150 ГОДИНИ ОТ НАПИСВАНЕТО НА „ОПИСАНИЕТО БИТЪТ НА МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРЕ“ ОТ СТЕФАН ВЕРКОВИЧ

В продължение на повече от век и половина за хърватския етнограф и археолог Стефан Илич Веркович (5 март 1821, с. Угляра, Босна – 30 декември 1893, София) е натрупана толкова огромна литература, което се нуждае от допълнително и сериозно изследване, за което тук мястото няма да ни стигне. Публикуването на неговите „Народне песме македонских бугара“ излизат през 1860 г., т.е. с една година по-рано от „Българските народни песни“ на братя Миладонови. След десетилетното му пребиваване сред македонските българи, той издава още няколко значителни изследвания, които не остават незабелязани от научните среди далеч зад границите на България и Балканския полуостров. Веднага след отпечатването на неговата „Веда словена“ в Русия мненията сред учените се разделят, като надделяват тези, които я обявяват за мистификация, а Ст. Веркович за жертва на тази мистификация. Книгата и до ден днешен е сред една от най-коментираните, като най-сериозен е трудът върху нея на акад. Михаил Арнаудов. 

За книгата му „Описание битът на македонските българе“, с приложеният по-долу нейн пълен текст, може да се каже, че хем е известна, хем не е достатъчно позната, тъй като след 1884 г. тя не е издавана повече. Днес тя е недостъпна, тъй като е изключителна библиографска рядкост. За пръв път тя излиза на руски език в Известията на Московския университет, където авторът я изпраща на главния им редактор и председател на Етнографския им отдел Н. А. Попов. Веркович я пише на български език, силно повлиян от „мървашкото наречие“, което според него „съдържа пълната красота на Кирилският език, но сериозно се отличава от другите Български наречия по Македония“. Редакторът предава изключително тежкият в езиково и провописно отношение ръкопис на намиращия се в Москва български възрожденец и книжовник, велешанинът Ксенофонт (Райко) Жинзифов, който я превежда на руски език. И именно Райко-Жинзифовият превод е публикуван на страниците на „Известията“. Днес  не е известно къде се съхранява оригиналният ръкопис на Веркович, макар че неговият богат архив се съхранява в Научния архив на Българската академия на науките, а неговите доклади до сръбското правителство се пазят в архива на Сръбската академия на науките в Белград. (Вж. Документи за Българското възраждане от архива на Стефан И. Веркович – 1860-1893. Съст. Д. Велева и Тр. Вълов, София, 1969 и А. Райкова, Стефан Веркович и българите. Доклади до сръбското правителство (1868-1875). София, 1978.) През 1884 г. в Кюстендил книгата е издадена в превод от руски на български език от Георги Н. Клушский. Макар че изследването на Веркович е известно сред изследователите, преди всичко по този превод би трябвало да се отбележи, че той има значителни и очевидни недостътъци. Правописните грешки са многобройни, като сериозно е нарушена и пунктоацията. Безразборно са използвани от преводача и главните букви, като е забележимо и често обърканото използване при буквеното изобразяване на знаците, характерни за различните български диалектни райони при екането и якането. Преводачът не е коригирал своя текст и в повечето случаи едни и същи думи са изписвани по различен начин. Това означава, че може би най-близък до езика и стила на Веркович е руският превод на Р. Жинзифов, тъй като препревеждането от Г. Клушския още повече отдалечава текстът от оригинала.

Тъй като в момента разполагаме само с превода на Георги Н. Клушский предлагаме на нашите читатели този текст, като сме си позволили само да нормализираме буквописа, но не и правописа. Читателите ще забележат и очевидните грешки на преводача, които също сме запазили, тъй като тяхната корекция може да бъде извършена само при сравнение на руския текст с кюстендилския превод. Това означава, че с това публикуване на книгата на Ст. Веркович не преследваме научни цели, а само да популяризираме сред повече читатели и всички интересуващи се от тази книга на хърватския изследовател, който преминава мемаморфозата от агент на сръбската пропаганда в Македония до искрен български приятел и популяризатор на българския фолклор и културно наследство на народа ни в Македония.

Тъй като не се спираме на биографията на Стефан Веркович ви предлагаме изключително стойностните и задълбочени изследвания за него от академик Петър Динеков, представляващо неговия предговор към българското фототипно издание на „Народне песме македонских бугара“ и популяризаторската статия на водача на ВМРО Иван Михайлов, отпечатана в един от най-българските вестници отвъд океана „Македонска трибуна“. От тях ще може любопитните читатели да почерпят най-точна информация за живота и творчеството на този заслужил за народа ни изследовател.

Д-р Василена Билярска и Цочо Билярски

 

* * *

ОПИСАНИЕ БИТЪТ НА МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРЕ.

От С. И. Верковича

Издание на Московските Университетски Известия

Преведе от руски Георги Н. Клушский

 

Издава Книжарницата на В. Д. Поборник в Кюстендил

 

ОПИСАНИЕ БИТЪТ НА МАКЕДОНСКИТЕ БЪЛГАРЕ.

 

Г-н Н. А. Попов бивший председател в Етнографический отдел, и редактор на „Московските Университетски известия” получил тая статия заедно с едно, писмо, нанисно на местното марвачко наречие, от прочутия Сръбски и Български археолог Стефана И. Верковича, който живял тогава (1867 г.) в г. Серес (Македония):

„Я-зи-ка-на кату живовам удомакен во град Сяр на Солунската област, и са занимавам со старинарство (археология), сум бил имал сгода да са приближам най-близу ду селскиут живот и да вникнам най-дулбоку у народните чювства и обичаи; зато трачам (ми са чине) да сум в состояние да садам най-беспристрастне за забураваниут вой. народ, за кои обаче гарците не пристануват ут да туркат сякаква сгода во своя полза.

Ут как Вашему Високоблагородию изложих ся причините, ут коиту сум подбуден за сочинението на настоящето ми писмо, я-зи-ка-на са Галят да вярувам, що ваша милост, ке опростите дулгозбуруваниято ми, каке и употребениету на честнуту марвашку наречие, кое содуржава на полну ляпотията на Кирилскиут язик, и значителну са разликува ут друзите Булгарски наречия пу Македония во гласопроизношенията и окончаннието на некои речи; особенну пак любопитнее заради голяму употребувание на буквата Я! на пример: дяте, дява, дяль, тянка, бяло, прясно, прямо, дрян и пр. на място: дете, дева, дель, тенко, бело, пресно, премо, дрен и пр. Помянуто наречие има мнозина граматикални кроюве и речи коету са истоподобни со Санскритскиут и Ведскиут язик как во произношението така и во значението! О реченой подобности морватског наречия со Санскритским, Ведским и Зендским язиком, я-зи-ка-на да зборувам по пространно на друго място…

Па ду колко ли и още важни стариности не са крият под грамадните толкова градове македонски! Какви-зи-ка-на-ли и още исторически предания нележата во ум ут на престаряли старци и баби Марвашки а и ут друзи Македонски предели! Но кой са ги изследува? Колко-мина тувакашни Булгари са явиха со ревност и любов за народностьта си въедноч са погониха страшно ут Фенерците владиди и Циндаре-латинци, пореклом, но окояни изроди отрекли ся от свое славие Латинске народности и служет как опашки (подрепине) себичном, нечовеколюбивом и неправдолюбивом на плодном Елинском племену, кату как чувствованията им да аили заразителна чума. Не стигнало това-ка-на, но кразедни, и тия па на пярст со броят, ут Македонците младоци, доста учени, распалени ут народна любов, со неисказамо самотречие, какту са спущиа во иследуванието на народните памятници и стариности борещемся не токму против страшните гонения фенерски и грекомански-цинцаро влашки, достигнали да страдат дури и живот загубат. Познат е по секаде случай на несчастни братия Миладиновци Димитриа и Костатина от село Струга при Охрид, фенерци со цинцаре заплатили су 10 000 велим десет тисящ фрунти стерлинга на настойник над Цариградска тарсана-галера Ариф бей за да неизлезат веике на видело бела дена; и наистина буду отровани во темница скоро во едно и исто време, сиреч Димитрия во четверток а Костантина во петок! за друг един юноша ут Солун, кога су со клевети били такоже ферлили во Цариградска тарсана, давали су три 3000 тисящи фунти стерлинги за да чу отруят но по провидению свевишнега не успели! Такваната сгода им отсече вещесвените сили, па неможат вейке да следуват предприятото си свято иследувание; защо су принудени да са грижат за насущния ляб!! да, господине жално грещно пред Бога а срамно пред люди е за онези кана от еднородците ни, кои свободни ут подобни неприятелски гонения са наслачуват со благини на житейско спокойствие да не са грижат за едно малунеисторическо и похвально единородно племя, кое достойну и юначки осуетило е во растояние на 22 столетия безятните старания на едно зло соседство, кое още непрестаинува ут да са мъчи за да чу погулне у народностьта си! Но що ли велят? ту земната пословица явнувеле: „надроби си, и насуркай си!”

Напечатено тук „Описание битът на Македонските Българи” е било съставено на същото марвачко наречие а на Русский го превел К. И. Жинзифов.

Въобще Македония е населена с народ, който говори на най-чисто Български язик, като начнем от най-северната граница – от гората Люботрън, до най-южната, т.е. до Средоземното море от друга страна от горите Бич и Шар, които образуват най-западната граница и до горите Доспат които образуват источната граница. Македония естествено се дели на две големи части: горна и долна между които се простират гори от запад на исток. Тия гори се наричат Жупан, Бор, и Бурин, между Бистричското, и Битулското полета, Суха Ливада, Скотина, Турла, и Флеорина или Хлерим между Колудейското и Църноречско полета. Ница и Паяк; между река Църна (Черна) и Вардар и гората Белашица, между Струманичкото поле и Лагодинската поляна, Курпат и Кресна; между полетата Кюстендилско и Серско и върховете на гората Пирин и полето наричано Кремен и Жалт – Царица, от тук идат Доспатските и Витошски полета, Радомирското студено поле и Неврокопското.

По сичка Македония се намират в естествени предели колена или родове – племени поколения, които носат особени названия, имат еднакво облекло, но особени обичаи и свойства на наречието си, по които се и отличават от другите си еднородци.

В горна Македония има пет такива по-главни Колена или родове имено: Мияци, Поляне Коппановци, Бързаци и Пиянци (Пиянчане). В долна или южна Македония има пак пет поглавни колена: Боядновци, Пуливаковци, Дързилци, Сираковци или Сераковци и Марваци. Има още и други родове но по малочисленостьта си съставляват повечето местни подразделения частни допълнения, а не племенни и общи; но все нак техните предания, свойства и песни са доста любопитни за Българската Народна История. Аз ще опиша тия родове по същия ред, както са изложени по-горе и ще се старая да бъда кратък в баснословните им предания.

 

I. РОДОВЕ (ТРИБИ) В ГОРНА МАКЕДОНИЯ.

1. МИЯЦИ.

С името Миция наричат тоя род или триби, който населява пространството между горите Люботрън, Шар кораб, Стогово, Бистра, Латиница, Карчин Вартог (Въртог), Екловед, Лаиница и Лур. Горите Лаинида и Шар отделят пределите на мияците от Призренското и Тетовското окръжия; горите Екловед и Пашиница ги отделят от Кичевското окръжие; тия четири гори лежат на Север. Гората кораб лежи на запад близо до селата Дух, Богдево и Върбен и отделя мияците от Албанците (Шкепитарите): Миридити и Асии. Гората Лур е предел на Елбасан. Главните реки, които течат през страната на Мияците, се следующите: Дрин Бистри и Радика. Пространството, заобиколено от поменатите гори, се нарича „Дибра” (Дебър). Една част от Мияците се приели Мюсюлманската вера още във време на покоряванието от Турците: Македония, Албания и останалите части от Балканския полуостров. Това казвание носат 32 села, от които 28 се намират в Дебарското окръжие, а другите четири - вън от неговите граници от тия 28 Миячки села, 11 са съвсем потурчени и в тях няма нито един Християнин а 17-те са населени с Християни, но и между тях живее едно малко число потурчени. Имената на селата на Православните Мияци са следующите: 1) Долно-Мелничани с 30 къщи; Горно-Мелничани с 25 къщи. 3) Могорче – 600 къщи (70 потурчени) 4) Осой – 60 къщи; 5) Гари – 80 къщи; 6) Лазарополе – 230 (Главното место или Столицата на Мияците); 7) Тресанче – 150 къщи; 8) Селце – 60 къщи; 9) Раосоки – 80 къщи; 10) Галичник – 300 къщи; 11) Сушица – 30 къщи: 12) Янче – 50 къщи, от които 25 са Турски; 13) Требища – 80 къщи (има и мюсюлмани); 14) Витуши – 70 къщи; 15) Вельо Бърдо – 120 къщи (90 Турски); 16) Рао-Стуши - 150 къщи (100 Турски); 17) Долно-Косоврасти – 150 къщи. А имената на потурчените Миячки села са следующите: 1) Скудринье – 150 къщи; 2) Присойница – 50 къщи; 3) Аджиовци – 15 къщи; Болетин – 60 къщи; 5) Жерионица – 200 къщи; 6) Видуше – 60 къщи; 7) Брошици – 50 къщи; 8) Горенци – 20 къщи; 9) Баланци - 20 къщи; 10) Папрадница -  60 къщи; 11) Горно-Косоврасти – 20 къщи. А от тези четири села за които споменахме по-горе, че се намират вън от пределите на Дебарското окръжие, едно се намира в Кичевското окръжие съседно с Дебарското и се нарича Екловец с 60 къщи; второто се нарича Папрдище във Велешката епархия, не далеч от гр. Велес, с 30 къщи; третото – Крушово – в околността на Прилеп, с 500 къщи; най-сетне - четвъртото – Снилово – в Битолското окръжие, на 6 часа растояние от Крушово, има около 120 къщи. Жителите на тия четири села са изселенци из Дебар: те са се преселили от своето отечество в сегашните си жилища, но причина на несносното гонение и насилие ог страна на Шкепитарите (Албанците) от Мюслюманското вероисповедание: едни от тях са се изселили преди 300 години, други преди 250, а трети преди 150 години до наше време.

Мияците носат черна горна дреха – Нарамница – с рески в знак, според както те вярват, на скърб за Скендер бея, за потомци, на който те считат себе си. Но всяка вероятност тяхното название мияци е останало от обичая им, когото те докарват даже до фанатизм, да бъдат постоянно чисти и в облеклото и в сношенията си. – Главното им занятие, съставляват градинарството и дюлгерството.

Един от най-главните обичаи, по който те твърде ясно се отличават от другите Македонски Българе, отстои в това, че у тях сгодяванията и свадбите стават в известно вpеме и ден през годината и за всички без исключение; в друго време, или друг ден през годината не се правят никакви сгодявания или свадби: този Мияк, които би посмеил да се сгоди, или ожени в кое и да било друго време през годината, общината го строго наказва и го счита за нечестен човек. За таквоз време са назначени и с обичай осветени всичките дни от 20-ий Юлий (от денят на св. Илия) до 15-ий Август (до денят Успение на пр. Богородица). В течение на това време (близо един месец), всекой, който желае, требва да се сгоди или ожени; в противен случай той требва да чека същото време от идущата година.

Свадбата у Мияците става по следующий начин.

В денят на св. Илия, след свършванието на Литургията, най-стария от селяните излиза в сред селото, обиколен от народа, със свещеника от дясна страна а от лева селския старейшина (челник), подир които и от двете страни следват другите старци; като се спре в средата иа селото, тоя белоглав, почтен старец повиква при себе младежите, облечени в празничните си дрехн и им обявява, че, „по Божия воля свадбите се наченват”. Младежите му се поклонят коленичат пред свещенника под неговото благословение и му целуват ръка, сетне като станат всичките изгърмяват неколко пъти с пушките си в знак, че свадбите веч се почнуват. Подир неколко минути виждаш да се развеват знамена (препуре) над стрехите на тия къщи, в които ще да има свадба или сгодявание (свуршачка). Знамето бива Червено, шито с варак и с варактисана ябълка на върха му, ако домакинът довожда в къщата си снаха или само сгодява сина си, то на върха на знамето не турят варактисана ябълка.

Преди осъм дни до венчанието непременно в Неделя, посестримите на годеника вземат една добре, украсена бъклица и я укичат с най-хубави цветя: най-напред турат здравец, който в случай на нужда може да бъде заменен и с всекакво друго зелено цвете; сетне турат цветето бела темянушка и най-сетне Пепенушка попадийка, и пр. Всичките тия цветя посестримите завързват на бъклицата с варактисан и червен конец (нишка). Цветето здравец означава, невестата да бъде всекога зелена (млада) и здрава; бедата темянушка – да бъде чиста и непорочна; пепенушката – да бъде пъргава и добра; златния (варактисан) конец означава слава и богатство; бъклицата напълват с вино, което означава изобилие.

Тая украсена бъклица я зимат побратимите на годеника, и, испроваждани с песни от посестримите, излизат от къщата на годеника и отиват в къщата на годеницата, гдето ги посрещат с песни нейните посестрими. Тук, като се яват пред бащата на годеницата, подават му да се напие из бъклицата и го поканват да заповеда на свадбата заедно с годеницата; домакинът, като пожелае щастие на младите (т.е. на сгодените), напива се из бъклицата и сетне я дава на годеницата; тя напълнува съдът със свое вино и го дава на побратимите, като им целуне предварително ръка. От тука побратимите, испроваждани пак с песни отиват в къщата на кумът гдето се повтаря същето, и, като земат благословение от кумът, връщат се в къщата на годеника.

Два дни подир това, т.е. във Вторник две моми първенчета (първородени) на баща и майка, избрани из между посестримите, сеят брашно и заедно с другите посестрими замесват тесто за хлеб, при което пеят и надлежни песни. В Среда по същия начин приготвуват хлеб за свадбата. Пещта наклаждат посестримите под ръководството на старите свахи, а побратимите донасят дървата и другите потребности. Всичко това се извършва при трогателно пеяние. В Четвърток месат хлеб по същия ред а в Петък изваждат даровете на годеницата, като окачват всичките дрехи по стените. При това посестримите прислужават на жените, които дохождат да гледат даровете, а побратимите отиват с бъклицата от къща в къща и канят гостите на свадба. В Събота водат годеницата на баня, но ако нема баня, заменява се с домашна къпалня, а побратимите, до тогава до гдето да се завърнат посестримите от банята, забавлявате се с музика, песни и хора. Съвсем противно става в къщата на годеника: там побратимите го бръснат, а пак посестримите през това време се забавляват само с хора и с песни. След завръщанието на годеницата от банята, нейните посестрими с трогателно пеяние, събират даровете в ковчег когото побратимите на годеника, испроваждени от побратимите на годеницата и свитата на кумовете откарват го на кон в къщата на годеника, гдето неговите посестрими го (ковчегът) посрещат с радост и с весели песни изваждат даровете при най-доброжелателни изречения от песента. В продължение на цела Неделя посестримите прислужват около трапезата на побратимите, които от своя страна им отдават същето.

В Съббота вечерта, срещу Неделя, гостите както в къщата на годеника, тъй и в къщата на годеницата, прекарват времето с песни, хора и разни увеселения, ядат, пият колкото могът. Също такова веселие става и в къщата на кумът. Особенно е забележителен обичая когато в къщата на годеника пекът печеницата т.е. на ръжен (шиш) пекът цело ягне около което момите и момчетата (без никакво участие на женени) играят хоро и пеят песни. На всекиму другиму т.е. оженен или омъжена, е забранено да зима участие в това хоро.

Тъй си дору и осъмват.

Сутрента в Неделя, когато биението на клепало (дървена дъска) свиква народа в цьрква, всичките сватове (гости) на годеника, като носят напреде си развевающето се знаме, отиват у кумът, и, като се съединат с него и с неговата свита, отиват всички у годеницата, гдето ги посрещат с песни; домашните (на годеницата), като почерпат сватовете с вино, извеждат годеницата в пълното й укичвание; тогава тя като се поклони три пъти над прагът на бащиният си дом, възседва един кон. Като седва на коня, осенява себе си три пъти с кръстното знаме, сетне пречупва хлеб със сол (сольта се намира върху хлеба) и дава и двете половини на двамата побратими на годеника (т.е. на деверите), които стоят единият от десната, а другия от левата страна на конят. Това означава, че годеницата ги е веч припознала и обикнала като свои отдавнашни познанници, към които тя е тъй тесно привързана, както е привързана към хлебът и сольта, без които не може да се живее. След това побратимите крепът годеницата под мишниците и от две страни, а пак побратимите на годеницата водат за узда коня, който бива укичен с кърпи, шити със злато. Щом изведът годеницата из бащиния ни дом, веднага сватовете на годеника се нареждат пред нея в два реда, с пушките на рамената, и в средата им се намира годеника, а подир годеницата върват жените и пеят песни. В такъв порядък тръгват всички, като носат най-напред знамето, и, при гърмението на пушките, отиват в църква.

След венчанието всичките свадбари (гостите, които придружават младоженеца), един по един излезват из черква и отива на селската поляна, гдето играят хоро, или Българското коло. В това хоро, на най-първото место се улавя старший по венчанието, т.е. оня от младоженците, който се е венчал най-напред в тоя ден; подир него следва вторий по венчанието; третий и т.н.т. следват по същия начин всички, които са се венчали в тоя ден. Като свършат хорото секи младоженец отива със своите свадбари у дома си, гдето гостите остават до тогава, догдето кумът не позволи на младоженците да идят да спът, най-първо младоженеца, като целуне ръка на кумът отива в брачната стая; сетне, невестата като направи същето, придружена от посестримите, отива при младоженеца; а посестримите като затворат от вън брачната стая, стават та прибират нещата от трапезата и въобще мият и чистат съдовете и пр. Побратимите пак седат при затворената врата на брачната стая и прекарват времето във весели и прилични разговори. Когато младоженеца излезе из брачната стая, доволен от непорочността на невестата, тогава побратимите, всички заедно, изгърмяват три пъти с пушките си.

На следующия ден рано, побратимите, като земат със себе си топла сладка ракия, отиват у родителите на невестата и им благодарат за честността на дъщеря им; от там сетне посещават кумът и го поздравляват с достойно и честно кумувание. Подир това пак се връщат у младоженеца, гдето прекарват цел във веселби, исключително със своите връстници.

Във Вторник младоженеца нагостява своя деда и своята баба, кумът и кумата. В Среда, младоженеца, придружен от своите побратими, отива на расходка, посещава своите познати, и из тех се връща у дома си с подаръци за невестата и с това се свършва свадбата. В Петък младоженеца и невестата първ път отиват на гости у родителите на невестата, и това се нарича первиче т.е. първо посещение. Те остават в домът на дядото от петък до неделя вечерта. Младоженеца отива и на вториче – второ посещение, и на третиче – третото посещение, но това се прави за отличие на натност и богатство.

Да кажем сега няколко думи и за сгодяванията.

Три дни преди празника на св. Илия, желающий да се ожени или да се сгоди, проважда една жена, която се нарича стройница (т.е. устроява работата) у родителите на тая мома, която си е той избрал за бъдъщай другар в живота. Стройницата, като влезе в домът на момата, пита родителите й не желаят ли те да се сродат с едикой си дом и да дадът дъщеря си за едикой си момък? Ако родителите са съгласни, то те заръчват на стройницата да каже на родителите на онзи момък, подир три дни да заповедат да дойдат заедно със знаковете (пръстен и други подаръци) за окончателно свършвание на работата. Стройницата, като поседи след това още малко, и като си пивне малко ракийца или винце, връща се в домът на бъдъщия младоженец с радостни известия. Подир три дни, в денът на св. Илия, стройницата, заедно с родителите на младоженеца, отива при бъдъщата невеста със знаковете за згодяванието. Тия знакове се турат от горе на хлеба, приготвен от майката на младоженеца. Тоя хлеб се пречупва на трапезата (пречупват го просителите на момата) и сетне ядът и пият за здравие на новосгодените. Подир това момата дарува всичките с по една кърпа, по една риза и по един чифт чорапе. С тия подаръци просителите си отиват и изгърмяват по един път, в знак, че работата е вече свършена. Това са й всичките отличителни обичаи на Мияците.

В говорението мияците се отличават ог другите Македонски Българе по това, че полугласните звукове произнасят като пълногласни, напр. дорво, вместо дърво; полно вместо пълно, перво вместо първо; а пак носовите звукове, я, те ги произнасят то като а, то като о: мака, вместо мяка; рока, вместо ръка. Ударението в многосложните думи всекога бива на третий слог от края; в последователните думи, даже и в двусложните, нема ударение, но то бива в такъв случай на последния слог от предидущата дума, напр. не могам – произноси се като една дума немогам (уд. на не); на конь – наконь; голямо село голямосело.

Относително характера и външността на Мияка, требва да забележим, че той телесно бива въобще с висок ръст, със здраво телосложение, красив и космат; по душа той е горд и високомерен; нравственно, той счита себе си за Божие творение което се отличава от другите хора; той счита себе си за глава на своите съплеменници. Мияците никога не се сродяват с другите родове, с една реч те са аристократи между Българите. По тоя им обичай и по техното фанатическо упорство – да не са смесват с другите родове – може да се заключи, че мияците са наистина мияци – дума, съставена от личното местоимеиие ми число ми и от прил. ми число ягци– ягки от думата ягк – силен здрав. Следователно мияци и миягци означава: Ний сме здрави ний сме силни - дума равнозначуща с Гръцката аристократис - аристократ.

Твърде е възможно, мияците да са потомци на старите велможи или Български боляри в Македония. Аз намерих за нуждно да изложа по-обширно обичаите на мияците защото те служат за основа на обичаите на другите македонски българе, както ще видим по-долу, и затова, че те са първите от Българите, които на най-голема гордост носат чистонародното и най-старото си название.

 

2. ПОЛЕНЦИ.

В областта Дибра има още множество християнски села, жителите на които веч не се наричат Мияци а Поленци (Поляне). Те са много по-многочислени от Мияците. В сегашно време аз не съм в състояние да спомена всичките техни села. Поленците се отличават от Мияците и по Облеклото и по обичаите си; но мъжиете носат черна с рески нарамница (горна дреха, един вид туника), както и мияците. По телосложението си, поленците, сравнително с мияците, са по-кухи, но космите им са по-светли. Духом те са по-свирепи, и нравственно по-диви. В обичаите си, отличават се от мияците по това, че поленците с тъпън (когато бият на сред селото) известяват почванието на свадбата, за която у тех нема определенно време, както у мияците, но всеки Поленец може да се жени когато иска. Тъпанът в същото време свиква и гостите на свадба. Когато бръснат младоженеца, дават му и в двете рьце по една пушка, из които той гръмва едновременно. Когато вече той излезе стъкмен в пълното си облекло, то от дясната страна на пояса му виси една кърпа, завързана за него (пояс). Когато месат хлеб у момчето (годеника), омесват и един особен кравай за невестата, у която те отиват в неделя и гостят само кумът и побратимите. Когато невестата е вече готова да излезе из бащиния си дом, тогава брат й окачва на младоженеца една кърпа от левата страна на поясат му. Из черква като излезат, невестата отвеждат право в домът на младоженеца, който още на сред пътя се отделя от сватовете и бърза да отиде у дома си, за да се яви там пред всичките. Когато престигне у дома, младоженеца три пъти обикала къщата и се спира на прагът на вратата, гдето побратимите посрещат невестата. В Понеделник водат невестата по вътрешностите на къщата с песни, като и показват всичките стаи и техните ъгли. Това значи че й предават властта над всичкото домакинство.

Ковчегот с даровете карат заедно с невестата, но той следва подир нея до черквата, от гдето го отделят и провождат напред в къщата на младоженеца. Даровете не развесват, както видехме да прават Мияците. Когато невестата влиза в брачната стая, младоженеца стои зад вратата и я ударя три пъти по рамената, за да бъде послушна и да се страхува на мъжа си.

Всичките Македонски Българе, без исключение, имат обичай във време на обикалянието около олтарът да хвърлят пшеница над главите на младоженците, което значи да се плодат като пшеницата. В градовете и по-големите села, пшеницата са заменили с конфетки – Турски обичай. Същето требва да забележим и за облеклото: в градовете и в Паланките (Големи села) Народното облекло наченва да отстъпва на новомодното Европейско, или пак на Гръцкото, ако те са по-близо до Гръцкото население. Въобще може да се каже, че колкото повече се отива към морето, толкова повече обладава модното облекло, и наопаки, във вътрешностите преобладава исключително чисто-народното облекло.

 

3. КОПАНОВЦИ.

Родът или Коленото Копановци населява местностите Скопска Кумановска и Вранска и съставлява около 180 села. Техните обичай малко се отличават от обичаите на мияците. Но телосложението си Копановците се пълни, високи и красиви; духом ca прости, нравственно се съвершенно упаднали и затова се необщителни. В наречието те се отличават по произнасянието буквата к на ч, напр. нечю некю, вместо некю; че хода вместо ке хода. У тях женския пол е развратен, а мъжкия – храбр и груб. Обикновенно те се занимават с овцевъдство и копание лозя (копачи от гл. копая). Може би от тук да е произлязло тяхното име Копановци, ако само те не са ония стари военни хора или работници, които мияците (или старите Иллирийци) употребявали във войските си да им копаят военни обкопи, както и сега става в регулярните европейски войски. Бабите разсказват, че Копановците „в памти века” всякога били свободни от данък, за което те винаги съпровождали местните войводи. Отличителните им знакове били секира и мотика, поставени на кръст и препречени напреки с лопата. Тия знакове те нашивали на пазухата на доламата си (горна, къса до пояса дреха). Даже и сега могат да се намерат такива знакове у някои от Копановците, нашите на доламата му, но младото поколение ги заменило с гайтани.

У Копановците има предание, по което те вярват че са Божие Коляно. Ето как говори това предание: Когато Бог направил човека, то за това нещо той с мотиката ископал земята, а с лопатата събрал в купче добрата земя. Но когато човешкий род се размножил, хората станали развратни: тогава Бог избрал най-праведния човек и му дал мотика и лопата, както му казал: Земи тия оръдия; с мотиката ти копай земята, а с лопатата рий пръстта до тогава, до когато земята не се очисти от мръсотиите на човешкия род; тогава ти си направи на чистата земя къща и влез в нея с жена си, за да произлезе от тебе ново поколение; бъди благословен и никога нищо не изменявай, нито притуряй в обичаите.” И тъй това домочадие тъй се размножило, щото неговите потомци испърво населили село, сетне градец (паланка), после град, и най-сетне те населили цела област и се нарекли Копановци; вследствие на разширяванието си те достигнали границите на нечистите човеци, от сношенията с които те нарушили Божията заповед и начнали да употребяват, освен мотиката и лопатата, още и секирата, за да секът дърва; те до толкова се възгордили, щото почнали да нашиват изображението на поменатите оръдия на доламите си. Тогава Господ им се разсърдил, запретил на земята да им дава плод, като ги прокълнял щото за напред да бъдат слуги на развратността и убийствата; от тогава те наченали да служат във войската, като копаят окопи за убийства, а техните жени всекога, даже и във време на война, прислужвали на войниците, вследствие на което и развратът у тях останал като преимущество.

 

4. БЪРЗАЦИ.

Коленото Бързаци или Барзаци населява 170 села, които се намират по двете страни на планината Бабуна, в окръжията на Прилеп, Велес, Битоля и Тиквеш. Те се отличават от другите колена на Македонските Българе по това, че и в сегашно време имат своята столица в града Велес гдето се и наричат Барзоречи. Въобще Бързаците се занимават с орачество и с „кираджилък”, но по-богатите се занимават и с търговия. Те се миролюбиви, но долновидни с непълно (сухо) телосложение и твърде красиви. Според уверяванията на гражданете, Бързаците са получили името си зарад това, че говорат много бързо, поради което и във Велес се наричат Барзоречи, т.е. бързоговорящи, от думата бързо – бързий и реч. Но още по-вероятно е, че общото им название Бързаци е произлезло от това, че те се хора бързи, бързоноги (които много тичат), което се и доказва от живостта на телото им. Техното облекло се много различава от облеклото на Мияците и прилича на облеклото на жителите, които населяват околностите на Солун. Обичаите им са много сходни с обичайте на Пуливаковците (гл. по-доле), но са много неща заели и от Мияците. У Бързаците има особен обичай да скачат и да се наприпускват с конье. По всека вероятност от тоя обичай, с които те се отличават от другите, им е и останало названието Бързаци – от глагола бързам.

У тех съществува следующето предание:

„Когато дедо Господ ходил по земята като човек, срещнал еднаж един момък със стрела в ръцете; тоя момък като бил уморен, легнал да си отпочине под сенката на един клонест дъб. Дедо Господ, като дошел при него, поздравил го и му поискал вода да се напие; момчето, при все че било уморено, станало и като извадило из торбата си една кратуна, напълнило я със студена вода, сетне постлало на земята торбичката си, турнало върху нея хлеб, червен пипер и сол и поканило дедо Господа, първо да се похапне малко, че тогава да пие вода, защото инак – на гладно сърце – тя може да го повреди. Дедо Господ му поблагодарил за честта, която му направило, и, като свършил обеда си, благословил момчето и го надарил със сила и юначество, щото да може да лови живи елени и да покорява и най-дивите конье, и, като езди да може да устрели летяща птица. Подир това дедо Господ станал невидим, а момъкът, като станал бързоног, уловил един звездоносен елен и една кобила, която говорила. Еленът му намерил слънчевата сестра, за която той се оженил, а говорящата кобила го отвела при една дива самовила, която той разбил и освободил от властта й множество человеци, които тя държала в окови в една черна пещера; тия человеци тя била привлекла при себе с красотата си. Момъка научил тия человеци на земледелие, и по тоз начин Ворзак образувал свое царство, в което той царувал мирно, както и поколението му. Той разделил народа на две съсловия: на земледелци и всадници (конници); земледелците били слуги, а всадниците господари. Именно неговите потомци се занимавали с езденье на конь, със скачание и с лов. Царството на Бързаците съществувало много векове, но от когато те почнали да развъждат лозя в земята си, да обработват земята и да употребяват нейните плодове, то техното царство било съсипано от южните вещици.”

Такова е съдържанието на преданието, но требва да забележим, че и в сегашно време Бързаците се отличават с навикът си да прииускат конье и да се надварят в скачание. Те са най-добри всадници и стрелци и най-добри земледелци. Относително лозята, за които се споменова в преданието, то и сега редко ще се срещне некой от тях да се занимава с виноделие и те се срамват да пият вино. Всичките се гордеят с това, че са уж потомци на Краля Марка.

 

5. ПИЯНЦИ.

Родът (коленото) Пиянци или Пиянчанье населява земите, които лежат между планините Смок, Кумановската и Малешевската до Витошските и Рилските. Особено те съствляват цела област между Малешево, Кюстендил и Кочани, под името „Пиянецо” гдето за столица им служи Царево село. Техното наречие е чисто Македонско, но в него обаче, макар и редко, употребява се буквата ч, на место к, исключително в глагола не кю (не искам, неща), който у тях произноси отчасти като нечю: още в тяхното наречие има думата eгa на место кога, общеупотребителното и измененото славянско егда.

Дрехите на Пиянците, по своя кроеж и украшения, много са сходни с дрехите на жителите в околностите на Солун, с тези само забележителна разлика че сагията (саята) на пиянечките жени е зелена, а не червена. Облеклото на мъжиете се състои от бела платнена Кошула (риза), бели платнени гащи, бели или черни вълнени потури (бечви) с шарени одвезки, вълнен елек исшит с гайтан и пакава долама. В обичаите си, те се отличват от Мияците по това, че в понеделник подир венчанието, заедно с побратимите отива и младоженеца, с топла сладка ракия, у деда си, за да му поблагодари за честноста на дъщеря му; в кошница те носат свидетелсто за девственността на невестата; тоя обичай по всека вероятност, е произлезл от честия разврат на женския пол. Те се отличват от другите още и по безмерното си пиянство, от което, може би, са и получили названието „Пиянци” защото най-любимото им занаятие е обработвание лозя и сливови градини, за да си имат достаточно вино и сливовица (ракия от сливи). Те са твърде храбри, но при това са и търпеливи. Пиянчанинът лесно пренася безчестието на жената, но в постъпките, в работите си той е твърде умен. Нравствеността нема никакво влияние на тех, за това те никак не го имат за обидно, когото виждат да им се направи некое безчестно, но затова пак са и твърде отмъстителни.

Преданието за техното происхождиние е твърде любопитно, затова нека го раскажем на кратко:

„Пиянците, говори преданието, имат своето начало едновременно със сълнцето; родоначалник им бил по-стария брат на слънцето а Луната (месеца) била негова братовчедка на родоначалника им. Родоначалника на Пиянците бил първии син на Бога; името му било Пии, което значи Хубавий. Той научил своя род преди всичко да знае да сади лозя и да прави вино, за да се веселят, та по тоя начин да забравят своите грижи и трудове. Пий ненавиждал своя брат, защото Слънцето (неговий брат), било родено от бога по светло, от колкото сам той. Макар че бил по-стар и първенец син Божий еднаж Пий до толкуз се бил скарал със своя брат, щото Бог, като се боял да не би Слънцето да си пострада нещо от Пия, поставил Слънцето на такава височина, щото Пий да не може да го достигне от земята; Бог заповедал на Слънцето да свети на Пия, но не постоянно, а на половин разменно, т.е. определено време да му свети, сетне толкова време да не му свети после пак да свети и т.н.т. Пий се много ядосал, но като немал вече никаква власт над Слънцето, изнамерил огъня, за да му свети той и да го грее, през онова време, когату брат му не му прави това. След истичанието на много години, Пий се покаял и молил Бога да го прости; Бог дал на Пия прекрасната си внучка Луната, дъщеря на Слънцето, щото тя да свети на Пия, когато баща й не прави това. Изминали се пак още много години и Пий изнамерил железото, от което направил огненни оръдия, за да истреби всичко, което Бог е подарил на Земята, която била негова (на Бога) жена. Бог, като чул молбите на Земята, за да изличи раните й, пуснал води и ветрища, които залели Земята, а Пий се затворил в една пещера, под стъпките на Земята, тъй щото тя го ностоянно тъпчила. От онова време поколението на Пия се пръснало по земята да търси своя родоначалник. В продължение на всичкото си странствувание, те били преследвани от водата, та затова всекога вървели по бреговете, докато най-сетне стигнали до едно място и там се примолили на Бога да ги засели в некоя страна. Бог проводил Долоха, който ги и прекарал през водата, но за наказание опасал ги с една Верига (синжир), която не могла никога да се отвори, като при това им позволил само да носат една тиква, из която би могли да пият до вода и ги проклел щото никога да не са доближават вода. Пиянците останали съвершенно сами в пустинята. На това место Бог им пратил друго наказание.”

„Нападнали ги” „Юговици,” с които те се борили цели 10 години, за да се избават от них. Югувиците били човеци, които летели над водата, спали на водата и върху нея се борили с другите – това са били Морски Самовили. Те били снабдени с Множество крила и летели където им скимвало. Пиянците се научили от них да правят крила, но те сами пак немогли да летът. Тогава отново се обърнали към Бога и му се молили в продължение на 40 години непрестанно; Бог ги помилвал, като им показал пътя по който те излезли чисти из това место. Тогава те пак ся доближили до една вода, гдето се и зacелили. Там те почнали да обработват земята, но никък не и Лозя; занимавали се още и с риболовство. Сетне те получили власт от Бога да ходат по водата като Юговиците, съградили си колиби на водата и в тех спали. Много години на ред те живели спокойно, съставили си силно Царство с цар и закони, с една реч, живели според Божието желание. В това место народа като се обогатил, вследствие на разните и многочислени войни, които правил със съседните народи, отново наченал пак да обработва лозя да пие вино и Пиянците станали развратни и се размножили твърде много. Тогава Бог за да избави своя род от злите проводил им (на Пиянците) некакво свирепо поколение човеци, с които злите Пиянци се борили се в продължение на цел век, след което Бог пуснал между тях и злите реката Сака, която злите не могли да преплават, тъй щото те (Пиянците) останали от самшната страна на реката, гдето основали големо царство, защото се веч били покаяли. Техното царство се распространило до планината Смок и до реката Морава, но сетно Пиянците отново се отклонили от Божия път и тогава Бог ги съвсем отхвърлил от себе си. В безчисленните бойове с дивите народи и с мечките, те изгубили своите водители в течение на 40 години: след това се распръснали по разни места и наченали да живеят като говеда; от това Божие проклятие те не могат да живеят в равните полета.”

Такъв е простодушния бит на Българските племена, които населяват Горна Македония.

 

II. РОДОВЕ (ТРИБИ) В ДОЛНА МАКЕДОНИЯ.

1. БАНДОВЦИ (БЯНДОВЦИ).

Бандовците са получили своето название от особенното им произнасяние на полугласните букви ъ, ь, я и буквите е и я; тия звукове те ги произнасят като он (о глухо т.е. като ян, ен и ян; например думите: ке бядам, произнасят ги като ке бондам (ке бяндам); ряка – ронка (рянка; лъжа – лънжа; ряка - рянка; грядам – гряндам; лягко – лянгко и пр. Те населяват сичката Касторска област и отчасти Горицката. С това название се слават 500 села.

Бандовците исключително са млекари и градинари. Цариград е пълен с тех. Те естественно са най-користолюбиви и най-опорити. Бандовецът може да подкара съдебна жалба и да я продължава през сичкия си живот. Те имат слабо телосложение духом са хитри и недоверчиви, и с развалена нравственност. Напротив, женския пол, в противоположност на характера на мъжиете, се отличава с крайна честност. Мъжиете носат бели вълнени долами и бечви, шити с червени гайтани, на главата носат тънка чалма, кръгла бела или червена – и малка черна шапка, която покрива само върха на главата, подобно на шапките на Латинските калугери. А относително облеклото на жените, за сега аз нищо не мога да кажа за него; също тъй не познавам и техните обичаи, и щом събера подробни сведения, не ще закъснея да провода и техното описание. Едничкото предание у тях е това, че те считат себе си за най-древни Българе.

 

2. ПУЛИВАКОВЦИ.

Това колено населява всичка юго-западна Македония, граници на която служат планините: Бурин, Ница, Жолта и Паяк, и реките Вардар и Бистрица до града Бер (Верея). Областите на Негуш, Катраница, Острово, Воден, Моглен, Пазар и всичка Вардария (полето, по което тече р. Вардар) се слават с това име.

Пуливаковците естественно са разделени на две части, и по местоположението си имат си и особенни названия: Горно Поленци (Горни Поляне) и Долно Поленци (Долни Поляне); тях ги дели реката Колудей. Към Горно-Поленците се относат: Негуш, Катраница, Остров, Воден и Моглен, а към Долно-Поленци – Пазар и всичка Вардария. По характера си Горно-Поленците се отличават от Долно-Поленците с това, че първите исключително са отлични търговци пътешествуват по далечни страни и са воинственни; а вторите са добри земледелци, занимават се и с обработвание лозя и със скотовъдство, следов. те са мирни. По облеклото се отличават едни от други с това, че Горно-Поленците носат дълга до земята вълнена и черна багряница (в старо време според преданието, тя била червена) исшита със синьи гайтани, пзвътре подплатена с кожух (кожа), с дълги, отворени ръкави, които висат назад; под багряницата облачат една къса долама, със същото исшиванье, както и багряницата. Долно-Поленците не носат багряница, а само кожух и бели долами. Първите увиват на главата си черна чалма, а вторите – чалма същевременно и бела и червена. Горно-Поленките облачат само една бела или зелена сая; а Долно-Поленките всекога облачат по две саи, една върху друга, от които едната е по-къса; краищата на тия дрехи са втикнати под пафтите, и околовръст са исшити с бойове (Тъй наричат жените онези шарове, с които те украшават долния околсвръстен край на ризите или на саите си и които шарове или шарки се шият с разноцветни копринени конци с помощта на Гергев, или просто на ръце. А шарките, които се турат на ръкавите на ризите, общо наричат се пак ръкави, а частно имената им различават само по формата. (Преводача).); върху саите облачат още и един къс до поясът и гол (т.е. без сукно) кожух. Първите носат на главата си малко шапче, продълговато и исшарено, като наченем от темето към левото око; шапчето е шито (шарено) със злато (варак) и, превезано с наниз от стари сребърни пари (цялници). Над космите си носат сукая, а над нея жълти малки „бляшки”; вторите носат шапче, което покрива всичката глава околовръст; над челото им се издига триъгълна корона, шита с коприна и злато и иривързана на подбрадник с нанизи от стари сребърни паре.

Пуливаковците са получили названието си от постоянното употребление изражението пули - вака, вместо гледай – тука. Въобще те са храбри, трудолюбиви и във висша степен ценят честността; в сношенията си с другите те са честни, остроумни и далновидни. Те със стоическо безпристрастие пренасят всека обида, но затова са пак във висша степен отмъстителни. Те са любители на хубостта и са великодушни. С достойнство се противат на неприятеля си, но щом видат, че той се съзнава в грешката си, те го прощават и съжаляват. Те особенно обичат накита и се носат много чисто. Имат голема наклонност към коньете и оръжието, затова у тех се намират най-добри конье и най-скъноценно оръжие. Те се отличават още и с патриархалния си живот, всичките домочадия живеят заедно, и само подир десетото, или поне подир осмото колено, те се отделват и прекъсват родството по между си, т.е. отродяват се. Най-стария родоначалник е и управител на всичкото многочисленно домочадие или семейство. Често се срещат родоначалници, които всекидневно събират около себе своите домочадия, състоящи от 30, даже и 40 членове, т.е. синове, дъщери, снахи, внуци, внучки и пр.

На трапезата, в горния край, на първото место седи деда им (най-стария родоначалник), обиколен и от двете страни с членовете от мъжский пол, седналн по старшинство; на другий край на трапезата седи баба им, тъй също обиколена пак тя от членовете на женския нол по същий ред, т.е. по старшинство. Най-младата от всичките снахи в домът дава на деда съд (пагурче) с ракия; той, като я благослови по-преди, напива се колкото му е угодно и сетне го дава на другите според редът на старшинството, тъй щото съдът отново дохожда до него, и той, като се напие още един път, дава го на снахата, която през всичкото това време е стояла права пред тех, с ръце поставени на поясът. Като се прекръсти, след това и благослови трапезата деда, а след него и останалите, наченват да едът. Когато дойде време да се пие вино, то преди всичко пие деда а след него по-старий и т.н.т. През сичкото време, до гдето съдът преминува от ръка на ръка, останалите седът със скръстени ръце, до като сичките членове на домочадието не се напият из бъклицата.

Тъй се свършва обедът или вечерата, когато станат от еденьето и дедо благослови тръпезата, жените, които са назначени да прислужват в тоя ден, раздигват от трапезата и мият съдовете. Друга една от жените, назначена да полива да се мият, зема леген и чаша с вода, и, като начене от дедо, полива на сички по ред, т.е. пак по старшинството. Когато вече сичко свършено, тогава сичките членове от домочадието наседват около деда, и той почва да им разсказва приказки или предания, дава им разни наставления и назначава секиму от мъжиете и жените какво има да работи през утрешния ден, и подир това веч сички легат да спът.

Като съдим по обичаите на Пуливаковците, лесно ще видим, че у тях битовото устройство е демократическо, или по-добре да се каже съюзно. В секо село, в едно определено време, селянете се събират на сред селото и избират от по-старите по между си, едного комуто, дават власт да управлява той селото и селските им работи; в знак на дадената му власт, дават му жезл или тояга. Без негово позволение нищо в селото не може да бъде продадено на чужденец, нито пак некой може да купи нещо от чужденец. Тоя ред съществува у Долно-Поленците; Горно-Поленците ограничават властта на своя началник с един съвет от двама или трима членове, които се избират от по-умните селяне.

Техното наречие е мегко и твърде гладко; те особенно се отличават със свойството си да произвождат от глаголите съществителни с окончание ачка: напр. от мърам – играчка; ходам – ходачка; седам – седачка; ядам – ядачка; търчам – търчачка, и йоще по това, че обикновенно имат ударението на предпоследния слог. Отличават се йоще по употреблението на окончанията ия и а за съществителни от ж. род, и ой за прилаг. от м. род; напр. имотия, голотия, слепотия, водения, колалия, околия, мякотия, мокрина, вишина, долина, горина, едной кон, дебелой човек, мядрой мяж и пр., и показателните местоимения вой, ва, во – за близък предмет и той, та, то, – за по-далечен предмет и он, она, оно – за одушевленни предмети.

Редът и обичаите но свадбите у тех много се сходни с Миячките, само със следующето прибавление: Осъм дни преди венчанието, от страна на годеника се провождат в домът на годеницата подаръци в кошничка и едно копринено, червено вуало (покривало, „дувак”), което служи за покривало на главата на невестата; подаръците наричат каниши, от думата каням – поканвам, викам, защото с тях канят сватовете на свадба. Като се върнат в домът на годеника, тоз час неговите посестрими наченват да чистат ориз – знак че свадбата се е веч почнала.

– Строго определен ден за венчание нема, но все пак като време за свадби у тех се счита месец, Октомврий, а именно около Димитров ден; повечето прават свадбите си от подир Богоявление до началото на Великия пост.

В петък два дни преди венчанието, плетът невестата, но в баня не отиват. В съббота вечер, след мръквание, бръснат годеника, а с него заедно и брата му йоще едно момче. За невестата отиват по полунощ. В домът на невестата, брат й опасва младоженеца с пояс. В съббота през денят, както у младоженеца, тъй и у невестата прават бучка. Тя се прави по следующия начин: земат един нов, шарен килим и го окачват на стената в стаята именно в един от ъглите й; в домът на младоженеца, килима се окачва на десната страна или ъгъл в стаята, а в домът на невестата – на левата; подир това направват венец от зелени клончета; букет от цветя привръзват на венеца със златни и червени копринени конци, и от двете му страни висат златните конци. Бучката служи за седалище на невестата, в което тя влиза и стои на крака, а зад нея стоят две момичета, които тайно й прислужват от петък до свършванието на свадбата. Бучката растурат по некога след завръщанието на невестата из църква, по некога подир осъм дни от венчанието. Невестата не излиза из бучката до тъз вечер, когато я поведат в брачната стая.

Невестата не водат из бащина й дом в църква, а право в домът на младоженеца, гдето при влизанието в домът, дават й, до гдето още седи на конят, три малки деца, на които тя, като целува първо ръка, дава им по едни шарени чорапи и по една ябълка. Свекърът снема невестата от конят, а свекървата я посреща с два съда, пълни с вино, и с два хлеба. Невестата, като целуне ръка на свекървата, зема от нея съдовете и виното, и, с хлебовете под мишниците си, влиза в къщата; над прагът на вратата тя разлива малко вино, а когато влезе в стаята, побратимите земат от нея съдовете с виното, а посестримите хлебовете.

В стаята чакат свещенници, които тоз час извършват тайнството на бракът, след свършванието на което побратимите, които стоят зад кумът повдигат го на ръцете си и викат: „достоин!” а други го пак бият отдире с железната лопата (тя се употр. за огнището), до тогава, догдето не им обещае едно угощение; същето прават и ближните, млади-родители пак на младоженеца. Когато „младите” (младож. и невестата) под венеца ги водат около масата, една жена от свахите, като държи решето с пшеница, смесена с други семена, напр. със семена от памук, хвърля над тях пшеница. Подир това отвеждат невестата в бучката, гдето, тя оставя до тогаз, до гдето кумът не й позволи да отиде в брачната стая. В Понеделник посестримите развождат невестата из къщата и я завеждат на кладенеца или извора да донесе вода; във Вторник невестата меси хлеб; в Среда тя прави баница и я пече; в Четвъртак готви ястие, а в Петък прислужва пръв път около трапезата вече като стопанка. В Неделя водат невестата в църква, и с това се свършва свадбата. У Пуливаковците съществува предание, че те се чисти Македонци и потомци на Александра Великия. Долно-Поленците, а особенно тези, които живеят в околностите на Пазар, се гордеят със старата Столица, т.е. с градът Бела (Бяла), от когото се уцелели само една кула и една стена висока 5 аршина. Горно-Поленците, а особенно живущите по десната страна на града Воден, се гордеят с това, че те се Македонски болери; те верват, че в тоя град са се намирали летните дворци на Македонските царе, а тъй също и техната столица до основанието на града Бели, и се наричала Ведица. И на истина и в днешно време там се намира едно малко село под име Фетаца – на 1/2 час растояние от другото село, Цар-Мироново – на место достойно за столичен или Царский град, гдето се ископват доста старини.

 

3. ДАРЗИЛЦИ (ДЪРЗИЛЦИ).

Между Горно-Поленските Пуливаковци се отличават Дарзилците, броя на които достига от 4000 до 5000 фамилии (семейства). Те са добри и предприимчиви търговци, пътешественици и във висша степен гостоприемни и честолюбиви. От 13-то столетие и до 18-то, те смело са водили търговия в Азия и Египет. Те до толкоз били смели в своите дела, щото от това се вероятно и получили названието Дарзиловци (от гл. дързая) а главното им село се нарича Дарзилово (Дързилово). В гражданско отношение, те всекога са били независими, и се управлявали по свои собственни закони, доста забележителни. Като били храбри и силно обичали своето отечество, те почти постоянно имали страшни войни със своите съседи. В течение на 5-те столетия пет пъти било съсипвано техното село, и всеки път те го подновявали.

Дарзилците се разделили на три съсловия: към първото принадлежали търговците – шаякчии които търгували по чужбина с шаяк; те управлявали селата като по-благородни хора. Към второто съсловие принадлежали хора, които исключително се занимавали с продаванье масло, което сами правили от сусам, а тъй също и с търговия на разни неща за еденье. Към третото съсловие принадлежали тези, които исключително се занимавали с дюлгерство и с др. под. Тези три съсловия никога не се смесвали по между си; с други думи принадлежавшите на първото съсловие никога не давали дъщеpите си на мъжие от второто съсловие и т.н.т.

Дарзилците се славили със своите воденици и превъсходни станове (разбои), за тъченье шаяк. Всичките им къщя били бели и каменни. Когато Турците покорили техната местност, Турското правителство уважило техното самоуправление, като ги оставило свободни. Те винаги били защитни на местнте интереси. Във времето на Али Паша Янинский, те се били с него юнашки защищавали своето достойнство. Но Гръцкото възстание в 1821 год. ги принудило за последен път да изгорат своето село, за да не подпаднат под властта на народ, който им е естествения неприятел.

От тогава едни от тях, голи и боси, в големо число се распръснали по Турската империя, а други се преселили и в чужбина. Градовете Петрич, Мелник и Серес, а тъй също и селата Порой, Сухо, Нигрита и Джума(я!) са пълни с Дарзилци, които търгуват с масло; Леригово, Ново Село, Ревник, Топлица и Извор се населени с Дарзилци дюлгери. В Негош, Воден, Солун, а също и в Гърция, Сирия, Египет, Романия и Австрия, твърде добре са известни Дарзилците, които търгуват с шаяк и на които жилищата се намират в първите три града.

Всекога и навсекъде Дарзилците, даже и в бедствията си, са се отличавали с крайно остроумие и примерно домакинство. Те винаги са жертвували своята кръв в полза на местността, която ги е угощавала (която ги е ползувала, която им е послужила). Почти всичките, които са оставали на чужбина, отличавали са се в правителственни служби. В Египет един Потурчен Дарзилец дълго време управлявал работите на страната. Във Влашко Дарзилецът Петро-Перец възвисил Влашкото име с разни, високи правителственни служби, и най-ситне преди 18 години, умрял, като бил председател на Върховний Съд. Търговското съсловие в Пеща, Вена, Прага, Лайпциг и Триест, се слави с много отлични търговци от Дарзилците. А относително Гърция, то тя не може да откаже, че най-добрите й военачалници, чиновници и търговци са били Дарзилци, от които и до сега още съществува в самата Атина не малочисленно съсловие с особенно название.

От Дарзилските закони, най-любопитен е онзи, който не допускал в тяхното село да има вдовици или вдовци; според тоя закон, те, след истичанието на 40 дни, или ако имат уважителна причина и след три месеци (през сичкото това време вдовците и вдовиците седели затворени без да имат с некого сношение) накарвали ги да се женят; те и на сила ги венчавали на общественна сметка.

 

4. СИРАКОВЦИ.

Сираковците населяват страната, която лежи по двете страни на р. Струма, в полите на гората Белашица, на исток от езерото Будково до града Мелник, и съставляват около 60 села. Аз не съм в състояние сега да опиша техните обичай и разликата им от другите Македонци; впрочем надея се скоро да испълня и това мое желание.

Като наченем от Будково по-надолу се намират около 10 села под название Аризановци. Аз предполагам че те са Арезановци, т.е. не рязани или необрязвани. Ако това е справедливо, то трябва да вярваме, че това тяхно название е произлязло от това, че те не са се потурчили, подобно на съседите си Македонските – Черногорци (Карадаци).

 

5. МАРВАЦИ (МЪРВАЦИ).

Марваците населявали местността от градевете Серес и Горний Брод (Вронтос) до Валовища (Демир-шар) и Неврокоп. Това название носят около 100 села. Техните обичай, относително Пуливаковските, се отличават по това, че у тях няма Патриархален бит. Свадбинските им обичаи се отличават главно по това, че те не прават бучка (в. по-горе), а още и по следующето: подир сгодяванието на младите, всеки Неделен ден, момата, която се нарича годеница, проважда на годеника си по един букет (китка) от хубави цветя, а той подир свършванието на литургията отива у дома й, гдето го гостяват с ракия и сухо грозде, но годеницата не се явява пред него. Когато поканват сватът (бащата на невестата) на свадба и му искат да им даде невестата, тогава нейните сватове от своя страна пак искат 50 оки вино, 10 пресни зелки, 25 оки месо, 10 оки ориз и 5 лоени свещи. При това бащата на невестата прибавя: „ако вие не донесете тези неща, то аз се отказвам от свадбата и нема да ви дам невестата”. Подир това сватовете (гостите) се връщат в домът на младоженецът, гдето едът, пият и се веселят дору до съмвание.

На следующий ден сутринта, бащата на младоженеца и другите гости, земат ботушите за братът на невестата и кондури за сестрите й, а тъй също и месото, зелето, виното, оризът и свещите които с конь откарват в домът на невестата, бащата на която, ако би да недостига нещо според условието, връща нещата назад а ако е всичко натъкмено, тогава ги приема, като казва на проводените от страна на младоженецът: „дойдете да земете невестата”! Подир това момите почват да обличат невестата, а тя провожда на младоженеца една кърпа; той като я получи, връзва я около шията си, и неговия пример последват и сички, които са ходили у домът на невестата. Подир това младоженеца бръснат и мият а заедно с него бръснат и по-малкия му брат и още едно момче от роднините му.

В Петък, пред свадбата, момите се събират в домът на младоженеца и всека от тях пече колаци (кравае); брашно им дава младоженеца. Вечертта, същий ден, в един голем котел варат боб; събират се от ново момите и прават знаме; това знаме, укичено с клончета, зема го майката на младоженеца, и, придружена и от други жени, излиза на улицата и води хоро с него. Забележително е, че в това хоро не може да бъдат повече или по-малко от 9 жени. След свършванието на хорото, знамето се крие до Неделя, т.е. до денят, когато вече довеждат невестата.

В Неделя младоженеца н двама негови другари, за които се спомена по-горе, земат по един колак (кравай), от които всеки тегли по 3–4 оки; които земат в едната ръка колакът, а в другата съд с вино, всичките трима, придружени само от една мома и от музиката отиват да канят гости на свадбата; всекиму когото срещнат на пътя, те се покланят, най-напред младоженеца, а след него и сичките останали. Гостите се събират в къщата на младоженеца, гдето пируват и се веселят; требва да забележим, че гостите принасят в домът на младоженеца подаръци които струват до 20 и до 50 пиястри. Подир угощението стават сичките гости и отиват за невестата; най-напред, пред сичките върви един момък със знамето, а жените пеят свадбински песни. Щом влезат в домът на невестата, бащата на младоженеца и мъжиете влизат в една стая, а жените остават от вън на друга стая, в която се намира и невестата с момите. Момите затварат стаята да не би да влезат младоженеца и другите жени. Подир това момите захващат да пеят следующата песен:

„Ой кумуве, ой сватуве!

Що терате тука-на” ?

Отговарят им жените, които стоят вън от стаята:

„Ой кумуве, ой сватуве!

Тихан вятар подуна,

Та на тука донесе”.

Момите им отговарят.

„Ой кумуве, ой сватуве!

Нищу нема готову:

Ни шияну, ни круену,

Ни даруве рязани”.

В отговор на тях жените пеят:

„Мар деойку хубава!

Мар щу ми си правила,

Колацките пустуве,

Гулямите нъщуве”?

Момите пак отговарят:

„Я бех една о майка,

Та ма рано ни будеше”.

В същето време, когато момите пеят това (последното), младоженеца ударя с нога три пъти във вратата, която момите извътре отварят и той влиза; тогаз той удря невестата три пъти по челото със сребърна монета и я настъпва на десния крак, подир това седва. Тогава майката на невестата донася на младоженеца в две големи блюда баница: младоженеца разрезва баницата на късове, и, като излее върху тях една чаша вино, взема едно късче, също и чаша с вино и ги дава на невестата. Тя му се покланя три пъти, целува му ръка, сетне земва баницата и си я туря в ковчега. Младоженеца дава по късче от баницата и на баба си и на другите си роднини. Баба му подарява едно медно блюдо (сахан), лължичка и колак (хлеб). След свършванието на сичко това сватовете стават и си отвеждат невестата. Даровете на невестата събрани в един ковчег, на който седи брат й, който го продава и начева да се пазари. Един от роднините на младоженеца се приближава към него (ковчегът), за да купи даровете на невестата от брата й, който му и поисква за него (ковчега) 90 000 пиястрн. Купувача казва: „Ви искате много скъпо! аз не мога да дам толкоз пари; ще ти дам 9000 пиястри”. Братът на невестата отговаря; „дай, дай парите, само ако ти си достоен да го купиш”! Купувача пак му казва, че той иска много скъпо, до като най-сетне му дава 9 пари и взема ковчегът. Подир това, отвождат невестата у младоженеца. След малко дохожда свещеника и венчава младите; сетне той си отива дома, а гостите цел ден и едът, пият и се веселят. На главата невестата носи тънко, червено покривало, в знак, че тя е невинна. Като се понагостят и повеселят достатъчно, сватовете (гостите) най-сетне си разотиват всекой на дома. Подир три часа младоженеца пак поканва гостите на свадба. Гостите се връщат, и пак едът, и пият и се веселят до разсъмвание. В тьзи вечер (в неделя) онзи, който беше купил даровете на невестата от брата й, отива в стаята гдето е невестата. Тя му се покланя три пъти, а той в същото време два пъти й повдига покривалото над главата, и на третия път съвсем го сваля от главата й, тъй щото се открива лицето й, тогава тя му целува ръка, а той й подарява пари и излиза. Подир това при невестата влиза младоженеца. Когато сетне той излезе из брачната стая, целува ръка на всичките гости, и те след това си отиват по-дома. На другий ден вечерта гостите пак се събират и се веселят, с тъзи само разлика, че тая вечер дохожда у младоженеца, и майката на невестата и дарува сичките гости с по една кърпа, а бащата и майката на младоженеца с по една риза братията и сестрите му пак с други неща, каквито тя си иска.

В Четвъртък в домът на младоженеца се събират моми, негови роднини, или въобще познати с него; всичките те се обличат в дрехи принадлежащи на невестата. Всека от тях зема по един малък, глинен съд за вода и всички заедно отиват на извора, за вода, а след малко там отива и невестата; пред нея върви една жена, която я води към извора; невестата върви полека и се кланя всекому, когото срещне по пътя. Момите, като се връщат дома дават един съд с вода на едно дете (мъжко), което го дава на невестата – за да роди син. Като се върнат дома, момите водат невестата от един кът на стаята в друг, гдето тя излива вода. С това се и свършва свадбата.

Има още един обичай, който се относи до новобрачните: в денът на св. Никола невестата и младоженеца отиват в домът на онзи роднина, който е испълнил обрядът за откупванието на даровете в денът на свадбата им. Младоженеца и невестата носат със себе си еденье и три съда с вино. – Там биват поканети и други гости и всичките заедно пируват и се веселат. През сичкото време, догдето трае угощението, невестата стои и се кланя. Угощението се свършва с това, че сичките гости си отиват сити и напити до уша, а само невестата нищо не е яла. В заключение, да забележим, че у Мърваците, невестата нарича побратимите още и девери. Тези са обичаите, които отличават Марваците от Пуливаковците.

При това нещо аз присъединявам и описанието свадбинския обичай който съществува в с. Брод, Серски окръг.

Когато некое момче се реши да си потърси невеста, то той преди сичко провожда в домът на момата една стройница, която като се яви на нейните родители, обръща се към тях със следующите думи: „Брам как си поминувате? сички живо здраво ли сте? Брам ще ли ми дадете своята дъщеря за синът?” ... (следват имената на бащата и синът). (Брам се казва вместо Господин.) Ако родителите на момата са съгласни, то стройницата се връща в домът на бъдъщия младоженец с радостно известие и му казва: „Радвай се сине мой! Те са съгласни да дадът момата за теб.” Младоженеца почерпва стройницата с ракия или вино, и в домът му става първото веселие и първото угощение.

Подир един час, младоженеца свиква у дома своите роднини а също и други познати, които тук се наричат слебници, а другите села стройници. Тия слебници като земат от младоженеца един съд с ракия, колкото е нуждно, и едно блюдо със сухо грозде, отиват в домът на невестата, гдето се разговарят и се веселят с нейните родители, а момата се намира в друга стая и приготвува букет с цветя, украсен с варак. Когато букета вече е готов, момата се явява пред слебниците и им целува ръка а те й дават от името на младоженеца две или три жълтици, в знак на сгодявание. Като свършат това, слебниците както и сичките гости в домът наченват да се почерпват един другиго с ракия която те не испиват сичката; съдът, с останалата в него ракия, взема (го) момата и, придружена с един от гостите, гдето почерпват секиго, който и се срещне, до тогава, до гдето свърши сичката ракия, подир което тя се връща у дома; тогава слебниците, на които на всекиго на главата са затнати цветя, стават и по ред подават ръка на бащата и на майката на момата, като ги поздравяват с думите: „останете си сбогом! да бъдът щастливи младите!” След завърщанието си в домът на младоженеца, слебниците които той посреща и им целува ръка продължават да пируват и да се веселят.

На другия ден сутрента пак отива у момата един от познатите на младоженеца, когото той (младож.) проважда с ракия; Момата предварително поканва у тях си своите познанници жени, които и почерпа с тъзи ракия; когато пратения си отива момата го пресреща на вратата и му целува ръка, а той й дава една жълтица, или друго нещо каквото обича.

Две или три недели след това наченват да приготвуват опасалката (опасвание на невестата), която състои в следующето: младоженеца купува варак, колкото е нуждно, и го проважа на своята годеница (тъй се нарича сгодената вече мома), която украсява с него толкова китки на брой, колкото хора са дошли у дома й от страна на младоженеца, който й е проводил с тях препашалото (поясът). Младоженеца в праздник или в св. Неделя, поканва у дома свойте роднини, съседи и познати, които требва да отнесат на момата пояса с пафтите. Но преди това у младоженеца се готват разни ястия и баници в големо количество. Като отделят от секо ястие по определенно количество, в особенни блюда, събравшите се у младоженеца отиват у момата, на която и предават ястията, що са донесли, а сетне я опасват с пояса с пафтите, когото младоженеца й провожда за подарък. Това се и нарича опасалка, т.е. опасвание. След свършванието на тоя обряд момата целува ръка на сичките по ред, като наченва от най-стария. Подир малко пратениците се връщат у младоженеца гдето едът, пият и се веселят до късна вечер.

Сгодяванията стават в определенно време през годината, като почнат от м. Ноемврий, че до края на Март; също и свадбите стават само през Август и Септемврий.

Неколко време подир опашалката следва испълнението на другий обичай обуща. Младоженеца купува за своята невеста кондури шити със „злато,” и като покани предварително у дома своите роднини и познайници, проважда с тях кондурите; пратенните отиват у момата, както казахме по-горе с ястия: кондурите обува на краката на момата деверът – братът на младоженеца; момата и тоя път като приеме тоя нов подарък от младоженеца, целува ръка на сичките; подир това, пратенниците пак се връщат у младоженеца, гдето пак пируват и се веселят.

Ако се случи, некакси момата да съгледа своя годеник, то тя в такъв случай бърза да се скрие за да я не види той. Всека св. Неделя или праздник, годеника проважда на годеницата си сухо грозде и други подобни за едение, а пак тя от своя страна всека Неделя или праздник, по едно малко момиче, проважда на годеника цветя (Китка), които той требва да носи на главата си. Това все тъй се продължава постоянно до тогава, до гдето настане време за свадбата. На момичето, което донася китката, годеника му дава сребърни пари, за да ги даде на годеницата му. Дванадесет дни преди свадбата, годеницата не излиза никъде из къщата си.

Свадбата се наченва в Събота привечер. В това време, младоженеца, с музикантите напред, като носи в ръка вино, отива по къщята и поканва роднините и познатите си да заповедат на сватба. А у дома тогава се занимават с приготвяние разни ястия и печива. Когато гостите се съберат, то преди сичко отделат една определена част от ястията, които по особени хора се провождат на невестата. Това се нарича Отсек. Пратените от страна на младоженеца, като отидат у невестата, питат баща й колку иска той, да му заплати младоженеца за дъщеря му за да не би сетне да се откаже когато доидат да земат невестата. ,,Кажи ни, свате, казват му те, колко искаш да ти заплати младоженеца за момата?” Бащата на невестата отговара: „Донесете по едии чивт кондури и ботуши за невестата и за сестрите й, също и за майка й” (с една реч за всичкото семейство, на секий член отделно); освен това, той иска от своя зет 50 оки вино, 10 зелки, 25 оки месо, 10 оки ориз, 5 лоени свещи. Като спомене сичките тия неща, бащата на невестата се обръща към гостите със следующите думи: „Честни сватове! ако вие не донесете сичките поменати неща, то аз утре нема да припозная свадбата ви и нема да ви дам невеста!” Подир тоя договор сватовете се връщат у младоженеца гдето, по обикновеното, стават угощения и веселби.

На другий ден сутрента бащата на младоженеца заедно с другите гости, зема кундури, батуши, зелки, вино, месо, ориз и свещ в такова количества, както е показано по-горе и ги занася в домът на невестата. Като влиза в къщи, бащата на младоженеца казва: „Излес свате и виж нещата, които сме ти донели”; Бащата на невестата излиза и прегледва сичко донесено ли е според условието; ако нещо не достига, тогава той ги връща сичките назат, като им явява в същото време, че свадбата не може да стане; ако ли пак сичко е донесено според условието, тогава той взема нещата и казва: „Дойдете да си земете невестата!” Подир това домашните обличат невестата в свадбенските й дрехи и тя провожда (по гостите) на младоженеца една кърпа, с която той требва да си върже шията, след това, в Неделя, в определено време, бръснат младоженеца, който се облича в дрехи съвършено нови; заедно с младоженеца бръснат и по-малкия му брат, а също и още едно момче от най-близките му роднини.

Два дни преди свадбата, именно в Петък, в домат на младоженца се събират моми, които месат и пекът Колаци, всека отделно, при което пеят разни Свадбенски песни; варат боб в голям котел; подир това приготвуват Знамето и сетне седвад да едат и да се веселат. Знамето бива скрито до неделя, когато отиват за невестата.

Сутрента в неделя, младоженеца и двата негови другари, поменати по-горе (брат му и друго едно момче), като земат всеки по един Колак, от приготвените в Петьк хлебове, всеки на тегло по 3-4 оки, наметват го на десната ръка; като земат йоще и по един съд с вино, младоженеца и другарите му, с музикантите напред, отиват по къщята, и отново поканват своите познайници и приятели на свадба, т.е. сичките тези, които са били канени още в събота (т.е. преди един ден); младоженеца и другарите му се придружват този път и от една мома, която, като отиват по улицата, кланя се заедно с младоженеца на секого, когото срещнат. Подир свършванието и на това, още в същия ден се събират у младоженеца пак неините гости, които предварително проваждат в домът на младоженеца некакъв подарък, който да струва от 20 до 50 пиястри, наспротив състоянието; гостите, като се съберат в домът на младоженеца, първо пируват и сетне в определенно време стават сичките мъже и жени и отиват за невестата, при което пред тех върви един момък със знамето в ръка. Като пристигнат в домът на невестата, мъжиете влизат в приготвената за тях стая, а жените се спират при вратата на друга стая гдето се намира невестата със своите другарки. Момите, т.е. другарките на невестата, затварят вратата на стаята, за да не влезат в нея жените гостенки на младоженеца, а също и самия младоженец; в това време момите почват да се пазарят с младоженеца за невестата. Момите пеят обикновенните песни и сетне казват на младоженеца и на неговите другари:

„Ой кумуве, ой сватуве!

Що терате тука на?”

На това нещо външните жени отговарят с песен:

„Ой кумуве, ой сватове!

Тихан вятар подуна,

Та на тука донесе.”

В отговор на това другарките на невестата пеят:

„Ой кумуве, ой сватуве!

Нищо нема готову:

Ни шияну, ни круену,

Ни даруве рязани.”

Жените пак отговарят:

„Мар деойку хубава!

Мар що ли си правила

Колацките пустуве,

Гулямите нъщуве?”

Момите на това пеят и отговарят:

„Ой кумуве, ой сватуве!

Я бех една о майка,

Та ма рану ни будеше.”

В това време младоженеца ударя с кракът си във вратата, която момите същевременно отварят; като влезе в стаята, младоженеца, първо дава на невестата сребърни или златни монети и я настъпва на десния крак, а сетне седва заедно с жените-стройници. Тогава му донасят баница и един кравай, когото младоженеца разрезва на дребни късове: Като земе късче баница и чаша вино, младоженеца ги подава на невестата, която, като му се поклони три пъти и му целува ръка, зема чашата и баницата и ги скрива в ковчегът; същето прави младоженеца и на баба си (майката на невестата) и на другите техни родители; бабата подарява на зета си едно медно блюдо, една лъжица и един хлеб; подир свършванието на това, младоженеца и неговите сватове стават, за да отведът невестата в новия й дом. При това младоженеца и братът на невестата почват да се пазарат за даровете Братът на невестата не дава ковчегът с даровете без откуп, затова иска от младоженеца да му заплати за него 90 000 пиястри. Младоженеца отговаря, че не му дава повече от 9000 пиястри. Този смешен търг се свършва най-сетне с това, че младоженеца дава на шурая си (бр. на нивестата) девет пари. Като земат ковчега с даровете, сичкия свадбен „поезд”, заедно с невестата, се връща у младоженеца, гдето пак стават угощения и веселби. Подир малко доходи свещенника и венчава новобрачните. Лицето на невеста е покрито с червено покриво, от тънка материя, в знак, че тя е още мома. Подир угощението гостите си отиват секи по дома, но подир три часа младоженеца пак ги повиква у дома си, гдето едът, пият и се веселят цела нощ дору до расъмнование. В тая нощ кумът влиза в стаята, гдето е невестата и снема от главата й покривалото; при това невестата му целува ръка, а той като й даде неколко пари, колкото обича, отива си у дома. След това младоженеца, заедно с невестата отиват на брачното легло. Ако невестата излезе чиста мома и е спазила своята девственност, то тя излиза и целува ръка на сичките гости, които като се повеселят йоще малко след това, подире си отиват секи по дома.

На следующий ден вечерта, младоженеца пак свиква гостите у дома си, които и угощава с една вечера (разбира се, че заедно с всичко, което се относи до вечерата); тъзи вечер дохажда и майката на невестата, и дарува сичките сватове (гости) с по една кърпа, а свекъра и свекървата с по риза, братията и сестрите на младоженеца пак с други подаръци.

На четверти ден след венчанието, т.е. в четвъртък, в домът на младоженеца се събират множество моми, от които сека се облича в дрехите на невестата и отиват на извора, гдето чакат и невестата, която, придружена от една жена, отива с твърде бавни крачки от къщата до извора; при това тя по пътя се кланя на всички, които среща. Като напълнат съдовете с вода, момите се връщат назад в къщата на младоженеца, гдето дават съдът с водата на едно дете (мъжко), а пак то го дава на невестата, за да роди син. Тоя съд с вода, невестата придружена от момите, излива по сичките кътове на къщата. С това се свършва свадбата.

Почти сичките Марваци без исключение, са ковачи; техната местност може да се нарече рудник на желязото, и те твърде искусно умеят да отделят железото от песъка. Може би от това, че техното занятие е придружено с трудолюбие (понеже като е таквоз занятието им, то те са принудени по неколко души заедно да търсат железото), те са и наречени Мърваци, което може, би да е Марваци или Мраваци, т.е. трудолюбиви като мравоите.

Марваците, които населяват Неврокопския окръг, който се простира между гората Кремен и Момина кула, която служи като естествен предел между Неврокоп и Разлог, немат особени названия: те не се отличават с никакви толкова важни обичай, нито по наречието си, единственното свойство на което състои в това, че частицата ке се заменява с частицата ше; напр. ше ходам вместо ке ходам; и думата сега, вместо кога, още и с думите рукни вместо викни; най-сетне думата кръв у тях се изговаря крав. Към това аз прибаввам, че у марваците има таквиз приказки и народни предания за най-отдалечната древност, които, когато се подробно опишат и всестранно изследват, ще могът да напълнат много „пробели” (праздни места) в общата и местна Славянска история; да разяснът и поправат много погрешни и неуместни мнения и доказателства на старите и нови историци „за происхожданието на народите, които живеят на Балканския полуостров, за техните прадеди, древните Тракийци, Македонци и Иллирици. Знайно е, че повечето от съвременните Европейски историци и етнографи, доказват и потвърдяват, че въпроса за происхожданието на древните Тракийци, Македонци и Иллирийци е неразрешима проблемма. Между това, аз смея да Ви увера, че решението на тоя въпрос се намира в преданията на тези Македонски Българе или Марваци.

Покрай преданията и приказките у Марваците има и народни песни, твърде любопитни и важни, които се отнасят към най-отдалеченната древность; към тях се относи и песента за дохожданието на Славянете из Азия (от далечната Китайска земя, казва песента) на Дунавът; още песента за Александра Великий и неговий кон Буцефала; за походът му в Азия и сражението с Дария и Пора – царят Индийский. Тъзи твърде важна песен за решението на въпроса и за происхожданието на древните Македонци и Тракийци и Иллирийци е открита в селото Кърчово, което се намира във Воловище, Демир-хисарския окръг: разсказа ми я овчарът Стоян Мечкаров. Също такава песен имам и из селото Крушово, в същия окръг, но тя е съставена малко по-другояче.

Прилагам тук и едно предание за Самовилите.

„На върха на Стара Планина, близо до селото Перин, има едно езеро, в което се въдят юди; вътре в това езеро има къща, в която живеят Юдите – Самовили; до едно определенно место езерото е заградено с големи каменье, тъй щото, когато се събарят каменье от планината, да не падат в тая част на езерото и да не мътат водата му, която е толкова прозрачна, щото сичките предмети, които се намират в него, виждат се като в огледало.

У това езеро человек неможе да спие, особенно пак нощем, защото в него постоянно играят и се забавляват Юдите. Впрочем, като случайно, живел некога един овчар, който пасъл своето стадо овци на тъзи Стара Гора; тоя овчар тъй искусно можал да свири на кавал, щото, равен нему в това отношение, не било възможно да се намери; когато той свирил с кавала си, то неговите овни и овце се дигали на задните си крака, а птиците се събирали по дърветата на около за да го слушат. Овчарът имал обичай секи ден да отива при това езеро, гдето се къпали съвершенно голи Юдите – Самовили, и да ги гледа; Юдите – Самовили пак имали обичай всекий ден да се къпат в езерото и дрехите си оставяли на брега на езерото; като се хвърляли в езерото, и като отивали до своя дворец, там те се къпали в продължение на 2–3 часа, подир като излезли на брегът, обличали се и си отхвърквали.

На овчарът, които посещавал секи ден онова место гдето се събирали Юдите – Самовили, видели му се те такива хубавици, щото не могат се намери подобни в целия свет; те не го закачали благодарение на свирението му с кавала. Случило се един път, когато той, като си свирил с кавала и около него се били събрали сичките птици дошли по обикновенното време и Самовилите, и почнали да се събличат за да се къпат; из между тях имало една самовила, която със своята хубост надминвала сичките си другарки, и на която овчарът не могъл да гледа равнодушно. Когато Самовилите се съблекли и начнали да се къпат една от тях казала на своята другарка – най-хубавица: Ако да беше тук оня овчар, той би зел твоите дрехи, и тогава ще тя видим, как ще тичаш подир него; – „Но вий виждате, че той не се досеща”, отговорила хубавицата. Овчара, като дочул тоя им разговор, изведнъж се затичал към онова место, гдето били дрехите на Самовилите, зел дрехите на „хубавицата” и почнал да се отдалечава от там. „Хубавицата” – Самовила, на която били тези дрехи, като видела това, веднага излязла из езерото и се затичала да достигне овчарът; като го достигнала, тя почнала да му се моли да й даде дрехите, и за това е готова испълни всеко негово желание. Овчарът си продължавал пътя, без да обръща внимание на молбите на Самовилата, и най-сетне те дошли до селото гдето живял овчарът; селяните, като ги видели, много се чудили на това чудо, че такава хубавица мома следва подир овчара; когато овчара влезал в своята къща, обърнал се към Самовилата със следующите думи: „Поседи ти малко тука; аз ще отида до едно место и като се завърна от там, ще ти дам твоите дрехи”. Тя немало с какво да се противи на това, а той намерил некакъв си ковчег и затворил в него дрехите на Самовилата; сетне отишел на една гора и закопал там, ковчега с дрехите. Като се завърнал от там, овчара веднага повикал свещенника, та ги венчал. Подир това веч Самовилата никак не могла да се отдели от своя мъж, с когото и проживяла 22 (двадесят и две години) години. В течение на сичкото това време, тя не преставала от да го моли да й върне дрехите, но той секога оставал глух на нейните молби.

Когато дошло време да оженат сина си, който им се родил и бил станал на възраст то, според обичая, поканили на свадба своите приятели и познайници. Почнала се свадбата; сватовете и гостите отишли за невестата, която взели и завели в домът на младоженеца; във време на свадбата, сички се веселят пируват и играят, само майката на младоженеца, Самовилата, все жали и се „кахъри”, не иска да се весели: сички се чудат на това и не могат да узнаят причината на нейните жалби. Тогава техния кум се решил да я попита, защо е тъй печална и не иска да се весели на свадбата на сина си. Самовилата расказала на кумът, как мъж й откраднъл нейните дрехи как тя в продължение на толкова години постоянно молила мъжа си да й върне дрехите, но той не иска и да знае за това. „Нека ми даде той дрехите, казвала тя на своя кум, и тогава да видите какво хоро ще поведа.” Като чул това кумът, обърнал се към овчара, нейния мъж, и почнал да го убеждава да й върне дрехите що й е зел толкоз повече, че те толкова време са живели заедно та нема никаква причина да се страхува, че тя ще бега от него, а при това тя (самовилата) си е още такваз хубавица, както и по-преди. Тогава овчара испълнил желанието на своя кум, отишал на онова место дето били закопани дрехите на жена му, на самовилата и като ги донесал дома дал й ги.

Самовилата, като се облекла в своите дрехи, изведнъж станала твърде весела и поискала да води хорото, но след малко тя от хорото отлетела по въздуха и вече не се върнала.

Тогава овчара много се наскърбил и решнл да иде да я търси и да се не върне догдето я не намери. Затова той пак отишал при онова езеро, гдето и останал да чака, с надежда да види своята жена – самовила. При това догдето той седел на брега на езерото и чакал, изведнаж се явили пред него две жени, които го дигнали на въздуха, сетне, като се спуснали на долу заедно с него, влезли вътре в езерото и го въвели в дворецът на Самовилите. Техния дворец бил само от камък, с ръце неправен украсен с бисер и със скъпоценни – самоцветнн камънье, които блещели тъй, като че ли в двореца греяли две слънца като че ли са звезди на небето, всичкия дворец бил послан със злато; по всичкия дворец били наредени златни столове. Когато влезал в дворецът, посрещнали го други жени, които наченали да го распитват за здравието му; подир това те го нагостили с различини ястия; като го нагостили добре, Самовилите му дали един къс злато, което струвало 50 000 пиястри. След това Самовилите пак го въздигнали и го извадили на брега на езерото гдето го и оставили. Между тия жени била и неговата жена – Самовила – „Хубавицата.” Подир това той се върнал у дома при сина си, но Самовилата, неговата жена, вече не се явила.”

Това чудо станало в 1750 година. Не било се чувало, човек да се венчае с юда-Самовила, да роди от нея син и да го ожени.

А още колко важни древности са се запазили по разните Македонски градове! Какви още исторически предания се хранят в паметта на простолюдните старци и баби Марваци и в другите Македонски предели! Но кой ще да ги изследува? Тези от Македонските Българе (колкото са се появявали), които от любов към своя народ и с ревност са се залавяли за такваз работа, сичките са били преследвани от Фанариотите и Цинцарите (Власите). Тези последните са се отказали от своето Римско происхождение и сега се примъкват към Елените. Освен това: млади хора, от Македонските Българе, доста образовани, распалени от гореща любов към своя народ, със самоотверждение са се залавяли да събират и изследват народните паметници и старини, като са се борили не само против фанариотите и гръкоманите Власи, но са жертвували и живота си. Всекому е известно нещастието, което постигна двамата братя Миладинови, Димитрия и Констатина родом от градеца Струга, не далече от Охрида: Фанариотите и Власите, 10 000 повтарям, десят хиляда фунта стерлинги, дали на началника на Цариградската тъмница, Ариф Бея, да ги погуби; и действително, братя Миладинови бидоха утровени в тъмницата един след друг, т.е. Димитрий в Четвъртък, а Консантин в Петък. Друт един млад момък Българин, наклеветен от гонителите на Българската народност, също бил хвърлен в тъмница. Три хиляди фунта стерлинги давали гонителите на Българската народност, за да го отроват Турците и него, но тоя път опитванията на Фанариотите и Цинцарите не се сбъднаха!...

Такивато преследвания са отнели на образованите Българе и сила и възможност за да се занимават с това свято дело, защото те са принудени да се стараят за насъщния си хлеб! Да! жалко е наистина, грешно е пред Бога и срамотно пред хората, за тези от нашите еднородци, които, като са свободни от подобни неприятелски гонения, наслаждайват се с добрините на житейското спокойствие - не се грижат за могъщето историческо и достойно за похвала еднородно племе, което юнашки и с достойнство, в продължение на толкоз векове, е обърнало в нищо старинията на своите зли съседи, които не престават от да се трудат за да погълнат неговата народност! Но какво говора? местната пословица ясно казва: „надроби си насуркай се!”

Публ. в Описание на битът на македонските българе от С. И. Верковича, издание на Москов. ув. известия. Преведе от русски Георги Н. Клушский. Издава Книжарницата на В. Д. Поборник в Кюстендил, [1884], 58 с.

 

ПРИЛОЖЕНИЯ:

АКАД. ПЕТЪР ДИНЕКОВ
ДЕЛОТО НА СТЕФАН ВЕРКОВИЧ

Стефан Веркович, който преди повече от сто години издаде своята бележита книга с български народни песни, е една от най-интересните фигури в историята на българската фолклористика. Неговият сборник се появява в един период, когато интересът към българското народно творчество особено се засилва и в разстояние на няколко години излизат четири важни сборника, които показват пред света един нов богат извор на народно поетическо изкуство: “Болгарские песни из сборников Ю. Ив. Венелина, Н. Д. Катранова и других болгар” на П. Безсонов (1855), “ Народне песме македонских бугара” на Веркович (1860), “Български народни песни” на Д. и К. Миладинови (1861) и “Памятники народното быта болгар” на Л. Каравелов (1861). В тези сборници се разкрива творческият гений на един малко познат славянски народ, който по своята поетическа надареност и художествено словесно богатство съвсем не отстъпва на славянските си братя, изявили вече големите си народнопоетически постижения.

Ненапразно историците на българската фолклористика говорят, че през 50-те и 60-те години на миналия век тя се намира вече в своя разцвет. Към народното поетическо творчество са насочили погледа си такива големи литературни и обществени дейци като Г. С. Раковски и Братя Миладинови, Н. Геров и П. Р. Славейков, Л. Каравелов и К. Шапкарев. Високо се оценява както значението на фолклора за издигане на националното самосъзнание и за разкриване на историческото минало, езика и бита на народа, така и огромната роля, която той може да играе за развитието на литературата като образец на изключително и велико поетическо изкуство. Тъкмо през тоя период потърсват вдъхновение и образи в народното творчество Раковски, Славейков, Н. Козлев, Каравелов и Ботев.

Делото на Ст. Веркович е неразделна част от тоя общ подем на българската фолклористика. То е израз на дълбока любов към историческата съдба и културата на българския народ и се нарежда до делото на онези благородни чужденци, които допринесоха извънредно много за проучване и популяризиране на богатото поетическо творчество на нашия народ през епохата на възраждането. Името на Веркович стои на едно от първите места в блестящата редица на В. Караджич и Ю. И. Венелин, В. Григорович и Ст. Враз, П. Безсонов и О. Дозон.

Минал през школата на илиризма - едно течение, вдъхновявано от идеята за културно издигане и обединение на южните славяни, - завладян от патриотичен славянски ентусиазъм и романтични схващания за величието на миналото, горещ ценител на народната поезия, Ст. Веркович прекарва много години в средата на нашия народ и свързва всичките си научни амбиции и цялата си жизнена съдба с неговата култура. Тая близост му носи големи радости, но и дълбоки огорчения; участта му го люшка между възторзите и отчаянието и той си отива от тоя свят буквално смазан от тежкото бреме, което с безкрайно въодушевение и наивна вяра е поел върху плещите си. Вазов го среща през 1892 г. в Родопите, където Веркович напразно търси следите на мнимите певци, от които неговият доверен сътрудник Ив. Гологанов уж бил записал огромните епически песни, поместени в двата сборника “Веда словена”. След двете безрезултатни пътувания на Веркович до Родопите проф. Ив. Д. Шишманов отбелязва: “От това време Веркович като че се сломи не само морално, но и физически. Очевидно някогашната му фанатична вяра в автентичността на сбирката му беше рухнала. Докато по-напред той енергично отблъскваше и най-слабото съмнение във “Веда словена”, след екскурзиите си в Родопите той мълчаливо изслушваше доводите ми против “епохалното му откритие”. Нему сега само едно лежеше на сърце: да се покаже поне, че не той е фалшификаторът, за да може да склопи спокойно очи. В това време Веркович правеше впечатление на един несправедливо на смърт осъден, който е загубил всяка надежда да бъде помилван и иска поне с чест да умре.” (Шишманов 1966: 251).

Вложил огромна амбиция в сборниците “Веда словена”, посветил почти тридесет години от живота си, за да докаже автентичността на своите песни (уви, автентичност мнима), станал жертва на една от най-шумните мистификации в историята на славянската и европейската наука, Веркович умира сломен само две години след проверката, която е направил в родопските села.

Вазов справедливо отбелязва, приключвайки описанието на своята среща с Веркович в Родопите: “За добра чест г. Верковичевите заслуги лежат на много по-здрави основи и той няма защо твърде да се съкрушава за изпарението на “Веда словена”. Преди нея и после нея той е издал трудове по българския фолклор и отечествоведение, които му обезпечават завинаги едно почтено място в народната признателност” (“В недрата на Родопите”, гл. XVІІІ). Между тези трудове несъмнено едно от първите места заема сборникът “Народни песни на македонските българи”.

Тоя сборник е резултат на прякото съприкосновение с нашия народ. Когато се е запътвал на юг, за Македония, Веркович може би не се е готвил за дейност на фолклорист. Но все пак той пристига като събирач на старини (макар че по същество мисията му е чисто политическа), въодушевен от славянски романтични иден. Срещата му с една среда, където народното поетическо творчество е необикновено живо и богато, разкрива пред него нови и неочаквани перспективи и го прави фолклорист за цял живот.

Роден на 5.ІІІ.1821 г. в с. Угляра, Босна, в бедно селско семейство 1, Веркович има не леко детство. Рано остава сирак. Прибран от роднини, той бива изпратен да учи във францисканско католическо училище, продължава образованието си във францискански манастир, където приема монашество, учи богословие в епископския лицей в Загреб. Но кариерата на католически духовник не успява да го увлече и Веркович напуска монашеството. Това става до голяма степен под влиянието на идеите на илиризма; Веркович заживява с мисълта за политическа дейност сред поробените южнославянски народи. В 1843 г. той се озовава в Белград и се поставя на разположение на сръбската национална пропаганда, ръководена от министър Ил. Гарашанин. Като неин таен агент първоначално Веркович пътува в Далмация, Черна гора и Албания, а от 1850 г. насочва изцяло дейността си към Македония. Тук живее почти непрекъснато до обявяването на Руско-турската война в 1877 г., след което прекарва няколко години в Русия. В 1891 г. се завръща в България и умира в София на 30.XII.1893 г.

В Македония Веркович се настанява в Сер. Това не е случайно - тук особено е силно гръцкото влияние. А целта на сръбската политика е да се попречи тези земи да бъдат присъединени към Гърция при бъдещото ликвидиране на турската империя. Веркович пътува из македонските краища, събира информации за положението на населението, като прикрива политическата си дейност с археологически издирвания, търсене на стари монети и т.н. Тук няма да се спираме на ролята, която играе като агент на сръбската пропаганда в Македония. Ще изтъкнем само, че Веркович се ориентира правилно върху българския национален характер на македонското славянско население, за което говори открито във всичките си трудове, бори се упорито срещу елинизаторската политика на цариградската гръцка патриаршия и срещу влиянието на гърцизма - за славянски училища и славянска просвета, поддържа тесни връзки с българската интелигенция в Македония, допринася твърде много за националното и културното раздвижване на тамошните българи.

Един от най-важните моменти в неговата дейност е интересът му към народното поетическо творчество. За тоя интерес говорят както издадените негови сборници с народни песни и приказки, така и богатата му кореспонденция и запазените материали в архива му в Българската академия на науките. Ст. Веркович се занимава с въпросите на фолклора в продължение на 40 години, обнародва няколко сборника с песни, които предизвикват огромен интерес, дълги години неговото име се намира в центъра на ожесточени научни спорове.

Първата му книга “Народне песме македонски бугара”, която излиза в Белград през 1860 г., се оказа и най-ценният му принос в областта на българската фолклористика. Книгата съдържа 335 народни песни, наречени още в заглавието “женски”, т.е. лирични (“Кньига прва: Женске песме”). Както се вижда от кореспонденцията му и от предговора към първия том на “Веда словена” (1874), Веркович започва да събира народни песни след настаняването си в Сер през 1855 г. Книгата излиза в Белград, поради което нейното заглавие, посвещението на княгиня Юлия Михаил Обренович, предговорът, бележките и обясненията към песните са на сръбски език. Че тя е била предназначена за сръбските читатели, говори и поместеният на края речник на непознатите български и чужди думи, обяснени на сръбски. Самите песни са обнародвани на оригиналния език, на който са записани; Веркович го нарича навсякъде български, изхождайки от единството на тоя език с езика на другите български краища и от националното съзнание на населението, сред което събира и записва песните.

Още в началото на своя интересен и ценен предговор Веркович обяснява подбудите, които са го накарали да се заеме със събирането и издаването на български народни песни:

“Пътувайки в разстояние на повече от девет години из Македония и съседните области на Европейска Турция, за да проучвам както народните наши славянски старини, така и различните антични паметници, имах възможност покрай тази главна задача да изготвя една сбирка български народни песни, която сега предоставям на общественото внимание и особено на българските и останалите славянски любители на нашето народно творчество и книжнина.

Тези песни принадлежат на онази част от славянството, която е най-малко известна от всички славяни, населяващи турската империя.

Тези славяни населяват онези македонски области, за които западните учени смятат и пишат, че са чисто гръцки или влашки (цинцарски), и на малцина е известно, че там живеят и славяни. Гръцките и почти всички западни автори, които са писали за Турция, без изключение наричат тези области гръцки, а защо постъпват така, тук е излишно да се говори, това всеки разумен читател лесно може да разбере.

Тъй като вече девет години живея и пътувам из тези краища, аз имах възможност достатъчно добре да ги опозная заедно с техните жители и понеже съм уверен, че моите славянски читатели особено ще се радват да узнаят нещо повече за тези свои далечни братя и за земята, в която живеят, тук накратко ще посоча границите на онази част от Македония, която обитават тези български славяни.”

Веркович посочва твърде подробно границите на географската област между Родопите и Егейско море, в която живеят описваните от него македонски българи, спира се на селищата и тяхното население, засяга твърде обстойно живота и съдбата на българските славяни, характеризира езика им. Неговите наблюдения имат важно значение за установяване на народностните отношения в тая част на Македония и Тракия през средата на миналия век.

В предговора Веркович прави кратка характеристика и на събраните и обнародвани в книгата народни песни. Той особено подчертава тяхната поетическа красота. Говори за голямата надареност на народа и горещо се възхищава от певицата Дафина от Серско, от която записал 270 песни (не всички поместени) - най-хубавите в сборника. Веркович е удивен от богатството на нейния песенен репертоар, от необикновената й памет, от поетическите й дарби и я нарича българска Омирка.

Посочвайки голямата важност на обнародваните песни за езикознанието, историята, археологията, етнографията и митологията, с особен възторг изтъква техните високи художествени достойнства: “Що се отнася до тяхната поетическа красота и полет, смятам, че всеки читател, който има поетически усет и непокварен вкус, ще открие и почувствува тази красота и ще се увери, че тези български славяни въпреки своята нещастна съдба и пораженията от чуждото влияние и господство не са загубили поетическото си чувство, по богатство и красота на народните песни са равни на останалите свои братя, клонове на един велик славянски народ, който може да се нарече предимно поетичен народ. Песните на певицата Дафина, струва ми се, представят венец на българската народна поезия.”

Не може да не се подчертае заслугата на Веркович като един от първите и най-възторжени ценители на нашето народно поетическо творчество.

Песните произхождат от няколко селища на Македония: 235 от с. Просеник (Серско), 36 от с. Горно Броди (Серско), 7 от с. Лехово (Легенско), 4 от с. Добринище (Разложко), 40 от Велешко, 12 от Дебър, 1 от Крушево (Прилепско) 2. Огромна част от песните произлизат от с. Просеник и са записани в Сер от една певица - прочутата Дафина. В Сер са записвани и останалите песни от лица, които Веркович е могъл да срещне в града. Самият той изрично съобщава в бележка под линия, че песните от Легенско е записал от една стара жена, която дошла в Сер и която му е била посочена от Дафина, а тези от Дебърско - “от дебърци, които идват тук да търсят работа”.

Ясно е, че песните, публикувани в сборника, са твърде единни по географски произход. Монолитността на сборника се засилва още повече от обстоятелството, че 235 песни принадлежат на една певица, представят нейния песенен репертоар. От друга страна, това са песни “женски”, т.е. лирични (не случайно, с незначителни изключения, те са изпети само от жени, което още повече осмисля подзаглавието на книгата: “Женски песни”). Поместени са и известен брой епически песни (главно в групата на трапезарските), но това не променя общия облик на сборника. Трябва да се подчертае, че Веркович успява да създаде книга, подчинена на една основна задача: да разкрие богатството от лирически песни в българското народно творчество. Сборникът има свой стил - нещо, към което съставителят съзнателно се е стремял и което го отличава от излезлия пет години по-рано пръв сборник с български народни песни (като не се смята малката книжка на Ив. Богоров “Български народни песни” от 1842 г., съдържаща само 12 песни) - “Болгарские песни” на П. Безсонов. Тая стилност проличава по-късно и в двата тома на “Веда словена” (независимо от отношението ни към стойността на материалите) - в тях са публикувани ясно обособени епически песни. Очевидно, Веркович е живял с мисъл за обширно и планомерно издаване на българския фолклор; за това говорят и запазените материали в архива му. В предговора той отбелязва, че ще следва втора книга от сборника - с юнашки и трапезарски песни.

Можем да имаме сериозни възражения по разпределбата на песните и начина, по който са записани, но няма никакво съмнение, че в сборника на Веркович прозвучава силно и обаятелно лирическият глас на нашия народ. Тук е отразен преди всичко неговият интимен свят от чувства и мечти, тъги и радости. Огромен брой от поместените творби представят песни за любовта, която е показана във всекидневния живот на човека с удивително разнообразие. Посрещат ни не само стаени копнежи, но и дръзки, фриволни желания. В много от тези творби навлиза тъгата по скъпи и близки същества, сполетени от неочаквани нещастия, от тежки раздели, от мъчително чезнене в далечна чужбина. Чувствата са предадени с томителна нежност, любовта се разкрива с безкрайна взаимна преданост. Но заедно с това в редица песни избликва буйно радостта от живота, любовните копнежи се заливат от весели шеги и задевки; във възникналите конфликти се разменят духовити нападки, остри удари, но винаги в една атмосфера на радостна наслада от света. Читателят не очаква, че в народната патриархална среда любовната игра може да взима толкова разнообразни и остроумни форми. И това е една от големите изненади на тия песни.

Но с това не се изчерпва съдържанието на сборника. Наред с любовната лирика ние навлизаме и във фантастичния свят на юди и самодиви, на жестоки вграждания на живи същества в основите на постройки, на болни от тежка болест, на робски страдания, на хайдушки образи, на семейни трагедии. Много често мотивите се разкриват в жанровите рамки на баладата. Епически разгърнатите творби са малко; преобладават лирическите жанрове и по-кратките композиционни форми, но с това не се ограничава обсегът на изображението, не се обеднява картината на народния живот. Напротив, сборникът на Веркович отваря широк прозорец към него и той се явява пред нас със забележително богатство, многобагреност, пъстрота. За чужденеца това е един нов и малко познат свят, който привлича не толкова с екзотиката си, колкото със своята задушевност и човечност, благородна простота и наивност. Дълбоко прав е Веркович, когато изтъква в предговора си необикновената поетическа красота на тия творби.

Ако се опитаме да оценим работата на съставителя от специалното гледище на фолклористиката, не бива да забравяме, че сборникът излиза в твърде ранна епоха, когато Веркович има малко предходници в събирането и издаването на българското народно творчество. От друга страна, той започва работата си без предварителна специална подготовка, без основно познаване на езика. Всичко това се отразява върху качествата на сборника. Класификацията на песните - една област, в която и до днес съществуват толкова много колебания - е все още твърде обща, основана върху признака на времето и обстоятелствата, при които песните се пеят. Веркович разпределя материала си в десет групи (изреждаме ги така, както се появяват в сборника): великденски, гергьовски, константиновски (свързани с празника на св. Константин и Елена), петровденски, хороводни, аргатски, лазарски, сватбени, трапезарски, седенкарски. С изключение на името на Дафина не се отбелязват имената на другите певици и певци, поради което липсват и данни за тяхната възраст, социално положение, образование. Разбира се, може да се предполага, че това са изключително селяни, които в оная епоха са били най-често неграмотни. Като отбелязваме тая особеност в работата на Веркович, същевременно трябва да изтъкнем, че в един случай той ни дава извънредно интересни данни за една отделна певица - нещо, което твърде рядко се среща и при нашите по-късни фолклористи. Касае се за случая с певицата Дафина. Характеристиката, която й прави, е извънредно интересна от научно фолклористично гледище. Веркович привежда моменти от нейната биография, спира се на зараждането и развитието на нейния интерес към народните песни, изтъква дарбите и паметта й, посочва нейната популярност като певица и обществената роля, която играят песните й. Особено интересни и ценни са наблюденията на Веркович върху начина, по който Дафина възпроизвежда песните, за характера на нейната памет, за ролята на мелодията. Много интересна е и бележката под линия към песен № 235. От нея се вижда, че Веркович е прочитал повторно на Дафина записаните песни, за да постигне по-голяма точност. Недоволна от текста на една от песните, тя я казва отново, с променен текст. Веркович заключава: “Това донякъде свидетелствува, че много от тези песни Дафина сама дотъкмява със своята поетическа дарба и като истинска импровизаторка облича своите мисли в слова.” Интересна е и бележката към песен № 272: Дафина сама е пожелала да съпостави по красота песните си с песните на старата жена от Легенско, която завежда при Веркович.

Характеристиката на Дафина трябва да се оцени като първи опит за проучване на отделен певец в историята на българската фолклористика, за записване и обнародване на целия му репертоар (не случайно Веркович подрежда и обнародва песните на Дафина в отделен, самостоятелен дял).

Всички изследвачи на Верковичовото дело отбелязват една основна слабост в неговата работа като събирач и издател на фолклорни материали: неточността при предаване на формалните и езиковите особености на песните. Започвайки фолклорната си дейност през 1855-1856 г. сред българска народностна среда, той не познавал българския език; не е могъл да предаде точно звуковете и формите на серския диалект, към който предимно се отнасят песните. Чувствува се силното влияние на западните говори и на сръбския език; многобройните сърбизми са очевидни. В записите са се вмъкнали твърде много неточности, неправилности, непоследователности, езикът твърде често е покварен. Картината се влошава още повече, като се изтъкнат и неточностите в метриката и ритмиката на песните. Преди всичко редица материали са незавършени; често се променя размерът на стихотворните редове; многобройни отделни стихове са непълни или удължени, което нарушава метриката и ритъма. Това се дължи не само на известна небрежност и бързина при записването (може би в редица случаи и на липса на музикален усет), но и на обстоятелството, че песните са предимно казвани, рецитирани, а не пети; отсъствието на ясно изразена мелодия е довеждало до метрична нестабилност при възпроизвеждането на текста. Трябва да се съжалява, че Веркович е допуснал тези слабости при записването на песните. В това отношение Димитър и Константин Миладинови са притежавали по-висок поетически усет, по-голяма поетическа и специална култура, поради което техният сборник, излязъл само една година по-късно, превъзхожда Верковичовия. Все пак независимо от своите недостатъци сборникът “Народни песни на македонските българи” представя голяма и ценна придобивка на българската национална култура - както с подбора и богатството на мотиви, така и с количеството на материала: това е най-обемистата сбирка с български народни песни, излязла до 1860 г. (335 песни с 10 889 стиха); огромната част от песните са нови и непознати (само малък брой представят варианти на обнародвани по-рано песни). Колко голяма е стойността на материала, който Веркович публикува, се вижда и от това, че няма избор от български народни песни, при който да не се черпи от тоя материал, нито пък по-голяма студия, в която той да не се използува научно. Книгата “Народни песни на македонските българи” е първата стъпка в дейността на Веркович като фолклорист; тя съдържа само част от материалите, които е събрал и продължава усърдно да събира през следващите години. Той върши това при пътуванията си из Македония, но си служи и със сътрудници, главно учители, както се вижда от кореспонденцията, запазена в архива му в Българската академия на науките. Там се намират и голямо количество от събраните материали. Веркович не успява да ги обнародва приживе главно защото неговото внимание бе насочено към “епохалните открития”, които смяташе, че бе направил със старинните (всъщност мними) епически песни от Родопите.

Необнародваните фолклорни материали на Веркович са привличали след смъртта му неведнъж вниманието на български и чужди учени и някои от тях се появяват в печата: 9 песни в Сборника за народни умотворения, кн. X, 1894; две приказки от Солунско (сп. “Македонски преглед”, г. IV, 1928); приказки и песни с гръцко писмо (пак там, издадени от Ст. Романски). Материали от Веркович излязоха и в две отделни книги. Първата е “Сборник Верковича, I, Народние песни македонских болгар” (Петроград, 1920), под редакцията на проф. П. А. Лавров. Сборникът съдържа онези 200 трапезарски песни, за които Веркович говори в предговора към първата си книга. За необнародвани фолклорни материали на Веркович проф. Лавров бе съобщил по-рано в обширната си статия “Сборник македонских песен, сказок и обичаев С. И. Верковича” (в Сборника в чест на В. И. Ламански, ч. II, Петербург, 1908).

Втората книга, появила се след смъртта на Веркович, представя сборника “Южномакедонски народни приказки. Из ръкописите на Ст. Веркович”, издадени в Прага в 1932 г. от П. А. Лавров и И. Поливка (Лавров-Поливка 1932). Тук са публикувани приказките, запазени в Ленинград, и 34 приказки от софийския архив с вещ научен коментар, с резюме на чешки, с показалец на мотивите и обширно изследване върху езика. От изданието проличава голямата заслуга на Веркович като един от първите събирачи на български народни приказки.

Книжовното и научното дело на Веркович няма да бъде закръглено, ако не се споменат и неговите етнографски изследвания, намерили израз в две книги: “Описание бита болгар, населяющих Македонию” (Москва, 1868) и “Типографическо-этнографический очерк Македонии” (Петербург, 1889). Докато в първата се излагат някои фантастични теории за произхода, бита и езика на македонските българи, втората съдържа ценни проучвания и данни. Към тях трябва да се добавят и редица ръкописи в архива на Веркович, представящи доклади, бележки от пътувания, нумизматически издирвания и др.

Както бе вече загатнато, в дейността на Ст. Веркович има още една важна страница, която, колкото и печална, не може да се отмине без внимание. Касае се за голямата мистификация, на която горещият славянофил, влюбеният в славянската старина Веркович твърде лесно става жертва. Увлечен може би от фантастичните теории на пламенния патриот Раковски, закърмен с духа на романтизма от първата половина на XIX в., Веркович дълго време търси песни за македонски царе като Александър и Филип, за тракийски певци като Орфей и др., вярвайки, че славяните някога са се преселили от Индия и са прастари жители на Балканския полуостров. Усилията му остават напразни: “Моите другари - пише той през 1869-1870 г. в хърватския вестник “Народне новине” - ми обещаха, че ще изпълнят молбата ми, но между лицата, които горе-долу притежаваха някое образование, имаше някои, които не само се почудиха на моята мисъл, но дори я намериха смешна.” Но Веркович не се отчайва; той обещава щедри парични възнаграждения на ония, които биха му издирили такива старинни народни песни. Случаят му помага да се срещне през 1865 г. с учителя Иван Икономов Гологанов (от с. Горно Броди, Серско), който добре разбира патриотичната страст на Веркович и умело я използува. Когато Гологанов му доставя първата песен за Орфей от 853 стиха, Веркович преживява необикновено щастлив ден: той смята, че започва нова епоха в славянската наука, и съобщава за своето откритие с възторжена телеграма до славянския събор в Москва (Всероссийская этнографическая выставка) в 1867 г. В края на същата година излиза в отделна малка книга “Древняя болгарская песня об Орфее” (с превод на руски от Р. Жинзифов). Последователно се появяват и двата големи тома: “Веда словена. Български народни песни от предисторично и предхристиянско доба. Книга 1” (Белград, 1874) и “Веда словенах. Обрядни песни от язическо време. Упазени со устно предание при македонско-родопските българопомаци. Книга друга” (С. Петербург, 1881).

От тези три публикации светът узнава, че в юнашко-митическите песни на българското население в Родопите са запазени прастари, предисторически представи и спомени за Орфей, за идването на славяните от Индия, за боговете им Огнебог, Сива, Вишну, Юда и пр., за борбите им с първобитните племена, които живеели на Балканския полуостров, и т.н. По-голяма сензация науката отдавна не бе познавала, при това касаеше се за предълги песни, съдържащи хиляди стихове. От тези открития бяха въодушевени не само славянски, но и видни френски, немски и други учени. Името на Веркович обиколи целия европейски научен свят; разнесе се бързо и славата на незнайните народни български певци от Родопите. На Веркович повярваха такива учени като Е. Бюрнуф, А. Дюмон, О. Дозон, Ал. Ходзко, Я. Шафарик, Вс. Милер, Л. Гайтлер и др. Двама французи анкетираха случая и “потвърдиха” откритието (Дюмон и Дозон). Но заедно с това сборниците “Веда словена” събудиха и съмнение и след дълги научни спорове с усилията на учени като Л. Леже, Йосиф и Конст. Иречек, В. Ягич, А. Пипин, Вл. Ламански, М. Дринов, Ив. Д. Шишманов и др. бе доказано че се касае за мистификация. Установи се, че отбелязаните певци, от които уж са били записвани песните, никога не са съществували или подобни песни никога не са знаели. Изтъкна се също от мнозина, че публикуваните песни по размер, строеж и стил не отговарят на народнопесенната поетика, че са слаби като художествени творби, неясни, мътни, несвързани по смисъл. Доказа се най-сетне, че Веркович е бил подведен - и автор на публикуваните песни е учителят Гологанов, учил в гръцко училище, имащ известни познания по митология, вероятно запознат и с трудовете на Раковски. Веркович му се бе доверил напълно, получавайки тетрадките му с дълги епически песни. Той бе се постарал да го осигури материално, за да може да посвети повече време на издирване и записване на песните.

Да се проследи историята на тая голяма мистификация значи да се разлисти един интересен роман, изпълнен с истинско драматично напрежение. Шумът около “Веда словена” е отдавна отминал и страстите са успокоени. Но все пак не всичко е още изяснено в тоя изключителен епизод от историята на българската фолклористика. Струва ми се, че подлежи на известна ревизия общоприетото становище, че създадените песни от Гологанов представят само празно и бездарно съчинителство. Работоспособността на скромния селски учител е удивителна - за кратък срок той съчинява няколко десетки хиляди стиха. Внимателният анализ на двата тома “Веда словена” може би - без да открива нов и необикновен поетически талант в българската литература през 60-те и 70-те години на миналия век - би ни показал някои интересни творчески пориви. Това е една задача, която българската наука трябва да извърши без излишно въодушевение, но и без предубеждение.

Случаят с “Веда словена” говори за особената роля, която в епохата на нашето национално възраждане се отреждаше на фолклора. Тая мистификация не бе единствена в историята на славянските народи. Тя се предхождаше от мнимото откритие, което в началото на XIX в. бе направил чешкият патриот, писател и учен Вацлав Ханка, издателят на подправените лирически и епически песни “Краледворски ръкопис” (1819) и “Зеленогорски ръкопис” (1820). За тия творби се води борба цял век и най-сетне бе доказана тяхната неавтентичност, но те също изиграха важна роля в чешкото национално възраждане. От патриотично-романтични съображения се бе ръководил и Ст. Веркович, за да повярва на мистификацията на Гологанов. В неговото дело обаче - както Вазов правилно отбелязва - има достатъчно изпълнени с благороден труд и чисто въодушевение моменти, за да не се помрачат несъмнените му заслуги в историята на българския народ и южните славяни изобщо. Дошъл в нашата страна като агент на една чужда национална пропаганда, Веркович обикна нашия народ, изпълни се с дълбоко уважение към творческия му гений, опита се да проникне в неговата историческа съдба и стана негов горещ приятел и почитател, истински български патриот.

* * *

Първото издание на бележитата книга на Ст. Веркович “Народне песме македонски бугара” отдавна е библиографска рядкост. Преиздаването на книгата се налага както за научни цели, така и за да стане достъпен на по-широк кръг читатели богатият избор от песни, който тя съдържа. Всъщност настоящото издание е трето поред, като се вземе пред вид изданието, направено преди няколко години в Югославия от д-р К. Пенушлиски с променено заглавие “Македонски народни песни” (Скопие, 1960).

Поставихме си за задача да възпроизведем точно текста на Веркович - на съвременен правопис, но с пълно спазване на всички езикови особености. Това не бе твърде лесно, като се имат пред вид непоследователността и грешките, допуснати от Веркович. Той не е познавал добре българския език; не е могъл да долови много особености на диалекта на песните (така например, смесва архаичната ятова гласна с обикновено е). Не се старахме обаче да прокарваме някаква последователност в езика и правописа, да отстраняваме неправилностите и неточностите - оставихме ги така, както са в оригиналното първо издание (оправени са само очевидните буквени грешки).

Преводът на посвещението и на предговора е направен от А. Игов, преподавател по сърбохърватски език в Софийския университет “Климент Охридски”; речникът на непознатите думи е изработен от Ел. Огнянова. Оригиналният сръбски текст на посвещението и на предговора и обяснителният речник на Веркович, предназначен за сръбските читатели, даваме във факсимиле.

БЕЛЕЖКИ

1. В по-старите изследвания и статии като дата на неговото рождение погрешно се отбелязва 1827 г. Точната дата установи К. Пенушлиски (1960).

2. Селата Горно Броди (Серско) и Лехово (Легенско) се отбелязват от А. П. Стоилов (1916: 52).

Публ. в Народни песни на македонските българи. Събрал Стефан Веркович. Под редакцията на П. Динеков. 2 изд. София, 1966 и Народне песме македонски бугара. Скупио Стефан И. Веркович. Книга Прва. Женске песме. У Београду. 1860 (Фототипно издание, София, 1980).

 

* * *

ИВАН МИХАЙЛОВ 
ОТ КОЯ НАРОДНОСТ Е СТЕФАН ВЕРКОВИЧ

Допускаме, че има наши читатели — особено между по-младите, които не са чували нещо за Веркович. По тая причина ще се спрем първо върху някои възможно по-кратки - отговарящи на една статия сведения за него. Стефан Веркович е роден в с. Углата, околия Градачичка, в покрайнината Посавина в Босна, през 1827 г. Проявил е голям интерес към география, етнография, в известна степен езикознание. Познавайки тия му качества сръбското правителство го е подпомогнало в 1856 г. да замине за Македония, за да разучава живота на тамошното славянско население и да събира всевъзможни сведения за икономическото, духовното състояние, за фолклора и пр. в цялата Македонска област. По това време видният борец и пропагандатор на идеята за освобождение на българщината Г. Раковски се е намирал в Белград. И той насърчил Веркович да отиде в Македония. Около двадесет години Веркович е прекарал в Македония или отблизо се занимавал с нейното изучаване.

Публикувал е статии и книги с най-ценни сведения за населението. Между тия книги, като много известни останаха особено две: едната бе озаглавена „Песме македонски бугара” (Песни на македонските българи); а другата е „Топографическо-етнографически очерк за Македония”, написана на руски език, печатана в Петербург, във военната печатница на Генералния щаб на армията. Тази книга е излезнала в 1889 г. и съдържа за всяко село или град в Македония пълна статистика за броя на населението. Цялото славянско население в страната той посочва като българско, но дава броя на гърците в Южна Македония, както и на мюсюлманите. Разбира се, мнозинството е посочено като българско. А книгата с българските песни от Македония е печатана през 1860 г. в Белград на разноски на сръбската държавна печатница и е посветена на съпругата на тогавашния властвуващ сръбски княз. Значи, пратеният с държавни сръбски средства в Македония Веркович, печатаната му в Белград и посветена на княжеската съпруга книга с народни песни - и редица други негови писания свидетелствуват по най-категоричен начин, че македонските славяни са българи. Нищо против не е имало сръбското правителство за изнасянето на тази новина. Впрочем, същата истина е била признавана преди това и от сръбски видни хора - като патриарх Бръкич, големия езиковедец и етнограф на сърбизма Вук Караджич, учебници в сръбските училища по география, признанията на самия сръбски крал Милан пред италианския писател Мантегаца, - Сърбия с готовност е подкрепяла борбата на македонските българи, морално, за да извоюват своята Българска екзархия и пр., и пр. В ония времена Сърбия не е хвърлила още око към Македония, за да я заграбва.

Заради всички тези признания, които са истински заслуги към българщината, Веркович е почитан всред българите. Но в тяхна среда не е точно установено от коя народност е той. Енциклопедическият речник на Л. Касъров от 1899 г. го нарича босанец.

В българската енциклопедия от Н. Г. Данчов и И. Г. Данчов, издание на Ст. Атанасов от 1936 г., София, фолклористът и познавач на Македония Веркович е посочен като сърбин.

В „Кратка българска енциклопедия”, издание на Българската академия на науките от 1963 г. Веркович е наречен „босненски археолог и дългогодишен учител в Македония”.

Значи, българските енциклопедии го наричат веднъж сърбин, а два пъти го изкарват босанец, макар да не съществува никаква босанска народност. Дават му името, което е географско - историческо, но не означава националност.

На мене се случи да попадна през 1943 г. върху документ, който точно означаваше народността на Веркович. Ето как стана това.

Аз се намирах в Загреб в течение на повече от три години, като гост на моите стари познати и приятели хървати от времето между двете световни войни, когато в нашата родина и в Хърватско се водеше упорита борба против тиранията на Белград. Там се бях запознал и с надхвърлилия вече осемдесетте години дядо Марин Ловренчевич, най-верния другар и съидейник на д-р Анте Старчевич, всепризнатия в Хърватско „Баща на отечеството”. Ловренчевич е бил дълги години редактор на вестника, орган на партията на д-р Станкевич - партията на държавното хърватско право, по силата на което Хърватско от гледище на международното право, никога не е престанало да бъде хърватска държава; познати са сключените договори в течение на вековете, ту с Унгария, ту с Австрия. Нека прибавя, че до смъртта си М. Ловренчевич минаваше като патриарх между журналистите и изобщо хората на перото в Хърватско. Превел бе от руски всички най-важни литературни творби. Крайно тактичен, мил човек с много знания.

Съпругата на поглавника д-р Анте Павелич Мара бе дъщеря на Марин Ловренчевич. По желание на баща й немощен вече старец, под нейн надзор бяха предприети основно подреждане на архивата и библиотеките му, което означаваше разпределение на това книжовно наследство по библиотеки и институти.

Седейки един ден на трапезата за обяд, видях до моя прибор поставена подвързана книга. Погледнах въпросително към госпожа Мара, която седеше срещу мен. Тя се усмихна и ми каза: „Това е от библиотеката на „Отца Домовине”, баща ми подарява книгата на Вас. Отворих книгата и на вътрешния заглавен лист прочетох написано с ясен издържан почерк тия думи като посвещение: „Господину д-р Анти Старчевичу”, а отдолу подпис: Стейпан Веркович, босански хърватин. Все ми се чини, че преди подписа стояха и думите „С пощованием”.

Госпожа Мара веднага ми обясни, че като забелязала книга за българите, решила, че тя трябва да се предаде на мен. С това се свърши обяснението. А подир малко пристигна домакинът Анте Павелич. Обясниха му какво представлява за българите Степан Веркович и че подарената му от дядо Марин книга има твърде важно значение, което засяга българо-хърватските културно-исторически отношения. Той се изненада и възприе мнението ми, че тая книга трябва добре да се запази или даде в библиотеката на „Матица Хърватска” (ако не се даде в Загребския университет) или пък да се подари на Софийската национална библиотека. Точно не си спомням на кое решение се спряхме и дали хърватските съответни органи го изпълниха. Но аз изпратих подробна статия до вестник „Зора” за публикуване в София, смятайки (както и сега смятам), че в случая се касаеше до един въпрос от значение за нашата историография, а пък и не съвсем маловажен в отношенията между двата братски народа. Тъй като заслугата на Веркович за истината относно националната същност на македонските славяни е не по-малка от тая, която направи епископ Щросмайер с напечатването на българските народни песни събрани от братя Миладинови. Дори смятам делото на Веркович по-голямо поне от гледище на обемност.

Някои българи ще кажат, че за нас е по-интересно ако се смята Веркович за сърбин, който признава българщината на македонските славяни. От моя страна поддържам, че важното е друго: че Сръбското научно дружество (станало сетне Српска академия на науките) е изпращало в Македония Веркович, че му е печатало книгите с признания сякога за българи; че Веркович е посвещавал на сръбската княгиня книгата си българските песни от Македония, които сега в Скопие по срамен начин фалшифицирват чрез промяна на името им. Тия факти са толкова важни, колкото са признанията на Вук Караджич, на патриарха Бркич и пр. „Сръбският” пратеник и пропагандист Веркович поднася истината пред сърбите, това е достатъчно.

А като отбелязваме заслугата на още един важен хърватин за българщината на славянското население в Македония, даваме една поука и за незапознатите с тая истина днес хървати, а в историята на отношенията между тия два братски народа се прибавя още една халка, която душевно ги свързва.

По-добър свидетел за народността на Веркович не може да има от самия него. Той е посочил в посвещението си върху книгата, която е подарил на д-р Анте Старчевич. Преди около двадесет години на същата тема писах в „Македонска трибуна”. Сега го повтарям защото има и нови читатели на вестника, които не са го чели преди.

Иван Михайлов.

В. “Македонска трибуна”, год. 52, бр. 2641, 6 юли 1978.