НЕПОЗНАТИЯТ ХРИСТО БОТЕВ - НЕПРИМИРИМ НАРОДЕН ТРИБУН И РЕШИТЕЛЕН ПРОТИВНИК НА ВСЕКИ ПОРОБИТЕЛ НА БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

,,… секи човек и секи народ тегли от умът си. Кой ни е крив, когато ние със своето воловско търпение във всяко едно отношение се стараем да докажем, че сме родени за тояга. „Трай душо, черней кожо!” е девиза на нашия живот.’’

Христо Ботев, в. „Знаме”, 4 април 1875 г.

 




Фотография на Христо Ботев от края на април 1875 г.,
правена в ателието на Тома Хитров в Букурещ

Годишнината от рождението на поета - революционер Христо Ботев е повод да се върнем отново към живота на този голям българин.
В представите на повечето българи  Христо Ботев е останал като решителен противник на  черната турска робия, в борбата с която изминава пътя от Калофер до Одеса, Задунаевка, Измаил, Кишинев, Букурещ, а после от Румъния до Козлодуй и от Козлодуй до Врачанския Балкан, където намира смъртта си.
В действителност Христо Ботев е противник на всякакво чуждо робство. Той е трибунът на българската национална свобода, който с огненото си слово бичува и напада всеки поробител на българите  независимо от това , къде те живеят – в днешните български земи, в Сърбия, Македония, Бесарабия или в Молдова и Украйна. В този смисъл той е последователен противник на всеки поробител на българския народ.
В тази статия ще се спрем на някои неосветлени страни от живота на Христо Ботев, свързани с престоя му сред българите в Бесарабия.
Каква е връзката на Христо Ботев с Бесарабия? За да отговорим на този въпрос, е необходимо да се спрем накратко на историята на формирането на общността на бесарабските българи.
Завладяването на България от османските турци в края на XIV век, съпроводено с опустошаване на страната, изтребване на населението й, има катастрофални последствия за българския народ и води до унищожаване на интелектуалния му елит, култура и самостоятелна църква. С него е свързана и многовековната емиграция на българите от родните им земи в съседни региони.
Един от тези региони е Молдовското княжество, където бежанците идват отвъд Дунава и се заселват от самото начало на турското нашествие на Балканския полуостров. Преди всичко това са духовенството, болярски семейства, отделни занаятчии и селяни, привлечени от православието, черковнославянското богослужение и възможността да участвуват в държавния и културния живот на княжеството.
Българското население е принудено да напуска родните места и във връзка със започналото веднага освободително движение, смазано жестоко от поробителите. Например след въстанието на Константин и Фружин през 1408 г. молдавските хроники съобщават, че в първата третина на XV век са съществували пет села с български етнически облик. Румънският историк Константин Велики смята, че значителен брой българи се преселват в Молдова през първите десетилетия от падането на България под турско иго. За мащаба на преселването говорят посочените от Лазар Л. Полевой данни, че към средата на XV век на територията на Молдавското княжество е имало 37 села с 2960 жители от южнославянски произход, тоест българи и сърби.
Предполага се, че българите са се заселвали също и в Буджака, който от края на XIV век и до началото на XVI век е в състава на Молдовското княжество. И преди тази земя е бил тясно свързана с България, през някои етапи дори е влизала в пределите й и там е живеело българско население. Този район, обхващащ устието на  реките Дунав и Днестър, е известен в нашата история още под името „Онгъл”,  също и Бесарабия до 1812 г.
Преселването продължава и в по-късно време, когато тази територия е завладяна от османските турци.
На всеки исторически етап преселническото движение има своите особености, определени от общата политика на Османската империя към българския народ, а също и от користните интереси на великите сили на Балканите и най-вече Русия.
Засилването на преселническото движение от българските земи през това време е свързано с честите руско-турските войни, кърджалийските безредици, а също със заинтересоваността на Русия да усвои отново завоювани територии.
Тъкмо руско-турските войни от втората половина на XVIII век и през целия  XIX век изпращат стотици хиляди българи на север от Дунав в  „Нова Русия” – Бесарабска, Херсонска и Таврическа губернии.
Русия следва системна политика към преселение на българите от Балканите в новозавладяните от нея земи. Така тя постига едновременно две цели: с труда и работоспособността на българите усвоява и колонизира пустеещите преди това земи и разрежда българското население в земите, разположени в непосредствена близост до района на Цариград и Проливите - зона на специалните имперски интереси на Руската държава, самообявила се след  XV век за пряк наследник на Византия.
Проследяването на целия процес на преселение на българите е извън нашата тема.
Само ще маркираме основните му фази.
Първото масово преселение е по време на Руско-турската война от 1806 – 1812 г. Тази война става един от преломните моменти в историята за заселването на българите в пределите на Руската империя. С нея е свързано първото им масово преселване в Бесарабия, която след войната влиза в състава й. 
С оглед темата ни е важно да посочим следното: мнозина преселници на север от Дунава, заселили се отначало в градовете Кишинев, Акерман, Измаил, Бендери, Килия, Рени, по-късно се преместват заедно със своите близки във вече съществуващи села или дори създават нови селища. Така  Задунаевка (1822 г.) е основана от кишиневски българи, Бановка (Банова) (1821 г.) - от българи от Измаил.
Второто масово преселение е след войната от 1828 – 1830 г. Преселват се значителна част от населението в югоизточните и североизточните райони на българските земи. Изселват се българите от цели градове като Сливен  и села, отделни родове и дори семейства. По данни на Иван Мешчерюк броят на преселниците след тази война възлиза на 86 700, а според твърденията на Стефан Дойнов - на 130 000 -140 000 българи. Съвременникът на събитията  д-р Иван Селимински също посочва цифрата от около 130 000 души.
Основният поток от тях е в посока към Бесарабия. „Нова Русия” получава най -много българи преселници.
Според най-новите изследвания към 1835 г. в Бесарабия живеят към 61 000 отвъддунавски преселници, от които 33 000 - 35 000 нови. Това са главно българи.
Третата фаза на преселението е свързано с Кримската война (1853-1856 г.), но то няма мащабите на предходните.
Според Парижкия мирен договор от 18/30 март 1856 г. Русия отстъпва на Молдавското княжество част от територията на Бесарабска област (край долен Дунав и Долен Прут), на която се намират 40 колонии на „отвъддунавски преселници”, включително и административният им център Болград.
Оттогава и до 1878 г. историята на бесарабските българи се развива в рамките на две държави -  Молдова, а след това Румъния и Русия.
В руската част на Бесарабска област остават 43 колонии, заселени главно с българи и гагаузи, и зачислени към предишното Управление на отвъддунавските преселници. Те според данни на  Иван Анцупов през 1858 г. наброяват 49 440 души. При това в градовете живеят, както пише Елена Хаджиниколова, около 7000 - 8000 българи.
Тези колонии териториално са включени в Акермански и Бендерски уезд. За тях обаче се запазва и отделно административно управление. Възниква Настоятелство на бесарабските български колонии.
Българските колонии в руската част на Бесарабия влизат в три окръга: Горнобуджакски, Долнобуджакски и Измаилски. Последният, тъй като в него остават само 5 колонии, няма своя окръжна администрация и е подчинен на Долнобуджакското окръжно кметство. Центрове на окръзите съответно са Комрат и Ивановка.
Тъкмо сред тази група бесарабски българи попада бъдещият революционер Христо Ботев.
Името на Христо Ботев е много добре познато на българите от Бесарабия. На младини той е бил в пряк досег с тях. Отначало като ученик, а после и като учител. 
Одеса, Задунаевка, Измаил, Кишинев, а може би и други места са свързани с живота и делото на поета-революционер.
Христо Ботев завършва Калоферското трикласно училище през юни 1863 г. През октомври 1863 г. с помощта на Найден Геров заминава за Одеса, за да продължи обучението си. Пристига с протекцията на своя баща - известния учител и обществен деец Ботьо Петков.
Христо Ботев се появява в Одеса през учебната 1863-1864 г. Зачислен е като частен ученик в ІІІ-ти клас на Втора Одеска гимназия. Пребиваването на Христо Ботев в Одеса е епизод от живота му, който е много добре известен  и подробно описан в неговите биографии. Днес в Одеса, в гимназията, в която Христо Ботев е учил, има негов барелеф, който увековечава за местните българи това събитие.



Барелефът на Христо Ботев в Одеса


От времето на престоя му в Одеса са останали и първите два фотографски портрета на бъдещият революционер. Те са от април 1865 г.
И на двете снимки Христо Ботев е в униформа на гимназист, седнал в цял ръст. Това са най-малко известните снимки на Христо Ботев, които представяме тук.






На първата снимка Христо Ботев е седнал най-вляво,
а на втората – пак седнал, но най - вдясно.


Обучението на Христо Ботев е Одеса не върви гладко. През септември 1865 г. той е изключен от гимназията за „безуспешност”. Престанал е да посещава учебните занятия. Живее в Одеса при полски революционери, с които се сближава. Той споделя каузата на поляците,  борещи се за освобождение от руското робство и години по-късно,  разобличавайки панславизма в руския му вариант, ще говори за  „болната” т. е. поробената от руския император Полша. ( статията
„Югославия”, в. ,,Дума на българските емигранти», 17.07.1871г. г. I, брой 4)
В края  на 1866 г. Христо Ботев вече е учител в село Задунаевка. Според неговия ,,сърдечен приятел и пръв биограф”  Киро Тулешков, с когото се запознават още в Одеса и остават верни на своята дружба за цял живот, Христо Ботев  решава да започне работа в някое бесарабско българско село, за да събере необходимите му за обучение в Новорусийския университет средства, след като е лишен от стипендията, предоставяна от Одеското българско настоятелство.
От Одеса Христо Ботев се отправя за Кишинев, а оттам към Комрат, който от 1833 г. е център на Горнобуджакски окръг, а след Кримската война - седалище на Попечителството на бесарабските български колонии.
Според спомените и на Киро Тулешков и на Васил Лучков, учител по това време в село Голица, Христо Ботев е назначен в Задунаевка по ходатайството на Иван С. Иванов – бивш инспектор на бесарабските български училища. По това време Задунаевка има около 1000 жители, обитаващи 121 каменни къщи, покрити главно с камъш и слама и разположени на три успоредни улици, свързани помежду си с пресечки. Освен със зърнодобив и лозарство задунаевци се занимават и със скотовъдство, предимно с овцевъдство. Селото вече притежава каменна църква и училищна сграда за 50 ученика, която се е съхранила и до днес (К. Поглубко, Апостолов 1976 г.).                                                                                                Според местния краевед Георги Апостолов в Задунаевка Христо Ботев  пристига ,,на 29 август 1866 г., в деня на религиозния празник на св. Йоан” (Радев 1998: 348) и остава в селото до първите дни на май 1867 г., когато, преследван от полицията, както твърди местното предание, напуска нелегално селището, придружен от двама свои приятели - Иван Томанов (Фомич) Вакаренков и Николай Николаевич Сериоглу (Сериоглов).                                                                                                                     Г. Апостолов бърка датата, на която завършва престоят на Христо Ботев в селото, защото още в началото на 1867 г. той се завръща вече в родния Калофер, където временно замества като учител своя болен баща.                                                                                                                   К. Поглубко подхвърля на съмнение версията за полицейско преследване. Той установява, че ,, полицейските архиви и фондовете на Попечителния комитет не съдържат никакви подобни сведения. Едва ли разпореждане за арест, още повече на чужд поданик, не би намерило някакво отражение.” Според автора причината за напускането на Задунаевка от Христо Ботев са вестите за бедственото положение на близките му в Калофер (Поглубко 1976: 67, 71).                                                                           В Задунаевка Христо Ботев завързва верни приятелства. Иван Томанов (Фомич) Вакаренков и Николай Николаевич Сериоглу (Сериоглов) остават двама негови много близки другари от престоя му в това бесарабско българско село.                                                                         Според предание, записано от Г. Апостолов и цитирано в книгата на К. Поглубко и в статията на Ив. Радев,  Вакаренков и Сериоглу са повикани от Христо Ботев през пролетта на 1876 г., за да се включат в неговата чета, но по една или друга причина не успяват да пристигнат навреме.
В село Задунаевка, разположено днес в Украйна, присъствието на Христо Ботев като че ли е много силно. Има доста свидетелства  и много спомени от този период в краткия му житейски път на учител, поет, революционер. В селото са запазени редица места, свързани с калофереца. Това са училищната сграда, в която Христо Ботев е работил, внушителният паметник на поета – революционер недалеч от нея, бюстът му и музейната сбирка за Христо Ботев в съвременното училище.
Има и легенди свързани с него. Една от тях разказва за кладенчето, където са се събирали младежите и на което той е пял на Елена Дучева песента ,,Снощи отидох на кладенче”.
Запазена е и къщата на Тома Вакаренков, в която е живял учителят Христо Петков Ботев. Тя се посещава от бесарабските българи и от Украйна, и от Молдова.
Българите от Задунаевка пазят жив десетилетия наред спомена за престоя на големия поет – революционер в своето село. На 2 юни 1991г. те издигат паметника на Христо Ботев. Събитието е голямо и е отбелязано като общобългарски празник,  на който се стичат бесарабските българи от цяла Украйна и Молдова – тогава още в границите на Съветския съюз.  
На територията на днешната република Молдова също има следи от присъствието на Христо Ботев, вкл. в столицата Кишинев. Известно е, че той е отсядал тук в хотел ,,Виктория” през август 1875 г. За това напомня паметната плоча на сградата на улица ,,Пушкин”, № 30.
В същия Кишинев на улица ,,Христо Ботев” отдавна се извисява паметникът на този, който е написал пророческите думи:
,,…Тоз, който падне в бой за свобода,
той не умира…”
Паметникът на Христо Ботев в Кишинев е установен в 1977 г. послучай 100-годишнината от обявяването в града на Руско-турската война 1877-1878 г. Паметникът се намира на ул. ,, Христо Ботев" пред дом № 2. Скулпторът на паметника е В. Кузнецов, а архитектът Г. Соломинов.
Снимка № 6
Паметникът на Христо Ботев в Кишинев
Христо Ботев не е бил само гост на бесарабските българи. Той много добре се запознава с техния бит, традиции, душевност и култура. Приема техните радости и споделя тревогите им. Взима присърце всички проблеми , които съществуват при бесарабските българи. Въобще отношението му към бесарабския въпрос не е пасивно.  Това личи от последващите му действия. Болките и страданията на бесарабските българи намират отражение в Ботевата публицистика. Тя включва редица дописки и коментари за случващото се с българите в земите, предоставени след Кримската война на Румъния и в руска Бесарабия.
Изглежда преките контакти  на Христо Ботев с българите от Бесарабия са оставили трайна диря в съзнанието на  поета-революционер. Той изцяло възприема каузата на бесарабските българи за своя и ги защитава със слово и дело до края на живота си. В условия на липсваща българска държава дейността му в полза на бесарабските българи има голямо значение. Той е техният трибун и защитник от перманентните опити на Румъния и Русия да ги претопи и асимилира.
Христо Ботев гневно разобличава руския панславизъм, неговото вредно влияние сред българите, както и проблемите с обучението на своите сънародници в Русия, която не е привлекателна за тях с изостаналата си образователна система.
На тези теми той посвещава цяла статия в своя вестник „Дума на българските емигранти” от 17.07.1871 г.
На 5.01.1875г. в своя вестник „Знаме” в рубриката „Книжевни известия” Христо Ботев пише следното:
„Тая година в Одеса се е отворил девически пансион за южните славяне, под название „Питомник”, който ще да се намира под ръководството на руската императрица Мария Александровна… Приемат се за първи път 15 момичета – 8 от българската народност и 7 от сръбска…Сръбските девойки пристигнале, а нашите чакат още жълтата бъклица…”.
Затова са виновни руските консули и българските чорбаджии, „които винаги” обяснява рубриката , са се старали да уреждат своите близки и своите деца.
„1) В Москва има цели фамилии, които се учат на правителствено иждивение под предлог за бъдещи учители в България, а са всъщност за бъдещи чиновници в Россия, които са набрани и приемани не по отличителни некакви способности  или наклонността към науката, а просто чрез влияние.
2) Одеското българско настоятелство при другите свои многобройни злоупотребления и несправедливости е рекомендовало ( препоръчало – б. а.) в числото на стипендиантите из България и децата на  Н. Х. Палаузова и И. С. Иванова, от които и единия и другия са доволно състоятелни руски чиновници и на които децата са българе до толкова доколкото са родителите им китайци.
Христо Ботев съветва българската цариградска журналистика „вместо да лапа мухите” , да обърне внимание на тези несправедливости и изнесе на видело непраните ризи на своите твърде кални в това отношение чорбаджии :
„А на почтените руски консули в България ние ще да напомним,че само онзи, който е живел, страдал и плакъл заедно с народът си, само той ще да може да го разбере и да му помогне; следователно, нека гледат, щото барем из Русия да не излизат паразити за нашия и без това твърде нещастен народ.”
Прозорливият Христо Ботев напомня на руските консули, че българският народ не се нуждае от „паразити” – разбирайте руски агенти – панслависти – и без това страданието му е голямо.
Типичен пример за пряка ангажираност с каузата на бесарабските българи  е статията му във в. „Знаме” от 4 април 1875 г. Тя е малко позната на българския читател, а в биографиите на поета и в изследванията, посветени на неговата публицистика, странно защо отсъства.
Чрез тази статия Христо Ботев се оказва верен последовател на Георги Раковски, който в брошурата си против преселението на българите в Русия от 1861 г.нарича руската политика към българския народ „убийствена”. В този смисъл Христо Ботев разобличава и вредния за българите мит за „дядо Иван”.
Отново изпъква  величието на Христо Ботев – последователен и непоколебим български патриот, изконен враг на всеки поробител на българския народ.
Статията е дълга, подробна и обвиняваща. Същевременно тя добре характеризира варварския образ на руския самодържавен деспотизъм , на който Христо Ботев като всеки свободолюбив българин е  голям противник. Поетът-революционер бичува и своите сънародници. Темата за нетърпимостта към примирението и волското търпение на поробения българин присъства и тук.
Изводите на Христо Ботев по този проблем  са много актуални :
,,… секи човек и секи народ тегли от умът си. Кой ни е крив, когато ние със своето воловско търпение във всяко едно отношение се стараем да докажем, че сме родени за тояга. . „Трай душо,черней кожо!” е девиза на нашия живот.”



Вестник ,,Знаме”, в който Христо Ботев помества статиите си
за българите от Бесарабия


В статията си от 4 април 1875г. Христо Ботев пише : ,, Жалостни слухове достигат до нас из руска Бесрабия, т.е. из оная обетована земя, в която една част от нашия народ намери прибежище в страшните години на своите страдания. И там, както и на всяко друго място, българинът е биен, обезчестен, излъган, съсипан и наказан от закона на варварския деспотизъм! Кажете ни, пита един наш приятел из Комрат, виждате ли вие край на българските страдания? В Турция ни мъчеха и предаваха едно време като скотове, а днес душат всяко едно стремление към човечески живот; в Румъния ни преследваха и продаваха на турците, а днес с още по-голяма енергия ни лъжат, експлоатират, обират и отнемат всяко едно средство за съществуване.”
Сърбия ни е лъгала със своя шарлантанствующи патриотизъм в продължение на всичкото свое съществувание и още дълго време ще да ни лъже и ще се ползува със силите, с доверието и с глупостта на нашите неразбрани патриоти; а Русия, тая мнима защитница на славянството, тя употребява още по-радикални средства, за да изтрие от лицето на земята българските колонии. Тя отне земите на колонистите, подложи ни под закона на "общата повинност" и когато ние пожелахме да оставим пепелищата на ногайските театри, които трудолюбивата българска ръка преобърна на рай, и да се завърнем в своето Отечество, изпроводи няколко черни български души, за да ни отвърнат от това намерение.
Но това, което не можаха да направят устата на продадените блюдолизци, направиха го казаците със своите камшици и копитата на своите коне, направи правителството със своите тъмници, със своя Сибир и със своите - 25 по гърба. Вие няма да повярвате, ако ви кажа,че в едно село казаците извързаха всичките старци, мъже и ергени и като ги изпроводиха "куда Макар телят не гонят", не оставиха ни една жена необезчестена, ни една мома неразвалена, ни едно дете неизнасилено. Изпокрадоха имането и покъщнината на селяните, изклаха им птиците и добитъка и всичкото това премина ненаказано от страна на правителството... Кажете ми после това - не ще ли нашият народ да заеме мястото на евреите в Европа? Не е ли всичкото това знак, че тоя народ се смяташе, и сега даже се смята, за стока, с която всеки има право да се обръща както иска?”

Колко прав в оценките си е бил нашият поет-революционер личи от събитията в Бесарабия след смъртта му.
През 1878 г. Русия си връща Южна Бесарабия. Сред териториалните придобивки е и град Болград, в това число и Болградската гимназия - първата гимназия въобще в историята на българската просвета. Това, което не успяват да сторят потомците на фанариотите отвъд Дунав постига  „освободителката” Русия.
Болградската гимназия има кратък живот при новите управници уж освободители. Русия отнема основното учебно заведение на бесарабските българи. Ликвидира българския му облик. Бързо и методично въпреки българската съпротива от учебната 1880/81 г. Болградската гимназия се превръща в осмокласна руска гимназия. Целият учебен процес в Болградската гимназия и в училищата на българските села преминава на руски език.
Болградската гимназия се превръща в осмокласна руска гимназия. Целият учебен процес в нея и в училищата на българските села преминава на руски език. Образовани българи на Русия не й трябват. На нея са нужни войници, чиновници и селяни крепостни роби.  Това положение не задоволява изградената вече местна българска интелигенция. За бесарабската интелигенция не остава нищо друго освен да търси реализация в свободното българско княжество. Бесарабските българи по принуда попълват следосвобожденския български елит.

Янко Гочев, историк