„НЬОЙСКИЯТ ДОГОВОР“ – МЕЖДУНАРОДНО КРИМИНАЛНО ДЕЯНИЕ, КОЕТО НЯМА ДАВНОСТ

Няма съмнение, че Първата световна война е едно от най-големите престъпления срещу човечеството породено от стремежите на големите империалистически държави за преразпределение и господство над народи, държави и територии. Но ще бъде илюзия, ако в анализите и оценките на тези събития се изпуснат обстоятелствата и причините, които принудиха по най-брутален начин да участват възможно повече народи в тази небивала в човешката история касапница, в чийто кървав водовъртеж бе потопен и Българския народ.

Редно е да се подчертае, че първите военни „изпитателни“действия, които дадоха начало на войната започнаха не 1914 г.  в Сараево, а  през 1912 г., когато подстрекавани и ръководени от Руската империя, Австро-Унгария и при мълчаливото съгласие и изчаквателна позиция на Франция и Англия, Балканските държави и техните армии изиграха своята роля в зловещ експеримент да се манипулира света чрез средствата на дипломацията и войната. Така наричаните неточно велики сили(по-точното определение е да бъдат наречени мракобесни сили) умело бяха конструирали с дипломатически средства силни зависимост и  крайни противоречия между Балканските държави, довели ги до състояние на невъзможност за развитие на националния им потенциал, което бе умелата примамка вкарала всички тях в задкулисните интриги на войните.

Балканските държави, обладани от стремежите за утвърждаване на своята национална кауза нямаха възможността да видят по-големите перспективи на геополитическите интереси на империите. Те не си даваха сметка за това, че са превърнати в инструментариум, а народите в пушечно месо   и за това те бавно но сигурно бяха направлявани към съюзи и зависимости за използване на човешкия им ресурс за осъществяването на войната. Създадените антагонизми между тези държави чрез несправедливото решаване на националните въпроси още от 19 век беше най-ефикасното дипломатическо средство за тяхното въвличане във войните.

Това, че Първата световна война бе запалена на Балканите, е най-яркото доказателство за това колко важно за империалистическите държави е установяването на контрол и влияние над Балканските народи и територии, където помежду им борбата за надмощие в преразпределение на Османското наследство е имала съдбовна роля, така както и днес Цариград, Проливите и Балканите отново събират като във фокус геостратегическите интереси за влияние и господство на същите играчи.

В борбата да извоюва обединение на Българския народ, България, основавайки се на наивната вяра в авторитета и закрилата на Руската империя спрямо страната ни, както и на идеята за православното единство между балканските християни от Гърция, Сърбия и Румъния бе измамена и въвлечена най-напред в Балканския съюз, който й определяше най-опасната задача – мащабната война срещу Османската империя, за чийто изход може би е имало и съвсем други намерения, нагласи и очаквани резултати предвиждащи поражението на страната ни. Но геният на Българската войска успя да победи и това създаде съвсем нов, може би напълно неочакван и нежелан развой на събитията за нашите съюзници и техните покровители. Косвено доказателство за подобен тип разсъждения ни дават сведенията за радикалната смяна на поведението и действията на нашите съюзници, които на основата на предварително минирания план за следвоенното регулиране на отношенията започват взаимните си договаряния срещу България под покровителството на Руската империя и системно провокиране на инциденти както с насилия срещу населението, така и с въоръжени провокации срещу армията ни за създаване на повод и основание за Вариант Б на Балканската война – Междусъюзническата война. Както е известно, алтернативният Вариант Б при победа на България над Турция влиза в действие и България попада в клопката, която е била старателно готвена с години – нейното пълно военно, политическо и национално поражение, което бе наложено със силата на Лондонския договор. Не случайно, в разглеждането на доктрините на държавите, които имат интереси на Балканите ярко се виждат стратегиите им за елиминиране на Българската държавност, като основна пречка за тяхната експанзия и разпределение на Османското наследство.

В тези на пръв поглед несвързани събития с осъждането на България в Ньой, се коренят злините на онзи свят и онази Европа преди повече от 100 години, които боравеха с нехуманния диктат срещу народите и насърчаваха взаимните жестокости и омразата, които намериха най-голяма ескалация именно по време на Първата световна война.

Всички тези аргументи нямаха значение на Парижката конференция, защото тя имаше друга мисия– да осъди не причинителите на злото, а да извърши саморазправа, която да придобие благовидна форма на „Мирен договор“.

Преди 97 години на масата на дипломатическите преговори в Париж, съюзените сили на Антантата, под маската на справедливостта и хуманността за бъдещото устройство в света  извършват  мащабно престъпление от международен характер срещу България, чиито последици предизвикват трайна дестабилизация и международна дискриминация на страната ни, което и до днес оказва пагубно влияние в нашия обществен и международен живот.

Процедурите по подготовка и провеждане на преговорите, както и подписването на документа в Ньой по-скоро може да се сравнят с дейността на извънреден съд по подобие на инквизицията или феодалните сатрапии, където принципите и правилата на съдене, разследването, обвинението, защитата и съдебното решение се определя от един и същи субект – политическите ръководители на Антантата и техните подгласници на Балканите.  В работата на Парижката конференция след Първата световна война няма нито един елемент, който да включва, дори и елементарните норми на Римското право, камо ли за принципите, нормите и механизмите на договаряне.

За да се легитимира този престъпен и напълно недопустим механизъм на международното право, диктаторите на преговорите издигат 14те принципа за справедливо и  мирно уреждане на света след войната представени от Удроу Уилсън още през войната като основна стратегия за постигане на примирие и съгласие от страна на победените за провеждането на международен процес представен като система от мирни договори за да ги изопачат до пълната им противоположност:

1. Мирни съглашения, сключени открито: дипломацията да работи искрено и публично.

2. Неограничена свобода на корабоплаването в мирно и военно време.

3. Премахване, доколкото е възможно, на всички стопански прегради и уреждане на еднакви търговски условия за всички народи, които са за мира.

4. Намаление на въоръженията до крайност съобразно вътрешната безопасност на всяка страна.

5. Свободно и справедливо уреждане на всички колониални въпроси.

6. Изтегляне на войските от всички руски земи и подпомагане на руския народ да се устрои свободно и без диктатура: да се гарантира добър прием на новата руска държава в обществото на свободните народи под правителство, което руският народ избере свободно.

7. Освобождаване и възстановяване на Белгия.

8. Възвръщане на Елзас и Лотарингия на Франция, понеже тези провинции несправедливо са ѝ били отнети през 1871 година.

9. Поправка на италианската граница в съответствие с националната принадлежност на населението.

10. Предоставяне на народите в Австро-Унгария на възможност за автономно развитие.

11. Възстановяване на Румъния, Сърбия и Черна гора. На Сърбия да се даде свободен излаз на море и отношенията между балканските държави да се определят приятелски под влиянието на силите, като им се създадат условия за политическа и национална независимост и териториална цялост.

12. Земите, населени с турци, да се ползват със суверенитет и сигурност, а на другите народности в Османската империя да се осигури свобода.

13. Възстановяване на полската държава със свободен излаз на море.

14. Образуване на общество на народите (ОН) с цел да се дадат взаимни гаранции за политическата независимост и териториална цялост, както на големите, така и на малките народи.

 

Но след капитулацията на Централните сили тези принципи остават само на хартия, а конструкцията на присъдите-договори се изгражда въз основата на ожесточени политически пазарлъци и машинации за налагане на националните интереси на страните победители, където Франция и Англия, както и техните сателити, налагат своята воля и интереси. Този „пир“ на победителите не съответства на разбиранията единствено на Американската делегация, която се противопоставя на това пъклено дело. Особено важна е намесата на Американската делегация по отхвърлянето на Сръбските искания за сключване на договора с България, на които, ако  бе дадена воля, нашата страна щеше да бъде едно напълно неспособно държавно образувание.

Съдържанието на „договорите“ по същество представлява кодекс от наказателни постановления приложени идентично към всички държави, но с особена жестокост към България. Във всеки „договор“ се прилага отнемане на територии, въвеждане на контролна комисия имаща повече пълномощия от правителството, унищожаване на армията и военната индустрия, налагане на жестоки репарации в непоносими и невъзможни за изплащане размери, въвеждане на контрибуции и контрол върху икономиката за да бъде доведена до банкрут, въвеждане на международна политическа изолация. Тази „технология“ на „мирните“ присъди справедливо е наречена план за убийство на победените народи от първия демократично избран канцлер на следвоенна Германия Филип Шайдеман.

България подписва своята присъда в Ньой след като й е отказано правото да се защитава и да изложи своите позиции, а отказа на министър председателя Теодор Теодоров да подпише документа на заседанието през септември 1919 г., довежда до шантажа за окупация на България от нейните съседи –Гърция, Сърбо-Хърватско-Словенската държава и Румъния, ако тя откаже подписването му и предизвикване на оставка на правителството на Теодоров.

Колкото и да се прикрива, свалянето на Теодор Теодоров от министърпредседателския пост разкрива мащабите на натиск върху България, които победителите налагат след безусловната капитулация, което по същество е брутална намеса във вътрешните работи на страната. За да се гарантира съгласието с присъдата в Ньой, на министърпредседателското място  е поставен на власт послушния за Франция Александър Стамболийски от БЗНС, който още преди войната като национален предател участва в шпионската Деклозиерова афера за изкупуване на зърнения резерв на страната в полза на Франция, Англия и Русия чрез организиране на подкупи и борсови спекулации, за да остане нашата армия без прехрана при евентуални военни действия.(Неговото поведение се окачествява като национално предателство, защото трябва да се вземе под внимание, че по време на заговора за изкупуване на житния резерв той е народен представител и е давал клетва за вярност към държавата. Именно нарушението на тази клетва е акт на национално предателство.)

Подписването на Ньойския диктат става без никаква възможност за държавен протест или несъгласие срещу чудовищните обвинения и наказания, каквато е практиката в другите победени държави. Нещо повече, под външен натиск, много от правителствата в България преследват мощните обществени протести, които Българската студентска младеж и бежанските организации у нас организират по този повод. Нечути са протестите и на Българите живеещи в отнетите по договора територии, още преди окупаторите да ги завладеят, а впоследствие техния глас е задушен чрез насилия.

Ньойската присъда е известна, макар че постепенно тя се изтрива от общественото съзнание на младото поколение през последните десетилетия, налагайки забравата като формула за изкореняване на способността на един народ да осмисля и оценява собствената си съдба в съвременния объркан свят.

Отнемането на Беломорието и Западните покрайнини, погребването на Македония, ограбването чрез репарации от 2 милиарда и 230 млн.франка, международната изолация, практическото унищожение на армията – това не са най-страшните беди на присъдата в Ньой. Най-страшното е свързано с предвидената силна уязвимост на страната от външни фактори довели до пряка и тайна намеса в държавното устройство, инфилтрирането на престъпни антидържавни идеологии и организации имащи за цел унищожаването на държавността. Най-страшното са  масовите страдания на Българското население, което е доведено до нечувани унижения и тормоз в завладените от Сърбия, Румъния и Гърция територии, на дългогодишна материална нищета. Страшни са пораженията в  моралния крах сред обществото и изкуственото му тласкане към гражданска война през 1923 г, чиито рани и днес не дават възможност нашето общество да живее единно.

Само интелектуалния елит успя да намери сили да изрази гласно своя протест, какъвто бе примера с Иван Вазов, Данаил Крапчев, Славейко Василев, Стоян Михайловски и др., като е редно да изтъкнем личността на забравения днес  Димитър Мишев, който издигна мощен глас  на обвинение към „миротворците“ на страниците на своя „Демократичен преглед“, а впоследствие с непознатото  днес издание –„Истината за Македония“ за да разобличи мащабната пропагандна война срещу България целяща тя да бъде представена като организатор на масови престъпления по време на военните действия.

Държавата, политиците, партиите бяха принудени чрез насилието и политическото раболепие да мълчат и тази политика на „снишаване“ се запазва и до днес като характерна черта на страхливост, недостойнство и нихилизъм сред обществените елити. Не случайно големия Български мислител Стоян Михайловски по повод на нашата безидейна политическа класа написа:

„Нарисувайте един храбрец, два метра висок, един гигант-мечоносец. Това е българският войник. До него, нарисувайте едно нищожно джудже, един запъртък, две педи чиляк. Това е българският държавник и дипломат… И ето ви най-новата българска история… Да, нашата държавна дипломация обезплоди дървото – плодоносното и живоносно дърво на българското всенародно поборничество…“(в статията "Българизмът в извънбългарските сфери", в.Напред 1919 г.)

А всъщност присъдата в Ньой е напълно несправедлива и престъпна не само заради нарушенията на 14-те принципи върху, които бе подписано примирието на Добро поле. Този диктат е правно и морално несъразмерен, защото  се основава на една тежко криминално деяние-мащабна измама основана на изфабрикуване на чудовищни престъпления на България. Представени в един „систематичен“ план и легитимирани чрез последващи машинации и нарушения на елементарните норми на правото.

Наказанието срещу България бе подготвено и представено в Париж под формата на „Синя книга“ в три тома, която трябваше да убеди всички членове на конференцията в „необходимостта“ и „нуждата“ от особено жестоки мерки спрямо България, защото според събраните „материали“ в Синята книга само един силно рестриктивен договор с тази държава може да гарантира човечеството и граничещите с България държави, от каквито и да било бъдещи възможности за  проявления на нейния варваризъм. И тези „документи“ изфабрикувани в щаба на Сръбската армия, всъщност очертават апогея на ожесточението и омразата към България – изразен най-пълноценно в доклада на т.н. Международна анкетна комисия за проучвания на зверствата и нарушенията на законите на войната от България и Мемоара на Сръбското правителство до Международната конференция в Париж,  в които са формулирани исканията спрямо България. Неслучайно и до днес комплекта от тези „обвинителни“ материали срещу България остават необнародвани, защото всеки който се запознае с тяхното съдържание и обстоятелствата по съставянето им  днес, отдалечен от времето и нескопосаната пропаганда, основан само на чисто научните и правно-регламентирани механизми на анализи, ще бъде потресен от  мащабните манипулации и измами извършени в онези бурни години на хаос и произвол.

Според горепосочените документи, обвиненията към България по време на Първата световна война свързани с престъпления към човечеството са систематизирани по следния начин:

1. Обвинения за престъпления свързани с унищожаване на имущество и убийства на сърби в Македония. В този раздел главно се описват случаи на разрушаване на сгради, собственост, грабежи, изнасилвания и убийства в Битоля, Скопие, Шип, Радовиш. (след 1913 г. Сърбия полага огромни усилия за налагане на тезата, че областта Македония е  Южна Сърбия, а населението нам са старосърби) Обвинения в създаване на концлагери и депортиране на сръбско население в размер над 100 000 души от Сърбия (вкл. Южна Сърбия-Македония) в България.

2. Обвинения в целенасочено и системно унищожение на сръбския елит-учители, свещенници, търговци, висши държавни администратори и др. Място на престъплението е малкото градче Сурдулица – което е  център за депортация, където според сръбската теза са избити 2000 а в някои пропагандни публикации до 30000 души по криминален начин.

3. Обвинения в забрана на сръбския език, религиозната дейност на сръбски език, изземване и унищожение на сръбски книги, библиотеки.

4. Обвинения в масово клане при потушаване на Топличкото въстание през февруари септември 1917 г. в района на Куршумлия, Прокуплье, където се говори за избиване на 20-30 000 жители, унищожението на цели села, от които изгорени се посочват около 30 000 къщи.

5. Масови убийства в Ниш-център на Моравска военно инспекционна област-неуточнен брой

6. Масови убийства във Вранье-неуточнен брой

7. Масови убийства в Бела Паланка-неуточнен брой

8. Масови убийства във Владичин хан и др. –над 400

9. Депортиране на 8000 девойки от Моравско в Турция, които са били дадени на турските бейове в дар за сътрудничеството по време на Първата световна война.

10. Масов глад, вследствие на Българските реквизиции, от който са измрели 8000 души.

11. Измиране на 8000 деца от глад.

12. Системната употреба на мъчения, изнасилвания, палене на живи хора, убийства на деца от Българските военни и административни власти.

13. Изземване на огромни количества едър и дребен добитък за нуждите на Българската армия.

14. Масови убийства на сръбски военнопленници в концентрационни лагери.

И до днес поддържането на тези обвинения в Сърбия се основават на един основен доказателствен първоизточник – докладите на Рудолф Райс-германец  и Уилям Драйтън-американец. Именно на техните „изследвания“ се опира „обективността, безпристрастността и компетентността“ в събирането на доказателства срещу Българския геноцид в Сърбия.  Това, обаче, което умишлено се пропуска от пропагандата, а така също и от „съдиите в Ньой“, е обстоятелството, че става дума за двама доброволци в Сръбската армия, воювали срещу България и изпълнени с огромна омраза към нея. Не случайно, при едно от първите изречения, които Уилям Драйтън научава на Сръбски език в края на 1918 г. изразът е „Я мрзим Бугаре – I hate Bulgars“.

Крие се, че тези хора не са познавали местния език и основните данни получават от местни жители въз основа на сътрудничество с „преводачи“ и съдействието на местните кметове. Това, което още се крие, е че именно тези хора се считат за участниците в т.н. Международна анкетна комисия, която би трябвало да бъде съставена от хора, които имат независим статут, имат необходимия инструментариум и прилагат надеждна технология и процедура по провеждане на разследвания – протоколи, измервания, заснемания то работата на терена. До днес нито Франция, нито Сърбия са публикували теренните документи на тези двама „независими“ анкетьори.

И още нещо интересно, както става известно днес, „Международната анкетна комисия“ изработила доклад-обвинение срещу България се оказва, че има два състава

Официалният: .   Председател на комисията:  Л. Стоянович, бивш министър председател на Сърбия, Членове: А. Бонасие( Bonnassieux), делегат на Френското правителство, П. Гаврилович-министър, Х. Мейн, ген.лейтенант-делегат на Британското правителство,  Слободан Йованович, професор от университета в Белград. Тези хора никога не са посещавали и/или не са провеждали разследвания на място в земите по време на Българската окупация.

Докладът на горната комисия всъщност е отново манипулиран, като съдържанието му представлява една зле стилизирана версия от доклад, който е изготвен по поръчка и в съответствие с намеренията на Сръбското правителство.  Именно то, още в края на 1918 г. упълномощава три лица, които нарича Анкетна комисия да съберат теренни сведения от Куманово до Топлице за да се формира обвинение в геноцид срещу България.

Комисия, която действително е преминала през окупираните области  всъщност е назначена и финансирана от Правителството на Сърбия. Тя е в състав  сръбският офицер Уилям Драйтън, Коста Комануди и Милета Новакович. Алюзията за „международен“ характер на тази група са Уилям Драйтън-доброволец офицер от Сръбската армия и Коста Комануди-представян за грък, но в действителност сърбин-важна политическа фигура в Белград – кмета на града, министър на финансите в Сърбия и др., чийто род се преселва в Белград през 1811-14 г. от Беломорието и в действителност неговия дядо е имал гръцка фамилия.  Не е без значение и третият член на комисията – сина на Стоян Новакович-идеолога на борбата с Българщината в Македония –автора на македонизма като теория за самоличността на населението там.

Единствените автентични документи от работата на тази „комисия“ на място са бележките в дневника на Уилям Драйтън. Трябва да се подчертае, че той все още не е публикуван и при представянето на сведенията в него още по-ярко ще се разкрият мащабите на фалшификациите при монтирането на обвиненията срещу България.

Освен това, и до днес сръбските историци или нямат или крият протоколите, ако такива въобще са съставяни, по време на обиколката на тримата членове на сръбската комисия. По-голяма е вероятността такива протоколи да няма, защото по данните от дневника на Драйтън, както и анализа на изготвения от него доклад, след обиколката на комисията, се установява, че основните сведения и описания на престъпления и жестокости, които Драйтън прилага в официалния си доклад, не са неговите записки при посещението му на терена, а преимуществено са систематично подготвени сведения, които вече са публикувани от Сръбското министерство на вътрешните работи по повод заседанието на Сръбската скупщина през пролетта на 1918 г. в Корфу и материалите, които са отпечатани от Рудолф Райс, служител в Генералния щаб на Сръбската армия Сурдулица, рапорт представен в Главния Шаб на сръбската армия 1919 г. дълбоко засекретен за публикуване документ, който неизвестно защо Сръбските историци, а и техните приятели от Историческия факултет в София, нямат сили да открият и обстойно да публикуват за да изпълнят с етично съдържание техните научни претенции. Както и официален доклад Кралство Сърбия , Нарушения на международните норми за водене на война  извършени от Австро-Унгария- България и Германия в Сърбия 1914-1918, 1919 г.

Най-шокиращото в разследванията на Райс и на комисията Драйтън, Кумануди, Новакович е отсъствието на всякакви стандарти и технология за провеждане на разследвания, които са видни от информацията в дневника на Драйтън и записките на Райс на терена в Сурдулица, за разлика от работите му свързани с Австро-Унгарските жестокости.

Елементарните норми на правно-следователската работа изискват процедура по провеждане както на анкетите(разпитите)на свидетелите, така и по провеждането на теренна работа свързана с воденето на дневници, взимането на показания, заснемания, които са атрибут на криминологичното разследване. До момента не са представени никакви доказателства за такава систематична работа на т.н. Анкетна комисия, тоест събирането на сведенията по обвиненията срещу България са извършени в нарушение на правните процедури и норми, с което се елиминира тяхната доказателствена сила.  Именно заради това Сръбските власти и до днес искат от България информация по тези въпроси, защото явно работата и на Драйтън и на Райс е била не само непрофесионална, но и неплодотворна по отношение на исканата и нужна информация за Български престъпления и жестокости.

Ако престъпленията и жестокостите, които са описани в официалния доклад на Парижката конференция през 1919 г. бяха истина, Сръбските власти трябваше да имат копие от конкретните случаи описани от Драйтън и Райс или можеха в продължение на поне 10 години след войната чрез теренно проучване, като на основата на показания, да получат такава информация от собственото си население, но странно е че такива изследвания няма и за това те искат сведения от Българските архиви днес. И за да подчертаем значението на истината като основа на историческото изследване, най-добре е да дадем сравнението с Батак  1876 г., където бе извършено проучване  няколко десетилетия по-късно от изследователи като Захари Стоянов, Димитър Страшимиров и Йордан Венедиков и ние до днес знаем имената на всеки, който е бил убит от по време на Баташкото клане от местните помашки военизирани формирования.

И така, първата машинация, се състои в това, че членовете на официалната анкетна комисия никога не са провеждали проучвания. Тази комисия изготвя и предоставя официални обвинителни материали срещу България, които всъщност са поръчани и изготвени от друга комисия  създадена от Сръбското правителство-Комисията Драйтън, Комануди, Новакович. Поради недостатъчните събрани сведения от комисията – описано в дневника и доклада на Драйтън, източниците на информация за тази комисия се основават на Речта на Сръбския министър на вътрешните работи Любомир Йованович в Сръбската скупщина на 15 април 1918 г в Корфу и на Пропагандните издания на Рудолф Райс, изготвяни чрез Разузнавателния отдел на Генералния щаб на армията и сръбската пропаганда работеща против България от началото на войната.

Машинациите са толкова мащабни, че са подходящи за сценарий на зловещ филм.

Тези и още много други ярки нарушения, скриват истината и изиграват важна роля при осъждането на България в Ньой по един криминален начин основан на фалшификации.

Какво е трябвало да прикрият и фалшифицират докладите на Парижката конференция през 1919 г.? Например, взаимните убийства и преследвания между Сръбските чети на Пекянъц, Воинович, Димитриевич и др., свързани с множество убийства, изнасилвания, грабежи и палежи срещу местното население в областта Топлице. Само по сведенията открити от Българската армия при залавяне  дневника на войводата поп Мита Димитриевич, се разкриват повсеместните практики нанасилия, грабежи и палежи извършвани  от Сръбските чети. Ако  Коста Пекянъц само за месец май 1917 г. извършва печално известните убийства и палежи на села в Босилеградско, то колко подобни деяния има той в други села, за които сведенията за неговия героизъм са унощожени или скрити? И дали неговите подвизи след това не са описани като зверства на Българите от т.н. Международна комисия? Или да вземем друг пример – с изтеглянето на Сръбската армия от Македония през 1915 г., когато са извършени множество насилия, убийства, палежи и разрушения на населени места. Тези престъпления, които се описват от Рудолф Райс на кого са приписани в неговите „доклади“, при положение, че и той не е знаел езика на местното население и е работел с преводач.

Ако човек не знае тези умело скривани „детайли“ на историческата истина и направи преглед на „авторитетно и компетентно“ изготвения доклад за престъпленията и жестокостите на България по време на Първата световна война в Сърбия, естествено е да приеме за справедлива присъдата, с която България е наказана, нещо повече, несведущият човек, би обвинил в кощунство и антихуманност, всеки който би искал ревизия не само на присъдата в Ньой, но и на по-важното – да се усъмни в почтеността и правната достоверност на нейните основания и аргументи, криещи се в скритите от публиката и до днес документи – Синята книга и Докладът на Международната анкетна комисия.

Но от всичко най-укриваният от поредицата документи довели до Българската голгота в Ньой е Мемоарът на Сръбското правителство до мирната конференция. Неговото съдържание е най-яркото обяснение за нуждата от целия спектър от нарушения, фалшификации и прикриване на истината за Българската окупация. След един многословен исторически етюд на обвинения и злепоставяне на всичко Българско, изтъкване на благородството и превъзходството на Сръбския народ и държавност, съвсем накратко и деликатно се въвежда един кратък раздел – искания за „несъществени изправяния на границата между Сърбия и България“ за да може да се гарантира, че никога тази варварска държава България няма да може да нападне и да заплаши Сърбия.  За да бъде по-ясно на комисията, сръбските разбирания за незначителни изменения на границата, се прилага карта, която има следния вид.

В тази карта, най-сетне историческата истина се поставя нагоре с главата като се разкрива смисъла и предназначението на всичките сложно оплетени перипетии по създаване на обвиненията срещу България в престъпления и жестокости.

Това е истината. Но по законите на пропагандата многократното повтаряне на фалшивите обвинения, след десетилетия се превръщат в безкритична аксиома на мисленето, която вече и очевидните логически доказателства не са в сила да изменят моделираната психологическа нагласа – точно както е в технологията за промиване на мозъка, само че в един значително голям социален порядък.

Днес,  почти 100 години след  премълчаването и страха от повдигането на въпроса за истината, в условията на информационното общество опазването на подобен тип тайни става все по-трудно, но и разбиването на идеологемите изграждани 100 години е също така еднакво неуспешно. Появата на нови масиви от информация, които частично разбулиха действителността по съставянето на Синята книга, провеждането на „анкетните проучвания“ от „Международната“ анкетна комисия, както и документи свързани с дейността на Сръбското правителство в тази насока разкриват една съвсем друга реалност, която дава основание да се отчете цялата процедура - от подготовката, до подписването на Ньойската присъда срещу България като криминално престъпление по международното право, което трябва да се класифицира като фалшификация или измама с цел осъществяване на политика насочена към унищожението на България.

Тъй като по същество това е престъпление срещу огромна група хора от Българския народ, то се квалифицира като престъпление към човечността и по тази причина няма давност. Поне в морално и хуманно отношение.

Проф. Лозан Митев