46 ГОДИНИ ОТ СМЪРТТА НА ВИДНИЯ БЪЛГАРСКИ ЕЗИКОВЕД САВА ЧУКАЛОВ

За биографията на видния български писател, педагог, лексикограф, езиковед и преводач Сава Чукалов днес толкова малко се знае. Като един от най-големите познавачи на руския и българския език той  е автор на първия пълен руско-български речник, който и до днес остава незаменим. Благодарение на него още като ученици можехме да четем в орогинал стиховете на Пушкин и Лермонтов и романите на Достоевски и Толстой.

Преди близо четири десетилетия имах възможност заедно с моя колежка да приемем неговият архив от съпруга му. Личният му архив сега се съхранява в Централния държавен архив в София. Още тогава успях да си препиша негов кратък спомен за участието му в Балканската война, на който едва днес дойде времето да оповестя. Този спомен той пише през 1967 г.

След обявената мобилизация за започването на Балканската война през есента на 1912 г. С. Чукалов тръгва като доброволец за фронта от Русия, където е студент в Духовната академия в Петербург. Заедно с него тръгва и един от най-близките му приятели Михаил Антонов от Неврокоп, също студент в Русия. За другаря си Михаил Антонов, който по-късно ще стане един от най-прославените съветски генерали С. Чукалов ще напише биографична книга, която преди години видя бял свят.

След известни перипетии и затруднения, тъй като военната комисия го обявява за негоден за военна служба, той успява заедно с бившия си съученик Иван Ст. Дренски от Троян да замине като доброволец за Македоно-Одринското опълчение, като първоначално се включват в четата на видния охридски войвода Смиле Войданов. От 18 ноември 1912 г. е зачислен в 1-ва рота на 10-а Прилепска дружина и участва във всички походи и сражения на дружината, както през Балканската, така и през Междусъюзническата война. Демобилизиран е чак на 10 август 1913 г. седмици след излизането на страната ни от войната. За проявен героизъм С. Чукалов е награден с медал „За военни заслуги“ – IV степен.

Преди да прочетете неговия спомен за участието му в Балканските войни само накратко ще припомня най-важните моменти от неговата биография:

Сава Константинов Чукалов е роден на 16 юли 1889 г. в средногорското градче Златица. След демобилизирането си през август 1913 г. той отново заминава за Петербург, за да довърши образованието си. Дипломира се през 1916 г., но се завръща в България след Октомврийската революция през 1918 г. Първоначално работи като гимназиален учител по руски език. В София открива руска книжарница и създава издателството „Златолира“, но то просъществувало много кратко, тъй като е закрито от властите през 1923 г. По-късно С. Чукалов ще започне да издава списание „Книгопис“, а по подражание на голямото руско списание „Нива“ ще основе и започва да издава вестник „Нива“. От 1931 до 1934 г. е началник на Културния отдел и главен инспектор на професионалното образование при Министерство на народната просвета. През всичкото време след завръщането си в България той работи върху речника, който излиза от печат в два различни варианта, според пълнотата им. Вторият вариант, който е окончателен претърпява десетки издания, макар че до края на живота си прави редица корекции и допълнения. За времето от 1951 до 1960 г. е старши научен сътрудник в Института за български език при БАН. Сред неговите преводи са произведенията на Ал. С. Пушкин, Ив. Тургенев, Максим Горки и др.

Сава Чукалов умира в София на 26 януари 1971 г.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

СПОМЕНИ НА ЕДИН ОПЪЛЧЕНЕЦ

 

На днешния ден,  8 октомври, се навършват точно 55 години от ос-новаването на Македоно-Одринското опълчение, което взе активно уча-стие в Балканската война. Това опълчение насъбра 15 - 16 хиляди до-броволци,  дошли не само от поробена Македония, но и от много близки и далечни страни, дето съществуваше македонска емиграция. Имаше много доброволци и от свободна България,  както и от други славянски страни, особено от братска Русия. Историята на Македоно-Одринското опълчение е доста изследвана, проучена и изяснена. Славните подвизи на тази слабо въоръжена, необучена, но ентусиазирана доброволна армия - пленяването на Явер паша,  охраната бреговете на Мраморно море, отблъскването на турския десант при Шаркьой, боевете под Султан тепе - свидетелствуват за високия патриотичен дух, за самоотвержения патриотизъм на тези доброволци, които не се огънаха на никой участък от фронтовете, където ги пращаше Главното командуване.

Искам да кажа няколко думи и за онзи ентусиазъм,  който бе об-хванал тогава не само българския народ, но и големи части и от други славянски народи, предимно братята руси. Когато се обяви мобилизацията за Балканската война аз бях започнал втората студентска година в Петербург, дето се учеха около 30 български студенти в разните висши учебни заведения. След мобилизацията ние станахме център на голямо внимание от страна на нашите състуденти и на нашите близки и познати руски граждани. Още в първите дни ние образувахме една група от десетина студенти-българи, която първа замина за България да изпълни своя отечествен дълг. Няма да забравя тържественото изпращане,  което ни устроиха братята руси на Варшавската гара. Бяха надошли маса студенти, наши другари от учебните заведения, в които следвахме. С букети и разни подаръци бяха надошли също наши познати - мъже, жени, деца, цели семейства, с които се бяхме запознали и сдружили през време на нашето следване в Петербург. Сърдечните пожелания и напътствия нямаха край. Когато влакът потегли много гласове викаха високо: „До виждане, драги приятели, до виждане! Желаем ви скоро да се завърнете като победители!“ Очите на мнозина изпращачи бяха овлажнели. През цялото пътуване до изходния пункт на границата ние бивахме обект на трогателно внимание от страна на нашите случайни спътници, щом те разбереха кои сме и къде отиваме.

В София заварихме един възбуден и крайно напрегнат обществен живот: войната беше започнала. Моите състуденти Антонов и Атанасов,  и двамата родом от Неврокоп,  тогава поробена Македония,  веднага се записаха доброволци в току-що сформираното Македоно-Одринско опълчение и заминаха за фронта. Моето положение се доста усложни: като български поданик аз трябваше да се явя пред редовна наборна комисия,  която да ме прегледа и определи в каква войскова част ще трябва да служа. Изчаках заседанията на съответната наборна комисия, но за голямо мое съжаление тя ме забракува - бях доста слаб. Какво да се прави? Едни ме съветваха да се върна обратно да продължа образо-ванието си, но можех ли да сторя това? Къде оставаше моят патриоти-зъм, моето достойнство, моята чест? Случайно срещнах из софийските улици моя съученик Иван Ст.  Дренски от Троян, който се оказа в също-то положение - неодобрен от наборната комисия. И ние с него веднага решихме: щом не ни искат в редовната армия, ще отидем доброволци в Македоно-Одринското опълчение. Речено-сторено. Работата се улесняваше с факта, че тогава председател на централното Македонско дружество в България беше нашият учител Димитър Михайлов, който ни прие и похвали за това решение. Трябваше да заминем бързо и да догоним дружините, които през Родопите бяха навлезли вече в турска територия. Събраха ни двадесетина закъсняли като нас доброволци и под командата на поручик Шимански тръгнахме за границата. В групата ни имаше и четирма руснаци: поручик Шимански,  който водеше групата, донски казак, Николай Скворцов от Москва, Георги Стрельцов, студент в един политически институт в Петербург и един гимназист от горните класове,  на име Стефанович, син на директор на гимназия в гр. Лвов. Като руски възпитаник аз бързо се сприятелих с тях и познанството ни, особено със Скворцов и Стрельцов, продължи дълго и след войната.

Стигнахме в Хасково. Там заварихме още една група от двадесе-тина доброволци, дошли предимно от Анадола, та двете групи образувахме една чета от петдесетина души, командата на която пое войводата Смиле Войданов. От Хасково минахме Кърджали,  Мастанли и през Прелеза стигнахме в Гюмюрджина, дето беше Щаба на опълчението. Веднага ни разпределиха по дружини и трябваше да догоним и се присъединим към определените ни дружини. Аз бях зачислен към Х-та Прилепска дружина, която настигнах към Софлу и се представих на дружинния командир подполковник Везенков, руски офицер,  българин по произход. Той поговори с мене любезно по руски и ме изпрати в 1-ва рота,  командувана от поручик Лало Вутов, произведен в офицерски чин от фелдфебел след продължителна второсрочна служба. Ротният се оказа спокоен,  улегнал човек, коректен и справедлив началник, имаше добро държане с войниците и те го обичаха. Когато се включих в редовете на опълчението историята с пленяването на Явер паша и неговата 15 хилядна армия беше вече приключена. Разправяха,  че най-голяма мъка Явер паша преживял, когато разбрал, че е пленен не от редовна армия, а от необучени и слабо въоръжени доброволци.

В боен ред минахме през Кешан и Малгара и след известно време цялото опълчение се настани до бреговете на Мраморно море за охрана от турски десант. През това време успях да се видя с моите другари Антонов и Атанасов, които бяха зачислени съответно в Солунската и Скопската дружини. През март падна Одрин,  Шукри паша предаде сабята си на генерал Вазов и нашите войски се насочиха към Чаталджа. Турците направиха десант при Шаркьой с цел да ударят в гръб на-предващата българска армия, но десантът не успя. И тука опълчението прояви голяма храброст и застави турските войски с големи жертви да се изтеглят обратно на Малоазийския бряг.

Войната отиваше към своя край, турците поискаха мир. Първите лъчи на свободата трябваше да огреят вече народите на Македония и Тракия. Но ето, че алчността на гръцките,  сръбските и българските бу-ржоазни дипломати, дирижирани от техните дворцови камарили, извед-нъж промениха хода на войната вместо да създадат обединена свободна Македония и свободна Тракия, и да предоставят по-нататък на самите освободени народи да определят съдбата си съгласно своето национално съзнание, те започнаха междуособна война помежду си за подялбата на освободените от турците земи и голяма част от македон-ското и тракийско население премина от едно робство в друго при започване на Междусъюзническата война Македоно-Одринското опълчение бързо бе предвижено от Тракия през цяла Източна Македония към настъпващите сръбски войски под Султан-тепе, дето се дадоха много и безполезни жертви, а от юг, по дефилето на Струма, се предвижваха на север гръцки войски. Букурещкият мир тури печален край на „освободителната“ Балканска война. Но ентусиазмът, героизмът и саможертвата на македоно-одринци още дълги години ще служи за пример на бъдните поколения на нашия народ.