая акция“, а други викат оттатък: „Не, правителството знаеше за тая акция аз искам тая именно анкета най-подробна и най-точна да беше в тия моменти, защото моето убеж¬дение е, че в тоя момент, катастрофата вече беше неиз¬бежна – а тая катастрофа започва не само от началото на войната, тая катастрофа започва от вдигането на нашата армия от Чаталджа. Вдигането на тая армия, прехвърлянето й не само костува раздрусването духа на тая армия, но това е началото вече на катастрофата. И всички партии тогава в разните съвети, които се събираха, чувствуваха, че над главата им виси вече този Дамоклиев меч, катастрофата иде с бързи крачки. И в тоя критически момент нито една от партиите няма куража да поеме на себе си отговорността. И понеже въпросът беше за спасяване, то всеки бързаше да спаси себе си. В тоя стремеж Данев, Гешов и партиите им, и другите партии, които бяха насърчавали правителството в тая посока, за да запазят себе си от погрома, хвърлиха България в погрома. (Ръкопляскане от крайната левица). В тоя погром намери спасението си и цар Фердинанд. Това е моето дълбоко убеждение. И ако тая анкета не го открие, историята ще го открие; историята ще покаже, че на 16 юни не, по-рано, се извърши едно от най-грозните предателства спрямо една нация, най-възмутително предателство. Когато една династия е водила страната по един път към катастрофа, в последния момент спасява себе си, като хвърля нацията в погрома. (Ръкопляскане от крайната левица и левия център). Едно правителство, което се бе доверило на една външна сила, на нейната подкрепа, в последния момент видя, че е излъгано от тая същата велика сила, помъчи се да се прехвърли към другата страна, против която то е конспирирало, и попаднали тогава под кръстосания удар на Русия и Австрия, г.г. ръководителите на нашата тогавашна политика офейкаха и оставиха България жертва на една грозна катастрофа. (Ръкопляскане от крайната левица). Ето истината, тая истина трябва да излезе и в анкетата. И аз не се стеснявам, не! – смятам за мой дълг да кажа, че тая анкета трябва да изнесе не само виновността на г. Теодора Теодоров и на г. Данева и на неговите другари; тя трябва да изнесе и пакостната роля, която е играла в тая катастрофа династията на България. (Ръкопляскане от крайната левица и левия център). Вие трябва да знаете, г.г. народни представители, че аз не съм антидинастик; аз съм републиканец. Следователно, аз намирам, че щастието на България, на българския народ е в осигуряването на неговото съществуване, в гарантирането на неговите свободи и, от моето гледище, създаването на най-благоприятни условия за развитието на работническата класа и на нейната борба, изискват една република. С това не искам нещо социалистическо. Републиката е нещо буржоазно. Балканската федеративна република, както ви казах и по-рано, не е една социалистическа идея, и ако ние сме я поели, то е заради това, защото вие, като буржоазия, абдикирахте от всичко, което е революционно у вас. (Ръкопляскане от крайната левица). И ние като една революционна партия в това  отношение ще продължим тая работа.

Вие се явявате пречка на самото развитие на нашата страна. (Смях в десницата). Да, г-да, недейте се смя. Аз знам, че за вас това е безразлично, за нас, обаче, не е безразлично. Вие ще дойдете и до тая идея, но ще дойдете, може-би, тогава когато България бъде вече в гроба. Както вие, като буржоазия, остаряхте, преди да бъдете млади, тъй вие ще присъствувате само на погребението на вашите добри идеи на младостта, а вашите идеи ще приживеят вас самите.

Очевидно е, г.г. народни представители, че анкетната комисия трябва да се движи в две посоки: първата посока е да изследва политическата страна, т.е. да изследва по документи, по други факти, които се намират в съответните учреждения, да проследи, каква политика се е водила от ред години насам и специално тая русофилска политика; нарушението на конституцията със сключването на ред договори, кой е обвързал България, без да  пита българския народ, кой е турил ръцете на България под камък, без да пита тоя народ, и след това, кой е свързвал договори, като е обещавал българските синове да се бият за една чужда и никому ненужна в България кауза. По тоя начин изследвана, по тия документи и факти, които са в съответните учреждения, цялата преписка да излезе наяве, в същото време и виновниците, които са нарушавали конституцията, които са свързвали договори, без да питат Народното събрание и т.н. Другата страна, другата посока, в която трябва да се движи тази анкетна комисия, то е по отношение към управлението в страната през време на войната. В управлението на страната ще влезе и ръководството на самата армия, снабдяването й с храна, злоупотребленията, санитарният надзор, санитарните ни средства и т.н., и от друга страна самото непосредствено управление, как се е управлявала тогава България, органите по чия диктовка са действували в една или друга посока, какви доставки са правени и т.н., и т.н. подробности. Желателно е, обаче, щото в тия две посоки да се действува едновременно с еднаква сила. Защото, ако това се повери на една анкетна комисия, която почне топтан да разглежда, топтан да изследва, очевидно е, че тя рискува да се изгуби в дребните, по-пикантни работи, които повече правят впечатление, и да изтърве най-важното и най-същественото, именно пригвоздяването на тая завоевателна династическа политика, която като червена нишка преминава през години наред и особено през време на войната. Това е твърде възможно и затова моето мнение и мнението на нашата група е да се действува в тия две посоки с еднаква енергия. Може-би да стане нужда да се раздели самата анкетна комисия на две, та да може едната да действува по една посока, а другата да действува по друга посока, за да не може по тоя начин анкетата да се загуби в детайли, в много дребни, може-би, пикантни, интересни работи, и по тоя начин да се изгуби нишката.

X. Бояджиев: И да изпусне царя.

Г. Кирков: А непременно и за цар Фердинанда и за неговите бивши и сегашни министри това трябва да стане, за управляющите по-рано партии, и днес управляющи. Всичко това трябва да мине под тая анкетна комисия. И по тоя начин ще може тя да изиграе оная роля, която ние поне й възлагаме – ролята на един орган, който ще проникне в оная светая-светих, в която досега не се е свещенодействувало, но са се вършили най-големите престъпления и най-големите атентати против свободитe, независимостта и правдините на българския народ. (Ръкопляскане от крайната левица). Ние искаме изнасянето на мегдан тая политика, била тя русофилска или австрофилска, изнасянето на мегдан тая политика, осветена с тия факти, с тия събития, осветена с тая грозна и страшна катастрофа. Тая политика ще бъде пригвоздена в съзнанието на народа – може-би не във вашето съзнание – в съзнанието специално на работническата класа, като една политика престъпна, като една политика предателска. По този начин ние ще добием ново оръжие. Щете ли да предприемете анкета или не щете, ние няма да изгубим нищо. И тъй, ако вие се съгласите на анкета, ние ще добием оръжие и ние ще използуваме това оръжие – ние ви говорим открито – за да засилим съзнанието на работническата класа, съзнанието в целия трудящ се народ, че само една балканска федеративна република е гаранция за неговата независимост и свобода и че завоевателната политика, династическата политика, политиката на реванш и преследване, на обогатяване с провинции; тая политика е гибелна, тая политика доведе България до катастрофа и неминуемо я води към нова катастрофа. (Ръкопляскане от крайната левица).

Публ. в Парламентарна библиотека № 1. Балканската война и социалдемокрацията. Три социалдемократически речи в Народното събрание. София, 1915 г., с. 33-60.