ДУШО ЖЕЛЕВ – ЕДИН ОТ НЕЗАСЛУЖЕНО ЗАБРАВЕНИТЕ БЪЛГАРСКИ РЕВОЛЮЦИОНЕРИ

През 2001 г. заедно с колежката Ива Бурилкова от Централния държавен архив от София и с директорите на Архив на Македония в Скопие и на Историческия музей и галерия в Кавадарци Зоран Тодоровски и Петър Камчевски издадохме два тома със спомени, дневници и документи за революционните борби в Тиквешията. Томовете бяха представени пред местната тиквешка общественост в главния град на Тиквешията Кавадарци от двама македонски професори – проф. Кирил Темков и проф. Гане Тодоровски. Успехът на това съвместно издание в Македония беше невероятен. Никога няма да забравя думите на Гане Тодоровски, който не знам от къде беше набрал смелост и недвусмислено заяви, че след излизането на това издание вече за всички е ясно, че македонците и българите имат не само общи корени, но и обща история. После мастития скопски учен бързо забрави какво е говорил, но пък направи бърза научна кариера и се нареди сред македонските академици-измамници и манипулатори. Но както казват древните хора, „думите отлитат, написаното остава”. Надявам се, че стотиците кавадарчени и неготинци, които бяха на тази премиера в големия салон в Кавадарци едва ли толкова бързо ще забравят този празник за душата и сърцето, който им донесе нашата обща работа.


Петър Юруков

Тъй и тъй се връщам към спомените и впечатленията, си искам да споделя с Вас и това, което съм видял и чул и в Тиквешията, и по-специално в Кавадарци и Неготино. Там и до днес има добре поддържани паметни плочи за тиквешкия войвода Петър Юруков, а за Душо Желев никъде няма. Друг е въпросът, доколко местните хора знаят кой е той. Много от тях мислеха, че Юруков е родом от техните краища, още повече че такава фамилия съществува и до днес там. Това се изясни,  мисля, общо взето добре, след като издадохме два тома със спомени и документи за революционните борби в Тиквешията. В книгите личностите и революционната дейност на войводите от тукашна България и от тамошните краища са една от основните теми. Представянето на книгите в Кавардарци, което стана през зимата на 2001 г. в един от най-големите салони на града, беше посетено от стотици тиквешани – само седналите бяха над 400, а правите и тези, които бяха във фоайето поради липса на места и слушаха ставащото в салона по високоговорители, също бяха стотици. Прославата на видния карловчанин П. Юруков и на неговите другари - бургазлията Душо Желев и местните войводи Пешо Самарджиев, Доб­ри Даскалов, Лазо Асията, Дончо Лазаров, Мишо Шкартов, Лазар Мишев, Тодор Камчев и др.,  дотогава, а и до днес все още е нещо невиждано за мене и за моите колеги от България. (Цялото представяне беше заснето тогава с камера.) То определено беше едно тържество на българския дух и се признаваше от всички обикновени хора, които бяха дошли на премиерата, и с които продължихме да говорим и по време на богатия коктейл след приключването на официалната част. Направи ми впечатление, че храната и деликатесите, а и великолепните тиквешки ракии и вина останаха неизядени и неизпити, нещо, което не съм забелязал никъде на софийските коктейли. Явно не коктейлът беше привлякъм стотиците тиквешани? Мой приятел, кавадарчанин, ми пошушна тогава на ухото: „Кажи им на тези сърбомани, че това е българска земя и че тук живеят българи!” Аз не го послушах и му отговорих, че не съм забелязал местните хора да не са наясно с това. Но следния ден, на Свети Трифон зарезан, се убедих, че той донякъде имаше право. Когато отидохме на площада в Неготино, вече празникът беше в разгара си – лееха се ракия и вино с най-вкусни мезета. Тиквешани щедро наливаха на всеки доближил се до количката или масата им и за тях беше обида, ако не си вземеш от това, което са произвели със собствени сили. Но всичката тази „убавина” ставаше под звуците на сръбски оркестри, певци и танцьори, дошли специално за случая от Сърбия. Музикантите бяха облечени със сръбски четнически куртки, а на главите си носеха четнически кепета. Никъде не се чуваше нито любимата македонска музика и македонските песни, а да не говорим, че никъде не се виждаха и гости освен нас от България, въпреки че нашият „Винпром” – Троян поддържаше тесни връзки и обменяше опит с тиквешките винарни. Тито беше отдавна умрял, но титовизмът беше все още жив и все още не беше си отишъл!


Душо Желев и Делчо Коцев

Макар че това издание иска специално представяне, въпреки че и в Главно управление на българските архиви също беше представено официално, ще изредя накратко съдържанието на тези два красиви тома.
В първия раздел на изданието са включени описание на Тиквешкия район, изработено от българското военно разузнаване за Щаба на армията, спомените-албум на руския жандармерийски офицер Николай Сурин и описанието на Тиквешкото поле от Гьорче Петров.
Във втория раздел са включени спомените и автобиографиите на Юрдан Анастасов, Христо Попантов, Тодор Камчев, Петър Юруков, Пане Попкоцев, Петър Ацев, Иван Льомчев, Михаил Шокев, Лазар Мишев, Душо Желев, Дамян Груев, Коста Тодоров, Благой Видов, Иван Манев, Христо Чернопеев и Христо Витанов.
Тук искам да повторя отново това, което бях разказал за тази премиера в статията ми за Петър Юруков - един от най-близките другари на Душо Желев.
Бих Ви препоръчал да прочетете тези томове, не само за да изпитате удоволствието от доброто им издание, но и за да се срещнете с българския героизъм на този най-български край в Македония.
Една стара турска поговорка гласи:
„Истанболун тюркчеси,
Елбасанън арнаутчеси,
Тиквешън булгарджеси,
Янянън румджеси.”
Когато минал по нашите земи през 1839 г. немският пътешественик и учен Гризебах, чул тази поговорка от местните хора и си записал: „Аз чух да уверяват, казва той, че най-добре албански се говори в Елбасан, а български най-чисто се приказва в македонската околия Тиквеш, която лежи на пътя Скопие за Солун.”
В това двутомно издание за първи път публикувахме спомените на видния тиквешки войвода Душо Желев, които са едни от най-интересните. Тук ще имате възможност да ги прочетете и Вие, които не сте разгръщали книгата ни за пръв път. Но преди това накратко да Ви припомня кой е Душо Желев.


Душо Желев

Душо Желев Стоянов е роден на 9 януари 1880 г. в с. Еркеч, Бургаско. Първоначално учи в Бургас и Анхиало. Средното си образование завършва в Железарското училище в Самоков. Тук става член на Революционния кръжок „Трайко Китанчев”. Още като ученик е спечелен и за социалистическото движение и става член и на БРСДП. След завършване на училището от 1900 г. става четник в четата на малкотърновския войвода Георги Кондолов. На следната година се прехвърля в Македония и участва в революционните борби там от 1901 до 1905 г., като участва и в Илинденско-Преображенското въстание (1903 г.) като войвода на техническата чета в отряда на Христо Чернопеев. Последователно е войвода на организационна чета в Тиквешко, Кратовско и Малешевско. В края на 1905 г. е тежко ранен и е принуден да се оттегли от революционната си дейност.
Нямам информация кога и къде умира. Но спомените, които Ви предлагам да прочетете, той пише в София през 1946 г. Техният оригинален ръкопис се съхранява в Централния държавен архив в София.

Цочо В. Билярски

 

СПОМЕНИ НА ДУШО ЖЕЛЕВ



Душо Желев

При разговори с тиквешани, при споменаване разни епизоди от пребиваването ми в Тиквешко, мнозина ми предлагат да напиша нещо из революционния живот на Тиквешията. Понеже нямам таланта на писател, аз се заех да изпълня желанието им, като се ограничих с излагането само на голи факти.
София, 1946 г.
Душо Желев

С настаняването на зимата след безславното завършване на народното въстание през 1903 год. почти от цяла Македония и Одринско четите се прехвърлят в България. Дойде и тиквешкия войвода Петър Юруков с няколко четници, като по-голямата част от четата си около 10 - 12 души оставил там под ръководството на един от четниците - Гело Галишки (Коджабашията).
Започнаха се срещи, конгреси, критики върху направеното и получените резултати, препоръчваха се съответни мерки и вземаха се решения за начина на водене бъдещата революционна дейност на роба.
От изнесеното в тия събрания най-силно проличаваше неудобството ръководството на организацията да произлиза от едно място (Централния комитет), понеже неговите нареждания, колкото и обмислени да са те, не могат шаблонно да се прилагат във всички краища на робската  земя, където условията за работа са съвсем различни. Докато едно препоръчано средство в даден край е твърде ефикасно, в друг край, - освен че не е приложимо, но дори и пакостно за правилното развитие на освободителното дело. Ето защо възприе се децентралистическия начин на действие, като цяла Македония се раздели на революционни окръзи, упраовлявани от окръжни управителни тела, като всеки революционен окръг изпраща по един задграничен представител в България, който да се грижи за покупка и изпращане оръжие в представлявания от него революционен окръг, да се грижи за посрещането и настаняването на четници, дошли в България на почивка и пр. Така бяха образувани Битолски, Скопски, Солунски, Серски и Одрински революционни окръзи.
За Скопския окръг представител в България беше избран Иван Гарванов, учител във II-а Софийска мъжка гимназия, който еднакво услужваше и на другите революционни окръзи, които прибягваха до неговите услуги, понеже нямаха изпратени свои представители.
През това време и българското правителство не спеше. И то трескаво работеше за постигането на своите политически цели, като използваше нещастното положение на неволните бежанци, каквито с нескривана радост очакваше. “Бежанци, бежанци ми дайте!” ревеше то (българското правителство), а такива в достатъчно количество се натрупаха в Българпия, като оставиха тлеющите пепелища на свидните си къщурки.
Българските “умни” управници, направлявани от своя “мъдър” княз Фердинанд, тичаха по разните представители на великите сили, развеждаха ги из лагерите на бежанците, оплаквайки ги с горчиви сълзи; молеха ги да въздействат на своите правителства да се дастъпят за каузата н роба; подаваха ноти на “хуманните” европейски държави, които също както Турция владеят милиони чужди народи, потискат ги и им смучат кръвта по един по-модерен начин и за всеки опит от тяхна страна да скъсат веригите на робството, биват още по-безмилостно наказвани.
Всичко направиха управниците на България каквото можеха, но най-после трогнаха коравите сърца на европейските дипломати и ги съгласиха да вземат присърце тежкото положение на нещастния роб и да направят възможното за облекчението му. Започнаха се европейски конференции; събраха се видни дипломати с доказана хуманност и поставиха на подсъдимата скамейка султана и неговото верно правителство, обвинени в нечовешко третиране християните, безпричинни масови избивания, арести, грабежи, безчестия и много други престъпления. С такива материали поне бяха богати и ако искаха да опишат всичките безчинства над нещастния роб, трябваше да напишат цели томове. Но кой щеше да ги чете! Нали се знае, че робството си е робство, както и в техните владения.
След като достатъчно се съветваха и мъдруваха, намериха, че всички злини идат от пъдарите турци по християнските села и чифлици и решиха: “Вън пъдарите турци! На всички християнски села се дава право да имат пъдари християни, а само в чифлиците на беговете може да има и турчин пъдар.”
И така, понеже почти всички села са чифлици на разни бегове, то и във всички села се запазиха и пъдарите турци.
При създаденото ново положение на “мир и справедливост” можеше бежанците да се завърнат спокойно по домовете си и да чакат благоприятния момент да бъдат подслонени под бащинското крило на Фердинанда. Султанът тържествено обещал, че никой няма да пострада. В последствие голяма част от лековерните бежанци, които се завърнаха по домовете си, бяха едни избити, други хвърлени в затворите.
Заминаване на четите в районите си
Зимата минаваше, мъдруванията трябваше да се прекратят и всички чети бързаха да се приготвят да заминат между роба в своя район, да го окуражат, насърчат и му вдъхнат вяра в успеха на неговата трудна задача, като го поканят на още по-смела борба след неуспеха на това въстание, което далеч не може да се нарече ”общо повсеместно въстание”, каквото се подготовляваше и което следваше да докара изгрева на тъй желаната сладка свобода.
Серчани заеха местата си, Чернопеев замина за Струмишко, Симеон Молеров - в Радовишко, Кръсто Българията - в Кочанско и пр. Петър Юруков, Добри Даскалов, Петър Самарджиев и аз, четворица образуващи нелегалното околийско ръководно тяло, заедно с още 5-6 четници заминахме за Тиквешко, където следваше да присъединим и останалата част от четата на Петър Юруков, оставена под воеводството на Гело Галишки.
В началото на м. февруари 1904 год. тръгнахме от София и към половината му бяхме стигнали в Тиквешко, като минахме през Лешко (Гор[но]джумайско) през Малешевско и Радовишко. През всички села, откъдето минахме, бяхме радушно посрещани от населението, което ни най-малко беше се отчаяло от преживяната несполука.
Стигнахмев с. Липа - първото село от Тиквешкия район, откъдето трябваше да преминем Вардара, който през това време беше знамително пълноводен. Веднага се обърнахме към управителното тяло в Неготино да нареди преминаването ни, обаче се натъкнахме на неприятности. Оказа се, че между членовете на ръководното тяло имало недоразумения - надпреварвание за първенство: брата на другаря ни Петър Самарджиев - Сандо се обявил за ръководител, а без съдействието на другите, не бил в състояние да направи нищо. Противниците му го оставят да действа сам, за да се увери лично, че е неспособен за това място, което се сили да заема. Направихме им мъмрение, че е недостойно държанието им в подобен момент и апелирахме за задружна работа до пристигането ни в Неготино.
Оказа се, че е невъзможно да минем Варадара от с. Липа, затова по нареждане на другото крило от ръководното тяло, на следната вечер дойде куриер от с. Джидимирци с писмо от Неготино, с което ни се съобщаваше за с. Джидимирци, откъдето ще се нареди преминаването на Вардара с лодка и отиването ни в Неготино.
Два дни престояхме в Джидимирци, докато се уреди въпросът с лодката.
Беше една тъмна нощ. Напуснахме селото. Водени от двам куриери, привлякохме се до брега на буйния Вардар, където ни очакваше приготвената лодка.
Нахълтахме в малката лодка, която стоеше почти неподвижна като кротък кон. Тласната със съръците от двамата яки мъже, тя се отдели от брега и се понесе по мътните дълбоки води. Чуваше се плискането на буйната река и тихия шепот на лодкарите, които с наставнически тон ни предупреждаваха да не се клатим, да седим ниско, за да не се обърне малкия “Радецки”. Трябва да сме плували доста бърже, защото не усетих кога стигнахме на отсрещния бряг. Много се изненадах като чух “хайде, слизайте”. Предният гребец скочи пъргаво на брега, държейки здраво въжето, с което беше завързана лодката, тя застана мирно, както при качването и ние наскачахме на брега.
Веднага при нас дойдоха трима души - куриери, изпратени от Неготино, които се спотайвали близо до брега и очаквали преминаването на реката на определеното място.
След обичайните сърдечни прегръщания, осведомихме се за положението и тръгнахме за Неготино, родното село на другаря не Петър Самарджиев. Вървяхме почти без път; през ниви, ливади пътят беше доста уморителен, защото беше и кален.
Накрая на Неготино ни посрещна пост от четворица, които ни уведомиха, че ръководителите ни очакват на определено място в селото, закъдето се отправихме.
Сърдечно беше посрещането! Повече от 50 души, между които и една учителка, ни разцелуваха на площада. Не липсваше и старият приятел на Юрука, всецяло предаден на делото - Георги Слепия, който никак не вижда, но по гласа познава всичките си съселяни и познати.
След кратък разговор, ръководителите предложиха да се настаним в определените квартири, за да си отпочинем. Квартири имаше приготвени две, затова четата се раздели на две части и бяха настанени в тях. Ние четворицата, съставляющи ръководството на четата, с още някои четници бяхме в една квартира, където дойдоха по-видните хора на организацията, заедно с ръководителите. Почти до съмване продължихме в разговор. На съмване се разотидоха, като ръководителят  съобщи, че наредил през деня никой да не ни посещава, за да може да си починем, пък и от друга страна да не би масовото посещение на тия къщи да предизвика подозрение от представителите на властта. Въпреки това, почти през целия ден имахме посетители. От водените разговори личеше, че хората са искрено предадени на делото и са решени с още по-голяма упоритост да водят борбата. Мнозина с гордост разправяха за претърпените арести, побоища в затворите, за да се изтръгнат признания. Видяхме незаздравели рани по краката с оголени кости, но всичко туй им вдъхвало още по-голяма упоритост и търпение и никой нищо не издал.
Вечерта имахме общо събрание. Присъствуваха почти всички жители, с изключение на поставените часови в различни места. Другарят ни Петър Юруков, който е легендарен в Тиквешията, направи един анализ на започнатата освободителна борба: напомни за недалечното минало, когато за комити само се шушукаше и го кравни с настоящето, гдето цял народ, без разлика на богати или бедни, селяни или граждани, учени или прости - всички са дали клетва, че ще вървят из пътя, който води към свободата, колкото и страшен да е той. Подчерта, че това е гаранцията, че колкото и трънлив да е той (пътя) ще съумеем да го разчистим, с кръвта си ще го измием, но ще достигнем до светлата свобода. Намекна, че преживяната несполука през 1903 г. не бива да ни накара да помислим, че турската власт е много силна, та не можахме да я сломим. Това не направихме, защото не бяхме достатъчно подготвени да представляваме такава сила. Народът не беше навсякъде въоръжен, както и вие тука, затова и не се вдигна масово да вземе участие в провъзгласеното въстание от хора, намирайки се под чуждо влияние, които не познаваха добре подготовката и не можеха да предвидят какви резултати ще се получат.
Всички казаха по няколко думи, като апелирахме към събралите се да не се отчайват, а с още по-голям устрем да се хвърлим в борбата до пълна сполука. Всички тържествено обещаха, че никога няма да потъпчат дадената клетва.
На другия ден съвместно с членовете на ръководното тяло разгледахме някои местни въпроси. Разпределиха се ролите между хората на ръководството, за да знае всеки своята работа и се избягват недоразуменията.
Дадоха ни отчет за положението на местната организация; за въоръжението, което се оказа съвършено слабо. Образуваната местна чета се състоеше от храбри момчета, но беше много лошо въоръжена. Затова се взе решение ръководителите да съберат пари, като обложат всекиго според имотното му състояние и да се отиде в България да се закупи нужното оръжие, да се пренесе и раздаде на най-надеждните членове, които да образуват бойната местна чета.
Среща с окол[ийските] ръководители
В Кавадарци не влезнахме, но чрез там беше наредено да отидем от Неготино във Ваташа - хубаво, голямо село, твърде близо до града, почти предградие на Кавадарци, за която цел бяха пристигнали в Неготино куриери оттам, за да ни отведат.
Беше тъмна студена нощ, сняг прехвъркаше на ситни кристалчета, а ний по странични пътеки и почти без път преминаваме недалеч от Кавадарци, който по случай Байряма ехтеше от гърмежи на разни пушкала и ракети. Добре изморени,  стигнахме близо до Ваташа, където било уговорено да ни посрещнат патраул от ваташани. Спряхме се. Един от куриерите взе два камъка и ги чукна. След малко се чу също такова чукане недалеч пред пред нас, към където се запътихме. Посрещнаха ни двама души, въоръжени с пушки, и ни поканиха да поседнем малко, докато дойдат техни другари, които отишли да пообиколят пътя, откъдето трябва да преминем до отиването в назначените квартири. Не чакахме много. Видяхме два силуета да се движат срещу нас и като наближиха мястото, където ние се спотайвахме, чукнаха с камъни - уговорения парол. Отговори им се по същия начин. Дойдоха при нас, уведомиха ни, че положението е безопасно. Тръгнахме към селото, само че тук съвсем тихо, предпазливо минахме снишени под прозорците на къщите и се настанихме в предварително приготвени две квартири. Ние четиримата,  съставляющи ръководството на четата, бяхме в къщата на Мишо Елиновски, където заварихме събрани доста селяни, които очакваха пристигането ни.
И тук същият ентусиазъм, същата радушна среща, както в Неготино. Почти на ръзсъмване събралите се селяни се разотидоха и ние, след като се осведомихме за взетите предпазни мерки, се опитахме да спим. Беше уговорено там да дойдат хората от околийското управително тяло от Кавадарци да се срещнем и взаимно размислим какви мерки трябва да се вземат, за да се тури организацията на по-голяма висота; начин на въоръжението и др[уги] общи въпроси.
Към пладне започнаха да пристигат към двама - по трима и се събраха десетина души учители и по-активни граждани, начело с околийското управително тяло.
Разкритикува се положението и току проведеното въстание през 1903 г., в което тиквешани почти не взели никакво участие, вследствие слабата подготовка, главно липса на оръжие. Нахвърля се програмата, която трябва да се проведе. Реши се да се положи голямо усилие да се набави оръжие и то със собствени средства и почин на района, като за целта се обложат всички според имотното им състояние с еднократна вноска и със събраните пари да отиват в България една комисия, където със съдействието на Задграничното представителство да се закупи нужното оръжие и на партиди да почне да се пренася от специална чета и раздава на най-надеждните членове на организацията. Във всяко село да се остави толкова оръжие според дадените средства. По този начин във всяко село ще се образува селска чета, която на първи зов и нужда трябва да е готова да действува и изпълни възложената й задача.
Понеже във всяко село имаше незначително оръжие, то такива чети да се образуват отсега и се избере най-храбрият и тактичният между тях за началник на четата.
За военото обучение на тия чети и останалите членове на организацията, налагаше се да се натовари един инструктор от четата, служил войник и добре запознат с обучението в стрелба и отчасти военна тактика. По такъв начин постепенно ще се създаде една надеждна революционна армия - по-добре въоръжена, обучена във военно изкуство и готова да действува.
Мерилото за силата, с която разполагаме, ще е наличното оръжие и моралната стойност на носителите му. Така че всичките ни усилия трябва да са насочени в това направление: да се увеличи броят на раздаденото оръжие и да се обучат и калят в борбата носителите му. Само тогава можем да говорим, че сме готови за въстание, което ще се предприеме, когато и другите райони бъдат така подготвени.
Относително подобрението на икономическото положение, реши се да се започне борба срещу беговете против извънредните многобройни налози, с които се товареха чифлигарите; а също и против спахиите, които противозаконно ограбваха масите извън законоустановените облагания. Съобщи ни се от ръководителите, че четата на Гелю Галишки не се ползвала с уважението на селяните за неморалното държание на войводата и някои от четниците, както и подозрението им, че те са убили секретаря на четата Делю от с. Клино, затова се нареди да се съобщи на Гелю, който ръководителите винаги знаят къде се подвизава, да отиде в с. Бегнища, където да се срещнем.
Мръкваше се. Кавадарчани побързаха да се завърнат в града с обещание да проведат между членовете на организацията в града взетото решение, понеже влизането на четата в града беше неудобно.
Още същата вечер се свика общо събрание в селото, на което присъствуваха почти всички селяни. Целта на разговорите ни беше да им внушим кураж и вяра в добрия изход на борбата след преживяната несполука от обявеното въстание, понеже то не беше добре подготвено. Изложихме пред събранието току-що взетото решение съвместно с окол[ийското] управ[ително] тяло относително въоръжението и бойната подготовка на хората, за да се образува сила, способна да се наложи на турската власт. Всички единодушно възприеха предложеното от нас. Мнозина се изказаха, че не виждат друг изход и препоръчваха правилото “помогни си сам да ти помогне и Бог”. Изказаха се съжаления, че това не се е направило по-рано, понеже е било ясно, че друг изход няма. От изказаните от няколко селяни мисли личеше, че и тук имаме хора с издигнат революционен дух, здрав разсъдък и пълна вяра в близкия успех в борбата, на която са всецяло предадени. Това насърчаваше и нас и ни подтикваше към още по-смела работа.
На следующата вечер бяхме на гости на с. [Бунарче] (може би с.  Моклище - б. Ю. А.), не много далеч от Ваташа. И тук бяхме радушно посрещнати. В устроеното събрание се разви идеята, възприета във Ваташа, която се одобри напълно като най-рационален и почти единствен начин за подготвяне въстанието.
Избягната среща с Гельо Галишки
Настана лошо време - задуха силен вятър, заваля сняг, забушува силна виелица, земята се покри с доста дебела снежна покривка. Движението стана доста трудно. Ний пътуваме и през нощта пристигаме в с. Бегнища - хубаво полско село със заможни селяни. Там следва да се срещнем с четата на Гельо Галишки (Коджабашията, както го наричахме). Оказа се, че той не бил пристигнал, но надявахме се, че вечерта ще пристигне.
Разположихме се ние в селото и започнахме подготвителните работи за общото събрание, което ще трябва да се състои вечерта. Заобиколени сме от по-видни селяни и ръководители. Близо към пладне съобщи ни се, че Гельо бил в с. ...?, отишъл на гробищата, където селяни изнасяли за Задушница и им служил свещеникът поп Ангел от Кавадарци, който имал някакви прегрешения по отношение на организацията. Сред общата паника на жените убиват попа и се изтеглил в неизвестност. Очаквало се да пристигне аскер и започне претърсване за откриване дирите им.
Опасността да дойде аскер и в с. Бегнища беше голяма, но понеже нямаше къде да се изтеглим, решихме да останем в селото. Наредихме да се поставят наблюдателни постове във всички страни на селото и щом се зададе аскер, да ни се съобщи. Денят мина спокойно - не се яви никакъв аскер. Изпратената от Кавадарци потера да преследва четата отишла едва на другия ден в с. ..., разпитала селяните за случилото се и преминала реката Черна, накъдето предполагали, че е заминала четата. Обиколили няколко села, където изтезавали, били няколко по-будни селяни, след 2-3 дена се прибрала в Кавадарци.
Докато траеше тая обиколка на аскера, ние престояхме в с. Бегнища, като най-безопасно място със здрави, изпитани предани членове на организацията, където винаги четата е намирала убежище през най-критически дни, когато всякъде върлуват потери. Тъкмо се приготовлявахме да отпътуваме от Бегнища, съобщи ни се, че един четник от Гелюват чета - Гелю Праведнишки, пристигнал в селото и като узнал за нашето пребиваване, искал да дойде при нас.
Разритахме го за четата на Гелю, каза ни, че заминавал за Мориовско. Той избягал от тях, защото Гелю не искал да се срещне с нас, затова извършил убийството на попа в близост на нас, та потерата, търсейки него, да открие нас и при такова лошо време и сред полските села да ни унищожи. Имал причини да се бои от нас, затова избягвал срещата и ни скрои този капан. Говорело се, че секретарят му Делю от с. Клин не бил умрял от болест, а бил убит от двамата негови другари по нареждане на Гелю и понеже той го заплашвал, че ще съобщи на нас (нашето заминаване за Тиквешко беше известно и пристигането ни се очакваше), като се срещнем  за някои негови прегрешения. Подозирал, че и той ще бъде убит, затова побързал да избяга и се прибере и при нас.
Посетихме Расово, Шивец, минахме р. Черна и в с. Мързен Ораховец получихме съобщение от ръководителя в града, че след 2-3 дена четата на Гело ще бъде в с. Радобил и ще ни чака да се срещнем. От Мързен Ораховец, през с. Мрамор, където преседяхме един ден, отправихме се за с. Гол. Радобил, водени от куриер от същото село. Пътувахме почти цяла нощ, добре изморени, стигнахме над селото на един каменист склон, където, според думите на куриера, било уговорено да ни причака патраул от селото, обаче такъв не се оказа.
Понеже кучетата в селото необикновено лаяха, пратихме куриера в селото да види какво става и защо не е излезнал никой да ни посрещне, както е било уговорено. След дълго нетърпеливо чакане, почти на разсъмване дойде същия куриер и ни съобщи че Геловата чета била в селото, убили един селски чорбаджия,  защото бил непоправим противник на организацията и без куриер заминал неизвестно къде.
При това положение, естествено, невъзможно беше да останем в селото, но къде да се отиде, понеже вече се разсъмна!
Отправихме се за с. Дрен (Прилепска каза), като най-близко и разположено близо до гора , и със силен марш при изгрев на слънце пристигнахме в селото. Отбихме се в първата къща на края на селото, за да се осведомим, дали няма турци или аскер в селото.
Каква изненада! Заварихме в къщата четата на Гело, натъркаляли се на земята и сладко спат, неопасявайки се от нищо, защото и неизбежния часовой нямаха поставен.
Разбудихме ги. Изненадани като ни видяха, наскачаха, запрегръщаха се с нашите другари и някои искренно се радваха, че ни виждат между тях. Стана и Гело. Най-напред трябваше да се види къде ще се настаним, та после ще се разговаряме. Отведоха една част от Геловата и нашата чета в друга съседна къща, а ний останахме при Гельо като негови скъпи гости.
Като имахме пред вид мудността в съобщението и бавните наредби от страна на властта, разчитахме, че днес аскер не може да дойде. Предположението ни се оправда. Чак вечерта, когато се готвехме да напуснем селото, съобщи ни се, че в Радобил пристигнал аскер.
Запасихме се с повече хляб и излезнахме от селото. Четата стана голяма, по-внушителна. Тази нощ не вървяхме много. Установихме се на една височина в гората, където прекарахме и настъпилия ден.
Дошлия в Радобил аскер, погрешно упътен от близките на убития, заминал към Топлица, Трояци, Беловодица и пр., затова ний като престояхме един ден в Смолене, озовахме се в землището на с. Галища. Два дни прекарахме на една височина срещу селото, откъдето цялото село и движението в него се вижда съвършено ясно. В с. Галища от дълго време имаше разквартирован аскер на гарнизон, заемащ няколко къщи, между които и Гелювата. Там е прекарал зимата, а стопаните били настанени в кошарите при добитъка. Съобщиха ни, че аскерът получил нареждане да се вдигне от Галища и се прибере в Кавадарци. И действително на другия ден още рано виждаме го цяла върволица пълзи по стръмната пътечка, натоварил багажа си на реквизирани селски коне.
До пладне селото беше съвсем опразнено от аскер и ний навлезнахме в него. Беше хубав слънчев ден, дворищата обраснали с крехка зелена тревица след току вдигналия се сняг и ний като никъде другаде се разхождаме из селото.
На другия ден решихме да разследваме слечката с убийството на секретаря на четата Делю, за когото се знаеше, че бил изпратен от Гелю заедно с още двама четника да отидат в с. Мрежичко да убият някакъв престъпник арнаутин. По пътя се разболял от стомах и починал. Събрахме се четиримата: Петър Юруков, Добри Даскалов, Петър Самарджиев и аз, извикахме двамата четници, които придружавали секретаря, когато умрял и ги поставихме на разпит поотделно, без знанието на другите четници, които се разхождаха из селото. Показанията им в много точки бяха противоречиви. При втори разпит, като им обещахме, че няма да им направим нищо лошо, признаха, че било им заповядано от войводата им Гелю и помощника му Христо (Гуве) да го убият. Затова те, като пропътували известно място, легнали да си починат и той като заспал, завит с кемето си, един от тях, комуто било обещано, че ще му дадат пушката на убития - турска маузера, гръмнал и го застрелял в главата. Заровили го в корените на един изкъртен от бурята бук.
Причината за убийството била, че Гелю и Гуве имали любовници в някои села и все там се навъртали. Ако някой от селяните се осмелял да продума нещо, наказвали го с бой и глоба. По такъв начин събрали и доста пари безотчетно и ги разделяли двамата помежду си.
Някои от пострадалити били роднини на убития, комуто те се оплакали. На няколко пъти опитвал да ги вразуми да се оставят от този престъпен живот, вследствие на което избухвали разправии и тяхното поведение станало достояние на всички четници.
След пълното им признание обезоръжихме ги и затворихме в стаята и поставихме часови от нашата чета. Изпратихме да извикат всички да се съберат в къщата, та да обезоръжим Гелю и Гуве. Събраха се всички с изключение на Гелю и Гуве, които, подозирайки за станалото, взимат със себе си Марко от Галища и Илкияди от с. Добрища и застанали на една височина на около 200 м. над нас, не искат да дойдат. Всячески ги увещавахме и ги канихме, все отказват да се приберат и се закриха зад баира.
Разправихме на всички четници за разкритието и изведохме убийците да разправят сами за направеното убийство пред всички. Възмущението беше голямо от всички. Стъмняваше се и ние побързахме да напуснем селото, като размесихме прибраните Гелюви четници между нашите, а убийците водехме обезоръжени. Вървяхме към с. Праведник и спряхме на едно голо място, където да прекараме утрешния ден.
Сражението на върха „Градот”
Разсъмна се . Ние повикахме да доведат двамата убийци да им направим присъденото мъмрене и да им дадем пушките, като бяхме решили по насетне да ги изпратим в България като неудобни вече за четата. В това време часовоя съобщава, че аскер със силен марш иде право към нас.
Действително не повече от 150 души аскер разгънат на широко в безпорядък идеха право към нас. Лечеше че не ни бяха забелязали.
Тъй като мястото, където бяхме, съвсем не беше подходящо за сражение, понеже бяхме в низината, ние се помъчихме, докато не са ни видели, да се изкачим на недалечната височина „Градот”. Не изминали 400 - 500 метра, тъкмо започваме да се изкачваме по височината, аскера ни съзря и започна да ни обстрелва тичешком към нас.
Залегнахме кой къде намери и открихме огън. Още от първите наши изстрели паднаха няколко души убити, а други ранени викаха за помощ  бягащите си другари. Използувахме случая от тяхната уплаха  и една част от нас се изкачи по-нагоре, докато другите силно обстрелваха залегналия вече аскер. Подхванали стрелбата другарите от високото задържаха аскера докато задната част от четата, използвайки едно дере, се изкачиха почти на самия върх.
В този момент се зачуха силни гърмежи към селото Галища, което оставаше зад една височина. Нашите нападатели се опътиха нататък. Обстрелвани от нас, наново се настаниха в попадналите им прекрития. През това време се изкачиха на върха останалите по-долу наши другари и започнахме да се окопаваме кой как може, защото забелязахме, че от друга страна иде едно войсково отделение и бежешком се заловиха да изкачват височината към нас, която в тази си част е по-полегата.
Макар че бяха доста далеч от нас открихме им огън. Започнаха и те да ни обстрелват, или по-право, да гърмят, защото никакъв техен куршум не попадаше към нас.
Окуражени от тая помощ и другия аскер изкочиха от временните си прикрития и със стрелба, псувни и закани, отправени в голямата си част към Юрука; запълзяха нагоре към нас.
Към селото, между силния пушечен гърмеж, чу се трясъка на бомба. Громко „ура” се понесе от нас. За малко прекъснатата стрелба турците подновиха и още по-упорито се закатеириха по височината, като се надяваха, че ние и от там ще се изместим. Посрещнати, обаче, от нашите куршуми, залегнаха кой където намери и почти не се виждаха от нашите позиции, затова и стрелбата от наша страна стана много рядка.
И към Галища стрелбата значително намаля. Чуват се тук-там единични гърмежи.
В този момент зададоха се от към Галище множество аскер, който за да окуражи нашите нападатели, още от далече се спуснаха с див вик и стрелба към нас. Щом наближиха на около 700 - 800 метра, появиха се на една височина и ние открихме честа стрелба в тях и те веднага се изпокриха и започнаха да настъпват предпазливо като използваха разни прикрития на местността. Така през целия ден се води не така силно сражение, защото парализирахме възможността им да настъпват. Колкото се приближаваше нощта, толкова по-упорито настъпваха и сражението се разгаряше.
Слънцето почти залязваше, когато бяхме изненадани от силна пушечна стрелба. Няколко души смели турци, използвайки гънките на местността незабелязано се приближили на 60 - 70 м. от нас и ни откриха честа стрелба, без да могат да ни виждат, закрити зад по-големи камъни. Окуражени от това и другият аскер от всички страни почнаха да стрелят често и се опитаха да настъпват. Усилихме и ние стрелбата доколкото можем да виждаме цел. Неочаквано два последователни силни гърмежи от пръскването на бомби заглушиха околността и за момент стрелбата спря. Когато пак започна повече не се обадиха смелчаците, които бяха се приближили толкова близо до нас. Бомбите, от които много се плашеха турците произведоха своя ефект.
Почна да се стъмнява, стрелбата е още в разгара си, но ние решихме да се оттеглим, за да не ни се пресече пътя към Праведник, който беше свободен.
За няколко минути прекратихме съвсем стрелбата, след което пак започнахме да стреляме, но по-рядко. След 10 - 15 минути пак прекратихме и понеже беше доста тъмно, ние се прибрахме лазешком зад върха, подредихме се под ред и бързо се спуснахме по другия склон и нагазихме в неголяма рядка гора високо над р. Черна, а гърмежите на местосражението още дълго се чуваха.
Водени от другаря ни Гелю Праведнишки, който добре познаваше местността, без път, през гори, през ниви стигнахме до кошарата на един праведнишки овчар, при когото се отбихме, починахме малко и хапнахме каквото Бог дал.
От овчаря се осведомихме, че никакъв аскер не се е забелязал насам до стъмняването. Предполагайки, че всички усилия на аскера ще се насочат в Праведнишко и въобще от лево на р. Черна, то ние побързахме още същата нощ да прегазим реката, минахме на десния й бряг и не далеч от нея се настанихме в една кошара, защото се стъмваше вече.
Сутринта един от овчарите отиде да съобщи да ни се донесе храна и почти към обед беше, когато двама селяни с пълни торби хляб пристигнаха и сложиха торбите на земята. В този момент чу се гърмеж и убиеца на Делю се търкулна на земята с прострелян череп. Самоуби се от гризене са съвестта, макар че ние бяхме го уверили че няма да го убием. Кръв бликна, заля торбите с хляба докато успеем да ги отстраним. Още не успели да разпределим хляба помежду си и пристигна селянин и съобщи ни, че не далеко под нас при р. Черна имало аскер. Напуснахме кошарата и се изтеглихме на една височина в лозята, откъдето наблюдавахме движущия се аскер по отсрещната страна на реката, като оставихме самоубиеца да го погребат селяните. В последствие научихме, че аскера, за който ни съобщи селянина, бил придружавал съдията, който дошъл да направят [кеш] един убит селянин от една група, които грабнали една мома, но настигнати от близките на момата при борбата за освобождаването й паднал убит. Нрави!...
Прибирането на Марко и Илвияди към четата.
След няколко дена бяхме пак в Бегнища. Двама от избягалите с Гелю Галишки в с. Галища - Марко и Илвиядето също дошли в Бегнища се присъединиха към нас. Също и Христо (Гуве) изпрати хора да сондира какво да прави. Съобщихме му, че не искаме да го убиваме, но не искаме да бъде и в четата. Предложихме му да замине за България, за където ще му дадем писмо да бъде отведен по уредения канал. Подозирайки, че ще наредим убийството му в други райони, отказа да замине за България, а се подвизаваше сам в Тиквешко в села, където имаше близки и роднини и в родното си село.
Ето що разправиха Марко и Илвиядето за случилото се в село Галища. Щом ние сме напуснали селото и сме минали доста близо покрай тях, които се спотайвали, те четворицата: войводата Гелю, пом[ощник] войводата Христо (Гуве), Марко и Илвияди се завърнали и настанили в селото Галища, но явно било, че селяните гледат лошо на тях, даже някои ги упрекнали, че не са направили добре, като са се отделили от нашата чета, без да знаят истинското положение на работата. Вечеряли и останали да нощуват в една къща, чувствувайки се много на сигурно място, като в родно село, заобиколени с близки доверени хора. Сутринта спали до късно. Един селянин, който бил излязъл по своя работа към баира чул гърмежи от пушки (започнатото с нас сражение), затичал се при тях и им съобщил това. Твърде набързо си прибрали багажа и се отправили да излязат през горния край на селото. Близо до селото забелязали множество аскер върви срещу тях и те бързо се връщат назад, за да излезнат от селото към р. Черна, но оказало се, че селото от към тази страна е обсадено от аскер, който ги съзрял и почнал да ги обстрелва. Намирайки се в безизходно положение залегнали и започнала се силна престрелка. Христо, който бил залегнал в едно деренце, извикал на Марко да каже и на другите да се изтеглят по деренцето, по което той и тръгнал. След минута спускат се в същото деренце Марко и Илвияди, но не видяли да иде и Гелю, комуто съобщили да ги последва. По дерето не се видял и Гуве (Христо). Вървейки предпазливо нагоре покрай селото виждат в селото между къщите аскер и те извиват в десно, прехвърлят пълзешком една височинка, спускат се в някаква долчинка, по която се отправят доста далеч, а Гелю останал там, където дълго време се защитавал от доброто си прикритие до последния си патрон.
Разправяли турците, че като го убили, намерили пушката му счупена, а той с револвера се защитавал. Изглежда, че с последния патрон се е самоубил.
Марко и Илвияди целия ден се спотайвали в склона на р. Черна в едни скали, без да бъдат забелязани от движещия се не твърде далеч от тях аскер. При настъпване на мрака, спуснали се към р. Черна, преминали я и се отправили към полето без куриер и без хляб и след няколко дена се добрали до Бегнища.
Обиколихме почти всички села в Тиквешкия революционен район, които са почти всички чифлици на този или онзи бей, а такива в Кавадарци беше ги наспорил Господ, но най-прочут по своята жестокост се славеше Шевкели бег, който като началник на един отряд катили е всял ужас между населението със своите убийства и побоища.
Ето що разправят за него селяните:
Когато хората му, по негова заповед, нанасяли жесток побой на жертвите му, той с шише ракия в ръка се наслаждавал и гризел мустаците си, които не можели да станат по-дълги доколкото достигали зъбите му. Почти във всички села имаше хора с незаздравели рани от бой, особено в краката.
Още по-жесток бил към своите чифлигари: отива в с. [Драгожел], негов чифлик, събрал селяните на мегдана и ги запитал да кажат кой им е главатарят, който щял да отговаря за всички харсъзлъци, а на другите щял да прости, за да имало кой да му обработва нивите и да му носи берекета. Никой не се признавал за виновен, всички едногласно му заявили, че не знаят нито са чули за някакъв комитаджилък. Всички били покорна царска рая и под закрилата на неговата всесилна ръка, като негови чифлигари , им било твърде добре. Изсмял се беят, рядък случай в живота му, и заповядал на катилите си да започнат от коджабашията, който е длъжен да знае всичко, каквото става в селото, а не казва нищо. Бит бил докато падне в безсъзнание и изхвърлен пред насабраните селяни, които вцепенени от ужас не можали да мръднат. Същата участ последвала още 7-8 души.
От набелязаните бил и един селянин, който в момента бил по полето и се укрил. Праща бега хора веднага да го намерят и доведат. Намерили го пратениците и му съобщили желанието на бега. Уплашил се човека и побягва да се укрие. И къде мислите! Отива право в Кавадарци и почуква на беговата порта. Излиза майка му на бега и го пита: “Какво има, синко?”
- Аман, Нанке, скрий ме, бегот ни изтепа, с плач казва селянина.
- А-а-ах, Шефкели бег, Шефкели бег, свинско кутре, изпотепа раята! Влез синко, влез в двора! Прибира го майката на Шефкели бег. Там се укривал 3-4 дена, докато бега се прибрал в града, а той заминал за селото си.

За организаторската и просветна дейност, каквато беше целта на нашата чета и за провеждане взетото общо решение заедно с Окол[ийското] управит[елно] тяло, в такъв увеличен състав се оказа непрактична, дори невъзможна, затова четата се раздели на две части, за да може по-лесно и по-често да се навестяват селата в обширния Тиквешки революционен район. За началство на едната чета останаха Добри Даскалов от Кавадарци и Петър Самарджиев от с. Неготина, а на другата част останахме Петър Юруков от Карлово, който от по-рано беше доста време Тиквешки въйвода и аз. Така се улесни значително движението, прикриването и издръжката на четите, които си имаха определени райони, но често се срещахме да се съвещаваме по някои въпроси.
Понеже във Велешко нямаше чета, то спохождахме и някои села в областта “[Клепата]”, както и част от Прилепските села. В Прилепско беше четата на Петър Ацев от Прилеп, но му беше неудобно да ги посещава.
Никъде не съм се чувствал така свободен и така доволен от работата, както в Тиквешко, за който район, преди да го посетя, имах мнение, че е най-рискован и че четата е изложена винаги на опасност.
Както във всички революционни райони, така и в Тиквешкия район имаше личности и села, от които справедливо трябваше да бъдем по-предпазливи, но изобщо населението в голямото си болшинство, благодарение усилията на нашите предшественици, беше организирано и всецяло предадено на организацията.
С болка на сърцето си спомням за с. Шешково, което бяхме изолирали, не го посетихме нито веднъж, заради грехът на жителите му, които през 1903 година, насърчени от създаденото притеснено положение на четите, вследствие усилване на потерите и тяхната жестокост, с организационните пушки, заедно с аскера са преследвали четата и убили 3 души от нея. Неведнъж са идвали при нас Шешковци с молба да отидем в селото им, но винаги отказвахме, като им заявявахме, че не им искаме нито меда, нито жилото; че и въпреки тяхната измяна, Македония пак ще се освободи, та да му мислят те тогава как ще живеят в тази страна, ползувайки се с такова лошо минало. Тази изолираност им действуваше много по-силно от най-аргументираната агитация, затова и ние не бързахме да изменим решението си, а упорито търсехме удобния случай да накажем инициаторите, главно Сокол, когото турците бяха назначили за пъдар в селото му и го въоръжиха с маузерова пушка; а по-после, когато почувстува живота си несигурен при обикаляне на полето, назначиха го полицейски стражар (заптие) в Кавадарци. За наложеното му наказание ще спомена по-нататък.
Пристигането на Стеф[ан] Димитров във Велешко
Имахме сведения, че за Велешкия революционен район ще дойде чета под войводството на Стефан Димитров и очаквахме пристигането й. Ръководителят в Кавадарци Лазар Мишев ни съобщи, че тая чета се открила в с. Липа, започнало се сражение и имало 2-3 четници убити, останалата част от четата се разпръснала. Дълго време не можахме да узнаем за участта им, затова предположихме, че разпръснатите четници трябва да са се завърнали в България. Намерихме за необходимо да посетим някои села във Велешко - “[Клепата]”, Чичево, Красинци, Скачинци и др. Четата беше в пълния си състав. Бяхме се събрали с другата част от четата под войводството на Добри и Пешо. Минахме през Чичево, където направихме събрание. Организацията в това село беше съвсем слаба. Голяма част от селяните не бяха виждали чета. Започвахме отначало. Разясни се на селяните положението, положиха клетва новите членове, избра се ръководително тяло, образуваха се десетки с назначени десетари, набелязаха се юнаците, които съставиха селската чета.
Продължихме по-нататък. Не помня точно, но в с. Краинц или Скачанци беше, съобщиха ни, че имали известие, че ще пристигне четата на Стефан Димитров. За посрещането й и ние се приготвихме, като наредихме да се определят квартири. В нашата квартира трябваше да остане и войводата Стефан Димитров с част от четата си.
Отложихме предвиденото за тая вечер общо събрание на селяните и очаквахме гостите. Ето, през късен нощен час нашият часовой съобщи за пристигането им. Срещата беше сърдечна. Заедно с четниците влезна и друг човек с обикновено гражданско облекло, с хубав пискюлия фес на главата и чадър в ръката. Помислихме си, че това е някой селски учител, който е придружил четата.
Каква бе изненадато ни, когато този „селси учител” изгледа ни ту единия, ту другия и с усмивка на уста издума „сюрприз”! И действително, голям сюрприз бе това за нас, когато в лицето на този селски даскал открихме обичания от всички, неразделния другар и съветник на Гоце - Гьорче Петров, когото всички познавахме с голямата брада, която в случая не съществуваше. Беше я обръснал, за да може така предрешен да отиде в Битолско, където предстоеше свикването на окръжен конгрес. Така минава през другите райони, среща се с легални и нелегални водители на организацията, дава им своите ценни съвети и стига в гр. Велес. Помня, че там е бил на квартира в къщата на Винарови, където през няколко дневния си престой се срещнал с голяма част от гражданите и при преминаването на четата на Ст. Димитров се присъединил към нея, за да продължи пътя си към Битолско.
Посетихме няколко села във Велешко, преминахме в Прилепско и се озовахме в село Трояци, родното село на Гьорче Петров. Селяните като видяха своя близък роднина и съселянин - учена глава и голям комитаджия, сияеха от радост и не избираха средства да засвидетелствуват уважението си към него. То беше цяло тържество - велик празник за селото. Клаха се агнета, точиха се баници, пък и винце и ракия се пийна! На път за Беловодица се срещнахме с Гуве, който след дълго прикриване при свои близки и роднини в Тиквешко заминаваше за да се присъедини към четата на Петър Ацев. По настояването на Гьорче дадохме му тая възможност.
Наказване на боянчишките предатели.
Тук се налагаше да се разделим. Гьорче, придружен и от нашите другари Добри и Пешо, които изпратихме като делегати от Тиквешкия район, заминаха към Беловодица и по-нататък, а ние с останалата част заминахме за Тиквешията, където ни предстоеше да се справим с няколоко непоправими типове, които за срам на организацията, се намираха тук - там, както бях изтъкнал и по-горе.
С голяма болка на сърцата си трябваше да предприемем убийството на трима селяни от Боянчища и няколко души в Конопища, които въпреки употребените всевъзможни поправителни средства, останаха си в услуга на турската власт и застрашаваха с предателство четата и легалните членове на организацията.
За целта отправихме се към с. Боянчища. Минахме през с. Клино, през Мрежичко и се озовахме в землището на с. Боянчища. Беше жетва. Както приятелите на организацията, така и нейните врагове бяха се отдали на силна земледелска работа: да съберат труда на своя годишен труд, за да могат да посрещнат тежките царски налози и още по-тежки бегски чифлишки облози.
Селото беше почти пусто. В него бяха останали само старите баби и негодните за полска работа дечурлига. Полето денем ехтеше от тъжните песни на младите жетварки, а настъпеше или нощта, всичко утихваше. Всички бързаха да се навечерят с каквото Бог дал и слагаха морните си тела върху коравата земя, покрай пламтящите огньове, каквито блещукаха по цялото поле.
Благодарение на нашия другар от същото село - Пройко, лесно можахме да намерим при кои огньове се гушат търсените народни предатели. Така заловихме двама от тях, а единият като изключение се прибрал дома си. Пратихме няколко четници да го заловят и докарат. Събрахме ги заедно и им изтъкнахме всичките злини, които бяха направили и употребените поправителни мерки, към които те с насмешка се отнесаха. Напусто очаквахме покаяние и искане прошка. Със своето арогантно държание заслужиха наложеното им смъртно наказание. Домашните им сутринта ги намират убити и съобщават на властта, че турци разбойници ги убили.
Когато пристигат органи на властта да констатират убийствата и няколко войскови отделения (потери) плъзнаха по полето и горите да търсят комитите, за които се догаждаха, че са автори на убийството на най-верните им доносчици, то ние се намирахме по върховете на Кожух планина, чиито високи кичести борове ни приютиха в обятията си. Така прекарахме там няколко дена като гости на планинците каракачани, които пасат многочислените си стада овци, кози и коне.
След няколко дена безплодно скитосване по горите аскерът се прибра в града и ние напуснахме планинските усои и се запътихме към с. Конопища, където имаше да видим сметките си с няколко тамошни предатели, начело на които стоеше Христо Чорбаджията - близък приятел на заптието Сокол от Шешково, за когото споменах по-горе в настоящите си бележки.
Пристигнаха и другарите ни Добри и Пешо, завърнали се от конгреса, на който, между другите решения, подчертано беше решението за водене икономическа борба с беговете, като не им се позволява да ограбват произволно чифлигарите, като ги облагат с всевъзможни налози.
В землището на Конопища се срещнахме с падарина Боше и другаря му Павле, от които узнахме, че Христо Чорбаджията ги натоварил на всяка цена да ни намерят и да го срещнат с нас. Напразно се оправдавали, че и те не се срещали с нас и не могат да ни намерят.
Покаял се човекът или по-право уплашил се, че и него ще сподели участта на другарите му от Боянища и на всяка цена иска да се срещне с нас.
Дадохме му тая възможност. Още същата вечер, заедно с няколко от благонадеждните си съселяни, водени от Боше падарина, дойдоха при нас.
Чорбаджи Христо беше доста възрастен човек, куц с единия си крак и доста умен и хитър човек и умееше да води разговор. Призна, че всички на земята сме грешни, само Бог е непогрешим, но за грешниците требвало да има и прошка. Било каквото било, миналото минало, но за в бъдеще обеща той да застане начело на селската организация и ще я издигне на такава висота, на каквато не е била досега. Ще работи с всички сили, като няма да жали нито труд, нито средства, но трябва да се наредят наред с целия народ в борбата за свобода.
На другата вечер се събраха почти всички селяни, свикани по негова инициатива в полето и там се възобнови „старата организация”, за съществуването на която Христо Чорбаджи само подозираше. Избра се селски ръководител Христо, посочен единодушно от всички селяни. Създаде се селска чета, която дотогава я имаше, но Чорбаджи Христо не я знаеше; и се взе решение да се съберат помежду им пари за закупуване оръжие, за въоръжаване на всичко годно да носи и действа с оръжие, за която цел пръв Христо обеща да даде една доста голяма сумичка за пример на другите селяни, които по имотно състояние се приравняваха или приближаваха към него. Този негов жест действително произведе своя благоприятен ефект - мнозина записаха доста крупни сумички, но и най-бедните не останаха назад; така че съставеният списък на доброволните дарения възлизаше на доста внушителна сума.
За събирането и съхраняването на парите се избра нужния касиер. Под наше давление реши се никому не трябва да се дават, освен за оръжие, нужно за селяните от с. Конопища.
От Конопища посетихме с. ..., населено с арнаути, стари приятели на Юрука. Посрещнаха ни много радушно. Направиха ми много добро впечатление със своята преданост и ентусиазъм. Преседехме там два дена и решихме да се отзовем на поканата на Ив. Радналията да му гостуваме.
При Ив. Раднянски
Водени от изпратения куриер от Ив. Раднянски, потеглихме за с. Радня, разположено в склоновете н Кожух планина. През късата топла нощ, потънали в пот, едва се изкачихме високо над селото, където Радналията с четата си ни очакваше. Пристигнахме рано сутринта на Петровден. Ив. Радналията имаше още двама четника: Трайче от Радня и Георги от [Сирменлен]. Оказаха ни много голeми почести. Устроиха голямо празненство по случай именния ден на Петър Юруков и Пешо Самарджиев. Изпекаха се агнета, донесоха се баници. Каракачаните овчари донесоха млеко, сирене. Виното и ракията бяха в изобилие. Целия ден прекарахме в ядене, пиене и хайдушко хоро под такта на народната гайда, с която много хубаво свиреше Трайче - четник на Радналията, един хубав, красив момък.
Също и в селото имаше голямо празненство. По случай храмовия празник Петровден имаше събор. Бяха се стекли много селяни от околните села. Не липсваха и турци. Всички къщи бяха пълни с гости. Тъпани и гайди оглушаваха селото. Кръшни национални хора се извиваха цял ден.
При това положение за организационна работа и дума не можеше да става.
На третия ден свърши се всичко. Гостите се разотидоха; селото утихна и ние трябваше да започнем своята работа. Сам Иван предложи да свикаме на събрание неговите съселяни, та и от нашите уста да чуели какво се работи по другите села и че не е лъжа това, което им разправя той, че народът по цяла Македония не се е уплашил от турците, а още по-усилено се приготовлява да нанесе съкрушителен удар на турската империя. (Иван не се ползваше с голямото доверие на селяните от околните села, където той се навърташе. Известен беше като стар разбойник, участвувал в турски разбойнически банди, но впоследствие под влиянието на организацията се отказал от разбойничеството. Впоследствие върховистите се опитаха да го спечелят за каузата си, но не много спечелиха от това, защото той не можеше да разбере внушенията, които се правеха от хората на фердинадовата организация и си вървеше из добре просветления път, очертан от водителите на Вътрешната организация, из който се беше навървил целият македонски поробен народ.)
Видимо бе, че Иван иска да използва нашето посещение, за да покаже пред съселяните си, че и той служи на същата идея и следва да бъде удостоен с пълно доверие.
Вечерта почти всички селяни от Радня се събраха на определеното място, където ние се бяхме се придвижили почти през деня. Това беше една хубава, широка поляна, заобиколена с голяма гора. Събранието беше доста внушително - масово посетено.
Изправи се Радналията, подпрян на пушката си, открива събранието, като поканва съселяните си с внимание да изслушат какво ще им кажат момчетата - неговите гости, като призна, че те били по-учени и повече знаели от него.
Стана Юрукът, пооправи чантата си, сви вежди, набръчка малко челото си, премести пушката си в другата ръка и започна да говори. Никога не бех го виждал така вдъхновен и не бех го слушал така увлекателно да говори и то на хубаво тиквешко наречие. Всичко затихна. Селяните, с напрегнато внимание, с изопнати шии, всички него гледаха. С възхищение се шепнеше името му от тия, които го познаваха. Изненадани питаха „овой ли е Юрукот” тия, които не беха го виждали.
Речта му произведе своя ефект. Всички с разчувствуваха. „Хвала на тая макя, що го е родила” - се шепнеше от много уста.
Юрукът направи един преглед на развитието на организацията от самото й начало, нейната цел и средствата за постигането й. Спря се доста подробно върху проведеното въстание (Илинденското), което окачестви не масово, каквото се подготовляваше, а частично, неподготвено. Изтъкна причините за неговия неуспех, подчерта, че въпреки това нашите братя, които най-много пострадаха, ни най-малко не се отчайват, а напротив, възползувани от поуката и отчитайки грешките, допуснати при водене на неравната борба, още по-усилено и с по-голяма решителност се впуснаха наново в борбата. Гледката на опожарените им къщурки им всява още по-голяма омраза към вековния тиранин, чието смазване напълно вярват, като разчитат на усилията на всички поробени братя Македонци. „Затова - казва Юрукът, и ние сме дошли при вас да ви попитаме искате ли да дадете вашата помощ за спечелване свободата, като не забравяте, че борбата иска жертви, готови ли сте да дадете и живота си за нея. Защото само такива хора, които не жалят живота си, са годни за борци за свободата. Помислете хубаво и ни кажете, може ли да се надсямат на вашата помощ?”
Всички почти едногласно извикаха: „От народ ний се не делим - дека сите бракя, тамо и ние. Досега сме работили, колко сме били кадър, и за отсега нататък не се отказваме и ще направим всичко, каквото ни поучавате и вие.”
Продължи Юрукът, като изтъкна, че силата се състои в задружната работа, но най-много във въоръжението. С празни ръце или с тояги нищо не се постига, затова се разкритикува начина за сдобиване с оръжие и изучаване колкото се може по-добре военното изкуство и пр. Възприе се максимата: „Помогни си сам, да ти помогне и Господ”.
Пристъпи се към избиране ръководно тяло. Оказа се, че такова има и то доста сполучливо избрано. Излезна ръководителят, един едър, здрав човек, около 40 годишен и докладва, че имат добри хора за работа и много го уважават и слушат, но се оплака, че оръжие имат твърде малко и е в добри ръце. Имали сформирована селска чета от храбри момчета, но не всички имат оръжие, пък и това, което имат не било твърде годно и с недостатъчно патрони.
След разглеждането на някои и други възникнали въпроси, събранието се закри, разотидоха се селяните; останаха ръководителят с войводата на селската чета и десетниците, на които Ив. Радналията даде някои нареждания; указа им къде да се донесе храната за другия ден и ги разпусна да си отидат.
Тъй като Радналията отлично познава всички места и пътеки, без куриер се отправихме за мястото, където трябваше да денуваме.. Стигнахме там почти на разсъмване и се разположихме в хубава борова гора.
Надвечер, още преди залез слънце, под водителството на Ив. Раднянски, потеглихме на път. Току се стъмни, стигнахме на една кошара. Там се разделихме с четата на Ив. Раднянски, който ни даде един куриер да ни отведе до друга кошара на овчар от с. Конопища, която се оказа не така близо, както ни уверяваше куриерът, защото пристигнахме там едва на разсъмване.
Още сутринта изпратихме едно овчарче да съобщи на ръководителя на с. Конопища Чорбаджи Христо, че ще отидем в селото му. Още през деня дойде изпратения куриер за превеждането ни, а Христо заедно с още няколко селяни ни посрещна и се настанихме да денуваме вън от селото.
За голяма наша радост, всички наши доверени хора разправяха, че новият ръководител Чорбаджи Христо в стремежа си да издигне организацията в селото си, неуморно агитирал между всички селяни, че требва да бъдат единни, всеки да помогне според силите си за успеха на започнатата работа; и никой да не мисли, че ще може да живее отделно от братята си, които са навървили по този път.
Като уредихме още някои висящи работи, заминахме за с. Мрежичко.
Сега ни се удаде случай да се уверим доколко Христо се беше искрено покаял: току пристигнахме недалеч от селото, където мислехме да денуваме, ето пристигна човек от Конопища, изпратен от ръководителя Христо със съобщение, че заптието Сокол от с. Шешково бил пристигнал в Конопища и както винаги се настанил на квартира в дома му. На другия ден щял да замине за с. Рожден. Случаят за убиването му бил твърде удобен, затова, ако можем да се върнем и задигнем от къщата му.
Бяхме твърде изморени, но и случаят не трябваше да се пропуща. посъветвахме се и решихме да отидем 4-5 души да го заловим, а останалата част от четата да замине за с. Клино, в чието землище в месността „[Чатино]” ще се срещнем.
Върнахме се 5 души: Петър Юруков, Петър Самарджиев, аз и още двама четника и със силен марш се отправихме за Конопища. Понеже не можахме да стигнем до селото през късата лятна нощ, а осъмнахме доста високо над селото, то изпратихме куриера в селото да съобщи на Христо, че ще поставим засада и като мине Сокол на път за Рожден, ще го заловим.
Настанихме се в едн дол, през който минава пътят за Рожден, направиме си прикрития и зачакахме. Не след много минава по същата пътека към Конопища падаря Боше със сина си, 15-16 годишно момче. Натоварихме Боше да излезне по-напред и щом забележи че иде Сокол, веднага да дойде и ни съобщи. След малко падна гъста мъгла и невъзможно беше да се вижда на 20 метра. Настанени в скривалищата си, с напрегнато внимание, очакваме пристигането на достойното царско заптие. Дойде при мене Петър Юруков заедно с момчето на падарина и почнахме тихо да си разговаряме, знаейки, че не можем да бъдем изненадани от внезапно появяване, тъй като имаме поставен човек, който ще ни предупреди за идването на заптието и ще имаме възможност всеки да заеме мястото си, за да бъде готов щом Сокол отиде на определеното място на средата на засадата да изкочи насреща му с насочена пушка и вик „теслим” да го респектираме, заловим или при съпротива да го убием.
Не мина много време, внезапно се появи човек на пътеката, където навлиза в дола, чийто силует едвам се забелязваше през храстите. В отговор на Юруковия въпрос към момчето на падарина кой е този, момчето каза, че е каурин. Този малък шум от наша страна не остана незабелязан от будното око на Сокола. В миг върна се [в] гората и изчезна зад храсталака в мъглата. Докато разберем, че този каурин е именно Сокол, който ние чакаме и се спуснем подир него, той беше успял да се отстрани през околните доста гъсти храсталаци. Когато претърсвахме околността, забелязахме го доста далеч по отсрещния бряг на долината. Започнахме да го обстрелваме. Мъглата беше се разредила и можехме да го виждаме доста добре. И когато беше отишъл доста далеч, залегна зад една скала и се завърза престрелка. През това време наизлезнаха от кулата в селото няколкото бегови сеизи и със стрелба се отправиха към нас. Окуражен от помощтта, оказана му откъм селото, Сокол напусна позицията си ранен в крака и с продупчена чанта и дреха се оттегли към селото.
Ядосани от неуспеха си, който се дължи на това, че възложихме на Боше такава важна работа, а той не можа да я изпълни, защото от гъстата мъгла видял го, когато бил съвсем наблизо и нямал възможност незабелязано да дойде и ни съобщи, ние се отправихме към с. Мрежичко. В един дребен шумак в землището на Боянища преденувахме, а през нощта със силен марш стигнахме местото, определено за среща, където намерихме другарите си, а бай Сокол, царското заптие, прибран от беговите сеизи и кулджии, натоварен на кон, отнесен в Кавадарци и оттам - в Цариград на лечение. Останаха ни подигравките от страна на другарите, че уж най-баш комитите сме се избрали, а сме я извършили като кучето на нивата. Но пък с това Христо Чорбаджията - новият ръководител на с. Конопища, доказа, че е скъсал със своето порочно минало и става верен член на революционната организация. ядосваше се и той за неуспеха ни и казваше, че ако е допускал такъв край, сам щял да го пречука в дома си, когато спи.

При все че полската работа беше в разгара си и селяните не можеха да се откъснат от нея, все пак намираха време да посещават събранията, когато се налагаше да се дадат някои общи наставления; затова и ние редовна посещавахме селата, както балканските, така и полските.
За по-леко придвижване пак се раздели четата на две части.
След като преминахме през няколко села, озовахме се в с. Ресава. Беше една ясна, топла лятна нощ. Месечината осветяваше като ден. Пристигнахме в селото няколко часа преди разсъмване. Пред селото посрещнаха ни двама селяни и ни казаха, че една част от четата ще се настани в къщата на поп Георги, а другата - в една съседна къща.
Понеже имахме сведения, че поп Георги не беше тварде надежден член на организацията, то ние с Юрука и няколко четници се отправихме за дома му с единия посрещач, а другия поведе другарите към определената квартира.
Току влезли в къщата и още неседнали, дойде селянинът, който отведе другарите в другата квартира и ни съобщи, че след като сме се разделили, срещнали на улицата един турчин и го заловили. Дигнахме се ние, отиваме при тях и виждаме един висок едър турчин с едно магаренце, заобиколен от четниците. Обискирах го, извадих от пояса му един голям карадашки револвер и като не намерих друго оръжие, почнах да му се карам: „Защо ходиш нощно време, нали знаеш, че нощното царство е наше, та денем да ходиш където си искаш”.
Оправдава се сиромахът, че месечината го излъгала - мислил, че скоро ще съмне, затова тръгнал от Кавадарци; отивал в гората зад р. Черна за дърва с разчет да може до вечерта да се завърне.
Заявихме му, че при това положение, не ще може да отиде днес за дърва, ами ще преседи при нас през деня, та вечерта ние на една страна, а той на друга. Такъв е нашият закон. Затова трябва да ни придружи. (Разбира се, това щеше да стане така, ако не бехме го заловили в селото пред хора, които той може би познава, а в случая, за съжаление, трябваше да се убие, за се избегне неминуема афера.) Поканихме го да тръгне с нас, но той почна да се моли да го пуснем, обещавайки, че никому няма да каже за срещата; че и друг път бил виждал такива човеци в Кавадарешките лозя, но не бил казал никому (той беше Кавадарешки падарин). Лъжеше, разбира се. Когато го потеглихме да върви с нас,той се възпротиви, легна на земята и почна да вика. Натиснахме устата му с феса, един от другарите - Лазар Мурджев, извади юларя от магаренцето му, направи примка и я прекара на шията му. След малко затягане и се прости с живота. Изтегна се един дълъг човек, чудехме се как ще го вдигнем оттук. Досетливите селяни веднага донесоха от черквата носилката за умрели и го положиха в нея заедно с малко кученце, което го придружаваше. Докато донесат носилката Лазар Мурджев беше хванал кученцето и мъртво го положи до господаря му. Само кроткото магаренце клепеше добродушно с дългите уши и махаше енергично късата си опашка, бранейки се от нахалните мухи.
След всичко това да се остане в селото, намирахме го за неблагоразумно, но къде да се отиде, когато вече късата лятна нощ изтече и до изгрев слънце оставаше още 1-2 часа!
След няколкоминутно суетене, което беше нещо като съвещание, Ицката (четник от с. Бегнища) дава мнение да отидем на „Бегнишките плочи”.
„Ха, верно!”, удовлетворително извика Юрукът. „Много пъти там сме намирали прибежище, когато върлуват най-много потери, ще се преденува и сега.”
Заедно с един от селяните от Ресава се запътихме за прословутите Бегнишки плочи, за които толкова бяхме слушали от Юрука и старите му другари, но още не бях ги посещавал. Останалите двама селяни останаха да се погрижат за унищожаване на следите. Турчина погребали в близко находящата се плевня. Изместили останалата миналогодишна плява, изкопали яма, в която го запретали заедно с кученцето и наново поставили плявата. Горкото магаренце и то стана жертва на случая! Откарали го до р. Черна, цапаросали го по главата с една кирка, бездушно го хвърлили в един вир на маловодната през това време река с превързани тежки камъни на шията и краката му.
Уверени, че всички следи са заличени, двамата селяни, изморени от ходене и работа, започват дневната си работа, както всички свои съселяни. Обаче въпреки взетите всички мерки да се унищожат напълно следите, пак останало нещо, което обърнало вниманието на властта. С падарина вървяло и ловджийското му куче, което в момента на залавянето било по-настрана.
Сутринта рано минава през селото един падарин турчин, каквито, както казах по-горе, имаше почти във всички села-чифлици, съгласно „падарските реформи” и вижда в селото митка из улиците ловджийското куче на другаря му падарин от Кавадарци и разбрал, че и господарят му трябва по някакъв случай да е тук, но това не създало никакъв особен интерес в него и продължил пътя си за Кавадарци.
В града случайно срещнал брата на падарина, на служба заптие в конака и между другия разговор го попитал къде е отишъл брат му, защото видял в с. Ресава кучето му. Заптието му казал, че брат му отишъл за дърва и навярно трябва да е минал по друга улица, та не са се срещнали.
Кучето, като изгубило следите на господаря си, миткало из улиците на селото и след като го видял падарина и си заминал за Кавадарци, срещнал го и един от селяните, който току беше се отървал от господаря му и магаренцето и го познал. Дал му хлебец, повикал го, помамил го, вързал го с каиша си и го отвел на полето. Там го пречукал и заровил най-грижливо, убеден, че и последната следа е заличена.
Беше почти се съмнало добре, когато ние стигнахме в местността „Бегнишки плочи” и се разположихме сред конусообразните не твърде гъсти драки (тръни) сред полето, някъде между Бегнища и Ресава.
Докато слънцето не беше напекло и още нямаше никакво движение по полето, изглеждаше, че хубаво ще се преденува. Ала когато слънцето се изправи високо, сенките на драките не излизаха вън от основата на конуса си и ние цели останахме изложени на палещите му лъчи, намерихме се при много трудно положение. Пушките ни не можеше да се пипнат от горещина, изплашихме се, че бомбите ни могат да експлоадират, затова ги събрахме и покрихме с кепета на сянка. За хляб и не помислихме, но за вода изгоряхме. На всичко отгоре, тъкмо към обед, зададе се една група аскер и ни се стори, че право към нас иде. Веднага почнахме да си правим окопи и се готвим да ги посрещнем със стрелба. Видяхме ги, че спокойно минаха не твърде далеч от нас и си продължиха пътя. Чуваше се само разговорът им. Полето като поле, цял ден се кръстосва с хора-работници, които подлагахме на подробно изследване с биноклите си.
Както и да е, благополучно мина денят. Тръгнахме за Ресава и доста рано стигнахме, защото пътят ни беше къс. Настанихме се в други квартири в края на селото. Нашата квартира имаше широк двор, заграден с каменен зид. Дойде ръководителят с няколко селяни и въпреки че е работно време и селяните са изморени, нареди се да има наблюдатели около селото и да се изпрати подходящ човек в Мързен Ораховец с поръчка до ръководителя да изпрати куриер за отвеждането ни. Събранието, което трябваше да се устрои за разглеждане на някакви важни въпроси, определихме за идущата вечер.
Към пладне пристигна в селото брата на убития падарин - заптието заедно с още двама другари заптии.
След като очаквали цял ден да докара брат му дървата, а той не се завърнал и през нощта, допуснали, че нещо му се е случило и тръгнали да го търсят в Ресава, където се видяло кучето му. Из къщите не навлизаха, но улиците на цялото село обходиха, разпитвайки срещнатите селяни дали някой не е виждал падарина или кучето му. Казали им селяните, че са били цял ден по работа из полето и никой нищо не е видял. След като напразно разлайваха кучетата при обиколката на цялото село, заминаха си обратно за града.
Щом се мръкна и ние се озовахме в къщата, където се бяха събрали селяните и веднага пристъпихме към целта за свикване на събранието. Привършихме работата набързо, разпуснахме селяните и побързахме да вечеряме, защото ни предстоеше доста дълъг път. Още недовечеряли, пристигна един овчар и съобщи, че доста много аскер идел бърже към селото и не бил твърде далеч след него.
Наредихме веднага да доведат пристигналия от Мързен Ораховец куриер, който отседнал в негов роднина, а ние набързо се запасихме с по малко хляб и сирене, каквото беше останало от вечерята и се спуснахме към долния край на селото, а през това време аскерът навлизаше от горния му край, където кучетата усилено почнаха да лаят.
Обсадили селото, претърсили почти всички къщи и дворове и като не намерили нищо лошо, върнали се обратно, без да причинят никому нищо лошо, като никогаш.
Изгуби се човекът - месечината го изеде. Когато си спомням за случката, все ми е жал за този човек. Загина само за това, че съдбата го срещна с нас в село, а не някъде по полето.

Съгласно резолюцията, взета на конгреса в Битолско, която донесоха нашите делегати Добри и Пешо, беше взето решение да се обърне по-сериозно внимание и да се подеме в широк мащаб борбата на селяните-чифлигари срещу техните грабители феодалите-бегове. И без това решение ние водехме такава агитация: да не се дава на бега-чифликсайбия нищо повече от определения наем за земята, който трябва да бъде сведен до минимум.
Премахнаха се произволно наложените облози като: засяване, пожънване и пр. ниви само за бегова сметка; отнасяне дома му товари дървени въглища и дърва и пр.; както и налог върху пчелите (кошерите).
Интересно е, че всвесилните бегове възприеха голяма част от направените им предложения без много съпротива, нескривайки, че разбират от къде идат тия подстрекателства. Също и спахиите ограничиха беззаконията си при събиране десятъка. и без това определеното им от закона право не беше малко.
Най-ревностен изпълнител на искането на чифлигарите беше Амед бей, който без да бъде упълномощен от никого, по своя инициатива, е съветвал и другите бегове, даже им се наложил, обяснявайки им, че за да се спаси законното, трябва да се откажат от незаконното.
Така ни пишеше в едно писмо ръководителят от Кавадарци Лазар Мишев. „Борбата против беговете дава своите резултати.” Някои от беговете открито му казали, че дошло време на нов тертип да уйдисат.
Турците много добре знаеха кой от гражданите и учителите какво място заема в организацията. Също знаеха имената на всички четници и особеностите на всекиго. Също знаеха имената на всички четници и особеностите на всекиго. Името на „Юрукот” се произнасяше от всички, придружено с легенди като неуловим и много добър стрелец: „Рипна као елен!”, „Измъкна се као смок!” или  „Овой Юрукот свинско гагяне еба го майката - две куршумчиня, две аскерчиня” (два пъти гръмнал, двама аскерлии паднали).

При все че ние четиримата: Юруков, Добри, Пешо и аз бехме толкова близки и така добре се разбирахме почти по всички въпроси, пак изникваха недоразумения между нас. Когато аз се опитвах да обясня на селяните по-конкретно как трябва да се разбира свободата и как трябва да се изрази тая свобода, упрекван бях, че не било време още сега да се обяснява, че след освобождението от турската власт силата ще премине в ръцете на целия народ и той ще си нареди такава управия, каквато си харесва и пр.
Затова когато през октомври 1904 г. взеха решение да се намали състава на четата, като част от четниците се изпратят в България, то и аз пожелах да бъда включен в тях. Също и Юруков, по свои съображения, пожела да напусне Тиквешко, макар че се беше срастнал с този край.
Върнахме се. Към началото на ноември бяхме в България.
Не след много време пристигна и останалата част от четата заедно с Добри  и Пешо.
Преди отиването ми в Тиквешко бях обиколил доста голяма част от Македония: бях в Малешевско, Коченско, Кратовско, Кумановско, Струмишко, Гевгелийско и др., но никъде не съм прекарал така добре, както в Тиквешко, където съм твърде доволен от работата, която протече при добро разбиране и истинско другарство в четата.
Благодарение на голямата съзнателна дисциплина в четата и разумните мерки, вземани при движението и денуването на четата, било в селата или вън от тях, бе избегнато създаването на афери, тъй много пакостни за делото през организаторския период.
Благодарение също на обстоятелството, че в Тиквешко нямаше никакви чужди пропаганди, каквито бяха се появили в някои съседни райони, то борбата се водеше изключително против турското владичество за създаване на свободна автономна Македония, която да влезне като равноправен член в създаването на една Балканска федерация, се водеше при пълно разбирателство между всички села в района.
София, 1946 г.                                            
Д. Желев

Вж. Революционните борби в Тиквешията. Спомени и материали. Кн. 1 и 2. Подбор и редакция Ц. Билярски, И. Бурилкова, З. Тодоровски, П. Камчевски. Скопие, 2001.