ДОБРУДЖАНСКИЯТ ДЕЕЦ ХРИСТО КАПИТАНОВ ЗА БЪЛГАРИТЕ В РУМЪНИЯ

Тези дни, през тази година се навършват 45 години от смъртта на известният наш журналист, публицист, поет, юрист и историк Христо П. Капитанов (6 януари 1903, Добрич – 1 декември 1971, София). Още приживе той, а в последствие и семейството му правят ценно дарение в Централния държавен архив в София. Спомням си как преди години госпожа Капитанова, неговата съпруга посети хранилището на архива, когато то се помещаваше в Съдебната палата, за да се поклони пред документалното наследство на покойния й вече съпруг. Този акт на обич и преклонение пред скъпия й покойник беше нещо, на което присъствувахме заедно с колегите си за пръв и единствен път. Същевременно трябва да отбележа, че аз имах възможност да познавам неговия живот и творчество, тъй като на мене ми беше възложено да обработя този изключително ценен и богат архив. Той и днес е един от най-ценните лични архиви в ЦДА. Подобен е и жестът на неговата сестра Божанка Петрова Тенева, която пък дарява личната му библиотека на Регионалната библиотека „Дора Габе“ в Добрич.

Ако човек разгърне историческите библиографии ще види колко богато и разнообразно е неговото творчество. И днес не е загубила своята стойност поетичната антология за Македония. Резултат на продължителната му издирваческа дейност е и книгата му за големия румънски поет Панайот Станчов – Черна, българин по произход.

Хр. Капитанов завършва право в Букурещкия университет като по време на румънската окупация на Южна Добруджа той остава да живее сред нашите сънародници в Румъния. Тънък и прецизен познавач на историята на България и Румъния и на българо-румънските отношения той успява да открие и публикува стотици документи за българската политическа, революционна и културна емиграция в Румъния. Благодарение на неговата работоспособност е издирена и преведена непознатата до оня момент публицистика на Г. С. Раковски и Любен Каравелов, публикувана на румънски език. Заради тази му откривателска и преводаческа дейност той е привлечен като сътрудник и към БАН. Благодарение на него днес имаме и редица румънски документи за живота и творчеството на певеца на Добруджа Йордан Йовков.

Хр. Капитанов е сред основателите на вестник „Добруджански глас“ и сп. „Факел“, и „Добруджански преглед“. Той е и сред основателите на Българския народен университет в Добрич и на участвалата в румънския политически живот Българска миноритарна партия, на която е и секретар.

Хр. Капитанов е и член на Съюза на българските писатели, но след 9 септември 1944 г. за известно време е извън неговите редове, тъй като е изключен след публичен скандал по повод произхода на поетесата Дора Габе.

След дългогодишни издирвания в румънските архиви, библиотеки и музеи и след стотици срещи с наши сънародници в Румъния той пише и публикува стотици статии и очерци за българи, участвали в политически, културен и църковен живот на северната ни съседка. Той открива и български строители, дърворезбари и зографи от Македония, строили и зографисвали църковни храмове в северната ни съседка.

Сега ще имате възможност да се запознаете с пълния текст на негова неголяма книжка „Българите в Румъния“, която той пише и публикува наскоро след връщането на Южна Добруджа на България. Тази книга би представлявала интерес както за нашата общественост и за българите, потомци на добруджанските българи, така и за румънския президент и на станалата публично известна румънска прокурорка, които до днес продължават да предявяват все нови и нови претенции към български територии отсам Дунава. Тези румънски манипулатори и мераклии не са нещо ново за северните ни съседи, тъй като те са известни със своята вековна лакомия към наши земи. Но по-виновни са нашите държавници и политици, които се правят на недочули и недоразбрали, но какво да се прави, като те толкова знаят и могат.

Този материал публикуваме за да отбележим и годишнината от смъртта на големия български родолюбец Христо Капитанов, което може да послужи и като нагледен урок как се отстоява историческата истина. След като прочетете тази книжка, сигурен съм че във вас ще възникне въпроса – Защо българската държава не се интересува за съдбата на нашите сънародници, както в Румъния, така и в другите съседни държави?! Но въпросът не е само да се вдига шум, а да се замислим дали тези които стоят начело на държавата имат потенциал за това. Отговорът на този въпрос оставам на вас.

Цочо В. Билярски

 

* * *

ХРИСТО П. КАПИТАНОВ
БЪЛГАРИТЕ В РУМЪНИЯ

Нашите далечни прадеди, славяните, преди още да минат Дунава и да заемат земите на Балканския полуостров, са живеели в днешно Влашко, Молдова и Трансилвания. Но и след тяхното преселение, там, отвъд Ду-нава, е останало многобройно славяно-българско население. И именно, това обстоятелство обяснява факта, гдето още наскоро след създаването на българската държава, нейните граници се прострели далеко отвъд Дунава. По времето на Крума вече всички земи от р. Тиса на изток до Днестър и на север до Карпатите са влизали в териториите на Българското царство и са образували тъй наречената в онова време „Заддунавска България“. Маджарите, които век по-късно завладели Трансилвания, са заварили тук няколко български княжества.

По-сетне, по времето на Търновското царство, днешно Западно Влашко (областта между Дунавските „Железни врата“, р. Олта и Трансилванските планини) изглежда, че също тъй за известно време (царуването на Ив. Асеня II) е било част от българската държава.

Върху това старо славяно-българско население на ония земи през епохата след X–XI векове се наслояват власите, които първоначално са били полудива пастирска маса. Тия власи по-рано са живеели както днешните им сродници – куцовласите – в планините из западната част на Балканския полуостров, отгдето се прехвърлят в планинските области на Трансилвания, а от там през XIII и XIV в. слизат към равнините на Влашко и Молдова.

Заварените тук многобройни българи са били с течение на времето претопени от тия власи и плод на това претопяване е днешния румънски народ.

Изчезвайки сред пришелците власи, обаче, тамошните българи са им завещали не само своята по-висока култура, но и съкровищата на своя език и писменост. През XIII, XIV, та и през XV в. българите са били ръководния слой в тогавашното влахобългарско общество. Писмен език тогава, както и по късно, е бил българският; той е бил език на тогавашната румънска църква, и на канцелариите на влашките князе. И днес най-старите паметници, грамоти, книги и надписи и всички най-стари домашни извори за румънската история са написани на български. Благодарение на българите и под силното българско влияние е създаден и днешния румънски език. Според признанията не само на видни европейски езико-веди, но и на румънски учени (напр. проф. К. Джуреску), 2/5  от думите в езика на днешните румъни са от славянски респ. български произход. Тия думи са старинни и се произнасят от румъните тъй както са ги произнасяли нашите прадеди преди 9–10 века. Особено са характерни в това отношение думите, в които е запазено произношението на носовките. Румъните и днес казват Дъмбовица (Дъбовица), тъмпа (тъпа), къмпина (къпина), огленда (огледало), мунка (мъка, работа) и пр.

Във Влашко, Молдова и Трансилвания 60% от имената на реки, езера, гори и т.н. са от славяно-български произход. Въпреки порумънчванията от по-ново време, и днес изобилствуват българските имена като: Яловица, Бистрица, Прахова, Водица, Сушица и пр. Много и то от най-важните тамошни селища също са с български наименования: Търговище (стара столица), Дълго поле, също стара столица. Елхово (Илфов), Зимница, Кралево (Крайова), Бистрица, Бранище, Жилава и пр. Към края на XIV в. почти всички топографски наименования са все на български език. Само в един документ на Мирчо войвода (1386–1418 г.), с който потвърждава известни права на Тисманския манастир, намираме следните български наименования в окръга Жалеш села: Кумански брод, Хърсово, Площина, Жарковец, Варовник, Сушица, Новоселци, Блатница, Пестичево, Царина, Саговци, Жидовщица, Петровица, Бреговица, Вир, Селище, Елховица, Церовец; реки – Топлица, Ковачица, Бистрица, Водица, Рушава, Голяма водица; други имена – блато Бистрица, Бързо Гърло, Орехови падини и пр.(Ст. Николаеску, Documente inedite dela Mircea cel Batran, Букурещ, 1936 г., стр. 46, 8°, на стр. 35–38.) Да не говорим за личните и родови имена, които 90% са български, нито за тия на румънските князе и войводи – всички български.

Тия местни, старинни българи през течение на XIV–XV в. вече са били почти претопени и изчезнали.

Но след 1393 г. в Румъния приижда нова българска вълна. Когато българската държава е сразена под ударите на завоевателите турци, всичко будно и смело измежду българите поема пътя на изгнанието и по-голямата част – се настанява във Влашко и Молдова. Тук емигрантите се чувствували като в родината си: и свещеници и боляри, и книжовници, и народ говорели полурумънски, полубългарски, писмеността била изключително българска, а двете румънски войводства – Влашко и Молдова – били възприели не само държавното, църковно и обществено устройство на българското царство, но във всичко му подражавали и заимствували. Тук вече е бил поп Никодим, българин из Прилеп, който основава първите влашки манастири Тисмена, Козя и Водица. Тук е бил и Григори Цамблак, който на мястото на скита Немцул, Молдова, основан от българските калугери Софрони, Пимен и Силуан в 1392 г., издига сега величествен манастир, със съдействието на молдовския войвода Александър Добри, основава първото българско училище зад граница, въвежда и тук средно-българския правопис на Патриарха Ефтимий, пише книги и поучителни слова на чист български език.

Тая нова вълна от български изселници се засилва след несполучливия опит за освобождението на България през 1396 година и още повече, след половин век, през 1444 год., след злополучния поход на полско-маджарския крал Владислав IV, който от Оршова през Дунава и през цяла Северна България достигнал до Варна, гдето паднал в една битка с турците. Тогава от Сев[ерна] България и Добруджа се изселили 12 000 българи със семействата си. Те се настанили в земите близо до левия бряг на Дунава.

През 1595–1598 год. цяла Дунавска България била обхваната от въстание за независимост. Турците били пометени отвъд Балкана. В Търново бил избран за български цар един мним потомък на Шишмана; войводата Баба Новак, със своите 2000 български хайдути, вършил чудеса от храброст, докато пък Тодор Балина от Никопол бил начело на дипломатическа мисия в Букурещ, Клуж и Прага. Но Синан паша с безбройни пълчища отново минава Балкана, и подлага на огън и меч всичко българско. Нови българи бежанци, тоя път над 60 000 души, потърсили убежище във Влашко. Особено опустошена била Източна България. Бежанците от нея били настанени около Търговище, в Мунтения (източно Влашко) и по-далеч от Дунава, който бил в обсега на турските военни действия. Тогава именно се заселил в града Търговище българският първенец Кочо от село Малък Арнаутлар, Разградско. Там той достигнал до висок болярски сан – „вистерник“ и построил и до сега запазена голяма църква в тоя град. Тоя български първенец е баща на големия молдовски войвода (княз) Василий Лупу (1632-1656 г.).

След Чипровското въстание (1688 г.) нови вълни от българи се заселват във Влашко и Банат. Само ония от тях, които са били католици, в малка част са оцелели и до днес в напълно запазени български села около Букурещ, а освен това към Крайова и в Банат. Всичко друго с течение на времето е било стопено и погълнато всред румънската маса.

Из средата на българи излизат голям брой видни румънски държавници, духовни и военни лица. Така например, Баба Новак е бил най-любимият и най-смелият военоначалник на Михай Витяза; друг българин, поп Арсений, е бил най-интимният и неразделен съветник на същия влашки владетел. Трети българин – поп Шашка (заедно с Баба Новак) е бил мъченически убит в Клуж, от противниците на Михай Витяза. Войската на Матей Басараб (1633–1654 год.), тъй наречените „сеймени“, е била в грамадното си мнозинство съставена от българи. През времето на тоя княз и на неговия приемник, влашки митрополит е бил българинът Игнатий от гр. Никопол. Жената на Шербана Кантакузин, влашки войвода, (1674–1688 г.) е била българката Мария, дъщеря на Геца Гайтанджията, голем богаташ от Никопол, сам стигнал до високия сан „вистерник“, нещо като министър на финансите. Василий Лупу, видяхме, също бил от български произход. Семейството на князете Бранковени е от България, Търновско, от гдето е било преселено в Олтения (Западно Влашко), около Крайова. До заемане на властта от фенерските гърци (след 1714 год.) българите са играли важна роля в румънските княжества, а влахобългарската книжнина, ръкописна и печатна, е била в цветуще състояние.

Всички изселвания на българи след 1752 година, можем да считаме за трето напластяване на българи в Румъния. Особено многобройни са били изселванията, станали след 1792 година; през кърджалийските времена, след това по време на Руско-турската война 1806–1812 година и още по-късно при войната в 1828–1830 година. Преселванията продължават през Кримската война (1854–1856 г.), а преди това и при въстанията в Западна България. През тоя стогодишен период българските преселници в Румъния образували било отделни свои селища, било отделни български махали в градовете. Френският дипломатически агент в Букурещ на 18/30 юли 1841 година съобщава, че във Влашко по онова време е имало около 20 000 български семейства, което означава приблизително 80 000 души българи. Извън това много други изселени българи имало и в Молдова, без да смятаме българите в Бесарабия и в Банат. Но след 1841 година числото на българите се покачва още повече и те започват да играят дейна роля, както във Възраждането на българския народ, така и в борбите за политическа свобода.

За да се види каква голяма роля и значение са имали българските изселници в Румъния за нашето възродително и освободително движение, достатъчно е да посочим, че тук се е явила първата новобългарска печатна книга – Сборникът от неделни слова на Софроний Врачански (Ръмникул – Вълча, 1806 г.); тук се отваря първото модерно българско училище (в Букурещ, 1821 година), тук (Букурещ, 1848 година) се редактира първият български проект на конституция, печата се първият български „Рибен“ буквар на д-р Берон (Брашов, 1824 г.); в Букурещ се образува първият български революционен комитет, 1848 г., първият неофициален български парламент (Букурещ, 1876 г.), в Браила се слага основата на бъдещата българска Академия на науките (Книжовно дружество, 1869 г.); тук са се образували първите български революционни чети за освобождението на България (1841 г.); в Румъния през тоя период са били издадени 300 български книги и 51 вестника и списания, и е имало 20 български печатници. Тук са се подвизавали светилата на българската наука, литература, журналистика и най-видните дейци на българския политически и революционен живот. Да не говорим за дейността на тамошните българи в стопанския и икономически живот на страната. Във всички негови отрасли, те са били представени по внушителен начин, а в някои от тях, те имат дори и пълно първенство.

За да бъде възможна тая тъй всестранна и внушителна проява на българите в Румъния, числото им безспорно трябва да е било наистина голямо. Благодарение на това, те са играли значителна роля и във вътрешния политически живот на страната. След Освобождението на България обаче тоя духовен подем на българите в Румъния напълно отслабва. Водачите на българската емиграция се връщат в освободеното отечество. Големата маса от тая емиграция обаче остава там, зад Дунава, главно защото нямала как да ликвидира своите имоти. От своя страна и младата българска държава, заета с вътрешното си уреждане и с големи външни грижи, всецяло забравя за стотиците хиляди българи, останали в Румъния. Те бяха оставени на съдбата си, обречени, както стотиците хиляди други наши сънародници там по-рано, на претопяване. Лишени от всякаква закрила, без училища, книжнина и свой обществено-организиран живот, в много скоро време интелигентните и заможни българи и изобщо българите, населяващи влашките и молдовски градове, бързо ставаха жертва на румънизацията. Тя се улесняваше и от еднаквостта на вероизповедането. Чрез взаимни женитби и чрез възможностите да се прави бърза кариера, десетките хиляди българи в градовете на Румъния днес почти на пълно са претопени. Остават тук-там съвсем незначителни островчета. Само имената на някои от тия българи и семейните им книжа и спомени могат да издадат някогашния им български произход.

Но от останалото в Румъния многобройно българско селско население, настанено там през последните 100–150 години, голямата част и до сега е запазена. Какво е националното съзнание на тия българи, какви са българските им прояви, кои местности и села населяват и колко са на брой – на тия въпроси ще се опитаме да отговорим накъсо в следващите страници.

* * *

Официалните румънски статистики не дават за българското население в старото кралство никакви сведения. В тях се споменават само около 2000 градинари българи, предимно български поданици, произходящи или установени в Румъния, след 1920 година.

Поради това, за общия брой на българите в старото румънско кралство, не можем да дадем никакви официални данни.

По същата причина и сведенията, които тук съобщаваме, са събирани лично от нас от пътувания, посещения на различни места и непосредствени наблюдения. Въз основа на тъй събрани данни, ние считаме, че в пределите на днешна Румъния (без Добруджа и Бесарабия) живеят около 300 000 стари български заселници.

Трябва, обаче, още от начало да направим едно разграничение между българите жители на градовете и за тези, в селата. Българите в селата на Румъния пазят свято всички характерни белези изобщо на българския селянин, не само облеклото, покъщнината и начина на живеение, но и всички вярвания, народни обичаи, като коледари, седенки, празнични хора, а най-вече своите народни песни. В градовете, обаче, не е така. Там всичко се слива в окръжаващата среда, народностният лик е обезличен и само името и употребяването на българския език по домовете, носят указанието за българската принадлежност. Много често, окончанието на семейните имена от характерното за българина - ов , е променено там с румънското - еску. Изобщо, процесът на румънското влияние и на обезбългаряването на градовете е вървял и върви с по-усилен темп, отколкото в селата. Някогашните почти чисто български градове Зимница, Александрия, Калараш, Браила, Плоещ (Нов Сливен), днес са окончатено румънизирани. Само тук-там по градовете са останали още малки български групи, които непрестанно намаляват, а с време съвсем ще изчезнат. Много от най-видните румънски семейства са от български произход. В това отношение ще посочим само един пример. В книгата на Конст. Сион „Архондология Молдовей“ (Родословие на болярските семейства в Молдова) излязла в Яш между 1844–1856 г., между отбелязаните 700 болярски семейства в тая област, 79 са от български произход. Въпросът е за най-видните молдовски боляри. В бележките, дадени там за болярите от български произход, намираме интересни и ценни указания за местата в България, от които родоначалникът на едно или друго семейство произхожда, както и за начина, по който е могъл да се издигне до болярското съсловие.

Известни българи в Мунтения и Олтения (Източно и Западно Влашко) в много по-широки размери са стигнали до болярско стъпало и са играли важна роля в политическия и стопанския живот на тия области. Знаем в това отношение стотици имена, чиито носители отдавна са изгубени за българщината.

Българските градски колонии в Румъния само в три града днес имат свои църкви и училища. Това са градовете Браила, Галац и Букурещ. В Букурещ живеят днес около 10 000 запазени българи, в Галац около 2000, а в Браила – 3000 души, въпреки че в жилите на по-голяма част от браилското гражданство тече българска кръв. По-голямата част от тия оцелели българи, обаче, макар и да носят българско име и съзнание, малко се интересуват от българските общества, които издържат училищата и църквите, сами рядко посещават последните, и малцина пращат децата си в българското училище. В него се учат предимно децата на най-бедните българи, които нямат паричната възможност да плащат такси в чуждите училища. Има още български колонии в градовете: Хуш, Търговище, Бакъу, Плоещ, Питещи, Калараш, Олтеница, Александрия, Зимница, Крайова и пр. Но тук българите нямат нито училища, нито църкви. Тук те са оцелели като по чудо, но процесът на румънизирането действува сред тях с пълна сила.

Не така стои въпроса с българското селско население в Румъния.

То обитава предимно селата на румънските крайдунавски окръзи. Като се почне от селата около Галац и Браила, та чак до окръга Мехединци, към дунавските „Железни врата“, се намират десетки български села. Някои от тях са населени изключително с българи, в други българите живеят заедно с румъни, но в отделни махали. Особено в селата на окръзите Яломица и Влашка българите са най-малко 1/3  от цялото им население. През време на партийните режими, румънските политически партии по време на избори канеха за агитатори в тях българи от Добруджа. Тия български изселници са предимно из Североизточна България и Добруджа. След освобождението малцина от тях са се върнали обратно. Когато човек обхожда тия български села, струва му се, че се намира в някоя българска област. Особено това се забелязва в празничен ден, когато по старинен обичай младите, облечени в чисти и спретнати дрехи, вият кръшно хоро на селския мегдан, заобиколени от родители и близки. Песните, хората и облеклото са български; разговорите и закачките също са на български език. Край Дунава влиянието на българите от десния бряг се забелязва доста чувствително. В дома и помежду си тия българи всякога говорят на свой, български език. Един мой приятел българин, ветеринарен лекар, ми разказва следния характерен случай. Той обикалял служебно всички села, населени с българи в окръга Яломица – срещу Силистра. Имал впечатлението, че се намира в България. В с. Чоканец от двете свине, които стопаните на една къща имали, едната липсвала. Твърдели, че се била изгубила. Когато обаче лекарят се разхождал из двора, един от братята казал на другия по български, за да не бъдел разбран: „Гледай да го отклониш да не мине зад обора, за да не открие, че там е заровена свинята.“ Тя била умряла от болест, стопаните пропуснали случая да съобщят за това в общината и сега подлежали на глобяване. Лекарят щом чул тия думи, отишъл зад обора и по прясната пръст открил где свинята била зарината. Стопаните го замолили да им каже кой ги е издал. „Сами вие, отговорил лекарят, на своя български език. И аз съм като вас българин.“ Това било достатъчно за да се успокоят, да го нагостят и на неговата покана да му изпеят няколко български народни песни. Разчуло се по всички околни български села, че ветеринарният им лекар е българин и селяните почнали да го посрещат с доверие, като свой човек. Това обстоятелство станало причина за преместването му в друг окръг. Много интересни сцени из живота на българите по селата около Букурещ ми е разправял друг българин, г. Атанас Атанасов от гр. Балчик, който като околийски ветеринарен лекар живял дълги години в досег с тях.

Като български села в пространството, включено между Букурещ и Дунава, ще посочим Чаку, Чоканец, Манастирът, Киселету, Сурлар, Спанцов, Валялуй Соаре, Улмени, Лейка, Херещи, Валя Драгулий, Варещи, Канлъу, Фрумушани, Платарещи, Пърлита, Кодрени, Фундуля, Гостилеле, Бранещи и други.

До града Търговище са разположени две големи български села – Пунтя де Гречи и Балени; част от тях са заселени в покрайнините на Търговище, в българска махала. Преди години се запознах с двама българи от Търговище, студенти по филология в Букурещкия университет. Те имаха силно желание да посетят България. Единият от тях ми гостува в Добрич. Говореше много добре български. И двамата след завършването на университета станаха учители.

Като поселища, населени с българи в окръга Влашка ще посочим селата Епурещи, Копач, Гуруен, Била, Драгинещи, Удени, Гросу и др.

В Телеормански окръг с българи са населени голяма част от селата Фрумоаса, Гъурич, Чокан, Крънджен, Атърнаци, Мързънещи, Ликурич, Каломфирещи, Караванец, Буткулещи и пр. В съседните окръзи: Олт, Романац, Долж и Горж има също много села, в които живеят българи, като Катяна, Бребени, Путороаса, Петра, Корлатещи, Боажа, Стоянещи, Силищоара, Владила, Девеселу, Бъплещи, Пояна и други. (Ст. Романски: Браилски истории, София, 1915 г., стр. 143, 4° на стр. 24–25.)

Особено много българи в компактни маси живеят в Илфовски окръг, около Букурещ. Тия българи обитават 30 села и заедно с българите в самия Букурещ броят около 80 000 души. Въпреки това, официалната ру-мънска статистика не отбелязва в тия села нито един българин. Тия села са Отетелешану (старото му име Врана), Герман, Филипеску (старото му название е Ляптев, по името на руския генерал, бивш началник щаба на генерал Киселев, кой е имал тук голям чифлик), Думитрана, Попещи Кондурату и Чопля (католици), Дудещи, Къцелу, Брагадиру, Жилава, Броскария, Домнещи, Читаци, Чорогърла, Драгомирещи де сус, Кяжна, Джулещи, Рошу, Бранище, Афумащци, Тунари, Фундени, Доброещи, Леурдени и др. Това са все големи и гъсто населени села.

Всички българи, в земите на стара Румъния, като се включат банатските българи (12 000) и крашованските българи (14 000), са, както споменахме, не по малко от 300 000 души.

Явява се въпросът, дали тия българи са с активно българско съзнание и дали се чувствуват и дали мислят като българи?

Отговор на тоя въпрос ни дават нравите, обичаите, езикът, песните, облеклото, жилищата и духовните прояви на тия наши сънародници.

Да вземем някои села около Букурещ, гдето румънското духовно влияние е най-силно, от което може да се предположи, че и процесът на румънизация, който вече трае тук над 150 години, т.е. приблизително през живота на четири поколения, е най-напреднал. Ще си послужим с свидетелствата на румъни, които няма защо да говорят в полза на българите, а ще приведем и свои лични наблюдения.

В началото на август 1936 година, румънският полковник Ратеску е прекарал два дена в общината Магуреле, Илфовски окръг. През това време той посетил селата Отетелешану, Герман, Филипеску и Думитрана. – „Споменатите села, пише Ратеску, в голямата си част са населени с българи. Един интересен случай представя в народностно отношение селото Филипеску. Населено е изключително с българи; тоя елемент му предава един напълно обособен характер. Дошли тук по случай изди-гането на укрепленията, от най-близката съседна община, българите от Филипеску – наричани шопи – водят затворен живот, придружен с много оскъдици. С гъсти и дълги вежди, които почти им прикриват очите, с пра-вещи впечатление едри тела, шопите са много малко общителни. Разговорът с тях е пълен с интерес. Говорят задоволително румънски език. Преди да получите отговора на тия ледени лица – шопите са извънредно предпазливи, – те разменят няколко думи на своя български език с другарите си. Навярно, се съветват за отговора... Впечатлението от шопите е, че те странят от общуване със съседите си румъни и са избухливи, дори и опасни. Обаче, г. д-р Гурица, който отблизо ги е проучвал, е достигнал до обратни заключения. Съвсем иначе изглеждат, външно и по душевни черти, българите от съседната община Жилава“. (Вестник „Адевърул“, брой 16114, стр. 6, от 6. VIII. 1936 г.)

Човек би казал, че в горния разказ се говори за шопите в Софийско.

През 1906 година румънското министерство на просвещението поема грижата да се съберат румънските народни песни. Изработва се един дълъг въпросник за народни песни и се изпраща до селските учители, за да го попълнят и да записват народни песни. В много села, населени с българи в окръзите Илфов, Олт, Телеорман и Влашка, учителите, които получили въпросника и нареждането да записват румънските народни песни, отговарят, че това е невъзможно, тъй като селото им е населено с българи, които не знаят румънските народни песни, а при всички случаи си пеят свои български.

Тия отговори са запазени в едно дело, което сега се намира в библиотеката на румънската Академия на науките, под № 4956, отдел „ръкописи“. Ще предадем само един от тия отговори.

Дирекцията на училището от общината Бранещи, околия Дъмбовица-Мостище, окръг Илфов, с писмо № 107 отговаря на писмото на Министерството на просвещението под № 17659 от 18 март 1906 г. следното:

„Господин Министре, съобразно с Вашата заповед, серия А, № 2490 от 13.I.1906 год., имам чест да ви известя, че в общината Бранещи, не съществуват румънски народни песни, съпроводени с местни хора, тъй като жителите на селото са от български народностен произход и си знаят и пеят своите български народни песни“. Директор: М. Наум. (Следва печата на училището).

От други документи още по-ясно проличава до каква степен е запазено народностното съзнание у българските селяни в Румъния.

Във в. „Вииторул“ (Бъдеще), печатен орган на румънската Национал-либерална партия, в год. VII, № 1788 от 31.I.1913 г. намираме следното интересно съобщение, озаглавено: „Кои са българските агенти в Румъния. Един сензационен официален документ“. В обяснението към това съобщение се говори, че българите, които живеят по левия бряг на Дунава, са български шпиони, готови да вършат всичко в полза на българската държава. Обнародваният документ представя доклад на училищния инспектор от окръга Телеорман, № 5853 от 27.IX.1907 година, до Министерството на просвещението, като отговор на заповедта № 19675 от 29. II.1907 г., серия А, бюро Б. Ето и самият документ: „В отговор на Вашата заповед № 19675 от 29.VIII.1907 г., серия А, бюро Б., имам чест с болка да Ви донеса: През деня на 24.XI.1907 г. посетих училището от общината Гъуричиу, окръг Телеорман. Впечатлението, което ми направи тая община е онова, което би ми направило посещението на една българска община. Малцина говорят румънски и то завалено. Тук-таме чувах селяни и селянки да пеят някакви песни, които само румънски акцент нямаха. Облеклото тоже е една смесица, в която само характерността на хубавото народно облекло не се съзира. Влизайки в училището, намерих там учителя Петър Пенческу (досие № 1865), с всичките ученици от първо отделение и с 11 от другите отделения; присъствувах при преподаването на урока на думата „in“; господин учителят с мъка се излага на румънски език, което доказва, че в продължение на 24 години, от когато е учител, много малко си е служил с хубавия наш език. В първо отделение намерих трима ученика, които не знаеха нито дума румънски. Попитах двете румънчета, които се намираха между другите ученици, Ангелеску Александру и Никола Д. Тудор, да ли знаят български език. Отговориха ми утвърдително. На въпроса, где са го научили и дали родителите им у дома говорят български, отговориха ми, че като румъните говорят в къщи румънски, но в училището, дружейки с другите деца, са научили да го-ворят по български“.

„Зададох въпроси на учениците от трето отделение по отечествена география. Ученикът Панчу М. Йоан от IV отделение ми отговори, че „Добруджа е част от България“. Причината за да бъдат учени децата по тоя начин, са изключително симпатиите, които е имал тоя учител. Самият той е от български произход. Нито един от 29-те присъствуващи ученици при разговорите, които водих с тях, нямаше румънски акцент. Това доказваше, че извън българчетата, даже и децата от румънски родители, учейки в училището под ръководството на г. Пенческу, са си изгубили акцента на хубавия румънски говор. Предвид гореизложеното, отбелязано в присъствието на господин учителя П. Пенческу, мисля, Господине Министре, че се налага посоченият учител да бъде даден под съд или най-малко да бъде преместен в друго училище с повече учители и в някоя друга община, гдето да няма случая да употребява български език и да проявява български чувства. Там ще бъде принуден да говори румънски, от което има пълна нужда.

Виктор Протопопеску, училищен ревизор от I класа.

За верността: Панайотеску.“

„Значи, – коментира тоя случай дописникът на в. „Вийторул“, един румънски учител от български народностен произход, в продължение на 24 години е развивал упорита дейност за повдигане на българското самочувство и съзнание у децата на българските заселници, учейки ги на български език и внушавайки им, че Добруджа прави неразделна част от България. Какво става, обаче, след разкриването на тоя престъпен български учител?! Струва ми се, че е бил само преместен в една друга община. Само толкова! Тия прояви представят тежки прегрешения към родината, и страхувам се, че горчиво ще ги платим. За щастие общината Гъуричиу е една от редките общини, в която българите са в един толкова голям брой“.

Вестникът продължава нападките срещу ония, които работели всред българите в стара Румъния за повдигане на националното им съзнание. Нарича ги „български агенти“.

По тоя начин са се проявявали, неподбуждани от никого, освен от повика на своята кръв, и неподкрепяни от никого, българите в ония места.

* * *

Нека да споменем нещо и за живота в някои от тия населени с българи села на днешна Румъния.

На пет клм. северозападно от Букурещ се намира живописно разположеното и богато село Кяжна. Името си носи от румънската княгиня Кяжна, която имала в землището голям чифлик. То било основано от български бежанци. Те почнали да се настаняват тук след 1811 година, когато цяла Румъния е била окупирана от руски войски.

Българските поселници скоро се пригодили към местните условия, като се отдали главно на градинарство и млекарство. Всяко семейство има крави, чието мляко се продава в Букурещ през цялата година. Днес това село наброява 3000 души напълно запазени българи; всички говорят на източно българско наречие, пазят българските обичаи, уреждат си седенки и хора, на които до насита пеят своите старинни народни песни.

От село Кяжна е даровитият румънски белетрист Тодор Стоян, чийто роман „Хотел Мегдан“, се радва на един завиден успех. Той е известен публицист. Но какво е патил догде стигне до тук! Никой не разбирал неутолимата му жажда за образование. Баща му го пращал с телците и го хокал, че не се отделял от любимите си книги. Само местният свещеник, дядо Илия, 80 годишен старец, чист българин, го разбрал и съветвал да отиде в града и там да си търси късмета. Животът му е богат с приключения и сам представя цял роман. Най-после младият Тодор попада в ръцете на един евреин – Макс Фишер, управител на една печатница, който му осигурил насъщния, дал му книги предимно от Горки и от Панаит Истрати и го подбуждал към писателство. Първите му произведения се печатат през 1926 година и сега вече той е известен писател. Копнее да посети България, да изучи българския книжовен език, на който има силно желание да пише. Български говори отлично и е още млад, едва 27 годишен.

Еднаж той ми разправи една интересна и характерна случка. До двадесетата си година, той нямал никакво българско съзнание. Всички румъни наричат поселените тук българи „сърби“, и понеже никой не му бил казвал, че е българин, той мислел че наистина е от сръбски произход. Но като войник служил в Гюргево, гдето му поверили да пази някаква лодка, която един ден по невнимание изтървал по течението на Дунава. Хукнал по брега зад лодката, докато вижда един рибар, когото помолва да спре лодката. Рибарят я заловил и му я довежда до брега. Но тоя рибар, българин от десния бряг на Дунава, не знаял румънски и му заговорва на български, който език младият кяжненец напълно разбирал. Заговорва и той на своя „сръбски“ език и за голяма изненада разбрал, че техният кяжненски език е български, че той и съселяните му също са българи и че на другия бряг на Дунава живеят милиони техни родни братя. От тогава у него се породило желание да види България.

В село Кяжна има един симпатичен старец (името му по понятни съображения замълчавам), който грижливо къта един голям тефтер от 450 страници, и в който е записал историята на село Кяжна и на българите кяжненци, още от идването им от България. Там живee и друг старец, който е хроникирал всички по-забележителни събития от живота в селото. Между жители му има и един особен чудак – Стоян Христов, смел новатор на модерни култури в селското стопанство. Въвежда отглеждането на ягоди и въпреки несполуките от първите години, с време всички започнали да му подражават.

В околните на Кяжна селища има и други запазени наши сънародници. Така например, село Доброещи с 2000 българи, село Бранище с 3000; Жилава с 1500 българи, след това и селото Домнещи и други, за които вече споменахме.

На 4 клм. източно от Букурещ е разположено голямото село Дудещи, населено с 3500 чисти и напълно запазени православни българи. Селото е свързано с трамвай с румънската столица. При едно от многото посещения в това село, отбихме се в кръчмата на 80 годишния старец Иван Петков и поздравихме на български присъствуващите селяни. Те станаха на крака, отговориха на поздрава ни и се спуснаха да целуват ръката на свещеника при българската черква, който ме придружаваше. Селяните бяха облечени с характерното българско облекло - черни калпаци и сиви шаечни дрехи, тъкани на стан у дома. Те ни заобиколиха и без никакъв страх ни за-говориха на чист български език. Били към 800–900 български семейства. Всички у дома си говорели на своя български език. „Вие сте сърби“, им подхвърлих аз.

„Сърби из Сливенско“ – с подбив ми отвърнаха те и многозначително се усмихваха. Тук те вече живеели от три поколения. Знаят, че са дошли от Сливен, Лясковец и село Кърлени. Православни са, имат два свещеника, единият от които е грък.

Селото има електрческо осветление, тротоари и павирани улици. Всичко това е строил бившият им кмет Брънзойу, българин от селото им; наричали го така, защото баща му имал овце, та правели и много сирене (брънза – сирене). На Коледа и сега, всека година се образували коледарски групи, които обикаляли къщите с бъклица, пеели български песни и играели хора. Сватбите си извършвали по старинен български обичай. Траели цяла седмица. В празнични дни правели хора, на които пеели български песни. Техен болярин е бил Иванчо Груев, голям богаташ, който живеел в Букурещ, но много ги обичал и защищавал. Дъщеря му била омъжена за княз Кантакузин. Селяните били повечето „царанисти“ (от Национал-царанистката партия на Юлиу Маниу и Йон Михалаке). Приказвах с много селяни и селянки. Хубави, здрави българи. Грях сме извършили и вършим, че сме ги оставили без български училища и църква.

Освен селата около Букурещ, населени с православни българи, има и села с българи католици. Такова е напр. чисто българското с. Чопля – на 2 клм. от Букурещ, с около 2000 жители. Имат си своя църква, поставена под закрилата на папският нунций, в която пеят на български. Тук има и частно училище, в което се предава на български език. Много пъти им го затваряли, но всякога папският нунций се застъпвал за тях. Всички, не само че говорят български, но и с почит споменават родните места на прадедите си. Всяка неделя си устройват хоро всред село, на което празнично облечени моми и момци пеят изключително български народни песни. Когато им заговорих на български, те ме заобиколиха и заразпитваха като роден брат. Това абсолютно запазване на всичко българско у тях, въпреки близостта до Букурещ, се дължи изключително на католическата им вяра, която ги предпазва от женитби с православните румъни. И по дух, и по облекло и по начин на живеене, те се отличават от съседите си българи-православни, населяващи селата около Букурещ. Католицизмът на тия българи е бил една броня срещу претопяването им. Тия българи католици са придошли тук след Чипровското въстание (1688 година) и са сродни с банатските българи.

Като отколешен страстен събирач на български народни песни, бях приятно изненадан от народните песни на българското население из букурещките села. При един малък излет не много отдавна, посетих с. Попещи Леурдени на 5 клм. от Букурещ, по шосето за Олтеница. Жителите му са също католици-българи, на брой около 3500 души. Беше неделен ден след обед; на селския мегдан запристигаха моми с нанизи от жълтици и момци. В хубави български носии, здрави, червендалести, тe се заловиха на кръшно българско хоро. Пeexa с проточен, но игрив български напев. Играха чорбаджийска, пайдушка, ръченица. Първом играеха момите, после момцитe. Но към края се смесиха. Всички говорят на български. Сякаш бяхме в някое търновско село, а в същност се намирахме само няколко минути с автомобил от Букурещ, чиито очертания са пред очите ни. Не бяхме тръгнали песни да събираме, но понеже при нас седна една доста възрастна жена и ни заговори, че младите нищо не знаели, а тя знаела около 200 български народни песни, имах възможността да си запиша някои от ония, които тя ми изпя. Ето няколко откъслека:

 

Есен ми доде, слана ми падна,

Че ми ослани гора зелена,

И цвете у градина, и бял ми трендафил.

 

Ой леле Янке ле, мари, хубава Янке,

И твоя баща, мари, се из селото ходи.

Ой леле Янке ле, мари хубава Янке,

И твоята майка, мари, из гората ходи,

Се из гората ходи, тебе да плачи.

 

Развявай байрак, мари, ти Валяш войвода,

Ой леле Янке ле, мари, хубава Янке,

И твоята сестра, мари, се разплетена ходи,

Се разплетена ходи, тебе да жали

Развявай байрак, мари, ти Валяш войвода.

 

Ой леле Янке ле, мари, хубава Янке,

И твоята брате се по могили седят,

Се по могили седят, за тебе гледат,

Развявай байрак, ти Валяш войвода.

 

(Хороводна)

Касино Пено, роднино,

Макар да ми си роднина

Стори ми място да седна

При тоя ляво коляно

При тая хурка писана.

Фубава мома род няма,

Дълъг път край няма,

Висока гора връф няма,

Честа търница път няма,

Дълбока вода блутнива.

 

Записах и някои коледарски песни и тъжачки (песни за оплакване), които се оказаха особено старинни.

Бихме могли да опишем и дадем подробности за повече от стотина села от стара Румъния, населени с българи. Това ще сторим при друг случай.

* * *

Крайовската спогодба, чрез която получихме Южна Добруджа, предвижда правото на всяка една от договарящите страни да поиска в срок от една година задължителното изселване на своите поданици от народността на другата, срещу което се задължава да приеме от своята народност също такъв брой преселници, от които другата страна би поискала да се освободи. След като прибрахме българите от Северна Добруджа, наш дълг е да помислим и за ония, които остават зад Дунава. Сами румъните едва ли ще поискат да ги изселят, тъй като знаят, че рано или късно ще ги претопят. Тъкмо за това обаче ние не можем да ги оставим там, особено след като се оказахме напълно неспособни да приобщим към народността си власите по нашето крайдунавско крайбрежие.

Дунавът трябва да стане граница между два народа, като власите от нашата земя я напуснат, за да сторят място на българите, които трябва да се приберат в старото си отечество. От това бъдещите румъно-български отношения само ще спечелят.

Срокът предвиден в Крайовската спогодба за това изселване почна да тече от 12 септемврий 1940 г. До края му остават едва седем месеца. Време за бавене и отлагане няма.

Публ. в Христо П. Капитанов, Българите в Румъния. София, 19 с.