ОТЧЕТЪТ НА ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР ЦАНКОВ ЗА ГОДИШНИНАТА ОТ СЪЗДАВАНЕТО И УПРАВЛЕНИЕТО НА ДЕМОКРАТИЧЕСКИЯ СГОВОР

С нетърпение очаквахме в продължение на десетилетия да се появят спомените на проф. Александър Цанков, който беше намерил убежище в далечна Аржентина. Отделни бройки от тях, доколкото бяха успели да преминат през „желязната завеса“ се намираха в специалните фондове на националната библиотека. Още по време на следването си в Софийския университет бях чел някои статии на проф. Ал. Цанков по политическа икономия, областта в която той има най-сериозни научни постижения. През 70-те и 80-те години на миналия век имах възможност да прочета малки откъси от спомените му, публикувани в излизащото в Женева списание „Демократически сговор“. 

Днес вече разполагаме с два великолепни тома, издадени в България – „България в бурно време“, 333 с. и „Моето време. Мемоари“, 661 с. В тях професорът-превратаджия прави сериозна, макар и изключително субективна самооценка на своята дейност и идеи, както и на цялостния политически живот в страната. Но с особена стойност са страниците, посветени на създаването на Демократическия сговор, на Деветоюнския преврат и на управлението на страната от неговото правителство до 1926 г., когато идва на власт второто сговористко правителство, начело с отцепилия се от Сговора Андрей Ляпчев. За тези събития до тогава можеше да прочетем главно в спомените и книгите на временния съмишленик на професора Димо Казасов, както и в политически ангажираната публицистика на едновременшните комунистически водачи, подстрекатели на Септемврийското въстание от 1923 г.

Сега ще имате възможност да се запознаете с текста на една брошура, в която е отпечатана речта на министър-председателя Ал. Цанков пред конгреса на Демократическия сговор на 5 октомври 1924 г. Тук той се спира най-подробно върху коалиционната политика на Сговора, който прави сериозен опит да изведе страната от вътрешната и външната криза, в която изпада България по време на управлението на Александър Стамболийски. По бушуващата в страната ни гражданска война професорът-превратаджия е много пестелив в речта си, използвайки често пъти само общи приказки или политически щампи, характерни за онова бурно време.

Проф. Ал. Цанков прави сериозен анализ и на дейността на Комунистическата партия, получаваща силна подкрепа и насърчение от Съветска Русия и Коминтерна. За него най-сериозната опасност за страната и народа е именно комунистическото движение, а не толкова свалената от власт БЗНС. Но пред професора-министър-председател до момента е минало само едно препятствие по пътя на демокрацията – Септемврийското въстание от 1923 г. Предстои още по-сериозното препятствие – атентата в Софийския храм „Света Неделя“ през 1925 г., с който той отново ще успее да се справи, макар и заплащайки още по-висока цена.

Наблюдателният читател ще забележи и редица неточности в неговото слово, което той оправдава с това, че той все още е млад политик. Сигурен съм, че ще ви се набие веднага в очите това, че той поставя на едно ниво, като консерватори Петко Каравелов и д-р Константин Стоилов. В интерес на истината трябва да се отбележи, че по-голямата част от политическата кариера на Петко Каравелов е като създател и активен член на Либералната партия, а след нейното разцепление той слага основите на Демократическата партия. За един продължителен период, от своя страна, д-р Константин Стоилов е сред ръководителите на Консервативната партия, а на по-късен етап той е основател на Народната партия.

Независимо от някои още дребни неточности тази недостъпна до скоро реч на проф. Ал. Цанков не само представлява интерес за нас, почти век след събитията, за които става дума, но и като сериозен исторически извор, тъй като през отминалите години поради редица идеологически причини и забрани ситото на политическата цензура не пропускаше подобна литература.

Цочо В. Билярски

 

* * *

РЕЧ НА МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛЯ АЛЕКСАНДЪР Ц. ЦАНКОВ ПРОИЗНЕСЕНА В КОНГРЕСА НА ДЕМОКРАТИЧЕСКИЯ СГОВОР НА 5.Х.1924 ГОД.

 

Министър-председателя А. Ц. Цанков: (посрещнат с „ура“ и ръкопляскания)

Г.г. делегати, наши приятели и приятели на Демократическия сговор! Датата 10 август 1923 г. ще бъде в политическата история на България една бележита дата, затова защото на този ден в късен нощен час си подадоха братски ръка всички, които желаеха да видят България спасена от угрозите, които я застрашаваха. („Вярно!“ Ръкопляскания.) На тая дата се създаде, или по-право казано, се оформи окончателно идеята за сближаването и обединението на партиите на реда, на силите на правовия ред и законността, на елементите, които искаха да видят България здрава, неразяждана вече и повече от междуособни политически борби.

 

СЪЗДАВАНЕТО НА ДЕМОКРАТИЧ[ЕСКИЯ] СГОВОР

Демократическият сговор има своя история. Той не е един случаен продукт на нашия политически живот: той е един логически резултат на нашите политически борби. Демократическият сговор е предшествуван или, ако мога така да кажа, първата фаза в развитието на идеята за Сговора беше формирането на блока между някогашнитe три партии - Демократическа, Обединена и Радикална. Блокът имаше за цел да създаде една коалиция, която да се срещупостави на тогавашния режим и да поеме управлението на страната в свои ръце. Уви! Противникът беше не само силен, но той не призна и наруши всякакви форми на легална политическа борба; той се опита да унищожи блока още в неговия зародиш. Той унищожи блока, но той не унищожи идеята за сплотяване на здравитe народни сили. Идеята, която блокът понесе със себе си, не загина на 17 септември, тя не замря, тя остана да живee в нас, но ние всички съзнахме и видяхме, че трябва да отидем по-нанататък, че едно просто или обикновено блокиране на партиитe на реда е недостатъчно, че трябва да се създаде нещо повече, нещо по-трайно, нещо по-голямо и, следователно, по-силно, отколкото блокът - това беше създаването на една единна голяма политическа партия, каквато наистина на 10 август биде създадена.

Борби, много перипетии, много препирни, теоретически и практически диспути, се водиха за създаването на Демократическия сговор. Някои даже още в началото се съмняваха, че той ще бъде жизнеспособен. Но не, още на 10 август, когато през нощта представителитe на бившитe три партии, заедно с групата от Народния сговор, си подадоха ръка и подписаха знаменития тогава протокол, който ние можем да наречем Магна харта на Демократическия сговор, още тогава бидоха преодолени всички спънки и осуетени всички надежди, че партиите на реда ще се разложат и ще се унищожат. Всичкото това изчезна. Напротив, възтържествува идеята за сговор и тя израсна като голяма сила, на която вие днес сте представители тук.

Борбите, които партиите на реда водеха, бяха съпроводени с големи жертви - жертви морални, жертви материални, жертви човечески дори. На политическото полесражение ние дадохме много скъпи жертви на идеята за сговор, на гражданско примирение и народно сплотяване. Загина Такев, загина Греков, скъсени бидоха дните на Теодор Теодорова - всички те са борци за правата на българския народ, за българската демокрация. („Вярно!“ Ръкопляскане.) И в този момент, в моето въображение изпъкват големите фигури на тези добри българи. Пред тяхната памет аз се покланям - нека всички се поклоним. (Всички делегати стават на крака и казват: „Бог да ги прости!“)

Да разправям повече историята на Демократическия сговор не смятам за нужно. Българският историк един ден ще каже своята тежка дума за похвала или за укор на тези, които работиха и създадоха тази нова, голяма политическа сила. Те ще ни похвалят, ако ние оправдаем народните надежди, те ще ни укорят, ако ние не ги оправдаем и ако ние не дадем упората - упората, която дири в нас България и българският народ.

 

ЗАЩО Е НЕОБХОДИМ СГОВОРА?

Защо е, необходим ли бе Демократическият сговор? Непременно ли той трябваше да се създаде? Не можахме ли ние по други пътища, по други начини, по-безболезнени, да създадем Демократическия сговор? Какво собствено ние друго бихме могли да създадем, освен една единна нова политическата партия? Демократическият сговор е, беше и ще бъде една обществена необходимост. Той беше такава още през времето на миналия режим, той беше такава и след 9 юни, той е днес такава, той ще бъде и утре такава - и утре той е една обществена необходимост.

Кои причини наложиха неминуемото сливане на разпокъсаните до 10 август политически партии? Противникът беше голям. Вие ще си спомните за оная дружбашко-комунистическа вълна, която заливаше ежедневно нашата родина и я застрашаваше да я удави така, като една природна стихия може да удави една страна, да я удави в реакция, в мизерия, в безправие. Затова Демократическият сговор беше необходим да излезе с една мощна сила срещу тази страшна стихия, която застрашаваше България. Демократическият сговор беше необходим, защото в нашата страна след войната се създаде една противодържавна или противообществена агитация, целяща разлагането и, следователно, унищожаването на България като държава, като обществен строй. Демократическият сговор беше една обществена необходимост, защото след войната, както след всяко голямо сражение, било то на бойното поле или в социалните борби, трябваше да се прегрупират и преустроят силите. Демократическият сговор беше и една обществена необходимост, защото новото време налага нови нужди и иска нови и пресни сили; защото войната беше заприщила пътя на прогреса, на развитието на нашите политически партии; трябваше да се отпуши онова, което напираше в нашия политически живот и което диреше простори за работа и за развитие на нова подраствающа България.

При все това, при все че ние сме дълбоко убедени, че Демократическият сговор е една обществена необходимост, нам, от нашите вчерашни другари, днес вече противници, ни се оспорва правото да съществуваме. Ние сме осъждани, че създадохме една нова партия, като разнебитихме старите политически партии, че ние тях ги унищожихме – изпитаните водачи на българския народ – и ги изместихме. Ние не унищожихме стари партии. Ние сгрупирахме и преустроихме това, което получихме в наследство. Ние не изместихме стари водачи. Напротив, ние прибрахме и повикахме старите водачи на българския народ да се наредят рамо до рамо с младите, с тези, които идват след тях и които ще ги заместят, за да възприемат и продължат тяхното дело. („Браво!“ Ръкопляскания). Партии не унищожаваме, но партия нова създадохме. Демократическият сговор е нова партия, която взе здравото, подбра годното от старото и го впрегна на работа.

Ако не беше създаден Демократическия сговор, можеше ли да се поеме и продължи, и не само продължи, но да се закрепи делото на 9 юни? Каква съдба очакваше България, ако в тия сюблимни моменти, когато българската армия и българската интелигенция смъкнаха един позорен режим, ако България нямаше на кого да се опре ? Но нам ще се каже: България щеше да се опре на старите политически партии. Във времена критически, времена тежки, всички добри българи ще си подадат ръка и ще служат вярно и достойно на отечеството. Ние в това не се съмнявахме, те всичките достойно и вярно ще служат на отечеството. Но политическата история не само у нас, навсякъде, показва и доказва, че политическите коалиции са малотрайни – те не траят освен няколко месеца – а бедите, които България изпитва, нейното тежко положение не е от вчера, то не се свършва, то продължава и утре, и може-би само един Господ знае, кога ще свърши. Защото не зависи само от нас, от условията в нас, но зависи и от условията в света. И затова трябваше да се създаде не една временна комбинация, а една дълготрайна, солидна, в идеално отношение единна политическа групировка. Затова се създаде Демократическия сговор. Затова блокът или старите партии във форма на коалиции не можаха да се явят на политическата сцена отново. Те щяха да се явят, те можаха да се явят, но те щяха да изгорят като метеор и с тях заедно щеше да изгори и България. („Вярно!“ Ръкопляскания.).

Може да се каже, че не бе необходимо да се поеме новата власт от една коалиция, че една хомогенна партия можеше да поеме сама делото от 9 юни. Да. Това може да се твърди. Но може да се твърди от ония, които преувеличават своитe сили. Българските политически партии – не го казвам за укор това – след войната бяха изхабени, бяха омаломощени така, както беше изхабен и омаломощен поради нещастията целият български народ, и нямаше нещо по-пагубно, по-рисковано, властта след 9 юни да се поеме от една хомогенна партия, която само след няколко месеца щеше да срещне опозиционната борба – за нещастие такива са нашите нрави – на всички останали партии и България щеше да се намери пак в едно тежко положение, пак в безпътица, пак без водачи, пак раздробена между 10–12 политически групи, изнемогващи в една междупартизанска вражда. И какъв би бил резултатът на всичко това? Призракът на Стамболийски щеше да се яви наново на политическата сцена – ако не неговия, то тоя на Коларов или на Георги Димитров. Явят ли се те, тогава можем да кажем: свършено ще бъде с България; това са тия, които искаха да я болшевизират и следователно да я уничтожат. Аз не преувеличавам опасностите както често пъти са ме обвинявали. Аз ги соча такива, каквито ги виждам. Аз ги виждам: те бяха много големи. Затова заедно с всичкитe другари от 9 юни взех най-енергично участие за формирането на Демократическия сговор; взех участие не да си формирам партия, а да формираме една сила със задружни усилия, която да поеме съдбинитe на измъчена майка България. („Браво!“ Ръкопляскания.). Никой от нас и по професия, и по манталитет, не е аспирирал и не е лелеял в себе си идеята или амбицията да унищожи другите и да си създаде своя партия, за да бъде той. Всички наши борби, всички наши усилия – за това не само Бог нека ми бъде свидетел, но нека бъдат свидетели и всички тия, които бяха на 10 август, нека те го кажат – всичкитe наши усилия бяха да сплотим и привлечем под новото знаме на партията Демократически сговор всички честни и добри българи. („Вярно!“ Ръкопляскания.). Ние избрахме този път – пътя на сливането и на създаването на една нова политическа партия и мислехме, че той беше единствено възможният, единствено целесъобразният за интереситe и идеалитe на българския народ, който искаше най-после да види един граждански мир, примирение между гражданството тогава, когато България е застрашена в своето право да съществува.

 

ЦЕЛИТЕ И ЗАДАЧИТЕ НА СГОВОРА.

Какви цели и какви задачи си постави Демократическият сговор и правителството, което излезе из неговата среда?

Нашата цел бе, както казах, да обединим народните сили, да примирим гражданството, да създадем в него сговор, което значи примирение, разбиране, братски чувства един към друг. Нашата задача – на Демократическия сговор – бе да създаде здрава държавна власт, която да тури ред и спокойствие в хаоса, който царуваше преди 9 юни; здрава държавна власт, която да гарантирва гражданството от всякакви произволи, но и да го застави да зачита законите и правовия ред на страната. (Ръкопляскания).

Нашата задача бе да омиротворим и усмирим развълнувана и разбунтувана България. След 9 юни ние преживяхме една гражданска война, каквато България не е преживявала друг път. Сравнете в историята и вие ще видите, че такава гражданска война, каквато ние преживяхме през септември 1923 г., България не е преживявала. Борби между велможи, между фаворити на старите български крале е имало, но гражданска война, граждански бунтове в такива размери от Черно море до Видин, от изток до запад, от Дунав до Пирин, такива бунтове, които огъваха държавата и които люлеяха българския народ и „го угрозяваха да го хвърлят в една анархия на самоизтребление, – такава гражданска война България не е виждала. И нашата задача бе да смажем тази гражданска война. Ние я смазахме. (Ръкопляскания.) Аз употребявам пресилени изрази. И веднага в тоя момент в моето въображение изпъкват многобройните гробници, в които се погребаха наши братя, наши българи. Проля се братска кръв, но за това нито правителството, нито Демократическият сговор беше виновен. Ние предупреждавахме, ние молехме с унижение дори, да не се посяга върху държавата и предупреждавахме: който посяга върху нея, ръката му ще бъде счупена, главата му откъсната. („Браво!“ Ръкопляскания.) Уви! Не бяхме чути. Останалото се знае.

Ние искахме да омиротворим тая страна, да я успокоим. 45 години, може да се каже, непрекъснато водехме една страшна междупартийна или по-право междупартизанска борба. Народът беше разпокъсан в многобройни партии, които се бореха една срещу друга и които в своите борби отиваха до страшни озлобления, озлобяващи гражданството един срещу други. Ние искахме да помирим гражданството. Ние бяхме чужди на съсловните и класови различия и вражди, които дружбаши и комунисти в последните години на българската политическа история култивираха, за да доразложат, да доразделят и за да доотровят българския народ. Ние поставихме сговор, ние поставихме, мир, братство между класите, между съсловията, и между граждани и между селяни, между всички, които живеят в хубавата българска земя.

Нашата задача беше да се справим и да сразим дружбашко-комунистическия революционен фронт. Ние го сразихме и сега се водят – ако мога да употребя този военен термин – ариергардни сражения още с единофронтовците.

Силна държавна власт – нека се запомни това – е първата и най-главна задача на Демократическия сговор. Силна държавна власт, силна държава, която ще преживее всичките изпитания, на които е подложен целият свят. И всякъде, не само у нас, всякъде стремлението е: силна държава, силна държавна власт. Това е и наш девиз: силна българска държава, силна държавна власт – силна, но законна, не власт на беззаконието, на тиранията, а власт на закона, на правовия ред. (Ръкопляскания.)

Държавата е една необходимост. Няма народ, който може да съществува без държава. Ние можем да спорим върху формите на държавата, върху нейните устои, да бъдат те демократически, републикански, монархически и пр., и пр,. но ние не спорим върху това, че всеки народ трябва да има своя държава. Само анархистите са против всяка държава и против всяка власт – те са крайни индивидуалисти, те са довели принципите на демократизма до абсурд. Държавата е необходима, за да поддържа реда и законността в едно общество. Нито едно общество, нито един народ не може без държава. Народ, който изгуби своята държава, той загива, той ще загине. Но всеки народ се бори до последно издихание, за да има своя държава. Българският народ е дал многобройни доказателства и е водил героични борби, за да създаде своя държава. Тая държава, създадена с кръвта и костите на хиляди и хиляди български синове не може да бъде жертвувана пред Москва или пред когото и да бъде. („Браво!“ Ръкопляскания.)

Държава се създава за ред и законност в едно общество. Руският философ и общественик Владимир Соловьов беше казал един път: „Държавата не е създадена и не се създава, за да обърне живота в рай, но за да попречи, животът да не се обърне в ад“ – това значи държавата се създава, за да има ред, законност, всеки да знае правата си и задълженията си и да върви по пътя  на прогреса. Това е задачата на държавата. В държавата се дава възможност на народа във всичките му негови проявления да развие своите творчески сили – и стопански, и културни. Това е предназначението на държавата. В държавата съществува и живее един народ и затова ние казваме: ще създадем и ще запазим силна държава, силна държавна власт. (Ръкопляскания.)

Но тъкмо защото се борим, защото нашите усилия са насочени да закрепим българската държава и я запазим от разрушение, да засилим нейната власт, затова вие ще чуете и сте чували разни обвинения, които се правят към днешното правителство и, следователно, и към Демократическия сговор.

 

НИКАКЪВ ФАШИЗЪМ, НО ДЕМОКРАЦИЯ.

Преди всичко ние сме изкуствено преувеличавали опасностите, които България преживява. Демократическият сговор не е нищо друго, освен едно правителство на фашисти или, както казват московците, на белогвардейци. Изкуствено преувеличение на опасностите! Кой разумен човек ще иска да си играе с огъня и да създава опасности, когато те не съществуват? Кой ще ги преувеличава, кой ще ги надцени и за какво: да си създава работа и да се лее братска кръв ли, да преследваме гражданството ли? Не, преувеличения няма. Наистина, опасността днес не е такава, каквато беше миналата година по това време, но тя все още не, е изчезнала. Защото и от Москва и от другаде, и от други близки и далечни огнища се излъчват отрови против българския държавен и обществен строй. Демократическият сговор не е фашистки, нито е белогвардейски, той е български народен сговор, той е доморасла наша обществена сила, която се създаде в тежки за отечеството минути и която бе готова – и даде доказателства – да служи с всички жертви пред олтара на отечеството. Ние дадохме жертви. Нашите жертви не се ценят, тe се пренебрегват, ценят се само жертвите на противника, който искаше да унищожи България. Ние дадохме жертви и много жертви и продължаваме да даваме такива. Но ние не лицемерим с тях, ние не леем лицемерни сълзи над гробовете на нашите нещастни братя, които се жертвуваха с нас заедно за отечеството. Ние с тях спекулация не правим и за тях не говорим, ние смятам, че те са отбили една повинност със своята кръв.

Създаде се Демократическият сговор. И мнозина искат да знаят, особено нашите противници, какви са идейните основи на тая политическа сила, в която влизат темелите на няколко стари политически партии. Не сме ли ние само една реставрация в една фалшива форма на старото? Не сме ли ние една назадничава обществена сила, която не държи сметка за нуждите на времето и за интересите на народа, но искаме да спре прогреса на България?

Демократическият сговор, както и неговото име показа – име кръстено не случайно, а с цел, име родено, или по-право, име кръстено от самия народ – е една голяма народна, масова, нека кажа, обществена сила. Той е една демократическа сила. Но какво значи демократическа сила? Не е ли това само една игра на дума, защото и други политически партии и по-рано и сега претендират да имат монопол на демократизма? Ние сме – и претендираме с основание, никой не може да ни оспори това – истинската българска демокрация („Вярно!“ Ръкопляскания), водители на българския народ в неговата цялост, във всички негови проявления. Ние не признаваме класи, нито съсловия, ние признаваме един единен, неделим български народ. („Браво!“ Ръкопляскания.), на чийто интереси сме се обрекли да служим и на чиито идеали искрено и смирено се кланяме.

Демокрация! С тази дума, както и с много други думи се много играе у нас. Какво е то? Е ли това един народ в неговата цялост, или това е един народ, разчленен на неговите съставни части? И дружбаши, и комунисти, и социалдемократи претендират, че те представляват истинската демокрация. Не, те не представляват истинската демокрация, те представляват отделни съставни части на един народ, една класа, едно съсловие по-малко или по-голямо, но демокрацията – това е народът на една страна, а народът не е нито класа, нито съсловие, той е нещо повече, той е над класите, той е над съсловията; той е обединен и свързан с традиционни исторически връзки, той е обединен и свързан с известни идеали и с най-ценното, с чувството на обществената солидарност, това което крепи всяка нация. (Ръкопляскания.) И затова Демократическият сговор е представител на истинската българска демокрация, на българския народ в неговата ширина, без разлика на класи и съсловия. (Ръкопляскания.)

Нашият грях е, че ние си присвоихме и не даваме никому правото да носи името на демокрацията и нейните лозунги. Нашият грях е този, че ние се противопоставяме на това, което днес раздрусва целия свят: на революционните тежнения в разните страни, резултат от изтощението на народите и от угнетението на известни слоеве в дадено общество. Ние, верни на нашите лозунги, не сме революционери. Ние сме за еволюцията, за постепенното прогресивно развитие на България. (Ръкопляскания.) Нас ни обвиняват, че сме назадничави, защото сме против всяка революция, и с основание ние сме против всяка революция. Ние с това не искаме да спрем прогреса на България, нито нейното преустройство, но ние искаме нейното преустройство да стане на един рационален, последователен ред, а не с пертурбации и катаклизми, в които българската държава и българският народ може да изчезне. Светът не ще революции: той се огъва, той се терзае от революционните вълни, но за щастие, освен злополучна Русия, никъде революционните вълни не заляха нито една държава. Революцията разлага преди всичко човешката душа. Тя деградира волята и съзнанието на гражданина. И затова във всяка революция изпъкват за водачи не най-способните, не най-големите, но най-смелите, но неуравновесените, най-големите авантюристи. Вземете историите на революциите в света. Революцията е насилствено, катастрофално събаряне на един обществен строй, който е вече прогнил и който няма възможност мирно и спокойно да се преустрои и усъвършенствува. България не е поставена в такива условия, тя не е прогнила. Но тя можеше да прогние, ако дружбаши и комунисти я управляваха и ако бяха успели да се закрепят поне още за няколко години на власт. Но България днес не е в това положение. Тя има възможност да се развива спокойно, последователно, по пътя на социалния прогрес.

 

РЕВОЛЮЦИЯ ИЛИ ПОСТЕПЕННОСТ В РЕФОРМИТЕ.

Революцията унищожава всяка култура, всякакви културни предначинания, тя е враг на всяка свобода, тя не носи демократизъм, тя носи само диктатура. Вижте историите на всички революции и вие ще видите, че там малки или по-големи групи на избрани или на самозвани ръководят съдбините на цели държави, на цели народи, които биват водени като тълпи, като обикновени сиви маси. Революцията носи диктатура, защото издига една група за сметка на всички. Един пример - руската революция. Руската революция, тя има велико историческо значение. Каквито и да са нейните отрицателни последствия за съвременната цивилизация, тя застави света да направи една преоценка на обществения строй и на съвременната държава и да види гнилото, да го очисти, да види здравото, да го запази. Руската революция приложи максимата на Бисмарка или по-право желанието на Бисмарка, който един път беше казал нейде: аз желая – и струва ми се, беше го казал на Август Бебел – аз желая да видя в една държава – извън Германия, разбира се да се направи един опит за осъществяването на социализма„. Такъв опит се направи в Русия. Руската революция, която стана в името на социализма и най-паче на марксизма, деградира социализма и показа неговата несъстоятелност. („Вярно!“ Ръкопляскания.). Тя посочи че, в това царство, което болшевиките проповядват, човечеството се обръща в една бездушна маса, която безропотно трябва да търпи тиранията на неколцината избраници. Там няма демокрация, там няма качествени различия, там всичко е подчинено под един мащаб и приравнено в едно – и руската интелигенция, и руската буржоазия и руският пролетариат, това днес е една безформена маса, мачкана, огъвана, малтретирана от няколко десетки узурпатори на властта. („Вярно!“ Ръкопляскания.) Затова ние не сме революционери, ние сме за прогресивното развитие и усъвършенствуване на българската държава и на българския обществен строй. Нас, следователно, ни винят, че ние не сме нито съвременни, нито напредничави. Но къде е прогресът, кой е напредничавият? Онзи ли, който унищожава цяла една цивилизация, създадена със столетия, или този, който запазва с риск ценното от старото, за да го предаде на бъдещото поколение и да гради то своето благополучие и своя напредък върху това старо? Кой е прогресивен, кой е реакционер? Ние претендираме, че сме напредничави, а реакционери са онези, които събориха и унищожиха всичко, без да създадат нещо. (Ръкопляскания.)

И забележете, нито една революция не е творила, тя само руши; всяка революция е само рушила и тогава ще дойде една реакция от ляво или от дясно, която ще сътвори и ще създаде нещо ново. Историята потвърдява тая мисъл и аз не смятам за нужно да се спирам на многобройни факти, с каквито разполагам.

Но, не сме напредничави, не сме прогресивни! Нам се отправя един укор, че ние дори сме реакционери. За Бога, къде е нашата реакция, за да бъдем кичени с този епитет? За това ли сме реакционери, че ние възстановихме правовия ред в тая нещастна страна? За това ли сме реакционери, че ние издигнахме личността като обществена единица и дадохме правата, които законите на страната й дават? За това ли сме реакционери, че ние заздравихме държавната власт и осигурихме съществуването на България? За това ли сме реакционери, че ние тикаме колелото на българската история да върви напред? За това ли сме реакционери, че ние не оставихме нито една област в държавния и обществен живот, дето да не внесем струя на новото време и да проникне лъчът на новото българско слънце? Къде, в коя област ние показахме назадничавост и върнахме България назад? В социалното законодателство ли, в аграрното законодателство ли, в политическия живот ли, в потъпкването на гражданските свободи ли, които след 9 юни са възстановени и всеки, изключая, разбира се, разрушителните елементи, има свобода на словото и свобода на перото – това, което преди 9 юни го нямаше?

Игра на думи, спекулация с думи, спекулация, на която Демократическият сговор, който иска да блещи само с дела, е враг. Ние не се кичим с разни празни и кухи прозвища, ние се кичим с нашите дела, и както е казано в Евангелието, искаме по делата ни да ни съдят.

 

ЩО Е КОНСЕРВАТИЗЪМ?

Да кажат, че сме консерватори, аз това го приемам, защото консерватизмът и реакцията не са едно и също. Консерватизмът е не връщане историята назад, но спиране и регулиране на историческите процеси. Консерватизмът дава една приемственост в живота и спазва здравото от старото, за да го предаде на бъдещето. И всеки обществен деец, който не е революционер, е до известна степен консерватор в смисъл, че той иска последователност в процеса на развитието и иска здравото от миналото да го прибере и предаде на бъдещето.

Да ни нарекат такива консерватори – да, бихме приели. Ние имаме двама държавници в нашата политическа история, които минават за консерватори, но които са дали здравото устройство на българската държава и на българския обществен строй. Това беше преди всичко покойния Петко Каравелов, основателят на голямата Демократическа партия. Той беше демократ, той учеше да се възпитават масите, но никога да не се подчинява общественика на тълпата. (Ръкопляскания.). Това беше голямата доктрина на Петко Каравелов, за това той често пъти бравираше тълпата, но издигаше демокрацията в нейното здраво ядро. Също така и Константин Стоилов, основателят на Народната партия, която сега е в Демократическия сговор, минаваше за консерватор, но това не му попречи да даде най-модерното правово законодателство на нашата страна.

Демократическия сговор не е назадничав, не е реакционен – той е народен, той е прогресивен, черпейки примери и сила в миналото, но работейки за бъдещето и вървейки само в светлия път на социалния прогрес. Това е нашия Демократически сговор, това са неговите идейни основи: народно движение, движение, което проповядва мир, спокойствие, примирение, обединение на разпокъсаните народни сили под едно идейно знаме – нашето знаме.

 

НЕ ПАРТИЯ НА КАПИТАЛА СМЕ НИЕ, НО – НА ТВОРЧЕСТВОТО.

Но нас ни обвиняват, че сме били партия на капитала, на големия капитал и следователно не можем да бъдем прогресивна сила. Преди всичко капитала е един лос на прогреса. Цялата съвременна материална и духовна култура е изградена на основите на съвременния капитализъм. Ние не спорим, не оспорваме правото на капитала да съществува, но ние искаме той да бъде използуван, не като сила само на частния интерес, а като сила за обществена полза, за обществено благо („Вярно!“ Ръкопляскания.). Ние не се кичим с термина капиталисти, нито антикапиталисти, така както не искаме да кажем: „ние представляваме чернотрудова България“. Чернотрудова България е българския народ; той не може да бъде делен нито на капиталисти, нито на еснафи, нито на граждани или селяни – той е една единица неделима, която ще се представлява от нас, от Демократическия сговор („Вярно!“ Ръкопляскания.).

Г.г. делегати, г.г. гости! Ето идейните основи, ето идейния облик на Демократическия сговор. Формиран като една голяма обществена сила, нова при това, Демократическия сговор пое в своите ръце и делото на България. От момента, когато Демократическия сговор се създаде, правителството сложи своята съдба в неговите ръце. Правителството, което дойде на 9 юни, дойде с идеите на сговора. Сговорът не символизираше само обединението на партиите на реда – той символизираше примирението на българското гражданство от градове и села под знамето на България. Правителството стана израз на тази идея още на другия ден след това събитие, което стана в паметната юнска нощ. Ние бидохме проникнати като с божествено откровение от мисълта, че трябва да се създаде една нова голяма и здрава обществена сила, в редовете на която да се наредят всички, които милеят за България. Създаде се тая сила, правителството се опре на нея. Правителството на 18 ноември – денят на изборите – излезе пред българския народ, опряно на новата обществена сила и поиска вот на доверие. Ние получихме това доверие с едно грамадно болшинство при едни образцови по своя порядък законодателни избори.

Но каква е съдбата на всяко българско правителство? На другия ден след изборите, след като всички се наредиха и всеки си получи мястото, започнаха атаките и ударите, за да се разколебае, за да се разнебити; кой ? Правителството ? – Не, Демократическия сговор, силата, на която правителството се опираше. Издигна се въпроса: е ли парламентарно правителството? Не е ли то само съзаклятническо правителство, което по едно щастливо стечение на обстоятелствата успя да смъкне бившия режим и да узурпира властта? Не, правителството не е съзаклятническо. Правителството даде израз на народната душа и на народното желание да се тури край на един позорен режим. („Вярно!“ Ръкопляскания.)

 

ПРАВИТЕЛСТВОТО Е ПАРЛАМЕНТАРНО.

Правителството парламентаризира своето положение, не – то парламентаризира и положението на България. Ние излязохме с една програма, която оставихме на българския народ да съди за нея. И той, както казах, ни даде своето одобрение – гласува ни доверие. Ние поискахме всички политически сили в страната да бъдат представени в Парламента и привлечени към полезно сътрудничество. Ние насаждахме и там идеята за сговор и протегнахме ръка дори и на левицата в лицето на широките социалисти: „Ето я, елате да работим за България. Ако времето поиска социализмът да бъде осъществен, вие няма да срещнете пречки от нас, ако той носи прогреса и славата на отечеството. („Вярно!“ Ръкопляскания.). Но ако той го спира – там нас ни няма, ние ще се разделиме“. Ние не бяхме чути, за нещастие. В един тежък момент требваше да скъсаме коалицията. Не се минаха няколко дена и наши добри другари напуснаха нашите редове – редовете на Демократическия сговор. Мене ми е болно, аз не желая да говоря за това. Там има хора, които аз уважавам, уважавам ги за тяхното минало. За техното настояще и бъдеще ще съди българския историк и той ще им посочи мястото. Аз няма да се спирам върху това, но не мога да не изкажа и терзанието на правителството и на целия Демократически сговор, че още в първите дни на нашето раждане требваше да късаме части от нашето тяло. Това не стана по наша вина. Не сме виновати ние. За това са виновати онези, които не можаха да надделеят, да преодолеят, да превъзмогнат своите амбиции. („Вярно!“ Ръкопляскания.)

 

ЗАЩО СЕ ОТЦЕПИХА?

Никого не изпъдихме, никому лоша дума не казахме. Напротив, всякога се отнасяхме с почитание и с братски чувства към тях: дори ги молихме да останат поне в най-критическите времена в нашите редове. Не бидохме послушани. Но Сговорът остана неувредим. Идеята за сговора остана по-силна и тя затъмни всякакви страсти, всякакви амбиции и попълзновения. С малки болезнени процеси Сговорът расте, и ще расте, Той може да боледува, защото е едно голямо тяло, защото е една велика организация, но той няма да загине („Вярно!“ Ръкопляскания.), той няма да се разложи. Малки части могат да се късат, никого на сила тук не държим, но всеки, който дойде при нас, нека дойде без предубеждение, нека дойде с примирение да работи за България без корист, без амбиция, без страст (Ръкопляскания.) и без претенции, като знае, че тая голяма сила, в която всеки може да намери поле да оползотвори своята енергия, ще го оцени и ще му даде мястото, което му се полага. Тук никой не може да бъде потлачен, но и никой не може да бъде издигнат незаслужено, без труд, без воля и без чест. („Вярно!“ Ръкопляскания.)

Сговорът ще съществува въпреки всичко и въпреки всеки, който би пожелал да му пречи. Той ще живee, защото в него е бъдещето на България („Вярно“ Ръкопляскания). Ако на България е съдено да съществува, ще съществува и Сговора. И тя ще съществува само с него, защото той носи великата идея на обществената солидарност и на гражданското примирение след бедитe, които човечеството и България изпитаха през голямата кръвопролитна война. („Вярно“ Ръкоплeскания)

 

КАКВО НАПРАВИХМЕ?

Позволете ми да кажа няколко думи за това, което Демократическия сговор, в лицето на правителството и на Парламента, извърши за България. Ние наследихме един страшен кризис в България. И този кризис не е само наш – той е общ, за цялото човечество. Човешката цивилизация днес е на изпитание; културата е на изпитание; всички форми на обществения строй и на държавата са подложени на изпитание и на преоценка. Предприемат се хирургически операции, чисти се и дълбоко, и плитко, но всякога с оглед да се запази държавата и обществения строй, да не загинат, да не се разложат. И ние – Демократическия сговор, – в 16 месеца от нашето управление с титанически усилия, при маса спънки, при многобройни пречки и вътре, и вън, вършим нашата съзидателна работа. Ние не рушим, но поправяме рушеното. Ние не сътворяваме още ново, но ние полагаме основитe на новото, което ще се изгради. Нашата задача, виждате, е много скромна. Ние не мечтаем за грамадни, колосални реформи. И всякъде светът се бои да предприеме коренни реформи, защото не се знае какво ще стане, ако общественото равновесие в една страна бъде нарушено. 16 месеца труд на Камара, на народно представителство и на нашите дейни хора тук и в провинцията, 16 месеца ние творим основите на бъдещето на нашето отечество. Обвиняват нас, правителството, обвиняват и Парламента, народното представителство, че сме били съвършено без програма и без система. На другия ден щом се затвори Камарата, нашите противници искаха да направят и нашия баланс: „Какво свършихте? Осем месеца заседавахте – къде е вашия актив?“ Искаше се Камарата да заседава перманентно, с малки почивки – не от нас, а от други. Какво свършихме? Без програма ли е Демократическия сговор? Аз на 8 юли 1923 г. от името на правителството изложих нашата програма. Е добре, може да се каже тази програма точ в точ е изпълнена в тези 16 месеца. Какво сторихме? Какво обещахме и какво дадохме? До колко изпълнихме нашите обещания?

Демократическия сговор се отличава от старите партии по това, че той обещания не дава, че той анализира положението и дири изход от трудностите, че той оставя да говорят неговите дела за неговата програма. Преди всичко ние очистихме целия онзи баласт от различни законодателни мероприятия, които бившият режим беше напластил и с които се спъна прогресивното развитие на нашето отечество, задръсти прогреса на България. В 8 месеца, може да се каже, ние чистихме, за да отворим пътищата на социалния прогрес. Ние ги очистихме, отворихме, но ние не се задоволихме само с една обикновена работа на чистене, а и създадохме нещо. Може то да е малко – признавам – може да се направи повече – и него признавам. Тази критика бих я приел. Но да се осъжда правителството и Демократическия сговор в лицето на парламентарната група, че са бездействували – това е недостойно за един порядъчен противник.

Ние в тези 16 месеца с големи усилия, с големи жертви, но без унижения, издигнахме престижа на България вън – в чужбина, между нашите малки съседи и големите държави. Може тук-таме никога, някой вестник или общественик да каже една горчива дума за нас, но меродавните фактори, тези, които ръководят държавите, и държат юздите на управлението, те имат най-добри чувства към нашето отечество и уважават Демократическия сговор, неговото правителство и неговите представители.

Ние дадохме една администрация порядъчна, едно чиновничество добро; може да се даде още по-добро – това е нашата цел, ние искаме това да направим. Ние очистихме и продължаваме да чистим държавната машина от противодържавните елементи, които са се загнездили в нея. Може-би чистенето да не е в своята пълнота, но тоя процес не може да стане изведнъж, с един замах, без риск да спре държавният организъм, да действува. Но ние правим своето, вървим по този път. За онези елементи, които са против държавния и обществения строй, няма място на държавната трапеза (Ръкопляскания).

Ние заставихме противника на държавата да респектира нейната власт. Кой от нашите противници може да каже, че днес в България владее корупция, гешефтарство, деморализация и поквара, както беше преди 9 юни и по-рано?

От делегатите: Никой. (Ръкопляскания.)

 

НЯМА ОБЛАГОДЕТЕЛСТВУВАНЕ, НИТО ГЕШЕФТИ

А. Ц. Цанков: Никой. Няма фаворизация, няма ни гешефти, няма облагодетелствуване на свои. Има зачитане на държавните и народни интереси и скъпене на народната пара. („Вярно“. Ръкопляскане.) Нас ни обвиняват, че сме командировали чиновници и че из Европа са плъзнали наши фаворити. Извинете, че се спирам на този дребнав въпрос. Аз съм нов и млад политик и често пъти се терзая и измъчвам от дребнавостите, които други с по-голяма житейска опитност понасят с по-голямо, бих казал, със стоическо спокойствие. Няма българи в чужбина командировани. Колкото ги има, те не са на държавна сметка пратени. Другото е клевета. Ние пращахме наши политически приятели, но те не отидоха със средства на държавната хазна (Ръкопляскане). Те отидоха със своите скромни средства, подкрепени и от бедната каса на Демократическия сговор. Имаме пратени командировани учители, професори и художници, и много повече отколкото всеки друг път, но ние тях ги пращаме по условения в закона начин – пращаме ги да добиват знания, да учат култура, за да бъдат полезни на отечеството си. И там не правим разлика, наш ли е – противник ли е, стига да е българин и да е достоен, безразлично към кое политическо течение принадлежи („Вярно.“ Ръкопляскания.).

В стопанския живот ние също така останахме верни на принципите, които прокламирахме миналата година през месец юли. Ние декларирахме, че ще запазим земята за тези, които с пот я оросяват и обработват. За масата, за българският селски народ, и на тая декларация ние останахме верни. Но ние не отидохме да ограбваме онези, земите на които трябваше да бъдат взети, както това правеше бившия режим.

Ние успяхме с доста големи мъки да стабилизираме и българската пара, българската валута, българския лев; от близо 11 месеца българският лев няма тези катастрофални колебания, които той имаше преди това. Това, разбира се, ни струва жертви, струва ни усилия, но във всеки случай то даде своите благотворни резултати.

 

ОБЛЕКЧЕНИЕ ДАНЪЧНАТА ТЕЖЕСТ

Ние облекчихме данъчната тежест за селското население, като премахнахме данъка върху общия доход в селата и го заменихме с беглика и поземления данък (Ръкопляскания.). Ние направихме това не за демагогия, не за да спечелим гласовете на селския народ, но за да му дадем възможност да живее, да се труди, да напредва и да жъне резултатите от своя труд (Ръкопляскания.). Ние не излязохме пред изборите с тая платформа – да махнем данъка върху общия доход; ние излязохме с друго, но направихме го, и това даде резултат, без да гърмим, без да се хвалим, без да демагогствуваме. И вярваме, че българския селски народ ще оцени този жест. Това не е жест, това дело на правителството не направено за жест – то е направено като една необходимост, за да почувствува народа, че има власт, че има правителство, което се грижи за неговите интереси.

Разбира се, че градското население страда от извънмерно тежко данъчно бреме. Ние това знаем. Ние наследихме една чужда данъчна система и я наследихме с маса недобори. Но правителството и парламентарната група на Демократическия сговор разучва въпроса, за да внесе и тук съществени поправки, които да облекчат материалното положение и на българския занаятчия, и на българския търговец, и на българския промишленик. (Ръкопляскания.). Не правим класова политика – правим народна политика.

Ние направихме и една голяма реформа в нашето образователно дело и в нашата образователна политика. Ще кажа само две думи и за нея. Може би че ние се върнахме по отношение на нашата училищна политика малко назад. Това обаче е само привидно. Назад ние не се връщаме, но искаме да запазим от старото онова, което е още годно за живота, да го пригодим към новитe условия на живота и да му дадем възможност да върви напред. Тая система на многобройни средни училища, поради лошитe помещения, поради неподготвеността на учителския персонал, поради липсата на финансови средства за издръжка на самитe училища, не даваше солидни знания; тя даваше само едно повърхностно лустро и нищо повече, и младежитe се чувствуват нещастни, щом не намерят място да оползотворят своя труд. Ако тая стара система продължава, България може да изпадне в положението да има една интелигенция, която да страда от безработица.

Всяко училище трябва да отговоря на нуждитe на живота и на духа на времето. И ние се постарахме да направим това – българското училище да отговаря на нуждитe на времето, на нуждите на народа и на духа на времето, да създадем интелигенция годна за живота. Не е само гимназията, която може да направи младежта годна за живота. Има и всевъзможни други училища, които последователно, по ред, постепенно, с обмисляне, с предварителна подготовка, ще насаждаме и чрез тях ще даваме образование и възпитание на подрастващото българско поколение. (Ръкопляскания.) Ето, г-да, в няколко думи, какво направихме.

Какво ще направим? Ние ще вървим из същия път, който сме си начертали и който животът ни чертае. Ние сме една партия на реалността, която не се храни с теоретически ефимерни, но която живee с действителността, която държи сметка за реалността. Ние държим сметка за нуждитe на живота, за широкитe нужди на българския народ. Из тоя път ще вървим като водим страната напред и все напред (Ръкопляскания.).

Нашия път е ясен: той е пътят на прогреса. От него ние няма да се отклоним, каквито укори и да ни правят, каквито епитети и да ни прикачват. Ние не сме консерватори, ние не сме реакционери, ние не сме левичари, ние не сме десничари – ние вървим напред и само напред по пътя на социалния прогрес ще водим българския народ. („Браво!“ Ръкопляскания.)

Това е извършеното от Демократическия сговор. Този е пътят, пътят на социалния напредък, който ние ще следваме. Да, ще го следваме. Но при какви условия живее България днес, за да следваме този път, и дали тези условия ще ни дадат възможност да вървим напред без отклонение и без зигзаги, или ще трябва понякога да се отклоним, да правим завъртване насам или натам, но винаги с оглед на нуждите на нацията?

 

СКЪПОТИЯТА.

Г-да! светът, а в това число, разбира се, и България, страда от една неимоверна скъпотия, от тежки финансови тежести и от разрушен или, по-право, дезорганизиран стопански живот. От тези страдания теглим и ние, тези рани носи и българския държавен организъм. И ние страдаме от голяма скъпотия. Но при все това прав беше един наш общественик, върнал се неотдавна от чужбина, който каза: „В България е пак най-ефтино, по-ефтино отколкото всякъде другаде“. Да, по-ефтино е. Но ние страдаме, ние боледуваме от една тежка скъпотия. Обаче никой да не си прави илюзията, че тая скъпотия ще се намалява само или изключително с намаление цените на продуктите. Нашата политика – на Демократическия сговор – е била и ще бъде да увеличаваме производителните сили на нацията, и да увеличаваме обществения и частен доход, чрез което да може да се внесе едно равновесие срещу постоянно нарастващите цени. Не намаление на цените е толкова нужно – намалението на цените е намаление на обществения и частен доход – а увеличение на обществения и частен доход, гражданина да получава повече от своя труд, да бъде по-добре платен, за да може и той да плаща повече. Това е нашата политика. За нея могат да ни осъдят, могат демагозите да искат ефтини цени, ефтини продукти, и ние бихме желали да ги дадем, но ние не желаем да ги дадем за сметка на широките народни маси (Ръкопляскание.). Ние желаем всеки да получава повече, макар и да плати повече. Това е здравата политика, която трябва да следва държавата, тя се следва на всякъде, никъде не се прави тая демагогия със скъпотията, която се прави у нас. Аз не казвам, че скъпотията е лека, че ние безропотно трябва да я понасяме, че държавата трябва да скръсти ръце. Не казвам това. Държавата ще се бори. Трябва да бъдем на ясно и в тая наша борба. Ние с тая борба няма да спънем стопанския живот, а ще му дадем възможност да прогресира и заедно с това да прогресират творческите народни сили.

Тежко е финансовото положение. Да се спирам върху него – това е излишно. Нам бидоха стоварени незаслужено големи тежести в формата на репарации, окупационни разноски и пр., и пр. Правителството с такт и със зачитане на договорите се стреми да извоюва – ако мога да употребя тая дума – по-голямо или по-малко облекчение. Недейте мисли, че ние стоим със скръстени ръце и чакаме да ни падне едно облекчение от небето. Ние работим, но ние не желаем да предизвикваме, не желаем да обиждаме онези, от които зависи нашата съдба в това отношение. Не с раболепие, не с прегъване ще приемаме всичко, но пък няма защо и да предизвикваме, за да бъдем унижавани. Ние се държим достойно и надявам се, че болките на България ще бъдат видени, нейните вопли ще бъдат чути, тя ще бъде удовлетворена. („Браво.“ Ръкопляскания.)

Г-да! При такива условия е поставен да работи, да действува Демократическия сговор, условия общи за целия свят. Страдаме не само ние – страдат всички, кой с по-голямо самообладание и по-голямо търпение. Ние като млад народ, като народ със сангвинистически темперамент, страдаме по-нетърпеливо и по-буйно, даваме по-буен израз на нашите страдания. При такива условия, казвам, има да действува Демократическия сговор – условия тежки за нас, тежки и за целия свят.

Наистина в какво положение днес е светът? Нека се огранича само с европейския материк. Безспорно е, че в Европа се надига една здрава демократична вълна, но която има същите лозунги, които имаме и ние: социално примирение, т.е. народен сговор, сговорчивост, обединение на народните сили, такт и търпение за да се преживeят бедите, които човечеството изпитва. Вземете свeта – вие ще видите, че демократичните сили растат, те се издигат, те крепнат, но в тях няма анархистически елементи или болшевишки, комунистически, а има здрави елементи, които искат да запазят държавния и обществен строй, да го пригодят към новото време. Към това се стреми европейската демокрация. И тая във Франция, и тая в Англия, и тая в Германия и тая в Скандинавските страни. Не желаят революции, не желаят и повръщане назад, но искат еволюционно, т.е. постепенно усъвършенствуване на държавния и обществен строй.

На тази доктрина, на тези принципи сме последователи и поклонници и ние, Демократическият сговор. Европа се овладява от един голям демократически дух; този дух витае и над нас, той озарява и нашето съзнание. Той е нашата светла лампада, по която ще водим и напътствуваме държавния кораб на България.

 

СВЕТОВНОТО ПОЛОЖЕНИЕ.

Какво собствено е положението на света днес? Както казах, в целия свят господарува скъпотия, неуредени финанси, финансови тежести, дезорганизация в стопанския живот, но всички усилия са насочени да се внесе ред. И първият пример, първият случай, в който Европа прояви своето желание да внесе ред в общата дезорганизация, и светлина в европейския мрак, това бе Лондонската спогодба между Германия и Франция. Спогодбата между Франция и Германия закрепи мира в Европа. На Германия се дава възможност да се върне наново в семейството на европейските държави и да заеме според заслугите си своето място. С опразването на Рур ней се дава възможност да заеме ролята, която й се пада и в стопанския живот. Това е голямото благодатно значение на тази спогодба, тя отвори един вид вратите на демократическата вълна, на демократическия дух в Европа, който днес прониква и овладява света.

Но държавите от тук отиват и по-нататък. В Обществото на народите се сключи една твърде важна по своето значение за спокойствието на Европа спогодба – спогодбата за арбитража и разоръжаването. В Обществото на народите се обяви със специална конвенция за враг на човечеството онази държава, която дръзне да води война, без да поднесе своя спор на един арбитражен съд. Това е голяма придобивка, която моментално и скоро може да няма резултати, но която никога няма да остане без важни последствия. Човечеството е овладяно и от желанието да внесе ред във въоръжаването и да намали, следователно, опасностите от евентуални войни. Ние сме обезоръжени, ние няма какво да искаме, ние само искаме да ни се даде една военна сила, която да ни пази от вътрешни и външни врагове, не да води война, а да защищава искрено, справедливо и законно нашата сигурност. Но светът се бои от войни, той иска да ограничи въоръжението и затова се предвиди в тая конвенция един международен военен контрол, който ще контролира въоръжението на всички държави, членове на Обществото на народите. Тази конвенция не е окончателна; тя ще се доусъвършенствува в предстоящата сесия на Съвета на Обществото на народите, която ще стане на 15 юни 1925 г. Но ние сме щастливи и горди, че подписът на България върху тази конвенция е между първите, и с това дадохме доказателства, че България е миролюбива, че тя е скромна в своите претенции, че тя е чужда на всякакви военни намерения, за каквито ни обвиняват нашите противници. В света се издига една съвест, съвестта на човечеството – това е Обществото на народите. И аз тук изпитвам чувство на голямо уважение, на голяма почит към тази международна организация, която е създадена да внесе мир и сигурност в живота на културните народи. Ние се прекланяме пред авторитета на Обществото на народите, ние храним големи надежди, че Обществото на народите, като изразител на човешката съвест, ще вземе под свое покровителство справедливите тежнения и права на България. (Ръкопляскания.) Милост не просим, не се унижаваме, но ние искаме да бъдем зачетени и да ни се дадат правата, които ги имаме, да не са те написани само на книга, но да станат реален факт. И нашите надежди с, че то – Обществото на народите – ще даде всекиму заслуженото, това, което му се пада.

Свeтът е неспокоен. И в този момент светът е неспокоен. Англия е пред нови избори, Германия също. Англия има своитe големи висящи колониални въпроси: въпроса за Египет, въпроса за Индия, за Мосул и т.н. Испания има своитe въпроси. Турция, нашата съседка, и тя е неспокойна. Кой ли около нас е спокоен? Над Румъния е надвиснала болшевишката опасност; Сърбия, нашата съседка, има тежка политическа криза. Всеки е със своитe рани, със своитe страдания и грижи; и ние сме с нашитe страдания. И ние боледуваме, както боледуват всички. Времето е болезнено, неспокойно. Но колкото е по-болезнено и по-неспокойно е времето, толкова по-голяма е необходимостта от обединението и сцеплението на народните сили – работа, която върши Демократическият сговор у нас.

 

ПОДОБРЕНИЕ ВЪНШНОТО И ВЪТРЕШНО ПОЛОЖЕНИЕ НА БЪЛГАРИЯ.

Положението на България и външно, и вътрешно се съществено различава от онова, в което беше тя миналата година и преди 9 юни. Престижът на България не е унизен, нейният авторитет расте, нас ни зачитат, нас не ни игнорират. Че нас ни зачитат, ние имаме доказателства. В последната сесия на Обществото на народитe на нашата делегация – състояща се от нашитe добри приятели министър Калфов, проф. Данаилов и старият изпитан държавник Михаил Маджаров, - се даде възможност да подпише с Обществото на народите една конвенция, която е от твърде голямо значение за българския народ. Същата конвенция подписа и Гърция с Обществото на народите. С тази конвенция се признава, че в гръцка Македония има български малцинства. („Браво!“ Ръкопляскания.) Логическото заключение от това е ясно. Може-би, както казаха някой от нашите противници тук, от тази конвенция няма да има реални резултати. Възможно е да няма реални резултати – това ще зависи от добрата воля, наша и на Гърция, и от сръчността на този орган, който се явява мандатьор на Обществото на народите по прилагането на тази конвенция. Но приложението не е най-важното; най-важното е, че се признава, че има български малцинства, каквито се отричаха, че съществуват. (Ръкопляскания.)

Нашата политика е насочена да успокои страната вътрешно. Ние я успокояваме. За да я успокоим, това зависи и от противника на Демократическия сговор – и от тези, които са близко до нас, и от тези, които са против нас. Тези, които са близки до нас, нека дойдат и се наредят с нас, под нашето знаме и рамо до рамо да отстояваме правата на България да съществува. Тези, които са против нас, нека се проникнат от съзнанието, че България трябва да съществува и че тя не може да бъде изложена на опити на разни революции. Ние сме готови да протегнем нашата ръка за примирение и да докажем, че желаем сговор, че желаем граждански мир и с тези, които не са близко идейно с нас. Ако нашата ръка не се поема, и, ако се поема и се експлоатира най-недобросъвестно, за това ние не сме виновни. Ако се злоупотребява с амнистиите, ние ще има пак да се справим със злосторниците. Ние винаги сме го заявявали: всеки злосторник ще си получи наказанието и то ще бъде жестоко, защото България преживява тежки минути и никой не може да си играе с нейната съдба.

 

РАБОТИМ БЕЗ ШУМ.

Ние работим без шум, без претенции, без самохвалство. Вие ще четете във вестниците най-малко похвали за правителството, за неговите приятели или за Демократическия сговор. Не се хвалим ние сами. Ако заслужаваме похвала, нека българският народ ни я даде; той има начин да изкаже своята похвала или своята благодарност. Ние не работим, за да получим като възнаграждение похвала или благодарност; ние работим, за да изпълним нашия дълг като граждани и като синове на отечеството. (Ръкопляскания.)

Г-да! Аз не съм се явил тук нито да се оправдавам, нито да се обяснявам, нито да се извинявам пред вас. Аз се явявам да ви начертая, да ви изложа по-скоро идейните основи на Демократическия сговор, неговите задачи, неговите цели и неговите дела, това, което той е извършил досега и това, което ще извърши тепърва. Аз казах какво той има да върши. Той има една задача: да води България все напред по пътя на прогреса.

 

ИДЕЙНИТЕ ОСНОВИ HА СГОВОРА.

Демократическият сговор е един младенец, който се роди след дълги страдания на своята майка – България. Майка България, унизена, покрусена в своитe идеали, разпокъсана, разединена в многобройни политически партии, поиска да подири и да намери една своя опора, и тя я намери в най-младия, най-новия свой отрок – Демократическия сговор. (Ръкопляскания.) Той се роди в ранната юнска утрина на 9 юни, когато се смъкна режимът, който позореше България. Утринната зора, която на 9 юни изгряваше, тя сочеше и пътя на новата власт, на новата обществена сила – Демократическия сговор. Слънцето през юни погали челата на българскитe войници, които смъкнаха режима („Браво!“ Ръкопляскания), но то огря и просвети съзнанието и на българския общественик и му показа неговия път и неговите задължения. Стига вражди, стига междупартийни борби, стига партийни раздробления! Време е българската интелигенция и българския народ от градове и села да се сплоти като един Левиатан, който да вземе на своитe плещи България. (Ръкопляскания.) И Демократическият сговор взе и понесе България. Той я носи в светлите простори на българското небе, там, където грее благодатното българско слънце. (Ръкопляскания.) И Демократическият сговор ще я изнесе, ние ще изнесем България, ние ще я спасим. (Бурни и продължителни ръкопляскания и викове „Ура!“) Не само ще я спасим, но ние ще я поведем напред в пътя на социалния прогрес с нашето знаме: сговор и сговор, единение, уважение, почитане и братство между нас. (Бурни и продължителни ръкопляскания и викове: „Браво!“ и „Ура!“)

Някой от делегатите: Да живеят водителите на Демократическия сговор. (Викове „Да живеят!“ Бурни и продължителни ръкопляскания.)

Публ. в Реч на министър-председателя Александър Ц. Цанков произнесена в конгреса на Демократическия сговор на 5.Х.1924 год. Библиотека „Демократически сговор“ № 3. София, 1924 г., 43 с.