ЗА НЯКОИ ХАРАКТЕРНИ ОСОБЕНОСТИ НА МИЯЧКАТА ЖЕНСКА НОСИЯ

 

ПО МАТЕРИАЛИ ОТ ФОНДА НА НАЦИОНАЛНИЯ  ЕТНОГРАФСКИ МУЗЕЙ)

Сред богатството от българско народно облекло в Националния етнографски музей се откроява колекцията от миячки женски носии. Те са от деветнадесетото столетие от с. Галичник, с. Лазарополе, с. Селце, Дебърско (най-много части от носии и пълни костюми), от гр. Крушево, с. Смилево, Битолско, от някои села от Велешко и Кичевско, населени с мияци.
Мияците като етнографска група от българския народ са слабо изследвани. За тях бегло споменават Ст. Веркович, К. Иречек, В. Григорович, В. Кънчов, Ев. Спространов, Г. Петров, Л. Милетич. В началото на четиридесетте години на XX век излиза „Книга за мияците” на Г. Трайчев. В неговия труд и в изследането на А. Алексиев се намират ценни данни за облеклото на мияците. За пръв път миячка носия се събира от Ст. Веркович и сътрудниците му заедно с етнографски материали от Македония за Първото общославянско изложение през 1867 г. В документацията на изложбата е посочен женски миячки костюм на българка от Македония, а сред фотосите има и костюм на българско семейство от Дебър. По-късно, по време на Първото Пловдивско изложение от 1892 г., в издавания бюлетин „Нашето първо изложение” сред снимките на носии от всички краища на България има и фотоси на миячки носии.
Първите постъпили в Националния етнографски музей миячки костюми и части от носии са от началото на XX век. Те са дарени или закупени от Министерството на търговията и земеделието. Вероятно някои от тях са участвали в Първото Пловдивско изложение, а други са били събирани съгласно Указа на княз Фердинанд I от 1907 г. Миячко народно облекло постъпва в музея и като дар или е закупено от преселници от Македония, подирили спасение в свободните земи на Отечеството. Обект на изследване в настоящата статия е миячката женска носия във фонда на Националния етнографски музей. Стремежът е тя да се разглежда като единство на материал, кройка и украса, разкриващи начина на мислене и светоусещане на своите създатели.


Характерен за миячката женска носия е нейният червен цвят - от яркото, огнено червено до наситените тонове на моравото. Червено е богатото везмо на ризата кошуля, червени са апликацията, везмото и гайтаните на горната дреха клашеник, червено е везмото по кърпата за глава дарпна. От червена вълна са тъкани поясът, престилката, препашката и са плетени чорапите. В червено са обагрени ресните киска, придаващи особено очарование и изящност на костюма. Те са разположени в долния край на ръкавите, по пояса препашка, престилката кивчена бофча и дарпната. Пурпурният цвят на миячката женска носия (както и червените или жълти обувки, които се обуват по време на венчавката) кара някои изследователи да определят мияците като „онова племе от българския род, което се смесва със Самуиловите боляри” и като „потомци на старите велможи и българските боляри в Македония”. Червеният цвят е и древният символ на зачатието и живота, на плодовитостта и добруването. Вярва се отколе, че е цветът на слънцето и огъня и предпазва от всяко зло. Затова и на боядисването (отваруването на алот) се отделя голямо внимание. То е действие с определена магическа символика и изисква особено умение. Например желателно е жената, която боядисва, да е сама, за да не видят зли очи преждата. При поставяне на преждата в котела се изричат магически думи и т. н. Вярва се, че когато преждата за чеиза на годеницата е добре боядисана, то и бъдещият семеен живот ще бъде хубав и честит. Червеният цвят на миячката носия грее на фона на белите ризи, клашници и кърпи. Белият цвят в представите на народа е символ на чистота, доброта и мъдрост.
Миячката носия с чудната хармония от червено и бяло, обогатено с блясъка на сърмата, с подредбата на отделните нейни части – минта, риза, клашник, елек, престилка, пояс, чорапи и забраждане, е неповторима по своята хубост и изящност. Докато в други части на Македония в женското облекло се дири обемност и има огромни пояси, увиващи се многократно на кръста (напр. в битолския костюм), то тук композицията на облеклото е удължена и излъчва особено достойнство и аристократизъм.


Основна част на миячката носия е елекът с ръкави - минтан. Той се облича под ризата. Изработва се от дебел вълнен плат с естествения бял цвят на вълната и по-рядко с парчета от кафява вълна. Предницата и ръкавите от лактите надолу са с апликирано кадифе (вишнево, лилаво, тъмно синьо) или червена чоха. Предниците на минтана са украсени с богато сърмено везмо лози, черни или сърмени гайтани и два реда черни и сърмени копчета с пришито червено мънисто на върха. По малката яка и долния край на ръкава има гайтанена украса. Моминският минтан остава и в невестинската носия руво, за да е свежа невестата и в бъдния си живот, както е била свежа в моминството.    
Ризата кошуля в миячкия костюм е от бяло памучно или ленено платно, с туникообразна кройка, дълбок пазвен разрез, без яка и с по два високи клина под мишницата. Везмото по предниците и ръкавите е с характерния за миячката носия червен цвят. За везането се подбира вълна от стари овце (защото тя е с по-дълъг косъм), изпира се, изчесва се, изприда се, двойно се усуква и се боядисва в червено. Червеното везмо се омекотява от везаните орнаменти с жълти и зелени копринени и бели памучни конци. Долният край на ризата и декоративната украса по клиновете са изпълнени с бели памучни или ленени конци - чикме. Техниката на везане е характерната за миячката носия късана техника. Тя се осъществява, като от определеното за везмото място се изнизват нишки от основата или вътъка и останалите неизнизани нишки в групи от по две или повече се оплитат или затягат до получаване на определени фигури. Тези фигури изграждат тесни полета, разположени по дължина на ръкава, фигурите са предимно геометрични - начупена линия, ромб, Х-виден знак, кръст. Те носят в себе си древна символика и означават съответно змията като покровител на домашното огнище, женското начало, знака на Христовата смърт, носен, за да се спечели Божието благоволение. В долния край на ръкава има везани с т. нар. македонски бод (броят се нишките, като се везе в диагонал по две нишки по основата на платното, отдолу нагоре, като се спазва посоката на бода и се връща надолу), по пет големи квадратни полета. В тях са разположени везани с жълти и зелени конци ромбчета и чертички. Над тях са разположени кръстовидни фигури и геометризирани растителни мотиви (последните изработени с кръстат бод). Долният край на ръкава завършва с групи (3 или 5) червени ресни. Украсата в долния край на ръкава се допълва от групи малки сребърни монети.
Везането на кошулите изисква голямо умение. То започва да се изучава от детска възраст - 7-8 години. Първо се везе на платно. Когато е овладяна техниката, се везат ръкавите на т. нар. мала кошуля. Везането е строг критерий, по който се избира бъдещата невеста. За чеиза (прикето) годеницата везе голям брой ръкави и ризи. В тях тя влага не само голямо майсторство, но и въплъщава своята любов, мисъл и нежност към избранника, надеждите си за добър семеен живот.


В зависимост от обредното си предназначение женските ризи биват няколко вида. Невестинската кошуля се нарича тонка кошуля-гувеалска. Тя се шие от по-широко платно и е с шест клина, дълга до глезените. Бялото линеарно везмо в долния край е десет-двадесет реда. Тази риза се носи първата година след сватбата или до раждането на първото дете. След това тя се облича само на големите църковни празници - Коледа, Великден, Гергьовден и др. Невестинската кошуля се облича и на мъртвата, за да се познаят със своя стопанин и на оня свят и да се съберат. Това, което я отличава от останалите ризи, е изключително богатото везмо и яркият червен цвят, символизиращ жизненост и плодовитост. Сред прикето на миячката са и други празнични ризи. Такава е водарката, с която се облича невестата на другия ден след сватбата и отива за вода. На Цветница невестата отива за пръв път на черква и облича ризата цветничарска. Наред с празничните кошули в ковчега на невестата се пазят и ризи с по-малко везмо, за всеки ден. Ризите на възрастните жени са бедни откъм везмо и са с наситени вишневи и морави тонове.
Елекът е друга основна част от миячката женска носия. Той се изработва от бяло памучно платно, без ръкави, с тесни поли, къс до пояса. Отпред на гърдите има апликация от червена или синя чоха. Чохата е извезана богато със сърма. Има пришити по двете предници черни или сърмени копчета. Миячката не закопчава своя елек. Повечето елеци, облечени един върху друг, са белег на заможност. Редовете от сърмени копчета отпред на гърдите придават особено очарование на костюма. Невестите носят до пет елека.
Клашникът  е горна дреха от бял вълнен тепан плат, отворена отпред, без яка, с по два високи (съшити от по три части) клина, стигащи до рамото. Момите носят клашеници с ръкави до лактите (рокави). Невестинският клашеник е без ръкави, с т. нар. опашки (рокавици) . Те се кръстосват на гърба и се поставят в пояса. Предниците на клашеника - свитки, са от апликирано червено сукно с везбена украса, изграждаща полета, изпълнени с кръстовидни орнаменти. Везмото е предимно червено, допълнено с везмо от жълти, зелени и бели памучни конци. Другият вид украса на свитките е от апликирано кадифе - червено, лилаво или синьо. То е оградено със сърмен ширит и е извезано богато със сърмени гайтани. По вратната извивка, краищата на предниците, отворите за ръцете и джобовете, краищата на рокавиците има украса от по няколко реда червени и черни вълнени гайтани. Долната част на клашеника е с по няколко реда украса от червен гайтан.
Поясът  към миячкия женски костюм е вълнен, четворно тъкан, обагрен в черно, тъмно синьо или вишнево. По краищата му има по няколко групи бели ивици. Късите страни на пояса завършват с групи дълги ресни от основата. Той се увива няколко пъти около кръста.
Характерен за миячката женска носия е и друг пояс - препашка,  който е изключително красив. Той е белег на невестинството и се носи само от омъже­ни жени. Тъкан е от яркочервена вълна, лита техника. По дължината на основното червено поле са разположени жълти, зелени и бели черти. В единия край  на препашката сърмен ширит загражда правоъгълно поле. В полето има богато растително везмо от сърма или жълта и бяла коприна. В двата края на това поле са пришити дълги червени ресни -  киски. Препашката се навива на кръста така, че ресните се спускат по двата хълбока, а сърменото везмо стои отпред.


Миячката женска носия във фонда на Националния етнографски музей е представена с няколко вида престилки. Най-красива е т. нар. кивчена бофча,  престилката, която невестата опасва в деня на сватбата. Тя е от яркочервена вълна, лито тъкана. По средата има група от бели памучни черти. Двата къси края на престилката са украсени богато с дълги червени ресни, а между тях има растително везмо от жълта коприна. Съчетанието на кивчената бофча с препашката е умело подбрано и води до редуването на червени ресни и сърмено везмо, което заедно с ресните в края на ръкавите създава неповторима прелест на костюма. Скутникът е друг вид престилка към облеклото на мияците. Тя се изработва от вълна, най-често червена, лито тъкана. Престилката е двуплата, с вълнен или сърмен вертикален съединителен декоративен шев. Скутникът е с втъкани цветни (бели, жълти, зелени, черни) по-широки или по-тесни ивици. В по-ново време (началото на столетието) младите жени започват да носят престилки от фабричен копринен плат - фути. Те са широки, със светли тонове и украса от големи триъгълници и ромбове, щамповани върху плата.
Чорапите към женската миячка носия са вълнени, плетени, с характерния червен цвят. Те са в цветова хармония с останалите части на костюма. Яркочервеното поле умело е разчупено от хоризонтални ивици със зелени, жълти и бели геометрични орнаменти - черти, триъгълници, ромбове.
Във фонда на Националния етнографски музей има различни видове украса за глава, разкриващи развитието във времето на забраждането в миячката носия. Сокаят е най-старото забраждане. Той представлява конопена кърпа, дълга 100-120 см и широка около 30-50 см, с пришито парче, цялото везано, с цветовете и мотивите на везмото от ръкавите на ризата. Върху него са пришити сърмени гайтани в хоризонтални и вертикални редове, които при пресичането си образуват пръвоъгълници. Долният край на сокая е от обагрен в червено плат. Върху него са пришити две ивици с разноцветни - бели, тъмно- и светлосини, червени, зелени, жълти - дребни мъниста. Между тези мънистени ивици има пришити дребни монети и червени ресни, раковинки и тежки червени пискюли. Миячкият сокай е без качулка за разлика от охридския, прилепския, битолския, където двата горни ъгъла се съшиват и образуват т. нар. качулка. Сокаят се е носил само от невестата. Той е част от едно твърде старо и с много символика забраждане. По време на сватбата булката носи над него превързок от тъмночервена коприна с реси, спуснати над челото. Над тях се поставя дарпна, а най-отгоре - дулак от червена басма, закопчан отзад. Изследвайки сокая като старинно забраждане, Ст. Л. Костов и Е. Петева откриват византийски и източни влияния. Особено интересна е приликата между миячкия сокай и украшението, което носят жените от някои азиатски племена (напр. мордвините). Еднаквата форма, начинът, по който са направени, украсата и начинът на носене сочат близостта на българите с тези племена в тяхната прародина.


Миячката женска носия в Националния етнографски музей е представена и с т. нар. главинка като част от женското забраждане. Главинката е съшита от червен плат  с подплата от бяло памучно платно. Горният край е съшит във формата на качулка, долният се спуска свободно и е с богата везбена украса от сърма или жълта коприна.
Облеклото на миячката е умело допълнено от кърпа за глава - дарпна. Тя е от бяло памучно платно със ситно червено везмо по краищата (зградичка). От вътрешната страна дарпната под везмото има пришита тънка ивица червен памучен плат, а отвън в края на везмото - сърмен гайтан. Пришитите ресни от червена вълна и бял памук - 10-13 групи, придават неповторима нежност и лекота на забрадката. Дарпната се носи, като единият край е прегънат и се поставя над челото, останалите падат свободно на гърба и раменете. Към забраждането в облеклото на миячката спадат и кашмирени кърпи калемкяр. Такива кърпи се опасват и на пояса или се спускат по хълбоците.
Миячката женска носия, разглеждана като единство от материал, кройка, цвят, украса и въплътените в тях вярвания и представи, дава ценни сведения за началните етапи от развитието на облеклото на българите. Върху нейното оформяне оказва влияние средновековната византийска култура. Това влияние се открива в пурпурния цвят на основните части на носията, формата и украсата на горните дрехи. Заселването и установяването на славяните и прабългарите в земите на Балканския полуостров дава нов облик на облеклото. Славянското влияние се открива в белия цвят на кошулята, клашника  и дарпната. Разглеждането на горната дреха - саята, като по-късна, развита и усъвършенствана форма на старинните славянски дрехи, разтворени отпред, потвърждава това влияние. Забраждането на миячката от най-старо време - сокаят е неоспоримо доказателство за прабългарско влияние при оформянето на костюма. Независимо от изпитанията, на които са подложени, мияците запазват своята етнокултурна самобитност, в това число и богатството на носията.

Анита  Комитска