ГЬОРЧЕ ПЕТРОВ ЗА ОБЩЕСТВЕНО-ПОЛИТИЧЕСКИТЕ УСЛОВИЯ И РЕЛИГИОЗНИТЕ БОРБИ В СКОПИЕ (1894 Г.)

През 90-те години на XIX в. Скопие бил един от трите най-големи града в Македония, населението му възлизало на 31 900 души (1). Началото на Скопие трябва да се търси някъде в античността (2). Важна роля като административно, военнополитическо и културно средище той играел и през Първото и Второто българско царство.

Географското положение на града през турско робство давало възможност да бъде не само културно и търговско-стопанско средище в Македония, но и важен административен център. Скопският вилает включвал Скопски, Прищенски, Сениченски, Ипекски, Татлиджиски и Призренски санджак. Плодородното Скопско поле било засадено с лозя, житни растения, тютюн, анасон, памук, лен, зеленчуци и овощия. То се напоявало от реките Вардар, Лепенец, Треска и Пчиня (3).

Като важен железопътен възел Скопие поддържал връзки чрез Солун с Егейско море, чрез Босна с Адриатическо море, с Белград, Сяр, Драма, Кавала, Битоля и София (4). Упадъкът на чифлишкото стопанство след Кримската война довел до оземляването на голяма част от българското население във Велешко, Скопско, Кукушко и др. (5) От сведения, публикувани през 1911 г., се вижда, че в Скопския вилает имало 591 български екзархийски села. От тях 258, или 43,65% били поселени на своя земя, 173, или 29,27% били смесени и 160, или 27,08%, били поселени на чужда (чифлишка) земя (6).

В публикувана през 1900 г. статистика в книгата „Македония, етнография и статистика“ от Васил Кънчов, съставена по сведения на официалните турски салнамета и по данни на Българската екзархия, в Скопие живеели 13 000 българи християни (7).

След излизането на султанския ферман за учредяването на Българската екзархия в 1870 г. сред населението в Одринско и Скопско през 1873 г. били произведени истилями (допитване, плебисцит) за присъединяване към Българската екзархия. Цялото население в Скопско и Охридско „като българско искаше да се присъедини към българската църква“.

За пръв скопски български митрополит бил избран Доротей. Високата порта издала берат за назначаването му на 23 март 1874 г. На Великден 1874 г. митрополит Доротей пристигнал в Скопие, посрещнат от населението с голямо въодушевление (8). След Доротей втори скопски български митрополит станал Кирил, но той бил отзован от турската власт след обявяването на Руско-турската война.

Български владика бил назначен отново в Скопие едва през 1885 г. На скопската катедра този път застанал амбициозният митрополит Теодосий (9). Поради възникналия конфликт между него и българския екзарх Йосиф за скопски митрополит бил назначен Максим Пелов, който останал на този пост до 1895 г.

Към диоцеза на Скопската българска митрополия принадлежали Скопска, Кумановска, Тетовска, Кратовска, Малешевска, Кривопаланска, Кочанска и част от Прешовска каза. Скопие и Скопско били първият район, върху който първоначално упражнила натиск сръбската пропаганда. Нейното проникване в много отношения било улеснено от вътрешните борби, които се водели в самата българска общественост за надмощие, за овладяване ръководството на общината, избиране на църковно и училищно настоятелство и пр.

Това вършели две групировки, като често пъти тяхната борба завършвала с компрометирането на едната или другата група пред турската власт и пред българското население. През 90-те години борбата срещу сръбската пропаганда завършила успешно благодарение на енергичните действия първоначално на Гьорче Петров, а по-късно на Христо Матов, учители по това време в Скопие (10).

* * *

В Централния държавен архив се съхранява един изключително ценен и неизползуван досега в историческата литература документ. Това е секретно, анонимно изложение за положението в Скопие. Изложението се съхранява в личния фонд на д-р Константин Стоилов и е изпратено на 10 декември 1894 г. чрез Австрийската поща в Солун. То не е подписано от автора му, който се е скрил по конспиративни причини зад прозвището „едно доверено лице“ (11).

По мое мнение авторът на документа е видният български революционер и теоретик на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) Гьорче Петров. По-нататък ще приведа своите съображения в защита на това становище. Изложението представлява хектографиран ръкописен препис. Това не позволява да се направи съпоставка на почерците, но искам още в началото да добавя един факт, който стана известен две десетилетия по-късно след откриването на това изложение. В новото постъпление на документи от архива на д-р Константин Стоилов в ЦДА бяха открити още важни документи, от които се вижда, че Гьорче Петров е един от важните кореспонденти и информатори за положението в Македония на министър-председателя. Те са от времето когато Гьорче е задграничен представител на ВМОРО в София. Същевременно именно той е посредник за срещите и разговорите на българския министър-председател с Гоце Делчев, Даме Груев и Христо Матов. Тези документи са вече публикувани и са на разположение на всички проявяващи интерес.

През 90-те години за Скопие са писали преди всичко Васил Кънчов и Гьорче Петров. Васил Кънчов, който през това време бил инспектор на българските училища във вилаетите на Европейска Турция, пише книгата си „Град Скопие. Сегашно и недавно минало“ (12). Но в изложението неговото посещение в Скопие е дадено в доста негативна светлина, като дори се казва, че по време на отиването му в Скопие имало бунтове в местното училище. Може да се допусне, че авторът е трето лице, но доводите в подкрепа на авторството на Гьорче Петров са според мен най-много.

Гьорче Петров е назначен за екзархийски учител в Скопската прогимназия през учебната 1888/1889 г. по ходатайството на архимандрит Методий Кусев. Той учителствувал в Скопие три години. През това време, както той разказва пред проф. Любомир Милетич през 1908 г., всецяло се бил отдал да изучава Скопския окръг „във всяко отношение – география, фолклор (песни, гатанки и пр.)“ и събирал материал чрез ученици, учители, познати, като лично изходил целия окръг (13). През това време Пере Тошев, с когото в Пловдив заедно участвували в борбите за Съединението, му предложил да започнат дейност за създаване на революционна организация в Македония, но Гьорче отказал, като продължил своите проучвания (14).

Задачата, върху която работел Гьорче Петров, му била поръчана от Военното министерство на Княжество България. Той трябвало да проучи Македония – нейното население, заселени места, пътища, планини, реки, езера, местности, климат, обичаи и пр., за нуждите на българския Генерален щаб на армията в случай на избухване на война с Турция за освобождението на Македония (15).

През учебната 1891/1892 г. Гьорче бил преместен от Българската екзархия за учител в четирикласното училище в Битоля. Тук той преработил своите материали от Скопско и продължил да събира материали от Битолско. В Битоля Гьорче учителствувал до март 1895 г., когато бил назначен за учител в Солунската българска гимназия (18).

Резултатите от орографските, хидрографските, топографските и др. проучвания в Скопско и Битолско Гьорче обединил в цялостен огромен труд, който бил отпечатан от Генералния щаб на българската армия през 1896 г. под заглавие „Материали по проучването на Македония“, съдържащ общо 734+V с., като срещу всяка отпечатана страница имало и бяла страница, върху която могло да се добавят допълнителни сведения и бележки. Този начин на отпечатване бил характерен само за военни издания, предназначени за практически цели (17).

В частта, отнасяща се за Скопие, Гьорче Петров пише: „Скопйе брои 48 500 жители с около 5 000 къщи, 1 150 дукяни, 50 фурни, 45 ханища, 3 бани.

Населението му бързо расте от многото пришълци, които постоянно дохаждат тук от разни места. То състои от турци, арнаути, българи, евреи и цигани“ (18).

Когато прави характеристика на отделните народностни групи в Скопие, Гьорче пише за българите: „Българите съставляват болшинството на християнското население, българският език е еднакво разпространен с турския. Занаятите са повечето в техни ръце, а мнозина български търговци заемат едно от първите търговски места.

Животът на българите, както и на турците, доскоро вървял постарому. Причината на това са били болшинството и силата на турския елемент, пред който българите са били изгубени. Това влияние на турския елемент се е отразило дори и в частния живот на последните. Мъжете са страхливи, непредприемчиви, изгубени хора, които нямат увереност в себе си, в способностите си. Фамилиарният им живот и сега почти е нареден по турски. Жените, освен дето са длъжни да вършат на своя отговорност и по своя инициатива всичките домашни работи, осъдени са още на вечен затвор. Ревнивостта – взаимното недоверие у фамилиите – е отличителна черта във фамилиарния живот на скопяни.

Чужденците, особено младежите, трудно намират къщи под наем. Наистина скопяни не обичат да дават къщите си под наем, защото още се крепят и са добре в материално отношение, но край това една от причините на тази тегавост в отношенията към чужденците е фамилиарното недоверие на скопяни. И днес още чужденецът няма да намери онази гостоприемност, онази любезност в отношенията към гостите и новопознатите хора, каквато се среща другаде по нашите места. Както и другаде, тук мъжът е господар, жената подчинена работница“ (19).

Във връзка с работата по книгата се налагало Гьорче през всяка ваканция на 1892, 1893 и 1894 г. да пътува до София (20). След завършване на окончателната работа по събиране на сведенията от Скопско и Битолско той ги предал на тогавашния военен министър Рачо Петров, който останал доволен от свършената работа и обещал на Гьорче да го изпрати със стипендия в Европа да следва картография (21).

Учителствувайки в Скопие и Битоля, Гьорче активно участвувал и в църковно-училищните борби, и в борбите срещу сръбската и гръцката легална пропаганда. При възникналия конфликт между Скопския митрополит Теодосий и Екзарх Йосиф I Гьорче бил преместен от Българската екзархия от Скопие в Битоля по подозрение, че поддържал владиката Теодосий в тази борба (22).

В Скопие и Битоля Гьорче бил под влияние на директора на училищата Антон Наследников. В спомените си, разказвайки за участието си в църковно-училищните работи в Скопие и Битоля и за борбата си срещу сръбския консул Боди, той казва, че бил „доста ревностен в тая своя работа“ и Писал „на екзархията един дълъг рапорт от 16 коли“, в който изложил „по кой път би могли да се спечелят най-лесно гъркоманските села“ (23). В публикуваното изложение е отредено голямо място на подкрепата, която руският консул е оказвал на проводниците на сръбската пропаганда в Скопие, дължащо се на влошените българо-руски отношения след избора на Фердинанд за български княз и на известното разведряване в българо-турските отношения по времето на Стефан Стамболов.

По мое мнение публикуваният документ е началната част на този голям рапорт на Гьорче Петров, за който той говори в спомените си. За съжаление все още не разполагаме с другите части на въпросния ценен документ. Екземпляр от рапорта до Българската екзархия бил изпратен и до министър-председателя д-р Константин Стоилов и после преписан, хектографиран и вероятно изпратен за сведение до дипломатическите представители. В него авторът му е описал точно и достоверно пътуването си през Сърбия от Княжеството до Македония. Изложението представлява и един изключително интересен разказ на видяното, преживяното и чутото от него.

От особен интерес са страниците, посветени на началната дейност на сръбската пропаганда в Македония и на натиска, на който били подложени всички македонски българи, минаващи през Сърбия. Четейки тази част от изложението, отнасяща се до църковно-училищното дело в Скопие, изследователят не може да не забележи улеснението за сръбската пропаганда в Македония от разделянето на българското общество на две враждуващи партии в църковно отношение – на една страна привържениците, а на друга противниците на митрополит Теодосий и на митрополит Максим след него.

Изложението се публикува цялостно, така както е намерено в архива на д-р Константин Стоилов, като е осъвременен само правописът. Набраният с курсив текст е подчертан в оригинала, а доразкритите от мене думи са поставени в квадратни [ ] скоби. Там, където съм сметнал, че са необходими допълнителни обяснения по съдържанието на документа, те са дадени в края на материала.

-------------------

БЕЛЕЖКИ КЪМ ВЪВЕДЕНИЕТО:

(1) В. Кънчов, Избрани произведения, т. II, С , 1970, с. 505.

(2) За произхода на името на Скопие вж. Ст. Романски, Имената на някои македонски градове. 4. Скопие, сп. „Македонски преглед“, г. VI, кн. 2, С., 1930, 1–6.

(3) В. Кънчов, цит. съч., с. 7–181; Т. Крайничанец, Скопие през вековете като стар български град, Скопие, 1942, с. 16–17.

(4) Т. Крайничанец, цит. съч., с. 17.

(5) Хр. Христов, Аграрните отношения в Македония през XIX в. и началото на XX в., С., 1964, с. 104–105.

(6) Хр. Христов, цит. съч., с. 121.

(7) В. Кънчов, цит. съч., с. 505.

(8) Й. Иванов, Българите в Македония, С., 1986, с. 343–344; Ив. Снегаров, Скопската епархия. Исторически очерк и възражения върху съчинението на професор Р. Груич „Скопска митрополиjа“ (Скопие, 1935) Год. на СУ, Богословски факултет, т. XVI, 2, 1938/1939, С., 1939, с. 116-117.

(9) За борбата около издаването на неговия берат вж. М. Арнаудов, Из историята на културната борба в Македония. Охрид и Скопие в грижите на Екзархията, сп. „Българска мисъл“, г. XVII, февр. 1942, кн. 2, с. 78–85; М. Арнаудов, Екзарх Йосиф, С., 1965, с. 168–192.

(10) Христо Матов за своята революционна дейност. Лични бележки, 1928, с. 81–86.

(11) ЦДА, ф. 600 к, оп. 1, а. е. 744, л. 2. В горния десен ъгъл на писмото д-р К. Стоилов е написал с молив: „10/12. 1894 – Изложение на положението в Скопие (без подписи – от доверено лице)“, а в левия ъгъл е написал: „ч. арх.“ Встрани на първата страница е написано: „10/12 94 Щемпел на Австр. поща от Солун“.

(12) В. Кънчов, Избрани произведения, т. II, С., 1970, с. 7–181.

(13) Материали за историята на македонското освободително движение, кн. VIII, Спомени на Гьорче Петров. Съобщава Л. Милетич, С., 1927, с. 9.

(14) Пак там, с. 9.

(15) По този повод шуменският вестник „Народно съзнание“ през 1902 г. писал, че Гьорче „е дал твърде ценни материали по географията на някои кътове от Македония, които грижливо се пазели във Военното министерство“, а през 1903 г. в. „Софийски ведомости“ писал, че „първата пълна география и карта на Македония са изписани от Гьорче Петров и откупени от Военното министерство за крупна сума“. Цит. по К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878–1903 , С., 1979, с. 68.

(16) Спомени на Г. Петров, с. 27.

(17) Вж. Материали по изучаванието на Македония, С., Печатница „Вълков“, 1896 г.

(18) Цит. съч., с. 495.

(19) Цит. съч., с. 496.

(20) Спомени на Г. Петров, с. 22.

(21) К. Пандев, Цит. съч., с. 68 и Спомени на Г. Петров, с. 83. Тук му е мястото да се отбележи, че ренегатът Ангел Динев дали поради неинформираност или с цел да скрие истината пише: „От Гьорчо има отпечатани трудове. Негова е и етнографската история на Македония, написана още през 90-те години на миналото столетие, която върховистите изгориха.“ Вж. А. Динев, Илинденска епопея (Развоят на макед. освободително движение), т. I, Нариздат, 276. Той никъде не споменава за книгата му „Материали по изучаването на Македония“. Бих искал по този повод да подчертая, че книгата на Гьорче, която не само е огромна по размерите си, но също така съдържа хиляди блестящи описания на бита и душевността на нашия народ, както цитираното по-горе за българите в Скопие, представляващи изключителен първостепенен извор за българската етнография и народопсихология, което налага преиздаването на този все още непроучен труд.

(22) Спомени на Г. Петров, с. 9–10.

(23) Пак там, 10.

Цочо В. Билярски

 

* * *

 

СЕКРЕТНО

КОНФИДЕНЦИАЛЕН РАПОРТ ОТ ЕДНО ДОВЕРЕНО ЛИЦЕ

Драгий приятельо,

Случаят ми помогна да обиколя част от нашата страна при завръщането ми от столицата у дома. Като зная живия интерес, който Вие и другарите Ви имате за работите на тази страна, с няколко писма искам да разделя с Вас впечатленията си от виденото и чуеното. Струва ми се, се сещате и няма нужда да Ви се извинявам за причините, по които тъй късно ще удовлетворя любопитството Ви.

1) СЪРБИЯ. Пътят оттам за тук води през Сърбия. Малък е пътят през Сърбия, малко се стои в нея, но един горе-доле запознат с работите човек може повече нещо да разбере.

a) Отношенията към пътниците: За пътник българин през Сърбия рязко ударят на очи отношенията на сърбите. Вместо любезните разговори и приличните отношения на българските служащи по железницата, след преминаването на границата веднага се изпречват пред тебе груби надути фигури, чуваш надути, сурови фрази, виждаш твърде груби отношения. Първата работа на служащите по железницата е да узнаят народността ти. Щом се кажеш българин, отношенията стават още по-груби, разговорите се въртят все към предизвикване скандал или поне някоя неприятност, правят ти се всевъзможни позволени и непозволени от закона препятствия. Митото на пренасяните стоки е баснословно (на 1 чифт кондурки от 15 гр. стойност пред очите ми се взе мито 20 гр.), претърсванията са безцеремонни, задържания на вещи, уж непозволени, са цяло грабителство. Често при претърсването турят във вещите на българите някои компрометирующи вещи и после ги предават на турските власти. На пътниците българи се взема 10 динара право за минаване през Сърбия, когато законът изисква само 5 динара. От това грабителство се освобождава само онзи, който е визирал паспорта си у сръбските консули в нашенско. Целта на това грабителство е, да заставляват пътниците българи да идат в консулствата, където се развива силна агитация за посърбяване. Наопаки, кажеш ли се „сърбин из Стара Сърбия“, ти си свободен от всичките изброени трудности на пътуването, избавен си от всякакви парични глоби. Повече нещо. Сума от сърбоманите или от кандидатите за такива безплатно пътуват по железниците, стига да имат една картичка от някой сръбски консул. На някои сърбомани търговци от Скопско за улеснение и подкрепление не им вземат на стоките нито мито, нито заплата за пренасянето. Оставам сами да правите сравнение между тези постъпки и онези на нашите чиновници, да вадите заключението от разликата в отношенията и да извличате урок, какъвто намирате за по-полезен.

b) По отношение на македонския въпрос всичките сърби са шовинисти в пълната смисъл на тази дума.

Правителството си служи с частни и недостолепни за никакво учреждение средства в агитирането в Сърбия и вън от нея. За да не говоря повече, ще кажа туй, че в Белград даже са били запирани или задържани оттук българи, които се осмелявали да изповядат народността си. Всички нашенци, отишли в Сърбия като старосърбиянци, получават длъжности, на които не отговарят, и наопаки. Най-високите чиновници приемат при себе си и последния дюлгерин, който се връща в отечеството, и като поласкаят честолюбието му, дават му инструкции за работа.

Интелигенцията от всичките категории е живо заинтересувана във вървежа на сръбската пропаганда в Македония и с орлени очи следи вървежа й. В сравнение с нея нашата интелигенция е мъртва, чужда за този въпрос и много по-доле стои в знанията за Македония и македонските работи. Чрез журналистиката сръбската интелигенция води двойна деятелност. Със статии по вънкашните вестници тя се стреми да обърне европейското обществено мнение в полза на сърбите. В това тя е постигнала повече, отколкото би трябвало да се очаква. Сърбите, които имат твърде малко материал за нашата страна в етнографическо отношение, писали са повън много повече и са привели много повече доказателства от нас, които разполагаме с маса материал, с всевъзможни средства и др. т. Вътре в Сърбия те имат за задача да приготвуват общественото мнение по този въпрос, да го държат бодро и да го настройват зле против българите. В ревността си да постигнат по-големи резултати в това отношение те прибягват до лъжи и скроени работи. Тъй напр. статистиките на българските училища превеждат и ги обръщат на сръбски и др. т. Много интересен ми се видя фактът, че един доста интелигентен сърбин беше уверен, че в Скопие, Солун и Битоля има само сръбска гимназия, а не и българска! Той остана зачуден, когато опровергах доводите на вестниците, от които той бе черпил тези сведения, и му доказах противното. Сами, вярвам, сте видели как сръбските вестници изопачават разните случки и факти из нашия живот. П[оп] Стоян от с. Подгорци (Охридско), един „орман папаз“, както го наричат в мястото, убит от негови другари, биде представен чут не за втор „Хилдебранд“ (1), убит от „варварина Синесия“ (бълг[арски] владика в Охрид) (2).

Каквито и да са тези средства сами по себе си, произвели своя ефект. Сръбското общество е много по-заинтересувано от нашите работи и по-подготвено за всякаква случайност. Пътници са ме уверявали, че македонец да отиде и в последната сръбска колиба селяните ще отворят разговор за Македония и ще го обсипят с всевъзможни почести или противното, според както им се постави. Българин не е възможно в Сърбия да защищава народността си открито, без да бъде нападнат или поне огрубен. Гостилничарите даже вземат повече пари от нас, отколкото от старосърбиянците.

Всичко това не е останало без последствия. Ето по-важните от тях: Колкото македонски българи отиват в Сърбия на работа, стават сърби от душа и сърце. Онези гурбетчии, които се връщат пак назад, са упоени от сръбското влияние повече от самите сърби и са проникнати със сръбски дух. По-характеристичен е фактът, че гурбетчии, които са били и в Сърбия, и в България, хвалят се повече от сръбското и са по-слаби българи, отколкото, са били преди излизането от дома. По-печален е фактът, че мнозина от странствующите из България връщат се недоволни и хладни, което още повече усилва значението на сръбското влияние. Като най-живо фактическо доказателство може да служи това, че местности или села, жителите на които ходят на гурбет в Сърбия, са в болшинство сърбомански, а много други, от които жителите гурбетствува в България, още стоят гъркомански. В България има сума чиновници, на които семействата са гъркомански. В България такива се търпят, а в Сърбия не. Всичките търговци наши, които ходят за работа в Сърбия, казват се старосърби или славяни, защото иначе положително невъзможно им е да работят. Значението на гореизложеното влияние става по-голямо от година на година пропорционално с увеличението на гурбетчилъка у нас. Сърбите са разбрали това значение много по-добре от нас и ползуват се от случаите много повече от нас. Те са будни и заинтересувани, а ние сме хладни, и незаинтересувани (говоря за обществото), те искат да печелят - ние сме обладани от мисълта, че нашите задачи са свършени и всякой трябва да се ограничи в себе си. Повече паралел може да направи всякой сам. Другаде аз ще поговоря по тази точка. Засега ще кажа туй, че в тези явления се крие зародишът за най-голямо зло в скоро бъдеще, против което зло необходимо е да се вземат по-скоро предпазителни мерки.

с) Тази година след отиването на краля (3) забелязва се особено движение на духовете в Сърбия, у сърбите блеснали особени надежди за сполуки. Както правят всичките пътници по железницата, и аз нощувах в Ниш. Хотелът, беше пълен с учители, които се готвеха да потеглят за Македония. Имаше по един учител за всеки град в Северозападна Македония, неизключая Велес и Щип. Те ми се видяха всички упоени от призванието си, пълни с надежди за сполука и някак си с радостно и весело виражение на лицето. Изтълкувах си това, като дойдох в Скопие и поизучих горе-доле положението на работите там.

2) ТУРСКАТА ГРАНИЦА. И тук българинът е изключение от общото правило! Най-големите строгости при преглеждането на вещите и паспортите, най-големите произволи на чиновниците се практикуват върху българите! И тук при името „българин“ очите се отварят по-силно, погледите по-втренчени, вниманието е по-съсредоточено! Всякой по-виден българин (а особено свещениците и учителите) е съмнителна личност и в особена стая се преглежда най-строго и безцеремонно. Всякакви бълг[арски] книги се задържат, изпращат в Скопие, където се изгубват за веки. Портрети опасно е да се носят. Строго е запретено внасянето портрета, даже на невинното Борисче (4); понеже, по нещастие, децата не се различават едно от друго, много детински портрети се конфискуват, а носителите им се наказват. Между всичките пари на света само българският лев не се пропуска в Турция. Струва ми се няма нужда да казвам, че всякой пътник българин е длъжен да дава отчет за целта на пътуването си, когато си взема паспорта. От пътниците, които под разни предлози и по различни причини се изпращат в Скопие под конвой, най-почетно е числото на българите.

3) ПРЕШЕВСКО. От сръбско-турската граница железницата върви по долината на р. Моравица (приток на Морава). Долината е весела, покрита с пъстър покрив от разнообразни сеитби и твърде производителна. Най-много излиза коноп и царевица. От запад тя е заградена с темната Църна гора, която я отделя от Гилянско (Горна Албания), а отсам – са пилоните на Руян. Виждат се от железницата сръбската и българската граница. Долината и полите на околните й планини са окичени с много големи и богати села. Край Ц[ърна] гора живописно са разположени чисто арнаутски и смесени села, най-голямото от които е Прешево. Всред долината и по полите на източните височини селата са повече християнски. Напред те влизали във Вранската каза, затуй са известни под названието „Врански села“, а сега съставляват отделна каза с главно място Прешево (чисто арнаутско село).

Мястото е още див арнаутлук. Положението е средновековно. Влиянието на границата върху политическото положение на населението и върху отношенията между правителството, арнаутите и християните е твърде слабо: арнаутинът е пълен господар, християнинът средновековен роб.

Езикът на християнското население държи средно място между Вранския говор и Кумановския. По дух то е сърбоманско или по-добре никакво. Влиза във ведомството на Патриаршията. Училища няма, защото, както е известно, сърбите не помагат на „братята си“ в места, дето няма конкуренция. От страна на българите няма никакви опитвания. Тук повече от всякъде се вижда духът на нашата деятелност – да оставаме работите на естествения им вървеж. Струва ми се, при известни опити могли бихме да направим поне толкоз, колкото сърбите правят вътре в страната, а това има известна важност, защото местата са близо до сръбската граница. Преди няколко години 2–3 от тези села сами бяха дошли да канят „новия деспот“ (нашия владика) да иде у тях, което можеше и щеше да стане, ако дядо Теодосий беше по-спокоен и по-сигурен на положението. Това, дава да се вярва, че е възможно да се постигне нещо и друго. Пратениците бяха придумани от няколко прешевски арнаути, които носеха много здраве от каймакамина. Може да се вярва прочее, че един изкусен владика би направил чрез арнаутите и правителството много повече от онова, което прави дебърският гръцки владика. Характеристични са мотивите на селяните! Славата на Теодосия беше голяма в Скопско. Там я още повече увеличили – те разбрали, че „новият владика“ правел църкви и училища, бранел християните пред правителството и от спахиите и др. т. – малко думи, но богати със съдържание! Един ловък владика би схванал положението на работите в това място от тези само думи, би начертал на основание тези думи програма, която не може да остане без последствия. (5)

Други съображения има. Населението на тези села е имало съобщения само със Сърбия. България им е неизвестна, а българското население в Кумановско е по-слабо от тях, за да може да им влияе. По тези причини там сръбският дух е станал преобладающ. Влиянието в народните работи и в духа изобщо, което едно по-силно, по-прочувствувано население оказва на друго по-слабо в търговските срещи в зимане-даването, е, струва ми се, неоспорим принципиален факт. Такова нещо имаме и тук. Цяло източно Скопско си доставлява коноп и дървен материал от Вранските и Църногорските села. Жителите на тези села като по-проникнати в сръбския дух, отколкото са нашите в българския, и друго, понеже нашите ходят при тях, а не те при нас – като е тъй, няма съмнение, че те ще влияят, а не нашите. С това влияние аз обяснявам факта, че по долината на р. Пчина селата са повече сърбомански, че села, близки до българската граница, са сърбомански и др. т. Ако не се отстрани съвсем това дело, то може поне да се намали, като се бие в самата му глава. Атаката може да се води от Паланка по долината на Пчина и от Куманово по онази на Моравица.

5) СКОПИЕ. Градът Скопие се намира в сев[еро]западния край на едноименната котловина и е разположен на р. Вардар недалеч от устията на р. Лепенец и Треска. В историческо и етнографическо отношение Скопие е вторият град в Македония подир Солун, а по големина и по търговското му значение той заема трето място подир Солун и Битоля. За тези му значения по-подробно говоря другаде. Тук ще спомена за тях само бегом.

Скопие е главната станция на железницата Солун–Митровица и на другата – Солун–Скопие–Сърбия. По географическото си положение той е бил и е предназначен да бъде складочно място за Сев[ерна] Македония и Северна Албания. Такъв е бил до откриването на железницата. Сръбската железница, като се свърза със старата, поднови това му значение – Скопие сега е предназначен да стане сухопътен Солун, посредник на търговията между Европа и Македония. Ако засега не играе още тази роля, главната причина на туй е отсъствието на силни капиталисти, които да водят конкуренция със солунските евреи търговци.

Търговското бъдеще на Скопие чие е? – До откриването на железниците търговията беше в ръцете на българите и турците. Евреите бяха слаби, а власите малко. Всички скопяни са слаби за голяма търговия. При новото положение на работите те си дадоха оставката от едрата търговия и прегърнаха дребните работи – еснафите. Скопие остана без търговци. Тази празнина ще се изпълни само от солунските евреи и от сръбски търговци, в чиито ръце и ще бъде бъдещата скопска търговия.

Друго. Развитието на Скопие поражда нужда от нови сили, от изкусни работници по разните занаяти. Напр. трябват хотелджии, има се нужда от механици за новите воденици и фабрики, от доктори, спицери (аптекари – остар. Тур. – бел. Ц.Б.) и пр., и пр. Кандидатите за това са само солунските гърци и сърбите. Понеже сега гърците и евреите от Солун смятат Скопие за диво място и затуй не идат. Сърбите изпълнуват тази празнина. И действително днес в повечето еснафи има новодошли сърби; повечето хотели и кафенета се държат от сърби или сърбомани. Сръбски надписи срещам по няколко във всякоя главна улица (а български нито един), при пристигането на всякой трен на станцията с десетки сръбски агенти чакат пътниците и ги канят по хотелите и др. т. Сръбската колония е порядъчно силна, а заедно с местните сърбомани тя еднакво е силна с гъркоманската и еврейската. Трите наедно закриват нашите за очите на повърхностния пътник.

И тъй за скоро търговията в Скопие ще мине почти изключително в чужди ръце, обществата на чуждите народности със своя по-културен живот от онзи на нашите ще преобладава във всичките обществени места, ние ще останем маса, а те ще образуват висшето общество. Една от причините на това е и тази, че Европа се свърза със Солун не чрез България, а през Сърбия. Главната причина е нашата непредприемчивост, убитост и първобитност. Сърбите поддържат един хотел във всякой град по-виден. В Скопие поддържат доктор, акушерка и спицерин. Но би било безполезно да има поне един български хотел, поддържан или субсидиран, защото с това ще може да се пречи поне на агитациите пред българите от вътрешността.

Скопие е първият по-важен пункт в Сев[ерна] Македония. Той трябва да бъде крепостта против нахлуванието на сърбизма и албанизма. Той е близо до Сев[ерна] Албания, не е далеч от Сърбия. В Скопско има твърде големи изкушения от всевъзможен род. Като търговски пункт, главен етнографически и духовен център на цяло Скопско, гр. Скопие трябва да бъде пазителят от тези изкушения, вдъхновителят на всичко добро, полезно и потребно, образец във всякое отношение и пр., и пр. Куманово е първата позиция, Скопие – втората. Отговаря ли Скопие на това? – За жалост не. Най-първо у него липсува най-могъщественото според мене средство за нравствено влияние – търговията, която, както казах, ще бъде в чужди ръце. Второ. Болшинството на населението е турско и арнаутско (6). Българите, освен че са в меншество, са много назад във всяко отношение, даже по-назад от българите в околните градове. В Скопие няма будна и деятелна интелигенция, няма аристокрация, която да се ползува с популярност било в града, било в санджака. Във всичките градове наляво от Вардар турското влияние е голямо, а в Скопие е тъй силно, щото е заглушило у българите всякакво чувство и инициатива, е убило окончателно духа им и което е най-опасното, убило е в тях нравствеността. Естествено е, че при онези условия скопяни не могат да играят в народните работи оная роля, за която са предназначени, че не само не ще могат да оказват влияние на околията, ами и себе си не ще могат да опазят..., но да оставим общите разсъждения и да си дойдем на въпроса – да видим днешното положение на работите в Скопие. Ако се отпуснах повече в общите забележки, то беше, за да дам едно порядие за значението на Скопие и с туй да обърна сериозното Ви внимание върху положението на работите, което Ви излагам по-доле.

Главните причини на днешното лошо положение на работите в Скопие са стари, крият се в минали погрешки. За туй преди изложението им искам да дам един бегъл исторически поглед на работите в Скопско.

В църковния въпрос скопяни, включително и днешните българи-гъркомани, вървели са наедно, затуй са постигнали блестящи успехи. Училището им било уредено, учителите силни, имало и 2–3 влиятелни в цялата страна личности. (7) За туй то е играело ролята на център, за която говорих по-горе. Веднага след решението на въпросите се разкарали: най-обидените се отцепили и припознали отново Патриаршията, а останалите се разделили на старци и младежи. Тук първи път скопяни показали своето неблагоразумие и, от една страна, се лишили от няколко добри сили, а, от друга, турили основа на днешните партии.

След решението на църковния въпрос (8) в Скопие се съставило читалище, което се поставило начело на работите в Скопие. С течение на времето неговият председател Гьоро Китинчев е завзел в ръцете си всичките работи. След войната (9) читалището се разтури, но председателят му, възползуван от въздържаността на по-благоразумните старци, задържал в ръцете си властта още дълго време. Край на неговото деребейство тури бившият владика Теодосия с помощта на брата си Н. В. Преподобие О. Арх. Николай Гологанова, тогавашния управляющ Скопската епархия, сега изпаднал в немилост пред Св[етата] екзархия и живущ в София. Работите минаха в митрополията, ръководители станаха владишкият наместник и учителите, около които се сгрупира населението; а Китинчев с малка една компания остана в опозиция. Скопяни бяха разделени на две части.

На една страна стояха всички първенци с еснафите подир тях, с митрополията и училището начело. Което недостигаше на старците и еснафлиите, допълняваха водителите им в съдействие с по-честните младежи воглаве [с] известния почтен интелигентен гражданин Евтим Чешмеджиев. Словом, в тази страна влизаше всичко честно, миролюбиво и доброжелателно в Скопие.

На другата страна стоеше Г. Китинчев с 10–15 подобни нему честолюбци. Г. Китинчев, човек на 38–40-годишна възраст, е много развит и способен човек. Той е доста начетен и разбира много от света. При по-добро сърце и при по-голяма честност той би правил чест не [само на] скопското общество, но и на по-големи центрове. За голяма жалост край достойнствата си той има грамадни недостатъци. Първо, той е ужасен сребролюбец и нечестен в сметки. Второ, той е крайно отмъстителен и зъл. Постоянството и търпението си показва повече в очакване удобна минута за благополучно изкарване на предварително скроени зли планове. Трето, той е крайно властолюбив и честолюбив. Девизът му е: или всичко, или нищо. В средствата за борба е тъй изобретателен и изкусен, щото за туй би получил медал и от най-прочутите шарлатани партизани в Княжеството. Нравственият му уровен е низък и пр. Другарите му са подобни нему. Всички са паднали недоволници, които се лишили от възможност да властвуват или да злоупотребяват общи суми. У всички има деятелност и инициатива.

В продължение на 5–6 години те по злоупотребления и др. компрометировки бидоха отхвърлени от обществените работи и останаха съвършено безсилни и без влияние. Всичките им опитвания да добият първото си влияние и да възстановят престижа си отиваха напусто. Щастливи случайности подигнаха ги отново и им дадоха онази сила, с която сега требят всичко добро. Ето кои са те:

При самото дохаждание на първия български владика дядо Теодосия се появи неспогождение между него и директора на училищата (10). Те взеха страната на владиката и малко се подигнаха и усилиха. Обаче скоро тази грешка се поправи – владиката скоро ги тури в същото (предишното) положение. Причината за неспогажданието между владиката и директора била недоразуменията между екзарха и владиката. Г[осподин] директорът бил пратен с инструкции да противодействува на владиката, поради което последният го отстранил от при себе си. Всичко това Китинчев е взел под особена забележка. Честните хора се застъпили за директора, като не знаяли недоразуменията на владиката и екзарха. Като не им се чу гласът, те охладняха от работите, от което хитро се възползува Китинчев да се поиздигне.

След първия директор се прати втори. Той беше историческият Г. Кандиларов (11), бивши директор на Солунската гимназия, сега учител в Търново. Недоразуменията между екзарха и владиката бяха взели характер на явна борба. Екзархът, който напред мислел да търпи владиката до удобна минута след отстранението на първия директор, беше вече решил да се освободи от него час по-скоро. С тази цел той е дал инструкции на новия директор да образува против владиката партия. Съгласно заповедта Г. Кандиларов образува партия – от кого, сещате се. Китинчев беше готов за услуга, той скоро излезе на сцената. Кандиларов биде отстранен от Скопие за щастието на Македония. Хора от Цариград излязоха наяве. Както уверяват сега хората, екзархийският протосингел (12) е давал инструкции на Китинчева и общинския секретар Т. Х[аджи]янакиев (всемирен подлец, и то поради тези задлъжнения, се държи за инспектор в Серско, макар че е III-класен ученик и че нечестността и изменничеството му са факти неоспорими). Като хитри хора, Китинчев и Х[аджи]янакиев задържали тези писма и турили, както те казват, Екзархията в пазухата си. (Тези писма са ония, за които в „Македонски глас“ (13) се писало, че скоро щели да се обнародват.) Закипяха страстите в Скопие! Под ръководството на Китинчев Скопие се раздвижи като вряла вода в казан. В резултат се получи отстранението на владиката, след което Г. Китинчев излезе пак на първо място на сцената. Честните и благоразумни сили, които не бяха съгласни за дигането на Теодосия, бидоха прогласени за теодосисти от екзархийските пратеници и грубо обидени, вследствие на което те се отстраниха от работите. Китинчев биде издигнат в чин кардинал при новия владика дядо Максима Пелов (14). Повече от 2 години епархията се управляваше от дядо владика с Китинчев или по-добре от Китинчев чрез владиката. При всичките заявления на населението от цялата епархия Китинчев се държеше на това положение: 1) защото Екзархията и владиката бяха ангажирани спрямо него и, второ, защото им трябваше гонител на несъществующата и въображаема теодосийщина. Което е най-лошото, владиката даде в ръцете на китинчевци училищата и църквата, препоръча и избра за член в идарето (власт – тур. – бел. Ц.Б.) от страна на епархията Китинчева и за член в апелативното съдилище Ив. Ковалака, дясната нога на Китинчева. Тъй щото крайните резултати от егоистичната и чисто лична борба на екзарха с владиката ето какво бяха за Скопие: 1) населението се развали нравствено, 2) престижът на митрополията и Екзархията, на училищата и учителите се подкопа от основа, 3) разбиха се честните сили в Скопие и на тяхно място се издигнаха нечестните, 4) китинчевци завзеха позиции, благодарение на които сега станаха непобедими, 5) силний и авторитетний владика Теодосий се замести със слабий, недеятелний и неотговаряющий на местните нужди и условия Максим Пелов, 6) работите в Скопие се размътиха тъй, че с години не могат да се очистят, 7) страстите достигнаха последните граници, 8) правителството тури пръст в нашите работи и пр., и пр. Словом казано, големи хора се замесиха в скопските работи, големи работи свършиха, големи следствия се получиха! Справедливо викат сега скопяни: „аман от големци, аман от владици и патрици!“... Да продължим.

Както казах по-горе, властолюбието па Китинчев е неограничено. Съветничеството му се обърна в опекунство, а след време се явиха проблеми и от диктаторство. Това боцна честолюбивото владишко сърце и дядо Максим веднага забрави и теодосиевата сянка и екзархийските задължения спрямо Китинчева. Той пожела да се освободи от Китинчева. След 2-годишно стоене и диктаторско управление епархията, миналото лято дядо владика свика представителите от епархията да изберат епархиален съвет, като беше уверен, че Китинчев ще бъде отхвърлен. Това стана, Китинчев беше отхвърлен, но късно. Той имаше в ръцете всичките позиции и беше непобедим. Като властвующ, партията си усили. Недоволните по разни причини от Екзархията и владиката се присъединиха с него. В резултат Китинчев си присвои титула изразител на народната воля (!?), пазител на потъпканите от Екзархията народни права (sic!). За по-голяма сигурност с разни хитрости той сполучил да вземе от еснафите пълномощно писмо, за да защищава народните права. От друга страна, възползуван от положението си в правителството и от неразположенията на валията към владиката, той си осигури поддръжката и от правителството. Най-подир, той разполагаше с нравствена мълчалива подпорка и от Цариград. Учил[ищният] отдел в своята борба с духовния отдел се радваше на гонението на владиката, като желаеше в мътна вода да лови риба. Кънчов (15), Танев (16), членове на отдела, отидоха в Скопие под ред. Замина и сам Г. Лазаров (17), началникът на отдела. Във времето на Кънчевото стоене в Скопие стана бунт в Скопското училище. Друго кой знае какво е ставало. Не мога да допусна, че поменатите г[оспо]да екзархийски чиновници биха били тъй късогледни; но заслужава внимание факта, че в програмата си Китинчев не вписва и подчинение на училищата, когато напред това беше основната идея на партията му.

Осигурен така, Китинчев започна атаката мъжки и изкусно. Главните случаи през борбата са тези:

1) Да отстранят от митрополията дякона на владиката и някои от другите чиновници на митрополията. У дядо владиката напоследък се е вкоренило едно пословично недоверие към света. Положително никому от местните не се доверява. Затуй се обиколил само със ст[аро]загорчани и габровчани. Дяконът, секретарят, инспекторът на училищата се все чужденци. Това дразни народното честолюбие на скопяни. Китинчев хитро се ползува от това и добива популярност като справедлив човек. Дяконът на владиката, увлечен от силата, която владиката му е дал, действително е вършил много произволи и е правил много необмислени работи, с които е вдигнал против себе си българското общество не само в Скопие, но и в цялата епархия. Като излиза Китинчев против него, удовлетворява народното желание. Напук на народната воля и екзархийските заповеди владиката държи дякона и му увеличава силата. Това кара населението да не бъде доволно и от него; Китинчев прочее хвърля на място стрелите си против владиката. Словом казано, по този въпрос Китинчев действително е изразител на народната воля. Населението от епархията, като не иска да се явява пред владиката – гонител на неговите хора, мимо него се отнася с прошения до Екзархията. От там тези писма се връщат до митрополията. Тая постъпка на Екзархията възбужда негодувание у населението. Китинчев хитро се ползува от това и кани недоволните да се отстранят от Екзархията и да искат удовлетворение чрез него от правителството. Въпросът за чиновниците наполовина съсипа владиката. Тук недоволството е общо. Владиката се нагърбил сам да крепи стената. Според мене трябвало би с време да отстрани дякон Шарапчиева, секретаря си ... и инспектора А. Стоянова, за да не се види принуден позорно да отстъпи.

2) Борбата е имала 2 фазиса: таен и явен. Тайният се водеше до м. август т.г., когато се работеше само против чиновниците и косвено против владиката. Въпросът с училищното настоятелство и църковното епитропство е началото на втория фазис, на рязката и по-широка борба. Ето в какво [се е] състоял този въпрос:

Както поменах по-горе, училищното настоятелство, което надзирава училищата народни, [се] състоеше от Китинчеви хора. Негови хора били и епитропите в черквата. В края на учебната година, както е ставало и другите години, владиката с епархиалния съвет избирал ново училищно настоятелство и нови епитропи и поискал сметка от старите настоятели и епитропи. Китинчев свикал събрание и избрал пак старите настоятели и нови епитропи от своите. Сметка отказал да дава под предлог, че не признава за законен епархиалния съвет и не признава на владиката правото да се меси в градските църковно-училищни работи и правото да приема сметки лично той. По-нататък с едно заявление в името на „народа“ кани владиката да разтури епархиалния съвет и да се откаже от правото да се меси в уреждание народните училища. (Тук г-н Китинчев има много общо с Учил[ищния] отдел при Екзархията, особено с буйния му член и главен партизанин В. Кънчева.) Тъй що, скопските училища се сдобиха с 2 настоятелства, всякое от които условяваше учители и се разпореждаше отделно. Китинчевци като по-решителни хора и още като имаха касата в ръцете, надвиха и останаха господари на училището. Преди окончателното разрешавание на този въпрос дядо владиката отишел на успокоение в Лешовския манастир. Болшинството и в своето благоразумие и нерешителност замълчало и тъй на дело въпросът почти се разрешил сам по себе [си]. Обаче кавгите не преставали.

3) Немного след туй, именно в началото на август, когато беше вече пристигнал в Скопие екзархийският пратеник о[тец] п[оп] Тилев (18) и владиката от Тетово, отвори се епитропският въпрос. На вечернята срещу Богородица владиката поканил своя епитроп да заеме своето място, но другият беше заел по-напред това място. Владиката веднага изпратил човек в правителството за полицейско свидетелство, за да не влиза в лично стълкновение с разярените Китинчевци. Скоро в черквата нахлули стражари и полицейски. Те заповядали на Китинчевия епитроп да се оттегли, но скоро и те били заставени да излезнат от черква. В черквата станало смущение, владиката си отишел в митрополията, народът се разтурил и тъй Китинчевци останали господари на черквата. Забравих да спомена по-напред, че владиката от страна на съвета беше поискал съдействието на валията за вземание сметките от настоятелството (това е била малко прибързана и нетактична постъпка; с нея владиката сам пренесъл въпроса в правителството). Китинчев бил повикан в правителството, но се споразумял с валията и такрирът (изложение – тур. – бел. Ц.Б.) на владиката останал без последствие. След туй Китинчев станал още повече побеснял. От черквата той излязъл с една тълпа от 80–100 души (всичката му партия) и направил една неприлична и неприятна демонстрация пред митрополията, от където заминал с тълпата наедно за в правителствения дом. Там се срещнали владиката с Епархиалния съвет и Китинчев със своите първенци и разменили си разни прилични и неприлични думи. Валията изслушал обясненията им и туй то. Разотишли се и кой дал, дал, кой ял, ял. Разясненията и оплакванията на владиката за валията излезли равностойни (!?) с доводите на Китинчев (че народът не сака владиката да се меси в градските работи и че той е упълномощен от народа да му пази правата и др. т.). След туй владиката отказал се от черквата и училището de facto. Първенците не ходят в черква. Господари на положението останаха Китинчевци. Владиката отказа да иде и в правителството и за успокоение на душата си заминал по обиколка в епархията. Екзархийският пратеник п[оп] Тилев се опитал да убеди Китинчевци да отстъпят, но всичките му опитвания отишли напусто и той си заминал за Ц[ари]град и оттам за София. На мястото му заминал втори пратеник, член на Учил[ищния] отдел г. Т. К. Танев.

След стълкновението с владиката в черква Г. Китинчев излязъл с ясна и определена програма, копие от която предал в правителството, в митрополията и в Екзархията. Горе-долу тя бие на следующите точки: 1) Епархиалният съвет не е законен (защото при избора му Китинчевци напуснали заседанието и после били протестирали в Екзархията). Като излиза от тая изходна точка, той отхвърля всички разпореждания на владиката и всичките решения на съвета. Екзархията и владиката, като поддържат този съвет, за него са нарушители на закона и народните права, със запазванието на които той се е завзел. 2) Митрополитът да извади от митрополията всичките днешни чиновници, които да се заменят с избрани от населението. 3) При владиката да има касиер, избран от народа. Владичината да се събира от съвета, да се предава на този касиер и той да дава спадающата се част на владиката. Заплатата на владиката така също трябва да се внася в касата и оттам да му се дава. 4) Учил[ищното] настоятелство и черковното да се избират от народа, то да има изключително право над черквата и училището и владиката безусловно да потвърждава както неговия избор, тъй и неговите решения и разпореждания. Църковният касиер да дава сметка на народа, а не на владиката. 5) В класното екзархийско училище да се назначават учители, сродни на народа, директорът да бъде член в учил[ищното] настоятелство, но и последното да се пита, когато дойде въпросът да се изключи някой ученик (много скромно желание!). Китинчев в течение на толкоз години е стоял на началото: Екзархийската помощ трябва да се дава като субсидия на общината, която чрез училищното настоятелство и пансионската комисия да бъде изключителният господар на училището и пансиона. Учителите той искаше да бъдат всички скопяни и избрани от народа. На Екзархията оставаше правото само да потвърждава, и то безусловно, изборите и решенията на двете комисии, избрани от общината. Най-подир, зная положително, че докогато беше на власт, той кроеше да вземе в ръцете си владичината и владиковата заплата, да направи пансиона икономически, да услови евтини учители, да направи всевъзможни икономии и след туй да отхвърли екзархийските пари и всякаква помощ, чрез която Екзархията иска да „властвува“. Рязката промянка в желанията му трябва да е отстъпка на учил[ищния] отдел. 6) Всичката кореспонденция с Екзархията било по духовните, било по училищните работи да се води чрез съвета. Само в заседанията на последния да се отварят екзархийските писма. В тази програма нищо не се споменува за владиката. Обаче и той не е изключен от другите. Те искат неговото дигание. По думите на самите тях той ще бъде дигнат правителственим образом, но за да бъдат постепенни в изискванията, засега мълчат, додето им дойде по-решителна и по-сгодна минута. След изпъжданието на владиката Г. Китинчев от името на народа (sic!) ще завземе насила митрополията, ще стане деребей в Скопие и ще заяви високо, че народът не иска владика и Екзархия! Ето тази е вкратце програмата на Китиичев, която е явил пред света. Тайната му програма е: „или всичко аз, или нищо да няма!“

Тъй щото работата, както виждате, излиза сложна, въпросът е страшно оплетен! Владиката седи като окончателно победен, унищожен и безсилен. Населението стои в бездействие и в очаквателно и неизвестно положение. Опитите на Екзархията да склони Китинчева, стария си приятел, на отстъпки, остават без последствие. Правителството пасува. Китинчевци като полудели тичат нагоре-надолу, размиряват населението и немилостиво бичуват Екзархията, владиката и съгражданите си! Те са в тържество като победители. Край на този въпрос може да тури само правителството при такова едно положение на работите.

В тази сплетня играли са роля следующите фракции:

1) Китинчевци имат за девиз: да са те на власт, учители да бъдат техни синове и роднини. Това им е основното желание, това е личната страна на борбата. Да унищожат съгражданите си противници. Това е местната страна на борбата. У Екзархията се забелязва силно стремление да централизира работите в ръцете си. С владиците това е постигнато напълно. Прочее за честолюбивите и властолюбивите стремления на Китинчев и другарите му пътят е затворен. Това положение на работите не е угодно на интелигентния Китинчев, както и на мнозина у нас. Не може да му се откаже, че Китинчев е бил тук последователен. Когато е бил на власт, силно се е стремил да намали вънкашното влияние и да усили онова на общината или по-добре своето. Когато е бил в опозиция, той е водил борбата от частното към цялото и е чепкал все принципиални въпроси. Така напр[имер] до дохожданието на владиците той люто се е борил с владишкия наместник и с екзархийските учители, които е искал да бъдат напълно зависими от „народа“ (разбира се, от неговия народ); не е пропускал нито един въпрос да не заяви против домогателствата на екзархията да завзема работите в ръцете [си]. Той беше се произнесъл против първия владика още преди дохожданието му. Смяташе го за незаконен, защото бил неизбран от народа, а назначен от екзарха. Бил е против сичките директори, задето те се месели в гражданските общински работи и др. т. Това е принципиалната страна на неговите стремления, принципиална страна, която все си има за основа егоизма, защото той защищава правата на онзи народ, който него смята за свой водител. Китинчев е търпелив, последователен и главно неотстъпчив от своето. Прочее много се лъже Св[етата] екзархия, като мисли да удовлетвори някои точки от неговата програма. В действията си за постигание своите цели е рязък, в средствата неразборчив и нечестен. Хитро умее да се ползува от слабостите на хората, словом той е прекрасен агитатор. При всичко туй той днес не е онова, което е бил преди години. Това се дължи на вънкашни влияния. Три са главните външни влияния.

Като слушам Китинчева, пред очите ми се представляват всичките водители на екзархийската опозиция в Солун, Битоля, Ресен, Прилеп и пр. – тактичният и горе-долу благоразумният Китинчев станал буен и краен като най-лудите младежи антиекзархисти. Скопските гюрултии избухнаха в това време почти когато избухнаха такива в Битоля, Сяр, Солун, Одрин и пр. Характерът на гюрултиите и начинът на водене тези работи са общи за всякъде с изключение на някои от тези, които личността на Китинчева и местните условия са наложили на работите. Отделисти, лазаристи, антиекзархисти и не зная какви още „исти“ се радваха (тайно) на скопските скандали, одобряваха програмата на Китинчева. „Мак[едонски] глас“ и софийските антиекзархисти бяха просто във възторг – хиляди „браво!“ се изсипаха по вестниците и чрез писма на главата на Г. Китинчев! На основание всичко това аз съм твърдо убеден, че покрай местните причини има и вънкашно влияние (от Учил[ищния] отдел (косвено), от солунските и софийските антиекзархисти) и че скопските скандали са един частен случай от общата страна, която миналата година се предприе против екзархийския режим по инициативата на млади някои компании от антиекзархистите и която косвено се поддържаше (имаше и посторонни подстрекателства) от Учил[ищния] отдел, който с това искаше да докаже на бълг[арското] правителство, че екзархийският режим не струва и че следователно трябва да се дадат пълномощни на Лазаров и Кънчев да подобрят положението (sic!).

2) Владиката дядо Максим Пелов е родом от България. Той биде определен за скопски митрополит след отстранението на дядо Теодосия.

Аз с него се срещах няколко пъти, чувах много приказки и оценки в Скопско и другаде. Заключението ми е такъво.

Общите владишки черти: грандомания, чревоугодничество, мания за спокойствие и гоение, недоверие към света и крайна повереност към известни любоугодници у него са доста силно развити. По характера като човек е добър, но като деец в Македония лишава се от онези черти на характера, които са необходими на всекиго от нас. Неудържание на душата, неловките хитрувания и непостоянството в погледите му по работите са дали право на хората да се съмняват във всяка негова дума и да му припишат прозвището „лъжец“.

Той е добър проповедник, бива го за канцеларски администратор, предполагам, че би бил добър владика в една епархия в княжеството, но за владика на една епархия като Скопската, дето е нужна духовитост, решителност, византийска изобретателност и др. т., както сам си признава, той съвсем е негоден... и друго – той не е привързан на работата. Доколкото зная, той е един от добрите български патриоти и се е ползувал с добро име в княжеството. Дохажданието си тук той смята за временна случайност. Той смята себе си за онещастен, а епархиотите на Скопската епархия – за щастливи, дето имат за свой митрополит Максим (това са собствени негови думи). Естествено е прочее, че той ще бъде хладен, а, от друга страна, много претенциозен и взискателен. Става 3 години къде владикува, при всичко туй още не се е примирил с положението: страната за него е негостоприемна, интересите й му са съвършено чужди, загубите на села не го тревожат, а печалбите не го възхищават и пр., и пр. На първа среща посетителят ще го усети, че той стои в Скопие само тялом, а душата и сърцето му са в княжеството. Само от себе се разбира, че при такова разположение на духа, той не ще има присърце и работите. Верни са обвиненията, че не обикаля по епархията, не се заема със защитата на разни работи от епархията, истина е това, че епархиотите си оставя сами на свои сили и средства да се борят с пропагандите и против домогванията на властите. Освен дето не развива някаква инициаторска деятелност, не върши и определената си работа. Митрополията му е оставена в ръцете на верния му дякон, а той гледа колкото се може повече да се отстранява от работите.

Поведението му спрямо партиите очертах по-горе. В началото на владикствуванието му всичкото му внимание беше съсредоточено в изтребляването на въображаемата теодосийщина. Работата стоеше на втори план. Цели 2 години не обиколи епархията, не уреди митрополията, не се зае за никаква работа. Хората справедливо си казваха: „овай владика или е будала, или е голям дипломат“. При себе си държеше Китинчевци. Пред тях кореше другите и наопаки, с което възбуждаше недоволство в едните и другите и с което повече усилваше враждата.

Поради многобройните му недостатъци в характера и в делата му, а главно поради несъобразяването му с духа на местното население и неумението му да привързва при себе [си] хората, негодуванието против него е общо в Скопската епархия. Като сравняват него с Теодосия, преимуществото отдават на последния във всяко отношение. Особено в Скопие няма нито един българин, комуто сърцето да е топло от дядо Максима. Това е причината на туй, гдето Китинчев и сие не срещат никакво съпротивление от страна на по-силните си съграждани.

Спрямо учителите дядо владика тъй също не се държи добре. С изключение на 2-ма – 3-ма лакейници всички други учители са против, а това не е малко зло за работите. Всичките 3 години от неговото владикувание в Скопие стават радикални променения в учителските персонали на цялата епархия. Заедно с учителите той охладнява от работите и отстранява от себе си и свързаната с тях интелигенция.

Общините, които се смятат за негови наместници в паланките, и те са недоволни от него. Имало примери, дето общините официално са писали в Екзархията против някои негови и на дякона работи. Най-зле се е поставил пред правителството и пред вънкашния свят. Валията му е личен неприятел. Турците в правителството и вън не го зачитат. Вижда се липсува му умението да защищава работите, та досега не е сполучил нито в един правителствен въпрос. Той се се смее и подиграва с турците, конфузно му било да заседава в турско правителство, глупаво било да се разправя човек с турски чиновници и др. т. – тези погледи са изходната му точка на всичките му недоразумения с правителството. Сам ми изповяда, че гръцкият владика бил се много доближил до валията и му причинявал много пакости, макар че няма паство. Пред консулите тъй също не стоял добре. Руският консул го ненавижда като български владика, а австрийският го мрази за двуличността му и за визитата, която е направил на руския консул. Той бил писал против него на посолството в Цариград.

Изобщо казано, дядо Максим не се ползува с обичта на народа, с поддръжката на високия свят, с почит и уважение пред вънкашния свят и неговото стоение в Скопие, край другото, компрометира митрополитския скопски трон и сан.

3) ПРАВИТЕЛСТВОТО И ВАЛИЯТА. Администрацията и правосъдието в Скопие са още много назад. В това отношение то е още Арнаутлук. От гореказаното ясно става, че дядо Максим не може да прави никаква работа с правителствените учреждения, включително и с муарифа (комисията на просвещението на вилаета).

Валията Афъз паша е родом анадолец. По характер и убеждение той е тип на анадолеца турчин: фанатик турчин, гонител на християните, пазител на нравствеността (той сам обикаля по меаните да лови пияни турци). По чаршията често сам е сякал големите пюскюли и вземал оръжието на турците, за да не мислят лошо за тях гяурите. Много бил лют и отмъстителен. Той е бил мютесариф в Скопие, Прищина и в Мала Азия някъде. В чин валия е произведен преди малко.

В работите той е човек на първите чувства и впечатления. Често важни работи върши без предварително и основно изучвание. Каже му някой нещо за някого, веднага повярва и прави известно разпореждане. Никой не е в състояние да го разубеди от първото му убеждение, да му отстрани първите чувства. У турците гони бабаитлъците. Всичките, а особено християните немилостиво наказва за всякакво стремление към непокорство на властта. Систематически се стреми да убие духа на християните и да ги направи нечувствителни към грубостите на правителството. Тъй напр. паланчани се оплакали от каймакамина си. Освен че просбата им не се изпълни, но няколко години изтезавал ги е по разни начини. Подбужда партиите между християните, всява раздори между първенците във всякоя народност, за да се унищожават сами. Владиците и азите от разните народности нарочно оплита в някоя разправия, после излиза като петел над тях, кара им се или ги съветва и тъй ги унижава, за да нямат уста да говорят много. Страшно се бои от консулите, особено от руския, и за туй много им угажда. Руският и сръбският консул му са съветници в обществените въпроси, те са вдъхновителите на антибългарски чувства у него и доносниците му по българските работи.

Горните бележки давам, за да може по-лесно да се разберат делата на валията и поведението му в българските работи в Скопие и Скопско.

Валията защищава сърбите и сръбската пропаганда повече отколкото може да се допусне на един турчин. Сръбски агитатори сноват постоянно по градовете, сръбски учители се разтакават по градовете, валията нито на дума го прави. Когато за това се направи някое оплаквание, той не обръща на това внимание. Щом гръцкият владика поиска да си тури някъде наместник, веднага той издава нужното позволително, без да е изучил работата. Напр. в Паланка и Щип допусна да отиде наместник само на 3 къщи нови-сърбомани. Когато за това гражданите за това му се оплакали, той ги изхокал и им заявил високо, че той се радва, когато се явяват такива хора, защото с туй му се давал случай да прилага отпуснатата от царя свобода на народностите. Пристрастието на съдилищата в разглежданието на разни въпроси между сърбите и българите е повече от безочливо. Всякое сърбоманско село без всякакви затруднения си изкарва позволително за училище, всякой такрир на гръко-сръбския владика се взема под внимание и се удовлетворява. Когато скопските сърбомани в прошението си за училище бяха се писали „славяни“, той им го изкъсал и ги заставил на новото прошение да се кажат „сърби“. С това той сам по себе си призна сръбската нация и помогна на сърбите да се борят и работят направо като сърби, а не под името „славяни“. Това поведение и лошото положение на нашите работи силно подигнаха сръбската пропаганда и занапред може да я усили още повече.

Гонението му против българите са явни и излизат сами по себе си от поддържанието на сърбоманството.

Особено зле е разположен към владиката. В мезлича (административен или съдебен съвет, събрание – тур. – бел. Ц.Б.) явно игнорирувал неговото мнение по разни въпроси, особено въпросите за разни сплетни между народностите. Много такрири били оставени без последствие. Често си позволявал да подхвърля на негов адрес подсмивки и подигравки. По тези причини владиката се е отказвал да отива в мезлича на заседание и да се срещне с валията. Нерезечкия манастир, за когото се писа по вестниците, и биде предаден на сърбите без всякакво право и основание и то биде предаден от валията (19). Една от причините, които го карали да направи такъв явен произвол и тъй безочливо нарушение на закона и правото по уверяванието на самия владика, била и голямата му омраза лично против владиката. В гоненията си отивал и по-нататък. Когато през лятото дядо владика бил в Тетово, по внушение на руския и сръбския консули, той телеграфирал на тетовския каймакамин да ограничи владиката в обиколките и да му пречи, а с частно писмо го задължавал да измисли обвинения против владиката и да му докладва. На 3 пъти той е рапорти-рал против него в Цариград. Между другото той го обвинявал в туй, че той бил горнобългарин, че бил упоен от млади идеи, опасни за държавата. От течението на последните събития в Скопие излиза явно, че той има живо участие и в последните тамкашни скандали. Тъй напр. владиката с такрир иска съдействието на валията, за да вземе сметките от Китинчев, моли властта да застави Китинчевци да се отстранят от училището и църквата, а валията вика частно Китинчева, говори с него кой знае какво и с туй се свършва всичко. Пред лицето на валията и па целия епархиален съвет в правителствения дом Китинчевци лично обиждат владиката, наричат го крадец, а валията слуша всичко хладнокръвно и Не прави, никаква забележка даже след оплакванието на владиката. Китинчевци всяка вечер почти се събират и нищо не им се казва, а около митрополията обикалят полицейски и следят що става, кой влиза и кой излиза. Китинчевци явно размиряват населението и правят демонстрации пред правителството, а на владиката се казва да се пази да не стане гюрултия, защото той щял да отговаря и пр. и пр. В Скопие мислят, че за всичко, което Китинчев прави, предварително се споразумява и съветва с валията, че валията поддържа и насърчава Китинчева, за да унищожи чрез него владиката.

4) Някои скопяни и владиката ме уверяваха, че в тези работи имат пръст и сърбо-гърците. Тъй напр. Китинчева и другарите му видели да излизат от Гръцката митрополия в навечерието на най-големия скандал. Сам секретарят на руския консул говорил на някои скопяни, че Китинчев и 5-ма негови другари били в споразумение с руския и сръбския консули, от които зимали и заплати. Доносчика на това ме уверяваше, че е видял и разписка от Китинчева за 5 наполеона. Предполага се, че казаните консули и гръцкият владика подстрекават Китинчевци да произвеждат скандали, за да може да стане разцепление между българите или поне да има раздори, за да си плетат свободно кошницата сърбоманите. Доколкото познавам Китинчева, поне лично за него, мъчно мога да повярвам; но при такъв силен разгар на страстите, до какъвто са дошли сега, възможно е да се бои човек и от измяна. Като Китинчевци си позволили да клеветят пред правителството владиката, дякона и някои от екзархийските пратеници, възможно да отидат по-нататък, особно в случай, че не сполучат. Във всякакъв случай консулите са причастни в нашите скандали. Ако не е вярно, че са успели да работят чрез Китинчев, знае се, че правят туй чрез валията. Най-подир, вярно е туй, че се секретарят на руския консул е правил опити да подкупи някой човек от митрополията, за да влезе в тайните на нашите работи, както бяха сполучили да подкупят секретаря на дядо Теодосия. Г. Т. Х[аджи]янакиев, сегашният инспектор на Серско (позор!!), който им предал голяма част от архивата и редовно им чел кореспонденцията с Екзархията. Твърде вероподобен е и слухът, че Г. Ковалаков, вторият подир Китинчев гюрултаджия и о[тец] п[оп] Панаьот, протосингелът в митрополията, вземали тайно заплати от сръбското консулство чрез секретаря на руския консул.

ЦДА, ф. 600 к, оп. 1, а. е. 744, л. 2–21. Хектограф. Оригинал. Ръкопис.

----------------------

БЕЛЕЖКИ

(1) Григорий VII Хилдебранд (ок. 1020–1085), римски папа (1073–1085). Стремил се да установи политическото върховенство на папството във феодалния свят; въвел безбрачието и премахнал симонията; водил ожесточена борба с германския император Хенрих IV.

(2) Синесий (св. име Стоимен) (1836, Кюстендил – 16 декември 1917, Кюстендил), протосингел на Кюстендилския митрополит, стобийски епископ (1875), викарен епископ в Пловдивска епархия (1877), управляващ Одринската епархия (1879), временноуправляващ Охридската епархия (1879), охридски митрополит (1890–1891), скопски митрополит (1897–1909). За него вж. Вл. А. Караманов, По назначението на архимандрит Синесия за помощник на Кюстендилския митр. Иларион през 1875 г., сп. „Духовна култуpa“, С., 1939, кн. 5-6; Г. Д. Баласчев, Автобиографии бележки на Синесий, епископ в Щип и Пловдив и митрополит в Одрин, Охрид и Скопие, С., 1934.

(3) Става дума за повторното връщане на сръбския крал Милан в Сърбия след абдикацията му.

(4) Невинното Борисче е престолонаследникът Борис, роден на 30 януари 1894 г., по-късно Борис III, цар на България (1918–1943).

(5) Теодосий (7 януари 1846, с. Търлис, Неврокопско – 1925, София), монах, помагал на Ст. Веркович да събира български народни песни, помощник на нишавския митрополит, заместник на екзарха, скопски митрополит (10 януари 1885–1890), помощник на пловдивския митрополит (1892–1897), управляващ Гюмюрджинската епархия, автор на Кратко ръководство за обязаностите на свещеника, С., 1923, и на Малый архиерейски молитословник; превежда съчиненията на Скалцуни, Фарара, Джон Милтон, Шатобриан, Вергилий, Епиктет и др. Член на БАН.

(8) Според статистиката на Васил Кънчов в Скопие живеят 13 000 българи, 15 000 турци, 30 черкези, 50 гърци, 150 арнаути, 450 власи, 800 евреи, 1920 цигани и 500 др. Вж. В. Кънчов, Избрани произведения, т. II, С., 1970, с. 505.

(7) Видни просветители в Скопие през Възраждането били Йордан Константинов – Джинот, Кирил Пейчинович и др.

(8) Българският църковен въпрос бил разрешен през 1870 г. с учредяването на Българската екзархия.

(9) Става дума вероятно за Руско-турската война (1877–1878).

(10) Директор на училището е Антон Наследников (1856, с. Щръклено, Русенско – 1930, България), директор на училището и в Скопие, и в Битоля.

(11) Георги Стоянов Кандиларов (1 август 1851, Котел – 19 юни 1943, с. Арбанаси, Великотърновско), директор и учител на гимназии, семинарии и пансиони в Котел, Солун, Воден, Битоля, Скопие, Сяр, Цариград, Русе и Пловдив (1867–1926), ректор на Цариградската духовна семинария (1897–1899), член на Македонския научен институт, автор на ценния труд „Българските гимназии и основни училища в Солун. По случай на 50-годишнината на солунските български гимназии“, С., 1930.

(12) Екзархийски протосингел по това време е отец Тилев. Вж. бел. № 18.

(13) Става дума за издавания от Коста Шахов в. „Глас Македонски“, който излиза от 28 ноември 1893 до 24 декември 1895 г.

(14) Максим (Марин Пенчов Пелов) (14 септември 1850, с. Орешак, Троянско – 1 март 1938, Пловдив), скопски и пловдивски митрополит, учител, член на революционния комитет в Троянския манастир, другар на Васил Левски, секретар и протосингел на Българската екзархия, скопски митрополит (9 февруари 1892–1895), управляващ Ловчанската епархия (1897–1906), пловдивски митрополит (29 януари 1906–1938), член на Св. Синод (1913–1928) и наместник-председател на Св. Синод (1921–1927). За него вж. Митрополит Максим, Автобиография и спомени, С., 1931, и Юбилеен сборник в чест на Пловдивски митрополит Максим по случай 80-годишнината от рождението му и 60 години от приемането духовно звание, С., 1931.

(15) Васил Кънчов (14 юли 1862, Враца – 24 януари 1902, София), бележит български учен и педагог, писател и обществен деец, учител, директор на Солунската българска гимназия, инспектор на българските училища във вилаетите на Европейска Турция, министър на просветата; автор на разкази, пътеписи, монографията „Македония, етнография и статистика“, С., 1900 г. и др.

(18) Тодор К. Танев, член в Училищния отдел на Българската екзархия, директор на Солунската българска гимназия и управител на Одринската българска гимназия.

(17) Никола Лазаров Ненов (април 1855, Велико Търново – 1944, София), учител и училищен инспектор, административен служител и общественик, началник на Училищния отдел при Българската екзархия (1891–1898, 1903–1906), началник на отделение при Министерство на просветата (1899–1903, 1906–1907).

(18) Георги Митев Хаджитилев (архимандрит Теофилакт) (15 януари 1843, Перущица – 30 октомври 1912, София), участник в църковно-народните борби в Пловдив и Пазарджик, участвува в дейността на комитетите „Единство“, член на БТРЦК, русофил, протосингел на Екзарх Йосиф I от 1887 до 1895 г.

(19) Става дума за манастира „Св. Пантелеймон“ в с. Нерези, Скопско, църквата на който била построена през 1164 г. След дълга борба със сръбската и гръцката пропаганда и с подкупи за турската власт на 15 юни 1894 г. Хафъз паша съобщава на Българския митрополит Максим, че манастирът минава под ведомството на гръцката патриаршия. Вж. Г. Трайчев, Манастирите в Македония, С., 1933, с. 114–116 и 229–231.