АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В МАКЕДОНИЯ

Разловското българско въстание от май 1876 г.

Преди близо 110 години в Кюстендил излиза една малка книжка, посветена на Разловското въстание. Книжката е озаглавена „Тридесет години назад. Исторически записки по първото македонско въстание през 1876 г.”. Нейният автор е участникът във въстанието Коте Попстоянов, син на войводата поп Стоян Разловски.
Много пъти съм си мислил, че след Захари Стоянов, Димитър Страшимиров и Стоян Заимов, като че ли няма какво още да се каже за Априлското въстание. Но като разгърнете и спомените на Коте Попстоянов, пред Вас ще се разгърне епичната битка на народа ни от април 1876 г., като се мине през подготвителния й период, започнал още със Старозагорското въстание от 1875 г. и минал през Гюргевския комитет и Солунския революционен център. Макар и оскъдна, информацията за Гюргевския комитет, все пак от спомените на Никола Обретенов се говори за по-широките граници на ІV Панагюрски окръг, към който спадат Софийско и Македония. След като революционерите-апостоли разпускат комитета всеки заминава за определения му революционен окръг, за да мрат за отечеството.


Георги Измирлиев


Георги Пулевски

И тук един македонец, Георги Измирлиев, не отива за Македония, а отива да подготвя революцията заедно със Стефан Стамболов в окръга на старата българска столица Търново. Какво повече може да се каже за подвига на македонския българин извън неговите последни думи: „Аз съм въстанал с цел да освободя отечеството си, това е дълг на всеки българин, това е желанието на целия български народ”? След това сам слага въжето на врата си и преди да ритне стола спокойно изрича: „Виж как се мре за България”. Войводата дядо Георги Пулевски от Галичник след въстанието ще охранява Троянския манастир от опитите на озверелите башибозуци да го подпалят. А учителките от Сопот баба Неделя Петкова и дъщеря й Славка Караиванова, които учителствуват из Македония, като Райна Попгеоргиева участват във въстанието в Малешевско и Пиянечко и ушиват неговото знаме по поръка на малешевския Бенковски Димитър Попгеоргиев Беровски.


Баба Неделя Петкова

С най-голям трепет се четат страниците за подготовката на въстанието в Банско-Разложкия край и за Разловското въстание. Макар че от спомените на К. Попстоянов липсват някои факти, но ще бъда неискрен, ако не кажа, че все още остава за мен загадка, как по едно и също време през един баир разстояние да избухнат две самостоятелни въстания. Но трябва да се отбележи, че съществуват документални извори, макар и оскъдни, които свидетелствуват за пресечните точки между двете въстания и за общността в революционния процес. Тук не искам да наблягам на чуждите извори, които представят двете въстания като едно цяло, но от разказа на някои историци, особено от скопските, се затвърдява поради липса на други извори, че са две отделни въстания на българите, подготвени, образно да го кажем от два революционни центъра – Гюргевския и Солунския. Може би това, което ни не достига, се намира в откраднатите документи на Димитър Попгеоргиев от един от скопските историци, а може би и нашите архиви още крият своите тайни?
Преди да имате възможност да прочетете спомените на Коте Попстоянов накратко да Ви припомня за Разловското въстание, което обхваща Малешевията и Пиянец през април 1876 г.

гр. Солун

Работата по неговото организиране започва в края на 1875 г. в Солун. Тук се създава революционна група, която поема и решава всичките задачи на революционното ръководство. В основата си тази група е съставена от дейците на Солунското дружество „Българска зора”, което отстоява интересите на българското население в солунските села и противостои на сръбската пропаганда. В нея участват поп Петър Димитров Солунски, от с. Зарово, Солунско, поп Иван, учителките Неделя Петкова и дъщеря й Славка (Станислава) Караиванова, учителят Христо Захариев, двамата братя Еврови и Димитър Божков от Велес, секретар на Българската община в Солун. Начело на групата застава Димитър Попгеоргиев Беровски. Солунската революционна група започва подготовката за въстание в Източна Македония – в Пиянечко-Малешевския край и Струмица и Струмишко през декември 1875 г., като село Разловци се очертава за негов революционен център. Организирането му се ръководи от Димитър Беровски, който привлича в революционната организация и тъста си поп Стоян Разловски от с. Разловци. За делото са спечелени и Костадин Ильов Карчов от Берово, Стоян Цоцов, Гогата Ширков и братята на Димитър Попгеоргиев Иван и Алекси. Подготовката на въстанието взима все по-широки размери през зимата и пролетта на 1876 г. и върви успоредно с подготовката на Априлското въстание в ІV революционен окръг в Разложката котловина, Пазарджишко и Софийско. Запланувано е то да обхване Малешевията, Радовиш, Струмица, Петрич, Мелник, а по-късно и Осоговието, като предварително въстаниците се въоръжават с оръжие. Димитър Беровски поръчва на двете солунски учителки от Сопот, баба Неделя и Станислава Караиванова да изработят знаме за предстоящото въстание. Знамето било изработено на червена подложка с изобразен на нея разярен жълт лъв, а на него пишело: „Македония” и „Станете да ви освободя”. Събраната чета от Димитър Попгеоргиев провеждала бойната си подготовка в близост до френския женски манастир край Вардар махала, като изпробвала набавените револвери и извършвала бойни упражнения. До руския консул в Солун достига информацията за подготвяното въстание и той обвинява майката и дъщерята, че се занимават с политическа дейност.

Димитър Беровски

След като групата се утвърдила като главно политическо и организационно ръководство на подготвеното въстание, тогава с нея установили връзка революционерите от Софийския революционен комитет. За връзка със Солунския център бил изпратен от Софийския комитет революционера отец Генадий, другар и съратник на Васил Левски и дядо Ильо Малешевски, а за връзка с воденската група бил изпратен Димитър Ножаров. В Солун отец Генадий се срещнал с поп Петър Солунски, който го запознал с вървежа на подготовката на въстанието и след това отпътували за Велес, където било свикано събрание. Турските власти  научили за провежданото събрание и то било прекъснато, като отец Генадий напуснал бързо района, а поп Петър отпътувал за Солун. Въпреки това след установената връзка с ІV революционен окръг и тук подготовката се ускорила. Начело на подготовката за въстание в Източна Македония застанал поп Стоян Разловски, като за център на движението изпъкнало родното му село Разловци. На проведените съвещания първо трябвало да се реши въпросът за въоръжението, като олово и барут се закупили от Кюстендил, а оръжие - от един пехчевски турчин. За второто съвещание, което се провело през април 1876 г. с участието на Димитър Попгеоргиев и Костадин Карчов, които пренесли закупеното оръжие от Солун в Голак планина. На това съвещание бил обсъден планът на въстанието. Решено било да се сформира малка чета, начело с Димитър Попгеоргиев, която да обиколи и подготви населението за въстание в Малашевска, Радовишка, Струмишка, Петричка и Мелнишка околии. Според приетия план първо трябвало да въстанат пиянечките български села, като въстаниците да се насочат след това към мохамеданските села и от там да превземат Царево село, след което да се насочат към Малешевията и да превземат главните й центрове – Берово и Пехчево. Въстанието трябвало да прерасне в планинска война и да се свържат тукашните чети с четите от ІV въстанически окръг. Предвиждало се, след като въстанието стане повсеместно жените, децата и добитъка да бъдат изведени в планините, като се определят и малки чети, които да ги охраняват. В плана се предвиждало въстанието да обхване почти цяла Източна Македония, но Беровски успял до началото му да обиколи само Пиянечкия край. Но от подготовката били обхванати почти всички села в Малешевско и Пиянечко, някои селища от Кочанско, с. Лъки и Струмица, както и някои села от Кюстендилско (Соволяно, Слокощица и др.). Има сведения, че подготовката обхванала и Радомирско, където бил арестуван и учителят архимандрит Зинови Поппетров.

Димитър Беровски

Всички участници във въстанието били българи и въстанието е българско и е част от голямото Априлско въстание. Това твърдят и участниците в него през септември 1876 г. поп Атанас и Илия Стоилов от Берово пред руския консул в Солун – „Ние сме българи, живеем в с. Берово, намиращо се в местността Малешево (12 села християнски и едно турско). След въстанието по заповед на Акиф бей, струмишки каймакамин, бяха арестувани коджабашиите и свещениците с чорбаджиите от 12-те села на Малешево.”
След като избухнало Априлското въстание турските власти започнали повсеместни арести на българи. Въстанието в с. Разловци избухва преждевременно на 7 (19) май 1876 г. вследствие на разкритията и предприетите арести на десетина души. Заловени били и две българки, които били насилени да се потурчат. Две въстанически чети от около 60 души овладяват за кратко селото, след което бунтът се разраства в Малешевско и Пиянечко. След като превзели с. Разловци, въстаниците се насочили и към Митрошинци, което също било превзето. В боевете Димитър Попгеоргиев е тежко ранен в главата. Войводството на четата било поето от тъста на Д. Попгеоргиев поп Стоян, който насочил въстаниците на брой около 40 души към Малешевско. Въстаналите пиянечки села излъчват свои чети, но оръжието не достига. Излязлото в планината население започнало да мизерства без храна и топли дрехи, а ненадейно паднал и сняг. Събралият се башибозук от пиянечките мюсюлмански села започнал да безчинства над българските села.

Димитър Беровски

Четата на ранения Д. Попгеоргиев и поп Стоян се предвижва към Голак планина и на 10 май 1876 г. се съединява с четата от с. Лъки, предвождана от Цоне Данчов.
Престарелият войвода поп Стоян се отделя от четата, за да не затруднява нейното придвижване, но е заловен при Рилския манастир и затворен в манастирската кула, където се самоубива. Заловен е и войводата на четата от с. Лъки Цоне Данчов и по-късно отровен от турците в Скопския затвор.
Разловското въстание е потушено по най-жесток начин, така както са потушени Средногорското и Новоселското, като голяма част от въстанниците са убити или арестувани, но най-жестоко пострадало мирното българско население от злодействата на озверелия аскер и башибозук. Оцелелите четници се укриват в Малешевската планина като след започването на Руско-турската война през 1877 г. си пробиват път до завзетите от руската армия територии.
Много бежански маси се предвижват към освободените български територии и много малешевски родове се заселват в Софийско, Кюстендилско, Видинско и Троянско и до днес техните потомци живеят сред нас.
Днес са малцина, които знаят за въстанието на българите в Малешевско и Пиянечко, което избухна почти по едно и също време с въстанието от двете страни на Балкана. Наш дълг, като българи, е да тачим паметта на дедите ни, загинали или страдали за общото българско дело.
Като приложение Ви предлагам спомените на Коте Попстоянов и четири статии на Юпдан Анастасов за въстанието и за дейността на Димитър Попгеоргиев Беровски.

Цочо В. Билярски

 

№ 1

Коте Попстоянов

ТРИДЕСЕТ ГОДИНИ НАЗАД

Исторически записки по първото македонско въстание през 1876 г.


I.
ПРЕДИСЛОВНИ СЪБИТИЯ НА ВЪСТАНИЕТО

Произшествието в къщата на Атанас Станков като повод за обширни процеси. Пратеникът на софийския паша. Личността на поп Стоян Разловски. Млада идея в стари мозъци.
Между планините Голак и Средна, от памтивека обле­чени в дъбови и букови дървета, бистро и бързо се промъква реката Брегалница. Тук, на еднакво почти разстояние от околните Пианец, Кочанско и Малешево, на големия солунски път се намира селото Разловца. Населението на това село е изключително бъл­гарско и това е способствувало до голяма степен да запази то своята самобитност: мъжете тук се отлича­ват със своето юначество, което се вижда при пръв поглед по тяхното телосложение и геройска носия, же­ните – със своята хубост. Един ден, това беше през половината на 1874 год. по пътя към селото Разловца се движеха четирима конници. Те скоро влязоха в главната селска уличка и се установиха пред коджабашийския дом. Тези от разловчани, които ги бяха видели, твърдяха, че единият от тях бил очевидно ня­кой големец, а останалите – прости заптиета, него­ви спътници. И те не се лъжеха: скоро после това всички селяни бидоха повикани при „големеца", кой­то имал да им говори по някаква си важна работа. Но що беше това в действителност? Преди една годи­на в къщата на селянина Атанас Станков, богат чо­век, стана едно много обикновено, но печално събитие. Един ден, когато той беше занят с кърските си рабо­ти, у неговата къща гостуваха двама турци: единият спахия, другия пъдар. Те веднага хвърлиха око на неговата дъщеря Петра и споразумението между два­мата почтени гости не трая дълго след това: момиче­то стана трудно. При раждането на детето се намери­ли двама хора, които сполучили да го откраднат, от­несли го в черква, кръстили го с име Никола и го пре­дали на доилката Злата Гощьоска, която доеше в съ­щото време своето малко. Турските чиновници обаче, заповядаха да се повърне новороденото на майката, а тя да го погуби де и как намери. Така и стана. Но Петра, силно поддържана от селския свещеник, пода­де жалба до кюстендилския съд. Свещеникът Стоян Разловски беше човек решителен, богат и в същото време справедлив. Колчем седнеше на разговор пред някое събрание, той почваше да дава своите религиоз­ни поучения. Ала обикновено той почваше от себе си, и то само колкото да отбележи, че поповете не пома­гат на народа си, който ги храни и без който те не могат да живеят. Особено го сърдеха известни географически наименования от околностите, плод бог знае на каква народна мисъл, за виновници на които той пак считаше своите събратя. „Де да чуя, казваше отец Стоян, Попова чешма, Попов кладенец, мост или път и пр.? Не, наместо туй слушам най-често да се гово­ри за Попова ливада, Попова нива, планина, тепавица, воденица и други." Освен това неговото недоволство засягаше всички богаташи, които „за едно турско ка­фе предават цяло село". А пък хулеше на поразия прекупниците на десетъка, които не облагаха според със­тоянието на произведенията и количеството на земята, а налагаха толкова данък, колкото си щяха. Произ­шествието с родилката Петра даде повод да се подаде една обща жалба против десятъчните несправед­ливости и насилванията на няколко моми. Делото бе заведено в Кюстендил и то се протака повече от годи­на и половина. Поп Стоян дереше гърлото си пред правителството, обаче кюстендилският съд не издаваше удовлетворително решение и за извършеното злодеяние, колкото за лице, бе предвидено едно нищожно наказание. Недоволен от тая присъда, поп Стоян оти­де непосредствено пред пашата в София, изложи в един дълъг харзувал всичките подробности на предмета и го моли в същото време да изпроводи свой повереник в селото, който да изследва работата и му донесе най-достоверни сведения. По това искане пашата изпро­води един муфетишин, този същия, който, както видяхме, дойде в село Разловца.
Скоро селяните, дошли от кърска работа, се съб­раха сред селото и се губеха в догадки върху пред­мета, за който бяха повикани. Най-после пратеникът взе думата и обръщайки се към първенците на селото, заяви, че ако се оправдае тяхната жалба, макар зло­деянието да принадлежи на един спахия или поляк, или какъвто и да бил правителствен човек – той ще бъде справедливо наказан.
Ние, които живеем под сянката на нашия цар, баща Султан Абдул Азис Хан, всички сме синове не­гови. Както ние се отнасяме към нашите челяди, така и Н. И. В. Султан Абдул Азис Хан трябва да желае доброто на всички ви еднакво.
Почудиха се мнозина от присъствуващите при тези думи, излезли от устата на един турчин. На втория ден муфетишинът биде поканен на вечеря у поп Стоян и той прие да дойде сам, без трите заптиета. След вече­рята той попита домакина на къщата съдил ли се е друг път с правителствени хора; отговорът беше, че се е разправял много пъти, но за малки работи, пове­че по българско-гръцкия черковен въпрос.
– Този въпрос е друг, дядо попе – продължи па­шовият пратеник. – Тогава правителството само по­магаше, защото до известна степен то бе принудено на това и, от друга страна, имаше интерес да държи към себе си една от двете нации, когато иска да ослаби другата. Но в настоящия случай ти се оплакваш от турци и, за нещастие, пак на турци. Това е безсмис­лено. Истинският път, по който вие ще добиете ва­шето право е едно общо въстание.
Отче Стоян се вкамени при последната фраза на своя събеседник.
- Дядо попе, погледни ме хубаво – каза послед­ният, – аз съм ваш брат, нима не можеш да различиш в мене нещо българско?
- Като български учител – почна историята си той, – аз се движех в революционната сфера. С един кон, натоварен с две празни бурета, аз един ден се възкачвах по старопланинския Петрохан и самоувере­но отговарях на тия що ме запитваха, че отивам като кираджия за вино до Берковица. Обаче мене ме уловиха и ... но не питай по-нататък...
Той прекъсна разказа си и с голяма мъка гледа­ше да пренесе разговора върху друг предмет. Поп Стоян падаше при всяка негова дума от удивление в още по-голямо удивление. От тая минута в него се зароди нещо ново; каквото бе преживял и непосредстве­но извлякъл от живота, сега той го видя пред себе си като разрешение на една трудна задача, на която не е можал да отговори през целия си живот. Поп Стоян бе стар, но той видя младата идея на въстанието.

II.
ПРИГОТОВЛЕНИЕ

Средства за въоръжението. Кои и с каква цел прекупват десетъка на с. Разловца. Апостол отец Генади. Солун като културен център на съмишлениците. Приготовителите се връщат обратно в с. Разловца
Настъпи хиляда осемстотин седемдесет и петата годи­на. Още от зимата като вятър се пренесе вестта между населението, че тая година ще има въстание, но нез­найно как и где. Тази новина се предаваше от уста на уста и се държеше под камък. По-учените, по-за­можните започнаха да разговарят, взеха да беседват. Случеше се да се съберат 5–10 души и предметът за разговор сам дохажда на устните им. Старият почне да разправя, как бил слушал някога, че руските царе имали от старо клетва да освободят християнския свят от турците. Това време, както изглежда, трябва да е дошло, но за това е нужно да се вдигне въстание. Друг пък на това отгоре добави, че наистина е дошъл часът на въстание, но то изисква много пари и оръжие, каквото се намира само у турските търговци. Тия спън­ки, обаче, лесно разрешава друг от беседващите, кой­то им доказва, че нашите български юнаци и с ръж­дясали пищови ще съумеят да си набавят оръжие и джепане от самите турци.
– Някой си чичо Бойо – им разправя той – бил сиромах човек, пастир в планината, но добър юнак, 25-годишна пора. Това било във времето, когато на­шите деди и бащи много патели от арнаутите. Земя­та на тези е слаба, та те повече изкарвали прехрана­та си с грабеж. Един ден на колибата на нашия пас­тир, който пасял козите си, дохаждат двама добре въ­оръжени арнаути. Бойо ги посрещнал, въвел ги в ко­шарата и гледа сиромахът, не може да се нагледа на оръжието им. Много се искало на чичо Бойо да носи такова оръжие, затова страшно докривяло на душата му и внезапно в неговата бедна глава блеснала една решителна идея; жилото на тая идея го накарала енергически да подскочи. Той застанал пред своите почте­ни гости и им изказал своето дълбокомислено съжде­ние, че сега са времена лоши, опасни и за силни, и за слаби. „Дано никакво зло да не ви сполети, ... ама кой знай..." – казал той в заключение.
На това негово мнение агите се опитали да от­върнат с насмешка, но нашият овчар незабелязано въз­вил тоягата си, завъртял я и като вихрушка я стова­рил върху главата на единия от тях, който тъкмо то­гава го уверявал и му доказвал, че и сто души да им излязат насреща, те двамата няма да трепнат. Тази сопа е била една порядъчна върлина, каквито се упот­ребяват по планините наместо маша и лопата при опичане на хляба и се славят с името „ватрал". Момен­тално Бойо се извръща и с един страшен удар пова­ля и другия смаян гост на земята. У тях той намерил богатство много, което няма да забравят и правнуци­те му. Тъй че на добър юнак – привършва убедително разказвачът – и най-лошото оръжие служи, а на­ли оръжието само не работи, на слабия и най-добро­то оръжие не принася полза.
- Море, с празна ръка – възразява чичо Цоне – змия не се лови: ръката ще ти отиде и змията пак жива ще остане. Трябва оръжие, а и юнаци, които да го употребяват.
- Това въстание – добавя друг – не е лесна ра­бота, трябва да обмислим добре дали ще можем да да­дем едно такова въстание, що не се е с очи видяло, нито се е чуло. Ние сме далеч от нашите дунавски про­поведници, не можем да се сношаваме с Румъния и Сърбия и нямаме познанство освен с дядо Ильо, и не се знае дали ще можем да поддържаме дълго въстанието, за да ни дойде помощ от войводите из Сърбия: и Румъния.
– Ех, мой брате – възразява друг по-разсъдителен, – един селянин твой съсед, чакаш, па не знаеш кога ще дойде, а камо ли да чакаме нещо из далечни­те държави като Сърбия и Румъния. Зер, турците ще им останат пътищата свободни, както на търговци, да дойдат тъкмо когато ни трябват. Помнете ми думите, дорде да ни дойде помощ, нашите глави много има да видят, без да знаят даже в чужбина за това, както и ние не знаехме и не сме чули, когато се освобождава­ха сърби и ромъни.
И тъй, едни бяха на мнение, че ние, робите, сами нищо не можем да направим на Турция. Ще убием ня­колко души турци, и нас ще убият; нищо повече. Но това мнение падаше всякога под възражението, че тур­ците ни убиват всеки ден, но незабелязано, един по един, че ако ни изтребят наведнъж, не сме пшеница, дето се казва, да огладим света. Бащите ни и чичов­ците ни бяха мирни хора, те не трепваха, от своя смърт ли умираха, до колко години доживяха? Защо барем да не мрем за своя роден дълг, не трябва ли да убе­дим чалмите, че българинът по-добре умее да коли?
През 1875 г. поп Стоян отиде в Солун при зетя си Димитър п. Георгиев Беровски, който се преследваше от правителството по черковните въпроси. Тук те направиха първото съглашение по въстанието. Беров­ски тогава нямаше готови пари със себе си и упълно­мощи дядо си поп Стоян да продаде нещо от недвижимите му имоти в Берово и му изпрати сумата. Поп Сто­ян имаше голяма чест, той беше спечелил доверието на всички към себе си и направи всичко, както му бе­ше поръчано. Между това, Константин п. Стоянов, Цоне Спасов и коджабашията Нико дойдоха в Кюстендил да прекупят за обща сметка на селяните десетъка на с. Разловца. Това беше направено с цел да не дохаждат спахии в селото и да не разберат за приготовле­нията. От друга страна, те причиняваха големи раз­носки на селяните, тъй като всеки път биваха съпро­вождани най-малко от десетина души кафеджии, пи­сари, сеизи, чибукчии и пр. След много мъчнотии, а главно, благодарение на 50 турски лири подкуп пред Зейнел бега, прекупа на десетъка остана върху селя­ните. Поръчители на селото станаха Костадин п. Стоя­нов и Цоне Спасев, обаче това поръчителство беше не­достатъчно и окончателното прекупване стана след втора гаранция от двамата кюстендилски жители Хрис­то Стоянов Векиларчев и Димитър Топузов. Между това, п. Стоян повика десетина души селяни от Разловца, хаджи Атанас от с. Драгобраща, Цоне Данчов от Кочанско и др. и направиха едно съвещание по на­бавянето на оръжия. Олово и барут решиха да достави п. Стоян от Д. Друмарски из Кюстендил и от Стефан Стоянов из гр. Виница, Кочанско; оръжие и джепане да се набави чрез някой селянин от един турчин в Пехчево. Този пехчевец има неблагоразумието да раз­гласява причините, по които му се харчеха толкова много пушките, ала скоро пак разбра, че в интерес на своята търговия трябва да мълчи, което нещо го отърва даже от нещо повече: макар да беше турчин, той ще­ше насмалко да намаже въжето.
През декември 1875 г. поп Стоян намисли да из­прати собствения си син Костадин и Коте Карчов в Солун, за да набавят още нужните оръжия. За тази цел той им даде осем от най-добрите свои крави, два вола, два товара масло, няколко кожи и двамата мни­ми търговци заминават за назначението си. Те стигна­ха в Солун и се настаниха в именуемия „Таш Хани". Продадоха кравите, скоро се похарчи маслото и мешините, обаче нашите търговци се продължават да се въртят из кюшетата на честната странноприемница. Цял месец съдържателят, богобоязлив елин, ги дебне: нещо купуват, нещо продават, постоянно идват и из­лизат някакви хора, по цели нощи приказват – и се прикрито. От тия, които ги посещаваха ще споменем Костандия, п. Иван и Алекси п. Георгиеви, Стоян Цоцов, Гоге Ширтов, п. Петър Солунски, баба Неделя и дъщеря й Станислава Караиванови и братя Еврови. Един ден ханджията влиза в стаята на двамата тър­говци и, след като им изказал своето удивление по предмета на тяхното особено водене на търговията, той им обяснил какво трябва човек преди всичко да гледа интереса си и свършил със заявлението, че, ако не му направят добрината да си излязат от неговата гос­тилница, ще яви на градоначалника Алай бей. Но и в другия хан, дето се настаниха, те не бяха свободни от подобни подозрения. И там те имаха чести случаи да изпитат особеното внимание на полицията. Както и да е, в три месеца отгоре, бидоха накупени достатъчно револвери и двуцевни пушки; направи се даже едно свилено знаме, което трябваше да се развява над Малешевските и Осоговски планини. Това знаме представ­ляваше един огнен лъв без корона, върху жълто поле.. То беше красива изработка на учителките баба Неде­ля и дъщеря й Станислава Караиванови. И днес още то се съхранява от Димитър Беровски. Тези учител­ки по-преди учителствуваха във Воден, дето биваха подлагани на много гонения от страна на гръцкия со­лунски владика, който настоятелно искаше да убеди воденци, че него трябва да слушат и че там са нужни само гръцки учители.
Настъпи седемдесет и шестата година. Тук нищо не знаеха за революционните брожения, които ферментуваха през тая знаменита година в Северна и Южна България. През м. март при приготвителите в Солун се яви известният в Софийско отец Генади, който бе обиколил цяла България, ходил в Сърбия, Измир, Ца­риград и др.; п. Петър Солунски му повери за приготовленията, които се вършеха вътре в Солун и го на­кара непременно да се стави и разговори със съмиш­лениците. В тези разговори отец Генади им откри, че цяла България и Тракия са готови и през май ще вдиг­нат силни въстания. На п. Петър се искаше да покаже какви приготовления ставаха и в Македония, затова те отидоха във Велес, дето устроиха едно събрание, което за жалост бе тутакси прекъснато по милостта на някоя предателска личност и п. Петър Солунски едва можа да достигне до Солун, без да донесе някакви по­ложителни сведения, а отец Генади се спаси от прес­ледванията на турците само върху сръбската тери­тория. (Това и други подобни нему обстоятелства трябва да бъдат от­белязани като твърде чести атрибути на онова време, които причиняваха много мъчителни перцепции в интелигентните слое­ве на обществото. Пишещият тези възпоминания по същия по­вод много пъти е имал случай да си спомня думите на Димитър Томов Македонски, просветен и виден навремето си учител в Кюстендил, замесен тоже в революционния водовърт, който в една беседа със сина на п. Стоян и дякон Рафаил в кюстен­дилската митрополия бе изтъкнал нуждата от много народ, без който всяка революция е осъдена на гибел. Тази революция, обаче, като първа на нашето племе носеше именно тоя отпеча­тък: приемайки в съображение неблагоразположението на бъл­гарина към всякакъв вид новаторство, като се видя, от друга страна, оня екзалтиран, бръз, самоуверен характер на тогаваш­ната революционна агитация и херметическата изолираност на въстаническите локали от всяка външна подкрепа – всеки до­бър наблюдател можеше да предвиди залеза на революцията. Ние, които отстоим на четвърт век от нея революция, тъй мо­жем и смеем да разсъждаваме, но преди 25 години не беше тъй; тогавашното reflechir значеше flechir.) И така, проповедник освен отец Генади в Македония не е имало, или пък ние не сме имали въз­можност да го узнаем. Самото време, обаче, със свои­те сложно ситуирани обстоятелства беше най-добрият агитатор на идеите от тая революционна ера. Думата ни е за въстанието в Херцеговина, което оказа силно влияние над умовете на робите. Геройските подвизи на херцеговинските патриоти тук се цитираха с горещо съчувствие; и нашите приготвители в Солун бяха сви­детели при докарването на ранения аскер от полесра­женията на Херцеговина. Ние можем даже да отидем по-далеко в нашите съждения, без да бъдем обвине­ни в парадоксалност, като на същото херцеговинско въстание отдадем и онова хроническо единство, което ни дава историята на българските въстания от тая епоха. С какво друго можем да си разтълкуваме фак­та, според който нашето въстание и онова на Средна гора възникнаха в едно и също време, без да имат ня­какви сношения помежду си? Самите събития, повта­ряме, бяха най-добрият агитатор на идеите от онова време.
Властите в Кюстендил сякаш подушиха приготов­ленията в с. Разловца, вследствие на което п. Стоян биде повикан. Попитаха го за много неща и в заклю­чение му заявиха, че тъй като неговият син Костадин отсъствуваше като поръчител за откупа на селския десетък, те него ще считат за отговорен подир сина му, в случай, че не желае да го поискат по админист­ративен начин от солунските власти. Това беше заблаговременно направено с цел да бъдат прибрани десетъчните пари за избежение от всяка непредвидена опасност. П. Стоян даде исканото обещание за изпла­щането, върна се в селото и разясни всичко по-под­робно на селяните, които в отговор му напомниха не­гови някогашни обещания, че той ще плати десетъка, но те да си набавят сами по нещо от оръжие. Поп Стоян беше човек с пълно доверие, затова при първо поискване кюстендилският митрополит Иларион му зае 4000 гроша; други 4000 гроша той зае от един бо­гат турчин от с. Цръвник по име Молла Един. Тук му е мястото да отбележим, че в това приготовление не са се практикували никакви революционни контрибу­ции върху населението и че обдръжките на въстанието лежаха изключително върху гърба на няколко души състоятелни селяни, имотни личности, а главно на п. Стоян Разловски. Като доказателство на това мо­же да служи актът за откупването на десетъка, който акт пасивно имаше за цел да помогне за въоръжение­то на селяните. Ето и самият запис, даден от п. Стоян на покойния митрополит Иларион:
4 000 гроша.
Само четири хиляди гроша
Аз, отдолуподписаният свещеник заемам от Него­во Високопреосвещенство Г-на Иларион в заем горереченото число гроша, които ще му върна подир един месец от днес. А на по-голямо негово уверение, че ще му ги върна след един месец от днес, давам му настоя­щия си задължителен запис и се подписвам.
23 февруарий 1876 год., Кюстендил.
Платец: Стоян от село Разловца.
При приготвителите на въстанието се навърташе един старец от Мелнишко, по име дядо Иван, който живееше в Солун от няколко години и не можеше да се върне в родното си място. Решителен и много добър стрелец, дядо Иван като дете имаше слабостта да се хвали. Нито ден не минаваше, без да се ознаменува с някой нов план за въстание от дядо Иван. Колчем кръвта у младите за кипеше и почнеха да беседват по бъдещите хероични подвизи, що ги очакваха, нашият старец скачаше от ентусиазъм и им доказваше с най-убедителна самоувереност, че ако той не е, нищо те не могат сами да направят. Според думите на дядо Иван, неговата „пушка карамфили" гърмяла на два гласа и убивала по петима турци наведнъж.
– Ех, вие сте деца още – казваше дядо Иван, – един турчин не можете да убиете, ама дядо ви да им подпали карамфилята, че да видите как се чистят турчаги.
Така дядо Иван прекара няколко дни весело. Но сега той седи умислен. Запалил е малка чубучка и слуша – нещо младите приказват скришом от него.
- Нашето приготовление е страшно – се издаде гласът на един от говорещите. – Седим в Солун, дето има силен паша, който само ако подуши нещо, всичко ще загине. Турция е силна държава, пък нашата работа не е като при Дунава: фесът се червенее при белия Дунав. Като пилци ще ни изтрепят.
Не се досети бедният старец за хитростта, която му заложиха тези млади хора, за да го изпитат; той цял трепереше.
- Ах, душмани – казва със задавен глас и става на крака. – Не ви ли думах, че нищо не можем да направим, само ще изгинем напразно. За мене, както и да е, навекувал съм се, но за вас младите ми е жал.
- Не слушай тези страхливци – го насърчава друг от младите. – Като направим въстанието, ще под­мамим турците в една пусия, ще наредим добри юна­ци и тогава, като окървавим цели хендеци и скали, ние ще се видим господари на нашето отечество, малко но хубаво.
- Слушайте мене – каже дядо Иван, – аз ще бъда на първо място в пусията, ама да ми напълните карамфилята с дремлии, не с куршум: куршумът убива само един, а дремлиите много. Па да не смее някой да хвърли пушка преди дядо Иван! Най-първо аз ще хвърля, хем ще меря право в очите, па тогава: ха, бре дядови, ще ви кажа: елате колете клети тур­ци, като осветени кокошки нощна доба. И ако оста­не някой жив, ще има да разправя за дядово-Иваново гърмене.
Един левент отгоре на това му изпя на дядо Иван:
„Отметна лудо пушка шарена,
Та удари лудо мома Румена:
Телли куршуми в клетото сърце,
Дребни дремлии в бялото гърло..."
Няколко потреби за въстанието се изпратиха ве­че по разни кираджии из Солун, обаче работата с ре­волверите и патроните изискваше по-голяма внимателност. Тях трябваше нощно време да ги пренасят двама от самите съмишленици: Димитър Беровски и Коте Карчов. Те взеха един кираджийски кон от един пеянчанин с условие да му го предадат в с. Разловца. Минали Дойранско, Поройско, дошли на връх планината Беласица и конят им умира. Що да правят с един товар от 100 оки! Приготвили една дървена сана и кое как го довлекли до подножието на плани­ната. Отива един от тях да потърси кон. Такъв скоро се намерил и заедно със стопанинът му донасят това­ра до с. Игуменец, дето разменили коня и зели още двама кираджии, защото ще вървят през планината Огражден. Тези обаче, като помислили, че това може да са пари, (двамата пътници наистина криели съдър­жанието на сандъците, за което впрочем отпосле ще­ли много да се разкайват) намислили да откраднат то­вара. Това било нощно време. С тази цел те поостана­ли малко надире от двамата другари, после силно се спуснали из едно стръмно потайно място и скоро, като разтурили товара, видели, че това не са пари, а ре­волвери, които те не посмели да пипнат. В това време другарите се досетили за измамата, но въпреки че но­сели по един револвер в пояса си, те не се решили да ги преследват в тъмнината и предвид на някоя заса­да от страна на кираджиите, решили да чакат раз­съмването. Трудно можем да си представим какви мисли са се трупали през тези няколко часа в главите на нашите пътници. Те тогава се разкаяли, задето не бяха казали що именно носеха, за да не възбуждат подозрение в простите кираджии. От друга страна, още повече те са били смазвани духом от перспективата на отговорността пред делото. Призори техните мисли били прекъснати от един изстрел. Това бил сигналът от страна на кираджиите, който нашите другари раз­брали и тръгнали по посоката, отдето бе дошъл. След малко те наистина намерили товара разтурен и двама­та любопитни кираджии в най-голяма бъркотия. Рабо­тата била загладена по приятелски – те продължили пътя си и с големи усилия и мъки най-после оръжие­то бе донесено в с. Разловца. Това беше през месец, април.

III
1876 ГОДИНА

План за въстанието. Можеше ли да се отлага повече то. Село Разловца във въстание. Въстанието се разпростира до с. Митрошинци. Какво става през това време в с. Разловца. Четата от с. Лаки. Що става с въстаниците от Берово. Правителствени мерки. Повторно разорение на с. Разловца. Как бе потушено въстанието. Неблагоприятствуващи обстоятелства на въстанието.
В полите на планината Голак има една хубава мест­ност, Кададжерджево, собственост на п. Стоян. Това място беше определено за съвещание на въстаниците. Тук те взеха едно решение, което преследваше главно организирването на въстанието. Според това решение Димитър Беровски трябваше да обиколи с помощта на една малка четица околиите: Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петрнчко и Мелнично. Навред той ще трябва да съобщи на мъжкото население да бъде готово и щом чуят за въстанието да вземат сами оръ­жието, а жените, децата и стоката да доведат в пла­нините. Самият план на въстанието беше да се повдиг­нат най-напред пеянечките села, после да навлязат в околните турски поселения, а главно Царево село и ги очистят от всякакъв турски елемент. След това въстаниците от Пиянеца ще преминат в Малешевската об­ласт, дето ще се каже на българското население, че който не е с нас, той е против нас и ще се гони еднакво с турците, а турци, колкото се намерят, ще бъдат из­бити. Оттам въстаническите сили трябваше да се опътят за с. Берово, дето има една цяла махала турска, която ще бъде изгорена и след като бъде избито всич­кото турско население ще се рекрутират нови сили за подкрепление на въстаническото тяло, защото тук бъл­гарското население е по-голямо и готово да воюва за своята независимост. Така разширено, въстанието ще премине към с. Пехчево, дето около 700 къщи са тур­ски и 100-тина пък български с мюдурлук, което съ­що тъй трябваше да се предаде на сеч и пожар. Око­ло първи май Димитър Беровски беше вече обиколил Малешевските планини – негде нагласил, негде не ус­пял, и се готвеше да замине към осоговските планини за Пиянечките села. Но на 7 май, както бяха съб­рани около 30 души на съвещание на определеното място над с. Разловца, пред тях ненадейно дойдоха няколко селяни и известиха, че в селото са дошли спа­хии, тапиджии и пр. и викат селяните да дойдат да си вземат тапиите. Те, според думите на селяните, сякаш били подушили нещо по приготовлението, за­щото говорили, че ще изгорят селото и на мястото на къщите и колибите ще бъдат посети ниви с ячмен. Защо бяха наистина тези заплашвания? Дали имаше предателство някакво по средата? Само това се знае, че на сутринта най-видните около десет души селяни трябваше да бъдат закарани и затворени в Царево се­ло и че две моми от селото били отбелязани от турците да се потурчат. Сложени така бързо и враждебно обстоятелствата и считайки за срам да оставят своите братя да гният по затворите и челядта си – потурчена, те решиха още същата нощ, срещу събота, да обя­вят въстанието. Така щото утрешният ден трябваше за пръв път да огрее нашата земя нацапана с тиран­ска кръв. Досред нощ бяха вече готови около 60 души и събрани чакаха определения час да влязат в село­то, за което имаше начертан особен план. Дванадесет души трябваше да проникнат във вътрешността на се­лото и тук ще се разделят на две: едните ще отидат в п. Стояновия хан срещу коджабашийската къща, в която квартируваха трима от турците, а останалите шест души – в една сенарница, близо до другите тур­ци. Другите ще завземат двата главни пътя на село­то и моста. Силен дъжд обаче заваля през нощта и не спря до половината на 8 май. Това беше първото неблагоприятно обстоятелство за бързото разпростра­нение на въстанието. Но най-сетне съмна. Сега турците ще отидат на кафе при другарите си и след това ще тръгнат за Царево село на пазар. Там те ще явят на правителството, че селяните не рачат да си взимат тапиите и не плащат данъка на таксилдарите. На 7 май вечерта турците бяха арестували Нико п. Атана­сов, роднина на п. Стоян, от с. Истемник и заедно с него се упътиха към другарите си от коджабашийската къща. Нико и брат му Стоил п. Атанасови бяха дошли да придружават въстаниците, но само на Стоил се уда­де честта да носи оръжието, а неговият брат има жес­токата съдба да умре, но съвсем не от вражески куршум. Турците наближиха към заложената им за­сада и един силен гърмеж залиса селската тишина. От този залп пръв падна Нико, смъртно ранен, а турчинът Алиман, също тъй ударен тежко, се повлачи по корема си и подпомогнат от една жена, се скри от пу­сията. В това време пред къщата на коджабашията излиза един от турците и един селянин му поднася аг­не, за да го заколи. В същата минута изгърмяха две пушки из п. Стояновия хан и турчинът, като остави агнето да избяга, падна моментално на земята. До като той лежеше и риташе с краката си, коджабашийката Злата излезе и му донесе вода да се измие от кръв­та на агнето. Тя беше се научила за раняването на Алимани като негова приятелница го оплакваше с ви­сок глас. Обаче, като видя агнето избягало и турчина окървавен, тя си спомни за двата гърмежа от п. Стояновия хан и разбра, че тук има нещо устроено. Пови­ка своя мъж, обясни му за опасността, в която бяха поставени и останалите живи турци и скоро те се вър­наха в къщи, за да ги укрият. Те им помогнали да излязат през тавана на къщата и ги опътили към р. Брегалница. Турците обаче, като видяха моста зав­зет и реката голяма, не знаеха дълго време какво да правят, и най-сетне, до мишци във вода, ранени, ус­пяха да избягат. Прибраха се всички момчета в се­лото. И те тутакси узнаха, че някоя си баба Йордана била помогнала на Алиман да избяга от пусията и ранен го скрила в избата си. Узна се тоже, че и коджабашията Нико довел при него още и тапиджията Юсреф, кюстендилец. След големи настоявания, а глав­но под насилванията на Око и Стоила, братът на ко­гото биде убит по погрешка, бабата показа скривали­щето на турците, което тозчас бе предадено на огън. От вътрешността на зимника бидоха дадени няколко пищовни гърмежа, обаче, когато димът и пламъкът обгърнаха всичките ъгли на зданието и турците надушиха това, тапиджията се показа на прага на вра­тата и през трясъка на пожара до ушите на момчетата едва можеха да достигнат тези негови думи: „Раи чорбаджилар." В отговор няколко пушки изгърмяха и го повалиха на земята. Главата му бе отрязана от Ата­нас Цинцо, което направи голям ефект у другарите, а турчинът Алиман изгоря заедно с къщата. Много селяни бяха безучастни зрители на тази небивала случ­ка. Мъже, жени, по-възрастни деца, всички стояха на местата си като вкаменени и въздишаха от дълбочи­ните на сърцето си. „Свършихме я" – говореха те в уплаха си. И наистина такива нови неща за един по­робен и напълно подавен народ, можеха най-много да възбудят страх и сътресение, чувства доста неблаго­приятни за едно революционно дело. В такива случаи щастие е, ако се намери някоя авторитетна личност, която да окуражи духовете. И ето такъв един автори­тет се показа и заговори пред селяните тъкмо в тази решителна минута.
- Селяни – извика дядо Нако, – що сте се така угрижили и умислили? Това, да сте живи още по 100 години, няма да видите с очите си. Помните ли, кога нямахме мост на реката, па се случеше да дойдат те­зи гадове срещу селото и викат хора да ги пренесат на гръб вместо на коне? А сега, вижте ги до гуша газят мътната Брегалница, като по сухо.
С такива няколко думи той можа да привлече още няколко от селяните и всички заедно събраха каквото имаше, като тапии, спахийски тефтери, коджабашийски рабоши, чатали и др. и ги хвърляха на огъня. След малко от тях и от убитите турци не остана ни­що освен пепел.
Това ставаше сред селото пред хана на п. Стоян и той даде заповед на сина си да го запали. Скоро пламъците обгърнаха плевнята и грамадния широк хан от минута на минута ставаше жертва на разрушение­то. В това време и. Стоян, който пазеше нужното хлад­нокръвие, не преставаше да дава своите разпоредби.
- Нека видят всички – говореше той пред селя­ните, – че аз със своя собствена ръка запалвам имо­та си и нека ме последват. Но време е вече за обяд, нека всеки си отиде и обядва, което ще бъде и послед­ният ни, но най-сладък домашен обяд.
Следобед пак всички въстаници се събраха и Д. Беровски предложи на пръв план да заминат за Малешевско и посетят всички български села до Берово, а за по-нататък щеше да се обмисли после. И това се прие заедно с предложението на Цоне Спасев, който искаше половината от четата да остане в с. Разловца до окончателното му изпразване. Това обаче ослаби значително силите на въстаниците и доведе до непо­правими последствия. Но както и да е, п. Стоян и Д. Беровски възседнаха по един кон, развиха знамето и потеглиха за Малешевско. Числото на дружината въз­лизаше до 30–40 души. Неописуема радост се рису­ваше върху лицата на всички. Всякой говори, всякой иска нещо, ти слушаш, отговаряш и не можеш да разбереш кой що говори, кой що иска от радост.
Първото село, в което влязоха другарите, беше Митрошинци. При входа на това село се поставиха трима души за стража, а всички останали влязоха във вътрешността на селото и наближиха п. Стоиловата къща. Още отдалеко един въстаник съпикася, че има турци в къщата на митрошинския поп и дружината се установи за минутка. Турците бидоха сериозно учуде­ни, като видяха въоръжените момчета и сами грабнаха пушките си. Това прочее не им попречи да отдадат пак общоупотребителните турски почести пред п. Стоян и Д. Беровски, които не закъсняха да им отговорят. Скоро обаче след това разменение на поздравления­та турците разбраха незавидното си положение и на­мериха за по-благоразумно да залостят вратните и да се скрият в къщата, която другарите минутно обстъпиха от всички страни. Тези двама турци бяха от Пехчево и, както се оказа, гостуваха в къщата на селския поп по случай сватбата на сина му, която станала ед­на неделя преди това. И наистина, не след много се по­каза и самият стопанин на къщата, целуна ръка на п. Стоян и, без да покаже вид, че се досеща за нещо, го покани да заповяда и му честити снаха. Той, в своя­та наивност, намери дори за нужно да му обясни, как тази неделя, сиреч първата след сватбата, щял да очаква роднините на булката и може би щеше да го занимава с още много други атрибути на селския сват­бен обред, ако неговите глаголствувания не бяха пре­къснати от п. Стоян, който без да го слуша повече, се обърна към турците и с твърд, но спокоен глас им предложи доброволно да сложат оръжието си.
– Приятелю Османе (Осман Кадънков и Дервиш Алия, така бяха имената на двамата пленници), пре­дайте оръжието си – казва един от другарите по име Костандия п. Георгиев. – Ние сме дошли да съберем селяните и да им прочетем едно писмо, което ни е изпратено от Русия и след прочитането му ще възвър­нем оръжието ви и ще заминем да го четем и в мюдурлука в Пехчево, както го четохме в с. Разловца.
– Ние мирно ще седим – отговарят турците от къщата, – но оръжието си не даваме, докато ни глава стои.
Бързината, която се налагаше на въстанието, и в този случай прекъсна по-нататъшните преговори и за последен път на турците биде предложено да се пре­дадат в случай, че нямат желание да бъдат обърнати на пушено месо.
Сламата биде пренесена и дадена на самия сто­панин на къщата, на когото в същото време, онзи, който я даваше, каза шеговито, че той е длъжен сам да подпали къщата си, за да не може сетне да счита въстаниците за виновници на това.
– Страх ме е – казваше на подбив въстаникът Костандия п. Георгиев – да не ми чиниш давия в хукюмата, затова, на, иди отвътре сам да си я за­палиш.
Къщата имаше две противоположни една на друга врати, които турците решили взаимно помежду си искусно да използуват. Когато къщата пламна и огнени­те езици вече облизваха нещастните двама турци, ед­ната врата се отвори и единият от пленниците почна да бяга, обаче той биде застрелян. Планът на турци­те, който е преследвал в своите цели да спаси поне един от бегълците, беше донякъде сполучлив, защото тъкмо в това време, възползван от дима, който окръ­жаваше другата врата, вторият турчин излезе и търти да бяга, колкото можеше. И наистина другарите щя­ха още много време да чакат турчинът да последва другаря си през същата врата, ако п. Стоян не бе го забележил и ранил доста силно, което, обаче, не му попречи да продължава да бяга.
Между това, в полето на Митрошинци се показал един чауш с десетина души заптиета, които като виде­ли селския пожар, уловили един селянин и го накара­ли да им обясни причините на последния. Този им разправил как около пладнина били дошли от Разловца някакви си въоръжени хора и им предал всичките подробности по произшествието с п. Стоиловата къ­ща. После, разбира се, те му дали заповедта да ги последва и им покаже най-удобното място, отдето може да бъдат атакувани въстаниците в с. Митрошинци. Те скоро бяха приведени до поста на стражата, която в това време бе напуснала определеното си мяс­то и бе отишла да гони пъдарина на селото – и не­надейно и бързо откриха огън в тила на въстаниците. Тези тъй също скоро отговориха на техния огън и мо­жаха да ги прогонят надалеко от селото. Обаче още на първото сбиване четата претърпя една голяма за­губа с нараняването на Д. Беровски, който макар че можа да пренесе тежката рана в главата, лиши чета­та, а особено п. Стоян, който възлагаше на него твър­де големи надежди, от един добър съветник, какъвто беше той при оная бързина на функциите, която се налагаше на въстанието предвид на неговото преуспя­ване. На връщане от тая атака, на пътя бе срещнат и убит турчина Ваит, който служеше за куриер до Кочанско. А в това време трима души българи от ня­кое ближно село, като вървели, намерили ранения от п. Стоян турчин, който им разказал за случката и ги молил да го занесат жив или умрял при баща му, който бил много богат и щял да ги възнагради затова много щедро. Те обаче, не били съгласни на неговото предложение, което даже им се видяло много чудно и го убили с камъни.
Всички селяни от Митрошинци заедно с покъщината си се пренесоха в планината и оставиха едно съ­вършено пусто село. А между това другарите от с. Разловца още не пристигаха и четата трябваше лишен път да се връща, за да се съедини с останалите въстанически части. Вече се стъмваше, когато нашите момчета тръгнаха из пътя за с. Разловца като преди всичко качиха Д. Беровски на кон и определиха трима души, които да го крепят. Самото това връщане по един път, който бяха изминали с такава неописуема радост, на­вяваше вече достатъчно мъка в душите на момчетата, във вътрешността на които те осъждаха това излишно и вредно кръговръщение. Късно през нощта те стиг­наха до полите на Голак в местността, дето беше из­бягало населението от с. Разловца и бе докарало всич­ката си стока. Те тук намериха страшен безпорядък. От студа и снега, който владееше на 8 май вечерта и старци, и жени, и деца, и стока – всичко беше вцепенено, всеки трепереше. Предчувствията на въста­ниците, значи, се бяха сбъднали и техните корави сърца все повече и повече се свиваха от жал пред тия безпомощни същества, които роптаеха против винов­ниците на това бедствие и по нямане на оръжие бяха принудени да стоят със скръстени ръце или да станат безвъзмездна жертва на турското опустошение. Така и беше станало. Още на 8 май, когато нашите другари бяха в с. Митрошинци, след пладне башибозукът от околните пеянечки турски села са нападнали на с. Раз­ловца, което след малко съпротивление станало пляч­ка на озверените и голи турци. От това нашествие са загинали 10 души селяни и две жени срещу трима от страна на нападателите, които, след като разбили църковните врати, ограбили скъпоценностите по икони­те, а кандилници, потири, черковни книги – всичко това задигнали като трофей на победата. От свещени­те одежди и тия около проскомидията царевоселският турчин Мустафа Ревенко направил дрехи на жена си и на двете си деца, които, както казват, поради това светотатство били опустошени от смъртта в разстоя­ние на една седмица. Къщата на п. Стоян, още три други къщи и няколко сенарници били изгорени и цялото село щяло да последва тази участ, ако едно слу­чайно обстоятелство не бе попречило на това. Десети­на души турци от ближните села, закъснели по ня­каква си причина, пристигнали в селото, тъкмо кога­то техните другари отвътре почнали да го опожаряват. Случайно пищовът на един от тях изгръмва от пояса му и наранява друг един от компанията. Стреснати от тоя гърмеж, ония от селото, като забелязали въоръ­жени хора наблизо, помислили, че това са неприяте­ли и ударили да бягат. Далеч из разловския синор те, за свое щастие, набутали сума големи селски стада, оставени от пастирите им, които те като победители намерили за твърде уместно и порядъчно, да разделят като чиста печалба и закарат по домовете си. Разпра­вят един забавен епизод от това събитие. Помежду козите на един турчин от пианечките села имало един пръч. Жената на този турчин виждала у съседите, че понякога и стопаните мълзят козите си, затова и нашата нова хазайка решила да си достави това удо­волствие. Но, за своя зла чест, кадъната не познавала и не била срещала друго четвероного в къщата си, освен загаря на турчина. За първи път тя издоила ня­колко кози и много се радвала па млякото в котленцето, докато най-после дошъл реда и на пръча. Този, ненавикнал на такава процедура, почнал да вряска, да рита и само със своята бесовска сила можал да изкопча „вимето" си из неучтивите стискания на кадъ­ната, която все не можела да излезе от недоумението си, докато една съседка не й обяснила работата.
Същият ден, 9 май, близо 2 часа до Голак, в с. Цеклена, Кочанско, пристигна редовен аскер, който се готвеше да замине за сръбската граница, предвид на военните действия, които се очакваха откъм тая страна. Те обаче бидоха спрени от въстанието и принудени на 10 май, когато вестта за последното се разпространи навсякъде, да навлезат из малешевските села и да почнат своите действия в смисъл на потушаване. Меж­ду това, високите чиновници от Царево село скроиха един особен план на действия против въстанието, за виновник на което те напълно считаха п. Стоян Разловски. Те много добре знаеха значението на поповете между простото население, което току-що бе изплува­ло на повърхността на черковните борби, които то оли­цетворяваше в свещеническия сан – и затова прибяг­наха до едно твърде рационално средство. Те наме­риха двамата свещеници п. Георги Миленков и п. Ата­нас Стоилов от с. Вирче, които отидоха в с. Разловца и съветваха селяните да се възвърнат надире, ако не искат да разсипват домовете и стоката си. Те им ка­заха, тоже по заповед от правителството, че то имало сведения, какво те са подмамени от попа, който про­чее, нито със 100, нито с 1000 души не може да от­неме земята на царя. Всякой, който се предаде доб­роволно, ще бъде свободен, защото правителството знае, че всички селяни не може да бъдат размирници, но те са народ прост, който не знае сам по кой път трябва да върви. Така свещениците свършили увеща­нията си и, когато след заминаването на тия носители на мир, пристигнаха и момчетата, няколко души се­ляни застанаха пред п. Стоян и го попитаха какво трябва да правят, на което последният разбираше, че нищо положително не може да отговори. Той скоро обаче разбра своето изключително положение и мо­жа да се постави умело в своята двояка роля на вой­вода и, преди всичко, пастир.
Той им наведе случката от 8 май с дядо Христо Ходжов, когото турците заклаха и хвърлиха от мос­та, когато коленопреклонно се предаваше и просеше милост за цялото село; напомни им тоже за участта на Нико Коджабашията от с. Разловца, който, придру­жен от Стоимен Кацарина, отиде след заминаването на четата и повика турците от с. Истемник – заради която услуга те и двамата бидоха съсечени на връща­не оттам; осъди поведението на двамата попове и ви­соко ги нарече лъжци, защото идат да увещават свои­те братя със същите предателски и фалшиви слова, които властите са вложили в устата им. Най-после, в заключение, той се опита да окуражи тия паднали ду­хом селяни и каза:
– Братя мои, не се сдавайте в ръцете на турците и не изгубвайте надеждата. Бог ще помогне на сла­бите. Наистина, много мъчно е да се гледа как мрат нашата челяд и братя, обаче без жертви не се добива свобода. Ако бяха се жертвували нашите бащи и де­ди, ние щяхме сега да бъдем свободни. И жертвата, която нам е писано да дадем, ще бъде жертва за на­шите синове и внуци и те ще останат на вечни време­на да се радват на своята независимост.
След това слово въстаническият отряд замина за Кочанско и Малешевско. На 10 май те стигнаха в пла­нината Плачковица на мястото, дето бяха избягали, селяните от с. Лаки, от което само 30–40 души, пред­вождани от четника Цоне Данчов, бяха снабдени с оръжие. Тъкмо по това време в празното село бяха дошли около 60 души турци, които, обаче, благодаре­ние на един предател, бидоха уведомени за опасността, що ги застрашаваше и побързаха да се оттеглят в ня­кое по-сигурно място. Така те избягаха и отнеха въз­можността за едно хубаво поражение, каквото обе­щаваха на сдружените две чети. Между това, една­та от тях – тази на Цоне Данчов, остана при с. Ла­ки, а другата премина към Радовишко и спря над с. Смилянци, на което тоз час биде известено тайно за стоенето на четата и предложено, колкото въоръжени сили имаше да излязат в планината, като не забравят да донесат със себе си два товара хляб и две кожи за цървули. Нашите момчета носеха най-разно­образни обуща, които от влагата бяха съвършено из­покъсани. Исканият хляб биде приготвен, въоръжени­те селяни се събраха и се готвеха да излязат, обаче селският вардач узнал и за благовременно донесъл бързи сведения за това до правителството и беговете от гр. Радовиш. Колкото въоръжени сили имаше, всички изпокриха оръжието си и пристигналите в Ра­довиш 100 души аскер и башибозук се задоволиха са­мо с няколко благи увещания към селяните. По та­къв начин оттук надеждата биде изгубена. Обаче най-голямата пречка, която направи тая загуба, беше значителното закъснение на четата, която трябваше да бърза в това време към Берово, дето между другото 300 души бяха на оръжие и цели 4 дена стояха в без­действие в планината и очакваха въстаниците от Радовишко. Но благодарение закъснението на последни­те и бързите мерки на правителството и аскера, те би­доха склонени и се върнаха по домовете си.
Малешевските планини са обширни планини и те винаги са пълни с всякакъв добитък като говеда, ов­це, кози, свине, коне и др. Тук цяло Малешево, цели­те околии: Кочанско, Щипско, Струмишко, Мелнишко, Джумайско – чуват своята стока, която се гледа и отхранва от самите стопани или тяхната челяд, придружени с нарочни затова слуги. Правителството из­даде силна и бърза заповед, която задължаваше се­лата да смъкнат всичкия добитък от планината заед­но с пастирите им и да го пасат в полетата. Всяка вечер те бяха обязани да го вкарват и затварят в се­лата, дето неразлъчно трябваше да квартирува по мал­ко войска. Било пастир или орач – всякой беше пазен що работи и къде отива като предварително му премерваха хляба, който имаше право да носи в торба­та си. Таза разпоредба над селата, явствено преслед­ваше пасивната цел да амортизира всяко тяхно сно­шение с въстаниците и да отнеме на последните всякакъв източник за прехрана. И тъй, всичките плани­ни се изпразниха, като останаха да стърчат само тук-таме по някоя ограда за добитък или друга някоя пастирска колиба. А между това мерките на прави­телството ставаха все по-енергични и по-строги. На 15 май в Струмица и Радовиш пристигнаха 500 души редовен аскер, в Мелник и Петрич – 1000, в Джумая – тоже 1000 души. Тук, мимоходом ще отбележим, ета­на едно гнусно предателство, дело на двама богаташи от с. Лешко, Джумайско, в резултат на което учите­лят Димитър Марков биде хванат и обесен от солдатите на джумалийския мост.
Всичките тия разпоредби и наводнения на десетки батальони аскер по села и каази рисуват доста ярко сериозното внимание, що бе обърнало Разловското въс­тание върху себе си. Кел Хасан паша дори, разярен като звяр, трябваше с цял табор войска да дойде из Тракия чак в Кюстендил, който за малко не стана театър на турското разорение. Малка част от войски­те на тоз паша се установи тук, а останалите продъл­жиха пътя си към с. Разловца и развълнуваното Малешевско. Те биваха придружени из своя път от сто­тина гладни башибозуци и подобно на хайка, като от­криха огън от всички страни, почнаха да изкарват из­бягалите в планината селяни. Картината, която е пред­ставлявала тая смъртоносна гонка, била ужасна. Май­ки са захвърляли своите рожби и са бягали с куп не­щастни селяни, подплашени като добитък под убийст­вената жарава на куршумите. Това е било ад, из кой­то малцина са успели да избягат. Войниците са ги го­нили и са им давали знакове да се спрат в ниските места около реката и с. Разловца. Обаче, който се е мернал само по-надалечко, бил е замерван като бег­лец и е ставал жертва на куршумите. Така са заги­нали двама мъже, по същия начин са били ранени още две момичета и една жена. В резултат фамилия­та на п. Стоян и още други десет семейства, между които и няколко изгубени из четата въстаници, бидоха запрени и изпратени под конвой в Кюстендил, а по­бедоносните пълчища оставиха пепелищата на нещаст­ната Разловца и отидоха да се присъединят към дру­гите войскови части, определени за потеря на въста­ниците. У тези духът беше значително отпаднал и – едни от страх, други изгубени – почнаха да липсват от четата. Четирима души, от които единият беше из­вестният Атанас Цинцо, намериха даже удобен момент да избягат и се предадат в ръцете на турците. които с вързани ръце ги изведоха вън от селото, на пътя между Разловца и Царево село и имаха удоволствие­то да се позанимаят малко със своите благонамерени и доброволни пленници. Тяхната екзекуция беше на­торяване с разкалени маши; те всички бидоха лишени от носовете и ушите си, в добавък на което нещаст­ният Георги Семерджията изгуби и езика си. Обаче наказанието им не се изчерпи с тези мъки: те бидоха съсечени и купът от техните късове трябваше по една висша заповед да остане на същото място за страх на населението и плячка на зверовете. Друг един, по име Георги Голчов, биде незабелязано оставен в една кошара и намерен от потерята. Но той отблъсна тех­ните мазни увещания и не се даде, докогато не свърши всичките си куршуми. Той биде убит.
По показанията на четиримата убити пленници от с. Разловца войската се упъти за малешевските вършуги, но тя там не намери никакви въстаници, за­щото те бяха преминали в Петричко. Потерята, прочее, се върна обратно в Малешево и тогава се почнаха страшните претърсвания и арести, от които всичките местни затвори бяха препълнени и правителството би­де принудено да премести известна част от тях в гр. Струмица. През това време главният военен съд по въстанията заседаваше в София и на неговата ком­петентност подлежаха всички разбунтувани области, даже и ония като Малешевско, Петричко и др., които се нахождаха под управлението на други вилаети. Затова ние виждаме цели десетки отряди затворници, докарани в синджири и наблъскани в софийските зат­вори. От Малешевско 57 души, от Струмица 7 (В числото на тия нещастници бяха: Ставре Тимов, Костадин Русев, Мито х. Мишов, брат му Глигор х. Мишов, п. Атанас п. Христов, Нико Тренов и др.) – всички минаха през тоя военен съд, след като бяха претърпели ония невероятни изтезания, които ги съпътствуваха из малките адски кауши, които те бива­ха принудени да посещават през своя път. Подозрените, непрями участници във въстанието бяха съдени навсякъде – в Скопие, Кюстендил, Сер, Солун и др. – обаче и те биваха жестоко изтезавани. Така стана с 18 души от Кочанско (Между тия 18 души бяха: Стефан Стоянов Винишки, който беше доставчик на голямо количество куршуми, барут и кремъци, X. п. Стефан от с. Зърновци, двамата п. Павле и п. Димитри от гр. Кочани, игуменът на манастира „Св. Пантелей" и един монах.) и 11 души от град Радовиш, които, оклеветни от разлошкия учител Иван Димитров от гр. Виница, прекараха дълго време в скопския зат­вор. По тяхното следствие бе докарана нарочно и по­падията на п. Стоян Разловски от Кюстендил, която заблаговременно подучена от скопския митрополит Кирил, даде такива показния, в резултат на които всички бидоха освободени, с изключение на известния нам Цоне Данчов от с. Лаки, който бе отровен. В Солун също тъй бяха докарани и след дълги изтезания осъдени на по 15-годишен затвор в Какли-Куле селя­ните от с. Митрошинци: п. Георги, Иван Любенов, Стой­ко Мръко, Дончо Валаз и Мицо Вълчов. Най-тежкото престъпление на тези нещастници беше, че бяха подозрени, макар да не са вземали никакво участие във въс­танието. Само първите двама от тях можаха да изля­зат след 15 години от затвора, останалите всички по­ложиха своите бренни тела в стените на средновеков­ната гробница. С една дума, мъченията и добитите чрез тях показания съставляваха тогава официална­та съдопроизводителна система, жертва на която ста­наха мнозина хора. Между другите ред е да споменем за п. Димитри Рибнишки от с. Рибница, Мелнишко, който бе мъченик на серския затвор, и Георги Цонев Тишански, един от затворените в Кюстендил, който умря от непоносими мъки. Ала като най-бляскав тестамент на тая система без съмнение ще останат случ­ките от пехчевския затвор, дето на няколко души малешевчани покапаха от бой месата от задниците; един от тях по име Георги Манолов, ще кажем мимоходом, не можа да пренесе мъките и умря в самия затвор. И това беше настоящ факт, защото то бе констатирано от докторите в София, дето нещастните подозрени българи заявиха, че не признават нищо от своите по­казания, които те считат за несъстоятелни, защото са изтеглени със сила и изтезания.
Пленените от Разловца – мъже, жени и деца на брой около 60 души бяха, както знаем, докарани в Кюстендил и по-виновните от тях, няколко души, пре­пратени на военния съд. (За допълнение на картината длъжни сме да отбележим и ония няколко души кюстендилци, които бяха съдени в София заед­но с другите подозрени във въстанието. Те бяха приблизително 20 души, преимуществено богати и всички можаха да се осво­бодят само със своите големи парични суми. Това ще ни обри­сува, от друга страна, оня особен начин, по който тогавашна­та администрация подбираше своите „подозрени" и който, както се вижда, преследваше изключителната цел за забогатяване. Та­ка се освободиха четиримата братя п. Новкови, двамата бра­тя Манол и Димитър Друмоарски, Христо Бояджията, Ангел Митрев от с. Горна Гращица и още много други с изключе­ние на таушанът от с. Соволяно, който умря още в кюстендил­ския затвор. Той биде обесен с главата надолу, което доста­вяше голямо удоволствие на неговите мъчители, кои в заклю­чение отрязаха въжето, свързващо краката на нещастния се­лянин и той, благодарение на своята пълнота, падна много тежко, за да не стане вече никога.) Тук, между другото, като ва­жен трофей на победата, бе донесена и една желязна изработка, която солдатите бяха намерили в една от селските къщи. По тия места начесто обикаляха ня­какви си далечни сръбски цигани, които успешно лъже­ха християнското население, че владеят тайната за правене на пари. Такъв един циганин най-убедително ще докаже на българина, че от една монета, само като я разтопи, може да изкара две, от пет – десет и пр., докато му вземе парите и каже, след като ги тикне в джоба си, че маята се била развалила и разтопеният метал отишъл на фира. Такава беше и тая железуринка, която войниците донесоха и предадоха на каймакамина на Кюстендил. Тази трескотина, ако следим процеса на нещастните разловчани, ще видим, съставяваше против цялото село едва ли не едно от най-тежките обвинения, което предвиждаше най-малко ря­зане на ръцете. Без да влизаме обаче в подробностите на едни политически процеси, които всякога са били много печални, но за съжаление и днес тъй общи. Ог­раничавайки се в своята историографическа задача, ние можем да отбележим с положителност това, че най-накрай едни от затворниците бидоха пуснати на сво­бода с неимоверни взятки, други – оправдани по недоказаност, трети – препратени в София пред военен съд, който между нас казано, беше значително намалил своята ревност, откак на сцената се бе изстъпила тъй наречената „Европейска комисия". Частно за разловчани процесът свърши с това, че фамилията на п. Стоян: попадия, две снахи, две дъщери, внучета, две ратайкини с децата си и други близки роднини бяха поставени под полицейски надзор, от който се освободиха след 5 месеца. Слугата на п. Стоян, Ди­митър Ташов, един от изгубените в с. Разловца въс­таници, бе тоже докаран като обикновен пленник, но той призна своето участие във въстанието и затова биде изпратен на вечно заточение в Мала Азия, отдето се върна след две години с общата амнистия.
Около това време, ще отбележим като заключение на събитията, в един от броевете на издавания тогава български вестник „Зорница" в Цариград един про­тест обърна вниманието на четящия свят. Авторът на тоя протест беше една жена, жената на двигателя на въстанието, която силно подкрепена от скопския мит­рополит, издигна високо своя глас против опустоше­нията на войските, от които във висока степен бяха пострадали имотите на селяните, а главно на мъжа й. Техните многобройни стада станаха плячка на гладни­те башибозуци и големите пълни хамбари на разловския поп преминаха в десятъчния хамбар. В резултат тоя протест можа да предизвика една комисия, в коя­то влизаше кюстендилският митрополит Иларион и по представленията на тази комисия правителството из­даде заповед, която предвиждаше съзиждането на из­горените от турците къщи и отпускаше даром на се­ляните нужните за сеитба храни. (Другите членове в тая комисия бяха: каймакаминът Мехмед бей, Хр. Ст. Бекиларчев и Димитър Чорбаджи Гогьев.)
Това беше, по видимо, едно помирение между по­бедените и победителите. Тези, които бяха съзнали, че животът им е несигурен, че те са длъжни да спечелят своето право, за което проляха и своята кръв, бяха помирени. Но те получиха ли удовлетворение на това,, що искаха, подобриха ли своя материален живот? – Не и пак не! Те се смириха, но аргументацията на то­ва помирение беше оръжието. Наместо свобода, хляб,, живот – даде им се огън и сеч, които запушиха уста­та на робите, и те престанаха да викат. Селяните взе­ха да се връщат по домовете си, които окадени или само облизани от пламъците, навяваха особено мрачно впе­чатление на бедните техни души. (Някои домове, обаче, интересно е да отбележим, останаха завинаги пусти, защото нямаше вече кой да ги обитава. Една такава къща беше тази на братя Горанови, от които един по име Илия умря в четата, вторият Атанас падна от куршум при първото опустошение на с. Разловца от 8 май, а третият брат Георги беше в числото на ония нещастници, които турците съсякоха на селския път. И днес не остава нито един изземък от тая къща, който да напомня за нейната печална участ. Тази същата история се повтаря във фамилията на Иван Ташов, един от гореспоменатите четирима пленници. Брат му Димитър, слуга у п. Стоян, наистина се върна от заточението в Мала Азия, обаче той умря много скоро след това от зловредните послед­ствия на затвора. А майка им, баба Яня, умря убита със секира, като спала пред кошарата си, така щото и тази нещаст­на къща остана завинаги пуста и като единствен потомък от двамата братя не оставя да съществува [никой], освен детето Митра Иванова, която днес е храненица на кюстендилския граж­данин Стефан Касабов.) Ръцете бяха оста­вили оръжието, за да грабнат остена, те вече не меришеха на барут и мушкаха вола над закоравялата отдавна неорана земя.
С това, може да се каже, завършва първата част на въстанието, защото, както ще видим по-нататък, то не угасна заедно с подавлението на мирното безоръжно население, а само доби по-друга форма.

IV.
ХАЙДУТИ

Четата се движи между Мелнишко, Поройско и Петричко. Тя е поставена в много трудно положение. Губене на момчетата. Какво става с п. Стоян Разловски. Зимата и четата. Руско-турската война. Нарастването на четата. Тя брани селата от бежащите турски войски. Какво правят турците в отстъплението си.
Малочислената въстаническа дружина, на брой около 30 души, мина през околността на Мелник, дето не­престанно имаше спънки от усилените потери. Целта на въстаниците беше да стигнат Беласица планина и тук, предполагайки, че ще намерят съмишленици, да из­горят някое турско село и пренесат отчасти турската сила към Поройско. Поп Стоян и Димитър Беровски – един от старост, другият поради раната си – не мо­жеха пеши да продължават пътя и за по-бързото дви­жение на четата им се предоставиха двата коня, кои­то дружината бе взела със себе си още от с. Разлов­ца. При едно сблъскване в планината, над Мелник, ко­нете избягаха към лагера на турците и п. Стоян биде принуден да остане в колибата на един планинец, на когото предварително се даде приличното възнагражде­ние, за да го храни и чува до известно време. Като другар на п. Стоян остана също тъй братът на Дими­тър Беровски, п. Иван, който тоже беше стар и стра­даше от спадане. И тъй, момчета, предвождани от Димитър Беровски, който беше вече на оздравяване, се опътиха към Беласица планина, Поройско. Но през нощта, минавайки край селото Стиняк, те предателски бидоха вкарани от брата на стиняшкия поп в пусията на турците, които им откриха упорит огън. Това ги ангажира в една престрелка, която трая дълго време през нощта без никакъв резултат за едните и за дру­гите. Това обаче осуети намеренията на другарите да минат към Беласица и сега не им оставаше, освен да се върнат в планината Огражден. Тази планина беше из­празнена от стоката заедно с пастирите и още на също­то утро бе заобиколена откъм всички устия с аскер и башибозук, които се навъртаха в голямо количество из околните села. Дружината се закрепи в една здра­ва скалиста местност, която при каквато и да е сила от страна на нападателите правеше блокадата безопас­на. Затова турците решиха да избягват всяко сбиване в тая неблагоприятна за тях позиция и цели два дена двата неприятеля се гледаха при едно мълчание, кое­то бе нарушавано само от редките далечни пушкания на турците. На третата нощ четата сполучи незабелязано да се промъкне през неприятелските линии на обстъпа и се задълбочи в планината, след като изгуби още няколко от момчетата. Гладни, убити духом, оста­налите 18 души намериха едно стадо свини без пас­тир, от които една, и тя безобразно мършава, стигна, за да нахрани временно дружината. Още два дена след това момчетата можеха да се борят юнашки с глада, но най-сетне взеха да чувствуват как силите им с всяка нова минута се намаляваха. Буковият лист и киселекът залъгваха донякъде стомаха, но този почна вече сърдито да се бърчи и упорито да отблъсва всякакъв вид растителен порцион. Те рискуваха да помрат от глад или пък, с безсилни ръце и крака, да се отдадат евтино в ръцете на турците, които с превъзходни и доб­ре хранени сили непрестанно ги преследваха. На тре­тия ден вече всички негодуваха и настоятелно пред­лагаха да се разпръснат кой накъде види, за да тър­сят спасение, и работата достигна до съвещание. Геор­ги Пецов Цоцо, който още имаше сили да говори, пръв взе думата и убеди дружината да не помислят за раз­цепление, а на пръв план да се доберат и отпочинат в някое от близките села. Слънцето засядаше към запад, когато момчетата, едва поддържайки оръжието в ръ­ка, взеха да се спущат из планината, като се спираха да почиват на всяка стъпка. В този момент те не би замерили неприятеля от 50 крачки. Не яли, не спали, те най-сетне осъмнаха и се видяха едва на един час разстояние от мястото, в което ги бе сварила нощта. Тук те намериха стадото на един турчин, пазено от двама българи, и около 3 оки брашно, при самия вид, на което момчетата се оживиха. Те заклаха едно те­ле, подкрепиха се и не закъсняха да отпускат най-огорчителни съждения по адрес на киселека. Нахра­нени добре, другарите заминаха към Петричко, като над един турски чифлик заблаговременно се озапасиха с храна, която беше достатъчна за няколко дена.
Аскерът, който се останови в с. Добри Лаки, в съседство с което беше и кошарата, дето се укриваха оставените от дружината п. Стоян и п. Иван, прекъсна всяка възможност да им се достави храна и те, след няколко дена напразно чакане, тръгнали по кошарите да дирят хляб. Тъмната нощ, която не закъсняла да раздели двамата скиталци, довела п. Иван до едно място, дето, изгубен тоже от своите другари, въстани­кът Стоян Микин блуждаел в най-плачевно за човека състояние. Те се обяснили накратко и решили да бягат в Сърбия. След дълги перипетии из Кюстендилско и Радомирско, те преминали безкрайното Софийско по­ле, Стара планина и най-сетне се озовали в Белград при войводата Дядо Ильо. Стоян Микин отпосле го видяхме в българското опълчение при Шипка, а след това – в Малешевските планини. Поп Иван, дошъл ведно с руските войски до Кюстендил, помина се тук след три месеца.
Коте Карчов, от друга страна, също тъй изгубен от другарите, намерил п. Стоян, който все още безиз­ходно се скитал из планините. Последният възнамерил и убедил другаря си да отидат в Рилския манастир, игуменът на който бил от числото на съмишлениците и негов познат. Коте Карчов одобрил този план и съг­ласно взетото решение те минали Малешево, Пиянец, Джумалийско, дето намерили и Илия Горанов, също тъй изгубен от дружината и най-после дочули екота на буйната манастирска река. Поп Стоян твърде добре знаял колко скъпо би коствувало на обителта едно тяхно появление пред манастирските слуги, затова трябвало да се търси друга възможност да проникнат до предполагаемия покровител, отец Панталеймон (та­ка беше името на игумена на Рилския манастир). От друга страна, нощем тук влизането беше невъзмож­но, защото, според заведения обичай, вратите на манас­тира биваха залоствани всяка вечер още във видело. А между това, времето минувало и вече клепалото възвестявало обед в стените на манастира. Това насър­чило донякъде п. Стоян и му дало повод да допусне, че даже ако би имало полицейски хора, те ще бъдат заняти с обеда и няма да го съпикасят. С това пред­положение той оставил камата и двустволовата си пушка при двамата свои другари и наметнат с една дълга черна дреха, която донякъде мязала на поп­ско расо, се упътил към самоковската врата, като не забравил да пъхне револвера в един от джобовете си. Влязъл п. Стоян през широките манастирски врати и право тегли към помещението на игумена. Кое-как той достигнал под стаите, които стоят успоредно с храма, но за нещастие тук пред него се изпречва един от ка­лугерите, добър приятел на турците, и го спира.
- Стой – казал подлият божи служител – или вър­ни се отдето си дошъл.
- Остави ме, моля те, да се ява на игумена – от­говорил п. Стоян – или ако щеш сам иди го извести за мене.
Калугерът проумял в що се състои работата, коя­то прочее, не за пръв път му се бе случвала, и с още по-висок глас и по-настоятелно почнал да го изтирва навън. Това спречкване обърнало внимание на заптие­тата, които тъкмо тогава, поради размирното време, квартируваха в манастира. Излезли четирима души от тях – улавят го, бързо от срещната манастирска вра­та пришли още шестима заптиета, които, като го пре­търсили, намерили само две чохи от попска капа, при което револверът по едно чудо останал незабелязан в джеба на панталоните му.
- Кой си ти, откъде идеш? – го питали. – Ти си поп Стоян.
- Аз не съм поп – отговаря този с висок глас, за да го чуе игуменът, – аз съм манастирски слуга, стоя при водениците и игуменът ме познава.
Последният, обаче, благоразумно отказал да пом­ни да го познава и нещастният поп Стоян, който със сълзи го молил за една само дума, която беше в със­тояние да го избави, още същия час бил затворен в страшната манастирска кула. Два дена той водил преговори с игумена и предлагал да се сменят с няко­го приличен нему от братята. Но последният не смял да се ангажира на такава решителна постъпка, макар това да беше много приемливо и безопасно за онзи калугер, който приемеше да представлява мнимия п. Стоян. Той намясто това искал чрез пандурите револвера му, за да го предаде на двамата негови другари, които като го причакат някъде из пътя за г. Дупница, ще избият заптиетата и ще го избавят. Това обаче се видяло невъзможно на п. Стоян, който вече се съмнявал в искреността на игумена, а, от дру­га страна, не бил сигурен, че наистина ще бъде зака­ран в Дупница и че, според уверенията на игумена, ще го придружават не повече от трима заптиета. Така п. Стоян решил да чака последния си час, като изка­зал съжаление, че не последният, а първият куршум е назначен от орисията му да отправи срещу собствения си череп. Това негово решение, въпреки изгодната об­становка, която му даваше възможност да убие най- малко петима души преди себе си, съдържаше едно рядко християнско самопожертвувание, което съображаваше спасението на обителта от напаст. На третия ден въоръжените заптиета обиколили вратата на зат­вора и с един пандур начело отключили тежката бра­ва, една сянка се мръднала в тъмния кът на затвора и наближила към вратата. Това бил п. Стоян. При самия вид на въжето, което се виело в ръцете на едно­то от заптиетата, и при вида на обтегнатите пушки към себе си – той се досетил за какво го викат и излишно било да му казват, че трябва да се готви за път. Последен път и най-силно по лицето му се изри­сувало едно явно колебание, но – взето един път ре­шението, той трябвало да му се подчини. Тогава под претекст, че си забравил дрехата, п. Стоян се връща обратно в затвора и... един гърмеж долетял из дъл­бочините на кулата, който събудил ехото на заспалата обител. Така довърши своето отечествено дело великият безизвестен герой п. Стоян Разловски. Неговото тяло стояло два дена незарито и чак на третия ден братята го погребали в манастирската гробница.
През същия месец, мимоходом казано, един селя­нин от Пеянец, по име Георги Стойков напусна Тросковския манастир, дето бе ходил да работи като дюл­герин, и се опъти за гр. Крива Паланка. По милостта на едно приказание, насочено против ония от въста­ниците, които преличени, пребягваха към Сърбия, в силата на което всяка непозната личност трябваше да се счита за подозрена, невинният Георги Стойков се озова в ръцете на паланечките власти. Тези, виждай­ки го стар и при това внушителен, твърде лесно по­дозряха в него личността на п. Стоян и, след едно официално известие за улавянето на „разловския поп", тържествено го поведоха към Кюстендил, дето още нямаха известие за печалната случка в Рилския ма­настир. (Смъртта на п. Стоян, считаме за нужно да кажем, се държа в тайна до самото освобождение на България. Коя е причина­та на тази мистериозност не ни е известна, обаче, с положи­телност знаем, че манастирът е броил около 100 лири на ония, които са отишли да удостоверят самоличността на попа. След това, лесно можем да се осветлим в тайната, ако допуснем, че тук е имало малко заплашване в съобщничество с въстаниците, още повече, като вземем предвид личността на почтителния кюстендилски гражданин Айдук-Сульо, който беше един от два­мата дошли за проверка в манастира и който, знайно е, въртеше големи от тоя род спекули за обогатяване.) С вързани ръце и шия мнимият п. Стоян е вече близо. Той минува пред кулата на с. Враца, кое­то е на два часа от града и достигва до с. Жиленци, дето го чака едно настоящо азиатско тържество: по­вечето от турското градско население е излязло да види разловския поп. Нещастният 65-годишен старец, обкръжен от канибалски викове и ревът на нарочно изпратените за него тъпани, най-после достигна и спря в двора на полицията. Тук за известно време настава някакво си адско сметение, което се изразяваше в ожес­точени възклицания и заканвания.
„Не бил той, друг някой бил" – тези думи пре­минаха от уста на уста през хилядното множество оз­верени и любопитни хора. За голямо свое удивление бедният дюлгерин, който нищо още не разбираше от всичката тази церемония, биде пуснат на свобода и днес неговия забавен епизод мнозина от кюстендилски­те граждани помнят и разказват с присмех.
Четата, време е да се повърнем към нея, значи­телно намаляваше и много от момчетата се бяха раз­пръснали по разни страни. Тя не можеше да има ни­какви съобщения с другари, съмишленици, нито с на­рода. А, между това, зимата почна да дава своите предисловия и вече доста осезателно напомняше за себе си. Тогава останалата част от въстаниците, заоби­колиха из някои и други местности и вредом съветваха населението да седи мирно и предвид на настъпающата зима и голямата турска сила. Много мъчно ставаше на момчетата, когато биваха принудени да слушат уп­реците и негодуванията на населението, което сърди­то им говореше: „Де ви е Дядо Ильо, който щеше да дойде уж с 3000 души? Де е Сърбия, която при първа пушка щеше да нахлуе в тая робска земя?" На това момчетата не можеха да намерят никакъв отговор: до тях още не бе достигнал трясъкът на руските щико­ве. А между това, зимата отлетяваше и пролетта ве­че прибираше своите момчета, разпилени из разните кошари и заселища. Сега за тях отново се почва сво­бодният, пълен с работа живот и те благосклонно си спомнят за зимните бедствия, когато, между другото, веднъж за 7 оки хляб бяха дали един наполеон, кой­то равнеше 92 гроша. Дружината, която сега наброя­ваше около 30 души юнака, се упъти към Осоговски­те планини, дето прекара до края на лятото, когато разнебитената от войната турска войска бягаше из линиите на честния бой и се предаваше на плен, обир и убийства. Затова момчетата, числото на които зна­чително бе нараснало от нови неволници – като Иван Козаров Кугрульо, Торолинко и други – се раздели­ха и завзеха трите главни прохода, през които става­ха най-вече частични бягания на турския аскер. С тая цел, едни се закрепиха над с. Разловца, други – в Широки дол, дето минаваше пътят за Радовишко и Струмишко и трети – на Кресненското устие, Мелнишко. Населението в тоя случай много помагаше на че­тата, като й даваше верни сведения за отправленията на освирепените беглеци, от които то доволно много си патеше. Отначало превъзходството на турското оръ­жие над онова на четниците правеше май мъчна бор­бата за последните, колкото и малочислени да бяха тълпите от бежащите войници. (Известно е, че току пред самата война турското правителство снабди по-голямата част от войските си с английски мартини.) Но, снабдени с хубави аскерски мартини, те можеха вече сполучливо да опе­рират из тия тесни устия, които предоставят превъз­ходна охрана и на най-малочислената, но добре въоръ­жена сила. Хубавото оръжие, което тоя род тактика даде възможност на четата да притежава в доволно голямо количество, както и обстоятелството, че с. Раз­ловца служеше като прибежище на цяло Пиянечко и Малешевско, способствуваха за значителното нараст­ване на четата. Дядо Нико чорбаджията, п. Данаил, Христо Киселички и още много други непрестанно ид­ваха да се запишат в редовете на въстаниците. Сега вече турците не тъй безнаказано можеха да произволствуват в тия области, както дотогава. Сега духът в робите беше повече повдигнат и пред тяхното негодуване падаха най-неразрушимите препятствия. Те ста­наха войници за право, очакваше се само подходящият за тях войвода.

V.
ДЯДО ИЛЬО ВОЙВОДА

Дядо Ильо в с. Цръквинец. Българско самоуправление в Царево село. Дядо Ильо в Джумая. Неговите военни действия спрямо турските села: Крупник, Брезница и други. Личността на Дядо Ильо. Санстефанския мир и повикването на Д. Ильо в Цариград. Край на въстанието. Реставрация на турското управление. Преселение на пеянечките българи. Заключение.
Четата, която видяхме, нарасна значително и със свое­то добро въоръжение тя беше наклонна да даде по-широк простор на своите действия. Едно много обикновено обстоятелство дойде да угоди на нейните наклонности и й даде повод за решителни постъпки. Преди три седмици чаршията в Царево село бе ста­нала плячка на бежанците, у които напоследък воен­ните несполуки бяха значително повдигнали войнстве­ния дух спрямо безоръжните селяни и това нещо на­кара въстаниците да се приготвят за едно задружно нападане и избиване на турското население в тоя ма­лък град. В разгара на тия приготовления в с. Раз­ловца пристигна едно повелително писмо, което се от­насяше до всички въстанически дружинки. Този, кой­то го донесе, беше куриер на Дядо Ильо войвода: „Колкото чети се намират – грозно повеляше Дядо Ильо, – всички утре да осъмнат при мене в с. Цръквинец."
Това писмо достигна до въстаниците в Пиянеца и още призори 40 души момчета бяха на крак пред войводата. За същия ден Дядо Ильо бе свикал по три-четирима агалари от всяко пеянечко село и им запо­вяда да приберат сами оръжието от турското населе­ние, да го натоварят на коне и му го донесат в едно най-късо време. Той им напомни същевременно да не помислят да пренебрегнат неговата заповед, защото, при едно най-малко попълзновение от тяхна страна, всички села ще бъдат предадени на огън и сеч. Тур­ското население побърза да изпълни грозното приказание и скоро пред нозете на дядо Ильо биде събрано и натрупано във вид на арсенал всичкото оръжие от пеянечките села, което той препрати на властите в. Кюстендил. След два дена в с. Цръквинец пристигна още една малка четица от Малешевско, която се пред­вождаше от Коте Карчов и Георги Цоцов. Тя се при­съединени към Дядо Ильовата дружина и сега вече, счи­тайки положението в Пеянец напълно успокоително, те всички можеха да се върнат обратно в Кюстендил. Това беше около последната третина на януари 1878 година.
През същото това време и местното българско на­селение устрои привременно свое народно правител­ство, което следваше от самостоятелна инициатива, но по подтик на онова, което русите бяха наредили в Кюстендил. По молба на пиянчани кюстендилският временен управител господин Савойски за тая цел из­прати известния нам Христо Ст. Векиларчев от Кюстендил, който се ползуваше с голям авторитет между българското и турското население. В резултат, на 4 февруари се основа привременното управление, което наброяваше следните лица: Иванчо п. Иванов, Дими­тър Бояджиев, Мито Киселички, Ангел Чипев, Анас­тас Иванов, Мане Щипски, Амид Кадийски, Мехмед Сулев и Сулейман Пръчев. Новото правителство за­почна своята деятелност, като назначи на пръв план 10 души стражари, които трябваше временно да си набавят оръжие и дрехи на собствени обдръжки. Тех­ният отличителен белег беше една тенекийка, която те носеха пришита на гърдите си с надпис „Полиция". Седалище на новоучреденото правителство беше градецът Царево село и то можа да трае само два ме­сеца, до нашествието на Хафъз паша.
Последното обстоятелство е от едно естество, кое­то по своята важност заслужава особено третиране. Това, обаче, в интерес на последователното развитие на събитията може да отложим за по-после. Поставе­ни в такива граници, ние сме принудени да се повър­нем към произшествията около руския гарнизон в Кюс­тендил.
Градът Джумая, който отстои на няколко часа от Кюстендил, по това време оставаше още непокътнат от руските войски и беше пълен с бежанци, които, известно е, носеха много бедствия със своето отстъп­ление. Непоправими в това отношение, те и тук не закъсняха да възпроизведат страшните някогашни свирепости, които потресоха на времето си целия мислителен свят. Селата Селище, Кържено, Железница, Стоб, Поромино, Бараково – всички имаха жестоката участ на Панагюрище и Батак, която беше още повече чув­ствителна, защото се повтори в самата заря на осво­бождението. След представянето на уверенията за зверствата в Джумалийско пристигна и многоочакваната заповед за превземането на тая област. Вследствие на това една част от кюстендилския гарнизон се упъти за гр. Джумая и го превзе, без да се простира, обаче, по-нататък из околията, която бяха наводнили пап­лач бежанци от Дупница и Самоков.
Между другото, заслужава да се отбележи дру­га една случка, която е твърде характерна за тогаваш­ното време. Това стана между 12 и 13 февруари на струмския мост при с. Железница, който биде изгорен и продънен от няколко души съзаклятници с цел да попре­чат на бягството на турците от гр. Джумая. Те бяха около 15 души, между които Христо Киселички, Георги Видимлията, Иван Бачев, Траян Кръфия, Трайко Стои­лов, Георги Меринякът и др., всички някогашни участ­ници в разловската чета. Техният план излезе много сполучлив, защото турците така истерически се забър­каха при вида на зиналата пропаст, в която беснееше дълбоката Струма, щото на съзаклятниците, които се бяха скрили наблизо, оставаше само да се появят и започнат своето изтребление. Всички сварени на голе­мия мост бидоха съсечени между задръстените коля или предадени на стръвните вълни на Струма. По-голямата част от ония, които се точеха в нескончаема­та върволица по джумалийското шосе, последва същата участ и само една незначителна част от тях мо­жаха да избягнат отмъщението.
Живееше по това време и се славеше със своите лудости един; поп на име Ангел, с прякор „делията", който, както ще видим, странно подхождаше към пер­соната на попа. Той беше лежал преди няколко години в някой затвор, и то по една твърде проста причина. Тя се състои в това. Един път, като пътувал със своя хат (попът бил много любител до подобен род пъ­тувания) към някое село, застигнал един ходжа, кой­то яздел на магаре. Известно е какво наслаждение изпитват ходжите, когато се клатушкат на гърба на познатото четвероного. Поради това, настроението на ходжата било крайно щастливо и, разбира се, между двамата пътници скоро се завързал разговор. От ду­ма на дума той преминал върху коня на попа, който без да му мисли много, сондирал своя събеседник да­ли ще може да гони 40 души турци с тоя кон. Турчи­нът отговорил на това, че ако е рекъл Алахът, не 40, а 400 души ще може да гони. И двамата пътници се разделили, обаче после тая случка единият от тях се озовал в затвора: това бил п. Ангел Делията.
Много още лудории се отдаваха на личността на попа, който справедливо бе чуен в няколко каази. След тая случка, обаче, той страшно намрази турци­те и само чакаше времето, когато ще може да яхне още един път своя кон и си отмъсти. Всичко минува в тоя свят и всичко се забравя, но нашият делия няма­ше това щастие – да забравя. Затова той, щом чу за бягството на турците, събра десетина души другари из пиянечките села, възседна своя кон, пусна го през села и полета и като вихрушка се зададе по джумалийския път – за страх и ужас на нещастните бегълци и за голямо чудо на съзаклятниците. Те всички ряза­ли в изстъплението си, но най-люто е отмъстявал п. Ангел Делията, когото турците дълго още ще помнят.
След превземането на Джумая Дядо Ильо, който бе последвал русите, събра своите юнаци, каквито той бе навербувал напоследък в доволно голямо ко­личество, и с около 100 души замина за джумалийските села с твърдото решение да ги изпразни от всяка­къв турски елемент. Това негово решение се одобря­ваше от русите, които него намираха за най-подходящ към тая работа.
Така той доближи до селото Симитли, което се отличаваше със своето гостоприемство по отношение към турските бежанци. Тези, щом узнаха за присъст­вието на Дядо Ильо, се преместиха в ближното турско село Крупник, което войводата реши да превземе по какъвто и да е начин.
Още същия ден той даде команда за поход и въстаническият отряд се повдигна към селото Крупник. Най-напред в една цеп вървяха около тридесет души конници и те съставляваха въстаническата кавалерия. Зад тях се нижеха и стройно пристъпяха пешаците, на брой повече от 70 души. И тъй, начело с барабан­ния бой, повтарян от ехото на сивите скали, те доближиха и удариха на турското село.
Въоръжените турци – такива бяха почти всички в селото – излязоха на единия край и, закрепени в едни много добри позиции, откриха огън на дружина­та. Целта на турците беше да задържат нападатели­те, докогато жените и децата от селото успеят да се доберат до скалите на Кресна, дето местността сама дава сигурност на оня, който се брани. В тактиката на отбранителите имаше добър и изпълним замисъл, защото скоро наистина въстаниците забележиха една дълга ивица от хора на отвъдната страна по шосето: това бяха бежанци, които се спасяваха и изнасяха покъщнината на селото. След малко турците почнаха да отстъпват в най-голям порядък, без да прекъснат боя, и най-после успяха да се укрепят в една скалиста местност, дето Дядо Ильо отказа да ги преследва. Той реши да се върне в с. Долна и Горна Сушица, изпра­щайки същевременно в Джумая осем души турци ка­то пленници от превзетото село. (Къде отидоха тия 8 души пленници, какво стана с тях, никому не е известно това. С положителност каквото се знае, то е, че подобни пленници никой не е виждал в Джумая. Чудна мистериозност покрива този акт.)
Дядо Ильо мислеше да остане за по-дълго време в селото Сушица, защото получи известие, че ще дой­дат въстаниците от друга една чета, която се движеше в Петричко и Мелничко. (На нея чета се дължи устроеното тук самоуправление, както в Пиянец.) Тая чета, в която, като по-видни ще споменем лицата Костандия, Око, Злат­ко, п. Димитри Рибнишки, Торолинко, Котрульо, Иван Козаров и други, пристигна още същия ден. То­ва даде подкрепление на Дядо Ильо за нови действия. (Златко и п. Димитри всякога водеха със себе си и своите деца. Детето на първия тогава беше на десет години и се именуваше Дончо, сега той е мъж и в отечеството му го зоват Пирински цар.)
Още на другата сутрин той напъти своите сили против турското село Брезница, което беше нанесено от бежанци от Джумалийската околност, а особено от селата Симитли и Крупник. Но преди да започне бло­кадата, Дядо Ильо раздели дружината на две части, като отдаде едната, по-малката, на четника Димитър Трифонов и му заповяда да бъде готов да атакува всякой път ония от обсадените, които би се опитали да бягат.
Въоръжените турци посрещнаха нападателите вън от селото на много яки позиции и почнаха да ги об­стрелват. Верни на своята тактика, те с това се опита­ха да изиграят повторно своите обсадители, но те се измамиха в сметките си. Пак, както миналия ден, же­ни, деца, коне, добитък – всички натоварени с покъ­щнина, попъплиха на отвъдната страна на селото и кой как може се втурнаха към моста на Струма. Тук, обаче, те бидоха принудени да се отрекат от намере­нията си, защото другарите, които четникът Димитър Трифонов сполучливо и незабелязано бе подвел в едно доста благоприятно място, почнаха да ги обстрелват и ги накараха да се повърнат обратно в селото. Отчаяното положение принуди обсадените да се бият ре­шително. До три пъти въстаниците с голяма сила ги нападаха и много турци погубиха, обаче, всички тех­ни опити да ги изкарат из окопите останаха безус­пешни.
Боят трая три часа непрекъснато и само настъп­лението на нощта определи края. Тогава Дядо Ильо се оттегли в планината с една загуба от десет момчета.
На следващото утро, щом се съмна, Дядо Ильо заповяда на четниците да се готвят за път, че ще ги води обратно за Джумая. Това свое решение войво­дата базираше върху мисълта да набере нови по-достатъчни сили, която мисъл се породи в него вследствие на последните му неуспешни опити с турците. По дадената заповед уморените момчета взеха да стават и един по един почнаха да доближават до огнището, дето отдавна и пръв бе седнал войводата. Седи Дядо Ильо до огъня и три-четирма селяни, въоръжени с тояги и по един пищов на пояса, го обкръжават и му думат нещо кротко и подобострастно. Техният раз­говор се касае до някакви си откраднати стада, които те в своето страхопочитание пред Дядо Ильо, не сме­ят да отнемат от турците помимо неговото позволение. Според техните донесения, тия стада били някога български, които турците в своето бягство били зарязали по планините. Ето защо те намираха за най-коректно да си ги присебят отново. През всичкото време на разговора Дядо Ильо мълчеше и само слушаше вни­мателно събеседниците си. А времето между това минуваше, момчетата бяха вече готови и той най-после с един силен поглед прекъсна своето упорито мъл­чание.
– Вие искате да намерите работа на тоягите си – каза той на тримата користни овчари. – Ще закарате овцете – добре, а знаете ли, че щом се разнесете по колибите, турците ще ви изколят? Не може! Ето аз ви оставям десет души от моите момчета, които ще ви пазят, защото ме е страх да не наточите по някой турски нож, ако се върнат ония от селото.
След тия думи Дядо Ильо даде заповед и дружи­ната потегли за с. Сушица, дето пристигнаха след два часа. Още при влизането на войводата биде доклад­вано, каква сума големи стада, на брой около две хи­ляди овце, били прекарани от планината към джумалийските села. И това съставляваше за селяните една настояща гатанка, която те никога не можеха да разтълкуват. Работата, обаче, не представляваше такава заплетеност за нашите въстаници, които скоро се досетиха за хитростта на овчарите.
Тези, сега му е мястото да отбележим, се движеха по един много хитър план спрямо Дядо Ильо, който – те бяха уверени в това – по никой начин нямаше да им позволи да закарат турските стада. Приемайки то­ва обстоятелство в съображение, тям не оставаше дру­го средство освен измамата. Така и бе сторено. В про­дължение на току-що изложения разговор покрай ог­нището между войводата и тримата пастири, техни­те другари вече скарваха добиците из най-потайните гънки на планината, като при това изпразниха по ня­колко пъти пищовите си с цел да подплашат стадата и да ги накарат да се движат по-бързо.
От друга страна пък, турците из околните села изпратиха на свой ред при Дядо Ильо 4-ма селяни, за да искат стадата си, завдигането на които те отда­ваха до известна степен лично на него. Но, разбира се, те ги подучиха как да изпълнят своята мисия и не забравиха, да им напомнят да полъгват по малко. Те се явиха пред Дядо Ильо скоро по пристигането на четата в с. Сушица.
- Много ти години, капитан Ильо – казаха те и придоха да му целуват ръка, като свалиха шапките си и му се поклониха ниско до земята.
Той само се ръкува.
- Не съм владика да ми целувате ръка – отвър­на сурово войводата. – Когато отидете в Мелник при владиката – той позна селяните по дрехите, че са оттам, – нему целувайте ръка.
- Капитан Ильо – заговориха четирмата парламентьори, – нас ни пращат нашите аги да те молиме да им върнеш овцете. Знаеш и за тях е язък, защото те са чували, гледали тая стока, молиме те...
- Аз мислех – отговаря кротко Дядо Ильо, – че вие сте дошли да ми се оплачете от теглилата, що ви сторват турците, ще искате пушки и ще ни придружи­те да гоним заедно тази гад турска, а вие – сърди­то повдигна гласа си Дядо Ильо, – види се, още искате да бъдете овчари на турците. Вас са ви пратили да искате овце от мене. Аз не съм търговец, нито ов­чар: аз съм войвода.
След тия думи той даде на четирмата пратеници да разберат, че трябва да се отдалечат, което те по­бързаха да направят по-скоро. Тогава времето беше такова, че съвсем не съответствуваше на четата да се занимава с въпроси, които се касаеха до някакви си турски откраднати стада. Нейните задачи бяха по-обширни, нейните стремежи засягаха по-далечни це­ли. Тя бързаше да постигне тяхното осъществение. Нейният път лежеше на юг и допираше вълните на Бялото море.
По сключения Санстефански договор, обаче, опе­рациите на Дядо Ильо бидоха прекъснати и сам той биде повикан с една заповед от Цариград. Той побър­за да изпълни заповедта и около 22 март замина за квартирата на главнокомандуващия руските войски великия княз Николай Николаевич. Няколко от дру­гарите му го последваха до Цариград, а останалите получиха заповед да стоят мирно до завръщането на войводата. Това повикване на Дядо Ильо в Цариград може да се счита като край на въстанието.
Но при все това с тоя акт не свършиха събитията, защото историята има да отбележи още много случки, които следваха от правилното развитие на тия имен­но събития. Думата ни е за ония инциденти, що съп­ровождат Хафъзпашовото нахлуване, за което бяхме упоменали на свое време в съчинението си и които трябва да бъдат отбелязани поради своята истори­ческа връзка с по-прежните събития.
Окуражени от отсъствието на Дядо Ильо и слухо­вете за очертанието на новите граници, пиянечките турци намислиха да изиграят една хубава шега на бъл­гарите.
Нашествието на Хафъз паша от Скопие, което пос­ледва едва една седмица след отпътуването на войво­дите в Цариград, беше резултат на тоя отмъстителен замисъл. Затова с неговото нахлуване в областта на Пиянец ние виждаме как местните турци, придруже­ни от всичкия башибозук из Кочанско, грабват нано­во оръжието и озверени се устремяват за отмъщение. В тях имаше доволно много оръжие, защото по-голя­мата част, и то преиумуществено по-хубавите пушки, те скриха и запазиха за себе си, като колкото за лице предадоха на Дядо Ильо ония, които им бяха излиш­ни или съвсем негодни за работа. Българското насе­ление беше сравнително лошо въоръжено и след ня­колко изстрела изпразни цялата местност в един ден. Това стана тъй ненадейно, щото всичките 34 пиянечки чисто български села, а особено с. Цръквинец, кое­то най-много имаше да дължи за своята слава – оста­наха с всичките си покъщнини и стада на разположе­нието на победителите. В добавък на това, много от тия села бидоха опожарени, а мястото на някои от тях, като Долни и Горни Цръквинец и съседното с тях с. Очипаля, след тия грозни събития можеше да се определи само по пушека и черните пепелища. И тъй лишени от всякакъв поминък, нещастните бежан­ци се упътиха за Кюстендил, осланяйки се само на милостта на свободното кюстендилско население. И наистина те тук можаха да се радват на добър прием на българите: изпразнените турски къщи и техните пълни житници се отвориха, за да дадат подслон и храна на тоя злочест народ; фурни, нарочно устроени вадеха ежедневно хляб за бежанците, дрехи и помощи се сипеха отвред като признак на братския прием на кюстендилци, без който те щяха да паднат в най-отчаяно бедствие. Обаче те не забравяха своето родно място и всякога хранеха надежда да се върнат в свои­те имущества заедно с победоносните руски войски.
Уморени от многобройните подвизи из селата, тур­ските войски се върнаха в Царево село, като поставиха за всяка случайност силна стража откъм Кюстендил. Те тук прекараха в почивка цели два месеца и не предприеха никакви действия против селото Разловца, макар то да беше три часа по към вътрешността на Македония. Ненапразно то бе оставило онова страш­но име за турците.
Една вечер, това било в първите дни на въстание­то, откъм Голак планина над Царево село се задало стадото на селския козар, който по обикновено скар­вал козите си към селото. Като съгледали това на­шествие, няколко души турци вдигнали страшна тре­вога из селото и завчас всичкото турско население зас­танало на крак да чака „попа Разловски", който ще дойде да изгори Царево село. „Неприятелят", между това все повече и повече наближавал към укрепеното село и прахът от стъпките на грозните нашелници до­бивал все по-продълговата и по-видна форма из сел­ския път. Най-после той допира до самото село, него­вите кълба продължават заедно с враговете да нах­луват в селската уличка, навивайки се над ниските селски къщици, дорде се загубят съвсем из росните листвени градински дървета. Какво е ставало през то­ва време в душите на турците: где се е дявало тях­ното войнствено настроение при вида на опърничавите брадати четвероноги? – нека всеки се помъчи да си представи това.
Най-после турците решиха да развалят спокойст­вието си и изпратиха петстотин души аскер и баши­бозук, които придружени от две горски оръдия – ед­ното на Средна, другото на Голак планина – окръжи­ха селото Разловца. Оръдията прогърмяха по някол­ко пъти и известиха на селото за приближението на турците, които скоро след тази демонстрация взеха да слизат по всички околни рътове и настъпиха в сел­ския синор. Случайно тук се криела една чета от око­ло 20 души въстаници, но тя можа да даде само ня­колко изстрела и, без да се ангажирва в едно по-се­риозно сражение, се отдалечи в планината. С това мо­жеше да се счита за свършена мисията на аскера, оба­че той изкара докрай своята помирителна задача, уби две момичета говедарчета, уж по погрешка, и влезе победоносно в истерически настръхналото село.
За голямо чудо на селяните аскерските началници взеха миролюбиво да ги увещават и кротко да се от­насят с тях, като им хвърлиха само лекия упрек, как­во „не могат да си оставят от стария занаят". Селото биде простено под обещание, че занапред ще бъде покорна рая на султана.
След тая капитулация войските се върнаха в Ца­рево село, като известна част от тях останаха, за да се отбият към Голак и приберат оставеното там оръ­дие. На пътя солдатите от тоя отряд срещнаха една доста голяма търла с кошара за добитък и плевня, които те решиха мимоходом да запалят за свое удо­волствие. Възползувани от отсъствието на селянина, притежател на търлата, те й дадоха огъня, и доволни от своя подвиг продължиха пътя си през кърището, дето нямаше жива човешка душа. Изведнъж един гръм, по-силен от топовния, обърна погледите на сол­датите към оная ридина, дето бяха оставили пожара, който представляваше в тая минута един грозен, ве­личествен фойерверк. Това беше една страшна експло­зия, която вдигаше до облаците други облаци и кълба от дим, влачещи със себе си пламнали греди и главни от най-разнообразна величина. Войниците преминаха Голак планина под силното впечатление от произшест­вието, стигнаха в Царево село и едва тук можаха да си обяснят причините на тая експлозия.
Това бяха резервирани от въстаниците фишеци, които съставляваха четири големи пълни връчви и бяха поста­вени на различни места, далеч от всякакви обиталища. Те бяха добре гледжосани отвътре и отвън и боровата смола, с която бяха запечатани, ги предпазваше от вся­каква влага. Техните скривалища бяха известни само на въстаниците и те само можеха да се възползуват от тях в случай на нужда. За нещастие, една от тия връч­ви биде намерена от притежателя на запалената тър­ла, дето той бе си въобразил да я укрие; обаче, както видяхме, тя причини оня страшен взрив и сама стана жертва на пламъците.
Около това време въпросите на Балканския полу­остров бяха взели вече по-друго направление – те пре­минаха под компетентността на великите заинтересо­вани сили. Европейският концерт пренесе разисквания­та от селцето „Свети Стефан" в Берлин, който срути съзиданото със стотици хиляди трупове и продължи робството на един цял неколкомилионен народ. Вцепенението и разочарованието, които последваха от ско­вания тук договор, парализираха енергията на най-пламенните дейци от онова време. Те се чувствуваха уморени, за да тръгнат наново по трудния, трънлив път на национално събуждане. Това те оставиха като завет на грядущите поколения.
Дядо Ильо, който живя доскоро, и някои от най-старите участници в Разловското въстание, бидоха че­стити да видят обновението на своите идеали. От тях някои живеят и до днес и те съставляват една малка плеяда, която може да се наброи на пръсти. Такива са: братята Димитър и Костанди п. Георгиеви, Георги Пецов Цоцо, Костадин п. Стоянов и Костадин Илиев Карчов.
Публ. в К. Попстоянов, Тридесет години назад. Исторически записки по първото македонско въстание през 1876 г. София, 1988, с. 37-86.

№ 2

Юрдан Анастасов

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В МАЛЕШЕВИЯТА И ПИЯНЕЦ


Въстанието в Малешевията и Пиянец избухнало на 8 май 1876 г. в с. Разловци, Пиянечко, намиращо се между Пиянец, Малешевско и Кочанско, в гънките на планините Голак и Средна, поради което е известно под името Разловецко или Разловско въстание.
Водач на Разловецкото въстание е Димитър Попгеоргиев Беровски, роден през 1840 г. в Берово, Малешевско. Неговата революционна закалка започва от ученичеството му в Духовната семинария в Одеса, където по някое време бил надзирател Г. С. Раковски. Оттам се познавал и с Натанаил от с. Кучевище, Скопско, бъдещият Охридски владика и организатор на Кресненското въстание. През 1861 г. Димитър Попгеоргиев участвува в организираната в Белград от Раковски Първа българска легия, която имаше за задача да помогне на Сърбия за изгонването на турския гарнизон и подготви военно български младежи за всенародно въстание в България. След разтурянето на Легията Димитър заминава за родното си село, където като, учител поема ръководството на църковно – училищното дело. През 1874 г. Беровски и неговият тъст поп СТоян от с. Разловци, Пиянечко, вдигната населението от цяло Малешевско и Пиянечко срещу гръцкия владика и го изгониха, с което завинаги се тури край на фанариотщината по тези места. Арестуван по този повод, той успява да избяга от затвора и заминал за Цариград, където установява връзки с Българския революционен комитет. Тук у него узрява идеята за създаване на революционна организация и в неговия роден край . През пролетта на 1875 г. той заминал за Солун и влиза във връзка с революционния кръжок, начело на който бил поп Петър Солунски, черковен деятел в солунската българска община. В кръжока влизали и двете учителки Неделя Петкова и дъщеря й Станислава Караиванова, учителствували по-рано в Прилеп, Битоля, Охрид и Велес. Като учителски във Велес те били посветени в народното дело от пратеник на Васил Левски. На тях Димитър Попеоргиев възложил ушиването и извезането на въстаническото знаме. В началото на 1876 г. в Солун пристигнал отец Генадий, пратеник на Българския революционен център, сподвижник на Левски и знаменосец на четата на дядо Ильо войвода. Той съобщил, че през май с. г. ще се вдигне въстание в Мизия и Тракия. Малешевци това и чакали. Димитър побързал да замине за своя край. На тръгване посетил двете учителки, които му предали изработеното от тях въстаническо знаме, което днес се пази във Военно – историческия музей в София. На знамето е извезано златно лъвче и надпис “10 майя 1876 г. Станете да ви освободят!”
С пристигането си в Малешевско Беровски веднага се заел с подготовката на въстанието. В местността “Каладжержево”, над с. Разловци се събрали представители на местните комитети от Малешевско и Пиянечко, които взели решение въстание да се вдигне през май 1876 г. На това събрание Димитър Попгеоргиев Беровски бил избран за главен войвода, избрани били и селски войводи. На 1 май Димитър и поп Стоян тръгнали да обходят набелязаните райони. На 7 май, на път да ревизират Пиянец, те се отзовали над с. Разловци на съвещание със селски представители за определяне датата на въстанието. Тук обаче неочаквано пристигнали спахии и други органи на властта, които почнали да издевателствуват. Десет видни селяни били арестувани и подкарани към Царево село, но на брега на Брегалница били причакани от група въстаници, които освободили задържаните и избили част от охраната, друга част се хвърлила в дотеклата река. В самото село Разловци останалите турци били избити, изгорена била архивата на общината. Поп Стоян заповядал на сина си да запали собствения му хан. Пред пламъците на грамадната сграда поп Стоян извикал към селяните: “Нека видят всички, че аз със собствената си ръка запалвам имота си в името на свободата.” Въстанието било обявено. Димитър Попгеоргиев и поп Стоян с развето знаме – знамето извезано от двете солунски учителки, възседнали пъргави коне, повели чета от 40 души, за да влезнат във връзка с места, където чакали други въстанически групи. В с. Митрошинци четата влезла в сражение с аскер, който бил разбит. Селото въстанало, покъщнината била изнесена в планината, където били и семействата на разловчани. В с. Лаки, Кочанско, селяните били вече въстанали и изтеглили семействата си в планината Плачковица. По това време влезли в селото 60 души башибозук. Съединените чети веднага отиват в селото и при първите изстрели успели да прогонят нападателите. Попгеоргиев и поп Стоян потеглили за Радовишко. И там, в с. Смилянци селяните били готови да въстанат, но поради минаването на аскер, който през Радовиш отивал за сръбската граница, укрили оръжието си, не посмели да се вдигнат. В Берово 300 въстаници чакали четири дена в Плочковица сигнал откъм Радовиш за въстание, чакали Попгеоргиев да ги поведе. Но всичко било напразно. Аскер вече бил плъзнал от всички страни – от Радовиш и Струмица, от Мелник и Петрич, от Горна Джумая. Властта издала заповед да бъде изтеглен от планините целия добитък, за да няма храна за бунтовниците. Трагичният край настъпил с пристигането на Кел Хасан паша – този който в Перущица разпитваше Васил Петлешков, хвърлен на клада да изгори жив. Отпочнал се кървав поход. На страшна смърт били подлагани пленени четници. Четирима от тях били горени със запалени маши, рязали им носовете и ушите, на един отрязан езика. Последвали арести и инквизиции по Кочанско, Струмишко, Радовишко, Беровско, Скопско, Кюстендилско и стигнали чак до Солун. Мнозина са осъдени на дългогодишен затвор и изпратени на заточение в заточение в Диарбекир.
Сборната чета на Беровски и поп Стоян се движила по планините, влизала на няколко пъти в сражение с аскера и над Мелник се разделила на две. Поп Стоян се добрал до Рилския манастир, за да се укрие, но бил заловен и се самоубива. Беровски повел четата, останала с 18 души, към Беласица, къдото попада на засада. Изнемощяли и гладни те прекарват зимата по колиби и кошари, укривани от познати на войводата.
Потушаването на въстанието в Малешевско и Пиянечко не хвърлило в отчаяние Беровски. С настъпването на пролетта на 1877 г. той отново повежда чета и се явява в помощ на победоносната руска войска. След фаталния Берлински договор заедно с Охридския митрополит Натанаил, те образуват комитет на съпротивата и участвуват в Кресненското въстание.
Димитър Попгеоргиев Беровски почина на 67 годишна възраст в с. Рашка Гращица, Кюстендилско, където беше се настанил на постоянно местожителство. Неговото високопатриотично дело е възпето в стихотворението на солунската учителка Станислава Караиванова, озаглавено “Песен за Димитра войвода”, което тя му подарила на заминаване от Солун, когато му било предадено и въстаническото знаме. Ето някои стихове от това стихотворение:
Я дойди при мен, българко,
Ела след мен сестричко,
Облечи бела премена,
Да идем в гора зелена…
А сега време настана
Да вървя с мила дружина,
За то прощавай, българко,
Народна ми сестричке,
Ето български войници
Със славните байраци…
Стихотворението е открито и публикувано за първи път през 1915 г. от руския учен А. Селищев.
Ю. Сидеров.
Публ. В Бюлетин на Съюза на македонските културно – просветни дружества в българия. Централно ръководство, София, април – май 1976 г., год. Х, бр. 4 – 5, с. 22 – 25.

№ 3

Юрдан Анастасов

ДИМИТЪР ПОПГЕОРГИЕВ БЕРОВСКИ

Водач на въстанието в Малешевията

135 години от рождението му


София, 19 януари 1976 г.
Сега, когато честваме стогодишнината от великото Априлско въстание, не можем да не отбележим с чувство на признателност името на човека, който при догарящите пламъци на въстанието организира и застана начело на въстанишките действия в своя роден край.
Димитър Попгеоргиев Беровски е роден през 1840 г. в с. Берово, Малешевско. Неговата революционна закалка започваот ученичеството му в духовната семинария в Одеса, където по някое време бил надзирател Г. С. Раковски. От там се познавал и с Натанаил от с. Кучевище, Скопско, бъдещия Охридски митрополит и организатор на Кресненското въстание. През 1861 г. Беровски е в Белград заедно със съгражданина му прочутия дядо Ильо войвода – и двамата участници в легиите на Раковски. След разтурянето на легията Беровски заминава за родното си село, където като учител поема ръководството на църковното и училищно дело. През 1874 г. Беровски и неговият тъст поп Стоян от с. Разловци, Пиянечко, повдигнаха народа от цяло Малешевско и Пиянечко срещу гръцкия владика и го изгониха, с което завинаги се тури край на фанариотското иго по тези места. Арестуван по този повод, Беровски успял да избяга от затвора и заминал за Цариград . Тук той установява връзки с българския революционен комитет и през пролетта на 1875 г. отива в Солун, от където започва организирането на Малешевията и изпращането за там на оръжие. Тук той се запознава с двете учителки Неделя Петкова и дъщеря й Станислава, които още като учителки във Велес били посветени в народното дело от пратеник на Васил Левски. На тях Берорвски възложил ушиването и извезването на въстаническото знаме, което ще се развява от неговата чета. В началото на 1876 г. в Солун пристигнал отец Генадий, пратеник на Българския централен революционен комитет, сподвижник на Левски и знаменосец на четата на дядо Ильо войвода. Той съобщил, че през май сг. Ще се вдигне въстание в Мизия и Тракия. Беровски побързал да замине за своя край. На тръгване посетил двете учителки, които му предали изработеното от тях въстаническо знаме и през сълзи се простил с тях. По това време в с. Разловци, в местността “Каладжерджево” се събрали представители на местните комитети  от Малешевско и Пиянечко, които взели решение въстание да всигне през май 1876 г. На това събрание Димитър Беровски бил избран за главен войвода. С малка чета на 1 май той тръгнал да обходи Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелнишко. След една седмица той се върнал и спрял над с. Разловци, където били се събрали на съвещание представители от двете околии за обсъждане на работите по предстоящото въстание. В тоя ден обаче (7 май) неочаквано дошли спахии, придружени органи, които почнали да арестуват видни селяни. На другия ден сутринта турците подкарали във вериги 10 души селяни, между които и хора на организацията, да ги водят за Царево село. Въстаниците решават да посрещнат конвоя на моста на р. Брегалница и освободят арестуваните. С един залп част от турците били избити, други ранени се хвърлили в дотеклата река. При нападението в бъркотията един от затворниците бил убит от куршум на въстаниците. Останалите в селото въстаници, както е било уговорено, нападнали задържалите се в селото турци и ги избили. Архивата на общинското управление била изгорена сред селото. Въстанието било обявено. Семействата от селото се изтеглили в планината Голак, охранявани от група четници. Беровски и поп Стоян, възседнали на коне, с развято знаме – знамето на солунските учителки, тръгнали със сборната чета да вдигат населението. В с. Митрошинци четата влезла в сражение с аскер, който бил разбит. Селото въстанало, покъщнината била изнесена в планината, където били и разловчани. В това сражение Беровски бил ранен в главата, но продължавал да се движи с четата. В с. Лаки, Кочанско, селяните били вече въстанали и изтеглили семействата си в планината Плачковица. По това време влезли в селото за плячка 60 души башибозук. Съединените чети веднага отиват в селото и при първите изстрели успели да го прогонят. Раненият Беровски с поп Стоят потеглили за Радовишко. И там, в с. Смилянци, селяните били готови да въстанат, но поради минаването на аскер, който през Радовиш отивал за сръбската граница, укрили оръжието си, не посмели да се вдигнат. В Берово 300 въстаници чакали четири дена в Плачковица сигнал от към Радовиш за въстание, чакали Беровски да ги поведе. Всичко напарзно. Аскер вече бил плъзнал от всички страни – от Радовиш и Стумица, от Мелник и Петрич, от Горна Джумая да преследва въстаниците. От Кюстендил Кел Хасан паша, дошел от Тракия, превърната в развалини и пожарища, изпратил по-голямата част от войската си в Малешевско и Пиянечко да се разправя, както в Тракия, с въстаналото население. Отпочнал се кървав поход. На страшна смърт били подлагани пленени четници. Четирима от тях били горени със закалени маши, рязани им носовете и ушите, на един отрязан езика. Последвали арести и побоища по Кочанско, Струмишко, Радовишко, Беровско, Скопско, кюстендилско и стигнали чак до солун. Мнозина са осъдени на дългогодишен затвор и изпратени на заточение в диарбекир.
Сборната чета на Беровски и поп Стоян се движела по планините, влизала на няколко пъти в сражения и над Мелник се разделила на две. Поп Стоян се добрал до Рилския манастир, за да се укрие, но бил заловен и там се самоубива. Беровски повел четата, останала с 18 души към Беласица, където попада на засада. Изнемощели и гладни те прекарват зимата по колиби и кошари, укривани от познати на Беровски.
Потушаването на въстанието в Малешевско и Пиянечко не хвърлило в отчаяние Беровски. С настъпването на пролетта на 1877 г. той отново повежда чета и се явява в помощ на победоносната руска войска. След фаталния Берлински договор, заедно с Охридския митрополит Натанаил, той образува Комитет на съпротивата и участвува в Кресненско-Разложкото въстание.
Димитър Беровски почина на 67 годишна възраст. Неговото високо патриотично дело е възпято в стихотворението на солунската учителка Станислава, озаглавено “Песен за Димитър войвода”, открито и публикувано за първи път от руския учен Селишчев.
ЦДА, ф. 1887К, оп. 2, необработен, 3 л. Оригинал. Машинопис.

№ 4

Юрдан Анастасов

АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ В РАЗЛОГА И МАЛЕШЕВИЯТА

София, 29 април, 1976 г.


Тази година ще чествуваме стогодишнината от величавото Априлско въстание, когато народът ни разтърси кървавото царство на султаните и с оръжие в ръка се вдигна за своето освобождение.
Подготовката за въстание се извършваше по всички български земи. Другояче не можеше и да бъбде. Единството на волята за свобода на българите от всички области на турската империя, населени с българи, се е манифестирало по всяко време на неговите борби. Така беше в епохата на Възраждането, така бе и в национал-революционните борби. Това единство се прояви и през Априлското въстание. Наистина, не във всички райони то избухна с еднаква сила. Огнище на въстанието бе Средногорието, но ако в някои райони то бе слабо или задушено в самото му начало или някъде изобщо не даде знак на живот, то се дължеше на различни условия, при които бе поставено. Що се отнася до началните организационни периоди и самата подготовка на въстанието, погледът на идеолозите и носителите на българската национална революция – Раковски, Левски и Ботев, бяха обърнати еднакво към всички български земи.
Раковски поддържаши широки връзки с видни възрожденци от различни крайща на Македония. В своите писма те търсят съвети във връзка с водената от тях борба против фанариотите, за извоюване на независима българсканародна църква. Мнозина от тях изпращат дописки, които се поместват в издавания от Раковски в Белград в. “Дунавски лебед”. В Първата българска легия, която имаше за задача да помогне на Сърбия за изгонването на турския гарнизон и подготви военно български младежи за всенародна въстание в България, Раковски привлече голям брой българи от Македония, начело с прочутия войвода дядо Ильо Марков Малешевски. Израз на признанията и чувствата на македонските българи към големия родолюбец Раковски дадоха охридчани. “Ние, съобщиха му те, недостойните твои раби, записахме името ти в черковната кондика, за да се споменава на вечни времена.”
В четите на Хаджи Димитър и Стефан Караджа участвуват 12 души четници от различни крайща на Македония, чиито имена са издълбани на паметника на Хаджи Димитър. Между тях бе и Христо македонски от с. Тодорак, Кукушко. Той прибра знамето от четата на Караджата, което неговите дъщери Тица и Екатерина през 1925 г. предадоха на Министерството на войната, съхранявано сега в Централния музей на народната армия в София.
Не случайно Васил Левски бе избран “главен апостол на България, Тракия и Македония”. От данните, потвърдени документално, се вижда, че Левски възнамерявал да обходи Македония и изгради частни комитети, както това е направил в мизия и Тракия. За посещението в Мехомия (Разлог) през лятото на 1869 г. ни е оставил записка свещеник Костадин Савов от Разлог. В нея той пише собственоръчно: “Трябва да се помни от всички, че през лятото на 1869 г. в Меховия идва Апостолът Васил Левски и основа революционен комитет от 12 души в къщата на Кипре Масев…” За посещението на Левски в Крива Паланка и за устроеното му събрание на по-видни българи от близките села в манастира “Св. Йоан Осоговски”сведетелствуват учителят михаил Ив. Македонски в обнародваните от него спомени и участникът в това събрание и другар на Левски Тодор Пеев. Левски е възнамерявал да отиде към Щип, Скопие и по-нататък – към Охрид, видно от писмото му от 6 август 1872 г. до д-р Константин Робев, другар на братя Миладинови.
Великият поет и революционер Христо Ботев не на едно място в издавания от него в. “Знаме” се е изявявал страстен защитник на българщината в Македония, брание е Екзархията като български общокултурен институт. Ботев лично завербувал в Одеса юнкера Георги Измирлиев македончето от Горна Джумая (Благоевград) за военен инструктор в готвеното Априлско въстание. В четата на Ботев участвуват четници от Велес, Охрид, Серес, Разлог, Неврокоп (Гоце Делчев). Един от най-близките на Ботев бил Петър Симеонов Велезлията от Велес, когото наричали Перо Македонеца, също и Перо Херзеговинеца, понеже участвувал във въстанието в Херцеговина. В своите спомени четници на Ботев разказват, че когато четата била в парахода “Радецки”, Ботев бил казал: “Ето, аз съм войводата, Перо е подвойвода, Войновски главен командант на всички наши юнаци, защото е руски офицер”. Ботев бе в сърцето на всеки българин от Македония, неговите песни се пееха и пеят от стари и млади.Както е известно, решението взето от Гюргевския комитет за вдигане на въстание, страната бе разделена на четири революционни окръга – търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски (Панагюрски). В този план Македония бе включена във Врачанския окръг, който не можа да въстане поради слабата подготовка и поради това, че ръководителите били принудени да бягат в Румъния, а други попаднали в затвора.
На 13 февруари 1876 г. на събрание на Пазарджишкия комитет в присъствието на Бенковски и Волов бе решено да се вдигне Разложко. За организатор на разложките села бил избран Кузман Поптомов Шарланджията от с. Голямо Белово, Пазарджишко. Той веднага се заема с възложената му задача, основава комитети, създава се ръководен център, който поддържа връзки с Пазарджишкия комитет. За Великото народно събрание в Оборище, състояло се на 14 и 15 април 1876 г., Разложкият комитет изпратил за делегат Георги Чолаков под име Георги Цветков. На връщане за Разлога той носи със себе си решенията на Възванието, съставено на 17 април в Панагюрище, в което точният ден е означен с многоточие от апостолите и комисарите. Възванието започва с думите: “Братя Българи! Дойде вече краят на зверските злодеяния, които от пет века насам търпи нашият народ под омразната турска власт! Всеки от нас с нетърпение очакваше тоя момент. На … май започва вече денят на българското народно въстание в България, ракия и Македония. Всеки честен Българин, в жилите на когото тече чиста българска кръв, както е текла в жилите на нашите български крале: Крум, Борис, Симеон, Асен, трябва да грабне оръжие в ръце, за да въстанем като един човек и по тоя начин с първия още удар да смутим неприятеля…” Решенията, взети в Оборище, не могли да се узнаят навреме в Разлога, поради залавянето на куриера с организационната поща, но понеже писмата били написани с тайно мастило, властта не разбрала нищо. Бедата дошла от другаде – предателство извършил Нено Балдьовеца, който между другото издал и участието на Чолаков в Оборище. Заловен от властта, Чолаков не можал да издържи страшните мъчения и посочил другарите си разложани. Последват арести и изтезания на комитетски хора. Особено голям бил броя на арестуваните в Якоруда, Белица, Баня, Горно Драглище, Долно Драглище, Недобърско, банско, Годлево и Мехомия. Броят на арестуваните в Разложко, Неврокопско, Горноджувмайско и другаде, където били създадени организационни връзки, бил над 800 души.
Но ако по тия места войската и башибозукът можаха да предотвратят въстанието, те не успяха да парират въоръжената борба в Малешевско и Пиянец. Тук подготовката на въстанието се извършваше от Димитър Попгеоргиев от Берово, участник в Първата българска легия в Белград, извикан там лично от Раковски. Представители на всички комитети се събират в местността Каладжерджево в полите на Голак планина, където е взето решение за въстание и изработен план за въстанически действия. Планът обхващал не само Малешевско и Пиянец, но и Мелнишко, Срумишко, Петричко и Радовишко. За главен войвода бил избран Димитър Попгеоргиев Беровски, избрани били и селски войводи. Беровски и поп Стоян Разловски тръгнали да обходят набелязаните райони. На 7 май, на път да ревизират Пиянец, те се озовали над с. Разловци за съвещание във връзка с подготовката на въстание и за определяне датата на въстанието. Тук обаче неочаквано пристигнали спахии и други органи на властта, които почнали да издевателствуват и с това предизвикали преждевременно обявяване на въстанието. Десет видни селяни били арестувани и подкарани към Царево село, но на брега на Брегалница били причакани от въстаниците, които освободили задържаните и избили част от охраната, друга част се хвърлила в дотеклата река. В самото село Разловци останалите турци били избити, изгорена била архивата на общината. Въстанието било обявено. С това с. Разловци оставило името си на въстанието – Разловско въстание. Димитър Попгеоргиев и поп Стоян, с развето знаме, възседнали пъргави коне, повели чета от 40 души да влезат във връзка с места, където ги чакали въстанически групи. На няколко места четата влиза в сражение с аскер и башибозук. Движението на четата и съединението й с другите селски чети било спряно от бързото настъпление на аскера. Трагичният край настъпил с пристигането на Кел Хасан паша – този, който в Перущица разпитваше Васил Петлешков, хвърлен на клада да изгори жив. Извършени били масови арести в Берово, Кочани, Струмишко, Радовишко, Кюстендил. Много села били подложени на грабеж и сеч. Четата на Беровски и поп Стоян се движила по планината, влизайки често в сражение с тръгнали след тях потери. Тя стигнала над Мелник, където след едно ожесточено сражение се разделила на две. Поп Стоян с неколцина четници се опитали да се прикрият в Рилския манастир, но тук биват разкрити. За да не се даде жив, поп Стоян се самоубил. Беровски с малка чета успял да се укрие в Петрочко в планинските колиби. С настъпването на пролетта той отново събира чета и при Руско-турската война действува в тила на турската армия. След Берлинския договор, заедно с митрополит Натанаил, застава начело на Кресненско-Разложкото въстание. Навсякъде Димитър Попгеоргиев се движеше със знамето, извезано в Солун от двете български учителки неделя Петкова и дъщеря й Станислава Караиванова, предадено му от тях при заминаването му за Малешевията. (На това знаме е извезано златно лъвче и надпис “10 майя 1876 г. Станите да ви освободят!” Знамето се пази във Военно историческия музий в София.)
В Малешевията и Пиянечко догаряха последните пламъци на Априлското въстание. То не успя, но ускори избухването на Руско-турската война, която донесе освобождението на България и освети пътя за следващите борби на народа ни.
ЦДА, ф. 1887К, оп. 2, необработен, 5 листа. Оригинал. Машинопис.

№ 5

Юрдан Анастасов

ПРЕД СТОГОДИШНИНАТА НА АПРИЛСКОТО ВЪСТАНИЕ

Разловското въстание

София, април 1976 г.


Намираме се пред стогодишнината от Априлското въстание, което българският народ ще чествува по най-тържествен начин, за да засвидетелствува своята почит и своето признание към паметта на онези герои и мъченици, които загинаха в неравния бой с вековния враг за освобождението на своята родина.
В обсега на Априлското въстание влизаха всички български земи – Мизия, Тракия и Македония. Според плана на Гюргевския комитет (Българския централен революционен комитет в Букурещ) страната бе разделена на 4 революционни окръга: Търновски, Сливенски, Врачански и Пловдивски. Пловдивският по-късно се нарече Панагюрски, понеже в този окръг Панагюрище стана център на въстанието. Врачанският революционен окръг бе с най-голям обсег. Той обхващаше всички земи на запад от Плевен, включително Софийско и Македония. Огнище на Априлското въстание стана Панагюрският революционен окръг. Останалите три окръга, поради недостатъчна подготовка, главно поради липса на оръжие някъде и поради недоразумения, не можаха да развият очакваните въстанически действия. В тях бяха отбелязани отделни епизоди, в които излязоха отделни въстанически групи. В Македония въстаници излязоха в Малешевско и Пиянечко. Въстанието бе наречено Разловско по името на с. Разловци, откъдето то бе обявено.
Участието на Македония в Априлското въстание не е случайно явление. То е естествен закономерен акт в историята на общобългарското освободително движение. С факела на отец Паисий Македония хвърли първата искра на събуждане на българското национално съзнание. Тя взе еднакво участие с Мизия и Тракия във възрожденските борби. Македония не бе чужда и на българското национал-революционно движение. Раковски бе в писмени връзки с първия учител на Димитър Благоев, Георги Динков, чиято сестра Славка Динкова откри първото българско училище в Солун. Раковски сам е ходил в Рилския манастир да вербува доброволци за своята легия в Белград. В четите на Филип Тотю, Хаджи Димитър, Стефат Караджа и Христо Ботев са участвували като четници десетки българи от различни крайща на Македония, чиито имена са издълбани в паметните плочи на загиналите в сраженията с аскера. Безсмъртният вдъхновител и организатор на българската национална революция Васил Левски, в качеството си на “главен апостол на цяла България, Тракия и Македония”, посетил Мехомия (Разлог), Щип, Ново село, Велес, Скопие и имал намерение да отиде в Охрид. Той лично хвърли семето на бунта в Малеш и Пиянец, откъдето през Априлското въстание даде сигнал за въстание Димитър Попгеоргиев Беровски.
Дошел от Цариград през пролетта на 1875 г. в Солун, Беровски се заема с подготовка на въстание. Още в Цариград той бил във връзка с Централния български революционен комитет. Тук в Солун той заработва в духа на директивите на комитета, установява връзки с Петър Солунски, братя Еврови, учителките баба Неделя Петкова и дъщеря й Станислава и др. Доставено било оръжие – револвери, пушки, патрони барут, което било изпращано в Малешевията. По това време в Солун пристигнал монахът Генадий от Софийско, човек на ЦБРК. От отец Генадий съзаклятниците научили, че в Мизия и Тракия се готви въстание за през м. май. Малешевци това и чакали. Представители от местните комитети се събрали в с. Разловци, в местността “Каладжерково”, където се взело решение въстанието да се вдигне през май. За главен войвода бил избран Димитър Попгеоргиев Беровски. На 1 май с малка чета той тръгнал да обходи Малешевско, Радовишко, Струмишко, Петричко и Мелнишко. На 7 май се връща над с. Разловци, където били събрани 30 души представители от разни села, за да определят деня на въстанието. В същия ден обаче в селото дошли спахии, които почнали да арестуват видни селяни. На сутринта десет души от арестуваните, между които и организационни работници, били оковани във вериги, за да бъдат карани към Царево село. Турците се готвели да задигнат и две хубави моми, за да ги потурчат. При това положение нямало какво да чакат. Те решават да въстанат още същата нощ и изработват план за нападение. Броят на въстаниците бил нарастнал на 60 души. Едно отделение от тях се отправило към моста на река Брегалница, за да устрои засада. Щом се появил конвоят със затворниците, един залп повалил няколко души от аскера, други ранени се хвърлили в дотеклата вода. По същото време друго въстаническо отделение останало в селото, където нападнали и избили останалите там турци. Сред селото четата нахвърлила на площада и изгорила архивата на общината. Селяните изнесли покъщнината си в планината Голак, над селото, и там се настаняват на лагер. Съгласно плана войводата Цоне Спасов с една чета останал в с. Разловци, а Беровски, заедно с поп Стоян и сина му Костадин с развято знаме повел сборната чета. В боен ред той влезнал в с. Митрошинци, но там се натъкнал на въоръжени турци, а откъм полето се бил задал един чауш с десет души аскери. Завързало се сражение, в което аскерът бил разбит и побегнал. Беровски бил ранен в главата. От Митрошинци селяните също така прибрали покъщнината си и я изнесли в планината Голак. Тук се изнесла и четата.
От Голак Беровски потеглил към Кочански и Малешевско. В планината Плачковица те намерили селяните от с. Лаки, които били напуснали селото и там се настанили на лагер. Беровски бил посрещнат от селския войвода Доне Данчев с 40 въстаника. От Лаки съобщили, че селото било нападнато от башибозуци. Беровски веднага със своята сборна чета тръгва за Лаки и още при влизането при първия и зстрел башибозукът се разбягал. От там четата се отправила към Радовишко, където селяните от с. Смилянци я очаквали готови да въстанат. В Берово, родното село на Беровски, 300 въстаници също чакали нареждане да въстанат.
Движението на четите било спряно от бързото настъпление на аскер откъм Радовиш, Струмица, Мелник и Петрич. Властта издала строга заповед селяните да изтеглят добитъка си от планината, за да няма храна за въстаниците. Трагичният край настъпил с пристигането от Кюстендил на Кел Хасан паша, който идвал от Тракия, където със своята войска и башибозуци взел участие в потушаването на Средногорското въстание и се запътил да потуши и въстаналите села в Малешенията. Отпочнали масови арести в Кочани, Струмишко, Радовишко, Берово, Скопие, Кюстендил и дори в Солун. Много села били подложени на сеч и грабеж.
Сборната чета на Беровски се движела по планините, влизала в сражение с аскера и стигнала до Мелник. Над Мелник станало ново сражение, след което четата се разделила на две. Беровски повел своите хора към Беласица, а поп Стоян и поп Иван с още няколко четници се опитали да се укрият в Рилския манастир. Но тук се натъкнали на турска охрана. Поп Стоян, изнемощял, бил заловен. Преди да бъде откаран в Дупница, той успял да се самоубие. Другите му другари минали сръбската граница. Беровски, поел път за Беласица, край с. Стеняк се натъкнал на засада. Завело се сражение. Обсадени, четниците били се укрепили на добри позиции и се сражавали храбро. След двудневната обсада те успели да се измъкнат невредими. Изнемощели, войвода и четници намерили приют в петричко, по планинските кошари и колиби, укривани от населението.
Априлското въстание, последен епизод от което беше въстанието в Малешевията, не успя, но то ускори избухването на Руско-турската война, която донесе освобождението на България. 26 години по-късно то озари пътя на Илинденско-Преображенското въстание за освобождението на останалите под робство след Берлинския договор Македония и Одринска Тракия.
ЦДА, ф. 1887К, оп. 2, необработен, 3 листа. Оригинал. Машинопис.