„МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС — НАЙ-КРУПНИЯТ В НАШАТА ВЪТРЕШНА И ВЪНШНА ПОЛИТИКА“

 

(ПОВЕРИТЕЛЕН ДОКЛАД ОТ АНДРЕЙ ТОШЕВ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС ОТ 1907 г.)

На 9 срещу 10 януари 1944 г. един български дипломат, държавен и културно-просветен деец и публицист с европейски авторитет загива под бомбите на антифашистката коалиция в София.
Неговата обществено политическа кариера е тясно свързана с Македония като учител, дипломат и сподвижник на дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Македонската тема и балканските отношения са основните в неговото научно и публицистично творчество. През 1931 г. той възкликва: „Сега в Македония, в хубавата, красива Македония, в най-българската земя, в родината на славянските апостоли Св. Кирил и Методий и на старобългарския език, в оная част от общото българско отечество, гдето се зачена новобългарското възраждане, в страната, чиито културни ценности и в далечното минало и по-сетне играха такава огромна роля в историята на българския народ — няма сега българска черква, няма българско училище. Всички храмове Божии, гдето от векове се молеха на матерния си език съзнателните македонски българи, както и всички учебни заведения, гдето хиляди и хиляди млади българчета черпеха наука и просвета все на майчиния си език, днес силом са превърнати в сръбски и гръцки. Под страх на средновековни наказания днес не може да се спомене името българин в Македония.“(1)
Андрей Тошев е роден на 4 април 1867 г. в Стара Загора. Учи естествени науки в Брюксел, а след завръщането си в България учителствува от 1885 до 1903 г. През учебните 1888—1889. 1889—1890 и 1893— 1894, 1894—1895 г. преподава в Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий“(2), която историкът на националноосвободителните борби на македонските българи Христо Силянов сполучливо назовава „Македонската Alma mater“(3). Нареждайки и А. Тошев сред ярките имена на учителите в гимназията, Хр. Силянов пише: „При един извънредно сполучливо подбиран преподавателски персонал, в който твърде често попадат и най-видни български педагози, писатели, поети и политически деятели, Солунската гимназия изхвърля всяка година по една двойна реколта гимназисти и педагогисти и става идеен и духовен център на българщината в Македония. Най-големите имена, които ще срещнем по-нататък и които красят пантеона на македонското освободително движение, са учителствували или учили в тая гимназия. Всред нейните стени и всред стените на нейните пансиони се оформи и закали оня дух, който завладя цялата българщина и разтури империята на султаните.“(4)
Като учител в гимназията го свързват тесни приятелски връзки с бележитите български просветни дейци и учени Васил Кънчов и Димитър Матов.(5) Благодарение на приятелството си от детските си години той привлича за учител в Солунската гимназия съгражданина си Иван Гарванов, който от тук нататък ще играе съществена роля в революционните борби на поробените българи от Македония и Одринско.(6)
Заедно с Васил Кънчов, Димитър Матов и Дамян Груев, с когото също се сближава, издават списание „Солунски книжици“(7). С помощта на Даме се уреждат нощни срещи с по-интелигентни българи от Солун и с провинциални учители и свещеници, „от чиято среда главно излизаха най-разпалените ратници за свободата на Македония“(8). Като учител той прави неколкократно обиколки сред населението във Велешко и Гевгелийско, „проникнат от съзнанието на нашия дълг“(9). В резултат от тези си обиколки до Гевгелийско и на водените си бележки публикува в „Периодическо списание“ през 1890 г. „Описание на Гевгелие“.
През 1903 г. приключва учителската му кариера и той е назначен след потушаването на Илинденско-Преображенското въстание за търговски агент в Битоля, длъжност, която изпълнява от 31 декември 1903 до 31 юли 1905 г. Това е един от най-решителните периоди в националноосвободителните борби на българите в Македония и Одринско. Българското население, Българската екзархия и българските търговски представителства там са под непрекъснат натиск от страна на турската власт, като същевременно се активизират особено силно и чуждите пропаганди. През това време А. Тошев поддържа тесни връзки с главния инспектор на трите вилаета в Македония Хилми паша, с чуждите консули в Битоля, с българските църковни и просветни дейци и с революционерите от ВМОРО. Неговите дипломатически рапорти, съхранявани във фондовете на Министерство на външните работи, и днес са важно свидетелство за хода на църковно-просветното и революционното дело в Македония и за турските жестокости над българите в Битолския вилает. Като че ли него е имал предвид Хр. Силянов, който пише следното в уводните бележки на своя основен труд: „Княжеските дипломатически агенти в Цариград и търговските агенти в главните градове на Македония и Одринско са влагали патриотична грижа и акуратност в своята информационна служба, а някои от тях са я изпълнявали като свещенодействие.“(10)
След Битоля А. Тошев последователно е дипломатически агент в черногорската столица Цетине (1906—1907), дипломатически представител в Атина (1908), пълномощен министър в Белград (1908—1913), Швейцария (1915) и Виена (1915—1919). През 1913 г. той участвува в българската делегация, която подписва Цариградския мирен договор.
От 1919 до 1935 г. се занимава главно с публицистична дейност. Изпод перото му излизат редица изследвания по балканските взаимоотношения, сред които могат да се посочат „Поглед върху икономическото положение на Сърбия“ (1911 г.), „Балканските войни“, т. І (1929), т. II (1931) и недовършеният т. III, който се съхранява в личния му архив (и който скоро ще имате удоволствието да четете), „Бегли спомени“ (1931 г.), „Сръбско-българската разпра“ (1932 г.), „България и нейните съседи“ (1943 г.) и огромен брой статии на политическа и културна тематика и по естествени науки. За дългогодишната му научна и публицистична книжовна дейност през 1935 г. е приет за член на Българската академия на науките.
През 1935 г. за кратко време (от април до ноември) е назначен от цар Борис III за министър-председател, но и тогава македонският въпрос остава в полезрението му. И при неговото правителство продължават гоненията срещу дейците на ВМРО, започнати през 1934 г. от правителството на Кимон Георгиев.
Изключително ценният личен архив на Андрей Тошев се съхранява в Научния архив на Българската академия на науките, където е заведен под № 175 и се състои от 143 архивни единици, групирани в два описа.
* * *
Обект на настоящата публикация е един непубликуван и неизползуван досега строго поверителен доклад на Андрей Тошев до министъра на външните работи и изповеданията Димитър Станчов от 28 ноември 1907 г., от който са запазени в личния му архив ръкописен и машинописен вариант (НА БАН, ф. 175, on. 1, а. е. 33, л. 1—302).
В този си доклад Андрей Тошев се изявява като един от най-добрите познавачи на македонския въпрос „от всички страни.“ Докладът съдържа шест основни раздела, като във всеки от тях се прави анализ на отделните фактори в развитието на македонския въпрос. Тези фактори Тошев разглежда в следния ред: Българската екзархия, ВМОРО, княжеските търговски агентства и българското правителство, чуждестранните пропаганди и революционните им организации, европейската реформена акция и турската власт. В изложението той се спира и на взаимодействието и противопоставянето на отделните фактори и прави съответните изводи.
А. Тошев отбелязва, че целите на ВМОРО и Българската екзархия са общи, но средствата са различни и това на практика води до появата на конфликти между тях и до изостряне на отношенията, което е свързано с жертви и от двете страни. При съставянето на доклада той е разполагал с редица документи на ВМОРО, някои от които и досега не са достъпни и известни за историците и това повишава още повече стойността на документа.
А. Тошев излага своето мнение, че ВМОРО и Българската екзархия трябва да работят съвместно, „да поддържат известна хармония, като за целта се използуват личности, удобни и за двете организации“. Интересно е твърдението му, че 90 % от селските учители в Македония са революционери, „не по-малко от 2000 души на брой“. Заслужават внимание и цитатите от окръжното писмо на Скопския революционен окръг за отношението на ВМОРО към екзархията, че „статутът на организацията не изключва от основните си принципи поддържането на черквата и училищата“. Той настоява в българските училища в Турция да се обърне най-сериозно внимание на изучаването на турски език, за да могат българите да заемат длъжности в „разните клонове на местното управление“, а така също в просветното дело, за да бъде конкурентно на „инородните училища“.
С особено голяма стойност е разделът за дейността на ВМОРО, и то не само заради вижданията на А. Тошев, а и заради богатия фактологически материал в него. Той правилно вижда мястото на организацията в цялостния живот на българското население в поробените области. Подчертава, че „революционната организация е необходима като фактор, повикан да играе и за в бъдеще важна роля при разрешаването на македонския въпрос“ и „че самото нейно съществуване е предизвикано от реалните условия, в които се намира християнското население в Турция“. А. Тошев дава оценка и за ползата и вредата от дейността на четническия институт на ВМОРО, като посочва десетки случаи на сражения и афери. Той прави подробен преглед на действуващите чети в петте революционни окръга в Македония, като дава и съответните оценки за войводите и за четите. Основният извод, който прави А. Тошев, е, че българското правителство трябва да вземе в свои ръце ръководството на ВМОРО, за да може да му дава насока на действие съобразно с българската официална политика.
Третият раздел е посветен на дейността на българските търговски агенти в Македония, в който той излага вижданията си от резултатите на дотогавашната им дейност и отправя бележки за бъдещето. Агентите „трябва майсторски да умеят да лавират между организация, екзархия и турска власт, защото само тъй ще могат изпълни възложената им мисия“.
В четвъртия раздел разглежда дейността на чуждестранните легални и въоръжени пропаганди в Македония, като прави извода, „че те се явяват същевременно и най-добри съюзници на империята за изтребление на българщината“. Той дава поименни сведения за наличните чети на чуждите пропаганди по вилаети, санджаци и каази.
В петия раздел А. Тошев прави равносметка от прилагането на реформената политика в Македония за времето от 1903 до 1907 г., а в последния шести раздел се дава оценка на официалната турска политика към България и по македонския въпрос.
Накрая на доклада А. Тошев отправя някои съвети към българското правителство каква би трябвало да бъде официалната политика на България по македонския въпрос. Той настоява преди всичко да се изгради постоянна линия на поведение, която да бъде една за правителство и за всички политически партии в княжеството и да не се променя според конюнктурата. А. Тошев подчертава, че българската интелигенция не бива да страни от македонския въпрос, а правителството да работи в тясно сътрудничество с ръководителите на В МОРО, за да се съгласуват действията на всички фактори с цел да се постигне успех.
Докладът на А. Тошев се публикува цялостно, без съкращения, като са запазени особеностите на стила и някои характерни езикови форми на автора. Запазени са всички подчертавания и многоточия.
Този изключително ценен документ по развитието на македонския въпрос беше открит и публикуван за първи път през 1964 г. от моя покоен приятел и колега Петър Свирачев и Дарина Илиева. Предговорът към него и тогава беше написан от мене. Вж. Петър Свирачев, Дарина Илиева, Поверителен доклад от Андрей Тошев по македонския въпрос от 1907 г., сп. „Известия на държавните архиви“, 1992, кн. 64, с. 95-182. (Уводни бележки Ц. В. Билярски, с. 95-99).
Като приложение към доклада прилагам и две писма от ЦК на ВМОРО, писани от Дамян Груев до Българския екзарх Йосиф І и до българските търговски агентства в Македония, които ще Ви дадат възможност да погледнете и от обратната страна, т. е. от тази на ВМОРО, за отношението й към българската държава и Българската екзархия и за възникналите конфликтни ситуации между тези три български национални институции.

Цочо В. Билярски

БЕЛЕЖКИ:
. А. Тошев. Бегли спомени. С., 1931, с. 3—4.
2. Г. Кандиларов, Българските гимназии и основни училища в Солун. С, 1930, с. 58,. 60, 82—83, 130, 153.
3. Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. 1. С., 1933. с. 18.
4. Пак там.
5. А. Тошев, Пос. съч., с. 7—8.
6. Пак там, с. 64—66.
7. Пак там, с. 26.
8. Пак там.
9. Пак там.
10. Хр. Силянов, Пос. съч., с. VII—VIII.

* * *

ДОКЛАД НА АНДРЕЙ ТОШЕВ ДО МИНИСТЪРА НА ВЪНШНИТЕ РАБОТИ И ИЗПОВЕДАНИЯТА ДИМИТЪР СТАНЧОВ ПО МАКЕДОНСКИЯ ВЪПРОС
До Господина д-р Д. Станчова министър на външните работи и на изповеданията.
В София.
София, 28 ноември 1907 г.
Строго — поверително (Добавено с молив на ръка от автора. – Бел. съст.)

Господине министре,
Отраден е фактът, че от някое време насам, както в странство, тъй и у нас особено, македонският проблем започва да занимава все повече и повече умовете. Преса, държавници, интелигенция не пропущат случая да си не кажат думата по този тъй щекотлив въпрос за Европа и тъй съдбоносен за Балканите и частно за нас — Българите. Всичко туй показва, че интересът към Македония от ден на ден расте, редом със съзнанието, че трябва неуморно да се действува, за да се ускори процесът, от който се очаква толкоз желаното подобрение участта на населението в тая нещастна страна.
За съжаление обаче голяма част от хората у нас, като говорят, а най-вече, като пишат по работите в Македония, принасят съмнителна, за да не кажа лоша услуга на националната ни кауза. Това печално обстоятелство се дължи не на липса на патриотизъм, а най-често на невежество и на отсъствие на съзнанието, че по такива важни въпроси много повече би се постигнало с целесъобразни дела, отколкото с глупавата нужда да се говори и пише по тях безразборно. Жалка роль в туй отношение играят особено някои вестници у нас. С една компетентност, в която само те не се съмняват, тия вестници разискват всичко, що се отнася до Македония, с оная легкост — присъща на невежите и на несъзнателните услужливци на българските врагове. Вследствие на туй, в средата на нашата интелигенция мненията върху Македония са колкото мъгляви, толкоз и различни и превратни. Тъй се обясняват и разните течения по македонския въпрос, които не служат освен да се парализират взаимно, да изтощават безцелно енергията на своите водители и да спъват, в края на краищата, развитието на едно национално дело, в чието име са се образували все божем от патриотически побуждения. Оставам на страна големите изгоди, които съюзените ни врагове извличат от всички тия наши неразбранщини, тъй грозни често пъти по своите проявления и тъй гибелни по своите последствия.
Ето защо е нужно да се внесе й македонския проблем оная светлина, която ще ни даде възможност да го разгледаме не само от всички страни, но и да вникнем във всички негови дипли, гдето наред с нашите слабости, се крият може би и нови средства за борба, що биха могли да се използуват евентуално. А туй ясно представление по този проблем най-добре можем си състави, като разгледаме последователно ония фактори, които в силата на обстоятелствата са повикани днес да работят за или против благоприятното разрешение на македонския въпрос.
А тия фактори са:
1-о. Екзархия,
2-о. Организация,
3-о. Княжеските търговски агентства — респективно княжеското правителство,
4-о. Инородните пропаганди и респективните им революционни организации,
5-о. Европейска реформена акция и
6-о. Турска власт.
Тъй като деятелността на първите три фактора е продиктувана от еднакви патриотически мотиви и крайната цел, която преследват, е една и съща, заслужава да се спрем по-специално върху тях, да ги разгледаме по един съвсем обективен начин и откровено да посочим на техните недъзи. Само тъй те ще могат се постави на оная висота, отдето биха могли да погледнат на работите по от широко и да развият оная планомерна и разумна деятелност по отношение на гонимата цел, като същевременно избегнат всички поводи за разногласие, от които тъй много страдаме днес.

І. ЕКЗАРХИЯ
(В ръкописния вариант на полето отстрани на листа е отбелязано: „По диктовката на Г-на А. Тошева.“ – Бел. съст.)
От край време между Екзархия и Организация съществуват недоразумения, които неведнъж са се израждали в нежелателни конфликти. Без съмнение това се дължи преди всичко на обстоятелството, че Екзархията, като официална власт, или по-добре като легален фактор, не може да действува освен с легални средства, главно чрез училището и църквата, докато Организацията, като тайна революционна власт, борави естествено с чисто революционни средства и похвати. Докато първата се стреми към крайната цел по чисто еволюционен път, втората, наопаки, действува революционно и иска чрез катастрофи да ускори постигането на същата цел. По този начин, благодарение на своята прибързаност, Организацията се озова на една доста отдалечена точка, отгдето мъчно може да се върне вече, като същевременно стана причина да спъне културната деятелност на Екзархията. Оттук и липсата на хармония между тия два фактора, макар по своите пътища те да имат доста допирни точки. А като право последствие от тая липса на хармония се явяват ония нескончаеми и нежелателни конфликти, които тъй много пречат за правилното развитие на националното ни дело въобще.
За съжаление, тия конфликти са вземали често пъти такъв остър характер, щото са се израждали не само в насилствено прогонване някои от органите на Екзархията, но понякога дори и в заплашване със смърт и убийства. Като примери могат се посочи преследванията и заплашванията със смърт: свещеник Г. Шуманов, архиерейски наместник в Куманово, свещеник Н. Шкутов, едно по друго общински председател в Лерин, Костур и Енидже Вардар, йеромонах Неофит — председател на общината в Солун, архимандрит Антим - председател на общината в Кукуш, архиерейският наместник в Радовиш, главният учител в Кочани и пр., и пр.; биенето на учители и главни учители, като Н.    Арнаудов в Солун, А. Мацанов в Скопие, Н. Зарзев в Куманово, Стефанов — главен учител в Битолските основни училища и др.; стрелянето и нараняването на свещеник А. Шкутов в Костур; убиването на свещеник М. Мартинов в Тетово, свещеник Илия от с. Попължени (Леринско), свещеник Стефан в с. Сливница (Преспанско) и пр.
От щателното обаче изследване на повечето от тия случаи, човек дохожда до убеждението, че най-често те са резултат на заблуждение и клевети, а понякога и на зла воля от едната или от другата страна. Отделни членове на Организацията, по-често учители, недоволни, било от заплата, било от началство, било от други съображения, опълчват се против Екзархията или нейните представители, без разбор на средствата си за борба и без оглед на гибелните последствия от това. Същото може да се каже и за мнозина войводи. Оръдия най-често на амбиционирани и заинтересовани личности, те предявяват искания, които Екзархията естествено не може да удовлетвори, било защото ги намира крайно невежествени и несправедливи, било защото не иска да й се месят в работите по един тъй брутален начин, било, най-после от повелителна предпазливост. А това вмешателство в екзархийските работи се признава и от самите ръководители на Организацията. Следният дословен пасаж от рапорта на Скопското революционно околийско управление, отправен на 2 октомври т. г. до Управлението на Скопския революционен окръг, който рапорт случайно ми попадна на ръка, най-добре доказва горното:
„Подир въстанието настана едно разочарование в редовете на Организацията. Амбициозни хора пожелаха да използуват това разколебание за свои лични цели, без да щадат нищо народно, свято и идеално. Този сорт хора играеха двуличната роль да държат в напрегнатост и органите на Организацията и — на Екзархията, като създаваха изкуствени причини за раздор и недоразумения, за да завземат едно диктаторско положение в района. Тези лица, бидейки сами причина за раздорите и разцепленията, не се срамуваха да играят същевременно и ролята на помирители.“
Грешки обаче, волни или неволни, са правени и от страна на известни екзархийски органи. По каприз, или по неумение някои от тях са предприемали преследвания и наказания на учители — членове на Организацията, като по тоя начин са си навличали омразата на последната.
По този въпрос ще имаме случай да говорим на друго място.
Уморена вероятно от тия и други тям подобни инциденти, Екзархията счела за целесъобразно да действува по-енергично спрямо всички ония елементи, чието поведение тя счита несъвместимо с учителското им звание и вредно за националното ни дело. Впрочем, не подлежи на съмнение, че вмешателството на комитетите или на някои техни органи в работите на Екзархията може да се отрази гибелно и върху самата Екзархия, особено при наличността на толкоз врагове, които биха се възползували от първия случай, за да посегнат дори на нейното съществувание. Ръководима именно от горните съображения и убедена, че пречистването на учителството от крайните елементи е едно от главните средства за избягване нежелателни сътресения от една страна и че, от друга — тъй би могло да се обезпечи успехът на черковно- училищното ни дело в Македония, Екзархията решила, в началото на настоящата учебна година, да отстрани неколцина от най-компрометираните, според сведенията й, учители и учителки. Вследствие на туй са били уволнени около 15 души, именно: Христо Шалдев, Тодор Попантов, Димитър Галев, Тодор Черваров, Михаил Иванов, Бано Кушев, Евтим Миладинов и г-ца Масларова, всички от Скопските училища;
Иван Караджов, Лазар Читкушев, и Атанас Михайлов — от Сереските училища;
П. Васков, Симеонов, Андреев, Зашев и Б. Илиев — от Одринските училища;
Жеков — от Мустафа паша.
Димитър Кюркчиев и Михаил Копаков от Солунската мъжка гимназия.
Всъщност не всички тия учители са уволнени като членове на Организацията. Част от тях са отстранени по некадърност, или не добро поведение. По съображения обаче, чисто практически, те сами се причисляват към първата категория.
Доколкото ми е известно, уволнени като членове на Организацията са само първите пет души от Скопие, Караджов от Сер и неколцина от Одринските, които не ми са познати.
Не много време след туй Екзархията разпрати две окръжни, от 31 юли и 7 август т. г., дето между другото, като излага мотивите, които са го продиктували, натоварва органите си да предупредят учителите, че всички ония от тях, които се занимават с комитетски работи, ще бъдат уволнявани.
Организацията, възбудена вече от уволняванието на горепоменатите учители, съзря в това окръжно една мярка, насочена лично против нея. По повод на това, от своя страна и тя отправила до Екзархията един вид ултиматум, с дата 1 септември т. г., като осъжда мероприятията на последната, предупреждава я, че счита тия мероприятия като средства за борба против революционната идея. По тоя начин изникна един нов и твърде нежелателен конфликт между тия два фактора.
Като непосредствено последствие от този конфликт, се появи едно значително усилване на и без това съществующия вече антагонизъм, между респективните органи на Организация и Екзархия. По голямата част от представителите на Екзархията разбраха въпросното окръжно в буквалната смисъл на думата, като същевременно се показаха готови да се възползуват от него против всички ония учители, които, право или криво, те смятаха неотговарящи на назначението си. От своя страна хората на Организацията, благодарение на присъщата им мнителност, предадоха на това окръжно много по-голямо значение, отколкото му придават може би самите негови автори.
Така или иначе, конфликтът между Екзархията и между Организацията не закъсня да избухне. И понеже след уволнението на учителите в Скопие, почвата тук бе сравнително най-благоприятна, затуй и първите проявления на конфликта се забелязаха в тоя край.
Както и трябваше да се очаква, първи поведоха борба против местната Митрополия ония от уволнените учители, които считат себе си жертва на новата Екзархийска политика. Местният войвода Дервишев, солидарен с тях, отправил заплашителни писма от 27 август т. г. и 4 септември т. г., на Негово Високопреосвещенство митрополит Синесий, както и до г-да Тилков, Герасимов, Ченгелев — първите двама секретари на Митрополията, третият вилаетски инспектор. Тия заплашвания са имали за цел да заставят въпросните чиновници да напуснат длъжностите си, тъй като в противен случай те рискуват с живота си.
Всичко това станало към края на август и началото на месец септември т. г. Оскърбен от политиката на комитета, митрополит Синесий си подава оставка на 28 август с. г. на Негово Блаженство. В същото време секретарят при Скопската митрополия заминава за Цариград да докладва устно за настаналите недоразумения. В отсъствието на тоя последния, комитетът писмено заплашил и членовете на Епархиалния съвет, с цел да ги застави да не посещават Митрополията. Впрочем членовете на същия съвет ме увериха, че те и без това били решени да прекъснат сношения с Митрополията, от която се чувствали недоволни по причини, изложени по-долу. Но тъй като работите в Скопие започнали все повече и повече да се заплитат, то към средата на септември, по инициативата на неколцина от първите граждани било свикано събрание, на което присъствували членовете на Епархиалния съвет и на училищното настоятелство, а именно: Тома Тополов, Михаил Кратовалиев, х. Герасим, х. Яковчев, Панко Здравев, Арсо Генов, Никола Трайков, Янчо Талев, Божин Рибаров, Петър Арсев, свещениците: Лазар Органджиев, Георги Тодоров, Евтим Икономов и неколцина от първите граждани. Целта на това събрание била да обсъди мерките, които трябвало да се вземат за изглаждане недоразуменията и за избиране една четиричленна комисия, която да преговаря с Митрополията. В тая комисия били избрани видните граждани: Китинчев (Член на идаре меджлиси), Трайче х. Божков, Д. Кратовалиев и местния аптекар Арсо Генов. Въпросната комисия се срещнала с митрополита на 6 септември н. г., постарала се да го поуспокои, увещавала го да не настоява на оставката си и, като главно средство за изглаждане на недоразуменията, го помолила да се застъпи за назначаванието уволнените учители: Черваров, Попантов, Галев и Хасан Ефенди. Последният бил дългогодишен учител по турски език и напоследък уволнен от Екзархията по неспособност. Гражданите обаче настоятелно искат неговото връщане в училището, като човек с известно влияние пред турските власти и във връзки с някои от силните местни бегове. Струва ми се, че от това някои от гражданите правят голям въпрос, едно защото са се амбиционирали, и второ, защото искат да устоят на ангажимента, който предполагам са дали на Хасан-Ефенди да го възстановят в длъжността му. На всичко туй Владиката се съгласил. След завръщането на секретаря Тилков от Цариград, горната комисия повторно се явява в Митрополията да види резултата от своите постъпки. Сега обаче тя била приета твърде хладно. Владиката й съобщил, че исканията й не могат да бъдат удовлетворени. На въпроса защо? Той отговорил лаконически, с турските думи: „параи верен дюдюи чалар“. Този неуместен отговор още повече оскърбил членовете на комисията и убил у тях всяка охота за по-нататъшни преговори с Митрополията. Същевременно комисарите предават тоя отговор на избиравшите ги. Възмутени, последните присъединили към гореспоменатата комисия още двама члена и решили писмено да се поиска от Екзархията изпращанието в Скопие специално доверено лице, с което да се обсъди създаденото положение по черковно-училищните работи и да се спрат на мерките за изравнение на конфликта. В противен случай те били решени да действуват на своя глава, мимо Митрополията, т.е. мимо Екзархията.
До пристигането на въпросното лице, събранието решило щото Епархиалният съвет, училищното настоятелство и стопанска комисия да престанат да функционират. Това решение е било съобщено на Митрополията на 28 септември т. г. По този начин глухият антагонизъм, отколе съществующ между граждане и митрополия, добил един твърде суров израз. Митрополията, и без туй слабо посещавана, днес е съвсем осамотена. Негово Високопреосвещенство митрополит Синесий призна пред мене, че няма нито един човек между гражданите, на когото би могъл да се опре. Според него всички били безхарактерни хора, на които не можело да се вярва. Хората на комитета били изродени, развратни. От тях той нямал мира и дошъл до отчаяние. Затова си дал оставката и щял да настои за приемането й. Не можал той да допусне да му се месят в черковно-училищните работи. Още по-малко можал да търпи да му се искат пари, макар, но моите сведения, той да е давал по-рано такива на Организацията, За всичко това с нервен тон той обвинява княжеското правителство. Ако последното не поддържало Организацията, тя нищо не могла да направи и работите щели да тръгнат в правия път. Особено министър Генадиев бил в постоянни общения с хората на комитета и в мощната негова подкрепа, те черпели насърчение. Такива бяха вкратце мислите, които Дядо Синесий изказа при първата среща, що имах с него.
Същия горе-долу език държат и другите наши владици, а с тях и мнозина архиерийски наместници, директори на училища, митрополийски секретари и пр. Покрай другото Негово Високопреосвещенство митрополит Авксентий настоятелно поддържа, че докато Българското правителство не се въоръжало против Организацията и не влязло в споразумение с Турция, работите ни в Македония щели да вървят от зле на по-зле. Между впрочем, засега Дядо Авксентий лади [общува] с хората на същата тая Организация, от страх да се не създаде против него някакво неприязнено течение в Битоля, дето се тъкми да остане на мястото на починалия Пелагонийски митрополит Григорий. Като архипастир той се ползува с името на недеятелен, ако и сравнително способен човек, скъперник, самохвал и обладающ някои от качествата на Дяда Синесий касателно женския пол.
Изобщо трябва да се признае, че откъм владици, архиерийски наместници и председатели на общини, със слаби изключения, ние стоим зле в Македония. Повечето от тях са хора апатични, неподвижни и мислят преди всичко за личното си спокойствие. С нашите агентства са почти винаги и всъде в таен, ако не явен, антагонизъм. Мнозина от тях отиват дотам, щото отказват на агентите ни всяко улеснение, главно по събирание сведения било по черковно-училищните ни работи, било по други обществени или икономически въпроси, по които биха могли да събират най-точни данни благодарение на представителите си вседе из вътрешността на страната.
Като пример в туй отношение ще си позволя да приведа тук един пасаж От писмото на мелнишкия председател, носящо дата 14 май 1906 г. под № 102 до управляющия нашето Търговско агентство в Сер, който се обърнал към първия с молба да му достави известни сведения.
„... Бързам с настоящето си да Ви съобщя, че поверената ми община не може да влиза в преписка с агентства и им дава сведения по църковно-учебното дело в каазата си; за това учтиво Ви моля да отнесете въпроса за исканите Ви сведения до Св. Екзархия.“
Но в случая има един отговор, когато най-често запитванията на нашите агентства се удостояват с мълчалив отказ.
Няколко срещи имах в Скопие и със секретаря на Митрополията господин Тилков, както и с инспектора на българските училища във вилаета господин Ченгелев. Първият е интелигентен момък, с твърде буен темперамент. Остър в говора си и сприхав по характер, той изглежда малко пригоден за условията, при които е повикан да работи. До 3-ти януари т. г. е бил лектор по турски език в Софийския университет. Ще ми се да вярвам, че това обстоятелство обяснява донейде, тонът на неговия говор, по адреса на българското правителство, което той обвинява, подобно на своя шеф, като причина за печалното положение на черковно-училищните ни работи в Македония. По неговото мнение, всичко зависело от София. Ако оттам престанели да поддържат Организацията, тя нямало да смее да заплашва представителите на Екзархията в страната. Уволнените учители от Македония намирали ласкав прием в България. На най-компрометираните от тях се давали охотно добри служби у нас. Който направел известно престъпление в Македония, в Княжеството бил повишаван. За пример привежда случая с Викентий Попанастасов, който, след като внесъл неописуем разврат в Скопското педагогическо училище и станал причина да се хвърлят в затвора няколко невинни българи, заминал за България като уволнен и тук от волнонаемен бил назначен за първостепенен учител. Той вярва, че опозицията против Митрополита в Скопие била изкуствена. Тя се явявала като плод на заплашване от страна на комитета. Пари не трябвало да се събират от Организацията. Такива трябвало да дава българското правителство. В един разговор той казал на едного от първоначалните учители — градски ръководител, че нямало защо Организацията да събира пари от населението, тъй като българското правителство било отпуснало нужните суми и оръжие за Скопския революционен окръг. Същият господин Тилков е на мнение да не се правят никакви отстъпки на уволнените учители, чието отстранение от училището било заслужено. Когато последните били уволнени, той казал на известния местен албанец Уста Рамо: „Уволнихме лошите хора, ще ли имате сега доверие у нас?“ Ако туй е вярно, господин Тилков заслужава сериозно порицание, защото по този начин уволнените учители се посочват на турските власти от самите екзархийски чиновници като опасни революционери.
С гражданите същият господин се държал грубо и надменно. За да покаже своето презрение към Китинчева (виден скопски гражданин), той казал един ден в Митрополията: „Китинчев може само обущата ми да изтрие.“ Това е било казано в присъствието на находящия се по него време в Скопие господин Паскалев секретар на българската община в Солун.
Изобщо, по моето мнение, господин Тилков, колкото и способен и интелигентен да е, най-малко може да бъде на мястото си в Скопие. Аз поне останах под впечатлението, че той е една от главните причини за съществующите раздори, толкоз повече, че от всичко изглежда да упражнява голямо влияние върху Дядо Синесия.
Господин Ченгелев, инспектор на българските училища във вилаета, прави впечатление на умен и гъвкав човек. При все това и той, вероятно покрай г. Тилков, се е поставил зле спрямо гражданите и Организацията. Членовете на последнята той счита като опасни разсадници на социализъм и интернационализъм. Ето защо, на подобни хора не трябвало по никой начин да се позволява да се мешат в работите на Екзархията. Със своята непредпазливост и чрез вредните идеи, които всявали между учащата се младеж особено, те можали да причинят неизмерими пакости на националното ни черковно-училищно дело. Иначе господин Ченгелев не е против една порядъчна организация. Напротив, на такава той би не само съчувствувал, но би и помагал. Впрочем аз съм слушал, че в качеството си на директор на Солунската мъжка гимназия миналата учебна година, господин Ченгелев е не само симпатизирал на Организацията, но е допускал много от заседанията на Комитета да стават в зданието на гимназията. Чудно е само как тъй бързо господин Ченгелев измени своето мнение за тая съща Организация. Това по мое мнение, трябва да се отдаде на влиянието на г-н Тилков, а може би и отчасти на вярата, че Организацията не е вече тъй силна като по-рано и че следователно не може и да бъде тъй страшна за ония, които й се противопоставят днес. И, струва ми се, че тъкмо това последно обстоятелство обяснява в голяма степен днешното неприязнено настроение на много хора в страната спрямо Организацията, на която до скоро те гледаха с друго око само от боязън може би.
Не в качеството си на чиновник, но като „частно лице“, господин Ченгелев казва, че според него учителите, мимо запрещението на Екзархията, можели да боравят в Комитетските работи, но само много предпазливо. Това нямало да повреди просветителното ни дело в Македония. Уволнението на горепоменатите учители го изненадало. Той намира тая мярка много крайна. По неговото мнение тия учители можали да бъдат само преместени. Това щяло да е достатъчно. Назначаванието им сега обаче отново, и то особено в Скопската епархия, г-н Ченгелев намира за неуместно. Подобна мярка на Екзархията щяла да се вземе за слабост и щяло да насърчи крайните елементи. Мисли, че би било по-целесъобразно някои от тия учители да се назначат вън от Скопската епархия.
Изобщо от многобройните срещи и разговори, които имах с мнозина от учителите и гражданите, останах под впечатлението, че на уволнението на някои особено от учителите се гледа като на крайна мярка. Преобладающето мнение е, че някои от тях можаха да се преместят само, а на други да се направят на първо време сериозни предупреждения, че ако продължават да се занимават открито с комитетски работи, ще бъдат уволнени.
Мнението си по този въпрос нашият търговски агент господин Недков резюмира в следните две точки:
1. Да се допусне третиранието на въпроса между Екзархията и гражданите за едно по-пряко участие на последните чрез Епархиалния съвет в черковно-училищните работи.
2. Повръщане учителските места на уволнените учители в други епархии от ония, гдето са били. Желателно е това да стане по заявление от просителите до Екзархията. По този начин престижа на последната ще бъде запазен.
Господин Недков тоже счита, че уволнението на учителите можало да се замени на времето с просто преместване.
След всичко това аз втори и трети път се срещнах с Дядо Синесия. Сега той ми се показа по-спокоен и по-отстъпчив и в края на разговора ми съобщи, че писал в Цариград, с ходатайство, учителите: Черваров, Попантов и Галев да се назначат, но вън от неговата епархия. При всичко, че господа Тилков и Ченгелев, според него, били необходими за Скопие, в краен случай, той се би съгласил да се лиши и от тях, ако туй било необходимо за уталожване на духовете. Мимоходом ще отбележа, че вторият секретар на митрополията г. Герасимов, поверително ми каза, какво Дядо Синесий всъщност не бил особено доволен от Тилкова и Ченгелева и ако в случая той се застъпвал за тях, това правел повече от амбиция и под влиянието на г. Тилкова. Същият Герасимов обрисува в много неприятни краски поменатите свои двама другари и иска да ме увери, че с тяхното отстранение, работите в Скопие веднага биха се оправили.
След като бях говорил вече с неколцина от гражданите по местните разправии, аз поисках да устроя със съгласието на Дядо Синесия една среща между по-първите от тях и Митрополита в самата Митрополия. Целта ми бе, да се опитам по този начин, да се дойде до известно споразумение между двете страни, та да се избегне нуждата да се отнася работата вън от Скопие, с което тя рискува да се усложни още повече. На моя позив обаче се отзоваха само двамина от поканените, а именно: епархиалните съветници Тома Тополов и Тодор Дрангов. Всъщност те дойдоха в митрополията само да ми заявят, че гражданите отказват да се съберат в митрополитското здание и че ме молят да им дам среща в едно от училищата. Естествено тая постъпка на гражданите дойде да подчертае тяхната неприязън към митрополията. Тогава се опитах да се съберем в агентството, но те отказаха и на туй, под предлог, че се бояли от турските власти. В последствие някои от тях ми казаха, че не приели да дойдат в агентството, на което гледали горе-долу със същото око както и на Митрополията.
На срещата, която се състоя най-сетне в едно от училищните здания и на която присъствуваха членовете на епархиалния съвет, с изключение на свещениците, ония на училищното настоятелство и неколцина граждани, имах случая да изслушам ред оплаквания по адрес на Митрополията и отчасти на агентството. Против владиката въстават най-вече за туй, че бездействувал, че не предприемал никакви обиколки, че държал епархиалния съвет далеч от всякакви черковно-училищни въпроси, че го занимавал само с бракоразводни дела и че се занимавал с работи, несъвместими нито с положението, което заема като архипастир, нито със санът му. Това силно скандализирало гражданите, толкоз повече, че похожденията на Владиката били достояние не само на целия град, но и на околностите. Към гражданите, и към своите пасоми въобще, той бил много хладен и често пъти невидим. Хората, които отивали в Митрополията, обикновено се връщали разочаровани, било защото нямало кой да ги изслуша, било защото са се натъквали на грубите посрещания на митрополитските чиновници, а особено на секретаря Тилков, от когото положително никой не е доволен. Мимо всичко туй гражданите без ропот биха приели всичко що им иде от страна на владиката и биха много съжалявали, ако той би напуснал един ден Скопие, знаейки колко трудно би било да се замести с друг. При това те добавят, че вън от любовните си попълзновения, той не би изпадал в други грешки, ако да не се намираше под влиянието на хора като Тилкова. Признават му и добри качества и казват, че когато искал, можел да върши полезни работи, толкоз повече, че не му липсвала нужната смелост в отношенията му към турските власти.
Най-накрая събралите се граждани изказаха в следните пет пункта своите искания:
1. Да се дадат на епархиалния съвет ония права, които му се предвиждат от Екзархийския Устав. Ако не друго, то мнението им поне да се иска по известни черковно-училищни въпроси в града и епархията.
2. Митрополийските врата никога да не бъдат затворени за всички ония външни лица, от града или епархията, които идат с оплаквания или заявления по частни или обществени работи.
3. Отстранението на секретаря Тилков и на инспектора Ченгелев като хора, на които главно се дължели съществующите днес раздори в Скопие.
Чрез влиянието, което упражнявали над Дядо Синесия, те станали причина за още по-голямото отдалечение на Митрополията от гражданите.
4. Отново да се назначат учителите Черваров, Попантов, Галев и Хасан Ефенди. С изключение на последния, предпочтително би било да се назначат другите вън от епархията.
5. Да се внуши, отдето трябва, на Негово Високопреосвещенство, да отстрани от Митрополията семейството Шендов, или в краен случай, да внесе по-голяма дискретност в похожденията си.
Хората на Организацията, с които, така също, имах твърде чести срещи, първоначално ми заявиха, че ще упорствуват в борбата си против Екзархията дотогаз, докато последната не отстъпи по всички линии. Те считат, че уволнението на учителите в Скопие и другаде, е реален израз на новия курс на Екзархийската политика, която според тяхното убеждение имала за крайна цел окончателното разнебитване на Организацията. Екзархийското окръжно било продиктувано тъкмо от тая затаена мисъл. С това си окръжно, Екзархията искала да насърчи своите органи в борбата им против революционните дейци. Последните обаче щели да си изпълнят дълга, като осуетят тия попълзновения на Екзархията. Ако станело нужда, те със съжаление щели да прибегнат до крайни средства, само и само да не позволят да се покруси престижа на Организацията и да се парализират в своята деятелност най- добрите нейни членове. Те вярват в своя успех, толкоз повече, че населението щяло да бъде на тяхна страна. Добавят при това, че ако Екзархията не направи нужните отстъпки, те стоварват от себе си всякаква отговорност за неминуемите и печални последствия, ако упоритостта на първата отиде до крайност.
Против местния митрополит и неговите чиновници те говорят с голямо озлобление. В една много по-остра форма приповтарят всички обвинения, изказани от гражданите, за които бе реч по-горе. Настоятелно искат обезначаванието на въпросното Екзархийско Окръжно, възстановляване уволнените учители на техните длъжности, без да се дават каквито и да е заявления и безусловното отстранение от Скопската епархия на Тилкова, Герасимова и Ченгелева. Естествено аз направих всичко от своя страна да им посоча голямото заблуждение, в което са изпаднали и нежелателните последствия, които биха могли да произлязат от техните безразсъдни постъпки, както за националното ни просветително дело, така и за самата Организация. В многобройни срещи се постарах да им обясня, че целта на Екзархията далеч не е да се опълчва против комитета и че нейното окръжно е продиктувано от чисто практически съображения. Казах им, че ако Екзархията се е принудила да прибегне към отстранението на неколцина учители, то това тя е направила сигурно проникната от убеждението, че с тая мярка внася подобрение в черковно-училищното дело и косвено — в самата Организация. С уволнението на въпросните учители, тя не е мислила да нанася удар на Организацията, нито пък мисли да прави подобно нещо. Научена от горчивия опит, че ония учители-революционери, които не умеят да ограничат в рамките на благоразумието своята революционна деятелност, покрай учителската си професия, принасят повече пакост на делото въобще, тя се е видяла принудена да не допуска занапред в училищата подобни елементи. Приведох им за пример много случаи, между прочем, ония с д-р Данов — бивш Директор на Скопското педагогическо училище, учителя при същото училище Викентий х. Анастасов, който стана причина да пострадат толкоз хора в Скопие, печалния случай с главния учител Никола Зарзев в Куманово и пр. Внуших им, че българското правителство ще държи строга сметка за всички изстъпления, които известни хора на Организацията си биха позволили спрямо органите на Екзархията, като подчертах, че такива хора, ще бъдат държани отговорни, ако се решат на известни крайности. Добавих, че с такава необмислена акция се би направила неизмерима пакост на самата Организация, която и без това има нужда от реабилитиране. След всички тия и тям подобни увещания и съвети, комитетските хора, с които говорих, значително измениха първоначалния си тон и най-накрая редуцираха своите искания до минимум. Тия свои искания те резюмираха в следните три точки:
1-во. Назначението без заявление на Черваров и Попантов в Скопие, а Галев — дето и да е в Македония.
2-ро. Преместването вън от епархията на тримата митрополитски чиновници: Тилков, Герасимов и Ченгелев.
3-о. Позволение на учителите, мимо Екзархийското окръжно, да се занимават с организационни работи, дотолкоз, доколкото туй няма да пречи на професионалните им занятия.
Ако тия им условия бъдат приети, те се задължават да въздействуват и обуздаят всички крайни елементи и да улеснят сами задачата на Екзархията. В противен случай, те свалят от себе си всякоя отговорност и заявяват, че ще бъдат безсилни да спрат прилагането в изпълнение заплашванията писмено отправени, както се каза по-горе, до митрополита и неговите чиновници.
Изобщо моето впечатление е, че цялата тая работа би се свършила без шум, ако се внесеше от двете страни малко повече добра воля и се направеха известни взаимни отстъпки. Вярвам, че с повече такт, в краен случай всичко би се свършило благополучно, даже само с назначението на Черваров в Скопие, тъй като останалите негови другари имат вече места в Княжеството и надали биха искрено мислили да се върнат, дори ако им се предложи това от Екзархията. Лично мене Черваров направи добро впечатление. Той е млад, интелигентен момък и би могъл да се използува като добра съединителна черта между Митрополия и Организация. Ако днес той е тъй озлобен, това се дължи на обстоятелството, че се счита за твърде онеправдан от Екзархията, особено като е бил уволнен без всяко предупреждение. При това той е родом от Скопие, учил се е на Запад на бащини средства и сега му е особено тежко, като се вижда отново в тяжест на родителите си.
Трябва да се отбележи, че в този конфликт, гражданите в Скопие са на страната на Организацията. Но аз вярвам, че това е по-малко резултат на симпатиите, които тия граждани питаят към ръководящите революционни кръгове тук, а повече от омраза към Митрополията, както и от солидарност на взаимни местни интереси.
В това се състои изобщо конфликта между Митрополията, от една страна, и граждани и Организацията — от друга. Всъщност самото естество на този конфликт показва, че и в трите тия фактори, здравият разум е отстъпил място на страстите и на личните амбиции.
С казаното дотук се изчерпва всичко по конфликта в Скопие.
Макар всички учители-революционери в другите градове на Македония да са солидарни с уволнените свои другари, никъде другаде, освен в Скопие, недоразумения като изникналите в този град, не са станали засега. Това трябва да се отдаде на обстоятелството, че в другите македонски градове, освен в Сер, дето са уволнени учителите Атанас Михайлов, Лазар Читкушев и Иван Караджов, не станаха уволнявания на замесени в Организацията учители. Туй се дължи еднакво и на по-големия такт на някой от местните Екзархийски органи. Това би могло да се каже специално за Солун, гдето сегашният инспектор г-н Тенчев е достатъчна гаранция за избягване конфликти от този род.
В Битоля за щастие не станаха особени недоразумения, макар тамошната Организация да има зъб на неколцина от днешните учители, които не искат съвсем да се подчиняват на волята й. Един само от тия учители, именно Лазар Цунев, получил в началото на текущата учебна година заплашително писмо от местната революционна организация, с което му се препоръчвало да напусне Битоля, ако не иска да бъде пребит. Княжеският търговски агент г-н Добрев, в желанието си да предотврати по-големи усложнения, счел за уместно да се застъпи пред Организацията в полза на г-н Цунева, като същевременно се постарал да отклони хората на Организацията от този им път. По повод на това, вместо последните да послушат г-н Добрева, както той е предполагал, отправили и до него едно доста остро писмо, като му съобщават, че въпросът не е толкова до личността на г-на Цунева, колкото, за да се отговори на разпорежданията на Екзархията, изложени в споменатото вече по-горе окръжно, с което Организацията счита, че й се обявява борба. В същото писмо се казва още, че тя — Организацията, приема „хвърлената й ръкавица“ и че бъдащето щяло да покаже кой ще излезе победител; че не бил само Цунев, който щял да бъде поканен да напусне Битоля, а имало и други като него, на които редът идел по-после. Най-накрай г-н Добрев се умолява да се не меси в тая борба между Екзархия и Организация, ако не желае да се намери съвършено изолиран. Резултатът на всичко това беше преместванието на господин Цунева от Битоля в Цариград.
Въпросното писмо до г-на Добрева, от друга страна, съставлява едно добро опровержение на твърденията на известни екзархийски представители, че княжеските агентства държели страната на комитета.
За раздорите в Одрин не говоря, защото не ми са известни, нямайки случай да изуча причините им на място.
След онова, което се каза дотук, за свой дълг считам да изложа своето мнение по създадените отношения между Екзархия и Организация, а така също и мерките, които би трябвало да се вземат за предотвратявание на нежелателни и по-крупни инциденти в бъдеще между тия два фактора.
Преди всичко по въпроса за уволняването от Екзархията на всички ония учители, които тя счита за вредни, не може да има две мнения. Това е безусловно нейно право, в което никой не може и не бива да се меси. В дадения случай обаче, т. е. с уволнението на някой от горепоменатите учители, е направена една тактическа грешка. От онова, което можах да разбера на самото място, дойдох до убеждение, че тая мярка е била крайна по отношение особено на споменатите вече 6—7 души. Струва ми се, че едно просто преместване щеше да бъде достатъчно в случая. Трябва да се забележи така също, че известното окръжно на Екзархията се появи след горните уволнения, макар че то трябваше да ги предшествува. Независимо от това, с тая си постъпка Екзархията неволно даде на турските власти да разберат, че уволнените са опасни хора и че тя косвено някак признава участието на учителите в Комитетските работи, което съставлява тоже една нетактичност. При туй, както се спомена и по-горе, г-н Тилков, след уволнение на Скопските учители, бе попитал местния албанец и полицейско ухо Уста Рамо: „Уволнихме лошите хора, ще ли имате сега доверие у нас?“, на което му било отговорено: „Уволнихте учителите, за да работите вие.“
Според мене най-добре би било да се предложи на ония от уволнените учители, които биха желали да се върнат в Македония, да дадат заявление на респективните Екзархийски власти да бъдат отново назначени вън от местата, гдето ги е заварило уволнението им. В краен случай за Черварова би могло да се направи изключение, като се назначи пак в родния си град.
2-о. Друга една причина за честите недоразумения между учителството и Екзархията е липсата на строго определена норма при назначението и повишението на учителите. Жалко е, че в туй отношение владее доста голяма неразбория. При нямание строго определен ценз, не е рядкост да срещнеш учители — другари по випуск и поставени при същите условия, да получават разни заплати. В други случаи пък, учители с непълно висше образование са по-добре възнаградени от ония, които имат пълно такова образование. Ето няколко примера от скопските училища: А. Арсов, с пет семестъра получава 84 лири; Матов — с три семестъра, получава същата заплата; Иван Бананов, с четири семестъра, е ІІІ-ст. и получава 122 1/2 лири; Йордан Анастасов и Д. Алексиев, и двамата с непълно гимназиално образование, но с пълно висше, получават: първият — 98 лири, вторият — 72 лири; П. Попов, с непълно средно образование, свършил по музика, получава тоже 72 лири, г-ца М. Кирова, с пет семестъра, получава 90 лири, когато г-ца Карамихайлова, с четири семестъра, получава 96 лири; Черваров, с шест семестъра, по педагогия и философия, е получавал около 60 лири.
Христо Батанджиев, със средно образование и 20-годишна служба, сега в Солун, получава 96 лири, а другарите му по випуск и със същото образование — Иван Благоев и Бано Кушев — получават по 145 1/2 лири.
Учителите Д. Галев (уволнен), Г. Саманджиев в Солун и К. Николов в Одрин, свършили и тримата педагогическа препарандия, се считат с висше образование и са вече степенувани, макар да имат много по-малко учителска практика от мнозина свои другари и пр.
Не ще съмнение, че всички тия нередности са постоянен източник на ежби и роптания, които лесно се биха отстранили със съблюдаванието на известен ценз.
3-о. Желателно е да се вземат мерки за подобрение участта и на първоначалния учител, а особено на селския, който е истински лост за народното повдигание. Преди всичко бие на очи грамадната разлика в заплатите на селските и градските учители. Много от първите получават от 4—18 лири, а в редки случаи от 20—24 лири годишно — заплата далеч недостатъчна да удовлетвори най-необходимите нужди на учителя. Поставени в такова мизерно положение, гонени от власти и онеправдани във всяко отношение, тия нещастници често дохождат до отчаяние и дерайлират от положението си като учители, за да поемат гората или да заминат за Америка.
Слабо, сравнително, е възнаграждението и на ония първоначални учители със завършено гимназиално или педагогическо образование, които се плащат от Екзархията. Докато на първо време те получават 36 лири, свършившите университет имат 98 лири. След двегодишна практика и двамата добиват трета степен, но първият получава едно увеличение на заплатата си само 2 лири, когато на втория заплатата се увеличава с 24 1/2 лири, значи за същия период от време, последният получава едно материално възнаграждение, 10 пъти по-голямо от онова на първия. Това, разбира се, съставлява такава голяма разлика, щото с право би могло да се сметне за аномалия. При тези условия и при днешната скъпотия на живота в Македония, увеличението заплатите на първоначалния учител е належащо.
4-о. Хората, стоящи начело на черковно-училищните ни работи, да се пробират старателно, не само между ония, които обладават нужната компетентност по образователното дело, но и измежду добрите познавачи на Македония във всяко отношение. Ако на туй се обърне по-голямо внимание и при назначаване на вилаетските инспектори, директорите, председателите на общините, главните учители и пр. се попадне на добри хора, работите ни в Македония, безспорни, би тръгнали по-добре. Всъде при училищата и гимназиите у нас има некомпрометирани македонци—учители, които безнаказано биха могли да се върнат дома си, гдето ще бъдат по-полезни, нежели тук. Желателно е такивато да се поканят да изпълнят този свой патриотически дълг. В самата страна, вън от това има още доста учителски сили, които, поставени при добри условия от своето началство и умело упътвани, гдето се следва, могат да принесат голяма полза. От опит се знае, че конфликти между екзархийските представители и Организацията не са изникнували само там, гдето главният учител или някой от градските учители, като е милеял за черковно-училищното дело и се е ползвал с доверието на екзархийския представител, бил е същевременно разсъдлив и осторожен член на Организацията; такивато главни или прости учители винаги са умеели да балансират официалната с тайна работа и всичко е вървяло сравнително добре без особени сътресения. Като примери за такива разумни работници биха могли да се посочат главните учители: А. Неофитов в Скопско, Димитър Михайлов в Лерин, Кочени и Дойран, Никола Хърлев в Гевгелий, учителите: Г. Варналиев, Теню Тенчев и пр., пр. Ето защо аз мисля, че би било много целесъобразно във всеки вилаетски и казалийскц център да има поне по един или двама свестни и опитни длъжностни лица, които, ползвайки се от доверието на началството си, да вземат и едно не дотам активно участие в работите на Организацията. По този начин те ще могат да упражняват известно благотворно влияние върху последната, ще служат като съединителна черта между тайната и явната власт и ще бъдат в положение да поддържат известна хармония в действията на официалните и тайни органи, винаги когато нуждата продиктува това и когато в своята деятелност тия органи неминуемо ще дохождат в контакт. Ще ми се каже, може би, че това е невъзможно; че тази двояка деятелност е несъвместима. Аз, обаче, не мога да споделя този възглед. Вярвам наопаки, че ако се успее — което не допущам — да се издигне една китайска стена между революционери и учители и попове, когато, с други думи, се постигне известно сектантство, за което някои ратуват, тъкмо тогава би се дошло до още по-печални резултати.
Напротив, постигането на желателната хармония между тия два института — Екзархия и Организация — могла би да стане само по начин, посочен по-горе. Както се каза вече, в страната и сега още има много учители, особено между по-старите, които благодарение на разумната си работа, са останали и до днес не компрометирани.
Тия хора именно могат се използува в случая и колкото по-скоро, толкоз по-добре. Изпълнението на подобен план трябва да се възложи главно на вилаетските инспектори, стига самите те да бъдат добре подбрани и да разбират както трябва своето назначение. Бидейки в постоянен и непосредствен контакт с учителството, те най-удобно ще могат посочи учителите годни за тая деликатна мисия. Но нека допуснем на минута, че тая двойственост в деятелността на учителите е неосъществима днес. В такъв случай се поражда въпросът: в положение ли би била Екзархията да елиминира революционния елемент от средата на учителското съсловие? По мое му не! Най-многото, което Екзархията би могла да направи в туй отношение, е да пречисти отчасти само класните училища от някои по-прононсирани комитаджии. С туй обаче нищо няма да се постигне. Уволнените учители вечно ще заплашват със смърт ония, които смятат за причина на тяхното отстранение, Организацията ще бъде в постоянна борба с Екзархийските органи и следователно инцидентите ще продължават да съществуват и да спъват развитието на просветителното ни дело. По-умерените и по-хитрите между класните учители ще клонят ту насам, ту нататък без да бъдат някъде, а малодушните, заплашени от Организацията, чисто и просто ще дезертират. При туй трябва да се признае, че не са класните учители главният фактор в страната. Далеч от населението, те нямат почти нищо общо с него, вследствие на което не са в състояние да му влияят. Най-често даже те са мразени от туй население, що гледа на тях като на един вид търтеи, които само си получават заплатите, без да вършат някоя особена работа.
Друг е въпросът с основния и особено селския учител. Той винаги е между самото население, споделя неговите тегла и неволи, крепи неговия дух и чрез своята по-висока култура упражнява голямо влияние върху масата. С други думи той е истинският фактор в страната. В състояние ли ще бъде Екзархията да отстрани всички ония основни учители — членове на Организацията? Не, без съмнение. Не, по простата причина, че 90 % от селските особено учители са революционери. А те съставляват огромния процент от всички наши учители в Македония, не по-малко от 2000 души на брой. Пък и да се реши да ги отстрани, тя нито има с кого да ги замести, нито пък и да успее да ги замести — може да вярва, че новите, които ще додат вместо тях, няма да бъдат революционери като предшествениците си. Но преди всичко това е невъзможно да се направи. В Цариград ние имаме Семинария, отдето ежегодно излизат десятки младежи кандидати божем за духовници, свещеници и пр. Като изключим един нищожен процент от тия младежи, които отиват по назначението си, всички други обръщат гръб на расо и калимявка и се връщат в Македония като отявлени революционери. Един от тия революционери бе обесен напоследък в Сер по случката в Горно Броди. Споменах мимоходом този факт, за да изтъкна, че ако в Цариград в самата Семинария, която е под постоянния и непосредствен надзор на Екзархията, вее революционен дух и се възпитават бъдещи комитаджии, мимо програми и неуморни упътвания и съвети, как така Екзархийските органи ще успеят да изкоренят -революционерите из средата на учителското съсловие в затънтените краища на Македония? Ето защо намирам на необходимостта, вместо да се прибягва до крути мерки, да се усвои горният план, уверен, че само тъй могат се постигна по-благоприятни резултати и за черковно-училищните ни работи. Съобразителните и опитни главни и други учители чрез своето влияние над неустепенените и по-крайни елементи ще могат да принесат несравнено по-голяма полза, отколкото каквито и да било други мероприятия. Те ще бъдат в голяма степен улеснени в задачата си от обстоятелството, че самата Организация в действителност никога не е мислила да бъде против Екзархията. В един от рапортите, от 2-ий октомврий т. г. на Околийското революционно скопско управление до управлението на Скопския революционен окръг, за който рапорт стана дума и по-горе, е казано дословно: „Най-светлите желания на Организацията са да види да стоят на висотата на положението си черковно-училищните работи, откъдето тя иска да черпи мощ и сила. Статутът на Организацията не изключва от основните си принципи поддържанието на черквата и училището.“
От друга страна, често сме имали случая да слушаме, и то от екзархийски чиновници, че Организацията ударила назад, защото не останали в редовете й интелигентни сили. Това е така. Отде обаче тая Организация би могла да почерпи нужния контингент интелигентни сили, ако не из учителското съсловие? При съществующите днес социални условия в Македония, този пак остава единствения източник, отгдето биха могли да се влеят струи на ободрение и на прераждание в редовете на разнебитената Организация.
5-о. Редом с горните мероприятия повече от време е мисля да се предприемат известни реформи по нашето просветително дело в Македония. Горчивият опит ни доказа, че съществующите до днес наредби и програми дават резултати, неотговарящи на целта, която се преследва. Младежите, които свършват в тамошните средни учебни заведения, като неподготвени за деятелност, съгласно местните условия, принуждават се или да напущат страната и да преминават в България, или по неволя стават основни учители, без любов към работата, която им се възлага, като неподготвени специално за тази работа в гимназията, или пък се израждат в социалисти, интернационалисти или разюздани комитаджии. За да може да се подготви нужната интелигенция, която да развие известна деятелност в страната, съгласно местните нужди и условия, необходимо е самите програми да се видоизменят и да се нагодят към тия условия. С изключение на една гимназия, например Солунската, всички останали средни учебни заведения, би било желателно, мисля, да имат особена програма и на всеки случай не еднаква с оная в свободното Княжество. По този начин, като не ще могат да се настаняват в България, свършившите тия учебни заведения — тъй като няма да отговарят на условията, предвидени в нашия закон за Просвещението тук, — ще бъдат принудени да остават в Македония, загдето ще са специално подготвени. Класическата гимназия в Битоля, да се закрие като такава, и да се подведе под общия знаменател. Вместо латински и старогръцки езици и много други още предмети, които нямат днес реално приложение в живота, особено за Македония, да се заменят със счетоводство, турски и френски езици. На тия три предмета, особено на турския език, трябва да се обърне най-сериозно внимание и да им се даде широк простор в учебните програми. Свършившите нашите средни учебни заведения в страната трябва перфектно да владеят турски. Само тъй ще можем подготви младежи, способни да заемат известни длъжности в разните клонове на местното управление. В един разговор Хилми паша ми каза, че имал нужда сега от 60 души драгомани, за казалийските и др. центрове и че всичко на всичко се явили само един-двама души българи, добре знаещи турски език и отговарящи, следователно, на условието да бъдат назначени такива. При това, ако ние разполагахме с подобни хора, можахме да ги прокараме тук-таме и на други служби във вилаетите. Така щяхме да обезоръжим турските управници, които винаги се оправдават с туй, че мимо добрата си воля не можели да назначат българи, тъй като не знаели официалния език. Доброто познаване на споменатите предмети ще отвори вратата на българските младежи и в разните частни и други кантори, загдето днес те не са с ония чисто теоретически и сухи познания що приобретяват в днешните гимназии. Клонът на Отоманската Банка в Битоля, миналото лято се бил отнесъл с просба до дирекцията на Битолската гимназия, да му препоръча няколко младежи, знаещи достатъчно френски и турски език, обаче такива не са се оказали, по простата причина, че на изучаванието на тия езици се гледа през пръсти в нашите гимназии. В туй отношение могат се взе за пример инородните учебни заведения в страната, дето френски и турски се изучават сравнително доста добре. Мимоходом ще спомена, че турският език най-сериозно трябва да бъде застъпен и в Софийския университет.
6-о. Колкото е възможно повече младежи трябва да се стараем да настаним и в турските училища, особено в новооткритото в Солун напоследък Юридическо училище, в Хукука (Главния факултет) в Цариград, в Медицинското и Акушерското училища и пр. През текущата 1906—1907 г. Сърбия са успели да настанят в Хукука 10 души стипендианти, румъните — 15, а гърците — 20 души вън от други още 30— 40 души, настанени в същото училище като своекошни. А ние, доколкото зная, не успяхме да прекараме там през изтеклата година нито един младеж. На туй Светата Екзархия трябва да обърне голямо внимание, а княжеското правителство трябва да я улесни, като й отпусне специални и по-големи суми за тая цел.
7-о. Светата Екзархия не трябва да престава да иска по-скорошното сформирование при нея на Синод и на Смесен съвет, толкоз повече, че туй нейно искане почива на дадените й чрез Фермана от 1870 год. права и привилегии и следователно е толкоз легално, колкото и законно. Независимо от туй с подобно настояване Св. Екзархия не повдига нов въпрос, а иска възобновлението на съществующите до освободителната война Синод и Смесен съвет. В това отношение княжеското правителство естествено ще трябва да й укаже най-мощна подкрепа.
Вън от всяко съмнение е, че този въпрос е от грамадно значение за нас. Без своевременното негово уреждане ние рискуваме в даден момент да останем без екзарх в Цариград.

ІІ. ОРГАНИЗАЦИЯ
Тежките условия на живота в Македония създадоха преди 10—15 години българските комитети. Начело със своите идеални патриоти тия комитети дълги години под ред приготовляваха и организираха населението, което, най-после, с въстанието през 1903 година протестира против несносния режим и накара Европа, да се заинтересува за неговата участ. Дали туй въстание стана навреме, или беше непреждевременно — това историята ще разреши. Сега обаче се явява въпросът, дали след неудачното въстание през поменатата година революционната Организация трябва да съществува. Мнението по този въпрос е двояко. Според едни ролята на тая Организация е вече изиграна, тъй като Европа се ангажира с прокарването на реформи и прогласи, че, неизменно ще запази statu-quo-то в Македония. Същите тия хора базират своето мнение на обстоятелството, че не е вече Организацията, която ще запази македонското население от погибел, а мирният културен живот, осигурен със закрилата на Европа.
Според мнението на противната страна, Революционната организация е необходима като фактор, повикан да играе и за в бъдеще важна роля при разрешението на македонския въпрос. Според мене това последно мнение е много по-основателно и трябвало би да се възприеме по начало от цялата наша интелигенция, с условие обаче щото тая Организация занапред да се видеоизмени, съгласно новите условия, настанали след нещастната 1903 год. На какви начала трябва да почива за в бъдеще тая Организация, за да отговори на своето назначение — ще видим по-долу. Тук ще кажа, че самото нейно съществувание е предизвикано от реалните условия, в които се намира християнското население в Турция. Докато тия условия остават неизменени, комитетите ще съществуват и всеки опит за премахванието им ще се разбива в съпротивленията на народ и интелигенция — съпротивление, което може да се изрази в нежелателни форми. Освен това и да би било възможно парализирането на всякоя революционна организация, пак не би трябвало да се мисли подобно нещо, по следните причини:
1-о. Комитетите еднаж унищожени и четите разтурени, турското правителство и ония от силите, които го поддържат, ще заявят на Европа, че редът и спокойствието са въдворени в страната, реформите въведени и че Европейският контрол трябва да се премахне като безпредметен. Това би значело възвръщане към старото положение, за което никой не може да твърди, че представлява благоприятна почва за преуспяването на българската народна кауза. И наистина, систематичното преследване и изтребление на българския елемент датува по-рано от появата на комитетите в Македонския и Одринския вилает. Тая тактика се диктува на Турция от нейните жизнени интереси. Тя вижда, че българският елемент е най-многобройният и най-деятелният в нейните европейски владения и че България е най-могъщият фактор на Балканския полуостров. Тя знае, че племенните религиозни връзки, еднаквостта на езика и интересите създават силно и непреодолимо влечение за присъединение към България и оттук вади логичното заключение, че българите са за нея най-опасният елемент. По тая причина тя се старае да усили враждебните нам елементи — гърци и сърби — за наша сметка, та да развие по тоя начин едно изкуствено равновесие на националностите в своите владения, като направи да се неутрализират взаимно противоположните им стремежи. Европейският контрол веднъж премахнат, ръцете на Турция се развързват и тя ще подкачи с нова енергия да прилага на практика своята теория за поддържане равновесие във владенията си. Илюзия би било да се мисли, че Турция чака да се разтурят само комитетите и да изчезнат българските чети, за да излее всичкото си благоволение върху нашия народ.
2-о. Комитетите са нужни, за да се поддържа постоянна анархия в страната, и следователно да се демонстрира неспособността на турското правителство да въдвори ред и спокойствие в държавата и да осигури живота, имота и честта на християнското население; те са видимото изражение на незадоволството на населението от турския режим и на неговия въоръжен протест. Комитетите ще докажат на Европа, че населението чувствува всичката неправда и всичкия позор на един ненормален режим, който съставлява анахронизъм за Европа от XX век.
Известно е, че дипломацията рядко, за да не кажем никога, се въодушевлява от хуманитарни чувства и че за нея интересите и хладните сметки стоят на пръв план. Постоянната административна анархия в страната е опасен елемент за европейския мир. Нуждата да се запази този мир е именно дето кара дипломацията да се интересува за участта на християнското население в Турция и да предприема „реформи“. Като заплашват постоянно мира на Балканите, а следователно и европейския мир, комитетите държат европейската дипломация нащрек и стимулират нейния интерес за съдбата на християнското население в Турция.
3-о. Комитетите са нужни, за да поддържат у населението жива идеята за свобода и да бранят това население от тиранията, упражнявана върху му от всевъзможни турски изедници и разбойници, както и от гръцки и сръбски чети, чрез чийто терор респективните им правителства се силят да изменят етнографическия колорит на Македония.
Поддържането на комитетите е още необходимо и за туй, че чрез тяхното съществувание най-добре ще може да се поддържа и оная интимна връзка, която трябва постоянно да свързва българите от двете страни на Рила. По този начин в Македония постоянно ще се окриляват надеждите за едно по-честито бъдеще, а в свободното княжество македонската идея не ще рискува да заглъхне.
Сега се поражда въпросът: каква трябва да бъде новата тактика на Организацията при днешните условия?
По-рано, за да революционира страната, тая организация трябваше да си служи с всички средства. Тя се бе поставила за цел да приготви масата за общо въстание, вярвайки, че предизвиканата по този начин намеса на Европа, ще докара автономията на Македония. Величието на целта и огромните пречки, които срещаше Организацията по своя път, допускаха известна безразборност в средствата и я оправдаваха в голяма степен. Така трябва да се обяснят динамитните атентати в Солун, които имаха такива печални последици за страната: така се обясняват и други някои действия на Организацията, които не се одобряват безусловно от много собствени нейни членове. В бързината, с която действуваше, ней не оставяше време да обмисля всички последствия, от всяка своя акция, та ставаха неволни грешки, против които негодува чувството на справедливост и хуманност. Към тия грешки трябва да се отнесат много убийства, извършени в името на Организацията, без да е била доказана виновността на жертвите или даже нуждата да се извършат подобни убийства. За да се изнамерят средства за поддържането й. прибягваше се до пленяване и до насилствени мерки за събиране пари от населението. Това последното трябваше не само да се излага на преследване и унищожение от страна на властта за съчувствието и поддържката, оказана от него на четите, но да страда и от прекалените изисквания на самите чети. Така се създаде онова тежко положение, под гнета на което населението пъшка от години насам. Това положение обаче можеше да се счита неизбежно, само докато съществуваше увереността, че то е временно и че е само упътване към нещо по-добро. Но сега, когато за всички е вече ясно, че освобождението на страната от гнета на турския режим е работа longue echeance трябва, по мое мнение, да се направят следните изменения в Организацията, съгласно новите условия, в които влиза страната, поради въвежданието на Европейския контрол — условия, които изискват от нас дълго търпение и способност за дълговременни усилия.
Всякакви динамитни атентати трябва да се изхвърлят от програмата на Организацията. Те енервират обществената съвест в Европа и я карат да гледа на революционното движение като на израз на отчаянието на няколко екзалтирани глави, а не като естествен и необходим проект на населението против чудовищния турски режим. Освен това трябва да се избягва всичко, което накърнява интересите на европейците, чиято симпатия е за нас безусловно необходима.
2-о. Четнишкият институт, който е необходим за Организацията, трябва да се измени съгласно опита и новите и действителни условия на живота. Поддържанието на големи чети е не само една непосилна тягост за районите, дето те действуват, но и рисковано за самата Организация. Една многобройна чета мъчно може да се движи и лесно може да бъде открита, при което загубата е двойна: 1) човешки жертви и 2) загуби на оръжие и материал. Освен това моралното впечатление от подобна катастрофа е винаги убийствено за духът на населението. Вместо големи чети, предпочтително е да циркулират в районите малки чети от по 5—7 души, които, колчем нуждата го изисква, могат да се съединят в по-големи за изпълнението на някоя по-крупна мисия. В районите, гдето населението се заплашва от сръбски или гръцки чети, броят на нашите трябва да е по-голям и те трябва да бъдат по-добре въоръжени от неприятелските и снабдени с повече материали. В другите райони обаче числото на четите трябва да се намали до необходимия минимум, колкото за поддържане кадрите на Организацията и революционната пропаганда. Населението в тия райони ще има да поддържа по-малко чети и ще бъде изложено на по-малко преследвание от страна на властите. В същото време да се вземат мерки, щото с постепенното намаление числото на четите изобщо, да се премине неусетно към милиционната система. Щом се успее във всяко село да се раздаде нужното оръжие на по 10—20 души добре обучени и надеждни селяни, четите сами по себе си ще останат безполезни. На това Организацията трябва да обърне най-голямо внимание, толкоз повече, че тая промяна в системата се налага както от здравия разум, тъй и от добре разбираните интереси на самите комитети. В такъв случай революционното дело в страната ще добие по-симпатичен облик. Общественото мнение в Европа ще може да констатира, че революционното движение не е дело на четите, що минават от Княжеството — както сега почти всички твърдят, а — дело на самото население, което, без да бъде заставено от когото и да било, вдига врат против турския режим и се самоотбранява, когато неволята го застави.
При това сформированието и преминаванието на чети от княжеството трябва безусловно да се преустанови. Това поставя българското правителство в твърде неудобно положение, толкоз повече, че нивга не може да остане тайна. Независимо от това, рекрутираните по този начин четници отиват в един непознат за тях край, излагат се следователно на по-големи преследвания от страна на властите, а покрай туй стават причина да се гледа на революционното дело не като на местно движение, а като на работа, подклаждана и подкрепена от България.
Ето защо е за предпочитане необходимите четници в страната да бъдат рекрутирани от местни хора, както и техните шефове. За ръководители, от Княжеството биха могли да бъдат изпратени отделно опитни и способни лица. Настанени в разните градове и паланки като дребни търговци, занаятчии, бръснари и пр. и подкрепени материално отгдето трябва, те ще могат при днешните условия да принесат несравнено по-голяма полза, отколкото мнозина войводи, които шумно и по бял ден минават границата. Подобни лица, стига да са добре подбрани, ще могат да развият една твърде целесъобразна деятелност като легални ръководители. Независимо от туй и да попаднат един ден някои от тях в ръцете на властите, бедата все ще бъде по-малка, тъй като нито българското правителство се излага, нито Екзархия се компрометира.
3-о. Предвид на това. че населението е икономически съсипано (впрочем неговото материално благосъстояние никога не е било цветущо), пари не бива да се събират повече от него. Четите безусловно трябва да престанат да упражняват над населението сегашните насилия за пари. С парични средства, оръжие и пр. те трябва да се снабдяват от Задграничното представителство. Така населението ще се отърве от един тежък и непоносим за него товар и ще се избегнат многобройните афери, предизвикани от насилственото събиране суми. Примери от подобни афери ще бъдат посочени по-долу. Освен това, тая мярка може само да увеличи симпатията на нещастното население и ще го накара да вижда в четите само защитници и избавители от един грозен режим.
4-о. Да престане Организацията да се занимава с разглеждане и разрешаване на крупни съдебни дела, по които определените за тая работа нейни членове не обладават нужната компетентност. Има много примери, дето сложни процеси, които изискват дълго изучване, и то от лица с широки юридически знания, са се решавали в няколко минути от организационните съдилища, без да се взема във внимание, че по този начин се съсипват цели семейства. Още по-малко трябва да се занимават организационните съдилища с бракоразводни дела. Това е осъдително във всяко отношение, толкоз повече, че по този начин най-често се всява голям разврат между населението. Между тям една от задачите на една добра организация е да морализира населението.
5-о. Вместо да пречи на екзархийските органи, организацията трябва да ги улеснява всячески в тяхната деятелност, имайки предвид, че гонимата цел е една и съща, макар средствата да се различават.
6-о. Големи улеснения от всякакъв род комитетите трябва да указват и на нашите търговски агентства. За ползата от това не може да има две мнения. Със съжаление обаче съм длъжен да отбележа, че и досега някои от нашите агентства са досущ изолирани от хората на Организацията, като при това им се правят всевъзможни шикании и затруднения. Има случаи, дето на селяните се запрещава, под страх на наказание, да не дават на нашите агенти никакви сведения, считайки последните вражески настроени против Организацията. Когато през лятото на 1906 година управляющият серското търговско агентство г. д-р Кожухаров бе командировал по служебни работи някои от чиновниците при агентството в Неврокоп, Разлога и Драмско, по заповед от хората на Организацията, тези чиновници са били държани почти гладни, били са охулени и заплашени, че ако се не върнат отгдето са дошли, ще бъдат избити.
7-о. Бойкотите на гърци и сърби да се преустановят като вредни за българското население особено в ония центрове, дето болшинството е гръцко, като напр. Сер, Костур, Мелник и пр. В такива места, благодарение на бойкота, българите-селяни, като не могат да продават произведенията си, дават възможност на гърци и турци да се обогатяват на тяхна сметка. Като икономическо средство за борба, въпросните бойкоти биха имали донякъде смисъл само в ония пунктове, гдето гърци и сърби са меншество и няма отгде лесно да си набавят необходимите произведения, работни ръце за своите чифлици и пр.
8-о. Трябва да се избягват по възможност крутите мерки и да се уважава правото за самоопределение, което трябва да притежава всеки свободен човек. Участието в Организацията трябва да бъде свободно, а не принудително. Така самата Организация ще се очисти от всички ония, които са станали нейни членове от страх, а не по убеждение и затова по-трудно могат да устоят на мъченията, на които се подлагат арестуваните от властта. Като се отърси окончателно от всички изродени патриоти, които днес изобилно пълнят нейните редове, тя ще стане школа за възпитание твърди и енергични характери и за подготвяне смели и неустрашими борци за свободата. Освен това, като има за цел да даде политическа свобода на угнетеното население, Организацията трябва да респектира моралната свобода на всеки негов член. Инак тя отива против собствения си принцип.
9-о. Много от аферите (за да не кажа повечето) произлизат or прекаления формализъм и канцеларщина, които карат войводите и легалните дейци да държат архива и разни списъци, мъкнати в чанти, или пазени в складове. С това по-долу ще видим какво мощно оръжие се дава на турската власт, да се бори против Организацията, като изпраща в затворите, на заточение или на бесилката най-добрите нейни членове. Ако се премахне този глупав и прекален формализъм и ако има по-голямо благоразумие у ръководителите, ще се избегнат много и много безполезни и най-често невинни жертви. Поставена само на такива начала. Организацията ще бъде в очите на населението — и на общественото мнение в Европа — носителка на идеята за свобода и бодър страж на правата и интересите на беззащитната рая.
За да може прочее Организацията да отговори на своето назначение: повдигането и освобождението на българския елемент в Македония — необходимо е, преди всичко, сама тя да се освободи от всички ония елементи, които, в силата на обстоятелствата, се изродиха във формени бандити и без оглед на средствата, действуват за своя сметка и в очебиющ ущърб на самото революционно дело.
Не подлежи на съмнение, че от три години насам, такива патриоти, способствуваха за изтреблението на българското население толкоз, ако не и повече, колкото турци, гърци и сърби заедно. След като видните и идеални борци и шефове на движението: Гоце Делчев, Дамян Груев, Янков, Давидов, Узунов, Лука Иванов и др. геройски сложиха кости в Македония, а други като: Сарафов, Матов, Пере Тошев, Гарванов и пр. напуснаха страната, ръководенето на делото изпадна на много места в неопитни ръце и естествено удари назад. Ръководенето на четите се повери на хора, неподготвени за тая работа и неспособни в много случаи да различат кое може да бъде полезно и кое вредно за народа, с чието освобождение са се нагърбили. Управлението на селските и градски комитети така също, на много места попадна в нечисти ръце, които от патриотизма си създадоха занаят за поминък, а от грубата комитетска сила си осигуриха оръдие за удовлетворение всевъзможни зверски и разбойнически инстинкти.
Няколко факти, които следват и които са дело именно на тия изродени, покварени и самозвани родолюбци, най-добре илюстрират грозотата на положението, което създадоха в страната със своите безразсъдни и престъпни деяния:
1-во. Войводи-момчетии изпратиха миналата година трима терористи да хвърлят всред града Драма няколко бомби, за да всеят терор между гръцкото население. Терористите загинаха, като убиха само един грък, един турчин и нараниха един евреин. А българите спечелиха от тая безумна постъпка това, че с един замах се съсипа спечеленото от 30 години насам за народното дело в този край. Колкото българи имашe в Драма, бяха арестувани. Едни от тях се осъдиха, други измряха в затвора, а освободените бяха прокудени от града. Редом с туй се осуети и възможността да се признае съществуването на българска община в града, което властите бяха разположени да позволят.
2-ро. След този атентат в Драма, същите тия войводи нападнаха нощно време с. Волак (Драмско) и изгориха къщата на единствения гъркоманин в това село. Четата избяга, без да сполучи да убие гьркоманина. Арестуваха се 10 души от най-събудените българи и се осъдиха по на 5-годишен затвор. Това бе печалбата от изгарянето на една гъркоманска колиба.
3-о. След с. Волак биде нападнато с. Клепушна (Зъхненско), дето имаше само 7 гьркомански къщи. Всички тия къщи бяха изгорени. Убиха се 5 души гъркомани, между които две деца по на 2—3 години. Властта арестува 26 души българи, които по една проста случайност бидоха оправдани, след като лежаха в затвора 5—6 месеца. Подир тая случка в селото се яви и заседна гръцка чета, която нанесе силни удари на българите в тоя край.
4-о. Същата българска чета на 18-ий юлий т. г. извърши своя безсрамен подвиг спрямо английския офицер полковник Елиота. По тая случка бидоха арестувани 17 души българи и осъдени от 3—12 години.
5-о. На 14-ий юний т. г. една българска чета в гората близо до село Праведник (Тиквешко) нападна 4-ма души турци дървари от гр. Кавадарци, без да успее да убие някого. Властите използуваха случая хвърлиха вината върху селяните от селата Ресово и Праведник и осъдиха 2-ма души по на 5 години затвор.
6-о. На 30-ий юлий т. г. биде убит от една чета 70-годишният гъркоманин Доне Секов от село Куклиш, като се връщал от Струмица. Гъркоманите използуваха случката и приписаха-убийството на най-събудените българи от селата Моноспитово, Съчево, Муртино и Робово (Струмишко). Затворите бяха препълнени с невинни българи, които скоро се оправдаха, след като се съсипаха обаче материално.
7-о. Преди девет месеца Воденският комитет, за да всее терор между българите екзархисти, които под натиска на андартите нямали достатъчно кураж да противостоят, а временно припознали Патриаршията, уби 9 души невинни българи в село Кронцелево. Роднините на убитите, възмутени от тая постъпка на комитета, предадоха комитетската архива, която се пазеше в селото им. Властта залови 526 шифровани писма, след дешифрирането на които, немедленно се обискираха жилищата на всички ония българи, чийто имена се споменуваха в тях, и се намериха в разни села още 200 други писма. Арестуваха се 60 души българи, които се предадоха на съд, а задочно следствие се заведе против повече от 100 души други българи, които преди откриването на архивата бяха заминали за Америка. Властта ги чака да се върнат, за да ги арестува. От заловените 26 души бидоха осъдени. Един от тях — Христо Костидоров от Воден — преди три месена, от отчаяние, самичък се отрови в затвора.
8-о. Миналата година близо до Гюмендже биде издадена от самите българи една чета от 4-ма души, между които се намираше и Трайко — секретарят на войводата Апостол. Четата биде унищожена и цялата Апостолова архива попадна в ръцете на властта. Веднага се обискираха къщите на ония селяни, чиито имена личаха в Апостоловите книжа, вследствие на което се откриха със стотини други шифровани писма. В с. Тумба например, в къщата на Стойко Хасърджи, покрай „Съдебната Архива“ на селския комитет, намери се и една бомба. По тая афера се арестуваха 80 души българи, от които 65 души бидоха осъдени. Интересна беше съдебната архива на с. Тумба. Всичките зулуми на няколко души селяни изедници бяха писмено изложени в особни съдебни решения, които безгрижно се пазеха в Стойковата къща. Един селянин, загдето си позволил да скърши един клон от някой си чужд орех, бил осъден от съдебната селска комисия да плати две меджидии глоба. Друг един, загдето ударил плесница на сина си, защото дал повече кърма на воловете, бил осъден да плати 15 гроша глоба. Трети селянин бил осъден да плати 80 гроша, задето не дал мулето си на селския ръководител, който искал да отиде в едно ближно село. Фактите в прословутите „илями“ бяха потвърдени в съда с показанията на пострадалите селяни.
9-о. На 30-ий март т. г. близо до село Богданци (Гевгелийско), биде убит войводата Зафо, заедно с 4 четници. Върху убития войвода се намериха 102 писма. Арестуваха се повече от 50 души българи, от които само 30 души бидоха предадени на съд. Учителят Михаил Попкочов биде осъден на вечен затвор, учителката София Кирова — на три години и едни от селяните се осъдиха на по три, а други по на 7 години.
10-о. Във време на сражението, което миналата година стана между войводата Таско и войската в село Сакавче (Серско), попаднаха в ръцете на властта 65 шифровани писма. Хилми Паша, за да оправдае преследванията против българите, напечата тези писма в особени брошурки с оригиналните текстове и преводите им и ги раздаде на всички консули. В тези писма се говореше само за убийства и опожарявания. Арестувани бяха 34 души българи от Серско. Трима серски учители бидоха осъдени по на 10 години и един селянин — на 4 години.
11-о. Миналата година биде убит Тиквешкият войвода Иван Байскалийски, върху когото се намери цялата му кореспонденция, с имената на тиквешките учители и учителки. Жилищата на тези последните внезапно бяха претърсени, вследствие на което се заловиха много шифровани писма. Повече от 20 души българи попаднаха в затвора по тая афера. Трима учители и учителката Евтимия Божкова бидоха осъдени на вечен затвор.
12-о. Тиквешкият комитет поискал от гражданите в Кавадарци 200 лири за пушки. Гражданите отказали, като възразили, че те и миналата година [дали] пари, но никакви пушки не видели. За да се всее терор, уби се всред чаршията българинът Атанас Чеков. Създаде се ужасна афера. Арестуваха се сума хора, начело с убиеца Тефо Ташов, който издаде всички тайни решения на комитета. Убиецът се осъди на смърт, други на вечен затвор, а трети — по на 10—15 години.
13-о. Комитетът в Солун поискал три лири от учителя Кочо Мацанов, който не рачил да ги даде, защото не го приемали за член в Организацията. Най-сетне той броил трите лири и бил приет в комитета, но почнал да критикува злоупотребленията. Между Мацанов н Комитета се завела борба, която се протакала цяла година. В това време бяха попаднали в ръцете на полицията някои комитетски писма. По съмнение Мацанов биде претърсен. Намери се в жилището му един дневник от 180 страници, в който подробно се описваха всичките действия на комитета. Арестуваха се 28 души българи, между които 13 души учители от двете гимназии. Едни бидоха осъдени, други умряха в затвора, а трети се освободиха, след като лежаха в затвора 9 месеца. Заради три лири комитета изгуби по тая афера освен хората си, повече от 2000 лири. Само труда на 13 души учители, които изгубиха една учебна година, костуваше 1300 лири. А загубата на учителя П. Раков, който умря в Родос, с нищо не може да се откупи.
14-о. През месец октомври м. г. комитетът в с. Крушово (Демир-Хисарско) осъдил на смърт войводата Стоян Димитров, наречен „Инджето“ (сега потурчен Мехмед Садък), задето е бил провинен в разврат. Инджето се предаде на властта в Демир Хисар, издаде всички местни комитетски хора и откри складовете на оръжието. В едно подземие, близо до с. Герман, властта намери 300 бомби, една адска машина, която костувала на комитета 4000 лева, няколко сандъка с патрони и динамит и около 50 пушки. Повече от 100 души селяни напуснаха огнищата си и избягаха. Около 40 души се осъдиха на най-тежки наказания.
15-о. На 24-и май т. г. комитетът в с. Петрово (Демир-Хисарско) заповядал на селянина Мито Кукулев да даде дъщеря си Стоянка на селския пъдарин Анго Янев. Мито Кукулев, който не можел да удовлетвори желанието на комитета, защото дъщеря му не искала да вземе за мъж селския пъдарин, бил осъден да плати 1/2 лира глоба. Той поискал срок, но комитетът не му дал такъв, а му нанесъл всред село силен побой. Юзбашията, който квартирувал в селото, разбрал работата и арестувал 8 души селяни: Лако Янев, Мито Николов, Стоян Петров, Георги Стойчев, Захо Христов, Стоян Милев, Иван Лаков и Стоила Тасов. Впоследствие, по указанията на арестуваните селяни, били открити гробовете на Стоян Котев и Коле Давидов, които преди година били убити като предатели и заровени в една нива. Двама от арестуваните селяни се осъдиха по на 15 години, а шестимата — по на 4 години.
16-о. Вследствие постоянните взаимни ежби и крамоли в село Горно Броди (Серско), комитетските хора се разделили на две партии, които почнали взаимно да се изтребляват. Първата партия, начело на която стоели: Иван Жилев и учителят Димитър Трендафилов, убила селяните: Христо Стоименов, Георги Христов и Михаил Попхристов, а начело на втората партия е бил Георги Кятипов, който след убиването на зетя му, принудил се да грабне оръжието и да образува своя чета срещу неприятелите си. На 19-и май т. г. Георги Кятипов е бил издебнат и нападнат от противниците си в къщата на поп Атанаса в Горно Броди, но сполучил да избяга заедно с четата си. След това той се убедил, че рано или късно ще бъде убит, затова влязъл в тайни преговори с властта, на която се обещал да разкрие много работи и да принесе големи услуги на държавата, ако му се издействува Царско помилване. На 4-и юни т. г. излязло Султанско ираде, с което Кятипов е бил помилван. Той веднага се предал заедно с четника си Андон Андонов, издал всичките комитетски хора и открил складовете на оръдието и взривните вещества. Арестувани са били 32 души българи и били открити две подземия за скривала на оръжие: едното вън от селото, в местността „Лясково“, а другото в къщата на Султана Стоянова в с. Горно Броди. Понеже в подземията нищо не е било намерено, претърсени са били къщите на посочените от Кятипова селяни. В двора на Христо Георгиев бил намерен един сандък с 25 бомби, които били прибрани. Лагъмджиите: Христо Георгиев и Иван Мечков заявили, че по заповед на Иван Жилев и Димитър Трендафилов изкопали подземията за скриване на оръжия. Жените Султана Стоянова и Елена Костадинова свидетелствували, че Жилев и Трендафилов са накарали лагъмджиите да изкопаят избата в тяхната къща. Свидетелите Никола Янов и Атанас Маринов заявили, че шефове на комитетски те работи в Горно Броди са Трендафилов и Жилев. Тоя последният признава да е изкопал избата в къщата на Султана Стоянова, но не за да скрива бомби, а за да постави вино. Според новия закон за взривните вещества Трендафилов и Жилев бидоха осъдени на смърт и на 15-и октомври т. г. обесени в Cep, а лагъмджиите — по на десет години и няколко души селяни — по на 3—5 години затвор.
17-о. През месец март т. г. Комитетът в Горна Джумая повикал в града селяните Стефан Стойчов и Марко Николов, първенци от с. Железница, и им поръчал да съберат от селото 200 лири за комитетската каса. Първенците отговорили, че са готови веднага да дадат своя дял. но че не могат се нае със събирането на такава голяма сума, предвид опасността да бъдат предадени. Комитетът поискал също така пари и от село Падеж (Горноджумайско), но и оттук му било отказано. Разгневен от непослушанието на Падежани, комитетът изпраща войводата Петраки Китанов, за да ги накаже. Глуповатият войвода славно изпълнил мисията си. Той отишъл в с. Падеж, вързал селяните: Николчо Христов, Спас Янев, Яни Митрев, Коле Гошев, Стойчо и Ангел Стойчови и ги откарал в гората, дето след два дена нещастниците били намерени заклани. Но Комитета не се задоволил само с това, той заповядал на същия войвода да убива всеки, който му се изпречи от с. Железница и от с. Падеж. Така на 11-и юли т. г. са били убити и първенците Стефан Стойчев и Марко Николов, като се връщали от града в селото си. След тези ужасии селяните: Христо Стойчов, учител, Иван Христов, Стойко Лазаров, Иванчо Георгиев, Лазар Николов. Стойчо Иванов, Васил Ангелов и Стоян Стоименов, излезли от търпение и обадили всичко на властите. По този повод били арестувани: архиерейският наместник поп Атанас Трайков, поп Димитър Алексиев, в къщата на когото били намерени две комитетски писма, Мито Йосифов. Ангел Илиев, Мито Ангелов, Киро Петров, Китан Николов, Михалко Николов, Васил Георгиев, Никола Иванов, Илия Иванов, Илия Митрев и Христо Котев. В къщата на Мито Ангелов са намерени списъците с имената на цялото българско мъжко население в каазата. Според тия списъци данъците на цялото население за комитетската каса възлизат на 8000 лири. Пред съда бидоха изслушани 8 души свидетели българи, които казаха, че обвиняемите са съставлявали комитета, който вършел всички зулуми по селата. Делото не е още свършено.
18-о. В Мелничната кааза враждата между централисти и върховисти е достигнала дотам, че няма село без изгорена къща и няма къща без убит човек. Освен стотини хора, които са осъдени от съдилищата, със стотини други са избити от четите. Имало е случай, дето българи от едно село се здружават с войската и нападат нощно време на българи от друго село, както е случаят със с. Любовка (Мелнишко), дето край мъжете загинаха толкоз невинни жени и деца.
19-о. С. Баровища (Ениджейско) има 80 къщи. всички Екзархийски. Защото има наоколо обширни пасбища, населението се занимава главно със скотовъдство. От невежествените баровчани Организацията е създала злодеи с най-кръвожадни инстинкти. Селянинът Митре Лазаров, който до преди 5 години е бил беден селски говедар, с помощта на комитета натрупал богатство и станал селски кмет и чорбаджия. Като такъв той захванал да дава под наем богатата селска паша (яйла) и да прибира парите (около 150 лири) за себе си. В това бил поддържан от войводата Лазар, а гонен от войводата Апостол. Оттук, произлязла и взаимната крамола между двамата войводи. Селото се разделило на две партии и злобата се усилила най-после дотолкова, че двете партии започнали взаимно да се унищожават. В продължение на три години 45 души селяни станали жертва на тия взаимни ежби между двете партии. Само от 26-и май до 1-и юли т. г., в разстояние на 35 дена, са убити 7 души селяни. На 27-н юни т. г., кметът, заедно със селските поляци, задигнал 104 овни от стадото на влаха Щерйо Дума, кехая в с. Черна Река — закарал ги в с. Баровица, в черковния двор, дето цяла седмица били клани и месото продавано на селяните по 6 металика (30 стотинки) оката. След това една особна комисия тръгнала из село да събира парите от раздаденото месо за комитетската каса.
Всичко това ежедневно подклаждало взаимната омраза между двете партии в селото, докато работата достигнала дотам, че на 12-и юли т. г., между селяните се подкачило сражение всред село, което траяло от 8—12 часа по турски през денят. Убити нямало, но били ранени Трайко Сламаров и сестра му Лима. Войската, квартируваща в с. Черна река, дошла, но до нейното пристигане селяните скрили пушките си и почнали един други да се обвиняват пред офицерина. От партията на кмета били арестувани заедно с него 13 души. От другарите на кмета 8 души сполучили да избягат заедно с пушките си и не се предали на властта. Понеже в тоя случай в съда не е имало никакви свидетели, а само обвинения на подсъдими, съдът не е можал да ги осъди и ги освободил. Обаче злоупотребленията на кмета Митре Мазарков и на селянина Коста Гацов се доказали и те били осъдени по на 10 години.
20-о. Войводата Бакалов в Серско е извършил много убийства над невинни българи. На 3-и април т. г. убил селския първенец Димитър Илиев от с. Игуменец, а на 6-и същий априли бил убит свещеникът от същото село Георги Николов. Последният се провинил пред войводата Бакалов, защото отказал да му даде исканите три лири. Смъртната присъда на свещеника била написана от Бакалова и четника Ангел от с. Добро-Лък бил изпратен да му я прочете в дома му пред цялото му семейство; след това свещеникът Георги Николов бил изведен на двора и сам Бакалов го убил пред очите на жената и децата му.
На 20-и същия априли Бакалов със същия четник Ангел се самопредали на властите и последните му поверили едно войсково отделение, с което Бакалов е тръгнал от село на село да изтезава населението, сега вече под закрилата на властите. Много хора, които не са му симпатизирали, когато е бил войвода, били зле биени. Гоце Яков от село Игуменец цели месеци не могъл да се върне дома си и в селото си, защото Бакалов обявил на семейството му, че ще го убие. В последните си походи, с подкрепата на войсковото отделение, Бакалов от мнозина събирал паричен откуп. Не оставил даже на мира вдовицата на убития от него свещеник Георги Николов от Игуменец, а и от нея искал трите лири, за които биде убит съпругът й.
Напоследък има слухове, че Бакалов избягал от надзора на властите, събрал бившите си 8 души другари непредали се четници и отново се обявил за войвода-върховист.
21-во. На 18-и октомври 1906 год. бившият четник от Апостоловата чета — Трайко Паровски, придружен от неколцина свои другари, влязъл в с. Оризари (Енидже-Вардарско), запалил къщата на Митре Янчев и убил дъщеря му Велика и двоица дюлгери: Христо и Мице от Кукуш, които случайно се намерили в Оризари. Това нападение е пак по повод на борбата между върховисти и централисти. Всички убити са българи-екзархисти.
22-ро. Една депутация, която се явила при Княжеския търговски агент в Солун господин Шопов, му съобщила, че в Мелнишко и Горноджумайско нямало село, в което българските чети да не са убили по 10-15 души, защото не им давали пари и ги съветвали да не правят безчиния. Избиваните били преимуществено старци. Вследствие на това селяните от тия каази съобщили на българските чети, че не ги желаят вече: същото заявили и на турските власти, от които поискали и покровителство. Властите им дали разрешение да имат по няколко души въоръжени хора във всякое село, за да се бранят, като изпратили и войници да ги пазят. В този съюз влезли селата: Мечкул, Клисе-Махалеси, Ощава, Влахи, Врабче, Млюска, Лиляново, Стожер, Лески, Цалим Вакъв, Баджово, Любовка и Св. Врач.
Българското население в каазите: Мелнишка, Горноджумайска, Петричка, Разложка и Неврокопска е силно, та няма нужда от чети, които само го излагат.
Реакция против българските чети се забелязва тук-там и във Велес, Щип и Солун.
Първенците в Кавадарци и Тиквешко съобщили на районните чети, че ги не искат и не желаят да дават пари. Като отговор на това комитетът решил да се убие кавадарският първенец Атанас Чейков, член в Идарие Меджлиси и българската община, който давал тия съвети. На 4-и март т. г. той бил нападнат и убит всред чаршията. Убиецът Стефо Жирка бил заловен и признал, че го убил по заповед на Комитета. защото проповядвал да се не събират пари. Същата участ щяла да постигне и други като него.
В началото на текущата година турските бегове в града Кавадарци, за да се отърват от българските чети, решили да въведат в Тиквешко и Кавадарско сръбски чети откъм Прилепско и гръцки — откъм Воденско и Мориховско. Българите, уплашени от следствията на такава постъпка, предложили следните условия: българите да се задължат да не пускат и поддържат никакви български чети, а турците да не поддържат никакви турски чети, нито да пропущат сръбски и гръцки чети; с други думи, задължавали се да се пазят взаимно. Районният войвода Добри Захариев обаче не останал доволен от това съглашение и когато българите от Кавадарци му го съобщили и го помолили да напусне каазата им, той решил да се избият всички българи, които влезли в това споразумение с турците.
23-о. Селото Къс-Пикеси (Серско) се състои само от 23 къщи бедни чифлигари. През декември м. г. платили за пушки 30 лири. Пушки не получили, но на 2-и март т. г. войводата Костадин Янчев дошъл в селото им и ги заставил в три-четири дни срок да му съберат още 80 лири.
24-о. Българите-патриаршисти от село Долня-Камила (Серско) през октомври 1906 година броили 52 лири за пушки, които не получили. През февруари т. г. комитетът им поискал още 70 лири. Уплашени, 7 семейства избягали в гр. Серес, гдето заживели като чисти гърци.
25-о. Селяните от селата Дряново и Мъклен (Серско) и без това разорени от гърците на съседното село Тумба, през октомври м. г. броили — първото 70 лири, второто 100 лири за пушки. Последните не получили, но през март т. г. изново били обложени с крупни суми, все за същата цел.
26-о. Селяните на село Сенгелово (Демир-Хисарско) били заставени да внесат в касата на комитета събраните 250 лири турски за десятъка на фасула, арпаджика и пр., а същевременно да повдигнат процес против откупщикът на десятъка Ахмед Паша. че уж повторно им искал тоя десятък. Процесът бил изгубен разбира се и селяните платили не само двоен десятък, но и всичките съдебни разноски.
27-о. На Петър Николов от с. Рупел (Демир-Хисарско) бил разхвърлян по пет гроша на глава върху 500 овци що имал и му бил даден срок три дни да внесе парите. Той не можал обаче да заплати, затова бил убит. Аферата се разкрила и били арестувани 12 души селяни и свещеникът. А за това пък бил убит и братът на Петра — Георги.
28-о. Учителката в с. Баракли-Джумая, Олга, била глобена с 1/4 лира, защото не направила по Гьоргьовден визита на учителя Георги. П. Иванов (комитетски ръководител), който искал да я оплете в любовни връзки, а тя не се поддавала.
29-о. Свещеникът в с. Цървища (Демир-Хисарско) бил глобен с 5 лири, защото венчал едни младоженци мимо волята на местния ръководител.
30-о. В с. Чучулигово (Серско), един момък бил глобен с 5 лири, защото дал подарък на годеницата си. Такива подаръци били забранени.
31-о. Жената на Петър Хаджидимков от с. Горно-Броди (Серско), като била в Сер по работа, пренощувала в къщата на една своя роднина — гъркоманка. За туй Петър бил осъден да плати 3 лири глоба. Той не можал да ги внесе в определения тридневен срок, затова му заловили двете биволици, които стрували 16 лири и ги заклали.
32-о. В с. Грачен (Захнешко) комитетският ръководител Христо Вергов заставлявал селяните да му работят като негови роби: орали му нивите, ходели на воденица, носили му дърва и пр. Недоволен обаче от всичко това, макар и женен, той заставял селяните да му водят жени и моми, за да блудствува. Възмутени от всичко това, селяните се оплакали на по-високото комитетско началство, но като видели че и там не са вземани под внимание оплакванията им, предали ръководителя на властите и обявили селото за патриаршистко.
33-о. В с. Гюреджик (Драмско), комитетът насила искал да ожени една мома, годена вече, за селския куриер, но защото тя не се съгласила, съблекли я гола пред цялото ръководително събрание и я били до посиняване. На свещеника било забранено да я венчава.
34-о. На 21-ви март т. г. в с. Мъклен (Серско) слязъл драмския районен войвода Доктора и със сила искал да годи и ожени дъщерята на селския първенец Иван Димков — Къдра, за един свой човек — Илия Янев, макар че Къдра била вече годена за Никола Андреев, който, вследствие турските преследвания, временно бил избягал в България. Войводата, като видял, че заплашванията му не помагат, наложил на бащата тежка парична глоба, която ако не бъде платена, щял да избие всичкия род. Иван Димков, до това време стар комитетски работник и бивш ръководител и черковен епитроп, се отчаял, отива в съседното гръцко село Давища (Серско) и предава четата на тамошния военен пост. Четата обаче успяла да избяга, а Иван се изселил в Сер, дето, не е чудно да стане гъркоманин и предател. По тая афера има вече заловени 6 души мъкленци, които са и арестувани в Сер.
От малкото факти, изложени дотук, се вижда, че всички почти изстъпления, убийства, събиране пари по насилствен начин от населението, глоби и всевъзможни други престъпления, са извършвани и продължават да се извършват преимуществено от четите на самостоятелните войводи, като Сандански, Чернопеев, Даев, Бакалов и пр., и пр.
Подобни престъпни дела за съжаление се вършат в много центрове и по заповед на легалните хора на Организацията. На туй безусловно трябва да се тури край, защото нищо не охладява и озлобява населението повече от тия безрасъдства и своеволия.
За да се види е какви сили разполага засега нашата Революционна организация в Македония, в общи черти ще отбележа всички български чети в страната, техния състав и районите, в които се движат. Това е нужно да се направи, за да се изтъкне и разликата между българските чети, от една страна, и сръбските и гръцки — от друга, за които ще се говори по-нататък.
От точка гледна революционна, цяла Македония е разделена на 5 окръга: Битолски, Солунски, Струмишки, Серски и Скопски, а всеки окръг от своя страна се подразделя на райони или околии.
Във всеки революционен окръг има по едно революционно окръжно тяло, в което влизат и неколцина нелегални окръжни войводи. Под заповедите на окръжното тяло се намират всички околийски или районни войводи и техните помощници или подвойводи. Засега окръжно тяло няма само в Солунския революционен окръг.

А.    Битолски революционен окръг
Ще започна от този окръг, дето броят на нашите чети е сравнително по-голям. В Битолското окръжно революционно тяло влизат окръжните войводи:
Петър Ацев, от Прилеп,
Павел Христов от Битоля и
Милан Матов от Струга.
И тримата са бивши учители и доста интелигентни хора.
В този край едни от нашите чети действуват на юг против нашествието на гръцките банди, а други — на север против сръбските.

Костурски район
Като е думата за четите ни в южните покрайнини на вилаета, за отбелязване е тяхното задружно действие от някое време насам с власи и албанци. Това е едно важно обстоятелство, което заслужава да се подчертае. То показва, че идеята за една съвместна акция между българи и албанци особено, е не само желателна, но и осъществима. Подобно съгласие между българи и албанци отчасти е постигнато и в Скопската Църногория. По моему това течение трябва да се насърчи и подпомогне. Ако нашата Организация започне да работи систематически в тая посока, тя ще може последователно да вербува на своя страна не само албански чети, но голяма част и от по-просветените албанци служащи в разните клонове на управлението, най-вече във войската. А това би било от голяма полза без съмнение предвид на бъдещи перспективи.
Програмата на албанците и власите била изказана в някои писма, изпратени до неколцина албански бегове. В тези писма се поддържало, че Македония принадлежала на албанци, българи и власи. Турци и гърци трябвало да се прогонят.
Съюзеното действие между българи, власи и албанци, за което е дума, датува нещо от три месеца. Каазите Корча и Старово дават албанци и власи, а Костур, особено нахията Кономлади и нахията Наколец от Долня — Преспа, дават българите — всички местни хора. Между последните имало само един българин — Тодор Дочев от Стара Загора.
Албанци и власи съставляват отделно тяло с една и съща организация под водителството на Байрам Бей — бивши ходжа в Турската гимназия в Битоля. Оттук той избягал преди 2 1/2 години през Албания в Италия, но преди няколко месеца се завърнал скритом и почнал да образува чети. Това обстоятелство ме кара да вярвам, че Байрам Бей е италиански емисар.
Благодарение на албанската акция гръцката пропаганда в Корчанската кааза значително отслабна напоследък. В същото време албанците направиха щото всички техни и влашки села да гледат с добро око на българите и да дават убежище на нашите чети. По-рано тия села симпатизираха на гърците.
Първите свои жертви албанците и власите дадоха в с. Гърлени (Костурско), кога участвуваха в четата на Кърчакова около преди три месеца. В туй сражение загинаха двама власи и един албанец. А пък първият дебют на албанците съвместно с българите бе при нападението на селото Негован (Леринско).
От своя страна българите си остават със своята стара организация, имат си отделен шеф, но работят в съгласие с другите. В техните четици са постъпили известно число албанци и куцовласи с цел да бъ-бъдат обучени. Въпросните власи и албанци последователно се сменят, за да се даде възможност на повече техни хора да се запознаят с работата.
Районният войвода на всички български чети в Костурската кааза е
Христо Цветков, 28-годишен, от с. Кономлади. Той замести Митре Влашето, известния дългогодишен добър войвода, убит миналата зима в с. Жупанища.
Цветков, като всеки районен войвода, се движи обикновено с двама-трима души. В случай на нужда обаче събира всички свои помощници с техните четници, а понякога ги усилва и с милиция.
Негов помощник е Кузе Попдимов, 30-годишен, от с. Българска Блаца, дето по-рано е бил учител. Движи се из планината от четири години насам и му е предоставено да наблюдава преимуществено южния склон на Вич Планина. Той е интелигентен, но буен човек. Населението не го обича много, понеже бил голям женкар, каквито са впрочем повечето от днешните войводи.
Втори помощник на Цветкова е Трайко от Желево. Служи от 7 години. Движи се преимуществено в околностите на Желево, а сегиз-тогиз придружава войводата Цветков в обиколките му из Костенарията.
Трети помощник е Пандо Чулков, 29-годишен от с. Горенци, бивш учител, в родното си село, Движи се в околностите с малка чета.
Освен горните войводи в Костурско боравят и следните още такива:
Тодор Дочев от Стара Загора, с 13 души се движи из Кореща;
Търпо от село Четерок, с 5 души обикаля из Костенарията.
Изобщо всички наши четници, образующи постоянния кадър в Костурско, не превишават броят 30. Този брой обаче ежедневно се увеличава с македонци, които преминават из България. Независимо от това, в случай на нужда, числото на българските четници може да се увеличи, с, няколкостотин души от местната милиция.
Центърът, т. е. щабът на българските четнишки сили, е нахията Кономлади.
Албанците и власите четници са на брой от 150—200 души. Техният център е нахията Биглища, отгдето често нахлуват в Костурската кааза и нощуват в албанските села на север от нахията Несрам.

Лерински район
В този район Организацията е по-слаба, отколкото в Костурско. От някое време насам обаче в редовете й се забелязва известно подобрение. Съществующите по-рано разногласия между местните войводи сега са отстранени. В самия град Лерин понастоящем се създава местен революционен комитет, който ще има за задача да покровителствува българите и да изтреби някои от най-отявлените тамошни български врагове. Наред с двамата гръцки шпиони и водители на местната гръцка организация баща и син Сапунджи, може да бъде убит и гръцкият владика Антимос. Преди 5 месеца [и] нещо този владика чрез своя секретар уби всред Лерин българския свещеник Илия.
В Леринско се движат четири чети. Районен войвода е Золе Стойчев, 30-годишен, родом от с. Баница. Известен е по своето юначество. Има със себе си 6 души. Негови помощници са подвойводите:
Насе Катин, 35-годишен, от село Блатца. С 8 души обикаля в Буф-Кол;
Петре Христов Неволенчето, от с. Неволени. С 8 души обикаля Нередкия център;
Кръсте Леондов, от с. Неокази. Движи се с 8 души в Сетинско и Попадийско.
Значи постоянният кадър на четниците в Леринския район не надминава 30 души. Изобщо войводите в този район минават за добри.

Битолски район
Тук се движат тоже четири чети.
Димко Сарванов, 30-годишен, от с. Могила (Битолско) е районен войвода. Придружава се обикновено от 6—7 души. Под неговото наблюдение е и Малко Морихово. Помощници му са подвойводите:
Христо Атанасов, 30-годишен от Одринско. Наблюдава половината от Битолското поле зад река Църна. Движи се с 8 души;
Иван Димов Пашата, 29-годишен, обикаля другата половина на Битолското поле отсам Църна и Гявато — Кол, между Битоля и Ресен. Движи се с 6 души;
Алексо Стефанов, 30-годишен, от с. Радово (Демир Хисарско). С 13 души се движи из Демир Хисарско (Битолско).
Постоянният кадър в Битолския район е около 30—34 души. Тукашните войводи изобщо не струват.

Прилепски район
Тане Николов, 26-годишен, от Одринско е районен войвода. Заедно с Петър Ацев, 32-годишен, от Прилеп, обикалят част от Прилепско с 25 души четници. Помощниците му:
Пею Арнаудов, 30-годишен, от с. Оряховец (Велешко) и
Иван Смичков, 25-годишен, от Прилеп, обикалят Мориховско с 20 души четници.
Значи постоянен кадър тук е около 45 души. Когато стане нужда, тия две чети се разпределят на няколко четици или пък се усилват от местната милиция. Първите двама войводи минават за добри.

Крушовски район
Тук засега има само една чета от 20 души под началството на районния войвода.
Блаже Кръстев, 35-годишен, от Крушевско и помощникът му Георги Свекянчето, от с. Света (Демир Хисарско).

Кичевски район
В този район има двама районни войводи:
Кръсте Алексов, 34-годишен от Дебър и Павле Наумов, 24-годишен от Велес.
Първият с 8 души обикаля част от Кичевско и Дебърско, а вторият — останалата част от Кичевско. Техни помощници са:
Наум Илиев, от Битоля,
Ефто от с. Юдово (Кичевско) и
Дончо Тодоров, 30-годишен, бивш старши унтерофицер, родом от Стара Загора.
Тримата имат около четиридесет души четници.
Всичко значи в Кичевския район четници има около 40—45 души. Лани тук войводствувал и някой си Бойко Петков, бивш фелдфебел, родом из България. Впоследствие обаче той напуснал или бил заставен да напусне Кичевско — не зная. Преди да замине за България, той нападнал и обрал един български керван от Лазарополи (Дебърско). Задигнал 48 лири т., за което никому сметка не дал. За негов самозван следовател и съдия се явил Гиче Ошафков, който от 1 1/2 година живее в София. Изтеклата година същият събрал от Дебърчани в София и Лом 2000 л. за формиране чети, която сума пропил в София и Княжево.

В района Долни дрим — Кал (Дебърско)
се движи с девет души войводата Ташко Наумов, 32-юдишен, от Битоля. Добър.

Охридски район
Тук има двама районни войводи:
Лазар, който със седем души обикаля Охридската Малисия, отгдето е родом и
Петър Чаулев, 26-годишен, от Охрид, тоже със седем души. Той е бивш учител в Охрид, интелигентен е и добър войвода. Негов помощник е
Деян Димитров, от село Слатино, Охридско. Така също добър. Движи се около Охридското езеро и част от полето до планината Галичица. Придружава се от 6 души.
Всичко в този район има около 20 души четници като постоянен кадър.

Стружки район
Районен войвода тук е Марко Жона, 45-годишен, от Дрим—Кол (Дебърско). Има седем души. Не струва.

Преспански район
Петр Христов Германчето, 30-годишен, от с. Герман (Преспанско) е местният районен войвода. Той е храбър и с 12 души се движи преимуществено в нахията Наколец. В четата му има неколцина албанци. Помощникът му Дякона се върти около Ресен.
Излиза, че в 10-тех района на Битолския револ[юционен] окръг, върлуват около 25 български чети с постоянен кадър 258 души. С много малко изключения всички войводи и четници са местни хора.

Б. Солунски революционен окръг
Подобно на Битолския така и този революционен окръг е подразделен на няколко революционни райони или околии. Както се каза по-горе, засега тук окръжно тяло няма назначено
Тодор Оряховчанов, 28-годишен, от село Орахов-Дол (Велешко) е окръжен войвода за целия окръг. Нему е възложено ревизирането на всички чети.

Солунски район
Кимо Георгиев, 40-годишен, от с. Негован (Солунско) е районен войвода. Той е много добър и с 5 души се движи из Солунско.

Кукушки район
Гоце Междуречки, 26-годишен, от с. Междуреч (Кукушко), тоже районен войвода; с трима души обикаля из Кукушко.

Воденски район
Стоян Иванов, 28-годишен, из България, е районен войвода за цяло Воденско. Той, е брат на убития в същия район Лука Иванов. Като помощници — подвойводи има:
Иван Манафа, 26-годишен от с. Месимер, с 6 души;
Хаджията, 30 годишен от същото село, с 6 души;
Колиман, 30-годишен, от Воден, тоже с 6 души;
Христо Атанасов Чичито, 27-годишен, с 7 души.
Първите двама подвойводи са почти самостоятелни и действуват на своя глава.
Значи във Воденския район действува една чета от около 25 души, разделена на четири отделения.

Тиквешки район
Добри Даскалов, 28-годишен, от Кавадарци, е районен войвода, а негови помощници са:
Васил Пачеджиев, 24-годишен, от Банско, с 8 души и
Дончо Лазаров, 28-годишен, от Кавадарци, тоже с 5—8 души.

Енидже — Вардарски район
В този район действува четата на известния районен войвода Апостол Петков, 40-годишен, родом от Гевгелийските села.
В Енидже-Вардарско Апостол борави от седем години насам. Неговата чета, състояща се в обикновено време само от около тридесет человека. е най-силната в целия Солунски санджак. Подразделена е на няколко четици, командовани от отделни началници под заповедите на Апостол. Мнозина селяни от Енидже-Вардарско, Лагадинско и Солунско участвуват при нужда в четата. Между четниците има и неколцина власи. Отделенията на четата боравят главно в Енидже-Вардарската кааза, но минават сегиз-тогиз в някои местности из Караферийско, Лагадинско и Солунско.
В останалите райони на този окръг няма чети, с изключение на разбойническата банда на Лазо войвода, бивш върховист от Гевгелийско, гдето сега обикаля.
В целия Солунски революционен окръг се движат всичко около девет чети с не повече от 80 души четници постоянен кадър. Тук организацията въобще е по-слаба, отколкото в Битолско.

В.    Струмишки революционен окръг
Може да се каже, че в този окръг пълен господар на положението е окръжният войвода Христо Чернопеев. Той е 40-годишен, родом е от Плевенско (България), бивш фелдфебел. Славата му е достатъчно известна, та няма защо да се спираме повече на неговата личност. Той е съвсем независим и не признава никакво началство, никаква организация. Негови помощници са районните войводи:
1. Петър Китанов, 28-годишен от село Лешко, (Джумайско). С пет души борави в Малешевски или Пехчевски район;
2. Мануш Георгиев, 26-годишен от село Ново-Село, (Струмишко). С десет души обикаля Петричкия район.
В същия революционен окръг, а именно в Радовишкия район, действува с десет души и Стамен Георгиев, 28-годишен. Той е единственият от тукашните войводи, който се подчинява на Представителството.
С Чернопеева е и Джемо — Войвода от Струмишко.
В Струмишкия окръг борави и Гушир, 30-годишен от Пиянечко. Той е бивш върховист. Сега е враг на Чернопеева, комуто е убил двама войводи вече Андрея Докурчов и Герасимов.
Всичко в Струмишкия окръг има следователно четири чети с около тридесет души, които не само, че не действуват задружно, но се самоизтребяват.

Г. Серски революционен окръг
Като в Битолския революционен окръг, тук има тоже трима окръжни войводи, които образуват окръжното революционно тяло и обикалят целия район:
Яни Сандански, 36-годишен от с. Влахи;
Чудомир Кантарджиев, 28-годишен от Сливен и
Александър Буйнов, 28-годишен, от България.. Бивш актьор. Сандански, подобно на Чернопеева, е напълно самостоятелен и не се подчинява на Организацията. Мимо големите пакости, които е направил на самото българско население, той не е без влияние върху последното, благодарение на тиранията, що упражнява върху му. Иначе не може да се обясни неговото безпрепятствено скитане из този край от седем години насам. Впрочем и за него няма какво да се говори много, защото делата му отдавна са му създали печална слава. През месец ноември 1906 година, в навечерието, когато щял да заминава за България, в три дена той е заклал деветнадесет души селяни, които смятал за свои врагове. Това е единичен пример от многобройните негови геройства.

Мелнишки район
Макар Сандански да е окръжен войвода, със своите тридесет души четници той се навърта най-вече в този район, гдето е бич за населението.

Демирхисарски район
Стою Хаджиев, 26-годишен от село Голешево (Демир-Хисарско) е тукашният районен войвода. Придружава се от 6—10 души четници.

Серски район
Христо Атанасов Таската, 26-годишен, бивш учител от село Враня (Мелнишко). Районен войвода с 28 души четници. Болшинството от тия четници са бивши войници избягали из България. Те са разпределени на три групи и са предадени на следните временни подвойводи:
Костадин Янчев, от селото Нова-Махала, (Серско). Действува край родното си село из патриаршистките села южно от Сер до езерото Тахино;
Димитър Илиев Терзийски от село Долно-Фращани (Серско). Действува северно от Сер, по планинските села около селото Фрещани;
Димитър от село Горно-Броди. Действува из Горно-Бродската нахия.
Войводата Таската придружава ту една, ту друга от тия групи из цялата Серска кааза. От тия войводи се оплакват особено чифлигарите патриаршисти из полето, понеже ги облагали с непосилни парични налози.

Драмски район
Тук районен войвода е Даев, 28-годишен, от Балчик.
През изтеклото лято се е движил с около 16—22 души четници.
Негови помощници — подвойводи са:
Паница, от Оряхово, Чавдаров, от Стара Загора и Димитър Запрянов от Хасково.
Всички почти хора на Даева са социалисти и рушители на народните обичаи и вярвания. При все туй сега те са против Сандански, както и сам Даев и повече симпатизират на Представителството.

Неврокопски район
Тук районен войвода е Петър Милев, 28-годишен, от Радомир. Обикаля с десет души. Натрапен е от Сандански на неврокопчани. Негови помощници са:
Икономов, 28-годишен. от село Ловча (Неврокопска кааза) с 4— 5 души четници и
Арнаудов, 38-годишен от същото село. Последният се движи с милиция.

Разложки район
Районен войвода е Георги Скрижовски, 29-годишен от село Скрижево (Зъхненско) с 6 души четници.
До 15-и август т. г. в Петричката кааза не е боравила никаква чета. Говори се обаче, че от тази дата насам, известният Бакалов, за когото е дума по-горе, отново започнал стария си занаят и с 8 души свои другари обикалял Петричката кааза и всячески измъчвал тамошното българско население. Той е бивш върховист.
Всичко следователно в Серски окръг има около 10 чети с близо 100—110 души четници.
С изключение на Даева, в Драмско, който клони уж към Представителството, всички останали окръжни и районни войводи, както и техните помощници, са предани на Сандански. Повечето от тях са социалисти и родом из България.

Д. Скопски революционен окръг
В окръжното революционно тяло на този окръг влизат:
Ефрем Чучков, 36-годишен, родом от Щип. Той е бивш учител и най-старият работник в Организацията.
Тодор Александров, 26-годишен, тоже от Щип и така също бивши учител.

Скопски революционен район
В този район районен войвода е:
Васил Дервишев, 32-годишен от Скопските села. Движи се с една чета от 18 души, подразделени на 4 отделения.

Щипски район
Тук боравят двама души войводи:
Стоян Мишев, 26-годишен от Щип с трима души четници и
Иван Бърлю, 35-годишен, от с. Балван (Щипско). Прочут по своето юначество; движи се тоже с няколко души четници.

Кочански район
Симеон Георгиев, 36-годишен от с. Саса (Осоговия, Кочанско). Обикаля района си с 8 души и
Щерю Камакеюв, 28-годишен, влах от с. Ливада (Гевгелийско). Обикаля с 13 души.

Кратовски район
Юрдан Спасов, 32-годишен от Щипско. Обикаля с 15 души.

Кумановски район
Войвода Кръстю Кумановски, 26-годишен, родом от Кумановско. Четата му се състои от 8 души.

Велешки район
Няма районен войвода. Засега се наблюдава само от Велко войвода, когото придружават 5—6 души четници.

Св[ети] Николски район (Овче-Г1оле)
Милан Гюрлуков, 24-годишен, бивши учител от Щипско. Движи се из района с 4 души четници.
Всичко в Скопския революционен окръг се набират 9 чети с около 75—80 души четници.
А всичко в петтях революционни окръга, на които е разделена Македония, действуват около 57 чети, с близо 558 четника. Тия чети обаче не съставляват нещо постоянно по отношение броя на своите хора и войводи, тъй като едни от тях падат убити, други — намерят ли се в безизходно положение — се самоубиват, трети попадат в турски ръце или се предават доброволно, за да станат шпиони, а има и такива, които се израждат във формени разбойници, или пък се потурчват като Инджето. Ала както се каза по-горе, тия чети и четници съставляват все пак нещо като постоянен кадър на боевите сили на Организацията. В случай на нужда, особено там гдето организационните елементи мимо царящата днес поквара в техните редове са уцелели сплотени и дето милиционната система си е пробила вече малко много път, тия чети бързо се развиват, така че около всякоя една от тях могат да се групират по няколкостотин души селяни.
По-долу ще видим какви сили от този род ни противопоставят сръбската и гръцката пропаганди. Мимоходом тук ще забележа, че ако ние съзнаваме нуждата от Организацията и четнишкия институт, трябва да вземем бързо мерки за тяхното подобрение и усилване във всякое отношение. За да сторим обаче това, българското правителство трябва час по скоро да тури ръка на Организацията, като подведе всичките й водители под еднакъв знаменател. Това повелително се налага от върховните и добре разбирани интереси на нашата национална кауза. И момента за постигането на това е най-удобен сега, когато самата Организация е достатъчно разнебитена, за да може да се противопостави на подобна акция от страна на българското правителство. Имайки предвид въжделенията на България, грамадните материални и морални жертви, които е правила и прави тя, както и жизнените интереси на българизма въобще, наша длъжност е смело да погледнем в очите на злото и веднъж завинаги да разрешим този важен въпрос, който съставлява истинска аномалия. Защото българското правителство не може и не трябва да търпи войводите от Пирин да направляват македонската, а следователно и политиката на България.
Взета в български ръце и дисциплинирана както подобава, Организацията може да се превърне в мощен фактор, който, когато му доде времето, би принесъл неоценими заслуги за постижение на гонимата цел.

ІІІ. ТЪРГОВСКИ АГЕНТСТВА
Задачата на нашите търговски агенти в Македония е една от най-тежките. Повикани да работят при днешните условия, те трябва да притежават всички качества на префинени и вещи дипломати. Наред с широките знания трябва да обладават оная житейска опитност, без която мъчно биха могли да изпълняват успешно своята мисия. По положението си те не трябва да се смятат като висши само чиновници на Българското княжество. От тях се иска нещо повече. Те са обществени деятели в пълна смисъл на думата. Те са лицата, които в едно и също време трябва да се застъпват за интересите на местното население — мимо трудните и анормални условия, в които са поставени, — да го съветват, упътват и подпомагат, да го ободряват и насърчават и непрестанно да поддържат у него надеждата за едно по-светло бъдеще. Те трябва да бъдат в постоянен контакт с това население, а особено със селското. За тая цел трябва да предприемат чести обиколки из своите сирконскрипции, или пък да делегират подведомствените си чиновници. По тоя начин населението ще се свикне да гледа на тях като на свои естествени покровители и убедено, че те искрено желаят неговото добро, лесно ще се поддава на тяхното влияние. Несъстоятелно би било възражението, че пътуването на агентите из вътрешността е свързано с непреодолими мъчнотии. От опит се знае, че в Турция, мимо големите спънки, които ни се правят, с такт и умение много може да се постигне. Много работи, които на първо време се зловидят на турската власт, впоследствие стават нещо обикновено и не се обръща вече на тях внимание. Тъй се обяснява, че това, което в един вилает е невъзможно, в други е възможно и в реда на нещата.
Колкото се касае до ползата от въпросните обиколки, мисля, че но това не може да има две мнения — толкоз тая полза е очевидна. Наред с горните добри страни, те дават възможност на агента или чиновника да изучава положението на самото място и да изглажда много от недоразуменията, които не са рядкост между хората из разните среди. От голяма важност са така също и анкетите, които нашите агенти биха могли да правят заедно с някои от местните консули, винаги, когато се касае за някое по-крупно събитие: нападение на български села от гърци, сръбски или турски чети, изстъпления на българи, опожарявания, убийства и др. Зная, че в туй отношение те винаги ще срещат препятствия от Турска страна, но както казах по-горе, с такт и умелост много права могат да се извоюват в Царството на Султана.
От друга страна агентствата, по положението, което заемат, са не само пригодни, но и длъжни да изпълняват ролята на звено между Организация и Екзархия. Истина е, че тая роля е много деликатна и трудна, но тъкмо за туй тям тя трябва да се предостави. Каквото и да се говори, не подлежи на Съмнение, че един агент винаги може да упражнява известно влияние върху хората на Организацията, без обаче да се ангажира в каквито и да е организационни работи. Тук именно той трябва да прояви най-голяма ловкост, защото иначе в тая си роля той рискува да компрометира не само себе си, но и нашето представителство в Турция. Успее ли обаче да се постави на такава нога спрямо Организацията и Екзархията, той ще бъде в състояние да влияе винаги там, дето вярва, че туй се налага от интереса на делото; ще способствува за отстранение съществующите конфликти, за избягване бъдещи такива и за внасянето въобще на изискуемата се хармония между поменатите фактори. В същото време от него се иска да бъде спрямо турските власти не само коректен, но с гъвкавите си похвати да спечели тяхното благоволение, което тоже широко може да използува. Това последно обстоятелство е толкоз по-важно, че функциите на нашите търговски агенти в Македония и отношенията им към местните власти, са нито ясно определени, нито лесно определяеми, по причини всекиму известни. С други думи, те трябва майсторски да умеят да лавират между Организация, Екзархия и турска власт, защото само тъй ще могат изпълни възложената им мисия.
При това трябва да отбележа, че от разговорите, които имах напоследък с тези наши агенти, додох до убеждението, че не всички гледат еднакво на днешното положение в Македония. По най-важните въпроси техните схващания са противоположни. От тук произлиза и различието в техните похвати. Така например мнението им по отношение на Организацията, четничеството, деятелността на екзархийските представители, статуквото, функциите на самите агентства и прочее, не винаги се схождат, а понякога са и противоположни. Естествено, от тази липса на еднаквост в идеите и похватите, произтича една дисхармония, която зле се отразява на добре разбираните наши интереси. Дълг ми е обаче да прибавя, че тази тъй нежелателна дисхармония лесно се би отстранила чрез даването необходимите директиви, досежно задачата, която имат тези агенти и план на действие за постигането на тая задача.
Големи подобрения трябва да се внесат и в персонала на агентствата. Особено внимание трябва да се обръща при подбора на секретари. За такива желателно е да се избират хора напълно остепенени и любящи работата, за която се пращат в Македония. В тяхното лице агентите трябва да имат не само способни помощници, но и добри съветници, а в случай на нужда — достойни заместници. Желателно е освен туй всеки секретар да стои поне година и половина на един и същ пост, а не да прекарва само по няколко месеца, както бе със случая в Битоля, гдето в продължение на две години се промениха четирима души секретари.
Военното министерство от своя страна добре бе сторило, ако при изпращането офицери в Македония, предпочиташе ония, които покрай француски език владеят и оня на местните европейски жандармерийски офицери. Това е от голяма важност за работата, за която се изпращат нашите военни. В противен случай те ще принасят съмнителна полза, тъй като няма да могат да бъдат в общение с хората, отгдето биха най-добре събирали необходимите им сведения. При това нужно е при назначаването на въпросните наши офицери да се внимава да не бъдат в нищо компрометирани пред турските власти. Сегашният наш офицер в Скопие — Капитан Иван Пожарлиев — преди години беше с чета в Македония. Това е голяма нетактичност. Редом с туй, в споразумение с Министерството на външните работи, трябва да се уреди еднаж завинаги и въпроса за първенство между секретарите при агентствата и аташираните при тези агентства офицери. Този въпрос, макар маловажен на пръв поглед, е причина на чести недоразумения между тия чиновници, а туй естествено се отразява зле на работата.
Чиновниците, предвидени по щата на агентствата, желателно е да бъдат винаги на местата си. Иначе, интересът на службата страда твърде много. Досега, по разни съображения, за това обстоятелство не се е държала строга сметка, от която резултатът винаги е бил разбира се не добър. Така например в Битолското агентство по щата освен агента се предвижда: секретар, чиновник, драгоманин и архивар. Между тям, през настоящата година агентът отсъствува тъкмо шест месеца по служба в Цариград, тъй че в агентството са останали само един нов секретар, незапознат с работите, един чиновник и един временен драгоманин. Архивар през цялата година не е имало назначен. Знае се при туй, че Битолското агентство е едно от най-претрупаните с работа. При този малък персонал, мимо голямото и похвално усърдие на поменатите чиновници, работите на туй агентство са значително куцали, което е било забелязано и от някои от местните консули. От друга страна, в Солунското агентство е имало пет души чиновници без агента и без военния секретар, макар работата там да не е по-голяма от оная на Битолското. Длъжен съм да добавя още, че от справката, която може да се направи в досиетата на нашите агентства, се вижда какво голяма част от работното време е било употребявано в излишни преписки със счетоводството. И струва ми се, че причините на това зло се коренят в липсата на система в самото счетоводство, гдето иначе чиновниците, начело със своя шеф, са образцови по своето трудолюбие. Желателно би било последното да се реформира по начин, щото много от работите му да се опростотворят, и да бъде, въобще, по-експедитивно. Тъй се биха избегнали излишни преписки, които сега са в ущърб на по-сериозната работа в агентствата. Като пример ще си позволя да прибавя само следните няколко случая. Както Ви е известно, в Сер се купиха от Държавата три къщи и две дворни места на сума 64 654 лв 15 ст. Агентството е искало да се разреши въпросът за построяването на агентствено помещение на мястото на една от купените стари къщи, за която вече три години под ред се плаща данък и други връхнини около 500 лв годишно. За тази цел щял да ходи и архитект от София. По този въпрос агентството е писало редица рапорти, а именно: № 964, от 17-и декември 1905 г., № 200 от 22-и февруари 1906 г., № 319 от 11-и април 1906 г., № 925 от 29-и ноември 1906 г., № 982 от 15-и. XII.1906 г., № 42 от 28.І.1907, № 256 от 13.IV.1907, № 264, от 15 същи и № 420 от 28.IV.1907 година, значи всичко девет рапорти, на които отговор не се получил.
С няколко рапорта под ред, същото агентство е молило да му се отговори: трябва ли чиновниците при агентството да плащат наем, задето живеят в къщите, купени от министерството. Отначало било заповядано да се събере наема, но впоследствие министерството освободило от това задължение чиновника Чолчев и секретаря на общината г-н Тилков, поради което сегашният чиновник Хр. Караминчев искал тоже да бъде освободен от наем. На всички тези запитвания отговор не е последвал.
Счетоводителят господин Кочев, като ходил през месец май т. г. в Сер, поръчал да се строи здание на празното място в махалата Каменица за нуждите на училището, като си послужат със сумите останали от безлихвения заем. Агентството построило едно здание и сега продължава да строи друго подобно, съгласно устното разпореждане на господин счетоводителя. За всичко туй било донесено с рапорти: № 350 от 24-и май 1907 год., № 364 от 28-и съши, № 383 от 7-и юни и № 508 от 3-и август с просба да се оформи направеното, обаче отговор не последвал. Управляющият агентството господин Кожухаров се обръщал и с лични служебни писма към господин Кочева, говорил му и устно като бил в София, но и тези му постъпки останали без резултат. Естествено, всичко това твърде много заплита правилния вървеж на работите и сметките в агентството.
На същото агентство, през 1906 год. били предвидени по щата 1000 лева за мебели, но не внесени под предлог, че нямало кредит. За през 1907 год. му били отпуснати само 250 лева за мебели, макар че нуждата от такива личи щом встъпиш в агентственото помещение.
За през 1906 година за същото агентство са били определени 1000 лева за непредвидени разходи, но и тая сума не е била отпусната, по нямане на кредит. За удовлетворение обаче на своите нужди агентството било принудено да похарчи 1203,94 лева, изпратило документите в министерството при писмо № 285 от 26-и априлий т. г., но пари до 26-и октомври т. г. не беше получило.
В Солун трябва да се уреди окончателно въпросът с купеното здание на името Бакер. Желателно е о време да се направи потребното, защото ако един ден Бакер нечаянно умре, зданието може да се изплъзне из наши ръце, тъй като наследниците на Бакер могат да заявят претенции върху имота. Най-добре е той да мине на българско име. По този въпрос в министерството има нужната преписка, от дето може да се види какво трябва да се направи.
Агентственото помещение в Скопие е неудобно. То трябва или да се промени, или пък да се наеме сменното (?) с него здание за канцелария и за жилище на някои от чиновниците при агентството.
Повече от полезно и навременно е почитаемото министерство да предвиди нужните кредити за покупка на места и постройка на здания в страната, служащи било за агентствени помещения, било за митрополии. По този въпрос се е писало доста, та няма защо да се спирам повече на него. Мимоходом само ще забележа тук, че в туй отношение ние стоим по-назад даже и от румъните. И това не е без значение, особено в Македония.
Предвид на голямата скъпотия, която е настанала всъде в Македония, почитаемото министерство ще направи акт на висока справедливост, ако увеличи с нещо заплатите на чиновниците и служащите при търговските на агентства. Жалванията на гавазите трябвало би да се изравнят, като се даде на всички по 90 лева месечно.
Канцеларските и другите веществени разходи, тоже трябва да се увеличат. Горивото днес е станало в цялата страна с 30—40 % по-скъпо нежели по-рано, вследствие на туй, че селяните не смеят да се отдалечават много от селата си, а още по-малко да отиват в гората за дърва.
Друга важна причина за увеличаване размера на канцеларските е и постоянното развитие на работата в нашите агентства.
Както Ви е известно, никъде другаде не се чувствува така много нуждата за раздаване помощи на бедни, отколкото в Македония. През последната година обаче нашите агентства не са били в състояние да удовлетворят тая въпиюща нужда, тъй като не са разполагали с кредити, необходими за тая цел или пък са разполагали с нищожни суми. Така например на Битолското агентство са били отпуснати само 100 лева и то изключително за помагане на бедни български поданици. Вследствие на туй не е мъчно да си представим неловкото положение, в което твърде често се поставят нашите агенти, когато вдовици и сетни сироти се явят в агентството и напразно протягат ръка за милостиня.
Не по-малко са нужни и специални суми за секретната служба на агентствата. Ако в другите държави подкупът играе такава важна роля за постигане известни цели, в Турция той съставлява една система от която за жалост никой не може да се откаже без ущърб на своята задача.
Инициативата за откриване клонове от нашия Търговски музей в Солун, Скопие, Битоля е повече от похвална, а ползата от такива — несъмнена. Чрез тях ще можем да представим пред македонския търговски свят ония наши произведения, които могат да намерят добър пазар в оная страна. Същевременно, пак чрез тях, и тамкашните търговци ще могат винаги и навреме да се уведомяват за нуждите, които ние бихме имали тук, в Княжеството, от известни македонски произведения. С други думи, въпросните музеи ще служат като един вид посредници за обмяната на всички ония стоки и разни произведения, които биха могли да се изнасят от Княжеството за Македония и обратно. За да може обаче това дело да се постави на здрава почва, най-целесъобразно би било мисля, Министерството на търговията и земеделието да изпрати самия директор на музея тук или други някой компетентен човек, който да проучи условията на самото място, та след туй да реши, къде и на какви начала да се открият нужните музеи, а така също да се изберат хората, на които трябва да се повери тяхното управление и пр.
Управлението на музея в Скопие по-добре би било да се отнеме от г-н Едуард Доброволски — драгоманин в тамкашното френско консулство. Това би трябвало да се направи не защото господин Доброволски не внушава в случая нужното доверие, но защото при наличността на толкова българи търговци неговата кандидатура се явява някак обидна за първите. Това ясно личи от тука приложеното заявление от 24-и август т. г., носеща печатите на седем от скопските еснафи - и погрешно адресирано до господина министра-председателя, вместо до Вас.
От още по-голяма важност е откриването кредитни учреждения в Македония. За тая цел най-добре би било, ако е възможно, нашата Народна банка да открие свои клонове в Солун, Скопие и Битоля, или само в Солун, на първо време. Ако, по една или по друга причина, засега тая комбинация се окаже неосъществима, би могъл да се обсъди въпросът дали не ще е възможно с нейното реализиране да се натовари някоя от ония частни софийски банки, които боравят с български капитали. В случай пък, че и това се укаже невъзможно, тогава, струва ми се, най-целесъобразно би било да се прибегне към следното средство: да се избере някой известен по своята почтеност и състояние българин, но чужди поданик, който в съдружие с неколцина тоже почтени и добре познати Солунски българи търговци, да образуват едно командитно дружество, или пък една дружествена банкерска кантора. Капиталите, с които ще има да борави въпросното дружество, които на първо време могат да не превишават сумата половин милион франка, биха могли да се авансират от Българската народна банка, под солидарното задължение на членовете на това дружество. Това може да стане във форма на текуща сметка, гарантирана както с кредитоспособността и почтеността на съдружниците, така и със залог на портфейла. Казаната сума от половин милион лева, Банката може да авансира с 6 % лихва, а дружеството да се задължи при раздаването на парите да не превишава нормата от 10 %. Другото важно задължение, което трябва да приеме това дружество, е да не раздава пари освен на българи. Правителството от своя страна може да назначи тайно един свой чиновник, който в качеството на деловодител или управител на дружеството, ще има за задача да ръководи и контролира дружествените операции. Същият чиновник, освен заплатата може да бъде заинтересован и с част от бенефисите на дружеството. Вербуването в тая работа на един българин, чужд поданик, има тая добра страна, че поставя дружеството под протекцията на оная велика сила, чийто поданик ще бъде това лице. А такова лице, както и солидни търговци българи, отговарящи на всички условия за горната комбинация, има в Солун. Например добре познатият във финансовия и търговски свят г-н Хаджимишев е руски поданик и в това си качество може да бъде твърде подходящ за целта. Като негови съдружници могат да бъдат видните солунски търговци — банкери бр[атя] Кондови, Шевкулови, Златареви и пр. От разговорите, които имах напоследък с някои от тия господа, извлякох впечатлението, че те на драга воля се биха завзели с подобна работа. Ако това се реализира, ползата за нашите търговци и занаятчии в Македония е вън от всяко съмнение. Ако сега, мимо всички мъчнотии, които им се правят от местните инородни банки и кредитни учреждения и при липсата на достатъчни и евтини кредити, те все пак успешно вървят напред, колко повече те биха се засилили, ако им се направяха горните улеснения. От това би произлязло несъмнена полза и за българското културно-икономическо повдигане в страната въобще. Улеснявани материално, тамошните българи търговци, наред със своевременното посрещане на своите търговски нужди, ще могат при удобни случаи, да закупуват и известни недвижими имоти, които често пъти се продават на много износни условия и минават в ръцете на гърци, сърби и румъни, подпомагани от техните кредитни учреждения. А снабдяването на българите с недвижими имоти, особено в Солун, има туй значение, че постепенно ще създаде от тях един местен фактор, ще увеличи техния кредит, ще им обезпечи по-големи граждански права и ще послужи като примамка за увеличението из българщината в тоя важен пункт.
Ако на времето, когато в Македония условията за българското население бяха сравнително доста благоприятни, се бяхме завзели с осъществлението на комбинации като горната, при наличността на търговските способности, що обладават македонците, комбинирани с техния спекулативен дух, днес българите в Македония щяха да притежават несъмнено повече и най-добрите земи и недвижими имоти в страната.
Мимоходом ще отбележа, че въпросът за откриване банкови учреждения в Турция, по принцип е разрешен, в силата на чл. 16 от търговския договор с тая държава.
За неизлишно считам да прибавя, че с току-що изказаното мнение относително откриването кредитни учреждения, далеч не смятам въпроса за изчерпан. Целта ми бе само да подчертая навременността и належащата нужда от такива, като същевременно си позволявам да изкажа един обективен възглед. Сам по себе си въпросът е така важен, щото може да бъде удачно разрешен само от сведущи и компетентни лица.
За да свърша с този отдел, ще си позволя пътьом да подчертая грешката, която се направи на времето със закриването на търговското ни агентство в Деде-Агач, както и нуждата от неговото откриване наново днес. Това би трябвало да се иска от Турция при пръв удобен случай, тъй като Деде-Агач е важен пункт за нас не само в търговско, но и във военно отношение. Доста е да се припомни, че оттука най-добре може да се наблюдава дислокацията на турските войски и пренасяние на военни материали по линията Солун—Цариград.

ІV. ИНОРОДНИ ПРОПАГАНДИ И РЕСПЕКТИВНИТЕ ИМ РЕВОЛЮЦИОННИ ОРГАНИЗАЦИИ
Усилената деятелност от някоя година насам на сръбската, гръцка и румънски пропаганди в Македония, се дължи толкоз на нашите успехи в тая страна, колкото и на желанието на респективните им правителства в днешните размирни времена да си обезпечат известни сполуки при разрешението на македонския проблем. И понеже тям е известно, че реформената акция е най-малко от естество да им гарантира ония успехи, за които мечтаят, те систематически работят против прилагането на каквито и да би било реформи, макар че последните и без това едва ли имат шанс да се приложат някога. По този начин те услужват Турция, която в замяна на туй им предоставя широко поле за работа на сметка на българския елемент, толкоз повече, че те се явяват същевременно и най-добри съюзници на Империята за изтреблението на българщината.
Наистина, правителствата на Сърбия и Гърция не пропущат случай да заявят, че искрено поддържат Силите в тяхната миротворна македонска политика, обаче всъщност, чрез своите пропаганди, те вършат тъкмо обратното. Напоследък бившият министър на външните работи в Атина, господин Драгумис, понастоящем интелектуален шеф на гръцката революционна организация, изказа публично своята радост, загдето гръцките андарти успели да компрометират реформеното дело в Македония. Същите гласове против реформите чуваме и в цялата почти преса в Гърция и Сърбия. Тия две държавици са против автономията на Македония, убедени, че тая автономия неминуемо ще бъде последвана от съединение с България. Ето защо те са или за статуквото, или пък за дележа на Македония.
В следните редове аз ще се спра отделно на всяка от тия пропаганди, като същевременно посоча и на средствата, с които разполагат за постигане на своите цели:

А.    Сръбска пропаганда
На всички е известно, че няма педя земя в Македония, на която да не претендират сърбите в силата на някакви си историко-географически права. Тези свои притежания те базират главно на кратковременното свое господаруване в Македония във време на Милутина (1282—1320) и Душана (1327—1355), като забравят, че даже тогаз, когато душановите войски бяха нахлули в Албания, Епир и Тесалия, Охридската патриаршия продължаваше да се нарича българска и с нищожни изключения запази старите свои граници. Ала няма защо да се спираме много на тия техни претенции, продиктувани от злоба, страх и безграничен шовинизъм.
Излишно е да се споменават и имената на стари и нови автори, които в своите трудове научно доказват, че от дълги векове насам македонското население в своето болшинство е било българско. По този въпрос и у нас напоследък се създаде известна литература. Пътем ще спомена само, че повечето от по-старите сръбски историци и писатели не отричат това. Така например Ипекските патриарси Арсений Черноевич и Василий Бракич в своите записки признават, че епархиите им в Северна Македония са земи населени от българи. Сръбският историк Иван Раич от своя страна твърди, че със сърби била населена само земята до Шар и до Македония. А пък сърбина Михаил Костантинович, който живял през XV век, в своите записки нарича Македония българска земя и българско царство. Същото можем каза и за сърбина Хаджич, който преди 47 години нещо пишеше, че Българска Морава, Шар Планина и Призрен съставлявали граница между българи и сърби. Така впрочем мислеха до скоро и хора като Гарашанин, Данчич, Попович. Веркович и други сръбски политици, писатели и историци. Освобождението обаче на България всели известна боязън в средата на сръбските патриоти. Ето защо последните започнаха да говорят за свои сънародници в Македония и да изявяват претенции върху тази страна. Тия техни претенции впоследствие се увеличиха още повече, особено след поражението при Сливница. От тази дата започва собствено трескавата деятелност на сръбските патриоти, някои от които, подобно на Среткович, почнаха да откриват „прави сърби“ дори в Търново и Панагюрище... Тихо, но без отдих, те работиха в продължение на ред години, докато най-после дочакаха да видят делото си увенчано с успех. Защото трябва да признаем, че от нищо те достигнаха много нещо. Възползвани особено от неудачното въстание през 1903 година, от нашите самооболщения за сметка на Македония, от готовността ни да се побратимяваме и улеснени от турската власт те подчертаха своите претенции в Македония, като намериха не само съмишленици, но и сънародници в места, дето никога не е ставало дума за сърби. В тая посока сръбските патриоти бяха широко подпомогнати материално от белградското правителство, наред със „Св. Сава“, „Коло Српских Сестра“ и „Коло Српских Братя“.
В самата Сърбия в услуга на комитета са всички почти полицейски и административни чиновници. Надлъж по линията Белград—Ниш—Солун и Цариброд—Ниш комитетът има специални свои агенти, натоварени да следят македонците, които пътуват за България, Европа или обратно за Македония. Един от главните тия агенти е Атанас Средович от Ново-Пазарския санджак, бивш наш четник в Кумановско. Задачата на тия агенти е да увещават пътующите македонци да се декларират сърби и да избиват ония от тях, които мислят за най-жилави и следователно опасни за тяхната сръбска пропаганда в Македония. По тоя начин досега са убити около 20 души македонци из сръбските участъци. Подир туй, чрез хората си във вътрешността Комитета пристъпва към обръщането селата на избитите към сърбизма. Така бе случаят например със Стойчо Станойков от с. Подържикон (Паланечко). След като му ограбиха 800 наполеона, сърбите го убиха в Белград, убиха подир това брат му Ивана и заграбиха овцете на баща му в селото. Същевременно предадоха на властта 20 души селяни като български комити и най-накрая заставиха селото да падне в техни ръце.
Но сръбският комитет употребява и други перфидни средства в борбата си против българите. Тъй например той изпраща предани нему хора из Македония да се записват в български чети с цел да убият войводите им или да предадат самите чети. Два такива случаи на предателство има в Паланечко. Убийството на българския войвода Пешо Паша в Кичевско е дело тоже на подобно сръбско коварство. Същата примка те искаха да скроят и на нашия войвода Тане Николов в Прилепско, само че той излезе по-хитър от нещастния си Кичевски другар, угади навреме сръбските кроежи и обеси четника, който бе пратен да го убива. Не говоря тук за всевъзможните турски чиновници из Македония, които тоже са в услуга на сръбския комитет. Множество чауши, юзбашии, каймаками и пр. получават редовно плати от този комитет и работят усърдно в полза на сърбизма.
Свои агенти сръбският комитет има и в Княжеството. През това лето например между трите хиляди близо тухлари на работа около София, имало е и сръбски учители-емисари. Те агитирали между македонците работници от неотказалите се още села във Велешко и Кратовско, успели да оплетат в мрежите си някои от тях и с 60 лева месечна заплата ги изпратили в Македония да агитират в полза на сърбизма. Такъв бе случаят например с Пано от с. Крайница, който оттук през Белград отпътува за родното си село, без обаче да успее да го отцепи от Екзархията.
Благодарение на тяхната чудна организационна система, в която край родолюбието си вложиха и своя шовинизъм, сърбите успяха в сравнително кратко време да проникнат всъде почти в Македония и с всички простени и непростени средства да създадат там свое племе. Ала най-големи успехи постигнаха в северната половина на Битолския вилает и в северната и североизточна на Скопския. Тук те действуват много планомерно и със строго определена цел. Турция, в желанието си да поотдалечи местното българско население от онова в свободното Княжество надлъж по своята североизточна българска граница, подаде ръка на сърбите и улесни тяхната пропаганда в този край. По този начин образуваният клин ще има за резултат нарушението на контакта между свободни и несвободни българи от двете страни на границата. Тази мярка, продиктувана от чисто политически съображения, бе уговорена от двете правителства миналата година, когато Мюнир паша с тайна мисия ходи в Белград. В замяна на туй улеснение, доколкото ми е известно, Сърбия се е задължила да бъде неутрална в случай на война между България и Турция.
В Скопския вилает най-усилена деятелност сръбската пропаганда развива днес в Паланечко, Кумановско и Велешко. От две и половина години в Паланечко сме изгубили 24 села. Във Велешко от две години — 17. В Кумановско за същото време сме изгубили други 9 села. В Тетовско и Гостиварско цели села няма още изгубени, обаче има разцепление между селяните. Вследствие на това тук сме изгубили няколко училища, а пък в известно число черкви са дадени Мюнавебета. В тия два пункта сръбската пропаганда не е могла да постигне същите успехи засега, понеже там има компактно арнаутско население. На туй се дължи и погрома им в Гилянско. Независимо от това, тук те действуват неотдавна. Арнаутите в Прешевско са неприязнено настроени против сърбите, та биха могли следователно да се използуват от наша страна.
В Битолския вилает успехите им са така също значителни, особено в северната половина на Прилепената кааза, в Поречието, в Кичевско и в голяма част от Дебърско. Мълком преминавам техните незначителни успехи в някои от останалите части на Битолския вилает, като например в Охридско, Стружко, Ресен и Битоля.
Усилията им в Солунския вилает не дадоха очакваните резултати и следователно не са насърчителни за пропагандата. Сравнително добре стоят в Солун.
Пропагандата им разполага със следните чети:

Скопска Черногория
1. Никола Янкович и
2. Ангелко Славкович и двамата от Сърбия. Действуват с 10 души, разделени на две групи.

Велешко
1. Иван Мартулчанец от Велешко, с 10 души, действува в местността Азот (Велешко).
2. Душан от с. Ораов-Дол (Велешко). тоже с 10 души.

Паланечко
1. Георги Скопиянчето от Скопие, най-доверено лице на сръбския комитет. С 10 души върлува в планината Козяк.
2. Спас Гарда от с. Петърлица (Паланечко), войвода на милицията от сърбоманските села. Важен агитатор. Сега в немилост пред сръбския комитет.

Кумановско
Главен войвода е Йово Капитан и Денко Генин. Тук действува и способният войвода Поп Дичо.

Кочанско
Действуват турско-сърбомански чети. Главният сръбски учител в Кочани, в съгласие с местния каймакамин, ръководи движението.

Скопско
Капитан Петко от Старо-Нагоричано (Кумановско).

Поречие, Кичевско и Азот
1. Григор от Небрегово, с 30 души борави из Поречието, Азот и Прилепско.
2. Стефан, с 10 души борави в Азот.
3. Иван Долгачот, с 15 души — тоже в Азот. Родом е от с. Кошино (Прилепско). Независимо от тези войводи тук боравят още две чети, от които едната е под предводителството на някой си Йосиф.
4. Павле от с. Бач (Албания), със 7—8 души обикаля по граница та между Кичевско и Дебърско.
Засега в Кичевско почти не се слуша нищо за сръбски чети. Нашите безнаказано върлуват по тези места и не преди много подпалиха сърбоманското село Козичено в Рабетин — Кол (Кичевско), изгориха 15 къщи и заклаха няколко души. Това е едно доказателство за отсъствието на сръбски чети или най-малко за бездействието им по тия места.
Не е тъй обаче със сръбските чети в Прилепско; тук те се подвизават главно между Прилеп и Велес. Изглежда, че центъра на дейността от Кичевско и Предела между Кичевско и Дебърско, се е пренесъл между Прилепско и Велешко.

Прилепско
Тук действуват понастоящем четири чети:
1. Оная на Коце от с. Дряновец (Прилепско) с 5 души.
2. Иван Бабунски, тоже от Прилепско с 15 души.
3. Иван Долгачот, с 15 души. Същият се прехвърля понякога и в Поречието.
4. Бошко войвода от с. Вир (Поречко), с 10 души.
Вторият и третият от тия войводи действуват по-специално във Велешко, а другите двама в Прилепско. Те често пъти се съединяват на задружна работа. В случай на нужда могат да съберат голямо число милиция, защото разполагат с много, големи и за жалост повечето убедени вече сърбомански села.
В Поречието от някое време насам работи и Цени Марков, който преди три месеца и повече беше в Тетовско и Гостиварско.
Значи всичко в Македония сръбският комитет разполага с около 16 чети, броящи близо 160—170 души четници. Не трябва обаче да се забравя, че тия чети и четници не са постоянни в своя брой, но съставляват само нещо като постоянен кадър. Повечето от четниците им се вербуват в Сърбия и мнозина от тях са войници, отлъчени от полковете си. Обикновено инструкторите на тия чети са офицери от сръбската действующа армия, изпратени в Македония от самото Белградско правителство.

Б. Гръцка пропаганда
Тая пропаганда е най-старата в Македония. Тя датира главно от 1767 година, т. е. подир закриването на Охридската патриаршия поради гръцките интриги. След тая година чувството на патриотизъм и духовно самосъзнание у българина не само бе заглъхнало, но се беше почти затрило от всевъзможните угнетения от страна на гръцкото духовенство. Възползувано от това, последното, всемогъщо през оная епоха, деятелно и успешно работеше за еленизирането на българския елемент. И действително тия негови усилия не оставаха безрезултатни. Допреди няколко само десетки години грамадното болшинство от българския народ не само охотно говореше, но и чувствуваше по гръцки. По-сетне обаче националното съзнание в средата на българския народ започна постепенно да си пробива път. Едновременно с туй неусетно се усили и стремлението у по-събудените българи да еманципират своя народ от духовното робство на Фенер с възобновлението старата национална черква. Това се започна през втората половина на XVIII век с пробуждането на националния дух, благодарение на апостолската книжовна деятелност на приснопамятния Паисий Хилендарский. Пробуденото по този начин национално съзнание, в скоро време се изрази в борбата за черковни правдини. Някои общини, като Скопската и Самоковската, през 1831 година издигнаха глас срещу злоупотребленията на гръцките владици. Така се подкачи борбата по тъй наречения „черковен въпрос“, която през 1856 година сложи вече сформировани български искания за черковно самоуправление.
В тая си борба българите почерпиха сили не само в зрялото вече съзнание у народа, но и в Хатихумаюна от 16-и февруари 1856 година, който държавен акт край друго предвиждаше „retour aux droits historiques de chaque communaute religieuse“.
В същата борба българите съзнателно бяха подпомогнати и от Портата, чиито интереси изискваха омаломощаването на Патриаршията чрез създаването българска самостоятелна църква. Неограничените права, конто Патриаршията беше си извоювала в течение на вековете и просторът на шейната юрисдикция над толкова милиони християни в Империята, бяха почнали да стават опасни за целостта на последната. Ето защо на 1870 година 28-и февруари Портата тури край на тая борба с издаванието Фермана, с който се учреди самостоятелна Българска екзархия.
За да вземе Султанът туй решение, твърде много способствуваха на времето и внушенията на западната дипломация, особено френската, за изтръгванието България из орбитата на руското влияние. Същата цел гонеше и унията, която се препоръчваше от Запад през 1860 година.
Естествено, Патриаршията не остана доволна от решението дадено от Султанския ферман на въпроса, който по същество е повече политически, отколкото духовен и който нанасяше съкрушителен удар на интересите на елинизма. Вместо обаче да се отчае, Патриаршията усили пропагандата си и започна с още по-голямо остървение да атакува българщината по всички линии. В озлоблението си тя прогласи, през 1872 година Схизмата, което от религиозна гледна точка съставлява едно беззаконие, но от национално становище ни принесе голяма услуга, тъй като стана обединително средство за българската народност.
Настаналите обаче впоследствие политически събития през 1877—1878 година, осуетиха голяма част от плановете на Патриаршията, но не я отчаяха. Тя съсредоточи борбата си в Македония и Одринския Вилает, които области оставаха под пряката власт на султана. Тя не преставаше да спъва развитието на Екзархията, да усилва своята пропаганда в тия области и да работи неуморно за елинизирането на тамошния български елемент. Кратковременна пауза в нейната деятелност настъпи само във време на Гръцко-турската война през 1897 година. Веднага след туй обаче, стресната от политическите успехи на Княжеството и от явно появения стремеж на македонските българи за подобрение на участта си, тя се възползува от въстанието през 1903 година и съюзена с атинското правителство прибягна до чисто революционни похвати. Нейните владици, редом с гръцките консули, застанаха начело на гръцката революционна организация. Днес тяхната деятелност се свежда в събиране пари, организиране, въоръжаване и изпращане в Македония чети, под предводителството на офицери от действующата гръцка армия. Подпомагани от турските власти, по причини изказани по-горе, тия чети удивиха света със своята жестокост и по неистовствата си, като помрачиха печалната слава и на най-прочутите албански главорези. Без да говоря за стотините българи — жертва на кръвожадните им инстинкти, мимоходом ще отбележа, че за времето от 1904-1906 година те изклаха, избиха или изгориха живи 71 жени, от които 43 в Битолско и 28 в Солунско и 24 деца, повечето промушени с байонети.
Само в гр. Сер гръцкият комитет е извършил през последните 2 1/2 години 16 покушения върху българи, като по този начин успя да пропъди всички други из града, дето днес за днес остават само двоица бакали и толкоз обущари, покрай няколкото български семейства, докарани из околните села и нашите ученици със своите учители. И за забелязване е, че въпреки тия свои подвизи, гръцките чети продължават да се рекрутират и въоръжават всред Атина от видни гръцки държавници, на пук на периодическите представления на европейската дипломация пред гръцкото правителство.
Наистина, засега броят на тия чети не е значителен, обаче от всичко изглежда, че той скоро ще се увеличи, тъй като гръцкият комитет е решил изпращанието нови подкрепления в Македония. Най-вече гръцките чети боравят в Костурско, Леринско, Битолско и Мориховско (в Битолския вилает); в Енидже-Вардарска, Солунска, Воденска, Кара-Ферийска, Касандрийска и Струмишка каази в Солунския санджак и на повечето места в Серски и Драмски санджаци.

Битолски вилает Костурска кааза
До преди месец нещо тук имаше три гръцки чети. Първата от тях, състояща се от 12 човека, има щаба си в с. Ляхово; втората, под началството на Зака, състояща от 16 души, има своя щаб в с. Ложница; третята чета е сравнително най-голяма. Тя състои от 60 души и мина границата на 15-и октомври. Веднага след пристиганието й тя е била подразделена на 4 групи от войводата Зака, половината от които са били отправени за Мориховско, а другата половина за Леринско. В случай на нужда в Костурско минават чети и от Леринско.
В Костурската кааза всичко има около 1400 войници и около 100 души жандарми. Това са силите, с които турските власти разполагат против четите въобще, а така също и за защита на населението.

Леринска кааза
В Леринско върлуват две гръцки чети, едната от около 20 души под началството на Вардас. Свърталището на тая чета е влашкото патриаршиско село Бял-Камен. Тук тя борави от 6—7 месеца насам. Към същата преди два месеца нещо са се присъединили други 20 души четници минали от Гърция. Вероятно те са предназначени за Мориховско.
Втората чета скита из Буф-Кол. Състои се от 15 души под водителството на Павле от с. Раково.
В каазата гърците са най-добре организирани сравнително в Лерин, Бял-Камен, а от части в Кондораби, Крапецино и Нахията Невеска, особено в с. Негован.
Преминаванието на гръцките чети от Костурско в Леринско е почти безпрепятствено. За да се осуети туй преминаване, трябва да се охраняват четирите пътища, що пресичат Нередска планина през селата Бабчор, Турия, Търсие и Писодер. Понастоящем последното село е добре защитено от настанените в него войници и от жандармерийския каракол в планината Бигла. Пътят през Турия може да се наблюдава от с. Кономлади.
В Леринската кааза има всичко до 350 души войници, освен ония по линията и около 83 души стражари.

Битолска кааза
Тук като постоянен кадър доскоро гърците имаха две чети, от които едната от 10 души се движи преимуществено между селата Буково и Оряхово, а втората, под командата на стария капитан Гуда, обикаля Гявето-Кол и селата до Лисолай.

Мориховско
В този край действува войводата Врондас с една две четици. Засега той пасува в очаквание подкрепление.
Изобщо два са пътищата — един от запад, друг от изток, — които водят гърците от юг към север. Те се простират по билото и се сливат в Писодер, като по тоя начин затварят всеки изход от Костурската кааза. Доскоро гърците бяха пълни господари на тия пътища, като намираха убежище и храна в околните планински села.
Западният път започва от нахията Борботско, дето гръцките чети се ширяха най-свободно, качва се нагоре до Биглища, свива оттам излеко на изток през билото на Горбек планина и слиза в Писодер. Всички албански села северно от нахията Несрам, както и селата Биглища, Желево и Писодер, служеха като опорни точки на гръцките чети.
Вторият, т. е. източният път, почва от каазата Населич, дето всички чети живеят свободно, минава през Богатско, качва се на север по билото, което в Клисура свива излечко на запад, та по върховете на планината Вич продължава до Писодер. Като точка опорна и довоство по този път на гръцките чети служаха селата: Богацко, Ложница, Влахо-Клисура, Ляхово, Прекопаня и Писодер. Сега тези два пътя са почти затворени за гърците. Първият, сиреч западният, се затвори след минаване към българска страна на Албанските села: Видово, Ревани, Горно-Папратско и Четерок. Непрекъснатата линия образувана от тия села е подкрепена на юг тоже от албанските села: Гърлени и Желин-Град, а от север от селата Божи-Град и Шак.
Вторият път, т. е. източният, може отново да бъде отворен за гръцките чети, тъй като сега е пазен от 50 души войници в Богатско и 30 в с. Белица.
Открият ли се отново тия два пътища за гърците, техните банди безпрепятствено ще могат да нахлуят по на север, тъй като въпросните пътища имат своето естествено продължение от Писодер нагоре, а именно — единият към Перистер, другият към Морихово. Казано с други думи, тия два важни планински друма се пресичат при току-що поменатото село и образуват нещо като кръста на св. Андрея.
В целия Битолски вилает има около 9—10 чети с приблизително 170—180 четници — постоянен кадър.

Солунски вилает
Както се каза и по-горе, в този вилает гръцките чети действуват най-вече в каазите: Енидже-Вардарска, Солунска, Воденска, Кара-Ферийска, Касандрийска и Струмишка. Каазите Кукушка, Дойранска и Тиквешка са чисти в туй отношение. Само в чифлика на гръцкия богаташ Xариси, близо до станцията Килиндир, минават и понякога се спират на почивка някои чети.
Гръцките чети, що действуват в Енидже-Вардарската кааза, се образуват и попълват с хора главно от гръцките села на Урумлука. Главни свърталища на тия чети се намират в Енидже-Вардарското езеро и в селата Петрово и Алтаклисе (Апостол). Когато стане нужда да се извърши някое по-мъчно и по-опасно нападение, тия чети действуват задружно с четите, които имат свърталищата си в селата: Зорбатово, Юнчий и Коняри — Солунска кааза.
Четите, които обикалят из Воденската кааза, се формират и снабдяват с хора и припаси в Негуш (Караферийско) и в гъркоманското село Пот (Воденско), което винаги е оказвало широко гостоприемство на гръцките андарти. Други две села: Владово и Месимер тоже могат да бъдат отбелязани като центрове, дето гръцките чети намират добра подкрепа и радушен прием.
В Солунската кааза гръцките чети имат щабовете си в Лъгадина (Лангаза) и в селата: Балджа и Киреч-Кьой. Тия чети са извършили от две години насам множество убийства, опожарявания и пр. в селата: Трите Хана, Ново Село, Илиджиево, Даудъбал, Долно-Кофалово, Градебор, Горно-Кофалово и Араплий.
Четите, що върлуват в Солунско и Лагадинско, обикновено имат по десетина четника, но когато има да се извърши някакъв подвиг, те се уголемяват със селяни гъркомани из с. Балджа, Киреч-Кьой и из Солунските градини. По такъв начин числото на хората в някои от четите достига до 80 и даже 100 души. Същото може да се каже и за четите във Воденско. В някои от тях вземат участие и наемници-албанци. По-многобройни и с по-постоянен състав са гръцките чети в Енидже-Вардарско. Имало е случаи, когато в езерото са се събирали до 150 души андарти, освен разпръснатите такива из някои от околните села.
Една гръцка чета от година и половина насам действува и в Св. Гора, командувана от бившия разбойник Георги Ягли. Тая чета има за прибежище монастиря Ватопед и Изфигменос.
Точното число на гръцките чети в целия Солунски санджак не може да се установи с положителност. Знае се само, че те не са по-малко от ония в Битолско.

Серски санджак
Най-много гръцки чети в тоя санджак вилнеят в Петричко, Мелнишко и Горно-Джумайско. Както и другаде из Македония, гдето ги има, така и тук, те се направляват и поддържат от местните гръцки владици и консули и действуват под охраната на турските власти.

Петричка кааза
От четири години насам гръцката община ръководи тук и гръцкото местно движение. Добър помощник тя намира в лицето на един от тамошните учители, офицер от действующата гръцка армия, изпратен от Атина за фактически ръководител на гръцкия комитет в този край. Рекрутираните четници са отчасти местни турци из града Петрич, из околните турски села и от българи патриаршисти из едничкото тук гъркоманско село Старчово. Срещу доброто възнаграждение, което получават, тия ратници за гръцката идея, са длъжни да убиват посочените им българи първенци и да всяват терор между българското население, след което безнаказано се връщат по домовете си като мирни и невинни Султанови поданици. Петричката долина, дето е царството на тия платени разбойници, няма никаква почти българска организация. Местните наши патриоти отдавна са разцепени на два лагера — централисти и върховисти — и се занимават със самоизтребление и с деморализиране селяните. Вследствие на туй българското население е изложено на ужасни патила и терзания. Около 26 села от тая кааза са силно вече разколебани и клонят към Патриаршията; шест от тях още през месец август настоятелно са искали да минат към Патриаршията, но били спрени в силата на черковното статукво.

Мелнишка кааза
И тук гръцкият комитет си служи преимуществено с платени турски разбойници в борбата си против българщината. В самия град Мелник в услуга на тоя комитет са 8 души турци, наети уж за пъдари на градските лозя. Това е факт, констатиран и от френските офицери. От ножа на тия пъдари и мнозина техни сподвижници, са загинали досега мнозина българи. Убийството, извършено на 21-и юли т. г. на местния свещеник Ташо, е тоже тяхно дело. Подобно на серските, така и мелнишките гърци не се спират пред нищо, за да не допуснат българин да се засели в града, да отвори дюген и пр.

Серска кааза
В тая кааза гръцкият комитет е най-силен в самия град Сер. Затуй и животът на шепата българи тук е почти невъзможен. Местните гърци наопаки се радват на най-голяма свобода и безнаказаност. За тях все едно, че турската власт не съществува. Тъй се обяснява дето, че нито едно от досега извършените многобройни покушения от гърци против българи е било открито. При все туй за никого не е тайна, че всички гръцки разбойници след всяко извършено престъпление се укриват било в митрополията, било в гръцкото консулство, дето намират постоянно убежище и настоящи андарти. Френските офицери, особено полковник Веран, с възмущение ми разправяха за гръцките коварни подвизи в това „кале на елинизма“, дето гръцкият консул е бил винаги истински ръководител на местния техен комитет. Туй обаче не пречи на този консул да ме уверява, че той от сърце съжалявал за това, що ставало в града и околностите и че не пропущал случай да упражни нужното въздействие над местните гърци, в смисъл да живеят добре с българите. Между тям, същия ден, когато този консул ме уверяваше в миролюбивите си настроения, до самата врата на консулството падна убит един от най-добрите видни българи — кметът на близкото село Дутли. И както винаги убиецът грък се скри в консулството. Такива са впрочем и останалите гръцки консули в страната, с които се срещах и говорих неведнъж.
Един от най-здравите пунктове на гръцката организация в Серската кааза, е паланката Баракли—Джумая. Тук живее постоянно гръцка чета, която обикаля същевременно околните гъркомански села: Ерни Кьой, дето само циганите християни са гъркомани, Бараклия, Камарето, Кумли, Латарово, Радово и Кюприя (Демир Хисарско), Просеник, Мелникич, Каваклия, Хомондос и Елшен (Серско). Постоянният състав на тая чета е малък, но както винаги тя се увеличава в случай на нужда с вербуването паликарета от Сер, власи от Баракли Джумая и гъркомани из патриаршистките села.
Гореказаните села на времето попадаха под нашата Организация и доброволно укриваха българските чети. По-сетне, поради гоненията между централисти и върховисти и големите данъчни облози, те постепенно изстинаха, докато най-сетне съвсем се отметнаха и минаха на гръцка страна.
На юг от Сер, дори до езерото Тахино, в гъркоманските села-чифлици, на брой около 22, гръцки чети не могат да проникнат, при все, че за тая цел правеха много опити и извършиха десетки убийства. Тия села още през 1904 година бяха организирани от българите, та и до днес си остават непоколебими в своята вяра и народност.
Друга една гръцка чета действува източно от Сер по чисто гръцките села: Вдовища, Сарамусакли и пр. Намира подслон у власите гъркомани в с. Карликьой. В същото почти положение се намират гръцките чети в Драмско и Зъхна.
Изобщо похватите на гръцките чети, дето и да се намират те, са едни и същи: неистовства, изнасилване, грабежи, изсичане царевиците, тютюна и лозята на българите, опожаряване, динамитни атентати, убийства, предшествувани от зверски мъчения, промушване на малки деца, непраздни жени и др.

В.    Румънска пропаганда
Румъните почнаха да работят в Македония по-късно от сърбите. Главният тласък измежду местните дейци, колкото мога да си припомня, се даде от Апостол Маргарити, който, увреден в нещо от Патриаршията, се хвърли в обятията на Румъния и стана ревностен техен агитатор. Първа негова грижа бе откривание румънски училища тук-таме в Битолско, разпространение румънския език и пропагандиране между куцовласите да се черкуват в българските черкви по нямание още румънски. Постепенно някои села, с по-компактно куцовлашко население, започнаха да се отказват от Патриаршията. Отначало българската църква, а така също и българското общество, се отнасяше съчувствено към първите опити на аромъните да се отцепят от Фенер. Това съдействие произтичаше и от съзнанието, че с туй се обезсилва Патриаршията, като й се отнема един от най-важните й стълбове. Впоследствие обаче развитието на работите дойде да отвори очите на българите, че всяко преобретение на румънската пропаганда ще бъде за сметка на нашите интереси. И наистина, когато румънската пропаганда стъпи по-здраво на краката си, тя не само поиска да се отърси от всякакви връзки с българската черква, но даже започна да й успорява известни нейни права по отношение на църкви или общински имоти. За туй и Екзархията започна с предпазливост да се отнася към попълзновенията на пропагандата. Между тям последната от ден на ден правеше нови успехи. Нейната задача се записва в държавната политика на Румъния, като й се осигурява и огромен бюджет за гонимите цели. За тези успехи има да се дължи, първо на подкрепата на турското правителство, което намираше сметка в туркофилската политика на румънското правителство, и второ — на подкрепата на Тройния съюз. Турция даде доброволно своята подкрепа, защото тя знае, че ако румъните в Македония нивга не могат да бъдат фактор против нея, са добро оръдие за усилване враждата между християнските народности в страната. Ето защо с ирадето от 1905 година Портата призна съществуванието на румъните като отделна община и правото им сами да управляват училищните и общински работи.
Веднъж дарени с тези права, по внушения от Букурещ от чисто политически съображения, румъните не само че не престанаха да имат връзки с нашата черква, но и почнаха вече да изявяват претенции върху известни български общински имоти, като черкви или училища под предлог, че те съставляват болшинство в мястото или махалата, дето се намира имотът. Такъв е например случаят с една от българските църкви в Охрид. Подобен е случаят и в Горни Порой, дето, след като превзеха от гърците с наше съдействие една от местните църкви, отцепиха се и убиха видния тамошен българин Иван Клифов, защото им пречел на домогванията. Още по-далеч те отидоха в Горна Джумая. Тук те съставиха отделна община, напечатаха си отделни вули, кръщелни свидетелства и пр., като заявиха същевременно на нашия Неврокопски владика, че занапред се отцепват от неговото духовно ведомство. Не ще съмнение, че с развитието и усилванието на румънската националистическа идея в Македония, тези работи в още по-голям размер ще се повторят всъде, дето особено куцовлашкото население е по-гъсто. Ето защо според мен, длъжност е на княжеското правителство да изучи всестранно въпроса за румънската акция в Македония и да определи политиката си спрямо нея. Това се налага толкоз повече за туй, че всъщност крайната цел на тая акция визира не шепата погърчени куцовласи в Македония, които нивга няма да станат убедени румъни, а една евентуална компенсация за сметка на България.
На друго място в настоящия доклад бе дума за задружното действие на куцовласите в някои краища на Корчанско и Костурско с нашите чети. Тук ще прибавя, че тази съвместна акция бе предшествувана от известни споразумения между нашата организация и някои румънски кръгове — споразумение, което, доколкото ми е известно, не бе чуждо на букурещкото правителство. Още във времето на консервативния кабинет на Румъния се опитаха да съставят свой революционен комитет в Македония, който да действува дружно с нашия. Гаки Трифунов и Таки Ляпов в София бяха агентите на тоя комитет. Със знанието и съгласието на Представителството, те организираха две чети, които изпратиха в Македония с условие, че ще действуват под знанието на нашата Организация. Въоръжението и пр. на четите стана на румънски средства. Едната от тия чети, състояща се от десет души, се сформирува в София през 1906 година и под войводството на Георги Касапчето замина за Корчанско. Другата от 10 души, сформирувана тоже в София, замина през 1907 година под войводството на Александър Кошка да организира власите в Епир, особено в Пинд. В същото време обаче, насърчени от успехите сив Македония, тамошните румънски училищни инспектори почнаха да настояват за образуванието на самостоятелен революционен румънски комитет, който да действува независимо от нашата Организация. Последната обаче енергически се противопостави на туй, настоявайки всички румънски чети да бъдат безусловно ней подчинени, съгласно постигнатото по-рано съглашение. Вследствие на това появиха се разногласия, които се изразиха най-остро в Горна Джумая, дето власите се отцепиха най-сетне окончателно от нашите, като заявиха това и на респективния български митрополит, както видяхме по-горе. Все по същите причини сериозни спречквания станаха и между власите от с. Ливада (Гевгелийско) и българския войвода Апостол. Това обаче революционно настроение на румъните значително отслабна с падането на консервативния кабинет и с поемание властта от либералите. Днешното букурещко правителство, чрез новите си училищни инспектори в Македония, се обяви против всякаква революционна организация, надявайки се с туркофилската си политика и културна борба Да постигне нещо много повече за куцовласите в страната, т. е. за националната си кауза.
Доколкото е права тая негова сметка — бъдещето ще покаже. Това, което е положително днес, то е, че веднага след тия мерки на много места в Македония куцовласите, след като се убедиха, че не могат да имат свой собствен комитет, започнаха отново да се обръщат за помощ към нашата Организация. Те изпратиха през миналия месец август две депутации от с. Ливада в Букурещ, за да изложат нуждите си и да обяснят необходимостта от съществуванието на румънски чети под знамето на българската Организация. Какво е станало по-нататък — не ми е напълно известно, но ако се съди от съвместната акция на куцовласи и българи в Костурско и Корчанско, трябва да се предполага, че постъпките на въпросната депутация в Букурещ не са останали съвсем без резултат.

Г. Турски чети
В последно време турските власти почнаха пак да използуват турско-албанските разбойнишки главатари и техните банди, които след въстанието през 1903 година бяха почти престанали да върлуват, от страха на въстанишките чети.
Освен това под покровителството така също на властите и с тяхно знание, образуваха се турски комитети, които поддържат чети с прякото назначение да преследват и изтребляват само българи.
Такива случаи има:

В Поройската нахия
Тамошното население от няколко месеца е разплакано от върлуванието на три турски банди:
Първата, под главатарството на Шериф Чауш от с. Арсланли (Кукушко), която разбойничествува в Поройско и Кукушко непрекъснато от години насам.
Втората е под командата на Ибрахим Молла Чауш, от с. Чаир-Махале (Серско). По-напред той е бил наемник на гръцкия комитет и е действувал като андарт. За едно убийство, извършено от него по гръцки подбуждения в с. Кеседжи-Чифлик (Демир-Хисарско), той е бил заловен, съден в Сер и осъден на 15 години през месец февруари т. г., обаче след няколко дни избягал от затвора и станал главатар на бандата, за която е реч.
Трета една чета върлува също в Поройско, но името на нейния войвода не ми е известно.
Всички тия банди преследват българите, като същевременно им налагат и събират безпрепятствено големи парични откупи. Така например от с. Тудорак са събрани 30 лири, от с. Старошово — 5 лири, от с. Дели—Хасан—Махале — 6 лири и пр., пр. Селяните дават тия пари и не смеят да се оплачат.
В продължение на двата последни месеци, тия разбойнишки банди са извършили 8 убийства на българи.
Възползувано от такова положение и облягайки се на властите, турското население из тоя край така също не престава да угнетява съседите си българи. Селяните българи в с. Св. Петка (Демир Хисарско) са 45 семейства при турски 140. Съседните села Палмеш (Демир-Хисарско), Горно и Долно Горбасово (Дойранско) са чисто турски; първото има 250 къщи, второто — 300 и третото — 200. Всички тия употребяват всевъзможни усилия да пропъдят българите из първото село (Св. Петка). Най-напред започнаха да им ограбват добитъка и ги заставиха да изпродадат всичките си овци, кози и говеда. Тогава захванаха да им ограбват и повреждат сеитбите; повечето от снопето им това лято бяха откраднати от нивите. Напоследък убиха и двама души селяни и се заканват, че ще ги изколят всички, ако не се изселят. В добавък на туй и турската разбойнишка банда е изпратила известие на трима души от тия селяни, да й внесат 60 лири, ако не искат да бъдат избити със семействата си.

Мелнишко
Тук свърталището на турската разбойнишка банда е чифликът на Али Бея, наричан „Новия чифлик“, който отстои на 6—7 километра от Мари-Костенските бани, край село Марикостеново (Демир Хисарско). В тоя чифлик има всичко 12 български семейства, които обработват чифлишките земи, а беят поддържа повече от 20 души въоръжени албанци — до един разбойници. Рядко те са събрани заедно в чифлика, а обикновено се разпръсват по няколко души из Мелнишко за плячка и убийства. Има много убийства, извършвани от тях, в които са били уличавани от останалите живи свидетели, обаче никога властите не са давали внимание на тия показания и няма случай да бъде наказан някой от тия разбойници. Престъпните действия на тая банда са били констатирани още преди година и от френските жандармерийски офицери, които са правили и постъпки против тях пред властите, обаче всичко е останало без последствие.

Охридско
В Охридско, гдето през последните години бе сравнително по-спокойно, през текущата година е образуван със знанието и покровителството на властите турски комитет, в който влизат най-влиятелните турци от Охрид — граждански и военни лица. Тоя комитет има също за цел изтреблението на българщината. Той поддържа една въоръжена чета, на която водител е известният разбойник Емин Ага от с. Песочани.
Тая чета през последните месеци е извършила няколко убийства, обири, опожарявания и е довела селското население до степен да не смее да отиде до града по работа и да не може да излезе свободно да обработва земята си.
Като клон от тоя комитет може да се счита съставеният в

Ресенско
В който така също взимат участие най-видните и заможни турци. Съставената там чета обикаля преимуществено из Преспанско и върлува по друмищата и из Перистера. Изколването на 9-те души българи от с. Любойно и Брайчино през миналата есен е дело на тая банда.
Както изглежда, турските управници, доволни от добитите резултати чрез тия разбойнишки банди, са намислили да разпространят техните действия всъде из Македония. Така се обяснява появата в последно време на турски разбойнишки чети, еднакви по тип, организация и преследвани цели в Костурско и Кочанско, дето са отбелязани вече и няколко техни престъпления.

V. РЕФОРМЕНА АКЦИЯ
С постепенното проникване на цивилизацията между народите на Отоманската империя и с прогласяванието идеята за националност в XIX век, понятието за човешки права започна да си пробива път и в най-затънтените краища на Балканския полуостров. Християните, които по онуй време безропотно още търпяха турския хомот, започнаха да се пробуждат и да чувствуват нуждата от един по-сносен режим. Настаналите на запад промени, фатално се отразиха на Турската империя. Свободолюбивият дух не закъсня да обхване християнските народи, находящи се под скиптъра на султана, вследствие на което новейшата история за един кратък период от време отбеляза ред събития, имащи за последствие последователното еманципиране на тия християнски народи, стеснявани по политическите граници на империята и разклатванието престола на халифите. Стреснати от това, последните почнаха да промишляват за бъдещето, а така също и върху средствата, които мислеха необходими за предотвратяване бъдещи катастрофи. Така се появи идеята за въвеждане реформи в Империята.
Днешните реформи прочее не представляват новост за Турция. Танзимата, Хатишерифа от 3-и ноември 1839 година, Хатихумаюна от 18-и февруари 1856 година, Международната комисия в Цариград през 1876—1877 година, Европейската Комисия от 1880 година, Султанският декрет от 20-и октомври 1895 година досежно реформите в Армения, съдържат ред либерални мероприятия, продиктувани божем, от чувство на хуманност и висока справедливост и имащи за цел подобрение участта на християнското население в пределите на Империята. Според самия Абдул Меджида, нововъведенията предвидени в Хатишерифа имаха за цел още преди 68 години да осигурят на неговите поданици пълна сигурност касателно живота им, честта и имота им. Всички тия реформи останаха обаче мъртва буква, по простата причина, че нито авторите им са били някога искрени, нито пък се е мислило сериозно за тяхното приложение. Ето защо, след Арменското въстание през 1894 година и Македонското през 1903 година, Европа реши да наложи на султана днешните реформи включени в Мюрцщегската програма. Няма да се спирам на интимните побуждения, които заставиха някои от Силите да интервенират в случая, нито пък на фазите, през които въпросните реформи преминаха през последните четири години. Това е толкоз известно, колкото е очебиющ и отрицателният резултат след четиригодишното умиротворение на Македония. Ще си позволя само да направя бегъл преглед на тия реформи, да посоча на тяхната несъстоятелност и на разочарованието, в което днес се озоваваха не само Македонските населения, но и самите реформатори.
Както винаги, Турция се опита да изпревари Европейската реформенна акция в Македония. Още на 4-и април 1903 година солунският турски официален вестник „Асър“ (Век), а след него и местните френски вестници, обнародваха едно комюнике досежно реформите, които били започнати да се въвеждат в трите вилаета, без обаче да се споменаваше нещо за цивилните агенти, европейската жандармерия и пр. От споменатото комюнике излизаше, че въпросните реформи са дело на личната инициатива на султана. С тия „падарски“ реформи се преследваше двояката цел: да се превари, ако е възможно, Европа, а главно да не се урони твърде много престижът на султана. Мимо туй Европа не закъсня да интервенира със свой проект. Предложенията на реформаторските сили, съдържащи се в девет точки, бяха връчени на Портата на 9-и октомври 1903 година и, след известни мъчнотии, приети от Турското Правителство на 11-и ноември с. г. Към назначения вече по-рано главен инспектор Хилми паша се присъединиха и двамата цивилни агенти: господа Демерик и Мюллер, заместен след своята смърт от г-на Опенхаймер — бивши член на Европейската контролна комисия в Атина. С туй започна да функционира Европейският реформен апарат. За да избегне реформирането на жандармерията от Европа, както туй бе предвидено в Мюрцщегската програма, Портата предварително бе ангажирала за тая цел шестима офицери (2 белгийци и 4 шведи), които не закъсня да изпрати във вилаетите: Солунски, Битолски и Скопски. На тия офицери, които пристигнаха в Солун на 20-и ноември 1903 година, бе възложено да се занимаят с обучението и усъвършенствуването на жандармерията. Тая мярка обаче на турското правителство не може да осуети намесата на Европа по жандармерийските реформи. На 20-и декември 1903 година султана се видя принуден да назначи за комендант на Македонската жандармерия италианския генерал Ди-Жоржи, който му бе препоръчан от Европа. Едновременно с туй бяха назначени и европейските офицери, които през първите дни на месец май 1904 година подписаха контрактите си и заминаха по своите райони. Не се мина обаче много време и пелият свят има възможността да констатира яловостта на тия реформи, мимо големия шум, който се направи около тях. Окрилените надежди на македонското българско население скоро се заместиха от горчиво разочарование. Положението на туй население, вместо да се подобри, стана по-несносно. Австрия и Русия — които по една непростима грешка на останалите европейски сили добиха мандата на реформаторки, под наивния предлог, че те били най-заинтересовани — чрез респективните си органи внесоха още по-голямо усложнение в Македонските работи. В туй отношение особено се отличи Австрия. Възползувана от трудното положение, в което се намери нейната съюзница на Крайния изток, тя разви една деятелност, имайки пред вид само собствените си интереси. Статуквото досежно черквите и училищата бе дело на австрийската дипломация и успешно използувано от същата. Вместо да се гарантира свободата на религията и съвестта, прокламирани в империята с тържествени държавни актове и да се остави свободно населението да признава родното си духовно началство, да се учи и моли на езика си, взе се за основа статуквото до 1903 година, само почиващо на насилия и отрицание на всяко право. По този начин, вместо да се уталожат духовете, ежбите между християнските населения станаха още по-интензивни, докато най-после се изразиха в истински междуособици.
Мимо добрата воля на голямата част от жандармерийските офицери, жандармерийската реформа не даде очаквания резултат, тъй като тия офицери не се ползват с екзекутивни права, а изпълняват ролята на прости инструктори. Постоянно насърчаван от антагонизма между европейските сили, султанът умело осуетява всеки опит да се постигне нещо по-реално в тая област. Решенията, които периодически се вземаха от помощниците на Ди-Жоржи, под негово председателство, се разбиваха в упоритостта на Портата, тъй като те не намират най-често поддръжка от страна на самите посолства.
Всичко това внесе голямо разочарование и в средата и на европейските офицери. Днес вече те открито заявяват, че са възмутени от жалката роля, която са заставени да играят. Сам Ди-Жоржи изглежда решен да се откаже от мисията си, предвид на досегашната си несполука и при увереността си, че при съществующите условия бъдещите му усилия няма да бъдат увенчани с по-голям успех.
Някои от италианските офицери в Битолския вилает ми казваха „че се срамували“ вече от местното население, което имало право да им не вярва, защото не били в състояние да му помогнат.
Между тям, цивилните агенти неусетно изпаднаха в ролята на секретари на Хилми паша, докато най-после съвършено се обезличиха. И действително, след осветяването принципа за всеобщата европейска намеса в Македония по прилагането на финансовия контрол, тези господа днес вече едва ли имат raison d’etre.
През месец септември 1905 година се конструира и Финансовата контролна комисия. За нейни членове бяха назначени:
Господин Steeg — от французска страна.
Господин Harvey — бивши английски делегат във Финансовата европейска контролна комисия в Атина. Впоследствие той бе назначен за съветник при Министерството на финансите в Египет и заместен от господин, Гревс (Graves), досегашен великобритански генерален консул в Солун, отличен познавач на македонските работи и горещ българофил.
Господин Фон Гризингер (Von Griesinger), от страна на Германия. Дал си оставката и е напуснал Солун преди десетина месеца, но и днес не е заместен с друго лице.
Господин Маиса, от италианска страна, бивш член на Европейската финансова контролна комисия в Атина.
От австрийска и руска страна са двамата цивилни агенти.
Турция се представлява от Хилми паша, като председател на Комисията и от Атта-Бей.
Деятелността на тази комисия ни е известна. Макар постигнатите резултати от тая нейна деятелност да не оправдаха напълно нито положените усилия от страна на финансовите контрольори, нито надеждите, които им се възлагаха, все пак справедливо е да се признае, че в тая посока се направи нещо. Ако не друго, то поне отчасти се намалиха крупните злоупотребления в страната. Внесе се и известно подобрение, макар и нищожно, в персонала по финансовото ведомство. Мнозина от най-отчаяните рушветчии бидоха отстранени. С туй обаче се изчерпва и деятелността на Финансовата контролна комисия. Всъщност истинската нейна задача не е още засегната. За никакви финансови реформи, за никакво модернизиране на данъчната система досега дума не е ставало. Не е важен въпросът за теоретическото уреждане един приходо-разходен бюджет. Важно е избирането практически и сериозни средства за обезпечаване действителни бюджетни източници и за тяхното умело канализиране — което досега не е било направено. При липсата на такава реформа чиновническият персонал може да бъде горе-долу подобрен, счетоводството тоже може да се поуреди, обаче дефицитите и за в бъдеще ще продължават да съществуват и да съставляват следователно една от сериозните пречки за въвеждане действителни реформи в страната.
С цел да се разшири кръгът на реформите, напоследък европейската дипломация се е заела и с прокарване съдебна реформа. И понеже тая реформа е една от най-важните, заслужава да се спрем повечко на нея, като посочим злото в турското правителство и мерките за неговото премахване.
1-во. От край време турските съдилища в Македония са били органи на административната власт. Последната винаги си е служила с тях за постигание свои частни и политически цели, които се преследват по определен, предначертан план. Турските съдии, които се отличават по своята робска подчиненост, са играчка в ръцете на висшата административни власт, от която изключително зависи тяхното назначаване и уволняване. Благодарение на тая произволни система, съдиите отговарят само за своето непослушание, но не и за невежеството и злоупотребленията си. Примери от турско пристрастие в туй отношение има с хиляди. Колкото за илюстрация тук ще приведа един-два такива.
Осман бей, директорът на султановите частни имоти в Солун, се предава на съда, задето обезчестил една жена. Подсъдимият покрай своите приятели има и върли неприятели между висшите сановници в Цариград и Солун. Първите се застъпват пред Хилми паша за оправдаването му, а вторите ходатайствуват пред Валията да подействува за неговото осъждание. Хилми паша заповядва изрично оправданието му, а Валията иска настоятелно осъжданието му. Осман бей биде оправдан, защото c’est le plus fort qui a toujour raison в Турция.
Преди три години в с. Петрово (Енидже Вардарско) бидоха заловени 80 души андарти, които бяха вързали 15 души селяни, за да ги убият вън от селото, защото били българи. Върху андартите се намериха и бомби. Според закона шефът на бандата Георгаки трябваше да бъде осъден на смърт, а останалите андарти — на затвор от 3—15 години. По заповед обаче на валията капитан Георгаки биде осъден на 2 1/2 години, а другарите му — на 9-месечен затвор. С тая присъда властта даде първия демонстративен сигнал на андартите за гръцко- турското побратимяване и за постигането предначертаната политическа цел: омаломощаването на българите в Македония. След тоя сигнал последваха нови произволни и флагрантни нарушения на закона, които станаха причина да се пролее толкова невинна кръв в страната. От една страна, фаворизираните андарти убиваха мирното българско население, а от друга страна, затворите се препълниха с българи, защото спрямо тях законите строго се прилагат. Тъй например: Георги Делев, българин от Острово (Битолско), биде осъден на смърт, само за туй, че на тавана в къщата му се намери една бомба. Стойко Хасърджи от с. Тумба (Енидже Вардарско), също така биде осъден на смърт за една намерена бомба в двора на къщата му. За българите — смърт, за гърците — безнаказаност, или 9-месечен затвор. Какво безпристрастно правосъдие!
Първата мярка, която следователно трябва да се вземе, е да се осигури независимостта на съдиите. Това може да се постигне, като се премахне всякакво вмешателство на административната власт в съдилищата и като се предостави назначаването и уволняването на съдиите на европейската съдебна комисия. Ако това е неприемливо, то поне уволнението на съдиите да става със съгласието и одобрението на тая комисия.
2-ро. Само независимостта на турските съдии не може да бъде достатъчна гаранция за справедливото раздаване [на] правосъдие. Освен независим, съдията трябва да бъде и безпристрастен. А пък, за да бъде безпристрастен и справедлив, турският съдия трябва да признава пълно равенство между всички граждани, без разлика на вяра и народност. Обаче равенството между всички граждани от разни вероизповедания е противно на неговия мохамедански мироглед. Правоверният турчин винаги вижда в лицето на „безверния“ християнин свой неприятел. Според неговото мировъзрение, правоверният, като убива един безверен, не само не прави злодеяние, но върши най-великия подвиг, който му отваря райските врата. Освен това, лишени, благодарение на религията и суровия деспотизъм, от всякакво понятие за свобода и човешки права, турците намират причината на своите нещастия не в себе си, а в християните, които според тях само от „охолност“ въстанали против държавата. С такива идеи са пропити почти всички турци-съдии. Турчинът-съдия е господар пълновластен, а подсъдимият християнин — роб безгласен. Религиозният фанатизъм, от една страна, и политическата опасност — от друга, правят турците да бъдат безпощадни спрямо българите. Най-идеалният политически престъпник за турците стои много по-ниско в нравствено отношение от най-мизерния конекрадец. За тях славният Хюго, който по политически причини е бил осъден на изгнание, стои по-долу в нравствено отношение от всеки бабаитин мохамеданин, който само за кеф би убил няколко души безверни. Ето защо един европейски съдебен контрол може донякъде да осигури независимостта на турските съдии, но да ги направи справедливи и безпристрастни е невъзможно, защото нищо на света не е в състояние да измени техните закърнели нравствени и религиозни идеи. Европейският контрол може донякъде да ограничи злото, но да го премахне съвършено е немислимо. Съвършеното премахване злото може да се постигне само с учредяването смесени съдилища, по образеца на Египетските, като се назначат преди всичко европейци за председатели на съдилищата.
3-то. Касационният съд в Цариград, който разглежда и поправя решенията на вилаетските съдилища, вместо за образец, служи за позор на турското правосъдие. Тоя върховен съд е определил особени такси рушвет за касиране всякакви присъди. Минималната такса е 30 лири. Със злато всеки може да касира и най-правилната присъда, а който не може да плати определената такса, бива осъден, макар и невинен, да лежи три, четири, или пет години, без да се удостои да види решението на тая висша съдебна инстанция. Мнозина затворници, осъдени например на 3 години, излежават цялото си наказание, връщат се по домовете си и след това, едва четири години от присъдата, присъдите им се връщат касирани, с бележка, че неправилно били издадени. В други случаи осъдените затворници умират в затвора, преди да дочакат касираните решения на Върховния съд. Който внесе обаче определената такса, осигурява касирането и на най-правилната присъда и то в твърде непродължително време.
Ето защо вилаетските съдилища трябва да скъсат всякакви връзки с касацията, която наместо да подобри раздаването на правосъдието, още повече го опозорява. Атрибутите на касационния съд трябва да се поверят на Контролната съдебна комисия. Присъдите на турските съдилища да се турят в изпълнение само след като бъдат прегледани и одобрени от тая комисия.
4-то. Но злото не би се отстранило даже и тогава, когато в турските съдилища раздаването на правосъдието се предоставеше само на европейци-съдии, ако се не подобри първоначалното следствие (Instruction preliminaire). Трябва да се знае, че съдиите в Турция винаги градят своите заключения и издават своите решения въз основа именно на туй следствие. Ако това последното почива на фалшива почва, то и решенията на съдиите ще бъдат фалшиви.
Примери:
а.    В едно село се убива човек. Убиецът избягва или се залавя. Ако избяга, понеже има убит човек, непременно трябва да се намери един убиец. Административната власт телеграфически заплашва с уволнение местния полицейски жандармерийски офицерин, ако се не намери убиецът. Затова офицерът или полицейският, за да се отърват от отговорност, арестуват като убиец първия невинен човек, който им се изпречи, бият го, изтезават го ужасно, докато нещастникът от мъка направи лъжливи признания и се признае по неволя за убиец. Такива невинни хора се предават на съд и се осъждат. А ако истинският убиец се залови, често пъти той се освобождава от полицейския срещу известна взятка, а на мястото му се залавя някой невинен човек.
Ето защо е необходимо да има във всяка кааза по един европейски офицер, който да бъде задължен да присъствува при първоначалното следствие на всяко криминално дело, което се извършва в неговия район. Протоколите, които не носят неговия подпис, да не се считат за валидни.
б. Убиецът се залавя с револвер в ръка след извършеното престъпление. Револверът се преглежда и се оказва, че току-що е било гърмяно с него. Докторът изважда револверния куршум от тялото на убития, но след получения подкуп, го заменя с манлихеров и в рапорта си прибавя, че със заловения револвер отдавна не било стреляно.
За премахване на това зло европейският офицер трябва да присъствува при преглеждане ранените и убитите и при съставянето медицинските актове.
в. Така наречената съдебна полиция предава арестувания обвиняем, заедно със съставените актове по неговата виновност на съдебния следовател, който според закона трябва насаме да изследва обвиняемия. Големи злоупотребления се правят при това тайно изследвание. Съдебният изследовател влиза в пазарлък с обвиняемия, заплашва го, увещава го и пр. и ако не се спогоди, изопачава фактите и го опропастява.
За да се избегнат горните злоупотребления, потребно е да се въведе в углавното съдопроизводство, както това стана преди няколко години във Франция, една реформа, която да изисква, a peine de nullite присъствието на един защитник, когато съдебният изследовател изследва обвиняемия.
г. Върху убиеца се залавят окървавен нож и окървавена риза. За анализиране кръвта, тия вещи се изпращат в Солунската лаборатория. От тук обаче се рапортира, че червените петна върху ножа са ръжда, а ония върху ризата — захарни петна! Убиецът е оправдан. Наопаки, известно лице се подозира като убиец. Дома му се намира ръждясала секира. Ръждата се анализира и се изкарва, че е човешка кръв. Невинният се осъжда.
За това деликатни работи, потребно е да се ангажира един европейски специалист, който да бъде вещ, неподкупен и безпристрастен експерт.
Такива са най-елементарните реформи, които би трябвало да се приложат по съдебната част. Без тях всяко подобрение по правосъдието би било илюзорно. Незначителните подобрения, които отчасти се постигнаха с прилагането финансовия контрол, не трябва да служат за насърчение на реформаторите, тъй като сравнително много по-лесно е да контролираш сметки, отколкото съвестта на турските съдии. Лично аз не вярвам в прокарването каквито и да е съдебни реформи в Македония, докато мястото на Хилми паша не се заеме от един генерал-губернатор християнин, назначен от Силите. А пък че и самите реформатори. с изключение на двамата цивилни агенти, не вярват в своето дело, се вижда от разговорите, които имах с тях и които разговори предавам тук накратко и без коментарии.
Ще започна от Хилми паша, с когото имах няколко продължителни беседи напоследък в Солун.
Българското Правителство той намира коректно, с изключение на някои негови членове. Тъй например господин Генадиев „като македонец“ бил в постоянни сношения с комитета и не преставал да го насърчава. Ако искало, Правителството можело да вземе по-сериозни мерки против четите. Той знаял, че напоследък било решено да се пренесат в Македония 2500 пушки и че голяма част от тях били вече пренесени. Правителството можало да попречи на това и да даде още по-осезателни доказателства за своята лоялност. Тъй почвата за едно съглашение между България и Турция щяла да се приготви по-лесно.. Туй съглашение било полезно за двете страни. То щяло да стане, но момента още не бил дошъл. А този момент можел да се ускори само чрез добрата воля на двете страни и чрез премахването взаимното недоверие. Хилми паша с удоволствие констатирал, че сегашното правителство, наред със своята лоялност, се силило да отстрани всякоя неприязън между двете страни. Той бил доволен, че с особен рапорт можал да съобщи това и в Цариград.
Нашите владици и агенти в страната били тоже коректни. Частно обаче у господина Шопова той нямал доверие, защото в своите нотиси до реформаторите, последният бил пристрастен, преиначавал фактите и често пъти твърдял неверни работи. Туй, пашата бил заявил и на цивилните агенти.
На въпроса ми: защо на нашите архиерейски наместници не се позволява да участвуват в местните административни съвети каза, че лично той нямал нищо против, обаче това право не било дадено на Екзархията, защото не било предвидено във фермана за нейното учредяване, когато в Органическия устав на Патриаршията било казано изрично. Всъщност въпросът не стои тъй. При все туй Хилми паша мисли, че този въпрос се би решил благополучно, ако Негово Блаженство по благовиден начин и без да влиза в разсъждение, продължи да иска учредяването му от Високата порта. На възраженията, които направих на Хилми паша по този повод и на забележката ми, че Негово Блаженство не е оставил неизчерпано средство за отстранението на тая несправедливост, Хилми паша поверително, но открито ми каза, че благоприятното разрешение на този въпрос щяло да се смята като една нова привилегия на българите и то след разрешението на мюфтийския въпрос у нас...
Поддържа статуквото и се опита да ми докаже, че от това и ние сме щели да спечелим. Миналите към Патриаршията наши села и занапред щели да се признават за Екзархийски.
На реформите главният инспектор гледа като на палиативно средство. Конфиденциално ми съобщи, че той не вярвал в тях. Досегашната реформаторска акция значела да бием водата в извора. Жандармерията не оправдала надеждите що й се възлагали. Тя не знаяла що става в страната, затуй трябвало да се замени с войска. Тая мярка той препоръчал на Високата порта, особено след случките със с. с. Негован, Раково, Айтос (Битолско) и пр., макар да бил уверен, че при увеличението на ефектива България отново щяла да разпространи слуховете, че Турция се готви за война.
Като ставаше дума за Раково останах под впечатлението, че задачата на гръцките и сръбски чети отново ще бъде улеснена.
Едновременно с туй изглежда, че Хилми паша ще иска да се възползува от поменатите случки и други някой тям подобни, за да докаже, че жандармерийското дело, тъй както се стреми да го постави генерал Ди-Жоржи, не отговаря на назначението си. С това той ще се опита да разбие мнението преобладающе в някои от дипломатическите кръгове: жандармерията да се усили и натовари с преследването [на] четите. Това, естествено, не понася на Турция и за туй Хилми паша не пропуща случая да не подчертае, че гонението на четите трябвало изключително да се предостави на войската, тъй като жандармерията не била и не могла да бъде годна за тая работа. Не е годна, защото европейските офицери ще преследват еднакво всички чети, а не както правят сега войниците — да помагат на сръбските и гръцките банди против българите.
Хилми паша е против въоръжението на населението, защото не можело да му се вярва. По изключение можело да се позволи въоръжаването по на 4—5—6 души селяни само в ония села, които с досегашното си поведение са заслужили доверието на правителството.
Ако злото било само в Македония, той щял да го премахне в няколко месеца. Той обаче се виждал безсилен, защото това зло се кореняло в известни среди на трите съседни държавици...
За сравнителното умиротворяване на страната той мисли, че най-целесъобразно за сега би било да се екстернират опасните и подозрителни елементи. Изглежда, че намерението на главния инспектор е да прогони из Македония и ония малцина интелигентни хора, които по чудо останаха до днес там.
Критикува нашата учебна система в Македония. Намира, че знанията, които приобретявали нашите ученици били много теоретични. Напира най-вече на обстоятелството, че на турския език не се обръщало никакво внимание. Това било една грешка на Екзархията.
Такива бяха мислите, които Хилми паша ми изказа през четирите срещи що имах с него. На последната среща в хотела, дето ми направи продължителното посещение преди да отпътувам за Сер, той приповтори почти същите работи. Прибави само, че моли българското правителство да не пропуща разни войводи като Сандански и Чернопеева да се връщат обратно в Македония, когато дойдат в България. На въпроса ми защо не ги заловят турските власти той каза, че били стари лисици, които познавали всички дупки в районите дето се движат и за туй залавянето им било мъчно. Моето убеждение обаче е, че както Сандански и Чернопеев, тъй и много други войводи от техния сорт, са винаги добре дошли за Хилми паша, който в тяхното лице намира несъзнателни помощници в изтребителната си българска политика.
Преди да се разделим, Хилми паша отново подчерта нуждата от едно съглашение между България и Турция. Трябвало най-сетне да се разберем. Това се диктувало от добре схващаните интереси на двете страни. Султанът бил въодушевен от тая мисъл и искрено желаел да види едно съглашение с България, положено на здрави и сърдечни начала. Хилми паша, като пълномощник на Султана в Македония и като човек, който се ползвал с неговото безгранично доверие, можал да направи твърде много в тая посока. За да можала обаче да се приготви почвата за туй, безусловно необходимо било да се преустанови четничеството. В замяна на туй той щял веднага да интервенира за благоприятното разрешение на всички ония въпроси, що засягат жизнените ни интереси в страната. Културното ни дело веднага щяло да тръгне напред. С тая цел трябвало да се заведат преговори по един съвсем таен начин и то от лица, които се ползуват с доверието на турското правителство.
За едно съглашение между Турция и България много настоявал и господин Стег, който в горната смисъл говорил на Хилми паша. В тая същата смисъл впрочем говори и мен, както ще видим по-долу.
На сбогуване главният инспектор отново подчерта, че всичко гореизложено ми съобщил „като на приятел“, с прозба да се не знае освен от господаря и от някои членове на правителството.
Срещи няколко имах и с цивилните агенти. Изобщо те са много по-големи оптимисти от Хилми паша. От всичко обаче личи, че този техен оптимизъм е изкуствен. Господин Рапапорт, който времено замества Опенхаймера, надълго ми говори за чувствителното подобрение в администрацията. Във време на обиколките, които направили из страната, цивилните агенти и техните помощници имали случаи да констатират това. Каймакамите били добри. Против тях от страна на населението нямало почти никакви оплаквания. Отрича, че местните власти, по заповед от Цариград, фаворизирали гръцките и сръбски чети. Ако тук-там отделни турски чиновници или офицери оказвали някоя поддържка на тия чети, вършели това на своя глава и били наказвани.
На забележката ми, че би било желателно при предварителното следствие да присъствува някой от чуждите офицери, той каза, че счита това за невъзможно. Подобна практика не била съгласна със съвременните юридически норми на запад. Доволно било само да се упражнява съдебен контрол. Да се вербуват нови офицери — било трудно, едно защото Цариград щял да се противи на туй и второ — защото нямало средства. Настаналата скъпотия в страната, поддържането персонала по прокарването на реформите, жандармерията, персонала по предстоящите съдебни реформи и пр., поглъщали големи суми. Опасява се, че могли да се срещнат големи мъчнотии при управлението и особено при сключването на бюджета.
Случката в Раково и другите села се дължала не на Организацията, а на временната безработица на селяните и на разпуснатостта на турските власти поради Рамазана. Говори с мъчно прикрита ярост против четите и намира, че тяхната безразсъдна акция е една от най-главните причини за бавното прокарвание на реформите.
Същите несъстоятелни и пресилени съждения чух и в разговорите си с Демерика и помощника му Петряева.
Не се отличават много по взглядовете си в туй отношение и останалите руски и австрийски представители в Македония, с които тоже се виждах. Някой от тях обаче, като Пара в Солун и руският консул Кал в Битоля, поддържат нуждата да се увеличи броят на чуждите офицери, като им се дадат по-големи права. Признават така също вредата от голямата мудност, с която се прилагат реформите. Пара устоява мнението, щото при предварителното следствие да присъствуват европейски офицери. Признават така също пристрастието на турската власт по отношение на българите в Македония.
Изобщо като говорите с цивилните агенти, чувствувате неловкостта на тяхното положение както и усилието им да защищават d’office една кауза, в която самите не вярват вече.
Господин Стег, с когото тоже се виждах няколко пъти, е горещ партизанин на едно турско-българско съглашение. Според думите му този взгляд преобладавал и във френското Министерство на външните работи. По същия въпрос той говорил и с Хилми паша. Последният напълно усвоявал тази комбинация, но считал, че моментът още не бил настанал за нейното реализиране. Осъжда четничеството и твърди, че ако българското правителство разбирало добре своите интереси и ония на македонските българи, трябвало сериозно да му се противопостави. С изчезването на българските чети на първо време българите в Македония щели да страдат, но туй щяло да даде необходимото оръжие на Европа да застави Турция да парализира гръцките и сръбски банди. В противен случай турската власт щяла да оказва в бъдеще още по-голямо улеснение на последните. Той знаял положително, че колчим се появяла някоя българска чета, Хилми паша получавал заповед от Цариград да не преследва гръцките и сръбски чети. Като приятел на българите той много съжалявал за това. Имал сведения, че българското правителство и сега продължавало да поддържа Организацията и по този начин да улеснява формирането на чети.
По черковно-училищните разпри е на особено мнение. За тяхното отстранение предлага на населението да се предостави пълна религиозна свобода. Ако в едно село болшинството мине към Екзархията или Патриаршията, малцинството да имало право да си построи своя черква. С други думи той иска един вид отделяне църквата от държавата. На същото мнение бил и Петряев. Господин Стег възнамерява да повдигне този въпрос официално. Хилми паша не бил съгласен с това, под предлог, че недоразуменията между християнските елементи щели да се увеличат.
По финансовия контрол изказа оптимистични мисли. Добитите резултати били задоволителни. Турските чиновници по прилагането на тая реформа проявили добра воля, ревност и сравнително голяма независимост.
По съдебната реформа мисли, че биха могли да се назначат в трите вилаета инспектори турци или християни — турски поданици, стига да бъдат добре избрани и честни хора.
Цивилните агенти нямали raison d’etre, тъй като всички вече европейски сили интервенирали по Македонския въпрос.
Съжалява, че посланиците в Цариград много малко се интересували от македонските работи.
С бившия английски генерален консул в Солун, а сега финансов контрольор — господин Гревс, имах няколко срещи.
Изобщо той е песимист по реформеното дело. Според него само финансовата реформа дала донякъде добри резултати. В прокарването съдебната реформа няма голяма вяра. Когато преди години още сър О’Конор го запитал какво мисли по македонските реформи, той му отговорил, че единственото целесъобразно разрешение на македонския проблем е автономното управление под ефикасния контрол на Европа. Разбира се, посланикът погледнал на това като на наивно искане. По-късно, когато от Лондон му поискали мнението по учредяването Финансовата контролна комисия, господин Гревс казал, че би било по-разумно Англия да се не солидаризира с двете мандатерни сили, тъй като те били дискредитирани по реформеното дело. Прибавил, че според него, било по-добре да се оставят Австрия и Русия да се компрометират окончателно, толкоз повече, че при съществующите условия в страната за никакви сериозни подобрения не можало да се мисли. Голяма грешка била сторена от Европа с натоварването Австрия и Русия с реформиране на Македония, тъй като на всички били известни користолюбивите цели на тия две държави, които сами се нуждаят от коренни преобразувания. Без това те нямат морално право да реформират другите. При това тяхната дипломация била лишена от нужния престиж пред турската власт.
Попълзновенията на Австрия да предизвика окупацията на Македония били вън от съмнение. Макар и да не се чувствува достатъчно силна в сегашния момент да рискува една открита политика в тази посока, предвид на съществующите раздори в пределите й, тя не преставала да мисли и работи мълком в туй направление, толкоз повече, че постигнатите от нея политически резултати по отношение на Босна и Херцеговина й служат за насърчение.
Положението на българите в Македония било несносно. Турция подържала гърци и сърби против тях. Сандански и Чернопеев, както и техните сподвижници, трябвало да се премахнат като пакостници на българското дело.
Умиротворението на Македония могло да се постигне само чрез прилагането истински реформи с генерал-губернатор християнин начело или пък чрез война. Останалото било палиатив. Постижението обаче на крайния логичен резултат по първия начин било невъзможно, вследствие липсата на необходимата солидарност между Силите. По втория въпрос сме имали думата ние...
Всички тия свои мисли господин Гревс ми изказа поверително. На въпроса ми, дали тия негови взглядове се споделят от меродавните кръгове в Лондон, той ми отговори, че ние сме работили сравнително доста малко в Англия, дето общественото мнение иначе всецяло можело да бъде в наша полза.
Надява се сър О’Конор да бъде заместен в Цариград от по-енергичен и по-достъпен техен дипломат.
В същата смисъл приблизително се изказаха, не без известни резерви обаче и другите английски консули, а именно: господин Сатоу в Скопие, господин Хиткот в Битоля и оня в Сер. В Скопие случайно се срещнах с г-н Линч, член на английския парламент. Той е крупен богаташ и се занимава доста много с арменския и македонския въпроси. В Армения той е прекарал две години и е автор на едно капитално съчинение върху тая страна. Напира на обстоятелството, че английското обществено мнение слабо се интересувало от балканските работи, защото не било достатъчно осведомено по тях. За туй вината падала върху нас. Гърците работели по-деятелно и по-успешно в тая смисъл. Според него общественото мнение в Англия можело да се заинтересува най-лесно, като му се посочи опасността за независимостта на България и Гърция. Сърбия и Румъния не се ползували с особени симпатии в неговото отечество, понеже направили непростими грешки, та с туй охладили Англия.
Продължителни разговори имах с братята Бъкстон, както и с придружающия ги господин Мастерман, тоже член на английския парламент. От тях чух онова, което ми бяха говорили и преди три години.. Те подържат, че Организацията е необходима и следователно трябва да се усили, за да можела да се използува от България при един кървав конфликт с Турция. А тоя конфликт те считат не само неминуем, но и навременен. На запитването ми: като на каква помощ бихме могли да се надеем от страна на Англия в случай на подобен конфликт, те ми казаха, че никога не трябва да разчитаме на нещо особено. Никога Англия няма да се намеси със сила в наша полза. Добавиха при туй, че Негово величество крал Едуард, като фактически ръководител на днешната, английска политика, бил единственият, който можал да направи доста за нас и изказаха надеждата си, че нашият Господар, чрез връзките, които имал с Негово величество, можал най-добре да обезпечи тая мощна подкрепа.
Тези са основните мисли, в които се резюмира целият ми разговор с поменатите господа.
С господин Милацо, италиански генерален консул в Солун, случайно пътувах от Скопие до Солун. Независимо от това, с него имах и други две срещи в този град. Ще прибързам да забележа, че господин Милацо е добър наш приятел. Той току-що се връщаше от Рим, дето бе прекарал част от отпуска си. Между друго пръв той ми съобщи, че днешната Финансова комисия щяла да бъде натоварена и с въвеждане съдебната реформа. Това му било казано лично от господин Титони. Според него обаче тая реформа можала да има известен успех, само ако тримата съдебни инспектори бидели чужденци и облечени в широки права.
Жандармерията трябвало да се постави на самостоятелна нога. Иначе ползата от нея щяла и занапред да бъде нищожна, Изобщо той е песимист относително реформите. За да се постигнели сериозни преобразувания, необходимо било Европа да окупира някой остров, например Хиос, та по тоя начин да разбие упоритостта на Турция и да наложи волята си. При това трябвало категорически да се заяви на Султана, че ако той час по-скоро не се подчини на волята на кабинетите, статуквото, за което ратуват сега последните, рискувало да се компрометира. Със съжаление обаче господин Милацо констатира, че липсата на съгласие между Силите прави слаби техните постъпки в Цариград и същевременно била източник, отгдето Султанът черпи насърдчение, за да противодействува на каквито и да би било сериозни преобразувания. Не по-малко господин Милацо съжалява, че неговата роля, както и оная на другарите му, се състояла само в констатиране произволи, убийства и всевъзможни злодейства, които се вършат пред очите им. Те присъствували на една „печална комедия“, която не правела чест на Европа. Подобно на своя английски колега намира, че цивилните агенти нямали вече смисъл. Всички представители на силите, подписавши Берлинския договор, трябвало да застанат на една нога и по прилагане реформите.
Той, господа Стег и Гревс, работили дълго време за тяхното обезличаване. И сполучили. Засега те останали само със своите титли. И двамата, особено Демерик, били солидарни с Хилми паша.
Признава, че гърци и сърби явно се покровителствували от турските власти. Въстава против действието на нашите чети и смята всяка тяхна безразсъдна постъпка вредна за нашите интереси.
На посещението, което италианския крал направи на гръцкия, не отдава политическо значение. При все това не без заобикалки ми каза, че някои италиански държавници счели това за грешка, предвид особено на съществующите неприязнени отношения между Гърция, България и Румъния.
Много пъти се срещах и с господин Сеон, новия френски консул в Солун, с когото попаднахме случайно на същия хотел. Като нов, той не е още добре запознат с работите в Македония. Разправя ми, че познавал България и много от нашите по-първи хора, че взел участие в изработване на Органическия устав за Източна Румелия, като искаше с туй да подчертае някак симпатиите си към българите въобще. Струва ми се обаче, че във всичко туй г-н Сеон влагаше известна тенденция тъй като за всички е знайно, че той е назначен в Солун по искането на гърците. Госпожа Сеон е богата гъркиня, а една от сестрите й е омъжена за едного от братята Мелхаме — директор на Режията в Солун. Но кой знае, може би тъкмо за туй и Господин Сеон да бъде по-безпристрастен към българите, знаейки, че самите му колеги ще държат сметка за отношенията му с гърците. Той е горещ партизанин на едно гръцко-българско спогаждание по македонския въпрос.
Битолският италиански консул — конт де Визар отиде по-далеч в своята откровеност. Той, който е в Македония от 6 години насам намира, че преди да се заговори за реформи положението на българите в Македония било много по-добро от днешното. Всъщност за никакво подобрение не можело да става дума. Единствените хора, които твърдели, че се постигнало известно подобрение, биле, със слаби изключения, реформаторите. Това обаче тяхно твърдение се дължало не на убеждението им. че наистина са се приложили някакви реформи, но на големите заплати, които получавали. При туй положение те имали интерес дълги години още да прилагат реформи, за да можали един ден, кога си отиват, да се изсмеят и на ония, които са ги изпратили. При съществующия режим в Турция, да се мисли за сериозни реформи било илюзия. На турското растение западноевропейската култура била неприсадима. Реформи в Македония можали само тогава да се въведат, когато туй растение се изскубнело и през Босфора се захвърляло в Мала Азия. А тази операция могла най-лесно да стане с едно въстание и една война между България и Турция.
В същата смисъл, макар и не със същата експанзивност ми говори и г-н Гилоа, френския консул в Битоля.
Виждах се и с всички гръцки и сръбски консули с изключение на скопския, който бе болен. Те всички говорят за споразумение, но и всички млъкват, щом им се заговори за автономията на Македония.
Ди-Жоржи паша, с когото тоже имах свиждание, намира, че за прилаганието жандармерийската реформа се изисквало още много време, а най-вече били необходими за туй известни благоприятни условия, които липсвали засега. Въобще въвеждането реформите срещало големи затруднения от страна на турската власт и на разните чети. Понастоящем той разполагал с около 4600 души стражари, но му били необходими още 1200 души. При всичко, че постигнатите до днес резултати в туй отношение не били такива, каквито той ги желаел, все пак можело да се констатира, че населението почнало да гледа с известно доверие на жандармерийското дело. Докато траело обаче днешното положение, въвеждането в страната сериозни подобрения, било много трудно. Едно от важните условия за умиротворение на страната било всички местни свещеници и учители да почнели да съветват населението да се държи настрана от всякакви Организации и техните чети, толкоз повече като последните се изродили вече. Повечето от убийствата в страната носели разбойнически характер. Под булото на патриотизма се вършели всякакъв род насилия и злоупотребления.
По прилагането съдебните реформи Ди-Жоржи паша е повече песимист, по същите причини, що привеждат и другите господа, за които е реч по-горе.
Той е на мнение да се позволи във всяко село на неколцина селяни да носят оръжие, уверен, че по тоя начин четите ще престанат да действуват. Оплаква се, че не се отпускали достатъчно кредити за жандармерията, вследствие на което развитието на последната срещало сериозни пречки. Би желал да се увеличи ефектива на стражарите. Не е против и увеличението броя на офицерите, особено в секторите, дето преобразованието на жандармерията се простря в нови каази. Настоява на нуждата да се намалят правата на Хилми паша по отношение на жандармерията и да се увеличат неговите. Признава непрестанните изстъпления, които турските войници правят над българското население и намира, че туй зло може да се отстрани само чрез бързото и примерно наказание провинившите се В това обаче той много не вярва. На запитванието ми: защо не се предостави на жандармерията преследванието на четите, отговори уклончиво. Евазивен бе отговорът му и на въпроса ми: счита ли той статуквото за възможно или мисли, че краят на днешното положение е автономия. Изглежда при все това, че на автономното управление той гледа като на единственото сигурно средство за умиротворение на страната.
Изобщо от разговорите си с генерал Ди-Жоржи останах под впечатлението, че той е изгубил вяра в собственото си дело и че не е далеч от мисълта да си напусне поста, ако не бъдат уважени исканията на чуждестранните офицери — негови помощници, взети в ред заседания под негово председателство и отправени във вид на меморандум през октомври н. г. до посланиците в Цариград. Главните точки на тоя меморандум резюмират повечето от мислите на Ди-Жоржи паша, изказани в горния разговор.
Генерал Шостак като винаги бе много откровен. По въпроса за жандармерията неговите взглядове не се отличават от ония на генерал Ди-Жоржи. На мнение е, щом се увеличи ефектива на стражарите, да се представи тям преследването на четите. Според него този ефектив обаче трябва да бъде по-голям, отколкото искания от генерал Ди-Жоржи. На всеки 10 километра трябвало да има по 8—9 души жандарми. Броят на офицерите нямало защо да се увеличава. Само в руския и австрийския сектори трябвало да се изпратят още по трима души. В жандармерията трябвало да се вербуват преимуществено мюсюлмани. Те били по-добри от християните. Последните никога нямало да се съгласят да преследват четите. Финансовата комисия не давала достатъчно средства за жандармерийското дело. Бюджетът й уж бил приет, пък за всеки сантим трябвало да се иска съгласието на Хилми паша, което най-често той не давал.
На македонската автономия гледа като на формула практически невъзможна, пред вид на големите ежби между разните местни елементи. Най-добре било да сме се съгласили българи, сърби и гърци да прогоним по-напред турците, та след туй да си поделим земята им. Опитах се да му докажа несъстоятелността на тази теория, като му посочих същевременно и причините, поради които ние ратуваме за автономия. По този повод генерал Шостак ми каза, че за разрешението на македонския въпрос той знаял само едно средство: война между България и Турция. Той имал пълна вяра в българското оръжие. Вярва, че Русия щяла да въздействува над Румъния и Сърбия и щяла да ги застави да пазят в случая нужния неутралитет. В Македония трябвало да се работи систематически и осторожно за подготвяне населението в случай на една война на България с Турция. По неговото убеждение това население щяло да бъде на наша страна и могло да ни принесе големи услуги, стига само да сме успели да ги подготвим отрано и да го използваме когато му дойде времето. Тая подготовка обаче той не разбира да стане чрез четите, против които говори с ожесточение. Последните трябвало да преустановят сегашната си пакостна деятелност: защото иначе населението можало да изпадне в голяма апатия. Ако българските чети престанели да действуват, Турция щяла да бъде заставена, ще не ще, да гони гръцките и сръбски банди, които сега покровителствувала.
Запитах генерала какво мисли за една смесена окупация на Македония до окончателното нейно умиротворение. „Аз съм против всякакви смесени окупации. С туй работите се биха още повече усложнили, защото всеки ще тегли на своя страна. Ако окупацията се явява необходимо средство за вкарвание султана в правия път, най-добре е да се натоварим с тая работа ние — русите!?“
На въпроса ми: как би погледнала на туй съюзницата им Австрия, Шостак махна с ръка и пусна няколко думи по адрес на руската дипломация, които е неудобно да се повтарят тук.
В Битоля се виждах с италианските офицери: полковник Албера, майор Лоди, капитан Манера и капитан Вичензи. Първият ми заяви, че загубил всякаква надежда в реформите. Намира справедливо царящето недоверие у населението. Генерал Ди-Жоржи бил тоже отчаян и мислил да се оттегли. Господин Албера не вярва да се удовлетворят исканията, прокарани в последния меморандум на жандармерийските офицери, за който бе дума по-горе. Недоволен е от италианската дипломация. Титони не знаял що върши. Болати, който играел голяма роля сега в Министерството на външните работи, бил убеден елинофил. Нему се дължала главно „неуместната“ визита на италианския крал в Атина.
Господин Албера ме помоли тоя ми разговор да остане между нас.
Останалите италиански офицери ми изказаха същите взглядове, с тая разлика, че те говорят с още по-голямо озлобление против турските власти и посланиците и с по-голяма откровеност изказват симпатиите си за българското население в Македония и за Организацията. Капитан Манера особено, от тях, комуто е поверен Лерински район, не намира думи да окачестви деятелността на посланиците в Цариград, която била полезна само за Турция. Изобщо той бил толкоз възмутен от онова, що се върши в Цариград и в Македония, че решил да се откаже от мисията си. След големите обещания, които навремето давал на населението, бидейки сега в невъзможност да ги изпълни, той се срамувал да гледа това население. В изразите си против Титони отива до цинизъм. Като добър приятел на българите със съжаление разправя за печалните подвизи на много от нашите чети, а за главатарите на други говори с ентусиазъм. Мимоходом ще кажа, че отношенията на Манера с някой от загиналите наши по-идеални войводи ми са известни по-отрано. Сега като ми разправяше за смъртта на бившия костурски добър войвода Митре Влашето, той мъчно скриваше своето вълнение. Против гърците говори с ярост. Мрази ги както и те него и другарите му. Ще прибавя, че капитан Манера е твърде симпатичен и развит човек. Искрено обича местното българско население, между което е твърде популярен и любим. При това има твърде големи връзки с някои меродавни кръгове в Италия и в Лондон, с които е в постоянна преписка по македонските работи. Сегиз-тогиз известни сведения в наша полза той изпраща направо на сър Едуард Грей, с когото лично се познава. Затуй напущанието Македония от господин Манера би било чувствителна загуба за нас. Тук неволно си припомням и за неговия достоен другар капитан Кастолди, когото нарочно пратиха в Селфидже, само да не мъти водата на турските власти в Лерин, дето бе, когато Манера бе в Костурско.
В Сер се виждах с неколцина от френските офицери. До един те са възмутени от гръцките подвизи и не крият симпатиите си за българите. По-интересен е разговорът, що имах с полковник Веран, затуй ще го предам тук накратко. Преди всичко той ми говори надълго и широко за мерзостите на местните гръцки ръководители, начело с техните консули. По негово настояване бил изгонен от Сер тамошния почетен френски консул — грък по народност, — защото бил шеф на гръцкия комитет. Г. Веран не могъл да гледа без отвращение да се вдига знамето на републиката в тоя край от подобни нечисти ръце. Вярва, че ако не биле гръцките консули и владици, местното гръцко население щяло да кротува, защото и нему омръзнали вече тия нескончаеми борби. Турците биле некадърни да въведат какъв-годе порядък в страната си, но биле достатъчно ловки да осуетяват мероприятията на Европа. На реформите полковник Веран гледа като на една многоактова комедия. Намира, че г. Стег се е значително изменил и поохладнял към българите. Ако предложенията на жандармерийските офицери, изказани чрез горепоменатия меморандум през месец октомври, не се вземали във внимание от посланиците, те щели да се свикат отново на конференция в Солун, през месец март, та ако тогава техните искания не бъдат удовлетворени, щели да настоят да ги освободят от длъжностите им. Не било чудно генерал Ди-Жоржи да се оттеглял и по-рано.
Докато г. Констан стоял в Цариград, не трябвало да очакваме никаква инициатива от страна на Франция в полза на Македония. Заета с по-важни свои въпроси, като Мароко и други, Франция много малко време имала да мисли за Македония. Вън от туй, и да би искала и да направи нещо, тя не смеела, защото се бояла от Германия. Русия, покрай другите свои съображения, тоже не искала и не можала да предприеме нещо ефикасно по македонския въпрос, тъй като и тя била принудена да държи сметка на поведението на Германия. Единствената държава, която изказвала известна готовност да направи някакви по-сериозни постъпки в полза на Македония, била Англия. Франция обаче не можала да вярва на англичаните, защото от опит знаяла, че са способни да я тикнат напред и след туй да я зарежат. Друг би бил въпросът, ако Русия не била болна и ако искрено желаела да помогне на Македонците. Само в такъв случай Франция би смело вървяла с нея. Но туй време било още далеч.
Като единствено спасително средство засега полковник Веран препоръчва смесената окупация на Македония, до нейното умиротворявание.
На дълго говорих и с френския майор Роша, чието седалище е Неврокоп. С него пътувах от Ниш до Скопие, като се връщаше от Франция. Той счита, че най-голямото зло в Турция е Султанът. Ревандикациите на българското македонско население били повече от справедливи и бунтовете против държавния строй — напълно оправдани. Населението, за която сметка са натрупани милиарди дългове, без да бъда в нещо подобрена участта му, било в правото си да иска провалянието на настоящия режим. Реформите, в този си вид, съставлявали само залъгалка за туй население.    |
В същата смисъл приблизително ми говори и майор Фулон в Серес.
Австрийският полковник Рихтер в Скопие тоже е недоволен от постигнатите резултати, които намира за твърде печални, и според него, пак дипломацията била виновата за неуспеха на реформеното дело. Дипломатите, които гледали отдалеч на работите, по-малко се интересували от същността на тия работи, нежели от лустрото, с което ги покривали.
В успеха на реформите не вярва даже и господин X. Стефанаки Кръстевич, моавин на Битолския валия. Той е убеден, че съдебната реформа няма да даде по-добър резултат от оня., постигнат с прилаганието на другите реформи. Турция не била способна да нареди свое правосъдие, а пък Султанът нямало да се съгласи да му се натрапят европейци-съдии, без което всяко преобразование по съдебната част щяло да остане илюзорно.
Такива са мислите и мненията, които имах случай, през 35-дневното си пребивание напоследък в Македония, да чуя от всички тамошни дипломати и офицери, с повечето от които се познавах от по-рано.
С малки изключения, по-много от най-важните въпроси, както се вижда от изложеното дотук, тия мисли и мнения се твърде различават. Известна еднаквост се забелязва само между ония на разните жандармерийски офицери. Тая липса на единство във взглядовете на местните реформатори, издава най-добре отсъствието на нужното съгласие между респективните им правителства. А тъкмо в туй разногласие се крие и силата на Турция, както и затаеното желание на някои от Силите да се поддържа анархията в Македония, докато им се удаде случай да я използуват, както тям понася. Иначе, ако всички сили искрено желаеха да се тури край на несносното днешно положение в Македония и по този начин да дадат възможност на местното население да заживее човешки живот, те трябва да поверят управлението на страната в ръцете на един генерал-губернатор християнин, назначаван от Портата, с тяхното съгласие и независим от централната власт. Това е примордиалното условие за всички реформи. Докато това условие не се изпълни, цялата реформена акция на Силите ще остане безплодна. Когато Европа се убеди, че само тая реформа би могла да задоволи населението и че всички други преобразования са неин необходим акомпанимент, ще бъде принудена да я прекара в интереса на Европейския мир. Както се каза и на друго място. Организацията ще бъде тълкувател на нуждата от такава ефикасна реформа.

VІ. ТУРСКА ВЛАСТ
Казаното дотук много добре очертава турската политика по отношение на България и специално по македонския въпрос. Имайки предвид загубите, що претърпя през последните няколко десетилетия, стресната от аспирациите на съседните балкански държавици и от интервенцията на Европа вследствие на създаденото положение в Македония, Турция прави крайни усилия за запазване статуквото в европейските си владения. За постигането на тая цел тя умело се ползва от антагонизма между европейските сили и от неприязнените отношения между съседните ней държавици. От дълги години вече Султана осланя господарствуването си на част от Балканския полуостров на политическото съперничество в Европа, както и на крупните спекулативни интереси, що имат във владенията му по-голямата част от най-видните европейски капиталисти. С постоянното раздухване съревнованията и ежбите, царящи между християнските населения в Македония, Турция систематически преследва двояката цел: да направи прилаганието и на най-минималните реформи невъзможно, под предлог, че населението в тая област не било зряло още за такива правдини и същевременно да осуетява всеки почин за известно споразумение между останалите балкански народи, умело ползвайки се от техните недоразумения. И понеже, както казах вече и на друго място в настоящия доклад, българският елемент в Македония е сравнително най-многолюдният и най-жилавият, а България най-силна и следователно и най-опасна за целостта на империята, портата доброволно отвори границите си на гръцките и сръбски чети, за да ги използува против застрашаващия я българизъм. В същото време тя не престава да работи и по дипломатически ред. Разните мисии, които периодически изпраща в Европа, издават нейната тревога за бъдещето, а така също и желанието й да предотврати оная ефикасна намеса на Силите, която като краен логичен резултат може да докара автономията на Македония. Това се потвърждава и от последното ходене на Селим Мелхаме в Рим и Виена.

* * *

Подир всичко онова, което се каза дотук, изпъква питането: каква трябва да бъде нашата политика по македонския проблем. Според мене отговорът на туй питане е ясен. Ако намираме, че разрешението на този проблем ще се постигне по еволюционен път, не остава освен да турим кръст на Организация и комитети и да отпочнем една чисто културна деятелност в Македония. Ако ли намираме, че спасението на Македония е автономията, която по моето схващание едва ли някога би се постигнала само чрез културна борба, тогава желателно е час по- скоро да обсъдим мерките и средствата за постигане крайната гонима цел. Тия, мерки аз имам честта да изложа в подробния си рапорт из Атина от 12-и март т. г. под № 200, та няма защо отново тук да ги приповтарям. Ще си позволя обаче да кажа, че върховните интереси на националното ни дело повелително ни налагат да се опомним докато не е станало още много късно и ясно да определим една линия на поведение по този съдбоносен въпрос. Ако мислим, че Организацията е необходима — това, в което аз съм непреклонно убеден, — трябва да я вземем в наши ръце, да я стерилизираме и да я приготвим за тежката задача, която ще й се възложи, и за ролята, която ще има да играе един ден не по каприз на някой си планински войвода, а съгласно отчествените интереси, както ги схваща и разбира българското правителство. А сега моментът е най-изгоден да се направи туй, докато Организацията е болна. Система и ред трябва да се прокара във всичко. Даването пари и оръжие безразборно не само че не постига гонимата цел, но всява разврат в самата Организация и я разслабва. Когато българското правителство стане господар на тази Организация, разногласията между разните нейни ръководители ще се намалят в голяма степен, ако не изчезнат съвсем, и ще се създаде онова единство, от гдето ще произтече и силата на самата Организация. Хората, които ще застанат начело на тая Организация, трябва да бъдат за всичко отговорни пред българското правителство и последното да знае не само кому, кога и какво дава, но и за какво и кога ще бъдат употребени дадените суми и материали. Разбира се, че ежегодно правителството ще трябва да предвижда в бюджета една сума най-малко от 400—500 000 лева, предназначени изключително за Революционната организация. Иначе, оставим ли работите да вървят по пътя, по който ги виждаме сега, ще настъпи ден, когато македонските водители ще се изтребят едни други, за да очистят терена за нашите врагове. Криво е в основата си мнението, че хаотичното състояние, гдето се намират понастоящем македонските работи, се дължи изключително на македонските дейци и войводи. Според мен, то се дължи повече на българската интелигенция. Докато последната страни от македонските работи, те, естествено ще бъдат ръководени от хора ограничени и крайни и ще се развиват по начин, който най-малко отговаря на нашите интереси. За туй не, трябва да ни се види чудно, ако един ден бъдем изненадани с някой дележ на Македония, за който тъй успешно работят нашите врагове, и който тъй бърже си пробива път в Евррпа. А това ще ли бъде в наша полза? Не, разбира се. Ако ли пък се обявим против Организацията и прегърнем идеята за културната борба, нека не забравяме, че Организацията ще остане да съществува и занапред, с тая обаче разлика, че изродена и разнебитена тя ще улесни задачата на нашите врагове, които ще се явят в Македония със своите организации, силни и дисциплинирани.
За да, може да се тури тази работа на здрава и национална основа, от първостепенна важност е след всестранното й проучване, да се вземе едно окончателно решение, което да легне като принцип, в основите на нашата държавна политика. Това не бива и не трябва да бъде партиен въпрос. Кабинетите ще дохождат и ще си отиват, македонската политика обаче на правителствата трябва да си остава неизменна. Ето защо ще държа да изкажа тук мнението, че би било желателно от горните мисли да се проникнат всички наши партийни шефове, мнозина от, които днес стоят на разни позиции по македонския въпрос — най-крупният в нашата вътрешна и външна политика. Нека те знаят истинското положение днес в страната. Това е необходимо, за да излезем овреме от безпечния оптимизъм, в който мнозина от нас се намират днес. Необходимо е то също така, за да не станем нечаянно един ден жертва на своето самообълщение. Каквото и да бъде решението, взето от правителството по този въпрос, желателно е поне в общи черти да се съобщи и на Негово Блаженство. Нека той знае становището ни по един тъй съдбоносен за отечеството въпрос, за да може и той да нагласява екзархийската политика, с оная на княжеското правителство. В противен случай между тия два фактора няма да има никакво единство в туй отношение, поради което и резултатите ще бъдат не по-добри от днешните. Политиката ни към Турция ще се очертае най-добре от решението, което бихме взели по занимающия ни въпрос. Отношенията ни към Гърция са известни. Те никой път не могат и няма да станат по-добри от сегашните. Политиката ни със Сърбия трябва да се тури на чисто. От само себе си се разбира, че на разни съглашения и побратимявания, за един дълъг поне период от време, ще се тури точка, тъй като от подобни съглашения реална полза ще имат само сърбите. Струва ми се, че най-целесъобразната и достъпна политика на Княжеството към съседното кралство, е да се заяви открито в Белград, че ние сме и ще останем докрай за автономията на Македония, и че само на тази почва бихме допуснали да се третира въпросът за едно споразумение. Дележът на Македония за нас съставлява една безнравствена и противонационална сделка и комбинация — практически неосъществима, независимо от политическите опасности, що крие в себе си. Нека знаят в Белград, че всякой е свободен да работи както намери за добре, но че и ние имаме право зорко да следим за всеки жест на нашите съседи и да употребяваме в случай на нужда ония мерки, които намираме за необходими, когато видиме засегнати нашите интереси. Уверен съм, че при една такава искрена и категорична декларация от наша страна, в Белград ще променят тона и ще станат по-внимателни. Иначе сърбите ще се окуражат още повече, а това ще има за непосредствен резултат засилването на тяхната пропаганда в Македония. Между тям аз неведнъж съм имал честта да изтъквам в рапортите си и устно голямата опасност, която грози нашите интереси в Македония благодарение на тази сръбска пропаганда, която и без това вече е направила такива големи успехи, щото ако продължи днешното положение още някоя година и друга, питам се, дали ще има смисъл да ратуваме по-нататък за автономията на Македония.
С туй свършвам своя доклад. Наистина той излезе много по-дълъг, отколкото исках, но аз предпочетох да изложа всичко, което мисля, че може да послужи за осветление на тоя от капитална важност за нас въпрос.
Благоволете да приемете, Господине Министре, уверение в отличното ми към Вас почитание.
Андрей Тошев
НА БАН, ф. 175, оп. 1, а. е. 33, л. 1-302. Оригинал и чернова. Ръкопис и машинопис.

* * *

ПРИЛОЖЕНИЯ:
№ 1
ПИСМО ОТ ЦК НА ВМОРО ДО БЪЛГАРСКИЯ ЕКЗАРХ ЙОСИФ I ЗА ОТНОШЕНИЯТА МЕЖДУ ОРГАНИЗАЦИЯТА И БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ.

Б. М., МАЙ 1906 Г.

До Негово Блаженство
Господин господина Йосиф I, Български екзарх
в Цариград.
Ваше Блаженство,
Имаме положителни сведения, че някои от подведомствените на Св[етата] Екзархия духовни началници съобщавали на българските търговски агенти в Македония и Одринско, какво уж Вътрешната македоно-одринска революционна организация преследвала Екзархията и нейната дейност, бъркала се е в правата и в прерогативите й и изобщо била против българщината във вилаетите на Европейска Турция. Заявяваме високо, че това с тенденциозна клевета правена с умисъл да се пречи на освободителното дело.
Няма да отречем факта, че отделни лица на Организацията си позволявали волности, но това не е право, а изключение, което се преследва и от самата нея.
Не трябва да се отказва, обаче и факта, че много от подведомствените на Св[етата] Екзархия началства се противопоставят на освободителното дело, без причини и по късогледство. А мнозина пък, тикани от амбиция и високомерие, искат да зимат направо участие в тия рисковани работи, без да взимат отговорност за последиците от дейността си. Естествено е такива работници да се теглят под съд за грешките и престъпленията. За жал обаче, когато се постъпи тъй с работник на църковно-училищната организация за работи и деяния не от неговите права и компетентност, вика на всеослушание: „Гони се Екзархията, гони се националното дело!” Не е важно това, Ваше Блаженство, защото да държиш отговорен работник на църковно-училищното дело за неговите лични деяния, не значи че се гони Св[етата] Екзархия или националното дело.
Такива лица и много тям подобни, като недоволни от някои постъпки и решения на организационните работници, подбират отделни и единични факти от дейността на Революционната организация, донасят ги едностранчиво до сведение на българските търговски агенти и ги разгласяват непълно и изкривено с цел да компрометират освободителното дело.
Това от тяхно гледище, може би, с право, но от организационно – то е престъпно. Ето защо ние Ви заявяваме или да се ограничат в своята сфера на деятелност, като изпълняват всичко, що им предписва екзархийският устав и екз[архийските] правилници, или Организацията ще постъпва с тях така, както постъпва с всички, що пречат на освободителното дело и се стараят да го клеветят и компрометират с умисъл.
Екзархията има най-малко право да се оплаква от дейността на Революционната организация, понеже последната в списъците на своите дела брои много добри работи, които съвпадат напълно със задачите на първата и е готова всякога да й помага за културното, просветителното и националното подигане на народа.
Централният комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация
ЦДА, ф. 335 к, оп. 1, а.е. 131, л. 103. Препис. Машинопис.

№ 2
ПИСМО ОТ ЦК НА ВМОРО ДО БЪЛГАРСКИТЕ ТЪРГОВСКИ АГЕНТИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО ЗА ОТНОШЕНИЕТО НА ОРГАНИЗАЦИЯТА КЪМ БЪЛГАРСКИТЕ ТЪРГОВСКИ АГЕНТИ, КЪМ СЛУЖИТЕЛИТЕ НА БЪЛГАРСКАТА ЕКЗАРХИЯ И ЗА РОЛЯТА НА ОРГАНИЗАЦИЯТА В БОРБАТА НА ПОРОБЕНИТЕ БЪЛГАРИ

Б. М., МАЙ 1906 Г.

До господа българските търговски агенти в Македония и Одринско.
Многоуважаеми господине агенте,
Задачата на българските търговски агенти в Македония и Одринско е, да свързват робския български народ в Турция с оня в свободното Българско княжество и да описват най-релефно тежките страдания на първия под непоносимия турски режим, като изтъкват систематично и подробно всички убийства, грабежи и злоупотребления, що стават по вси клонове на турската беззаконна и бсзсъвестна управа. За жал обаче, някои от господа търговските агенти като излизат от така строго определените им рамки се впускат в области, гдето не могат да се доберат тъй лесно до истината и без оглед на обстоятелствата и на времето, долавят непроучени факти и ги съобщават бързо на правителството си, като правят криви и тенденциозни заключения.
Известно ни е [от] положителен източник, че са донасяни в България факти из дейността на Революционната македоно-одринска организация с цел да се компрометира тя и да се всее апатия и недоверие към нея между българското общество в княжеството. Няма да отричаме факта, че отделни членове на Организацията са направили грешки и злоупотребления, обаче значи ли туй, че тя е гнила в основите си и че тя е едно зло за страната ни? Може ли да се отрича, че и в най-благоустроените страни се намират хора, които злоупотребляват с властта, що им се дава, и експлоатират даже с идеали народни? Това виждаме често и в Българското княжество, но никой не дохожда до неприятното заключение, че в България няма закон, че управата й е гнила, че тя е едно зло в международно отношение, както се говори и пише навсякъде за нашата владетелка Турция! Никому не хрумва тоя абсурд, защото виждаме, че съдебните власти винаги стоят нащрек и веднага теглят под отговорност злоупотребителя с дадената му власт и експлоатира с народните идеали.
Позволете, господине агенте, да Ви заявим, че същото се върши и в управлението на Организацията. Злоупотребителите, експлоататорите, нарушителите на правилниците и изобщо всички, които се провинят в освободителното дело, се теглят под съд и се наказват според възможността, времето и обстоятелствата. Някои наказания се виждат тежки за хора, що стоят отвън и съдят за работите, както се съди в една свободна страна, гдето правителствата действуват прямо и открито, и гдето разполагат с всички средства да накажат един престъпник според престъплението му или да обезвредят един опасен човек за редът и мирът в държавата. Може ли Организацията да постъпва така, когато е поставена в изключителни условия и вън от законите, защото е революционна? Разбира се, че не. Следователно няма ли да бъде естествено много нейни деяния да се виждат чудовищни на хора, що не познават условията, в които действува и работите, що върши?
Кой се оплаква най-много от Организацията? Щарлатаните, що не искат да помагат с нищо на освободителното дело и част от духовенството, което тикано от крайна амбиция, иска да се бърка всякак в революционните работи, но не иска да зима отговорността за последиците. Заслужават ли тогава вяра доносите и сведенията на тия своего рода патриоти? А те са именно, които Ви вкарват в заблуждение и вие без да проверите обстоятелствата и мотивите, що създават фактите, бързате да ги съобщавате на правителството, като правите особени коментарии или никак нищо не правите, за да бъде по-ефектно съобщаваното,
Да се разберем още по следния жизнен въпрос. Донасяно е до сведение на българското правителство, какво Организацията преследвала уж систематично Българската екзархия, чиновниците от българските търговски агентства и питаела изобщо недоверие и омраза към всичко българско. Заявяваме Ви, че всичко това е низка клевета, която ни възмущава от дън душа. Да преследваш един калугер, макар облечен във владишко расо, за неговите диви и необуздани произволи, значи ли, че преследваш Екзархията? Да изкажеш недоверие към чиновник в агентството, значи ли, че не вярваш в България? Да откажеш една помощ, защото ти се дава с умисъл и за корист, значи ли, че не приемаш нищо, що иде отвън?
Кой можеше да измисли тия нелепи и низки клевети? Освен неприятел на освободителното дело, или крайно амбициозен чиновник, или човек от лагера на генерал Цончев – никой друг! Защото фактите говорят съвсем противното и оборват сами хвърлените по адрес на Организацията клевети и доноси.
Господине агенте,
Ограничете се в сферата на своята деятелност, проверявайте всички факти, що Ви донасят из дейността на Организацията, съпоставяйте ги с причините, що ги предизвикват и обстоятелствата, що ги обикалят, и ще видите, че Организацията не е зло, а е належаща нужда за бедното българско население по селата в Македония и Одринско. Селата, оставени без чети се чувствуват като сироти и овдовели, защото само четата може да ги пази от нашествието на гръцки, турски и сръбски банди. Градовете се чувствуват също по-добре, когато има Организация и когато тя разполага с въоръжена сила. Признаваме, обаче, че не всичко върви тъй идеално, както се иска на всинца ни, ала за туй не трябва да се вини Организацията, а самите неблагоприятни и крайно неудобни условия. Може би да Ви тревожат грешките, що стават по пътя на дейността й – те са присъщи на всеки човек. Нима Вие като дипломат никога не сте направили грешка в дипломатската си дейност? Вземете във внимание още и кризата, що претърпе Организацията след въстанието от 1903 год. – разклащането й до основи, жертвите, що даде в интелигентни и други работници, ще разберете причините за някои недоглеждания и грешки в работата. Ала, след общия конгрес в края на 1905 год., се даде нов подтик на освободителното дело, тури се то на нови и стабилни основи, които дават гаранция, че след непродължително време – като се нареди тя, Организацията, навсякъде според новите правила, ще намалят до минимум грешките и злоупотребленията. Нужно е обаче с общи сили да се сее свяст, съзнание и просвета у всички за трудните задачи, що турила да разреши тя, и за великата цел, що преследва да осъществи. Заблужденията обаче и неверните слухове, що Ви донасят съзнателно или несъзнателно някои злосторници, ще се смятат, че се правят с умисъл, за да се прави пакост на освободителното дело. Такива злосторници ще се преследват съгласно правилниците и постановленията на Организацията.
Приемете уверение в отличното ни към Вас почитание.
Централният комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация
ЦДА, ф. 335 к, оп. 1. а. в. 131, л. 104 – 105. Препис. Ръкопис.