ЕФРЕМ КАРАНОВ И ВЛАДИМИР КАРАМАНОВ РАЗКАЗВАТ ЗА ПОДВИЗИТЕ НА РУМЯНА ВОЙВОДА

Около животът на жените хайдушки войводи винаги са се носели легенди. И до днес народът ни пее едни от най-хубавите си песни за тях. Техните подвизи са вдъхновение и пример за революционерите от Македония и Тракия. На тях са посветени едни от най-хубавите книги, а не рядко са героини и в игралното кино.  Такъв е и случаят с една от най-прочутите български войводки - Румяна войвода, животът на която е вдъхновил и нашето кино, което сега ни изненада и с филм за нея. 

Биографията на Румяна войвода не е изградена на базата на документални свидетелства, а на спомените на нейни съвременници. Нейният кратък живот продължава около три десетилетия. Тя се ражда през 1829 г. с името Румяна Георгиева Павлова в подножието на Девебаир в днешното крайгранично село Гюешево. Хваща гората по време на Кримската война пред поредната заплаха да бъде отвлечена от турците и потурчена. Първи с нея тръгва Стоян Ковача, който става и байрактар на четата. По време на хайдутуването си тя има възможност не само да се срещне, но за известно време и да се движи рамо да рамо с друг известен български войвода – Дядо Илю Малешевски.

Според най-достоверни сведения тя, заедно с байрактара си Стоян са убити след предателство от неин четник през 1862 г. Съществуват и други, но доста недостоверни сведения, че след предателството през 1862 г. заедно със Стоян остават живи и се преселват в Австро-Унгария.

Тук ще имате възможност да прочетете две от най-хубавите биографии на предводителката на хайдутите от Кюстендилския край, автори на които са македонските българи-книжовници и участници в революционните борби Ефрем Каранов и Владимир Караманов. Ефрем Карановата книжка, която е отпечатана през 1886 г. в самостоятелна книжка е първата биография на воеводката. Нейният текст предавам като запазвам особеностите на авторовия разказ, като само съм осъвременил буквописа. А написаната от Владимир Караманов биография е била отпечатана през 1938 г. в списание „Отец Паисий“.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ЕФРЕМ КАРАНОВ
РУМЕНА ВОЙВОДА - ОЧЕРК ИЗ ОСОГОВСКИТЕ ПЛАНИНИ.
СОФИЯ

Типолитография Б. Зилберт, 1886.

Преди да пристъпя към разказ от живота на прочутата Румена, войвода, жена-войвода в Осоговските планини, аз считам за длъжност да кажа неколко подробности върху самите Осоговски (планини, в които е действувала тази “планинска царица” преди 26 години, толкова повече, че за тези планини аз не съм срещнал никъде малко или много подробно описание. Освен това ще кажа неколко думи за жителите, харамиите и техните воеводи в Осоговските планини през последните 50 години, доколкото е възможно според предначертания план на съчинението. Мисля и едното, и другото са необходимо нужни за уразумевание средата, в която е могла да се появи нашата Румена войвода.

 

I

За основание, откъдето се починят Осоговските планини, може да се вземе градът Кюстендил, разположен на Кюстендилското поле; тук Осоговските планини се починят с едни стръмни бърда, с клинообразно основание и отиват на югозапад и югоизток, като се повдигат тук-там с отделни върхове, между които е най-висок върхът Руен или Руй, в 5—6 часа с кон от града Кюстендил към юг и около 4 часа от Кочани. Местността при Руен е известна под името Дългий Дел или Предел, защото тук се делят водите, за да отидат на различна посока; види се и на вечно покрития със снег Руен името да произлиза от “ручи”, т.е. тече, а не от растението “руй”, което употребяват за боядисване червено, руйно; впрочем названието Руен се среща и на други върхове по Балканския полуостров. Тук по-близо или по-далеч от Руен се починят тези по-главни реки: Крива река, с притока ѝ Дурачка речка, Злетовска река, Кочанска, Оризарска, Каменичка, Елешница и Бистрица.

Крива река, след като излазя от Руен, отива на югозапад към Паланка, разсича бърдото Тураница, минува през една тесна клисура над Паланка и прибира от лева страна при Паланка Дурачка река, която бери началото си под Царев връх (6 часа от Руен на югоизток) в преслапа (снишавание между два върха) Чатал чешме; по десната страна на Дурачка река се намира бърдото Калин камен, а по левата Средня гора и Редки буки; подир Крива разсича тесната паланачка долина и на два часа под Кратово приема Кратовската река, при Любевский хан, която река бери началото си от бърдото Лисец, над Кратово, и има дължина колко три часа. Подир Крива се влива в реката Пчиня, която дохажда откъм Карадаг и заедно с нея се влива във Вардар по-горце от Велес, след като разсече Овче поле.

Злетовската река се съставя от три речки — Дренъчка, Заимица и Лопино, които изтичат от Дренъчкия връх, Чатал чешме и Лопенския връх у Дългий дел; Чатал чешме е любопитно явление — то е един громаден извор, на който водите се делят към Дурачка река и към Злетовска река; трите горепоменати речки се сливат у глухата долчинка Руменин камен, по името на Румена войвода, и текат под името Злетовска река край селата Кнежево, Емирица, Койково, Ямище, Злетово, разсичат Злетовската долина на изток от Кратово и се вливат в Брегалница над Щип.

На югоизток от Царев връх се намира върхът Китката, от който се починят: Кочанската река, която се влива в Брегалница под Кочани на половин час, и Оризарската река, която се влива в Брегалница под селото Оризари на половин час.

Под Руен при Бойковия преслап се починя Каменичката (Саска) река, оставя на лева страна върховете Тураница, Ждрапаница, селата: Саса, Въртиславци, Каменица, въобще разсича пиянечките села, известни под името Осоговия, и се влива в Брегалница при пиянечкото село Дулица, срещу турското село в Пиянец, Калиманци.

Реката Елешница се съставя от две речки при Цървена ябука, клон от Руен, тече на североизток до селото Раково, а подир на северозапад покрай селото Смоличино, известно по своята черква “Света Яна”, украшена с икони, изпровалени с куршуми от пиянечкото востание, разположена на една громадна и великолепна скала от туф и сталактити над самата Елешница и от която скала се хвърля водопад, който извира над скалата; минава край Ваксево, кюстендилско село, и се влива в Струма; при Ваксево приема Церваричката река, която се починя от под Черната скала.

Реката Бистрица се починя от горите, които вървят откъм Руен, минува край селото Гърляно, в Кюстендилска Каменица, обикаля върха Лисец над Кюстендил, при каменичкото село Долно приема Гюешевската река, която тече през каменичките села под Деве-багър-Гюешево, Преколница, подир Бистрица, тече край селото Соволяно и се влива в Струма на пътя от Кюстендил за София.

Другите многочислени речки, които разсичат Осоговските планини в различна посока, не са дотам големи, тъй като не се починят от водораздела Дългий предел: едни от тех се вливат в Струма, други в Брегалница, а трети в Крива. Между тези речки може да укажим на Глоговска, която излиза от Мечкина дупка, минува през селото Жиленци, града Кюстендил и се влива в Струма; близо до Кюстендил Слокощичка река; при Царево село Цръвничка река, която се влива в Брегалница, Осойница, която се съставя от Пеклянска река из бърдото Голак, от Лачка из Малешевските плаиини, от Барбощица из Плачковица, от Търсинската река из Голак; Осойница, Блатечка, Градска, Зърновска и Раданска реки се вливат от лева страна в Брегалница по Кочанското поле; те слазят от Плачковица, зад която е градът Радовиш, и по-нататък след едно малко поле градът Струмица. Разветвленията на Осоговските планини са тези: Паланечки планини, Одрински, Кратовски, Кочански, Оризарски, Пиянечки, Кюстендилски и Каменички.

Осоговските планини, като се почнуват от при града Кюстендил (Баня), известен по топлите си води, стръмно се повдигат към селото Богослов и почнуват да носят названието Ат кория, защото уж едно време кюстендилските бегове там пасли атовете си; тука в Ат кория най-големият връх е Црън връх, надесно към запад стои Цървена ябука и подир на юг, най-високият връх Руен, гдето местността вече носи общото название Дело, Дългий Предел. Дотук горите може да се нарекат Кюстендилски, тук през Дела минува границата между Македония и България по Берлинския договор.

Под Паланачки гори се разбират всичките гори, които водят от Руен към Паланка; по върховете на Крива горите се казват Тураница, между Крива и Дурачка — Калин камен; по левата страна на Дурачка — Средня гора и Редки буки. При източниците на Крива се намират развалините Градище; недалеко от източниците на Дурачка река е селото Станци, гдето е прекарала една зима Румена войвода; по-долу по реката Дурачка при селото Къркля, отгдето е Стоян, байрактарят на Румена, се намира монастирът “Йоаким Осоговски”.

Горите, които ти остават наляво, като отиваш от Кюстендил към Паланка, се извишават повече над каменичките села и носят различни названия, като почнеш от Кюстендил: Градски гори, Жилянски, Вратички, Соколова скала, в която има забити железни прътье, по предание уж остатъци от копането каменье за Кадин мост; подир следват Гърлянските гори, Скакавичките баири, островърхият Бодово с понижението си Сака-Бащица към Девебагър; към Паланка отива Тураница, а на запад към Враня и Куманово различни разветления, от които ще упоменем върха Църноок в пределите на княжеството, който е свързан с Бабина поляна, Вильо коло и прочее.

Кратовското бърдо се почнува от върха Руен и ако вървиш по билото му, то следва тъй: на 6 часа от Руен — Царев връх, под който тече Дурачка река; има предание, че при дохожданието на турците султанът се възкачил на този връх, а войските му се запрели в Дурачка река, затова върхът се казва Царев (Султан тепе), а реката Дурачка от думата “дур” — стоя; следва: преслап Бела вода, върхове Мартинина, Дренък, долчинка Руменин камен, връх Костадиница (по името на някой си уж Костадин кехая), Карвак връх, Лисец, Койковский преслап, Буковец над града Кратово; на лева страна по билото остава Лесновският манастир “Св. Гавриил”, преслап Печеници, гори Плавица, Жгурите, Илин кръст, Църний връх или Градище, богати със сера и каменни въглища, покрити със стари укрепления и големи каменни жлебове, стаи, издълбани в скалите, каквито се срещат в същите иланини в така наречените Конюхски развалини над Крива река; следва билото: Стуболска бара, Три кладенци, Добра Глава и Макрешко поле, част от Овче поле, гдето на юг се свършват Осоговските планини. Аз указах пътя на хайдутите от Руен до Овче поле, тези гори са богати с различни минерали и минерални води, като напр. кисела вода (в която има сера, хлор и алуминий) при Кратово и жежка вода при Щип. Има многочислени остатъци от рудокопството, особено около Кратово и Злетово и самите оръдия, с които са копали рудите, се търкалят по многочислените изби, подземни ходове. При върха Костадиница се починя една вада , сега обърната на път, която вода следва колко 2 1/2 часа до местността Златар, гдето има различни скръки (каменяци); може би тази вада да е била правена за промиванье злато. Колко за 20 часа път може да се отиди от Кюстендил до Овче поле по билото.

Горите между Кратовската и Кривата реки, които гори се отдвояват от Кратовското бърдо, от Лисец над паланечкото село Мождивек, може да се нарекат одрински, по името на селото Одрино, в което отпреди 40 години живее вражалецът Одринский, по прозвание “малък господ”, към когото се стичат селяне от далечни места за гаданье заедно с разнообразните си приноси, както от пò преди са се стичали в Църцория, паланечко село, гдето е била гадателница една жена.

У върховете на Заимица, при Царев връх е близо Китката, от която се починят Кочанската и Оризарската река. Билото на Кочанските планини следва тъй: Юручки гробища, връх Лопино, Поникла, Ивков преслап, Пашаджиков връх, близо при монастира “Св. Пантелей” се починя богатото, мочурляво Кочанско поле, 2 часа широко, 9 часа дълго, разсечено от Брегалница. Склоновете на Кочанските гори имат топла вода, тъй напр. селото Банье; освен това приказват, че в една долина имало дупка, от която излизала силна миризма от петролеум.

Горите между Кочанската и Оризарската реки носят название Дел, а между Оризарската и Каменичката — Безиков рид; по Каменичката река към Саса има железна руда; некои верват да има и каменна сол.

Водоразделът между Каменичката река и Елешница се съставя от върховете Тураница, Сажденик, Ждрапаница, Чеканец и Сива кобила; по Каменичката река от Кюстендил се отива за Царево село, но може и по течението на Елешница, Църваричката река, Черната скала, под върха Острец и хълмообразните снишавания по пиянечките села Осоговия към Брегалница.

Нека укажа още на едно било, което не се отдалечава от течението на Струма: Бреза по течението на Слокощичката река (тук се намират развалините на Вран град), Ветренски връх, преслап Влахи, Малешевски планини, Плачковица; при Влахи се свършват Осоговските планини, планините над Фролош и Бобошево се наричат Брезовач. Средня и Голак са бърда по двете страни на Брегалница, разделят Пиянец от Малеш, свързват се с Малашевските гори.

Този е беглий преглед на Осоговските планини и реки, които ги разсичат.

 

II

Тази горна страна е населена от българе, които се занимават със земеделие, овчарство и най-много козарство, през по-напрежните времена са се занимавали и с копанье железна руда, което им е било като данък на турското правителство: всекий уфуз е бил длъжен да работи по мадемите у Кратовско толко недели, колкото бешлика плаща данък на турското правителство, а и данъка за туй, както казват, не бил голем, освен това селенете работеха със заплата по мадемите. Населението спада по съседните градища за пазаруванье, купуванье и продаванье, а особено место за свиждание са съборите по селата. По горите тук-там има власи, около Руен; те са заселени отдавна и се занимават със скотовъдство, по ниските места, по градищата има турци; по градищата техният елемент преодолева над българския, така в Кюстендил, Паланка, Кратово, Кочани и даже Царево допреди Освобождението е имало повече турци, отколкото българе, но затова турските села са малко, те са най-много сравнително в Кочанско; редки са били турските села, но затова жителите им са били твърде лошави. Костюмите на населението са твърде разнообразни, по хубостта си се отличават особено каменишките и паланачките женски дрехи. По пътищата е имало ханища, в които седеха ханджии, ятаци на всевозможни чети, които кръстосваха горите и селата. Горите със своите всевъзможни криволици са давали възможност да се укриват в тех безчислените чети. Горите са повечето голи по краищата си, но в средата, към водораздела има и такива планини, в които секира не е влезнала откак са се създали; Царев връх, може да се каже, представя един грамаден каменен конус. По горите се въди всекакъв обикновен дивеч, особено вълците; некое си време имало мечки, рогачи и диви свине, които сега са съвсем изтребени. По крайните си склонове местностите са богати с южна растителност в най-голяма степен; представете си хубостите на Кюстендилската долина, ще си съставите понятия и за другите долини. Оризът, тютюнът, афионът, памукът, житото, фруктите и прочее са грамадни богатства на Кочанската долина; по Кочанското поле се раждат любеници до 30 оки едната и тикви до 60 оки; един приятел се тъй изражаваше за кочанските тикви: “Ако миниш на месечина покрай некое поле, засеяно от тикви, то ще ти се покажат като стада от говеда.” Кратовската долина в това отношение не се отличава с тези богатства по причина на каменитостта си, но затова планините са богати с разни минерали, свинец, железо, сребро, бакър, сера, гипс, каменни въглища. Горите извътре са покрити особено с дъба, буката, габера, ясена и пр.; дъбът от 4 вида: благун с мазни листье, горун с мъхести листье, плоскач с широки плочнавести листье, цер с дребни длъгнавести листье, борът е шест вида: смрика, смръча, бела борика, червен бор, мур и чам; буката е бела и червена. Населението води патриархален живот, много пъти по 20—30 души в една къща.

Горите са били постоянно пълни с чети, повечето български, редко турски или размешени. Четите са се укривали в непристъпните вътрешности на горите, а са правили нападенията си по главните пътища между градищата, по оконечностите на Осоговските планини. Ако почнеш да запитваш старите хора, то те ще да ти разказват за цели рояци от чети и воеводи. Така дядо Георги, мъжът на Румена войвода, казваше: “Хе! Сега не е тъй като едно време, когато чети на булюци, булюци слазяха по риднините, братимеха се, сбиваха се, удряха се с булюкбашиските чети. Тогава ставаха цели съборища от чети:” Всяка чета си имаше войвода, след него байрактар, ако ли е по-голяма, тя си имаше и чауши, всички се подчиняваха на войводата, а при делбата на каква да е добив изкарваха на мезат, наддавание добиеното, и парите от този мезат си деляха, в некои случаи се правеше отстъпка на войводата и на другите по-главни. Те са се обличали и прехранвали по колибите, особено влашките колиби си го имали за задължение да обличат четите и да им доставят барут и куршуми. Обикновено изпращаше се известие на некои власи: да приготвите толкози флеки, толкози опинци и пр. По-известни воеводи на четите преди Румена и след Румена дори до последно време са били: Стоимен Терзията от Панчарево, пиянечко село, заедно с жена си Каймак Стойна; Митре от Турско село, сега Бистрица, на река Бистрица в Каменица; дедо Ильо от Берово в Пиянец; Трайчо от кратовското село Барбарево, Румена войвода от каменишкото село Гюешево при Девебагър, на сегашната граница с Македония; Адем арамия от кратовското село Струисовци; Дервиш цар от кумановските села; Мето булюкбаша и Кара Мустафа; а през последно време Димитър и Костадин поп Георгиеви от селото Разловци в Малешево; Марко и Кольо, двама братя от Секулица, кратовско село.

Стоимен Терзията се води с жена си 16 години, без да имат дете. Жена му Стойна беше хубавица, с валчесто лице, пълна снага. Турци постоянно дохождали на гости у Стоименовата къща в Панчарево и накарвали жена му да излиза да ги служи; двамата, и мъжът, и жената били богобоязливи хора, често Стойна е накарвала мъжа си да отива из по-далечните черкви из селата. Стойна се отличаваше с упорит дух. Веднъж тя изтръгнала един ятаган върху турците, които дошли в къщата ѝ, за да ги служи, изгони турците и отподир убеди мъжа си да излезат по планините. Тъй казвала тя на мъжа си: “Стоимене, що ще се научим от този свет! Да робувами и да бъдим игралка на всякакви аги! Немами деца да ни привързват към колибата ни! Нека горите ни бъдат къща! Да не седим в тази тесна колиба и ако поживеим, да поживеим като соколи из горите!” И така мъж и жена се нагласяват, събират чета, излизат и хайдутуват 7—8 год. по смятание между 1840-1850 година. За Стойна разказват, че била пò юнак от мъжа си: двамата наред воеводували на четата. Турците Стойна бяха нарекли “Каймак Стойна”, както отпосле и жената на дедо Ильоте, за дразнение дедо Иля — “Каймак Цона”. След като убиха Стойна в една воденица при малешевското еело Цръвник, Стоимен избегва с четата си в планините в селото Каменица на Каменичката река, отгдето се е разсипала четата. Когато Стоимен дошел в колибата на един богаташ в Каменица, той казал:

— Добро утро, дедо Стоене!

— Дал ти Бог добро и ребро от мома и 300 пари все дребни бележки.

— Дедо Стоене, мий сме дошли да се нахраниме; аз зная, че имаш 40 въшливи кеса пари, 20 ти стигат, а другите 20 са наши, но нека ти са халал и тия 20 за твоята благословия; защото аз сега съм бекяр и ми трябва от юнашка мома ребро.

— Е седни де, седни! Човек от круша или от магаре падне, пак си отпочине.

— Е, нека седна де! Чие е това хубаво момченце, да не е твое, дедо Стоене?

— Защо да не е мое, кога е мое? Внуче ми е.

— Нека е живо! Как те викат?

— Найден.

— Хубаво име на хубаво момче. Слушай, Найдене! Зло да те не найде, добро да найдеш! Кога станеш мъж за женене, черноока мома Найда да найдеш и подир господ да ви даде и мъжки, и женски Найденчета! Иди сега, та ми донеси една студена вода от кладенчето!

Митре от Турско село в Каменица бил мирен селянин. Някой си турчин постоянно вкарвал в градината му добитък, за да си го пасе. Митре му казва да не прави това. Но веднъж разяден, оставя къща и дом, подбира говедата на турчина, откарва ги на Скопие и ги продава, а от Скопие отива право из горите, събира чета и става войвода. Отпосле правителството го убеди да се повърни в селото си и че няма да му направят нищо. Той се повърна и остана мирно да си живей в селото.

Дедо Ильо от Берово много години, около 20, е обикалял горите, често е пребегвал в Сърбия и пак се е връщал. Той е най-известният воевода по тези страни. Главната цел му е била борба с турците. Четата му е достигала до 300 души, както и до 8 души, тъй тя е била толкова малка при последното отстъпване на деда Иля за Сърбия през 1861 година, преди бомбардирането на Белград. “Както топка снег, като се търкаля, нараства, но скоро се разсипва, тъй и нашата чета ту нарастваше, ту се смаляше — казва дедо Ильо, — пак и може ли да бъде тя голема, като немахми барут и куршуми; мнозина от дружината беха обружени със секири, ръждави ножове, а пък е имало просто и с дървета.” Жена му на деда Иля е бегала да се укрива от турците, но те са я залавяли неколко пъти и са я карали по Скопие, Кюстендил, даже ѝ убиха едно от децата ѝ. Дедо Ильовата чета е била твърде смела, тя е влизала по селата свободно и е била ужас за турците. Жизнеописанието на дедо Иля може да състави цела отделна книга, но от самия дедо Иля, който живее сега в Кюстендил, едвам ли може да разбереш нещо, защото той не обича сега да говори за туй, а псува всичките хора от новия тертип. Дедо Ильо и досега на старите си години има горда осанка, той обикаля кюстендилските улици в шаячни дрехи с червени гайтани и панталоните му — с червени лампаси; често може да го видиш по елек и панталони, със сабля на една страна и камшик на левата си ръка, защото десната му е ранена. За дедо Иля и за четата му има безчислено много разкази в устата на народа. Смелостта на дедо Иля е достигнала до туй, щото той като катранджия е влегъл веднъж при кюстендилския кадия по едно дело с някой си турчин, в конака никой не можал да познае дедо Иля, а след като излегъл, той дал на едно заптие записка, за да я предаде на кадията; в записката се казвало, че той е дедо Ильо, за когото има потера по селата. Разбира се, градът бил потресен отпосле, за да се намери, но никъде не са могли да го намерят.

Четата 2—3 пъти се е предавала на правителството, но с условие да им се не взима оръжието и да се оставят свободни в Берово; по такъв начин веднъж четата е царувала 6 месеца в Берово и окръжието му. Обикновено се изпращаше известие на некой булюкбаша да отстъпи от еди-кое место, защото дедо Ильо с четата си ще дойде там; и булюкбашата отстъпваше. Веднъж една част от четата, около 20 души, под началството на Цека, по измама на струмичкия гръцкий владика се предаде на турците, уж че нема нищо да им правят; но като ги заловиха, с алай ги развеждаха по градищата и най-после всички ги избесиха по различни места, като искаха да покажат на населението, че дедо Ильовата чета била вече разбита. След 1861. година четата дохожда още 2—3 пъти без дедо Иля, ако и с негово име.

Веднъж намерих дедо Иля на Гакиев хан в София, купих драмата “Дедо Ильо” от Живкова, за да му я прочете. Той постоянно ме прекъсваше, че това било работа на Раковский, че Раковский обичал да пище такива масали; Раковский бил чуден човек, аз му преповтарях неколко пъти, че Раковский е отдавна умрел, че тази книжка е от Живкова: “А! От Живкова! Знам го аз...ама това не е от него, това е от Раковский.”

Неотдавна отиват неколко македонски жени, за да видят дедо Иля.

— Дедо Ильо — му казват, — кога ще додиш да освободиш Македония?

— Кога ще дода да освободя Македония! Що сте укачили тези алтъни? Така е туку! Дайте ги тези алтъни, та да се освободи Македония. С низи и нанизи и с “ке освободиш”, не се освободува!...

Трайчо из кратовското село Барбарево е ходил из горите, догдето четата му се разсипала и той влезнал в четата на Румена войвода.

Адем арамия е един от най-лошавите турски арамии от селото Струисовци в кратовските гори; той сега е стар и слеп в селото си. Син му Фазлия беше ужас в Кратовско през времето на освобождението. Едвам е могло турското правителство да разсипе Фазлиевата чета, след като уби Фазлия.

Близо до селото Струисовци е и селото Сакулица, което не по-малко грозно е било за околните места. Струисовци и Сакулица са две известни арамийски свърталища. Струисовци е турско село, а Сакулица българско. От селото Сакулица са Марко и Кольо, двама братя, които немалко са тревожили турското правителство след освобождението ни. Така веднъж те са направили едно сериозно сбивание с турската потера на Църний връх в Кратовско. Кольо биде убит във време на преминаванието Калмиковата чета в Македония през 1885 година.

Димитър и Костадин Попгеоргиеви са били добри дейци у Разловското востание през 1875 год., когато беха кланията; а и подир те са отивали през горите на юг в Източна Македония. Немалко додева са направили на турското правителство.

Дервиш цар е бил арнаутин, който се провъзгласи за цар в селото Капланово между Куманово и Скопие; четите му беха пръснати дори до Крива река. Това беха се възбунтували арнаутите дори до Скопие, за да не дават войска на турското правителство, а туй беше по побуждението на скопския Авзи паша. Авзи паша е бил преди Кримската война всемогущ паша в Северна Македония; той се е по всекакъв начин мъчил да се популяризира между населението турско, българско и арнаутско, като е мислил, види се, да се отдели от империята. За него се приказуват различни анекдоти между населението. Авзи паша е престанал да внася и доходи в султанската хазна. Турското правителство, като насети задните му мисли, заточи го в Азия. Но той не преставаше и от Азия да има тайни сношения с арнаутите и успе да ги убеди да не дават войска. Тогава арнаутите, обружени и на многочислени чети, обикаляха от Кратовско до Скопско, като наричаха своя “рая” всичкото население; ако ли заловеха пътници и не искаха да им правят пакости, откарваха ги гологлави при Дервиш цар, да му се поклонят в столнината му Капланово: там Дервиш цар, един стар мула, седеше кръстачки на едно меко шилте и пушеше наргюле, а раята се довеждаше от четите му да му целиват полите. Той ги изпращаше да си гледат работата при неговия живот. Най-после Дервиш цар биде заловен от турските войски и каран от град на град с големо поругание. Дервиш цар, беха облекли в едно дрипаво джубе, беха го възкачили на една глобава кобила с изцапан самар и го водеха с алай, като че да е цар.

 

III

Сега нека пристъпя към разказ от живота на благородната войводкиня Румена, на която името е известно на всички възрастни в Осоговските планини и за която разказите живеят в устата на народа. Румена е дивно явление, в което ще се убедим от краткото ѝ жизнеописание. Името на Румена дали се е срещало в газетите в свое време, не зная, а само туй зная, че за нея се припомняше в края на една книжка, ако се не бъркам, от отчетите на Славянското благотворително дружество в Москва, и то не помня по какъв случай се припомняше.

Но преди да пристъпя към жизнеописанието на Румена, ще ви кажа, читателю, че нищо нема измислено в този разказ по повод на някаква си идея или друго подобно нещо, но че всичкото е действително станало, интересующият се може да направи справки според моето указание на лица и места. Аз не правя поетическо съчинение, а представям верний исторический образ, но по съществото си крайно поетический. Освен Румена войвода, народът помни имената на Цвета войвода, Гуга войвода и други жени войводи.

Румена беше от селото Гюешево под Сака Бащица и Девебагър в Кюстендилска Каменица на самата турско-българска граница откъм Македония. Дедо ѝ Павле и баща ѝ Георги са седели на кулата на Девебагър като дервенджии; требва да знаем, че пътят от София и Пловдив през Кюстендил за Скопие минува през Девебагър, отгдето спада в клисурата на Крива река над Паланка. Дедо Павле и дедо Георги се гощаваха на кулата със зелници, погачи, ягънци и кръвняци. Още от малка Румена се отличаваше с буен и жив характер; тя била най-весела, най-добре играла хоро и най-добре пела с хубавия си висок и звънлив глас. И турско, и българско ѝ завиждало.

Когато запееше тя, по думите на съвременниците ѝ, жетварите и жетварките оставяха сърповете си, преставаха да жнеят, за да я слушат. “Гласът ѝ се разнасяше до Църноок” (връх на три часа далеч от Гюешево), както се изрази хиперболически една баба за пението ѝ. Отподир, като стана войвода, един селянин ми разказваше: като минавал под Злетово, чул високия ѝ глас, който се раздавал из горите, и не могъл да се не запре да я послуша. Една песен зарад Румена казва тъй:

Не стой, Румено, пред коня,

кон ке ми бега, Румено,

Румено, карадузено...

Пението ѝ се сравняваше с игранието на четворната тамбура карадузен. А пееше тя “сейменски, арамийски песни”, любима песен ѝ беше песента:

Де се е чуло, видяло,

мома войвода да биде,

на седемдесе юнаци,

със седемдесе маздраци...

По хорото си, потрисливото каменишко хоро, тя не можеше да си намери съперник; веднъж още мома, тя 24 часа въртя танец, без да се отпущи от хорото на Раненский собор в Каменица, и досега в тези места, ако некоя мома върти буен танец, казват “това е Румена”. Ни едно от буйните арамийски хора не избегваха от нейното изкуство; как ли можеха да избегнат, когато тя, отподир, като стана войвода, при Руменин камен в горите удиви всички присъствуващи хайдути с прерипванието на два коня, разпоредени един до друг успоредно и наблизо, без да се прикъсне до тех и най-после се хвърли на третия; не зная, може ли таквоз нещо да се извърши и в най-добрите европейски циркове. Веднъж Румена се надпреваря в бързание из една стръмнина, като се обърна към дружината си: “Кой може да измине този челопек в един яйчопек?”, т.е. кой може да измине тази стръмнина в продължението на толкова време, колкото е нужно, за да се изпече едно яйце; никой не се нахващаше, а тя, като фъртуна се възкачи на стръмнината; догдето дружината ѝ изпече яйцето, тя слезе и ѝ го подадоха олюпено. Много пъти при бързото ѝ вървение неусетно широката ѝ пала (нож) излазяше наполовина от ножните.

Но най-удивителното за всички беше изкуството ѝ да стреля с пушка и да нагажда предмета, в който се мери. Преколничкият поп Анастас за нея се изразявал тъй, като се крил от нейните преследвания в Преколничката черква: “Не е око като око, тук е сокол; где замери, там нагажда.” Всека година във време на жетва отиваха моми от Каменица в турско време чак по Овче поле за работа; обикновено момите си имаха един водач, който се наричаше крамарин, така и Румена е отивала до щипските села. Веднъж във време на жетва сеймени ставили на нишан едно яйце и се редили да го погодят с пушките си; никой не могъл да удари яйцето; а Румена щом взела пушката, из ръцете ѝ изгръмва и като от мълния се разпръсква яйцето, тогава булюкбашията казва: “От тебе, моме, къща и дом не може да бъди!” Също на яйце често тя гаждала в Гюешево и даже ставляла ябълка на главата на един турчин Алия, по прозвание Руменин и от 60 разкрача ударяла ябълката; когато казваха на Алия: “Може да те убие”, той казваше: “Приятно ми е да умра от Румениния куршум.” Тя обикновено ставлеше на нишан треножните селски столчета и с куршума си изкарваше който крак от стола поискаха присъствующите, и то на големо разстояние; с куршумите си правеше кръг, в средата на който ударяше още един куршум. Веднъж като била четата ѝ на Средня гора, а четата на Адем арамия на Калин камен, у върховете на Дурачка река, Ибраим, байрактарят адемов, казал на другарите си: “Аз искам да се гаждам с Румена.” Адем и другарите му то възпирали, но той ги не послушал, възкачил се на една тумбарка и се провикнал, като обърнал задницата си към Румена: “Ей, Румено мори, да ми ядеш. . .” През туй време ударя един Руменин куршум и пронизва трите му паласки, разсича ремена на паласките и ги мета пред него. Требваше бързо да отстъпи Адемовата чета.

Румена беше тънка, висока, с удивително тънка половина, лице черномурно, с червенина, очи черни, коси черни, тънки черни вежди като изписани и съставени между очите ѝ по дължината на носа; нос умерен; черни мустачки беха ѝ едвам проникли; не беше едра, ама “кескин”, както казва мъжът ѝ дедо Георги. Простото население за нея приказваше, че тя имала опашче, т.е. значително продължение на гръбнака си, затуй била толкози юнак, тя имала роднинство със змеевете. Приказваха, че тя имала честно дърво от кръста Христов, затова куршумите не я хващали. Една стара жена на запитванието ми: “Що знаиш, бабо, за Румена?”, тъй ми отговори: “Що да ти кажа, синко! Беше си добра домакинка, ама я дигнаха самовилите по своите оралища-виролища, та излезна войвода да войводува!”

Догдето не беше излегнала войводкиня, Румена носеше хубавия каменишки женски костюм. Отподир, като войвода, тя се обличаше тъй: червени или бели колчаклии потури, червен сармалия чамадан, тоска бела, къса до над коленете ѝ, с безчислено много складки, съвсем дебела; фермене (къс чепкен) с разтворени ръкави, бела или черна влашка ресачка, изкусно наметната на левото рамо. Силях, изкусно опасан на тънката ѝ половина, нависнал най-напреди тъй, щото тънката ѝ половина не се укриваше под силяха ѝ, два кобура със сребърни гривни, арбия, белокорест нож с жълти уши и три сребърни паласки, на лева страна през рамото ѝ висеше къса пала, нож широк колкото 4 пръста. Пушката ѝ арнаутка, кременячка, карафилка, обкована със сребро. На гърдите ѝ сребърни прекръстци (чапрази). На главата си носеше фес с голем пискюл и често превързан на чалмичка с червена или черна шамийка, косите си, уплетени на коцел, подбираше отдире под широкия фес, а отпред косите си носеше подсечени, но виждали са Румена и с разплетени коси, с шамия, забрадена по женски, и даже с шопска шапка. На краката си носеше янялийски опинци от щавена кожа, превързани отгоре с ремъци, а отдоле с по три железни мачки (кукички), за да може да се катери из горите.

Догдето Румена беше още мома, турците се опитваха да я потурчат по своя си обичай, но не са могли да свладат силния ѝ характер. Тъй ми разказва една баба от Кутугерци, каменишко село: “Много беха лошави турците, синко! И мий имахми едно момиче Цона, три години то крихми от турците, защото искаха да го потурчат, прекръстихми му името на Илинка, ценувахми го по бугарето в Баня за измекярка и най-после скритом го оженихми в Извор, у Краището. Така сми го укрили с неволя. И Румена, като беше още мома, грабва я паланачкият каймакамин, довежда я у Преколница (Пеколница), надойдоха селените да си я искат. Тогава каймакаминът извърза селените около 40 души с ортъми, главейшините от Гюешево, Пеколница, Кутугерци, за да ги кара на Паланка, уж били размирници. А Румена седи на един край, наметната с една голема шуба. Дойде Абазовият син от Паланка, почна да се пречи с каймакама, събрахми се мие жените, удрихме плач, не знаем що ще бъди. Абазовият син изтръгна ножа си, разсече въжетата, с които беха превързани селянете, разпусна всички селяне и Румена си отиде. Каймакамът си отиде на Паланка и с Абазовия син отидоха некои селене до Паланка. Така се помъти малко и най-после каймакамът се изневиде, дигнаха го некъде на към Скопско. Много се угледваха турците на Румена, не беше толкова хубава, ама нещо “фидан бойлия”. Еднъж един турчин потурчи една мома, после я остави, защото не ѝ приличали ханъмски дрехи, остави я, а пък не ѝ даваше да се повърне при баща си, за да не стане бугарка. Таквиз беха проклетите! Таквиз работи, синко, накараха Румена да излезе войвода.”

Румена се ожени твърде млада, четиринадесетгодишна, за Георгия, който тогава беше на 22 години, а сега е още жив, в селото Гюешево, старец на около 65 години. Поп Анастас, син на поп Малина, на когото гърдите беха ураснали с влакна, щото брадата му не се отличаваше от гърдите му, е венчал Румена за Георгия. Той разказва за една интересна случка от Руменината сватба. В селото имало силни спречквания за Румена, тъй като я искали много момчета. Вечерта, когато момчето щело да влезе при невестата, баба Шойна искала да направи магия, за да не може момчето да лежи при невестата. Баба Шойна взела една голема циганска игла, свила я на кръг, като вкарала върха на иглата в ушите ѝ и тъй свитата игла ставила на прага на стаята, в която щели да спят младоженците. Попът и сватовете като забележиха иглата, грабват бабата, сецат я, бият я и накарат да изправи иглата.

Дедо Георги сега живее у върховете на Гюешевската река, под Сака Бащица, в Гюешево, срещу стария път през Девебагър, близо до старата кула на Девебагър, в едно живописно место, обградено с буки и отгдето се отваря всичката Каменица и се виждат далечните върхове-на север и на юг. В туй планинско хубаво место е живеяла Румена в една тесна колиба, на главния път от север и изток към Македония; път главен, същевременно и хайдушки; до последно време четите из Македония и за Македония минаваха през този път. Дедо Георги отпосле се женил още два пъти, но и досега с тъга припоминя за Румена и казва: “Хората я думаха, но аз знаех, че ми беше домакинка и верна жена, а много кескин. Тя, ако искаше да се потурчи, щеше да бъде най-добрата ханъма; но за нея беше тесна Каменица, та харемът ли ще я удържеше. Булюкбашии, харамии за нея беха играчка, на всека дума им даваше джевап! Горда беше. “Осем години Румена не раждала, на осмата година родила едно мъжко дете; кръстили го в кюстендилската черква “Света Богородица” и когато го занели в селото, казали на Румена, че името му е Испиридон; тя казва: “Колко тежко име за изговаряне — Испиридон — Спиридон — Дон — Андон; ние ще го казвами Андон, Андон му е името.” И тъй го прекръстила от Испиридон на Андон. Подир повикала баби, повойници, селене, станало големо веселие, само ракия се изпило пет оки, както казват селенете.

Георги, мъжът Руменин, често отиваше да работи на кратовските мадеми за по 25—30 гроша в неделята, както се плащаше през онова време; разбира се, сума значителна, защото една ока вино се продаваше за 10 пари, една ока брашно пак тъй и пр. Отпосле той почна да отива и за Цариград като орач, отиваше и се връщаше. Румена, заедно със свекърва си Трендафилка гледаше, къщата, нивите. Трендафилка беше и перачка на турците от кулата, а скритом и на арамии из планините. От сеймените на Девебагър някой си Алия постоянно се подозираше от селенете, че има тайни сношения с Румена, затова даже и този Алия се наричаше Руменин Алия; но както искат да кажат мнозина, това е била побратимска, рицарска, средновековна любов, при това необходима за Румена, за да можи по-лесно да има ятачки свиждания с армиите; а и сеймените, заедно с булюкбашията си, са били ятаци на арамиите и сами арамии. И тъй полека-лека гордият дух на Румена се развил в един крайне свободен характер, който требваше при тогавашните турски зулуми да я доведе до нейното воеводуване, до самовилските оролища-виролища. Всичко Каменичко и Паланечко разбра вече, че Румена има връзки с арамиите, които на булюци, на булюци сновеха из планините. При какво и да е убийство по пътищата, все Румена се търсеше от властта, ту я караха на Паланка за изпитванье, “изтиканье”, ту се мъчеха да я потурчат. Баща ѝ откараха на Скопие, държаха го една година в затвора, той се повърна болен и умре. Една голема потера пристигна даже от Нишко за преследвание на дедо Ильовата чета; хванаха Румена и я биха всред селото, за да каже нещо, ако знае; а тя във време на биенето мълчеше и след като стана, гордо се издигна между потерата и каза: “Има да видите!”

Не беше Румена да не разбираше и от патриотизъм; времето, в което тя живееше на този важен път, беше време на Кримската война, когато турците се бяха размърдали срещу Русия, а християнете очекваха дохожданието на русите, които тоже наричаха “бугарье”. Черковният въпрос беше пуснал своите благодатни зраци повсъде, особено разгарът е бил силен в Кюстендил, Паланка и Кратово, когато с каменье се гонеше гръцкият владика Дионисий и дедо Ильо със своята проповедническа мисия върлуваше из планините, селата и даже градищата срещу турците, компрометираше турската власт навсъде и пръснуваше забравеното име “бугарье”, наместо “кавури”. Нека укажим на важната случка, която е станала пред самата къща на Румена, на същия баир, на който беше разположена нейната къщица и която случка е имала немаловажно влияние върху Румена. Отведнъж се покри Сака бащица с викове, песни и една чета около 170 души спадна от планините към кулата. Турците от кулата се изразбегаха. Един се беше скрил близо до Руменината къща в корена на една изгнила бука и отпосле разказваше: “С ръце копах кореньето, за да се скрия в земята, а те ми се струваха, че оживяват; буката ми се чинеше като некое зверище, което ме беше грабнало с громадните си ръце и искаше да ме хвърли на върха при хайдутите.” Чуха се викове: “Слушайте, бугарье, кой що има свое у кулата, да доди да си го вземи, ще палим кулата!” Едни от селенете излезоха, други се скриха. Това беше дедо Ильовата чета, а сам дедо Ильо не бил тук. Стоимен Жабиро, байрактарят на четата, ездеше една мъска, натоварена с дисаги, а по мъската вървеше един кираджия от Велешко, беха убили един джамбазин турчин. През туй време дохождат от Кюстендил трима арнаути; четата ги възпира и се преструва, че е турска, разпитва ги откъде идат. Арняутите се хвалят, че се били с московеца; един от тех догде да изкаже попържните си срещу московеца, дружината сплете ножовете си над главата му и той падна. Подир туй свързаха ръцете на другите двама арнаути, запалиха кулата, хванаха се на хора, удриха гайди, тамбури, песни, беше един страшен блекот, чуеха се викове: “Хеи! Турци! Де сте се скрили по миши дупки? Да идете да кажете на паланечкия каймакамин: “Дедо Ильо е на кулата, да дойди да се видим! Да дойде да ни лови!” По едно време се зададе от Паланка страшна потера, тръгнало и сухо, и сурово, изпозакачили ножове, пищоли, надигали пушки, четата убива двамата арнаути пред очите на потерата, потерата даде една берия, викане и отстъпва към Паланка. Подир туй четата се отмъкна с песни навътре в планините към Калин камен.

И тъй Румена беше вече съзрела за хайдутския живот, но още се държеше в селото, като не ѝ се щеше да остави детето си Андона. Тя почна от време на време да се облича в мъжки дрехи, особено в дрехите на булюкбашията Мурад от кулата, тъй като Трендафилка често имаше такива дрехи за пране, както казахми.

 

IV

Георги, Румениният мъж, не беше дошел 2 1/2 години от Цариград, той бърза да пристигне за Богородични поклади. Жена му го пречеква с най-голема любов, той се радва, похвалява я, че всичките ниви намерил уработени, житото на кръстини, домовището наред. Овършват, дочекат Света Богородица и той отива през планините на Кочани за ориз. На връщане срещат го гюешевчане и му казват: “Знаеш ли? Румена излезна войвода!” — “Как тъй?” Разправят му всичко и той дохожда, не намира жена си, а само майка си и четиригодишното дете Андона.

Според общото разказвание на селянете ходът на работата бил този. Некое си турче се скарало с Румена за сено и вечерта турчето се намерило убито. Отведнъж Румена се скрива, като казала на свекърва си: “Хайдуткиня съм, всичкият свет е пропищел от мене! Е, нека стана хайдуткиня! Сбогом, да чувате Андона, много здраве на Георгия!” През туй време булюкбашията от кулата отива за селото Къркля и нарича на кърклянския ковач Стоян дванадесет огнива (чакмака) за сеймените; Стоян отнася чакмаците и се вижда с Румена, с която се и поразговарят. Двамата, Стоян и Румена, се заклеват в посестримство и побратимство, т.е. че те ще бъдат като брат и сестра и че ще съставят хайдутска чета, на която войводата ще бъде Румена, а байрактарят Стоян. Румена, в булюкбашийски дрехи, и Стоян нападат на една колиба в Гюешево, защото Христо и Цоне от тази колиба прехвърлили некоя дума за убиванието на турчето от Румена. Румена и Стоян отнисат си от колибата по един кат мъжки дрехи и една икона Света Богородица. Всичкото село става на крак, обграждат всичките пътеки, за да ги заловят, нападат на Трендафилка: “Де ти, стара вещарице, ти знаиш где е Румена!” Най-после старата им казва: “Слушайте, не ме задиряйте. Света Богородица, що ѝ украдоха иконата, ще ги накаже. Всичко са отнели у селото Жеравино и Румена требва да е там!” След едно дълго припкане почти от всичките селяне, Румена и Стоян се заловиха и казаха, че дрехите и иконата са хвърлени на едни търла. Там и намериха дрехите. Тогава Румена съблече булюкбашийските си дрехи и си облече женския костюм. Румена и Стояна затвориха в една стая и ставиха стражаре, за да не избегат. А те си наръчаха кокошка, вино, при всичко че беха пости, “толкоз ги беше грижа”, казват селянете. Подир се разпеха сейменски песни; Стоян играеше на тамбура; беше едно църканье, циканье, едно витло, като че 20 души да правеха гюрултия. Селянете се бяха събрали да гледат. На другия ден един сейменин Ахмед ага и един гюешевчанец Величко ги покараха за Паланка. Свързаха ръцете на Стояна, а Румена пуснаха свободна да ходи. Ахмед ага казваше: “Кога не можа една жена да карам, та кого ли ще откарам!” Румена по всичкия път черпила Величка и Ахмед ага, догдето ги опила, най-после и на Бегов хан в Клисурата над Паланка им наръча още 50 драма ракия. Като видят, че Ахмед ага и Величко са вече пияни, Стоян дръпна да бяга, турчинът се спуща по Стояна, а Величко остава при Румена. Руменаму казва: “А бе що стоиш при мене? Идете, дръжте Стояна! Де ще бегам аз — жена!” Но той не се отстъпвал от нея, тя хвърли торбата с булюкбашийските дрехи в реката. Той се спуща да залови торбата, защото дрехите носеха като знак на туй, че тя искала да се преоблича и да стане хайдуткиня. Тогава и тя дръпва из гората, като си докопа някак и торбата, настигва Стоян, разсича му вързулките на ръцете. Стоян и Румена избегаха и не се върнаха. Дружината на Румена никога не е била повече от 16 души, а е достигала и до 5, защото дълго време голема дружина не мож да се прехрани лесно из непристъпните планини при постоянното преследвание от потерите. В дружината на Румена влизаха следующите арамии: Стоян байрактарят от паланечкото село Къркля, Милко Патлиджано от с. Габер при Градец, Трайчо от крат[овското] село Барбарево, Митре от каменичкото село Турско, Спасе и Пешо, дедо Пейчинови от пал[аначкото] село Градец, Стоилко от пал[аначкото] село Търново, имаше трима от кочанските села Горни и Долни Подлъг, двама още от Къркля, един от тех с разцепени горни устни, Иван от каменишкото село Скакавица, който е и сега жив, Величко от Гюешево и други. Те всички се беха клели в побратимство, Стоян беше висок, здрав, пълен, черно-мурен, с черни мустаки. Всичките беха заклети арамии. Трайчо и Митре са бивали воеводи; Стоилка наричаха “кокошкар” и “лъжибогородица”, защото не се гнушаваше от никакви средства, за да направи плячка, а и много обичаше да лъжи, той беше “проклет в червата си”. Освен това любопитно е, че дружината всъде водеше със себе си едно хубаво 13—14-годишно момче от вранскитр села; дружината верваше, че туй момче е техният “късмет” и че при изгубванието на туй момче ще се изгуби и четата им. Румена имаше повсъде ятаци; тя е убеждавала и други моми да излезат хайдуткини, така са били например Цвета от Узем, паланечко село, една друга, която после се ожени в кюстендилското село Лозно и други. Румена се ползуваше с правото да не казва на дружината си, где ще бъдат на другия ден; и никога дружината не е претендирала туй нейно право; затуй потерата нивга не е могла да намери следите на Румена, при всичко, че тя като невестулка се меркаше в различни места. Потери върху потери пристигваха, даже войска беше надошла от Битоля, гдето беше меркеза, но никак не можеха да я заловят. Тя повсъде съсичаше агалари, ударяше се с булюкбаши, особено удоволствие имаше да се среща с турски арамийски чети, които и повече беха измахнати из горите. Дружината я наричаше “планинска царица”. Турското правителство употребляваше всевъзможни начини, даже и подкупничество, като искаше, ако е възможно, да я залови жива и да я отведе с тържество в Скопие и Солун, защото искали да я видят нашите. Всичките села беха потресени от биение, особено Гюешево, Къркля. Братът на Стояна лежа една година в Скопие за Стояна, мнозина ханджии се изловиха. Потерите беха непрестайни и по всичките посоки на горите, дори до Плачковица.

Адем булюкбаша търсеше Румена из Пиянец и Малашевско. Веднъж дохожда Адедо булюкбаша в училището в Истевник, село в Пиянец, и казва на даскал Арсоте: “Чуй, Даскале, тако ти Христоса и Света Богородица, да кажиш Румена дохожда ли тук, не ли е искала оттук хлеб, барут?” — “Не е дохождала, ага ефенди!”

“Ама речи: “Тако ми Христоса и Света Богородица.” И така караше мнозина в селото да се кълнат во Христа и Света Богородица. После поиска да му се отвори черквата, за да види да нема пушки или барут скрито в черквата. Беше нощно време, запалиха со вощеници, неколко селене, заедно с даскала и Адема влегоха в черквата. Адем разгледа всичките кюшета в черквата; а има обичай в Пиянец: след три години да се разкопават костите на умрелите и да се внасят в черквата пред иконостаса — в сандъчета; там те стоят; по други места има отделни здания, които се наричат костилници и в които се нареждат черепите, а другите кости се нахвърлят в една изба. Бабите палят свещи на костите, налепват книжки с имената на бившите притежатели на черепите. Адам щом вид сандъчетата, помисли си, че е джепхане; хвърля се бързо към сандъчетата, отваря и остава смаян, като вижда кости. Отведнъж отстъпва, а даскалът му разправя, че такъв обичай имат християне в Пиянец.

Кратово, Куманово, Кочани, Щип, Паланка беха медурлици под кюстендилското каймакамство. Каймакаминът кюстендилски хаджи Мустафа ефенди разбрал, че Румена е около Кратово, дохожда и той в Кратово. Като бил на вечеря у един цинцарин търговец, дохожда известие, че Румена се спуснала откъм гората Лисец в града и искала да измъкне Юмер бега от сараите му. Стана една бъркания, припкане, старите градски кули се изнапълниха с жени, деца, за да се защитат в крепките им огради, Румена била принудена да отстъпи в горите; подир туй отстъпвание Румена убива петима турци при Злетово; оттам се упътва към кочанското село Зелени град, гдето се среща с булюкбашията Амитаа. В тази среща тя изгуби двама-трима от друтарите си, на които главите се отнесоха в Кочанско и се забиха на колове всред чаршията, гдето ги циганки чешляха; но в същата битка паднаха и неколко сеймени, между които и Джике, бащата на Мула Юсуфа, паша, родом от Кратово, който беше едно време валия Битолски. Оттам Румена се упътва към Плачковица и тук некъде около селото Виница била обградена от една голема потера; оплотът беше силен и Румена с дружината си се решили да умрат. Направили силен удар на оплота; Румена се хвърлила с двата си кобура в ръцете и с ножа си в устата, нито един от четата не се изгуби, а от потерата паднаха шестима души. Тогава Адем булюкбаша е търсил Румена към Истевник.

През туй време в Кочани беше страшна вървория, вриарница, защото ставаше “сюнет дугюн” т.е. празнуваше се сюнетът на много бегски деца. Тъпани бучеха, зурни крещеха и задаваха страх на християнското, както и турско население, което обикновено се бои при калабалъка от тъпаните и зурлите, защото за първите е подсещание, че има сбирщина, повече пъти опасна за христиенето, а за вторите, че има набор за войска, че има сюнет, който е плашило на децата и майките, Сватбинското и весело значение на тъпаните и зурните се губи посред повечето пъти неприятни случаи, при които те брееха и крескаха. Пак не е толко приятно и самото потрисване на въздуха от тех; защото те извличат от въздуха най-грубите му звукове, които са комични, но не и приятни, това е пародия на хармоничните звукове. Най-добрите пехливани от всичка Македония, гиганти с ужасна мускулна сила, с известни имена, авторитети, беха повикани и сами надошли на тази сватба. Борбата на пехливаните беше в най-големия си разгар; като лъвове се хвърляха един на друг, ръцете им се измузулясваха от маслото, намазано по голата им снага, чуеше се плескане на ръце, виждаше се как гордо обикаляха арената, как се сграбчваха; тук-там се развеваха червените чохи, подаръци на некои пехливани, които се вече беха отличили. Народът се беше натрупал да гледа и изказваше както всявга зачудванията си, одобренията; агите с дългите си чубуци гледаха от високите кьошкове и прозорци... Току отведнъж стана бегане, припкане, ужасна глъчка... Каза се, че Румена с многочислена дружина настъпва към Кочани, за да извлече некои от беговете.

Бурна беше Румена. Не се боеше тя нощно време да минава през градските калдъръми, като превързваха на конските петала кърпи, за да не тропат из градските улици; тя на кон не яздеше, но много пъти караха кон за некаква надобност, а особено за момчето — “късметя” на дружината. За да изменява женския си глас, Румена много пъти като говореше, стискаше носа си или гърлото си; при избиванието караорманските турци до селото Балван, на Брегалница, над Щип, всичката Руменина чета стоеше смаяна от гласа ѝ, който като че излизаше от устата на некой си бивол.

Потрисаше Румена турците; но много пъти от некакъв яд нападаше и на християнски колиби, с което тя затъмняваше характера си в патриотическо отношение и се представяше за некои, особено за по-богатите, мрачна. Така тя жива изгоре баба Петканината щерка в пал[анечкото] село Костур; у Дурачка река нападна къщата на Хаджи Георгия, една от невестите грабва пищол от силяха на Румена, Румена намахва с ножа си и ѝ нарезва ръката, става сериозно сбиване, невестата измъква с теглене една сребърна гривна от Румениния пищол, която гривна отподир се отнесе в паланачкото съдилище. Веднъж всичкото село Гърляно беше излегло, за да прекарва говедата си през огън, тъй като беше се появила болка по добитъка; прекарванието през огън става тъй: във всичката мездра на селото се изгасва огънят, щото никъде да нема нито едно жарче, нито свещ; после се събличат двама, като от майка родени, взимат две сухи ясенови дърва и ги трият едно от друго в нощната тъмнина между два дъба, догдето да се запалят; после накладат голем огън от ясенови дърва; застават между двата дъба двамата голи, а селяните едно по едно прекарват всичките селски говеда между двата дъба и между двамата голи, които с по една главня се тъкнуват до всеко говедо, без да се чуй каква и да е дума при този случай. Руменината чета, като забележила този огън, доди в Гърляно и беше ѝ дошло на ума да грабни детето на едного от селенете, за което дете да иска откуп; но като не можа да залови детето, четата си отстъпва към Гюешево по широкия царски път. Турците беха изнаплашили жените, щото те не смееха да пращат децата си по училищата да не би да нападни Румена и да ги изколи и разграби. Казахми, че Румена не беше толко драга на богатите, но за това на по-сиромасите се виждаше като добра войводкиня и даже закрилница; много аги и богаташи се преследваха от Румена за пакостите им над сиромасите; известен е разказът, гдето Румена веднъж дала на един сиромах 300 гроша да си купи кон, като му казала, ако го види друг път без кон, ще го заколи.

Властта повсъде диреше Румена, наричаха я “ороспия”. Досадата им ставаше ужасна, при все туй всевъзможни разкази за нея съставляваха. Ту я хвалеха, ту се чудеха на нейното юначество, ту впадаха в досада. Още от началото, като излезна Румена, хванаха Георгия, мъжа Руменин и бащата на Стояна; караха ги на Скопие, биха ги, мъчиха ги да кажат где се крият Румена и Стоян. Двамата казваха: “Дайте ни пушки и ний да идим с вас да ги търсим!” А каймакаминът паланечки им казва: “Ех, да исками ний да ги убийм, досега десет лъти би ги убили, но искаме живи да ги заловим! Двамата вий сега да идите по планините и да ги търсите; като ги намерите, да им кажете: всичко им е просто, нека си се повърнат, с пръст нема кой да се тъкни до тех.” Тогава двамата тръгват и отиват по-напред при одринския вражалец да им кажи где могат да намери Румена и коя е причината на нейното излазяние войводкиня. Одринският вражалец имаше колибата си на една върлина над селото Одрино, в одринските гори. Георги подава на вражалеца един хлеб, окръгъл, непочнат и му задава въпроса: “Кажи ми, защо е моята хубава жена Румена излезнала войводкиня и где се крий тя?” Вражалецът, след като преглежда всичките краища на хляба, да не би хлябът да е отнекъде откъснат, взима едно четириъгълно шишенце, пълно с ракия, замислюва се над него, както правеше всявга и почнува: “Първа поща...втора поща...сребърна поща...седма...ето клубарци, знак, страшен знак...човешка глава...това е Руменината глава, Румениният череп...Така се е родила; брате, тъй ѝ казва писмото на черепа ѝ...с туй писмо се родила: войвода по горите...Друго нема що да ви кажа.”

Двамата скиталци излазят със сълзи на очите си и отиват по горите да търсят Румена и Стояна. Три недели ходили из горите, разпитвали, губили се, всекъде говорят за Румена, но никой не знай где е тя. На едно место насещат миризма на тютюн, почват да търсят, изгубат се и двамата, след малко чуят по върховете гласа на Румена, която се провикнала да пей. Но где да намерят из тези непристъпни гори тази бързонога сърна. И двамата изгубени един по един се връщат при каймакамина в Паланка, плачат и разказват всичката история на своето губене, каймакаминът ги мъчи и най-после ги пуща.

Веднъж гръмна Кратовско и Паланечко, че Румена била заловена в кратовските планини, чу се, че войска ще докара Румена в Кратово. Всичко Кратово се повдигна на крак, аз, още малък, тоже се възкачих на едно место, за да видя как ще прекарат Румена. И ето, стана движение. “Румена водят, Румена водят!” Две жени, преоблечени в мъжки дрехи, обградени с войска, откараха се към управлението. След два-три деня разбра се, че това не била Румена, ами некакви селянки, преоблечени в мъжки дрехи, за да могат да отидат на некое си село в тези зулумски времена, когато горите беха пълни с потери и войски. Георги, мъжът Руменин, като чул, че Румена била заловена, казал: “Каквото ще, нека бъди; аз ще ида да я видя.” Мнозина го убеждавали да не отива, но той се справил, когато се научил, че Румена не е заловена и че той нема да я види. Нека разкажа и две интересни срещи на Румена с три попа и после с петима търговци.

Румена с дружината си била по върховете на Злетовската река. И ето ти, задават се трима попа, облекли се кому как паднало; водат конето си, натоварени с торби, пълни с хлебове, карти; плоски, крошни, тави за пържене риба и пр. Без да забележат те Руменината чета, разположиха се у бреговете на реката на един зелениш; разтовариха конете си, изкараха плоски, карти, почнаха да надигат, да викат. Изкараха сертметата, приготвиха се риба да ловят. Накладоха огън и влезоха в реката; един от поповете искаше да лови под корен у брега подсигом т.е. с подсегане, но другите не го оставиха. И тримата хвърлят отведнъж сертметата, изкарват ги и хокат, колкото им глас държи, потриват рибите около брадите си за хаирлия. “А бе, свети Никола — казва един от поповете, който имаше фес на главата си, — я отнеси, бутни тази главня в огъня да се изпече за по едно мезе” и подава на другия поп да иди да изпече рибата; другият поп хвърля рибата в огъня и пак хвърлят сертметата. “Светиня ви, Дервиш цар хванал Бърборка, почнали арнаутите да го бъркат за пари...той развързва чакширите си, разголва се, напупва се и им казва: те ви търкало, те ви бутало...изсмеват се арнаутите, забравят и пари, и всичко, други пак попържят: кившата...Но най-после го натирят”. А рибата се поизпече; те се събраха на една купчинка, разкъсаха я, взеха си мезе, надигнаха плоските и пак отидоха към реката. Полека-лека те се отдалечават с глъчка из реката. Руменината чета спада, задигва им картите, плоските, хлеба, зейтина и се скрива. След час ето ти ги поповете, връщат се да правят угощение. Търсят провизията, нищо не останало от нея.

— Дали куче е отнело всичко?!

— Защо му е на куче вино, ракия и зейтин, тук Човек е задигнал всичко!

— Е, защо не е отнел нещо от дрехи, ами всичко, що се яде?!

— Че защо са му поповски парцали!

През туй време четата дава един залп; поповете приклекнуват в ужас. После полека-лека прибират едно-друго и го нахвърлят, в гъсталака, конето закарват в едно скрито место и мълчат. Но ето четата дохожда и ги намира изпокрити.

Принася четата всичко, гдето им беше взела, накладват огъня, курдисват тавите, удрят му на веселие, накарват поповете да се нахванат с тех на хоро. След дългото увеселение накарват поповете да им светат вода в реката; по щастие се намериха епитрахил и требник в торбите на едного от поповете, който себе си характеризираше тъй: “Кого крещавам, ще се потурчи; кого венчавам, ще се отхвърли; кого опевам, ще вампиряса; кому вода светя, ще се удави.” Така си направиха и увеселение, и водосвет. След туй хайдутите си отидоха, поповете половиха още риба, напълниха и торби, и крошни и си отидоха. Чух, не чух, видех, не видех.

Цинцаринът Стерио, търговец в Кюстендил, тъй разказва за една среща с Румена на връх на Печеници, при Кратово. “Тръгнахми петима души от Кратово за Кочани. между които беше и Андон Хаджиниколов от Щип, син на един богат и патриотин българин, когото турците отпосле убиха в едно нощно нападение в града, в къщата му, като беха нападнали около сто души; имаше още един щиплянец, едър човек, с дълъг кон като гемия. Като излегохми на Печеници, чу се свирване и “фръб”. изтръгване на ножове от лева и десна страна, видехми се обградени от 15—16 души. Насред пътя застана срещу ни един млад, с изкарана пала от ножните, които висеха през рамото му на лева страна. Косите му беха разплетени и висеха на гърдите му от двете страни на главата; а главата му беше превързана с червена шамия по женски; беневреците му беха бел шаяк с червени гайтани, чепкен до пояса от бел шаяк с червени ширити и разтворени ръкави; на левото му рамо черна ресачка; силяхът надвиснал на пояса. Тоската му беше къса и укирлявена; мий се сетихме, че това е Румена, защото бехми се наслушали за нея. Лицето ѝ беше опечено от слънцето и не можеше да се сетиш, че е жена, но гласът ѝ звучеше на женски глас. Едни от дружината ни слезоха от конето, щиплянецът с белия кон се разтрепера и едвам думаше. Тя казваше:

— Не се бойте! Турци ли сте или бугаре?

— Бугаре!

— Кажете си имената един по един!

Един по един си казахми имената и че сми търговци, без да скрийми нещо.

— Прекръстете се!

Всички се прекръстихми.

— Аз не зная да чета, ами да ми прочетете един по един “Отче наш”.

Прочетохми един по един “Отче наш”, а аз, Стерио, като не знаех да го прочета по български, казах ѝ, че съм цинцарин и ѝ го прочеток по гръцки.

— Имате ли тютюн?

Некои от другарите ми казаха, че имат. Тя поиска тютюн, развърза шамията от главата си, напълни я от тютюнските ни кесета и занесе, та раздаде наред на дружината. После се обърна към нас и ни каза: “Вървете”! И мий тръгнахми.

— Такава беше нашата среща с Румена. Тя ми се виждаше прокопсана жена, тя беше тънка, та висока.

А такваз тънка половина не съм виждал — казва Стерио. — Можеше да се обхвани с пръстето на ръцете.

 

V

Срещу голема Богородица на другата година, т.е. година след излазянието на Румена по планините, в полнощ дохаждат в колибата на дедо Георгия седем души арамии с тоски, дзиври (тесни селски чакшири) и оръжие; а помежду им Румена, облечена в червени колчаклии потури, червен сармалия чемадан, сребърни прекръстци, паласки от чисто сребро. Георги ги пречека, моли жена си да се повърне и че паланачкият каймакамин всичко ще ѝ прости. Трендафилка, Руменината свекърва, казваше: “Чедо, Румено, откажи се от този хайдутски живот. Хайдутин главата си в торба носи! Хайдутин умира неоплакан, като неодерен...” А тя им казва: “От мен домакинство е веч далеко, колко и да ви жаля, а особно колко и да жаля малкия си Андона, който ме вече и забравил. Аз съм се венчала за гората, побратимите ми са мое домакинство.” “А знаеш ли защо сми дошли? — казва на мъжа си. — Ето аз и Стоян предлагаме ти откуп, ти да ме простиш, а аз на Стояна, както и на всичката си дружина, оставам посестрима. Мий ще ти дадем откуп, но ти да вземиш Стояновата жена от Къркля с двете ѝ деца и да си живейте като мъж и жена.”

Тогава Георги се разплаква, отказва се от всякакъв откуп; казва, че тя, ако не ще да се повърне, пак му е жена и на тоя, и на оня свет; че той би имал за най-големо безчестие да взима откуп за жена си; “всичкият свет ще ми се насмей”. После Румена изцелива детето си, прости се с Георгия и му остави неколко жълтици, които Георги не приемаше. Четата си отиди. Как и да е, Георги наскоро се ожени за Стояновата жена, като приведе и двете му деца. Туй е било последното свиждание на Георгия с Румена; подир това Румена вече не е се виждала нито с мъжа си, нито със сина си; и досега дедо Георги не знай жена му умрела ли е, жива ли е некъде.

Румена шета из горите още колко година и половина. Времето на нейното обикаляне из горите по сметки на женитби морни и гладни, може да се отнесе между 1858—1861 година от нашето столетие.

Требва вече да пристъпим към сключвание бурния и поетически живот на нашата славна Румена.

Разчува се, че дедо Ильо минал през Бодово, Сака-Бащица, Девебагър, към Сърбия, а потерите беха в най-големия си разгар. Тогава Румена являва се сама в Гюешево през една нощ и иска да види Георгия и сина си Андона; намира къщата на дедо Георгия пълна със сеймени. Тя слазя в селото и намира своя кум, който беше излезъл от къщата си, като чул лаянието на кучетата покрай хамбаря; тук му се изпречва Румена. Тя му казва, че иска да върви по стъпките на дедо Иля, пита го дали дедо Илъо е минал към Сърбия. Той казва, че не знай нищо и че голема потера има по нея. Тогава изкарва тя един кемер и му го подава, като казва: “Тук има 30 000 гроша, ако се видим другож, ще ми ги дадеш; ти ми си кум и баща; от тия пари ще дадеш на Георгия да чувате Андона, аз искам войвода да го правя.” Стоян се отказва да вземи парите под страх да не би да се изкажи тя сама, ако я заловят, че има у него нейни пари. Тя му се изсмева на страшливостта, дава му три лири за Андона и разби малко пари, за да ѝ се намерят дреболии. После намира тя селския поп Ангел, подсвирва му, запира го, поразговори се с него и пак отива. Дохожда в селото Пеколница, гдето живееше поп Малин; моли се под прозорците, за да ѝ отвори той, моли се като невеста: “Джанъм, дедо, отвори ми да те видя, да те разпитам, нема нищо лошо да видиш от мене.” А той ѝ казва: “Ако ти требва да ме видиш, доди деня, а не нощя.” Тогава Румена му се провиква: “Слушай, дедо поп Малине, аз ще ти кажа една стара лакърдия, ти требва да я знаеш; после ще те оставя на мира. Имало един голем грешник, той, види се е бил по-грешен от мене. Дошло му наум да се покае, отишел при един изповедник и му казал: “Слушай, духовниче, аз съм най-лошавият разбойник, дошел съм да се изповедя, но по-напред ти казвам да се откажа от занаята си, не мога.” Изповедникът му казва: “Не мога да те изповедвам, като не се отказваш от лошавия занаят.” Тогава разбойникът изтръгва ножа си и му отсича главата. После отива при друг свещеник: “Слушай, духовниче, много съм грешен, аз съм най-лошавият кесаджия, дошел съм да се изповедвам, но не мога да се откажа от занаята си, който пак ще следвам. Ходих при друг изповедник, не иска да ме научи, за да ми олекни на душата — и аз го заклах.” Духовникът се отказва да го изповедва, грешникът закла и него. Отива при трети изповедник и му казва: “Духовниче свети, много съм грешен, аз съм най-върлият кесаджия, но не искам да се отказвам от занаята си. Дошел съм да се изповедвам, ходих при двама изповедници, те не поискаха да ме изповедват; аз и двамата ги убих, и тебе ще убия, ако ме не изповедаш.” Духовникът му казва: “Аз не се боя от смъртта, която би ме сполетела, но се боя от туй, че не ще мога да помогна на твоята болна душа; а ще ти кажа, не се отказвай от стария си занаят, но само в среда и петък, както и всеки празничен ден да влагаш ножа в ножните му. През другите дни ножът да ти е остър и ядовит като змия и да се вдига той само против тези хора, които и Господ не търпи. Чу ли ме, дедо попе? Аз свърших, отивам си, отивам си, а ти приказвай го, догде си жив.”

Оттам четата се упътва към Враня, едно, за да търси момчето “късметя”, което беха отпуснали през зимата да се види с домашните си, с обещание, че само ще се завърни, и друго, за да настигнат дедо Ильовата чета. Като не могли да измъкнат момчето от Вранско, те запалили неколко къщя в селото, от което беше момчето, и побързали да настигнат дедо Иля. Те настигват едно отделение от четата, но четата ги не приема и не ще да се возвърни назад, както предлагаше Румена. Отпосле питах веднъж дедо Иля: “Дедо Ильо, знайш ли нещо за Румена”? Той ми отговори: “Майке, как да не зная?! Тя се беше молила на Стаменкоте от Очипалье, пиянечко село, да я приеме в четата ни заедно с всичката ѝ чета; ама той не я приел; “Такива джвръкли нам не ни требват” — казал. После аз се лютех на Стаменкоте, оти не я доведе! Ама нам такива джвръкли не ни требват. Така и един пиротчанец беше доходил да ни моли да приемем щерка му в четата, тя била по-добре стреляла и от Румена, но мий не я приехме.”

Четата се връща наскърбена и дохожда на Църноок. Тук ги среща един дедо и им казва: “Вървете си от Църноок, очите ви ще потемнеят и ще се разсипете; коя и да чета, ако се напии от църноочките кладеници вода, тя се разсипва — не можи вече чета да бъди.” Оттам отиват за селото Къркля; в Къркля Румена остава всичките си пари на Георгия, Стояновия брат, който отпосле умре в Каили-куле в Солун. Тук вече в четата се появиха разногласия и действително Руменината чета вече беше към разсипвание, според думите на стареца в Църноок. Четата почнала да верва в разваляне побратимството и посестримството между Стояна и Румена, почнала да приписва своите неуспехи на туй изневервание и затова почнала да негодува.

Дружината разтревожена пристигва в търлата между селата Градец и Габер на югозапад от Паланка, в едни скалисти места. Един от дружината, Пешо, отива за Градец да намери нещо за яденье; Стоян и Румена влезнали в една колиба, а Спасе и Милко останали вън от колибата. Спасе бил и физически, и нравствено низко, черно човече; той най-много нападал на Румена и Стояна, защото искало му се да бъде войвода, той казваше: “Не е прилично жена да ни повеля!” И беше твърде рад, като убеди неколцина от дружината, за да убият Румена, и то под благороден предлог, че тя изменила на посестримството. Щом задремали Стоян и Румена, влазят с по едно дърво, “пумпалица”, Милко и Спасе и в едно мигновение ударят по главите Румена и Стояна. Рипна Румена на краката си, изгръмва един пищол и пада окървавена при Стояна. Тъй се свършили дните на този чуден характер. Отведнъж дружината избира за воевода Спасета и се заклеват по взаимна верност. Дружината решава да се отсечат главите на Румена и Стояна и да се закопат на Калин камен, за да не се знай, че Румена е убита. Подир това отстъпват към Калин камен.

За смъртта на много юнаци се приказва различно, както и за представителя на юнаците Крал Марка; тъй също и за Руменината смърт се приказва различно; но туй, което аз разказах, е най-верното, защото е изповедано от самия Спасета, който преди неколко години умре в Кюстендил. Едни говореха, че телата, намерени в Градец, са на Стояна и Румена; а други приказват, че тези тела били на некое си момче и момиче, избегали от Лесковац, сега в Сърбия, тъй като преследвали ги бащите им, защото не им давали да се вземат и че те били убити в едно спречквание с Румена; туй последното беше пръснато от самата чета за укриване смъртта на Румена. Едни приказваха, че тя била отровена с вода при един кладенец, под Църний връх; други приказват, че тя и сега живей ту там, ту сам по различни села. И дълго време живееше духът на Румена, дълго време се приказваше за нея, различни хайдутски движения се приписваха на Румена. А и досега има хора, които верват, че тя отивала до Ниш и до Солун и че отивала даже в Критското востание през 1866 год. Самият дедо Георги в Гюешево нищо не знае за последните дни на Румена. Убиванието ѝ е станало пред Спасовден една неделя, в петък вечер срещу събота; тъй определяват времето, в което е убита Румена.

Четата продължава да обикаля още два-три месеца под воеводуванието на Спасета; тя се съставяше вече само от 5 души. Стоилко беше се заклел, че и той ще избие дружината с дърво, както те беха убили славната войвода Румена и Стояна. Веднъж той намира в паланачкото село Жедилово Милко и Пешо и двама други заспали, и четирмата ги убива с едно дърво, само Спасе не бил там. Подир туй Стоилко заравя оръжието на убитите и отива, предава се на паланачкия каймакамин. Скопският паша му прощава, тъй като той се предал и избил четирма арамии. Такава беше съдбата на Руменината чета.

След освобождението от турците Стоилко нападна с една чета паланачкото село Търново, в сбиванието убива едно момче от Пеколница, за което биде осъден от кюстендилския съд в затвор. Той разбива кюстендилската хапсана, избегва; хващат го и го пращат в самоковската тюрма, а оттам в Шумен; сега той е запрен във видинското кале.

Андон, синът Руменин, напада на едни турци при селото Скакавица, в Каменица, като бегали турците от Кюстендил за Паланка. С бежанците имало и жандарин. Андон хвърля пушката си да убий жандарина, конят на жандарина мръдва и куршумът ударя в надигнатата глава на коня. Конят пада, тогава, жандаринът пронизва през рамо Андона; подир Андона отнесоха в Кюстендил, гдето се излекува. Сега Андон се скита из Варна, а жена му с детето си живее при дедо Георгия, мъжа Руменин, в селото Гюешево. От роднините на Румена мнозина са живи в Гюешево. Братанецът на Румена, Велин, три години наред е кмет в Гюешево, чичо ѝ се казва дедо Петре Гребуля.

И тъй, аз сключвам моята история за Румена, в която всичко разказано е верно, при всичката си оригиналност.

София, 10 декември 1886 год.

Публ. в Ефрем Каранов, Румена войвода. Очерк из Осоговските планини. София, Типолитография Б. Зилберт, 1886, 29 с.

* * *

ВЛАДИМИР А. КАРАМАНОВ
РУМЕНА ВОЙВОДА
1938 г.

И до днес, във всички места, разположени по полите на Осоговската планина, са запазени между по-старите жители много спомени за живота и хайдутството на тая жена войвода. С нейното име и днес се гордее населението от така наречения „Каменички край“ на Кюстендилската околия.

Румена войвода е родена около 1830 година в една от махалите на днешното наше погранично и добре известно село Гюешево. Махалата, в която е родена Румена войвода, се нарича „Босачка махала“. Тя е разположена по горното течение на малката Гюешевска река, всред висока, планинска, гориста и красива местност, до самата погранична линия. Близо до същата махала се намира известния пограничен пост „Равна нива“.

До направата на днешното шосе Кюстендил–Деве баир – Паланка, път, в частта му през местността „Каменица“, е минавал по в ляво, следващ близкото подножие на северните поли на Осоговската планина, като е пресичал „Девебайрската седловина“ не на днешното място при поста „Цар Борис“ (Деве баир), а при местността и поста на „Равна нива“. Тук до 1865 година е имало отдавна построена от турската власт голяма каменна кула, служаща за караулен дом, в който са обитавали по няколко души сеймени, начело с бюлюк баша, за да пазят пътниците от разбойнически нападения.

Освен сеймените, за пазението на същия път, като „дервентджии“, или пазачи, са стояли известно време при кулата и селяни от околните села. Такава дервентджийска служба са изпълнявали години под ред бащата и дядото на Румена войвода. За това техния род и до днес е известен с прякора „Дервентджиите“.

Селяните от Босачката махала са били в постоянно съприкосновение с върлуващите по това време харамии из Осоговската планина, а също и със сеймените от кулата, както и с потерите, като са услужвали и на едните и на другите.

Бащината къща на Румена войвода, както отпосле и мъжовата й къща, са били спохождани начесто от харамии, сеймени и потери. Харамийският живот и дух не с били чужди на родителите и близките на Румена. С такъв дух е била закърмена и тя още от най-ранните си години.

Расла в бащината си бедна къща, препитанието на която е било главно от скотовъдство и аргатлък из турските чифлици, тя е прекарвала повече от времето си като овчар и козар. Като е пасла добитъка из околните планински и гористи места, тя е имала чести срещи с харамиите.

И тя още от млади години започнала да обикаля из  планината, да носи оръжие и да се упражнява в стрелба с пушка и пищови. Към оръжието се била пристрастила, владяла го добре и станала прочут стрелец. Нямало турчин и българин, който могъл да я надстреля на нишан.

Румена е била със среден ръст, с красиво лице, и с много стройно телосложение. Хубавата й външност и стройност се допълвала с още по-хубавия й, силен и приятен глас. Тя била известна като голяма песнопойка, омайвала старо и младо. Всеки се бил любувал на нейната песен и глас и оставал работата си, за да я слуша. Била също голяма и неуморна хороиграчка. И днес се разправя  из селата на „Каменица“, че тя водила танец по селските сборове по цял ден, без да се умори и без да може някой да я надиграе. Прочута била и със своята пъргавина – да се катери бързо и неуморимо по високи, стръмни и почти недостъпни места. А нейното скачане на високо и широко нямало съперник.

Харесвали я не само българите, но и турците, които искали да я потурчат и вземат в харемите си. Даже тогавашният паланечки каймакамин я отвлякъл един път, за да я заведе в Паланка, но му се противопоставил неговия противник и съперник, синът на прочутия тамошен агалар Абаза.

За да не бъде влачена и потурчена, родителите я оженват още млада, едва петнадесет годишна. Новият дом на Румена се намирал в близост до турската кула. Поради тая близост, семейството на мъжа й било в често сношение със сеймените и бюлюкбашата. Също и с бродещите по това време харамийски чети, на които служили като ятаци.

Ако и оженена, Румена не преставала да бъде овчар и козар, да пасе добитъка из околните планински местности и да се среща с харамиите и преследвалите ги потери и сеймени. Да броди постоянно из планините, да е на свобода, въоръжена и между въоръжени хора, това й се силно нравело и било в мъжката й натура.

Никой не е можел да й излезе на глава в препирня. Също така, никой не владеел по-добре от нея оръжието. По селските сборове и на празници, по това време е имало обичай да се гърми с пушки и да се стреля на нишан, – било в яйце, ябълка, през халка и др. Ония, които са се отличили като първи стрелци, или нишанджии, са били на особена почит и с получавали разни подаръци. Със своята сигурна и точна стрелба засрамвала и най-големите нишанджии – турци. И днес се приказва, че тя е стреляла толкова сигурно и самоуверено, че са се оставяли хора, какъвто бил нейния приятел Алия, сейменин от кулата, да стреля ябълка, поставена на главата му. Имало случаи, когато видни турци, възхитени от точната й стрелба, са й подарявали оръжието си, като достойно за нея.

Макар че омъжена, турците искали да я потурчат. Това нещо постоянно измъчвало Румена и тя започва да се замисля, да напусне къща и семейство и да хване планините с вярна дружина, за да отмъщава на лошите турци.

Тая нейна мисъл се усилва и поради честите й преследвания за обвинения, във връзка с харамиите. Все поради тия обвинения, тя е била много пъти разкарвана, затваряна и бита публично.

Оскърбената и изтезавана Румена търсила случай да залови планината и да отмъсти на турците, както за своите преследвания и побои, така и за ония на много невинни нейни съселяни-българи. Тя започва да търси верни другари, с които да образува дружина. В лицето на известния от това време юнак Стояна из недалечното от Гюшево Паленечко село Кръкля, тя намира верен другар и свой помощник. И двамата си дават дума за верно приятелство, побратимство и посестримство.

Един непредвиден случай, скоро заставя Румена да хване планината и да се прости с дом и семейство. Тоя случай бил – убийството на едно турче в с. Гюешево, подозренията за което паднали върху нея. За да не бъде разкарвана, затваряна и изтезавана, тя хваща планината. Скоро към нея се присъединява и верния й приятел и побратим Стоян. Те намират още неколцина недоволници от турския режим, образуват дружина и започват да кръстосват из Осоговската планина, за да отмъщават на лоши турци и да пазят бедната рая. Румена е била призната единодушно за войвода на дружината, а за нейн помощник байрактарът, Стоян. Така образуваната дружина, върлува близо три години из покраищата на Осоговската планина като задава страх на турците и надежда в българите. През това време името на Румена добива голяма известност между турци и българи от Кюстендилската, Паланечката, Кратовската, Кочанската и съседните на тях каази.

Излизането на Румена с дружина става през 1858 година, наскоро след Кримската война. Числото на четниците е било в зависимост от времето и обстоятелствата. То се е движило от 5 до 16 души, почти всички от селата покрай Осоговската планина.

Още с научаването от турската власт, че Румена е излязла в планините и води дружина, се започва и преследването й. Първоначално, то не е давало очакваните резултати защото Румена войвода е знаела да се пази. Много души от местното българско население, заподозрени в укривателство са били преследвани и наказвани.

За Румена войвода се създава поверие, че нея куршум не я лови, понеже била във връзка с разни зли духове и носила честно дърво, които я предпазвали от всяка опасност.

През време на три годишното й харамийство, тя е била виждана много пъти от селяните край Осоговската планина, както и от някои пътници. Мнозина, които не са могли лично да я видят, са я познавали по нейния висок и мелодичен глас, когато се е провиквала, или пеела из планината разни хайдушки и юнашки песни. По тия песни и хубавия й глас са я познавали и потерите. Обаче, ако и узната от потерите, тя винаги майсторски им избягвала и се е укривала. Любима - на Румена е била народната песен: „Де се е чуло, море, видяло, мома войвода да бъде, на седемдесет и седем юнаци, със седемдесет и седем маждраци.“

Въпреки опасностите, на които е била изложена в няколкото сражения с турските потери, Румена винаги е оцелявала и извеждала дружината си невредима. Това се е дължало главно на нейната лична храброст и маневрирането й, както и на смелостта и опитността на четниците й, между които е имало няколко души стари и изпитани харамии.

В своето бродене из планините, Румена е имала срещи и сражения не само с потерите, а и с върлуващите през това време по тия места турци-харамии. Тя е сполучила да разпръсне и унищожи няколко чети от такива турци. Това изплашва още повече околното турско население.

Страхът от Румена войвода между турците и някои лоши българи се е увеличавал и поради това, че тя залавяла било деца, било възрастни лица от богати семейства, които са били влачени из планините и освобождавани само, след заплащане на големи откупи. Със сумите от тия откупи, дружината се издържала и е помагала на своите близки, както и на бедни и добри българи.

Приказва се и днес между населението от „Каменичния край", как Румена войвода много пъти давала пари на свои бедни съселяни, за да си купят добитък.

През време на своето войводствуване, Румена е носила стегнато мъжко облекло, била добре въоръжена с дълга кремъклия пушка и арамийска пола (сабя) през рамо, както и голям нож и пищови в пояс.

След близо три годишно харамийство преследванията срещу й от страна на турската власт били засилени, – върлуването на дружината станало трудно и опасно. През последната година се случват и някои неприятности и неуспехи. Поради всичко това, замисля се прехвърлянето на дружината през границата в Сърбия. Не успяват. Настаналите нови трудности причиняват вече раздори в дружината, които скоро я довеждат до разложение. Един от дружината, старият харамия Спасе, сполучва да убеди повече от другарите си – да убият войводата и байрактаря.

Двама от заговорниците, един ден през пролетта на 1861 година, когато немногочислената дружина се навъртала в околностите на селата Градеж и Габер, Паланечко, издебват, спящите войвода и байрактар, и ги убиват с цепеници. Дружината остава да се води от заговорника и убиец Спасе. Нейният край е също печален, защото се бързо разкапва и бива унищожена от вътрешни несъгласия. Един от четниците издебва един момент и убива останалите четири души, след което се предава на турската власт. Последната го пуска на свобода. С това се туря край на Руменината дружина, за да остане и до днес да се приказва и пее за нея и за юначеството й.

Ако и скромен борец срещу турците, Румена войвода не трябва да бъде забравена от нашите поколения. Следва да й се дава нужната дан на почит, каквато дължим и на всички хайдути-бунтовници, през време на страшното вековно робство.

Публ. в сп. „Отец Паисий“, София, год. XI, кн. 3, март 1938, с. 102-105.