ЕДНО ЗАСЛУЖЕНО ПРИЗНАНИЕ ЗА АКАДЕМИК ДИМИТЪР МИШЕВ ПРЕЗ 1942 Г.

Десет години след смъртта на бележития български учен, историк, журналист, публицист, педагог, църковен и политически деец Димитър Мишев (5 декември 1856, Видин – 26 декември 1932, София) списанието, на което той беше създател и първи редактор отбелязва тъжната 10-годишнина от неговата смърт. Списание „Отец Паисий“ е печатен орган на Всебългарския съюз „Отец Паисий“, на който Д. Мишев също беше един от създателите и първите му ръководители. 

В кратко съобщение на последната страница на специалния паметен брой на списанието е отпечатано следното съобщение:

„ПАНИХИДА ЗА ДИМИТЪР МИШЕВ

На 27 януари т.г. в столичния храм „Св. София“ бе отслужена от Негово Високопреосвещенство Софийския Митрополит Стефан панихида за Дим. Мишев, по случай десет години от смъртта му. Присъствуваха представители на Всебългарския съюз „Отец Паисий“, на Министерството на народното просвeщение, Академията на науките, Видинската дружба, Съюза на македонските братства и почитатели на покойния. Високопреосвещеният Митрополит в хубава реч обрисува образа на тоя голям общественик и писател, подчертавайки неговите големи заслуги в изграждане църковното дело като секретар на Св. Екзархия и редактор на „Църковен вестник“, и в изграждане делото на Всебългарския съюз „Отец Паисий“, като един от основоположниците му и пръв редактор на съюзното списание „Отец Паисий“.“

Днес името на този виден радетел и защитник на всичко българско е напълно забравено и неизвестно, въпреки че дори след бегло преглеждане на библиографиите ще се убедите че след неговото име стоят десетки издадени вестници и списания на български и чужди езици, хиляди статии, книги, очерци, публикации на документи, христоматии за гимназиите и дори стихове. Нямам намерение да повтарям неговата биография, тъй като тя е публикувана преди време в сайта „Сите българи заедно“ и всеки любопитен може да я прегледа. (Вж. „Академик Димитър Мишев – един живот, посветен на истината и на България“.)

На 5 декември ще отбележим 160 години от рождението на този наш бележит учен и пропагандатор на българската истина. По този повод ви предлагаме да прочетете приложените по-долу статии за неговия живот и дело, публикуваните през 1942 г. в списанието. Те са излезли изпод ръцете на неговите най-близки сътрудници от Всебългарския съюз „Отец Паисий“ – проф. Георги П. Генов, Велчо Т. Велчев, Никола Станев, Димитър Тодоров и Христо Бръзицов.

Цочо В. Билярски

 

* * *

Проф. Г. П. Генов
ПРИМЕРЪТ НА ДИМИТЪР МИШЕВ

Изминаха се десет години откак България изгуби един от най-преданите свои синове, а Всебългарският съюз „Отец Паисий“ един от своите най-енергични основатели и водачи.

Димитър Мишев, който даде толкова много на българския културен и обществен живот, бе един от ония, които преди 15 години взеха почина за основаването на нашия съюз. Той и неговите тогавашни другари и сподвижници предвиждаха, че, както се развиват международните работи, въпросите, свързани с нашите малцинства и с изправянето на неправдите, които бяха наложени на България в Парижката конференция, ще се сложат в една или друга форма на дневен ред и ние трябва да бъдем готови да поемем тяхната защита.

Не навсякъде, обаче, бе удобно да действува държавната власт. Международният живот във всяко време представлява такова разнообразие, че изисква твърде многостранна дейност. Всеки народ трябва да бъде готов да отговори на тези многостранни нужди. Там където е невъзможно да се действува официално, ще се действува официозно, а където не може да се действува и официозно, ще трябва да се действува частно. На многоликия международен живот ще трябва да се отговори с многолики средства.

Тази беше основната мисъл, която ръководеше създателите на Всебългарския съюз „Отец Паисий“ и на първо място мисълта на Димитър Мишев. Неговият дългогодишен опит в защитата на нашите сънародници в турско, му даваше възможност да познава основно нещата в Македония и Тракия и да бъде извънредно полезен на делото на нашите малцинства, които след Ньойи останаха в едно извънредно тежко положение.

Димитър Мишев, впрочем, бе работил отдавна по нашите народностни въпроси. Като близък съветник и сътрудник на Негово Блаженство Екзарх Йосиф, той вземаше дейно участие в изграждането на българското духовно и културно-просветно дело в Македония и Тракия. Неговата дейност в това отношение е незаменима. Особено бе той полезен за издигането на учебното дело в тия български краища – при един режим, когато можеше да се действува толкова трудно, когато на всяка стъпка се срещаха толкова много едва преодолими препятствия и то не само от турската власт, която ставаше все по-подозрителна към нашето народно дело, но и от противодействията на чуждите пропаганди в тия области, особено в Македония.

Въпреки всички тия препятствия, Димитър Мишев работи с ентусиазъм, който не го напусна до последния му час; той не се побоя от многото трудности, които срещаше в своята задача.

Димитър Мишев се застъпи за българите в Македония и Тракия след голямата епопея през 1903 год., след Илинденското и Преображенското въстания. Той написа голям том на френски език, за да изнесе истината по положението на нашите сънародници в Македония и Тракия през 1905 г., когато в Македония бе започнал да действува режимът на Хилми паша и Мюрцщегските реформи, които във всяко отношение бяха незадоволителни за българите.

И през Световната война Димитър Мишев не отказа своята подкрепа в защита на българската национална кауза. С някои други учени и общественици той отиде в Швейцария, където се образува един важен център за защита на българските народностни права. Заедно с професорите Иширков и Йордан Иванов, Димитър Мишев работи не-уморно, да доказват и отстояват пред чуждия свят българските народностни права. От тази тяхна минала дейност могат да се възползуват и днес всички ония, които биха имали нужда от материали и аргументации в защита на българските въпроси пред външния свят.

След Ньойи, Димитър Мишев разбра, че е необходима нова борба. Борба да се изнасят и защищават наново българските народностни въпроси, макар че това трябваше да стане при извънредно тежки условия. Дядо Мишев знаеше, обаче, че животът е само борба и затова с готовност и младенчески жар се предаде наново на българската народностна кауза. Дядо Мишев, като историк, също така знаеше най-добре, че в международния живот няма нищо вечно, че онова, което бе създадено във Версай и Ньойи е временно и че не ще минат много години, то ще рухне под напора на новите събития и новите сили, които неминуемо щяха да се създадат срещу несправедливите решения на Парижката конференция. Достатъчно е само народът да не губи вяра в тържеството на правдата и в собствените си сили.

Тази надежда и тази дълбока вяра трябваше да се крепи в народа със създаването на подходящи организации. Това се съзнаваше и от ръководителите на българската политика. По внушение на тогавашния български министър-председател Ляпчев, комуто не може да се откаже нито достатъчна прозорливост, нито, още по-малко, достатъчен патриотизъм, се поставиха основите на Всебългарския съюз „Отец Паисий“. Дядо Мишев беше един от първите, който от душа и сърце се предаде на тази високо патриотична и народополезна дейност. Нямаше в оная епоха друг въпрос, който да интересува така отблизо българите, както този за положението на техните сънародници, останали в черно роб-ство в съседните държави. Като се има предвид, че това бяха близо два милиона българи, всеки ще разбере голямата грижа, която като воденичен камък бе легнала върху българската общественост. Тази грижа лягаше особено върху ония българи, като покойният Мишев, които през целия си живот се занимаваха с българските народностни въпроси.

Днес, когато българският народ доби почти напълно своето народно обединение, паметта на Димитър Мишев трябва да бъде помената на особено място. Неговите заслуги в отстояване на потъпканите български права са особено ценни; те никога не трябва да бъдат забравени.

Нека със смирение да се поклоним пред неговата скъпа памет и да посочим неговите дела, като пример за подражание от страна на българската младеж. В тях тя ще види предано и беззаветно служене на големите народни идеали и отстояване, при всякакви обстоятелства, на високите народни интереси.

Мир на праха му! Поклон пред неговата памет

 

* * *

 

В. Т. Велчев
АПОСТОЛСТВОТО НА ДИМИТЪР МИШЕВ

Между народните труженици, получили кръщението си в това звание към края на великата епоха на Възраждането и продължили труженичеството си и след Освобождението, видно място заема Димитър Мишев. Със страстта на най-пламенните възрожденци, с тяхната фанатична вяра в българското право и с тяхната упоритост, Мишев работи в защита на това право през целия период на свободния ни живот до смъртта си в 1932 г. Политическите събития през тоя период, в които той вземаше живо участие, не отклониха вниманието му от останалите неразрешени народностни въпроси, нито намалиха интереса и рвението му към тях. В всички моменти на бурния живот на свободната ни държава, той не забравяше жестокото дело на Берлинския конгрес и не преставаше да пише, да говори, да работи за правото на българския народ да се обедини. И други дейци безсъмнено мислеха и работеха за това, но у Мишева ревността по народностния въпрос достигаше до апостолство. Едно апостолство, което не дири показност, а иде от патриотическа мъка. Всички постъпки и писания на Мишева по въпросите повдигани от положението на българите, останали под робство, всички негови речи по събрания, произнасяни с жар, свидетелствуват за патриотическата мъка, която е вълнувала тоя неспокоен бранител на народните интереси. С тая черта той наумява дейците от преди Освобождението. И сред обзетото от грижите на свободния живот българско общество след Освобождението той изглеждаше като деец останал от ония приснопаметни времена.

До войните, Балканската и после Световната, Мишев посвети защитата си на българските народностни интереси, главно в научни исторически изследвания, резултатите от които са събрани в двете му големи книги „Македония и нейното християнско население“ и „България в миналото“. Тия трудове са истински съкровищници на факти и сведения върху въпросите касаещи се до битието на българския народ и до неговите исторически права. Тук Мишев е зидар на основите, върху които почиват нашите народностни и държавни претенции. Неговият дух на бранител на българските интереси, на българското право, на българската чест се проявява в стихията си след катастрофите в двете войни водени за народно обединение. България е не само онеправдана и жестоко окастрена, тя е безмилостно и подло оклеветена от враговете й. Оградена от всички страни, тя е обсипана беззащитно с обвинения в чудовищни престъпления. Понеже от тук не може да се действува против тия обвинения, Мишев се озовава в неутрална Швейцария и там от Лозана и Женева се заемва със защитата на българската чест. Като от един преден пост в борбата срещу нашите хулители и клеветници Мишев следи за всички пръскани по адрес на България клевети, пише писма, подава телеграми до видни европейски държавници и политически дейци; с изобилните сведения които има на ръка, отправя публични изобличения до лъжците и клеветниците.

В една брошура на френски ,,Un chapitre inconnu“, издадена в Лозана, Мишев помества свое писмо до сръбския м[инистъ]р-председател Пашич, председател на сръбската делегация на Мирната конференция в Париж, в което отговаря на едно клеветническо писмо на неговия секретар, Нинко Перич, против българския народ. Тоя отговор е съкрушително изобличение на Пашича, от името на когото е написано клеветническото писмо на секретаря му. Перич обвинява целия български народ във варварство, безчовечност, жестокост, в измъчване и избиване на сръбските пленници в България. С факти из миналото на българския и сръбския народи, с припомнюването на факта за приютяването в България на нещастните арменски бежанци във време на арменските кланета в Цариград в 1896 г., на които сърби и гърци отказаха достъп в пределите на държавите си, в угода на Турция, с припомнюването на факта за приютяването на сръбските бежанци начело със самия Пашич след Зайчарското въстание и жестокостите на сръбските власти над въстаналото зайчарско население, описани от Пашича в редактирания от Мишева вестник „Свобода“ във Видин, с припомнюването на грозните факти по избиването на сръбския крал Александър Обренович и кралица Драга, с привеждането на куп писма от сръбски пленници в България, войници, граждани, свещеници, в които изказват благодарността си за човечното отнасяне към тях от страна и на българските власти и на населението във време на пленничеството им, когато българските пленници в Сърбия бяха зверски мъчени и избивани, с припомнюването на всички тия факти в писмото си до Пашича, отправено в копие и до френските вестници, Мишев не само дава съкрушителен отговор на обвиненията отправени от негово име против българския народ в безчовечност и варварство, а туря пред съда на цивилизования свет истината за сърби и българи.

Тая дейност на Мишева в Швейцария в защита на България през най-тежките години за нея е подвиг на родолюбец от ръста на българските родолюбци от миналия век.

Когато жестоката Ньойиска присъда над България легна с убийствената си тежест върху живота на българския народ, когато един дух на отчаяние и обезверяване в съдбата на отечеството ни доведе до безумни актове на национално унижение и пораженство някои наши среди, Мишев, заедно с редките запазили самообладание българи, видя своя дълг в разсейването и противодействието на тоя убийствен дух. Неговите речи в събрания, неговите статии в вестници и списания зовяха с иеремиевски вик българите да вярват, въпреки временните беди, в несъкрушимостта на българското право и в неговото възтържествуване рано или късно. Основаването на Всебългарския съюз „Отец Паисий“, със задачата да буди и поддържа, по примера на своя велик патрон, тая вяра у българите, свободни и поробени, е дело на начинание, в което челно място заема Мишев. В органа на съюза сп. „Отец Паисий“ Мишев взима най-ревностно участие, като един от редакторите му. В Изпълнителния комитет на съюза, чийто подпредседател бе и остана до смъртта си, той също работи с неуморна ревност. И като войник той падна сразен на тоя пост изкачвайки четириетажна стълба, за да участвува на едно заседание.

Тая изумителна ревност правеше странно впечатление на равнодушните по националните въпроси. Истината е, че тоя човек гореше с пламъка на патриотизма от преди Освобождението, непонятен за мнозина от новите поколения.

 

* * *

 

Никола Станев
КНИЖОВНИКЪТ И ОБЩЕСТВЕНИКЪТ ДИМИТЪР МИШЕВ

Един от редките и видни учители, общественици, писатели и борци за свобода в първия период след нашето Освобождение бе Димитър Мишев. Роден във Видин през 1854 г. той израсна в своя град, който даваше само трикласно образование. Будният момък имаше съзнанието, че е нужно по-високо познание, ако иска да задоволи своята жажда за наука и стремежа си за общественост. Ала в Западна България не можеше да намери по-горни класове, та бе принуден, по препоръката на Антим Видински, да се отправи чак в Габрово и там, вече 18 годишен, да постъпи в четвърти клас. В Габрово имаше по онова време пансион, а това бе твърде голямо улеснение за младежите, що идеха от далечни места да дирят образование. В пансиона има библиотека, дружество и Мишев се запознава с момци от неговата възраст из цяла България. Той се сближава най- много със Стефан Костов от Казанлък.

На 22 годишна възраст Мишев свършва Габровската шестокласна гимназия (в 1876 г.). Фазлъ паша със своите две медни топчета гърмеше в Дряново, Габрово и Севлиево против българските бунтовници. Впечатленията на Мишева за турската неправда се напластяват, като един вечно горящ огън в душата му, против народните угнетители.

През Руско-турската освободителна война Мишев работи като преводач при руските офицери и гражданските власти за уреждане на народна държава. Тук Мишев научи руски език и доби три дарби: изкуството да пише, хубав почерк и любов към труда, когато уреждаше народни работи. Тия три придобивки осветлиха обществения път на любознателния младеж и го укрепиха да запази енергия и способност за 55 годишен непрекъснат обществен, книжовен и просветен живот, чиито плодове му дават право да заеме заслужено място в българската културна история. Най-първо Мишев работи в областта на правосъдието, гдето научи що е право, после минава в администрацията, гдето научи от практика как се прилагат законите, най-сетне стана учител в Лом (1879), – през 1881 г. във Видин и в 1883 г. се явява книжовник и общественик, за да разреши ония задачи, която неговият разум бе му посочил.

По убеждение Д. Мишев беше либерал, сетне мина в групата на Каравелова, която тури народничеството на първо място.

В 1883 г. Мишев и Найчо Цанов издават вестник „Свобода“ по-сетне го сменяват в София с „Търновска Конституция“. Това траело до 1886 г. когато става в София преврат и княз Александър се отказва от престола, а подозреният Мишев изгубва службата си, дори бива арестуван за няколко време. Тогава той намира пак учителско място в Сливенската гимназия (1888 г.).

Димитър Мишев, Стефан Костов и други, като тях, младежи-идеалисти, вдали се всецяло в служене на младите поколения и на народа, мислеха, че още не е настъпило време за дипломирано образование, за да бъде човек полезен на своя народ. Без да бъде филолог, той състави добра граматика и стилистика, които изиграха важна роля в далото на езиковото обучение в нашите средни училища. Мишев и Костов първи усетиха нуждата да дадат едно пълно помагало на учителите, които преподават български език. Така бе написана и издадена Христоматията за нашите средни училища. И Мишев и Костов бяха добри ценители на литературните книги и съумяха да изберат подходящи четива в Христоматията, за да се запознаят учениците с главните писатели и с изкуството за писане на прозаични и поетични произведения. С тази книга Мишев спечели име и Екзархът на българската църква в Цариград Йосиф I го повика първо за учител, а сетне за секретар на Българската екзархия. Тук Мишев няколко години сътрудничи на вестници и списания и се запозна основно с просветното дело в Македония чрез учители и инспектори – писатели, какъвто бе Васил Кънчев, сетне министър на народното просвещение, чиято трагична смърт развълнува целия просветен български свят.

През 1900–1903 г. Мишев, заедно с други демократи от Каравеловата партия, списва сп. „Библиотека Св. Климент“. В това списание се даваха твърде ценни класически произведения, а Мишев написа някои художествени разкази за български войник от Видин, който се върнал от Сръбско-българската война злочест инвалид. През 1904 г. Мишев написа защитна книга в полза на оклеветени българи против клеветници гърци. В тази книга той се подписа с име Бранков.

В Балканската и Междусъюзната война Мишев устно и писмено се бори против онези, които обвиняваха България с какви не измислици към гърци и сърби. През Голямата война (1917 г.) Мишев с други общественици отиде в Швейцария, гдето устно и писмено защищаваше българите от несправедливото обвинение, че те уж искали да грабнат целия Балкански полуостров, макар, че той бе написал преди две години (1915 г.) бележита книга за Балканския сговор. В 1919 г. Мишев пак се намира в Швейцария, мъчи се да се споразумее с Н. Пашич и чехът Крамарж за едно полюбовно разбиране между българи и сърби. Като не достигна нищо, Мишев се срещна с чужди политици и професори с молба да ходатайствуват в Париж за България. В това време той издаде на фр[енски] език книгата „Народен плебицист“. После се среща с Барбюс и Анатол Франс, но и от тях не изкара нищо. През 1920 г. Мишев издаде брошура „Исторически справки“, в която оборваше пристрастните френски историци, които подържаха сърбите. През време на Голямата война Мишев написа обемиста книга „България в миналото“. Макар да носи публицистически, а не чисто исторически характер, книгата се чете с полза от войници и офицери на бойната линия.

Като се завърна от странство, Мишев уреди списание „Свободно мнение“, което не можа да се закрепи за дълго. Той взе участие и в списанието „Мир чрез споразумение“.

Димитър Мишев от сърце обичаше книгите и библиотеките. Силно се интересуваше за читалищата. Не ставаше никъде читалищно събрание или конгрес без Мишев да вземе думата за ролята и значението на читалищата. За това той бе прогласен почетен член на Читалищния съюз.

Мишев и в напреднала възраст, неуморно обикаляше България, държеше сказки и огнено защищаваше българското име и българското право. Той винаги носеше документи в пазвата си, за да подкрепя своите думи и твърдения.

Имаше един особен комитет, който често заседаваше в Академията на науките, за да отблъсва несправедливите укори и обидите, които подкупени чужденци хвърляха върху България. Димитър Мишев не отсъствуваше никога от заседанията на комитета. Той винаги вземаше думата и силно се вълнуваше когато хората от вън мислеха за България само как да я омаловажат и да издигат някои нейни съседи като стари истински и културни балкански народи. От тези големи вълнения и от тежки спомени за загубата на своя син през войната старецът вече изнемощаваше. В едно заседание, към което стига тичешком, за да не закъснее, труженикът издъхна на стола в 1932 год. на 75 годишна възраст.

Мир на духа му!

 

* * *

 

Дим. Тодоров.

ПОЛУВЕКОВЕН ТРУЖЕНИК, БРАННИК И СТРАЖ НА БЪЛГАРИЯ

Преди десет години – на 27 януари 1932 год. 9 часа вечерта – внезапно почина Дим. Мишев, един неуморен труженик, доблестен бранник и верен страж на България през повече от пет десетилетия. Той живя 78 години (1854–1932), но не остаря, може би, защото до края на своя живот бе сгряван от пламенна вяра в доброто. Въодушевяван от тая младежка вяра, той работи прилежно, упорито „в ползу роду болгарскому“ до сетен дъх. Остави ни едно голямо книжовно богатство, което, за жалост, още не е събрано.

Дим. Мишев остави и споменът за един примерен живот. В последния свой трудов ден, уморен от работа в печатницата, той бърза да отиде на едно дружествено заседание. Въпреки чрезмерната си телесна пълнота и затруднено дишане, той тича, за да бъде точен, да не закъснява, да не кара други да го чакат. Неговото пресилено сърце, което бе трептяло като струна при всека народна радост и се бе свивало болно при всяка народна неволя, престава да му служи. Смъртта го съжали и му дарува вечен покой.

Познавам покойния дядо Димитър Мишев от 1927 год., когато се учредяваше Всебългарският съюз „Отец Паисий“. В трите учредителни общи събрания – две през юни и едно през ноември с.г. – той взе живо участие. С младежки огън подкрепи идеята за създаване едно дружество, което в своята дейност да се ръководи от идеята за истина, дълг, съвест, човечност. С дълбока любов той гореше за съдбата на българите, попаднали под робство, и с огнено негодувание против техните мъчители. Той горещо молеше да се направят всички жертви, да се забравят всички различия, за да се дойде до вътрешен мир и до пълен сговор по върховните народностни въпроси, които засягат самоопазването на народа ни и защитата на откъснатите от народностната ни снага български малцинства. Когато съюзният устав бе приет и Всебългарският съюз „Отец Паисий“ бе вече учреден, той най-възторжено приветствува раждането му. Избран в Изпълнителния комитет за пръв подпредседател и за ръководител на отдела за поддържане солидарност, единомислие и еднакви схващания по общите национални въпроси, той вложи най-голям принос в изработване на първия Позив, в който се очертаха подробно основните идеи и насоките на съюзната дейност. Като пръв редактор на съюзното сп. „Отец Паисий“ той очерта неговата програма.

Тежък е пътят към възхода напред и нагоре за онези, които доброволно са понесли кръста на службата на род и Родина. Особено у нас тоя път е стръмен, осеян с остри камъни, препречван от тръни и бодли. Може би, затуй нашите общественици, едва преминали петдесет години, бързат да снемат от плещите си товара на своето служене и да облекчат съвестта си с мисълта, че са свършили своята мисия. „Нине отпущаещи раба твоего, владико!“ чуваме да казват мнозина от най-полезните наши хора в разцвета на своите сили и дарби. Покойният Димитър Мишев даде на всички – млади и стари – бляскав пример, какво може да направи и в най-старата плът една вечно млада душа, една твърда воля, любещо сърце, възвишен дух.

Вечна памет на неуморимия труженик, доблестния бранник и верния страж на Родината Дим. Мишев!

 

* * *

 

Хр. Д. Бръзицов
ЕДИН ЧАС ПРИ ДИМИТЪР МИШЕВ

„Ще надделеем, ако се съединим, ако махнем партизанството, ако обединим способностите си, енергиите си; ако направим програма за работа; ако престанем да мислим за смутове.“

 

Нека призная: – в горното заглавие има една неистина: не един час, а три часа и половина трая срещата ми с Д. Мишев. На Мишев ли е заслугата, моя ли е вината – това не изменя положението.

Един господин, поет, който е писал преди осем години седем стихотворения – ще приказва, ще приказва и повече от седем стихотворения, че е написал – не ще може да каже. Друго е с един политик, държавник, общественик и още какъв да нарека Димитър Мишева – и при това политик, държавник и общественик като Димитър Мишев!

Д. Мишев е напечатил на български и др. езици повече от 50 книги върху педагогия, литература, етнография, история, политика – вън от многото учебници.

А написал е само до 1924 година - 1125 статии.

- С поезия занимавали ли сте се, както му е ред за всеки млад човек?

- Това са грешки на всеки млад. В 1879 год. в Русе излизаше в. „Българин“ и там напечатих стихотворението „Македония“. Бидейки ученик още, усещах в себе си обич към публицистика и писателство. Първи мои по-сериозни работи се явиха в 1880 год. И от там нататък съм редактирал 17 списания и вестници.

- Първият ви вестник или списание?

- Вестник „Свобода“, във Видин, 1883-1884 г. Тогава Пашич, след неуспешния му бунт в Сърбия, избяга и дойде във Видин, дето печати в „Свобода“ изложение за грозни зверства на сръбската полиция. Изложението продължи в 10–12 броя, подписано от него и много емигранти.

После в София редактирах в. „Търновска конституция“ и първите броеве на сп. „Св. Климент“. По-сетне, в Цариград, сп. „Библиотека“, в София „Църковен вестник“, в 1908 г. – „Преглед“, през 1913–1915 г. „Свободно мнение“, а през 1915 г. основах и всекидневника „Балкански сговор“.

След нещастието на България в 1919 г. Мишев е отстоявал правата на повалена България с всичката сила, която дава правото и отчаянието. Така, в Женева е издал няколко тома книги, а в Лозана е редактирал сп. ,,Le plebiscite“, в което, между друго, е печатан и един протест срещу домогванията на победителите, подписан от Жорж Дюамел, Анатол Франс, Барбюс и др.

Но ние почнахме от ученичеството и стигнахме до старостта на Мишев – а той тъй системно, с порядък ни обрисува своя житейски път... Разбира се, макар и не в един час, ни той, нито ние бихме могли да разкажем и разберем един тъй ценен и сочен откъм големи дела живот – но нека се опитаме да поставим ред поне в това малко, което ще кажем.

През Европейската война Д. Мишев написа книгата „България в миналото“. Книга на такава тема рядко се изчерпва тъй бързо. А тая книга, напечатана в 4000 екземпляри, е била изчерпана за няколко месеци. И до сега се търси. Преведена е била и на чужди езици и ето един отзив за нея:

„Народ, който излиза с такава преценка за миналото и настоящето, не е изгубен, а е народ на бъдещето“.

Д. Мишев е свързал името си с македонското дело. Неговото сътрудничество винаги е било търсено от големия политик и образован човек, Екзарх Йосиф I.

Когато в 1904 г. в „Bulletin d’Athenes“ се явила статистика, оборваща българското твърдение за народностния състав на Македония, Екзархът възложил на Д. Мишева да излезе с един достоен отговор, който бил готов в късо време. Министърът на външните работи тогава, Рачо Петров, като прочел отговора, подкрепен с данни за всяко селце и паланка, изпратил Д. Мишева в Париж да напечати книгата на френски. Когато книгата излязла, Екзархът повикал автора в Екзархията в с. Ортакьой, край Цариград и между тях двамата се завързал такъв разговор:

„Ще черпите, г. Мишев! За вашата книга има уводна статия във в. „Тан“ – пръв път уводна статия за книга“.

(Тук Д. Мишев вади пликове и показва изрезки от „Тан“ и др. вестници, които са дали отзиви за книгата. Посърнали, смачкани листа...).

Отзивите за тая книга са повече от 50. И всички възторжени.

– Но, както винаги, и тогава проспахме момента, – казва печално големият родолюбец. – Когато в цяла Европа се говореше за анкета, тук, в България, партизаните се бяха хванали за косите.

... Като пропуснахме тоя случай, – продължава Мишев – реших да предложа на Екзарха ново средство за повдигане шум около Македонския въпрос: да направим един поименен списък на всички българи в Македония, като прикрием тая статистика под формата на някакви църковни изисквания и пр. И разпратихме до всички селски свещеници образци за попълване с имената на всички техни пасоми.

Д. Мишев ни поднася куп такива образци. И четем имена, имена, имена на хиляди и хиляди български старци, мъже и жени, девойки, деца, пеленачета ... И какви имена! Четете: Ясна, Момана, Арсана, Кръста, Гюргя, Йомка, Вида, Дунавка, Доста, Будимка, Стребрена, Менка, Сърмена, Митана, Билбила, Безцена, Стойна, Блажена, Велика, Будила, Станила, Буряна, Яна, Сирма, Дола, Благуна, Вишна, Войдана, Дева, Зелина, Спасена, Румена, Ракита, Роса, Смиляна, Траяна, Княгиня, Сандра.

А мъжките имена повечето: Борис, Климент, Кирил, Методи, Крум, Асен, Аспарух, Симеон, Славян...

- Би било хубаво да се възползува Светия Синод от тоя списък.

- Аз го дадох вече.

И винаги, при всека нападка срещу България, тоя голям родолюбец излиза „не със статийки и ругатни“, а с добре обосновани данни да оборва ... и да скланя противника си. Така, например, той води полемика с Ernest Denis, който изкарвал, че сърбите били по-жизнеспособен народ от българите. Какъв по съкрушителен аргумент за Е. Denis от тоя, който е изтъкнал Д. Мишев, именно:

Български бюджет за просвета 26 282 669 лв.

Сръбски бюджет 7 203 783 динара (това по време на спора).

- И сега още, – говори Д. Мишев, – у нас има по-голям духовен живот, отколкото у сърбите. През 1927 г. ходих в Белград и взех статистика на излизащите там списания и вестници. Броят им бе 121. А в София излизаха през същата година повече от 300.

- Погледът ви към бъдещето, г. Мишев?

- Ще надделеем, ако се съединим, ако махнем партизанството, ако обединим способностите си, енергиите си; ако си направим програма за работа: ако престанем да мислим за смутове. Аз вярвам в способностите на българския народ и неговото бъдеще.

- Младежта дава ли надежди?

- Аз не гледам на сегашната младеж тъй, както някои. У днешната младеж има качества, които старото поколение не притежаваше. Младежта ни е показала, че е културна, близка на цивилизацията. И наистина, ако в IX и X век България бе културен разсадник, защо да не бъде и сега? Аз наблюдавам младежта, следа я и съм оптимист.

- Какво ви предстои на първо време?

- Интересува ме началото на нашето Възраждане, към края на XVIII в. Имам много ценни писма, писани не с църковни букви и църковен стил, а граждански, интелигентно, от неподозирани наши умни български глави. Имам интересни работи и за печата на Възраждането. Не знаем всичко. Ние сме имали печат преди нашите съседи, макар и да сме освободени по-късно от тях. Българският вестник се яви, преди да има още българска община! И се издаваше не с държавни средства, а със скромната пара на учители, като Фотинов и Богоров. В 1866 год. ние имахме повече учи-лища, вестници и учители от свободна Сърбия.

Работя още и върху личността на един стихоплетец, Георги Томов Пешаков, който в 1837 г. пише писмо в стихове до д-р Берон, както и върху голямата фигура на търновския българин Никола Сава Пиколо, който е печатил във френски научни списания още през 1840 г. и е умрял в Париж в 1865 г. Когато бях в Париж направих специални издирвания...

И Д. Мишев изкара пред нас куп френски списания, в които е писал Пиколо, – и книги преди 300 г., в които се разглежда богомилството...

(Този разговор е воден през м. май 1929 г. Дим. Мишев не успя да завърши и издаде трудовете, за които става дума тук.)

Публ. в сп. „Отец Паисий“, год. XV, кн. 1, София, 1942, с. 5-19, 48.