ГРИГОР НАЧОВИЧ – „ТОЗИ ОТ ПЪРВА ВЕЛИЧИНА ПОЛИТИЧЕСКИ БОРЕЦ”

Бих искал да започна с думите на проф. Андрей Пантев по отношение на личността и делото на Григор Начович, който с няколко изречения прави един блестящ портрет на големия политик и държавник: „Животът на Григор Димитров Начович, протекъл между 22 януари 1845 и 4 януари 1920 г., плътно и активно обхваща всички съдбоносни събития в модерната история на България. Чудно ли е тогава, че самият той често бе обект на всевъзможни славословия и двусмислени закачки, бе пример на порядъчност и непостоянност, на принципност и двуличие, на геройство и благоразумно изчакване, често наричано страх, на твърда последователност и противна изменчивост? Григор Начович бе един от малкото български политически мъже, публицисти и учени, покрили хронологично и тематично със своя жизнен път цяло българско столетие, което не съвпадаше с условните граници на календарното летоброене, но с изумителна яснота бележеше едно голямо начало и едно безутешно крушение, между които стояха надежди, триумфи и възкресителни завръщания на българското племе. Вероятно тъкмо тези стъписващи синкопи на българската историческа участ дълбоко са се вградили в чувствителната натура на Гр. Начович, който се е оказал прекалено изтънчен, прекалено скептичен и прекалено мъдър за съзидателната грубост на българското национално и държавно строителство.”

Добри Ганчев
Един от най-интересните наши мемоаристи – Добри Ганчев, определя Начович като „от първа величина политически борец”. Ще цитирам и едно избягвано определение на мемоариста за Начович и за политическите му ориентири – „По-голям русофоб на времето от Начовича нямаше. Знаят го това русите, затова го и страняха. До края на живота си не престана да съветва да се пазим от русите.” Самият Начович, за да се предпази от офицерите-русофили, под дрехите си винаги носел ризница. Вероятно тази ризница, а може би лошите патрони спасяват Начович при един дуел с брата на генерал П. Киселов, Симеон Киселов, но оттогава легендата, която се разпространява, е, че Начович куршум не го лови – „Киселов стреля в Начовича от две крачки. Не можа да го убие. Куршумите паднали в краката на Начовича”. Особено любопитна е и характеристиката, която прави мемоариста на Начович: „Г. Начович, макар и близък по партия и познанство с Грекова и Хаджиенова, и той не посещава домовете на приятелите си. Страни от тях. Не обича празния живот, нито шумните развлечения. Избягва общувания с много хора. На събрания не ходи. Извинява се с някаква болест в гърлото. А пък истинската причина е, че не може да говори, а пък все да слуша други да говорят не желае. Много е честолюбив, за да може да търпи да бъде само слушател. Пък и чрезмерно трудолюбив човек. Презира празните и безсъдържателни речи, каквито обикновено ни се говорят на събрания от подобен род. Да кажем и това: по природа скрит, саможив човек. Затуй и по-сетне Д. Петков му бе дал прозвището Велзевул. Гр. Начович всякога държи приличен език. Понякога в полемиката, в нападките си е остър, безпощаден. Разбира се, противниците му, и те не го щадят. Какви не оскърбления се изсипваха понякога върху главата на този инак, т.е. наглед, тих и безобиден човек! Нравите тогази бяха таквизи, че във вестниците намират място най-мръсните, най-хамалските псувни и оскърбления. Не се щади нито личната чест, нито тази на най-близките, на най-скъпите ти роднини и деца. … А интересен общественик и държавник. Името му не слиза от партийните вестници до самата му смърт. Заслужава да се каже нещо повече за този от първа величина политически борец.”


Симеон Радев

Симеон Радев с право нарежда Начович сред строителите на съвременна България. Ако разгърнем страниците на неговите „Строители на съвременна България”, ще видим един, макар и неласкав образ, но явно така утвърдил се в българското общество на включения още в първото българско правителство Начович. За първото перо на българската публицистика Начович „е и досега един емпирик в политиката. У него има много практически познания, но никакво мировъзрение. Обладающ голяма способност за асимилация, той няма от друга страна никаква изобретателност на ума. Крайно трудолюбив, но непроизводителен, навикнал във всяка работа да се пристрастява към подробностите, той няма да остави почти никаква следа от организаторска дейност. Но една легенда ще се създаде около името му: неговата мизантропия ще мине за тайнственост, неговата пасивна упоритост – за енергия и неговата страст към канцеларска работа – за реформаторство.”
Един от най-успешните ходове на младата българската дипломация е дело именно на Гр. Начович. Това е спогодбата между Княжество България и Турция от 26 март 1904 г. по македонския въпрос или известна и с наименованието Начевичева спогодба. С тази спогодба българските революционери от Македония и Тракия, участници в Илинденско-Преображенското въстание (1903), бяха амнистирани и се завърнаха по родните си места и участваха във възстановяването на пострадалите структури на ВМОРО. По родните си домове се върнаха и хилядите български бежанци от въстаналите райони, които бяха намерили убежище в княжеството. Този успех преди всичко се дължи на качествата на този виден български политически деец и държавник и един от най-опитните и обиграни наши дипломати. Наистина, за да се постигнат направените от турска страна отстъпки и компромиси по време на преговорите,  значителна е и ролята на тогавашния министър-председател и министър на външните работи генерал Рачо Петров, който възглавява Втория стамболовистки кабинет. А хитрият български монарх, княз Фердинанд Сакскобургготски, е този, който упражнява силен натиск, след като преценява, че на поста дипломатически агент в Цариград ще бъде най-подходящ бившият съратник (а не рядко и противник) на Стефан Стамболов Гр. Начович, известен със симпатиите си към Турция. Преди около десетилетие именно Стамболов в директни разговори с турския султан Абдул Хамид беше успял да издейства берати за българските владици в Македония и да накара султана да изпълни обещаното още през 1870 г. с Фермана за Българската екзархия. По същия начин сега Фердинанд беше правилно преценил, че приеманият добре от същия турски султан и от Високата порта Начович чрез личния си контакт би могъл да успее. Още повече, че по време на първата му мисия през май 1903 г. в Цариград до Високата порта и на Начович се дължи, че военната заплаха спрямо България в резултат на активното четническо движение в Македония, подкрепяно от страната ни, беше временно отменена. Негова беше по време на тази мисия и идеята да бъде посредник между ВМОРО и турския султан, за да се избегне планираното вече въстание и да се получат отстъпки от султана за българите във вилаетите. Но организацията, в лицето на задграничните си представители д-р Христо Татарчев и Христо Матов, беше непреклонна – тя беше поела пътя на въоръженото въстание. През времето, докато Гр. Начович е дипломатически агент в Цариград (1903-1906), той работи в пълно съгласие с Екзарх Йосиф и е в непрекъснат контакт с министър-председателя и княза.
Не мислете, че Начович просто така е възприел възложената му мисия. Той излага и своите условия, за да приеме предложения му пост пред министър-председателя, към когото определено има резерви и отсъства каквато и да било вече симпатия и пред княза, когото върху неговия текст с дебелашки каламбури ще определи като „идиот”! Начович е напълно наясно с мисията, с която се е заел, и няма място за никакви сантименти към тези, които го изпращат на нея. Но той е един от най-достойните българи и забележителен патриот, пред който интересите на Отечеството стоят най-високо. Пред дипломата Атанас Шопов той ще изложи условията си към генерала и княза: „той подчертава, че главното му условие да замине за Цариград е да внуши преди това на министър-председателя Рачо Петров и на княз Фердинанд, че трябва да се затвори българската граница за преминаващите чети на ВМОРО и правителството да спре подкрепата си за организацията. На тяхното становище, че четите отслабват Турция, Начович твърдо подчертал, че „българските чети не отслабват Турция, а отслабват нашия елемент. Чрез отслабване на нашия елемент и на нашите средства, турската политика успява и интересите на Австрия, Сърбия и Гърция се силно засилват. Г-н Начович успял да убеди българското правителство тогава, че трябва да се недопущат чети в Македония и, при тия условия, съгласил се да отиде за дипломатически агент в Цариград. Генерал Петров дал временно обещание да не допуща четите, но скоро почнал изново да ги фаворизира и да контракарира политиката и деятелността на г-на Начовича в Цариград.”

Андрей Тошев
За него, твърдоглавия български държавник, политик и дипломат, беше известно, че винаги отстоява позициите си докато постигне успех.
В мемоарите си други виден български дипломат - Андрей Тошев, който прави преглед на постигнатото до войните в книгата си „Балканските войни. Предистория и причини” по отношение на сключената Българо–турска спогодба пише: „Имайки пълно съзнание за големите нещастия, които в този момент една прибързана и необмислена акция на комитетите би предизвикала не само за македонското население, но и за княжеството, нашето правителство от една страна настойчиво съветваше Организацията да не губи търпение, а от друга страна се зае отново да подобри отношенията на България с Турция, в кръга на възможното. След дълги преговори с Високата порта, цариградският ни дипломатически агент Григор Начевич, в чиято помощ бях изпратен временно и аз от Битоля, успя да подпише на 26 март (8 април) 1904 г. с председателя на Държавния съвет Саид Паша и султанския адютант и началник на артилерията Зеки Паша – от една страна на Турция – едно съглашение… Тъй, натегнатата между Турция и България атмосфера пак се поразведри и опасността от сериозни усложнения биде отстранена. Ала всичко туй бе временно. Вместо очакваните резултати от постигнатото съглашение, явиха се последствия, едни от други по-отрицателни”. Макар че е участник в събитията, А. Тошев ги представя по малко по различен начин, като цели да омаловажи заслугите на Начович. Въпреки постигнатата спогодба в затворите и каторгите остават още стотици затворници, заедно със солунските атентатори, а на много от бежанците в България не се разрешава да се завърнат по домовете си, но амнистираните са хиляди. Завръщат се и хиляди бежанци от Македония. Така също има и такива случаи, при които редица дейци на ВМОРО са преследвани и хвърлени в затворите, но то е заради възобновената революционна дейност.


Христо Силянов

В книгата си „Освободителните борби на Македония” историкът на  освободителните борби на Македония и Одринско, Христо Силянов, който анализира спогодбата в  самостоятелна глава пише: „Турско–българските преговори траяха повече от половин година. Започнати от пратеника на българското правителство Г. Д. Начович още през м. август 1903 г., когато въстанието бе в разгара си, те се посрещнаха с недоверие и с нескривана ирония от българското общество и предизвикаха известно недоумение в Европа. Те минаха през различни фази. Имаше моменти, през които мисията на Г. Д. Начович се помрачаваше от размяна на остри  ноти между София и Цариград. Начович, обаче, упорствуваше в своите усилия, без да губи надежда. Българското правителство, веднаж ангажирано в този почин, трябваше да преглъща много неприятности и да се мири понякога с твърде неудобни положения. … С подписването на съглашението, турско–българските отношения изгубиха своята острота. Рачо Петров изпрати благодарствена телеграма на сюзерена. Митрополит Григорий отслужи в Битоля благодарствен молебен за султана. Такива молебени се отслужиха и в други македонски градове. В Цариград се назначи една комисия от Саид паша, Зеки паша и двамата юристконсулти – Хакъ бей и Шукри бей, със задача да се грижи за прилагане на съглашението от двете държави. Амнистията беше големият факт, който засенчваше в първия момент останалите точки на съглашението. Тя бе и неговият пробен камък. Нейното прилагане се започна веднага. В продължение на десетина дена затворените българи се освобождаваха на партиди. Освободените се фотографираха на групи, полагаха клетва за вярност и даваха поръчителство по особени формуляри. Поръчителят се задължаваше да предаде на властта амнистираното лице, ако това бъде уличено в измяна на задълженията и на клетвата си. … Амнистията засегна около 4000 българи.”
Интерес представлява и мнението на проф. Г. П. Генов, за когото успешното завършване на преговорите е благодарение на личните качества на Начович – „все пак преговорите не се прекъснаха. Това се дължеше както на упоритостта на Начович (макар вече възрастен, той продължаваше да бъде енергичен и настойчив, какъвто го познаваме от времето на Пълномощията през 1881–1883 г.) и на Регентството през 1886–1887 г.”
Смятам, че би било интресно за читателите, макар и накратко, да се запознаят с личността и дейността на Григор Начович. Образът на Начович, макар и познат до някъде на историците, е останал неизвестен за широката българска общественост. Симеон Радев в прочутата си книга „Строителите на съвременна България” и Добри Ганчев в своите спомени му заделят не малко място, включително и с любопитни подробности и клюки. Д. Ганчев го определя като „Велзевул”, повтаряйки прякора, който Фердинанд беше измислил и като водач на интригантите в политическия живот по княжеско време. Въпреки че княз Фердинанд е наясно кога може да разчита на Начович, мемоаристът дава една впечатляваща характеристика: „Ами Начович, тоз „велзевул”, когото княз Фердинанд не може да търпи, когото псуваше наляво и надясно! На тоз хитър, надменен и коварен човек можеше ли да се вярва? Той тъй го мрази!” За отношенията между двамата Д. Ганчев споменава за скъпите подаръци, с които князът печелел българските политици – „Не бе лаком на ценни подаръци само Гр. Начович. Сам ми разказа един път следното. Искал бил княз Фердинанд да му даде някакъв скъпоценен подарък.
- Като го видят хората на ръцете  ми – казал бил Начович, - ще си рекат: подкупен е, и каквото и да им говоря добро за вас, няма да ми вярват.
Трябва да има нещо достоверно от горното, защото през всичкото време Гр. Начович не получи никакъв подарък от княз Фердинанда”.
Книгите на биографите на Начович Стефан С. Бобчев и Илия Мусаков, а наскоро и на Валентин Китанов представляват едно доста пълно животоописание на видния политик, държавник и дипломат, които съм използвал за тези кратки бележки.

гр. Свищов
Григор Начович е роден в Свищов през 1845 г. В продължение на две десетилетия от следосвобожденската ни история той е един от най-известните и утвърдени политически и държавни дейци, дипломат на едни от най-невралгичните за България места, той е един от най-авторитетните водачи на Консервативната партия, многократно министър, дипломатически агент (1903–1906) и специален делегат на българското правителство на българо–турските преговори през 1903–1904 г. в Цариград. Образованието си получава в Свищов и Цариград, а във Виена и Париж учи търговски и политически науки. Владее писмено и говоримо покрай родния си език и турския, немския и френския. По време на Българското Възраждане се включва и в националноосвободителните борби на народа ни. Председател е на Свищовския революционен комитет, а след преминаването му в емиграция е блестящ защитник на българските национални интереси във френските и немскоезичните вестници. Пише и върху австрийската конституция, по икономически и земеделски проблеми и се занимава и с преводи на художествена и обществено–политическа литература. Начович е член и на Българското книжовно дружество, по-късната Академия на науките, още от самото му създаване през 1869 г., когато е приет за спомагателен член; от 1882 г. е избран за дописен, а от 1884 г. - за негов редовен член.
Тома Васильов, един от неговите най-близки сътрудници по време на министерстването му във Вътрешното министерство през 1881–1882 г., който е секретар на министерството в продължение на десетилетия, разказва: „След като остави поста министър на вътрешните работи, Начович беше на няколко пъти и с прекъсвания от по няколко месеца и даже години ту министър (на финансите, външните работи, земеделието и търговията), ту дипломатически представител на България (в Букурещ, Виена, Цариград). Той дейно участваше във всички по-крупни обществени и политически събития и даже след 1905 година, когато се оттегли на почивка, не престана да се интересува от обществените въпроси. Неговата разнообразна дейност трудно се поддава на преценки и бъдещият историк много ще се затрудни когато поиска да направи вярна характеристика на този винаги уединен и необщителен обществен деец.”
Изграденият портрет на Начович от скандалният мемоарист Д. Ганчев е допълнен с повече подробности и на друго място в цитираните по-горе спомени. Тъй като си заслужава да бъде прочетен, макар че има някои повторения, ще Ви го цитирам: „Начович е саможив човек, живее затворено. Дори и на партийни събрания не се вестява. Болест някаква имал в гръкляна. С нея извинява отсъствието си. В никакъв локал не може да се види. В къщи или в министерството. В къщи не приема, остава само в министерството да го търсиш, ако ти трябва. Там пък е зает с работа. Участието му в партийните работи се изразява в редактирането на партийния вестник. Орган на партията е „Български Глас”. Начович е главният сътрудник. Пише всякога анонимно. Името му под никакъв негов труд. Работи много. Всичко каквото му хареса, превежда. Превежда драми, разни разкази, пише по стопански въпроси, по земеделие, пише календари, как се прави вино. Начович не може да говори. За красноречие и дума не става. Най-простата мисъл с мъка предава. Затуй отбягва политически събрания. Всякога скрит, на лице никога. Не от боязън, а по природа потаен. Бори се всякога с ярост, но прикрито. Знаят това всички: и приятели, и противници... Не обича човекът да излиза на лице. От засада стреля през цял живот. Пише уводни статии на най-разнообразни теми. За политика, за земеделие, за търговия. Закачливи, ядовити антрефилета, известия, малки и големи, важни и дребнави, от цял свят. Чете само немски вестници. От тях и превежда. Неуморим работник. Ала дребнав нетворчески ум. Сутрин, в седем часа, той е вече в Министерството си. От там изпраща разсилния с ръкописите си в редакцията. … Администратор на вестника е Начовичов човек, негово протеже и съотечественик.” По-нататък Д. Ганчев допълва своя разказ: „Стълбовете на консервативната партия са: Гр Начович, Д. Греков и д-р К. Стоилов. Другите техни сподвижници и съпартизани като М. Балабанов, Т. Бурмов и др. бяха напуснали партията. Не харесаха управлението подир пълномощията, за които с такава ярост се бяха борили. А не го харесаха, защото останаха вън от министерството. Нарекоха се „чистосърдечни консерватори” и се приспособиха към Др. Цанков. Борбата против генералския режим я поде само горната троица. Във вестника „Български Глас”, консервативният орган заема открита и яростна опозиция, към генералите и управлението им. Гр. Начович е почти всичкото в редактирането на вестника. Уводни статии, ядовити антрефилета и подлистници, нападки, интриги – сипят се от перото му. Дойде сутрин в редакцията, изпразни джобовете на палтото си от писаните през нощта ръкописи, прегледа ги отново, даде ги да се редят. Излиза от печатницата, преди да засноват по улиците ранобудниците. Вечер иде късно, кога вземе да притъмнява. Не обича да го виждат хората, че влиза и излиза от печатницата. Скрит човек, цел живот си остана такъв. Не беше от страхливите… Много е честолюбив, за да може да търпи да бъде само слушател. Пък и чрезмерно трудолюбив човек. Презира празните и безсъдържателни речи, каквито обикновено ни се говорят на събрания от подобен род. Да кажем и това: по природа скрит, саможив човек. Затуй и по-сетне Д. Петков му бе дал прозвището Велзевул.  Гр. Начович всякога държи приличен език. Понякога в полемиката, в нападките си е остър, безпощаден. Разбира се, противниците му, и те не го щадят. Какви не оскърбления се изсипваха понякога върху главата на този инак, т.е. наглед, тих и безобиден човек! Нравите тогази бяха таквизи, че във вестниците намират место най-мръсните, най-хамалските псувни и оскърбления. Не се щади нито личната чест, нито тази на най-близките, на най-скъпите ти роднини и деца. Случаят си има местото по-после (в 1892 година), но ние ще го кажем тука, като характеристичен на времето за известен кръг вестникари. Във в. „Свобода” Гр. Начович бе наречен „Божидар”. Божидар бе синоним на обременен с тежки престъпления човек. Този тип, Божидар ... умря в затвора. Начовича … оскърбиха … в най-чувствителното … чувство. Освирепя против Стамболова. Гдето стане, гдето седне, за отмъщение говори и жадува. Кога залича падането на Стамболова (1893), срещам го да се разхожда около градската градина. Стана дума за вероятната промяна на правителството. Кое министерство би взел той, Начович. Никое министерство. Той чака падането само, за да намери време и възможност да си отмъсти. Сполучи ли? Не мога да уверявам. Говореше се само, в потвърждение на подобно предположение, че Тюфекчиев и Минко Иванов, организаторите на Стамболовото убийство, често посещавали дома му. От това се вадеше заключение. В съда таквози нещо не се установи. Д. Петков подир време се оплакваше от Дико Йовев. Той бил написал злокобното антрефиле за Начовича и без негово, на Петкова, знание е поместено във вестника....

Григор Начович
Горд е Начович. Никога у него никакви унижения. Един единствен човек бе, който не прие от Фердинанда подарък. Предупредил го бе, чрез шурея си Д. Станчев, че ако би рекъл да му даде колкото и скъп подарък, ще му го върне. Туй бе в първите години от дохаждането на Фердинанда. Тогава се сеяха на ляво и на дясно драгоценностите: пръстени, диамантени игли, часовници и др. Фердинанд не го обича заради гордостта му.
Гр. Начович работи в един кабинет със Ст. Стамболов и В. Радославов. Но не престана да ги мрази и презира. Особено последния. Разпуснатият живот и език на Стамболова го възмущава. Радославов сам лично и близките му са отвратителни. По-голям русофоб на времето от Начовича нямаше. Знаят го това русите, затова го и страняха. До края на живота си не престана да съветва да се пазим от русите. Във Виена бе живял дълго. От там му е русофобството. Един ден, туй още при русите, Начович е на парад. Минават край него с дружинното знаме. Той не сваля цилиндра. От незнание на установените обичаи. Изотзад подскача цивилен руснак, плесва му цилиндра. Искал да го научи, как да отдава чест на свещеното знаме. Арестуваха руснака, щяха на съд да го дават. Вместо туй Теохаров му даде някаква служба в министерството си.”
Както пише в едно свое писмо до проф. Иван Шишманов, неговото участие в политическия живот често пъти е свършвало веднага щом  установи, че управлението в дадено правителство се разминава със собствените му виждания и противоречи на народните интереси. Така той напуска и последния си министерски пост в кабинета на доскорошния си приятел д-р Константин Стоилов на 31 юли 1896 г., където е министър на търговията и земеделието. До пролетта на 1903 г. Начович е извън политическия живот, когато е назначено второто стамболовистко правителство, посрещнато с известни симпатии от турска страна. Както посочих и по-горе, един от първите му дипломатически ходове са първата и втората му мисия в Цариград.
Макар и завършила успешно с амнистирането на българските революционери, участници в Илинденско-Преображенското въстание, мисията на Начович като специален български пратеник в турската столица и ознаменувана с подписаната спогодба не е прекратена нито от княза, нито от правителството. Но верен на себе си, несъгласен с правителствената политика, когато този път е назначен за министър-председател прословутия Свирчо – Димитър Петков, Начович си подава оставката и на негово място е назначен за дипломатически агент Иван Стефанов Гешов от 30 ноември 1906 г.
До края на живота си Начович не се включва в политическия живот и не приема повече никакви постове, но без да остава глух към постиженията и катастрофите, които преживява любимата му България.
За да усетите истинския Начович, ще Ви цитирам едно негово писание от 27 август 1907 г. Тук, иронизирайки себе си и политическите си противници, Начович пише: „Когато, преди четири години, заминавах за Цариград, официозната „Вечерна поща” се провикваше: „Ние знаеме, че Начович е вече в гроба, а сега го виждаме да вдъхновява българската политика!” Ах! с какво удоволствие тия братя биха ми изпели: „Приидите на последнее целование!”
За известен период след Младотурската революция (1908) отново в него се събуждат мераците на патриота и общественика, който изявява своите намерения отново да представлява страната ни пред Турция, за едно евентуално сближение, което би премахнало сръбската и гръцката опасност в Македония. Но тогава русофилските български правителства не се вслушват в гласа на разума. Но той отново ще се окаже нужен на България и след първата национална катастрофа, когато при правителството на д-р Васил Радославов Начович пак ще бъде изпратен да проучи накъде духа вятърът  в турската столица и за създаване на благоприятна основа за подписването на българо-турски договор. И тази му мисия се оказва успешна и Начович е включен в българската делегация, заедно с генерал Михаил Савов и Андрей Тошев. На 16 септември 1913 г. Начович и останалите членове на делегацията подписват с турската делегация, представлявана от Талаат, Махмуд и Халил, Цариградския българо-турски договор, който става добра основа за българо-турските отношения през Първата световна война.
Малко преди да почине името на Начович е свързано с още един почти неизвестен на широката общественост външнополитически акт. Той е инициатор на един нереализиран дипломатически ход, с който се цели България, изправена пред втората си национална катастрофа, да се откаже от своя държавен суверенитет и да свърже съдбата си със Съединените американски щати, за да избегне катастрофата.
Както казват старите хора, Начович си отива от този свят с отворени очи, не видял реализирано тъй жадуваното обединение на всички български земи и народ, към което през целия си живот се стремеше неговото поколение на строителите на съвременна България.
Големият български държавник, политик и дипломат Григор Начович умира на 4 януари 1920 г. в София.


Григор Начович

До края на живота си Начович работи върху своя дневник и спомени, които до сега остават неиздадени, с малки изключения.
Тук Ви предлагам някои извлечения от Начовичевия дневник, част от които бяха публикувани в книгата на В. Китанов (Принос към дипломатическата история на България. Григор Начович и Българо-турското споразумение от 1904 г. С., 2004 г.). Ще имате възможност да прочетете и два спомена на Начович, които той подготвя за печат, както и извлеченията от неговия архив, направени от Димитър Йоцов и свидетелстващи за неговите отношения с княз Фердинанд. Интерес представляват и неговите виждания по македонския въпрос, преди да приеме назначението си в турската столица през 1903 г.

Цочо В. Билярски

 

№ 1

Писмо от Гр. Начович до княз Фердинанд за причините, поради които отказва дипломатическия пост в Цариград

София, 23 август 1903 г.

Ваше Царско Височество,
Писмото, с което ме ощастливихте, ми причини както извънредна радост, тъй и извънредна скръб. Радостта произлизаше от знака на доверие, което ми показахте, като ме поканихте да приема Цариградския пост на българ[ски] агент, а скръбта произлизаше от трудното положение, в което ме туряхте с тая Ваша преголяма добрина.
Първата ми мисъл, след прочитането на това писмо, беше да се подчиня и да изпълня волята на Господаря си; но като поразмислих за положението на работите реших да изложа пред В[аше] Ц[арско] Височество скруполите ми срещу отиването ми в Цариград.
Аз съм бил всякога против минаването на чети от Княжеството в Турция, защото вярвах, че те компрометират българската кауза и не й принасят никаква полза.
В[аше] Ц[арско] Височество ще си припомните, че на 1895, когато Китачев стоеше начело на бандите, аз си подадох телеграфически в Евксиноград оставката от М[инистерст]вото на търговията, защото правителството съчувствуваше на тия банди, или поне не вземаше сериозни мерки за тяхното спиране. И тогава се избиха много хора и изгориха много села без да се доде до някой благотворен резултат за българското дело.
Когато, по Ваша [молба] текущата година, приех да отида в Цариград аз се надявах, че бившите Стамболови другари ще следват политиката на своя си шеф и даваха най-тържествените уверения, че преминаването на бандите ще се прекрати. обаче Не само, че тия уверения излязоха лъжовни, но и по-после от някои думи на г-на Петрова и от самите факти излиза, че М[инистерст]вото съчувствува на четите и че няма намерение да въздействува против тях.
Под тия условия аз съм неспособен за агент. Аз не мога да браня едно дело, което душата ми високо осъжда. И душата ми високо осъжда това дело понеже неговата последица, по мое разбиране, ще е влизането на Австрия в Македония и обръщането на България най-малко в руски Хедиват. Аз не мога да съчувствувам на едно правителство, делата на което ще имат такива гибелни последици за отечеството и следователно, не мога да му служа.
Въобще, частно казано, Петров е човек легк, непостоянен, без убеждения и по тая причина аз нямам в него никакво доверие; неговоте обещания и клетви не важат нищо за мен и по тая причина не мога да бъда негов подведомствен, колкото много и да желая да бъда приятен на В[аше] Ц[арско] Височество, да се покоря на Вашите заповеди и да служа на България.
Вярвам, че това кратко изложение на мотивите за моето поведение ще ви убеди, господарю, че аз не от каприция или от вражда към днешното м[инистерст]во отказвам да приема Цариградския пост, но по твърде сериозни причини и се надявам, че тоя мой отказ няма да ме лиши и в бъдещето от благоволението и доверието, които тъй благосклонно ми засвидетелствувахте в писмото си и които ме толкова много утешиха.
Благоволете, В[аше] Ц[арско] Височество, да приемете уверението на високото почитание и на непоколебимата вярност на покорния Ваш слуга и поданик.
Г. Начович.
ЦДА, ф. 3 к, оп. 8, а. е. 531, л. 9 – 12. Оригинал. Ръкопис.

№ 2.

ИЗЛОЖЕНИЕ ОТ ГР. НАЧОВИЧ ДО КНЯЗ ФЕРДИНАНД

“Мисли по нашата македонска политика”.


Снощи имах дълъг разговор с Н. Ц. Височество Господаря, който е по-добре осведомен от всекиго по стремежите на силите в източните работи. По Негово мнение Сърбия е вече сключила съюз с Турция и в една наша война с последнята, ще нападне на България. От друга страна Румъния не крие своите неприятелски намерения срещу нас, и обявява високо, че ще навлезе в България щом нашите войски преминат турските граници. При тоя случай Н. Ц. Височество ми показа последнята депеша на г-на Гешева, от която се види явно, че Али Ферух бей е един обикновен лъжец, на думите на когото не трябва да се дава никаква вяра, и че В[исоката] Порта не желае да вземе във внимание мерките, които ний й препоръчваме за омиротворение на Македония.
Най-после Господарят е напълно убеден, че както Австрия, тъй и Русия търсят един сериозен повод, едната, за да навлезе в Македония, а другата, за да окупира България.
Понеже данните на задачата са тия, ний трябва добре да обмислим какво трябва да бъде нейното решение. Да отворим, в такива обстоятелства, война на Турция – и като предположим даже, че нашата войска ще е арши – готова – е невъзможно, понеже не сме в състояние да воюваме едновременно на три фронта, от които само единия може да се счита като по-слаб от нас. Такава една война ще е в интереса само на Турция и във вреда както на България, тъй и на Македония.
От друга страна, горепоменатата депеша на г. Гешева потвърдява отново това, което вековете ни учат, а именно, че турците са непоправими. Признавам, че през последните дни бях добил една искра от надежда, особено по следствие настояванието на Али Ферух бей да отида в Цариград. Той ми показваше турски депеши, уверяваше ме, че султана много желаял да отида за агент, и че бил уверен, че моето присъствие там щяло да произведе един обрат в турската политика по македонския въпрос. От друга страна аз предполагах, че ударите които Турция получи от македонското движение ще са способствували, вероятно за това окопитване на Илдъза и че султана наистина ще желае едно сближение с България и с македонското население. От думите обаче, които В[еликия] Везир е изказал на г. Гешева, се убедих, че съм си правял илюзии в това отношение и че Лобанов беше прав като казваше la Turque ne change pas [Турция не се променя.]. Тъй щото, всяко наше опитвание за реформи ще претърпи пълно фияско. Няма съмнение, че на тоя час положението на Портата е бляскаво; зад нея и срещу нас са не само нашите съседи, но и всичките велики сили и всички я насърчават да не ни прави никакви отстъпки. Това е тежко да се изповяда; но само ако гледаме на работите трезво, ще можем да намерим церът на злото.
Следователно, нито война можем да водим, нито нашите реформи можем да прокараме. Остава сега да видим какви последици може да има македонското движение, което ние насърчаваме. Според мене, тия последици ще са изтреблението на българския елемент във вилаетите и един повод за подялата на Балканския полуостров между Русия, Австрия, Италия и Черна Гора. Македонските водители в София не крият, че желаят да обърнат турското си иго в австрийско, и то само защото са изгубили всяко търпение; ние обаче, които нямаме на врата си никакво иго и които сме повикани от провидението да ръководим съдбините на българското племе, не бива да оставаме Австрия да се ползува от пролятата българска кръв по македонските полета и да си натрапим руското иго. Да действуваме иначе би значило да извършим една глупост и едно предателство към общото отечество. Следователно, ний ще постъпим умно и патриотически само като престанем да помагаме на македонската революция и като докараме по тоя начин нейното спиране.
С това ние ще отнемем всеки повод от Русия и Австрия да поробят българското племе. И понеже нашите реформи се отблъскват от Портата, ний трябва да действуваме с всичките си сили в Европа, пред общественото мнение за бързото прилагане на австро – руските реформи и за разширочението им, което обещават както тия две държави, тъй и Англия в съюз със западните държави. В същото време ние трябва да помагаме на македонците за тяхното културно и стопанско развитие, за да се заличат по-скоро в българщината претърпените загуби през последното движение.
Следователно, ний трябва да престанем да насърчаваме революционното движение, ний даже трябва да вземем всичките разумни мерки за неговото спирание, ний трябва да помогнем с пари на пострадалите македонци и да отворим в европейската преса един силен поход за въвежданието, от страна на великите сили в Турция на сериозни реформи. Нашият агент в Цариград трябва да се задоволи да изпълнява текущите работи на агентството, да денонсирва на посланиците всички зверства и гонения, които биха се извършвали над българите и да действува пред тях за подобрение участта на македонското население. И като основа на тая негова дейност да му служи лоялността на софийското правителство към Европа и Турция.
Аз съм готов да отида в Цариград и да представлявам там тая нова фаза на нашата народна политика, но се питам дали не бих бил другаде по-полезен за делото. В Цариград аз ще съм длъжен да мълча, да менажирам Портата, да не говоря и да не пиша нищо против правителството; другаде, напротив, аз бих могъл да им водя жестока война в печата и в обществото, като на пример, във Виена. Лично за мен, за моето здравие, за моите катари цариградският климат е по-вигоден, а виенският, напротив, опасен. В тоя последен град обаче, целият печат ще е на мое разположение и аз ще съумея да си послужа с него; там и в Буда-Пеща аз бих могъл да действувам и в обществото, което има в мене повече доверие, отколкото в г-на Гешова. Тая е една мисъл (в свръзка с новата фаза на нашата политика), която препоръчвам. Аз подлагам на обсъждане тая мисъл, като заявявам че съм готов да отида и в Цариград, ако се намери за по-полезно, и че не вярвам да се хвърли върху ми подозрението, че с това гоня само личното си удобство.
Във всеки случай няма защо да се бърза с моето заминаване, сега като се виде, че надеждите ни за реформи са суетни, и че е по-добре да се обсъди по-зряло цялата наша македонска политика.
ЦДА, ф. 3 к, оп. 8, а. е. 420, л. 5 – 7. Препис. Ръкопис.

№ 3

ПОДБРАНИ ОТКЪСИ ОТ НАЧОВИЧЕВИЯ АРХИВ ОТ ДИМИТЪР ЙОЦОВ

Разговор на княз Фердинанд с Начович
22 април 1900 година
Княз Фердинанд повикал в 6 1/2 часа Начовича, комуто разказал, че рапорта на Кобеко за финансовото състояние на България бил неблагоприятен, че опозицията се била съединила против правителството и заплашвала княза да му отвори война, ако не свали немедлено кабинета.
Преговорите водил Стоилов. Проектираният кабинет щял да се състои от Стоилов, Петков, Греков, Тодоров, Маджаров, Рачо Петров, Марков и Каравелов.
Стоилов бил говорил на ляво и на дясно, че оня, който изгонел княза от България щял да направи една голяма доброта на отечеството. Освон това Стоилов припомнил на княза, че притежава много негови писма, тайни и много важни и че ако не изгони министерството той щял да направи една брошура с цитати от тия писма.
“Князът каза, че не може да търпи Тодорова, че искал от Стоилова неговото изгонване от кабинета още в Берлин, след завръщането си със Стоилов от Русия, но че Стоилов отказал, като обявил Тодоров за най-способният министър в България. Бахметиев обявил Тодоров за първия финансист в България и за това го препоръчал на Кобеко. Това много възмутило княза против Бахметиева, когото не обича.
Фердинанд казал, че името Тодоров и Гешов са причината за финансова криза в България.
Фердинанд ми чете дълга молитва за моето демонстративно русофилство и за мнимото ми австрофилство.
Каза че това много ми вредело и че трябвало да се откажа от него. Отговорих му:
- “J’ai une aversion indomptable antre les russes, que c’est plus fort que moi. [Изпитвам неукротима омраза срещу русите и това е по-силно от мен.]
- Разбирам вашето погнусяване от русите, понеже аз съм страдал дълго време от техните покушения против правото и мирът на България, но един държавен мъж трябва да знае да си крие чувствата.
Станало дума за Петков. М[ada]me Бахметиева казала какво Петков говорил на Бахметиев, че прахът на Стамболов не съществува вече: Русия да е имала такъв добър приятел като Петков и да не го знаела до сега.”
За Стоилова:
Фердинанд: - “Не съм галил никой друг българин както Стоилова, водих го със себе си по цяла Европа, за да го окича с декорации от всичките дворове и наводня с разнородни подаръци, мислих го, че е немски рицар и го обичах. Виждам обаче, че съм бил излъган и че той бил жобикновен българин като другите. По време на пътуванията ни той стоеше като abruti, не си отваряше устата, не продумваше дума и ме учудваше.
Фердинанд се радва за гдето е обявено военно положение в Свищовския, Русенски, Г[орно]оряховски и Търновски окръзи.

9 септември 1893
Мнение на Начевич за Фердинанд.
По повод плана на княза и Рачо Петров да пратят Нач[ович] като редовен дипл[оматически] агент в Ц[аригра]д и мистерията около срещите на австр[ийския] и руски императори (Ф[ердинанд] искал да прати тайно Начов[ич] във Виена да пробие мъглата около тая среща) Начович заключава:
“Или княза е бил “ramoli” и не е искал нищо да мисли и да прави, или е бил против едно споразумение с Портата и в полза на война с Турция, от която е очаквал удовлетворение на интересите си. какви са тия интереси? Кой знае? Аз все мисля, че той е австрийско оръдие, че той с македонците работи за поддържането на безпорядъка на Балк[анския] полуостров, за да се помогне на австрийците да нахлуят в Македония и на русите да направят същото в България.
Касаело се до предложения от султана съюз с България, което предложение Начович телеграфирал на княза, но не получил отговор.

Характеристики за Фердинанд.
Нач[ович] не е последователен в своите отношения и мнения за Ферд[инанд].
Той мисли, че Ф[ердинанд] е направил зле да обяви независимостта, пише постоянно, че Ф[ердинанд] струва много на България, иронизира неговите маниери, капризи, навици, слабости и пр. Нарича го кокетна жена, подиграва се с носа му, пръстените му и пр. Обаче все не му отказва качества на дипломат.
“… Ф[ердинанд] е безтактичен и предизвиква умразата против себе си на всички, които не се ползуват от неговото благоволение. Той води работата в ущърб на добре разбраните народни интереси… Но защо тая опозиция, която го псува безобразно, чака от него благоволение и защо тя няма доста рицарство, за да държи своето щастие само на себе си? тя иска да спечели неговото благоволение и псувни… Ако Ф[ердинанд] води криво нашата пролитика тойъ ли е крив? Трябва неговите министри, които са българи, да не се поддават на тази политика, ами да водят такава която да отговаря на народните интереси…
Когато министрите паднат от власт те, като опозиция, почват да хулят Ф[ердинанд].
С една дума не Ф[ердинанд], а ние сме отговорни за всичко…
“Ония които знаят какво беше положението в страната след 9 авг. 1886 година и през всичкото време на регентството, ония които знаят, че България беше надвиснала над пропастта, ще се че Ферд[инанд] с приемането на бълг[арския] престол спаси независимостта на България. Без него, каквито бяхме тогава, па каквито сме и сега, България щеше да е днес руска губерния. Това без всякакво съмнение.
Па ако той изглежда да е враг на страната да работи против държавните интереси, да служи на някои Велики сили, вината е у нас самите. Между нас той намира оръдия на тая която не ни харесва и ние нас трябва да обвиняваме. Особено за това, че бихме могли лесно да му наложим нашата политика, ако бяхме имали повече патриотизъм и повече характер. Арх[ив] Нач[ович]
ЦДА, ф. 139 к, оп. 3, а. е. 29, л. 1 – 15. Оригинал. Ръкопис.

№ 4

Григор Д. Начович

ИЗ МОИТЕ СПОМЕНИ

Пример от държавничество
В брой 11 на в. “Напред” срещнах един кратък отчет върху една сказка, държана от гимназиалния учител, г-н Хр. Увалиев в дружеството на класните учители. Мимоходом ще отбележа, че според автора на тоя отчет, много малко лица се явили на това събрание.
Предмет на сказката е бил нашето школно образование. Това ми припомни един инцидент, който се случи в Букурещ, когато бях там, като български дипломатически агент.
По това време на чело на румънското правителство стояха покойните Йоан Братияну и Димитър Стурдза и двамата хора високо образовани. Първият се отличаваше особено с духовитостта си, с благия си характер, с услужливостта си и за това беше спечелил сърцата на голямо множество; вторият беше, напротив човек с доста намръщено лице, но учен, талантлив и извънредно трудолюбив. Всеки път, когато се явеше на хоризонта някой важен вътрешен или външен въпрос, Стурдза, преминаваше в надлежното ведомство, за да го изучи основно, да осветли другарите си и да ръководи неговото разрешение.
Наскоро след моето отиване в Букурещ, той преминава от Вътрешното министерство в това на просветата. Аз отидох в Румъния през 1884 година.
Свика се Народното събрание на заседание; болшинството беше грамадно и няколко време разискванията вървяха тихо и мирно. Министрите лесно прокарваха всичките си законопроекти и предложения. По едно време, обаче Букурещ се смая, като чу, че депутатите не само бламирали, но и ругали министра на просветата, всеобщо уважавания Дим. Стурдза. Те викали: “Долу! Вън! Не щем те за министър” и прочее. Срещу това скандальозно поведение на болшинството се изправи Братияну и обявява: “Вие сте против Стурдза, но Стурдза съм аз! И понеже вие сте против него, значи вие сте против мене!…” След тия думи Братияну бръква в джеба на редингота си и изважда един плик: “Видите ли тоя плик, казал той, това е оставката ми, която постоянно нося със себе си, за да съм свободен от всякакъв натиск от страна на когото и да било. Аз отивам да я подам на краля…”
Болшинството се вдървило като чуло тия думи и след една минута скочило цяло на крака и подкачило да вика: “Да живее Братияну! Да живее Стурдза!…” И по този начин кризата се изравнила.
Така разказаха вестниците, на следующия ден, тоя инцидент в камарата, но не срещнах в тях някои подробности за неговия повод. По тая причина, на третия ден, отидох право на извора, за да се осветля, сиреч при самия министър Стурдза. Той ми разправи следното.
“През месец април дохожда при мен професорът от университета г-н Х., отличен човек и когото високо почитам. Той ми каза, че нашите гимназии били до такава степен изпаднали, щото учениците, снабдени с големи и хубави матуритетни дипломи, са не способни да разбират науките, които се преподават в университета и почти всички пропадат при изпитите!” Аз не само че дадох пълна вяра, продължи Стурдза, на тия сведения, но се смутих, уплаших. Казах си: “нима е възможно да се остави учебното дело, което е всичката наша народна надежда, да затъне толкова дълбоко в локвата? – Аз благодарих с жар на г-на професора и прибавих, че вярвам, какво той ще ми помогне в премахването на това зло. Доде края на май, сиреч времето на изпитите; аз обявих, че сам ще присъствам на тях, и придружен от двама университетски професори, отидох в първата букурещка гимназия. През целия месец юни аз ходих с другарите си във всичките гимназии из цяла Румъния и изпитвах учениците, особено тия от горните класове и какво видях? Невежество, мързел и оставих да повтарят цели класове, по 30 – 40 ученика, мярка каквато не се беше вземала досега. Но какво видях още? Липса на чувство на дълг в учителите, занемаряване на преподаванията, на изпитите, на възпитанието, на очеловечването на младежта и пр. Много от тях не стъпвали в класовете си по цели недели и са прекарвали по кафенета и разходки, когато е трябвало да се грижат за клетите деца. И понеже съзнавали вината си за невежеството на учениците, били много снизходителни по изпитите и давали свидетелства с отлични бележки. Наредих да се направи точна анкета и отчислих по-виновните, като обявих на другите, че същата участ чака и тях, ако следват да не зачитат и изпълняват добросъвестно длъжностите си, за които им се плаща и които отечеството им възлага.
“Разбира се, че тая строгост не се понрави, нито на учители, нито на родители. Тия последните се уплашиха, че синовете им, ако ще трябва да повтарят често класовете, ще губят време, не ще могат да стават скоро чиновници и ще бъдат по-дълго време в тежест на родителите си. В същото положение се намираха и много от депутатите, които имаха синове в гимназиите и които предпочитаха да останат тия техни чеда невежи, неспособни, но да се избавят час по-скоро от тях, като ги тикнат в някоя канцелария. Оттам е гневът им против мене. Но министерството беше твърдо решило, или да издигне учебното дело на височината, която налагат отечествените и обществените интереси, или да се оттегли, ако срещне спънки от когото и да било. Сега разбирате повода на скандала в онзиденшното заседание на камарата…” прибави Стурдза.
Благодарение на тоя патриотизъм на тогавашните румънски министри, на тая тяхна характерност, в скоро време румънските училища се приравниха, във всяко отношение, с училищата на най-напредналите народи и подкачиха да отпущат граждани с наука, възпитание, характер и истински патриотизъм.
Този пример на истинско държавничество е крайно поучителен и аз бих желал и в нашето така много пострадало отечество да видя подобен пример. Не трябва един министър, който цени своето достойнство и има съзнание за дълга си да остава да бъде третиран било от страна на парламентарното болшинство, което не винаги е на висота да разбира и поддържа истински полезните реформи, нито от страна на двореца, а да бъде готов всеки момент с чест да напусне поста си, нежели да прави компромиси и отстъпва от принципите си, веднаж намерил, че те са народополезни.

Из моите спомени
През годините 1860–1865 бях в Париж и ревностно посещавах, като волнослушател Сорбоната и колеж дьо Франс. Занимавах се обаче, все тъй ревностно и с политика, понеже такива бяха времената. Тогава първият вестник в Париж беше “Journal des Debat”; той се пълнеше с отлични политически и научни статии, които поглъщах с жадност.
По това време гърците изгониха краля си Отона и поменатият вестник, обнародва ред статии по новата история на Гърция. И понеже ние бяхме във война с Патриаршията, аз четях тия страници с такова увлечение, щото и днес, сиреч след повече от петдесет години, помня поучителното им съдържание. В тия статии се казваше следното: “Когато, от началото на тоя век, гръцкият народ се подигна, за да извоюва своята независимост, възхищението беше общо в цялото висше общество в Европа, пропито от древната гръцка култура. Всички едно мислеха и говореха. Гръцкият народ, в скоро време ще се култивира, усили, обогати и ще избави Европа от това гнездо на непрестанни размирици и революции, като поднови старата Византийска империя; и по тая причина хиляди доброволци, между които поети, учени, учители, граждани се спуснаха, на помощ на тоя славен народ. Принудиха се, под тоя натиск на общественото мнение, да се намесят и всичките сили и да създадат нова свободна Елада, с убеждението, че тя ще въдвори реда с тишината на Балканския полуостров.
“Но какво излезе на дело, продължава автора на тия статии. За да улесним първите стъпки на тая млада държава, ние й отпуснахме заем, но тя фалира  и не го плати; дадохме и един отличен реформатор за шеф на управлението, Капо Д`Истрия, но гърците го заклаха; склонихме краля Отона да завземе гръцкия престол, но ето го изгонен. През това време, всеки ден министерски кризи, постоянни размирици в страната, хайдушки чети в околността на Гърция, безпокоение на другите балкански държави и прочее. Тъй че хубавият блян на европейските народи, че Гърция ще създаде една нова Византийска империя, която ще ги избави от постоянните балкански тревоги, изчезна в кратко време, като дим.
“Но коя е главната причина, се пита авторът, на тая лудина? – Причината, отговаря той, е отварянето на безброй училища и гимназии, които изпущаха бесни службогонци и коренно занемаряване на най-важното условие за щастието на един народ: неговият стопански напредък. В скоро време Гърция заприлича на едно чудовище с глава като тъпан и с крака като клечки. За такова едно същество не може да има равновесие и то рано или късно е загубено…
Аз изтеглих ценна поука от тия статии; аз си казах: “Великите сили, с удоволствие биха видели турците по дяволите, те с удоволствие биха предали Балканския полуостров на един народ, но който да им гарантира там ред, порядък, честност, култура, и по тоя начин, да ги избави от постоянните тревоги.
Ако и да бях тогава седемнадесет годишен, хранех в сърцето си надеждата за възкръсването на България и си казвах, че нашият народ, нашето царство трябва, чрез доброто си поведение, да притегли съчувствието на Великите сили и да спечели това, което гърците изтърваха. Тия статии ме възпитаха, те образуваха моя характер и аз, като частно лице и, като държавен служител, съм имал постоянно пред очите си тяхната поука: порядъчност, честност.
Самостоятелните народи всякога експлоатират, за своите егоистични цели, нещастието на слабите, на поробените, на злочестите си съседни общества. Това го имаме всеки ден пред очите си, и историята е пълна с доказателства за тая истина. И понеже ние бяхме злочести роби, трябваше да вадим от огъня на кестенетата за по-честитите наши съседи.
Те ни тикаха към тая служба с най-сладките обещания.
Сърбия, ламтеше за Босна и Херцеговина; но, за да ги грабне по-лесно, необходимо беше да се представи на турците, че тя има посред българите стотина въоръжени комитети, готови да се възбунтуват при първия знак, който им се даде от Белград; необходимо беше и да се създадат поне на книга тук – таме такива комитети. Казвам “на книга” защото, освен писма до Любена Каравелова в Букурещ, те друга дейност не показаха; те не сториха нито десетата част от това, което сториха по същото време херцеговците. Те възпитаха обаче, младата генерация в дух на омраза всяка власт, на буйства, на непокорство, на презрение всеки ред и закон, на егоизъм, все добродетели, които и днес се ширят из стъгдите на злочестна България.
Вместо да се оплашат и да отстъпят на нашите сръбски братя Босна и Херцеговина турците изловиха комитите и покрай тях изклаха безбройно число съвсем невинни българи и то с една ярост, която възмути даже и студеното английско сърце. Русия трябваше да изтегли сабята и да освободи България. Ето ни господари на съдбините си. Аз не съм никога бил амбициозен, не съм бил никога алчен за пари, имах заможен баща и при него всякога имаше кора хляб за мене, не се отказвах обаче да служа неуморно на отечеството си, когато се представяше случай. Но въпреки тая моя скромност, и може би, по нейна причина, тикнаха ме в първото министерство; после ме тикнаха и във второто.
Ръководен от поуката, която бях изчерпил от значменитите статии на “Journal des Debats” и от другите си придобити познания, аз и другарите ми имахме за първа грижа коректността, особено към съседи и Велики сили. България трябваше да вземе мястото на проектираната от “J[ournal] des Debats” Византийска империя. Берлинският договор ни беше наложил и някои задължения, между които за линията Русе – Варна, за експлоатацията на Ориенталската линия, за вакъфските имоти, за имотите на турското население, за имотите на изселилите се турци и пр. и пр. Коректността изискваше да изпълним точно тия задължения и министерството взе тогаз решение да изпълни по-нужните и по-лесните; напр. да повърне заграбените имоти на избягалите турци. Всичките българи обаче не бяха чели “Journal des Debats”; а много бяха чели проповедите на Любена Каравелова и по тая причина се подигна една ужасна врява от тия Каравелови ученици: “Не признаваме Берлинския договор, крещяха те, не признаваме неговите постановления, заграбените частни и вакъфски турски имоти са наши”; и когато съдилищата подкачиха да разгледват документите на просителите и да им връщат имотите, тия Каравелови възпитаници писнаха: “министрите предават България на турците, министрите са хайдуци, разбойници и прочее…” Освен това те се пуснаха измежду простолюдието на градища и села да го бунтуват и да го водят към насилствено заграбване на властта. Ако не постигнаха това си намерение, те поне спечелиха това простолюдие за изборите и станаха министри. (23 март 1880 год.)
В агитацията си тия Каравелови агенти и сам Петко Каравелов, че щом станел министър, щял да премахне даждията, особено тия, които идеха от турското управление и човекът не лъжеше. Русите бяха премахнали десятъка и го бяха превърнали в поземлено даждие, от което цялото население беше доволно. Щом обаче Петко заграби Финансовото м[инистерст]во и побърза да възстанови турския десятък. Населението писна, когато подкачиха да се броят снопите и когато властта го принуди да пренася десятъка в Дунавските пристанища. Човекът беше неспособен да се черви. По-после Драган Цанков: “Благодарение Каравеловата финансова гениалност, целият народ беше скочил против нашия кабинет и Батемберг трябваше да ни изрине без да иска пълномощия”.
Това в Северна България, по-добро ли беше обаче, положението в Източна Румелия? Там се почна агитация за Съединение; това знаме Каравеловите ученици си служеха за заграбване на властта. Аз осъждах това знаме по много причини, а главно, че ще възмутим Европа с нашето безчиние и ще спечелим ненавистта на всичките наши съседи: турци, гърци, сърби, румъни; и после, че ще повредим интересите на нашите македонски братя. Берлинският договор, в 23-ия член беше предвидил за Македония едно автономно управление, подобно на Критското.
ІІ
В наши интерес беше да мируваме, да таим амбициите си и да издействуваме от Силите приложението на казания 23-и член, който щеше да подигне и усили българския елемент в тая област. Ние нищо не губехме, ако се бяха създали три Българии: северна, южна и македонска. През ХVІІІ-и век в Германия имаше 1500 независими държавици, тяхното число се намали на около 20 във Виенския конгрес на 1814. Така беше поцепена и Италия, н в тия държави народните въпроси не служеха за заграбване на власт и служби чрез безсъвестни и противонародни агитации, и за това те се обединиха, когато удари часът, и станаха Велики сили. Днес, наистина Германия е злочеста, но не и по друга причина, а защото нейния кайзер беше станал политически революционер.
Че Съединението на двете Българии е причината на непрестанните злочестини на Македония – ето доказателството. През 1903 година граф Голуховски се изказа пред австро – унгарските делегации по следния начин: “Ние трябваше да се откажем от мисълта, за която често се говори, да се образува от трите македонски вилаета една област с един главен губернатор християнин. Една такава мярка представлява опасността, че ще се създаде една нова Източна Румелия, във вреда на Турция, във вреда на равновесието между държавите от Балканския полуостров, което ние поддържаме.”
Кратко и ясно! 23-ият чл[ен] от Берлинския договор ще създаде една трета България, която след някоя година ще направи същото, като втората, ще се присъедини към Българското княжество и ще тури в опасност, както Сърбия, Гърция и Румъния, тъй и австрийските интереси. Ако румелийците бяха мирували, Македония снабдена с чл[ен] 23 от Берлинския договор, днес, 30 години след Съединението, можеше да е по-напреднала и от другите си две сестри, понеже, трябва да го признаем, македонците са по-хитри и по-енергични от нас.
Разочарован и огорчен от картината, която бях имал пред очите си цели дванадесет години, аз напуснах, на 1900, Министерството на търговията, твърдо решен да се откажа от всяка обществена дейност. Македонският въпрос обаче, се надуваше; със знанието и с помощта на България, движението в Македония се усилваше; турците бяха подкачили да се зъбят, па и гърци и сърби. Това положение беше разтревожило доста много бившия цар Фердинанд и той ми предложи да отида, като дипломатически агент в Цариград, с надежда, че аз ще мога да успокоя Високата порта. Като познавах добре работите и хората в София, аз отказах; и понеже, както князът тъй и министерството, ме мъчиха цели шест месеца със своите предложения – аз им обявих, най-после, че ще отида, но под едно условие: четничеството да престане да се насърчава от България. И като ми дадоха това обещание, аз заминах за турската столица. Турските големци, па и султанът знаеха моята честна и миролюбива политика и ме приеха дружелюбно. Аз им обявих, че целта на моята мисия е да се въдвори искрено приятелство между двете страни, за да можем да се предадем на удовлетворението на безбройните си вътрешни нужди. Прибавих, че ще прокарам немедленно в София всичките им справедливи желания, и че няма да им искам нищо, което да не е в тяхна полза.
След посещението на всички министри, отидох и при секретаря на Мин[истерския] съвет. След като му разказах целта на мисията си, прибавих, че го моля да бъде наш адвокат пред министрите.
Два деня след тоя разговор, дойде в агентството един негов приятел и ми каза, че адвокатите се плащат и, че секретарят е готов да прокарва всичките наши желания, но под условие, че ще му плащаме по три хиляди лева на месец. Тук ще забележа, че по това време всеки турски министър получаваше заплата от тоя или оня посланик. Аз отговорих, че лично съм съгласен на тая сделка, но, за да го прокарам в София, секретарят трябва да ми даде една бележка, в която да се казва какви услуги той може да ни прави. Два деня по-после, получих такава бележка, в която се прибавяше, че ако не удовлетвори някое наше желание, можем да прекратим заплатата му.
Моят блян беше да постигнем по тоя крив, но сигурен път, в Турция това, което Голуховски беше отказал да ни даде; да усилим училищата си, църквите сн, духовенството си; да въведем правосъдие и сигурност чрез прокарване на съдии и чиновници, турци и българи, наши приятели и пр., и по тоя начин, понеже други нямаше, да направим там живота сносен. Аз пратих бележката с коментариите и пледоария в София, но отговор не получих.
[Заличен от цензурата текст. – Бел моя.]
По това време в турските затвори лежаха със стотина интелигентни българи, жертви на Илинденското въстание; други четири хиляди бяха пръснати по затворите в Азия и Африка. Моята първа грижа беше да издействувам освобождението на тия злочестници и тяхното връщане в огнищата им. По тоя въпрос не получавах никакви наставления, никакво насърчение от моето началство; напротив Д. Петков ми писа да не съм се безспокоял за тия изгнаници, понеже “народ не се освобождава без жертви”. Аз обаче, постоянствувах, молих султана за амнистия, молих везира за същата мярка и най-после се улових у германския посланик Маршал фон Биберщайн. Той имаше за мене добро мнение и един ден ми каза: “До когато вие българите мислехте, че можете много да постигнете от турците чрез насилнически средства, аз бях ваш враг; сега обаче, като виждам, че вие търсите приятелството на турците, аз съм ващ помощник и ще прокарам пред Високата порта всичките ваши справедливи желания”. И след 5 – 6 деня, Портата ми извести, че султанът издал амнистия за всичките наши изгнаници и затворници, и те всички бяха освободени по Възкресение Христово. Невидена други път бе радостта в цяла Македония[Заличен от цензурата текст. – Бел моя.] съобщение с тях. На тия хора си казвах, не са нужни дипломатически агенти, а психиатри и приюти за луди. И за това напуснах Цариград. Като стигнах в София, Петков поиска няколко пъти да се срещне с мене, но аз отказах да го приближа, а Фердинанд ме кани 5 – 6 пъти на вечеря, но аз не стъпих вече в двореца. Колкото за генерала Петрова, той се оттегли “по причина на нервозност”.
Публ. във в. “Напред”, София, г. І, бр.15, 2 юли 1919 г., с. 1, бр. 30, 21 юли 1919 г., с. 1, бр. 31, 22 юли 1919 г., с. 1. Вж. и спомените на Гр. Д. Начович по други теми в същия вестник, Две интересни разходки, в. “Напред”, г. І, бр. 37, 29 юли 1919 г., с. 1; Горското дело, в. “Напред”, г. І, бр. 78, 16 септември 1919 г., с. 1. За него вж. още К. Мих. Георгиев, Григор Д. Начович (и некролог), в. “Напред”, г. І, бр. 168, 5 януари 1920 г., с. 1; Погребението на Григор Д. Начович (и нодгробното слово, произнесено от Константин Михалаки Георгиев), в. “Напред”, г. І, бр.170, 9 януари 1920 г., с. 1; Ст. Н. Коледаров, Една брошура на Гр. Д. Начович, в. “Напред”, г. І, бр. 210, 27 февруари 1920 г., с. 1 и бр. 211, 28 февруари 1920 г., с. 1.

№ 5

Из дневниците на Григор Д. Начович


26 септември 1902 г.
Рачо Петров ми разказа следния разговор на руския агент Бахметиев с министърката Сарафовица на едно соаре в Руското агентство по случай присъствието на Игнатиева у София. Сам Бахметиев разказал тоя разговор на генер[ал] Винарова, който го съобщил на Петрова.
Сарафовица казала на Бахметиева, че било едно щастие гдето се случили на власт Цанковистите, защото ако бяха били министри хора като Д. Петкова, Рачо Петрова и проч. овациите към руските гости не щели да бъдат толкова горещи. Бахметиев й бил отговорил, че това не било истина, че което М[инистерст]во и да било на власт овациите щели да бъдат все същите, а може даже и още по-горещи. В България нямало русофоби, и ако имало хора, които не обичат Русия, причината са именно Цанковистите и глупавите руски агенти като Кояндер, Йонина и проч., които злоупотребявали с името на Русия и ставали разни злоупотребления.
* * *
Също днес ми разказа д-р Цачев следното:
Дъщеря му, като жена на инжинера Вазова, трябвало да поднесе букет на Игнатиевица при нейното влизане в Българското славянско благот[ворително] дружество, на което Иван Вазов е председател. Игнатиевица я задържала при себе си и започнала да се разговаря с нея. Питала я къде се е учила. Цачевата дъщеря отговорила, че се е учила у Виена.
Ами запазили ли сте си славянските чувства, попитала Игнатиевица, недоволна от тоя отговор на посрещачката си.
Цачевата дъщеря отговорила:
“Родена съм си българка и ще умра българка.”
Игнатиевица я изгледала зачудено и се обърнала на другата страна.

16 декември 1902 г.
Днес срещнах Рачо Петров на улицата и го питах какво е узнал за мисията на Ламсдорф, какво им е той говорил на вечерята у Руското агентство. Той ми отговори, че Ламсдорф не е говорил нищо на никого, че искал само да види мутрите на българските държавници и нищо повече. Княза тъй също бил много любопитен да чуе какво той е говорил на Бахметиевите гости и ходил от един до други да пита, но нищо не узнал. Като видял, че руският канцлер стоял при Гешова няколко министри повече отишъл и него да пита какво е научил, ако и до тогава да го е отбягвал демонстративно. Това показва, че и той (Княза) не ще да е чул нищо и че се е надявал, че Ламсдорф ще бъде към другите по-съобщителен. Петров обаче прибави и следното: От Ламсдорфа не научил нищо, но от шушуканията на цанковистите, на министрите помежду си, шушукания, какво чух с ушите си додох до заключението, че Ламсдорф е изпратен до Княза да му каже, че в Петербург знаят, че той най-много бърка македонските работи и че за напред тряба да бъде по-умерен, защото може да пострада. Самите министри го денонсирали пред руското правителство; - това узнал от позитивно място.

20 януари 1903 г.
Генерал Цончев ме уверяваше (20 ян. 1903), че ние не сме в състояние да турим на крак нито 150 х[иляди] души войска, понеже складовете ни биле празни; и че фанфаронството на Савова с някакви си 400 000 войници е проста гламавщина. Той сам не знае положението. Уголемява се числото на войниците, за да се правят поръчки и да се събират комисионни. Цончев имал случай да види един военен склад в Румъния. Редът го смаял. Всеки зап[асен] войник си има цялото облекло и въоружение.

22 февруари 1903 г.
Днес Рачо Петров ми разказа следното:
В отсъствието на Стоилова от София управлявал Външното м[инистерст]во Т. Тодоров. По това време бил на дневния ред между силите между силите назначението на гърцкия принц за гл[авен] губернатор на Крит. Това се искало от Русия. Германия възразявала, че ако се приеме такава отстъпка за гърците, тогава и българите и другите балк[ански] държавици ще изявят претенции за отстъпки. За да обори тоя довод Русия поискала от Станчева да издействува от бълг[арското] пр[авителст]во една декларация, че то е доволно с това решение на критския въпрос и че няма да дига никакви претенции

15 април 1903 г.
Македонските комитети.
След няколко часа ще додат у дома представители от макед[онските] комитети, за да искат от мене да ги сдобря със Султана под известни условия.
Историята на тая работа е следната:
Запознах се с капит[ан] Кънчова, бившия софийски градоначалник. Един ден – преди 3 – 4 недели – седях на една маса в Панаховата сладкарница с Г. Калинова, Станковича и други. Той доде при нас и след малко се отвори разговор за македонските размирици. Между другото Кънчов каза, че мак[едонските] комитети приемат обещаните от Султана реформи и те биха спрели революционните движения в Турция, ако бяха били сигурни че тия реформи ще се изпълнят. За да имат тая сигурност, те искали да се турят на чело на изпълнението тия реформи десетина души македонци. На това аз отговорих, че това желание ми се види приемливо в Цариград и че ако комитетите нямат лице, което да може да го представи на Султана аз съм готов да приема такава една мисия.
След няколко дена, пак в същата сладкарница, Кънчов доде при мене и ми отвори същия разговор. Каза ми, че се бил срещнал с Наумова, редактор на в. “Право”, и с Михайловски, сиреч с членове от двата комитета и че им бил говорил за моята готовност да се опитам да придобря македонците със Султана. Те биле с радост приели моето предложение и мислели да изработят един мемоар, в който да стоял максимума на отстъпките, които султана трябвал да направи, за да се те подчинят. Аз му отговорих, че не максимума трябва да изложат, а минимума на тия отстъпки, понеже аз максимума зная – македонската независимост, - но минимума не зная, а това е главното. В същото време му говорих и за положението на въпроса. Казах му, че Русия не дава на македонците автономия и до гдето Портата има поддръжката на Русия и нейното насърчение да осмири Македония с всичките средства, Султанът няма да отстъпи по никой начин автономни права на македонците. От друга страна има опасност, че ако революцията се продължи Австрия ще навлезе в Македония и тогава положението на македонците не само няма да се подобри, но ще се влоши, понеже тогава ще почнат бунтовете, убийствата в тая страна. Колкото за икономическото положение на Македония, то ще е отчаяно, понеже Австрия ще удави всеки икономически напредък, освен земледелския. Освен това, има опасност, че ако Австрия завземе Македония и Русия може да окупира Варна и Бургас и даже цяла България. По тая причина добре ще е едно споразумение със Султана на основата реформите и осигурението на тяхното изпълнение.
Кънчов дохажда снощи да ми каже, че изложил всичко на хора от двата комитета, че всички приемали моето предложение, че Михайловски бил уведомил за това генер[ал] Цончева, а Наумов бил искал да доде у мене с още двама приятели, за да се разговорим по тая работа.
Тъй щото днес по 2 часа след пладне ще приема тия гости, които до сега не ми бяха никак симпатични.

2 часа.
Вместо гостите доде само д-р Татарчев. Лошав знак! си казах аз. Матов и Наумов се поболели. Доде също и инициатора на тая среща, бившия градоначалник Кънчев.
Аз изложих на Татарчева предмета на срещата. Казах му, че Кънчев ми бил казал, че имало македонци в комитета, които биле съгласни на дадените от Портата реформи, но под условие, че тяхното изпълнение ще се гарантира от приемането на служба на десетина македонски първенци, които да се грижат за осъществението им. Ако е това истина, казах аз, аз съм готов да ида в Цариград, да представя това възражение на Султана, да туря двете страни в сношение и да се постарая за едно сближение.
Татарчев възрази, че такова нещо е безполезно, защото Султанът не е господар в страната, защото никой не го слуша и защото няма никаква гаранция, че обещанията, които ще даде ще се изпълнят.
Аз му отговорих, че не знам дали аз ще бъда приет и дали моята мисия ще има някой успех, но че предполагам, че пред вид на трудното положение, в което Портата се намира, може би ще бъда послушан. Колкото за изпълнението на реформите, това ще зависи от споразумението между двете страни. Ако Султанът се реши да приеме предложените от македонците мерки, те ще се изпълнят поне в по-голямата част, понеже турците са дисциплинувани и слушат заповедите отгоре. А гаранцията за това изпълнение е възможността за македонците да подновят бунтовете си след няколко време, ако обещанията на Султана излязат ялови.
Като гаранция за изпълнение на реформите, на съглашението между македонците и Султана предложих да се иска: един м[инистъ]р българин, членове българи в Държав[ния] съвет, една българо – турска комисия за реформи, български офицери в турската войска, офицери българи в жандармерията, и жандарми българе, общинска полиция, избирателни права за населението, смесени съвети в общините, околиите и пр. съвети, избрани от населението, също и вилаетски смесен съвет, свобода на училищата, на строение църкви, изпълнение на Екзархийския устав, владици във всичките бълг[арски] епархии, български юристи във всичките съдилища, финансови реформи и проч.
Султанът може да се ползува от нашето подчинение, възрази Татарчев, за да унищожи и организация и деятели, за това ние ще караме напред.
След усмирението на албанците, отговорих аз, всичката войска ще се хвърли върху македонците и ще унищожи движението и героите. Не е ли язък за пролятата геройска кръв. Как мислите, че ще се свърши тая работа?
Това е революция, отговори Татарчев, революциите са всяко[га] авантюристически. Ние ще се борим до гдето се яви европейска намеса.
Тая намеса, възразих, няма да се яви във ваша полза. Ако движението не престане скоро Австрия може да навлезе в Македония и Албания и тогава македонците ще имат същата участ като бошняците, гдето всичко е в ръцете на австрийците, на католиците, на турците, а православните имат право да са само орачи и овчари. Освен това, от княжеството и Сърбия ще се поощряват бунтовете против австр[ийската] окупация и Македония не ще има никога мира. Следването на революцията значи работене в полза на Австро – Унгария. Другите сили ще говорят хубави работи, но няма да жъртвуват нито един патрон и в Балк[анския] полуостров ще стане това, което са решили Русия и Австрия, освен ако македонците не се споразумеят със Султана. Движението може да се оправдае само, ако Султана отбегне предложението за споразумение. В тоя случай македонците са длъжни да следват борбата до край; но ако има изглед да се постигне нещо сериозно още преди пълното изтощение на силите макед[онските] водители трябва да го предпочитат. Тия водители не трябва да действуват като нихилисти, а като държавни мъже, които да имат пред очите си такава цел, каквато може да се постигне при дадени обстоятелства, а не непостижими неща. Комитетът трябва да изработи една възможна програма, която да дава на македонците всичките гаранции за един човешки живот, и като незабрави, че там има и други народни елементи доста силни, стремежите на които не могат да се игнорират, и да предложи тая програма на Портата. Аз съм готов да туря в сношение комитетите със Султана, готов съм да направя тоя опит, без да гарантирам за неговия успех, защото в Цариград не всичко се сполучва, и ако македонците се решат на такава постъпка, те могат да разчитат на моята преданост.
Татарчев си отиде върху тия думи. Кънчев, който държа моята страна, си излезе с него. От тоя разговор теглих заключение, че шефовете на движението са деца, които се хранят с илюзии, които са почнали една кървава свадба и играят на хорото без да мислят за изхода и за Македония. Те се надяват, че Европа ще се намеси или, че най-после ще принудят Австрия да завземе Македония и това смятат за една сполука, за едно избавление на отечеството си и нещат да опитат, или не смеят да опитат други средства за постигането на същата цел, постигане по-вигодни, по патриотически.
Сега се кая за тая моя ревност; с такива деца по-добре е да стои човек на страна и да ги остави да видят сами последиците от своята неразбранщина. Те разполагат със зган от разбойници и убийци и най-доброто е човек да не им се меси в работите, особено че е безполезно.

1903 април – май.
Разговор с Цончева и С-ие за отиване в Цариград от страна на комитетите.

1 май 1903 г.
Разговор с генер[ал] Цончев
Вчера Цончев дохаждал и казал на слугата, да го чакам тая заран по 10 часа. Той се яви на определения час и ме попита дали съм добил някои изявления от Виена. Четох му второто писмо от Шишманова, в което се казва, че Махмуд Недим дава всичките надежди за едно споразумение между Портата и комитета.
Тогава Цончев ми отговори, че се надява, че аз няма да отказа моето съдействие на комитета. Отговорих му, че съм готов да замина на следующия ден, но че предварително трябва да ми дадат едно пълномощие и наставленията си. Отговори ми, че за пълномощията е лесно, но че за наставленията сега се работят. Каза ми, че комитета е на мнение да се добият от турците даже и по-малко работи, но да се добият направо от Портата, отколкото да се добие повече чрез В[еликите] сили.
Казах му, че първото нещо, което ще искам, то е едно примирие между двете страни, за да могат въстаниците да организират силите си през това време. Цончев ми отговори конфиденциално, че силите и средствата на четите са изчерпани и че без такова примирие борбата не ще може да се продължи и турците ще възтържествуват окончателно.
Каза ми, най-после, че М[инистерст]вото Данев се опитва да влезе с комитета в споразумение, но че Цончев ще тури като условие, че Пр[авителст]вото ще тряба да даде на въстаниците всичката свобода на действие и всичката възможна помощ.
(Може би, че русите са изменили политиката си и че искат да уголемят безредиците в Македония.)

1 май 1903.
Даскалов ми каза вчера в градината, че Сарафов Борис се върнал с много пари от миналогодишната си обиколка в Англия и Франция и за това, когато конгреса му поискал сметка, той обявил, че когато неговата лява ръка не знае какво взема дясната той не вижда защо ще разгласява имената на ония, които са давали пари в Западна Европа.
НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 4342, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

8 май 1903 г.
Днес по 2 часа след пладне се яви у дома д-р Татарчев и иска извинение, за това гдето забавил да ми донесе отговор. Забавил се отговора, защото трябвало да се иска съгласието на четниците в Македония. Сега тоя отговор дошел и всички са съгласни да се влезе в преговори с турците за споразумение. Работата е, че турците са избили четите, че комитетите са свършили средствата си и за това искат мир. Аз му отговорих, че със съглашението на новото М[инистест]во положението е изменено, че сегашното М[инистерст]во може само да иска да се споразумява с турците без знанието на комитетите и че добре той, Татарчев, да влезе в сношение с д-ра Шишманова, м[инистъ]ра на просвещението и да попита каква е министерската политика по македонския въпрос. След като се узнае тая политика, ако се реши да водя аз преговорите, тогава комитетите ще тряба да формулират условията си, които да ми предадат за в Ц[ари]град. След това той си отиде. Беше въобще смирен и нямаше у него потайността, която показваше при първото свиждане.

10 май 1903 г.
Втора среща с Р. Петрова.
Той ми каза, че се срещал с Михайловски и Петрова както и с някого си Дяковича от Шумен. Всички признават, че революцията в македония пропадва по следствие изчерпванието на муниции и пари. Първите двама биле много меки и удобрили мнението на Петрова, което било: Макед[онският] комитет да не дава повод на Силите да се оплакват от България и да я обвиняват, че тя поддържа въстанието. Михайловски искал да прави митинг, но се отказал по следствие тия съвети на Петрова, който добавил, че революционерите могат да минават границата един по един и невъоръжени, сиреч без фасони, но че всяко демонстративно минаване в Македония не е желателно и е вредително за самото дело. А от своя страна М[инистерст]вото ще се грижи да добие за македонците колкото по-големи правдини е възможно.
Не тъй благоразумен бил шумненеца. Той обвинил Петрова в предателство и искал война с Турция.
Относително до моята мисия в Цариград, той я схваща така: да искам от Султана, за успокоение духовете в княжеството, да престанат преследванията на невинни хора и да се съдят виновните публично, за да види всекий тяхната виновност. Мисля, че за такава една мършава работа излишно е да се праща извънреден делегат, особено, че могат да ми отговорят, че и те тъй мислят и действуват. Само, че трябва време, за да се отделят козите от овцете.
По тая причина, аз трябва само да си създам отделна мисия и мнение да искам известни реформи за Македония.
По тоя случай Петров ми чете една депеша от Петербург, в която Станчов му обажда, че Англия се кани да вземе живо участие в източния въпрос и че пътуванията на Едуарда в Рим и Париж имало за цел да контрабалансира руското влияние.

10 май 1903 г.
Рачо Петров ме вика да ми предложи да отида в Цариград на извънредна мисия, сиреч за няколко недели. Целта на тая мисия трябвала да е: 1. Да се накара Султана да спре изтреблението на българите в Македония, и 2. Да се спечелят няколко недели за попълване на въоружението [на] армията. Петров казва, че войската е гола и че тя няма нищо, нито боеви припаси, нито облекло даже, нито коне. Ако не се сполучи първото и ако се сполучи второто, тогава война. Ние без Македония не можем, унищожението на Македония е равносилно с унищожението на България, а е по-добре това унищожение да стане сега и с чест, отколкото то да се извърши по-после и по околни средства.
Това е то дипломата! Това е то държавния мъж, на когото са поверени съдбините на един народ: по-добре е да загинем сега, отколкото по-после, когато може би, няма да загинем, когато обстоятелствата могат да се изменят и да спечелим.
Аз мълчах и му отговорих, че желая да се срещна с него няколко пъти и да се разговаряме по-надълго и по-свободно, отколкото на крак в М[инистерст]вото.

14 май 1903 г.
Опитах се няколко пъти да се срещна с д-ра Татарчева, един от представителите на така наречената Вътрешна организация, с цел да добия от него едно изложение на желанията на тая организация. След като го търсих няклко пъти, той, най-после, доде сега сам при мене, за да види защо съм го търсил. Аз му изложих подробно какво желая от него и именно, че желая да се осветля върху исканията на македонците, за да зная какво да говоря в Цариград.
Вместо да срещна готовността, която трябаше да се очаква в тоя случай, убедих се, по злощастие, че македонците или поне той и приятелите му се боят от една сполука. Той ми каза, че когато по-преди аз съм требал да третирам с Портата от името на Вътрешната организация, той с приятелите му биле съгласни, но че понеже сега М[инистерст]вото направило една декларация, че то щяло да уреди макед[онския] въпрос, Организацията е недоволна и се тегли назад, понеже няма доверие. Всичката вина за положението в Македония пристига от България, българите са виновни за злочестините на македонците, всичките български правителства (Радославов, Стоилов, Данев и всички) са експлоатирали македонската кауза, също ще направи и сегашното пр[авителст]во и по тая причина те не желаят да се свързват с него в тая работа.
Аз му отговорих, че българ[ските] пр[авителст]ва не са правили друго, освен да си затварят очите на това, което македонците са вършели, че те са оставили четите да се оргазуват и комитетите да събират пари и не им са се месили нищо. Колкото за мен, те не са в състояние да покажат нито на един факт да съм аз експлоатирал македонците, за това и сега не мисля да ги експлоатирам. На мнение съм, напротив, понеже няма други изход, да се добият за населението някои правдини; които да послужат за развитието на страната и за по-нататъшното действие на населението, и пр., и пр.
Казах му, че русите са дали карт бланш на турците и че по тая причина Портата треби макед[онското] население.
Всичко това не само, че не послужи за нищо, но забелязах, че той ставаше все по-недоволен, колкото повече му давах надежди за сполука. Най-после той стана и си отиде по един доста груб начин.

Май 1903 г.
Каличе.
Моето идване ще принесе полза, като изглади остротите между България и Портата. Аз съм обаче дошел, за да искам някои отстъпки. Тая наша постъпка ще има за последица едно охлаждане, понеже турците няма да ни послушат. А освен това, те ще правят мъчнотии за прилагането Руско – австрийските реформи. Трябали сме да чакаме, като се приложат тия последните, да се постараем да ги разширочим. Тези реформи не могат да се приложат догдето трае смущението в Македония, на което ние заедно с албанците сме причината. Искал съм автономията на общините и контролна комисия, но турците няма да ги изпълнят. Отговорих, че от това само те ще загубят, защото духовете по-мъчно ще могат да се уталожат. Турция трябва да се реформира, защото нашето положение става нетърпимо. В София 70 000 макед[онци], в България 150 000. Австрия овика орталъка и тогава да се намеси в Турция, защото няколко стотин бошняци избягали в Далмация и там стояли 5 / 6 месеци. В България стоят 150 000 макед[онци] или 10 / 20 години насилия и изтощават страната, вън от смущението в духовете, в търговията и проч. Положението ни става от ден на ден по-нетърпимо. М[инистерст]вото е решено да не дава комитетите да размиряват Турция, но под условие, че неговите мерки ще имат някое оправяние и именно, че в Турция ще почне да владее сигурност, правосъдие и благосъстояние. Без това условие М[инистерст]вото не ще може да се задържи и ще се замести с друго, което не ще има такива добри намерения, а това не е в моща на Портата.
Той призна, че макед[онската] емиграция е една опасност за България и една спънка за въвеждането на реда, но пак каза, че това ще поправят реформите, но че те могат да се въведат само когато бунтовете престанат да размиряват Македония.
Много искаше да научи какви отстъпки ще искаме от Портата, но аз му казах, че нямаме още наставления. Прибавих пак, че Турция само експлоатира бълг[арските] поданици, че тя взема от тях даждия, подчинява ги на чауша, без да им дава нещо в замяна. Трябало би да се взимат бълг[арски] чиновници в управлението и българе във войската на равна нога с турците. Казах, че ние имаме превъзходни юристи, които би могле да влезат в разните трибунали. Догдето Портата гледа на българете като на чужденци добри за оголване, до тогава Македония няма да се омири.
От тоя разговор додох до заключението, че Австрия, както и Русия, не желаят да се направят на българете в Макед[ония] никакви отстъпки, за да не се остава там бълг[арският] елемент.
Ходих на М[инистерст]вото на търговията и се срещнах с Неджиб ефенди Мелхаме, на когото казах почти същото както и на барона Каличе. Казах му, че Портата трябва да отвори държавните служби и за макед[онските] българе, ако иска да се бият за Империята. Сега македонците нямат приема да се държат за Турция, която е тяхната мащеха. Най-после присудих, че както някога, тъй и сега съм уверен, че той ще ни помогне пред Илдъза. Той ми отговори, че познава днешните м[инист]ри и има за тях най-доброто мнение, но не знае колко време те ще министерствуват и колко време България ще държи коректно поведение срещу Турция. отговорих му, че днешната политика се споделя от кн[яз] Ф[ердинанд] и че следов[ателно] тя ще е дълготрайна.
Бях на обяд днес у Екзарха заедно с г. Гешова, Начова, Мишева и архимандрита. Станаха дълги дебати върху политиката, която България тряба да възприеме срещу Турция. Много се дебатира, но все по същата тема: Грешка станало гдето се подигна революция в Македония; тая революция ще остави само морални и материални развалини, ние ще изгубим досегашните си позиции, ние няма да се съвземем от тоя удар нито след 10 години и през това време гърци и сърби ще печелят терен. Понеже сами не можем да отървем Македония, понеже всичките сили са против нейното освобождение политиката на българите за напред тряба да е сближение, съюз с Портата и използването на нейното благоволение. За да се постигне това М[инистерст]вото тряба да осветли писачите върху опасностите от досегашния вървеж на макед[онското] дело и да обуздае македонствующите с добро, па даже и със зло. Комитетите тряба да слушат властта или да престанат да съществуват. На последното условие може да се възрази това, че тия комитети често са слушали властта, но че тя не е знаяла да ги ръководи и е злоупотреблявала с тях. Екзархът против движението в Одрин.

8 юни 1903 г.
Сега беше Цончев у мен и ми каза, че Данев го бил викал през пролетта и му бил казал, че е дошло време да се хвърлят бомби в Македония, понеже Русия била съгласна да издействува политическа автономия за македонците. Цончев и другарите му, по следствие на тия уверения, предприели агитацията в Македония. По-после Данев се опитал да спре движението, но било вече късно.
Вътрешната организация била също насърчена от Данева с цел да я противопостави на Цончева и Михайловски. Нашите шефове се ползували от откупа на Мис Стон, за да накупят динамит и бомби и да устроят атентатите в Солун и другаде.

21 юли 1903.
Матов.
Във всяка каза по няколко чети:
Изтребили турските най-бърже. Отмъщават на турските зулумджии. Изтребват и предателите на макед[онската] кауза, гърци, събри, българи и турци.
Да не крадат, за да не предизвикват претърсвания и откриване на оръжие, да не отиват на съдилищата.
Във всяка каза има комитет, който диктува всичко: правосъдие, мир, война, отмъщения и проч.
Най-много пушки са Gras, купени от Гърция, заедно с патроните и пренасяни от гърци, арнаути, турци и всякакви хора.
Населението си продава нивите, за да купува оръжие. Изпърво ги купувало от комитетите по 3 лири, после комитетите покачили цената на 7 лири и пак ги купували. Само че сега патроните се намалили. Патрони Gras има много в Западна Европа, има посредници, които ги предлагат, но няма пари и няма през къде да се прекарат. Никое бълг[арско] прав[ителство] не е позволявало тяхното прекарване през България.
Отвъд Вардара, особено в Битолско организацията е по-добре уредена, защото там пренесли по-много оръжие.
Турските потери нападали на българските, освен когато властта изрично заповяда на турската потера да нападне на известно място, известна открита потера.
Разказа на Матова изглеждаше като че Вътрешната организация искаше да се попохвали за подвигите си по устройството на четите.
Някой каза, че Комитета подига сега въстанието с цел да не се плати десятък на Портата. Матов каза, че то и сега отказва даждията.
Матов употреби няколко пъти тая фраза: За постигане на тая организация ние си служиме със средствата, които вие наричате терор, терористически. Тъй щото за него тия средства са едно достойно дело, а не едно престъпление. Той прибаив, че членовете от организацията са тъй за сега пласирвани, щото те никога не се предават; ако не ги убият в битките сами се убиват когато паднат в неприятелски ръце. Досега нямало нито един да се е предал жив. Това обаче не е истина.
НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 4463, л. 1 – 4. Оригинал. Ръкопис.

9 август 1903 г.
Онзи ден, на 7 тек[ущи] ходих у Ферух бея да препоръчам Балбеика, който заминава за Цариград и за Македония като кореспондент на “Новое Время”. Ферух бей му обеща да му приготви нужните препоръчит[елни] писма до Таксим Паша за следния ден и ми каза, че на същия ден ще споходи и мен. И наистина, вчера по 11 часа доде да ме види. Аз се ползувах от случая да му изложа следното:
Поведението на В[исоката] порта е глупаво, то продължава войната с комитетите, вместо да я прекрати с реформи. В[еликият] везир не ме разбра, е ограничен човек и той стана причина че моята мисия в Цариград не успя. Ако беше приел моите предложения Султанът можеше след 48 часа да повика войските си назад, защото въстанието щеше да се прекрати; Зеки Паша ми се види човек по-отворен, по-интелигентен, с по-широк кръгозор и аз бих него желал за везир. – Ферух ми забележи, че Княза го мразел и го наричал: mon ennеmi [мой враг]. Той ме попита после какви реформи съм препоръчвал и аз му изброих между другите и следните:
1. Самоуправление на общините; права на населението да избира своите кметове и своя общински съвет, които избират от своя страна селската полиция и бирниците.
2. Държавната жандармерия, в която се взема голяма част от местното християнско население с офицери от същото население.
3. Един контролен съвет в Солун, съставен от трима турци, двама българи и двама гърци и който контролира изпълнението на реформите и служи в същото време като административен съд, за да съди и наказва чиновниците, за да решава спорове по админ[истративни] деяния и проч.
4. Приемане на българе в Държавния съвет и проч.
Той ми предложи да телеграфира тия предложения на Таксим Паша за Султана и да каже да се те отстъпят срещу една 10-годишна алиянция между Турция и България, алиянция, която да е една тайна между Княза и Султана. Аз му отговорих, че съм съгласен като му се обещах да се постарая да склоня Княза на тия предложения.
Споразумяхме се да има той пълномощие от Султана да влезем в преговори, за да доведем до едно споразумение Илдъза и Соф[ийския] дворец зад гърба на М[инистерст]вото.
Преди да отида за агент в Ц[ари]град. (Бел. на Гр. Д. Н.)

10 август 1903 г.
Поддържах с Феруха добри отношения и постоянно му проповядвах, че трябва да стане едно споразумение между София и Цариград, като ми изказвах и мнението си по основите на това споразумение. Главните основи бяха всякога реформи в Македония и Тракия. Той ме уверяваше, че пише в Илдъза за тия мои проповеди, че вярва в тяхната сполука и че гледа на тая сполука като едно негово собствено тържество. Днес той дохажда у мене и ми даде отговори когато получил най-после от Таксим Паша и когото да изпратя на Княза в Унгария.
Тоя отговор е формулиран в тука следващата депеша до Княза, която, в отсъствие на Добровича, предадох на Леверкюна, за да я изпрати. От разговора с тоя последния обаче, забелязах, че е студен към тая работа.

10 август 1903 г.
Ферух бей ми донесе отговор от Цариград относително до предложеното от мен споразумение и съюз между Султана и Княза и реформите в Македония. Тоя отговор изпратих чрез Леверкюна до Княза и чакам сега отговора му.
В разговора ни по тия въпроси Ферух ми каза, че Генадиев преди да стане министър, би адвокат на Комисарството и добър негов приятел. Тоя един способ за да се подкупуват хората. Генадиев, македонски патриот, адвокат на Турското комисарство. Ферух му казал: Ти си интелигентен човек, имаш бъдеще. Тогава защо ти трябват тия крайни елементи, които ласкаеш? Те те само компрометират. Тия съвети подействували, защото Генадиев станал  лоялен македонец.
Тази лоялност обаче не го спира да помага и на комитети и да действува за въоружението на чети и изпращането тия в Македония.

13 август 1903 г.
Изненада ме днес по пладне разсилният на Рача Петрова, който ми каза, че господарят му искал да се срещне с мене. По 4 часа отидох у М[инистерст]вото, като се надявах, че може би ще има някой отговор от Княза по предложения съюз от Султана. Предварително обаче минах край Феруха и го попитах дали той няма някой отговор, понеже аз не бях нищо получил. Комисарят ми отговори, че и той нищо не знае. Каза ми обаче, че австр[ийският] агент Форгаш ходил да го пита дали има някои преговори между него и мен. Ферух отговорил, че няма и се зачудил какво значи това питане. Той доде до заключението, че вероятно Леверкюн е съобщил на Форгаша съдържанието на депешата, която му предадох. “Il ete paye, mon cher, par les autrichiens” [“Той беше платил, скъпи мой, чрез австрийците”], повтаряше той.
Петров не ми говори нищо важно. Каза ми само, че решил да премести Станчова от Петерсбург, гдето станал вече невъзможен, и да го изпрати в Цариград. Може би, че се надяваше да изкажа аз желание да ида там, но аз удобрих решението му. После ми каза, че ще прати Цокова в Лондон, Минчевич в Италия, Добровича в Петерсбург. Аз всичко удобрявах и като се свърши отговора попитах го няма ли нещо от Княза за някоя моя депеша до него през Леверкюна. Той ми отговори, че нямал и тогава аз му разказах за станалото: Предложение на Султана за съюз, реформаторска комисия, спирание на бандите и sincerite [искреност, откровеност, прямота]. Той ми отговори, че Княза е готов на съюз с Турция и че той взема мерки против минаванието на четите, обеща ми се да поиска отговора от Н. Ц. В.

16 август 1903 г.
Сега беше при мене Али Ферух бей и идеше направо от М[инистерст]вото, гдето се беше срещнал с Петрова. Отворил дума за предложението на българо – турския съюз, което аз бях изпратил на Княза. Петров му отговорил, че Нач[ович] е частно лице, че никой не го е товарил да прави преговори за съюз с Турция и че М[инистерст]вото няма никакво известие от тия преговори. Разбира се, че комисаря беше много разочарован.
На какво се надяват тия хора, за да се разреши македонското питане, не зная. Във всекий случай, аз и тоя път показах неуместна ревност.

18 август 1903 г.
Размишления.
Крал Едуард посещава Франция, Лубет спохожда Англия, италиянският тръгва тия дни за Париж, Едуард отново отива от Мариенбад у Виена, руският също след няколко недели, крал Георги посещава Едуарда в Мариенбад, Карол, австрийският император в Ишл, крал Петър обикаля царството си с дъщеря си и синовете си.
Само българският княз трепери в Унгария в една гора и се връща не в столицата си, а в Евксиноград – една осамотена крепост, почти вън от България – през Румъния: едни казват през Гюргево, други говорят, през Кюстенджа!
Не е ли скърбно!

20 август 1903 г.
Размишления.
Когато на 13 т. м. ходих у Петрова и му съобщих за моите преговори с Ферух бея и за моята телеграма до Княза, той ми отговори, че всичко удобрява и че сам ще телеграфира на Ф[ердинанда], за да иска отговор. Той ще е телеграфирал и понеже на мен не прати никакъв отговор, а на Феруха отговорил отрицателно, няма съмнение, че ще е получил от Пусто поле отговор противоположен на моите възгледи и ще се е подчинил.
Тоя факт ми потвърдява думите на Минцес, който дружеше с Петкова когато издаваха “Свят” и го беше добре оценил. Минцес ми казваше, че Петров е сляпо оръдие на Княза, че няма никаква инициатива, че очаква направление за делата си от двореца и че всичко ще направи според това направление.
Когато Ф[ердинанд] го накара да влезе в М[инистерст]вото на Иванчова аз бях на мнение, че Рачо трябва да избере свои депутати, да добие едно свое болшинство в камарата и да диктува както на страната, тъй и на двореца. Той обаче нито се опита да направи нещо подобно, но се гордееше, че ще произведе свободни избори, както му беше казал Княза. След свободните избори Ф[ердинанд] го изпъди и доведе цанковистите на власт с Каравелова и Данева на чело. Петров, който се очакваше, че Ф[ердинанд] няма да го изпуща, побягна от гняв, но не се вразуми. Въобще той не е в състояние да добива ум. Той ще знае едно нещо и именно, че участта на кабинетите зависят от Княза и понеже иска да е министър, ще се държи у полите на Княза и ще направи всичките глупости с риск да бъде отново изхвърлен като парцал.
Опозицията не така на вятъра го нарече дворцов човек.
Но защо Князът не ще споразумение с турците? Защо следва да насърчава минамитардите, когато цяла Европа се погнуси от нейните дела и той сам живее по горите на Унгария и в пустинята в Евксиноград, гдето не вижда хора? Кънчов ми казваше, че това негово поведение показва, че съвестта му не е чиста. След много размишления по това негово поведение аз додох до заключенията, че Ф[ердинанд] е австрийско оръдие, че той поддържа революцията н Турция с цел да позволи на Австрия да влезе в Македония и Албания и на Русия в България за компенсация. Неговото русофилство е едно лицемерие скроено с цел да може още по-спокойно да услужи на австрийските интереси. В това отношение той е съгласен с македонците, които също работят, за да предизвикат австрийската окупация.

1 септември 1903 г.
Ferrouh bey беше сега при мене, за да ме моли да приема Цариградското агентство. Каза ми, че ходил при Петрова да му убади, че Портата няма да приеме Фичева за агент и че тя предпочита мене. Тогава Петров пак се разфучал, почнал да гълчи турците, да казва, че те щели да докарат русите в България, че за нас българите това нищо не значало, понеже сме били православни и славяни, че той си е генерал и ще остане пак под русите генерал, но че турците да му мислят. За мене казал, че и той и Княза мемолили и че нямали вече да ми поменават за Цариград и че ако ще, нека той ме склони да отида; освен Фичева други човек нямали.

1 септември 1903 г.
Сега беше у мен Цоков, главният секретар на Рачо Петрова на първа визита. Каза ми, че искал отдавна да ми направи визита, но сега се ползовал от случая и да види защо не съм приемал да отида за агент в Цариград. Той се оплаква от Петрова, че бил буен, че не отбирал от дипломатически работи, че постоянно бил в спречквания, че той му опонирал, но не сполучвал всякога, че сега изпратили едно окръжно против Турция, което може да има лоши последици, че Петров тика работите към войната, като постоянно говори, че в 15 дена ще свърши с турците, че другите министри са на друго мнение, но че и те постепенно отстъпват и че опасността за България е голяма благодарение неразбранщината на Петрова. Каза ми още, че на турската граница имало 12 000 опълченци, които правят всичките пакости и че населението пакости и че населението много страдало от тях, че кюстендилския управител обявил, че властта не е вече господарка в тоя окръг, че комитаджиите беснеят на всякъде и проч.
Отговорих на Цокова, че го правя съдия дали в такава обстановка е възможно да приема Цариградския пост. Той призна, че не е възможно. Казах му, че ще отида в Цариград когато ще мога да донеса там мирни думи, когато сиреч Петров улови друга полотика, миролюбива, когато повърне комитаджиите от границите и въдвори ред в страната. Казах му, че народа неще война, че никой не се интересува за професорските агитации, че това е една платформа и за правителството да спечели изборите: като обяви, че иска мир и ред. Казах му, че рум[ънският] крал е обявил на Княза, че ще нападне България, ако се подигнем против Турция, че ние и да победим пак не можем да решим македонския въпрос. На това той ми каза: Ламсдорф, при когото бил аташиран, му казал в частен разговор: “В случай на война, аз желая на бълг[арските] войски да влезат в Цариград, но ви уверявам, че вие ще се върнете без да спечелите нито една педя земя.” Цоков го попитал тия думи само за него ли са, и Ламсдорф му отговорил: “В един Ламсдорф има само един път, че в Ламсдорф двоемислие няма и че той може да предаде думите му на всеуслишание.” Цоков съобщил това на Княза, който му отговорил: “Il reunie des alors plus qu’a reve et a tout autre” [“Той събира (обединява) оттогава, повече отколкото е желал (мечтал) за всяка друга”]. Цоков се чуди на това гдето Княза се съгласил на последната нота, която може да докара войната и мисли, че Княза изиграва последнята си карта; искал война, за да стане крал или, ако не сполучи, да напусне България.
На края аз му казах, че не е истина, че съм отказал да отида в Цариград, напротив готов съм утре да тръгна, но само ако правителството улови категорически спасителния път за България с мнение: да премахне от границата багабонтите, да подхване една съюзна политика с Турция и да даде всичките доказателства, че ще следва сериозно тоя път. Казах му, че от сега зная, че моето положение ще е мъчно, че нашите искат големи работи от султана, че каквито отстъпки и да издействувам все малки ще се видят на нашите патриоти, но че въпреки тия мъчнотии аз съм готов да отида в Цариград щом ми се даде гаранция, че ще мога там да работя, като се вземе и тук сериозно решение да се върви в съгласие с Турция, да се влезе с нея в приятелски отношения. Разказах му за предложенията, които телеграфирах в Пусто поле и Цоков се чуди, че са били отхвърлени и ги намира в днешните обстоятелства за приемливи.
През течението на разговора Цоков ми каза, че Петров се много влияел от момчетии, че съм бил длъжен да го спохождам на често и да давам по-правилна насока на политиката му. Отговорих му, че ми е неприятно да полемизирам с човек, който се остава да се влияе от всекиго, който няма свои убеждения, който постоянно менява посоката на делата си.

2 септември 1903 г.
Днес беше Ферух у мене да ме моли да приема цариградския пост и да ида да се срещна с Петрова. В същото време ми каза, че щял и той да види Петрова, за да узнае пространството на мобилизацията. Той предупредил Петрова, че ако се викат по-големи сили – и това лесно ще се узнае – тогава война. Турците щели да ни нападнат. По тоя случай Ферух с присмех ми разказа какво Петров му говорил: “Вие ще ни нападнете и ще влезете до Балканите, но не по-нататък, защото ние ще повикаме на помощ русите, на които ще дадем Варна и Бургас. Тогава вие да му мислите.”

3 септември 1903 г.
Размишления.
От разговора ми с Цокова стана явно, че Петров, като оръдие на Княза, pousse a la guerre [натиска за война]. Тая ще е причината, за която Княза не ми отговори от Пусто поле, не прие, сиреч, предложенията на Портата за смесена комисия и за реформи. Цоков ми каза, че Князът иска да изиграе un grand coup [един голям удар], да стане крал или да оприда из България, гдето става от ден на ден по-невъзможен.
Войната е обаче много рискована предприятие. Тъй както ние сме поставени, между обявени неприятели и с цяла Европа против нас, тя ще е едно злощастие и всичко показва, че Князът върви към пропастта си, но влече и България надире си.
Една победителна войска се обръща в преторианска, една поразна война също може да се обърне в преторианци. Една квази съдба свързва Княза с войниците биле те победители или победени. Може би на това Князът разчитва за своята бъднина. Гражданите го мразят, понеже не беше в състояние да ги привлече, сега и военните не го зачитат; той ще мисли обаче, че тия последните ще се обърнат в негови оръдия след една съдбоносна за участта им война. В това той има пример на Наполеона І-и и даже на Наполеона ІІІ-и и двамата разчитваха на войската, даже първият и след смърттат си. Но дали българският характер прилича на френския?

5 септември 1903 г.
Днес дохажда при мен главния секретар Цоков да ми предложи да отида в Цариград. Тогава Ферух бей ме беше предупредил, че Петров се оплаквал от мене, че му говорил, че се назлъндисвам, че като съм знаял, че съм потребен за Цариград, съм правел мъчнотии, аз казах на Цокова да каже следното на Петрова:
“Не е в моя характер да се назлъндисвам и да правя мъчнотии, той знае, че когато по май ми предложи да отида в Цариград и да опитам едно споразумение, аз не се отказах и не се подвоумих нито една минута. Щом е въпроса за споразумение, за мир, аз съм готов. Но понеже забелязах било от думите на Петрова на мене и на кореспондентите, било от поведението на Княза, че правителството има задни мисли и търси да предизвика война, аз реших да не отивам в Цариград и въобще да не приемам и служба от това М[инистерст]во, защото не желая да бъда прямо или косвено съучастник на войната, която по мое разбиране, ще е фатална за България без да е полезна за Македония. Като вземе човек у нас партийните органи забелязва, че освен “Нар[одни] права”, никой други партиен орган не желае война; следователно, народът е против войната и в моите очи, ще е едно тежко престъпление да му се тя обстроити насилствено, изкуствено. По тая причина аз не желаех да се срещам с Петрова или с другите министри, не желаех, защото не вярвах, че ще мога да ги отбия от фаталния път по когото следваха. Те следваха по тоя път, не защото вярваха, че войната ще е полезна за отечеството, но защото македонците я искаха, а те отстъпваха от страх към македонците, с които са имали и имат, вероятно, и сега духовни връзки.
Щом обаче Князът и Петров искат сега да ме проводят в Цариград, аз отивам, но само с цел да работя за споразумение, за мир. Аз ще видя да ли те искат мир и споразумение от писмените инструкции, които ще ми дадат. Аз искам да ми се дадат тия инструкции преди да излезе указа за моето назначение, понеже трябва да се убедя, че не се искат от Портата невъзможни неща, неща, които като не се изпълнят, ще оправдаят войната.
Аз изработих преамбюла за тия инструкции, моля да го предадете на г. Петрова да го види, да приготви следствието му и аз ще дода да го видя. Тогава можете да ме назначите. Тия наставления трябва да се показват на Феруха, защото аз ще се старая да постигна нещо повече от тоя минимум.
Бях се наготвил да говоря на Цокова тия работи, но той не дохожда. За това нека прибера тия листове за въспоменание.

8 септември 1903 г.
Размишления.
Споразумение със Сърбия по македонския въпрос.
Това споразумение не може да стане освен на основата поделението на Македония. Това поделение да се извърши тозчас или при по-добри условия.
Няма съмнение, че за да извърши това поделение тозчас, ще трябва съгласието на Австро – Унгария и Русия или поне само на една от тия две сили. Това съгласие може да се добие, но под известни условия, които ще бъдат тежки, съдбоносни, като на пр. избиране за господари руски князе или лица препоръчани от Петерсбург или такива от Виена.
Каква ще е ползата за македонците, ако поделението би трябвало да се извърши по-късно и ако до тогава турското господство не се покътваше? Такова едно поделение ще стане под условие, че ще се определят точно сферата на влиянието в Македония на Сърбия и България; границата на тая сфера на влияние ще е водораздела между Струма и Вардар. Екзархията ще трябва да оттегли от Западна Македония всичките си учители, свещеници и владици и да остави полето свободно на сръбската пропаганда. И това положение, под владичеството на Портата, ще трябва да трае с години, сиреч до гдето стане възможно добиването съгласието на Австрия и Русия за изтикването турците из Европа.
Ако би добили това съгласие на тия две държави, какво ще говорят черногорци и особено гърците, които също имат претенции?
Един гордиев възел, който може да се разсече само от Великите сили и то не в полза на едните българе!

11 септември 1903 г.
Размишления.
Онзи ден Леверкюн дохадва от страна на Княза да ме пита дали не бих отишъл за 15 дена у Виена, за да узная какво ще решат по македонския въпрос руския и австрийския императори. Аз му отговорих, че братята, майката и приятелите на Княза, които са приети в двора, са по-добре от мен в състояние да узнаят резултата когато Князът е любопитен да научи, но че ако Князът настои аз по дълг и без удоволствие би предприел една такава мисия.
По времето на разговора ни Леверкюн ми съобщи, че бил питал Князът защо не е дал никакъв отговор на телеграмата ми от 10-и август, като прибави, че това не било фроасирано.
Дали предложението на Княза да ида у Виена няма за цел било да изпита дали му съм здраво сърдит за това невнимание или пък иска да ме предобри като ми хвърли няколко наполеона, за да направя една разходка у Виена. Той ми казваше веднаж, че съм бил австрофил и русофоб само защото у Виена се живеяло приятно. Като вярва  това той може би, ще е искал да ми плати една разходка у Виена за да заличи лошото впечатление, което ми е направило неговото невнимание, а не че иска да знае какво са решили императорите.
Той се скара с Радева защото последния се отказал да намери пари, за да се изпратят на разходка в Италия и другаде д-р Шишманов, Вацов и още няколко под предлог на някакви мисли. Мислите са, вероятно, едно було с което Ф[ердинанд] покрива разходките, които той устроява на тия фаворити, за да ги печели.
За чудо, че и аз съм влязъл в числото на фаворитите, аз, най-умразния!

12 септември 1903 г.
Размишления.
Всичките политически стремежи у нас имат само един пей: егоизма.
Ако стамболовистите са русофоби причината е, че искат кокалът да остане цял за тях; а ако цанковисти и народняци са русофили; причината е, че искат да задържат кокала за себе си с помощта на руското влияние.
Руското влияние в България се основава върху надеждата да се експлоатира Русия в полза на България, която ние българите ще експлотариме в полза на джеба си.
Това се доказва и от обстоятелството, че щом някой престане да гложди бюджет някакъв, той изгубва и патриотизма си, особено когато изчерпи единомишлениците си и кредита си. Колко съм чувал, и то не от простолюдието, да викат: пуста опустяла България! Да доде Русия, че да се свърши! и проч. и проч.
Защо аз съм русофоб? Дали защото ще се изгуби българската народност ако русифилите надделеят?
Ако всичките българе бяха русофили, нямаше да съществува у нас русофилска партия; сегашните такива добиват правото на съществуване от русофобските партии. Ако тия последните да не бяха съществували, тогава целия народ щеше да е русофобски, защото русофилите въобще щяха да се боят от руските стремежи над България и от егоизъм щяха да им противодействуват.
Аз съм русофоб не защото има русофили в България, които я събличат, но само защото се боя от нашествието на русите в България, от обръщането на последнята в руска област.
Къде е злото от едно подобно събитие?
Ако русите бяха били един цивилизован народ, ако в тях и особено в тяхното чиновничество корупцията да не беше била крайна, злочестината от поробването на България не щеше да е много голяма. Русите обаче ще внесат в отечеството ни не само чиновническия произвол и тирания, но и рушветчилъка, касттофорството, развалата, пиянството и българския народ, вместо да напредне и се цивилизува, както ще стане ако запази независимостта си, ще стане посмешището на света, както са повечето евреи, ерменци и проч.
Ето защо аз съм русофоб.

13 септември 1903 г.
Видях се с Рачо Петрова и дадох съгласието си да отида в цариград. По тоя случай той ми каза, че съм бил напсувал Княза в отговора си на неговото писмо, с което ме кани да отида за агент в Цариград. Това му го съобщил сам Княза.
Работата е тъй: Това писмо, напротив, беше много учтиво. Но понеже в него осъждах изпращанието на чети в Македония, Княза го взел за една псувня против него същия, който се занимава преимущественно с тия чети.

1903 г.
Размишления.
Нашите либерали са се заловили да предизвикат в Турция европейска намеса в Македония. Те са сигур, че [ще] постигнат това си намерение, понеже, мислят те, имали същата сполука на 1876. Тогава те предизвикали в Турция кланетата, докарали руските войски отсам Балкана и способствували, уверяват те, за освобождението на България. Същата програма турят и сега в действие.
Дали обаче тогава те не са били несъзнателни оръдия на Русия и Австрия, които са търсили до откопчат нещо от Русия и си послужат с нашите герои? Види се обаче, че сега тия две сили не проявяват същия апетит и за това не се намесват, ако и кланетата да траят вече цяла година. Те не проявяват същия апетит вероятно защото не са могле още да се споразумеят за частите от Турция, които намеряват да усвоят.

21 септември 1903 г.
На Таксим Паша казах, че понеже се ползувам от доверието на Н. В. Султана и от доверието на Княза и правителството му, приех да послужа като посредник за премахването на недоразумението, което съществува между двете страни. Всяка една от тия страни не вярва на другата. В Цариград мислят, че България, по амбиция и със завоевателни цели, подстрекава въстанието в Македония, а ние мислим, че Турция, по съветите на неприятелски сили, не взема мерки срещу революционерите, а ги остави да върлуват, за да има повод да изтреблява бълг[арския] елемент и трупа войски на границата, за да нападне княжеството. Аз не вярвам нито на едното предположение, нито на другото и съм убеден, че това настроение произлиза от недоразумение между двете страни и за това приех да дода в Цариград, за да помогна за споразумението им. Македонците в княжеството са un grand embaras [едно голямо притенение] за Княза и за правителството, вземали са срещу тях най-строиг мерки,но те са безбройни, съединени помежду си, силни и за това тия мерки нямат всякога желания успех. Предполагаме, че се поддържат и от вън. Чети не се образуват върху бълг[арска] територия, но във вилаетите, поединични лица обаче минават границата въпреки нашите и вашите военни постове. Населението им съчувствува и това пречи на полицията; съчувствува им последствие недостойнството на администрацията в Македония. Обещаха ни да вземат нови мерки. Сиреч да не да не мобилизират, а да не свикват новобранците по-рано, понеже бях уверен в добрите чувства на Н. В. Султана и знаех, че анадолските войски нямат това намерение, което им се приписва, сиреч да нахлуят в България; и за това ви моля да ми позволите да успокоя нашите хора в София, за да не вземат и те военни мерки. Когато един народ се готви за война, военният дух в населението расте и войната се подкача без да е съществувало по-рано във висшите сфери такова настроение и по тая причина не трябва да се играе с огъня.
Таксим в отговор ме моли да изказвам впечатленията си по всичките работи. Гешов подозира, че русите играят двойна роля, че говорят за мир и тикат и двете страни към война, че има сведения, че Бахметиев съветва бълг[арското] пр[авителст]во на война.
Аз му разказах това що бях чул по това нещо от Цончева и Данева.

5 октомври 1903 г.
Среща с Таксим Паша.
Поднасяние съболезнованията на правителството по случай смъртта на султановия син.
Съобщих му някои неща от телеграмата № 517, и именно, че се дала заповед да се разпусне един призив от събраните на обучение три призива; че не е истина, че са минали чети от нас в Турция, че инцидента на Демир Капия се състои в това, че една чета се връщала в България подгонена от турските войски, които навлезли на 300 метра на бълг[арска] територия.
Като доказателство, че се изпълнява добре поетото положение служи едно антрефиле в “Бълг[арския] търг[овски] вестник”, че докарали в София 200 бунтовници, които са се канели да минат и че ги затворили по участъците.
Таксим ми отвори дума за Караманската случка. Прекъснах го и му казах, че я сматрям като разрешена, понеже бълг[арското] пр[авителст]во разпуща войските, които беше спряло. Ако и да имах сведения по тоя инцидент не му споменах нищо. Телеграфират ми, че ще искат обезщетения за ограбените вещи и изгорените домове. Ще ми пратят листата и тогава ще им я съобщя.
Отварям му дума за страха на бежанците да се връщат и за нуждата от амнистия, на която да се даде голяма гласност, понеже сега властите, ожесточени против българите, им правят големи пакости.
Отворих му дума и за обнародваното съобщение във вестниците по мерките, които са се взели за успокоението на Македония. Казах му, че съм благодарен, но че има нещо да куца и то е комисията. Тя се състави не тъй, както я бяхме проектирали с Али Ферух, назначи се един неспособен българин. Добре е той да се замести със способен човек, който да има престиж в населението, доверието му, и който да бъде полезен на Хилми Паша. Таксим ме пита кое е това лице – отговорих му, че има няколко добри, благонадеждни, със същите чувства като мене и които ще му покажа, когато се приеме тая мисъл по начало.
Той ходи при Султана, и като се върна, даде ми следния отговор: Да не се разпущат войските парче по парче, но изведнаж. Султанът е готов да ги разпусне всичките изведнаж.
За бежанците ще се дадат заповеди да се назначат комисии, които да ги приемат, настанява и нагледват да не се закачат. В това отношение ще се дадат най-строги заповеди на чиновниците.
Колкото за Робев той не говорил нищо тоя път на Султана, но щял да му говори други път. Робев бил скоро назначен и неможало да се отчисли сега. Казах му на смях, че може да се разболее и замести с други, но че аз не бързам, нека му се доде времето.

26 октомври 1903 г.
Разговор с Екзарха.
Н[егово] Блаженство дохажда днес у мен и аз му разказах някои работи, които знаех. Казах му, че В[еликият] везир ми се бил обещал да издаде тия дни ираде за обща амнистия. Тогава той ми каза, че е пострадало населението в Македония, но че водачите са останали живи и здрави и са избягали в България. Те няма да сложат оръжието; напротив, те сега ще се съберат, ще се окопитят, ще се организуват и въоружат и на пролет ще подновят движението, както тая година. Тъй щото тая работа ще се свърши само с изтикането на турците от Македония.
По мое мнение, движението няма да престане, защото шефовете трябва да имат предлог да събират пари; но то не може да има тоя размер както настоящата година, понеже организацията е изтощена.

18 ноември 1903 г.
Разговор с Таксим паша.
Той сам ме вика, за да ме пита за някои слухове. Сарафов се бил канел да поднови революцията на пролет, в Сърбия останали със същата цел 1 000 комитаджии. Какво мисля за тези работи. Отговорих му, че за Сърбия вярвам, че правителството няма да им позволи да агитират. Колкото за България пр[авителст]вото е безсилно, защото Портата не прави нищо, за да подигне неговия престиж. Има някои работи, които сме искали отдавна и които биха произвели силно впечатление в София ако се бяха изпълнили. Направил съм един мемоар и ако обича да му го предам. Той ме пита какви са тия работи и аз му говорих тогава за нашите стоки, за затворниците в Азия, за препятстванията по железниците, като му дадох всичките подробности както в мемоара. Той ми каза, че забелязал, че не съм толкова ревностен както по-преди. Отговорих, че това е истина, понеже съм се обезсърчил, като видях, че нищо не се върши. Прибавих, че силата на комитетите стои в разногласията между двете правителства и че ако се пренахнат тия причини за разногласия, комитетите ще изгубят престижа си.

18 ноември 1903 г.
Разговор със Зиновиева.
Намерих го те особено разположен и го попитах за резултата на отговора на Султана. Казах му, че очаквам сега назначението на двамата комисари и на офицерите от жандармерията, че с това трябва да се изтръгне Македония от ръцете на Султана и тогава да се въведат реформите: автономия локална, даждийни променения, правосъдие и проч.
Отговори ми, че Русия и Австрия са вече избрали своите делегати, че ще се назначат 80 външни офицери, че и англичаните искат да проводят свои офицери, че той се занимава сега с правилника на жандармерията, че работата няма да се остави на половин път, а ще се изкара цяла по всеки начин, че не може да се бърза, но че българите трябва да не правят спънки. Отговорих му, че щом започне прилагането на реформите българското пр[авителст]во ще може да обуздае комитетите. Пари за пострадалите в Македония.

20 ноември 1903 г.
Чудно! Екзархът става все повече австрофоб. Тая вечер ми разказа следното. Някой си Реуф Паша, близък познайник му разказал, че през 1876 година Азис го пратил в Далмация, за да склони избягалите там бежанци да се върнат по селата си в Босна и Херцеговина и по тоя начин да се тури ред в тия две области. Реуф отишъл в Далмация, обиколил селата, в които биле настанени казаните бежанци, намерил агенти, които да действуват между бошняците, за да се върнат и бил вече на предвечерието, за да изпълни мисията си когато от Цариград го повикали назад. Той забелязал, когато пътувал из селата, че австр[ийската] полиция го следяла и се отнасяла враждебно към него, но не обръщал към това внимание, защото вярвал, че Австрия има интерес да се отърве от товара на бежанците, но когато се върнал назад научил в Цариград, че Австр[ийското] посолство било искало повикването му под разни измислени предлози. Азис се съгласил да го вика назад и въстаническото движение следвало да върлува, догдето най-после Австрия отворила поход против Турция и комплицирали работите до такава степен, че се предизвикали сръбската и после руската война и дележа на една част от Империята.
Екзархът е убеден, че Австрия днес върши същото в Македония.

30 ноември 1903 г.
Разговор с Екзарха.
Един ерменец, който слугувал при Хамида още когато последният бил ефенци и го познавал добре, казвал на Н[егово] Бл[аженство], че Хамид ще свърши турското царство. Хамид тогава осъждал Азиса и казвал, че ако станел султан щял да направи това и онова, все лудешки работи. След като Хамид се възцарил ерменецът отишел да му честити, но антуражът не го пуснал до Султана, но му казал, че когато Хамид попитал за него му отговорил, че е умрял и за това ще бъде пребит, ако посмее да се яви още веднаж в Илдъза. Ерменецът от товата избягва да се доближава до Илдъза.
Екзархът е съгласен гдето България се въоружава, защото това и дава тежест, но той мисли, че война не трябва да се прави за нищо или за автономия на Македония. Автономията трябва да се добие от Силите по дипломатически начин, оръжията да се запазят за тогава, за когато ще трябва да се присъедини Македония на княжеството. Тогава сърби, гърци ще се противят и ще стане нужда да се бият.
Екзархът мисли, че четите трябва да изчукат и сърби и гърци в Македония и да покажт на Белград и Атина, че с турския режим нищо не се постига и че те трябва да се споразумеят с България и да искат реформи. Със свободата всекий да става каквото ще и тогава да има между народите само културна борба.

7 декември 1903 г.
Разговор с Таксим Паша.
Виде ми се, че той има нещо на сърцето си, което не може да каже. Започна да ми казва, че Султанът имал най-добрите намерения към България и че и ние сме имали добри чувства към Турция, но че пак не може да се доде до някое сближение. Посланици и други високи чиновници уверявали Султана, че българете имали най-лоши намерения, че те напролет ще подигнат македонците и сами ще нападнат на Македония с войските си, че той не трябвал да слуша какво говори Начович, какви миролюбиви уверения той дава в Илдъза, понеже на тях той говорел противното. Таксим прибави, че В[еликите] сили гледали своите интереси, че затова и ние сме трябвали да гледаме нашите и да направи щото те да не се месят помежду ни. Това ще е било целта на днешния негов разговор. Аз му отговорих, че тия посланици интригуват, че аз съм говорил само, че съм тука за работи на княжеството, че македонския въпрос е работа на Султана, че наистина не съм доволен, защото много наши работи не се изпълняват, но че това няма нищо общо с въпроса на Македония, че не е истина, че България имала неприятелски намерения срещу Турция, напротив щом реформите се приложат, България, и  правителство, и народ ще могат да реагират проитв макед[онските] комитети и да ги принудят да мируват, че моя идеал е да видя Княза в Илдъза и една бълг[арска] дружина да марширува пред Н. В. Султана.
Тогава той доде на въпроса на реформите и ми каза, че те са вече изпълнени, недостойните чиновници са изгонени, бекчиите са махнати и заместени с християни. Аз му отговорих, че това не е достатъчно, че ако желае, аз ще му изложа писмено какви реформи са необходими. Той ми възрази, че това не е нужно, понеже те са писани по вестниците, всички ги знаят и те ще се изпълнят. Той като че говореше за реформите на двете Сили. Аз му казах, че щом това стане нека е уверен, че Портата ще добие в България най-преданите си съюзници. Той ми каза, че се повикал тука Али Ферух, че Султанът заръчал да ми го проводят да се разговорим и че ако стане нужда да ида и аз с него в софия – разбрах, за да прокарам пред правителството това, което се съгласим.

13 декември 1903 г.
Разговор с Ферух.
Дохажда да ме пита дали имам отговор на писмото си по предложението на реформите. Отговорих, че не чакам толкова скоро отговор.
Питах го дали може да се постигне нещо сериозно, като ми казва, че В[исоката] порта била против едно споразумение с България. Отговори ми, че щом Султанът се убеди и Портата ще се подчини.
В Илдъза казвали, че ако не се споразумеят с българите тогава ще се споразумеят със Силите; значи, че ни противопоставят едни на други.
Той ме пита дали вярвам в споразумението по между ни. Отговорих, че у София искат реформи, а щом те се дават заедно с други работи, аз вярвам в успеха.

13 декември 1903 г.
Разговор с барон Гизел.
Неговото впечатление е, че на пролет ще има война. Императорът го попитал кой ще е победителя и той отговорил – България. От гръцката война насам турците били загубили равновесието си; интелигентни турски офицери му казвали, че сега, след още някои малки поправки във войската Турция ще си уреди сметките и с Русия.
Наставленията на асесорите са вече изработени от двамата посланици и удобрени от двете правителства. Мнението на Султана не е искано и няма да се иска. Те тръгват след десетина дена и ще подкачат дружините си съгласно тия наставления.
Също тъй е изработен и удобрен от двете правителства и Правилника за жандармерията. Тя ще възлиза на 7 – 8 хиляди души отбрани хора. Тия дни ще се събере една комисия в Цариград, която да определи някои подробности. Например: къде, колко офицери, капорали и проч. са нужни и от коя държава да се поискат и други подобни работи. След това генерала и четиримата му помощници ще заминат за мънастира и ще изпълнят тия решения. Това ще може да стане през февруарий.
Напрешния директор на Отом[анската] банка г. Абасано бил изработил един правилник по финансите, който аресал. Тоя правилник предвиждал доходите на трите вилаета и тяхното събиране, които банката с чиновниците на режията ще събира. Тия доходи ще служат за изплащането на чиновниците и жандармерията. Ако артиса нещо, ще се дава на Портата, която може да прави с него каквото ще. Макед[онската] фин[ансова] администрация няма да се грижи за плащането на войската в Македония.
Днес двете посолства ще дадат на Портата нота, в която ще й обявят, че ако до 5 дена не поиска генерал за жандармерията от Италия тия две правителства ще го поискат.
Русите били назначили за помощник генер[ал] Собеки, но се отказали, за да назначат някой полковник. Австрийският остава подполковник граф Салш. Такива ще назначат англичаните и френците.
Французите отказали да дадат помощник на италианския генерал. Остават англ[ийски], австр[ийски] и руски.

16 декември 1903 г.
Разговор с Ферух бей.
Тая заран рано дохажда Ферух бей, за да пита какъв отговор съм получил от София за неговите предложения за споразумение между двете държави. Отговорих му, че не съм получил никакъв отговор и че отдавам това мълчание на сръднята на Петрова против него, но че той нека влезе в прави сношения с Княза по тоя въпрос. Дадох му тоя отговор за утешение, понеже не желая никакво споразумение. Той ми отговори, че е доволен гдето Петров му е сърдит и че ще му е приятно ако може да напусне България. Прибавих, че Портата няма нужда да търси споразумение с България, че стига тя да задоволи своите поданици, за да не се бои от нищо, че македонците няма да предприемат никакво движение на пролет, щом реформите се изпълнят и проч.
Той ми каза, че в Илдъза бил веял войнствен дух; отговорих му, че той трябва да е чел разговора на сръбския министър Николич с редактора на “Polit[ische] Coresp[ondenz]”, в който разговор се намекна на няколко места за едно споразумение на България със Сърбия, че войнственния дух на Илдъза неможе да има друга последица, освен да ни хвърли в обятията на Сърбия.
В неговото предложение стоеше и сключването помежду ни на военен съюз. Казах му, че такъв съществува, че е бил сключен още по времето на Стоилова, но че е вече забравен, за това няма нужда да се сключва нов.
Тогава той ми подхвърли въпроса за Фирмилияна като една уловка; каза ми, че и ирадето за освобождението на стоките ни от мъчнотиите било излязло – но не било изпълнено. Като че искаше да каже, че неговото изпълнение зависи от предложеното му споразумение.
Най-после той прибави, че е доволен гдето нищо не станало, защото се избавя от отговорност.

17 декември 1903 г.
Разговор с Таксин Паша.
Таксин казал вчера на Добрева, че ще е добре да отида да го видя още веднаж преди заминаването за София на Али Ферух бей. Нощес получих от Петрова телеграмата му № 638, която препратих и приготвих, за да му я предам. Така и направих. Отидох преди малко с добрева у него и му прочетох тая телеграма и той заповяда да я преведат на турски за Султана. После се отвори дълъг разговор, даже препирня помежду ни. Сърди ни че, че сме се въоружавали, че посланиците им казвали, че това въоружение е против тях, че на пролет ще им отворим война; сърди се, че комитетите, че техните шефове тичат по цяла Европа и заплашват Турция. всичко това са признаци на една близка буря помежду ни.
Отговорих му, че въоруженията се правят по настояването на военните, че една войска не може да остане в състоянието, в което Паприков беше оставил нашата, че комитетите не искат друго освен подобрение положението на населението и понеже Н. Велич[ество] тъй също иска това подобрение и го изпълнява, няма никакъв повод за война, че най-главната точка на исканията на Али Ферух беше да не се въоружаваме повече и това се постигва, понеже аз го уверявам, че други поръчки, освен тия, които са известни на всички, няма да се правят, че следователно тяхното искане се постига.
Тия ми думи го успокоиха. Спомена ми за Скопската епархия с намек да ни направят там отстъпки. Отговорих, че нямам никакви наставления и за това предполагам, че България не се интересува.

17 декември 1903 г.
Разговор с Али Ферух бей на Станцията.
Изказа ми съжалението си, че в София не приели предложението му за съюз между България и Турция, а това можало да докара помежду ни война. Отговорих му, че нека там подействува в същата смисъл, но че ще бъде една глупост, по следствие на недоразумения, да се скараме и да улесним на други да си поделят Балкан[ския] полуостров. Причините по които не са приели предложението му в София могат да са много. Стоилов е свързал такъв договор, който е останал без последствие; после, по причина на систематическото преследване на всичко българско, в София ще е изчезнало доверието към Портата. Отговори ми, че нали сега се изпълнявали нашите искания. (То е въпрос.) Най-после му казах, че главната точка на неговото предложение е да не следваме да се въоружаваме, а това е постигнато, понеже ние по-нататък няма да се въоружаваме. Отговори ми, че и той е уверен в това и го бил казал на Султана; прибави обаче, че имало и втора важна точка: внасянето в Турция на бомби и динамит. Отговорих му, че те се внасят тайно, контрабанда, и че контрабандата и сега се преследва.
Ни колко щеше да е Султанът доволен, ако се прокараше в София едно законче против комитетите! – Отговорих му, че това ще даде повод да се основат тайни дружества, които са по-опасни. Прибавих му, че церът на болестта са реформите. Той ми отговори, че реформите са невъзможни, parce qui il faut que S. M. tienne compte de l’opinion publique [защото трябва Н. В. да държи сметка за общественото мнение]. Каза ми, че на В[исоката] порта били ни мразили и казвали, че сме биле неприятели понеже сме държали с В[еликите] сили.
Като пример на нашето неприятелство ми даде следния пример: Екзархът подал мемоар на В[еликия] везир, който му казал, че в скоро време щял да уреди въпроса му; но на следуващия ден се явили при везиря посланици, с копия от тоя мемоар в ръка. (Зеки Паша ме пита оня ден дали е истина, че тия дни Екзархът е обиколил посланиците и се е оплаквал от Портата).

23 декември 1903 г.
Разговор с Екзарха.
На 17 тек[ущи] беше юбилея на барон Каличе. Екзархът отишъл да му честити, но щом влязъл в един от салоните дошле при посланика Тефик и Зеки Паша, които отворили дълъг разговор по реформите. Догдето разговаряли на саме, пристигнал от Двора един шамбелан на Султана придружен от един слуга, който носел една кутия. Каличе напуснал горепоменатите паши, влязъл във втори салон при шамбелана и след малко той и слугата си излезли без кутията. След това Каличе пак отишъл при пашите и като свършил разговора си с тях, влязъл в третия салон гдето бил Екзархът и други посетители и им се извинил, като им казал че не можал да прекъсне разговора си с пашите, които биле дошле по работа. Н[егово] Блаженство предполага, че в кутията ще е имало някой скъп подарък, понеже, ако ли беше било декорация вестниците щели да споменат нещо. Освен това Каличе имал всичките турски декорации с брилянти, и не останало някоя скъпа декорация, която би могла да му се даде.

5 януари 1904 г.
Разговор с Н[егово] Блаженство.
Нашата политика не трябва да е двоелична и колеблива, да се говори на турците едно а на комитетите друго. Ако ние се усещаме силни да извоюваме автономията на Македония ако имаме съюзници около себе си и ако се надяваме на оръжието си, тоганва напред. В такъв случай могат да се жертвуват още 50 000 души българе, но да се постигне освобождението. Ако ли никоя сила не ни обещава ефикасната си поддържка и ние нямаме възможност да осигурим свободата на Македония и след една успешна война, тогава трябва да се задоволим с реформите на Великите сили и да не позволим по никой начин на комитетите да пречат на тия реформи чрез оръжия и престъпления, а напротив да помагаме за осъществението на тия реформи и да ги използуваме за развитието и оставането на българския елемент в Турция, като оставим да се подигне по-после от вътре въпроса за по-широки права и автономия. Изпращането на банди без военна акция от страна на България е едно средство за турците да изтребват българския елемент и да осигуряват безпрепятственото си владение в Европейска Турция по-нататък. Същата последица ще има и една наша злочеста война с Турция. Султанът ще се  ползува тогава от слабостта на княжеството, за да онищожи във владенията си ажността на българския елемент, а това не е мъчно в Македония, гдето народното чувство е още слабо в масата на простото население.

8 януари 1904 г.
Разговор с Н[егово] Блаженство.
Отидох да му прочета проекта за Съглашение с турците и да го попитам да ли е доволен от чл[ен] 4-и, който се допира до въпроса на Екзархията. Той намира, че това Съглашение ще има само целта, която и аз формулирам накрая на вчерашната си шифр[ована] телеграма до Петрова и именно, че то ще послужи да се изравнят някои текущи въпроси между Турция и княжеството.
Екзархът е също на мнение, че трябва да държим с Мюрцщегските реформи и да не влазяме в конфликт с реформските сили. Той вярва, че турците са в състояние да дигнат 500 000 души войска и да смажат нашите военни сили, както смазаха и гърцките. Гърците вярвали, че Европа ще се намеси между тях и Турция и няма да ги остави да се бият, а ще побърза да им даде Крит, на дело обаче стана противното. Турците са в състояние да ни навият, даже и ако нашите съседи не се обявят против нас. Веднаж Турция победителка, тя ще се залови да изтреби българщината, която и тъй не е много силна в Македония. Ние сме вече потрошили други 50 мил[иона], ще се наложат и 100 мил[иона] контрибуция и това ще съсипе княжеството до такава степен, щото то не ще е в състояние да се продигне нито след 30 години.
По тая причина той осъжда нашите министри, намира ги, че са страхливци, че се боят за живота си и капитулират пред двама – трима Татарчевци във вреда на отечеството си. Той казва, че един турски чауш знае по-добре от тях да държи ред в една страна и е съвсем разочарован от тия държавници.

8 януари 1904 г.
Разговор с Екзарха.
Н[егово] Бл[аженство] ми каза още, че Лондонското дружество “Балкан” събира пари не само за благотворителни, но и за военни цели. Той е убеден, че борбата между двата комитета, че убийствата, които се вършат по побуждение на главатарите, има за повод именно парите от това Лондонско дружество. Въпросът между тях бил, кой ще докопа тия пари.

11 януари 1904 г.
Разговор с Али Ферух.
Петров му искал подаръци, искал му декорации с диаманти, но не дребни, а едри, големи като лешници. Искал ги с настояване, с кавга. По времето на преговорите Петров бил много груб и Ферух не желае да се сношава с него. Слухът, че Петров и Петков биле скарани е истински. Петков обявил на Княза, че ще си даде оставката ако Петров не престане да дрънка на кореспондентите неврели и некипели. Каза ми, че Петров няма да държи тайна и че скоро ще обяви велегласно, че Султанът напълнил гащите и за това приел неговите условия.
Бил купил за 3 000 лири около Цариград при една голяма казарма едно огромно празно място и сега се старае да го продаде на Султана на 10 000 лири.

16 януари 1904 г.
Разговор с Али Ферух.
Сега беше у мен турският комисар и ми чете една телеграма от управляющия в София Комисарството. Ферух ми каза, че вчера телеграфирал, чрез врем[енно] управляющи, че тия дни се връща в София и ще занесе на Петрова и госпожата му des signes materiels de la bienveilance a leur egard de S. M. Sultane [материални знаци на доброжелателността от страна на Н. В. Султана към тях]. Петров казал да отговорят, че е много трогнат от това благоволение, че познава чувствата на Н[егово] Величество към България и него, но че висшите представители на властта действували към царските поданици несъгласно с тия височайши чувства. Надява се обаче, че всичко ще се оправи.

23 януари 1904 г.
Политиката на Султана.
Той гледа на Империята като на своя собственост, като на една мушия наследена от праотците му, а на нейните жители, като на роби, на клакаши [каймаками]. В тая мушия има и свещеници, понеже така го е наредил Господ; но тия свещеници са негови служители, негови оръдия, понеже той е представител на Аллаха.
За да има ред в тая мушия неговите праотци са издавали в разни времена разни закони и правилници.; но целта на тия мероприятия не е да ограничават волята на Господаря, а да водят в пътя на послушността робите, поданиците. Тия мероприятия уреждат отношенията на робите помежду им, но те не им дават никакви права срещу властта, срещу волята на Господаря, която е неограничена във всяко отношение. ако днес империята няма стария си блясък, ако тя е отслабнала причината е отбиванието от тия принципи, непочитането на старите обичаи, непослушанието, и спасението ще доде от възвръщанието към старите обичаи.
За редовния вървеж на нещата в мушията Султана е уредил една администрация и я е поверил на свои хора под разни названия: паши, валии, каймаками и проч. Това са негови слуги, той ги туря и махва и те са добри когато му аресват. Тяхната задача е да държат робите в покорност, да ги спогаждат помежду им, да наказват непослушните и да събират даждията. Всичко това е домашна работа на Султана. Той държи и войска за вътрешните и външните неприятели. Той я храни, облича и съоружава и тя е, следователно негово оръдие.
Лицата, които му служат с умение и преданост той ги възнаграждава, убогатява; глупавите, той има милост за тях и ги храни и облича; развалените, непокорните той ги унищожава, и това е негово право, понеже те всички са негови роби, негова собственост също както и овцете, които служат за храна на двореца и на неговите хора.

1 март 1904 г.
Размишления.
Отказах да влизам в разисквания по новия проект, за да не съм дал оръжие в ръката за в случая, че София го отхвърли, за да изкажат, че съм го бил приел поне по принцип. (Турска половина.)
Приех да го изпратя в софия, за да изчерпя всичкото търпение на бълг[арското] пр[авителст]во и докажа неговата голяма умереност, особено като видях, че двата проекта не са противоположни един на други.
На първ поглед голямата разлика между двата проекта е че стария е правен в Илдъза от хора, които са имали само една цел пред очите си: да се доде до едно споразумение, а новия е правен от адвокатите на В[исоката] порта, които не могат да се стърпят. Тези адвокати имат за главна цел да защищават в офиц[иални] документи хисторическия престиж на империята. [Почерненият текст е задраскан в оригинала. – Бел. моя.]
За да вземем едно правилно и практическо решение в тоя въпрос ние трябва да се попитаме каква цел гоним и какво можем на дело да постигнем.
Нашата народна задача е да се премахне от българските земи една азиатска власт, осъждана от всичкия свят. Тая задача не може да се постигне без война.
До гдето трае руско – японската криза бълг[арският] народ чувствува, че не трябва да се пуща в приключения; освен това цяла Европа трепери пред мисълта на разширочение войната и по тая причина ще хвърли анатемата си върху всеки народ, който запали огън в Европа.
Следователно ние война не можем да водим по тая причина и по другата, че Румъния ще ни нападне изотдзад особено сега, когато Русия няма да й попречи и ако предположим, че тя в други времена, би дошла на наша помощ безинтересно.
Понеже за сега не можем да изтикаме турците от бълг[арските] земи не ни остава други изход, освен да се постараем да живеем с него колкото по-добре е възможно догдето това изтикване стане възможно.
От партизанска точка едно министерство има нужда от големи сполуки, но днешният кабинет даде бляскави доказателства за своя патриотизъм в това отношение и в моите очи многомесечната борба около това съглашение е само по себе си едно достойнство. Никой човек със здрав разум на може да иска от Княз и министри големи сполуки върху едно поле, на което шест Велики сили през същото това време са извоювали още по-малки отстъпки от Турция.
При преследването на това съглашение аз съм гонил само две главни цели: избавлението на македонските заточеници и успокояването на до крайност възбудените страсти на турците въобще против бълг[арския] елемент. Първата цел ще има за последица да възвърне в Македония цвета на тамошното бълг[арско] население, а второто, подписаната от реформите, които постепенно ще напрадват, да стане възможно мируването на българите в Турция още известно време.
Ако отложим съглашението това няма да се постигне и положението няма да се подобри.
Нашият проект съдържа някои неприятни фрази, думи и даже мисли. Аз сам в писмото си до Петрова обръщам вниманието му на местата, които ме шокират и които трябва да изменим. Но и тия поправки ние трябва да имаме едно нещо пред очи, че съглашението трябва да се подпише немедленно, през текущата Страстна неделя, преди Великден. За това и не трябва да сме много предирчиви. Като намалим до минимум поправките си ние трябва да искаме съглашението да се подпише в едно разстояние от 48 часа или да падне. В последният случай да ми се заповяда да напусна Цариград. И при това прекъсване на сношенията трябва да гледаме да имаме европ[ейското] общест[вено] мнение с нас. А ще го имаме, ако сме сериозни, ако исканията ни са основни, разумни.
За реформи в Одр[инския] вилает.

1904 г.
Непоследователност. Размишления.
Македонските комитети в София тикат Княза и правителството към война с турция и правителството е войнствено настроено, въоружава се, готви се за война и поддържа агитацията в Турция. Планът му и надеждата му е да премахне поне турското управление от Тракия и Македония.
От друга страна, изпращат се ученици от България и Македония в Ц[ари]град, за да учат турския език, да свършат правото в Цариград, за да могат да служат в турските канцеларии в Тракия и Македония, някои лица, доверени на м[инистерст]вото и които служат в Екзархията, са недоволни от сегашните училища в Турция, понеже не отговаряли на условията за живота във вилаетите и се трудят с извънредна ревонст да се подобрят тия училища в смисъл на тия нужди; те ги осъждат, че не се занимават повече с турския език, че не го изучавали по-добре, че не приготвяли хора за в Македония и Тракия. Същите укори тия служащи в Екзархията хвърлят и върху Семинарията, която не изкарвала лица за уждата на черквата във вилаетите, а изкарвала развратници и революционери.
Доволен от тоя вървеж на работите само Екзархът. Той не рачи турския език и иска училищата да изкарват гладници – революционери. Той обаче не вярва, че Македония ще се анавестира на България и се надява да се добие най-многото за нея автономия под чужд контрол. Понеже нашето население там е последното и в културата и в социално отношение няма съмнение, че автономията ще излезе в полза на другите по-приготвени от нас народности.
Ако се съди по делата на пр[авителст]вото изглежда, като че то се е премирило с мисълта на автономия, в която турския елемент ще има надмощието и се старае да приготви бълг[арското] население да използува правата, които ще му даде тая автономия, в която турския език ще има първенството. Макед[онските] комитети обаче не са на това мнение и тяхната надежда е, че бълг[арските] войски ще изтикат от там турското население, както руските войски  го изтикаха от България, и ще предадат властта на тях. Цончев се стреми да даже да анексира на България вилаетите или поне част от тях.правителството изглежда като да върви по-техните вода[чи], като да желае да се постигне тяхната цел, но в същото време изглежда, че има повече доверие и надежди на автономията с преимуществото, на първо време, на турския елемент. Няма съмнение, че комитетите си имат свои тайни планове; те поддържат в Македония четите за да налагат властта си сега и за в бъдеще. Може би че като се добие автономията, те ще искат да я унищожат, за да дадат надмощието на бълг[арския] елемент. В такъв случай ще има чужда окупация, може би на целия Балкански полуостров.
Каква е ролата на В[еликите] сили в Балк[анския] полуостров, какво те желаят да постигнат?
Няма съмнение, че Германия се спирала да се запази турското господство над тоя полуостров. Русия и Австрия не могат да имат други стремеж, освен да си го поделят по един или по-други начин. Австрия като заграби Македония, Русия като тури ръка на източната част. Италия също ще гледа да грабне поне част от Албания. Франция и Англия ще желаят полуострова да остане на местните народи, но те не биха поместили и най-малкия си пръст, за да постигнат тая цел на сила. Те обаче биха ни поддържали в нашия стремеж за автономия. Всичките други сили не могат, освен да са против тоя наш стремеж и против реформите даже, които биха турили ред в Турция. те са в полза на поддържането сегашната анархия.

2 март 1904 г.
Разговор с барон Гизл.
Генерал Деджорджис, помощниците му и военните аташета при тукашните посланици изработили Меморандум по въпроса на Международната жандармерия и когото двамата посланици, руский и австрийский, предадоха на В[исоката] порта. Тоя меморандум се делял на две глави. В първата стояло условията за служенето на чуждите офицери: заплатата им, пенсията им, обезщетението им, в случай на построяване, обезщетение на семействата им в случай на смърт. Втората глава съдържаше атрибутите на тия офицери и иненно правата им да контролират турските офицери и стражари, да ги упътват и да ги отчисляват в случай на непокорство или неспособност.
В[исоката] порта отказвала да приеме тоя меморандум под предлог, че докачал господарските права на Султана. Двамата посланици обаче настояли на неговото приемане изцяло. Тогава портата поискала от Деджорджиса обяснения по разните точки. Тя искала да знае числото на чуждите офицери, с кого ще се заменят отчислените – като се бояла да не би да се заместят пак с чужди офицери и по тоя начин всичката жандармерия да мине в чужди ръце. сега тия обяснения се готвели от комисията и щели утре да се предадат на В[елия] везир. Гизл се надява, че Портата ще престане да прави мъчнотии и тогава Деджорджис и помощниците му ще заминат за Македония и жандармерията ще бъде устроена в 3 – 4 недели. Първата работа на Деджорджиса и помощниците му в Македония ще бъде да прегледат сегашната жандармерия и да изучава нейните качества и недостатъци, втората ще е да повикат чуждестранните офицери. Но това ще може да стане само когато кабинетите се споразумеят на кой народ кой сектор ще се даде, за да може всекий народ да настани офицерите си в своя сектор. Според думите му, едва ли това нещо ще може да се постигне след 3 – 4 недели.
След това говорихме за важността на жандармерията и за нетърпението, с което населението я чака. Той ми чете един рапорт от Милера, в който се казва, че даже бабите ходили да искат да видят чуждите офицери и една му даже казала да й поканим поне някой офицер – кукла. Често показвали на кондуктори от железницата като жандармови офицери, за да удовлетворят любопитството им.
Говорих му за нуждата от едно comunique по проекта на реформите като една мярка, която ще принесе голяма полза. Но като че ли това не им се ще.

11 март 1904 г.
Разговор с Мишева
Той има много лошо мнение за македонците и е страдал много от македонските жители на Цариград. Той казва за тях, че са хора безскруполни и готови да си служат със сопа, кама или револвер при първото раздразнение и без да разсъждават; поддават се лесно на раздразненията, защото са впечатлителни и са опасни оръдия в ръцете на агитатори, които знаят да ги раздразняват и да си служат с тях. Те нямат почит към никого и се отнасят към Екзарха, например, все еднакво както и с екзархийския разсилен или слуга.
Когато се строяла болницата Екзархията, която била на Пера в улицата на Агентството, много страдала от безобразията на тия македонци. Всеки ден намирали нещо за оплакване и отивали пред вратата на Екзархията няколко десетки, въоружени със сопи и разни сечива, и дигали голям шум. Един ден изказвали недоволствието си от тия или ония работници, други път биле неблагодарни от тоя и оня надзирател на работниците, други път биле недоволни от архитекта или от друго нещо. Веднаж щели да бият Кънчева без никаква причина, сиреч лицето, което всякога вземало тяхната страна и ги бранели.
Най-после Екзархът неможал да търпи тия постоянни скандали пред портата на Екзархията и решил да се пренесе помещението пак в предишната къща, в Ортакюю.
Повечето пъти тия скандали се поддържали от безсъвестни експлоататори, които се стремели да изместят някого от народната трапеза при предприятието и да седнат на неговото място или от проста омраза да напакостят на тогова или оногова. Често пъти тия манифестанти знаяли истината, знаяли целта на подбудителя, знаяли нейното безчестие, но било за хатъра, било за бакшиш или някоя почерпка отивали доброволно да правят манифестациите, да ругаят, да викат, да бият оногова, когото им покажат.

20 март 1904 г.
Петрову
В[еликият] везир ми предаде нов текст за съгласие.

23 март 1904 г.
Разговор с Екзарха.
Вчера отидох при Екзарха, за да му разкажа новия обрат на работите по съглашението с Портата. Пуснах ме се в дълги размишления по работите въобще и по нашите държавни мъже. Тогава той ми разказа какво впечатление са му правили нашите министри, когато е бил в София. “Гледах ги всичките заети с едно нещо: да пишат статии за вестниците и ги виждах доволни като че ли постигнали голямо нещо като свършат статиите си: тогава те със самадоволство се провикваха: “Отговорихме на това и онова, на тая и оная нападка”, като че с това всичко свършили, победили.

31 март 1904 г.
Екзарха.
Weitz ми каза, че според неговите сведения Екзархът не бил доволен от сключването на Съглашението.
И наистина, когато му съобщих, че Съглашението е подписано, той не показа някое задаволство, напротив, като че ли посърна. В разговора, обаче, осъди правителството, че нямало една определена политика и че по следствие това Съглашение щели да освободят много злощастници. Аз отдавна подозирам Екзарха, че е полза на революционното движение, че му съчувствува. Често той е оправдавал разнородните престъпления, всичките престъпления на комитетите и на комитаджиите, като атентатите с динамит, събирането насилствено пари, тяхното злоупотребление и проч. Често е казвал, че от реформите нищо няма да излезе, че е предпочтително да се продължи въстанието, да се дадат още няколко десетки хиляди човешки жертви, но да се доде до автономията на Македония.
Той поизмени малко тая си политика като се убеди, че по нямане средства революцията не е вече възможна, но я измени насила, без убеждение, a regret [неохотно]. Може сега да се бои че чрез Съглашението и реформите денят на автономията ще се отложи за дълго време.

2 април 1904 г.
Пред Даскалова, Боева, Германова, полк[овник] Маринова, Т. Симеонова и мене Екзархът говори, че балк[анските] народи трябва да се споразумеят по тая програма: Сърбия и Гърция да вземат Македония, а България да вземе Серско и от Кавала до Дедеагач и нагоре край морето.
Той обяви, че турците се стараят да съсипят българите чрез разни мерки и особено чрез албанците, които нахлуват в бълг[арските] земи, както по-преди в Ст[ара] Сърбия.

1904 г.
Наставленията. Размишления.
Македонците могат да желаят едно нахлуване на Австрия до Солун, но жителите от княжеството не могат да работят за такава една последица, напротив, те са длъжни да предотвратят това бъдеще за целия бълг[арски] народ. Първото средство е да се отнеме от Австрия всеки повод за намеса, всяка размирица. Екзархът казваше, миналия понеделник (12-и апр.), че ако има хора, които работят против интересите на народа, те трябва да се унищожат. Занятието на Русия е една безопасност за Австрия и тя би се ползовала, за да окупира Македония. Германия не е на това мнение и това се види от помощта, която Маршал ми даде по въпроса на Съглашението. Максимов ми намекна, че опасност виси над главата на Македония, че сме трябвали да сме внимателни. Той се възмути, като му казах, че Зиновиев вярва в искреността на Австрия.
Следователно, до второ разпореждане от София Македония трябва да е мирна и за да се постигне тая цел трябва да се пречи на агитаторите, като се осветлява населението върху опасността. Разбира се, с такт. Македония трябва a tout prix [на всяка цена] да е мирна догдето Русия е занята в Манджурия и догдето Австрия има ръцете си свободни.
* * *
Трябва да се намира и да се помага за осъществението на реформите, като се действува над турските сановници и население с доказателства за тяхното спасително последствие.
Прошения до цивилните агенти от страна на населението за въвеждането на разни реформи. Да се почне от даждийските реформи.
Какво да се иска?
Бирници, определението на даждията от смесени комисии, събирането им от мухтарите, внасянето им в ковчежничеството им.

30 април 1904 г.
Разговори с Екзарха.
Гарванов от Ст[ара] Загора, учител в Солун и принадлежащ на умерената партия, която искала културното развитие на Македония. Против него и неговите другари биле Татарчев, Матов и Сие, които искали терор и революция, и заплашвали умерените с убийства. Гарванов дошел у Цариград и искал покровителството на Екзарха за своята партия и против крайните елементи, но Екзархът му казал, че не може да вземе страната на едните или на другите и че двете страни трябва да се споразумеят. За да станело обаче това споразумение трябвало умерените да се решат да се защищават с оръжие и да обявят на крайните, че ако някой от техните падне убит, умерените непременно ще убият Матова и Татарчева. Това заявление подействувало; крайните оставили умерените на мира и се огриничили да следват сами своите цели. Те устроили атентатите против ватера “Гвадалкивир” и против Отом[анската] банка в Солун. Щом обаче полицията ги уловила те предали Гарванова и другарите му на властта, като обявили, че те били шефовете на Македонския комитет в Солун. Тогава турците изловили умерените и ги изпратили на заточение.
Екзархът е решен да отвори война на тия елементи, които от глупост и фанатизъм причиняват изтреблението на бълг[арския] елемент в Турция и е убеден, че самото население ще се опълчи против тях щом българските търговски агенти обявят на всички, че България не може да отвори война на Турция и че бълг[арското] правителство ги съветва да мируват.

19 май 1904 г.
Разговор с Екзарха.
Писали му от М[инистерст]вото да се образува училищен съвет от 3 лица, които да пратят от София. Това са прищевките на комитетите, каза той, които искат да усвоят училищното дело. Писали му училищната програма да е еволюционна и революционна. Отговори, че тия две посоки са несъвместими, че революционната унищожава еволюционната. Казах му да предложи той своята програма. Отговори, че ще го нападнат по вестниците и ще го наричат ретроград.

19 май 1904 г.
Редакторът на сръбския вестник в Ц[ари]град бил добре познат на Екзарха, понеже брат му бил български стипендиант и живеел сега в България.той редактор казвал на Екзарха: Нека гърци, сърби, българи, власи и проч. идват в Македония с парите сии нека там харчат, за да се ползуваме ние македонците, да се учим, да богатеем. Къде е злото от това?

12 юни 1904 г.
Екзархът ми беше известил вчера, че днес ще иде на Портата и на връщане щял да доде у Агентството да ме види. И наиситна, той доде по 5 1 / 2 часа при мене. Видях го извънредно раздразнен. От думите му разбрах, че е имал конфликт с В[еликия] везир. Каза ми: Когато отида при Констана разговора ни се свършва в 1 / 4 час; днес Констан седя при Везиря повече от час. Какво са имали толкова да говорят, не зная вероятно частни работи.
След Констана врезе при Везиря англ[ийският] драгоманин. И той стоя полвин час. След него влязох аз, за да му предам такрира по нашите черковни работи в Македония, когото бях приготвил. Везирят почти не ме остави да говоря; захвана да ми чете някакви рапорти за мними атентати на учители и чети против гърцкия елемент в Битолския вилает и свърши със заплашването, че щял да вземе мерки против тая агитация като прекъсна аудиенцията, защото го известиха, че някой посланик бил дошел. Аз съм Екзарх, представител на един народ и той няма време да ме изслуша! Аз тия дни ще отида да говоря и в Илдъза и ще дам и там препис от такрира. Портата и Султанът се занимават само с международните въпроси, въпросите на народите в Империята не ги интересуват и не искат да слушат за тях. Ще проводя препис от тоя такрир и на бълг[арското] правителство, за да подействува и то, ще дам и на вас препис. Впрочем Екзархът е доволен от комитетите, те му възвърнали в утробата на Екзархията почти цялата Леринска и Костурска каза, гдето вече гръкомански села не останали. Това сплашило и гърци и турци. Гърците подкачили да дигат врява, а турците заплашвали, че ще почнат да гонят учителите.
Онзи ден, в четвъртък, той не ни прие, мен и Тошева и аз помислих, че е сърдит на последния. Днес обаче видях, че това предполож[ение] не е вярно; напроитв той говори с уважение за него и изказа мнение да отида в София и да вразумя и правителство и комитети. На тръгване ми каза повторно, че иска пак да го види. За правителството Екзархът мисли, че е двоелично, че от една страна праща търг[овски] агенти в Цариград, за да вземат уроци на емереност, а от друга насърчава комитетите в София. Той се изказа против въстанието и атентатите, особено сега когато Русия не е в състояние да си каже думата и когато има опасност да паднем под австр[ийска] власт. Той иска Тошев да отиде в София да напълни главите на всички. Амин!

20  юни 1904 г.
Бях у Екзарха и го питах как му се е видял битолския агент Тошев. Отговори ми, че бил добър, но че много вярвал в правотата на своите възгледи; това не било добро; човек трябва да знае, че може да греши и че и другите могат да имат право. После, много се боял от нахлеването на австрийците в Македония. Това не било толкова опасно и възгледите в София гдето не вярвали на това нещо, биле по-прави. Тоя последен недостатък на Тошева може да е една критика и към моя страх от австрийците. Тошев ще е прав като казва, че Екзархът не е чист, че той съчувствува на макед[онските] въстаници.

18 юли 1904 г.
Мнението на Екзарха.
Вчера бях у Ортакюю и се срещнах с Н[егово] Блаженство. Говорихме за много неща, повтаряхме все същото, чух обаче едно ново нещо, ново защото излезе от устата на Екзарха. Според него македонците са готови да прегърнат каквато и да е народност само, за да изкарат пари. Екзархът ги чувал да казват, че е добро да лицемерят със сърбски чувства само, за да добият и от сърбите пари. “Нека ни проводят и те малко пари, казвали, за да си поизучим децата.” “Такива са те”, прибави той.

29 юли 1904 г.
Разговор с Екзарха.
Беше дошел да ми говори за Костурското училище и за мъчнотиите, които турците правят на учителите в Македония. Учителите, които турците изпъждат, следват и празни да получават заплатите си и това със съгласието от София.
Пропагандата да не се купува нищо от гърцките търговци следва да се уголемява. Също правили и гърците срещу бълг[арските] търговци.
Комитаджиите в София, с изключение на Матова, който бил за Австрия (по думите на Лазарова) биле станали националисти, като отхвърлили интернационализма. Те биле решили да накарат сърбоманите да се откажат накуп от сърбизма и дошле да питат за ум Екзарха. Този отговорил, че това не било негова работа, че то е висока политика, която зависи от бълг[арското] правителство. Може би, че София не рачи да се скарва сега с Белград.
На д-ра Владова, когото много хвали, говорил, че комитетите трябвали да се примирят и да слушат заповедите на соф[ийското] пр[авителст]во. Владов отговорил, че това пр[авителст]во било причината на разцеплението, което не е вярно.

3 август 1904 г.
Зеки Паша сърдит! Пропуснати в проекта на съглашението някоя фраза, която не правела доста разлика между сузерен и васал, това използували неговите неприятели, за да го компрометират в Илдъза и днес той е изгубил там старото благоволение, смятат го за един българофл и опасен. За това и не го остават да взима участие в комисията на Саид Паша, която е учредена за изпълнението на Съглашението и в която беше и той назначен за член.
Вероятно по следствие на тая desgrace [неблагодарност] той беше зле разположен и ми каза, че нашето турско – българско приятелство ще догдето трае Руско – японската война и то по причина, че взаимните интереси биле противоположни. Постарах се да го разубедя, като му казах, че комитетите не са искали друго нещо, освен реформи. Той ми отговори, че реформите няма да се изпълнят, като намекваше, че Султанът не ги рачи. Възразих му, че аз съм доволен от работите в Македония, гдето имало само още някои дребни неща да куцат и че това показва, че реформите са възможни. Прибавих, че от Одринско не съм доволен, защото там войниците правят големи пакости. Отговори ми, че причината на тая разлика е, че в Македония имало чужди офицери, а в Одринско нямало.
Казах му, че неговото падане в немилост ме фроасирва и че ще се оплача на Таксим Паша, ако той ми позволи. Зеки ми отговори, че тая моя постъпка би значела, че се е оплакал пред мене и това ще му повреди още повече и че е по-добре да се остави на времето да заличи от паметта на Илдъза това негово опущение.

7 август 1904 г.
Екзархът ми казваше, че директорът на Семинарията настоял на оставката си и Екзархът я вече приел. Той не рачил вече да стои директор, защото в нея имало комитет и той се боял да не пострада нещо. Екзархът му бил отговорил, че комитети имало навсякъде. Казах на Н[егово] Блаженство, че добре станало, че тоя директор не ми аресва и че трябва да назначи някой наистина способен човек, па ако ще би да го доведе и от Русия. Екзархът не е за русин и ми отговори, че ще назначи пак българин.

7 август 1904 г.
Вчера имах аудиенция у Султана. Беше ме викал да ми извести, че понеже съм му направил големи услуги, той щял да ми даде един малък подарък за спомен, нещо което се употреблява всеки ден, може би някое гърне за ноще. След това, аз отворих една страница, която неще да му е била приятна – нашите оплаквания. Мотивирах тая моя смелост с обстоятелството, че имам постоянно една мисъл и тя е да намеря средствата, които да сближат Турция и България и да заякчат приятелските връзки помежду ни. Той ме моли да му дам писмено тия работи, за да се занимае лично с тях. В разговора ми каза, че Екзархът трябвал да обърне внимание на учителите, защото в Корана било казано, че народите биле добри, но че ходжите и хаджиите им биле разваляли умът. Той познавал българите, на чифлика си, когото обработват преди да стане султан имал трима арнаути и 20 българе, но сега ходжите и и хаджиите им развалили умът.
Такова нещо не може да стои у Корана, понеже по Мохамедово време не може да е имало хаджии, а не ще е имало и ходжи. То ще стои в друго някое по-надирешно списание, което ще е влязло в убеждението на турското население, защото наистина турците се пресмиват, особено на хаджиите и ги мислят за развратни.

Петък.
Аудиенция у Султана.
Казах му, че Н. Ц. Височество ме е натоварил да питам за неговото здравие и да му го съобщя.
Той благодари и прибави, че е доволен от българското правителство и че ще направи всичко, което зависи от Него, за да го задържи на власт.
Отговорих, че се е мислило да се изпроводи г. Греков, за да увери Султана в нашата вярност и преданост, но от една страна имахме главоболия, а от друга пожелахме да не даваме уверения на слова, а да докажем на дело нашите добри намерения, нашата лоялност и се радвам, че Султанът го признава. Нека тогава ми позволи да му направя една молба. Изказах му дълбоката признателност на Княза и пр[авителст]вото за решението на статуквото и го моля да не изменява това решение, понеже неприятелите ще се възползуват от него, за да посеят раздор и в двете страни и да напакостят на правителството и на страната. Султанът каза, че се е всякога грижил за българския народ и за правителството му, че българите само при него могат да намерят спасение, че статуквото е решено и че не трябва вече да се говори за него, за да се забрави цялата работа, която прилича на една пъпка, и не трябва да се чопли. Аз отново благодарих и го помолих да ме ауторизира да известя на Княза и на правителство за обещанието на Н. Им. Величество да запази статуквото. Той отговори, че това е решено вече и че не трябва да се говори повече за него. Аз отново заблагодарих, като казах, че в дългата си политическа практика съм се убедил, че Турската империя и България са обиколени с неприятели и че само ако вървим наедно ще бъдем честити.
Тогава ме попита за реколтата. Отговорих му, че от три години насам е слаба и че за това се намираме на скъпотия. Каза ми, че и той се занимавал със земеделие, че щял да донесе семена от Америка, за да ги раздаде на населението понеже давали два – три пъти повече. Отговорих му да ни съобщи имената на тия семена, за да ги донесем и ние и че ще ги обнародваме във вестниците, за да се ползува всякой. Обеща ми да го направи.
Отворих дума за решенията на някои дребни второстепенни въпроси за улесненията на търговията.

Султанът туркофоб.
В една аудиенция Султанът ме попита на коя партия принадлежа, на туркофилската ли или на туркофобската. Аз му отговорих, че принадлежа на туркофилската партия. Защо? попита Султанът.защото, отговорих аз, само с добри отношения между София и Цариград ще може да се помири Македония и Тракия и ще могат тамошните българи да заживеят честит живот. – Но каква полза имате от тоя добър живот на българите в Турция? попита Султана.аз прямо няма да имам никаква полза от това, но косвено много ще се ползувам, отговорих аз.
Не разбирам това прямо и косвено, възрази Султана.
- Въдворението на ред във вилаетите, гдето има българи, отговорих аз, ше успокои духовете в България и тогава всекий ще си гледа работата, ще има мир и тишина в княжеството и всички ще бъдем спокойни и за настоящето и за бъдещето на България.
- Ти слушай мене, ми отговори Султанът, аз съм по-опитен от тебе и ще ти дам един приятелски съвет. Ти да станеш туркофоб и да се туриш на чело на комитетите. Министерството ще ти даде пари да издаваш вестници и с тия пари ти ще блаженствуваш в “Червен рак”. То ще ти плаща командировки по целия свят и поне полвината от парите ще останат в джеба ти. То ще ти дава пари, пушки, патрони да въоружаваш чети и да ги пращаш във вилаетите; то ще ти помага да изнудваш и богаташите и от всичко туй ти ще имаш твоята част; Събранието ще гласува милиони за македонци, които твоите чети ще са озлочестили и голяма част от тия милиони ще влязат в твоя джоб; и проч., и проч. И всичко това ще вършиш без някоя опасност за себе си. В “Червен рак” няма нито андарти, нито сърбски чети, нито аскер; напротив там човек е заобиколен само със сладки ястията и питиета. Вярвай ме, че ако да не бях Султан в Турция аз щях да стана туркофоб в България, защото хем щях да стана в скоро време богат човек, хем щях да минавам за горещ патриот.

12 август 1904 г.
Среща с Таксим и Везиря.
При Таксина ходих да занеса мемоара, когото Султана ми беше поискал миналия петък. Той ме пита какво значат военните маневри, които се готвят и истина ли е, че фин[ансовият] м[инистъ]р отишъл да търси заем. Отговорих, че военните обичат да играят на солдати без да мислят на разноските, които правят; колкото до заема, не вярвам по две причини: 1. Че у нас не се усеща нужда от пари, всичките платки се изпълняват редовно, и второ защото фин[ансовият] м[инистъ]р знае, че до гдето трае японската война никой няма да ни даде пет пари. Според вестниците, той отишъл в Карлсбад.
За Визиря си бях приготвил следните точки: 1. Връщането на избягалите прави 2 години (дадох му имена); 2. Стойков в Бруса; 3. Буйствата на войниците в Одринско (подадох му бележка за няколко факта); 4. Арестуването си тоже в Цариград (дадох му имена); 5. Връщането на останалите бежанци от Одринския вилает (Не могат да се държат вечно комисиите на границите, за това да се върнат по обикновените пътища). Изселването на българи в Америка.
За избягалите преди две години ми отговори, че се е наложило за начало да не се пущат в Турция хора, които са се занимавали с революционни дела в България в разстояние на дълги години, но да се приемат такива, които са се занимавали с търговия занаяти. Да му давам листата на такива, той ще изпитва и на които се окажат безопасни ще позволява. Отговорих, че ще направи впечатление на населението ако започнат да се подчиняват на властите и агитаторите, това ще покаже на всички че революцията слага оръжието. Той отговори, че ще се изпитва за всеки отделен случай.
2. За Стойкова отговори, че мазбатата е представена на удобрението на Султана и че ще се отчита след някой ден.
3. За буйствата на солдатите заповяда да се телеграфира тозчас на валията в Одрин.
4. За арестуванията си тоже в Ц[ари]град причината била, че се биле пръснали слухове, че ерменци и българе щели да правят атентати в денят на празника на Султана, но заповяда да се освободят ония, които могат да дадат поръчители.
5. Останалите в България бежанци да се върнат по обикновените пътища, понеже комисиите не могат да се държат вечно на пунктовете.
След това ми прочете една бележка, в която се казваше следното: На Creusot сме поръчали 3 торпильора, на Фижие 24 също; поръчали сме и барка, с която се полагат торпилите. Тия приготовления за война насърчавали македонците и давали повод на опозицията да хули миролюбивата политика на правителството, като го обвинява в непочтителност: държи миролюбива политика, а в същото време се готви за война.
“Нов Век” нападал Портата и поощрявал с това агитаторите; правителствените вестници би трябвало, напротив, да укротяват, да показват ползите от съглашението, онова, което се е сполучило, а не да релевират останалите още неизвършени дребни неща. Върнали се 25 000 бежанци и се освободили 1 600 затворници, положението, на които се изучава и от които ще се освободят вероятно още много.
Училищата биле отворени миналата година, ще се отворят и сега, Портата не е правила и няма да прави мъчнотии; но тя не може да остави да учителствуват крайни елементи, които не са многобройни.
Говори ми за пощенската конвенция.
За бюрото на привилигированите области.

[Телеграма до Д.] Петкову,
Екзархията не допуща мисълта да се помага с пари на Екзархията да си съграждат черкви; предпочита да стои черквата с години затворена и да не се дава на гъркоманите.

18 август 1904 г.
Разговор с Екзарха.
Бях у него, за да попитам дали са се изготвили списъците за нуждающите се македонци, на които да се раздадат помощи. Стана дума за неговия отговор на гърцкия мемоар и Н[егово] Бл[аженство] ми каза, че вече не се подлага на такъв дълъг труд, а го оставя на други. После ми отвори дума за някой си Данъш ефенди, някогашен муавинин в Русе и сега такъв при пашата в Скопие. Данъш иде понякога в Ц[ари]град и всеки път го посещавал. В политиката не се месел, бил само администратор. Тука той спохождал и големците. Везирят го питал каква е разликата между сърби и българи и Данъш му отговорил, че сърбите са като френците, а българите като немците. Освен това българите са юнаци като японците, не жалят живота си.
Екзархът ходил и у Империяли и ми каза какво е чул от него. Итал[ианският] посланик го питал не се ли боят българите от Австрия и когато Екзархът отговорил, че напротив: много се боят. Империяли му отговорил, че тогава не трябва да се дава повод на Австрия да нахлуе в Македония и че трябва да се търпи и да се работи по мирен начин. Империяли прибавил, че България трябва да е в близки отношения със Сърбия и Черна Гора, вероятно за да действуват един ден всички задружно с Италия против Австрия.
О`Конор говорил на Екзарха, че българите са неблагодарни, че каквито и добрини да им се правят, те все се показват недоволни, че за автономия на Македония не може да се говори и пр.

19 септември 1904 г.
Сега беше у мен Екзархът. Каза ми, че Везиря бил уловил писма, в които се виждало, че Екзархът е съучастник в революционното движение в Македония, че той по искането на комитетите назначава за учители лица, които ръководят револ[юционното] движение. Тия писма Везиря щял да покаже на посланиците, които се застъпвали за бълг[арските] училища. Екзархът беше много смутен и като, че се боеше, че ще има хванати такива писма. После се разговаряхме за делата на комитетите. Той имал рапорти, в които се казвало, че населението не се бояло нито от турци, нито от други някого, но че се бояло само от комитетите, които го събличали, които му грабели и последнята пара. Екзархът намира, че организацията е в ръце млади, незрели, несериозни, неопитни и които вършат само зло.

22 октомври 1904 г.
Разговор с Таксим Паша.
Спомена ми, че Княза заминал с майка си и децата си за Евксиноград без да приеме Садък Паша. Можеше да иска да знае дали имам някое известие за това поведение на Княза. Отговорих му, че видях във вестниците, че Княза отишъл у Варна, но предполагах, че по-преди се е срещнал с пашата.
След това ми каза, че според сведенията от Гърция, там се готвили да минат много чети в Турция и Султанът искал да чуе моето мнение по тоя въпрос. Казах му, че ще събера сведения и ще му отговоря.
Отворих му пак дума за бежанците и му казах, че надеждата ми е у Н[егово] Величество, защото се убедих че на Портата вее вятър престрастен и несправедлив срещу българите. Отговори ми, че утре Везиря щял да отиде в двореца и Султанът щял да му говори.
По вашите сведения, в Гърция се готвели да минат в Турция голямо число чети.
Четите са като пъпките по тялото; тия пъпки се явяват по следствие на някой недостатък в организма и един умен човек, който цени здравето си, търси тоя недостатък, излекува го и се отърва и от тях. Пъпки без недостатък в организма не могат да виреят, не могат да траят и сами изчезват.
След падането на Княза Александра явиха се и в България чети платени от нашите външни неприятели, но те не траяха нито три месеца: населението ги предаде на властта, която всички избеси.
Гърцките чети не могат да сторят никакво зло, защото те могат да върлуват само там гдето има гърцко население и като живеят от гърба на това население, което скоро ще им се насити. Вън от районите на това гърцко население те не могат да съществуват, защото хората от другите вероизповедания и поради ще се бранят срещу тях и ще ги избият.
Една добре устроена държава обаче не може да търпи върлуването на чети, защото те безпокоят мирното население, не го оставят да работи, да произвежда, да търгува, да печели, да се храни и да плаща данъци. Един умен френски цар, Louis ХІІІ казал знаменателните тия думи:
Pauvres paysans [Бедни селяни],
Pauvre royaume [Бедно кралство],
Pauvre royaume [Бедно кралство],
Pauvre roi [Беден крал].
Много пъти съм говорил на В[еликия] везир, че царското правителство е длъжно да избави страната от четите, а не Комисията, председателствувана от Саид паша, имах случая да кажа, че в София, като не могат да повярват, че царското правителство не е в състояние да излови 3 – 4-ма шефове, които организуват бандите, са дошле до убеждението, че това правителство съчувствува на тия банди. На същото мнение са и някои посланици в Цариград и консули във вилаетите.
Тия банди безпокоят населението, ожесточават го против властта, която не ги изкоренява и го принуждават от страх да им помага; с това безпорядъка в страната се уголемява и търговия, земледелие пропадват, и финансиите отиват все по-зле.
За изкоренението на четите обаче не стига тяхното преследване; пъпката по тялото не може да се излекува само като се одреже, ако организма съдържа недостатъци, а се излекува без да се режи, като се поправи организма.

23 октомври 1904 г.
Разговор с Мишева.
Каза ми, че Н[егово] Бл[аженство] бил неразположен. Неразположението се състои в това, че намерили в пикочта му албумин. Докторът му поръчал лечение чрез млечен режим. Но това неразположение афектирало толкова Н[егово] Бл[аженство], че сега се отказва от всяко занимание.
После додохме на въпроси от обществен характер и те не могат да бъдат други, освен отнасянието на турците срещу бълг[арското] население. И той е на мнение, че трябва да се употребят репресалии. Трябвали сме да основем младотурски вестници в България, трябвали сме да изгоним софтите, които отиват да проповядват през време на рамазана.
Отговорих му, че за вестник съм писал на Петкова преди месец време, като съм му дал цял план, а за гоненията на софтите съм противен.

27 октомври 1904 г.
Екзархът болен.
Отколе не бях ходил у Н[eгово] Бл[аженство], за това реших да отида на 25-и тек[ущи]. Като ме видя каза ми, че щял да проводи да ме викат, понеже бил зле болен, имал албуминури. Той се страхувал да не би да има Брайтовата болест, но му казали, че не е и че албуминорите била едно леко неразположение. Той нямал доверие в цариградските доктори и не знаял какво да чини. Аз го съветвах да отиде във Виена, но докторите му биле казали да се пази от студ, защото тогава болестта му ставала опасна. Вчера отидох пак и го намерих много по-спокоен и със старото младежко лице. Още не е взел окончателно решение, но мисли да остане тука през зимата. Не бях срещал толкова страхлив човек. Единствената му мисъл беше да напусне работата си и да отиде да живее в Европа. Аз се старах да го убедя и сполучих. Антуражът му и той сам ми каза, че съм му бил дал голям кураж.

10 ноември [1904 г.]
Разговор с П. Даскалов.
Австрийск[ите] консули в Македония.
Сега беше у мен Даскалов, пътешественика по Македония и дописник на “В[ечерна] Поща”. Той е дошел с намерение да отиде в Атина и от там още веднъж в Сяр и Солун.
Говори ми много работи по двукратното си пътуване в Македония, но най-важното беше следнешно. Бил веднъж на станцията в Скопия, където се намирал и един учител, член на Вътрешната организация. Щом пристигнал трена учителят влязъл в един вагон и почнал да се разговарял с един пътник. Като излязъл учителят от вагона Даскалов го попитал с кого се разговарял и учителят му отговорил: с Пешкова. Пешков е един известен четник, революционер и агент на комитетите, сражавал се е с турците. Сега обаче пътувал с австрийски паспорт и под друго име, под немско име и като австр[ийски] жител. За да провери това обстоятелство Даскалов отишъл при Скопския австр[ийски] консул Пара и му казал това нещо. Пара признал, че той дал паспорт на Пешкова, но се престорил, че не знае кой е Пешков, че не знае, че Пешков е четник и агент на комитетите; оправдал раздаването на паспорти с желание да улеснява населението. Даскалов прибави, че сам борис Сарафов му е обаждал, че австр[ийското] пр[авителст]во му е предлагало големи суми, за да го спечели и да го накара да работи за Австрия, но че Сарафов бил отказал.
Даскалов не вярва в реформите. Цив[илните] агенти не работели нищо. Мюлер се хвалил с 6-те милиона заем, които Австрия щяба да отпусне догодина, за да се построели съборените къщи. Това е всичко! Те отказвали да се занимават с черковните и училищните работи и не се занимават с нищо друго. Хилми Паша ги е турил на мегдана и не ги оставя нищо да правят. Рапапорт бил изгонен за една скандалиозна работа.
Според Даскалова Хилми Паша бил извънредно лукав човек и много трудолюбив и интелигентен; той има всичката власт в Македония и е най-осведоменото лице в тая страна. Той знае всичко що вършат комитетите, има им шифрите, улавя им писмата, правилниците, знае кога и къде се държат и ще се държат тайни конгреси и какви им са решенията.
В София се готвят да изпратят в Косовския вилает чети против сръбските агитации.
За Организацията Даскалов казва следното: В това отношение в Македония владее пълна анархия. Матов и Татарчев нямат вече никакво влияние; във всяка каза са се устроили по няколко комитета – от 8 – 10 души – които действоват самостойно и не признават никаква власт. истина е, че воеводите се срещат често помежду си и се споразумяват; някои от тях даже вземат инициативата да ги събират и да им пращат наставления, но не – заповеди. Сарафов тоже е изгубил всяко влияние в Македония, но все има тук таме по някои приятели, които поддържат по някоя четица. Още повече е загубил Цончев, него никой не признава, но и той има в Серско и Солунско няколко четици.
БИА НБКМ, ф. 14, а. е. 4342, л. 12 – 14. Оригинал. Ръкопис.

13 ноември 1904.
Петър Даскалов.
Намерих се с него тая вечер у Н[егово] Блаженство. Говори за своето двукратно пътуване тая година у Македония. Каза, че там руските консули биле много боси, не знаяли нищо, непознавали страната и биле против българите. Скопският управляващ казал, че в Скопия имало 400 къщи сърби, но незнаял числото на бълг[арските] къщи; в гостилницата говорят турски, ако и стопанина и гарсоните да биле българе и да не разбирали турски. Като го питал Даскалов защо не говори по славянски управяющия отговорил: защото Скопия се намирал в Турция. австрийският консул Пара, напротив, бил за всичко добре осведомен и съчувствавол на македонското движение. Даскалов повтори пред Екзарха това, което ми беше казал насаме и именно, че авст[ийските] консули биле в близки сношения с българските агитатори и им помагали всякак: с пари, с паспорти, с укриване, с избавяне от затворите. За мое очудване Екзархъг отговори: Те правят това, защото искат да подигнат Македония, за да навлязат австр[ийски] войски.
Даскалов охарактеризира и Битолските русо (Кал) - австр[ийски] (Карл) консули по същия начин; и там руския бил една нула и наш враг, а австр[ийският] способен и приятел. В един частен разговор Даскалов казал на Кал, че Македония трябва да добие автономия, консулът се толкова възмутил щото разказал това нещо в всичките други консули и даже на турците, което умъчнило положението му.
НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 4342, л. 2 – 3. Оригинал. Ръкопис.

21 ноември 1904.
Петър Даскалов ми каза вчера, че за първото си пътуване в Ц[ари]град и Македония той получил средства от редакцията на “В[ечерна] Поща”, но че за второто м[инистерст]вото му дало пари. И сега, за трети път, той се поддържа от пр[авителст]вото.
Като стигна тука – има вече три недели – той бързаше да заминава за Атина и постоянно повтаряше, утре тръгвам. Ето обаче стават две недели и той не се мръдна от Цариград. После тъй също повтаряше, че ще отиде при Мемдух Паша и при другите министри, но до сега не е стъпал при никого. Той живее тука, спи до 1 – 2 часа след пладне, яде като вълк и се готви да получи богатите си дневни, като повтаря, че ще пише някакви брошури. Той обаче ми каза и друго нещо. Мислел да отиде във Франция, за да научи френски език. Вероятно сега стои тука, за да му вървят дневните, които ще туря на страна. После ще намери някой ахмак м[инистъ]р, който да му намери и някоя командировка до Париж, както му намерих аз у Виена, гдето стоя повече от година.
Знае да си нареди работите.
НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 4342, л. 4 – 5. Оригинал. Ръкопис.

22 декември 1904 г.
Разговор.
Днес Таксим Паша ме повика в канцеларията си и след обикновените поздравления ми каза следното:
Султанът знаел, че аз му съм предан и когато съм чиновник и когато съм частно лице и за това го натоварил да се разговори с мен частно върху отношенията между Турция и България. Султанът знаел, че аз не съм обичал Великите сили, не съм удобрявал тяхното намесване в Турция, че съм бил убеден, че злото, което те правят на Турция се отражава и на България и че за това Таксим трябвал да ме пита какво трябва да се направи, за да се изгонят из Турция тия чужденци. После трябвало да ме пита за какво се задълбочаваме в дългове, за да се въоружаваме, че тия въоружения не могат да бъдат настроени освен против Турция, понеже от другиго нямаме страх, като знаел, че ако други ни нападне Султанът ще ни доде на помощ.
На тия въпроси, аз му дадох дълги отговори в следнята кратка смисъл:
Аз не обичам чужденците и съм казал на Султана, че както ние се избавихме от руските офицери тъй бълг[арското] население ще избави империята от чуждите офицери. Нашите въоружения не са против Турция, понеже ние знаем, че сме 3 1/2 мил[иона] народ, а те са 24 милиона, понеже сме видели русите да бягат пред турските войски и знаем, че ние не можем да се бием с тях, но съм убеден, че ако и той да беше бълг[арски] м[инистъ]р ще направи същото, което и ние сега правим, за да браним отечеството си от всяко нападение. Тия оръжия могат да са на разположение на Султана на всеки час, стига той да го иска: аз съм в Цариград, за да постигна българо – турски съюз.
За да бъде нашето оръжие на разположение на Султана трябва той да престане да гони бълг[арската] раса и да е по-aimable [любезен] с българите.тогава му разказах всичко, каквото теглят българите по вината на В[исоката] порта, която е центъра на всичките интриги. Без никаква причина и когато всичко отиваше на добро Везиря спре връщането на бежанците и отвори една война на българите, учителите, свещениците, гражданите от Цариград и другите започнаха да се гонят и да се запират; повикаха се гърцки чети на помощ на това изтребление и дадоха повод да се уголеми незадоволството и в България и в империята. Той има добри мисли за нашите отношения, но чиновниците във вилаетите иначе мислят; трябва да се приемат на служба в жандармерията стотина българи, трябва да се отнеме воденето на бълг[арските] работи и да се основе в Илдъза едно бюро специално за тия работи с един интелигентен шеф, който всичко да знае и да осветлява него и Султана.
Най-после той предложи да му докладваме какво трябва да се направи, за да се подобрят отношенията ни и аз се обещах да направя това след 2 – 3 дена.

Разговор с Таксим.
Причината за прекъсването добрия вървеж на отношенията между Турция и България не е друга, освен внезапното изменение, което Портата направи в своето държание срещу българското население в Турция. амнистирането на затворниците, връщането на бежанците, свободното управление на училищата и черквите беше произвело едно много благоприятно настроение между българското население във вилаетите и всякой усещаше, че мирът и тишината, които това положение беше създало, се ценяха с радост от всички. С изключение на трима – четирима души, които се бяха отделили от комитетите и които нападаха тук – таме на ония българе, които бяха против революционното двежение в Македония, цялото население и целите три вилаета бяха спокойни. А в Одринския вилает нямаше даже и такива редки изключения, а напротив той беше напълно тих и мирен.
Тая тишина се дължеше на голямата милост на Н[егово] Величество към затворниците и към бежанците и на дълбоката признателност на цялото население; и за да се уголемеше тая тишина необходимо беше, от една страна да се продължава милостта на Господаря и на неговите органи към населението и от друга, да се изловят двамата – трима злосторници, които вършеха престъпления над това население. Вместо това Портата прегърна едно съвсем протовоположно поведение. Тя отказа позволението си на 5 – 600 семейства от Одринския вилает да се върнат в огнищата си; в същото време пред очите на властите домовете, черквите, училищата на тия бежанци се събаряха от войниците и от съседните села и техните имоти се заграбваха от околното мюсюлманско население. В същото време по цяла Тракия и Македония учителиет се улавяха и изпращаха в родните им села без никаква причина и само под предлог, че били някога арестувани, а много пъти и без да бяха били арестувани, и училищата се затваряха. Тия мерки явно показваха, че тука се преследват не някакви злосторници, а българското племе и това изплаши и отмая и най-верните поданици на Султана.
Миналата година, много български села се подчиниха на патриаршията само, за да се избавят от подозренията на властите, тая година, след сключването на Съглашението всичките тия села помислиха, че Портата не гледа вече неприятелски към Екзархията и побързаха да се върнат в народната си черква. Около тях преминаха и 20 – 30 нови села под ведомството на Екзархията. Портата зле настроена към българския елемент, погледна на това просто религиозно движение като на едно държавно престъпление, и започна да преследва по един много жесток начин тия села. В някои от тях се проводиха за наказание роти войници, които вършеха големи жестокости; от други се дигнаха по-първите хора и се арестуваха, в трето се изпъдиха учителите и свещениците и се затвориха черквите и училищата. Това всеобщо обезправдание на българите в полза на вечните техни неприятели гърците произведе и във вилаетите и в княжеството много лошо впечатление. Това и чакаха горепоменатите отстъпници от комитетите. Те почнаха да палят имотите и да убиват ония личности в полза на които властите вземаха против българите тия несправедливи мерки и числото на четите се уголеми. Но понеже палежите и убийствата се упражняваха против християни властите не преследваха виновните с необходимата ревност; те предпочитаха да видят появяването на контрачети против българите и като такива се явиха гърци, надошли от Кандия и Тесалия и които си служеха повече с арнаути и турци. От всяка страна пристигаха известия в София, че тия чети се ползуваха от съчувствието на дребните власти във вилаетите и това обстоятелство затвърдяваше убеждението, че Портата е отворила поход не против злосторниците, а против цялото българско племе. Разбира се, че такова едно убеждение не можеше да произведе в България чувства на любов и преданост към Турция и към Н[егово] Величество.

29 март 1905.
Давидов се върна от София с план да издава в Цариград търговски бюлетин. Петков му дал субсидия. Той там седя два месеца и имал случай да се разговаря с много хора и да види много работи, от които ми каза следните. Едничкият министър, когото уважавали и опозиционерите, бел Петков, другите били нула. Уловили Централния (Попова) в гешефти, а Петров мислел само на спекули и пари. Генадиев, от своя страна, мислел на жени и пари; чиновниците му се оплаквали, че им държал рапортите с години непрегледани и нерезолирани.
Той се видял и със Сарафова. Той се подчинявал безпрекословно на Петкова, но се бил отчаял за Македония. Казал на Давидова, че населението подкачило да ги предава само на турците и за това трябвало да стане с Портата някое споразумение. Той ходил в Осман бея и при Мемдух Паша; дал им едно изложение, в което се казвало, че Австрия и Русия биле се споразумели да си поделят Балкан[ския] полуостров, че това се узнало от самия брат на княза, че австрийците искали да се споразумеем с комитетите, за да подкачат динамитарствата си и да дадем повод на Австрия да слезе в Македония. но македонците предпочитат да се споразумеят с Портата и за това изпратили Давидова да прави преговори в Ц[ари]град. Ако това не успее те щели да се обърнат към Виена и пр.
Мемдух представил това изложение на Султана, който заповядал да се влезе със Сарафова в преговори. Ако англ[ийският] посланик гарантира, че Портата няма нищо да им стори Сарафов щял да доде в Ц[ари]град с другарите си, за да се разговаря сам с Мемдух паша.
Утре Давидов тръгва с Осман бея, на сметка на Мемдуха, за София, гдето много висши чиновници искат да вземат част от комисионната, която Давидов се хвалел че ще получи от Мемдуха.
Давидов ми иска и аз му дадох един проект за споразумение. НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 4337, л. 1 - 2. Оригинал. Ръкопис.

Дадено на Давидова за Сарафова
30 януари 1905.
Причината, по която често пъти населенията са недоволни от положението си и прибягват до бунтове са чиновниците. В средните векове държавите бяха собственост на Господарите, чиновниците техните интенданти, а населението арендатор на земите. Стопанинът уреждаше имота си както му беше угодно, издаваше заповеди каквито му бяха угодни и интендантите ги приспособяваха на населението както знаяха. Който от арендаторите не беше доволен можеше да си излезе и да търси земи в друга държава. В тия времена само стопанина компрометираше – доколкото може своите интенданти и когато не беше доволен от някого изпъждаше го, обесваше го.
В модерните времена държавния принцип е съвсем други. Господарят не е вече собственик на земяат, собственици са ония, които имат тапии; чиновниците не са интенданти, а са служители на населението, турени да поддържат редът, да раздават правосъдието и да пазят границите от външни неприятели; а Господарят е ръководителя на държавната машина, лицето което се грижи за добрия вървеж на всичките нейни части и за благодарността на поданиците.
Понеже поданиците се смятат за собственици на земята, а не за прости арендатори, които могат да се търпят или изгонват, те искат да се ползуват от дъно от имотите си и да не срещат никакви пречки било от чиновниците, било от съседите си; и когато срещат такива пречки те показват незадоволството сси против властта, която не се грижи за тяхното спокойствие, и по някой път отиват до самозащита.
През такава една фаза са минали всичките други народи и сега е дошъл редът на народите от Турската империя. Западните народи са опитали всичките пътища за да постигнат двете следни цели: да осигурят престолите на Господарите и да задоволят населението и са намерили, че най-доброто средство е да се остави на последното да контролира действията на чиновниците, понеже това население живее с тия чиновници; когато Господарят живее далеко и не вижда техните произволи. Това трябва да стане и в Турция, ако Илдъза иска да осигури престола на Н[егово] Величество и да омиротвори страната.
В една държава има три вида чиновници: едни, които служат на държавата въобще, и това е войската; други, които служат на населението и това са полицията и съдилищата, и третите, които служат едновременно и на държавата и на населението и това са финансовите чиновници. Войската се командова от горе; полицията от местните власти; съдилищата са независими, а финансовите чиновници се командуват от горе, но се контролират от местните власти.
Административните единици обаче имат и те своите особени нужди и за това имат и те собствени органи. има села, които трябва да имат кметове, има общини, съставени от повече села, които трябва да имат мюдюри, има кази, санджаци, вилаети, които имат свои собствени нужди и за удовлетворението на които има и лица отделни от държавните чиновници. Тия лица на всякъде са избираеми.
Ние искаме приемането от Илдъза на тия принципи и тяхното прилагане по следния начин:
Понеже ние нямаме право да се месим в работите на другите народности от империята и желаем изменението днешното положение само на българското население, ние предлагаме следните условия:
1. Да се измени териториалното деление на Тракия и Македония по начина, който показваме отделно и в смисъл българското насеелние да остане съседно с турското и отделно от гръцкото, албанското и сръбското.
2. Тая отделна територия да се раздели на кази, санджаци и вилаети, както е отделно показано.
3. Начело на всеки вилает има по един валия турчин и един муавинин българин; също и на всеки санджак по един мютесарифин турчин и един моавинин българин. Каймакамите в казите да са българе или турци според народността, която има болшинство, а муавинина му да бъде от другата народност. Мюдюрите и кметовете да се избират от населението на основание един избирателен закон удобрен от двете страни.
4. Българите, които се назначават или избират за чиновници, трябва да знаят писменния турски език. През първите десет години обаче, достатъчно е да знаят говоримия турски език. Там гдето е нужно, ще се държат терджумани, както сега се прави на много места.
5. При всеки валия, мютесарифин, каймакамин и мюдюрин ще има по един съвет избран по следующия начин:
а) Съвета при мюдюрина ще се избира от населението съгласно със закона предвиден в чл. 3.
б) Мюдюрските съвети ще избират санджакските и всичките заедно ще избират вилаетските съвети.
6. Главната задача на тия съвети ще е да разхвърлят даждията, да нагледват тяхното правилно събиране, да приемат и решават оплакванията против злоупотребленията на чиновниците, да решават въпросите за отварянето на училища, за съграждането на черкви.
7. Кметовете ще назначават селските падари; мюдюрите със съгласието на съвета ще назначават общинските бирници и общинската полиция, ще се грижи за правилното разхвърляне и събиране на даждията, за доброто управление на общинските имоти и за добрия ред в училищата.
8. Ще има нужното число мирови съдилища в казите и съдниците ще се избират от централната власт между турците и българите. Числото на членовете в окръжните съдилища ще бъде на равно число турци и българи. В апелациите една трета от членовете ще бъдат българи.
9. Във всичките тия места полицията и жандармите ще се рекрутирва само между турците и българите и нейните офицери също ще бъдат турци и българи.
10. Всичките лица, които по една или по друга причина, са се изселили из тия места, както и техните деца и внуци ще получат позволение да се върнат назад, ако го пожелаят.
11. Екзархийският ферман ще се изпълни изцяло и ще се позволи на населението да си състави при Екзархията Синод и Съвет. В държавния съвет ще се назначат двама българи и при вътрешния министър един муавинин.
12. Ще се реформира финансовата система и начина на разхвърлянието и събиранието на даждията.

Териториално деление.
Солунския вилает без казите: Касандра, Караферия, Катерин и Св[ета] Гора.
Битолския без казите Кожанска, Гребенска и Анаселска от Серфиденския санджак; без Матска и Долно Дебърска кази от Дебърския санджак; без Старовска и Колонска кази от Корчанския санджак и без Елбасанския санджак.
Косовския вилает без Прищинския, Симичкия, Ипекския и Ташлиджакския санджаци и села в Тетовската и Гостиварската кази от Призренския санджак.
Одринския вилает без следните кази: НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 4337, л. 3 - 9. Оригинал. Ръкопис.

7 април 1906 г.
Разговор с П. Даскалов.
Даскалов е редактор на “Вечерна Поща”, приятел на Македонските комитети и партизанин на война с Турция. Той казва обаче, че днес в Македония няма организация, а има дезорганизация, че бившата организация е паднала в ръцете на хора развалени, експлоататори, които са едно зло, но че това зло не може да се премахне. На същото мнение по организацията са и министрите в София, които са й обърнали гърба си. народът също не ще вече нищо да знае за комитетите. Благотворителните дружества събрали всичко 700 лева, а имали нужда от 1000000. Даскалов ходил при министрите да иска тая сума, но получил отказ. Тъй щото в България организацията е разтурена. Тя получава обаче пари от Македония. В последно време получила 100000 л. които послужили за въоръжение на чети и изпращането им в Македония. Въпреки това и по глупост Даскалов съчувствува на тая организация и на изпращането чети уж против гръцките и сръбските чети.
Аз му възразих на всичко това следното:
Щом организацията е разнебитена и няма средства не е ли по-умно тя да изчезне и да се обърне листото на политиката, сиреч да се приближим до турците – по нужда – и да се постараем да спечелим доверието им или да намалим недоверието им? – Това е невъзможно, възразява той, защото турците са недоверчиви. – Да, може би, но каква полза ако следваме да ги дразним и да ги сърдим? Щом неможем да им вредим от дъно и да изкараме и ние полза от това вредене, умно ли е да ги бодем само с игли и да си навлечем преследването им изтреблението ни?
Той призна, че нашата политика не е последователна, че аз в Ц[ари]град водя приятелска политика, а Петров неприятелска, че София трябва да се реши на една политика: миролюбива или военнолюбива и ми изповяда, че е говорил в тая смисъл на Петрова. Сам Петров съзнавал безизходността на политиката си и си бил дал оставката, но княза не я приел, па и Петков се възпротивил защото не можел да вземел едно решение по направлението на политиката. Може би, че княза не знаял още с кого да го замести, а Петков се боял да не би Петров да стане причина за падането на цялото м[инистерст]во.
Аз му говорих и за плановете на Австрия, за нейното желание да влезе в Македония. Той ми възрази, че другите сили нямали да позволят това. Казах му че Австрия ще подели Балкан[ския] полуостров с Италия и Русия и че никоя сила няма да отвори война против тия три държави, за да запази Македония за България. Ние можем да избягаме от опасността да видим на границите си Австрия и Русия само като помирим Македония, чрез което ще обезоръжим тия три сили и ще им отнемем всеки повод да навлезем в Македония и Балканския полуостров. Четите, прибавих аз, изравняват пътя на австрийската окупация; ако тия чети не престанат, тогава по-добре е да се премахне Екзархията, защото няма защо ние да харчим пари, за да улесним намерението на Австрия. Даскалов, по инерция, защото, вероятно, така си е съставил въпроса в главата и без да му мисли, ми отговори, че Екзархията е нужна, за да създава комитаджии.
След всичко това, след една два часова препирня той направи заявлението, че бил всякога на мнение, че трябва да се пращат чети в Македония само когато м[инистерст]вото реши да обяви война на Турция. това негово заключение беше в противоречие с всичко що беше говорил до тука. Аз му отговорих, че в такъв случай ние сме съгласни, но че аз предлагам една крачка напред: догдето доде часът да се обяви война да сме в приятелски отношения със султана, за да използваме това наше миролюбие ако не по други начин, то поне да не даваме повод на турците да изтребляват българите. Па може би че ще можем да получим и нещо повече, ако се потрудим. За султана казват, че не би могъл да противостои на едно искане, което князът би му изказал сам лично в Ц[ари]град. Той отговори, че княза неможе да дохажда в Ц[ари]град без да бъде уверен, че ще добие важни концесии, като че е добивал нещо когато е дохаждал други път. Това са глупави фрази приети и разпространявани безразсъдно. Забелязах му че сърби, гърци и други са много внимателни за нашите отношения с Турция и са много недоволни, когато тия отношения се поправят и че това е един знак за поведението, което е най-вече в наш интерес да държим с Турция.
Обявих се против службите, които се дават у нас на македонците и които способствуват за изселването на интелигенцията от Македония. Той ми отговори, че бил на същото мнение, но че после се убедил, че Турция не оставала македонците да се върнат в отечеството си, че той видял това с очите си. това е истина, отговорих, сега, когато ние не крием умразата си и плановете си срещу Турция, но ако изменим посоката на политиката си, тогава и това ще се измени и поне няма да бягат тия, които сега живеят в Македония.
Даскалов ми каза, че хулим македонските шефове за техните междуособици, които изстудили бълг[арското] общество срещу макед[онското] дело. Отговорих му, че причината на това разделение са нашите министри, които държали всеки с друга макед[онска] партия и помагали всеки на своята партия. Даскалов призна, че това било до скоро истина.
Даскалов допуща, че прехвалената наша войска може да бъде поразена от турците сами и без намесата в тяхна полза на сърби и румъни и той е на мнение, че не трябва да отваряме война, ако не сме напълно убедени, че ще победим.
Не му съобщих думите, които Екзархът каза на делегатите Боева, Косева и проч. че той може да спре революционното движение в Македония, ако това се поиска от бълг[арското] пр[авителст]во; казах му, обаче че ако аз тук извърших твърде малко нещо, причината е София, която беше противна на добри отношения между България и Турция и ми прави всичките възможни спънки. В Турция големи сполуки са невъзможни, но за нас запазването на мирът е главното и това го сполучих. Статуквото е в наша полза, ние печелим от неговото продължение, понеже нашето народно дело расте и се остава и ще се остава още повече, ако знаем как да действоваме. В една война може да изгубим всичко, когато можем много да спечелим, ако маневрираме при една войска, която има много добра репутация. Едно поражение на войската ще има за последици и вътрешни компликации.
Даскалов признава, че князът не ще война и вярва, че сваля всяко м[инистерст]во, което се стреми да я предизвика; той признава, че Петров страда много от логодиария и че е мъчно човек да се разбере с него.
* * *
По думите на Германова Даскалов съобщил на делегатите в един разговор с тях, че Екзархът бил против спирането на революционното движение в Македония. екзархът говори на всекиго според угодата му и за това е възможно да е казвал на Даскалова такова нещо, за да го хвалят във “В[ечерна] Поща”. БИА НБКМ, ф. 14, а. е. 4342, л. 6 – 11. Оригинал. Ръкопис.

24 април 1906 г.
Разговор със Зеки Паша.
Бях отишъл да питам за отговор на прошението на г-ца Димитрова от Ресен, която иска да държи колоквиям за докторка в Ц[ари]град. Зеки ми каза, че това независело от него и щял да пита. След това се отвори дума за отношенията на България и Турция. Казах му за новата политика на Вилхелма против Италия и в полза на Австрия. Той знаеше това променение. Казах му за предложението на Мюнир Паша за Zolverein между балканските народи. Отговори ми, че Турция няма тоя кураж, не е решителна. Турците не вярвали на българите и се бояли от тях. Казах му, че променението е голямо в духовете в България, че комитетите са вече фалирали, и че една амабиенте от страна на Султана към Княза и пр[авителст]вото би подействувало благотворно. Казах му, че е лоша турската система на управление, която малтретира, наказва за недоразумения даже вместо да печели противника. В заключение той ми каза, че е отчаян, че ен вярва в бъдещето на Турция, че вижда опропастението на Империята и остава всичко това зло на Султана и на неговия антураж , a l’ignorance.

17 юни 1906 г.
Ходих в Биюк – дере да изпратя Зиновиева, който заминава за Петербург за да се разговори с новия министър. Зиновиев ми каза, че Ламсдорф беше изтощен и много нервозен, че изволски бил добър и желаел да се учи. След като се върне от тая разходка Зиновиев щял да работи по-енергично.
За Султана З[иновиев] ми каза, че бил много изпаднал за империята, че на всякъде бунтове. В Арабия вече два Исмаил и Басра; недоволните войски избити от въстаниците в Басра и комендантите искат подкрепления, но Турция няма средства, за да проводи такива.
По македонското движение З[иновиев] ми каза, че у дома на Паприкова македонските комитети кроели плановете за въстанието.

Sofia, Son Altesse royale le Prince
La nouvelle ete tout a fait fausse.
[София, Негово Царско Височество Княза
Новината беше напълно фалшива.]
--------------
Зиновиев ми каза, че Султана няма никога да се реши да обяви война на България.

9 октомври 1908.
Срещнах се с Давидова, бившия спедитор, у кафене “България”. Той подкачи отново да ми говори за разбойничествата на стамболовистите и прибави, че техния колег събрал много документи и един ден ще излезе да ги съсипе. Повтори ми това, което ми беше казвал и други пъти, че когато уреждали неговия процес с държавата по някакви обезпогубения искали му 20 хил[яди] лева рушвет. Повтори ми и това, което ми беше казвал за Петкова: De Lerrеs продал мината си на Банката Paris et Pays Bas, която поискала да се прокара линията Търново – Борущица край тая мина. Петков се съгласил, но с условие че банката ще купи периметъра на някой си Стефан Попов за 800000 л. Банката се съгласила и платила тая сума. Попов получил 200000, а Петков 600000 и линията се прокарала край мината на De Lerrеs. Тогава бил м[инистъ]р на общ[ествените] сгради д-р Гатев, който се възпротивил. Петков му казал да вземе отпуск и да отиде в странство, като остави него за управляющ м[инистерст]вото, с цел да прокара линията край мината. Гатев отначало се съгласил и заминал, но после си дал оставката. Преди няколко недели, когато императора минавал през Дряново една делегация се явила пред него и го молила да заповяда да мине през града им линията за Габрово. Депутацията изказала своето очудвание за това гдето предишното м[инистелст]во нерачило да прекара през Дряново казаната линия. Императора отговорил, че причината била такава: направил жест с пръстите като да брои пари. Послужи си със стамболовистите, сега може да ги кепази. НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 4337, л. 11. Оригинал. Ръкопис.

21 ноември 1908.
Давидов ми разказа, че когато младотурците прокламирали конституцията Гешов бил убеден, че това е една комедия, която ще трае най-много 10 дена и по тая причина взел да държи едно враждебно поведение  към преврата и благоприятно към реакцията. Д-р Цачев бил на противно мнение и се старал да му напълни главата, но Гешов бил непреклонен. След 2 – 3 дена гръцките вестнвици подкачили да клеветят българите и Цачев поискаб от Гешова позволение да отиде в редакцията на един турски вестник, за да иска да се дементират тия клевети, но Гешов не му позволил. Цачев отишел без негово позволение и вестникът станал благоприятен за българите. Гешов следвал до край това враждебно към преврата поведение и по тоя начин възбудил негодуванието на младотурците против себе си и за това те се отнесли презрително към него в денят когато Тевфик раздал пилаф на дипломатите. НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 4337, л. 12. Оригинал. Ръкопис.

1909 г.
Хилми Паша отговорил на 6 февр[уари] на Шопова, че повече десетъчвата система нямало да се въведе в Македония, а щели да се продължават опитите, щела да се въведе само в по една каза във всеки вилает.
НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 4714, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

Писмо от Григор Начович до Хилми Паша
Лично.
Копие на писмото от 24 / 6 юни, адресирано до Главния инспектор Хилми Паша.
Превъзходителство,
Имам честта да Ви информирам като сведение, че в някои села на каза Енидже Вардар църквите бяха затворени, селяните са подредили около църквите огради с клони и килими, където се събират, за да изпълняват религиозните си ритуали. Преди няколко дни бяха изпратени жандарми от Енидже Вардар в селата Пиролик, Крушари, Вехти Пазар, Долян, Хисар Бегли и Вардищан, за да принудят селяните да махнат тези ограждения и да им попречат да се събират, за да се молят. Селяните са отказали да разрушат огражденията. На 14 този месец един чауш, беше изпратен от Енидже Вардар в село Хисар Бегли, за да разруши със сила огражденията и принуди селяните да се подпишат, че за в бъдеще няма да строят повече ограждения и няма да се събират да се молят и т. н., и т. н.
БИА НБКМ, ф. 14, а. е, 412, л. 3. Препис. Машинопис.


15 май 1910.
Няколко професори и студенти бяха отишли за великденските празници в Св. Гора и в Македония с цел да изучат положението в последнята област. Между тях беше и проф. Милетич, когото срещнах преди малко. Той намерил в училищата народния дух много възбуден и го отдава на четническото движение, а в населението намерил разочарование и недоумение. То е било толкова лъгано от българск[ото] правителство, че ще нападне Турция и ще го освободи, щото е изгубило всяко доверие в България. Изгубило е доверие, намразило е даже организацията (революционната), която го е експлоатирала, изтезавала и озлочестила. На тоя час, обаче, то не е съвършено свободно от агентите на тая организация, които ходят по селата и проповядват революцията пак от името на бълг[арския] княз и бълг[арското] правителство със същите напрешни обещания, и именно, че България е готова да иде на помощ на македонската революция. Милетич обаче констатира, че в България такова намерение не съществува и се чуди на кого служат тия емисари и кой ги изпраща. Той е дошел до убеждението, че княза води австрийска политика, че тия емисари българи са австр[ийски] оръдия и че целта на тая политика е подготвяне почвата на едно слизане на Австрия към Солун.
Австрия силно се въоръжава по сухо и по море; всичките австр[ийски] вестници говорят за извънредните военни кредити, които австр[ийското] пр[авителст]во иска от камарите. НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 4468, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

12 октомври 1910.
Намерихме се със Стоян Михайловски в казиното. Стана дума за македонските комитети, на които той беше един от шефовете. Той беше шеф на върховистите и имаше за помощник генерал Цончева, човек на Фердинанда. Нарекоха се върховисти привържениците на тоя комитет в България и Македония, защото комитета се беше нарекъл Върховен макед[онски] комитет. По поръка на тоя комитет Михайловски ходи дълго време из Европа, среща се с много политични мъже в Германия, Франция, Англия и Италия и похарчи доста пари. Той писа и брошури на български и френски, за да брани македонската кауза. Други македонствующи позавидеха на славата и разкоша на върховистите и побързаха да основат съперни комитети. Основа се комитет със Сарафова начело, основа се други под название Началство на Вътрешната организация. Шефовете на последния си приписаха качеството на представители на народа в Македония. Последицата от това раздробление беше, че навсякъде из Македония се основаха подкомитети и на трите тия началства и всяка една от тия партии подкачи да събира привърженици с добро и със зло и да съблича населението. Тука в София се поддържаха от двора и от министерствата и трите тия организации, даваха им се пари и особено оръжия, патрони, динамит и проч. и се улесняваха в образуване на чети, които минаваха границата и малтретираха населението, за да го завоюват всяка за своето началство. Тъй, знаеше се че еди кой край принадлежи предимно на върховистите, че други принадлежи на Сарафова, че трети принадлежи на Вътр[ешната] организация; но се знаеше тъй също, че във всичките тия краища и другите партии имат привърженици, ако и в по-слабо количество и че борбата непреставаше помежду им. И тая борба отиваше често до кръвопролития.
Михайловски ми каза, че станал шеф на върховистите, за да вкара в организацията повече честност, повече човещина. Той знае случаи на ужасни престъпления и ми разправи, като характеристика следното: Комитетите на един район събират 2000 наполеона и ги пращат с един куриер на съответния Главен комитет в софия. Куриерът пристига тука, предава парите, които биле определени за купуване на оръжия и припаси и поиска разписка. Тя му се дава, но на следующия ден куриера се убива, отнема му се разписката и парите се изпояждат по шантаните. Шефовете поддържали по няколко любовници в София, шляели се из Европа, живеяли там в първите хотели                                           и харчели като лордове. Михайловски искал да тури край на това разбойничество, но не успял и за това се оттеглил и станал най-върлия гонител на македонските организации. Той държа сказки против тях.

Среща със Ст. Михайловски.
Българинът е индиферентен по религиозните въпроси и към религията; даже за простака, тя е само един обичай, както е обичая да си гледа работата, да се среща с хора, да отива на кръчмата или кафенето. Чудното е обаче, че когато стана дума за друговерец той изпъква със своята нетолерантност. И нетолерантност е не само простака, но и интелигентния бългтарин. Това забелязах днес и у Михайловски. Той нямаше доста укори, за да хвърли върху Менини, върху “патерите”, които обвини в най-страшни за България планове, разбира се, в свръзка с Фердинанда. В Сливен имаше само пет католици и патерите съградиха великолепна църква! се провикваше той; каква опасност за България! Аз вярвам обаче, че и Михайловски, както и другите българи, е религиозно индеферентен, ако не даже и нещо повече. Но щом стане дума за друговерец, тогава той се преобразува на православен фанатик и проповядва кръстоносен поход.
У България католичеството не привлича населението, понеже то е не по-малко тиранично от православието и ако има опасност за последното, то иде от протестантството, което напрадва, защото е либерално, защото е, може да се каже, безбожно. То не налага на човека никакви обряди, придружени с разноски, никакви задължения; кани го, напротив, да отива в църква, да слуша проповеди и да се развива, да убогатяав ума си даром. Това е едно предимство, което българина знае да цени.
* * *
Срещнах се със Стоян Михайловски в казиното и стана дума за положението на страната. Той съсредоточва гнева си против Фердинанда, когото обвинява в систематично разпространение на корупцията с цел да спира обществото. Аз му възразих, че тая систематичност на фердинанда е разбираема, но че неговата вина бледнее пред егоизма и корупцията на нашите партии и техните шефове. Това са, казах аз, des compagnies d’exploitation de la patrie [компании които спекулират с името на родината], които не знаят какво нещо е скрупул. Ако те са лишени от всякакъв патриотизъм и всякакъв срам, тогава ние нямаме право да се сърдим че Фердинанд е по-лош и от тях. Михайловски, без да напусне своето гледище за Ф[ердинанд] признава, че партиите са живеницата, която изтощава българското тяло. Тогава му казах, че е наша длъжност да се организиваме и да лекуваме тая живеница. Той обаче беше отначало скептист, и ми разказа следния факт. Днешното м[инистерст]во било решено да се оттегли съвършено, а не да се реконструира. Лудориите на Такева, кланетата в Русе, наизпълнението и невъзможността да се изпълнят дадените обещания, всичко това било погнушавало повечето министри и особено Малинова и той бил решен да събира м[инистерст]вото и да се оттеглел; но от провинцията получил следния отзив от хиляди гърла: Вашата оставка ще ни убие; ние имаме подкачени афери на основание на партизанството, вашето падане ще съсипе работите ни. Ако се оттеглите от властта, с камъни ще ви избием…” И кабинета се преустроил. БИА НБКМ, ф. 14, а. е. 4476, л. 1 – 4. Оригинал. Ръкопис.

16 октомври 1910.
Среща със Ст. Михайловски. Стана дума за изпращане из провинцията лица, които да поучават населението. Той ми отговори: “Безполезно! Хората са индиферентни към обществените работи. Това съм го опитал стотици пъти. Имал съм случай да събирам публика и да й говоря за разни животрептящи въпроси. Слушат ви пет минути, четвърт час и свършено! След това виждаш, че се прозяват, че дремят, че им си отегчителен, че гледат кога да свършиш, за да ги избавиш от задължението да стоят в залата, която им става все по-отвратителна и която желаят да напуснат час по-скоро…” БИА НБКМ, ф. 14, а. е. 4476, л. 5. Оригинал. Ръкопис.

29 ноември 1911.
Христо Матов.
Връщах се с Балабанова от дома на д-р Стамболски. В трамвая аз влязох през задните врата в първия клас, а Балабанов влезе през предната стълба. Като минаваше през втория клас стана на крака един снажен и черноок господин с черни къси мустаки, за да му направи място, но Балабанов мина през втори клас и даде при мене в първия. Господинът тъй също доде при нас и доплати на кондуктора разликата на таксата от втория към първия клас. След това, той се обърна към Балабанова и му каза: “Аз съм ваш ученик и за това додох при вас.” “Кой сте вие, господине, попита Балабанов, не ви познавам.” “Аз съм Матов”, отвърна снажния господин. “Христо Матов ли?” попита пак Балабанов. “Да, отговори господинът, Христо Матов съм.” “Как отиват работите?” попита Балабанов засмяно, какво ново има от Щип?” Матов тоже се засмя самодоволно и прибави. “Ако не се Европа ще застъпи и за това работите трябва все тъй да вървят до гдето се постигне целта.” Тогава Бал[абанов] го попита да ли е задомен и Матов му отговори че не. Трамвая се спря до църквата “Св. Крал” и трябваше всички да слезем и Бал[абанов] се раздели от Матова. Тоя човек имаше груби, касапски черти, беше снажен, хранен, здрав и способен да носи пушка. Той предпочита обаче да живее на меко в София и да праща други да събуждат с бомби Европа и да изтребят българите.
НБКМ БИА, ф. 14, а. е. 4684, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

3 ноември 1912.
Разговор със Стоян Михайловски.
Намерихме се по случай в градското казино. Той ми каза, че турците са вироглави и че не само, че трябва да влезем в Ц[ари]град, но и да го усвоим с няколко 30 – 40 км. наоколо от към Азия. Само тогава турците ще се сметнат за победени. Забелязах му, че зад тая граница остава още една голяма турска империя, гдето пак турците не ще бъдат сломени и от там могат да ни пакостят. Добавих, че аз съм против влизането в Ц[ари]град, защото то ще се придружи с кланета, против неговото усвоение, защото то ще ни струва много жертви: гарнизон, жандармерия, полиция и проч. суми, които биха били от по-голяма полза за народа ако се потрошеха в България. Той призна, че нашето влизане в Ц[ари]град ще е придружено с всеобщи кланета на християните, че бил чел в един парижки вестник следното: “В една среща на няколко посланици с Кямил, последният потупал по рамоот единия от тях и му казал, че съжалявал, че ще бъде тия дни заклан,съжалявал, че е още толкова млад. Посланиците напоснали тозчас везира. Михайловски не се съмнява в точността на това съобщение и въпреки това настоява да се влезе в Ц[ари]град и да се усвои, за да се вразумят турците.
Да се усвои, каза той, но да не се обръща в столица, напротив да се обяви за sous-prefecture, за да се онищожи плана на дивака Йонков Владикин. Ако би да се пренесе там столицата, бълг[арската] раса щяла да се спира, както се спре византийската и турската. Ц[ари]градският климат преспива и спира човеците, Ц[ари]град живее от гърба на подчинените народи, неговите жители са чиновници, паразити, мързеливци, неспособни даже да мислят, затова столицата да си остане под Витоша.
Възразих му, че Ферд[инанд] ще усвои султанските палати, ще се пресели там и ще премести и управлението и в България не ще има министър, който да каже, че не бива.
Михайловски се замисли и не отговори. След малко ме попита какво е моето мнение. Отговорих му. Не ни трябва Ц[ари]град, да не мислим на него, да оставим В[еликите] сили да го трият на главата си, да го направят един свободен град, един Хамбург, например. Той ми възрази, че Хамбург и няколкото други свободни градища в германия били пакостили на народа. Отгооврих, че те продигнаха германската търговия с цял свят. Освен това, продължих, какво ще кажат Великите сили? Той ми отговори, че един вестник бил писал, че нямало вече Европа, Велики сили и за това никой няма да ни възрази, ако усвоим Ц[ари]град. Сазонов бил обявил, че Русия си е определила деня, в който ще почне да действува, че тоя ден не е още дошел и че тя няма на никого да позволи за го усвои. След[ователно] тя ще мирува; а другите славяни ще ликуват. Австрия не смее да мръдне, не само защото ще има насреща си нашите и сръбските войски, но и защото всичките австр[ийски] славяни щели да се възпротвят на едно подобно решение на австр[ийското] пр[авителст]во.
След[ователно] и Михайловски е обзет от убеждението на нашата публика, че България няма освен да пожелае нещо, всичкият свят се притичва да изпълни активно или пасивно нейното желание.
За Сърбия той е на мнение, че тя трябва да си усвои Дурацо и че никой не смее да й каже нищо. На Гърция е дадено carte blanche да граби колкото ще. След като България и Сърбия са се сдружили, повикали и нея да си отмъсти за поражението от 1897 и тя сега си отмъщава и Солун е неин и всичко що взема е нейно.
От целия разговор забелязах, че до вчера хулител на Ферд[инанд] е станал негов панагирик и че няма доста ласкави изражения, за да изтъкне неговите достойнства. Не стана дума за инициатора на балк[анския] съюз, но аз съм убеден че Михайловски го отдава на Фердинанда. Аз се гнусях от тоя разговор и под предлог, че го спирам да си чете вестниците, станах и си отидох.
Репутацията на Михайловски е, че е една въртежка; много не рачих да го чувам, като казвам че на следоващия ден ще говори противното.
БИА НБКМ, ф. 14, а. е. 4476, л. 6 – 8. Оригинал. Ръкопис.