ВЪПРОСЪТ ЗА СХИЗМАТА В БЪЛГАРО-ГРЪЦКИТЕ ОТНОШЕНИЯ (1898–1912)


На 16 септември 1872 г. Цариградската патриаршия провъзгласява Българската църква за схизматична. Това става на поместен събор, съставен от нейни йерарси, Антиохийския и Александрийския патриарх и Кипърския архиепископ, и е акт, който е в разрез с каноните на православната църква.

Най-правилно изразява неканоничността на обявената схизма Литовският архиепископ и по-късно Московски митрополит Макарий Булгаков през 1873 г. в едно свое изложение до руския Св. Синод. В него той дословно казва: „Българската църква не е противоканонично учреждение, защото не е нещо ново, а е възстановяване на унищожената преди 100 години независима Българска църква (1) и присъединена със султански берат към Цариградската патриаршия...

Ако този ферман (2) не е законен, то трябва да бъде признат за незаконен и бератът, с който някога султанът е предал тази самостоятелност на патриарха, а следователно незаконна е била и всичката власт на патриарха над българите, която е продължила вече цяло столетие; незаконно и се мъчи патриархът да я удържи за себе си.“ (3)

 

С провъзгласяването на схизмата Българската църква е поставена в ненормално междуцърковно положение, което още повече изостря българо-гръцката църковна разпра, превръщайки я в открита междунационална борба.

Провъзгласяването на схизмата засяга чувствително общението на Българската православна църква с другите поместни православни църкви, които, въпреки че не признават схизмата, се страхуват да се обявят публично срещу нея, за да не нарушат още повече разклатеното по този начин единство в Православната църква. (4)

Борбата на Българската екзархия за издаване на берати за български митрополити в Македония и Одринско влошава още повече отношенията й с Цариградската патриаршия, от ръцете на която се изплъзват една след друга епархиите, населени с българи.

Следващите десетилетия са период на дипломатически и църковни опити и усилия да се постигне помирение между двете църкви и вдигане на схизмата. Всички те обаче са неуспешни поради опитите на Цариградската патриаршия да уреди този въпрос в ущърб на българските национални и църковни интереси. За отбелязване е, че въпросът за вдигането на схизмата излиза на преден план винаги когато е имало „затопляне“ в българо-гръцките политически отношения.

След Младотурската революция през 1908 г. се постига известно политическо сближение между българи и гърци в Македония и Одринско вследствие на отоманизаторската политика на младотурците. Целта на това сближение е образуването на общ опозиционен фронт в Турския парламент за защита на политическите, религиозните и културните постижения на двата народа. Като условие за по-скорошно сближение между българи и гърци се очертава въпросът за вдигането на схизмата от българската църква.

Подготовката за сключване на военен съюз между България и Гърция през лятото на 1912 г. дава възможност да се заговори за помирение между двете църкви.

Движението за вдигане на схизмата е неофициално и се изразява в срещи на Българския екзарх с патриаршеския протосингел, с гръцки депутати и общественици, срещи на Патриарх Йоаким III с българския пълномощен министър в Цариград Михаил Сарафов, с Панчо Дорев и др. Българската екзархия и Вселенската патриаршия използуват посредничеството на руски дипломати в Цариград, на чудестранните кореспонденти Джеймс Баучер, Рихард фон Мах и др. (5) Но в края на краищата до официални преговори не се стига поради неприемливите условия на Цариградската патриаршия.

Като условие за вдигане на схизмата Патриаршията иска Българската екзархия да премести седалището си от Цариград в турската провинция или в освободена България, а Цариградският патриарх да бъде единствен представител на християните в Турция, в Цариград да има наместник на Екзарха и да се промени облеклото на екзархийските духовници. Цариградската патриаршия допуска дори възстановяването на Охридската българска патриаршия при положение, че се изпълнят условията й. Опитите за сближение се изразяват само в направените от двете страни сондажи, в известно активизиране на дипломацията и в публикации в българския и гръцкия периодичен печат, но до нещо по-сериозно не се стига.

Документите, които се публикуват тук, обхващат времето от 1898 до 1901 г. и от 1910 до 1912 г. Това са главно документи от служебната кореспонденция на Българския екзарх Йосиф I със Светия Синод в София, рапорти на български дипломатически представители в Гърция и Турция до Министерството на външните работи и изповеданията и др. В тях са отразени вижданията на българската и гръцката страна по възможностите за вдигане на схизмата. Вижда се също така и отношението на руския Свети Синод по въпроса. От публикуваните документи става ясно, че българската страна е била не за вдигане на схизмата „на всяка цена“, а само по пътя на строго спазване на църковните канони, върху които е изградена Източноправославната църква. (6)

Обнародваните документи се съхраняват в Централния държавен архив (ЦДА) в личния фонд на видния наш общественик, публицист, историк и екзархийски секретар Димитър Мишев. Фондът е заведен под № 1546 к, а материалите, които се публикуват тук, са включени в опис 1.

Всички документи се обнародват за първи път и без съкращения. Доразкритите съкратени думи са предадени в квадратни скоби. Документите са подредени по хронология и имат редакционни заглавия. За някои от лицата, споменати в текста, за които можаха да се намерят допълнителни сведения, са приложени бележки на края на публикацията.

Цочо В. Билярски

-------------

БЕЛЕЖКИ КЪМ ВЪВЕДЕНИЕТО:

(1) Охридската българска архиепископия била унищожена през 1767 г.

(2) За учредяване на Българската екзархия.

(3) Вж. Из областта на историята, в. „Църковен вестник“, 1911, бр. 49, 51, 52; 1912, бр. 1, 2.

(4) Ив. Снегаров, Отношенията на Българската църква и другите православни църкви след провъзгласяването на схизмата, С., 1929, с. 4.

(5) Ив. Снегаров, Дейността на Българския екзарх Йосиф I в навечерието на Балканската война и след нея, ГДА, т. VII, 1957–1958, С., 1958, с. 271–274.

(6) За дейността на Българския екзарх Йосиф I по въпроса за вдигането на схизмата вж. и Ц. Билярски, И. Пасков, Документи за някои страни от дейността на екзарх Йосиф I след 1901 г., ИДА, 1983, кн. 46, с. 131-147 и Същите, Въпросът за схизмата в българо-гръцките отношения (1898–1912), ИДА, кн. 48, София, 1984, с. 117-140.

ДОКУМЕНТИ:

№ 1

ПИСМО НА ПЕТЪР ДИМИТРОВ, БЪЛГАРСКИ ДИПЛОМАТИЧЕСКИ АГЕНТ В АТИНА ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА ЗА ПУБЛИКУВАНА СТАТИЯ ВЪВ В. „ПРОНЯ“ ЗА ОСВЕЩАВАНЕТО НА НОВИЯ ХРАМ „СВ. СТЕФАН“ В ЦАРИГРАД И ЗА УСЛОВИЯТА ЗА ВДИГАНЕ НА СХИЗМАТА МЕЖДУ ВСЕЛЕНСКАТА ПАТРИАРШИЯ И БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА

АТИНА, 17 СЕПТЕМВРИ 1898 Г.

 

Чест имам да Ви явя, че в. „Проня“, орган на г-на Делияни (1), бивший министр-председател и водител на една голяма партия в Греция, в листа си от 13-ий того обема една сериозна статия върху вдигането на схизмата между Вселенската патриаршия и Българската църква.

Понеже изложений в нея взгляд за кога и как може да се вдигне речената схизма се споделя тук от всички гръцки държавни мъже, политици и списатели, то аз Ви я предавам напълно в превод, както следва:

„Преди няколко деня ся извърши в Цариград освещението на една новопостроена българска църква, издигната в обитаемата повечето от евреи махала Галата, близо до Фенер. На местото, гдето ся издигна новия храм, имаше една дървена барака, която служеше като църквица, под името „Св. Стефан“ и в оная барака ся е извършила на Богоявление първата антиканоническа църковна служба от отлучения от Великата църква архиерей Антим, първий Български екзарх, който вдигна ръка и глас въстанически срещу Майката църква. След това тържествено непокорство стана църковната и религиозната схизма с българите, находящи ся под влиянието на племенните (филетически) учения, които отлъчений Антим и заедно с него мнозина други духовни лица ся опитаха да въведат в Църквата.

От тогава и до сега българите ся черкуват в едничката тая българска в Цариград църква, която напоследък опразниха, като построиха нине издигнатия там великолепен храм.

През тоя обряд, който ся извърши тържествено и с известна политическа демонстрация и ся отпразнува с обеди от находящите се в Цариград и от дошлите из Княжеството българи (2), Екзархът спомена с благоговейна към Великата църква реч и схизмата: „Случиха ся, каза той, скръбни събития и видяхме себе си отчуждени от Майката църква вследствие на нещастни недоразумения; аз моля Всевишнаго за вдиганието на тия недоразумения.“

Никое обаче недоразумение не е отчуждило българите от Майката църква. Отчуждиха ги от църквата и от православието техните лукави дела и техните надменни претенции, противни на догмите и на постановленията на Църквата, както и нововъведенията, които внесоха в едната и неразделна църква племенното разделение, което никога не можеше да приемне Православната църква, която ся придържа о основните апостолски и съборни правила, които ся я въздишали и ся налагали през цели векове почитание на завоевателя към нея. Нашата църква желае наистина вдиганието на схизмата и като по длъжност дълготърпелива с готовност ще отвори пак благосклонно недрата си за заблуденото стадо. Ако началството на Българската църква желае, и то искрено, вдиганието й няма освен да отхвърли нечестивите догми, които е провъзгласила на това също място, на което завчера извърши освещението на новопостроения храм да поднесе на Майката църква своето покаяние и да избягва всички ония дела, които с помощта на турската власт предприема всеки път срещу правата и привилегиите на църквата, като разпространява ежедневно схизмата или отцеплението от нея и от православието.

Докато тия неща не станат и до като ся продължават, от една страна, под егидата на турците, нападенията на българите в Турция срещу Вселенската патриаршия и, от друга страна, други подобни произволи и нападения, под егидата на българските чиновници в България и Източна Румелия срещу православните църкви и манастири, схизмата по нужда ще остане и българите ще следват да са съвършено чужди към цялото православие, и към онова в Турция и към онова другаде, понеже и всичките други автокефални православни църкви ги считат като чужди към тях и не ся намират в никакво религиозно съобщение с Българската църква. Законни и уместни претенции не ще откаже да изслуша Великата църква. Но с незаконното и противоканонично сегашно положение, което ся поддържа от веществената сила на турската власт и в ущърб на привилегиите на Вселенската патриаршия, не е вероятно, че ще се съгласи някога Великата и Православна църква, която нищо не е изгубила от своя авторитет и от своето нравствено величие с отдалечаванието от себе си на нечестиви чада, които са правили заговори против съществуването й, като продължават нечестивата война чрез средства, от които и църквата на Христа, и моралът на человеците ся отвращават.“

Доколкото знам, вишеизложений взгляд по вдиганието на схизмата е същий, конто ся подържа от Цариградската гръцка патриаршия. Според мене, догдето тоя взгляд ся поддържа от гърците в Цариград и в Атина, помирението между речената Патриаршия и Българската екзархия е невъзможно. Както ся види, схизмата между тях ще падне от само себе си тогава, когато ще ся реши политическата съдба на Македония и на Одринската област.

Приемете и пр.

(подп.) П. Димитров

Вярно: Началник на отделението: К. Славчевич

А. е. 275, л. 2-3. Заверен препис. Ръкопис.

 

№ 2

ПИСМО ОТ САМОКОВСКИЯ МИТРОПОЛИТ ДОСИТЕЙ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД ДО БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I ЗА РАЗПРОСТРАНЯВАНИ СЛУХОВЕ ОТ БЪЛГАРСКИЯ И ЧУЖДЕСТРАННИЯ ПЕЧАТ ЗА ОБСЪЖДАНЕТО НА ВЪПРОСА ЗА ВДИГАНЕ НА СХИЗМАТА ОТ ЕКЗАРХА, РУСКОТО ПОСОЛСТВО В ЦАРИГРАД, БЪЛГАРСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО И СВ. СИНОД

СОФИЯ, 29 МАЙ 1901 г.

 

Конфиденциално

До Н[егово] Блаженство Българския Екзарх Господ[ин] Г-на Йосифа в Цариград

В[аше] Блаженство,

От някое време насам е подигнат от местния и иностранния печат въпросът за дигането на схизмата, изместването на Св. Екзархия от Ц[ари]град и др. След опровержението, дадено по тези слухове, последните не престават. Някои вестници отидоха дори да твърдят, че въпросът за схизмата е тъй напреднал, щото бил станал предмет на обсъждане и разменяване на мисли между В. Блаженство, руското у Ц[ари]град посолство, българското правителство и Св. Синод.

По повод на горното Св. Синод в днешното си заседание счете за длъжност да отправим Вашему Блаженству настоящето си с молба да ни уведомите верни ли са тези слухове.

Препор. се и пр.

Председател на Св. Синод

(Подпис) Самоков[ски] митрополит Доситей

А. е. 293, л. 1. Копие. Ръкопис.

 

№ 3

ПИСМО ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I ДО САМОКОВСКИЯ МИТРОПОЛИТ ДОСИТЕЙ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД В СОФИЯ, ЗА НЕОСНОВАТЕЛНОСТТА НА СЛУХОВЕТЕ ЗА ВДИГАНЕТО НА СХИЗМАТА, ПУБЛИКУВАНИ В БЪЛГАРСКИЯ И ЧУЖДИЯ ПЕЧАТ, И МНЕНИЕТО НА РУСКИЯ ПОСЛАНИК В ЦАРИГРАД ЗИНОВИЕВ ПО СЪЩИЯ ВЪПРОС

ЦАРИГРАД, 1 ЮНИ 1901 Г.

 

Поверително

До Негово Високопреосвещенство Св. Самоковския митрополит Господин Доситей, Председателствующий Св. Синод в гр. София

Ваше Високопреосвещенство,

В отговор на конфиденциалното Ви писмо от 29-й май т.г. под № 1097, с което по повод на повдигнатия от печата въпрос за диганието на схизмата и на Екзархията от Цариград ни пишете верни ли са тия слухове, имаме чест да уведомим Ваше Високопреосвещенство, че тия слухове, пръскани от печата, не почиват на никакви основания.

Колкото и да знаяхме мнението на Негово Високопревъзходителство руския посланик господин Зиновиев (3) по тоя въпрос, ний днес при посещението, което му направихме по случай завръщането му от Русия, го попитахме дали няма някои нови инструкции по него. Той не без смях ни отговори, че нищо подобно не съществува. Като помним, каза той, обясненията, които миналата година ни дадохте, относително мъчнотиите за диганието на схизмата и като знаем, че тоя въпрос в същност е борба за живот между Елинската и Българската нация и че руското императорско правителство, колкото и да желае по принцип диганието на схизмата, не може да не държи сметка за жизнените интереси на българския народ, не сме ний, каза той, които ще подигаме тоя толкова важен въпрос. Благодарихме му за тоя отговор, както и за личните негови чувства по тоя въпрос.

Препоръчваме се на Св[етите] Ви молитви и оставаме на Ваше Високопреосвещенство во Xристе брат

+ Екзарх Българский Йосиф.

А. е. 293, л. 2. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 4

ПИСМО ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I ДО САМОКОВСКИЯ МИТРОПОЛИТ ДОСИТЕЙ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СЕ. СИНОД В СОФИЯ ЗА ХОДАТАЙСТВОТО НА ХЕРСОНСКИЯ И ОДЕСКИ АРХИЕПИСКОП ИУСТИН ПРЕД ОБЕРПРОКУРОРА НА РУСКИЯ СВ. СИНОД ЗА СНЕМАНЕ НАИМЕНОВАНИЕТО „СХИЗМАТИЧЕСКА“ ОТ БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА И СТАНОВИЩЕТО НА РУСКИЯ СВ. СИНОД ПО ВЪПРОСА

ЦАРИГРАД, 6 ЮНИ 1901 Г.

 

Поверително

До Негово Високопреосвещенство Св. Самоковский митрополит Г-н Доситей, Председателствующий Св. Синод в г. София

Ваше Високопреосвещенство,

Одеското българско настоятелство с писмо от 18-й истекшаго месеца мая 1 под № 11 ни явява, че попечителя на настоятелството Високопреосвещенний Иустин, архиепископ Херсонский и Одеский, като съобщил на г-н оберпрокурор при Св. Синод преписката между него и нас по чествованието памятта на архиепископа Инокентия, ходатайствувал „о снятии с Болгарской Церки наименования схизматическою и о принатии ея в полное общение с прочими Православными Церквами“. Сега Високопреосвещенний попечител съобщил на настоятелството с писмо от 10-й априлий под № 144 следующето:

„В настоящее время указом Святейшаго Синода от 26 марта за № 2067 дано мне знать, что приняв к сведению вышеизъясненное мое донесение, он постановил уведомить меня, что им не усматривается в настоящее время возможности к возбуждению ходатайства пред Вселенским Патриархом о Болгарской Церкви в виду отсуствия благоприятных для того условни и надежди на уснешность онаго.“

Гореизложеното имаме чест да съобщим на Ваше Високопреосвещенство в допълнение на поверителното ни писмо от 1-й того под № 6.

Препоръчваме се на св. Ви молитви и оставаме

на Ваше Високопреосвещенство во Xристе брат

Екзарх Българский Йосиф

А. е. 293, л. 3. Оригинал. Ръкопис.

 

№ 5

ПИСМО ОТ ЕКЗАРХИЙСКИЯ ПРОТОСИНГЕЛ АРХИМАНДРИТ МЕЛЕТИЙ ДО РЕДАКЦИЯТА НА В. „ЦЪРКОВЕН ВЕСТНИК“ В ПЕТЕРБУРГ С ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА СЪОБЩЕНИЕТО ВЪВ ВЕСТНИКА ЗА НЕЖЕЛАНИЕТО НА БЪЛГАРСКАТА ЦЪРКВА ДА СЕ ПОМИРИ С ВСЕЛЕНСКАТА ПАТРИАРШИЯ

ЦАРИГРАД, 13 НОЕМВРИ 1901 Г.

 

Препис

В редакцию журнала „Церковный вестник“ В С. Петербург (4)

В своем 40-ом номере от 4-го минувшаго октября в рубрике „Летописи церковной и общественной жизни за границей“ досточтимый „Церковный вестник“ возвращая к своим известиям о встрече в Константинополе Болгарскаго екзарха Йосифа с Вселенском патриархом Ираклиом II, нашел возможным оповестить, о каких то переговорах, имевшись будь то были вследствие представлений руской дипломатий, между греческой и болгарской церквами насчет возстановления общения между ними. Излагая ход и условия етих переговоров, равно как и готовность. Его святейшества патриарха к примирения почтенная редакция обвиняет болгар в отсуствии духа примирения, а что всего тяжелее - сочло себя в праве твердить даже, что „экзарх и болгарские епископи заявили, что скорее признают римскаго папу и перейдут в унию, чем соглашении признать верховнюу власть греческаго вселенскаго патриарха.“

В виду вышеизложеннаго, мне поручено довести до сведения редакции нижеследующее:

1) Встреча блаженнейшаго экзарха болгарскаго с всесвятейшим патриархом, послужившая поводом газет, состоялась 19-го минувшаго августа в дворце Е[го] И[мператорского] В[еличество] султана на глазах всех религиозных начальников и заключалась лишь в том, что болгарский зкзарх по долгу вежливоста и уважения поздравил Его Всесвятейшество греческаго патриарха с новым его „возееданием на патриаршией кафедре, за что последний любезно поблагодарил нашето религиознаго начальника. Это блистателнейшим образом потверждается самым сообщением, опубликованным по этому поводу в патриаршеском органе „Εχχλησιασυιχή Αληυεία“.

2) Этоже касается вопроса занимающаго нас, примирения, то Экзархии никакия предложения предъявляемыя не были ни со стороны патриархии, ни со стороны руской дипломатии. Точно также и слухи о переговорах на этот счет лишени всякаго основания. Таким образом, взводимое на блаженнейшаго экзарха и на преоевещенных болгарских епископов обвинение в непримирительности и в готовность перейти им в лоно унии является клеветой, настолько неоправданной и незаслуженной, насколько и обидной, тем более, что она нашла себе место в столбнах сериознаго и талантливаго издания С[анкт]петербургской духовной академии. Болгарская церква блестящим образом доказала свою твердость к святом православии: йерархия и народ ея в самыя тяжелым времена не изменили и никогда не изменят завету, начертанному им первым просветителем Болгарии – св. равноапостольным князем Борисом.

Поэтому имею честь покорнейше просить зависящаго разпоряжения уважаемая редакция о том, чтобы путем надлежащаго опровержения в „Церковным вестнике“ возстановлена была истина на этот счет пред братским руским народом.

С отличнейшим почтением и таковой же преданности имею честь быть и пр.

(подп.) и.д. Екзархийски протосингел Архимандрит Мелетий

Верно с първообразното Екзархийски секретари

А. е. 293, л. 5–6. Заверено копие. Ръкопис.

 

№ 6

ПИСМО ОТ ДОРОСТОЛО-ЧЕРВЕНСКИЯ МИТРОПОЛИТ ВАСИЛИЙ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД В СОФИЯ ДО БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I ЗА ПУБЛИКУВАНИЯ В ЕКЗАРХИЙСКИЯ ОРГАН В. „ГЛАС“ РАЗГОВОР НА ЕКЗАРХА С РЕДАКТОРА НА ГРЪЦКИЯ ВЕСТНИК „ПРООДОС“ ЗА ПРАВОТО НА БЪЛГАРИТЕ ДА ИМАТ НЕЗАВИСИМА ЦЪРКВА

[СОФИЯ], 30 НОЕМВРИ 1910 Г.

 

До Негово Блаженство Българския екзарх Господ[ин] Г-на Йосифа в Цариград

В[аше] Блаженство,

В брой 13, стр. 2, от 9-й текущий ноемврия на екзарх[ийски] вестник „Глас“ е напечатан един разговор, който В[аше] Блаженство сте били имали с един от редакторите на гръцкия вестник „Проодос“. Според както е там напечатано, стои, че В[аше] Блаженство между другото сте били казали: „Ако желаем да демонстрираме с юридически и догматически познания, никога няма да дойдем до някакъв резултат. Стига да се убедим, че има искреност и добра воля – аз, както виждате, настоявам върху тая дума – и тогава всичко ще се постигне. Що се отнася до свещените канони, ще забележа само това, че те съставят административните закони, от които се ръководи черквата. И понеже тия закони се отнасят до други изминали епохи и бяха създадени за обществото на ония времена, то днес тяхното приложение се оказа някак мъчно. Ето защо аз мисля, че патриаршията, или по-добре черквата, трябва да измени политиката и начина на мисленето си.

„– Свещените канони изключват филетическите различия.“

„– Да, защото в епохата, когато те се съставяха, филетизмът не разделяше християните. Днес условията са се изменили. Всеки народ и всяко племе желае да се моли на езика си и да има своя черква. Ако отричаме тая истина, ние не служим на интересите си. Аз, следователно разбирам споразумението да бъде основано на нашето национално съществуване...“

Понеже тоя разговор е напечатан в екзархийския орган, Св. Синод реши да помоли Ваше Блаженство да благоволите да го уведомите: имали ли сте наистина разговор с означения редактор и ако сте имали, вярно ли е предаден във в. „Глас“, или не.

Препор[ъчваме се и пр.]

Председ|ател]:

(п.) Дор[остолский] и Черв[енский] М[итрополит] Василий

А. е. 293, л. 7. Копие. Ръкопис.

 

№ 7

ПИСМО ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I ДО ДОРОСТОЛО-ЧЕРВЕНСКИЯ МИТРОПОЛИТ ВАСИЛИЙ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД В СОФИЯ ЗА РАЗГОВОРА МУ С КОРЕСПОНДЕНТ НА ГРЪЦКИЯ ВЕСТНИК „ПРООДОС“ И ПРИЧИНИТЕ, ПОРАДИ КОИТО НЕ Е НАПРАВЕНО ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА ПОГРЕШНО ПРЕДАДЕНИТЕ МУ МИСЛИ

ЦАРИГРАД, 7 ДЕКЕМВРИ 1910 Г.

 

До Негово Високопреосвещенство Св. Доростолския и Червенски митрополит Господин Г[осподи]н Василий, председателствующ Св. Синод в София

Ваше Високопреосвещенство,

В отговор на писмото Ви от 30 ноември № 4295 спешим да Ви явим, че наистина ние имахме въпросния разговор с един от кореспондентите на тукашния гръцки вестник „Проодос“ и че кореспондентинът, като неспециалист и несведущ по църковно-каноническата страна на предмета на този ни разговор, не е можал да схване и не навсякъде е предал точно и вярно мисълта ни.

При това считаме за неизлишно още да Ви явим, че ние, ако и да забелязахме вече в превода на речения ни разговор у вестник „Глас“ тези неточности, не счетохме за възможно и удобно да вземаме роля на полемист из вестниците, за да се повръщаме да ги опровергаваме или поправяме, толкова повече, че това би повлияло и обезсърчително върху примирителната тенденция в списването на този гръцки вестник, който в това отношение прави изключение в гръцката всекидневна преса.

Препоръчваме се на Св. Ви молитви и оставаме

на Ваше Високопреосвещенство во Xристе брат

+ Екзарх Български Йосиф

А. е. 293, л. 8. Оригинал. Машинопис. В текста погрешно е дадено ноември. Датирано според вх. № на Св. Синод.

 

№ 8

ПИСМО ОТ СВ. СИНОД В СОФИЯ ДО БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I ЗА НЕОБХОДИМОСТТА ОТ ОПРОВЕРЖЕНИЕ НА НЕТОЧНОСТИТЕ В ПРЕДАВАНЕТО НА РАЗГОВОРА МУ С РЕДАКТОРА НА ГРЪЦКИЯ ВЕСТНИК „ПРООДОС“ ЗА ЦЪРКОВНИТЕ КАНОНИ

ЦАРИГРАД, 27 ДЕКЕМВРИ 1910 Г.

 

До Негово Блаженство Българския Екзарх Господина Г[осподи]на Йосифа в Цариград

Ваше Блаженство,

Известно Ви е, че в основата на църковно-управния живот на Св. Православна църква, на която неотделим член е и Българската православна църква, лежат законноустановените от Св. Вселенски събори свещенни канони и че според общото – ясно и категорично – църковно учение тия канони като неоспорими освен от законоустановилата ги вселенска църковна власт са уредните начала на църковно-правния вътрешен живот на Св. Църква. Свещените правила са били основният закон на Св. Православна църква в миналото, такива са и сега във всички самостойни православни църкви; на св. правила е била основоположена Българската църква и в древне и в най-ново време. Истите св. правила, както е познато, определят не само вътрешния живот на Църквата, но и взаимните отношения на отделните православни църкви. И заради туй това основно значение на св. правила за всяка православна църква налага на църковните учители и престоятели свещения и неустанен дълг да бдят не само в сегашните изключителни за Св. ни Църква времена, но и за всяко време това основно значение на св. правила да бъде ясно и непоколебимо в съзнанието на всички членове на Църквата. Мнимото или канонично здраво основаното неприложение на известни правила никак не може да засегне изтъкнатото основно значение на св. правила или пък да оправдае изявления и постъпки, които са несъгласни с каноните или даже противоречат на тях.

По тая, Ваше Блаженство, причина Св. Синод със скръб виждаше, че от разни страни Ви се приписваха изявления, които, изразени от кой и да е православен клирик – са странни, а изразени от архиерей като Ваше Блаженство – съвсем невероятни. Тая скръб се усилваше толкова повече, че след достатъчно изминало време Ваше Блаженство не счетохте за нужно да опровергаете предписваните Вам нецърковни изявления. Това внасяше смут и съблазън в душите на християните, защото продължителното мълчание на Ваше Блаженство и старателното приповтаряне на тия изявления от други даваше да се предполага, че действително Ваше Блаженство мисли за светите правила тъй, както Ви се приписва. За прекращение на тая съблазън и за осветление на въпроса, който в църковното съзнание не може да бъде обвит в неясност и тъмнина, Св. Синод отправи до Ваше Блаженство писмото си № 4295 от 30 ноемврия т.г.

С ответното си № 2722 от 7 декемврия т.г. Ваше Блаженство, като съобщавате, че редакторът на гръцкия вестник „Проодос“ не бил предал вярно изявленията Ви за св. правила, обяснявате, че не сте намерили за възможно и удобно да опровергаете неверно и неточно приписваното Вам, защото това щяло да повлияе обезсърчително на примирителната тенденция, с която вестник „Проодос“ измежду всички гръцки вестници правел изключение.

Това обяснение на Ваше Блаженство Св. Синод намира съвсем неоснователно. Помирение между две Църкви като църковно помирение може и трябва да стане само въз основа на църковните канони. И непонятно е как може да се постигне то, когато се дава основание да се мисли, че и Ваше Блаженство и съветници и органи около Вас отказват значението на основните закони на Православната църква. Неопровергаванието на подобни нецърковни изявления за църковните канони не само че не ще способствува за помирението, но и решително ще му попречи, защото и Цариградската патриаршия, и всички останали православни църкви ще имат справедливо основание да мислят, че Българската църква се отклонява от изначалното и съществено учение на Православната църква за основното значение на каноните и че отива дори до там да иска помирение извън църковните правила.

Св. Синод счита за свой наложителен дълг да изтъкне на Ваше Блаженство, че с подобни неопровергани от Ваша страна и от други страни старателно повтаряни и разгласявани възгледи за църковните правила се внася в съзнанието на паството на Българската църква съблазън и смут по основите на управлението на Българската църква, а същевременно с това се дава справедливо основание на доброжелатели и врагове на църковните ни интереси да мислят и утвърждават, че Св. ни Църква действително не стои на общоправославните вселенски църковни начала.

Пред вид на това Св. Синод не само че не може да поеме тежката отговорност за подобни твърде възможни последици, но и смята за своя свещена длъжност да направи онова, що налагат истината, дългът и чистотата на православното църковно учение.

И затова Св. Синод мисли, че е наложителен дълг на Ваше Блаженство да сторите потребното, щото с време по най-ясен и категоричен начин да се опровергаят въпросните изявления.

Ако и подир това не последва подобно опровержение, предуведомяваме Ваше Блаженство, първо, че Св. Синод оттук по надлежен ред ще обяви каква стойност имат тия изявления и ще отхвърли от себе си всякаква отговорност за подобни възгледи и изявления; и, второ, че на писмото Ви № 129 от 10 августа т.г., в което въз основа на не наместо наведени църковни канони изявявате неправилни и неуместни искания, Св. Синод в подробности не ще Ви отговори дотогава, докогато не последва въпросното опровержение: не е нито право, нито последователно да се искат права и привилегии въз основа на църковни правила, стойността и значението на които се отказва или омаловажава.

Горното като съобщаваме на Ваше Блаженство, препоръчваме се на светите Ви молитви и оставаме на Ваше Блаженство во Христе брат Председателствующий на Св. Синод:

+ Доростолский и Червенский Василий

Членове: …

А.е. 293, л. 9–10. Оригинал. Машинопис.

 

№ 9

РЕДАКЦИОННО ОПРОВЕРЖЕНИЕ ВЪВ В. „ГЛАС“ НА НЕТОЧНОСТИТЕ В ПРЕДАВАНЕТО НА РАЗГОВОРА НА БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I С РЕДАКТОР НА ГРЪЦКИЯ В. „ПРООДОС“ ЗА ЗНАЧЕНИЕТО НА ЦЪРКОВНИТЕ КАНОНИ

ЦАРИГРАД, 26 ФЕВРУАРИ 1911 Г.

 

ЕДНО ОБЯСНЕНИЕ

В 13 брой на в. „Глас“ редакцията ни помести в превод един разговор, който Негово Блаженство Българският екзарх бе имал с един от редакторите на в. „Проодос“ по въпроса за възможното помиряване между Св. Патриаршия и Св. Екзархия.

В тоя разговор, както това ни се забележи от Негово Блаженство, не беше вярно схваната и точно предадена мисълта му по църковно-каноническата част, та за избягване на всяко претълкуване и криво разбиране приписаните на Негово Блаженство изявления за свещените църковни канони дължим да заявим, че Негово Блаженство всякога е имал и има благоговейна почит към Св. Канони като несъкрушими и непоколебими начала и основи на църковно-правния живот на едната Св. Вселенска Църква; в тяхното разбиране и прилагане той винаги е бил, е и ще бъде хранител и блюстител на присъщата им Богодухновена светост според учението и определението на Св. Православна Църква (Деян. 15, 28; VII всел[енски] съб[ор] 1. пр.). „К сим не подобает приложити и от сих не подобает отяти“. Според това и Св. Православна Българска църква като неразделна част от едната Св. Вселенска Православна Църква има Св. Канони за основен незиблем закон, по който се е ръководила и ще се ръководи както във вътрешния си живот, тъй и във взаимните си отношения с всички други православни поместни църкви.

В. „Глас“, Цариград, бр. 21/26 февр. 1911 г., с. 1.

 

№ 10

ПИСМО ОТ БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I ДО ДОРОСТОЛО-ЧЕРВЕНСКИЯ МИТРОПОЛИТ ВАСИЛИЙ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД В СОФИЯ ЗА ПУБЛИКУВАНО ОПРОВЕРЖЕНИЕ В ЕКЗАРХИЙСКИЯ ВЕСТНИК „ГЛАС“ ЗА ОТНОШЕНИЕТО МУ КЪМ ЦЪРКОВНИТЕ КАНОНИ

ЦАРИГРАД, 1 МАРТ 1911 Г.

 

До Негово Високопреосвещенство Св. Доростолски и Червенски Митрополит Господина Г[осподи]на Василия, председателствующ на Св. Синод в София

Ваше Високопреосвещенство,

Както Ви съобщихме с писмо № 2722 от 7 декември м.г. мисълта ни за свещените канони беше неправилно и неточно предадена от в. „Проодос“ в напечатания разговор, що бяхме имали с един от редакторите му.

Тая неправилност и неточност по съображения известни Вам не счетохме за нужно да коригираме тутакси. Но предвид съобщението на Св. Синод с писмо № 4721 от 21.XII. м.г., че тия приписвани нам изявления причинили съблазън, каквато ние по никакъв начин не желаем да излиза от приписвани нам изрази, дадохме в екзархийския вестник „Глас“, брой 21, гласност на нашето интимно мнение и непоколебимо вътрешно убеждение за свещените канони, съгласно с учението на Св. Православна църква, както се бяхме и изказали по каноническата част на въпросния разговор пред речения кореспондент на в. „Проодос“.

Препоръчваме се на св. Ви молитви и оставаме

на Ваше Високопреосвещенство во Христе брат

+ Екзарх Български Йосиф

А. с. 293, л. 19. Оригинал. Машинопис.

 

№ 11

РАПОРТ ОТ МИХАИЛ САРАФОВ, БЪЛГАРСКИ ПЪЛНОМОЩЕН МИНИСТЪР В ЦАРИГРАД ДО ИВАН ЕВ. ГЕШОВ, МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ И МИНИСТЪР НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА ЗА РАЗМЕНЕНИ ВИЗИТИ С ВСЕЛЕНСКИЯ ПАТРИАРХ ЙОАКИМ III И РАЗГОВОРИТЕ МУ С НЕГО ВЪРХУ ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ЗА ВДИГАНЕ СХИЗМАТА КАТО РЕЗУЛТАТ ОТ ПОДОБРЯВАНЕ ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ГЪРЦИЯ И БЪЛГАРИЯ

ЦАРИГРАД, 19 ЯНУАРИ 1912 Г.

 

Господине министре,

Преди заминаването си из София имах чест словесно да Ви докладвам, че Негово Величество царя благоволи да ми възложи да поднеса сърдечната му благодарност на Негово Святейшество вселенския патриарх за любезността, що има Святейший Йоаким III да благослови Техни Величества царя и царицата с по една свята икона, предадени на Техни царски Височества князете Борис и Кирил, които, макар и да се намериха там като обикновени туристи, бидоха познати и така радушно приети в патриаршията на Фенер лани през м. април. В своето време имах чест да Ви пиша по това посещение, както и да изтъкна, че би добре било да се използува тая сгода за завързване сношения измежду Гръцката патриаршия и Царската легация и за по-нататъшното развитие на тия отношения.

На следния ден след завръщането им в Цариград направих потребното чрез първий драгоман на легацията за уреждането срещата ми с Негово Святейшество и след два дни на словесните ми постъпки се получи писмен отговор.

На 13-й т.м., придружен от г. М. Попов, посетих Святейший Йоаким III. В патриаршията бидох посрещнат, приет и изпратен с „подобающите на чина ми почести“, както съобщиха гръцките вестници. На следующий ден патриарха, придружен от г. Николопуло, I секретар на Патриаршески смесен съвет, дохажда в легацията и ми върна визитата. Отдадох му и аз подобающите почести, както ми казаха видни членове на тукашното гръцко общество. Негово Святейшество останал много доволен от почестта и любезността на приема, като прибавил, че в двете срещи бил съм успял да спечеля сърцето му. В патриаршията се разговаряхме 1 1/4 час, а в легацията – 3/4 часа. По изричното желание на Негово Святейшество разговора се води чрез г. Николопуло, секретар и юрист-консулт на патриаршията, който превеждаше от гръцки на френски и обратно. Понякога патриарха поправяше или допълваше френский превод на изказаните му думи.

След изказването целта на посещението ми и след като изпълних мисията, която ми бе възложена. Негово Святейшество на френски благодари за любезното внимание на Негово Величество царя и като изказа голямото удоволствие, което усетил, когато имал щастието да види в Патриаршията царските деца, патриарха припомни историческия факт (както той твърди), съобщен лани и на Т[ехни] Ц[арски] Височества князете Борис и Кирил, както в показаната тям зала „Мега Синодакон“ – през 1857 г. пръв път се заговорило за български черковни правдини, за черковна автономия. По това патриаршеско изявление имах чест тъй също да Ви пиша в свое време, лани.

Забелязах, че в първата си младост съм преживял последните години па българо-гръцката борба, в която слабо съм и участвувал, и прибавих, че мисля да е време българи и гърци да извадят поука из тая недавнашна борба, както и от борбите измежду Византия и Българското царство, за да определят бъдащите си отношения. Святейший Йоаким заяви, че съм засегнал религиозната страна на въпроса, както и съществото на отношенията измежду българи и гърци. Той желаял открито да се произнесе по тая работа, но ще ми предаде личното си мнение, а не ще говори като патриарх. Аз тъй също заявих, че ще предам моите лични възгледи, които, вярвам, се споделят от видни наши държавни мъже и от български архиереи, но че нито съм оторизиран, нито мога да говоря от тяхно име по тия въпроси. Ето същността на разговора, без да спазвам диалогическата му форма.

Святейший Йоаким заяви, че въпросът за схизмата му се представя под четири изгледи:

1. Като варненски владика той е бил длъжен и прочел схизмата, ала тогава още бил против тая мярка, а отсетне се убедил, че имал право да я порицае, с която вместо да се привлекат българите към Църквата-Майка, те били отблъснати, та изгубил гръцкий, а спечелил българский народ. Схизмата дала още един резултат – политическата независимост, която фатално произлязла от черковната независимост в по-нататъшнето й развитие и за която едвам ли са мислили българите при започването борбата с патриаршията.

2. Мисълта за вдигането схизмата не се посрещала радушно или одобрително от гръцкий народ и от Св. Синод.

3. При евентуалността за вдигане схизмата явявали се няколко въпроса като: в качеството на духовен началник ли, или като мирско лице екзарха ще моли за вдигане на схизмата, где ще пребивава той, какъв ще бъде, каква ще му бъде властта и т.н.

4. Негово Святейшество не виждал голяма и пълна откровеност, каквато била нужна за успеха, ако се допуснело, че другите мъчнотии ще бъдат отстранени.

Святейший Йоаким заяви, че каквото и да се казва, въпросът за схизмата и за вдигането й носи, особено от известно време насам, характер не чисто религиозен, а филетичен-национален между гръцкото и българското население в империята. Поради това сближението в Македония и в Тракия на двата народа не ще бъде достатъчно, а ще трябва да се споразумеят България и Гърция. Спогодбата измежду София и Атина по разни въпроси щяла да разчисти пътя на черковното споразумение измежду Патриаршията и Екзархията, а черковата тогава щяла спокойно да обмисли как да стане това.

Святейший Йоаким знаял, че вдигането на схизмата няма да бъде приятно на турското правителство. Като защитник на правата и благоденствието на православний гръцки народ в империята нему се налагало да бъде най-приятен и да гои симпатиите на отоманското правителство, при все това Негово Святейшество работял за въздворението на съгласието и мира във Великата черква.

Святейший Йоаким изказа тъй също вярване, че несъгласието и борбата са вече потраяли и че се намираме съвсем близо с милостта в негово време да се въдвори съгласието в черквата, така както аз изказах пожелание.

Негово Святейшество не зачекна никак въпроса за положението на гърците в България. На това направи вероятно намек, когато изказа мнение за липсата на пълна откровеност.

Святейший Йоаким спомена, че Негово Блаженство екзархът в един случаен разговор му бил казал, че почти половината от нашите священици имат едно образование и че священиците получали по 30 лири турски добавъчно възнаграждение. Той се удивлявал въобще на напредъка, що била направила България под ръководството на Негово Величество царя. Жално му било да признае, че техните священици в Турция, дори в Елада, далеко нямат такова положение.

Аз изказах следните мисли:

Българският народ нито е искал, нито се е отделил някога от ученията на Великата православна черква. Според конституцията православието е господстваща религия в царството; там не бива и да се говори за разлика спрямо Великата майка-черкова. Приятното проявяване от няколко време на дружно съдействие измежду българи и гърци в Турция показва, че и черновата трябва да направи потребното за пълното вдигане на несъгласието. С тоя акт само гръцкий патриарх ще спечели морално и материално, защото покрай сегашните си паства в империята той ще говори и от името на милион и половина българи. Не съм нито догматик, нито канонист, за да мога да говоря по зачекнатите от патриарха въпроси, но съм убеден привърженик на мисълта, че е в интерес и на черквата, и на народите да се отиде по думите на Спасителя, за мир и съгласие и не се съмнявам, че с добра воля от двете страни това може да се постигне. Без да говоря за разположението в царството, мисля, че мога да кажа, какво добрата воля не липсва и в Екзархията. Вярвам, че българското и гръцкото правителства ще изпълнят дълга си. Нека Святейший Йоаким остави на г. Грипарис, кога дойде в Цариград, и на мене да говорим по тия работи, но нека Майката-Черкова изпълни тъй също дълга си – да подготви помирението с Българската църква, която обема чада верни и никога неотклонили се от началата на Великата Православна черкова.

Инцидентно споменах, че на 20-й т.м. ще празнуваме пълнолетието на Н. Ц. Височество престолонаследника, по който случай ще имаме в София много и високи гости. Негово Святейшество пожела да знае дали в Цариград ще отслужим молебен и где.

Святейший Йоаким на раздяла ми каза, че по длъжност трябвало да уведоми Смесений съвет на патриаршията за моята визита, и попита дали съм съгласен да направи писмено изложение, което да приготви г. Николопуло. Отговорих, че той може да съобщи нещо от разговора ни, а ако желае да прави подробно изложение, трябвало би да ми го покаже, преди да го съобщи на двете тела. Прибавих, че аз ще рапортирам на правителството си, но рапорта ми няма да се обнародва. Във втората среща Святейший Йоаким ми каза, че направил само кратко съобщение на Смесений съвет.

Това е накратко съдържанието на разговорите ми с патриархът. Мисля, че не се лъжа, ако, след личната среща, потвърдя събраните по-рано по околен път сведения, според които Святейший Йоаким искрено желае в негово време да стане помирението на Църквите. Изтъкванието на мъчнотиите, от негова страна, струва ми се стават, за да се вземат по-големи отстъпки. С това не искам да кажа, че в Св. Синод и в Мирский съвет не ще посрещнат големи мъчнотии. Не ми се нрави тъй също големий шум, който направиха гърците около моята визита и който много прилича на едно предупреждение спрямо турското правителство за получаване известни отстъпки само за гърците. При все това на мнение съм, че трябва да поддържаме добрите отношения с Гръцката патриаршия и да приготвяме сериозно у нас всичко потребно за едно споразумение измежду Българската черква и Вселенската патриаршия. На черковата в царство България и от думите на Негово Святейшество се разбира, че за признаването й се иска само стъпка от наша страна.

На 15 и 16 т.м. ме посетиха г.г. руский посланик и сръбский пълномощен министр. Вярвам, че и двамата имаха главна цел да узнаят нещо по разменените ми визити с патриарха.

На господин Чариков съобщих нещо от разменените мисли и особено препоръката на Негово Святейшество за споразумение измежду София и Атина. Той остана много доволен главно загдето съм влязъл в сношение с патриарха.

На г. Ненадовича съобщих мисията, която ми е била възложена, и че посещението е имало обикновена форма на вежливост. Казах му, че сме зачекнали академически и други въпроси, но че съобщението на гръцките вестници е тенденциозно. Господин Ненадич ми каза, че знаял Святейший Йоаким да е бил винаги против схизмата и сега работел за вдигането й.

Благоволете да приемете и пр., и пр.

А. е. 301, л. л. 2–8. Препис. Машинопис.

 

№ 12

УВОДНА СТАТИЯ НА ГРЪЦКИЯ ВЕСТНИК „ЕСТИЯ“ ЗА СЪБИТИЯТА, ДОВЕЛИ ДО СБЛИЖЕНИЕ НА ГЪРЦИ И БЪЛГАРИ В МАКЕДОНИЯ И ТРАКИЯ, И ГРЪЦКИТЕ УСЛОВИЯ ЗА ВДИГАНЕТО НА СХИЗМАТА

[АТИНА], 8/21 ФЕВРУАРИ 1912 Г.

 

РАЗИСКВАНИЯТА НО ВЪПРОСА ЗА СХИЗМАТА

В колоните на българската преса захванаха да повдигат въпроса за вдигането на схизмата и понеже всяко разискване по този въпрос поне засега е не само трънливо, а може да стане и вредно за общите интереси на двете народности, ние мислим, че не е преждевременно да разгледаме изобщо причините, които доведоха до едно течение за сближение между българите и гърците и да видим същевременно дали разискването върху схизмата е полезно или не.

Както злополучната враждебност между Гърция и България произлизаше от острия радикален антагонизъм в Турция, тъй и сега заякчаването на отношенията между двете държави се дължи на здравото схващане от българска и гръцка страни в Македония на факта, че грозящите опасности бяха същите и за двете народности, че техните разногласия, увеличаваха само опасността и че едно искрено сближение вследствие на всичко това беше следователно неизбежно. Тази истина стана по-явна след промяната на режима в Турция в 1908 г., когато турските тенденции с цел да се премахнат вековните привилегии на немюсюлманските общини тежко нараниха християнските народности и докараха до премахването на антагонизма и на днешната спогодба след две години постепенна еволюция.

Един неоспорим общ интерес – интересът за охраната на националното съществуване на покорените под турския скиптър гърци и българи – доведе до сближението на двете народности и чрез едно неизбежно последствие – към тенденцията за едно сближение между двете държави. Днес този интерес е оживен повече от всякога. Опасността е предстояща. Следующите турски законодателни избори ще станат под заплашването на щиковете и на камшиците, както е обичаят на младотурците. Ако тези последните сполучат, всичко е свършено с привилегиите на общините и тогава общата борба ще се ограничи не с опасността на „отоманизирането“, а с тази на „потурчването“ на народностите.

Естествено е, че тази борба може да доведе до една обтегнатост в отношенията между двете заинтересовани държави с тяхната съседка. Знае се, че произшествия като тези напоследък в Щип (5) можат във всеки момент да турят в опасност мира на Балканите.

Нужно ли е също да се преиздава всичко, което е казано, че съглашението между двете страни може да отстрани всякакво опасение за нарушение на мира, като застави младотурците да бъдат по-внимателни в инструкциите, които те дават на своите органи?

Понеже това съглашение се налага от самия интерес - македонските и тракийски българи и гърци не забелязаха това инстинктивно, като направиха едно приятелско споразумение без намесата на турците – нужно ли е да се отваря отново въпросът за вдигането на схизмата?

От прокламацията на схизмата в 1872 г. насам Вселенската патриаршия работи за преместването на Българската екзархия от Цариград в някой град на България с цел да се постигне една промяна в облеклото на двете свещенства, православното и схизматичното, и да може да се прекрати издаването на берати, с които се уреждат схизматични митрополити на православните катедри в Македония.

След провъзгласяването на българската независимост в 1908 година Патриаршията направи нови постъпки за отстраняването от Цариград на Екзархията. По конвенциите, с които се препоръчваха тогава двата споменати религиозни центъра, се преобразуваха и изискват изоставянето на всяко разискване върху един деликатен въпрос, не толкоз мъчен по смисъл, но от разискванията на когото можат да изникнат обстоятелства, които можат да ни доведат до по-гибелни недоразумения.

Особено не трябва да се заборавя, че у християнските народности в Турция народното чувство в този момент има преимуществото над черковното. То е естествено, понеже закрилата на народната целокупност зависи за тези християни от свободното изпълнение на религиозните им обряди.

Следователно разискването върху един чисто религиозен въпрос не може да съдействува за търсенето на начин за закрилата на общите интереси на двете нации.

Вселенската патриаршия, която е най в състояние да знае последствията от преждевременните разисквания, показа наклонности примирителни и на братско споразумение, на които Екзархията отговори в същата смисъл. Настоящият екзарх, човек мъдър и умерен, чудесно разбра опасността от преговори, чиято спешност не е доказана.

Ний вярваме, че в България също ще разберат, че всяко разискване, особено при настоящото нерешително положение в Македония, ще ощети извънредно много заинтересованите и най-вече българите в Турция, които, макар че отцепени от 40 години насам от Патриаршията, са наследили при все това предимства, които само гръцката православна църква притежаваше от султаните. Единствените, които можат да спечелят от отварянето наново въпросът за схизмата, са младотурците.

А. е. 300, л. л. 4–6. Препис. Машинопис.

 

№ 13

РАПОРТ ОТ ПАНЧО ХАДЖИМИШЕВ, БЪЛГАРСКИ ПЪЛНОМОЩЕН МИНИСТЪР В АТИНА ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА В СОФИЯ ЗА СРЕЩАТА МУ С ДЖЕЙМС БАУЧЕР И РАЗГОВОРИТЕ НА ПОСЛЕДНИЯ С ПАТРИАРХ ЙОАКИМ III И ЕКЗАРХ ЙОСИФ I ПО УСЛОВИЯТА ЗА ВДИГАНЕ НА СХИЗМАТА

АТИНА, 9 СЕПТЕМВРИ 1912 Г.

 

Господине министре,

В петък следобяд пристигна тук, ядящ от София през Цариград, добре познатият Вам господин Баучер (6). В неделя, 5 того, имах с него продължителен разговорни бързам да Ви предам туй, що узнах от него по разговора му с патриарха Йоакима досежно вдигането на схизмата. Г-н Баучер ми каза, че е предал на Негово Блаженство екзарха своя разговор с патриарха, обаче не можал да види г. Сарафова, когото не заварил в легацията, когато ходил да го посети. По тази причина позволявам си да Ви донеса чуеното от г. Баучера.

Както и други път съм чувал, и г. Баучер ми каза, че патриарха бил партизанин на вдигането на схизмата. Обаче опасявал се от опозицията на двата съвета на Патриаршията. На всеки случай патриархът се изказал върху начина на постигането на тая цел. Схизмата трябвало да се вдигне по „канонически“ ред, както е била и произнесена! За да могло обаче това да стане, необходимо нужно било да се вдигне Екзархията от Цариград!... В такъв случай Патриаршията била наклонна да се съгласи на възобновлението на старата Охридска патриаршия! ... По отношение на владиците патриарха заявил, че ще трябва българските владици да се преместват в други градове, като цитирал за пример битолския ни владика, който можел да се премести в Охрид, а епархията пак да запази сегашното си име „Пелагонийска“ . . .

Като е съобщил на Негово Блаженство тия бази, тоя последният категорично е заявил, че върху тая база не е мислимо да се третира въпросът! Лично г. Баучер намира, че сега засега не трябва да се зачеква въпросът на схизмата, защото вместо спогодба можем постигна съвсем обратни резултати... А засега да се задоволим с постигнатата кооперация по предстоящите избори и за обща защита на черковно-училищните привилегии, както и за подобрението участта на християните в редовете на турската армия.

Благоволете и пр.

Вярно,

Началник на отделението: [подпис]

[печат]

А. е. 300, л. 2. Заверен препис. Машинопис.

 

№ 14

РАПОРТ ОТ ПАНЧО ХАДЖИМИШЕВ, БЪЛГАРСКИ ПЪЛНОМОЩЕН МИНИСТЪР В АТИНА ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА В СОФИЯ ЗА ПУБЛИКУВАНА УВОДНА СТАТИЯ В ГРЪЦКИЯ ВЕСТНИК „ЕСТИЯ“ ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА ЕЛЕФТЕРИОС ВЕНИЗЕЛОС, МИНИСТЪР-ПРЕДСЕДАТЕЛ НА ГЪРЦИЯ КЪМ ВЪПРОСА ЗА ВДИГАНЕ НА СХИЗМАТА

АТИНА, 10 ФЕВРУАРИ 1912 Г.

 

В допълнение на рапорта си от 9.II.1912 под № 133 чест имам да Ви изпратя, приложена при настоящото си писмо, ведно с французкия превод обнародваната във в. „Естия“ от 8 того вечерта уводна статия по въпроса за вдигането на схизмата.

Запитан от мен върху тая статия, г. Баучер ми каза, че тя е инспирирана лично от г. министра-председателя Венизелоса (7), с когото той се е срещал в понеделник вечерта и му е предал впечатленията си от своите разговори с патриарха и Н. Б. екзарха.

Счетох за неизлишно да подчертая горното. С писмото Ви от 19.X.1911. Вий имахте добрината ясно да ми кажете, че държите, щото кралевското правителство да намери формулата за вдигането на схизмата; сега мииистра-председателя г. Венизелос категорически заявява чрез колоните па официозния в. „Естия“, че повдигането на тоя въпрос е не само нежелателно, но може и да бъде опасно за гонимата цел: споразумението между двете страни...

Съобразявайки се напълно с наставленията, които благоволихте да ми дадете с горепоменатого Ви писмо, аз се въздържам от всякакви разговори по въпроса; но ще имам грижата да следя зорко всички прояви на правителствената линия за поведение по тоя важен въпрос.

Вярно.

Началник на отделението: Т. Радев

[печат]

А. е. 300, л. 4. Заверен препис. Машинопис.

 

№ 15

ПИСМО ОТ АТАНАС ШОПОВ, БЪЛГАРСКИ ГЕНЕРАЛЕН КОНСУЛ В СОЛУН ДО БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I В ЦАРИГРАД ЗА РАЗГОВОРА МУ С ГЛАВНИЯ ЕКЗАРХИЙСКИ УЧИЛИЩЕН ИНСПЕКТОР СТОИЛОВ ЗА ГРЪЦКО- БЪЛГАРСКОТО СБЛИЖЕНИЕ, ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА ДВЕТЕ СТРАНИ КЪМ ТОВА СБЛИЖЕНИЕ И ВЪЗМОЖНОСТИТЕ ЗА ВДИГАНЕ НА СХИЗМАТА

СОЛУН, 4 АПРИЛ 1912 Г.

 

Ваше Блаженство,

В последно време заминува през Солун г. Стоилов, главният екзархийски училищен инспектор, който ми предаде архипастирския Ви поздрав и с когото разменихме мисли върху някои въпроси. Сърдечно и най-искрено благодаря, Ваше Блаженство, за благосклонността и добрата памят и ще бъда щастлив, ако и занапред ме не забравяте в своите молитви. Считам за интереса на работата да се възползувам от добрия случай, за да Ви предам накратко някои от мислите, които разменихме с господин Стоилов.

Отвори се дума за щастливото гръцко-българско сближение въобще и за целесъобразното колабориране по някои въпроси на Патриаршията и Екзархията в особености. По тоя повод се изказаха следните мисли.

Гръцко-българското сближение е естествено и логично при досегашната политика на младотурците; то е и може да бъде от голяма полза въобще. Това е щастлива комбинация, която е могла да ни донесе новата история и добре разбраните взаимни интереси.

Не беше лесно за елинизма да се откаже от своята история и от многовековната своя политика и да прегърне политиката на сближение и съдеятелност с българите. Интересите му го заставиха да се пречупи. От сношенията и тълкуванията в гръцкото общество, даже и в гръцкия печат, ясно се очертават целта и интересите, които се достигат от ръководящите гръцки среди чрез прегръщане политиката на приятелство и сближение с българите. Прямата тяхна най-близка цел с това сближение за сега е: 1) повръщане общинските им права и имущества в България и 2) спиране успеха на Екзархията във вилаетите. Те са убедени, че всичко това не може да се достигне с враждебни отношения, и по тая причина предпочетоха модерната политика на приятелството, която всякога дава по-добри резултати. Те вярват, че тая им политика обещава добри успехи.

По мои сведения в гръцкото общество въобще се гледа по два начина на едно гръцко-българско помирение на черковна почва. Едни са на мнение, че подобно помирение е приемливо не иначе освен на основание черковното статукво, и се утешават, че след това помирение ще останат гръкомански и патриаршески ония епархии и населения, които формено не са признати по надлежния законен път за екзархийски. Други гледат успехите си по-далеч, именно чрез вдигането схизмата те целят главно вдигането Екзархията от Цариград, оставяне всичките епархии под прямото ведомство на Патриаршията и назначение български митрополити в епархии, дето мнозинството е българско, и български епископи или архимандрити, дето българите са меншество. По такъв начин, надяват се, вънкашният колорит на европейските вилаети си остая гръцко-патриаршески и гръцката култура ще има надежда да изнамери средства да успява вътрешно.

В българското общество разбират по-иначе едно помирение на черковна почва. Идеята е популярна, но всякой поддържа, че българите трябва да си останат българи в своята народност и в своето развитие под каквото духовно ведомство и да би били те. Владиката, свещеникът, учителят, черквите, училищата могат да бъдат под едно или друго ведомство и за това трябва да има сериозна гаранция за всички случаи и за в бъдеще. Подобна гаранция българите далеч не виждат в безусловното влазяне, след вдигане схизмата и Екзархията от Цариград, на българските епархии във вилаетите под прямото ведомство на Патриаршията. Би представлявало сериозна гаранция за това обстоятелство например, ако едновременно с вдигане схизмата и Екзархията от Цариград се образуваше отделен черковен български окръг в европейските вилаети с екзарх в Солун например; ако се възстановеше Охридската архиепископия със седалище другаде или ако се добиеше за Македония политическа автономия, която ще доведе и известно църковно закръгление.

Във всекой случай голям е общият политически интерес от едно сближение и съдеятелност между гърци и българи на Балканския полуостров и Вселенската патриаршия би трябвало да улесни това сближение и тая съдеятелност чрез разрешение гръцко-българския черковен въпрос по начин справедлив и приемлив за двете страни.

Друг един въпрос, който се вижда твърде назрял и за който българското общество във вилаетите особено се интересува е въпросът за свикване народния събор, който да съгласи Екзархийския устав с новите условия и да тури здрави основи на управлението. Твърде популярна е мисълта да се оставят само троица или четворица митрополити (Солун, Битоля, Скопие и Cяp), а всички други епархии да се управляват от епископи или архимандрити, подведомствени на митрополитите. По такъв начин управлението ще стане и по-икономическо, и по-целесъобразно.

Моля, Ваше Блаженство, да ме извините за смелостта, която си позволих да Ви изложа, взглядовете на тукашното българско и гръцко общества по въпроси, които твърде много интересуват нашето дело.

Препоръчвам се и пр.

Вярно.

За началник на отделението: Ст. Г. Баламезов

А. е. 302, л. 1–3. Заверен препис. Машинопис.

 

№ 16

РАПОРТ ОТ ТОДОР НЕДКОВ, БЪЛГАРСКИ ГЕНЕРАЛЕН КОНСУЛ В БИТОЛЯ ДО МИНИСТЪРА НА ВЪТРЕШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА ЗА ОПИТИТЕ НА СРЪБСКОТО ПРАВИТЕЛСТВО ДА УЧРЕДИ „СХИЗМАТИЧНА“ ДУХОВНА ОБЩИНА В СЕВЕРОЗАПАДНА МАКЕДОНИЯ

БИТОЛЯ, 9 АПРИЛ 1912 Г.

 

Господине министре,

От достоверен източник научих, че сръбското правителство и сръбските кръгове в Турция се занимават понастоящем с въпроса за отделянето им от Цариградската патриаршия и учредяването на известна духовна община, втора църковна схизма по примера на българската такава.

Турското правителство се отнесе крайно благосклонно към тая сръбска инициатива, която обещало да подкрепи и въпросът сигурно е щял да бъде разрешен съгласно сръбските желания, ако руският Св. Синод, дето в последни минута сръбското правителство се е отнесло за съвет, не се е бил противопоставил най-енергично против сръбското искане като неотговаряще на добре разбраните интереси на „православната църква“.

Идеята за сръбска църковна схизма в Турция е по-отдавнашна – за пръв път тя се появи наскоро след ръкополагането на Фирмилияна (8) за патриаршески митрополит в Скопие. По-сетне въпросът е бил няколко пъти подиган от сръбска страна, когато е изпъквал някакъв конфликт между сръбското правителство и Цариградската патриаршия.

Турците са се отнасяли твърде благосклонно към тия сръбски попълзновения, удовлетворението на които безсъмнено би създало нова опасност за българското културно дело в Северозападна Македония. В подкрепа на това ще приведа и следния факт.

През 1905 г. в едно заседание на тогавашната реформена комисия, в която са били разисквани протестите на някои български общини в Скопско против насилията на сръбската пропаганда, вършени със съдействието и участието на властните органи, Хилми паша (9), главния инспектор, възбуден него ден повече от обикновеному против българите, бе открито заявил, че правителството имало на ръка едно много ефикасно средство, за да отговори на неоснователните оплаквания на българите, и това средство било прокламирането на сръбска църковна схизма в държавата.

Благоволете и пр.

А. е. 303, л. л. 1–3. Препис. Машинопис.

 

№ 17

ПИСМО ОТ ДОРОСТОЛО-ЧЕРВЕНСКИЯ МИТРОПОЛИТ ВАСИЛИЙ, ПРЕДСЕДАТЕЛ НА СВ. СИНОД В СОФИЯ ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА ЗА ЗАДОВОЛСТВОТО НА СВ. СИНОД ОТ КОНТАКТИТЕ НА БЪЛГАРСКИЯ ПЪЛНОМОЩЕН МИНИСТЪР В ЦАРИГРАД И ВСЕЛЕНСКАТА ПАТРИАРШИЯ КАТО ПЪРВИ СТЪПКИ НА ОБЩЕНИЕ

СОФИЯ, 18 АПРИЛ 1912 Г.

 

До г. Министра на външните работи и на изповеданията Тук

Господ[ине] Министре,

С надлежно внимание Св. Синод изслуша писмото на г. царския пълномощен министър в Цариград, препис от което сте имали добрината да ни изпратите с писмо № 123 от 25-й януарий т.г. С истинска радост Св. Синод посреща първите стъпки на общение, направени между официалния представител на България и Вселенската патриаршия, и храни надежда, че те не ще се спрат, докле двете страни, ценейки тежките обстоятелства, при които Св. Христова църква е изпаднала в съседната империя, намерят начин за взаимно споразумение и общение в интерес на двата едноверни народа.

Призов[аван] и пр.

Председател:

(п.) Дор[остолский] и Черв[енскии] м[итрополит] Василий

А. е. 295, л. 1. Копие. Ръкопис.

 

БЕЛЕЖКИ

(1) Теодор Делияни (1826–1905 г.) – гръцки политически деец. Многократен министър-председател. Убит в Атина през 1905 г. (док. 1).

(2) При освещаването на църквата „Св. Стефан“ в Цариград са присъствували още членовете на Св. Синод: Доростолски и Червенски Григорий, Варненски и Преславски Симеон, Врачански Константин, Максим, управляващ Ловчанска епархия, Сливенски Гервасий, Старозагорски Методий, Пелагонийски Григорий, Авксентий Велешки, Иларион Неврокопски, църковен хор от София и многоброен народ (док. 1).

(3) Зиновиев – руски посланик в Цариград. Екзарх Йосиф I много пъти е търсил неговата помощ за издействуване на берати за български владици в Мелник, Серес, Кукуш, Ксанти, Гюмюрджина и Одрин срещу турските кланета в Македония и налагането на Фирмилиян за скопски митрополит, но безуспешно. Зиновиев дори въздействува върху турското правителство за назначаването на Фирмилиян за скопски митрополит. По-подробно за отношението на Русия към българския църковен въпрос и към въпроса за вдигането на схизмата след Берлинския конгрес вж. В. Теплов, Греко-болгарский церковный вопрос, СПб, 1889; Григорий Трубецкой, Руската политика на Изток (Българската схизма), С., 1910; Д. Мишев, Записка до Н. Ц. Височество българския княз по въпроса за вдигане схизмата, сп. „Църковен архив“, год. I и II, 1924–1925, кн. I и II. Стъкмил Д. Мишев, С., 1925, с. 176– 182; Ив. Снегаров, Руски опити за предотвратяване и вдигане на схизмата, сп. „Македонски преглед“, год. V, 1929, кн. 1, с. 1–44, и кн. 2, с. 1–32, и М. Арнаудов, Към историята на българската схизма, Сборник в чест на Васил Н. Златарски, С., 1925, с. 1–10. Акад. М. Арнаудов публикува поверителен рапорт на секретаря на Св. Синод Стефан Костов до Доростоло-червенския митрополит Василий, председателствуващ Св. Синод, за разговора му в София на 10 януари 1911 г. с руския посланик в Цариград Н. Чариков, от който се виждат „непроменените гледища на руската царска дипломация по българския черковен въпрос до навечерието на Балканската война“. Същият документ вж. в ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 298, л. 15–18 (док. 3).

(4) Копие от писмото е изпратено на помощника на оберпрокурора на руския Св. Синод Саблер (док. 5).

(5) На 4 декември 1911 г., пазарен ден в Щип, избухва бомба в кантарджийницата близо до джамията. Ефектът бил толкова голям, че всички, намиращи се на пазара, започнали да бягат. В това време полицейски агенти, жандармерия и аскер нападат българите и започват клане, при което са убити 20 души българи и са ранени около 300 души (док. 12).

(6) Джеймс Дейвид Ваучер (1850–1920 г.) – английски журналист и политически деец, кореспондент на лондонския вестник „Таймс“ за Балканите. Приятел на българския народ и защитник на неговите национални интереси. Действува като посредник между балканските държави по време на сключването на Балканския съюз. Погребан по негово желание край Рилския манастир (док. 13).

(7) Елефтериос Венизелос (1864–1936 г.) – виден гръцки държавник и политически деец на либералната буржоазна партия. Министър председател (1910–1915, 1917–1920, 1924, 1928–1932 и 1933). Провеждал антибългарска политика (док. 14).

(8) Фирмилиян. От 1897 г. до март 1902 г. българската екзархия води усилена борба против ръкополагането на сърбина архимандрит Фирмилиян за патриаршески скопскн митрополит. През март 1902 г. руският императорски посланик в Цариград Зиновиев настоял най-енергично от името на император Николай II пред султан Абдул Хамид да стане ръкополагането и успял да го наложи. Вж. Д. Мишев, Кои и защо са наложили ръкополагането на сърбина архимандрит Фирмилиан за патриаршески скопски митрополит, сп. „Църковен архив“, кн. Ill, С., 1931, с. 285–308. За сръбските претенции към Скопената епархия вж. и Д. Мишев, Поверително частно писмо, сп. „Църковен архив“, кн. Ill, С., 1931, с, 362–366 (док. 16).

(9) Хюсеин Хилми паша – главен инспектор на румелийските вилаети, назначен през ноември 1902 г. съгласно австро-руския план за реформи; един от най-яростните гонители на българщината в Македония (док. 16).