ДИМИТЪР БЛАГОЕВ ЗА ТАЙНИТЕ РУСКО-БЪЛГАРСКИ ДОГОВОРИ И РУСКАТА ПОЛИТИКА КЪМ БЪЛГАРИЯ

Вече не веднъж сме публикували и сме се позовавали на сключените тайни руско-български конвенции и договори, които както се оказа от развитието на историческите събития се оказаха във вреда на България. Предоверяването на Русия и на не реализирания руски арбитраж през пролетта и лятото на 1913 г. доведе до първата национална катастрофа. Тази тема е избягвана от сериозната наша, па и от руската историография. Партията на тесните социалисти в своя печатен орган „Работнически вестник“ първа и единствена прави публично достояние сключеният таен българо-руски договор в края на 1907 г. по време на стамболовисткото правителство на д-р Петър Гудев, според който България се оказва от своя национален суверенитет, като се прави сравнение със смисъла и клаузите на сключената от д-р Стоян Данев Българо-руска тайна военна конвенция през 1902 г. И двата договора са сключени със съгласието и в присъствието на българския княз Фердинанд Сакскобургготски. Поради тяхната поверителност в пресата почти не се появяват техни коментари, може би с изключение на анонимната статия на Старозагорския митрополит Методий Кусевич, подписана от него като „Македонец“ в сп. „Свободно мнение“ и в статиите на журналиста Велчо Т. Велчев, издател на в. „Ден“.

Няма да преповтарям текста на договора от 1907 г. тъй като всеки който се интересува може да го намери в този сайт, където е публикуван не само текстуално, но и във факсимиле от в. „Работнически вестник“. Искам само да отбележа, че водачът на тесните социалисти Димитър Благоев прави преглед и най-аргументирано анализира всички българо-руски договори като се започне от тези които са сключени по време на управлението на д-р Константин Стоилов до договорите от 1902 и 1907 г. „Дядото“ в тази своя реч, произнесена в Народното събрание във връзка с Парламентарната анкета за виновниците за първата национална катастрофа изкарва на преден план и вредата от тези руско-български тайни договорености за страната ни, като се спира и на руската външна политика не съвпадаща с българските национални интереси.

Речта на Д. Благоев е включена, заедно с речите на Георги Кирков и Христо Кабакчиев, също народни представители от БРСДП (т.с.), произнесени през 1914 г. в отделна брошура с общ предговор, отпечатана през 1915 г. Този предговор и тук предхожда речта на Д. Благоев. Останалите речи също ще имате възможност да прочетете скоро в сайта „Сите българи заедно“.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

ПАРЛАМЕНТАРНА БИБЛИОТЕКА № 1
БАЛКАНСКАТА ВОЙНА И СОЦИАЛДЕМОКРАЦИЯТА
ТРИ СОЦИАЛДЕМОКРАТИЧЕСКИ РЕЧИ В НАРОДНОТО СЪБРАНИЕ

София, 1915 г.

Още в XVI Народно събрание през месец декември 1913 год., Социалдемократическата парламентарна група направи предложение за учредяването на една анкета, която да издири и установи отговорностите по политическата подготовка, по обявяването и ръководството във всяко отношение на Балканската война през 1912–1913 години.

Поради кратковременното съществуване на XVI Народно събрание (само тринадесет дни!), това предложение остана неразгледано. То, обаче, биде възобновено още в първите дни на извънредната сесия на XVII Народно събрание и в края на месец април 1914 год., се постави на разглеждане в Камарата едновременно с едно друго предложение за анкета, произходяще от страна на правителственото болшинство.

Социалдемократическите народни представители: Д. Благоев, Г. Кирков и Хр. Кабакчиев развиха и обосноваха обстойно предложението на Социалдемократическата парламентарна група, като изложиха и гледището на социалдемокрацията по Балканската война и положението на Балканския полуостров.

Техните речи, предадени по стенографическите дневници на Народното събрание, съставляват настоящата брошура.

София, февруари 1915 год.

 

РЕЧТА НА СОФИЙСКИЯ НАРОДЕН ПРЕДСТАВИТЕЛ, ДИМИЪР БЛАГОЕВ,
(ПРОИЗНЕСЕНА В КАМАРАТА НА 25 АПРИЛ 1914 Г.).

 

Господа народни представители!

Вие имате пред себе си двe предложения за назначаване на една изпитателна комисия, която да издири отговорностите по войните, които станаха около нас през 1912–1913 год. Тези две предложения имат една голяма разлика. Додето в предложението на народните представители от болшинството въпросът се ограничава само с издирването отговорностите на бившите правителства – на народняшко-цанковисткото и цанковистко-народняшкото – изобщо и частно, специално, за делата на това правителство през воденето на войните, предложението на Работническата социалдемократическа парламентарна група има по-широка основа. Иска се, както ви е известно, следующето: „Назначава се Парламентарна изпитателна комисия от 25 члена народни представители, изходящи от всички парламентарни групи, която да издири и установи отговорностите по политическата подготовка, обявяването и ръководството във всяко отношение на Балканските войни през 1912–1913 год. и на която да се даде пълна възможност и съдействие“ и т.н. Както виждате, предложението на Работническата социадемократическа парламентарна група е много по-широко, отколкото предложението на г.г. народните представители от болшинството. От речите, които изслушахме тук, от страна на предложителите, народните представители от болшинството, разбирахме, че целият въпрос се свежда към това, щото да се издири отговорността на бившето правителство, когато нашето предложение е много по-широко. Ние отиваме по-нататък и търсим отговорностите в политическата подготовка на войната. От друга страна, двете предложения се различават и по целта, която са си поставили предложителите от двете страни. Додето, очевидно, предложителите от болшинството имат за задача, за цел, в същност да издирят само един определен кръг на действия и, следователно, просто казано, да се даде, тъй да се каже, под съд едно правителство, нашата задача е по-друга. Нашата задача не е непременно да се даде едно или друго правителство под съд, а да може чрез изпитателна комисия от Народното събрание да се постигне едно важно заключение от страна на народа. Нас, като представители на работническата класа в България, на тази много важна част от българския народ, ни интересува, преди всичко, да се разбере, да се направи заключение, че в основата на всичко това, което постигна България в последно време, лежи много по-важно нещо, отколкото тия или ония грешки на отделните личности; че в основата на българския живот, на държавата има нещо, което неизбежно е повело държавата към този край, който ние днес виждаме. Ние искаме, изобщо, не само да дадем една утеха на пострадалите и живите, или на умрелите да въздадем слава и чест; ние не можем да се ограничим само да дадем едно утешение на погиналите, на пострадалите, на останалите живи и т.н.; ние трябва да дадем, преди всичко, една грамадна поука, която да бъде и целебна за бъдащето на българския народ. Като се обръщам към предложението на нашата група за една анкета и като имам предвид това, което казах, че съдържанието, както и целта на тази анкета, са съвсем по-други, отколкото съдържанието и целта, която се гони с предложението от правителствена страна, от страна на бащинството, ние, преди всичко, си задаваме основния въпрос: кое в същност докара нашата страна до това бедствие, което я постигна, до катастрофата, както всички казваме. И когато ние искаме да си отговорим правилно на този въпрос, трябва да кажем, че от 35 години насам, от освобождението насам България се е ръководила от една съвсем погрешна националистическа политика и от една много тясна, много егоистична политика на династическите интереси. Ако ние вземем да разгледаме тази именно политика, о която България се е държала в продължение на 35 години, особено в продължение на последните 25 години, ние ще видим, че България с тази политика не можеше да отиде другаде, освен към една катастрофа. Защото тази политика, която ние наричаме националистическа, не е била национална политика, не е била народна политика, а е била политика само на известни интереси и, от друга страна, политика на династическите интереси в България, както, ще прибавя веднага, че и политиката на другите балкански държави е била тъй също националистическа политика на управляващата част от балканските народи и на техните династии.

Националното обединение, казваха, ние имаме предвид, ние искаме свободата на поробените наши братя, автономия на Македония. Но тя беше една политика погрешна, тя не беше национална, тя не беше народна; тя се водеше най-главно от династическите интереси тук у нас и на Балканите. Тази политика е именно, която тласкаше България ту към водите на една от великите държави, ту към водите на друга от великите държави – ту я хвърляше в ръцете на Русия, ту я хвърляше в лапите на австрийския империализъм. Тази политика е именно, която не даваше на България да погледне реално, как може тя да постигне националното обединение, как може тя да достигне освобождението на поробените на Балканския полуостров, как може да постигне главното условие за мирно развитие на производителните сили на балканските народи. Тази политика е основата, която е правила България оръдие на руската завоевателна политика на „Балканския полуостров и я правел оръдие на интересите на австрийския империализъм на Балканите. Ако се вгледаме в историята, особено в недългата политическа история на България, ние ще видим, че ролята на България не е била друга, освен, да служи именно като оръдие, като инструмент за прокарване на чужди интереси на Балканите. Тази националистическа и династическа политика не можеше по никой начин да намери каквото и да било реализиране, каквато и да било реална проява, освен, България, като обръщаше погледите си към Русия, да очаква от нейната политика помощ за осъществяването на нейните народни идеали, за осъществяването на нейните национални стремежи или пък, като се обръщаше към Австрия, към австрийския империализъм, от там да очаква осъществяването на същите тези идеали. И, естествено е, че когато така се постави една страна, когато един народ се обърне в инструмент за прокарване на чужди интереси на Балканския полуостров, той не може никак да достигне национално обединение, национално освобождение и национална независимост, а се получава това, което наричаме националистическа и династическа политика. Тези политики прокарват известни класови интереси на една част от българския народ и на една династия, но никога не могат да доведат до едно пълно – даже непълно – до едно най-близко осъществяване на най-малкия от тези народни идеали. И наистина, ние виждаме, че България свърши не с постигането на част от нейните идеали, а напротив, с един погром. Ако наистина вие, които най-много говорите за обновление на България, искрено говорите, то първото нещо, което една парламентарна анкета трябва да издири много щателно, е: доколко тази политика, която досега водеше България и която се водеше от всички управляющи партии, може по-нататък да се води, без риск да пропадне България. Дали действително тази политика, която досега се водеше и която водеха всички наши управляющи партии, може да доведе до реализирането на някои народни идеали. Ако вие сте искрени, когато заявявате, че искате обновление на България, вие трябва да поискате от Парламентарната анкетна комисия да се спре, преди всичко, върху този жизнен въпрос, върху този централен въпрос за живота на България и за живота на целия Балкански полуостров, на народите на Балканския полуостров, без които нека не си правим илюзия, че ние можем да съществуваме един ден: изчезнат ли те, веднага настъпва моментът, когато ще изчезне и българският народ. Следователно, първото нещо, което анкетната комисия има да направи, то е това.

Но, г.г. народни представители, може някой да помисли, че щом действително тук има една, тъй да се каже, основна грешка, която се състои в основната погрешност на националистическата политика, то тогава няма отговорни, няма защо да търсим отговорности. Не е вярно. Всяка една политика, несъмнено, се прокарва от хора. В конституционните страни тя се прокарва от партиите и, следователно, като говорим за политиката, по която България се е водила до сега, ние трябва непременно да видим и отговорностите на партиите, които са управлявали България, защото те са прокарвали тая политика. Когато ние казваме, че трябва да се издирят отговорностите за политическата подготовка, обявяването и ръководенето на войната, то значи, преди всичко, да издирим отговорностите на лицата, които носеха тая политика и която непременно трябваше да доде до един край. Когато ние искаме да определим отговорностите за катастрофата, която постигна България, ние ще трябва да потърсим тези отговорности не само в управляющите тогава партии. Те, несъмнено, са най- преките отговорници, защото те имаха да прокарват една политика и трябва да видим, как са я прокарвали и до какво достигнаха. Но има отговорности и у други, които тъй също вземаха най-живо участие в прокарването на тази политика, която прокарваше и бившето правителство. Има отговорни лица, отговорни партии, които не само са насърчавали правителството в този път, но така също са настоявали непременно то да върви в пътя на тая същата политика. Така че, ние ще искаме от Парламентарната анкетна комисия да издири не само преките отговорници, които пряко бяха замесени в прокарването, в реализирането на политиката, която България водеше от толкова време насам, но ние ще трябва да потърсим отговорностите, които падат върху всички онези, които подпомагаха, които насърчаваха, които тласкаха правителството и другите фактори по същия път.

Ние тук, сигурно, ако не днес, утрe, други ден, ще слушаме рeчи, в които всеки ще се старае да свали своята вина върху гърба на другите или поне да представи работата така, че само едни са виновни, а всички други са чисти. Ние знаем това и от агитациите, които се водеха в изборната борба, ние знаем това още и от полемиките, които се водеха в пресата, веднага след вдигането на военното положение и на цензурата. Още тогава почнаха да хвърлят вината едни върху други и никой да се не признава за виновен в катастрофата, която постигна България. Та мене никак не ме учудва това, че и тук ще се явят да говорят какво само едни са виновни, а другите съвсем нямат никаква отговорност, нито пред историята, нито пред живия още български народ; че само върху едни трябва да се струпва всичкото; че тези личности, които са преки, непосредствени ръководители на една политика погрешна, на една политика гибелна, те трябва да отговарят. Но, по моему, ние не можем да освободим от отговорности другите, които тъй също са тласкали страната в този път. И като стои на тази почва, Парламентарната група на Работническата социалдемократическа партия отива да дири отговорностите не само на бившето правителство, които много лесно могат да се определят, но отива по-нататък и преди него. Преди всичко, политиката, която прокарваше народняшко-цанковисткото правителство, беше една чисто русофилска политика, която – трябва да си го признаем тук откровено – никога не можеше да даде на България каквото и да е, която можеше да я доведе само до това, до което я доведе. Ние знаем, че отдавна съществува един таен договор между България и Русия от 1895 год., потвърден в 1898 и 1907 год., който ние печатахме и който вие, г.г, демократи, особено отричахте, както отричахте и тайната конвенция, която имахте с Русия, от 1902 год.

И в зората на демокрацията тази конвенция се подложи на промяна. В 1907 г., когато се изменяваше тази конвенция от 1902 г., ми се чини, военен министър беше ваш човек, демократ, който сетне влезе във вашия кабинет. Според този таен договор, който вие можете да намерите, ако искате, печатан и в нашия „Работнически Вестник“.

М. Такев: Нали е таен договор?

Д. Благоев: Не, той беше таен само за България, за българския народ, но за враговете на България не беше таен. Той се обяви във време обявяването независимостта на България; тогава извадиха наяве тоя таен договор други, заинтересовани в България. – Според него, България ставаше напълно васална на Русия. Това, което ние днес четем в „Свободно Мнение“, което известен дипломат, скрит зад името „Македонец“, изтъква, показва именно, каква е политиката на вашата държава.

В „Свободно Мнение“ се говори за това, което ние cpещаме в тайния руско-български договор, почнат още от 1895 г. и който сетне в 1902 г., във времето на цанковистите, се явява като една тайна конвенция, в която е предвидено само това, което днес ние точно знаем, че Русия била обещала да пази нашата стара територия, но срещу какви компенсации от страна на България, това можем да узнаем само от тайния руско-български договор, в който се изброяват. И този именно дипломат „Македонец“ казва, какво е било желанието или какво е искала Русия в „разговорите“, които г. Малинов е имал в Петербург, в присъствието на г. Паприкова, дипломатически агент тогава. Вие можете да намерите тези искания в същата тайна конвенция. Това показва, че у нас, в България, е имало партии, които отиваха да правят тайни конвенции с Русия, съвсем вредни и предателски за интересите на България, зад гърба на българския народ, въпреки конституцията, на която, впрочем, по-нататък, както ви е известно, демократите поискаха изменението й в този смисъл.

Изменението на чл. 17 от конституцията беше най-гибелно за България, то беше, може да се каже, една от причините за тикването на България към катастрофа. С изменението на чл. 17 от конституцията се отне правото на Народното събрание да знае, какви договори България има нужда да сключва и с кого. След тази измяна спрямо българския народ, която се извърши с изменението на чл. 17 от конституцията, ние вече виждаме и друга измяна, измяна, която доведе до войната с Турция, и оттам-нататък вече идат последствията, които ни доведоха до катастрофата. Изменението на чл. 17 от конституцията е едно престъпление, което, според нашата група, трябва да бъде подведено под следствието на анкетната комисия, за да се определи отговорността на тия, които си позволиха да приемат едно такова предложение за изменение на конституцията.

М. Такев: Ще съдим Великото Народно събрание! (Смях от демократите).

Д. Благоев: Г.г. народни представители! Както виждате, демократите, които са автори на тези пакости за България, на тия отнемания на народните правдини, които се перчат, че са за народовластието, че са за демокрацията и т.н., те са именно, които се смеят днес, когато им казваме, каква грамадна пакост, каква грамадна измяна донесоха на България, на българския народ, а така също и на целия Балкански полуостров с даването право да се приемат договори зад гърба на българския народ.

Така че, нашата група стои на тази почва, че Парламентарната анкетна комисия трябва, преди всичко, да издири, доколко тези договори, които ги има вече публикувани в европейската литература и които вие можете да намерите в България, действително съществуват – а ние сме уверени, че съществуват и че те трябва да се намерват в архивата на Външното министерство, ако по някакъв начин не са липсали от там – и след това да определи отговорностите на лицата, които отиват да сключват подобни договори и да обвързват България с една политика, явно завоевателна на Балканския полуостров руската политика на Балканския полуостров не може да бъде друга и събитията дойдоха да потвърдят това. Русия не дойде тук да ни освобождава зарад нашите черни очи, затова, че обича българския народ, че бил християнски – тя има толкова милиона християнски народи, a ги тъпче по най-варварски начин; тя не дойде да освобождава нас, а дойде за своите интереси. Ако не бяха противоречивите интереси на големите държави на Балканския полуостров, ние отдавна щяхме да бъдем погълнати; благодарение само на противоречието на тия интереси, България остана свободна, та сетнe да се мъчи Русия по друг начин да я направи васална, да я върже о своята завоевателна политика. Тази тайна конвенция, няма вече съмнение, съществува и ние не знаем точно каква е тя, защото е сключена без съгласието на Народното събрание още в 1902 г. и сетне изменена в 1907 год., ако се не лъжа, в зората на демокрацията, когато демократите се готвеха да дойдат на власт. Демократите бяха на власт и си отидоха, но тая конвенция остана тайна, тя не мина през Народното събрание и не се поиска нейната ратификация или отхвърляне. Очевидно е, че тук ние имаме работа с една материя много интересна, много важна, много жизнена - да се издири кои, как, защо, за какво са правили подобни тайни конвенции, защо е потъпкана конституцията, защо е погазено народовластието, както казвате вие, защо е погазено върховното право на Народното събрание, преди да му го отнемете, да се произнася върху договорите, които България сключва с другите държави. Ето, казвам, една материя, върху която анкетната комисия непременно трябва да се спре, да я изследва добре, в свръзка с тая обща политика, за която говорих, и да подведе под отговорност всички тия лица, които са си мислили, че те могат да излъжат една Австрия, че те могат да подведат Германия или Италия зарад нашите интереси, и по такъв начин са тласкали българския народ в ръцете на една политика, която е извънредно опасна за неговото съществуване.

От друга страна, когато ние дойдем до обявяването на войната с Турция, ще видим, че обявяването на тази война имаше за логическо последствие по-нататъшните събития, на които ние сме свидетели. Обявяването войната с Турция, очевидно, е станало по желанието или със съгласието на руското правителство. Има вече автентични данни, от които се установява, че руското правителство искаше непременно България да води войната с Турци не затова, защото Русия мислеше да направи от България една велика, Санстефанска България, и не за това, че на Русия е потрябвало непременно България да стане щастлива, да стане многобройна и т.н., а защото Русия искаше да противопостави една сила, но не своята сила, а чужда, срещу Турция, да отслаби Турция, и в същото време тя искаше да противопостави една бариера на австрийския империализъм, който иска да слезе към юг, дето се препречват вече интересите на руската завоевателна политика. Русия намери този изход за себе си, за интересите на своята политика на Балканите в един балкански съюз между правителствата и династиите, който да послужи не на интересите на България, не за освобождението на поробените, не за национално обединение, а един съюз, който да послужи, преди всичко, на интересите на Русия на Балканския полуостров. Започването на войната с Турция, при такива условия, според нас, беше една грамадна политическа погрешка, за която трябва да носят отговорност всички тези, които искаха тази война. При онова сблъскване на противоречиви интереси в Балканския полуостров, за голямо злощастие на балканските народи, Русия можа да вмъкне, чрез династиите на Балканския полуостров, страшен раздор помежду им, и по такъв начин да обърне, чрез династиите, чрез правителствата и чрез още кекавата управляваща буржоазия, балканските народи в едно оръдие за прокарване на собствените си интереси на Балканския полуостров. Действително, в първо време съюзът се яви в интерес главно на Русия. Русия действително имаше едно нещо, в което, може би, грешеше – тя имаше преувеличено мнение за силите на Турция и едно по-долно мнение за силите на балканските народи. На всеки случай, нейният разчет е бил този: чрез този съюз, най-малкото, да отслаби Турция, да тури една преграда на австрийския империализъм на Балканите. Когато тя видя, че силата на Турската империя не е тъй грозна, че тя можа да бъде поразена от балканските съюзници, тогава тя видя, каква опасност представлява за нея Балканският съюз, тогава тя видя, че България може действително да отиде оттатък Чаталджанските позиции и даже да влезе в Цариград, тогава тя смъква булото на доброжелателка, и тогава ние виждаме Русия да дава лъжливи обещания, както ви е известно. Тя заяви, че е готова да накара съюзниците да почитат договорите, които са сключили с България, но България да не отива по-нататък от Чаталджанските позиции; даже настояваше да се откаже от превземането на Одрин, защото, казваше тя, тук настъпват моите интереси, тук настъпват руските интереси към Босфора, към Дарданелите, тук настъпва моят интерес на Балканския полуостров и по-нататък вие да не смеете да мръднете. Тя обещаваше, и едно правителство, което сляпо се водеше подир нея, поддържано и подклаждано и от другите партии, прие това ограничение, което даде руското правителство за нашата война, и сетне Русия беше, която не изпълни своето обещание да поддържа България по изпълнението на договорите от страна на нейните съюзници.

Искам да кажа, че именно руската политика веднага се оголи, веднага тя смъкна булото си, когато, действително, съюзът дойде да покаже силата си, когато той дойде да застраши интересите на Русия, а така също, както по-нататък ще видим, да заплаши и интересите на Австрия; тогава Австрия беше тази, която, пак в споразумение, в съгласие с Русия, турна кръст на „деветото чудо на Балканите“, както го нарече народняшкият шеф, именно, Балканския съюз. Но моята мисъл беше тук сега да изтъкна, че политиката, която водеше българското правителство и която именно се поддържаше буквално от всички партии и от управляващите, и от левите, и от десните, не можеше по никой начин да доведе до това, което искаха нашите патриоти, което искаше нашата националистическа политика. Не можеше да доведе затова, защото пречките идеха от тази същата държава, на която се осланяха при сключването на тайните договори и конвенции. Също така тая война не можеше да доведе до националното обединение на България, до велика България, затова, защото и Австрия не желаеше Балканския съюз, и Австрия искаше съсипването на този съюз и, следователно, тя отиде до всички мерки, които можеха окончателно да съсипят този съюз и да направят за никога невъзможно никакво споразумение между балканските народи.

Ето защо, тя е също така държавата, която най-много напакости след Русия на България и на Балканския полуостров. Във всеки случай, при тия условия, войната с Турция не можеше да се свърши друго-яче, освен именно с това, което се свърши за България. Преди всичко, основата, на която беше поставен съюзът, без който абсолютно нито България, нито Сърбия, нито Гърция можеше да мисли по-отделно за някаква война – бе порочна. Една война с Турция стана възможна за нашите националисти тогава, когато действително се състави един съюз, какъвто беше Балканският съюз. Е, добре, но този именно Балкански съюз, който дойде, за да подкрепи една война с Турция, носеше със себе си, в недрата си, в утробата си катастрофата на България и, казвам, по-нататък катастрофата близка или малко по-далечна, и за другите балкански народи, а, може-би, по-близка катастрофа за тях, отколкото за България. Но, във всеки случай, така поставена, така поведена войната с Турция, чрез един съюз, какъвто беше Балканският, още тогава можеше да се каже, че тази война, и победоносна, ще свърши безплодно или нещастно за България. Тук преди няколко дена един от правителствените оратори искаше да каже, не че ние можехме да предвидим, тъй да се каже, научно, с доказателства, че войната на България с Турция ще свърши именно не в полза на България, а току-така сме казвали, че войната ще донесе погром за България, защото ние сме били изобщо против войната. Не, ние го казахме за това, защото знаем и защото ние имахме предвид, какви са отношенията между балканските държави и ние знаехме, че на балканските държави господствуват едни буржоазни котерии, които са в съюз с династиите, а те с подкрепата на австрийския империализъм и на руския абсолютизъм на Балканския полуостров. Ние знаем, от друга страна, че Великите сили тук, особено най-заинтересованите, както Австрия, така и Русия, те са именно, които мислят за раздялата на Балканския полуостров, които искат не велика България, не велика Сърбия, или велика Гърция, а искат едни слаби държавици, които сами да се давят помежду си, a тe един ден да дойдат и ги хванат за гушата и да ги унищожат. Като знае човек всички тези отношения между държавите на Балканския полуостров, като знае отношението на големите държави към Балканския полуостров, то е много ясно тогава, че при една такава политика, която се водеше чрез съюзи на Балканския полуостров, чрез съюзи династически, започната една война, тя не можеше да свърши другояче и затова ние, при общия ентусиазъм, при общия патриотически екстаз за война за „освобождението на братята“, ние, „тесните“, казахме смело, защо сме против войната, не само защото бяхме уверени, че тази война няма да излезе добре за България, а защото ние знаехме условията, при които живее Балканския полуостров и условията, които ги заобикалят, и ние бяхме уверени, и казахме, че един съюз между тия династии няма да спаси България, а тя ще си изгори пръстите, за да вади кестените от огъня за чужди държави, както за нещастие и стана. Следователно, ние казахме, че войната с Турция, поведена при такива условия, с един съюз, турен на основата на подялба на Македония, на завоюваните земи от Турция, такава една война именно водеше към катастрофа, и ние не само го казахме тогава, но сега имаме още по-голямо право да дойдем и да кажем: ние искаме една парламентарна анкета, която да установи отговорностите на всички ония, които искаха тая война.

А, г.г. народни представители, всички вие искахте войната; като изключите социалдемократите, всички други, без изключение, говориха в полза на войната; всички насърчаваха към тази война, всички дойдоха във възторг, когато им съобщиха за Балканския съюз и тук, от тази трибуна, се изредиха всички шефове на партиите, за да изкажат възхищението си от този съюз и даже да казват, че те дават пълната си подкрепа на правителството, пожелават му пълна сполука и вярваха, че непременно ще излезе на добър край делото, което се бе започнало. Тук му е мястото да кажа, че и тия леви партии, които имаха туй тупе да излязат в изборите и да говорят, че не са били за войната – аз казвам за първата война – като земледелците и широките, общоделците и те насърчаваха правителството към войната.

От групата на обединените социалисти: Не е вярно.

Г.г. народни представители! Понеже се обаждат от тази страна (Сочи обединените социалисти), че това именно било невярно, и че подобно нещо те никога не са вършили, то позволете ми да прочета някои извадки от техния вестник преди войната, за да видите, че действително те тъй също подклаждаха войната, искаха тази война. Напр., на 10 юли 1912 г., в брой 193 от в. „Народ“, ние четем следующето: (Чете) „Турция е действително в едно стеснено безпомощно положение. Една добре организирана военна сила, която има с нея такава дълга и отворена граница, каквато имаме ние, притежава най-вече шансове днес да спечели нещо за себе си и за населението в нея, отколкото кога да е друг път. Това е тъй безспорно“. Както виждате, в този момент, когато се говореше вече за война, когато се говореше за мобилизация, когато именно вече всички правеха митинги и събрания, за да се говори за войната с Турция за автономията на Македония, преди всичко, в това време ние четем в „социалистическия“ орган „Народ“, че сега му е именно моментът да турим натясно Турция, да я накараме да даде това, което трябва да даде.

По-нататък на 11 август 1912 год., в брой 210 от в. „Народ“, ние четем следующите горчиви възклицания от страна на авторите.

А. Конов: Кои автори?

Д. Благоев: Вашите, широките. (Смях в крайната левица) (Чете) „Где остана скъпата за тях национална идея? Занемя езикът, угасна патриотическата им жар пред хладното лице на Фердинанда Где остана болката на сърцето им за страдалната Македония? Спотайват се многоглаголивите уста пред дръзко издръпналия из ръцете им военен факел от нешегуващия се австриец.“ Значи, нешегуващия се „австриец“ отнел от ръцете на нашите патриоти факела военен, т.е. огънят военен, който трябваше да понесат по македонските и тракийските полета, и, уви, няма да стане война, няма да има факел по тракийските и македонските полета, няма да има освобождение на Македония, няма да има автономия на Македония!

Още по-интересно е следующето, което ние четем в следующата статия. (Чете) „Също тъй каузата на българските и други населващи Турция подвластни народности трябваше да получи най-мощната подкрепа от страна на ония, които вчера кряскаха за война с Турция. Албанците с оръжие в ръка чертаят границите на своята утрешна автономия, едина пункт на която турят в Скопие, а другия в Солун. Где са нашите „революционери“ и други военни автономисти да посочат днес пред Европа с надлежните там и тук действия наложителността и границата на бъдащата автономна Македония? Где са македонствуващите патриоти, где са биящите се в гърдите националисти да докажат недвусмислено на Европа въжделенията на страдающите и решителността на техните сънародници?“ От националистическа гледна точка, това е прекрасно, но този, който казва, че аз съм против войната, че аз не искам войната и т.н., не може да произнася подобни патриотически речи. На 29 август, значи, съвсем малко време преди обявяването на мобилизацията, в брой 234 на в. „Народ“, четем една гърмовита статия под заглавие: „Длъжността на България“, в която се подчертава, че „длъжността на България днес е да действува за реализирането на автономията на Македония“. И, най-сетне, като не вярва на тогавашното правителство, с Фердинанда начело, че може да осъществи, да действува за реализирането на автономията на Македония, авторът на тая статия се провиква: „Нека заинтересованите в свободите на народите дадат тоя тласък, защото сега е моментът, когато се дават, вземат и извоюват свободите на поробените. Отмине ли този момент – човешката природа е консервативна – дълго ще чака ново назряване на такива благоприятни обстоятелства.“ Както виждате във всеки един ред...

К. Панайдов: Кажете автора.

Д. Благоев: Авторът е редакцията, защото те са уводни статии. – Та от това, което ви цитирах, вие виждате, че един орган на една партия систематически – тук имам само няколко извадки, но вие можете да намерите много такива извадки от същия вестник – пише такива патриотически статии, които имаха за цел чисто и просто в този момент, когато се говореше за война, за освобождение, за автономията на Македония, да подклажда войната, да стане час по-скоро; те казват, че трябва час по-скоро да се даде тласък на тия, които ще отидат да воюват, защото сега му е моментът да се извоюва това, което искаме. Следователно, както виждате, вие имате много ясно доказателство. Ние ще видим по-нататък, когато дойде да видим отговорностите по войната със съюзниците, че тъй също всички партии положително са се произнасяли и са поддържали тая война. Но преди да дойдем до това, бих казал, че всички положително бяха за война с Турция. И понеже господата от тази страна (Сочи левия център) от центъра не отричат това, аз няма да цитирам какво са говорили те.

С. Момчев: Напротив, отричаме.

Д. Благоев: Ако отричате, аз ще ви прочета тогава, какво е говорила вашата група (Общ смях).

С. Момчев: Ама той е ваш вестник, г. Благоев.

Д. Благоев: Аз ще ви цитирам от вашия вестник. (Глъчка).

Председателствующ д-р С. Иванчев: Моля, тишина.

Д. Благоев: На 10 декември 1912 год. в Народното събрание един от представителите на Земледелския съюз...

С. Момчев: Кой е той?

Д. Благоев: Г. Дренков – ... държи реч и казва следното...

С. Момчев: Това става вече през време на войната.

Д. Благоев: ...Вижте стенографските протоколи на XV-то Обикновено Народно събрание от 10 декември 1912 г., стр, 74–77: (Чете) „Още на 22 септември аз, от името на групата, която представлявам, изказах пълна поддръжка на правителството“. (Смях в десницата и десния център). Туй го казва вашият лидер, г. Дренков, на 22 септември.

С. Момчев: Когато войната беше вече обявена.

Д. Благоев: Войната не беше обявена, защото тя се обяви на 5 октомври, а не на 22 септември. – Той декларира, че от името на вашата група ще поддържа напълно правителството, т.е. че земледелците са били и са за войната.“

С. Омарчевски: Как можеше да направи това тогава, когато ние всички бяхме под знамената?

С Момчев: Ние тогава бяхме войници.

Д. Благоев: Аз не говоря за присъствуващите сега тук, но аз говоря, какво е правила вашата парламентарна група, следователно, представителите на вашия съюз тук, в Народното събрание, тогава, когато България трябваше да обяви войната – какво правиха те тук.

Недялко Атанасов: Какво правеше г-н Кирков, когато се обяви войната?

Д. Благоев: Той не беше в Народното събрание. Аз казвам, как се изказаха вашите представители тук, в Народното събрание.

М. Турлаков: Ако войната зависеше от тогавашното наше поведение, защо искате анкета още от дипломатическата подготовка на войната?

Д. Благоев: За да могат всички, които имат отговорности, да ги понесат, а не да се спотайват или да ги отричат, както вие правехте през време на изборите. Вие трябваше да излезете и да кажете открито, че бяхте за войната.

Вие това не направихте, а говорехте, че Земледелският съюз не бил за войната, а бил против войната. По-нататък ние виждаме, какво са говорили тук вашите представители вече през време на примирието, и как г. Дренков, от ваше име протестира, защо се сключвало примирието, защо се протакало и защо не се бързало да се отиде в Цариград. На всеки случай, тук въпросът е, че за първата война с Турция отговорността пада буквално върху всички партии.

Сега е въпрос, щото анкетата, според предложението на нашата група, да установи размера на тия отговорности. Както всички знаете – нека го кажа още един път – нашата задача не е непременно най-големите виновници да отидат под съд, или както казаха тук, да отидат под гилотината, а понеже у нас няма гилотина, да отидат на въжето. (Смях в десницата). Не, нашата цел е: анкетата, като вземе предвид всички тези, които носеха на времето си отговорностите, да определи само, какви са тия отговорности, а не да се отказват от тях, особено когато дойде време за изборна борба, да не злоупотребяват с доверието на избирателите, да не злоупотребяват с доверчивите избиратели, които не знаят, действително, какво се е вършило в България и как е ставало всичко във време на войните. Ето защо, ние казваме, че анкетната комисия, след като установи това, което трябва да установи по общата политика, трябва да установи и отговорностите за обявяване войната с Турция и сетне ние искаме да установим отговорността за създаването на едни договори, каквито бяха договорите между България и Сърбия, които идат да покажат, че въпросът е бил не за освобождението на някого, че въпросът не е бил за освобождението на робите, както казвате, не за освобождението на Македония и за националното ни обединение, а е бил чисто и просто въпрос за завоюване, въпрос за разширение на пътищата към пазарите, за достигането на Бяло море, отварянето на портове там, че въпросът е бил за завоюване на територия, че въпросът, е бил за задоволяване с територия, със слава на монархизма, на една династия. Значи, въпросът не е бил за действително освобождение, защото, ако въпросът беше за освобождението на някого, нашите управници положително нямаше да отидат да сключват подобни договори, които могат да доведат до една страшна катастрофа и за България, и за балканските народи. Войната не беше за националното обединение, следователно, тя не се водеше за независимостта на България, а тя беше за завоюване на чужди земи, за подялба на населението в Македония, за раздърпване владенията на Турция и, най-сетне, за разпокъсване на българския народ, както излезе в края на краищата. Как е станало, сключването на този съюз, какви са действителните негови мотиви и основания, които и до сега не можем да кажем с точност какви са, всичко това анкетата трябва да издири, да го изследва и да определи отговорностите върху кого падат, и в какъв размер върху едни, и в какъв размер върху други.

По-нататък, г.г. народни представители, войната, която беше започната и се водеше вече, действително, много бързо отиде към своя край. Българските войски минаха Люле Бургаз, минаха тържествено през него и достигнаха чак на Чаталджанските позиции. Но още при Люле Бургаз турците се явяват вече с предложение за мир. От името на Кямил паша се явява мандатьор, който да третира за мир, – мир, който тогава действително беше износен за нас, защото Кямил паша – доколкото сведенията ни са верни – предлагаше да ни отстъпи даже Одрин без бой, без жертви – значи, да се прекрати войната с пълен успех. Обаче, както ни е известно, мир тогава не е бил сключен. И когато в действителност, се повдигна въпрос в пресата, защо тогава не бил сключен мир, тогава именно правителствените органи отговориха с някаква телеграма от Фердинанда, че той не бил съгласен, че трябвало да консултира въоръжения народ и по такъв начин забавил воденето на преговорите за мир и се осуетило сключването му. Тогава изниква един въпрос: каква роля е играло правителството във всичката тази история, кой е управлявал тогава България, две ли правителства са управлявали България, или правителството, което уж се опираше на Народното събрание, което имаше уж народното доверие? Защото, ако действително правителството намираше за възможно сключването на мирен договор с Турция, тогава никой не можеше, действително, да възпрепятствува на това и правителството можеше, имаше средствата да накара да се сключи мир. Но, ако това не стана, показва ни, че действително тук имаше нещо друго. Тук има именно тази политика, която отначало се води – руската, политика на интригите, тази политика, която действително стоеше зад правителството, и, може-би, зад Фердинанда. И ето де е въпросът. Анкетната комисия трябва да установи, не само причините, по които действително не стана този мир, но трябва да установи, именно, каква политика, какви интриги господствуваха тогава зад правителството и зад Фердинанда и дирижираха събитията, а правителството остана само с приказките си, че то именно е превило врата на личния режим, че тогава вече нямало личен режим. Несъмнено е, явно е, както вече споменах, от документите, които досега са изтъкнати вече у нас в печата, че Русия е действувала тук зад гърба на правителството, интригите на руската дипломация, именно, тласнаха България да не приеме този мир и да продължи войната по-нататък. И, несъмнено е, тук анкетата има да издири отговорността на преките виновници за продължаването на войната, преди всичко на правителството, което ръководеше тогава съдбините на България. Но независимо от това, ние трябва да подирим и други отговорности, защото тогава, именно, ние знаем, че много патриотически речи се държаха от тази трибуна. Тогава, именно, се явиха тук тези, които трябваше най-малко да говорят за продължаването на войната. Преди всичко, тук именно се яви демокрацията и г. Малинов от тази трибуна тук произнесе своята знаменита патриотическа реч, за забиването на „честния кръст“ над „Св. София“ в Цариград. Той казваше от тази трибуна, че музиката ще свири „Шуми Марица“, а българските войски ще хвърчат към Цариград и ще забият „честния кръст“ върху „Св. София“. Това беше един патриотически екстаз у г. Малинова, с който казваше, че трябва вече да вървим напред, но не назад, трябва да отидем да вземем Цариград. Аз споменах, че и лидерът на Земледелския съюз, г. Дренков, тук така също изказваше крайното свое незадоволство от примирието, което се продължаваше. Той казваше, че трябва да се отиде по-нататък, че ние не трябва вече да се спираме нито на Чаталджа, нито на Босфора, а да отидем непременно по-нататък.

Следователно, ние има да издирим отговорностите и на другите, не само на правителството – отговорностите на една от управлявалите партии, и отговорностите на неуправлявалите партии по това време: трябва да се издири, трябва да се види това, което те писаха в техните вестници тогава, и това, което тук, от трибуната на Народното събрание се говореше от всички, които ги представляваха тук, и тогава ний ще видим, че действително, за анкетната комисия има едно голямо количество материал за отговорността не само на правителството, но и за отговорността на другите, на тези, които стояха тогава в опозиция и които помагаха с всичките си сили за продължаване на войната.

Няма да се впущам да ви описвам, г.г. народни представители, какви бяха последствията от това, че се продължи войната по-нататък, няма да ви описвам, най-сетне, как се свърши войната и как се сключи мирът. Ще мина направо на най-важното събитие, което изглежда, че е пряката причина за катастрофата на България. То е така наречената вече Междусъюзнишка война, 16 юни, и последиците от това. Преди всичко, в първо време, когато се полемизираше в нашите вестници, в нашата преса върху въпроса, кой е отговорен за катастрофата, най-напред изтъкнаха, че отговорни са авторите на 16 юни. На 16 юни била дадена заповед за почването на военните действия. Тогавашното правителство излезе да отрича, че то е дало тази заповед и остана впечатление, че то не е виновно в почването на военните действия между България и съюзниците и че тук имало някаква си тайна черна ръка, която тласнала България към тази война; че имало един човек, една личност скрита някъде – която впрочем, по-нататък се повече я отбулваха – която именно тласнала България към катастрофата. Обаче, от всички документи, които се печатаха в нашата преса, които са положителни – поне досега, никой положително не излезе да отрече тяхната автентичност – от всички именно телеграми, които се печатиха във вестниците, разменени между руското и българското правителства, констатира се едно нещо, а именно че правителството не можеше да не знае за 16 юни. Правителството е знаяло, че 16 юни е последната дата, на която то ще трябва да отговори: или демобилизация на войските, или война. И още на 9 юни ние четем телеграмата от г. Данева до руското правителство, чрез нашия тогава в Петербург дипломатически агент, с която му се казва, че дава седмодневен срок на г. Сазонова да отговори, ще приеме ли базата на договора за арбитър между България и Сърбия, или не. И в отговор на тази телеграма, както е известно, се получи телеграмата, с която се съобщава, че руското правителство с възмущение посреща подобни отношения, с които България да поставя срокове на Русия. По такъв начин, какво излезе? Излезе в края на крайщата, че се дава седмодневен срок, на 9 юни, значи на 16 юни се свършваше този срок. И всичко това е ставало в коронните съвети, в съветите с короната, ставало със съгласието на правителството и короната, Ето, според нас, какво ни говорят всички тия телеграми, които излязоха на яве в нашия печат. Те показват, че тогавашното българско правителство не можеше да не знае, че на 16 юни ще има почване на военните действия, понеже на 16 юни то знаеше, че не може да получи това, което искаше от Русия, именно заставянето на Сърбия от Русия да изпълни договора, както България искаше. От тук ние заключаваме, г.г. народни представители, че бившето българско правителство е отговорно за започването на военните действия на 16 юни или, просто казано, за 16 юни. То го знаеше, но то няма кураж да поеме отговорността, искаше да се скрие зад другиго. (Ръкопляскане от десницата и десния център). Аз не отричам, че тук е имал пръст несъмнено и главнокомандующият, сир. и цар Фердинанд.

А. Хрястов: (Към десницата). Ръкопляскайте пак!

Д. Благоев: И като главнокомандующ, според мене, той е пак тъй също отговорен. Ако искаше да остане неотговорна личност според конституцията, той не трябваше да бъде главнокомандующ, защото главнокомандующият е, който трябва да отговаря за военните действия и събития.

Д-р X. Георгиев: Конституцията иска той да бъде главнокомандующ.

Д. Благоев: Иска, но когато се изменяваше конституцията, вие трябваше да гледате, да бдите, къдe именно трябва да се измени, а не да се измени там, където се отнямат правата на народа.

К. Панайодов: Не я изменявахме ние.

Д. Благоев: Вие, стамболистите, искате да кажете, че бяхте против изменението на чл. 17.

К. Панайодов: Да, бяхме.

Д. Благоев: Знам това, но аз искам да кажа, че когато ставаше изменение на конституцията, вие, г-да, не обелихте зъб, за да видите, в тая конституция има ли още нещо да се изменя не във вреда, но в полза на народа.

К. Панайодов: Инициативата тогава не беше у нас. Имаше друго правителство тогава.

Д. Благоев: Вие можехте да повдигнете въпрос за това, както ние повдигнахме принципиално въпроса, че щом е въпрос за изменение на конституцията, трябва да се защищават правата на народа, а не да се дават права на монархизма.

Във всеки случай, ние, като се обръщаме сега към тази дата, казваме, че 16 юни е дело и на правителството, и на Главната квартира, и не само на тях – то е дело на всички партии. Вие, г. г. либерали, бяхте най-големите защитници за идеята за една война между България и съюзниците й Сърбия и Гърция. И г. Радославов в „Нова Америка“ държа една пламенна, патриотическа реч, с която доказваше, че е необходимо ние да си вземем Македония, значи необходимо е да обявим война, да се бием със Сърбия и Гърция. Haли ще установяваме отговорностите, аз говоря за отговорностите на всички. Искам да кажа, че в това отношение и вие имате отговорност. Нас ни въодушевлява това – да бъдем ясни пред българския народ, пред избирателите, пред които именно, като се явявате, вие всички се стараете да скриете истината.

Министър X. Попов: Който се крие, той не е деец. Говорил съм публично за войната и няма да скрия.

Д. Благоев: Вярно е, и затова ви казвам, че всички вие имате отговорност за войната.

Министър X. Попов: И сега ще ви кажа, как мислех да се води войната. Този венец, който още виси на паметника на царя Освободителя, аз го закачих, ама народът ме прати. Когато тук беше се събрал, вас ви нямаше. Тук беше пълно, вън аз улица не виждах. Народът искаше война. Де бяхте тогава да говорите тия речи?

Д. Благоев: И да бях, същото щях да говоря. Ние говорихме открито по митинги. Тогавашното правителство пращаше шайки, но пак нищо не можа да направи.

Ние говорихме в Русе, говорихме в София, говорихме в Сливен, говорихме в Пловдив, говорихме в цялата страна. Г.г. народни представители! Казвам, че, като държим отговорно за 16 юни бившето правителство, в същото време ние държим отговорни всичките други партии и преди всичко либералните партии, като управлявали партии, а сетне ние идем на така наречените леви партии, които също така подклаждаха войната за Македония срещу Сърбия и Гърция. Вие, г.г. земледелци, тъй също говорихте от тук, че трябва да воюваме, за да си вземем Македония. Тъй също и г.г. демократите, които не отричат, особено пък г. Малинов, който от тази трибуна казваше, че националните въпроси се решават или полюбовно, или с оръжие в ръка, а не с арбитраж, защото тогава беше въпрос за арбитража между България и Сърбия. От тази трибуна, именно той изтъкваше, че понеже полюбовно не може нищо да се постигне, то значи - да живее войната! Тъй също от тази трибуна представителят на широките социалисти, г. Янко Сакъзов, говореше патриотически речи, че трябва, което си е наше да си го запазим.

К. Лулчев: А вие искахте работнически арбитраж.

Д. Благоев: Какво искахме ние, беше много ясно, но вие нямате нито този ум, нито тази идея да искате това. (Смях в левицата). Не само от трибуната на Народното събрание, но и с вашия вестник „Народ“, постоянно подклаждахте правителството за война със съюзниците.

К. Пастухов: Грешка имате.

Д. Благоев: Аз мога да ви прочета, за да видите, какво сте проповядвали тогава. На 25 януари във в. „Народ“ се появи една статия: „Кому остава Македония“, и в тази статия се поставя въпросът за завладяването на Македония от България. Ето какво четем в тази статия: (Чете) „Шовинистите на Сърбия и Гърция продължават да вършат своите престъпни атентати към съвестта на едно население (македонското), което не иска да бъде нито гръцко, нито сръбско. И посочвайки на това, ние обръщаме вниманието на нашето правителство върху една от неговите длъжности, и като българско правителство, и като съюзник на сръбското и гръцко правителства ... Никакви политически или дипломатически съображения не бива да спират българското правителство от да си изпълни дълга. Как ще направи то това – то не е негова работа, но то е длъжно да го направи ... Това направено, направи ще се и първата крачка, за да се постави правилно въпросът: кому остава Македония – въпросът, който не може да бъде оставен да се разреши нито с размяна на квадратни километри земя, нито пък с добавяне известен брой население“.

Следователно, вие виждате, че широките социалисти карат правителството, като остави настрана всякакви дипломатически и политически съображения, да върви напред да заеме Македония, Македония да бъде наша. И аз мога да ви прочета и ред още подобни изявления от тяхна страна, които се отнасят тъкмо към това, което те отричат. Ето тук ние имаме извлечение из речта на г. Янко Сакъзов в Народното събрание.

Г.г. народни представители! Също така и партията на радикалите има отговорности, които носят всичките други опозиционни партии тогава. Радикалдемократите бяха не само за първата война – в това вече няма никакво съмнение – но те бяха и за втората, т.е. за войната със Сърбия и Гърция.

X. Бояджиев: Първенство държаха.

Я. Сакъзов: Защо не прочетохте моята реч?

Д. Благоев: Защото Вие не вярвате това, което ще прочета. Казах Ви, ако искате да видите, какво сте говорили, можете да го видите в дневниците и да се уверите, че е същото, както във вестника ни.

Я. Сакъзов: Значи, аз да ида да го прочета.

Д. Благоев: Аз вярвам, че Вие знаете Вашите думи и фалшифицирани и нефалшифицирани, обаче, аз ви казвам да ги прочетете, за да се уверите, че нищо не фалшифицираме.

Я. Сакъзов: Възстановете истината сега.

Д. Благоев: Истината е тази, която аз ви казвам.

Янко Сакъзов: Прочетете, какво съм говорил тогава.

Д. Благоев: Ето какво сте говорили на 25 април в Народното събрание.

X. Кабакчиев: Ще чакаме да го опровергаете, г. Сакъзов.

Председателствующ д-р С. Иванчев: Стига за г. Янка Сакъзов.

Д. Благоев: Тук не е въпросът за г. Янка Сакъзов – лично против него нищо не може да има човек – обаче, тук е въпросът за един представител на една партия, за това какви бяха отношенията й към войната и какви са отговорностите й. Ето там е въпросът, а не за г. Янка Сакъзов.

А. Конов: Но най-главният въпрос е срещу г. Янка Сакъзов.

Д. Благоев: Не е истина. Се едно е, който и да е говорил, – (Чете) „Военното министерство, г. военният министър, правителството не чуха ли веднага как известни официални и неофициални лица (думата е за сръбското правителство и преса) измениха действителността такава, каквато ние я знаехме, извратиха я или я представиха не такава, каквато е? Де беше нашето правителство, де беше нашият военен министър, де беше Главната квартира, още тогава да яват в една официална телеграма, че въпросът стои така и така...“

Я. Сакъзов: По кой въпрос, г. Благоев?

Ю. Юрданов: По въпроса за Одрин.

Д. Благоев: „ ... С това щяхте да дадете успокоение на българския гражданин, за него това би било достатъчно; щяхте да накарате да млъкнат устата на онези (сърбите), които извратяват фактите ... Даже аз се удивлявам, дето г. военният министър днес не искаше да прочете официално изложение (за превземането на Одрин) и отиде до там, че каза, какво Шукри паша е бил пленен от обсаждающите войски. Очевидно, че от тях е бил пленен, а не от други. (Общ смях). Аз разбирам и другата страна на въпроса. Г. военният министър искаше да бъде много коректен; обаче, толкова много коректност в едни много некоректни отношения е прекалено коректно. (Голям смях). Та, г.г. народни представители, мисълта ми беше, че и по Одрин, и по Чаталджа, и сега по въпроса за съюзниците, и по отговора на министър-председателя, който се скри зад чл. 91 – всичко това показва, че сме такива българи, каквито г. Вазов ни каза – ние не обичаме да се хвалим, защото действително нищичко не смятаме за наше, което можем да си го защитим. Земята си вече сме навикнали да я защищаваме, защото българският селянин си обича парчето земя. Уж 33 години се учихме да защищаваме политическите си права, но се научихме недостатъчно... Та мисълта ми беше тази, че по въпроса за Одрин не щеше да има това нещо, ако бяхме напълно политически зрели, и това, което си е наше, това, което сме спечелили, това, което сме си създали, да си го пазим като наше създание, като наше спечелено, като нещо невъзможно други да ни го отнемат. Ако това премахнахме, ние не щяхме да имаме този раздразнителен случай. (Ръкопляскане от десницата и левицата)“.

Понеже това се произнася в един момент, когато се говореше за раздухването на шовинистическите страсти, в един момент, когато именно се говореше за война между България, Сърбия и Гърция, когато, от друга страна, същото това ние четем в техния вестник в друг вид, в още по-остра, по-насъсквателна форма спрямо Сърбия и Гърция, тогава излиза от тия патриотически думи, че България трябва да си пази това, което е наше, т.е. да отиде да се бие със Сърбия и Гърция. Ако във време на война вие държите такъв език, то значи, да насърчавате войната. Ако вие действително сте против войната, трябваше да кажете, че вие се занимавате с един празен въпрос: кой е взел Одрин, кой е пленил Шукри паша.

По-важно е това, че тук се насъсква правителството към една война. - Вие трябваше да протестирате и да кажете, че не искате тая война, а вие напротив, и във вестника си, и в речите си, и навсякъде говорихте и пишехте така, че излизаше като насъскване към война. Анкетната комисия, г. Янко Сакъзов, ще установи вашата отговорност, тя ще установи това, което вие сте писали и говорили. Ето този ваш другар, който сега мълчи – г. Илия Янулов – в европейската преса още по-ясно защищаваше тезата, че на Сърбия трябва да се наложи договорът.

И тогава редакцията на „Journale de Geneve“ беше принудена да каже, че тези, които говорят така, тези, които поддържат тезата на г. Янулова, ще бъдат отговорни за войната със съюзниците.

От друга страна, техният бивш приятел, сега демократ, г-н Григор Василев – той няма да отрече, той е откровен – тогава, като широк социалист, много открито наричаше сърбите свинари, и тия свинари трябвало да ги изпъдим зад Морава, оттатък, за да вземем Македония. Аз именно характеризирам една партия, характеризирам хората, които я представляват, които ръководиха тогава тази партия, които стояха начело, и казвам, че и тази партия носи отговорност, и тази партия подклаждаше войната между съюзниците.

Същото казвам и за радикалдемократите. И те тъй също ясно и категорично се изказаха, че най-сетне българското правителство трябва да реши въпроса със Сърбия с - оръжие.

Относително това, че и тяхната партия беше за война с Турция, мисля, че това никой от тях не отрича. Те не отрекоха, че бяха и за втората война, и следователно, те най- много ясно и рязко излязоха да говорят за войната.

X. Бояджиев: Отговорен е редакторът!

Д. Благоев: То е именно редакцията, която представляване и партията им. И тя действително трябва да понесе известна отговорност. Тази отговорност трябва да установи анкетата. (Смях в радикалдемократическата група).

Само че вашият смях не е весел, вашият смях е пресилен. Защото вие знаете, какво значи действително анкетата, която ние предлагаме, и вие не можете друго-яче да го отречете, освен да се смеете пресилено. Да се произнесе анкетата, то значи, да признаете вие сами, че сте били съучастници. (Ръкопляскане от крайната левица).

М. Турлаков: Ние Ви подписахме предложението, за да Ви дадем време да говорите глупости тук. Да издирваме кои вестници какво писали, това не е парламентарна анкета, а обществена.

Д. Благоев: А Вие каква анкета искате? Искате, значи, да ги теглите под съд. Да има такива престъпления, че да можем да ги теглим под съд.

Г.г. народни представители! От това, което можах да изкажа тук върху нашето предложение за анкета, вие виждате, че анкетата се касае, според нас, до преки отговорници и до отговорници съдейци на тези преки отговорници, на преките виновници на събитията и на сътрудниците на тези виновници.

Д-р Й. Фаденхехт: Косвени.

Д. Благоев: „Косвени“ не може да се каже, защото сътрудниците биват и преки. – Та, казвам, тези сътрудници сте вие, всички партии. Изключение съставлява, действително, само Работническата социалдемократическа партия, защото тя смело и енергично държеше знамето против войната, за мира, за балканската федеративна република. И в онези моменти, когато вие всички толкова говорихте за войната, когато ви предупреждаваха, че в тази война България ще си изгори ръцете, вие тогава ни нарекохте предатели, безотечественици, нарекохте ни всякак, вие насъсквахте населението против нас, но ние смело, без да трепнем от никакъв страх, издигнахме знамето на тази политика, която действително едничка е спасителна и за България, и за балканските народи. Тя е политиката на балканската федеративна република, на съюзяването на балканските народи, а не на балканските династии и на балканската буржоазия, за да плячкосват света. (Ръкопляскане от крайната левица).

Публ. в Парламентарна библиотека № 1. Балканската война и социалдемокрацията. Три социалдемократически речи в Народното събрание. София, 1915 г., с. 2-32.