КАК ЙОРДАН АНАСТАСОВ РАЗГРОМЯВА СКОПСКИЯ ЛЪЖЕЦ И ИЗМАМНИК ДИМИТЪР ВЛАХОВ

Димитър Влахов (8 ноември 1878 г., Кукуш – 7 април 1953 г., Белград) не един път е бил герой на публикуваните до сега материали в сайта „Сите българи заедно“. Неговата биография е забележителна. Той се превъплъщава многократно в дългия си живот, като информация за него може да бъде открита в значителните по обем и стойност изследвания и в запазената за него документация. Казват, че в ранните години от живота си той успява да измами турския султан и младотурците когато е депутат в Турския парламент, като по същото време правеше отчаяни опити да дискредитира дори съратника си Яне Сандански и другарите си от НФП (българска секция), след това българското правителство на което служи като високо платен държавен чиновник и дипломат, в последствие БКП, Коминтерна и всесилния Й. В. Сталин, а накрая след Втората световна война дори когато вече служеше на Й. Б. Тито не се ползваше с неговото доверие. Може би не успя да измами само КГБ и другите съветски специални служби, на които служеше всеотдайно, но информацията за тази му дейност стана публично известна чак половин век след неговата смърт. В последните години на живота си, като висш югославски чиновник той се захваща да напише своите спомени. По думите на мой познат скопски професор, който е работил с ръкописните им оригинали, те като обем наброявали над 20 000 листа. От тях през 1970 г. в Скопие излязоха отпечатани в един том, наистина също значителни по обем мемоари обхващащи 370 страници.

Димитър Влахов

Професорът сподели, че съставителската работа на скопските историчари и издателите, положили огромен труд, за да оформят това впечатляващо издание. По време на една от моите командировки в Скопие успях да си набавя това отдавна изчерпано издание. Независимо от лъжите, които се съдържат в този обемист том и от стъкмистиката на издателите, той все пак заслужава известно внимание. Книгата беше оценявана и рецензирана от други майстори в лъжата и измамата, т.е. скопските историчари. Но не за тях ми е думата, а за отношението на познавачите на македонските въпрос и съвременници на Влахов в България. На мен са ми познати двете обширни рецензии върху мемоарите, излезли изпод ръцете на Йордан Анастасов и Васил Хаджикимов. Сега ще имате възможност да се запознаете с обширната рецензия на Йордан Анастасов, който като деец на Македонската федеративна организация и в последствие като член на Задграничното бюро на ВМРО (обединена) е в непрекъснат допир и работи съвместно с Влахов във Виена и Берлин. Сериозните стремежи на Димитър Влахов и Владимир Поптомов, другите двама членове на бюрото, да комунизират ВМРО (об), която и без това е в структурите на Комунистическия интернационал и е под прякото ръководство и наблюдение на Георги Димитров, срещат не рядко съпротивата на Йордан Анастасов, който държи на националния характер в идеологията и дейността на тази наистина ярко изразена лява организация.

В своята рецензия Й. Анастасов не само критично коментира спомените на Д. Влахов и го изобличава в лъжи, премълчаване и преиначаване на известни факти, но дава и нова допълнителна информация по редица повдигнати въпроси, често пъти използвайки в своята аргументация автентични и малко познати до онова време документи и факти.

Рецензията си Й. Анастасов отпечатва като брошура, която наброява 53 страници и като циклостилно издание на Съюза на македонските културно-просветни дружества в България. Сега ви предлагам да се запознаете с пълния текст на Йордан-Анастасовата рецензия, изобличаваща по най-категоричен начин този прословут скопски хамелеон.

Цочо В. Билярски

 

* * *

КРИТИЧНИ БЕЛЕЖКИ ЗА КНИГАТА: „МЕМОАРИ НА ДИМИТЪР ВЛАХОВ“, ИЗДАДЕНА В СКОПИЕ, 1970 Г. , СТР. 370. СОФИЯ – 1971

 

В разглежданите мемоари Димитър Влахов разказва за участието на неговото семейство в македонското революционно движение и за дела, който имал родният му град Кукуш в обществения и културен разцвет на Македония в миналото. В следващите части той говори за своята обществена, политическа и революционна дейност до края на 1935 год.

Изследвания на Кукуш и за участието на кукушани в народните борби прави професор Туше Влахов в неговия труд „Кукуш и неговото минало“. Тези изследвания имат научен и напълно обективен характер. Писаното от Димитър Влахов по тези въпроси в мемоарите му не допринася с нещо за историята на Кукуш и особено за участието на кукушани във възрожденските и революционни борби. Новото в този труд е това, че за Димитър Влахов град Кукуш не е бил български град, а македонски, че кукушани не са били българи, а македонци, макар че се наричали българи, че Христо Смирненски, Гоце Делчев и другите кукушки дейци и революционери не били българи, а македонци. За Димитър Влахов македонските славяни, които в миналото признавали Българската екзархия, се чувствували като народ, отделен от българския, макар че се наричали българи и макар, че и чужденците са ги наричали българи.

В другите части на мемоарите Димитър Влахов говори за своята обществена и революционна дейност до края на 1935 г. Тук той щедро се рисува като голям македонски общественик и революционер, известен на цяла Македония и извън нея, с изключителни заслуги към македонското освободително дело. Самият той също не е българин, макар че е завършил българска гимназия и университет и бил български гимназиален учител, макар че бил български окръжен управител в Щип и Прищина, български генерален консул в Одеса и секретар на Варненската търговска камара. Освен тази особеност на мемоарите, в тях някои събития са предадени тенденциозно, други - изпъстрени с неистини. Ето защо намирам, че ще е полезно, ако се направи задълбочено разглеждане на този труд, например под форма на една рецензия, за да се поставят нещата на мястото им, да се постави и самият Димитър Влахов на мястото, което си го е заслужил.

Моята задача тук не е да правя такова разглеждане. Редно е това да стори лице, което е добре запознато както със събитията, предадени от Влахов, така също и с дейността на Влахов. Моята задача е да дам някои бегли бележки по онзи дял от книгата, който се отнася до работата на Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация (Обединена), в който ЦК аз бях член. Това е нужно още повече, че аз съм единственият останал жив член на този ЦК. Починали са всички други членове - както от стария му състав, избран при учредяването на организацията във Виена (1925 г.), така също и от състава, избран при Общата конференция в Берлин (1929 г.).

Ще се спра по отделно на моментите, разгледани от Влахов, като посоча как той ги предава и как те са в действителност. Ще се спра на някои моменти, които Влахов премълчава, а са от значение за характеристиката на разглеждания период.

 

ПО ПОДГОТОВКАТА НА ОБЩАТА КОНФЕРЕНЦИЯ НА ВМРО (ОБ), СЪСТОЯЛА СЕ В БЕРЛИН ПРЕЗ 1929 Г.

По подготовката на тази конференция Влахов пише само това, че на него било възложено да изнесе в конференцията два доклада - един за дейността сред прогресивната общественост в чужбина и един за положението в земите, между които е разделена Македония. На Владимир Поптомов били възложени други два реферата - един за устава на органи-зацията и един за положението на организацията в Македония и на емиграцията. Това е вярно (с. 280), Влахов премълчава обаче, че и на мене бе възложено да изнеса един доклад за ролята на младежта в революционното движение, но в дните преди конференцията се реши докладите на Влахов и моя да не се изнасят, за да се съкрати времето на заседанията. Но това ще отбележа по-нататък, когато ще се спра върху провеждането на конференцията.

Пак по въпроса за подготовката на конференцията Влахов отбягнал да разкаже за един факт, свързан с тази подготовка, свързан и със самата конференция. Касае се за съществуването по това време на Временен секретариат на Македонската федеративна организация в Париж и ролята, която този секретариат игра по подготовката на конференцията.

Временният секретариат на Македонската федеративна организация бе образуван през 1925 г. в Париж от федератисти, емигрирали от България. В състава му влизаха: Васил Христов, по-късно зъболекар в София, Иван Грашев, юрист, служил в Държавните дългове, Димитър Христов, юрист, служил в Данъчното управление - и тримата починали в София преди няколко години, Васил Антонов, адвокат в Свиленград, живущ и сега в този град и Юрдан Анастасов, бивш софийски окръжен инспектор по труда.

При образуването на Временния секретариат ние излязохме с декларация-програма, печатана в Париж, в която изнесохме нашите разбирания по Македонския въпрос. Те бяха близки с тези на ВМРО (Об), изложени в Майския манифест от 1924 г. Същевременно поддържахме връзки с наши другари федератисти в България. И петимата членове на Временния секретариат се издържахме с физически труд. Васил Христов, Иван Грашев и аз работехме в обущарското ателие на американката Банделари. Аз работех заедно с жена ми. Димитър Христов работеше в една гладачница, а Васил Антонов се занимаваше с кисело мляко, което разнасяше по къщите с количка.

По това време в Париж ме намери Христо Янков, виден македонски деятел, бивш секретар на Народната федеративна партия (Българска секция) в Солун, близък другар на Димо Хаджидимов, член на ЦК на ВМРО (Об), избран във Виена през 1925 г. С Христо Янков се знаехме от София. Той ми съобщи, че е изпратен от ЦК на ВМРО (Об), намиращ се във Виена, със задача да ме покани да вляза в състава на този комитет. Отговорих му, че аз не съм сам, разкрих му за съществуването на Временния секретариат на Македонската федеративна организация и затова поставеният ми въпрос следва да бъде разрешен от другарите ми в секретариата. С Христо Янков и моите другари имахме няколко срещи, на които между другото бе поставен въпросът за обединението на двете орга-низации, което трябва да стане в един конгрес. Христо Янков остана изненадан, че в Париж открива, както той се изрази, „бойко ядро от млади хора“, с което ще може добре да се работи. Що се отнася до въпроса за обединението на двете организации, той обеща да го постави в ЦК на ВМРО (Об), когато се завърне във Виена и от там ще получим нужния отговор. След неговото заминаване Временният секретариат реши да изпрати в България Димитър Христов, който бе най-малко застрашен от терора на нашите противници, за да влезе във връзка с наши доверени другари федератисти, да ги осветли по срещите ни с Христо Янков и да иска тяхното мнение. Той остана на служба в Пловдив в Данъчното управление. След 9-ти септември 1944 г. стана активен член на БКП.

След като бяхме вече разменили няколко писма с ЦК на ВМРО (Об) през юни 1927 г. от него се получи писмо, с което бях канен да замина за Виена, за да се разберем. Във Виена, в дома на Димитър Влахов се срещнах с членовете на ЦК: Димитър Влахов, Христо Янков, Димитър Арнаудов, Владимир Поптомов, Ризо Ризов, Павел Шатев. Георги Занков не бе там. Той бил вече отстранен. В резултат на водените разговори постигна се споразумение, формулирано в протокол от 24 юни 1927 г. Ето съдържанието на този протокол:

„Днес, 24 юни 1927 г., в резултат на водените преговори и постигнатото съгласие между представителите на ВМРО (Об) и Македонската федеративна организация се състави и надлежно подписа и подпечата настоящият протокол на двете организации.

Представителите на двете организации като взеха предвид, че Македонската федеративна организация в миналото си по идеи, програма и дух е стояла твърде близко до днешните идеи и програма на ВМРО (Об) и че декларацията-програма на Македонската федеративна организация от декември 1925 г. в своите принципни положения се покрива напълно с тези на ВМРО (Об), намериха, че по-нататъшното отделно съществуване на двете организации е пакостно и осъдително от гледище на интересите на поробения ни народ и с нищо неоправдано фракционерство и затова решиха единодушно да извършат и провъзгласят обединението на двете организации.

Обединението на двете организации се слага на следната база:

1. Обединените организации възприемат устава, програмата, декларацията и резолюциите, направени през октомври 1925 г, от Учредителния конгрес на ВМРО (Об) и декларацията-програма на Македонската федеративна организация от декември 1925 г., като запазва името ВМРО (Об).

2. Централният комитет на Обединената организация, на основание на чл. 16 от устава ще впише изрично в отдела на правилника за избиране на ръководни лица в организационните тела следното положение, което ще има силата на уставно положение: Членовете на организацията, провинили се в убийства и издевателства над македонци, привърженици на идеята за Независима Македония и Балканска федерация, не могат да заемат отговорни места в ръководните тела.

3. Всички съществуващи поделения, групи и лица на двете организации се обединяват на местата си в общи такива на Обединената организация. Печатни издания и други имущества на двете организации преминават в собственост на Обединената организация.

4. В Централният комитет на Обединената организация влизат като основни членове четирима от досегашния състав на ВМРО (Об) и един от Македонската федеративна организация.

Настоящият протокол се състави в два еднообразни екземпляра и се подписа и подпечата от двете организации.

За ЦК на ВМРО (Об):

За Временен секретариат на МФО:

В. Христов, Ив. Грашев, Ю. Анастасов, В. Антонов.“

Този протокол (в проект) отнесох в Париж, подписа се от нас четиримата (Димитър Христов бе в България) и сложихме печата на нашата организация. Печатът имаше кръгла форма, с надпис наоколо „Ма-кедонска федеративна организация. Вр[еменен] секретариат“. В средата - „Македония на македонците“. С писмо от 27 юни 1927 г. два екземпляра от протокола изпратихме във Виена на ЦК на ВМРО (Об). Ето съдържанието на писмото:

„До ЦК на ВМРО (Об)

Виена

Приложени тук изпращаме Ви в два екземпляра за надлежно подписване обединителния протокол, след което молим един екземпляр от него да ни се повърне. При това дължим да Ви съобщим, че в изпълнение на т. 4 от протокола, за свой член в ЦК на Обединената организация, Македонската федеративна организация посочва другаря Юрдан Анастасов.

Прилагаме два екземпляра от протокола.

С другарски привет:

Врем[енен] секретариат на МФО

(следват подписите)“

Не помня дали от Виена ни се изпрати екземпляр от подписан протокол. Следващата 1928 г. заминах за Берлин, където беше се преместил ЦК на ВМРО (Об). В заседанията на ЦК участвувах като кооптиран член на същия ЦК.

До отиването ми в Берлин, в Париж, както вече споменах, работих с жена ми в обущарското ателие на Банделари, където стачкувахме на няколко пъти. Последната стачка бе за солидарност (искахме връщането на работа на един уволнен българин). Стачката трая три седмици, подкрепена от обущарския синдикат, чийто секретар бе Жибо. Не можахме повече да издържим. Уволниха ни всички стачници, освен един стачкоизменник и жена ми, понеже по време на стачката тя беше родилка в майчин дом. Аз почнах да работя пирография частно с един от уволнените стачници - Христо Йорданов, с когото живеехме в един хотел, а жена ми продължи работата си в обущарското ателие, което беше срещу нашето жилище, та можеше да взема работа в къщи. Хотелът, в който живеехме в една стая, не беше истински хотел - това бе старо двуетажно жилище, нечисто, в съседство до един склад на парцали, откъдето излизаха големи плъхове и често ги намирахме в стаята ни. С жена ми живеехме със страх да не би да намерим някога бебето с изядени от плъховете уши или нос, та аз все се мъчех да закърпвам вратата откъм дюшемето, където зееше процеп. Въпреки тежкия живот по изкарване прехраната на петчленното ми семейство, и мъчителните условия, в които бях поставен, аз намирах време да пиша статии по Македонския въпрос, които се поместваха в органа на ВМРО (Об) в. „Македонско дело“ с псевдоним Сидер или Мегленец. Няколко статии бях дал и с други псевдоними, но не си ги спомням. Статии пишех и във в. „Дефанс“, орган на Балканския комитет против белия терор на Балканите, възглавяван от Анри Барбюс. В Париж бяхме във връзка и с Никола Разлогов, тогава представител на ЦК на ВМРО (Об) за Франция, Белгия и Швейцария. С него ние федератистите работехме сред прогресивната емиграция в Париж, устройвахме събрания, участвувахме в протестни митинги против терора в България и на Балканите.

За Берлин заминах с жена ми и двете момчета, едното на седем години, другото на три. Дъщерята, която бе на девет години, бях настанил временно в католически пансион, където не се плащаше нищо. Прибрах я в Берлин, след като вече там се подредихме и я записах в гимназията „Карл Маркс“.

На първото заседание на ЦК на ВМРО (Об) присъствуваха Владимир Поптомов, Димитър Влахов, Димитър Арнаудов, Павел Шатев, Ризо Ризов, Христо Янков. Поптомов ме поздрави с добре дошъл, като подчерта, че моето влизане в ръководството на организацията не е един обикновен акт, а събитие в живота на ВМРО (Об), защото в нея се влива нова, млада сила, която ще допринесе за затвърдяване и засилване дейността на организацията. Това, разбира се, ме поласка, отговорих че аз и другарите ми федератисти ще дадем всички наши сили за успеха на делото, на което сме се посветили. Спомням си на едно от следващите заседания Павел Шатев поднесе заявление на Лазар Поповски, с което Поповски искаше да бъде приет за член във ВМРО (Об). Аз се противопоставих, като изтъкнах, че Поповски не е чист човек, живее в Париж със семейството си в луксозен хотел, разполага с много пари говори се, че е в услуга на чужди държави. Реши се да му се откаже приемането в нашата организация. На другия ден Павел Шатев съобщи това на Поповски в Париж, като му писал, че аз съм бил причината да не бъде приет. Това ми създаде доста неприятности. Поповски, вероятно за да си отмъсти, пуснал слуха между другарите ми федератисти, че аз съм уговарял с Йордан Бадев моето завръщане в България. Аз Бадев нито познавах, нито знаех къде е.

В друго заседание, пак през 1928 г., решихме да изпратим в България лице, което да се свърже с Перо Шанданов и го покани на среща в Париж, за да поговорим за едно евентуално сътрудничество с неговата група в борбата против Иван-Михайловата банда, която избиваше не само наши другари, но и привърженици на Шандановата група. По мое предложение спряхме се на Васил Антонов, член на Секретариата на Македонската федеративна организация в Париж. Обясних, че Антонов ще може да се свърже с Шанданов чрез Мишо Шкартов, а връзката с Мишо ще стане чрез Васил Сеизов, без Сеизов да знае, че ще се прави среща с Шанданов. Сеизов работеше в редакцията на в. „Зора“, даваше статии за положението в Югославия. Към нас левицата в македонското движение той хранеше симпатии и в частни разговори осъждаше убийствата, вършени от нашите противници. Обясних на другарите ми също, че с отиването си в България Антонов ще може да подготви и работата по избора и изпращането на делегат на Федеративната организация за проектираната Обща конференция. Антонов замина за София и изпълни много добре възложе-ната му задача. На нашата покана Шанданов отговорил утвърдително. Едновременно с това Антонов се свързал с Димитър Сматракалев, с когото ходили в Пловдив и там уредили съвещание с Димитър Христов, Иван Гавраилов, Борис Димков и други мои другари федератисти. Присъствувал и Никола Гърнев. На тази среща Антонов осветлил другарите за нашите работи в чужбина, съобщил им и за предстоящата Обща конференция на ВМРО (Об). След успешното изпълнение на задачата, Антонов се завърна в Берлин, където докладва за стореното и се прибра в Париж. В България Антонов минал без премеждия, но затова пък по пътя през Букурещ, на румънска територия имал големи неприятности. Принуден бил да си продаде куфара, за да плати една глоба, загдето минал от трета във втора класа на влака. В Берлин пристигна без стотинка, та аз трябваше да му платя файтона, с който дойде от гарата.

Така бе подготвена срещата с Шанданов, но затова Влахов нищо не пише. Скоро след като Антонов се завърна от България, получи се съобщение от Никола Разлогов, че Шанданов дошъл в Париж и поискал среща с членове на ЦК на ВМРО (Об). Както сам Влахов пише, реши се той и аз да заминем за Париж. Срещите с Шанданов бяха полезни. Той ни осветли за положението в България, за състоянието и поведението на Михайловата организация и за отношението й към двореца и военните, както и за поведението на организацията, представлявана от Шанданов. Шанданов ни уверяваше, че неговата организация се борела против двореца и правителството, в България и целяла да запази своята независимост. Основното негово искане беше: неговата организация да не я третираме като тази на Иван Михайлов. Ние с Влахов нямахме за задача да преговаряме, нито да сключваме споразумение. Казахме му, че нашите разговори ще докладваме в ЦК на ВМРО (Об). Като разказва за тези наши срещи, Влахов добавя, че аз съм имал отделна среща с Шанданов, като не пропуска да ме оклевети, че в тази среща „вероятно“ съм разговарял за „дружна акция против комунистите“ в ръководството на ВМРО (Об). Вярно е, че след общите ни разговори аз имах една отделна среща с Шанданов, която стана съвсем случай, но не беше търсена нито от мене, нито от него и за нея съобщих на Влахов за какво сме разговаряли. Ако аз бях заговорничил с Шанданов в тази среща, защо ще я съобщавам на Влахов? И ако Влахов сериозно е допуснал такова заговорничене, защо той не заговори за това при завръщането ни в Берлин или да беше го подсказал в Общата конференция, която се състоя след тази среща с Шанданов? По-късно Шанданов стоя дълго време в Берлин, среща се с нас и с Георги Димитров, пък минаха и години - ако през всички тези периоди от време Влахов беше забелязал отзвуци от такова заговорничене, защо не ги съобщава в мемоарите си, а сега, след близо 30 години говори за „вероятно“ да е имало заговорничене! (Мемоарите Влахов е писал през 1953 г. Починал е през 1954 г.)

 

ПО ПРОВЕЖДАНЕТО НА ОБЩАТА КОНФЕРЕНЦИЯ НА ВМРО (ОБ) (стр. 280, 282, 283)

Общата конференция на ВМРО (Об) се състоя през лятото на 1929 г. Влахов правилно предава, че на нея присъствуваха като делегати: от България - Борис Михов и Димитър Сматракалев. (За Сматракалев Влахов пише, че бил изключен за злоупотреба. Това за пръв път научавам от мемоарите му); от Вардарска Македония - Иван Василев (Иван Крекманов), сега живущ в София, който не бе от дейците във Вардарска Македония, но от Загреб поддържаше връзките с тия дейци; от Цариград - Атанас Хаджиниколов, като представител на емиграцията от този град; от Париж - Васил Христов (Циле), като представител на Македонската федеративна организация; Никола Разлогов, като представител на групата на ВМРО (Об) в Париж и членовете на ЦК на ВМРО (Об) Владимир Поптомов, Димитър Влахов, Христо Янков, Димитър Арнаудов, Ризо Ризов, Павел Шатев и аз. От Вардарска Македония, освен Иван Василев, други делегати не можаха да дойдат защото ръководителите на организацията там Панко Брашнаров, Тодор Зографски и др. вследствие на предателство бяха арестувани. От Егейска Македония се очакваше Неделко Попнеделков, известен деец в нашето движение, живущ в Солун, но той не успя да дойде.

Конференцията се председателствуваше от Димитър Сматракалев. В дните преди конференцията бяхме решили докладите на Влахов и моят доклад да се изоставят, да не се четат, за да се спести време. Влахов обаче не се подчини на това решение и излезе да чете докладите си. Неколцина делегати напуснахме заседателната зала, за да изразим нашия протест срещу тази постъпка на Влахов. Конференцията бе поздравена лично от Георги Димитров. В своето слово той изтъкна основните линии, от които трябва да се ръководи ВМРО (Об), като дебело подчерта, че нейният характер трябва да бъде националреволюционен, да обгръща всички честни дейци, произхождащи от различните идейни течения в Македонското освободително движение, да няма класов характер, да не се превърне в подделение на комунистическите партии. Ние безпартийните посрещнахме словото на Георги Димитров с възторг и дълго време след това разговаряхме по него. Думите на Георги Димитров аз често цитирах при спорове относно характера на ВМРО (Об).

При разискванията в конференцията идейни и политически разногласия не се появиха и нямаше място за такива, защото основният доклад на Владимир Поптомов съдържаше онези идейнополитически постановки, които бяха легнали в Майския манифест, добре познати на всички ни. Димитър Сматракалев обаче постави един въпрос на Влахов, който доста раздвижи делегатите, а Влахов се намери в небрано лозе. Сматракалев каза, че се говори какво Влахов не бил отчел една значителна сума от разходите по печатането в Париж на френски език книга „Изменниците на македонското дело“ и запита Влахов как стои този въпрос. Влахов загуби цвета на лицето си, почна да дава обяснения, които не бяха достатъчни, за да убедят делегатите, че сметката е чиста. Все пак работата се смутолеви и Влахов седна на мястото си с наведена глава.

Доста шумно бе обаче произвеждането на избора за членове на Централния комитет. По този въпрос Влахов се спира и то надълго (стр. 282, 283). Според него разногласия се били появили, когато Поптомов „действувайки по директивите на партията“, бил се опитал да отстрани Влахов от „директното участие в ръководството на организацията“ и „дори да превземе ръководенето на задграничната пропаганда“, която Влахов вършил от по-рано. За тази цел Поптомов бил подпомогнат от двама от „присъствуващите“ - Караджов, с псевдоним Рилски и Дино Кьосев, което не е вярно, защото тези двама другари не бяха делегати. Те присъствуваха като сътрудници на в. „Македонско дело“ и не взимаха никакво участие в работите на конференцията. По-нататък Влахов пише: „Освен Владимир Поптомов голям интерес за понижаването (смалуването) на моето участие в организационните работи имаха така наречените федератисти на Юрдан Анастасов, който сега е член на БКП.“ Такъв интерес имал и Павел Шатев, който успял да привлече на своя страна Атанас Хаджиниколов. По този начин всички, „едни открито, други прикрито, формираха един вид фронт, за да могат да го превземат, така да се каже, изцяло ръководството на организацията в свои ръце“. Между това, самият Поптомов не се решавал да излезе открито, също така не се решавали да сторят това и Юрдан Анастасов и неговите приятели, защото Влахов бил се ползувал с изключителна популярност сред македонските маси. Опитите на Поптомов не успели и поради това, че и самата БКП се плашела да не би с неговото отстраняване да се нанесе „тежък удар на нашата организация“. Що се отнася до „групата на така наречените федератисти с Юрдан Анастасов“ не се решавала да излезе открито срещу Влахов, защото тя се плашела, че ако Влахов не остане в ЦК, те ще бъдат „ликвидирани“, а техният представител Анастасов ще го изхвърлят от ЦК“. Само Шатев и Хаджиниколов се обявили открито против кандидатурата на Влахов, защото смятали, че с неговото отстраняване щели сме да бъдем принудени да привлечем Михаил Герджиков в ръководството на организацията. Но и те не успели в своите намерения. Какво е мислил Поптомов за кандидатурата на Влахов, ние федератистите не знаехме. Поптомов ни дума не бе продумал, за да ни влияе в една или друга смисъл, нито ние сме ходили при него да го питаме за неговото мнение по избора на кандидати. Изборът за членове на ЦК се проведе свободно, без никакво външно влияние или внушение от вътре. Ние федератистите обаче не криехме нашето отрицателно отношение към Влахов, Това наше лошо отношение се основаваше на миналото на Влахов, което ни бе добре известно. Считахме го за груб кариерист, непостоянен в неговите идейни и политически разбирания, знаехме за пакостите, които е нанасял в Солун в Народната федеративна партия (Българска секция) и мизериите, които правил на Яне Сандански по време на младотурския режим, знаехме, че за да стане депутат през 1912 г. в Турския парламент минал на страната на турската реакция, представлявана от партията „Итиляф“. Добре ни бе известно също така, че е служил вярно на Радославов като окръжен управител през време на Първата световна война, че по-късно се явява като доверено лице на Тодор Александров при водените преговори във Виена, а след подписването на Майския манифест избързва да го публикува, с което стана причина да се развържат ръцете на противниците ни да избият десетки серчани, комунисти, илинденци и федератисти. Всичко това, а и други сведения против Влахов бяха изнесени от Наум Терзиянов в едно негово дълго изложение, което той раздаде на делегатите на конференцията. (Терзиянов бе сътрудник на в. „Македонско дело“.) Въпреки това смятах, че след последните събития за Влахов вече няма друг път от този, по който вече е тръгнал. Може би щяхме да си помислим дали да гласуваме за него, ако срещу неговата кандидатура не беше поставена тази на Павел Шатев, когото ние всички обичахме, но той поддържаше връзки с лица, в които ние нямахме доверие.

На конференцията предложени бяха две листи. Аз бях посочен пръв в двете листи. В едната бяха Юрдан Анастасов, Владимир Поптомов и Димитър Влахов, а в другата - Юрдан Анастасов, Владимир Поптомов и Павел Шатев. Не помня коя листа колко гласа получи, но с мнозинство бяха избрани кандидатите от втората листа.

Тази е истината по подготовката и, провеждането на Общата конференция на ВМРО (Об).

Вярно е, че по решение на конференцията, след нейното закриване, Влахов замина за Франкфурт на Майн, за да вземе участие в конгреса на Антиимпериалистическата лига, но такива драматични разправии, за които пише Влахов, по въпроса кой да бъде делегат за общия конгрес не са ставали (стр. 282). Вярно е също така, че на конференцията на правниците в Берлин участвувахме: Петър Глигоров, като представител на Балканската комунистическа федерация, Влахов, като делегат на в. „Балканска федерация“ и аз като делегат на ВМРО (Об) (стр. 285, 286). Влахов обаче е пропускал да каже една подробност, която е в полза на неговото често твърдение, че бил пренебрегван от Георги Димитров. По въпроса кой да бъде делегат на ВМРО (Об) в конференцията на правниците говорихме в една среща с Георги Димитров, на която присъствувахме и тримата. Влахов пръв се обади и запита на два пъти кой да бъде делегат, Поптомов и аз мълчахме. Георги Димитров, сочейки мене с пръст, каза „Нека той да бъде“, без да спомене името ми. Влахов, някак в недоумение, запита: „Кой, Анастасов или аз?“ Георги Димитров отговори: „Добре е да бъде Анастасов.“ Поптомов каза: „Да, добре е.“ Влахов остана попарен. Все пак той дойде на конференцията като представител на в. „Балканска федерация“, но как е станало това не можах да разбера и не се интересувах. В мемоарите си Влахов не споменава за Селско-земеделския конгрес, състоял се пак в Берлин, за който от България бяха дошли Георги Драгнев и доктор Асен Панев. На този конгрес присъствуваше Георги Димитров. Делегат на ВМРО (Об) в конгреса бях само аз. Помня, че в едно от засе-данията в залата нахлуха цивилни и формени полицаи. Проверяваха паспортите ни. Всички бяхме станали на крака. Аз бях до Георги Димитров и Драгнев. Последният запита Димитров как е с документите и ако има нужда да му услужи. Димитров му отговори да бъде спокоен. Полицаите си излязоха без инцидент.

В мемоарите Влахов говори за представителството в Балканския комитет на националреволюционните движения (стр. 284, 285). Той твърди, че в този комитет Поптомов бил представител на ВМРО (Об), а Влахов, секретар на комитета и представител на „Балканска федерация“. Истината е тази, че ние и тримата от ЦК на ВМРО (Об) участвувахме в този комитет, а секретар бе Петър Глигоров. Разискванията се водеха на немски език. Когато участвуваше Георги Димитров, с него идваше и личният му секретар Краус, на когото Димитров диктуваше на немски свои бележки след приключване на заседанието.

На стр. 313 Влахов пише, че той поддържал връзките с Гео (Георги) Пирински в Америка. Тези връзки поддържах аз. По решение на ЦК на нашата организация на мене беше възложена задачата да завеждам организационната работа в чужбина, включително и тази в Америка. С Пирински поддържах редовна кореспонденция, в която той ни уведомяваше за образуването на наши групи и за създаването и дейността на Македонския народен съюз. Възможно е, след напускането ни на Берлин, Влахов и Рилски да са поддържали връзките с Георги Пирински.

 

ОПИТИ ДА СЕ ВЪЗСТАНОВЯТ ВРЪЗКИТЕ НИ С ВАРДАРСКА МАКЕДОНИЯ.

В своите мемоари Влахов не споменава нищо за усилията на ЦК на ВМРО (Об) веднага след Берлинската конференция да възстанови връзките с другарите от Скопие и подпомогне материално арестуваните членове на Областния комитет във Вардарска Македония. Доста време търсихме лице, което да замине за там, да предаде пари за организиране на съдебната защита на арестуваните другари и се подпомогнат семействата им. В затвора бяха: Тодор Зографски, Панко Брашнаров, Лазар Плавев, Коце Ванов и други 15 души. По мое предложение в Скопие изпратихме моя съгражданин Йордан Бухов, от Неготино, на работа тогава в Париж. Заподозрян от сръбската власт, Бухов се уплашил и се завърна без да свърши възложената му работа. При един разговор с Поптомов и Влахов у дома ми кого да изпратим, обади се жена ми и предложи тя да замине - тя познава Скопие, има там сестри и братя и близка е с жената на Тодор Зографски, Родна Чичовалиева. Мара, жена ми, замина с четиригодишния ни син Константин. Сумата, която трябваше да отнесе, зашихме в хастара на палтенцето на детето. (Това дете сега е професор по хирургическа стоматология и лицевочелюстна хирургия при ИСУЛ.) Дадохме й и шифър, за да го предаде на Родна. От Берлин жена ми замина за Париж. Уговорихме и как да иска разрешение от Югославската легация за влизане в Югославия. За да прикрие, че идва от Берлин в легацията тя казва, че работила в Париж с мъжа си, но се развела и че няма паспорт, понеже била в един паспорт с него. Мъжът й задържал паспорта и се запилял някъде с едното дете, а малкото оставил на нея. Цели две седмици в легацията са й отказвали да й дадат паспорт, но след дълги молби и след една дебела сръбска псувня от страна на чиновника, дали й паспорт, но само за заминаване. Своя паспорт жена ми предала на мой другар комунист - Даниел от Станке Димитров, за да се използува по партийна нелегална линия. (По-късно Даниел замина за Съветския съюз и вече не се върна от там.) Пристигнала привечер в Скопие, жена ми оставила куфара си на гарата и с детето отива направо в часовникарския дюкян на Зографски, където намира Родна да се разправя с клиенти. На въпроса на Родна къде се е загубила толкова години, жена ми отговорила, че била женена в Прилеп, идвала в Скопие понякога, но все се случвало да не може да я посети. След като клиентите се разотишли, жена ми дава знак на Родна да отидат в къщи у нея. В къщата на Зографски жена ми съобщава на Родна за мисията си и й предала парите и шифъра. Там нощува и на другия ден рано взема куфара си от гарата и с файтон отива при сестра си за един ден, след което заминава за Кавадарци при моите домашни. В Кавадарци тя остава няколко месеца на гости при родителите и братята ми. Пред властите жена ми съобщила, че е дошла по случай сватбата на малкия ми брат (тогава се случила сватбата) и че в Париж работи плетени обувки заедно с мъжа си, при когото ще трябва да се завърне. Заблудата, че тя идва от Париж, а не от Берлин, се поддържала не само от паспорта, но и от малкия Константин, който говореше само френски език. Български не знаеше, не знаеше и немски. В Берлин още не беше научил немски. И тук сръбският началник доста време отказвал на жена ми да й разреши да се завърне. Жена ми го заплашила, че ако не даде, исканото разрешение, ще се оплаче на Френското посолство, тъй като малкият е раждан в Париж и по право се счита френски гражданин. При заминаване, на граничния пункт Марибор жена ми била свалена от влака, без да й се обясни защо се прави това. По една случайност през нощта, когато пазачът бил задрямал, тя успява да вземе експреса с помощта на един добряк служител на гарата.

Може би не е излишно, ако поместя тук едно свидетелствуване на Тодор Зографски, което през миналата 1970 година бях му поискал във връзка с уреждането на трудовия стаж на жена ми като работничка в чужбина. Ето това свидетелствуване записано на македонски език от Тодор Зографски:

„През есента на 1929 г. другарката Мария Н. Анастасова дойде от Берлин в Скопие, натоварена от Централния комитет на Вътрешната македонска революционна организация (Обединена) да влезе във връзка с Областния комитет за Вардарска Македония на същата организация и донесе пари нужни за съдебната защита по процеса на арестуваните тогава членове на Областния комитет, които бяха освен мене, Панко Брашнаров, Коце Банков, Лазар Плавеев и други 15 души членове на организацията.

Другарката Мария Н. Анастасова по пристигането си в Скопие се свързала с моята съпруга Родна (починала през януари 1967 г.), с която била приятелка от детинството и й дала изпратените от ЦК сума пари, предназначени за адвокатската защита и подпомагане на семействата на задържаните, както и един шифър.

Както по-късно научихме, през време на няколкомесечното престояване в Македония другарката Мария Н. Анастасова е била под наблюдение на властта и едва успяла да се върне в Берлин.“

Още първата вечер след пристигането на жена ми в Берлин у дома дойдоха Поптомов, Влахов, Димитър Арнаудов, Ризо Ризов и Христо Янков, за да чуят новините от Македония, да научат и как е станало предаването на парите и шифъра. Този не без значение за работата на ВМРО (Об) факт Влахов не счел за нужно поне да го спомене в мемоарите си.

 

ЗА МОЕТО ОТИВАНЕ В БЪЛГАРИЯ.

През лятото на 1930 г., по решение на ЦК на нашата организация, аз дойдох от Берлин в България, за да уредя някои недоразумения, възникнали в ръководството на ВМРО (Об), да подпомогна неговата организационна работа и да говоря с Мишо Шкартов за привличането му в нашата организация. Във връзка с това ми идване Влахов разказва нещо като бабини деветини, на които ще се спра, след като разкажа какво съм направил в България.

След като се реши да замина за България, направих въпрос да бъда снабден с чужд паспорт, но понеже това не можа да стане, запитах Мишо Шкартов, с когото бях установил писмена връзка, дали бих могъл да вляза в България с моя паспорт. Отговорът на Мишо бе, че той има възможност да ме посрещне и изпроводи зад граница и да уреди формалностите с паспорта ми, без да бъда разкрит. Както бяхме се уговорили, Мишо ме посрещна на пристанището в Свищов. С него бе и Георги Попхристов, кукушанин, учител в Свищовската гимназия, мой идеен другар. На другия ден с Мишо заминахме с влака за София - той в едно купе, аз в друго. Слязохме на гара Подуяне, където ни чакаше Александър Толев, касапин, тиквешанин. Беше късна вечер, с файтон отидохме у Мишови. На квартира бях по ден-два, някъде по три дена при мои близки: у Мишови; у Васил Сеизов, журналист; у Лазар Мишев, чиновник по пристанищата, ръководител на Тиквешкия революционен район и войвода с Петър Юруков по време на Илинденското въстание; у Петър Станоев от Неготино, бакалин, брат на Александър Станоев, който бе кооптиран член на ЦК на ВМРО след провала на ЦК в Солун и другар на Яне Сандански. Бакалницата на Петър Станоев служеше за явка на Симеон Кавракиров. На квартира бях по ден-два и у Димитър Сматракалев, член на Областния комитет на ВМРО (Об), както и у Сия Ковачева, съпруга на Славчо Ковачев, идеологът на федеративното движение, убит през септември 1924 г. в един ден с Димо Хаджидимов. Една вечер посетих и д-р Христо Далкалъчев, бившия председател на Македонската федеративна организация.

По квартирите се местех нощно време. Бяха ми устроени няколко срещи и съвещания. У дома на Мишо се срещнах с десетина негови съмишленици, между които бяха Петър Карчев, журналист, Христо Ампов, който бе във връзка с нас под псевдоним Есмералда, Йосиф Кондов и други, за които не си спомням. Те се интересуваха за идейните позиции на ВМРО (Об), изтъкнаха опасността дали тя няма да се превърне в кому-нистически придатък към БКП и по този начин да бъдат отблъснати безпартийните, а някои направиха намек за Влахов в смисъл, че е компрометирана личност и неговият избор в ЦК бил неудачен. Моите от-говори и обяснения се въртяха главно в това, че вече има една прогресивна организация - тя е ВМРО (Об.) подкрепяна от всички прогресивни и комунистически партии на Балканите и в чужбина, че тя намира морална и материална подкрепа от СССР, че тя не е комунистическа, а националреволюционна и в нея има място за всички честни борци за свободата на Македония. За Влахов казах, че той е избран в Общата конференция и че с него работим добре. Повече за Влахов не стана дума. Срещата ни приключи с общи приказки и пожелания за сътрудничество, без конкретни заключения. През втората нощ у Мишови на уличната врата почна силно да се чука. Мишо не беше в къщи. Жена му Спасия се завайка изплашена, че заради мене може да изгори къщата й. Питах я няма ли място някъде да се укрия, ако наистина полицията мене търси. Посочи ми една вратичка, която водела в къщата на вуйчо й. Аз застанах на вратичка-та да чакам какво ще стане, а Спасия отиде да отвори уличната врата. Оказа се, че приятели на Мишо го търсили за някаква работа и се върнали.

Отделно с Мишо, насаме, на няколко пъти говорихме за неговото и на групата му привличане към ВМРО (Об). Казах, му, че това е желанието не само на ЦК на организацията ни, но и на самия Георги Димитров. Мълчаливец като винаги Мишо все мълчеше, само на края каза, че ако искаме да вършим сериозна работа, необходимо е да бъдат предоставени на него и на групата му достатъчно средства. Разбрахме се, че като се завърна в Берлин, ще докладвам за разговора ни и за решението ще го уведомя.

С членовете на Областния комитет на ВМРО (Об) устроихме няколко съвещания в дома на Димитър Сматракалев и в дома на Лазар Мишев. На всички тези съвещания участвуваха Симеон Кавракиров, Димитър Сматракалев, Борис Михов, и Иван Дивизиев, с когото тогава се запознах за пръв път. Дивизиев, тогава млад левент, строен като ластар, в униформа на школник, ми направи силно впечатление - от него се излъчваше енергия, преданост към делото, готовност и нетърпение да се хвърли в борбата. По-късно Дивизиев стана гимназиален учител, автор на няколко труда по Македонския въпрос, член е на БКП и е признат за активен борец против фашизма и капитализма. На някои заседания участвувал и Антон Югов, но аз не го познавах. Това той ми каза при един разговор с Георги Трайков, днешният председател на Президиума на Народното събрание. Чаках за доклад пред Министерския съвет (бях началник на Управление пенсии), когато Георги Трайков излезе за малко. С него си припомнихме за един конгрес на македонските братства, в София, когато той, като делегат на Варненското дружество, се изправи на трибуната и с пламенни слова се нахвърли срещу нашите идейни противници. Някои от противниците ни, запалени, тръгнаха към трибуната да свалят Трайков, но ние застанахме пред трибуната като стена, за да го защитим. При този именно разговор, напомнящ ни младежките години (това бе към 1921 или 1922 г.), от заседание на Министерския съвет излезе Антон Югов, който дойде при нас и Трайков рече да ни запознае. Югов каза, че ме познава добре – идвал при мене на съвещание със Симеон Кавракиров, когато съм дошъл в София нелегално като член на ЦК на ВМРО (Об).

За работата ми в тези съвещания в София Иван Дивизиев пише в едни свои сведения, от февруари 1964 г., които ще цитирам тук - те най-добре говорят с каква мисия съм идвал и какво съм правил в България. Ето тези сведения:

„Познавам др. Йордан Анастасов от лятото 1930 год. Тогава той идва нелегално от Берлин (Германия) като член на Централния комитет на ВМРО (Об) да окаже помощ на Областния комитет на същата организация в България, който се ръководеше от Симеон Кавракиров и на който и аз бях член. Зная, че от Свищовското пристанище до София беше придружаван от войводата Мишо Шкартов, който макар и да поддържаше някакви връзки с официалната Македонска организация, беше привлечен на наша страна и ни помагаше.

С др. Анастасов проведохме няколко заседания в дома на Димитър Сматракалев и на други места, в тези заседания той се запозна с нашите работи. От своя страна той ни информира за състоянието на организацията в странство и особено във Вардарска Македония. Даде ни указания за бъдещата ни работа в македонските братства, за отношенията ни към михайловисти, протогеровисти и за работата ни в тогавашния Петрички окръг. Другарят Анастасов настоя пред нас да залагаме постоянни усилия за създаване от ВМРО (Об) една масова организация, която да обхване в своите редове всички неопетнени борци, да обхване интелигенцията, трудещите се в Петричкия окръг и емиграцията от сръбска и гръцка Македония. В тази дейност той ни препоръча да се опираме на нашите прогресивни македонски кадри и на такива, които влизат в редовете на Българската комунистическа партия.

След известно престояване в България, др. Анастасов замина отново за Германия, където по това време беше седалището на ЦК на ВМРО (Об).“

След двуседмичното ми стоене в София, завърнах се в Берлин с влака през Цариград. Паспорта ми за излизане от България заверил човек на Мишо Шкартов чрез свой приятел в Дирекцията на полицията. Виза за Турция от Турската легация в София взе Христо Ампов, сега живущ в София, услужил му чиновник от легацията на име Байрам, родом от Солун, който по-късно разбрах, бил съмишленик на Македонската федеративна организация, към която имаше, освен българска, албанска и румънска секции, още и турска секция. Същият Байрам услужвал с получаването от чужбина на вестниците „Македонско дело“ и „Балканска федерация“. При пътуването ми до Свиленград ме придружаваше Мишо Шкартов. По пътя дадох му да укрие у себе си едно малко тефтерче, в което бях си нанасял някои бележки по моята работа в София, като го помолих да ми го предаде при тръгване на влака от Свиленград. При пристигането ни на гара Свиленград Мишо слезе от влака и вече не се върна, без дори да се сбогува. Помислих, че ще се върне, за да ми предаде тефтерчето при тръгване на влака. Първият звънец удари, а Мишо го нямаше. Погледнах през прозореца, нямаше го никъде. Почнах да се безпокоя. В момента, когато се даде сигнал за тръгване на влака, на страна от мене мина един висок мъж с железничарска униформа, който ми пусна нещо в джоба и веднага изчезна. Изненадата ми бе голяма, когато след тръгването на влака в джоба си намерих моето тефтерче.

В Цариград ме посрещна Васил Христов (Циле), който в Берлинската конференция бе определен за наш представител в този град. Там той следваше зъболекарство, живееше при своя брат Методи, гостилничар. Циле ме запозна с нашите работи в Цариград. На път за Берлин с влака, спрях за два дена в Букурещ, за да се видя с шурата на Петър Станоев, влах от Гевгели, който бе чиновник в Министерството на социалните грижи. Той обичаше българите, говореше отлично български, сестра му бе жена на Станоев. Чрез него се свързах с няколко души българи от Македония, млекари, хлебари. Запознах ги с нашето движение и взех някои адреси, за да им изпращам в. „Македонско дело“.

Веднага с пристигането ми в Берлин докладвах на другарите ми Поптомов и Влахов за стореното от мене в България. И двамата намериха, че съм свършил добра работа. Особено доволен остана Георги Димитров, на когото също докладвах. Той подробно ме разпита за състоянието на нашата организация и прояви особен интерес към групата на Мишо Шкартов.

Вместо да пише истината по отиването ми в България и за извършеното от мене там, което аз докладвах не само устно, но и писмено, Влахов разказва измислици. „Не само семейството на Юрдан Анастасов, пише той в мемоарите си (стр. 309), но и самият Юрдан Анастасов, а и това на Владимир Поптомов, макар да бяха и членове на ЦК (Об), против която главно водеше въоръжена борба, а и не преставаше със своите клевети фашистката терористическа организация на Иван Михайлов, посещаваха България и оставаха там с месеци, в съвсем легално положение, без да бъдат обезпокоявани нито от българската фашистка власт, нито от терористическата организация на Иван Михайлов. Семейството на Юрдан Анастасов остана 7-8 месеци в София необезпокоявано от никого, а жената на Поптомов също така отиде няколко месеца в София, а и в селото Белица, Пиринска Македония, от където беше тя, та дори там в България се роди тяхната дъщеря.“ „Юрдан Анастасов пише по-нататък Влахов, както по-късно се установи, със съдействието на някои лица, които имали близки връзки с българската полиция, можеше да прекара няколко дена в София и да си осигури служба при Стойчо Мушанов, който по това време, мисля беше министър в някое министерство по стопански проблеми. Затова по-късно, когато се върна в България със своето семейство, не само че не беше гонен от никого, но и веднага постъпи на работа в Дирекцията на труда. Всичкото това споменавам, за да се види какъв бил революционният морал на този човек, който сега с цяла уста (на сета уста) говори против Югославия и специално против НР Македония“ (стр. 309). На друго място, по повод на моето отиване в Москва (стр. 332) Влахов казва, че след завръщането ми от Москва съм замислил да се прибера в България, където, както по-късно се узнало, аз съм успял „като специалист по въпросите на труда“ да получа място в Дирекцията на труда в София. В това си на-мерение „изглежда“ съм успял при Стойчо Мушанов, който по това време ръководил министерството, към което принадлежала Дирекцията на труда.

От писаното по-горе се разбира (колкото и да е объркано), че аз съм ходил в България не един път, необезпокояван от никого. Веднъж съм ходил със семейството си, след това за „няколко дена“, за да си осигуря служба при Стойчо Мошанов, и най-после съм се върнал в България със семейството си и съм постъпил „веднага“ на работа в Дирекцията на труда. Истината е, че в България ходих само един път - през лятото на 1930 година, за което вече разказах по-горе. Второто отиване бе завръщането ми със семейството през май 1934 г. Тогава постъпих на служба в Дирекцията на труда. Наистина тогава не бях обезпокояван от никого, защото след 19 май 1934 г. михайловистката терористическа организация, беше вече ликвидирана, а полицията не ме търсеше, защото е била залисана с други грижи и защото не се явих при нея да правя декларация за дейността ми в чужбина, както били направили Занков, Шатев, д-р Филип Атанасов и др., даже при провала на ВМРО (Об) през есента на 1935 г., когато в пресата се съобщи, че бил разкрит ЦК на тази организация в състав Владимир Поптомов, Димитър Влахов, и Юрдан Анастасов, полицията ме потърси едва десетина дена след разпита на всички арестувани. Съобщил е за моето членство в ЦК на ВМРО (Об) последният от арестуваните при разпита му в Дирекцията на полицията. Когато запитах този другар в затвора защо е било нужно да ме издава, отговори ми, че той смятал какво при завръщането ми в България сигурно съм подал декларация и понеже съм бил вече на служба, полицията не ще се интересувала от мене. Фактът, че при провала на ВМРО (Об) бях арестуван, държан в затвора близо една година (1935-1936 г.) и съден като комунист и член на ЦК на ВМРО (Обединена) и прокурорът искаше да бъ-да осъден на 12 години и половина, този факт говори дали нямаше да бъда „обезпокояван“ при моето нелегално влизане в България (1930 г.) като член на ЦК, ако полицията и Михайловата банда бяха ме разкрили. Нещо повече. След като съдът издаде за мене оправдателна присъда по недоказаност, прокурорът каза, че ще да обжалва присъдата. Впрочем присъдата надали щеше да бъде оправдателна, ако в полицията и в съда се беше разкрило, че като член на ЦК на ВМРО (Об) съм влизал в България нелегално и съм се явявал пред Балканския секретариат при Коминтерна. (След 9 септември 1944 г. при една среща с този прокурор (Зехирев), на въпроса ми защо той поиска да обжалва оправдателната ми присъда, той отговори, че неговото убеждение било какво аз съм продължавал да бъда член на ЦК на ВМРО (Об) и ако аз и другите сме поддържали в съда, че отдавна съм напуснал организацията, то било за да ме запазят да продължа дейността след излизането от затвора.)

Не е вярно и твърдението на Влахов, че съм си осигурявал служба при Стойчо Мошанов и че „веднага“ със завръщането ми в София той ме е назначил в Дирекцията на труда. Със Стойчо Мошанов аз се познавах от периода 1921-1923 г., когато той бе член на Върховния съвет на труда, а аз, като софийски окръжен инспектор на труда, бях секретар на този съвет. (Членове на този съвет имаше и представители на работниците, каквито бяха Асен Бояджиев и Йордан Милев.) Мошанов ме познаваше и като автор на първия в България коментар на Закона за хигиената и безопасността на труда, който бях издал 1922 г. Но Мошанов не бе министър нито при влизането ми в България през 1930 г., когато аз нито съм го виждал, нито съм го търсил; не бе министър и при завръщането ми. Той бе директор на труда по време на режима на Кимон Георгиев. Когато се явих при него да търся служба, той не ме позна - бях много отслабнал и сигурно нещо позастарял. Когато му казах кой съм и той си припомни, прие ме любезно и обеща да ме представи за назначаване пред министър Коста Бояджиев. На Мошанов по телефона се обади Димитър Николов, моя бивш началник на Отделението на труда, който ме ценеше като добър работник и специалист по въпросите на труда и обществено осигуряване. Министър Бояджиев задържаше заповедта в продължение на три седмици - някой му е говорил, че в чужбина съм развивал комунистическа дейност. По-късно ми се каза, че това е свършил Лазар Поповски, близък на министър Бояджиев. Не е излишно да отбележа, че през тези три седмици до назначаването ми в Дирекцията на труда, аз работих плетени обувки при обущаря Цандо Димчев, мой съгражданин и роднина.

В това се състои моето завръщане в България и назначаването ми на служба в Дирекцията на труда.

Влахов пише и за жена ми, че е ходила в България да урежда моето завръщане в България. Вярно е, че жена ми идва един път в България и стоя известно време у дома на Мишо Шкартов, но не за да урежда мое завръщане (това са глупости), а по предписание на лекаря, да смени климата, понеже бе заболяла от нервно разстройство. Когато жена ми се завърна от България, разказа ни в присъствието на Влахов, Влахова и Поптомов, че при един разговор в дома на Мишо с кавадарчанката Зора Мишева, която величаела Менча Кърничева за „геройството“ й да убие Тодор Паница, жена ми отвърнала, че е подлост, а не геройство да убиеш зад гръб човек, който гледал убийцата като своя дъщеря и й дал подслон при семейството си. Няколко дена по-късно жена ми била предупредена от наш близък човек, че му е било съобщено да й каже да си затваря устата и че добре ще направи да напусне България, ако не иска да бъде задигната и ликвидирана. „Необезпокоявана нито от властта, нито от бандата на Иван Михайлов“ била и другарката на Владимир Поптомов Миланка, когато също идвала в България. Когато Миланка бе в България, тя бе натоварена с определена задача, а в София е имала няколко срещи с дошлия нелегално Георги Рилски. Защо Влахов пише измислици? За да пусне клеветата, че „семействата на двамата членове на ЦК на ВМРО (Об)“ могли свободно да ходят в България едва ли не, защото имали връзки с бандата на Иван Михайлов, а той, Влахов, срещал „пречки, мъчнотии и закани“ даже когато се решавал да пише писмо на своите близки в България! (стр. 309.)

 

ЗА СРЕЩАТА НИ В ЦАРИГРАД С МИХАИЛ ГЕРДЖИКОВ И МИШО ШКАРТОВ (стр. 310-312).

Не мина много време от завръщането ми от България в Берлин, взехме решение и тримата - Влахов, Поптомов и аз, да заминем за Цариград и там се срещнем с Мишо Шкартов и Михаил Герджиков, като направим опит да ги привлечем в ЦК на ВМРО (Об). В Цариград с нас беше личният секретар на Георги Димитров Краус, немски австриец, който имаше за задача да влезе във връзка с Тракийския комитет в Турция. В Цариград намерихме Мишо и Герджиков. На устроените с тях срещи присъствувахме освен ние тримата, още и Ризo Ризов и Димитър Арнаудов. Мишо бе до-шъл от България с негов човек, чието име не си спомням, но той не присъствуваше на заседанията. За тези срещи Влахов пише следното:

„От очакваните другари от България дойде само Мишо Шкартов, а Симеон Кавракиров не можел да дойде, не дойде и Гърнев. На срещата поканихме да участвува и Михаил Герджиков.

След първата среща ние устроихме още няколко срещи на разни места в Цариград и при тези срещи можеше да се констатира не само стремежа на Герджиков и Юрдан Анастасов да добият по-голямо участие в ръководството на организацията, но и да превземат ръководството на организацията в свои ръце. Ние, дошлите от Берлин членове на Задграничното представителство на ЦК не бяхме единни. Ние не искахме да предадем ръководството на организацията в ръцете на Герджиков и на един мизерник какъвто беше Юрдан Анастасов. Като казвам ние, мисля аз и Владимир Поптомов, макар че Поптомов от своя страна да се стремеше да намали моето влияние в ръководството на организацията, но, от друга страна, имайки ясни инструкции от Георги Димитров, той не искаше да предаде ръководството в ръцете на тия двамата, понеже и той сам знаеше, че те бяха противници на комунистическото движение. Мишо Шкартов зае неопределено положение. Той искаше да въвлече Герджиков в това ръководство, но искаше и Юрдан Анастасов да бъде в него. От друга страна пък той не искаше да ми се противопостави, не искаше аз да бъда сведен до някакво пето колело в това ръководство.

Ролята на Ризо Ризов, който имаше вяра в мене, и на Димитър Арнаудов, който гледаше да не изпусне положението, което имаше като човек, който, бил от активното ръководство на серчани, а и в случай даже той представляваше Серската група, беше речи си пасивна. Повечето време те мълчаха, не се изказваха. А самият Владимир Поптомов гледаше да се измъкне от положението, в което се заплете (заплетка) и под претекст, че срокът на неговия престой в Цариград изтича, той заяви, че следния ден трябва да отпътува. Той се намираше в положение на човек, който би искал и вълка да бъде сит и агнето да бъде цяло. С една реч, не искаше да настройва против себе си нито Герджиков нито Анастасов, а от друга страна се боеше лично за себе си да предаде ръководството на организацията в ръцете на тези хора, при което можеше да бъде сигурен, че Герджиков, който все още важеше за революционер от величина, и Юрдан Анастасов, ще издебнат момент да намерят някой стар, макар и фалирал революционер да го привлекат в ръководството на организацията и по този начин да сведат неговата роля в организацията на нула. Така, имайки предвид тези моменти, Поптомов напусна Цариград. Аз останах сам да се боря с двамата при пълно безучастие на Арнаудов и на Ризо Ризов и при пълното колебание на Мишо Шкартов.

След заминаването на Поптомов се устроиха още 2-3 срещи между нас, но не взехме никакво решение нито за нашата бъдеща работа, нито за бъдещето ръководство. Единственото решение, което взехме, беше Герджиков да участвува със своя авторитет в работата на Обединената организация и да получава материална подкрепа от нас. Аз упорствувах, че конференцията при този свой непълен състав, не може да се смята за законна конференция на Обединената организация и при това положение ще трябва да продължим да работим, въз основа на мандата, който имаме от общата конференция, състояла се през 1929 г. в Берлин, а в бъдеще, при по-благоприятни условия ще гледаме да бъде организирана една нова конференция, която биха били представени организациите в трите области на Македония, и от емиграцията.“

С това Влахов завършва приказките си за срещите ни в Цариград с Герджиков и Мишо Шкартов. В тях има много измислици. На мене ни на ум не ми е минавало да мисля за превземане на ръководството на ор-ганизацията, нито съм влизал в каквито и да било разговори с Герджиков или Мишо Шкартов да действуваме заедно за превземане на ръководството. С Мишо Шкартов аз бях достатъчно близък, за да разбера какви са му били намеренията или какво са мислили с Герджиков - нито дума не бе продумал той за някаква комбинации, за каквито Влахов говори. Мишо знаеше, че и той и Герджиков ще бъдат привлечени в ръководството на ВМРО (Об) и това бе достатъчно за него. Не е вярно също така, че Поптомов проявил страх да не би да предаде ръководството на организацията в ръцете на Герджиков и в мои ръце. Усилията на Поптомов и моите усилия бяха да привлечем Герджиков и Шкартов на база на програмата на нашата организация. Такова бе решението на трима ни преди да тръгнем от Берлин. При всички случаи в тези срещи Поптомов и аз действувахме в пълно съгласие. И никой от нас двамата не е показал каквото и да е намерение да отстранява Влахов от ръководството или да го понижава. Разсъжденията на Влахов, които прави във връзка с тези срещи, говорят че той живеел със съмнението да не би да бъде изхвърлен от ръководството. Впрочем това негово съмнение или по-скоро този негов страх проличава в цялото му изложение, в което говори за ВМРО (Об), като се почне от Берлинската конференция и се мине през по-нататъшната дейност на организацията. Не е вярно също така, че Поптомов напуснал самичък Цариград и че ние двамата с Влахов сме останали сами да продължаваме работата. Поптомов и аз напуснахме Цариград заедно и заминахме по море с един румънски параход. След нашето заминаване Влахов остана в Цариград, за да уреди среща на Краус с Тракийския комитет. С Герджиков и Шкартов той не е имало повече какво да прави, защото с тях всичко бе уредено в общите срещи. Решено, бе те двамата да бъдат кооптирани в ръководството на организацията и това стана.

 

ПО ОТИВАНЕТО МИ В МОСКВА.

Влахов пише, че по време на отсъствието на Георги Димитров, когато Георги Димитров бил на лечение в Москва, Комунистическият интернационал (КИ) поискал да извика в Москва Владимир Поптомов и Симеон Кавракиров да разговарят с тях. Влахов, намиращ се винаги под хипнозата, че с това се цели „да бъде намалена неговата роля“, се противопоставил. Предложил и той да отиде в Москва. Във връзка с това, когато Георги Димитров се бил завърнал в Берлин, Влахов и аз сме били ходили при Георги Димитров, за да изразим нашето недоволство от това решение на КИ (стр. 325, 326). Аз не зная, че КИ бил поискал Поптомов и Кавракиров да отидат в Москва - това сега научавам от мемоарите на Влахов. Може така да е било. Зная обаче, че с Влахов не съм се явявал при Георги Димитров за разговор по този въпрос. По много работи Влахов бърка в мемоарите си. Бърка и тука. На друго място Влахов пише, че от ЦК на МОПР се било получило писмо, в което се искало ЦК на ВМРО (Об) да изпрати делегат за конгреса на МОПР, който ще се състои в Москва (стр. 332). Георги Димитров намерил, че щяло да бъде от полза, ако аз замина за Москва да видя как там се изграждал социализма. По този начин с течение на времето може би щял съм да стана комунист. Истината е, че аз сам настоявах пред Георги Димитров да замина за Москва, за да се явя пред Балканския секретариат при КИ и там да се изясня по въпросите, които ме вълнуваха и по които имахме често спорове с Поптомов. Тези спорове бяха добре известни на Влахов, но по тях той никога не е имал отношение.

В Москва бях с Поптомов, без Влахов. За това отиване на Поптомов Влахов пише, че Поптомов заминал за СССР на лечение и той - Влахов поел секретарското място и редактирането на в. „Македонско дело“ (стр. 331, 333). Това бе вярно и то не че е ставало въпрос за доверие и недоверие, както Влахов твърди, а просто защото в Берлин остана само той.

Поптомов беше заминал преди мене да се лекува. Аз заминах по море през първата половина на ноември 1932 г. От България дойдоха трима делегати на конгреса на МОПР - една жена и двама мъже. Жената се казваше Веса Бенева от Шумен, словослагателка в София, съпруга на Вичо Бенев Командарев, сега живущ в София. От мъжете единият се казваше Мицо Джамбазов, книжар в София, другият Георги презимето му не си спомням, металоработник. В конгреса присъствуваха делегати от цял свят. Председателствуваше се от Стасова, тогава близка сътрудничка на Сталин. На конгреса аз държах реч на френски език в качеството си на делегат на ВМРО (Об). Говорих по Македонския въпрос, за положението в Македония, за борбата, която води населението там в единен фронт с всички поробени и потиснати народи на Балканите, за задачите и целите, които преследва нашето движение, за подкрепата, която имаме от страна на СССР. След като слязох от трибуната, при мене дойде да ме поздрави Георги Михайлов, бившият директор на Народната библиотека в София „Кирил и Методий“. (За същия Георги Михайлов Влахов споменава на стр. 325 че е бил сътрудник на в. „Балканска федерация“ заедно с Коларов и Исаков.)

Няколко дена след като конгресът на МОПР се закри, явих се пред Балканския секретариат при КИ. Бяха десетина души. От тях познавах само Васил Коларов. След съвещанието се запознах с Васил Хаджитанев и Ради Вуйович, сърбин. Там беше и Владимир Поптомов. След като ми се даде думата, аз надълго изложих моите разбирания по Македонския въпрос и по-специално по характера на ВМРО (Об). Изтъкнах, че тя е националреволюционна организация и само като се запази като такава ние можем да разчитаме на успех. Основавах се на устава и резолюциите на ВМРО (Об), цитирах и думите на Георги Димитров, които той каза в приветственото му слово на Берлинската конференция. Отбелязах някои факти, които говореха, че ако продължим да вървим по пътя, по който сме тръгнали, организацията ни може, да се превърне в комунистическа, което не е от полза за партиите и е вредно за движението, защото ще отблъснем онази безпартийна маса, която ние целим да привлечем в нашата борба. Изслушан бях внимателно. Зададоха ми се някои въпроси, на които отговорих. От страна на другарите от Секретариата никой не се изказа.

Не взе думата и Поптомов. След приключване на съвещанието, Byйович ме води в неговия кабинет. Тогава разбрах, че той бил секретар на Балканския секретариат. С него разговаряхме по Македонския въпрос, питаше ме за нашите отношения в ЦК на ВМРО (Об), спирахме се на характера на ВМРО (Об). Той ми каза, че в Секретариата са били доволни от моето изложение. В това време влезе нисък, набит човек, който носеше някакви преписки и се ръкува с мене. Когато излезе, Вуйович ми каза, че това бил Бела Кун. Вечерта бях поканен от Васил Коларов у дома му. Той ме разпитваше за нашите работи. (За това мое гостуване у него напомних му в София, в двореца „Враня“, където Политбюро на Партията, под председателството на Георги Димитров разглеждаше Законопроекта по общественото осигуряване и аз бях извикан да го докладвам. Поканен бях на вечеря, на която беше цялото Политбюро. Бях седнал до Коларов. Когато му заказах за явяването ми в Секретариата на КИ и за гостуването ми у него, той само се усмихна и рече: „Така беше“.)

В Москва останах около две седмици. През по-голямата част от времето в Москва ме придружаваше Васил Хаджитанев. В разговор с него в едно голямо московско кафене Хаджитанев ме запита, да ли се очертава македонска буржоазия отделна от българската. Останах учуден, защото такъв въпрос за пръв път ми се поставя. Отговорих му, че такова, разделение не се чувствува никъде, македонските българи - както буржоазия, така също и пролетариат, са българи. Повече по този въпрос не ме запита. От разговорите с Хаджитанев можах да разбера, че моето изложение пред Секретариата било добре посрещнато.

В Москва се видях с видния сръбски комунист Коста Новакович, с когото бях се запознал в Берлин, когато нелегално заминаваше за Москва и бях го поканил у дома на един обяд. Видях се с Христо Янков, бивш член на ЦК на ВМРО (Об), един прекрасен революционер, с когото бяхме стари приятели. Погълнат от мисълта да бъде полезен на македонското дело, Христо Янков изказа своята мъка, че стои настрана от него и че макар да не е с добро здравословно състояние (той беше пострадал при улична злополука), пак бил готов да заработи с всички сили. В Москва се видях на едно събрание и с Тина Киркова, която искаше да чуе нещо за свои близки и познати. Сам ме потърси и Ламбрев, мой състудент от Софийския университет, с когото приказвахме за работите в нашата организация, които, изглеждаше, той ги е познавал.

След завръщането ми в Берлин, още на другата вечер Влахов ме покани в къщи при него, за да му разкажа какво съм видял и какво съм направил в Москва. Разказах му всичко за конгреса на МОПР и за моята реч в конгреса, за явяването ми пред Балканския секретариат при КИ, за срещите, които имах с отделни лица. Вместо да спомене тези неща, които той намираше от значение за нашата организационна дейност, сега в мемоарите си ги прескача и пише, че като съм се върнал в Берлин, давал съм вид, че съм бил доволен от това, което съм видял в Москва, но от друга страна съм разказвал, че там „това нямало, онова нямало“ и че съм можел да дам „на едни, на други цигари и разни други работи“, които аз като делегат съм получил, а тия, на които съм раздавал тези работи, нямали възможност да си ги набавят (стр. 332). Вярно е, че аз бях дал цигарите на Коста Новакович, които ни бяха раздали в конгpeca, понеже аз не пушех. Подарих на едного и шубата, която бяха ми дали, защото нямах нужда от нея - беше много тежка, предназначена за северния руски климат. За тази шуба Мария, жената на Влахов, ми направи бележка защо е трябвало да я подарявам, могъл съм да я донеса в Берлин.

Влахов отбягва да спомене и за друг един факт, който засягаше лично него. Става дума за следното. Скоро след завръщането ми от Москва, при една среща с турчина, член на Балканския национален център за когото Влахов споменава на няколко места в мемоарите си, ми постави въпроса бих ли се съгласил Владимир Поптомов и аз да останем в ЦК на ВМРО (Об), а Влахов да бъде изтеглен в Москва и там да му се даде друга работа. Отговорих, че аз имам отрицателно отношение към Влахов, че се извърши грешка загдето го избраха за член на ЦК на ВМРО (Об) и съм напълно съгласен да отпадне от ръководството на организацията, но това да стане в един конгрес или конференция, където аз пръв и мотивирано ще искам отстраняването му от ръководството. Направим, ли това не по този ред, ще създадем лоша практика в по-нататъшния живот на нашата организация. С това нашият разговор с турчина завърши. Минахме на общи приказки. С него и други път съм се виждал, но по този въпрос не говорихме. На Влахов за това нищо не казах, за да не го оскърбя. Нищо не казах и на Поптомов. По-късно, когато вече бяхме в Париж, Влахов научи тази история.

 

ПО ОБЯСНЕНИЯТА НА ВЛАХОВ ЗАЩО Е БИВАЛ ПОДЦЕНЯВАН ВЪВ ВМРО (ОБ).

В своите мемоари Влахов на няколко места се оплаква, че бил подценяван, пренебрегван и че се е замислювало неговото отстраняване от ръководството на ВМРО (Об) (стр. 276, 324, 325). Обвинява за това Георги Димитров. Защо Георги Димитров е имал към Влахов не такова отношение, каквото се е желало от Влахов, аз не знам. Може би причината за това Влахов трябваше да потърси в себе си, в своето минало, когато е прескачал от една идейна позиция към друга с оглед на неговите лични интереси и главно в това, че долу в низините вече доста ясно заговорили, че неговото място не е във ВМРО (Об). За Влахов обаче причината е друга. Ето как той я обяснява в неговите мемоари: „Георги Димитров, пише Влахов, беше лично против мене заради това, защото аз като истински изразител на стремежите на македонския народ най-много се противопоставих на опитите на нашата организация да се превърне в организация, която би представлявала сбирщина от хора кариеристи, било недоволници от съществуващите режими на Балканите. Аз смятах, че нашата организация не трябва да служи като индиго за комунистическите партии на Балканите, а я замислювах като един вид Народен фронт; затова защото се противях организацията да играе по свирката на БКП или на която и да е друга КП, още повече, че БКП имаше ръководно място в Бал-канската комунистическа федерация и решаващо влияние в ръководството на КИ.“ (стр. 325)

Подобни изказвания, каквито си приписва, Влахов никъде, абсолютно никъде не е правил. По характера на ВМРО (Oб) и по някои дела в практическата работа, които можаха да дадат партиен колорит на орга-низацията се изказвах аз в заседание на ЦК на организацията, давал съм и писмени изложения-доклади, в които съм посочвал факти за допуснати нередности и грешки, водили сме спорове по тях. Влахов обаче винаги е мълчал. Понякога е вземал моята страна, но само когато сме бивали двамина, на четири очи и то с недомлъвки.

В недоволството си от Георги Димитров Влахов отива по-далече и много далече. Той пише, че Георги Димитров гледал на нас „като някое спомагателно тяло, в което могат да се намират лица с най-разнообразно минало, а и такива, които ще вършат работа, която ще компрометира самата организация“ и че Георги Димитров не се интересувал „за чистотата на самата наша организация“ (стр. 276). Това Влахово твърдение е не само невярно. То не може да се окачестви другояче освен като една долна клевета и като кощунство с паметта на великия Георги Димитров. По нашия въпрос Георги Димитров имаше ясно определено становище из-разено от него не само в Берлинската конференция, но и при всички случаи в живота на нашата организация, когато са се повдигали въпроси по нейния характер. За Георги Димитров ВМРО (Об) трябваше да бъде истинска народна организация, с широко отворена врата за всички честни патриоти, безразлично към кое идейно течение в миналото са принадлежали. Що се отнася до комунистическите партии на Балканите, нашата организация бе в отношение на единен фронт с тях. А самият Георги Димитров към всички нас се е държал като другар, съветник и учител. По много въпроси сме се отнасяли към него, но не за да даде нареждане, а да чуем неговия съвет. Сам Влахов в мемоарите си на няколко места потвърждава това. Така например, при изключването на Георги Занков от ЦК на ВМРО (Об) Георги Димитров намирал, че неправилно се е постъпило и въпреки това негово мнение, изключването на Занков останало в сила (стр. 276).

Впрочем, в архивите на Българската Комунистическа партия и на Балканската комунистическа федерация все ще има запазени материали, по които ще могат да се проверят неистините на Димитър Влахов, разказвани в неговите мемоари и истинността на моите твърдения, които съм изложил в настоящите ми критически бележки.

 

ОТНОШЕНИЕТО НА ДИМИТЪР ВЛАХОВ КЪМ МЕНЕ

В продължение близо на шест години в дейността ни във ВМРО (Об) с Влахов не сме имали никога разправии и то по простата причина, че той никога не е имал свое мнение, когато се е разисквало по организационни или идейни въпроси. Лично аз към него съм се отнасял с нужното уважение като към по-стар човек. Семействата ни бяха близки - ние сме ходили често у тях, идвали са и те у нас. А след завръщането му от Съветския съюз с него сме се виждали няколко пъти в Скопие и София, разговаряли сме приятелски, откровено сме разменяли мисли по Македонския въпрос. Изненадата ми бе голяма, когато прочетох мемоарите му, в които положил доста старание да ме черни и да ме кичи с цветисти епитети. Нарича ме „безпримерен велзевул“, „интригант“, „мизерник“ (стр. 386, 311, 324), а не изнася каквито и да било факти, от които да е видно, че съм проявявал велзевулщина, че съм интригувал или вършил мизерии към някого. Едничката ми вина, която може да се догади от мемоарите му, е че Георги Димитров изтъквал мене напред, вместо Влахов, и незаслужено ме е издигал „едва ли не за знаменосец на нашето националосвободително движение“. (стр. 324) Но на такива размисли Влахов никога не е давал израз нито от близо, нито от далече. Таил ги е значи дълбоко у себе си, за да ги изплюе сега, именно „сега“, когато аз съм „говорил на сета уста“ (c цяла уста) „против Югославия и специално против HP Македония“ (стр. 309). Вярно е, че от време на време давам по някоя статия в периодичния печат, но не „против Югославия и по-специално против НР Македония“ - такива статии нямам писани. Писал съм и пиша за нашето Възраждане и революционно минало, в което се е проявявал българският дух. Ако това не се е харесало на Димитър Влахов, трябвало е да се сърди не на мене, а на историята, която той претендираше, че добре познава.

София, 31 март 1971 г.

Публ. в Юрдан Анастасов, Критични бележки за книгата: „Мемоари на Димитър Влахов“, издадена в Скопие, 1970 г. , стр. 370, София, 1971, 53 с.