ЕДНА ВАРДАРСКА БАЛАДА

След участието си в Ноемврийското въстание през 1831 г. срещу руското владичество в Полша полският революционер Михаил Чайковски намира политическо убежище в Турция. В Цариград той влиза във връзка с Неофит Бозвели, Георги С. Раковски, д-р Стоян Чомаков и Иларион Макариополски.
През 1861 г. Чайковски предприема обиколка из българските земи. От това пътуване той оставя своите пътни бележки, които отпечатва през следващата година. С руски параход през август той пристига в Солун. Оттук пътят му го отвежда през Енидже Вардар, Воден, Остров, Баница, Битоля, Прилеп и Велес. Задържа се известно време във Велес, оттам продължава за Скопие и след това заминава за Косово. Където минава полският революционер, среща само българи. През 1868 г. в Лайпциг на полски език излиза от печат том първи от неговите писания. Тук отново е отпечатан разказът от пътуването му през Македония. Но след като излиза за пръв път разказът на М. Чайковски, през 1862 г. на него попада големият чешки поет, журналист, политик и революционер Йозеф Вацлав Фрич (1829-1890). През 1864 г. той публикува поемата си „Българки. Балада според събитие от 1832 год.” в списание „Rodina kronika”. Сюжетът за своята поема Фрич намира в пътеписа на Михаил Чайковски, който по-долу ще имате възможност да прочетете. Откритието на този текст, както и съпровождащата го голяма студия, дължим на големия български учен професор Борис Йоцов, който го публикува в редактираното от него списание „Родина” през 1940 г. Животът на големия учен завършва трагично. Той е министър на народното просвещение в правителствата на проф. Богдан Филов (1942-1943) и Добри Божилов (1943-1944). Като учен-изследовател на история на българската литература и на литературните връзки на българите със западните славяни, както и като професор в Софийския университет, на него дължим изключително голям брой научни приноси. Дори след беглото запознанство с неговото литературно наследство определено може да се каже, че той почти винаги е пионер с темите, които е проучвал. Благодарение на проф. Б. Йоцов излизат, придружени с негов предговор, четирите тома на „Историята на новата българска литература” на проф. Боян Пенев.


Проф. Борис Йоцов пред Народния съд – 1944 г.

След 9 септември 1944 г. проф. Б. Йоцов е арестуван от новата власт и осъден от Народния съд на смърт. Разстрелян е на 1 срещу 2 февруари 1945 г. Изключително богатият му архив се съхранява в Централния държавен архив. В българските архиви е запазено е и неговото досие като учен. А огромното му научно творчество и до днес стои несъбрано и неиздадено с изключение на едно малко томче, което беше отпечатано преди 20-на години. С голяма стойност е и неговият разказ за двамата революционери, от който Ви предлагаме само разказа на Михаил Чайковски от неговия пътепис и за впечатленията от наученото за една българска трагедия от началото на ХІХ век във Велес. От този разказ може да научите и някои забравени факти за отношенията на арнаутите в Македония, съюзници на турските поробители, към българското население.
Проф. Б. Йоцов в статията си предлага превода само на тази част от разказа на Чайковски за записаната във Велес легенда за смъртта на три българки-сестри, които, за да запазят честта си, се удавят в мътния Вардар след кървавото си отмъщение над арнаутските разбойници. В разказа на М. Чайковски вечната река е привлекателна за българите, докато за арнаутите тя е река на злощастието.

Цочо В. Билярски

* * *

 

РАЗКАЗ НА МИХАИЛ ЧАЙКОВСКИ


гр. Велес

Ние пристигнахме в Кюпрюли, някога Велес, на река Вардар. Българитe го назовават баща, но злощастен, тъй като в него хората се давят, а по него лодки не могат да плават. Буен, капризен, като хубавицитe българки, които черпят от него вода. Дали те от реката, или реката от тях, научили са се да привличат всичко към себе си. Няма спасение – и водата на Вардар е така примамлива, и хубавицитe са тъй привлекателни край Вардар, че човекът-желязо като сляп се устремява към магнита. По Вардара съществуват най-хубавите жени – и стройни, и красни, и, ако и българки, тe така са изтънчени, като нашитe полякини, че може да се тръгне в поход за тях и от Литва.
Тук предавам една случка станала през 1835 г., която показва, какво може хубостта и волята на жената. Тогава живеели в Кюпрюли три сестри, много хубави, и тритe девойки. Въпреки че мнозина ги ухажвали, те не искали да се омъжат, пробирали женихите, като гнили круши, както казва старополската наша пословица. Те се гиздели много и обичали да се развличат; и въпреки че държанието им било безукорно, свещениците много ги одумвали, също и близкитe на безуспешно влюбенитe (а тe били толкова, колкото и неожененитe във Велес и околността му). Наричани били кокетки. Те ходели за вода на Вардар, сутрин и вечер, всеки ден, защото там било мястото, гдето българкитe кокетирали, както балнитe зали, театритe, разходкитe и черквитe дори – за нашите жени. Както у нас женитe се учат през време на танца, когато ходят, когато правят поклони, при молитва, как се кокетира, така и българкитe се учат от своитe майки, как да нагазват във водата с грация, как да се навеждат със стомната, как да си отметат коситe, как да си нагласват политe, изобщо цялата ука за кършенето на снагата, тази хореография на кокетирането. И когато тия три девойки отивали за вода, толкова люде се наваляли по улицитe и при Вардар, че ако би паднала в това време някоя любопитна звезда, тя не би стигнала до земята, а би се спряла върху главитe на хората, отгдето би гледала своитe сестрички – тия земни звезди.

гр. Велес

Това било в онова време, когато Мустафа паша, потомък на Скендер бега Кастриот, дигнал бунт срещу султан Махмуда. Арнаутите завзели българските села заедно с града, гдето се разполагали със сила и безчестие, както враговете на Полша и до ден днешен. Арслан бей, най-храбрият от бойците на Мустафа паша, се настанил във Велес; той яздел българите като коне, за да не мърси арнаутските си царвули с българска кал; ругаел молящите се в храма българи, и, за да развлече своите спахии, заповядал да колят и да бесят богобоязливия народ. По улиците биели с камшици жените и децата; и във Велес било тъй, както беше по-късно в Познан, в Краков, в Лвов и в самата Варшава. Тая дива паплач оставала обаче, заедно със своя началник, в захлас пред трите момичета – само те от целия град ходели на Вардар за вода, както и по-рано, сутрин и вечер. Те кокетирали пред неприятелите така добре, както и пред своите, тъй като в природата на жената е да се нрави дори и на неприятелите. Арслан бей, макар и да носел име на лъв, бил смирен пред трите девойки и не смеел да ги вземе насила в харема си. Той искал да спечели сърцата им, но напусто – те го привличали с очи, но го отблъсвали със сърце. Изгубил търпение, той влязъл насила един ден в дома на тия три момичета, и този ден никой вече не ги видял да отиват за вода. Тъжен бил Вардар, мрачен, мътен – без своите русалки, а българите, множество, се трупали по бреговете на Вардар, и чакали, и гледали.

гр. Велес

Тъкмо в полунощ, когато арнаутската стража заспала, унесена от горещината, от пиенето и от тишината, излезли от дома си трите девойки. Най-голямата носела в ръка отсечената глава на Арслан бея, а двете, по-малките – други две глави – на неговите двама братя, Каплан бег и Аден бег. И трите тръгнали за Вардар като със стомни за вода; българите не смеели да викат от радост; те гледат – техните девойки идат, такива стройни, такива кокетки, както и по-рано. И гледат своите девойки – с очи и със сърце, и не могат да се нагледат. Те минали мостчето, застанали на скалата при брега, обърнали се към множеството, и с печален, но хубав глас запели те на своите българи: „Ние не сме вече достойни нито за очите ви, нито за сърцата ви – само Вардар ни остава, Вардар, нашият Вардар! Отмъстете за нас, отмъстете за нас!" Те оставили на скалата главите на тримата арнаутски бегове и скочили във Вардар, изчезнали, потънали. Никой не можал да ги спаси. Но отмъщението кипнало в сърцата на българите: една нощ, макар и без оръжие, изклали цялата арнаутска чета на Арслан бея, ни един не останал от нея.
Когато след победата при Прилеп дошел Мехмед Решид, намерил всичко в ред. Той дал на българите във Велес привилегии; дал заповед крайбрежната скала и мостът да бъдат почитани като градска светиня; и до сега те са съхранени като свещени останки; и българкитe идват там да черпят вода, тe черпят и пеят, и разказват за тритe девойки, за заколването на неприятелитe арнаути. От онова време още Вардар привлича по-силно към себе си, а арнаутитe го назовават река на злощастието"...


Публ. в Проф. д-р Б. Йоцов, Едва Вардарска балада, сп. “Родина”, София, март 1940 г., год. ІІ, кн. ІІІ, с. 99-122.