ЗАЩО СЪВЕТСКИЯТ АГЕНТ ПАВЕЛ ШАТЕВ НАМЕРИ СМЪРТТА СИ НА БИТОЛСКОТО СМЕТИЩЕ?

На 30 януари 1951 г. битолчани намират мъртъв на градското сметище един възрастен окъсан мъж. Кой беше този отхвърлен от скопските отцеругатели старец? Това беше последният оживял солунски атентатор Павел Шатев, който през 1903 г. взриви френския параход „Гудалкивир” в Солунското пристанище? Неговият живот беше изпълнен с невероятни авантюри, които можеха да се случат само в холивудските измислици, които ни заливат непрекъснато от екрана. Защо кръволокът Й. Б. Тито и неговият верен лакей и злодей Лазар Колишевски бяха захвърлили този безвреден вече старец като стар износен цървул на битолското сметище. Всичко ли беше използвано и изстискано от този бележит авантюрист? На сметището ли му беше мястото на доскорошния министър на правосъдието в първото македонско правителство на Лазар Колишевски? На първите избори за парламент на Югославия П. Шатев е избран за народен представител, а на 27 октомври 1944 г. е делегат на АСНОМ (Антифашисткото събрание за народно освобождение на Македония).



Първото правителство на Колишевски, в което П. Шатев е министър на правосъдието, беше назначено с Указ № 1 на Президиума на Народното събрание на Македония на 16 април 1945 г., а второто правителство на Л. Колишевски е назначено на 31 декември 1946 г. Докторът по правото П. Шатев вече не фигурира, но все още видният революционер-терорист е нужен на новите си господари. Избират го за подпредседател на Президиума на АСНОМ. Кариерата на П. Шатев е прекъсната след писмото на Централния комитет на Всесъюзната комунистическа партия (болшевики) (ВКП (б) от 18 април 1948 г., когато всесилният Й. В. Сталин разкритикува „неправилните по същество националистически установки на някои югославски ръководители”. Интересно как господарят от Кремъл едва сега беше прогледнал след почти 4 години невиждан терор в Титовата сатрапия. Бяха избити хиляди македонци само за това, че не се отказваха от българския си произход, а десетки хиляди гниеха по затворите и каторгите. Най-дребното наказание беше изселването. С тази политика до пролетта на 1948 г. беше свързан и нашият герой - бившият български терорист П. Шатев. Тогавашният министър на правосъдието не само участва в създаването на антибългарските и античовешките закони, но и подписва смъртните присъди на доскорошните си съратници от българската ВМРО. Може би едно от най-незначителните му престъпления е участието му в правителството на Колишевски, когато утвърждава на 16 май 1945 г. правителственото решение за македонската азбука, с което се цели да се скъса и последната, езиковата връзка между българите от двете страни на границата. Тито и Колишевски по време на разгорялата се коминформовска криза ще се сетят, че македонският висш чиновник е шпионин на Сталин и като такъв е лежал от 1942 до 1944 г. в български затвор. В руската енциклопедия на агентите на КГБ името на П. Шатев не фигурира, но не защото не е бил съветски агент. Напротив, той е не само съветски агент, но е в списъците на друго управление - ГРУ. В наскоро отпечатаната на български език руска книга „Империята ГРУ” от Александър Колпакиди и Дмитрий Прохоров (2001) не само че се изнася тази информация, но е приложен и негов агентурен рапорт, подписан с агентурното му име Коста. Руският шпионин много набързо е свален от всички постове и по бързата процедура е осъден от новите си съратници и хвърлен в затвора. Възрастният човек е и с разклатено здраве, което се влошава в затвора.


Лазар Колишевски

Преди да бъде арестуван и хвърлен в затвора, П. Шатев отново се сеща за московските си господари. Той се среща с втория секретар на Българската легация в Белград Тенчо Мечков и го осведомява за личната си съдба и за положението в Македония. На 14 септември 1948 г. Мечков пише рапорт за разговора си с П. Шатев, който рапорт е пратен и на Васил Коларов. Този рапорт е вече публикуван и с целия му текст всеки, който се интересува, би могъл да се запознае. Тук ще ви цитирам само отделни откъси от разказаното от П. Шатев пред Т. Мечков: „Както Ви съобщих, при мен идва Павел Шатев. Той ми заяви, че преди месец и половина е бил поставен под домашен арест за два дни. Бил разпитван от пом.-министъра на външните работи Елисия Поповски. Обвинението срещу Шатев било, че той е в услуга на съветското разузнаване. Основание за подобно обвинение били старите връзки на Шатев по разузнавателна линия с руснаците и едно посещение при него през 1947 г. на чиновник от съветското посолство в Белград. Шатев се оплака, че бил напълно дезавуиран от сегашните управници в Скопие, ограничаван в движението си и следен. В същото положение бил поставен и Мартулков. Според Шатев дошлият в Белград д-р Спиров се приспособявал и както Шатев се произнесе за него, бил станал ренегат. Шатев бил много зле материално. Сега щели да го пенсионират и щял да получава пенсия от 3000 динара, която при условията на живот в Югославия се явява съвсем недостатъчно. В този момент той не получава никаква заплата. Преди седмици бил ходил в Кривопаланска околия, откъдето е избран за народен представител. Две от лицата, с които се бил срещал, след неговото заминаване били арестувани и до този момент се намирали още в ареста.” Опитващият се да прогледне доскорошен слепец П. Шатев дава съвети на също устремилите се по нанадолнището български национални предатели в София как да действат по македонския въпрос - „Според Шатев в резолюцията на 16 пленум на ЦК на БРП (к) била допусната тактическа грешка в дела по македонския въпрос, където се говори за българското малцинство в Македония. Шатев намира, имайки предвид настроението на населението в Македония и ясно изразените симпатии, че не трябвало да се говори за българско мнозинство, тъй като народът в грамадното си болшинство се чувствувал български.” Рапортът на Мечков завършва със следните думи: „Независимо от обстоятелството, че Шатев храни в известна доза лична злоба към сегашните ръководители на партията в Скопие и че в изказванията си влага много страст, мисля, че до голяма степен в това, което ми каза, отрази съществуващото настроение в НР Македония.”

Павел Шатев

Дни по-късно отново чрез Т. Мечков П. Шатев и Панко Брашнаров изпращат до ЦК на ВКП (б) свое изложение от Скопие от 1 октомври 1948 г. за фактическото положение във Вардарска Македония. Но кой беше вторият човек, който също ще бъде арестуван и изпратен в концлагера на Голи Оток, където ще бъде убит. Панко Брашнаров е родом от Велес, дългогодишен учител, бивш член на ръководството на ВМРО (обединена), председател на първото Македонско народно събрание на АСНОМ в манастира „Прохор Пчински”, народен представител във Федералната скупщина и член на Президиума на НР Македония (представител по информацията). Към двамата протестиращи се присъединява и трети - Бане Андреев, доскорошен министър на рударството, понижен на директор на водните сили и кандидат-член на ЦК на ЮКП. Б. Андреев също търсел „възможност за среща с руснаците”. Т. Мечков докладва, че след като се срещал два пъти с П. Шатев, той му връчил писменото изложение до ЦК на ВКП (б) „с молба да го предаде в съветското посолство в Белград.” Мечков му казал, „че с членовете на съветското посолство тук имам само официални връзки и че това изложение мога да го препратя в България, на което той се съгласи. Всъщност оригинала-изложение предадох на съветника при Съветското посолство - Армяников.” Шатев настоял с изложението да бъде запознато и Политбюро на БРП (к), за която цел Мечков изпратил препис. С текста на изложението няма да ви запознавам подробно, тъй като и то, заедно с придружителното писмо на Т. Мечков са вече публикувани и може да ги прочетете, но искам само да подчертая, че прогледналите и осъзнали се вече след свалянето им от топлите местенца в антуража на Тито и Колишевски си спомниха, че са били някога българи. По точки в изложението те разкриват картината на терора във Вардарска Македония. Обявяват се против политиката на Югославия към анексиране на Пиринска и Егейска Македония. Обвиняват ЮКП във вмешателство във вътрешната политика на Македония и дейността на АСНОМ и проява на краен сръбски национализъм. Пишат, че целта, която се преследва със създаването на македонската азбука, е да се сроди с караджицата и се цели насилствено да се сърбизират българите, Македонската комунистическа партия действа изцяло в интерес на ЮКП и забранява всички български книги и вестници, с изключение на сръбските. Забранявани са също и българските песни. Пишат още, че: „да се ругае всичко българско, макар и да е исторически факт, че илинденците са се чувствали и са действали всякога и навсякъде като хора с българско съзнание”. В изложението пише още, че: „наложените от Белград лидери се стремят да смажат всичко българско, без да подбират средства за това. Онези, които проявяват някакво несъгласие с политиката на ЮКП, биват смятани за „несъзнателни и българофили“.
Не е известно дали изложението им е пратено в Москва, но почти съм сигурен, че по най-бързия начин то стига до Тито и двамата скоро са арестувани и хвърлени в затвора, за да оплакват съдбата си до безрадостния си край. Изпаднал в немилост още същата 1948 г., през 1949 г. П. Шатев е арестуван „като потенциален неприятел на държавата“ и е отстранен от политическия живот. Хвърлен е в затвора в Скопие, където лежи 11 месеца, а после е интерниран в Битоля, където е държан под домашен арест до смъртта му.
Днес в подножието на Скопското кале, на брега на Вардара, е издигнат грандиозен музей на ВМРО и на македонската борба. Там на един от последните етажи се мъдри една огромна картина, на която е изрисуван гаснещият бивш солунски атентатор и висш македонски чиновник П. Шатев в килията си в Скопския затвор. Но разказват, че седмица преди да умре в затвора, го изхвърлят, без да го помилват, и скоро боклукчиите ще го открият на битолското сметище, там, където му беше мястото. Ще го погребат в битолското гробище на църквата „Света Неделя”. На погребението на родоотстъпника ще присъстват само семейството му, заедно с битолския поп Миле и двамата гробари. Единствен ще се осмели да присъства само неговият съратник Коста Христов със сина си Димко.
Но да се върна отново на биографията на Павел Шатев, макар че за неговите „героични дела” отдавна са описани в спомени, биографии и романи (от Христо Силянов - „Освободителните борби на Македония”, Антон Страшимиров - „Книга за българите” и „Роби” и Коста Църнушанов - „Солунските атентати”), а преди 50-сетина години по нашите кина шестваше югославският филм „Солунските атентатори”, изпълнен с лъжи, а доскоро в българския театър се играеше и успешната пиеса на Георги Данаилов.


Павел Шатев е роден на 2 юни 1882 г. в град Кратово. Първоначалното си образование завършва в родния си град, а прогимназия в III-класното училище в Скопие. След това учи в Солунската българска мъжка гимназия „Св. св. Кирил и Методий”, която завършва през 1900 г. Тук неговите учители в болшинството си са членове на ВМОРО, но Шатев ще поеме пътя на анархизма, който е толкова популярен сред българската младеж в края на ХІХ и в началото на ХХ в. Участва в групата на гемиджиите, ръководена от Йордан Попйорданов - Орце, която извършва солунските атентати през 1903 г. Младите анархисти по съвета на Симеон Радев, който е студент в Женева, вземат решение да извършат атентати срещу западните капитали в Турската империя, на които да бъдат засегнати икономическите интереси, за да бъдат предизвикани да се постави македонският въпрос за разрешаване от Великите сили. В първоначалния план влиза взривяването на двата клона на Отоманската банка в Цариград и Солун. П. Шатев, току-що завършил гимназията, се включва в групата, която трябва да взриви банката в столицата. В групата влизат още Славчо Мерджанов от Карнобат, Петър Соколов от Кюстендил и Петър Манджуков от с. Мирковци, Скопско. Тримата му другари са бивши членове на анархисткия Македонски таен революционен комитет, т.нар. Женевска група, ръководен от Михаил Герджиков. След разпадането на комитета част от неговите дейци заедно с М. Герджиков се вливат във ВМОРО, други се подвизават за известно време във ВМОК, но скоро се обединяват с Орцевата група на гемиджиите в Солун. Групата на гемиджиите се намира под силното влияние на руските анархисти, но действайки в Турция тя е свързана преди всичко с арменските терористи. Върховният комитет, ръководен по това време от Борис Сарафов, и Вътрешната организация бяха в течение на това, което вършеха гемиджиите. Б. Сарафов и Гоце Делчев осигуряваха динамит и пари за атентаторите, смятайки, че ще могат и да ги контролират и атентатите да избухнат в подходящ момент, за да бъдат прелюдия на едно въстание в Македония и Одринско.

Българската гимназия в Солун

И двете групи - цариградската и солунската, започват изкопните работи едновременно. Солунската група се ръководи от Орце, но в нея влизат и Константин Кирков, Димитър Мечев, Тодор Органджиев, Илия Тръчков, Тодор Богданов, Георги Богданов, Владимир Пингов, Милан Арсов, Марко Бошнаков и Димитър Кощанов. В болшинството си те са родом от Велес. Работата на цариградската група върви трудно, тъй като при изкопа по посока на банката попадат на скала. Скоро групата е разкрита след залавянето на пристигналия за атентата динамит. Свързаният с доставката на динамита арменец - Козаков, е арестуван първи и изтезаван, но като руски поданик е изпратен за Русия, откъдето е заточен в Сибир. В ръцете на турската полиция попадат Мерджанов, Соколов и Шатев. След изтезания, при които те не издават нищо, първите двама са предадени на българските власти като български поданици, а П. Шатев е интерниран в родното му Кратово. Солунската група на Орце продължава изкопните работи, тъй като властите не успяват да се доберат до нея. Скоро към нея се присъединява П. Шатев, който пристига в Солун с паспорта на учителя Георги Манасов. След прокопаването на канала под Отоманската банка групата е притеснена да не бъде разкрита и да се провали нейният план и решава веднага да действа. Междувременно ВМОРО е провела своя Солунски конгрес от 2 до 4 януари 1903 г., на който е взето решение да бъде повдигнато Илинденско-Преображенското въстание. Но тъй като организацията все още не е готова за вдигането на въстание, тя прави опит чрез председателя си Иван Гарванов да попречи на анархистите да действат и да изчакат започването на въстанието. Усилията на Гарванов и на ЦК не успяват и тогава Гарванов предлага гемиджиите да бъдат избити, за да не попречат на въстанието. Но терористите,  решени да действат въпреки всичко, започват с планираните атентати. Решават никой от тях да не остане жив след атентатите. На П. Шатев е отредено да действа първи и той на 15 април 1903 г. се качва с натъпкани куфари с динамит на френския параход „Гвадалкивир”. Скоро динамитът е взривен и параходът избухва в пламъци. Пътниците са евакуирани по най-бързия начин със спасителните лодки. Противно на взетото решение да не остане жив П. Шатев също напуска горящия кораб и веднага хваща тренът за Скопие, като по-късно на 17 април е заловен на Скопската гара и върнат в Солун.


Взривеният френски параход „Гудалкивир” в Солунското пристанище – 1903 г.

Банка „Отоман”

Димитър Мечев, Илия Тръчков и Милан Арсов също на 15 април поставят динамит на жп линията Солун - Цариград, който избухва, но не нанася очакваните повреди. От там М. Арсов взривява бомба в кафене „Алхамбра”, а Коста Кирков разрушава газопроводните тръби, по които тече светилния газ и хвърля бомба пред Гранд хотела в Солун. Владимир Пингов предизвиква пожар в „Бошнак хан” и е убит от аскера пред Топхането в момента, когато хвърля бомба. Мечев и Тръчков по предварителния план правят опит да хвърлят във въздуха резервоарите на фабриката за светилен газ, но са убити. Солун потъва в мрак и жителите му са обзети от ужас, но най-силният удар е нанесен от ръководителя на групата Орце, който подпалва фитилите на динамита под Отоманската банка. След това се качва в банката да предупреди директора на банката да напусне веднага банката със семейството си, тъй като тя ще избухне всеки момент. След това Орце се оттегля в квартирата си и започва да стреля и хвърля бомби от прозореца си, докато аскерът успява да го застреля.


Съдебният процес срещу гемиджиите

Останалите живи - П. Шатев, М. Бошнаков, Г. Богданов и М. Арсов, са арестувани и изправени пред военен съд и осъдени първоначално на смърт, но като окончателно решение на съда е замяната на смъртното наказание с доживотен затвор. По време на процеса М. Арсов издава, че Ив. Гарванов е подпомагал с пари атентаторите. Гарванов и останалите членове на ЦК Димитър Мирчев и Йосиф Кондов също са арестувани, осъдени и заточени на остров Родос. Четиримата атентатори са заточени в град Мурзук, намиращ се в областта Фезан (сега в Либия). Освободени са от заточението веднага след Младотурската революция през 1908 г. П. Шатев пристига в Солун и след това заминава за родното си Кратово. Оттук насетне той свързва живота си с ВМОРО. След завръщането си от заточението в София той разказва спомените си пред проф. Любомир Милетич, който ги стенографира и издава чак през 1927 г. Своевременно завършва право в Софийския университет и придобива правото да адвокатства. След завършването на университета учителства и се занимава с журналистика, като през 1912 г. участва в списването на организационния в. „Беломорец“.  
През 1912 г. П. Шатев е назначен за учител в Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий” и в Солунската българска търговска гимназия. Става свидетел на разрушаването на Солунската българска мъжка гимназия от гръцки войски на 18 юни 1913 г. В спомените си той разказва: „Около 15 000 тома от библиотеките на българските гимназии и училища бидоха разграбени, разхвърляни по улиците, където гръцки тълпи се гавреха със славянската и българската писменост, като ги изгаряха на цели купища. През това време ние лично гледахме това варварско зрелище как немилостиво и дивашки се хвърляха по улиците ценни книги, отбрани съчинения и редки пергаменти.” П. Шатев участва в Първата световна война (1915-1918). За кратко време през 1920 г. е назначен за управител на Момчилградска околия. На първия конгрес на Македонската емигрантска федеративна организация през декември 1921 г. е избран за неин председател. След Деветоюнския преврат през 1923 г. емигрира във Виена. Тук той се свързва със Съветското посолство и става агент на руските тайни служби. Пътува до Москва и подготвя почвата за започването на преговори между съветското правителство и ЦК на ВМРО. За преговорите Тодор Александров изпраща в Москва да преговарят Димитър Влахов и зет си Михаил Монев. От тези преговори е запазен докладът до ЦК на Д. Влахов.

Павел Шатев

Но доскорошният български националреволюционер П. Шатев започва точно да изпълнява нарежданията на руските тайни служби и коминтерновските директиви. Той заедно с Д. Влахов е един от инициаторите за подписването на злополучния Майски манифест през 1924 г. във Виена. Едно малко отклонение да направя - като последна точка в подписаните документи заедно с манифеста е отбелязано, че оригиналите ще се пазят в Съветското посолство във Виена. След отказа на Т. Александров и ген. Александър Протогеров от изпълнението на манифеста, по инициатива на Георги Димитров и Коминтерна, П. Шатев заедно с Д. Влахов е от основателите на ВМРО (обединена) през 1925 г. На първата обща редовна конференция, свикана през есента на 1929 г. в Берлин, организацията фактически се  разцепва. Част от дейците на ВМРО (обединена), сред които са П. Шатев, М. Герджиков, Георги Занков, д-р Филип Атанасов, Лазар Поповски, Христо Ампов и др., се отделят от Виенския център на Обединената и на конференция в Цариград правят опит да създадат нов център. От запазените документи на ВМРО (об) в архива на М. Герджиков и в архива на Комунистическия интернационал става ясно, че техните действия са наблюдавани и контролирани от агентите на съветските тайни служби, а П. Шатев е сляп изпълнител на техните инструкции.
През 1931 г. П. Шатев се връща в България, а от 1934 г. работи като адвокат и сътрудничи в левия македонски легален печат. През това време издава книгата си „Националните малцинства и самоопределението на народите. Трагедията на Балканите“.
След завръщането си в България, подтикнат от проф. Л. Милетич, решава да издаде и спомените си, в които да разкаже за участието си в македоно-одринското революционно движение и за солунските атентати. По негови бележки известният публицист и участник в македонското революционно и легално движение Стефан Аврамов написва книгата „В Македония под робство”. Уговорката е била не само да се заплати на Ст. Аврамов, но и книгата да излезе от името на двамата. П. Шатев измамва съавтора си и тя излиза от печат, включително и следващите издания само от името на бившия терорист и съветски агент. За да се разкрие истината по авторството на спомените на П. Шатев, ви предлагам текста на писмото на П. Шатев до Ст. Аврамов, оригиналът на което се съхранява в Стефан-Аврамовия архив в Централния държавен архив. То има следното съдържание:
„Господин Стефан Аврамов,
Тук
Драги Аврамов,
През 1933 г. Вие положихте усилен труд и прередактирахте моите бележки, като дадохте стил на моите спомени от революционните борби „В Македония под робство”. Така те добиха колорит на грижлив литературно-исторически труд. Като скромен човек и литературен работник, Вие ми предадохте готова книгата за печат. Тя щеше да излезе от името на двама ни, обаче по едно недоразумение в печатницата, през 1934 година тя излезе от печат само от мое име.
За така положения от Вас труд, не съм Ви заплатил досега нищо. За да бъдем на чисто и работим задружно и в бъдеще - подписаният Павел П. Шатев заявявам, че както първото издание на „В Македония под робство”, така и второто й издание ще бъде от името на двама ни, както в отделна страница ще съобщя Вашата литературна работа в книгата „В Македония под робство”, обаче разходите по издаването на книгата и приходите ще бъдат за лична моя сметка, а по отношение на положения от Вас труд ще имате търпение да се видя с налични средства и ще Ви платя.
Горното като Ви съобщавам, оставам
С поздрав: П. Шатев
12 януарий 1935 г.,София”
През 1936 г. П. Шатев е призован като свидетел на процеса срещу ВМРО (о). От онези години е запазен в архива на съратника му Петър Манджуков един интересен документ, който се пази в Пловдивския архив. Става дума за поети ангажименти от П. Шатев като адвокат да защитава интересите на Иван Козарев, при експлоатацията на неговия рибарник. Нали се сещате кой е Иван Козарев?! Да ви припомня, че това е първият български партизанин.
В навечерието на Втората световна война на 1 ноември 1938 г. П. Шатев, заедно с Туше Делииванов и Божин Д. Проданов, изпълнявайки директивите на Коминтерна, се подписват под едно изложение от македонската общественост до световното обществено мнение за отделянето на Македония в нейните естествени граници като свободна и независима държава. Тук тримата бивши революционери като че ли страдат от амнезия и са забравили, че доскоро са били българи и пишат за самоопределение на някакъв си „македонски народ”, а може би един дявол знае кой е написал изложението, тъй като от него е запазен само печатният вариант. В бележка под изложението е отбелязано, че тримата „са пълномощници на няколко стотин подписали изложението македонски общественици (бивши революционни дейци, адвокати, лекари, журналисти, писатели, стопански деятели, организационни ръководители и пр., живущи понастоящем в поробена Македония - в трите й части и в странство), на македонската емиграция в България, Македонския народен съюз в Съединените щати, Америка, Македонския народен съюз в Канада, Македонските прогресивни групи в Аржентина, Южна Америка, на будната македонска емиграция в Австралия и няколко прогресивни македонски групи из различни части на Европа”. За да се убедите в това, което ви разказвам, ще ви цитирам точките със своите искания към световната общественост: „1) За туряне край на крайно непоносимата асимилаторска политика в Македония. 2) За осветяване правата на македонците да се третират за самостоятелна народностна единица. 3) За правото и свободата легално да се проявяват и възпитават в дух на традициите на своята половинвековна борба. 4) За областно самоопределение на отделните части на Македония и 5) За пълна амнистия на всички македонци - политически и затворници.” Като имате предвид, че това изложение излиза наскоро след книгата на П. Шатев „Националните малцинства и самоопределението на народите. Трагедията на Балканите“, където се говори само за българи. Интересно нещо, колко бързо се появи македонската нация, след като Коминтернът бе приел резолюцията си по македонския въпрос и ВМРО (обединена) на 11 януари 1934 г., а Никола Вапцаров току-що (през октомври 1938 г.) бе изнесъл доклада си „Върху Македония и задълженията на писателите македонци към нея, които трябва да следват революционните идеи на Гоце Делчев и Даме Груев” при учредяването на Македонския литературен кръжок в София.
В годините на Втората световна война П. Шатев е включен активно в шпионската дейност на ГРУ и донася срещу родината си. През 1942 г. е арестуван, заедно с цялата група, радиста и радиостанцията, на софийската улица „Казбек”. Съдът го осъжда на смърт, но смъртната му присъда е заменена с 15 години затвор след ходатайството на стария му приятел Симеон Радев, който я измолва лично от българския цар Борис ІІІ. На 9 септември 1944 г. П. Шатев излиза на свобода от Кюстендилския затвор. В затвора той работи върху спомените си, които се пазят все още неиздадени в Скопие, и върху биографията (също неиздадена) на Борис Сарафов. След войната си заминава за Вардарска Македония и участва в политическия й живот.
Останалата част от живота му е вече на българин, отказал се от народа и отечеството си. През 1946 г. участва в ликвидирането на Македонския научен институт и прибирането на архивите и библиотеката му в Скопие, заедно с богатата музейна колекция, свидетелстващи за българския характер не само на болшинството на населението, но и на цяла Македония. Сеща се отново, че е българин, когато се оказва неудобен за Тито и на неговия слуга Л. Колишевски, но вече е късно.
За илюстрация ви предлагам да прочетете тези два документа, които са свидетелство как все още членуващият в Македонския научен институт в София П. Шатев предприема стъпки заедно с Л. Колишевски за ликвидирането на института:

 

№ 1

Писмо от Главния одбор на Народния фронт на Македония до Националния комитет на македонската емиграция в България


До Националниот комитет на македонската емиграциjа во Бугариjа
Софиjа
Co освободуеньето на Вардарска Македонка се создадоа сите предуслови за наполно слободна и широка работа во развиваньето на македонската национална култура. Главниот град на Македониjа, Скопjе, стануе центар на проучуенье и по натамошно развиванье на таа култура.
Многу од материjалите и историските документи, кои што се однесуат до историjата на македонскиот народ, не се наогат за сега во Македониjа, но се собрани во Македонскиот научен институт во Софиjа.
Като наjблиско време се предвидуе отворуеньето на македонски университет и создаванье на научна институциjа со цел да ja проучуе и развива националната култура, нужно е да целиот материjал коj што се однесуе до Македониjа, собран во Македонскиот научен институт, да се префрли во Скопjе, столицата на Федералната народна република Македониjа.
Ние мислиме да тоа прашанье ке биде правилно разбрано од Националниот комитет и Управата на Македонскиот научен институт за префрлуеньето на сите научни книги, кои се однесуат до историjата на македонскиот народ, и оти ке се изврши во наj-скоро време.
Смрт на фашизмоj слобода на народот!
За Главниот одбор на Народниот фронт на Македониjа:
За Председател: П. Шатев
Секретар: Л. Колишевски   
(Печат: Главен одбор на Н. Ф. на Македониjа)

№ 2

Писмо от Павел Шатев до председателя на Македонския научен институт в София

№ 175, 9.ІІІ.1946
Председателя на Македонския Научен Институт
София
В допълнение на писмото от Гл. Одбор на ЕНОФ, подписано от JI. Колишевски и от мен, отправям Ви и аз лично това писмо с цел да Ви помоля и от мое име, а също и от Д. Влахов за необходимостта, щото всички историч. и др. материали, с каквито разполага институтът, да се пренесат тук в Скопие, и да може да се отпочне една по-системна работа по изграждането, развитието на Мак. нац. култура.
Не се съмняваме, че и Вие ще направите от Ваша страна всичко възможно и необходимо, щото тук да се получат всички материали, които биха могли да се използват за създаването и развитието на мак. култура.
Тук не разполагаме и с най-обикновена литература, а пък често идват представители на разни чужди културни организации и отделни лица и ние сме в невъзможност да им бъдем в услуга, което е всъщност услуга на нас, т.е. на Македония.
Аз не се съмнявам, че Вие ще направите всичко възможно и потребно, за да се пренесат всички материали тук и да се тури вече началото.
Разбира се, че Мак. научен институт като тяло пак си остава там. Но това, прочее, сме говорили, когато бях там.
Моля приемете най-сърдечните ми и братски поздрави, а също така и тези на Д. Влахов, който днес вече е пак в Белград.
Скопие, 16.ІІ.1946 г.
С поз. П. Шатев

Прилагам и предговора на проф. Любомир Милетич към спомените на П. Шатев, както и възраженията срещу предговора от Павел-Шатевия съратник Михаил Герджиков, останали до днес непознати:

№ 3

ПРЕДГОВОР

на проф. Любомир Милетич към спомените на Павел Шатев - Солунският атентат и заточениците във Фезан


Солунският атентат, извършен на 16, 17 и 18 април 1903 г., е най-потресното събитие в историята на македонската освободителна борба до Илинденското въстание. Той е най-кървавият предвестник на подирното, страшен симбол на накипяло до безумие народно негодувание, на отчаяно решение да се потърси на всяка цена изход из непоносимото тъмно робство към светлата свобода. Солунският атентат, наистина, е дело на своеглави младежи, замислили да извършат мимо Вътрешната революционна организация, па дори и против нейната воля един голям подвиг, с който да принудят европейските Велики сили да се погрижат за подобрение на участта на Македония, за което в силата на чл. 23 на Берлинския договор имаха и морално задължение; при все това той не е частно дело, а е частична, извънредно бележита проява на общия революционен дух, който през онова време бе обзел целия български народ под Турско. Силата на една общонародна идея, каквато бе освободителната македонска идея, нерядко в историята избухва в подобни, отчаяни отдeлни действия, като стихийно предзнаменование на готвеща се буря, на катастрофални събития в голям размер. А 1903 година до Илинден означава върха на най-силно душевно вълнение, каквото може да изпитва един цял народ под внушението на една велика идея, която го зове на самопожертвование. Трескавитe приготовления за общо въстание бяха произвели такъво възбуждение на духовете, че и най-материалистично настроените души се чувствували морално издигнати над житейските сметки, погълнати от една идеалистична увереност, че наближава върховен момент на всенародно избавление. В такава крайно натегната атмосфера най-силно се възбуждат до пълна екзалтация младите души, а особено такива, у които това душевно състояние постепенно се е подготвяло и под влиянието на превратни учения, които захвърлят теориите на постепенната еволюция, убиват всяко разумно търпение и подтикват волята да се насочва прямо към крайности.
Не е чудно, че и в Македония сред нажежената атмосфера е имало такива смели, самоуверени и, главно, чисто идеалистично надъхани родолюбиви младежи, на които търпението се изчерпвало, гледайки безкрайната върволица от несполучливи революционни опити, свързани с трагични човешки жертви и нечовешки издевателства на враговете ни над невинния народ. Мисълта да се действува по-смело и прямо да се засегне врагът в най-чувствителното му место без дълго бавене и без оглед към жертвите, които ще се дадат за общо добро, беше обладала през 1902-1903 година некои младежки кръгове сред македонската интелигенция, и най-сетне тази мисъл най-изразително се конкретизира чрез небивалия по смелия начин на извършването си Солунски атентат. И сега, при спомена на жертвите на множество невинни същества, които повлече този атентат, човек тръпне от състрадание и, естествено, негодува и спрямо авторите му, още повече като се знае, че не са послушали съветите на ръководителите на Вътр. револ. организация да не бързат, да не станат със своеволието си причина да се осуети и самото всенародно въстание, приготовленията за което са налагали търпение най-малко още два-три месеца. Всичко е било напразно, па и опасно е било за заговорниците да чакат, изложени всеки час поради някоя случайност да бъдат издадени, да се осуети тяхното съзаклятническо предприятие, подготвено с невъобразимо себеотрицание и с младежки жар, който не познава граници на невъзможното. Последното обстоятелство, както се обяснява и в споменитe на г. Шатев, оправдава донегде младитe съзаклятници. Te не преставали до последна минута да вярват, че тяхното дело ще принесе полза на освободителната идея, а за да не се усъмни никой в чистотата на побужденията им  и за да се изтъкне по-силно пред света, че свободата, за която се борят, им е по-скъпа от живота, те преди покушението решават, че трябва и сами да загинат. И повечето от тях така геройски свършват, че човек не може да се начуди, отгде се е взела такава душевна сила у тези младежи, как е възможно така доброволно да отиват те на смърт, когато и след покушението са имали възможност да спасят живота си. Юначното поведение на заговорниците, наистина, е рядък пример от самопожертвувание, пред което и чужденци, и дори един от турските военачалници се прекланяли. Вследствие на това Солунският атентат биде справедливо оценен от чуждестранния печат като политически акт, чрез който измъченото българско население на Македония открито заявява твърдото си решение да поиска и с оръжие в ръка своите човешки права. Чрез Солунския атентат величествено се прояви духът на възбунтувала се Македония. Илинденското въстание, което след три месеца избухна, не бе вече голяма изненада за света. Въпросът за административни реформи вече сложен на дипломатическата маса и не се дигна от дневен ред и след потушаването на въстанието, защото се разбра, че един юначен народ е решен да мре за свободата си. Така и Солунският атентат, въпреки своята преждевременност, все пак немалко допринесе за целта, за която авторитe му и себе си пожертвуваха. Едни от главните дейци съгласно с решението си загинаха през време на атентата, както ще се види по-долу, а именно Ордан Органджиев - Орцето, Димитър Мечев, Коста Кирков, Илия Тръчков, Владимир Пингов, а други, осъдени на смърт и сетне - на доживотен затвор, гниха по затворитe в Солун и на заточение в Африка - вън Фезан (в гр. Мурзук в Сахарската пустиня, повече от 900 километра южно от гр. Триполи); те бяxa Павел Шатев, Георги Богданов, Марко Бошняков и Милан Арсов. Последните двама се поминаха във Фезан, а Павел Шатев и Георги Богданов след страшни страдания, доживели общата амнистия, която султанът даде на политическите престъпници, на 21 юлий 1908 г. бидоха освободени от затвора в Мурзук та успяха живи да се завърнат; на 3 октомврий 1908 год. пристигнали в Солун.
Павел Шатев, родом от Кратово, след като постоял няколко дена в родното си място при семейството си, бе побързал да доведе болната си майка на лечение в София. Нещастната майка, от големи страхове и скръб за сина си, беше изпаднала в състояние на особено нервно разстройство, спазмически кършейки ръце - безспир, денонощно. Неочакваната велика радост да го види пред очите си пак жив и здрав, беше много повлияла да й се подобри болестта, и лекарите тогава допускаха, че може с време значително да се подобри.
Тогава се запознах с Шатева и разговарях с него по преживелите му патила. За Солунския атентат навремето бе се писало по вестниците, но интересни подробности по него, а особено за предисторията му не се знаеха, а също тъй съвсем бе неизвестна историята на заточените във Фезан. Шатев се съгласи подробно да ми разкаже спомените си от начало до край и така се състоя първата ни уговорена среща у дома ми на 6 ноемврий 1908 год. Тогава Шатев беше на 26 години, следователно през време на атентата той не е бил напълно завършил 21 година. Срещите ни продължиха неколко пъти на ред, и аз можах да запиша любопитните подробности по готвения атентат в Цариград, който по една случайност е бил осуетен, и по атентата в Солун, в подготовката на който Шатев е вземал най-деятелно участие. В самия Солунски атентат нему се бе паднала задачата да подпали с динамит французкия параход в солунското пристанище „Гвадалквивир”, която той доста успешно бе извършил. Заловен след това на скопската гара, Шатев издържал всички последвали го ужаси в затвора благодарение на здравата си натура и на способността си външно да се държи спокоен и при най-силно вътрешно вълнение. Направи ми добро впечатление с трезвата си разсъдливост и изобщо със своята интелигентност, която на пръв поглед човек не би подозирал. Оказа се, че владее французки и че въпреки страданията си, доста много е чел. Разказът му за пътуването на заточениците българи, между които е бил и той, от Солун през Смирна до гр. Триполи и оттам през пустинята до гр. Мурзук във Фезан ми се виде особено интересен, главно поради неимоверните мъки, които са изтърпели нещастните наши заточеници, до 50-тина, от разни краища на Македония. Престанах да бележа подробности по тоя предмет, като разбрах от Шатева, че той през време на заточението си е държал бележки за по-интересните си доживления. Уверих го, че ще бъде интересно четиво за нас, ако тези си бележки той издаде печатно. Впоследствие Шатев ми показа своя дневник, който захваща от деня, когато Солунският извънреден съд е произнесъл присъдата си по атентата, амнестирането на заточениците. Намирайки материала любопитен, аз го насърчавах да попълни бележките си въз основа на досежна литература с по-общи географически и етнографически данни касателно Фезан и населението му. Тогава Шатев сериозно се залови с тая работа и след две години успе да напечати книгата си „Заточението в Сахара-Фезан” (София, 1910 год., 8°, 250 стр.). В първата част на книгата се разказва покрай друго за патилата на нашите заточеници, а във втората част се дават специални подробности за областта Фезан относително климата, почвата, населението, поминъка и пр. По-долу давам първо спомените на Шатева до края на Солунския атентат, както съм ги записал по негово разказване, а след това прибавям с големи съкращения и спомените му от заточението във Фезан, както са изложени в първата част на книгата му „Заточението в Сахара Фезан” (1-150 стр.).
Така спомените за Солунския атентат хубаво се допълват с продължението им за заточените във Фезан, та се постига една завършена целост. Нека прибавя, че сравнително длъжкото описание на теглата на заточениците представлява един крайно интересен от многото страдалчески епилози на неравната борба на македонските ни събратя през героичната 1903 година, защото повечето от заточените във Фезан наши еднородци, освен четирмата солунски заговорници, са изкупителни жертви на Илинденското въстание. Тяхната горчива участ изобщо ни символизира участта на измъчената и окървавена Македония след въстанието, която със свито сърце пренесе неизразими мъки, без да падне духом, горда в съзнанието си за правотата на народното дело. И докато старите живи борци и след катастрофата през 1903 година продължаваха да стоят на поста си, тая героична Македония роди нови герои. И така ще върви до край, докато не се постигне целта, свободата на Македония!
Това е заключението, мисля, и от примерите, изнесени в настоящите спомени на П. Шатев. В тях е особено ценна първата част, в която сбито са изложени твърде интересни и от психологична страна действия, богати със силни драматични моменти. При обстановката, при която се бележиха спомените на Шатева, неминуемо се пропускаха интересни данни особено по отношение на характеристиката на главните дейци. Поради скромността на самия разказвач, разбира се, най-слабо е охарактеризувана неговата собствена личност. Тая празнина касателно загиналите солунски герои ще се допълни негли чрез спомени на други, живи техни сподвижници. Един добър опит вече е направен с брошурата на Ст. Симеонов, „Солунското съзаклятие” (София, 1921, 8°, 24), в която авторът се старае да охарактеризува психиката на солунските съзаклетници във връзка с общия вървеж на революционното дело в Македония, сред което неминуемо се обособяваха и кръжоци на недоволници по известни принципиални съображения.
По-обстойно г. Симеонов се спира да обясни идеите на кръжока на „гемиджиите”, както своеобразно се наричали младитe революционери, повечето родом от Велес, които сетне извършиха солунското покушение. След като накратко се описва станалото по време на покушението, авторът въз основа на данни, съобщени му от двама, преживели солунската съзаклятническа акция, Тодор Органджиев и Павел Шатев, се е постарал да даде кратка лична характеристика на загиналитe им другари - Ордан Органджиев (Отцето), Иван Василев Кирков (Коста), Димитър Мечев (Мечето), Илия Тръчков, Владимир Пингов (Владо) и Милан Арсов.
Считам уместно тук изцяло да предам тая интересна характеристика на Ст. Симеонов, с която завършва брошурата си:
„Първо място в съзаклятието се пада на Орцето. Той беше млад, на двадесет и две години, висок, сух, с кестеняви коси и мургаво лице, интелигентен, начетен и пропит с общочовешки чувства и крайни, присъщи на възрастта му и обясними с тежкия хамидовски ярем над родината му възгледи върху живота и света. Орце беше живо олицетворение на извънредно силна воля, упорита твърдост и непоколебимо постоянство.
Както през време на подготвителния период на атентатитe, така и при изпълнението им, Орце беше душата на съзаклятието. Само неговата пламенна вepa в правотата на избрания път, твърдостта му, неговият трезвен и практичен ум, както и неизчерпаемата му енергия и желязна воля можаха да преодолеят невероятните пречки за успеxa на започнатото дело.
Той си беше избрал своя път за борба с хамидовото потисничество в родния си край. Но зачитайки и чуждитc убеждения върху методитe за борба с хамидовщината, той не можеше да търпи светотатството с делото. Разправят, че в едно солунско кафене, гдето хората на кръжока често отиваха да пият кафе, група българи спорили в присъствието на кръжока, заемащ едно от кюшетата на кафенето, върху разногласията между върховисти и централисти. Орце, след като се вслушал в спора, станал от мястото си, ударил по една плесница на спорещитe, заявявайки им, че в кафене не могат да се водят подобни спорове, и се върнал на мястото си. Спорещитe българи навели глави, без да реагират, признавайки правотата на искането на Орце.
Предупреждаването на семейството на директора на отоманската банка да се спаси от явна смърт, за което поменахме на друго място, издава една високо благородна душа у Орцето.
Орце беше и крайно брутален и дори нахален, когато някой от другаритe му разсеяно изпълняваше възложената му задача. Той се нахвърли брутално срещу най-верния си другар, Коста Кирков, и то в деня, когато започваха атентатите, загдето на време не е била занесена храна на Мечето, който беше на стража в подземието на банката, и загдето Коста се е вгледал в мазето на банката през решетката на улицата и с това можал да хвърли съмнение между случайните минувачи за готвения атентат. Това издава началнически качества у незабравимия герой.
Някои от другаритe сравняват Орцето с динамита; той имаше сродни качества с динамита: има ли препятствия, Орце избухваше с цялата си душа, няма ли препятствия, той беше тих и миловиден като същинско момиче.
Орце, не вярвайки на силитe и добрата воля на някои от съзаклятниците, се държеше крайно арогантно спрямо тях. Това отнемаше много усилия на останалите другари, за да подържат необходимата сдушеност за успеха на акцията.
Ръководството на цялото съзаклятие беше в ръцете на Орце. Той поддържаше външните връзки със София и Цариград писмено и лично. Той вземаше паричните суми и ги разпределяше между другаритe. Впрочем всичко това ставаше без всякакви формалности, защото верните до фанатизъм едни към други съзаклятници никога не помислюваха даже да дирят сметка за поверените им и изразходвани суми.
Посещенията в Швейцария и София бяха шлифовали доста груби черти от характера на Орце. Той беше индиферентен към живота и нуждитe му. Цялото му същество беше обзето от намислената идея. Нищо не беше в състояние да го отклони от строго начертания план.
Неколко седмици преди атентатите родителите на Орце, тежко загрижени за милото си чедо, особено след убийството във Велес на по-големия му брат Милан, пак в свръзка с революцията на поробените българи в Македония, изпратиха един доверен свой сродник да увещава Орцето, щото последният да се откаже от плановете си и да се смили над своите родители. Орце отклони всичко това с един внушителен жест, заявявайки, те той не иска да живее робски живот. (В минутата, когато слагаме писалката, за да припомним тоя момент от живота на солунския пръв герой в аферата през 1903 год., студената оловна жица на телеграфа, която единствена свързва София със заробения Велес, донася тъжната вест за кончината на майката на Орце, г-жа Султана Попйорданова. Мир на праха на благородната българка, която роди и изгледа двама герои, паднали за свободата на Македония.-Бел. на Л.М.)
* * *
Вторият по величина герой е Константин Иван Василев Кирков, именуван от другаритe Коста. Той беше млад и хубавец. У него интелигентността и красотата взаимно си съперничеха. Тоя млад момък беше олицетворение на възвишен идеализъм, свойствен само на лица, израснали в среда, гдето фамилнитe традиции и общият морал са най-големата ценност.
И Коста, както Орцето, беше пропит с крайно възвишени и общочовешки идеи и чувства. Той беше високо благороден, крайно учтив в отношенията си и никога не мислеше за себе си, а всичко оставаше за своите другари, идеята и отечеството. Ако Орце беше материалната връзка на съзаклятническия кръжок, Коста представляваше духовното звено, което обединяваше и сгряваше душите на всички съзаклятници и съчувственици.
Коста беше най-целостна натура, способен както за умозрителна наука, тъй и за практическа революционна борба. Тези негови качества не представляваха един парадокс, защото характерната черта в обикновения му живот беше извънредната нежност в чувства и мисли, а във време на борба Коста беше смел и великодушен.
* * *
Третият по ред герой е Димитър Мечев, наричан от другарите си Мечето. Той беше корав и смел революционер и дългогодишен сподвижник по Перистер и Бабуна на Гоце Делчев и Дамян Груев и техен личен приятел. Той имаше средна възраст. Най-вече от всички той беше изпил чашата на разочарованието в революционните борби и беше изтърпял извънредно големи физически и морални терзания. Това беше го хвърлило в особено голям песимизъм за всичко в живота.
На глед Мечето не беше тъй красив и приветлив, обаче по душа той беше извънредно нежен, благороден и отзивчив. Всички, които са имали случай да се запознаят от близу с него, са оставали смаяни от неговия ум, характер, воля и чувства.
„Няма да кажа голям, а ще река велик безсребреник беше Мечето!”, заявява един от живитe му другари.
В моменти на почивка любимото занятие на Мечето беше черната работа в мината „Перник”. Само там той можеше да намери спокойствие и мир на всички мисли, които го занимаваха за робска Македония. В разрез с мнозинството от тогавашните деятели на революционната организация той избягваше да тежи на ръководнитe фактори и на народа и по тоя начин според своите разбирания той успяваше да запази свободата си и да избегне всякакви ангажименти, които биха спънали действията му и биха му наложили компромиси в живота.
* * *
Илия Тръчков беше най-мълчаливият от всички, ала в замяна на това той беше най-изпълнителният и делови герой. Както общата работа на Орце не можеше да върви без сътрудничеството на Коста, защото двамата взаимно се допълваха, така и в отделната конкретна акция Илия Тръчков допълваше Мечето.
Илия, макар и много по-млад от Мечето, беше храбър и експанзивен по природа. Тези качества на Илия ярко го отличаваха от останалите съзаклятници, макар да притежаваше и той повечето от качествата на останалите свои другари.
Илия беше млад, връстник на Коста и Орце, образован, физически достатъчно развит, колкото атлет, толкова и левент по душа и външност. Като венец на всички в характера на Илия беше свойствената му дързост при появата на опасности и беззаветна преданост към другарите и делото.
*  * *
Владимир Пингов е петият по ред герой. Той беше също така връстник на останалите съзаклятници и любимец на целия кръжок поради веселия си характер. Владо, в противовес на Орце и Мечето, беше олицетворение на епикуреизма.
В най-трудните и трагични моменти, при многобройните пречки, когато съмнението на Мечето го тровеше до болезненост, а умът на Орцето изнемогваше, Владо със своя флегматизъм увличаше всички и им въздействуваше насърчително.
Владо правеше всичко това по инстинкти несъзнателно. Обаче неговите верни другари се ползуваха твърде много от това му качество и високо го ценяха.
Скромен, наглед спокоен, Владо беше горещо предан на делото и винаги беше готов да умре за него. Ала и последната си минута от живота той искаше да изживее така, както е присъщо на мнозина велешани.
* * *
Най-малкият съзаклятник в кръжока беше Mилан Арсов, родом от с. Ораовец (Велешко). Макар и ученик в гимназията, Милан беше твърде надежден другар на съзаклятниците. Той е типичен феномен на епохата, която роди всички герои в паметните борчески години на Македония. Милан беше твърде млад, на осемнадесет години. Но у него смелостта съперничеше с младостта, а ентусиазмът му нямаше граници. Той загина далеч от Македония в пустините на Северна Африка.
* * *
Като обща характеристика на съзаклятниците ще припомним следния факт от техния живот:
По една случайност завръщането на Мечето в Солун за участие в предстоящия атентат стана със същия влак, с който се пренасяше тялото на убития в Прищина руски консул Щербин. Съзаклятниците се бояха да не би Мечето да бъде открит по пътя и с това да се осуети съзаклятието. За да се справят с тази евентуалност, те се въоръжиха с бомби и револвери и вкупом се отправиха за гарата на скопската линия, чакайки влака от Скопие. Планът им беше да избият полицията, ако тя е заловила другаря им, и по тоя начин да го освободят, или пък в случай че това не им се удаде, да хвърлят бомби срещу придружаващите Мечето полицаи, даже с риск да бъде убит и самият Мечето.
Обаче тъкмо стигнали на гарата, те забелязали консулите да пристигат за посрещане телото на Щербин. Коста каза на другарите си съзаклятници, че сега е момент да се извърши нещо по-велико от проектираните атентати. Ето удобен случай да се застраши животът на официални представители на Европа, която крепи тираническия режим в Македония. Смелите съзаклятници имаха всички средства и нужната смелост, за да осъществят една такава акция. Те се оттеглиха настрана и след кратко съвещание решиха да изоставят тоя прелъстителен случай за алчните им за отмъщение души и да останат верни на доизкарване подготвените вече динамитни атентати.
* * *
Един съвременник на тия събития казва: „Всичкитe съзаклятници можеха да се спасят, стига да искаха, защото тe бяха господари на града от осем часът, вечерта, до два часът след полунощ.” Но те не мислexa да се спасяват, а бяха решили да умрат в смела борба за провалянето на потисническия режим в родната им страна Македония.
Тленните останки на героите почиват в българските гробища в Солун, люлката на македонската просвета и революция, а техните немирни духове неспокойно витаят по кървавия небосклон на поробена Македония и напомнят на верните синове на тъжната родина да не забравят, че само в беззаветната борба стои залогът за по-добро бъдеще и по-добри дни на измъченото македонско население.
Нека бъде вечна паметта на храбро загиналитe солунски герои и примерът им за самопожертвование високо назидателен за младото българско поколение!”
Ще прибавим, че загиналите заговорници не са оставили никакви свои портрети. П. Шатев в книгата си дава бледни репродукции на две снимки на починалите в гр. Мурзук (Африка) Ив. Бошняков (родом от Охрид) и Милан Арсов.
Л. М.
Публ. в Материали за историята на македонското освободително движение. Издава Македонският научен институт. Кн. VІ. Солунският атентат и заточениците във Фезан. По спомени на Павел П. Шатев. Съобщава Л. Милетич. София, 1927, с. 3-17.

№ 4

БЕЛЕЖКИ ВЪРХУ

Солунския атентат и заточениците във Фезан. По спомени на Павел Шатев, съобщава Л. Милетич Изд. Македонският научен институт, кн. VІ от Материали за историята на Македонското освободително движение

Починът на покойния проф. Милетич да събере сведения от първоизточници върху Македоно-тракийското революционно движение от края на миналото столетие и първите години от началото на настоящото безспорно е една щастлива идея. Тия първоизточници той ги потърси и намери у малцината останали живи след Илинденското и Преображенското въстание участници и ръководители. Безспорно трудът на проф. Милетич щеше да бъде още по-ценен, ако той бе се ограничил да предаде фактите и събитията от тая героична епоха такива, каквито той ги бе намерил у разказвачите участници във величавата епопея на освободителното движение, без да ги придружава със свои лични, субективни преценки, които по право принадлежат не на историка, а на четеца: историята е наука, която не търпи субективизъм, тя е като химията, също наука, даваща онова, което везните и анализите показват, но не и това, което би се желало на химика да бъде показано. Всички издания на отделните книжки от тая материя са придружени от предговори, в които покойният професор се е постарал да постави събитията и действията на участвуващите в тия лица в една светлина, каквато е била по-приятна и по-удобна за мирогледа на автора. Тъй не се пише история. Тъй се пишат само пропагандаторски и политически брошури, каквито в никакъв случай не бива да ни бъдат представяни и разказите на останалите живи участници в македонските и тракийските борби.
Тия мисли ми бяха навети и при прочитането предговора на горепоменатата книга. Като съвременник и близък на мнозина от авторите на Солунските атентати, за които ни говори проф. Милетич в предговора към спомените на Павел Шатев, аз не мога да не релевирам някои странности, неточности и дори тенденциозни съждения върху личностите на големите солунски революционери. За господин професора „Солунският атентат е дело на своеглави младежи, замислили да извършат мимо Вътрешната революционна организация, па дори и против нейната воля един голям подвиг, с който да принудят европейските Велики сили да се погрижат за подобрението участта на Македония. Това е абсолютно неверно. Солунският атентат съвсем не е дело на „своеглави младежи”, защото те всички изхождаха от т.нар. Женевска Македоно-одринска революционна група.
Групата на Солунските атентатори бе организирана от Светослав Мерджанов, тъй както той бе организирал и оная група, която работи при минирането на Отоманската банка в Цариград. А Светослав Мерджанов бе член на Женевската група и делегиран от нея в Македония за вербуване на нови адепти и организиране на терористични действия и въобще атентати в територията на султаните. Затуй Солунският атентат не е дело на „своеглави младежи”, а такова на организирани съзаклятници, числящи се към Женевската тайна македоно-одринска революционна организация.
При това тоя атентат също не е извършен „мимо Вътрешната революционна организация, па дори и против нейната воля”, защото душата на тая Вътрешната революционна организация, нейният създател и нейният най-авторитетен деятел - Гоце Делчев, бе напълно в течение на онова, което се вършеше и приготовляваше в Цариград и Солун. Той бе в почти постоянен контакт с някои от участниците в тия две конспирации. Лично аз съм присъствувал на няколко срещи на Гоце Делчев с Орцето и Мечето, състояли се в София, в хотел „Батенберг”, на ул. „Мария-Луиза”, стая № 9, когато и двамата идваха в България било за пари или материали. При тия срещи Гоце Делчев не само че не порицаваше, но и най-въодушевено насърчаваше тия другари, като подчертаваше, че Вътрешната организация подкрепя всички инициативи от подобен характер, защото те само допринасят за пробуждането на общественото мнение в странство и повдигат революционния дух на масите в Македония и Тракия. И ако Вътрешната революционна организация до началото на 1903 година не бе предприела подобни акции, то не е било защото не ги е одобрявала, а затуй, че тя е била заета твърде усилено в организиране въоръжаването на бойната подготовка на широките обществени маси в поробения край за едно планомерно и общонародно въстание. Организацията е смятала, че всеки атентат от по-голям мащаб, всяко по крупно-терористично действие, па и всяко локално движение или погранично нашествие на боеви части, какъвто бе случаят с провокаторското нахълтване на върховистки банди през лятото на 1902 година, ще бъде голяма грешка и една пакостна провокация за правилната подготовка на генералното въстание. Както съм имал случая да го кажа и другаде, ще повторя и сега; в мое присъствие Гоце Делчев предложи на Орцето да не бъдат отпочнати Солунските атентати, преди да бъде постигнато едно общо разбирателство за едновременно действие и една координация на акциите между атентаторите в Солун и концентрираните части около Солун. Защо не се дочака тоя момент, това ще се каже някога, знае се само, че когато Гоце Делчев бе на път за България да доуреди някои приготовления за тази цел, той бе убит на 22 април 1903 година в Баница, а само няколко дни по-рано - на 16, 17 и 18, атентатите в Солун бидоха извършени. Ето защо Вътрешната организация не е била против Солунските атентати, нито пък против каквито и да е било такива другаде в Турция, още повече като се знае, че по силата на едно решение, взето в една конференция на легални и нелегални дейци в София, още през есента на 1902 година Гоце Делчев и М. Герджиков заминаха - първият за Македония, а вторият за Тракия - и извършиха атентатите в Ангиста и Черкескьой. Когато Гоце Делчев падна убит, той се връщаше именно от атентата при Ангиста.
Следователно, да се говори за „своеглавие” у младежите, които извършиха Солунските атентати и да се твърди, че това те са сторили „мимо Вътрешната революционна организацията дори и против нейната воля” е ако не една нелепост, дължима на неприкрита тенденциозност, то е най-малкото едно непознаване на обстоятелствата, при които бяха извършени тия атентати.
В случая покойният професор Милетич се явява като човек, който взима страна във вътрешните борби и разногласия на Македоно-одринската революционна организация. При тия условия аз не мога да гледам на г-н Милетич нито като на историк, нито като на хроникьор на тая величава епоха, от борбите на Македония и Тракия, защото историкът излага събитията и хроникьорът ги отбелязва, обаче нито единият, нито другият не вземат страна по отношение на тия събития. Покойният професор не стори това и аз му отричам качеството както на историк, тъй и на хроникьор на Македоно-одринското революционно движение от епохата на последните години от 19-ото столетие и първите години на двадесето.
За да подчертая правдивостта на горните свои съждения, достатъчно е да цитирам какво пише проф. Милетич на стр. 4 в своя предговор: „В такава крайно напрегната атмосфера, най-силно се възбуждат до пълна екзалтация младите души, а особено такива, у които това душевно състояние постепенно се е подготвяло и под влияние на превратни учения (курсив мой), които захвърлят теориите на постепенната еволюция, убиват всяко разумно търпение (курсив мой) и подтикват волята да се насочва прямо към крайности”. Странно е как г. Милетич може да иска от един революционер да изповядва „теориите на постепенната еволюция”. Очевидно покойният професор не е познавал никак или твърде малко е познавал психологията на революционера, иначе той не би писал нелепости като горната.
Интимно покойният професор не само не е одобрявал извършеното от Солунските атентатори, но той дори ги е порицавал. Тъй например той пише следното: „И сега при спомена на жертвите на множество невинни същества, които повлече този атентат, човек тръпне от състрадание и естествено негодува и спрямо авторите му (курсив мой). Как си е въобразявал проф. Милетич революционните борби? Дали той е смятал, че те се водят без кърви, без убийства, без терор, въобще без съпротивително движение на терора и насилието отгоре?” „Благородното” негодувание на проф. Милетич спрямо авторите на Солунските атентати предполага още „по-благородно” съчувствие към усилията на турския автократизъм да потуши с всички средства и на всяка цена негодуванието на големите обществени маси сред вековното насилие на робителя-властник. Уверени сме, че проф. Милетич не би изказвал тъй демонстративно своето негодувание спрямо Солунските атентатори, ако те не бяха изхождали от Женевския кружок и ако не бяха анархисти в своята революционна идеология. Много естествено, че не само за покойния професор, но и за всички патриотари подвигът на Солунските анархисти е един неприятен епизод от борбите в Македония и Тракия. Казвам „неприятен епизод”, защото за корифеите на официалното патриотарство в македонските емигрантски среди, както и за една част от българските национал-патриоти Солунските атентатори се явиха буквално като гръм от ясно небе. Тях никой не очакваше, а най-малко ония, които смятаха, че са призвани да дирижират национал-революционното движение в Турция, да му дават ония насоки и изрази, които тяхната патриотарска идеология изискваше. А това бяха всички т.нар. македонски емигрантски среди, които гравитираха около българското правителство и българския дворец, много естествено е, че както за българското правителство, още повече за българската династия и за агентите на тези два фактора, подвигът на Солунските анархисти не можеше да бъде друго, освен арбитрарен акт, един акт на непокорство” по отношение на Вътрешната МОРО, едно своеволие на „екзалтирани” младежи, попаднали под влиянието на „превратни учения”, едва ли не провокация. И въпреки всичко Солунските атентати постигнаха своята цел: докоснаха международната реакция, която хранеше тогава султанския абсолютизъм, в най-чувствителното й място. Те уязвиха чуждия капитал в Турция и доказаха, че занапред тоя капитал не ще бъде оставен своеволно и безнаказано да налага своето господство в Турската империя за сметка на политическите свободи и икономическите интереси на раята в тая страна. Те доказаха още и това, че македоно-одринското революционно движение не ще се остави да бъде дирижирано от който и да е било външни фактори за чиито и да било чужди интереси, а ще се развива и проявява по свой собствени пътища съобразно народните интереси, тъй както ги разбира само Вътрешното револ[юционно] движение. Твърде естествено е, че това не допадна на всички външни фактори, които залагаха на македонската карта за постигане свои цели, нямащи нищо общо с освободителната кауза на македонци и тракийци.
Самият покоен проф. Милетич изхождаше от ония среди в България, които порицаваха „превратните идеи” у революционерите. Но той не бе сам, имаше дори хора, принадлежащи към централното ръководство на ВМОРО, които също порицаваха тия младежи с „превратни” идеи и за които влизането на хората от женевския кружок в револ[юционната] организация не бе особено приятно. Те дори се сърдеха на Гоце Делчев, че последният се бе сближил твърде много с анархистите от тоя кружок и бе попаднал също и той под влиянието на „преврятни” идеи. За забелязване е обстоятелството, че още през 1996 год. - когато женевският кружок се вля във ВМОРО, Гоце веднага и най-непринудено се сближи с хората от тоя кружок, защото той намери в тяхно лице носители на една идеология, която му бе много близка и която той постепенно усвои напълно. Нека отбележим мимоходом, че още тогава той се обкръжи с новодошлите анархисти и още същото лято избра между тях свои другари, с които замина за вътрешността на Македония. Такива бяха Светослав Мерджанов, Петър Соколов, Петър Манджуков и др. От тогава и до края на своя живот Гоце остана в най-близки връзки с всички анархисти от поменатия кружок и с всички други такива, които дойдоха да изложат живота си за каузата на македонския и тракийския роб.
По-нататък в своя предговор на книгата на г. Шатев проф. Милетич пише: „И сега, при спомена на жертвите на множество невинни същества, които повлече този атентат, човек тръпне от състрадание и, естествено негодува и спрямо авторите му, още повече като се знае, че не са послушали съветите на ръководителите на Вътрешната революционна организация да не бързат, да не станат със своеволието си причина да се осуети и самото всенародно въстание, приготовленията за което са налагали търпение най-малко още два-три месеца.” Много интересна е психиката на хора от категорията на покойния професор. Той, както и мнозина други като него - професори, учени, интелигенти, големи търговци, видни общественици, които по него време обичаха твърде много да дружат и общуват с някои представители в България на ВМОРО, като Гоце Делчев, Гьорче Петров и др. - не можаха да свикнат с манталитета на революционера, с неговия начин на мислене, с отношенията му към всички обстоятелства около неговата революционна дейност, с понятието му за дълг към революцията и към жертвите, които тя налага - с една дума с етиката на самия революционер. За какво „състрадание към невинни същества” говори проф. Милетич. Нима той и всички подобни нему мислят, че революционерите се борят от любов към борбата сама по себе си, а не от такива към всички ония милионни невинни жертви на султанския гнет? В борбата за свобода, покрай виновните падат и невинни. Негодуванието на Л. Милетич спрямо авторите на Солунските атентатори е всъщност негодувание против идеологическата принадлежност на тия автори. Защото това негодувание не се изрази нито един път по отношение на всички провокатори, които българският дворец и българските патриотари пращаха в Македония, или в пограничните райони на тая страна да вършат скармуши и страхливи набеги, за да предизвикват преследванията на турската власт спрямо македонското население и да излагат на масово клане и бягство хиляди и хиляди действително невинни жертви. Такива бяха случаите през 1895 година, през 1902 година и др. За тия случаи хората от средите на Л. Милетич не само не порицават авторите на тия водевилни авантюри, които повтаряме, взеха хиляди невинни жертви, но даже ги величаят като епизоди на епични борби.
Но господин професорът негодува спрямо авторите на Солунските атентати не толкова защото те са изложили живота на „невинни същества”, колкото за това, че не били послушали „съветите на ръководителите на ВМОРО”, да почакали още два-три месеца до всенародно въстание. Не му е тука мястото да се спираме на дълго и широко специално на въпроса за очакваното въстание. По него въпрос надявам се да имам възможност да се изкажа другаде. Искам обаче тук да релевирам обстоятелството, че с този въпрос твърде много се експлоатира за оправданието на едно престъпление по отношение на македонския роб, каквото бе Илинденското въстание. Имал съм случая да го кажа другаде, споменах отчасти и по-горе, повтарям пак: Солунските атентати не предизвикаха Илинденското въстание, защото въпросът за въстание бе решен в Солун от свиканата сбирка при ЦК на ВМОРО преди тия атентати. Легалните и нелегалните ръководители на ВМОРО бяха разделени на две мнения по въпроса за въстанието. Надделя мнението да не се повдига въстание, защото широките маси не са подготвени, а подготовката ще може да бъда привършена едва след две-три години, а не „след два-три месеца”. Обаче Ив. Гарванов от Солун и Б. Сарафов от София използуваха смъртта на Гоце Делчев, залисията по атентата и агитационната работа на другите дейци, особените локални обстоятелства в Битолския край, за да наложат въстанието, колкото и неподготвено и да бе то. Но естествено е да се запитаме можеха ли авторите на Солунските атентати да предвиждат авантюрата на тия хора и да вярват дори в техните уверения, особено когато те изхождаха от хора като Ив. Гарванов, който бе в непрестанна борба с авторите на Солунските атентати? И после, при тогавашната революционна подготовка на масите кой здравомислящ човек можеше да допусне, че окончателната всестранна подготовка за една революция, за едно масово въстание по всички краища на Македония и Тракия, а не само в един изолиран кът на обширната Тракийска и Македонска земя, ще може да се подготви и привърши само за два-три месеца? Това нещо не допускаше никой от нелегалните дейци, които непрестанно кръстосваха из цялата страна и отлично познаваха революционното състояние на масите, а още по-малко можеха да допускат Солунските атентатори, които бяха привършели всички подготовки за своето дело и за които е било вече, както казва и сам г. професорът, „опасно да чакат, изложени всеки час поради някаква случайност да бъдат издадени, да са осуети тяхното съзаклятническо предприятие, подготвено с невъобразимо себеотрицание и с младежки жар, който не познава граници на невъзможното”. И все според Л. Милетич, „това последно обстоятелство, оправдавало донякъде младите съзаклятници”.
Михаил Ив. Герджиков,
диктувано на внучката му Надежда Недкова през зимата на 1945/1946 г.
Допълнително ви предлагам да прегледате и следните документални книги, които ще допълнят образа на П. Шатев с редица допълнителни документални факти:
БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946V Т. І и ІІ. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. С., 1998-1999, 1371 с. (Архивите говорят, т. 4 и 5);
Македонският въпрос в българо-югославските отношения (1944-1952 г.) Съст. Н. Ангелов. С., 2004, 607 с. (Архивите говорят, т. 31);
Из архива на Гоце Делчев. Задграничното представителство на ВМОРО в София до края на 1902 г. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. С., 2003, 632 с. (Архивите говорят, т. 25);
Иван Гарванов. Спомени, документи, материали. Съст. В. Китанов, Ц. Билярски. С., 2005, 391 с.

Снимки №№ 9, 10, 11 и 12

Цочо В. Билярски