В СПОМЕНИТЕ СИ СИМЕОН РАДЕВ РАЗКАЗВА ЗА БЪЛГАРИТЕ В РУМЪНИЯ

След подписването на Букурещкия мирен договор на 28 юли 1913 г. Симеон Радев е назначен на първия си дипломатическия пост като пълномощен министър в Букурещ. На него той остава до започването на войната между Българи и Румъния през септември 1916 г. Когато българската делегация, участваща на Букурещката конференция си отпътува на 31 юли 1913 г. С. Радев остава сам в Букурещ. Начинаещият дипломат успява да предаде атмосферата от румънската радост в Букурещ от заграбеното от България. А за това как гледа на своята мисия в Букурещ мемоаристът пише: „Аз гледах на моята мисия в Букурещ не като на пост за действие - понеже обстоятелствата не извикваха такава нужда, - а като на наблюдателен пост“, но също и „да бъда от помощ на своето отечество в усилията му да подобри своята участ, тъй зле пострадала от безумието на цар Фердинанд и неговите съветници“. 

На 29 август 1913 г. С. Радев представя акредитивните си писма пред румънския крал в Синая. Още в началото на спомените си прави интересен паралел между крал Карол и цар Фердинанд - „Фердинанд през цялото си царуване трябваше да сe занимава с Македонския въпрос и на три пъти отиде на риск за неговото разрешение. Карол не се отдаде никога на румънските национални идеали.“ Ако в „Строителите“ С. Радев изгражда галерия от безсмъртни образи на българските политици и държавници, то в петия том от спомените си той гради такава от преките си наблюдения и контакти и на румънските политици, държавници, военни и културни дейци, както и на исторически личности от северната ни съседка. По повод на срещите си с биографа на Христо Ботев Евгений Волков и с приятеля му от младини Рали Арбуре, половин век по-късно мемоаристът ще съжалява, че е пропуснал да събере в Румъния повече информация за третия том на „Строителите“ от хора като Р. Арборе и от архивите на дипломатическото агентство поради отдадеността му на работата.

Покрай видната дама от висшето румънско общество поетесата Елена Вакареско С. Радев се запознава и с порумънчените вече потомци на д-р Петър Берон и с децата на карловеца Пулиев. Той поддържа и близки контакти с видни румънски учени, лекари и политици от български произход, сред които са меценатът на изкуството и създател на музея „Симу“ Симу, проф. д-р Ангелеско, сенаторът Владимир Атанасович, бившият софийски кмет Иван Хаджиенов, Христо Пулиев и др. Тука разказът му се преплита както със съдбата на живеещите българи в Румъния, така и с живите още следи от езика им в румънския език, въпреки че са порумънчени, както и с припомнянето на малко известни исторически сведения. Тук историкът не изневерява и на своите исторически пристрастия да отбележи, че българските поселения отвъд Дунава, започват още от времето на Михаил Храбрия и целящи да се заселят пустеещите отвъддунавски земи където българите основават град Александрия. В един момент ще му бъде възложено, като пълномощен министър и да ръководи изпълнението на завещанието на Евлоги Георгиев, единия от двамата братя, благодетели на румънската и българската наука и култура. Тази задача ще го срещне с бележитите българи учени и общественици проф. Любомир Милетич, инж. Христо Станишев и Димитраки Ценович, които са му препоръчани да назначи за членове на ефорията от д-р Н. Генадиев и проф. Ст. Романски. Отбелязвайки този факт той прави набързо в движение, но въпреки това и изключително точен портрет на Димитраки Ценов, основателя на Търговската академия в Свищов, с любопитни подробности от биографията на този заслужил българин.

Роденият в Македония дипломат никога не престава да се интересува и за съдбата на нашите сънародници в Македония, но по негово признание Добруджанския въпрос и ролята му на български представител изместват Македонския въпрос. Дори кралят и Йонеско в разговорите си със С. Радев ще отбележат, че за Македония България трябва да почака, а по отношение на българите от Южна Добруджа Т. Йонеско ще е искрен до цинизъм: „Тези хора ние никога няма да можем да ги асимилираме!“

На младия дипломат на плещите лягат грижите за добруджанските българи, изпаднали след Букурещкия договор в извънредна ситуация – „Това, което можех да им дам, пише С. Радев, то бе моето наболяло сърце на българин. Македонец, аз по-малко мислех за Македония, отколкото за Добруджа. В Македония българите бяха свикнали на тегло, тук имаше едно неочаквано нещастие.“ От него се въвежда и практиката българският пълномощен министър да присъства на годишния акт на българските училища в Букурещ, Браила и Кюстенджа, което дори е отразено и в румънския печат. По време на тези негови участия, където раздава училищните свидетелства на българчетата се запознава с българските евреи Пинхас, от рода на които е познатия му от Париж художник Жул Паскин.

Многократно С. Радев се спира и на произхода и редица видни румънски общественици, политици и религиозни, културни и военни дейци, сред които само ще спомена големият румънски поет Панайот Станчев – Черна и румънският генерал и началник-щаб на румънската армия Константин Коанда, произхождащ от търновския род на Кондовите.

Убеден съм, че тези кратки откъси от спомените на С. Радев ще допълнят познанията на нашите сънародници за наличието на българи в румънското общество и за дълбоките корени, пуснати от нашия народ в северната ни съседка, както и за сериозното влияние което те са упражнили както върху румънския език и обичаи, така и в историческото развитие на Румъния, за които ние все по-рядко и по-рядко се сещаме.

Цочо В. Билярски

* * *

ИЗ „ЛИЦА И СЪБИТИЯ ОТ МОЕТО ВРЕМЕ“, ТОМ V

… У Елена Вакареско се запознах с един клон от едно историческо българско семейство, но клон вече порумънчен: семейството Верон. Така беше преиначено името на прадеда, д-р Берон. Госпожа Верон, румънка, имаше три дъщери и един син. Никой от тях не знаеше една дума българска, макар българският произход да не бе отричан от тях. Две от дъщерите бяха моми, а най-възрастната бе женена за полковник Баранга, адютант на краля. Синът Оден, инженер, свършил в Париж, беше един прекрасен млад човек, надарен, духовит и, като го гледах, тъмно ми беше да го виждам загубен за българската народност. Друго едно семейство, с което се запознах още в първите месеци, ме трогна като българин. Преди години бе имало в легацията в Букурещ един секретар на име Жорж Пулев, син на полякиня, доколкото чувах от аристократическо семейство и с някои от качествата на тази раса. Елегантен, голям бриджьор, той, макар със скромна доза от интелигентност и култура, станал много познат в румънското общество и се оженил за една румънка от добре известното семейство Дарвари. Тя се разведе с него и после се ожени за един княз Гика. Малко време след като аз заех своя пост, един ден разсилният ми каза, че дошли две деца, които искали да ме видят. Това бяха децата на Жорж Пулев, едно момче и едно момиче. Момчето, по-голямо, ми каза, че майка им ги изпратила да се запознаят с мен, понеже баща им е българин и те се смятат като българчета. Отидох да посетя майка им, за да й благодаря, намерих една хубава и приветлива жена и съжалих Пулев, че я е загубил със своето поведение. По-късно Пулев, преместен във Вашингтон, се ожени там за една еврейка, впоследствие добре позната в София в кръгове, където се играе бридж, доста прилика на мъжа си.

... Румънски научих твърде лесно и бързо, колкото ми бе потребно, за да чета вестниците. Аз и по-рано знаех, че в румънския език има много български думи. Но не подозирах, че те били около 40 на сто. Самите румъни не си дават сметка за това. Което е българска дума, те я смятат за старорумънска. Един мой познат румънин, като ми говореше с възхищение за големия им поет Алесандри, хвалеше особено едно негово стихотворение за Буковина, което почвало с този стих: „Буковина, весела градина.“ Нито на yм му идваше, че това са български думи и че този стих можеше да бъде и от един български поет. Любопитно е да напомня, че един румънски крал от средните векове е известен под името Радул Празна Глава. Не се случи, обаче, да питам някой от румънските приятели за какво смята тези думи и как ги разбира. Йорга, който не знаеше нито един славянски език, ги е превел: Радул Плешивия. Първият път, когато чух да се употребяват от румънското общество български думи, беше в Синая. На една пейка седяха две млади жени. Когато станаха, едната каза на другата:

- Ам отдъхнит - т.е. отдъхнах си.

Забавляваше ме, когато четях във вестниците: „Ла криза а избухнит“ - кризата избухнала. Забележително е, някои български думи са минали в румънския език със съвсем друго значение. Така, в някои по-стари румънски книги, разбойник се употребява в смисъл на войник; разврат - в смисъл на революция. В румънската история нахлуването на Ипсиланти в Молдова и Влашко в 1821 г., през време на Гръцката революция, се на-рича „развратиреа гречклор“. Семантиката показва, впрочем, многоброй-ни подобни случаи във всички езици. У нас дядо Славейков е писал за борец-„побойник“, дума, която по-късно доби значение на шайкаджия при изборите и въобще човек, който налита на бой.

… Букурещ е тясно свързан с революционната епоха до Освобождението. Над него витаят големи сенки, но така всецяло погълнат от моята мисия, настоящето ме делеше от призиванията на миналото. Един път само мисълта ми се пренесе към Христо Ботев. В Букурещ беше пристигнал млад руски писател, Волков, който събираше материали за биографията на безсмъртния поет, излезнала после на руски. Той ме заведе у Рале Арбуре, добре познат с Ботев и аз пpиcъствувax, когато го разпитваше. Рале Арбуре му разправи освен за своите връзки с водителите на българското революционно движение, още и за Бакунин и Нечаев. За последния дотогава нищо не знаех. Колкото и да бяха интересни неговите спомени за участието му в руското революционно движение, аз, в моите беседи с Рале Арбуре, се интересувах главно за неговото мнение по въпроси отнасящи се до Румъния. Преклонната му възраст беше го извела от бурите на живота до едно тихо пристанище, от което той разхождаше погледите си като спокоен наблюдател. Знаех, че крал Карол имал почит към него, и понякога, при трудни положения в румънската вътрешна политика, го викал, за да чуе какво той мисли. Рале Арбуре е един от тримата стари хора, които са ми оставили незабравим спомен с благородството на своята физиономия. Другите двама са Монета, директор на големия ежедневник в Милано „Секоло“, участник на млади години в революционното движение за обединението на Италия, после председател на Дружеството за мира, основано от него; и английският философ Джон Морлей, сподвижник на Гладстон. С тях имах щастието да се запозная през пролетта на 1903 г., в навечерието на Илинденското въстание, когато правех обиколка на Запад, за агитация по Македонския въпрос.

От познанството на Рале Арбуре с Ботев и Каравелов можех много да науча, но както казах вече, аз бях всецяло погълнат от дипломатическата мисия, която ми беше поверена. Нямаше повече от четири години, откак бе излезнал втория том от „Строителите нa съвременна България“. Но моето дело на историк беше ми станало чуждо. За него бях толкова разпитвал съвременници и търсил документи; сега имах на разположение архивата на дипломатическото агентство в Букурещ. Тя беше пълна с данни за епохата, която бях описал, както и за тази, която следва като предмет на третия ми том. Аз дори не помислих да прегледам нещо в нея. Така е било и в други периоди на моя живот, когато само една страст е занимавала ума ми. В България се извършиха избори, в Народното събрание ставаха големи борби. На всичко това аз гледах отдалече. Софийските вестници ги преглеждах - кога съвсем повърхностно, кога никак. Румънският печат, обаче, следях редовно, както и големите европейски вестници - австрийски, немски, италиански, френски и английски, - за да следя международното положение. Русчук бе на два часа път от Букурещ, но не ходех там. Контактът ми с България се ограничаваше само с българи, минали случайно през румънската столица.

... Мнозина са ме разпитвали за българите в Румъния. Аз няма какво много да кажа, защото това е въпрос, който заслужава специално да се проучи. Многобройните бългаpски думи останали от тях в румънския език, свидетелствуват, че те са били голяма маса. Йорга пише някъде, че Михаил Храбрият, при един кавалерийски набег чак до Одрин, отвлякъл със себе си на връщане 15 000 български семейства, за да засели равнините на север от Дунава. В по-късни времена българи, бягащи от турските насилия са търсили убежища във Влашко и Молдова. Имало е, които са отивали за печалба и поминък и са оставали там. Знае се, че някои румънски градове са били основани от българи, като напр. Александрия. Порумънчването, обаче, е вървяло бързо и успешно. На толкова семейства българският произход личи само по фамилното име. Повечето порумънчвания са ставали по силата на нещата, поради една ес-тествена историческа асимилация. Това е за миналото време. Но в по-близки до нac дни, българи са ставали pyмъни от личен интерес или кариеризъм. Ще цитирaм един случай, който особено ме е огорчил. В първия български кабинет, образуван от Тодор Бypмoв, имаше един българин, живущ в Букурещ, професор по медицина, на име Атанасович. Неговият син Владимир се порумънчи, стана сенатор и в някои случаи говори против България. Имаше порумънчени българи, които прикриваха своя произход. Някои, обаче, при запознаването им с мен, ми казваха веднага, че родът им е български. Д-р Ангелеско, професор по хирургия в Букурещкия университет, министър на железниците в кабинета на Братияно, ми заяви:

- Моето потекла е българско. Професор Шишманов е мой втори братовчед.

Действително, двамата си приличаха не само по чертите на лицето, но и по начина на държание и говорене. Друг такъв случай бе с един виден гражданин на Букурещ, Симу. Той също, когато се запознавах ми каза:

- И аз съм също българин.

Действително баща му бил член на познатата по своята патриотическа дейност „Добродетелна дружина“ в Букурещ. Симу беше просветен човек, висок ценител на изкуството. Наследил голямо богатство, той го употреби за създаването на един художествен музей, който носи неговото име и който той е изпълнил с картини от най-прочути художници, стари, и особено модерни, между които главно място заемаха френските импресионисти. Културни българи, които са посещавали Букурещ и са отивали в музея Симу, са чувствували болка, че българският народ е бил лишен от този скъпоценен дар, който един наш сънародник е оставил на Румъния. Симу бе-ше много мил спрямо мен и при всяка наша среща, като ми говореше, хващаше ми двете ръце, сякак искаше да подчертае с това българската кръв, която ни свързваше. Аз много обичах този стар човек, тъй сърдечен. Жена му също не пропускаше да ми напомни, че мъжът й е българин. Семейството Симу съм срещал често в добрите кръгове на румънското общество.

В Букурещ живееше един от хората, за които съм говорил в „Строителите на съвременна България“ - Иван Хаджиенов, кмет на София след преврата против Търновската конституция в 1881 г., за когото някои даже казваха, че финансирал този преврат. Хаджиенов се явил в София като предприемач и бил смел в своите спекулации. Когато той вече беше забогатял, някои, които познавали неговата наклонност към рискове, предвещавали неизбежното му разорение. От Генадиев съм чувал, че Стамболов казал:

- Хаджиенов ще умре като оценител в софийската митница.

Аз, обаче го заварих в Букурещ като много богат човек. Toй ме покани на вечеря и така се запознах със семейството му. Жена му беше французойка, децата му бяха вече порумънчени. По-малко зает с други грижи, аз щях да гледам да говоря с Хаджиенов по минали работи и да го разпитвам за неговото житие-битие, в което имаше много енигматични неща. Бях чувал даже, че на млади години той се канел да замине да участвува в eкспедицията на Гарибалди. Имаше и друга причина да не търся срещи с него. В „Строителите“ бях го изобразил малко нещо като авантюрист. Така ми беше останало в паметта и това ме cмyщавaше пред него, макар, че той едва ли е знаел въобще кое и какво съм писал. Друг българин с добро положение в румънското общество беше Христо Пулиев. Вече писах в каква помощ беше той за мен в първите дни на моята мисия. Христо Пулиев беше български патриот, с патриотизма на българите в Букурещ отпреди Освобождението. Когато настъпиха враждебните отношения между България и Румъния, той, въпреки внушенията, които бе получил oт румънски приятели, отказа да промени своята народност, оста-на български поданик и загуби голямото си състояние. Името му винаги е възбуждало в мен голяма почит. Той беше племенник на Евлоги Георгиев и, както съм чувал, фактическият ръководител на фирмата, когато нейният началник остарял. Аз бях вече няколко месеци пълномощен министър в Букурещ и не знаех, че в това си качество съм определен от Евлоги Георгиев като изпълнител на неговото завещание. Това научих, когато през октомври отидох на доклад в София, - и по следния случай. Съществуваше една ефория за построяваното на Университета със сумите, оставени от Евлоги Георгиев. Тази ефория беше обвинявана в бездействие. При мен дойде професор Романски, съобщи ми, че имало три вакантни места в нея и ме помоли да назнача на едното от тях професор Милетич, за да може чрез него да се раздвижи работата. Съветвах се с Генадиев. Той ми каза:

- Ще назначиш Милетич, за да се налага, инженер Христо Станишев, за да обяснява техническата страна на въпроса и Ценов - нашият приятел, за да се кара.

Димитраки Ценов, родом от Свищов, вуйчо на Александър Божинов, беше особняк и прочут по своята свадливост. Генадиев ми напомни шеговито тази му черта, но истинската причина, зa да ми го препоръча беше, че той знаеше от него за намерението му да завещае своя имот за благотворителни цели и виждаше в лицето му човек, който ще употреби всичките си усилия, за да се изпълни точно волята на Евлоги Георгиев. Ще напомня, че от сумите, оставени от Д. Ценов, се основа Търговската академия в Свищов. Ценов беше крайно интересна фигура в софийското общество. Живял на млади години във Виена, той в много отношения наподобяваше виенчанин. Неговата среда беше в „Юнион клуб“. Ергенин, той беше чудесно обзаведен, но никога не мoже да организира своето домакинство, поради мъчнотията да задържи прислуга. Неговата къща на „Велико Търново“, имаше градина, пълна с poзи. Тази къща той остави на българската държава. Ha нeйно място се издига сега Югославянската легация. Ценов беше стамболовист, в 1903 г. бе избран депутат, но никога не взе думата в Народното събрание. Личен приятел на покойния мой бабалък, генерал Винаров, когато аз се сгодих, той ме покани, заедно с годеницата ми и бъдещата ми тъща на вечеря в „Юнион клуб“. Скоро след това той постъпи в болницата на Червен кръст. Той подари голяма сума, срещу която беше гледан грижливо до края на живота си там. На своя племенник Ал. Божинов не остави нищо.

Ще се върна сега пак към Букурещ. Българските поданици в Румъния нямаха много нужда от легацията за своите работи. Когато имаха мъчнотии с румънските власти, нарeждаха се с тях иначе, според обичаите в страната. Моето внимание беше главно насочено към българите oт току-що загубената от нас Добруджа. Те имаха много причини да се оплакват, но аз не можех да им помогна. Това, което можех да им дам, то бе моето наболяло сърце на българин. Македонец, аз по-малко мислех за Македония, отколкото за Добруджа. В Македония българите бяха свикнали на тегло, тук имаше едно неочаквано нещастие. Притеснени бяха новопоробените българи в много отношения, но най-зле чувствуваха загубата на свободния живот, на който бяха навикнали в България. Страдаше личното им достойнство. Секретарят Димитър Гошев ми разправяше за оплакванията на един българин от тутраканските села, дошъл по някаква работа в канцеларията.

- От сто метра далеч като видим някой стражар - казал му той - трябва да сваляме калпак.

- А пък сега пред мен стоиш с калпака на главата си.

- A бе, нали смe си наши - и пак не си свалил калпака.

В Румъния имаше български колонии от няколко категории. В Букурещ, Браила, Галац - от преди Освобождението, в Кюстенджа и Тулча - главно след като Северна Добруджа стана, по силата на Берлинския договор, румънска. На първо време моето внимание беше обърнато към бългаpcката колония в Букурещ. Тук имахме църква и училище. Те трябваше да бъдат огнищa за поддържане на българския дух, разтерзан от станалите нещастия за отечеството. Учителите и учителките бяха отлични. Нямaше нужда да им давам аз препоръка. Свещенослужителят, обаче, архимандрит Йоаникий, беше ограничен човек, неподатлив на никакви внушения от национален характер. Повиках го след коледните празници и го съветвах да държи на Василовден патриотическа реч. Да каже: „Изминалата година донесе скърби на българския народ, но и слава. Тя показа героизма на неговите си-нове и всички душевни качества, които издигат един народ. Трябва да гледаме с вяра на бъдещето си.“ Какво видях след това? Той по-търсил, види се, някъде, какво се говори в църквата по случай но-вата година и се разпростря на тази тема: „Времето е дар от Бога и не трябва да го губим напразно.“ Беше излишно да му се сърдя. Но когато отидох в София, молих Синода да прати на негово място друг човек. Отговорът беше:

- А него какво да го правим?

Нека добавя, че след Първата европейска война, Св. Синод го изпрати в Будапеща. Когато наближи краят на учебната година, съветвах се с директора, щото актът на училището да се извърши с особена тържественост и да послужи като национална манифестация. Той сам мислеше, че така трябва и да бъде. Децата бяха научили национални песни. Помня, че те изпяха въодушевено: „Ечи ти горд наш Балкан...“ - песента на Четвъртата дивизия, в която участвуваха геройски сражавали се части от току-що загубената Добруджа. Всички бяха развълнувани. На някои имаше сълзи по очите. По случай станалото празненство Румънската телеграфна агенция обнародва:

„Днес стана тържествения акт на тукашното българско училище. Пълномощният министър г. Радев преди раздаването но свидетелствата държа реч, в която благодари на българската колония за участието й в празника и покани децата да обичат отечеството си, както са го обичали бащите им, и да се гордеят със своята народност.“

Извести ми се, че на cледваща неделя ще стане акта на българското училите в Браила. Реших и там да отида. Никой от моите предшественици не бе стъпвал там в своето официално качество и аз се опитах дали моето присъствие по един тържествен случай няма да бъде погледнато зле, като се има предвид, че едва бе минала година от нашия конфликт с Румъния. Трябваше, следователно, да подготвя своето посещение в Браила. Между членовете на кабинета на Братияно имаше един, с когото бях се доста сближил, министърът на вътрешните работи Морцун. Той беше интелек-туалец, интересуваше се за литература. Познаваше и руските писатели, може би поради това, че на млади години бил социалист. Haмeрих служебен повод, за да отида при него и уж като че ли случайно му съобщих, че ще замина за Браила и за какво отивам там.

- Моят гръцки колега - казах му аз - отишъл да присъствува на акта на гръцкото училище. Това ми напомни и моя дълг да последвам примера му.

Видях, че на моя събеседник не стана драго.

- Българските пълномощни министри - забеляза той - никога досега не са правили официални посещения в Браила, а за гръцкия Ви колега има една стара традиция.

- Е, добре - отговорих аз - сега е моментът да се основе традиция и за българския пълномощен министър. Ние с Вас сме говорили, че трябва да се търси всякакъв повод за сближението на нашите народи. Не трябва сега да пропусна случая да покажа с отиването си в Браила, че това сближение е на добър път.

Мopцyн не направи по-нататък никакво възражение. Когато пристигнах в Браила, видях, че той се разпоредил да ми се окаже всякакво внимание от страна на властите. Префектът на Браила отсъствуваше, но секретарят му, който го заместваше, тури на мое разположение една кола. По пътя от хотела до училището, бяха поставени тук-таме стражари, които при моето минаване, ми отдаваха чест. Присъствието ми като официален представител на България, зарадва колонията и създаде на тържеството въодушевена атмосфера. Аз caм изпитвах крайна радост. Раздавайки свидетелствата, разпитвах децата как им е името, галех някои по главата, целувах по-малките. Щастлив бях да видя как всички бяха доволни, особено майките и бащите на децата. Реч не държах, защото смятах, че нямаше да бъде тактично, но след свършването на церемонията, разговарях с много от присъствуващите, като им казвах колко България мисли за своите пръснати в чужбина чада.

Отиването ми в Браила ми остави един забавен спомен. Между българските поданици имаше в Букурещ и двама видински евреи от семейството Пинхас. Жозеф Пинхас и Бочко Пинхас, братовчеди. И двамата търговци на жита, с шлепове пo Дунава, бяха богати. Жозе Пинхас идваше рядко в легацията. Той бе голям сноб; неговото желание беше да влезе в румънското общество. Еднъж му заговорих за неговия брат, който по името Паскин беше на път да стане известен художник в Европа и Америка и го питах дали има известия за него. Порaзи ме с каква неловкост той ми отговори, че не знае нищо за него. Усетих, че му е неприятно да става дума за един брат, който живееше в Париж в една бохемска среда в Монмартър и Монпарнас. Бочко Пинхас, мой познат от по-рано и стамболовист ме посещаваше често. Противно на братовчеда си, който гледаше да се забрави някак от румъните, че е българин, Бочко прогласяваше своята българска народност. Като се научи, че отивам в Браила, той изказа желание да дойде с мен. Взех го. На акта на училището седна до мен. Аз никога не бях гледал на Бочко като човек от лоното на Авраама, но когато свещеникът, след молебена, дойде да ни ръси, сетих се внезапно, че съм довел един евреин. Бочко, обаче, благоговейно, целуна кръста и ръката на свещеника. Нека да кажа, че и двамата братовчеди се покръстиха. Жозеф Пинхас, който след Първата европейска война спечелил грамадно състояние - някои казваха 500 милиона леи - се ожени за една от многобройните княгини Гика. Бочко като покръстен, взе името Сазонов, купи едно голямо имение в Унгария и се ожени за една графиня. Тя се разведе по-късно. Вторият й мъж бе един французин, Дьо ла Пажери, роднина, както показва името му, на Жозефина, първата жена на Наполеон I.

Отидох и в Кюстенджа, за да присъствувам и там на акта на училището. Но този път не се обадих на Морцун. Въпросът беше по-деликатен. До Берлинския договор, Добруджа се смяташе за българска земя, и никога румъните не се освободиха от мисълта, че един ден ние щe се опитаме да си я възвърнем. Да отида в Кюстенджа, за да насърчавам там българското чувство, не можеше да бъде, освен, крайно непонятно на румънското правителство. При все това, от негова страна не ми се направи даже далечен намек на недоволство. Румъните знаят да посрещат добре това, което им се е явило като неизбежно. Раздадох свидетелствата при същото въодушевление на присъствуващите, както в Браила. След тържеството, подир обед, посетих домовете на членове на българската община, придружен от някои от първенците. При тези посещения ставаха интимни разговори. Аз видях колко много, в тази отнета от нас българска земя, гореше любов към България.

Посещението ми в Кюстенджа стана след убийството в Сараево. Чувствуваше се вече, че над Европа се готви един вихър; но за това ще се върна малко назад.