ВЛАДИМИР СИС ЗА МАКЕДОНИЯ

Едва ли има грамотен българин, който да не познава и да не обича творчеството на Ярослав Хашек, Карел Чапек, Алоис Ирасек и Ян Неруда, а така също едва ли има български почитател на бирата, който да не е чувал името на Прошек. Хиляди са чехите, словаците и моравците приятели на нашия народ. Може би си заслужава да спомена сред тях имената на проф. Константин Иречек, Шафариковци, проф. Иван Мърквичка, проф. Ярослав Вешин, на Калина, на Брожка. Не са малко сред тях и участниците в национално-освободителните борби на народа ни както през Възраждането, така и в борбите на македонските и тракийските българи, а синът на проф. Мърквичка загива и на бойното поле. Достатъчно популярни са и фамилиите на Лукашови и Трънка. За много от тях е писано, а и ще се пише и за в бъдеще, но като че ли за един от най-заслужилите за народа ни - публициста, историка, етнографа, археолога и езиковеда Владимир Сис, все още малко се знае, а и на мен не ми е известно дали някъде в нашата родина има паметен знак, посветен на него.

Преди време имахте възможност да прочетете пълният текст на книгата на Владимир Сис (30 юни 1889, Маршов, Бърненска област, Моравия – 2 юли 1958, Леополдов затвор) за гръцките жестокости на гърците срещу българите през и след Междусъюзническата война (1913) и за видяното от него при посещението на концлагера за българи на остров Трикери. Сега ще имате възможност да прочетете и други не много известни негови текстове за македонските българи, но преди това искам да повторя макар и накратко някои биографични сведения за този бележит приятел на нашия народ.

Владимир Сис е роден на 30 юни 1889 г. в Маршов, Моравия в семейство на учител. Учи в Маршов и в гимназията в Бърно. Още в гимназията започва да членува в Младочешката партия на Карел Крамарж, но е разкрит от австро-унгарските власти, арестуван е и изключен от гимназията през 1908 г. През 1909 г. успява да избяга от затвора и се прехвърля в Германия, където започва да следва археология в Лайпциг. Още като студент посещава Балканите и обикаля Гърция, Сърбия, Албания, България и Турция, като започва да сътрудничи на сп. „Младоболеславске листи” и на в. „Народни листи”. Занимава се с проучвания в областта на античната и славянската палеография и археология и посещава Атон, Синай и Ерусалим и участва в археологически разкопки на остров Самос, Халкидики и Александрия. От 1912 г. живее в България, като се оженва и за българката Мария-Магдалена Евстатиева. Тук се сближава с водача на ВМОРО Тодор Александров и с известните български публицисти Данаил Крапчев и Григор Василев. Поддържа тесни връзки и с проф. Иван Мърквичка с когото са и съседи в София. Вл. Сис участва в Балканските (1912-1913) и в Първата световна война (1915-1918). Още в началото на Балканската война е включен в Австро-Унгарската червенокръстка мисия като помощник-санитар, която е прехвърлена в Димотика и Деде Агач. Същевременно изпраща и своите кореспонденции за героизма на българския войник от фронта за в. „Народни листи”. След приключването на войните започва един от най-активните му творчески периоди. Поддържа личния си дневник, когото публикува през 1914 г. в Прага под заглавието „Критичните дни на България” (отпечатан на български език едва през 2005 г.). През същата година издава и сборника си с разкази от войната „Ние”, който претърпява две български издания. Представяйки се пред гръцките власти като немски археолог успява да посети и остров Трикери, където са били прехвърлени, с цел да измрат българските военопленници от Междусъюзническата война. През същата 1914 г. книгата му „Гробовете на Трикери” излиза от печат като приложение на сп. „Народ и армия”, издавано и редактирано от Григор Василев, като редактор на книгата е Димитър Мишев. 1914 г. се оказва наистина много плодородна за Вл. Сис. По същото време в Прага излиза книгата му „Македония ” („Mazedonien. Eine Studie tiber Geographie Geschichte, Volkskunde und die wirtscbaftlichen und kulturellen Zustande des Landes mit statistischen Erganzungen“), която по-късно е преведена на немски език и отпечатана в Швейцария (Zurich, 1918), в която отстоява българския характер на областта и на населяващото я население, от която само една малка и незначителна част е преведена на български език. През Първата световна война Вл. Сис е доброволец и служи в 7 Рилска дивизия и в 11 Македонска пехотна дивизия.

На 6 декември 1915 г. от фронта Владимир Сис изпраща до приятеля си Григор Василев следното писмо:

„До господин Григор Василев,

Адвокат, Солунска ул., София

Събрахме се тук, ний двама храбреци, - готови да се сражават с цял свят, и след като прогонихме франсузи и ингилизи почиваме върху лаврите си. Ако можете, изпратете ми няколко екземпляра от „Гробовете на Трикери“.

Крапчев със собствената си ръка утрепал един франсуз и се въоръжил с неговия нож.

С поздрав Влад. Сис.

Любезни, много съжалявам, че не можахме да се видим никак. Аз съм здрав. Преживях важни събития – и аз гонех французите. А нали знаеш колко ги ненавиждам!

Много здраве на приятели, особено на г. Малинова, Ляпчева, Мушанова и Михалеско. Твой Д. Крапчев.

Подател Владимир Сис – ред. археолог при III бригада, 11 Македонска дивизия.“

За дейността му в защита на истината и на нашия народ Вл. Сис успява да оцелее след организираните срещу него от сърби и гърци три атентата.

Вл. Сис освен, че е по бойните полета като български войник, но и активно се включва в борбата и на народа си за независимост и възстановяване на самостоятелна чешка държава. По тази причина си навлича гнева на австро-унгарските власти, като дори е хвърлен в затвора, от който престой остава осакатен завинаги. В негова защита се изправя правителството на д-р Васил Радославов, което след освобождаването му от затвора го командирова заедно с група български учени от БАН и Софийския университет да проучва българските старини в Македония.

В края на 1918 г. участва в учредяването на Дружеството за българо-чехословашка взаимност в София, на което е избран за секретар, а през 1924 г. участва в създаването на дружеството и в Прага, където отново е избран за негов секретар.

През 1921 г. Вл. Сис се завръща в Чехословакия.

Публикува още книгите си „Ян Хус” (1915), „Нови Балкани” (1922), поредицата от статии „Писма от България (1919), „Кореспонденцията на д-р Константин Иречек с Марин Дринов” (1923), Българо-чешки речник (1924), работи върху книгата си „История на България от Освобождението до наши дни” и сътрудничи на чехословашки и български вестници и списания, в които се изявява като един от най-авторитетните и сериозни защитници на българските интереси и то рискувайки да си навлече гнева на просръбски настроените чешките политици и държавници.

Като един от най-добре запознатите чехи с историята на България и на ВМРО Вл. Сис е призован като свидетел във втория процес в Табор (1924) срещу Йордан Цицонков, терориста на организацията, който изпълнява смъртната присъда над земеделския водач Райко Даскалов, бивш пълномощен министър в Прага. В показанията, които прилагам по-долу приятелят на България и на Тодор Александров отстоява отново българската истина и публично свидетелства за сръбските жестокости над българското население в Македония.

В Чехословакия Вл. Сис продължава да работи като журналист и публицист, като сътрудничи на сп. „Чехословашки обзор” и редактира в. „Народни листи”, като подготвя специалния брой на „Народни листи”, посветен на България. През 1929 г. е поканен да участва в честванията по случай 1000 годишнината от смъртта на цар Симеон, като пътува из цялата страна и изнася десетки сказки за българската история и за българо-чешките връзки през вековете.  Работи усилено и върху биографията на големия чешки политик д-р Карел Крамарж. А от 1939 г. е избран за заместник-председател на Чехословашкия национален журналистически съюз. По време на немската окупация участва в некомунистическата съпротива като поддържа връзки с чехословашкото правителство в Лондон и участвува в известното антифашистко дружество „Побратимство“. Популярното име на големия демократ и журналист се оказва пречка пред окупаторите да го преследват, но е спрян издавания от него вестник „Народни листи”.

След Втората световна война организира балканската служба на Чешката телеграфна агенция, като през 1946 г. посещава за последен път втората си родина – България, като член на чехословашката журналистическа делегация.

През 1949 г. е арестуван от комунистическите власти по обвинение в държавна измяна и е осъден на 25 години затвор от чехословашкия държавен съд в Прага. Първоначално, тежко болен е хвърлен в затвора Валдици, а на следващата година е прехвърлен в най-страшния чешки затвор Леополдов, където умира на 2 юли 1958 г. Реабилитиран е посмъртно на 11 април 1969 г. от Пражкия градски съд. Въпреки това забраната върху неговото име и творчество продължава да тегне и след реабилитацията му, както в родината му, така и в България. Огромното му творчество, посветено на България днес е напълно непознато, а книгата му за Македония все още не е преведена на български език. Преведена е само главата „Българите“ („Die Bulgaren“), текстът на която ви предлагам по-долу.

Цочо В. Билярски


* * *

ИЗ КНИГАТА НА ВЛАДИМИР СИС „МАКЕДОНИЯ“

БЪЛГАРИТЕ

Както вече беше казано, Македония е населена от много различни народности. Преобладаваща народност сред тях са българите, които населяват на компактни маси цяла Македония, особено Средна и Северна Македония. Македонските славяни биват наречени българи за пръв път по времето на цар Борис (852—888), когато една част от Македония е в пределите на Източнобългарското царство. Столетното царуване на Шишмановци засилва българщината в Македония така, че осигурява нейната здравина завинаги. Когато идват турците, те намират страната напълно българска с изключение на юг, там по крайбрежните области са се задържали гърци и на запад, където една тясна ивица от албански елементи обгражда Македония. Турците предизвикват някои промени чрез колонизация в Македония. За да могат да овладеят по-добре страната, те заселват в градовете (Скопие, Кочани, Щип, Воден, Охрид, Битоля, Солун и т.н.), по-важните стратегически пунктове и край планинските проходи малоазиатски турци или насила потурчват българите, които и до днес говорят български, но са мохамедани. Това са така наречените помаци (българомохамедани). Турците и помаците са били привилегированата класа, християните — раята, която е била задължена да служи на господарите и да плаща данъци.

От страх пред бруталните господари българите бягат от долините към планините и турците завладяват плодородните равнини (на Серес, Валандово, Кочани и др.). Скоро обаче въпреки тези неблагоприятни условия проличава надмощието на българския елемент. Бегълците се завръщат, в градовете възникват български колонии. Те се увеличават бързо и отново придават на страната български характер. Само на юг се засилват гърците, обаче навред господствува българският език. И в началото на XIX столетие чуждите изследователи и пътешественици намират българите навред там, където ние ги намираме и днес. Едва по-новите преследвания, особено след големите въстания, принуждават българите да емигрират и ние още през 1895г. намираме над 50 000 македонци в България, а днес там живеят вече стотици хиляди. При това обаче трябва да се отбележи интересният факт, че македонците търсят своята втора родина в България, а не в Сърбия.

Ние можем да разделим македонските българи на две големи групи: източна и западна група. Границата между двете е река Вардар. Правото за такова разделяне ни дават различията в диалектите, типа и характера.

Източната група от север и запад е ограничена от старата сръбско-българска граница, а на юг от линията, която почва от железопътната станция Бук (на р. Места), преминава над Драма и продължава под Серес (Сяр), Нигрита, Лагадина към Солун. Естествено тази линия се прекъсва на някои места. Или българите я преминават от север на юг, или отново турците и гърците от юг на север. Старите ринхини, които населяват крайбрежието около залива Орфано, са се елинизирали напълно. Единственото село, в което до днес е запазен българският език и се намира на морския бряг, е помашкото село Кучкар на Лефтерийския залив, западно от Кавала. Също така са изчезнали и българите от Халкидическия полуостров. При все това в 1911 г. при моите пътувания из Халкидика в село Низворо аз намерих мнозина стари жители на селото, които ми разказаха, че по времето на тяхното детство по-възрастните хора от околността говорели български. Това доказва също и цялата редица от български думи, запазени в гръцките халкидически диалекти, като например „питомос“ — на български питомен, „водисо“ — на български водя и други, както и шевиците по носиите и народните обичаи, които са български. Днес обаче старите ринхини са гърци и Халкидика е чисто гръцка. Също така не намираме българи и по крайбрежието при Кавала и Саръшабан. Българомохамеданите, които живеят северно от морския бряг в планината, също постепенно губят своя роден език, като предпочитат турския. Но това става само там, където в съседство с българомохамеданските села има турски. Южната половина от околиите Драма и Серес, следователно областта южно от железопътната линия (Солун — Константинопол), днес е изцяло елинизирана. Обаче северно от тази железопътна линия, която свързва градовете Серес и Драма, всичко с малки изключения е българско. Неврокоп, Мелник, Разлог, Г. Джумая, Петрич, Струмица, Пехчево, Кратово, Крива паланка, Куманово са чисто български области. Само районите на Щип, Радовиш, Дойран и Кукуш са силно примесени с турски елементи. Прешово с цялата околност е силно сърбизирано. Околностите, на Солун, Лагадина, Нигрита и Демир Хисар имат смесено българско, гръцко и турско население.

Много по-голяма е западната група, която се намира в границите, очертани от реките Вардар, Бистрица и Дрин и Шар планина. Тук в това пространство българският елемент представлява компактна маса, която се разпростира от Енидже Вардар през Воден до Прилеп, Тиквеш, Велес, Галичник, Кичево, Крушево, после отново се спуща на юг до Охрид и Преспа. В това пространство българите представляват 75—90 процента от цялото население. Много са българите при Костур и Лерин— 50 процента от населението. Кайлар и Бер скоро ще бъдат загубени за българската нация. Българите са се смесили с албанците на Охридското езеро (Поградец и околността му се албанизират), по двата бряга на р. Дрин и по склоновете на Шар планина. Турци се срещат в градовете и няколко села при Битоля и Скопие.

Македонските българи са предимно източноправославни християни. В Кукуш се срещат униати, а в градовете, където работят американски протестантски мисионери — и протестанти. Една десета от българския елемент представляват помаците, българите мохамедани. Те са приели исляма наскоро след завладяването на Македония от турците. Особено султаните Баязид II и Селим I са възнамерявали да принудят всички християни в Македония да приемат исляма, обаче това не отговаряло на интересите на турските чифликчии, те се страхували, че тогава няма да имат рая за полска работа, и сами замолили властите да не посягат на вярата на християните. Най-много са българомохамеданите в Източна Македония. Склоновете на Родопите, Пирин и Огражден планина са пълни с българомохамедански села. Много са те и в Западна Македония при Кичево, Тиквеш и Мъглен. Отделни българомохамедански села намираме навред при Скопие, Тетово, Дебър, Битоля, Драма, Кавала, Сер и други.

Много обстоятелства спомагат за потурчването. Така например българите от селищата по Шар планина приели мохамеданството, за да се противопоставят на гърците. Патриаршията им изпращала гръцки духовници, българите не можели да ги търпят, настоявали за български, но когато били само осмети от гърците, преминали към исляма. Същото се случило и в областта на Мъглен. Епископ Иларион сам дал пример на своята епархия. По-добре мохамедани, отколкото гърци. Комично било преминаването към исляма в село Стрегорница при Кичево. Когато турските войници дошли със сила да принудят селяните да приемат исляма, последните настояли да им се даде един по-продължителен срок, за да могат да изядат всички свине, които имали. И едва след като в селото не останало нито едно прасе, те приели ходжите.

Всички българомохамедани говорят само български, нещо повече, техният език е много по-чист от този на християните, които употребяват често турски и гръцки думи. Българомохамеданите не говорят турски език (научили са турски само онези, които, примерно както в околностите на Кавала, живеят в съседство с турци), техен майчин език е българският. Те са запазили и всички стари български характерни черти: трудолюбиви са, гостоприемни и сдържани. Повечето знаят своя произход и пазят християнските обичаи: така празнуват деня на свети Георги, почитат светите места и християнските реликви (всяка година идват българомохамедани от околностите на Охрид на поклонение на гроба на свети Наум). Но понеже им липсва образование, те нямат национално съзнание и за тях „религия“ значи „националност“. На въпроса „какви сте?“ отговарят кратко: „Ние сме турци“, без при това да изричат нито една единствена турска дума. Ето защо при все това аз ги смятам, и с пълно право, към българската нация. Техен майчин език е българският, следователно те са българи, каквито са били и преди да бъдат принудени да приемат исляма.

Но да се върнем отново изобщо към българите. Общи характерни черти на македонските българи са трудолюбието, гостоприемството, строгото благоприличие и особено характерната за всички българи затвореност и недоверие към чужденците — явна последица от дългогодишното турско робство. Те са много сдържани. В Македония не можеш да срещнеш пиян човек, още по-малко невярна жена или пропаднало момиче. Животът е истински патриархален и примитивен. Особено селяните, които са далеч от градския живот, с всички свои страсти, живеят така, както се е живяло преди хиляда години. Основа за семейния живот на македонските българи е принципът на колективния живот, на славянската задруга. Този принцип действува с пълна сила особено в Западна Македония.

Под задруга трябва да се разбира известно число възрастни хора, свързани помежду си от роднински връзки, които с всичките си потомци живеят под един покрив, гледат като на общи на цялата си собственост, както и на своя труд и чистата печалба от него. Такива задруги намираме например в селищата край Охридското езеро. Там в някои села има задруги, които наброяват от 50 до 100 членове. Задругата възниква така. Семейството има една собствена къща. Децата порастват, оженват се, обаче не напускат къщата на родителите си, за да си потърсят свой покрив. Същият процес се повтаря и с техните деца и семейството става все по-голямо. Щом като къщата се окаже вече недостатъчна, се надстроява нов етаж. Такава една задруга представлява цяла държава, която открива своя властелин обикновено сред най-старите членове. Той се нарича „домакин“ (стопанин) и се грижи за всички вътрешни и външни работи на задругата, определя за всеки ден какво трябва да се свърши в къщи или на полето, представлява семейството пред органите на властта, урежда покупките за дома, разпорежда се с парите, отива на пазара, търси за младите мъже невести и за момичетата годеници. Неговата дума е закон. Само по-важните работи трябва да се решават от общ семеен съвет. Ако домакинът не се окаже подходящ, мястото му се заема от друг, дори жена, и това е обстоятелство, което не срещаме при останалите славяни. Иначе заедно с домакина (стопанина) се разпорежда и „стопанка“, изключително с женската работа, която тя разпределя между другите. Обаче, както вече се каза, ако в задругата не се намери мъж, годен да изпълнява ролята на „домакин“, може да бъде избрана и жена. Комунизмът на задругата се вижда най-добре при общата работа и разделянето на печалбата. Отделното лице няма право да продава нищо от общата собственост. Но щом членовете на задругата искат да се разделят, което в по ново време често се случва, те извикват старейшината на семейството с 4—6 по-възрастни съседи и един представител на властта, имуществото бива разделено и цялата задруга се разпада сега на много семейства. Новите социални условия скоро напълно ще премахнат задругите, които иначе отговарят на селското съсловие.

Селяните живеят помежду си дружелюбно. Съседите си помагат един на друг и ако някой трябва да напусне къщата си за по-дълго време, оставя я на грижите на своите съседи. Частните спорове селяните уреждат обикновено сами, тъй като твърде неохотно се обръщат към органите на властта. Само когато в селото някой лош човек стане неудобен за всички съседи, жителите на селото се обръщат към властта, за да го накаже или отстрани.

В цялата страна господствува строго благоприличие. Един младеж не може просто така, без ангажимент, да говори с момиче. Повечето бракове се сключват не по любов, а по волята на родителите. Родителите се споразумяват, без децата да знаят за това, уговарят всичко и поставят своите синове или дъщери пред свършен факт: „Ти ще вземеш този или тази!“ И все пак рядко се срещат случаи на изневяра. Мъжът, който се явява в ролята на деспот, гледа на жената като на работна сила. По-рано родителите оженвали малки момчета по на 10—15 години за по-възрастни момичета, за да се сдобият с евтини работнички. Нищо чудно, че при такива бракове често същинската съпружеска роля се пада на по-големите братя. В Охрид и неговата околност са известни отвратителни случаи от турско време като следния. Някакъв властен турчин харесал момиче от селото. Със сила принудил един селянин, който имал малко момче и се нуждаел от още работна ръка в домакинството си, да ожени малкия си син за момичето, обаче при условие, че покани него — турчина — като свидетел на сватбата. А такива свидетели в турско време са имали „правото на първата нощ“.

Раждането на момиче в семейството не носи голяма радост на бащата и той не се хвали с това. Ако някой го попита дали има момче или момиче, той казва: „И стрехите плачат.“ Ако обаче се е родило момче, бащата отговаря гордо: „И плочникът се радва.“

Селяните не знаят почивка. Работното време се движи между 10—14 часа. Когато полските работи са привършени, селяните си намират достатъчно работа в къщи. Те са ковачи, зидари, обущари, колари, жените пък тъкат, предат, шият, бродират. Дрехи, бельо, обувки никога не се купуват.

Уредбата на жилищата е съвсем проста. На селяните са непознати маси, столове и легла. По турски маниер богатите хора, особено гражданите, имат в стаите си ниски, но широки пейки, застлани с килими, наричани по турски „миндерлък“, кръгла 20—30 сантиметра висока масичка (софра), някъде в ъглите иконостас с кандило, огледало, два-три големи шарени сандъка — това е всичко.

Гостоприемството е присъщо и на най-бедните. С всеки без разлика се говори на ти.

На госта се поднася обикновено сладко (сварени плодове) и турско кафе.

Народните обичаи и суеверията цъфтят в пълна сила. Фолклористът намира в Македония широко поле за своята дейност, както художникът и колекционерът. Славяните навред са добре известни със своите бродерии, но най-красивите народни носии се носят именно в Македония.

Докато обаче в Югоизточна Македония българската народност е била подложена още в средновековието на чужди влияния, особено на гръцко, то Западна, както и Северна Македония са отдалечени от всички търговски пътища и от икономическите и културните центрове на другите народи, което е допринесло българите тук да запазят своята самобитност в цялата нейна чистота. И така ние виждаме, че народното изкуство, народните носии и частично народните обичаи при Солун, Серес, Кукуш, Дойран, Струмица, Петрич, Демир Хисар и Драма или напълно са изчезнали, или доста са се отклонили от самобитно българското, докато в Западна и Северна Македония всичко това и днес още процъфтява. Тук всяко село предлага на етнографа, фолклориста, художника наистина огромен материал. Аз съвсем не искам да говоря за архитектурата, която сигурно ще плени вниманието на архитекта с особения архитектурен стил, с нейните покрити веранди и балкони, с фантастичните комини, и ще кажа малко повече само за македонската шевица, за бродерията.

Бродерията се е развила удивително в Северна и Западна Македония. Всяка околия и дори почти всяко село има особени вариации в своята носия, която представлява главна грижа на селянката, трудолюбива и с художествен усет. Колкото прост е мъжкият костюм, толкова богато и пъстро е женското облекло. Най-богато избродирана е ризата. „Ризата“ е дълга, с широки ръкави, тя е главна част от облеклото на македонската българка. Служи едновременно за блуза и за долна фуста.

Според предпочитанието към цветовете и орнаментите цяла Македония се разделя на много „области на бродерия“, всяка от които има своя типична техника и се стреми да използува собствени мотиви и цветове. Бродира се с памучни конци или коприна.

В Битолската област, където в по-ново време се употребяват повече памучните конци за бродерия, целите ръкави на ризата се изпълват с шевица, като на червена основа се изработват орнаменти в тъмночервен и черен цвят. Ръкавите в битолската носия приличат на ръкавите от областта край Лерин, но в тях е въведен и белият цвят. В областта на Кичево на жълта основа бродират различни геометрични фигури в оранжев цвят. В тези три области днес рядко се употребява коприна за бродерия. При това обаче шевицата на ръкавите, както и по долния край на ризата е много богата.

В областта на Охрид жените работят изключително с коприна, затова бродират само върху по-малки части от ръкавите и тясна ивица по долния край на ризата. Употребяват се черни и тъмносини цветове на тъмнокарминово-червена основа, особено предпочитание имат към геометричните фигури и композициите от саксии и вази с цветя. Съвсем другояче се работи в Струга, въпреки че градът се намира толкова наблизо. Тук бродират върху черна основа с жълто, оранжево и червено геометрични, но не строго симетрични фигури. Ръкавите от женската носия в Струга изглеждат като малки килими, понеже след всеки бод се свързва възел. Особено типични са обаче бродериите от Дебърско и Миячко (Галичник, Лазарополе, Крушево, Смилево). Тук се работи ажур, предпочитани са композициите от цветя, но и геометричните фигури, при това се използува коприна. Ажурите по ръкавите на носията от тази област са обикновено червени, а по долния край на ризата бели, докато в Дебърско са застъпени повече цветове (червено, зелено, жълто).

В областта на Тетово е силно албанското влияние и затова се бродира много със златни и сребърни нишки, което иначе не е свойствено за българската бродерия. Истински елегантна е носията от Скопска област, но съвсем друга е тя в Скопска Черна гора и отново твърде различна — в Скопското поле. В Скопска Черна гора жените носят тежка риза, чиито ръкави са избродирани с дебели черни памучни конци. И не се бродира само долният край на ризата, но от него се редуват нагоре много тесни шевици чак до колана. Тези ивици придават на ризата особена елегантност. В селищата в Скопското поле бродират по ризите цветни композиции (особено карамфили) в черен, тъмночервен и тъмножълт цвят. Сред македонските носии тази риза е една от най-красивите и най-леките. При Куманово и навред из Северна Македония (Кочани, Кратово, Крива паланка, Щип) господствуват черният и тъмночервените цветове. Велес спада към Миячката област, областта на така наречените мияци. В Прилепската област бродерията наподобява битолската, но се употребява също и черният цвят (Морихово).

Понеже тази книга има други цели, аз не мога да описвам останалите части от облеклото. Трябва обаче да обърна внимание на читателя още и върху това, че между македонската и българската (от България) носия съществува най-близко родство, което се проявява и в бродериите.

Както в България, така и в Македония ние намираме достатъчно голямо сходство при избора на цветовете и мотивите, в техниката на изпълнението и начина на носене на отделните части на облеклото. Никого няма да учуди това, че северномакедонската носия (Куманово, Кочани, Кратово) е почти също като тази, която носят българките от Кюстендил, понеже Кюстендилска околия бе откъсната от Македония и следователно е в същност македонска земя. От много по-голяма важност е обаче родството на македонските носии с тези от Северна България и Тракия. Това обстоятелство също може да служи като важно доказателство, че българите в България и Македония са един народ. Така ръкавите от носията в Струга са съвсем сходни с ръкавите от тракийската носия (от българските села в околността на Димотика). Начинът, по който се носи кърпата за глава, е един и същ в Скопска Черна гора, както и в Шумен (Североизточна България). Ажури в бродерията на носиите се срещат при Дебър и Галичник в Западна Македония, но също и при Преслав и особено в Габрово в Северна България. Съвсем еднакви горни дрехи носят българките в Гевгели и Хасково (Южна България). Почти едни и същи са техниката и композицията на бродериите на българките от Скопското поле и тези от Самоков. Подобни са кърпите за глава на българките от Охрид и от околностите на София (Искрец). Съвсем еднакви са носиите на мъжете от Дебър и Враца и т.н.

Напротив, ние не намираме абсолютно никакво родство между сръбските и македонските носии. Макар сръбският шовинист Спир. Гопчевич да иска да представи носията от Мериово и Бук за сръбска, обаче руският учен Н. П. Кондаков го изобличи в измама. (Н. П. Кондаков, Македонijа, Петроград, 1900.)

В Македония са високо развити също така и другите художествени занаяти. Прославени са керамичните изделия на българите от Велес и Ресен. Фини метални украшения се създават в Скопие, Прилеп и Струга, инкрустации — в Охрид. Истински художници са дърворезбарите от Дебър и Галичник. Иконостасът в църквата на манастира „Свети Иван Бигор“ при Дебър, който едва ли може да се сравнява с някой друг по целия Балкански полуостров, е забележително художествено произведение на българите от Галичник. Също и иконографията, иконната живопис, тук се развива отрано. Старите фрески и икони в много стари манастири и църкви са в най-голямата си част дело на местни майстори. Такива стари художници ние намираме особено в Г. Джумая, Велес и Галичник.

Най-доброто доказателство, че македонските българи не са сърби, а българи, е техният език. Народ и език са неделими понятия. Щом следователно македонците говорят български, тогава те не са никакви сърби (както се опитва измамно да докаже белградският проф. Белич), а чисти българи. А това, че те говорят български, е много лесно да се докаже. Достатъчно е тук да се приведат примери от диалектите от всички околии на Македония, за да бъде ясно на всички и на нефилолозите, че македонците говорят български и затова са българи. Но преди да пристъпя към това, искам, първо, да потвърдя границите на българския език, както ги определя прочутият чешки славист П. И. Шафарик в своето произведение „Славянски фолклор“. Шафарик, след като включва в областта на българския език градовете Зайчар, Ниш, Лесковац, Враня в Сърбия, казва по-нататък: „Границата на българския език преминава река Морава под град Враня, върви към Кочанския проход, тогава се спуска през билото на Шар планина надолу на юг под албанското село Зелка на един час път от Тетово, после се прехвърля по източните склонове на Шар планина на юг, където българският се смесва с албански чак близо до град Охрид,... тогава преминава през източния бряг на езерото... към Костурското езеро през градчето Кастраница, езерото Енидже до руините на Пела до Солун, оттам през селото Еникьой под планината Хортач, последното седалище на българите в тази област, през планинските склонове, които обграждат от север Серското поле до Ветрен и Демир Хисар на Струма, после границата продължава на изток и североизток през селата Красна, Стърчище и високата планина Пирин към Места...“ По-нататък се определят границите на българския език в Тракия и Стара България. Шафарик определя тези граници в 1849 г., а историкът К. Иречек дава само югоизточната граница, като оставя градовете Серес и Драма в областта на българския език. Още от пръв поглед ние виждаме, че географските граници на Македония с малки изключения на юг едновременно са и езикови граници на българския език. (П. И. Шафарик, Slovansky Narodopis, 1849, т. II.)

За да стане ясна за всеки идентичността на езика на „македонските славяни“ (един неутрален термин) с езика на българите от Стара България от примерите, които по-нататък ще приведа, преди това трябва да кажа няколко думи за особеностите на българския изобщо.

В началото на 19-ото столетие първите слависти не можеха да кажат за българския език или нищо, или само нещо несигурно. Повечето от тях мислеха, че той е сръбски диалект, и Шафарик беше първият, който в двадестте години на века стигна до убеждението, че българският език е различен от сръбския, че българският език произлиза направо от старославянския на св. Кирил и Методий. Той постави също основата на българското езикознание.

Българският език се разделя на четири главни области: тракийско-мизийски, шопски или торлашки, родопски или македонски. Първата област е най-просторната и нейният език е издигнат за писмен език. Иначе обаче е много по-практично българският език да се раздели на две големи групи: източна и западна. Разделянето се извършва на основата на изговора на старославянското е. В Македония са представени и двете групи, и то така, че околиите на Серес, Драма, Демир Хисар, Неврокоп, Мелник и Г. Джумая принадлежат към източната, а останалата част от Македония към западната група. Не може да се установи точна граница, понеже по перифериите се явяват големи неправилности и само ухото на опитен филолог (при това българин по народност) може да забележи тънката разлика.

Много интересно е, че между българския от Македония и от Стара България съществува най-голяма взаимност дотолкова, че всички характерни белези на българския език са представени както в Македония, така и в България и обратно. А характерните признаци, по които българският език се отличава от всички славянски езици, също и от сръбския, са следните:

1. Старата носовка „он“.

2. Старославянските консонантни групи tj и dj, които в българския език дават шт и жд.

3. Неограничената свобода на ударението, това значи, че ударението може да пада върху всяка сричка (в сръбски език ударението никога не пада върху последната сричка).

4. В българския език определителният член не е отделна дума и стои след съществителното.

5. Аналитичното склонение. Българският език след отпадането на старите падежни форми си служи с предлози за изразяване на падежните връзки.

6. В българския език липсва старата инфинитивна форма. Инфинитивът се изразява аналитично с помощта на спрежението на финитивния глагол.

7. Българският език вече не притежава старата сравнителна степен, но по аналитичен начин се употребява положителната степен плюс сричката по-: по-добър, по-хубав, по-юнак.

8. Българският език не познава квантитета.

9. В българския л между две съгласни и в края на думата остава непроменено, докато в сръбския език се вокализира: български: вълна, видел, вол; сръбски: вуна, видео, во.

10. Двете полугласни „еровете“ в български език звучат или като безгласно а, или е.

Това са десетте признака, които отличават българския език от останалите славянски езици, следователно и от сръбския.

Да вземем примерно изговора на старославянските носовки, които от славянските езици са запазени само в полски и български. На основата на днешния изговор на носовките можем да разграничим българския език отново на други три групи. А именно:

1. Дако-българска и Шуменска група в България и Костурско Солунска в Македония.

2. Търновско-Сливенска в България и Дебърско-Битолско-Скопска в Македония.

3. Павликенска в България и Родопска в Македония.

В първата група изговорът на носовките е запазен или напълно, или най-малкото отчасти. Във втората група носовките се заменят с а, което има слаб носов придъх, а в Дебърско с о. И в трета група всяка носовка се изговаря като чисто а. Следователно: рояка, ранка или рояка и рака. При всички групи обаче ние виждаме определена взаимност между българско-македонските диалекти.

Същата взаимност откриваме и другаде. За българския език са типични старославянските двугласни ш и жд. Намираме ги и до днес в народния език в България в околиите на Кюстендил, Радомир, София, Берковица, Искър, Кула и Белоградчик; в Македония в околиите на Дебър, Лерин, Костур, Кайлар, Воден, Мориово, Мъглен, Кукуш, Щип и Кочани. Противно на това шт (щ) се изговаря като шч в Банско (Македония) и Самоков (България); жд се изговаря като ждж при Солун (Македония) и Лозенград (Тракия) или като зд в Солун (Македония) и Сливен (България). По перифериите, следователно там, където сръбският и българският език са в съседство — с шопския (торлашкия) диалект (Пирот, Зайчар, Враня, Прешово, Куманово, Кратово, Скопие и Тетово) щ се заменя с меко к (което звучи почти като ч) и шд с меко г. Това не е присъщо на българския език, следователно то идва под сръбско влияние. Вместо щерка ’дъщеря’ — керка, вместо каща, куща — кукйа и др.

Според ударението българският език се разделя на шест групи (в сърбохърватския се борят за господство само две системи на удареност), а именно по шест различни начина на ударение (Проф. Б. Цонев, Към историята на българския език, сб. НУНК, т. XIX.):

1. Неправилно ударение и падащо върху различни срички — първа група.

2. Полуправилно ударение и върху третата сричка (обикновено) — втора група.

3. Полуправилно ударение и върху втората сричка (с изключения) — трета група.

4. Полуправилно ударение и върху втората срички (винаги) — четвърта група.

5. Правилно ударение и върху втората сричка — пета група.

6. Правилно ударение и върху третата сричка — шеста група.

Това разделение е общовалидно за българския език. В Македония са представени всички тези шест групи, което отново доказва, че езикът на македонците е също тъй български, както езикът на българите от България. Към първата група в Македония спадат околиите на Серес, Демир Хисар, Мелник, Неврокоп, Драма. Ударението е неправилно — вода и води; жена и жени. Втората група се заема от околиите на Кочани, Щип, Кратово, Струмица, Дойран, Кукуш и Солун. В двусричните думи ударението пада на втората сричка, в многосричните — на третата. Примери: просо — просото-, яйца — яйцата-, игли — иглите. Третата група има за свой център Воден, откъдето се разпростира към Гевгели и Мъглен. Примери: собота, българи, четири-, обаче също и изключения: сокол, юнак, живот. Четвъртата група е представена в Тиквеш и Мориово. Примери: кисело, работа, студено. Петата група се среща в Кайлар, Лерин, Костур, Преспа. Примери: планина, сомбота, улица. Последната шеста група обхваща останалата част от Македония (Охрид, Дебър, Прилеп, Тетово и др.). Примери: планина, мотика, владика, работа. Това ударение наподобява чешкото. Сръбското ударение неведнъж оказва известно влияние по периферията.

Недвусмислен белег на българския език е членуването, особеното окончание — член, което се прибавя към съществителните, прилагателните или числителните. На немските членове — der, die, das, в българския език отговарят — т, та, то, в множествено число за мъжки и женски род — те, за среден род — та. Навред в Македония срещаме това членуване, макар че има някои други вариации на членове. Членовете т, та, то се употребяват за определени предмети, които обаче не са налице — виното. Но се казва виново за ’това вино’, което в момента се пие и виното за ’виното, което някой друг пие в близост с мене’.

Следователно виждаме три различни члена: то, во, но. В Родопите намираме още един, четвърти член -с, -са, -со (хлебос, женаса, детесо). И тъй българският език в Македония е по-богат на членове, отколкото в България. За сръбския език, както и за другите славянски езици членът е напълно непознат.

Вторият главен признак — отново нещо, което сръбският език не притежава — е това, че съществителните и прилагателните са несклоняеми. Склонението в българския език е подобно на френското.

Единствено число : 1. жена (имен. и вин. п.)  Мн. ч. 1. жени

2. на жена (родителен) 2. на жени

3. на жена (дателен) 3. на жени

4. жено (звателен) 4. жени

или

Единствено число: 1. момче Мн. ч. 1. момчета

2. на момче 2. на момчета

3. на момче 3. на момчета

4. момче 4. момчета

Само в народните песни се среща в дателен падеж окончанието -у при думата бог (богу) и при личните имена (тук и звателен падеж).

Сръбският език, напротив, притежава шест правилно развити падежа, както и другите славянски езици.

Пример:

Единствено ч. Им. п. - човек – риба – дете - Множ. ч. юнаци

Род. п. - човека – рибе – детета – юнака

Дател. и им. п. – човеку – риби – детета – юначима

Вин. п. – човека – рибу – дете – юнаке

Зват. п. – човече – риба – дете – юнаци

Твор. п. -  човеком – рибом – дететом - юначима

Ho за да стане на читателя още по-ясна разликата между сръбския и българския език, аз привеждам тук четири стиха от една сръбска народна песен и давам после същата в превод на български книжовен език и на диалектите от Прилеп и Охрид.

СРЪБСКИ:

Град градила бела вила

ни на небу ни на земли

нег’ на грани од облака.

На граду су Троja врата.

 

БЪЛГАРСКИ (книжовен ез.):

Град градила бела вила

ни на небето нито на земята,

но на клон от облаците.

Град’т има три врати.

 

ПРИЛЕП:

Града градила бела вила

нити на небото нити на земята

ами на гранката от облакова.

Градот има три врати.

 

ОХРИД:

Град градила бела Самовила

ни на небето нито на земята,

ами на клон от облаците.

Градот има три врати.

Какво виждаме? Македонските преводи се отличават от литературния български само по някои особености на ударението, докато между тях и сръбския оригинал има голяма разлика. Първо, в македонските преводи виждаме определителния член след съществителните, второ, забелязваме, че съществителните остават несклонени, не се изменят по падеж. На сръбския местен падеж на небу, на 'земльи в писмения български език и в македонските диалекти стои на небето, на земята и т.н. Следователно това, което е характерно за българския език (членуване, липса на склонение), се среща и в македонския, но липсва в сръбския език. Но за да не каже читателят, че това се проявява само в диалектите от Прилеп и Охрид, че другите македонски диалекти са повече сръбски, аз искам тук да приведа примери от народния говор от всички македонски околии. А какво ли е по-характерно за един народ от неговите песни? Един неславянин, с изключение, няма да разбере много от това, все пак обаче всеки може да открие несъмнените признаци на българския език, както те бяха вече изтъкнати, и да си направи заключение за принадлежността на македонските диалекти. И така

СКОПИЕ:

Не пий, Недо, не пий вино,

от виното глава боли.

Не ме боли от виното,

а ме боли от ядове...

 

КУМАНОВО:

Никола, море Никола,

не карай млада невеста,

малко ли ти донела?

Шарена крава сос теле,

и телето е шарено...

 

КРАТОВО:

Да ходим, да шетам по Кочанско поле,

по Кочанско поле, по Злетовска река. ..

 

ЩИП:

Виденото е по-арно от чуеното.

Никой не пита за таткото, а секой за майката.

 

ТЕТОВО:

Чиво е онуй моме убаво,

що рано рани на вода

с двете стомни земяни...

 

ДЕБЪР:

Врти, врти во тревата

ке ти мотат черевата...

Мома си веле, говори:

„Подай ми чауш пушката!“

Пушка то пукна от рака. . .

 

СТРУГА:

Бог да убие твоята майка,

що ми те пущи доцкна на гости,

доцкна на гости со невестата!

С’нце те зайде во ливагето. . .

 

ОХРИД:

Набрале ми се старцине

от она гратче Охридцко

между себе си сборвеет. . .

 

БИТОЛЯ:

Шихо, Шико, капидане,

ти да видиш чудо големо:

как се бият листята

дървята от гората...

 

ЛЕРИН (проза):

Оше кога шетал по земи Ристос су апостолите си, ка заминувол от едно село во друго...

 

КЛИСУРА (проза):

Тогава облекоха момчето сос дрехите на момичето и него венчаха вместо момичето.

 

КОСТУР :

Ако не си оженено,

оди седни на бунаро,

тури фесо на окото

и киската на рамена,

пищолите на поясо...

или

Си йон фати за ронка-та

си йон носи град Солуна.. .

 

ВОДЕН:

Стани, лудо, стани, аз с’м посмеала,

и конот йе твойо и аз с’м ти твойя.. .

или (проза):

Кога наближиле ду монастирут, Юван му рекол на нивестата му: „Извади си, To-ду, сребърните синджири и баери...

 

СОЛУН (проза):

Едно време имало един богат човек сос една шчерка, а комшията му бил сосем сиромах. Шчерката на богатио...

 

ГЕВГЕЛИ:

В наше село, арно село

от две места слонце грее,

от четири месечина...

 

ПРИЛЕП:

Повей, ветре; повей

силен от морето,

ладен по полето

по малите моми. . .

или

Що му рече бана Миайло:

„Ой ти тебе, царе Сулемане!

Я дрш ми я деснава рока,

со девата сабя да отворам...

 

МЪГЛЕН (българомохамедани):

Байрактор да бидиш бре Амет,

байракут да носиш.

Дека к’и юставиш, бре Амет, младата нивеста?

Ох, млада ивдувица сос две мошки деца...

 

ТИКВЕШ (проза):

За тая спила велат стари, оти Марко крале я пресекол со сабя та щто стоит разцепена...

 

ВЕЛЕС:

Повея ветор от море,

открши гранка маслинка

удари мома по чело...

или

Една тиква со шест дупки?

 

ГОРНА ДЖУМАЯ:

Говедата в говедарнико,

опашките им вонка?

 

РАЗЛОГ:

Фала богу, за чудо гулемо!

Бре, каде к’е чудо да гледа ме?

Край Вардара на Демир Капия

сус уногйи кралевйки Марко...

 

СТРУМИЦА:

Роди макя девет сина

девет сина, една щерка,

една щерка — Джан-Фикия...

 

КУКУШ:

Пил е вино, благо вино

от ден ду ден, три недели,

сос вечерто, шес недели

дур се Бугдан он разбулел...

 

СЕРЕС:

Катеринка болна лежи.

Плачи, не плачи, джанум

ас ке ти донеса

от Охрида ц’рвени яб’ки...

Във всеки от тези примери се срещат всички характерни белези на българския език, с които той се отличава от сръбския. Ние навред намираме определителния член след съществителното или прилагателното (вино-во, тревата, конот, опашките, сребърните); неизменяемите по падеж съществителни и прилагателни (от море, со левата рака)-, предлозите сос, со, сус (сръбски с, са); окончанието е на глаголите в сегашно време на първо лице множествено число (сръбски винаги о — носимо, български носиме); предлогът в вместо сръбското у и още тук се явяват о, а или носовка там, където в сръбски има у (ронка, рака, рока вместо сръбското рука) и др. Който познава най-простите принципи на двата съседни езика, той трябва, макар и да не е филолог, от поместените тук примери от диалектите на цяла Македония да стигне единствено до същия извод, до който стига и френският славист Луи Леже и да повтори неговите думи: „македонските славяни са българи и говорят на един български диалект“. (L. Lеgеr, „Bulgarie“ in „Grande Encyclopedia“, VIII, p. 401.) Даже сам сърбинът Вук Караджич, който пръв публикува няколко македонски народни песни, ги е подбрал така, че въз основа на тях да се направи характеристика на българския език. Това, че в северномакедонските говори има сърбизми, съвсем нищо не доказва. В граничните области на два сродни народа става известно смесване на съседните езици. Както в диалектите от Тетово и Куманово намираме сърбизми, то също така срещаме и българизми в призренските диалекти зад Шар планина, където живеят само сърби. Руският учен Хилфердинг в стоята книга „Излет до Херцеговина и Стара Сърбия“ казва: „В езика на сърбите от Призрен съвсем ясно се забелязва как той се приближава до българските диалекти. Би било наистина интересно по-отблизо да се изследва как сръбският език се е смесил с македоно-българския.“

Вярвам, че това е достатъчно.

Преди да кажа последната си дума върху македонските българи, искам да спомена още нещо за техния характер. В характера на македонските българи се проявяват много и поразителни различия, така че можем да отличим три характерни групи.

В характера на жителите на Югоизточна и Южна Македония (следователно на българите от Драма, Серес, Демир Хисар, Гевгели, Солун, Дойран и др.) има нещо гръцко: те са хитри, гъвкави, неенергични и националното им съзнание (разбира се, с изключения) не е най-зрялото.

Съвсем други са българите в Югозападна и Североизточна Македония (Охрид, Битоля, Лерин, Костур, Прилеп, Крушево, Дебър, Велес, Скопие, Кочани, Куманово, Щип, Кукуш). Тук ние намираме чисто българските характерни черти: енергичност, упоритост, пъргавина, забележително остроумие и рядка предприемчивост, с които македонците далеч превъзхождат българите в царството. Особено българите от Прилеп, които имат нещо хитро в характера си, са търговци и никой не може да се сравнява с тях по целия Балкански полуостров. В Прилеп затова и не живеят евреи. Югозападна и Северна Македония дават болшинството от интелигентите на България. Македонците от третата група (българите от Мориово, Кичево, Гостивар и Тетово) се приближават до втората група със своята упоритост и жилавина, но духовните им способности са по-ограничени. При тях забелязваме много ясно един наивитет, който често стига до глупост. Може би тъкмо тази наивност обяснява сравнително големия успех на сръбската пропаганда в тези области.

Македонските българи превъзхождат българите от царството в едно: те именно са по-големи оптимисти. Когато през 1913 г. българският народ беше жестоко разкъсан, в цяла България сърцата на хората се изпълниха от опасно отчаяние. Съвсем другояче беше в Македония. Макар под сръбско и гръцко робство, много по-тежко от турското, македонците не загубиха надеждата и доверието си в силата на българското оръжие. Те знаеха, че въоръжените български селяни отново ще дойдат, за да ги освободят, и понасяха спокойно цялото потисничество на новите господари.

И те не се мамеха.

Публ. в Изследвания за историята на българския народ – 1. Българската история в трудовете на европейски учени. София, 1970, с. 381-398.

 

* * *

 

ПОКАЗАНИЯТА НА ПРОФ. ИВАН МЪРКВИЧКА И ВЛАДИМИР СИС ПО ВРЕМЕ НА ПРОЦЕСА СРЕЩУ ЙОРДАН ЦИЦОНКОВ ЗА УБИЙСТВОТО НА РАЙКО ДАСКАЛОВ

Свид[етелят] Иван Мърквичка, 62 годишен, професор по живопис, живял 42 години в България, учител и директор в Софийското рисувално училище.

От македонския въпрос и дейността на ВМРО не се е интересувал специално, но за тях знае това, което е известно на всеки интелигентен човек в България. Сведенията, които дава проф. Мърквичка, накъсо са следните:

Правителството на Стамболийски–Даскалов заплашвало преди преврата на 9 юний 1923 г., че, ако на някой член от кабинета се случи нещо, македонците ще бъдат жестоко наказани; също преди преврата било известно, че Даскалов и Стамболийски са осъдени на смърт от ВМРО, а всеки в България знае, че македонците членове на ВМРО са длъжни безусловно да изпълняват нейните разпоредби и присъди. – Проф. Мърквичка излага сбито историята на македонското освободително движение и споменава за дейността на Т. Александров, когото лично познавал и с когото една нощ се срещнал в София преди да дойде в Чехия. Т. Александров му описал тогавашното състояние на македонския въпрос и му казал, че Цицонков е човек на Организацията, която прави всичко възможно, за да облекчи неговата участ.

Председателят: – Вие казвате изрично, че Цицонков е изпълнител.

Проф. Мърквичка: – Да, Александров ми каза: „Той е наш човек и ние се гордеем с него".

Председателят: – Знаете ли с положителност, че е казал това?

Проф. Мърквичка: – Александров казваше, че Цицонков е изпълнител на тяхната воля.

Д-р Ренер: - Знаете ли нещо за оранжевата гвардия на земеделците в София?

Проф. Мърквичка: – Точно тогава не бях в София, но жена ми разказваше, че там било ужасно: оранжевите гвардейци ходили из улиците и разбивали магазините, поради което доайенът на чуждите дипломатически представители заплашил правителството, че ще напуснат страната, ако тия гвардейци не бъдат изтеглени от столицата и разпръснати.

Д-р Ренер: – Вие познавате Александров; – какво впечатление ви правеше?

Проф. Мърквичка: – Правеше впечатление на сериозен, образован човек. По-рано е бил учител.

Председателят: В обикновено ли облекло дойде при вас?

Проф. Мърквичка: – Да.

Председателят (с явна ирония): – Но тогава, защо се е боял и е ходил нощем, като е правил впечатление на приличен човек?

Д-р Ренер: – Протестирам против тоя начин на разпитване.

Председателят: – Напомням на д-р Ренер да не бъде толкова смел. Моля да мълчите.

Д-р Ренер: – Моля да бъде протоколирано, че съм поканен да мълча.

Председателят: – Нямам никакво намерение да питам нещо предизвикателно. Аз само попитах, защо тази среща е станала нощем и искам да не бъда нападан.

Свид[етел] Лукаш, чиновник в Прага, роден в България, дето живял до 1921 година. – Отначало неговите сведения за устройството и дейността на ВМРО повтарят изнесеното от Мърквичка, като посочват примери, от които се вижда, че присъдите на Организацията винаги са били изпълнявани било съзнателно и доброволно, било под страха на отговорност пред нея за непокорство. По-нататък свидетелят говори за режима на Стамболийски–Даскалов, който повдигнал срещу себе си интелигенцията в България и чувството за национално достойнство.

Владимир Сис, журналист, 31 годишен, бил е в Македония няколко години по няколко месеца. Още през 60–70-те години – казва свидетелят – са били водени в Македония отделни въстанически борби, но не са били отправени към обща цел и така се разпръсвала народната сила. Ето защо по-късно неколцина родолюбци, които взимали участие в тия борби, почнали да образуват тайни революционни комитети, които в скоро време създали в цяла Македония мрежа за отбрана. Във всеки район имало комитет, начело на който стоял войвода. Тези комитети били подчинени на един Централен комитет. По-късно те били наречени Вътрешна Македонска Революционна Организация, която вдигна известното голямо въстание през 1903; в него взеха участие 23 комитета, срещу които беше изпратена около 350 хиляди турска войска.

Във ВМРО членовете са легални и нелегални. Член може да бъде всеки македонец, без разлика на вероизповедание и народност. Легалните членове са работили при избори, черковни настоятелства, окръжни съвети като подържали будно народното съзнание и подкрепяли училищата. А нелегални са били тези, които излизали открито против правителството, отивали в горите, организирани чети, за да бранят с оръжие сигурността и правата на населението. Нелегален член можал да бъде всеки, който грабвал пушката доброволно.

Като споменава развитието на македонската освободителна борба и масовото участие на македонците в българската армия през време на войните, свидетелят казва, че поради строгия морал в Организацията от нея за безпътен живот били изключени след Европейската война някои членове, които минали на страната на „федератистите”.

Председателят: – Бил ли е някой преследван за това, че е минал от автономистите към федератистите?

Вл. Сис: – Можал е да направи това, но да не излиза много открито против ВМРО; в противен случай тя го е смятала свой враг. – Дисциплината в тази Организация била твърде строга, и непокорните бивали наказвани. За измяна на Организацията са били наказвани със смърт, бой и парична глоба. В случай на спор не им било позволено да се обръщат към държавните съдилища. Организацията имала свой съд, своя войска. Смъртни наказания издавали само членовете на Централния комитет, който стои начело на Организацията. Нелегалните членове за измяна се наказват със смърт. Нелегалният член трябвало да положи клетва, веднага щом вземе пушката; тогава преставал да принадлежи вече на семейството си, а само на родината и трябвало сляпо да изпълнява заповедите на Организацията.

Запитан от председателя за Устава на ВМРО и нейните смъртни присади, свидетелят казва: „Когато е издадена заповед да се изпълни смъртна присъда, избирали се с жребий още двама души, за да контролират нейното изпълнение. Членът, на който е било възложено да изпълни заповедта, ако не я изпълни, сам бивал наказван със смърт. Също издавани били смъртни присъди и срещу лица не членове на Организацията, които са се вмесвали в нейните вътрешни работи.

Председателят: – Но може би не всеки е знаел, че за неизпълнена такава заповед се налага смъртно наказание, И какво би направил, ако му каже, че трябва да убие приятеля си?

Вл. Сис: - Ако е роднина - не, ако е приятел – да. Знам такива случаи.

Председателят: - Какво е вършила Федеративната организация?

Вл. Сис: – С помощта на българската власт федератистите искали да компрометират ВМРО, като вършели нападения и грабежи по македонски села, които престъпления да се смятат нейно дело.

Председателят: – Познавате ли добре Александров?

Вл. Сис: – Добре го познавам. Той възобнови Организацията след войната, Познавам го като човек на енергичните действия, аскет, който живее само за своята идея, за своята мисъл, с живот извънредно строг. Беше справедлив и никому не увреждаше без право.

Председателят: – Слушали ли сте да е предприемал някакви пътувания?

Вл. Сис: – Да, като водач на Организацията. Нищо не можеше да се направи без негово разрешение.

Прокурорът: – Водеше ли Организацията борба и против тези, които са се противопоставяли на нейните стремежи. Тази Организация осъдила Даскалов и Стамболийски. Как е могло това да стане, щом нейна заповед не е могла да засяга човек извън нея.

Вл. Сис: – В устава на Организацията има постановления, според които се наказва със смърт всеки, който работи против ВМРО, бил или не бил неин член.

Прокурорът: – Отговаря ли още вашата книга на днешните условия?

Вл. Сис: – Познавам Македония от времето на турското робство. – Свидетелят дава някои етнографически сведения за Македония, като изтъква, че и предишни сръбски свидетелства посочват населението й българско. – На въпроса от прокурора, каква е местността между Куманово и Скопие, свидетелят отговаря, че краищата са гористи.

Поради несъответствието на това показание с думите на предишния свидетел Загорчич, той бива отново извикан и пак твърди, че там нямало гора. Вл. Сис с карта посочва гористата местност, изобличавайки сръбския „комита”.

По въпроса за народността на македонците Вл. Сис продължава: „До 1912 година никога не бих се осмелил да твърдя, че в Щип има поне един сърбин. Македонците там са българи.”

При тия думи Загорчич подмята, че някои вестници обвинявали Вл. Сис в подкупничество; председателят веднага го смъмрва, а Вл. Сис казва: „Интересно е, какво търси в съда сръбски комита!”

Председателят: – Казахте, че Щип бил средище на македонските българи?

Вл. Сис: – Да, с най-много жертви и с най-тежък гнет.

Д-р Ренер: – Какво можете да кажете за Т. Александров? Чувствуваше ли, мислеше ли той като славянин?

Вл. Сис: – Неговите искания бяха минимални. Искаше закрила на малцинствата, свобода на печата, право на събрания, училища, културен напредък. Не искаше разпокъсването на Югославия, защото виждаше, че земите й са свързани с Македония. Той имаше предвид необходимото, за да се дойде до съгласие с държавата. Не беше настроен враждебно към сръбския народ, нито беше политически шовинист.

Запитан за смъртта на Т. Александров, свидетелят обяснява, как и от кого е бил извършен заговорът над македонския водач.

Д-р Ренер: – Срещали ли сте хора, знаещи и предишните и сегашни обстоятелства, при които работи Организацията? Казвате ли те, че предишните обстоятелства и наредби са други или че са останали същите?

Вл. Сис: – Казват, че дисциплината сега е още по-строга.

Д-р Ренер: – Подсъдимият се защищава, като казва, че се страхувал от смърт, ако не изпълни присъдата.

Вл. Сис: – Член на Организацията, който не изпълни нейна заповед, и да не бъде екзекутиран, е морално умъртвен.

Д-р Ренер: – Има ли ВМРО свои агенти в чужбина?

Вл. Сис: – Има свое Задгранично представителство, което още от 90-те години на миналия век издава вестници в чужбина.

След още няколко допълнителни въпроса върху показанията на свидетеля, разпитът му свършва.

Свид[етел] Вацлав Визнер, живял в България, напуснал я в 1921 година, дава показания повърхностни, черпени от втора и трета ръка, затова и несигурни. За Организацията знае, че нейните членове са постъпвали доброволно и са били длъжни да изпълняват заповедите й; в последните години не е следил революционното движение.

Свид[етел] Ян Плоха, полицейски агент, се е грижил за безопасността на Даскалов; той му съобщил веднъж, че щял да бъде убит – получил бил предупредителна телеграма.

Свид[етел] Петър Цоков, 29 годишен, българин, живее в Прага. – Обяснява, как след убийството на Даскалов били събрани сведения по частен ред, които едва след присъдата в Прага разкрили същинското име на подсъдимия. – Дава показания против ВМРО, която обвинява без доказателства, че искала присъединяването на Македония към България. ВМРО мислела, че й пречи политиката на Стамболийски и затова била против него. Говори в защита на „федератистите".

Ал. Обов, бивш български министър от кабинета на Стамболийски – е най-дръзкият свидетел на обвинението, който държи дълга политическа реч в съда с непростени измислици и хули за ВМРО, за подсъдимия, за когото имал частни сведения и най-сетне изобщо за българския народ. В нахалството си тия показания не знаят граница: Т. Александров бил обикновен престъпник, който вършил разбойничества, за пари, и т.н.

Граждански ищец д-р Странски: – Даскалов от българското правителство ли беше убит?

Ал. Обов: – Както всички наши приятели. – По-нататък Обов разправя как избягал от Париж, дето щели да го убият и си позволява лични нападки против подсъдимия, при които председателят на съда не намира за нужно да се намеси. Освен това свидетелят използува случая да се оправдава за аферите, по които в България го обвиняват, представяйки се за голям мъченик. Увлечен в злобата на оправданията си тоя жалък човек отправя обида и към защитника на обвиняемия: – „Вие сте чех, аз съм българин; утре ще бъда убит, и вие ще защищавате моите убийци”.

Д-р Ренер напомня да се обърне внимание на свидетеля за тази обида.

Председателят: - Когато намеря това за удобно.

Д-р Ренер: – Предлагам да се направи на свидетеля бележка – в противен случай ще се откажа от защитата.

Председателят: – Когато намеря за удобно.

Д-р Ренер става да излезе от съда, като иска да бъде извикан адвокат на подсъдимия ех oficio (по назначение от съда).

Председателят: – Добре, щом настоявате.

Това поведение на председателя предизвиква остра препирня, при която Обов заявява, че не бил искал да обиди д-р Ренер, а говорил това, което писали българските вестници и пита подсъдимия, дали е имал заповед да убие и него.

Председателят чете в протокола показанията на Цицонков, който заявил, че не е имал такава заповед и че Обов е простак злодеец, който не заслужава куршум.

Ал. Обов разказва по-нататък историята на Земеделската партия в България и развива партийната си програма. Партията искала споразумение със Сърбия и винаги се борела срещу цар Фердинанд, срещу „Кобургите", а пък срещу нея било немски възпитаното офицерство, македонците и – останалите партии. Правителството на Стамболийски не било против интелигенцията – за това пример е сам той, Обов; „та нима аз не съм интелигент?” се запитва свидетелят.

Прокурорът: – Вчера беше изслушан свидетелят г. Вл. Сис, който се смята за добър познавач на българските работи. Той описва Т. Александров като херой и казва, че би искал неговият морал да бъде пример за всички.

Ал. Обов: – Щом е вярно това, което казва г-н Сис, значи трябва да се оставя да ме убият.

Прокурорът: – Осведомен ли е г. Сис или не?

Ал. Обов обвинява г. Сис в подкупничество, а когато му възразяват, че и свидетелят Мърквичка говори с голяма похвала за Т. Александров, свидетелят хвърля една празна клевета и против стария общоуважаван професор живописец.

Д-р Ренер протестира за това, че свидетелят си позволява да подхвърля такива обиди към други свидетели.

Ал. Обов разказва по-нататък с увлечение за оранжевата гвардия, която за жалост не могла да спаси правителството на Стамболийски. Качеството си на свидетел Обов използува, за да държи една агитационна реч, изтъквайки постоянно свои лични заслуги. Тая реч трае повече от половина час, докато най-сетне съдебните заседатели и председателят не изтърпяват, прекъсват забравилия се оратор, който въпреки това продължава още десетина минути в същия дух. Показанията му с тия вмъкнати речи между малкото, което има действително отношение към делото, траят три часа и половина.

След това проф. Мърквичка оборва с няколко думи клеветата срещу него от Обов.

Публ. в Трите дела. Прага – Табор – Виена – Милано. (Страници от борбата на Македония). София,1927, с. 43-51.