АКАДЕМИКЪТ БАНКЕР ИВАН ЕВСТРАТИЕВ ГЕШОВ, КОЙТО ПОДЕЛИ МАКЕДОНИЯ СЪС СЪРБИТЕ

Едно от най-големите имена в българското финансово и банково дело е Иван Евстратиев Гешов. Гешов е същевременно виден политик и държавник, изявен дипломат и учен от голяма величина. Въпреки че през последните години българската общественост имаше възможност да се запознае с неговата биография, със спомените му и с част от неговото, макар и разпръснато документално наследство, определено може да се каже, че той и до днес остава недостатъчно познат за съвременните българи. Това, което нашите съвременници са прочели за него оттук-оттам, в повечето случаи доста негативно, трудно е да си представят неговия образ. Възможност за това ще дадат неговите завладяващи и интересни спомени, писани и публикувани през различни години и в различни издания и периодичен печат. В тях се намира истината, колкото и скромно изречена, за неговата личност и дело. Като се оставят на забрава личности от ранга на Ив. Ев. Гешов, бъдещето отново и отново ще ни предлага и появата на политици и държавници еднодневки, които утрешният ден ще заличи напълно от аналите на историята.


За „Мъртвия дом”, т. е. за затворите и каторгата, читателите познават книгите на Фьодор М. Достоевски, Бенвенуто Челини, Силвио Пелико, Любен Каравелов, Светослав Миларов, Константин Величков, Захари Стоянов, Стоян Заимов, Антон Прудкин, Стефан Танев, Панайот Чинков, Виктор Фалк, Варлам Шаламов, Александър Солженицин, но не на последно място сред тях са спомените на Иван Ев. Гешов за Пловдивския зандан, които ви предлагам по-долу. Неговата истина, намерила толкова много място в книгата за престъпното безумие от 16 юни 1913 г., последвано от първата национална катастрофа, резултат от много обективни и субективни причини, дава възможност да се осветлят толкова факти и събития, към които той прилага и десетки значителни, но останали малко известни документи. Тук изпъква на преден план и фигурата на цар Фердинанд, за когото като че ли все още не е казано всичко и неговата личност или е хвалена, или само очерняна. В своите спомени Гешов, или „изтърваният заек”, както Кобургът е наричал своя пръв министър и председател на Българската академия на науките, го показва още по времето, когато той продължава да царува по доста интересен начин, преодолявайки забраната да се пише и говори за тази българо-немска „свещена крава”, без да се страхува, че ще попадне под ударите на закона „за обида на особата”. А за „обида на особата” са подвеждани под отговорност от услужливата правораздавателна система Стоян Михайловски, Димитър Благоев и Симеон Радев. Между другото С. Радев е в затвора именно за обида на Гешов.


Михаил Герджиков

В спомените си Михаил Герджиков чертае нови и не много известни щрихи към образа на Гешов за годините след Букурещкия грабителски договор (1913 г.). Тогава Яне Сандански, Михаил Герджиков и Кръстьо Станчев търсят съмишленици за физическото ликвидиране на Кобурга, виновника за националните катастрофи, Гешов изслушва внимателно предложението, „изгледа смутено през очилата си, стана, озърна се в ляво и в дясно, протегна ни ръка и каза: Разбрах, господа. Не споделям вашите мисли, а още по-малко намеренията ви. Смятайте, че не сме се срещали. Извинете ме. Зает съм по това време другаде. Сбогом. И той напусна стаята преди нас.” От тези няколко реда, колкото и да са кратки, но определено ни убеждават, че политикът Гешов нито е революционер, нито аватюристичните действия са му близки. Той е политик и държавник, привърженик на парламентаризма и конституционализма. И друг виден деец на Вътрешната македонска революционна организация, нейният водач Иван Михайлов чертае един несимпатичен портрет на Гешов в книгата си „По трънливия път на македонското освободително дело”. Но книжният образ на Гешов, вече от друг ъгъл, изпъква и от страниците на книгите на Борис Вазов и Велчо Велчев, отдавна забравени и днес напълно непознати. Макар че Гешов е разпоредител с наследството на братята Христо и Евлоги Георгиеви, той не отпуска нито лев за македоно-одринското дело, за разлика от братята, които подпомагат със значителни суми създаването на Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий” и за Одринската българска гимназия „Д-р Петър Берон”. За да му проговори съвестта, ръководителите на Върховния македоно-одрински комитет и задграничните представители на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в София в тайно заседание на Върховния комитет на 19 май 1900 г. вземат решение да отвлекат едно от децата на Гешов и да искат откуп за него. Заговорниците си разпределят задачите за случая по следния начин: „За извършването на това предприятие да се погрижат: [Борис] Сарафов за наемане на една къща, дето ще се пази детето, [Тома] Давидов да купи един файтон и намери верен файтонджия, [Гоце] Делчев - за залавянето на детето, а Гьорчето [Петров] - да намери начин за приемането на парите от Гешева.” Акцията пропада и не се осъществява, но заговорниците не губят кураж и правят нови планове. Към този факт искам да Ви покажа какво е било отношението към него и към неговите наследници и на Тодор Александров, и ВМРО и след смъртта на Гешов. В едно писмо от Т. Александров до Софийския митрополит Стефан от 20 юни 1924 г. той иска неговото посредничество между ВМРО и наследниците на Гешов, за даване на определените пари от бележитите дарители братята Евлоги и Христо Георгиеви за революционната организация. Т. Александров настоява пред митрополит Стефан следното: „Ако Вие съдействувахте на ВМРО в тежки времена, когато понасяхте с това известен риск, за което много Ви благодарим, от име на борческа Македония и от наше име, надяваме се, че и сега ще извършите на македонското освободително дело следната услуга:

Тодор Александров
Молим Ви да имате добрината да повикате при Вас петимата наследници на починалия наскоро Ив. Ев. Гешев, да им дадете да прочетат и разпишат приключеното тук тайно писмо под № 740 от днес и да употребите Вашето красноречие, за да ги убедите да внесат най-късно на 10-ия ден от прочитане на писмото исканата помощ от пет милиона лв. за макед[онското] освободително дело.
Бъдете тъй добри да им обясните, че ВМРО следеше навремето възмущението на общественото мнение и на целия почти печат в България за изчезналите кодицили от завещанието на великия български родолюбец, и благодетел Евлоги Георгиев. Знаем добре, че в унищожените кодицили от завещанието благородният Евлоги Георгиев бил определил суми и за Македония.
Макар съдилищата да се отказаха да разглеждат това скандалиозно дело, понеже не било подсъдно на тях, с това не се намали престъплението на покойния Ив. Ев. Гешев, нито се намали възмущението на обществото към него. Това се разбра най-добре след неговата смърт, когато се узна последната му воля. Обществото и неговите близки даже вярваха, че поне при последния час у него ще заговори съвестта и чрез завещанието си ще поправи донякъде извършеното престъпление и ще омие позора - свой и на семейството си. Наместо това той извърши и второ престъпление, като унижи някои бълг[арски] просветни и хуманитарни съсловия и сдружения до степен на негови слуги, клисари и рекламаджии, с които се опозори пред сички и за вечни времена...


С възмущение научаваме, че неговите наследници, наместо да поправят с нови дарения тези обиди, правили мизерии на Академията на науките или за да получават още наема от подарената къща, или за да я принудят да се откаже от дарението.
Ако Гешевите наследници се покажат неизпълнителни и към ВМРО, възмутената българска обществ[ена] съвест ще получи морално удовлетворение от възможни удари и увеличаване сумата.” Но и наследниците на Гешов не откликват на искането на българската ВМРО и не съумяват да се издигнат до висотата на бележитите българи - братята Евлоги и Христо Георгиеви. Парите при тях е трябвало да правят пари, а не революции, па били те и за освобождението на поробените българи! Забележителното, което искам да напомня на читателите от цялата тази история е, че и днес бюстовете на двамата братя стоят пред входа на Софийския университет и гледат към къщата от другата страна на булеварда на милионера Гешов, който с лека ръка подели нашата Македония със сръбските плячкаджии. Не се сещам някъде да съм видял да има паметник на банкера министър-председател на България и председател на БАН, който с лека ръка хариза Македония на сърби и гърци. Неговият внук Дими Паница отвори и нарече на името на именития си дядо академична книжарница в София, а бяха поставени и паметни знаци за него и в централната сграда на БАН.
Но все пак да се спрем накратко на биографията на този виден български политик, държавник, учен и финансист.


Иван Гешов

Иван Евстратиев Гешов (Гешев) е роден на 8 февруари 1849 г. в Пловдив. Произхожда от богатото търговско семейство Гешови. Завършва финансови и политически науки в Манчестер през 1869 г. и работи в търговската кантора на баща си там. Завръща се в Пловдив през 1872 г., където продължава да се занимава с търговия. По време на Априлското въстание (1876) изпраща дописки за турските зверства до най-големия английски вестник „Таймс”. Подобна дейност разгръща и бъдещият Старозагорски митрополит Методий Кусевич и днес е трудно да се определят заслугите, както на единия, така и на другия. Гешов е арестуван от турските власти, съден и осъден на смърт през 1877 г., но след застъпничеството на английски и американски дипломати е помилван от султана. Познат и уважаван е още от онова време от едни от световноизвестните политици и журналисти, като Уилям Гладстон, Дженерариус Макгахан, Юджин Скайлер, Едуин Пиърс, лейди Странгфорд и др. След Освобождението на България се занимава с търговия, банкерство и участва в политическия живот, първоначално в автономната българска област Източна Румелия. Председател е на Областното събрание и директор на финансите в Източна Румелия (1882-1883). За богатата Гешова фамилия с право започва да се говори, че са превърнали автономната област на семеен чифлик. Тук той е и лидер на Народната (съединистка) партия. При разгръщането на пожълтелите страници на източнорумелийските вестници от онова време, когато много се е „псувало”, неговото име винаги е в светлината на борбите на „съединистите” и „лъжесъединистите”. От 1879 до 1881 г. е директор и главен редактор на един от най-добрите български вестници, излизал в Пловдив - в. „Марица”. След установяването си в София през 1883 до 1886 г. поема управлението на Българската народна банка, през което време преустройва и модернизира банковото дело в България.


След абдикацията на княз Александър Батенберг, по време на Регентството е министър на финансите в коалиционния кабинет на д-р Васил Радославов от 26 август до 18 ноември 1886 г. След падането на Стефан-Стамболовото правителство, когато д-р Константин Стоилов застава начело на две правителства, първото коалиционно от 19 май до 9 декември 1894 г. и второто, вече самостоятелно на Народната (народняшка) партия от 9 декември 1894 до 18 януари 1899 г. Иван Ев. Гешов е министър на финансите. По време на първото Стоилово правителство Гешов за кратко време - от 2 октомври до 9 декември 1894 г., управлява и Министерството на труда и земеделието. От 16 март 1911 г. до 1 юни 1913 г. Гешов застава начело на коалиционното правителство, формирано от ръководената от него Народна партия и от сродната, също русофилска Прогресивно-либерална партия, като съвместява и длъжността министър на външните работи и изповеданията. От 31 декември 1911 до 1 юни 1913 г. управлява и Министерството на обществените сгради.


Иван Гешов

Като един от най-видните български политически и държавни дейци Ив. Ев. Гешов на два пъти е председател и на Народното събрание. От 22 февруари до 25 октомври 1901 г. - на ХІ Обикновено народно събрание, и от 26 юни до 23 юли 1913 г. - на ХV Обикновено народно събрание.
На няколко пъти Гешов участва и в дипломатически мисии във важни за българския народ и държава моменти. За пръв път му е възложено да участва в мисия през пролетта на 1879 г., когато, по неговите думи, започва да „тропа по вратите на кабинетите, които бяха подписали Берлинския договор, за да се моли, ако не може да се отмени той, то поне да не се прилага за Източна Румелия тъй, както се бе решило в Берлин.” През есента на 1885 г. пътува до Копенхаген, за да се срещне и моли руския император Александър III да одобри осъщественото без благословията на Русия Съединение, а веднага след тази среща пак по същия въпрос посещава Лондон и Париж. През 1885-1886 г. след победата на България в Сръбско-българската война (1885) Гешов е член на Българската делегация по време на водените преговори за подписването на мирния договор със Сърбия в Букурещ. Още два пъти ще бъде натоварван с дипломатически мисии - през лятото на 1913 г. и след Първата световна война (1919), когато е включен в състава на Българската делегация на Парижката мирна конференция.
След смъртта на лидера на Народната (народняшката) партия д-р Константин Стоилов през 1901 г. възглавява партията, а от 1920 г. застава отново начело на променената и обновена партия, която започва да се нарича Обединена народно-прогресивна партия.



Христо Георгиев


През 1892 г. Гешов председателства Българския земеделско-промишлен събор, като насочва дейността му в посока за насърчаване на българска индустрия.
Ив. Ев. Гешов е изпълнител на завещанието на най-големите български благодетели, милионерите братя Евлоги и Христо Георгиеви, и в много отношения тяхната благотворителна дейност е свързана и с неговото име. Като такъв участва в процеси и скандали, свързани с тяхното наследство и с изпълнение на завещанието им. В резултат на тази му дейност започват да се пеят сред софийския хайлайф сатирични стихчета, осмиващи Гешов. Излиза и един дебел том с участието на чуждестранни анкетьори по изпълнението на завещанието от него.
Като министър-председател се показва като не особено далновиден дипломат, който подписва съюзните договори със Сърбия и Гърция (1912), когато официално българската държава се ангажирва с бленувания от поколения сръбски политици и държавници дележ на Македония. (Договора прилагам по-долу.) По време на неговото управление държавата ни в съюз със Сърбия, Гърция и Черна гора води победната Балканска война (1912-1913). След сключването на Лондонския мирен договор подава оставката си на 1 юни 1913 г.
До смъртта си Ив. Ев. Гешов е председател на Българския червен кръст (1895-1924), като същевременно е и член, а по-късно и председател на Българското книжовно дружество (БКД) и Българската академия на науките (1898-1924). Гешов е един от големите дарители на БАН и има големи заслуги и за построяването на централната сграда на Академията. Има големи заслуги и за развитието на българската наука и книжнина, като същевременно и е утвърден и четен публицист. Стотици са неговите статии, пръснати из периодичния печат, и особено по страниците на политически ангажирания вестник „Мир”, орган на неговата партия. Като председател на БКД (БАН) Гешов публикува свои статии и спомени в печатния орган на академията „Периодическо списание” и изнася много сказки на събранията на академията. В икономическите периодични издания пък са публикувани негови статии и изследвания, свързани с българските финанси, банково дело и занаятчийство.


По време на управлението на правителството на БЗНС, начело с Александър Стамболийски, Ив. Ев. Гешов е съден от сформирания Държавен съд по обвинение като виновник за първата национална катастрофа от 1913 г. От този процес ще останат за поколенията дебелите томове от тези анкети и процеси, както и томчето със защитата на Гешов и неговите съпартийци, което носи заглавието „Нашата дума”. Не може да излезе от съзнанието ми и една характерна снимка от това време - Централната гара с очакващите да потеглят вагони с отвежданите към Шуменския затвор виновници за националните катастрофи, висящи по прозорците им, а на перона стои гордо облеченият в раздърпано мръсно кожухче шоп от софийските села, охраняващ престъпниците с голяма сопа в ръце. Невероятна илюстрация на сопаджийската оранжева гвардия от онези ужасни дни след втората национална катастрофа. Тази малка снимка като че ли дава отговор защо Гешов участва в преговорите при формирането на Демократическия сговор, а след Деветоюнския преврат (1923) партията му се включва в него.
Както споменах по-горе, Гешов е автор на много ценни и непознати днес спомени, обхващащи живота му и развитието и борбите на българските народ за освобождение от времето преди Априлското въстание до Първата световна война. Те са озаглавени: „Спомени из години на борби и победи” (1916), „Престъпното безумие и анкетата по него. Факти и документи” (1914), „Балканският съюз. Спомени и документи” (1915) и др. Напоследък излезе от печат и новото издание на Гешовите спомени - Ив. Ев. Гешов, Спомени из години на борби и победи. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 2008, 390 с. Спомените на Ив. Ев. Гешов не само обогатяват българската историческа наука с нови извори, но същевременно читателите имат възможност да разгърнат едно увлекателно и документално подплатено с аргументи четиво, тъй като тези, които се вълнуват от българската история и минало, са мнозина.
Иван Ев. Гешов умира в София на 11 март 1924 г.
По-долу ви предлагам да прочетете спомените на Гешов за времето след Априлското въстание, когато той е затворник в Пловдивския затвор и очаква изпълнението на смъртната му присъда. Прилагам и двата договора, подписани от Ив. Гешов със Сърбия и Гърция, с които България се отказа за пръв път официално от правата си над Македония, както и двата мемоара от ВМОРО до Гешов, подписани от Т. Александров, с които организацията изказва възмущението си от подписания договор за дележ на Македония.

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

 

Ив. Ев. Гешов



Иван Гешов


ЗАПИСКИ НА ЕДИН ОСЪДЕН (1)
Част първа
Много бяхме ние, политическите затворници на пловдивските турски власти, през войната на 1877. Малко сега останахме. Повечето загинаха, обесени безчинно и безпричинно, убити от мъки и болести. И спят те днес от непробудния си сън, неоплакани, неопети, в незнайни гробове, с отворени очи за тая свободна България, която бяхме честити да видим ние.
А! Към вас забравени герои, с които съм охкал под истия покрив и пъшкал под същата стряха, към вас лети първата ми мисъл, като почвам да пиша тия страници из историята на общите ни страдания. Очевидец на страхотиите, които вие видяхте, съпричастник в някои от теглата, които вие теглихте, аз никога не ще забравя нито големината на вашите страдания, нито величието на вашия героизъм. Помня ви, скромни труженици, как вие тръгвахте за бесилото, като древни доблестни стоици в тоя нов развален свят, без да пуснете въздишка, без да пороните сълза. И вам, страдалци за невкусена свобода, мъченици за неопитани народни правдини, светци на нова България, вам поднасям тоя спомен, вам посветявам тия страници!

I.
След теглата на 1876, след надеждите, вдъхнати от симпатиите, които покъртиха цяла Европа, след измамата на Цариградската конференция и на Лондонския протокол, които разочароваха цял свят, бяхме доживели да видим и войната за освобождението на 1877.
Всичко бе утихнало тогава по нас, в Южна България. Наситени на буйства, стреснати от негодуванието, което тия буйства бяха произвели, нашите тогавашни господари кротуваха. Техните страсти като че се бяха поуталожили. Не се слушаха вече нито обири, нито убийства. Войната, следователно, бе избухнала като хала всред затишие.
Слушахме ние, пловдивските българи, далечното тътнене на тая хала, и, пребити от мъки, изпити от тъги, със сърце премаляло от очакване и ожадняло за избавление, ламтяхме за нейните разхладителни струи.
Турците мируваха, но не спяха. Правеха всевъзможни усилия, за да отблъснат неприятеля. Събираха войски, вещи, пари. Насърчаваха своите сънародници. А нас, уж с добром, ту ни караха да подписваме верноподанически адреси, ту ни принуждаваха да се молим Богу да подари тям победа, ту най-после ни пресилваха да плащаме извънредни помощи за тяхното войнство.
Още ми е на ума адресът, който тогава българското пловдивско население се накара да подпечати и изпрати до турското правителство. Всичките богати в раболепства съкровища на арабския език бяха се претършували, за да се намерят изражения, с които да се изрече едно чувство, което никой от подпечатаните не хранеше, и да се изкаже едно желание, което никой българин не споделяше. На „честития и благословения, с милост смесения. прах на ногата” на „славния, държавния, могуществения султан, цар на царете, владетел на две суши и на две моря, прибежище на света”, пловдивските българи поднасяха своите верноподанически чувства, и за чест го имаха да кажат, как братски живееха със своите съжители мюсюлмане, и колко горещо желаеха, щото славните и непобедими войски на милостивия им господар скоро да съкрушат врага, който разваляше спокойствието им, та тъй да може блаженството им да бъде съвършено. Бедните паши и аги, които толкоз високо ценяха дървените печати, колкото ниско поставяха живите сърца, малко искаха да знаят, че с подобни хитросковани адреси те никого другиго не лъжеха, освен себе си и правителството си. Не след много време, откак по по-горна заповед пловдивските българи измамиха царя си, като му изразиха чувства, които не можеха да имат, те се принудиха да лъжат и Бога. В събота, 7 май, пристигна в Пловдив депутацията, която беше изпратена от Цариград, за да иде да посрещне новоизбрания Екзарх, Негово Блаженство г. Йосиф. Тая депутация ни донесе, и на заранта ние я чухме в черкова, нова молитва, която, по правителствена заповед, беше се съставила от Св[етия] Синод, за да се чете по всичките български храмове. Тая молитва заслужва да се преведе цяла. Аз я преписвам, както я намирам в бележната си книжка:
„Господу помолим ся:
Боже великый и дивный, иже в рукою твоею содержаяй тварь; приклони ухо твое и услыши смиренное моленіе нас непотребных рабов твоих, тебе за Царя приносящых; даруй здравіе, крепост и победу самодержавнейшему Господарю нашему, Султан Хамиду; укрепи войнство Его, огради миром державу Его и покори под нозе Его всякаго врага и супостата.”
Скоро ония, които подпечатваха такива адреси и поднасяха подобни молитви, се намериха в нужда да засвидетелствуват някак си по-практически своите синовни чувства към султана, своите братски разположения към мохамеданите. В едно събрание, свикано от пловдивския окръжен управител, жителите на Пловдивския окръг се поканиха да подарят 13 милиона гроша, като доброволна военна помощ от тяхната верноподаническа област. Състави се една комисия от мюсюлмани и християни, която лесно дойде до заключението, че тъй като за отбраната на отечеството се били само мохамеданите, а християните не земали никакво участие в това славно дело, то праведно било, щото тия последните да приемат връв себе си съразмерно една много по-голяма част от тия 13 милиона гроша, за да не паднело много тежко на турците.
Тая принудена щедрост беше един скришен обир. Отвсъду почнаха да пристигат оплаквания, че претоварената рая мъчно можеше да понесе и това бреме. Отвсъду захванаха да дохождат заявления, че количеството, което се искаше, беше равно на, а някъде и по-горно, от сумата на обикновения данък, и че осиромашелите българи, които и за данъка не можеха да намерят средства, за помощта не беше възможно да се пресилят. Но тия мъмрения можеха глухо само да се шъпнат пред българите членове на комисията, а не и високо да се изказват пред турците. В живота на роба има минути, когато и да го боли, той трябва да мълчи, и да е съсипан, той трябва да пълзи. Безгласен като риба и като бивол безропотен трябва да бъде идеалният роб. И да помисли человек, че тоя идеал ни се препоръчва и до днес още от люде, които имат в устата си големите думи на европейската грижа за слабите и на европейската любов за цивилизацията!

II.
Като далечна буря, войната за освобождението следваше да бучи там нейде на север, отвъд Стара планина.
Ненадейно, изле се из Хаинския проход на тая планина, буен, гороломен и безспирен, като един летен балкански порой, Гурковият отряд. Той гърмя, трещя, събаря, и, подобен пак на порой, изчезна.
И оттеглиха се русите в непристъпните шипченски височини. И избухна отново мюсюлманският фанатизъм. Южна България, оставена на произвола на турците, стана за втори път играчка на най-дивите страсти. Разярени от бързите успехи на нападателите, насърчени от техните неочаквани несполуки, нашите тогавашни владетели не знаеха вече мярка. Биеха, грабеха, палеха, обезчестяваха, колеха техните нередовни войски. А техните редовни уж власти тъпчеха и мъчеха, изтезаваха и бесеха в Пловдив, на ден по няколко карловци, бащи на челяди, граждани мирни, които бяха изпълнили една своя длъжност. Зарязани от турските военни пазачи, споразумени със своите турци съжители, те бяха посрещнали с достойнство неколцината войници от освободителната войска, които се бяха мернали в техния град като светли метеори в мрачната нощ на тогавашното ни робство.
И тая среща изкупуваха сега гражданите на Васил Левски там, дето и той бе изкупил своята любов за свободата - на бесилката. И помежду тия бесилки, вдигнати в разни пловдивски улици, влачеха се като сенки стотини усърнали вдовици и хиляди измършавели сирачета, които бяха докарани, жива плячка, от съсипаната Стара Загора.
Ужас и жалост бяха обзели всичките пловдивци.
Всред тия страхотии и горчилки, запряха и мене, в петък на 12 август 1877, по една заповед от пловдивския Военен съд. Един старши жандармин дойде та ме повика, заедно с братовчеда ми, Ив. Ст. Гешов, от нашето пловдивско писалище. Аз се простих със стария си баща и тръгнах пред жандармина.
Извадиха ме пред Военния съд. Казах си името и чух от устата на един сърдит полковник, че аз трябваше да ида в затвора. И отвориха се за мене вратите на тая пловдивска тъмница, която беше станала последното земно жилище на стотини българи.
Туриха ме най-напред в горния етаж от помещението на градоначалството, в стаята на приставите. От трите прозорци на тая стая се гледаше дворът на тъй наречения конак - домът на окръжния управител. А от вратата, които стояха постоянно отворени, се виждаше стълбата, която водеше на долния етаж. По тая стълба постоянно слизаха и се качваха жандармите и затворниците, обитателите на голямата стая, която беше зад нашата, над самата тъмница, и която се наричаше жандармерийски кауш.
Когато се приближеше човек до вратата на нашата стая, той гледаше не само одъра на горния етаж и вратата на двете му други стаи, преднята и заднята, но още, през стълбата, и вратата, и прозореца на една противоположна дирня стаичка на долния етаж. Тая стаичка, в която се изповядваха и причастяваха от един пловдивски свещеник всичките осъдени на смърт карловци, земаше светлина от входа на долния етаж и от приемната на градоначалника, която беше отпреди. Тя беше, следователно, тъй тъмна откъм виделината, както и мрачна по назначението си. А ако зидовете можеха да говорят, колко от сирачетата на карловските мъченици можеха да чуят от стените на тая стаичка последните желания и предсмъртните въздишки на своите бащи!
Никога няма да забравя първите мои чувствувания в тоя пръв мой затвор.
Изтръпнал в началото, аз скоро се обладах от едно неизказано безпокойствие и от една безгранична жалост. С коя цел, за какво престъпление, на основание на чии показания бях аз арестован? Бяха ли открили нещо? Подозираха ли само?
И грижата, в която ме хвърляха тия въпроси, растеше още повече, като си помислех, че същите питания трябваше да си задават оня час за мене и моите домашни. И моето раздразнено въображение ми представляваше тия мои домашни облени със сълзи, потънали в отчаяние. И моята горест за тях ме мъчеше, както никога горест не бе ме мъчила.
И мене се стори, че ако да знаех, защо бях затворен, и ако да нямах ближни, аз щях да бъда по-спокоен. А, тия мили, драги ближни! Мен се чинеше, че ако да не бях единственият син на стари родители, ако да нямах млада жена и две дребни дечица, аз нямаше защо да се колебая. Аз можех да се изправя пред турския Военен съд и да му кажа:
„Да, аз говорих пред англичани и американци, които дойдоха да изследват баташките невидени страхотии, аз говорих пред тях за вашите нечути безправди, възмутителни притеснения, въпяющи зверства. Да, аз писах за тях в главния английски вестник, писах в „Таймс”. Направих нещо повече. Съчиних адреса, който лани, от Пловдив, от тоя град, в който вие заседавате, се изпрати до Цариградската конференция, за да обори други лъжливи верноподанически прошения, за да яви на представителите на Европа, че населението е кански пропищяло от вас и от вашето правителство. Това бе моя длъжност към тоя беден народ, към това страдуще човечество. Но вие длъжността считате за престъпление. Обесете ме тогава. Земете тоя живот, който от година насам ми е омръзнал вече. При зрелища, които аз всякой ден гледам, не смъртта, а животът е най-голямото наказание. „И вие ще ме накажете само ако ме оправдаете.”
Записки и на други затворници свидетелствуват, че подобни мисли често минуват през ума на човека в епохи, като оная на 1877, когато терор владее, жертви всекидневно падат, границите между тоя и оня свят се почти не разпознават и животът не е тъй скъп, както обикновено. В такива тъмни времена образът на смъртта, призракът на безтъжното спокойствие, което тя доставя, често блясват като утешителен мираж. Но чувството на самосъхранение, особено когато човек има и домашни, които да копнеят за него, скоро възтържествува. И човек потъва пак в грижата и горестта на живота.
Тая грижа и в тая горест бяха особено силни у мене първия ден. Вечерта ми донесоха от дома ядене и постелка. Аз не можех нито да ям, нито да спя, при всичко, че нас оставиха да ядем и спим в стаята само двама с братовчеда ми.
Втория ден аз чаках да ме повикат, за да ме предадат на следователя. Но те не ме повикаха нито него ден нито, на третия. Не пуснаха и от дома никакво съобщение. Дозволиха само, по мое искане, да приемам от домашните цариградски вестници. Но аз нищо не можах да се науча от тях за моята съдба. Неизвестността ме убиваше. В четвъртия ден, на 15 август, реших да се помъча да туря край на тая неизвестност. Тъй като се случи да имам връз себе си молив и бяла книга, аз тайно написах до жена си една кратка записка, с която я помолих да ми обади причината на моето затваряне, ако я знаеше, като отбележеше с молив на французкия вестник, който тя ми изпращаше, буквите на думите, които искаше да ми  съобщи. И за да й покажа нагледно как да си служа с вестника, аз зех броят, който беше у мене, и на първия стълп от първата страница аз й отбележих с молив, последователно, дето ги намерих напечатани, французките букви m, n, o, g, z, d, r, a, v, e, които, събрани, правеха думите mnogo zdrave.
Със съдовете за ядене аз връщах всякой ден у дома и вестникът, който бях прочел. Та броят, в който аз бях отбележил тия букви, беше лесно да се върне дома. Но не бе тъй лесно да се изпрати и записката. За да я укрия от бодрото полицейско око, аз бях намислил да я залепя със среда от хляб в дъното на захлупака, с който се захлупваха съдовете, що сновяха между затвора и дома. Но додето да извърша това, един полицейски дойде да ми яви, че нашият слуга бил дошъл да земе надире съдовете. Като никога, и сам слугата влезе в стаята ни. Полицейският беше нов. Той не знаеше, види се, че имаше заповед да не се пуща дори и слугата при мене.
Моментът бе критически. Аз тъй линеех да добия някое съобщение от дома, щото реших да изпратя по слугата приготвената вече записка, дори и с риск да я видя в ръцете на властта и да си навлека, ако не друго наказание, то по-строго ограничение и запрещение на вестници. Но тъй като жандармът не си отваждаше очите от нас, аз прибягнах до една хитрост. Помолих него да събере съдовете. Направих това с тон, като че исках нарочно той да извърши тая работа, за да се увери, че тия съдове не криеха никакво съобщение от мене. Той се наведе да ги събира. Аз извадих из пазухата си записката, която беше сгъната, та не представляваше форма по-голяма от оная на една обикновена пощенска марка, погледах в очите слугата и гледишком му привлякох погледа към това, що държах в ръка. Слугата ми беше момък верен и събуден. Той се сети. И аз не загубих време. Приближих се до съдовете, и в мига, когато жандарминът свърши събирането и се изправяше, та не гледаше вече долу, аз пуснах неусетно при краката си сгънатата книжка. Слугата се наведе да земе съдовете, и с тях заедно грабна, като непотребен смет, и книжката. Жандарминът не се сети. Аз отдъхнах. Бях уверен, че съобщението ми щеше да стигне назначението си.

III.
Вечерта слугата дойде да ми донесе пак ядене, но не го пуснаха вече да влезе при мене. Нема и вестник. Аз зех пак да се безпокоя. Ако жена ми бе получила записката ми, защо да не ми отговори? Защо да нямам и вестник?
И прекарах аз една лоша нощ, толкоз повече, че оная вечер бяха докарали от Карлово, вързани, 86 души нови затворници. Тая беше третата верига българи роби, която се изпращаше от Карлово за пловдивската тъмница. Другите две бяха дошли, преди аз да се затворя. Първата беше пристигнала на 28 юли, а втората - на 3 август. И двете бяха тръгнали с по стотина души, от Карлово, и двете пристигнаха с по 85-90 души в Пловдив. Останалите бяха загинали из пътя, от бой и мъки, при всичко че разстоянието от Карлово до Пловдив е само 54 километра.
Третата върволица, която аз бях злочест да видя, състояла, както ми обясни един сатанински любосъобщителен пристав, от 104 души. А сега пристигаха в Пловдив само 86 души! И когато тия 86 души, преди да влязат в самата тъмница, се наредиха в конашкия двор, и аз можех да ги видя от нашите прозорци, аз не знаех кои повече да пожаля - дали ония страдалци, които бяха оставили измъчените си кости по царските пътища, или тия мъченици, които бяха дотътрали полумъртвите си тела до царската тъмница. И тръпката, която полази по моята настръхнала снага, и досега още ме побива, когато помисля за тия живи мъртъвци.
Опрашени, раздрани, кое боси и кое обути с продънени обувки, някои с железни колела по вратовете, а всички с железни вериги по ръцете, нямаше човешка мъка, болка и тъга, която да се не изписва по техните омацани с пот и кръв лица. За подигравка, на главите на някои от по-първите бяха турили едни мръсни и разнебитени европейски шапки. И една ликующа паплач от полупияни нехранимайковци се гавреше с тия праведници, които едва се държеха на краката си.
Внезапно, един от пазачите, които бяха излезли от тъмницата, за да приемат новите си гости, хвана желязното търкало, което бе турено около врата на един познат, види се, и омразен нему карловец, и зверски го задърпа по всичките посоки на компаса. От болки и задавяне посине лицето на мъченика. Тялото му затрепера като листо. Очите му се опулиха. От устата му бликна кръв. А от неговите гърди се изтръгна една неземна въздишка.
Мъчителят, разсвирепял и запенен, следваше да тегли колелото. И мене се стори, че в тая пъхтяща маса от човешко месо, в тоя мъченик и в тоя мъчител, бяха се съсредоточили като във фокус всичките страдания и всичките низости на това ужасно човечество. И аз се прехлупих на възглавницата, о която се облягах, за да погълна своите сълзи и да удавя своите въздишки. Сълзи и въздишки бяха тежки престъпления в моя затвор.
Колко ми те станаха нужни и на следующата заран, на 16 август! Писано ми бе да видя него ден 32 души мои роднини, приятели и познайници, от най видните карловски граждани (2), да се изваждат из входа, през който аз бях влязъл, да се нареждат на същото място, на което предидущия ден бяха се наредили новопристигналите затворници, и да се изпращат от там на бесилката.
Още помня шътнята на полицейските, грубостта на началниците им, безочливостта на тълпата, която бе подушила мърша за своите скотски страсти, жалостта на свещеника, който бе дошел да причасти осъдените, и отчаянието на самите жертви. И какви жертви! Първите, най-просветените и най-имотните граждани на един цветущ град, които претърпяваха, като последни злодеи, най-срамното наказание, защото, изоставени от своите малодушни вардачи, бяха посрещнали тържествующия победител, и то заедно със своите турци съграждани.
Турците посрещачи бяха простени, а българите се нареждаха сега по двама, в пловдивския конашки двор, с ръце вързани отдире, със смъртната присъда пришита отпреди, на гърдите, и заобиколени с жандарми, се изпращаха по разните участъци на града, за да бъдат обесени. И те тръгваха спокойно, без сълза, без въздишка, да изпълнят както приличаше самата задача, която им оставаше да изпълнят - да умрат достолепно. Смъртта е всякога грозна. Но когато умираш на бесилка, мъчен от съзнанието, че оставяш домашни окръжени от скотове, дом ограбен от зверове, имот разпилян у хора, които гинат с тебе, и оставят сирачета като тебе, - когато умираш на бесилка, неутешен поне от мисълта, че си извършил нещо за отечеството, че си разменил един куршум в бойното поле с вековния неприятел - о, тая умиралка трябва да съдържа в себе си всичките мъки на пъкъла! И тия мъки храбрите карловци претърпяваха, без да трепнат, без да отправят ни най-малката молба към мъчителя, ни най-малкото натякване към Бога.
Подир пладне на 16 август аз получих отговор от жена си, отбележен както й бях посочил, по самите букви на французкия вестник. Тя ми явяваше, че според както се говорило, аз бях обвинен в споразумение с карловците, за да се вика по-скоро неприятелят на държавата. От никакво такова споразумение нямаше нужда неприятелят и самият слух за това обвинение не почиваше на никакво основание. Но и една сламка показва накъде вее вятърът, и тоя слух сочеше, че усилия се полагаха да се вредя и аз в редовете на карловците, да споделя и аз тяхната съдба.
А тая съдба следваше да бъде въжето. На 17 август се обесиха още 10 души карловци, а на 20 август аз с ужас видях други 32 души от най-челните граждани на Карлово, повечето млади тоя път, да се изваждат от затвора и да се изпращат за обесване, 16-имата в Пловдив, а 16-имата вън от града. (3) Целта беше да се вдъхне терор и в други местности. И едните, и другите тръгваха за своето печално назначение, като стари римски герои. Никакво оплакване не излезе из техните уста, никаква сълза из техните очи.
Въобще, додето бях в затвора, аз се чудех на непоколебимото мъжество на нашите сънародници. Многобройни бяха ония, които видях да излизат от тъмницата и да тръгват за бесилката, за заточение или за изтезание в самия Военен съд. Но никого не видях да плаче. Не народното тщеславие, а справедливостта изисква да кажа това. Една вечер само, помня, един новодокаран селянин заплака пред прозорците ни. Но той ми се виде пиян. Във всякой случай той бе единственият, който показа подобна слабост.
Единствен беше тъй също и викът, който една нощ ме събуди от сън. Беше още в първата неделя на моето затваряне. Аз едва що бях заспал. Нещо се извика и аз се стреснах. Събудих се и се ослушах.
- Мамо, майчице! - изписка един проницателен глас, който идеше отдолу из помещението на градоначалника или из самия затвор.
Аз се втрещих.
- Мамо, майчице! - извика втори път, още по-отчаяно, същият глас.
И се умълча.
Нов страдалец ли влизаше в тъмницата? Нова страдалческа душа ли излизаше из тъмницата на тоя свят, и преди да тръгне за небето, отправяше това последно възвание до съществото, което е най-мило човеку на земята?
Не всичките тайни на затвора може да проникне един безпомощен затворник.

IV.
Под нашите прозорци минаваха и карловците, когато отиваха за следствие или съдене във Военния съд, помещението на който беше в конашкия двор, на петдесетина метра от затвора. С тях заедно вървяха в съда всякой ден и двама други карловци, за които и преди да вляза още в затвора, бях чул, че бяха издайници, и сега, откак влязох, от разни признаци още повече се убедих, че за да спасят своя безполезен живот, те бяха се съгласили да играят тая подла роля.
Две изключения, които те представляваха, ме особено поразиха. Те ходеха и заран, и вечер във Военния съд, когато другите карловци не отиваха освен по един път и то преди деня на обесването си. Други се осъждаха, а тия двама остаяха. А освен това те се помещаваха в жандармерийския кауш, дето други политически престъпници не се пущаха. Аз ги гледах по няколко пъти на ден да слизат и се качват по стълбата, която по-горе описах, и по която се отиваше в кауша. От време на време само аз виждах и по някой друг беден карловец да се туря при тях. И мене се стискаше сърцето, като мислех, че това преместване ставаше с цел дано могат в затвора шпионите да изтръгнат из устата на жертвата това, което бе нужно за Военния съд, за да обеси и нея. Не бях посветен в тайните на военните съдии, но бях чел в записки още от епохата на голямата Французка революция, за страшните пакости, сторени от държавните тъмнични шпиони, тъй наречените moutons (овци), на съарестованите с тях политически затворници. И аз настръхвах, като виждах тия наши български овци, които бяха се сдружили с вълците и им предаваха своите братя.
Ненадейно, единадесет деня след арестуването ни, на 24 август, нам се съобщи, по по-горня заповед, че ние с братовчеда ми се вдигаме от стаята на приставите и се преместваме в жандермерийския кауш, във вертепа на предателите.
Това съобщение ме втрещи. Аз мислех, че бяха решили моето погубване, затова и ме туряха всред шпионите.
Един полицейски вдигна постелката и завивките ми и закрачи пред мене, за да ми покаже пътя. Аз отидох подир него и влязох в кауша.
Беше още рано и издайниците не бяха се върнали от позорното си занятие при Военния съд. В стаята, която имаше около 12 метра дължина и около 6 метра широчина, се помещаваха няколко жандарми и няколко арестанти, изметът на пловдивските улици, нескромни нехранимайковци, които бяха тръгнали по пътя на порока и стигнали в тъмницата, подпухнали пияници, които бяха заспали в улицата и се събудили в затвора. Насядали или налягали на мръсни рогозки, тия пазители и нарушители на общественото спокойствие бяха еднакво гнусни, еднакво отвратителни. Само двама по-чисто облечени турци лежаха на постелки, в югоизточния кът на стаята. Както отпосле се научих, те бяха затворени за дълг към турското съкровище. Прекупили бяха десятъка на някои села, бяха загубили от него, не можеха да намерят пари да се издължат, и сега заплащаха със затвор дефицита на своите спекулации.
Въобще това полицейско помещение беше далеч от да бъде храм на преследваната добродетел. Освен нас, аз забележих още един само политически затворник, живописеца Станислав Доспевски, когото бяха преместили оная заран в тоя кауш.
Жандарминът ни посла леглата на едни по-чисти уж рогозки и ние седнахме. Зазяпаха на нас всичките от кол и въже събрани постоянни или периодически пансионери на тоя държавен дом и зяпаха додето се наситиха. После едни задрямаха, а други запяха. Очевидно бе, че едните имаха нужда от почивка, а другите от разтуха. И песните на едните не бъркаха на съня на другите, както не му пречеха и легионите насекоми, които пъплеха по стаята, лагеруваха по рогозките, домуваха в стените и описваха по тяхната съмнителна белота своите своенравни арабески.
Човек привиква на всичко - дори и на затворническите мелодии и ентомологии. След един час седене на постелката, аз станах да походя. Приближих се до един от трите северни прозорци на стаята и за пръв път видях хубаво двора на самата пловдивска тъмница, който лежеше под нашите прозорци.
Малък, длъгнест, послан с камъне, тоя двор имаше само едно дръвце, една крива върба. Лениво и печално се люлееха клончетата на тая върба, като че чезнеха и те за външния свободен въздух. И капризно по камъните на двора, играеше тяхната сянка.
Около двора бяха наредени разните помещения на тъмницата. На запад, от дето беше входът, се подаваше гърбом зданието на градоначалството. На север се виждаше главната каменна тъмница, гостолюбивото свърталище на всичките обикновени престъпници, а сега и на някои политически. На изток се издигаше едно двуетажно дървено здание, с отворен чердак отпреди, дето обикновено се радваха на държавното гостоприемство затворените за дълг. И най-после, на юг, бяха мрачните полюси, страшната тъмница Таш Капия, в която сега бяха заключени като диви зверове карловските страдалци, а над нея, политическият кауш, в който ние се помещавахме. Под нас, следователно, пъшкаха и охкаха ония невинни жертви, които Карлово и до днес оплаква.
Когато, подир освобождението, пловдивската тъмница влезе в български ръце, и аз можах да я обиколя цяла като посетител, аз останах поразен от размерите и от задушността на тая Таш Капия и на тия полюси. Първата беше около 12 метра дълга, около 6 широка, и около 3 1/2 висока. Осветена бе с три малки прозорчета, обърнати към север, а измазана, от всъду, с кал. Никакво седалище, никакво легло. И в тоя тесен, влажен и ужасен вертеп, дето слънце не влизаше, дето въздух не проникваше, лежаха наведнъж по стотина и по двеста карловци, съсипани от бой, изпити от мъки и нарочени за смърт!
Наред с тъмницата Таш Капия, но по към изток, бяха полюсите, тесни и ниски кочини, дето се изтезаваха ония храбри затворници, от които безсъвестни следователи не можеха да изтръгнат с друго средство някое угодно тям показание. Тия полюси бяха на брой десет - шест от едната страна и четире от другата на един тесен коридор, който ги разделяше. Те бяха дълги 2 метра, а широки един метър и 15 сантиметра. На вратата на всякой полюс имаше по една малка дупка, за въздух и светлина.
Те бяха гробове. Мъчениците, живи закопани в тях, бяха оставили спомени от своите тегла, по самите им стени. На вратата на четвъртия полюс от ляво, имаше, от вътре, следующия надпис:
„Много страдах по затворите, че най-после ето ме невинно и в този полюс. Има ли за мене честити дни в бъдащето, или смъртното наказание ще довърши страданията ми?...”
Тоя надпис, тъй трогателен по своя изблик от спокойно отчаяние, беше подписан с буквите Пр. В. С.
В третия полюс, пак от ляво, аз прочетох следующето:
„1877, октомври 24.
Чокорлиий Поп Атанас лежи в полицата 50 деня.”
А в петия от дясно, тия думи:
„1877, В полюса стоях 70 деня. Гавраил Илиев Клисурец”, и по-надолу, в същия полюс, с друго писмо:
„Много страдах по чужбина и сега страдам в полицата 70 деня. Без никаква вина ме наказват. Роден в 1856, наказан в 1877, дори и аз не зная какво ще стана.”
Най-сетне, във втория от дясно, аз смаян видях и следующите редове:
„В тая полица седели двамина карловци”, а отстрана:
„В тая полица седели две момчета.”
Двама души, живи заровени, в един гроб! Безчовечието мъчно можеше измисли нещо по-страшно.

V.
Описах пловдивската тъмница, както отпосле я познах. Оня час, когато от прозореца на кауша аз й гледах двора, нямах нито възможността, нито нужното спокойствие на ума, за да я изуча подробно. Аз за пръв път гледах сцената на страданията на многобройни наши сънародници. Колко трагедии бе видял тоя двор! И колко още имаше да види! И мене се свиваше сърцето, като помислех, че с преместването си в тая стая аз щях да бъда, през тия прозорци, всекидневен зрител на тия трагедии.
Но само зрител ли? Не бях ли предопределен и аз да стана скоро един скромен актьор в същата драма? Не с тая преизподня цел ли бяха ме турили в тая стая при тия издайници?
И аз взех да мисля колко малко нещо се изискваше, за да споделя и аз съдбата на другарите, които лежаха под нас, да бъда съден и осъден и аз като тях. Една неблагоразумна дума, една състрадателна въздишка или сълза, при някое потресающе зрелище, едно подозрително мълчание, и ето ти улики, достатъчни, за да те обесят. За такива клеветници и за подобни съдии и състраданието е грях, и мълчанието е престъпление. И на ума ми идеха думите на оня духовит затворник през времето на Французката революция, който, попитан, какво мислеше, отговорил с горчива подигравка: „Какво мисля ли? Аз едва смея да мълча!”
Па най-после, ако моето погубване беше решено, предателите нямаха нужда нито от моите думи, нито от моето състрадание, нито от моето мълчание. Тям трябваше само едно малко усилие на въображението, една дребна измислица, една туна беда, и аз бях осъден. Свидетелството на двама лъжци не стигаше ли да се обеси един невинен?
Внезапно, додето аз бях потънал в тия мисли, шпионите влязоха в стаята ни. Те се връщаха от Военния съд, заседанието на който бе се свършило. И помежду тях аз възмутен съгледах един мой бивш съученик от пловдивското училище, когото аз дотогава знаех за съвестен и доблестен карловски гражданин.
Но тьмницата тъй често променява характера на човека! И аз си напомних, че от два деня насам аз гледах тоя приятел да се влачи с двамата клеветници, в техните предателски походи към Военния съд. И една мисъл като нож ме прободе, че откак трети ден идеше заедно с издайниците в тяхното свърталище, може и той да се е изкусил от някакви обещания, да се е съблазнил от любовта към живота, и от мъченик да е станал мъчител.
И втора мисъл, още по-остра, ме прониза, че може за това именно да са залегнали да изгалатят тоя образован момък и да направят от него един клопач, за да могат да падат по-лесно в неговите примки хора като мене. Другите двама предатели бяха крайни простаци, неспособни, и по дарби и по образование, да упражнят какво годе влияние върху люде, стоящи по-горе от тях.
Но, казах си от друга страна аз, тия дарби и това образование, които липсват на двамата, които притежава третият, не са ли от естество да възвърнат последния от низката роля, която моето възбудено въображение тъй неосновно може би му приписва? Ако тая роля не представлява нищо отвратително за двамата невежи, може ли да не бъде омразна на един просветен мъж? Не! Ако прехваленото ни образование не може и в такива случаи да освети съвестта на един човек, да му посочи правия път, то е повече от безполезно. То е вредно, съсипателно, разрушително, защото в ръцете на слабия подлец туря оръжието на всесилното знание.
Мъчен от тия противоположни мисли, аз едва съпикасвах любопитните погледи, които нововлезлите държавни храненици хвърляха към нас. Те бяха ни казали добър вечер, и бяха седнали настрана, при един арестантин, около когото зеха нещо да тарашуват. Аз отначало бях зел тоя затворник за един обикновен престъпник. Сега разбрах, че бил докаран и той от Карлово. Той бе тъй зле бит по пътя, щото двамата издайници почнаха да налагат неговите посинели меса с някои мазни вещества.
Аз седнах на постелката си. Взе да се мръква и възпитаниците на нашия обществен дом се разшаваха, за да дирят кой как можеше своята вечерна храна. Възползува се от това размърдване и моят бивши съученик, стана уж да походи из стаята, и, неусетно, промъкна се до мене. Без да го каня, той седна.
И почна да говори. Аз едва му отговарях, като не знаех какво да мисля за него. Дали не е дошел да обтяга примки за мене?, казвах си аз на ума. Самото негово приближение до мене, когато другите стояха настрана, не беше ли подозрително?
Той следваше да приказва. Аз го слушах, като внимавах, щото и слушането ми дори да не издаде мислите, които се бореха в мозъка ми.
Попита ме, дали познавах оня млад, който лежеше смазан, по-нататък, тъй като той бил грък, наш пловдивчанин. Отговорих му, че не, както и действително не го познавах. Той бил зле бит, каза ми моят съприказвач, ако и да бил грък, защото при посрещането на руските войници, в което той бил се намерил, бил си позволил някакви неприлични думи към турците.
После захвана да ми говори за радостта на това посрещане и за жалостта на сцените, които го последвали. Как след оттеглюването на русите, всичките, българи карловци имали време да бягат, както бяха бягали шипченци и казанлъчани, сопотненци и калоферци. Как те не бягали, като се уповавали на думите на своите турци съграждани, че ни един косъм от главите им не щял да падне. Как влезли черкези и башибозуци, и били, клали, обирали. И как най-после дошла и редовната турска войска, и изпокритите българи, насърчени от своите турци съседи, се отпуснали, излезли, за да бъдат издайнически предадени, хванати, вързани и изпратени в тая тъмница. По-черно предателство не могло и да бъде.
И додето моят приятел говореше за предателство, аз се питах дали със същата цел и той не бе се приближил до мене.
Той захвана да говори и за теглата на затворниците в тая тъмница. Каза ми, че освен тия мъки, които аз с очите си гледах в затвора и около него, имало и други, по-безчовечни, в самия Военен съд. Там някои от карловските първенци, които не давали бързо угодни показания, били бити по един зверски начин. Били ги и в голямата стая, дето заседавал, със затворени врати, В[оенният] съд, били ги и в малката, дето ставало следствието. Когато биенето ставало в голямата стая, някой си бинбашия - майор - Мехмед ефенди, член на Военния съд, често намервал вина, че не ги удряли доста силно, и земвал сам пръчката, за да ги бие. Понякога, когато дохождало време за бой, Ибриам Паша, председател на Военния  съд, син на прочутия едно време Риза Паша и зет на султан Абдул Азиза, заповядвал да отидат иотеде (отвъде). Следователят, Хюсеин ефенди, ги бил на времена и с плесници. Употребявали в следствието и друго изтезание. На ония, които не щели да кажат, окачвали, в крайната стаичка, торби с пепел, и удряли торбите, за да влиза пепелта в устата и очите, и да ги накарва да говорят. (4)
С усилие аз можах да запазя равнодушието си при изброяването на тия тегла. Но това равнодушие ми се налагаше от необясненото положение на разказвача. - Той е или много искрен, или много хитър, казвах си аз. На свършване, ненадейно, моят приятел ми каза:
- Па пазете се от ония двама. На много хора изгориха душиците.
Можеше ли да бъде като тях тоя добър българин, който тъй прочувствено ми говори за теглата и тъгите на своите съграждани? И цяла нощ аз се мъчих неуспешно, да дам отговор на това питане.
На заранта и тримата карловци се повикаха, пак заедно, от Военния съд. Благоприятното донейде впечатление, което от вечер беше ми направил моят приятел, взе пак да изчезва, толкоз повече, че и по пладне, и вечерта тримата се върнаха пак заедно.
Скоро след завръщането им, вечерта, моят бивши съученик се отведе, сам тоя път, от един старши жандармин. Той излезе и не се върна вече оная нощ.
Дали не е отишел за нови инструкции?, мислех си аз.
На другата заран, на 25 август, рано повикаха от стаята ни осакатения от бой грък. Той едва се изправи и с мъка пристъпи. Полицейският го хвана под мишница и му помогна да излезе от стаята.
Не се измина един час и от постелката, на която лежах, аз забележих едно необикновено движение от страна на нашите съжители, жандармите и арестантите, към прозорците, които гледаха в двора на затвора. Приближих се и аз до тия прозорци.
В тъмничния двор бяха наредени, с вързани ръце, със съдбоносната книга на гърдите, 16 души млади, готови за бесилката.
И между тях бяха изправени, назначени и те за въжето, нашите вчерашни другари, моят бивши съученик от Карлово и моят съгражданин грък от Пловдив.
От прозореца гледаха тая сцена и двамата издайници.
И обърна си очите към нас моят тъй неосновно заподозрян от мене приятел, и метна един поглед пълен с жалост към мене, пълен с ярост към тях.
Очевидно, те бяха му изели душицата, както и на много други. Кой знае дали не бяха се помъчили да направят и него съучастник в своите подлости, съвиновник на своите предателства? Но съвестен и доблестен до край, той беше се отказал да избави живота си, като изгуби честта.
И трогнат от това сърдцераздирателно зрелище, аз се помъчих с погледа си да поискам милост за моето съмнение, прошка за моето подозрение от мъченика, който отиваше сега да увенчае с една хубава смърт своя хубав живот.

Тая сцена и въобще сцените, представени от другите осъдени на смърт праведници, ми оставиха едно неизгладимо впечатление.
Подир тях аз много други чувствувания изпитах, додето бях арестуван.
Помня страха, който ме обзе, когато от кауша ме преместиха в мрачната стаичка, в която причастяваха осъдените на смърт, и която по-горе описах.
Помня отчаянието, което ме облада, когато в тая зловеща стаичка аз прочетох в тогавашния турски вестник „Вакът” следующия параграф:
„По ходатайството на английския и американския посланици, изпълнението на смъртната присъда, издадена „против българите Гешови, засега се отложи.”
Помня радостта, която усетих, когато на 28 октомври, след два и половина месечно плуене в пловдивския затвор, аз се видях пак с домашните си, и всички заедно, ние тръгнахме на заточение за Халеп, но останахме в Цариград.
Помня най-после и възторга ми при окончателното ни освобождение, къде края на март 1878, по силата на амнистията, постановена в Сан-Стефанския договор.
Но всичките тия спомени бледнеят при възпоминанието, като ми оставиха тия невинни жертви на една безполезна злоба, тия жизнеобилни бащи на беззащитни челяди, които тръгваха за гроба, спокойни, невъзмутими, като че животът не беше, освен един лош сън. Каго че да умре човек, както е рекъл един французки списател, не е друго, освен да си затвори за един миг очите, за да ги отвори пак на вечната светлина, дето няма грабители и мъчители, издайници и убийци. Тия мъчители и тия убийци изчезнаха вече. Изчезна тъй също, за голяма част от България, и лошият сън на тогавашния ни робски живот.
Лош и ужасен беше наистина оня сън. Мрачна и безнадеждна беше оная епоха. Нищо светло в нея, нищо утешително. Нищо, освен едно - славният героизъм на скромните ни братя, които падаха жертви за свободата на своя народ.
Те ни дадоха един велик пример. И днес още тия покойници от своите студени гробове ни учат един урок, който никой жив с пламенна дума не може ни препода - как трябва да се презира животът, как трябва да се умира за отечеството.

Част втора
Времето, с което мерим траянето на всичко в тоя свет, за хората само не върви еднакво. То е бързоного за честитите, куцо за злочестите: тича за първите, а едва се влачи за последните.
Две години ми се видяха двете недели, които бяха се изминали, откак аз бях запрян. При болките, теглата и тъгите, при милеенето за домашните и жаленето за страдалците, се притуряше още и ме съсипваше мрачната неизвестност на моята съдба. Никакъв следовател не бе ме повикал да ме изпита. Никаква виделинка върху причините и целта на моето затваряне не бе пробило гъстата тъмнина, която ме обикаляше.
Единствените светли лъчи в тоя безнадежден мрак бяха съобщенията, които вестниците ми носеха от жена ми. И голямо беше нетърпението, с което аз, по пладне, чаках тия газети. Те идеха с яденето. И аз, гладен, премалял, се хвърлях първо върху душевната храна, която се криеше във вестниците, а после и върху другата. В тях аз дирех не само новини от свещената борба, която се водеше там нейде на север, но още и известия от домашния кръг, дето друга борба, по-скромна, но не по-малко жестока, борба между страха и надеждата, върлуваше в души и късаше сърца, които бяха мен мили.
Тоя страх и тая надежда се отразяваха и в съобщенията, които получавах от жена си. Тя ту ми обаждаше факти, които можеха да ме уплашат, но можеха и да ме предупредят, ту ми предаваше събития, които бяха от естество да ме насърчат и обнадеждят. Още ми е на ума колко обезпокоително беше за мене известието, че властите арестували Н[егово] Боголюбие Епископа Гервасия. Още помня, от друга страна, колко ободрителна беше новината, че един английски кореспондент ми донесал от Цариград exequatur-ът на почетен вицеконсул на Американските Съединени Държави в Пловдив.
За да разберат читателите защо аз се обезсърчих от запирането на Епископа Гервасия и отде накъде се назначавах американски вицеконсул, аз трябва да им разправя някои събития из политическата хроника на Пловдив през годината, която предшествува войната за освобождението. Студентът на народната ни история ще намери, може би, в тоя разказ някои факти не съвсем безинтересни за най-новата й епоха.

I.
Южнобългарското въстание на 1876 ще се знае в историята като движение селско, а не градско. Селата скокнаха, когато градовете не шавнаха. Дали защото Хасково, Пловдив и София бяха пострадали в 1873, когато се гръмна върху X. Ставря и се обра пощата, та не бяха наклонни вече на нови жертви, дали защото Ст[аро]-Загорският бунт в 1875 се свърши с несполука, която охлади тогавашните апостоли към градовете, факт е, че най голямото ни възстание се извърши почти без участието на най-големите ни центрове. На пръсти могат да се изброят ония пловдивци, които се живо намесиха в самото движение, които деятелно помогнаха за подклаждането на самия огън. Но когато тоя огън избухна, пламна и в сърцата на пловдивските българи искрата на народната солидарност. Тая искра запали цел пожар, когато се узна с какви средства биде потъпкано от господствуващето племе това въстание. Негодуванието беше общо. Нашите пловдивски първенци, които осъдиха революционерите, не по-малко осъдиха безполезните зверства, с които турските редовни и нередовни войски бяха си отмъстили на безпомощните жени и деца. Колкото за нас, младите, ние просто треперехме от яд, не можехме да се поберем в кожата си, като слушахме страхотиите, които, от ден на ден по-грозни, ни долитаха от театъра на движението.
Тоя яд се изля от мене в един ред писма, които тогава отправих, чрез Австрийската поща, до един доблестен и деятелен приятел в Цариград. Колкото по-потресни ставаха сведенията, които получавахме отвън, толкоз по-буйни ставаха и моите писма. Не буря, а ураган от негодувание завея из тях. Аз бях смел, решителен, неустрашим. Имах доверие в лицата, чрез които и до които изпращах съобщенията си. В оная епоха, когато всичко беше осквернено, свята беше тайната на писмата. И тая святост ни спаси.
Моите съобщения не съставляваха може би освен една незначителна струя в пороя ужаси, който беше потекъл тогава от Южна България, и който, благодарение на „Дейли Нюз”, покърти отпосле цялото европейско обществено мнение. (5) Но тая струя и знанието на английския език ми привлякоха честта да бъда един от първите доставители на сведения на английските и американските пратеници, които тогава, вследствие шума, произведен от писмата на „Дейли Нюз”, закръстосаха нашата страна. Пръв се отзова в Пловдив тогавашният английски вицеконсул в Одрин J. Hutton Dupuis; и части от неговите рапорти, първите официални доклади по тогавашните страхотии, са вземани буквално от писмените бележки, които аз му дадох. Подир него пристигнаха английският пратеник, г. Беринг и американският, г. Скайлер, придружен от двамата специални кореспонденти, г. г. Макгахан (на „Daily News”) и Шнайдер (на „Kolnische Zeitung”). Жадни за сведения, тия господа питаха за всичко. Помежду другите съобщения, г. Скайлер поиска от мене, на английски, и един рапорт върху търговията на Южна България. Аз му доставих такъв рапорт, и не без учудване чух подир малко, че тоя мой доклад бил изпратен във Вашингтон, и че от там писали г. Скайлеру да ме покани да приема поста на почетен вицеконсул на Съединените Държави в Пловдив. Той ми предаде тая покана, но аз отказах.
Смъртта покоси напоследък, в сравнително ранна възраст, незабравимия ни благодетел, г. Скайлер. Умря неоплакан от България оня, който толкоз нейни сълзи беше отрил. Ни една жива българска дума не отиде да утеши неговата челяд, ни един зелен български листец не се изпрати, за да раззеленява неговия гроб. Но неговата памет трябва да живее и се зеленее в българското отечество, защото без него нашата страна не щеше може би да бъде каквато е днес. И да е вярно дори твърдението на тогавашния английски посланик в Цариград, сър Хенри Еллиот, че английският пратеник, г. Беринг, „откри Батак”, (6) убеждението на целия безпристрастен свят е, че г. Беринг не щеше да иде в Батак и не щеше да го „открие”, ако не беше г. Скайлер да го следи като сянка. (7) А без Батак, г. Гладстон нямаше да пише прочутата си брошура, Англия не щеше да се развълнува от невидени дотогава митинги, конференция нямаше да се събере в Цариград и великият ни освободител нямаше да тегли сабята за нас.
Г. Скайлер ни принесе и друга не но-малка услуга. Той пръв, заедно с покойния княз Церетелев, изработи проекта за създаването на една автономна България, който проект отпосле послужи за основа на разискванията в Цариградската конференция. Нему и на княз Церетелев дължим, следователно, обстоятелството, че не само Сан-Стефанският договор, но, преди него, и един европейски ареопаг призна Македония за съставна част на България. А това признание е от неоспорима важност за настоящето, може да има решително значение и в бъдещето.
Още помня с какъв непристорен възторг г. Скайлер ни съобщи съдържанието на тоя свой проект. Беше къде средата на ноември 1876. Неговият рапорт върху въстанието беше отколе напечатан и препечатан на разни езици, и неговото име ечеше по цял свят. Бях получил от него и един екземпляр от тоя рапорт и две-три писма, но никакво известие не бях приел, че той готви и проект за устройството на една автономна България. Ненадейно той ми отправи една депеша, с която ми съобщи, че за втори път иде да посети Пловдив. Излезох на железопътната станция, за да го срещна. Там намерих и други негови познайници. Той ме поздрави, поиска да ми поговори насаме и с една тържествуваща усмивка ми яви, че ни носи проекта за урежданието на една самостоятелна България. Същевременно той ми предложи да свикам няколко души по-първи българи, за да го прегледаме и дадем мнението си. Аз свиках първенците, г. г. Хр. Ив. Гешов. Стоян Д. Каблешков, Й. Груев и няколко млади, и, в къщата на първия, на покойния ми чичо Хр. Ив. Гешов, ние разгледахме една вечер първата конституция на възродената в кърви и сълзи България. След това наше разглеждание, г. Скайлер съобщи своя проект и на г. Беринг, който следеше тогава в Пловдив действията на комисията, учредена да съди виновниците на зверствата. Чрез г. Беринг тоя проект влезе и в ръцете на английския посланик в Цариград. (8)
В това свое дохождание, Г. Скайлер пак ме убеждава да приема поста на почетен вицеконсул на Американските Държави, но аз пак не приех. По негово настояване аз се съгласих само да пиша от време на време в „Таймс”, дето и се поместиха някои мои писма от Пловдив през всичкото течение на Цариградската конференция и до началото на Руско-турската война на 1877.
През времето на тая конференция нашето търпение се тури на една безподобна изпитня: един родолюбив инак и заслужен наш деец дойде от Цариград, за да убеди нашите първенци в Пловдив да изпратят до Високата Порта един верноподанически адрес, с който да се яви, че пловдивските българи нямали нужда от реформите, които конференцията имала пред вид. Страхът е лош съветник. Под неговото влияние нашите пловдивци подписаха документа, който се искаше от тях.
Възмутени, възнегодувани от тая постъпка, ние младите решихме на тоя рабски адрес да противопоставиме други, до самата конференция. Аз съчиних контраадрес, на французки. Разискахме съдържанието му в едно събрание, състояще от Н[егово] Боголюбие Епископа Гервасия, от Ив. П. Герджиков, П. В. Горбанов, Ив. Ст. Гешов и мене. Текстът се одобри (9), и подписите се събраха, тайно, но бързо. Г. П. В. Горбанов се натовари да го занесе в Цариград, дето бил го връчил на лорд Солсбъри. Скоро подир това конференцията се разтури, без да може да убеди заслепеното тогава турско правителство, че истинската храброст често състои в отстъпчивостта. Дали съдържанието и подписите на нашия контраадрес се съобщиха на отоманските делегати в конференцията, за мене и досега още е неизвестно.
От Цариград дипломатическите преговори се пренесоха в Лондон, дето и се подписа познатият Лондонски протокол. Но Високата порта отказа да приеме и него. Русия обяви война, мина Дунава, прескочи и Балкана. Със съгласието на г. Скайлер аз спрях писмата си до „Таймс”, толкоз повече, че дописки от градове като Пловдив не представляваха вече интереса, който имаха съобщенията от самия театър на войната. Но когато, след оттеглюването на Гурко, подир разорението на Стара Загора, се почнаха пак свирепствата, които описах в първата част от тия записки, и се повтори от ново кървавата трагедия на 1876, аз писах на г. Скайлер едно отчаяно писмо, с което го молех да посети пак нашите страни, за да обърне повторно вниманието на образования свят върху тегла не по-малки от ония на Батак. Г. Скайлер ми отговори, че неговото идване всред войната беше скопчено с големи мъчнотии, но че той с готовност би дал гласност на каквито съобщения аз бих благоразсъдил да му изпроводя върху събитията по нас. И за да не бъда изложен на опасност, вследствие на тия съобщения, г. Скайлер за трети път пак настоя да приема поста на почетен вицеконсул на Съединените Държави в Пловдив.
След едно последно колебание, аз тоя път приех предложението на г. Скайлер, по съображенията, които той беше представил. И аз чаках вече своя вицеконсулски exequatur, когато, на 12 август, пловдивските турски власти ме запреха.
Бяха ли узнали целта, с която аз приемах вицеконсулския пост? Наклеветен ли бях от някого? Моето предположение е, че аз бях издаден, може би невинно, от едного от англичаните, които се намираха в Пловдив в началото на 1877 и които узнаха, че аз бях авторът на пловдивските писма до „Таймс”(10). Както и да е, читателите сега знаят, защо аз се събудих една заран консул в затвора - in partibus infidelium - и защо арестуването на Епископа Гервасия, с когото бяхме главно отговорни за противоправителствения адрес до конференцията, ми причини безпокойствие.
Моето назначение за вицеконсул на Съединените Държави обяснява още, защо посланикът на казаните държави в Цариград се заинтересува от моята участ. Той официозно можеше да работи за освобождението ми, тъй като моето качество на турски поданик не му дозволяваше да се застъпи за мене и официално. Същевременно почна да работи официозно за нашето освобождение и английският посланик, г. А. X. Лейярд. Неговото платоническо ходатайство се захвана веднага след затварянето, и то по предложението на английския в Пловдив вицеконсул, г. Калверт. Отпосле г. Лейярд получи и от самия тогавашен министър на външните дела, лорд Дерби, инструкции, за да говори в наша полза. (11)
Но тая двойна намеса в наша полза, наместо да смекчи, още повече ожесточи подголемените от неочакваните си сполуки в Плевен и Шипка турски власти. И историята на нашето по-нататъшно стоене в затвора е още един епизод от историята на хитростите, които турската администрация прояви в борбата си срещу западната дипломация през съдбоноснате години 1876-1879.

II.
От началото на тая борба още стана явно, че пловдивската турска военна власт нямаше да ни освободи. Затова и аз в тайното си преписвание с домашните си, предложих да помолят английския вицеконсул в Пловдив да пише комуто трябва, за да се изпратим ние в Цариград. Столицата на Империята ни се видеше тогава една обетована земя, дето нямаше бесилки, дето имаше посолства и легации, пред очите на които не можеха да върлуват страстите, които бяха окървавили провинцията. И ние ламтяхме за тая обетована земя, дето поне животът щеше да ни бъде в безопасност.
Американската легация и Английското посолство одобриха това мое предложение и взеха да действуват пред Високата порта за неговото приемане. Ние добихме известие за това още на 28 август, в самата тъмница. И всяка заран ние се питахме - щат ли да ни изпратят, щат ли? Нам се видеше, че цялата ни съдба се съдържаше в отговора на това питане.
На 2 септември един от пловдивските градски пристави ни яви, че по заповед от Цариград ние трябва да бъдем готови да тръгнем същия ден за там, с особения трен, с който щял да замине за столицата председателят на Воения съд, Ибрахим Паша. Ние обадихме за това радостно известие и на домашните, за да ни приготвят нужните за път дрехи и да ги изпратят на железопътната станция. Скоро докараха за нас и един файтон, в който се качихме ние, качи се и един старши жандарм и тръгнахме за станцията. Ние намерихме там някои роднини и приятели, но не намерихме нито Ибрахим Паша, нито особения му влак. Де бе се дянал пашата? Де бе останал тренът му? Всички си задавахме тия въпроси, но никой не можеше да отговори. След няколкочасово чакане, нам се яви, че тръгването на Ибрахим Паша се отложило за следующата заран, и, измамени в очакването си, но все насърчавани от полунадеждата, че ще тръгнем на заранта, ние се върнахме със старшия в затвора.
Там ни повториха пак, че на сутринта, много рано, щели сме да заминем с пашата за Цариград. И цяла нощ аз не мигнах, мъчен от мисълта, дали някоя нова спънка или прясна хитрост не щеше се изпречи, за да осуети нашата надежда за освобождение от вертепа, в който чезнех. И действителен вертеп ми се видя, през оная мъчителна нощ, оня кауш, дето, в полумрака на едно димливо петролево осветление, всред пияни и мръсни жандарми и престъпници, и петте человешки чувства бяха изложени на една безотдишна изпитня; дето очите страдаха от безобразия, ушите от псувни, ноздрите от вони, устата от жажда, а снагата и нозете от насекоми; дето събраните - за спокойствието на обществото - нехранимайковци не оставяха ни един чист кът, за да може человек да си държи една прана дреха, ни един чист съд, за да може да се разхлади с една капка вода. Когато в подобни мъчилища, сънят посети уморените клепачи и омае измъчените чувства, облагодетелствуваният страдалец може да се счита за действително блажен. Но и страданията биват двойни, ако това блаженство се очаква в уреченото време, а не дойде.
След една безсънна нощ, безотрадно съмна денят 3 септември. Развидели се добре, а известие за нашето тръгване още нямаше. Възможно ли е да се отложи то пак? питахме се ние. - Не, невъзможно, ето че иде и приставът, за да ни яви, вероятно, че трябва вече да се стягаме. Неговата сдържана усмивка не обещава ли щастие?
- Дайте мюждето - почва той.
И нашата радост е неизказана. Ний сме възхитени.
- По заповед на Сюлейман Паша - продължава той - вие оставате пак тук. Няма да правите труд. Ибрахим Паша тръгна вече без вас.
И за това поразително съобщение ни се иска мюжде! По-горчива подигравка, по-ядовита ирония, не можеше да бъде. С проницателността, която дава злочестието, ние проникнахме комедията, която беше се изиграла с нас. Кръвожадният Ибрахим Паша, който от начало още беше противен на нашето изпращане в Цариград, беше употребил името на Сюлейман Паша, за да ни задържи в Пловдив. Във военно време кой може да въстане против мощната дума на един главнокомандующ, против повелителните съображения на държавната защита? Консулски рапорти отпосле потвърдиха верността на това наше предположение. Ибрахим Паша, а не други, беше виновникът (12) на нашето горчиво разочарование.
Неговото ожесточение против нас не се ознаменова само с това разочарование. Едва стигнал в Цариград, той издействова против нас и друга по-неприятна мярка. На 5 септември нас ни извадиха от кауша, в който бяхме преседели дванадесет дена, и ни преместиха в малката стаичка, долу, дето причастяваха осъдените на смърт политически затворници. При нас туриха и живописецът Станислав Доспевски, който ни беше другар и в горния кауш. И нито пристав, нито стражар, нито друго някое лице се пусна вече при нас, тъй като ние се предадохме напълно на военните власти. Двама часови, от запасните войници, се турнаха на вратата и на единия прозорец на нашето ново помещение, и ефрейторът само имаше право да влиза при нас, да ни носи ядението и да отниса съдовете. И почна за нас третата фаза на нашия затворнически живот, по-строга и по-безнадеждна от първите две.

III.
Новият ни затвор беше едно изповедало във всичкия смисъл на думата. В него бяха дали последната си изповед многобройни невинни жертви, в него те бяха получили и последното си причастие. И когато ние влязохме в това лобно място, в това преддверие на бесилката, нам се стори, че и нашата съдба беше вече решена, че и нашият последен час беше вече ударил.
Тясна, тъмна, зле проветрена, нашата стая ни се видя като гробница. Тя беше около 6 метра дълга, 4 м широка и 2 1/2 метра висока. Един безпрозорен зид я делеше от главния затвор, и тя, както казах вече в първата част от тия записки, вземаше светлина от входа на долния етаж, който и тъй беше тъмен, и от стаята на градоначалника, която я делеше от конашкия двор. Вратата й имаха една четвъртита дупка, която постоянно зееше, и през която зяпаше единият от нашите вардачи. На безстъкления прозорец, при вратата, се очертаваше тъмният силует на втория ни часовой, а през втория прозорец, който гледаше в градоначалническата стая, и който имаше стъкла, а понякога и завеса, често се мяркаше безбрадият профил на самия градоначалник, познатият тогава в Пловдив Едхем ага.
При влизането ни в тая привременна за други квартира, нам позволиха да вземем и постилките си, и това обстоятелство ни донейде обнадежди. Малката надежда порасна, когато видяхме, че се мина едно денонощие, че се минаха и две, без да ни безпокоят. И ние взехме да се мъчим да обръгнем на тая гробница, в която ни бяха живи закопали. Наредяхме се както можахме. Постлах си аз постелката в къта, към градоначалническата стая, намести се братовчед ми до мене, нареди си постилката на другия кът, срещу вратата, и бедният Доспевски. И почнаха отново да сноват помежду затвора ни и домашните ни съдовете с яденето и вестниците със съобщенията.
Недоволен от по-вехтите новини, които французките вестници, пращани от дома, ми донасяха, аз захванах да купувам всеки ден добре познатия тогава турски вестник „Вакът” от едно момче, което, веднага подир пристигането на влака, идеше в конака да продава вестника на гладните за новини чиновници. Без особено разрешение, на това момче се позволи да се приближава до нашия безстъклен прозорец и да ми продава едва що пристигналия „Вакът”. И аз с трескаво любопитство разгръщах влажния още лист, за да диря в него трохи от утеха и шушки от надежда при черното тегло на оная страшна за народа ни есен на 1877 г.
Ненадейно, един ден, във „Вакът” аз срещам и нашето име и полузамаян прочитам параграфа, който приведох вече:
„По ходатайството на английския и американския посланици, изпълнението на смъртната присъда, издадена против българите Гешови, засега се отложи.”
Възможно ли беше да ни осъдят на смърт, без да ни викат поне един път на дознание? Но възможно ли беше, от друга страна, „Вакът” да говори за смъртна присъда, ако тя не е била издадена? И тласкани, блъскани от тия противоположни въпроси, мисли ту безнадеждни, ту не съвсем безутешни, се гонеха в нашите глави. Един факт силно пледираше за истинността на известието, че смъртна присъда е била издадена. Тоя факт бе преместването ни в това последно жилище на толкоз обесени вече наши братя тъкмо по онова време, когато съобщаваната от „Вакът” смъртна присъда трябва да е била издадена.
И под впечатлението на тоя факт, на това мрачно мъчилище, което още ни държеше в челюстите си, на тая строгост, която още не отслабваше, ние прекарахме няколко твърде тъжни и горчиви дни. Аз не смеях да съобщя тая своя тъга и на домашните ни, за да не обезпокоя и тях. Помолих ги само, за моя утеха, да изпросят от когото трябваше позволението, за да ми пратят в затвора по-голямото ми момиче - дете на година и няколко месеца - да ми проводят и една английска книга. Изпроси се това позволение, и за един кратък час моята тъмница светна с един лъч от домашното блаженство. Донесоха ми момиченцето и ревностните вардачи, които имаха заповед да преглеждат всичко, що влизаше в нашата стая, претърсиха му всичките дрешки и го внесоха при мене. И като че с него заедно един кът от небето влезе и в моя пъкъл. Изчурулика ми своята детинска безшумна песен, поприговори ми със своето любяще беззломислено сърце, ободри ме, одързости ме, и на тръгване задърпа ме за ръката, за да ме води у дома. Очевидно, за него бе непонятно, защо аз да седя в тая тъмна стая, когато там, във виделата ни къща, имаше сърца, които копнееха за мене.
От дома ми изпратиха и английската книга, която и тоя час лежи пред моите очи. Тя е „Библейски речник” на Джон Фаррар, печатан в Лондон в 1871, и избран от домашните ми като книга, която можеше да ме утеши, без да ме компрометира пред турските власти. И действително аз намерих в нея и утеха, и поучение, и за пръв, и за последен – може би - път в живота си аз изчетох речник от кора до кора. Па и до самите кори аз намерих матерал за занятие, тъй като на белите листа до тях съм забележил някои дати и факти от затворническия ми живот, а на една бяла страница имам изрисувана едната страна на последната ни тъмница от нашия другар в нея, споменатия вече живописец Станислав Доспевски. И ще пазя аз тоя рисунък не само като спомен от нашия затвор, но и като последен труд на един многообещающ по едно време български артист. Клетият Доспевски! Заточен като мене в Цариград през ноември 1877, той се разболя там от тиф и почина неоплакан мъченик и той за българската свобода. От трима ни в тъмницата той беше с най-равен характер, недостъпен на буйни надежди или бурно отчаяние, невъзмутим, с непоколебима вяра в нашето освобождение от затвора и с твърдо решение, след като се освободи и България, да стане и умре учител на рисуванието в някоя държавна гимназия. И от трима ни, той лежи днес в чуждата земя, далеч от народа, комуто той се готвеше да служи тъй скромно и тъй полезно.
А, тоя народ! колко често в затвора ние заборавяхме нашите мъки, когато виждахме по вестниците един бледен лъч на надежда и за него, една незначителна победа на освободителите връз неговия мъчител. И ние се впущахме в мечти. Питахме се дали действително светът ще се обогати с още три-четири милиона свободни граждани, дали наистина България ще се ползува от кръвта, която тъй щедро се проливаше за нея. Правихме си предположения, като колко голяма, като колко самостоятелна ще бъде тая мила България. Ще ли да има границите, които Цариградската конференция беше одобрила? Ще ли да се радва на привилегиите, на които Сърбия и Румъния тогава се радваха? И призракът на едно българско княжество, свободно и честито, понякога светнеше в нашата тъмница и ни утешеше за минута.
Без подобни утехи, в оная епоха, мъчно се изкарваше наистина затворническият живот на един политически осъден. Право е забележил Мирабо, със своята обширна опитност по затворите, че мъките на една държавна тъмница са наказание, което не може да се сравни с никое  друго. Какво осакатяване на съществуванието! Да престанеш да живееш и да се не радваш на спокойствието, което смъртта доставя! Да си мъртъв за всичките удоволствия, а жив за всичките страдания на живота! И да чакаш при това, както ние чакахме всеки ден, да те извадят сред една пияна сган и да те окачат на едно позорно бесило! И да знаеш още, че същото мъчително очакване раздира всеки ден сърца, които бяха премалели от милеене за тебе!
Както отпосле се научих, домашните ми всяка заран, когато имало обесени, пращали слугата ни да види, дали на някоя бесилка не вися и аз. Такива бяха изненадванията на тогавашното турско военно правосъдие, щото отвечер не се знаеше, кои ще бъдат неговите жертви на следующата заран.
Не малко се изплашили нашите домашни и от някои слухове. Тъй те чули по едно време, когато почнало да става студено, че Ибрахим Паша и фанатиците, които го заобикаляха, разгневени от намесата на чужденците в наша полза, мислили да залепят стъкла на безстъкления ми прозорец, да запушат дупките, и една нощ, за да не страдаме уж от студ, да турят в стаята ни мангали с неразгорени въглища, от които - уж случайно - да заспим от непробудния си сън.
И всеки ден, когато пращали слугата с ядене, домашните ми му поръчвали да гледа добре, дали сме още между живите, дали ядението няма да се върне, като непотребно вече.
Следва за нашите и за нас това черно тегло, тая мрачна неизвестност, цели недели. Заесени се вече. Мухите, от които бяхме страшно страдали през топлото време, взеха да гъмжат в нашата килия, да кацат на кичури по стените, и да заспиват или мрат задружно по тях. Толкоз тъмна ни бе стаята, щото и на тия бедни насекоми тя се видя за най-удобна гробница, в която да прекарат една привременна или вечна смърт. Понякога горните краища на стените буквално почерняваха от тях. И всяка заран, като требехме стаята си, взимахме с метлата тия неми свидетелки на гробническите качества на нашата омразна тъмница, и ги измитахме навън.
Рядко идеха подобни случки да докарат едно скоротечно разнообразие в нашия монотонен затворнически живот. Ние ставахме, обядвахме, вечеряхме, лягахме в същото време, без никакво почти изменение в нашата наложена програма. Тътреха се нескончаемите минути, бавни и печални, като моментите на една погребална процесия. Не крачехме ли и ние може би към гроба? Не висеше ли над главите ни смъртната присъда? Не стисках ли се аз понякога, ноще, с ръцете си гърлото, за да опитам чувствуванието на обесването?
Ние печелехме наистина време. А който печели време, е казал един мъдрец, често си печели живота. Но никакъв вънкашен знак не идеше да ни сгрее с една що-годе по-реална надежда.
Ибрахим Паша, след шестдневно отсъствие, се върна от Цариград, без да донесе някаква промяна в нашето положение. Безнадеждно оставаше то, безгласен беше за нас военният следовател, когато, пак ненадейно, както по-преди, словоохотливият „Вакът” проговори отново за нас. Тоя път съобщението му беше по по-утешително. Параграфът му говореше само за мене и гласеше тъй: „Смъртната присъда, издадена срещу затворения в Пловдив български банкер Гешов, се промени в заточение.” (13)
Това съобщение съвпадна донейде със заточението на 120 души българи затворници, които тръгнаха от пловдивската тъмница на 28 септември. Съвпадна то още и с обстоятелството, че смъртните наказания бяха попрестанали. Ние не виждаме вече наистина осъдените на обесвание, защото те в друга стая се изповядваха и причастяваха, и от друга врата на затвора се изваждаха, за да се изпратят на последната си мъка. Но от шътнята в градоначалническата канцелария, която беше до нашата затворническа килия, ние разбирахме кога имаше осъдени за обесване, както разумявахме, кога имаше и заточеници за изпращане. Тогавашният пловдивски градоначалник, Едхем ага, имаше силен глас, и за длъжност или удоволствие считаше още повече да усила органа си, когато правеше разпореждания за обесване или заточение на българи злощастници. Тия разпореждания се слушаха, следователно, и в нашата тъмница. Още ми звънтят в ушите неговите гръмогласни заповеди на полицейските, които се изпращаха да бесят в по-главните села някои от осъдените, за да се вдъхне по тоя начин терор у селяните. И до днес помня ужаса, с който чухме, че ще се беси и д-р Киро Попов, от Карлово, зет на приснопаметния Райно Попович и брат на Н[егово] Високопреосвещенство Врачански митрополит, г. Константин. Според както аз съм забележил, тоя наш добър сродник и приятел претърпя мъченическа смърт в Пловдив, с други някои карловци, на 12 септември, неделя подир нашето преместване в последния ни затвор. И подир неговото обесване, в моите бележки няма вече забелязано да е претърпял, в Пловдив, смъртното наказание друг някой страдалец.
Тая сравнителна мекост и новият параграф на „Вакът” ни вдъхнаха надежда и за нашата съдба. Заточението на първите 120 души ни утеши с мисълта, че и ние можем най-после да бъдем заточени и да се избавим от най-лошото наказание.
Тая надежда и тая утеха аз съобщих на моите домашни. И от тях скоро получих отговор, че Ибрахим Паша посетил английския вицеконсул, г. Калверта, и му съобщил, че скоро ние ще бъдем изпратени за Цариград.
И подир това свое заявление, обаче, Ибрахим Паша тръгна за Цариград, без да ни заведе със себе си. Той остави Пловдив къде средата на октомври и не се върна вече. Види се, че чашата на неговите злодеяния беше препълнена и за Високата порта.
На негово място, като военен комендант, остана в Пловдив Рифаат Паша. Слабохарактерен, нерешителен, заместникът на Ибрахим Паша нямаше нито смелостта да бъде справедлив към българите, нито куража да не се вдава на внушенията на мюсюлманския фанатизъм. И в негово време, както ще разкажа по-долу, ние се избавихме наистина от пловдивската тъмница, за да идем на заточение, но за да се удовлетвори и турското себелюбие, нашето заточение споделиха и двадесетина съвършено невинни лица.
Неговото встъпване в комендантската длъжност се ознаменова с едно променение на нашите часови и с едно отслабване на дисциплината. Наместо запасни войници, взеха да ни пазят войници от народното опълчение (мустафъзи). Расхалтавиха се същевременно връзките на строгия ред и на външното благоприличие, с които Ибрахим Паша беше вързал всичките служащи на председателствувания от него Военен съд.
Един характеристичен признак на това разслабване скоро подир тръгването на Ибрахим Паша ни даде самият главен следовател на Военния съд, Хюсейн ефенди Касабоглу. Тоя омразен чиновник, който бил влизал - според както отпосле се научих - в споразумение, чрез юзбашията Ахмед ефенди, с бедните затворници, за да ги избавя от смърт срещу подкуп, често минаваше покрай нашите прозорци и всякога се отличаваше, поне външно, с прилично владение. Три деня подир заминаването на Ибрахим Паша за Цариград, той се яви една нощ, пиян до полуда, мръсен до неимоверност, във входа пред нашия затвор, и вика, кряска, влачи се по плочите, изля ред псувни и попръжни срещу не знам кого и не помня вече защо, и въобще се отнесе пред замаяните жандарми, по начина на - щях да река един скот, ако скотовете можеха да се унижават, ако скотовете можеха да се унижават до такава степен. И аз треперех, като мислех, че в ръцете на това същество, по-низко от животните, бе поверен животът на хиляди праведници, ще бъде поверен може би и нашият живот. И до днес още живо е у мене страшното впечатление, което тая грозна сцена ми остави.
Безпристрастието изисква да забележа, че не всичките турци, които ме пазиха или които познах в затвора, ми оставиха подобно лошо възпоминание. В предговора на своите безсмъртни „Тъмници” Силвио Пелико говори, че не бил намерил човеческото общество тъй несправедливо, тъй недостойно за снизхождение, тъй лишено от хубави души, каквото обикновено си го представляваме. Тия думи могат напълно да се приспособят и на турците, с които влязохме в сношение през времето на тъмничния ни живот. Не всички от тях бяха бездушни същества, неспособни за една искра от състрадание. Напротив, аз намерих между тях хора със сърце и съвест, хора, които съчувствуваха на нашите тегла и ни утешаваха в нашите тъги. Намерих още и разпуснати хора, които, при всичкия си разврат, имаха често проблески от човещина.
Често виждаме да се огледва един кът от синьото небе и в най-вонещите бари. Често срещаме да светва един лъч от небесната доброта и в най-развалените души. Такива лъчи много пъти блесваха у нашите пазачи, и мене ще бъде твърде мъчно, ако някой от читателите ми остане с впечатлението, че всичките наши турци, от които много и днес още живеят между нас, са способни и отговорни за зверствата на няколко стотин кръвожадни фанатици, които сториха зло нам, но сториха още по-голямо зло на народа си и на държавата си.
Злото, сторено нам, роди добро. Скърбите, претърпени от нас, се преобърнаха в радости. И когато, след това добро и подир тия радости, аз погледна на ония години, не знам защо понякога нито мъките ми се видят тъй черни, нито мъчителите тъй грозни. Разстоянието ли е смекчило отвратителните линии? Имаше ли си самата оная епоха някои дребни изкупителни черти?
О години на тегла и тъги, вие не сте ми съвсем ненавистни, защото бяхте години на безшумен героизъм, на безподобни надежди, на единство в идеалите и съгласие в усилията; защото бяхте девствени от раздорите и малодушията на някои от по-младите ви сестри!

V.
И месец октомври се свършваше, а нашите мъки не изглеждаха да се приближават до своя свършек. Както и по-преди, получавах само чрез домашните си уверенията на пловдивския английски вицеконсул, г. Калверт, че скоро ще бъдем изпратени в Цариград, но никакъв ободрителен факт не идеше да потвърди тия уверения.
Дойде и Димитровден, 27 октомври. Ний ядохме по пладне и бяхме се проснали, както обикновено, на постелките си, когато една сянка се изпречи пред прозореца ни, откъм входа, и един познат нам глас извика:
- Иванчо, Иванчо!
И братовчед ми, и аз се затекохме към прозореца.
Пред него стоеше чичо ми Стефан, баща на съарестувания с мене братовчед.
- Свършиха ви се мъките - ни каза той. - Царското правителство се умилостиви и за нас, и утре вие и ние всички тръгваме за Цариград.
Своеобразна беше наистина тая милост, която за двама неизследвани и несъдени виновници, пращаше двадесет съвършено невинни лица на заточение. Но бедният ми чичо, в радостта си, че ни виждаше вече избавени от смъртното наказание, заборавяше теглата, на които целите ни семейства се излагаха, и беше искрено признателен за мярката, която беше се взела за нас.
Той се оттегли, и подир малко ние видяхме и него, и стария ни чичо Христо, и баща ми, да се качват по стълбата, която водеше в горния етаж на полицейското помещение, и разбрахме, че оная нощ и те щяха да бъдат гости на държавата, в гостолюбивите салони на пловдивската полиция.
Не след много един полицейски ме повика, като ми яви, че английският вицеконсул, г. Калверт, искал да ме види. Аз се срещнах с г. консула във втората стая на полицейската канцелария, и се научих, че след продължителни старания, посолствата в Цариград толкова само успели да сторят за нас - да идем ние на заточение, но същевременно да тръгнат с нас за Цариград и всичките членове на трите Гешови семейства, мъже и жени, стари, млади и деца. В присъдата за интерниране фигурирало и името на второто ми дете, момиче на девет месеца! Очевидно, неговото оставане в Пловдив е било невъобразимо опасно за Империята.
Колкото за местоназначението на двамата нас виновниците, г. Калверт ме уведоми, че то било някой град в Азия, но че и това разпореждане могло да се промени, веднаж като стигнем в Цариград.
Благодарих на г. Калверта. помолих го да ходатайствува, за да се обхождат добре със семействата ни, и след като попросих позволение да ни пуснат при бащата ни, аз се оттеглих в стаята ни.
Вечерта ни се даде позволение да идем  при арестуваните си родители. Ние се простихме с двумесечния си другар, горкия Доспевски, затекохме се при тях и им обляхме ръцете със сълзи, хлуйнали от жалост, от радост, от състрадание за незаслуженото наказание, което покрай нас беше постигнало и тях. Ако и двамата ни бащи бяха виновни, че бяха родили такива държавни предатели като нас, в какво беше крив и най-големият ни стрика, тоя уважаем и безобиден старец, който нямаше в Пловдив син на възраст, за да извършва политически престъпления? И аз се спуснах да искам извинение от него за това, че може би по наша вина или по наша непредпазливост щеше да пострада и той, щеше да пострада и семейството му. Той, благ и невъзмутим както всякога, ми отговори, че нямаше защо да се извинявам, че мярката, взета против него, беше мярка обща за много по-първи българи, че и от София, и от Пазарджик, и от Хасково, и от Чирпан българите първенци били вече докарани в Пловдив и щели били да се изпратят всички на заточение. И действително, когато след единствената щастлива нощ, която прекарвахме в пловдивския затвор, ние тръгнахме на зараната рано, с файтони, за железопътната станция, из пътя видяхме 320 души българи - между които и много челни люде - да отиват пеши къде същата станция, за да тръгнат с нас на заточение. За да вдъхнат по-голям терор ли, или за по-голяма тържественост, властите, които отколе не бяха бесили, и които друг път бесеха по пладне, него ден бяха обесили много рано няколко злочести наши братя именно в улиците, през които нашите семейства, заточениците и ние трябваше да минем. И посинелите лица на тия клети жертви са последното грозно впечатление, което турският Пловдив ми остави. И тая безобразна жестокост, да накарват жени и деца да минават през улици, дето висяха обесени хора, ми се видя като грозната предсмъртна спазма на оня зверски режим, който беше на издъхване и който аз оставях в Пловдив и, след завръщането си, не намерих вече там.
„Да с Богом! Свобода, новая жизнь, воскресеніе из мертвыхъ!... Экая славная минута!” се провиква Ф. М. Достоевский при излизането си из „Мъртвия дом”, който той обезсмърти. Каква славна минута беше и за домашните ни, и за нас, когато ние се срещнахме на станцията! Възкръснали от мъртвите бяхме ние двама за тях, слезли живи от бесилките, дошли от оня свят. И те се вторачиха в нас, за да видят дали сме ние същите, дали гробницата не бе ни върнала променени, измършавели, отбелязани вече с нейния незаличим печат. И буйните сълзи, които наместо думи, бликаха из нашите сърца, показваха колко честити бяхме ние, дето се прегръщахме пак, живи и неповредени. И в това блаженство, забравихме минали мъки, не щяхме да знаем за бъдещи тегла. Ние бяхме живи, и всички заедно, и това бе доста за нас. И тръгнахме ние от Пловдив не като на заточение, а като на сватба.
Трите ни семейства с нас заедно брояха точно двадесет и два членове. Имахме и шест слугини и един слуга; които доброволно бяха се съгласили да споделят нашето заточение, та се набирахме всичко 29 души. Дадоха ни и четирима полицейски пазачи, и всички заедно влязохме в един отворен третокласен вагон, тъй като на нас двама, които пътувахме на държавна сметка, бяха дадени третокласни билети, а семействата ни не пожелаха да се отделят от нас, па освен това нямаше и отворени вагони от други класове.
В същия влак влязоха, разпределени в няколко третокласни вагони, и 320-те души наши спътници, осъдените като нас на заточение наши братя. Много от тях се видяха весели, защото се избавяха от въжето, но много изглеждаха злочести, защото, без да бъдат изложени на опасността да бъдат обесени, те се грабваха от домовете си, напущаха своите си и тръгваха за неизвестни места, към непознати мъки и тъги.
Колкото за нас, ние, вардени от полицията, бяхме и на заточение отивахме, но блаженствувахме. С нас заедно пътуваше и радостта. Всички без изключение се радвахме, че се отдалечавахме от Пловдив, от неговите бесилки и тъмници, от неговите страхове и плачове. Военното щастие беше се вече променило, Плевен се очакваше вече да падне, и русите можеха скоро да пристигнат и в Пловдив. И ние настръхвахме, като помислехме, какви нечути и невидени още буйства можеха да се извършат при влизането на русите, от един необуздан и разсвирепял от агонията си фанатизъм. Опитът оправдава отпосле нашите страхове. Всичките българи затворници, около 70 души, които се намираха в пловдивската тъмница при завоеванието на южнобългарската столица от русите, на 4 януари 1878, бидоха изкарани на полето и безпощадно заклани от своите зверове-пазачи. Помежду тях загина и Душо X. Деков, един буен борец при борбата ни срещу гърците, един разпален родолюбец, чиято памет и до днес е мила на пловдивските българи.
Стигнахме вечерта в Одрин и тъй като тогава влакът не пътуваше ноще, трябваше да преспим там. Турските власти бяха приготвили за нас една от гостилниците на станцията, а покойната леди Странгфорд, която в 1878 г. беше помагала в Пловдив на българите, а сега помагаше в Одрин на турците, беше заръчала в същата гостилница една гощавка, която ни се поднесе в нейно име.
Късно другата вечер ние пристигнахме в Цариград. Погледнахме от вагона и се смаяхме, а донейде и уплашихме, като видяхме огромната тълпа, която се тласкаше и буташе в станцията. Отпосле се научихме, какво в Цариград се разчуло, че оная вечер щели да пристигнат и жени революционерки, „комити”, та сухо и сурово било се стекло на станцията, за да види тия феномени.
Слязохме от влака, взехме си нещата и тръгнахме, помежду два реда полицейски, за малката гостилница, която цяла бе запазена за нас от полицията, и която отстоеше няколко десетки метра само от станцията. Нашите бедни 320 души другари се закараха право в затвора.
Та и нашата гостилница не беше друго освен един малък затвор. Полицейските, които бяха турени да ни пазят, не пущаха никого да влезе. Идеше само при нас нашият неоценим приятел и тогавашен управител на цариградското ни заведение, г. Стефан Илич, и неизказана разтуха бяха за нас неговата безпределна преданост, неговото прилепчиво веселие и неговото насърчително доверие, че тая ще бъде последната ни мъка. (14)
Два деня стояхме ние, без да бъдем обезпокоявани, всички заедно, в тая гостилница. На третия ден, ние мъжете - тримата стари, двамата ние престъпници и вторият син на чича ми Христа - се повикахме в градоначалството. Извадиха ни пред тогавашния началник на цариградската полиция, албанеца Кязим бей. Той ни попита имената, записа ги, и някак си сопнато-учтиво и с едно неподражаемо хладнокръвие ни извести, че ще му бъдем гости за няколко време.
Той упражни своето гостоприемство в най-доброто отделение на цариградската централна тъмница, на тъй нареченото Мехтерхане. Нас заведоха в неговите Хатър Одалара, дето бяха затворени привилегировани лица, като високи чиновници или видни първенци. Там намерихме бившия сливенски окръжен управител, Рефи ефенди, бившия сливенски градоначалник, Мустафа ага, и бившия ямболски околийски началник, Рафет бей, осъдени първите двама по на година, а третият на 10-годишно заточение, защото и тримата се уплашили и дезертирали от постовете си при първото минаване на Балкана от Гурко. Там другарувахме още със сегашния екзархийски капукехая, г. Георги Карамихайлов, и с един бошнашки бей, затворени и двамата по подозрение. Добри ни бяха другарите, добро беше и отнасянето на тъмничните власти към нас. Те ни позволяваха да ядем каквото щем, да пишем комуто щем, да приемваме писма и посещения от когото щем. Няколко пъти ни посетиха домашните ни, които бяха останали под полицейски надзор в същата гостилница, няколко посещения приехме и от приятелите, които се осмеляваха да дойдат да ни видят в подобно място.
Но лишението от свобода е неприятно, на каквито преимущества и да се радва човек. Ние не бяхме в собствена тъмница, не виждахме страшното Мехтерхане, освен оная малка част от двора му, която се гледаше през неговите от железни пръчки направени врата, но ограничението ни тежеше. Затова и, по решението на старите, аз отправих две писма до драгоманите на двете посолства, като ги помолих да ходатайствуват, за да се реши и нашата участ.
Два деня подир тия писма нас посети един от казаните двама драгомани и ни яви, че съдбата на нас двамата още не могла да се реши, (15) но че привремено Високата порта се съгласила да си хванем ние една къща в Кадъкьой (на азиатския бряг на Босфора) и да идем всички там да живеем, под полицейски надзор.
Ние се съгласихме на драга воля с това разпореждане, намерихме, чрез услужливия г. Илич, една голяма къща в Кадъкьой и то срещу полицейския участък - за да нямаме полиция у дома - и на 15 ноември, точно след двенеделно стоене в цариградския полицейски арест, ние се събрахме пак със семействата си и отпътувахме с парахода за Кадъкьой. Непълен ще бъде разказът на тоя епизод, ако не прибавя, че освобождението ни не се заповяда, додето ние не поднесохме на сопнато-учтивия чиновник, който ни беше поканил да му станем гости, един малък подарък в знак на признателност за неговото гостоприемство.
Новото ни помещение, което се мобилира с покъщнина от цариградската ни къща, се оказа неочаквано удобно. Слаб беше тъй също и полицейският надзор, който се упражняваше, явно, от един само полицейски офицер, а тайно, може би, и от полицията на самия участък. Във всеки случай, след тримесечен затвор, ние можехме да се считаме вече свободни, в едно приятно цариградско предградие, дето бяхме волни да се разхождаме дето обичаме и да се срещаме с когото искаме. В Цариград не смеехме да слизаме, и то не през всичкото време, тъй като подир няколко недели от пристигането ни в Кадъкьой братовчед ми една заран поиска от нашия полицейски вардач позволение да иде до Галата, и с учудване чу от него, че може да иде, че той бил турен да пази тримата стари, а не и нас младите! По-характеристичен пример на неразбранщината на турските разпореждания не можеше да бъде.
Ние можехме да се считаме, следователно, свободни и честити, толкоз повече, че русите бързо напредваха, че войната се приближаваше до края си, и че с нея наедно приближаваха се до осъществяванието си и нашите патриотически надежди. И ние благоденствувахме. Един-два пъти само се обезпокоихме, като узнахме от драгоманина на Американската легация, че Високата порта пак повдигала за нас въпрос, и че казаната легация: не се съгласявала да се пратим другаде, освен в самите Съединени Щати.
Додето да се реши обаче това спречкване, реши се и великият въпрос на нашето отечество. Подписа се славният Сан-Стефански договор, издаде се наложената от него пълна амнистия за всичките български политически престъпници и къде края на март ние получихме от Юскюдарското окръжно управление, под чието ведомство се намираше предградието Кадъкьой, едно съобщение, с което ни се явяваше, че ние бяхме свободни вече и можехме да идем дето искаме.
И тръгнахме ние за Пловдив, дето стигнахме на връх Връбница, свободни тоя път, и неизказано-обрадвани за благодеянието, сторено на България, благодеяние поразително по своето неочаквано величие. И в най-буйните мечти на нашия затворнически живот ние никога не мислехме, че ще доживеем да видим един договор, подписан от Турция, да дава на България такива обширни граници, такава широка самостоятелност. И ние ликувахме. И причината на нашето ликувание бе тъй неповторяема, щото и до днес още мисля, че подобна радост няма да изпълни вече български сърца.
Честито бе наистина нашето поколение. Милиони българи са живели преди нас. Милиони ще живеят подире ни. Но едва ли в миналото е имало, едва ли в бъдещето ще има поколение, което да почувствува щастието, що е усетило нашето, като е видяло учреждението на Екзархията, възкръсването на България, избавлението ни от сърбите. Те са радости достатъчни да изкупят всичките тегла, които претеглихме, всичките разочарования, които ни бе писано да видим.
Но това безподобно щастие ни налага длъжности към бъдещите поколения, които може би не ще са честити да преживеят такива безпримерни събития, подобни безпределни радости. Ние трябва да им оставим едно наследство от свобода и законност, една България неопятнена от произволи и неосквернена от буйства, като ония, които аз описах. Ние трябва да им предадем, ненакърнен и неотслабен, свещения залог на примерите от героизъм и самоотвержение, който нам се повери.
И когато нашият народ има за какво да мре и знае как да мре, ний можем да бъдем уверени, че той ще бъде народ силен и велик, и честит.
Публ. в Ив. Ев. Гешов, Спомени из години на борби и победи. София, 1916, с. 45-92; Ив. Ев. Гешов, Спомени и студии. София, 1928, с. 13-62.
---------------
(1) „Периодическо Списание”, книжки XXXIV и XXXVI (1890 и 1891). Във втората част от тия мои записки се говори за писма, изпращани от мене, с цел да обърна вниманието на Европа върху страшното положение на България, до приятели в Цариград и до в. „Таймс”, в Лондон. От първите не знам да се е запазило друго, освен онова, което г. М. Д. Балабанов обнародва в своята „Страница от политическото ни възраждане” (стр. 82), като единствено, което той получил на тръгване от Цариград за познатата му обиколка из Европа, обиколка, предприета заедно с покойния г. Драган Цанков, с цел да запознаят образования свят с теглата на българския народ. Колкото за писмата до в. „Таймс”, те всички, на брой седем, се обнародваха в казания вестник, през февруари и март 1877 г., и аз притежавам преписи от тях, които един ден може би ще обнародвам.”
(2) Ето имената на по-главните от тях: Ив. X. Димитров, Васил Патев, Христо Рачов, двамата братя Джиджови, двамата X. Вълкови и тримата Димови Араплиеви. Един печален поменик, с имената на стотина обесени карловци, се намира в рапорта на тогавашния английски пловдивски вицеконсул, г. Калверт, обнародван в стр. 434 на „Синята Книга за Турция” от 1878 („Blue Book”, „Turkey”, № 1, 1878).
(3) Поменатият по-горе английски вицеконсул, г. Калверт, дава в своя рапорт имената на обесените в Пловдив, но не и на ония, които се обесиха вън от Пловдив. При това ще забележа, че и датите на мъченическата смърт на тия страдалци, означени от г. Калверт, не са всякога точни.
(4) Две извлечения от официалните рапорти на г. Калверта, обнародвани в споменатата вече „Синя книга” на английското правителство („Blue Book”, „Turkey”, № 1, 1878, стр. 407 и 433) ще докажат, че всичко приведено в тия записки относително виновността и теглата на карловците, е цяла истина.
На 3/15 септември г. Калверт пише тъй: „Не само християни, но и турци ми явяват, че биене и други насилствени мерки се употребявали, за да накарат обвинените да изповядат престъпленията, които им се приписват .... Преди пристигането на Ибриам Паша, телата на обесените не се оставяха да висят повече от един час, и обесванията ставаха заран рано; сега осъдените се бесят къде пладне, а телата им висят по три и пет часа. Аз се втрещих завчера, на отиване към конака, като видях цигари мушнати между пръстите на двама свещеници, които бяха обесени оная заран, и като забележих, че войниците, които, по една заповед, дадена преди Ибриам Пашовото пристигане, уж пазят телата, се разтакаха наоколо съвсем спокойни. Аз съобщих факта на Ибриам Паша, като изразих надежда, че той ще тури край на такива скандальозни дела, но жално ми е да кажа, че той ми се показа равнодушен и не ми даде никакви уверения, че скандалът ще престане.”
На 8/20 септември 1877 същият г. Калверт рапортира както следва: „Споменах в последния си рапорт, че според както бях чул, насилствени мерки се употребявали, за да изтръгнат изповеди от затворниците. Жално ми е да кажа, че аз едва ли мога вече да се съмнявам в истинността на това твърдение. Бившият окръжен управител тържествено ме увери, че виковете на затворниците стигали неговите частни стаи в конака, а моят драгоманин и един от моите слуги ме уверяват, че два пъти през последните два-три деня, те чули викове, като минували ноще пред зданието, дето заседава Военният съд: ударите, нанесени на затворниците, казват те, могли тъй също да се чуят в конашкия двор и във външната улица. Тъй като, доколкото знам, никакви свидетели не се викат да дадат показания през време на съденето, мъчно е да си въобрази човек как другояче, освен с насилие, се добиват показанията, които, според Ибриам и Рифаат Паша, затворниците са тъй готови да дадат. Аз съм дълбоко убеден, че разпределението на наказанията е било най-несправедливо. Повечето обесени българи са били от Карлово, дето никакво убийство на мюсюлмани не е станало и дето българите се ограничили с посрещането на русите. Ибриам Паша сам ми каза, че много от карловците, осъдени от него, не са били виновни в друго, освен в това, че извикали „Да живее цар Александър!”
И г. Калверт свършва рапорта си тъй: „Всичките мои събратя консули са си съставили за Ибриам Паша едно мнение, подобно на онова, което аз изразих. Твърде е желателно, щото Негово Величество Султанът скоро да се осветли върху характера на един офицер, у когото той полага такова неуместно доверие, и да благоволи да го замести с един по-достоен човек.”
Желанието, изразено от г. Калверта, за по-скорошното вдигане на Ибриам Паша, се изпълни едва месец подир датата на горния рапорт. Пашата се повика надире в Цариград на 8/20 октомври, след като обеси 294 души българи в един период от 75 деня - от 18/30 юли до 1/13 октомври (вж рапорт на г. Калверта, „Blue Book”, „Turkey”, № 1, 1878, стр. 463). Броят на всички арестувани българи по онова време в пловдивския затвор бил, по същия рапорт, 1200.
Тук е мястото да се забележи, че през същия период, многобройни са били обесванията на българи (особено от Стара и Нова Загора, Каяджик, Карабунар и Меричлер) и в самия Одрин и окръга му. Според рапортите на одринския английски вицеконсул, г. Дюпюи (loco citato, стр. 371-435) от 28/9 август до 2/14 октомври там са били обесени 269 души българи.
(5) Пловдивската българска митрополия не малко помогна тогава със своите рапорти върху зверствата. Едно подобно изложение върху тия зверства най-напред нашите цариградски патриоти били дали на г. Галленга, тогавашния кореспондент на „Таймс” в Цариград, който и се съгласил да го изпрати на своя вестник. Но „Таймс” отказал да го обнародва. Тогава нашите родолюбци се отправили до Г. Пилрс (Pears), цариградския дописник на „Дейли Нюс”, който и успял да убеди редакцията му във верността на изложението и в нуждата на обнародването му. И по тоя начин се почна писменият поход, който прослави името на „Дейли Нюз” и принесе една неоценима услуга на един цял народ.
(6) „Blue Book, Turkey”, № 1 (1877), стр. 143.
(7) Според достоверни частни сведения, които имам, г. г. Ушбърн, Лонг и Панаретов, добре познатите професори на Robert College, са деятелно помогнали за тогавашното пътуване на г. Скайлер из България. Когато се решило в Англия да се изпрати г. Беринг, казаните трима уважаеми дейци по народното ни възраждане, една нощ до късно убеждавали Г. Скайлера да тръгне. Той склонил, с условие, че и г. Мейнард (американският посланик) ще се съгласи, и че един българин тълмач ще му се даде. Съгласието се издействувало, а за драгоманин му се дал г. П. Димитров, на чието место, в редакцията на в. „Зорница”, останал г. Ив. П Славейков.
(8) „Blue Book”, „Turkey”, № 2 (1877), стр. 28. В тая „Синя книга” от 1877 се намират текстовете на първоначалния проект на г. г. Скайлер и Церетелев и на видоизмененията, които той отпосле претърпя. Според първоначалния проект, България щеше да бъде една. Отпосле, по настояването на английските делегати, и против генерала Игнатиев, тя се раздели на две български провинции. В Цариград стана, следователно, репетицията на берлинската драма.
(9) Както черновката на тоя адрес, тъй също и най-важните ми писма и документи от тая епоха се уничтожиха от домашните ми веднага подир арестуването ми, от страх да не попаднат в ръцете на турските власти, които често правеха тогава обиски.
(10) Пловдивският английски вицеконсул. г. Калверт, в писмото си от 1 ноем. 1877 („Blue Book”, „Turkey”, № 1, 1878, стр 525) твърди наистина, какво пловдивските власти незнаяли, че аз съм бил Таймсовия дописник, додето „Таймс” сам не обнародвал тоя факт през октомври 1877. Но това едва ли ще е вярно и за одринските военни власти, от които мисля се даде заповедта да се арестувам аз с братовчеда си. На следующата страница от същата „Синя книга” обнародвано и обвинението на Сервер Паша против нас, че един наш сродник (г. М. Балабанов) бил назначен от русите свищовски вицегубернатор!
(11) Ето първите телеграфически инструкции от лорд Дерби до г. А. X. Лейярд, които срещам в английската „Синя книга” („Turkey”, № 1, 1878, стр. 333 и 335) относително до нас. Тия две депеши обясняват и причината на застъпването на лорда за нас:
„Септ. 21. Г. Поттер, член на парламента, явява, че г. Гешов е осъден да се обеси в Цариград (!) в неделя и моли щото В[аше] Превъзходителство да направите възможното, за да спасите живота му. Употребете най-големите си усилия, освен ако виждате силни причини за противност.”
„Септ. 25. Нека Портата знае, че в делото на двамата Гешовци се интересуват твърде много в Англия. Те са добре познати в Манчестер и аз получих едно прошение от там, подписано от многобройни и влиятелни лица в тяхна полза. Подобни жалби се приеха от Лийдс и други градове на Северна Англия. Ако присъдата им се изпълни, тя ще произведе едно много неблагоприятно настроение срещу Турция.”
Препис от тая последна телеграма е била предадена от г. Лейярд на самия султан („Turkey”, № 1, 1878, стр. 391), който и се заинтересувал в нашата съдба, както се види от същата депеша на г. Лейярд.
Тук е мястото да забележа, че инициативата на английските прошения в наша полза се дължи на няколко приятели българи и англичани, които аз бях добил в Манчестер, във времето на седмогодишното си пребивание в индустриалната столица на Северна Англия. Помежду тия приятели е и г. Юрдан Вълчев, сега финансов чиновник.
(12) В английския „Blue Book”, „Turkey”, № 1 (1878), стр. 403, аз намирам следующето извлечение от едно писмо от пловдивския вицеконсул г. Калверт до одринския консул г. Блънт, с дата 4/16 септември 1877:
„Имам чест да ви явя, че в отговор на една телеграма от посланика на Нейно Британско Величество, с която аз се питах, дали животът на Гешовци е в опасност и дали се получиха заповеди от Цариград, за да ги пратят там, аз вчера телеграфирах на Негово Превъзходителство както следва:
„Гешовци ще тръгнат днес с извънреден влак.
Вчера аз отправих втора телеграма до английския посланик, с която му съобщих нетръгването на Гешовци, вследствие, както се научих, на противни инструкции от Сюлейман Паша; но депешата ми се върна с бележка, че никакво шифровано съобщение не може да се приеме, и по тая причина аз пратих следующата отворена телеграма.
Както се научавам, вследствие на противни заповеди от Сюлейман Паша, Гешовци не се изпратиха вчера. Ибрахим Паша, пловдивски военен комендант, тръгна за Цариград.
Тая заран от Телеграфната станция ми обадиха, че моята депеша от 2/14 того била спряна в Цариград по по-горна заповед.
Подир едно свиждане днес с мютесарифина, аз телеграфирах на г. Лейярд (английски посланик) както следва:
Нетръгването на Гешовци стана въпреки повторните заповеди, изпратени от мютесарифина. Ибрахим Паша каза, че той е отговорен за неизпълнението на заповедите.
Тъй като Ибрахим Паша, както той сам ми яви, се намира под преките заповеди на султана и не признава никоя друга по-горна власт, вероятно е, че Негово Превъзходителство има намерение да представи делото на Гешовци от своя гледна точка на Негово Величество. Ибрахим Паша от начало още, както се уча, се е разсърдил за забележките, които аз му направих, по колкото се можеше по-приятелски и благороден начин, относително строгостта, с която се той отнесе към ония българи, които му се посочиха като съчувственици или съучастници на бунтовнически замисли. Като съзнавах вероятността, че безсъвестни лица между мюсюлманите ще се ползуват от обстоятелствата да удовлетворят свои лични вражди, като отправят клевети срещу невинни българи, аз се помъчих да му втълпя нуждата да прави разлика между истински и лъжливи обвинения; но жално ми е да кажа, че в това опитване аз не сполучих.
Лекомислието на Ибрахим Пашовото поведение и на неговия разговор тук, дето е занят с такава сериозна и отговорна мисия като председател на Военния съд, е наскърбило християните от разните вероизповедания, и то се е осъдило дори от мен познати мюсюлмани, чието чувство на правосъдие не се е съвсем изкривило от слуховете на руско-български свирепства.
Колкото за Гешовци, страх ме е, че Ибрахим Паша ще употреби всяко усилие, за да се спре тяхното отстранение от Пловдив, та се осмелявам да внуша, че преки представления на султана от посланика на Нейно Величество ще бъдат единственото средство, за да се постигне тяхното изпращане в Цариград.”
Приведох цял тоя откъслек, защото той ми се види твърде характерен за оная епоха - за безсилието на тогавашните граждански власти в Турско, за малкото доверие, което Турция е имала и към самите английски консули, на които не е дозволявала шифровани депеши и най-после за престъпната вятърничавост на един председател на Военен съд, на грозния Ибрахим Паша, който, според разказването на неговия грък домовладика в Пловдив, обикновено решавал да се обесват българи вечер, след изпиването на цяла бутилка коняк.
(13) Тия два параграфа на „Вакът”, отрязани и запазени от мене през всичкото ми стоене в затвора, и до днес още се намират в книжата ми, но за жалост бездатни, затова и не мога да обознача точно броевете, в които те се обнародваха.
(14) На добрия и доблестния г. Илич, както и на неуморимия г. Мих. Ст. Михайлов, мой приятел още от Манчестер, а сега чиновник в Българската Народна Банка, ние имаме много да благодарим за многобройните им постъпки, направени в наша полза пред цариградските посолства.
(15) Помежду няколкото писма за нас, които са напечатани в английската „Синя Книга” за Турция от 1878 г. („Turkey”, № 1. 1878) аз намирам (стр. 498) едно от 5/17 ноември 1877, с което г. Лейярд, английски посланик в Цариград, съобщава на английското Министерство на външните дела, че според Сервер Паша, ние двамата сме били осъдени на заточение в Арабия, но че, по настояването на г. Лейярд, Високата порта се съгласила да ни изпрати в Халеп, град, гдето сме щели да живеем, без да бъдем подхвърлени на безполезно ограничение.

№ 2

Сръбско-български съюзен договор

София, 29 февруари/13 март 1912 г.

Негово величество Фердинанд, царя на България и Негово величество Петър І, крал на Сърбия, проникнати от вярата в общността на интересите и еднаквостта на съдбата на своите държави и на двата братски народи, на българите и сърбите и твърдо решени с общи усилия да бранят тези интереси и да насърчават тяхното всестранно развитие, се съгласиха на следното:
Член I
Царство България и Кралство Сърбия гарантират взаимно държавната независимост и състоянието на държавната територия, като се задължават безусловно и без каквито и да е ограничения с всички сили да се притекат на помощ, ако една или повече други държави нападне една от двете страни.
Член II
Двете договорящи страни се задължават също и при случай с всички сили един на други да си помагат, ако някои от Великите сили направи опит да откъсне, окупира или да завземе с войски някоя, лежаща на Балканите и понастоящем под турско владичество територия, макар и временно, щом като само една от двете държави счете това за вредно за нейните жизнени интереси или пък като повод за война (казус бели).
Член III
Двете договорящи страни се задължават само взаимно и след предварително съгласие да сключат мир.
Член IV
За цялостно и целесъобразно изпълнение на този договор ще се сключи една военна конвенция, в която ще се предвиди както всичко, по което трябва да се споразумеем, що се отнася до военната организация, дислокация и мобилизация на войските, а също така и върху отношението на върховното командуване в мирно време, също така и по всичко, което може да се каже по подготовката за война, военно положение и успешното водене на войната. Военната конвенция представлява неразделна съставна част от настоящия договор. За нейното изработване ще се пристъпи най-малко 15 дни след подписване на настоящия договор и тя трябва да се изработи най-късно в 2 месеца.
Член V
Настоящият договор и споменатата военна конвенция остават в сила от деня на тяхното подписване до 31 декември 1920 година включително. Те могат да бъдат продължени с по-нататъшен срок само чрез допълнително съгласие, което трябва да бъде потвърдено от двете договорящи страни. Ако обаче в деня на изтичането на срока на договора и на военната конвенция двете страни се намират във война или пък в едно състояние, предизвикано от война, то договорът и военната конвенция остават в сила до сключване на мира и до ликвидиране на създаденото от войната положение.
Член VI
Настоящият договор се подписа в два еднакви екземпляра на български и сръбски език. Те ще бъдат подписани от владетелите и техните външни министри, също така съставената в два екземпляра военна конвенция ще се подпише от владетелите и техните външни министри и специалните военни пълномощници.
Член VII
Настоящият договор и военна конвенция могат да бъдат обнародвани и съобщени на други държави само с предварително съгласие на двете договорящи страни и само общо и едновременно. Също след предварително съгласие в съюза може да бъде приета и друга държава.
Съставен в София на 29 февруари/13 март 1912 г.
Публ. в д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878-1925), с. 36-37; Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. ІІ, С., 1984, с. 437-441.

Тайно приложение към Сръбско-българския съюзен договор
29 февруари/13 март 1912 г.
І
Ако в Турция избухнат вътрешни безредици, които застрашават държавните и националните интереси на двете договорящи страни, или пък на една от тях, и в случай, че поради настъпване на външни затруднения в Турция би се разклатило статуквото на Балканския полуостров, страната, сключила договор, която първа се убеди в необходимостта от въоръжена намеса с мотивирано предложение се обръща до другата страна, която е задължена да влезе веднага в размяна на мнения и в случай на несъгласие с другата съюзена страна да даде на последната изчерпателен отговор. Когато бъде постигнато съгласие по въоръжени действия, тогава трябва да се уведоми Русия и ако последната не се противопостави, тогава съюзниците пристъпват към уговорените военни операции, като се ръководят преди всичко от чувството на солидарност и взаимните интереси. В противен случай, т.е. ако не се постигне единение, въпросът се отнася до експертиза от Русия. Решението на Русия е задължително за двете договорящи страни. В случай че Русия не пожелае да изкаже своето мнение и поради това не може да се дойде до разбирателство между договарящите страни и ако страната, която е решила въоръжена намеса, започне военни действия срещу Турция, въпреки това сама, другата страна е задължена да запази по отношение на съюзницата благосклонен неутралитет, да прибегне веднага до предвидената във военната конвенция мобилизация и да бърза с всички сили в помощ на съюзницата, в случай, че трета сила се нареди на страната на Турция.
II
Цялата територия в случай, че бъде спечелена чрез общи операции, споменати в §§ 1 и 2 от договора и в § 1 от тайното му приложение, ще се управлява от общата власт на двата съюзника (кондоминиум) и веднага, не обаче по-късно от 3 месеца след възстановяване на мира, ще бъде ликвидирана по следните основни положения.
Сърбия признава правата на България върху областта на изток от Родопите и река Струма и България - правата, на Сърбия върху областта на север и запад от Шар планина.
Що се отнася до областите, лежащи между Шар планина, Родопите, Средиземно море и Охридско езеро, то от тези области, ако се намери за невъзможно образуването на обособена автономна област от тая територия поради общи сръбски и български национални интереси или от други външни или вътрешни причини, ще се постъпи така: Сърбия се задължава да не претендира за територия, която лежи извън линията на тук показаната карта. Тази започва на турско-българската граница при връх Голем (северно от Крива Паланка) и оттам следва така: в югозападна посока до Охридско езеро, по височината Китка между селата Метелиево и Подаржикойн, по височината на изток от село Нерав и водораздела до височина 1000 северно от Багушево (Градач планина), през село Башлево между селата Любенци и Петърлица, през височината Острич 1000 (Лисец планина) до височината 1050 между селата Драч и Опила през село Талишманица и Шивалево, до височина 1050 и 1000 през село Къшали, по главния вододел от Градище планина до височината Горище и Логинци, през Ветерско и Сопот до Вардара, през Вардара по планинската верига до височина 2510, след това по планина Петрополе и по нейния водораздел между селата Яреново и Дреново, по височина Чесма (1254), по водораздела от Баба планина и Крушка Тепеси, между селата Сълп и Пърске, по билото на планината Пролеш, западно от село Беличе, през Брежани, до височина 1200 (Илинска планина), по водораздела по височина 1330 до височина 1217 и между селата Ливаница и Горенци.
III
Едно копие на договора с това тайно приложение също и военната конвенция ще бъдат предадени заедно на руското императорско правителство от договорящите страни с молба за знание и за взимане на благосклонно поведение по съдържащите се в него цели и да молят после Негово величество императора да благоволи да приеме посочената му в този договор, както за него, така и за правителството, задача.
IV
Всеки спор, който би възникнал при тълкуванието и изпълнението на някои членове от този договор на тайното приложение и на военната конвенция, ще бъде предоставен на окончателното разрешение от Русия, щом като едната или другата страна декларират, че е невъзможно да бъде постигнато споразумение посредством преговори.
V
Никакъв член от този таен договор не може да бъде обнародван или пък предаден на друга сила без предварително съгласие на двете договорящи страни и без одобрение на Русия.
Съставен в Белград на 29 февруари 1912 г.
Публ. в д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878-1925), с. 37-39 и Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. ІІ, с. 441-442.

Сръбско-българска военна конвенция
29 февруари/12 март 1912 г.
Съгласно уводните изречения на член II от договора за приятелство и съюз между Кралство Сърбия и България, за да бъде водена война успешно и за да могат военните цели да бъдат напълно постигнати, предвидени чрез съюза, установяват се следните разпореждания, които имат същата обвързваща сила и значение както самите условия на договора.
Член I
Кралство Сърбия и България се задължават при случаите, които са предвидени в членове I и ІІ от Съюзния договор, а също така и в член I на Тайното приложение на споменатия договор, да си помагат взаимно, а именно: България с една войскова сила най-малко от 200 хиляди човека, Сърбия с една такава от 150 хиляди човека, които трябва да стоят на разположение на границата и също отвъд територията на съответната държава. В горепосоченото число не трябва да бъдат включени нито резервите, нито допълнителните части, нито резервисти на трети сръбски набор, нито българско опълчение. Гореспоменатите части трябва да пристигнат на границата или извън границата на територия на съответната държава в посока, която ще зависи от изискванията и задачите на военните операции, а именно това трябва да стане не по-късно от един срок от 21 дена от момента на обявяването на войната, или от съобщението на един от съюзниците, че е настъпил вече казус фоедерис. Всеки един от съюзниците обаче е задължен преди изтичане на горния срок, ако това отговаря на военните операции и с успех може да допринесе отделни отделения от неговите части, да започне да изпраща на бойното поле според хода на мобилизацията и съсредоточаването й не по-късно на седмия ден от момента на обявяването на война или пък навлизането в казус фоедерис.
Член II
Ако Румъния нападне България, Сърбия се задължава веднага да обяви война на Румъния и да изпрати своите войски на брой не по-малко от 100 хиляди души или на Средния Дунав или на бойния театър в Добруджа.
Ако Сърбия по това време се намира вече във война с друга сила сама или заедно с България, то въпреки това е длъжна да изпрати всички войски, с които разполага срещу Румъния или Турция.
Член III
Ако Австро-Унгария нападне Сърбия, България се задължава да й обяви веднага война и да изпрати 200 хиляди човека на сръбска територия и заедно със сръбската армия да действува срещу Австро-Унгария офанзивно и дефанзивно.
Тези задължения от страна на България в полза на Сърбия остават в сила в при случай, че Австро-Унгария след споразумение с Турция или без такова под някакъв претекст нахлуят военни части в санджака Нови пазар и чрез това принудят Сърбия или да обяви война на Австро-Унгария, или да изпрати своята войска в Санджака в защита на нейните тамошни интереси, което нещо би предизвикало сблъскване между Сърбия и Австро-Унгария.
Ако Турция нападне Сърбия, България се задължава веднага да нахлуе в турска територия, като от състава на мобилизираните войски, предвидени въз основа на член I на настоящата конвенция, и то най-малко една армия от 100 хиляди души, да изпрати на бойния фронт на Вардар. Ако Румъния нападне Сърбия, България се задължава да действува срещу румънската армия офанзивно, щом като тя премине Дунава и навлезе в сръбска територия. Ако България, в един от предвидените в този случай вече, сама или заедно със Сърбия се намерят в състояние на война с една друга сила, това задължава също така Сърбия да се притече в помощ с всички разполагаеми войски.
Член IV
Ако Сърбия и България, въз основа на горното споразумение, обявят война на Турция, то всеки един от съюзниците се задължава, ако няма други специални за това споразумения, да изпрати от мобилизираните части от състава, по силата на член I на тази конвенция, всеки по една армия от най-малко 100 хиляди човека на бойния фронт на Вардар.
Член V
Ако една от договорящите страни обяви война на трета сила без предварително уведомление и споразумение с другата страна, то другата страна не е обвързана от задължение на член I на тази Конвенция; обаче същата през време на войната е задължена по отношение на своя съюзник да пази приятелски неутралитет и веднага да мобилизира една армия най-малко от 50 хиляди души, за да достави на своя съюзник, по възможност, голяма свобода на движение.
Член VІ
В случай на съвместна война никоя от договарящите страни не може да сключва с неприятеля примирие, по-дълго от 24 часа и без предварително споразумение, и без съгласието на другата страна.
За да се почнат преговори за мир и да се подпише мирен договор, необходимо е предварително писмено споразумение.
Член VІІ
Във време на война войските на всяка договаряща страна ще се командуват от техните собствени началници, които ще ръководят всички техни действия.
Когато войски от армиите на двете държави действуват против един и същ обект, общото командуване ще принадлежи за единици от еднаква големина на по-старшия по чин началник, а за единици от различна големина - на по-старшия по длъжност.
Когато една или няколко отделни армии, принадлежащи на една от договарящите страни, се дадат под разпореждането на другата страна, те ще се командуват от своите собствени началници, които по стратегическото ръководене на военните действия ще се подчиняват на главнокомандуващия на страната, под разпореждането на която са дадени.
В случай на съвместна война с Турция главното командуване на Вардарския операционен театър ще принадлежи на Сърбия, ако нейната главна армия ще действува на този театър и ако тя числено е по-голяма от българските войски на същия театър, съгласно с чл. ІV от настоящата конвенция. Но ако главната сръбска армия не действува на тоя театър и числено е по-слаба от българската, главното командуване на тоя театър ще принадлежи на България.
Член VІІІ
Ако войските на двете договарящи страни са подчинени на един началник, всичките наредби и заповеди по стратегическото водене на общите тактически действия ще се издават на двата езика - на български и на сръбски.
Член ІХ
Всичко по продоволствието, снабдяването, медицинската служба, пренасянето на ранени и болни и погребение на мъртви, пренасяне на военни материали и други подобни предмети армията на всяка контрактуваща страна ще има същите права и улеснения и по същия начин в другата страна, както и войските на тази последната съобразно [с] местните закони и правилници. Всички местни власти са длъжни със същата цел да дават съдействие на съюзните войски.
Изплащането на всичките снабдявания ще бъде наредено от всяка страна за нейна сметка по местните цени, предпочтително в брой, и в изключителни случаи и с издаване по особен начин разписки.
Превозването [на] войските и всички военни материали, храни и други предмети по железница и разноските за това пренасяне ще бъдат за сметка на страната, в територията на която става превозването.
Член Х
Военната плячка принадлежи на войската, която я е добила.
Ако плячката е добита в общ бой, двете армии ще си я разделят съразмерно числото на бойците, които са взели пряко участие.
Член ХІ
Във време на война всяка договаряща се страна ще има един делегат в щаба на главното командуване или при щабовете на армиите; тези делегати ще поддържат връзките между двете армии във всяко отношение.
Член ХІІ
Стратегическите операции, както и непредвидените случаи и спорове, които биха се появили, ще бъдат уреждани по взаимно споразумение от двете главни командувания.
Член ХІІІ
Началниците на главните щабове на съюзените армии ще се споразумеят веднага след сключване на настоящата конвенция върху разпределението на мобилизираните войски по чл. І от тази конвенция и тяхното групиране в зоната на съсредоточението според изложените предположения, върху пътищата, които трябва да се поправят или построят за бързото съсредоточаване [на] войските и за по-нататъшните действия.
Член XIV
Тази Конвенция влиза в сила от момента на подписването й и запазва своята валидност до изтичане на съюзния договор и представлява неразделна съставна част от него.
От сръбска страна подписали Конвенцията:
Крал Петър, Милованович, генерал Путник
От българска страна подписали Конвенцията:
Цар Фердинанд, Гешов, генерал Фичев
Публ. в д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878-1925), с. 39-42 и Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. ІІ, с. 446-448.

Споразумение между Българския и Сръбския щабове на армиитe
Подписано във Варна на 18 юни 1912 година
Съгласно член 13 от Военната Конвенция между Царство България и Кралство Сърбия техните отредени делегати, въз основа на респективните оперативни планове, се споразумяха за следното:
І.
При една война между Сърбия и Австро-Унгария
Българските войски, които ще бъдат изпратени в помощ на Сърбия, ще бъдат поделени на две частни армии със своя обща главна квартира.
I-ва Частна Армия. Ще бъде съставена от следующите войски: 2-ра пех[отна] Тракийска Дивизия; 3-та пех[отна] Балканска Дивизия; 5-та пех[отна] Дунавска Дивизия и 6-та пех[отна] Бдинска Дивизия.
Всяка дивизия ще се състои от двадесет и четири пехотни дружини, 15 батареи (9 батареи скорострелни и 6 - нескорострелни) и съответните служби. Една самостоятелна конна дивизия от 4 полка - 16 ескадрона. Едно Гаубично отделение = 3 батареи. Два планински артилерийски полкове от по 7 батареи = всичко 14 батареи. Една колоездачна рота; една телеграфна рота; един стражарски ескадрон и два конни полка (6 и 10) за дивизионната конница = всичко 6 ескадрона. Тази частна армия ще се съсредоточи в района Багардан, Петровац и Свилайнац.
ІІ-ра Частна Армия. Ще бъде съставена от следующите войски: 1-ва пех[отна] Софийска Дивизия; 7-ма пех[отна] Рилска Дивизия и 8-ма пех[отна] Тунджанска Дивизия.
Първата дивизия ще се състои от 26 пехотни дружини и 15 батареи, а останалите две - всяка по 16 пехотни дружини и 9 скорострелни батареи, освен това всяка ще има своите съответни служби.
Два конни полка (5 и 7) и 2 ескадрона от Лейб-Гвардейски Конен полк за дивизионна конница = всичко 8 ескадрона.
Една колоездачна рота; една телеграфна рота; един стражарски ескадрон; една стражарска рота; един планински артилерийски полк от 9 батареи и две гаубични отделения = всичко 6 батареи.
Тази частна армия ще се съсредоточи в района: Паланка, Велика Планина.
Общата Главна Квартира ще има освен двете частни армии на свое разположение още и следующите части: една понтонна дружина; един телеграфен парк; един ескадрон от Лейб-Гвардейския полк; един стражарски ескадрон; една стражарска рота; едно автомобилно отделение; един въздухоплавателен парк; една инженерна работилница и един главен инженерен парк.
Освен това на Сръбската Главна Квартира се поставят в разпореждане и следующите части от тежката полска артилерия:
а. от Софийския Крепостен Батальон:
Едно леко обсадно отделение в състав: 1-а група от 3 батареи 15 с/м дългооръдейни = всичко 12 оръдия; 1-а група от 3 батареи 12 с/м дългооръдейни = всичко 12 оръдия.
Едно тежко обсадно отделение в състав: 1-а група от 2 батареи 15с/м дългооръдейни = всичко 8 оръдия; 1-а група от 2 батареи 12 с/м дългооръдейни = всичко 6 оръдия; 1-а група от 2 батареи 12 с/м дългооръдейни = всичко 6 оръдия.
б. от Шуменския Крепостен Батальон:
Едно леко обсадно отделение в състав: 1-а група от 3 батареи 15 с/м дългооръдейни = всичко 12 оръдия; 1-а група от 3 батареи 12 с/м дългооръдейни = всичко 12 оръдия.
Едно тежко обсадно отделение в състав: 1-а група от 2 батареи 15с/м дългооръдейни = всичко 6 оръдия; 1-а група от 2 батареи 12 с/м дългооръдейни = всичко 6 оръдия. А всичко 80 оръдия.
Съсредоточение на българските войски.
Съсредоточението на войските ще се извърши по железниците и пешком.
1-ва, 6-та и 7-ма дивизии ще се съсредоточат пешком.
5-та и 2-ра бригади от 2-ра дивизия ще се превезат от своите центрове до София по железницата, а от там ще се отправят пешком.
Останалите дивизии и части, които не влизат в техния състав, ще се превезат по железницата. Обаче, окончателен план за съсредоточаването ще се установи след подробното изучаване на въпроса от двата щаба на армиите.
С цел да се ускори съсредоточаването на българските войски на сръбска територия и обратното, двата щаба на армии се задължават да действуват, за да се построи един железен път, който да свързва Зайчар с Бълг[арската] Видинска железница.
Устройството на тила на българските войски в Сърбия ще бъде както следва: Базистен магазин в Ниш, а разходните магазини в Чуприя и Лапово. За да се ускори съсредоточението и снабдяването на българската армия, Началникът на Щаба на Сръбската Армия ще се погрижи да си построи едно шосе от Злот през Лабрет и Стръмостен за Деспятовац.
(под.) Генер[ал] Путник, Генер[ал] Фичев.

Споразумение между Българския и Сръбския Щабове на Армии
Подписано във Варна на 18 юни 1912 година (ст. ст.)
Съгласно чл. 13 от Военната Конвенция между Царство България и Кралство Сърбия техните отредени делегати, въз основа на респективните оперативни планове, се споразумяха на следното:
II.
При една война между България и Румъния
Сръбските войски, които ще бъдат изпратени в помощ на България, ще се състоят:
1. Тимошките дивизии от 1 и 2 призив в състав: 28 пех[отни] дружини, 4 ескадрона, 12 скорострелни батареи, 1 пионерна дружина, 2 санитарни роти и съответните служби.
2. Дунавските дивизии от 1 и 2 призив в същия състав, както и Тимошките с разлика на това, че дивизионната кавалерия ще бъде от 6 ескадрона.
3. Шумадийските дивизии от 1 и 2 призив в същия състав, както Дунавските дивизии.
4. Една кавалерийска дивизия от 16 ескадрона и 2 конни батареи.
5. Един гаубичен полк от две отделения по три батареи.
6. Един планински артилерийски полк от 6 батареи.
7. Тежка артилерия от 16 дълги 12 с/м оръдия.
Съсредоточение на сръбските войски. Сръбските войски ще се съсредоточат в района: Бяла Слатина, Луковит и Враца. Това съсредоточение ще се извърши по следующия начин:
1. Тимошките дивизии от 1 и 2 призив ще се отправят пешком по пътя: Зайчар, Кула, Гайтанци, Бяла Слатина.
2. Дунавските дивизии 1 и 2 призив - по железницата до София, а от там по шосето София, Орхание, Луковит.
3. Шумадийските дивизии 1 и 2 призив - по железницата до Мездра.
4. Кавалерийската дивизия - 1 полк по сухо от Ниш до Цариброд, а от там по железниците до станция Червен бряг; останалите три полка и двете конни батареи - по железницата до станция Червен бряг.
5. Гаубичният полк и тежката артилерия - по железницата до станция Червен бряг.
6. Планинският артилер[ийски] полк - по шосето: Алексинац, Сокобаня, Княжевац, Свети Никола, Враца. Обаче, окончателен план за съсредоточаването ще се установи след подробното изучване на въпроса от двата щаба на армиите.
С цел да се ускори съсредоточаването на сръбските войски на българска територия двата щаба на армии се задължават да действуват да се приведат в изправност шосетата: а) Луковит, Враца, Бели Мел, Белоградчик, Къдъ Боаз, Княжевац. б) Княжевац, Св[ети] Никола, Чупрене, Търговище.
Устройството на тила на сръбската армия ще бъде както следва: Базистен магазин в София, а разходните магазини във Враца и Червен бряг.
* * *
При положение, че по-голямата част от сръбската армия ще се съсродоточи в района: Е[ски] Джумая, Шумен и Разград, а останалата - при Бяла Слатина, съсредоточението ще се извърши по следующия начин:
1. Тимошките дивизии от 1 и 2 призив ще се отправят пешком до Бяла Слатина.
2. Дунавските дивизии от 1 и 2 призив - по железницата до станция Ески Джумая.
3. Шумадийските дивизии от 1 и 2 призив - по железницата до станция Шумен.
4. Конната дивизия - по железницата до станция Ески Джумая.
5. Гаубичният полк - по железницата до станция Шумен.
6. Планинският артилер[ийски] полк - по шосето Алексинац, Сокобаня, Княжевац, Свети Никола, Враца, Бяла Слатина.
7. Тежката артилерия - по железницата до станция Плевен.
Устройството на тила на сръбската армия в България ще бъде: Базистен магазин в Горна Оряховица, а разходните - в Ески Джумая.
(п.) Генерал Р. Путник и Генерал Фичев.

Споразумение между Българския и Сръбския Щабове на Армии
Подписано в гр. Варна на 19 юни 1912 година
Съгласно член 13 от Военната Конвенция между Царство България и Кралство Сърбия техните отредени делегати, въз основа на респективните оперативни планове, се споразумяха на следното:
III.
При една война между България и Сърбия с Турция
При предположение, че главната турска армия ще бъде съсредоточена в района - Скопие, Куманово, Кратово, Кочане, Велес, съюзните войски, за действие на варненския операционен театър, ще бъдат разпределени както следва:
1. Една сръбска армия от две дивизии ще настъпи през Кара Даг, към Скопие, която ще образува дясното крило на съюзната армия.
2. Една сръбска армия от пет пехотни и една кавалерийска дивизии ще настъпи по долината на Моравица и Пчиня по фронта Куманово - Кратово. Тази армия ще образува центъра на съюзните войски, със задача да действува по фронта на неприятеля.
3. Една българска армия от три дивизии ще образува лявото крило на съюзните войски, със задача да действува на десния фланг и тила на неприятеля по посоките Кюстендил, Егри Паланка, Скопие и Кюстендил, Царево Село, Кочане.
4. Двамата началници на щабовете на армиите съвместно ще рекогнисцират района между Кюстендил и Враня и ако резултатът от тази рекогнисцировка покаже, че по посоката Кюстендил, Егри Паланка, Скопие може да се употребят големи маси, тогава двете сръбски дивизии, назначени да действуват през Кара Даг за Скопие, ще се употребят за усилване на лявокрилната съюзна армия, ако общата обстановка позволява, като ще се съсредоточат при Кюстендил.
5. За обезпечение на десния фланг на съюзните войски началник-щабът на сръбската армия ще употреби останалите три дивизии от втори призив, по свое усмотрение.
6. Началник-щабът на Българската Армия се задължава да действува за по-бързото направяне на пътя от Босилеград за Власина.
7. Ако ситуацията изисква да се усили българската войска на Марицкия операционен театър и ако за операциите на Вардарския операционен театър не е нужно да се държат всички уговорени войски, тогава потребните войски се пренасят от Вардарския на Марицкия операционен театър и обратно, ако ситуацията изисква да се усилят съюзните войски на Вардарския операционен театър и ако за операциите на Марицкия Операционен Театър не е нужно да се държат всичките определени войски, тогава потребните войски се пренасят от Марицкия на Вардарския операционен театър.
* * *
Добавка. Двата щаба на армиите се задължават:
а. да си разменят сведения за съседните армии;
б. да си изпращат един на друг потребното число от всички устави, инструкции, карти и пр., както официални, тъй и секретни;
в. да изпращат в съюзната армия известно число офицери за запознаване с армията и изучаването на езика - съгласно чл. 11 от Военната Конвенция;
г. Началниците на щабовете на българската и сръбска армии ще се срещат всяка година през есента, за да се ориентират по общата обстановка и за да направят потребните изменения в техните споразумения, които биха се продиктували от промяната на обстановката.
(п.) Генерал Р. Путник и Генерал Фичев.
Бележка. Групировката на съюзните войски и първоначалната идея за операциите принадлежи на Сръбския Генерален Щаб, за което не поемам никаква отговорност.
(п.) Генерал Фичев
Публ. в Д-р Б. Кесяков, Принос към дипломатическата история на България (1878-1925), 1925, с. 42-46. Съюзът с Черна гора е бил уговорен устно между Черногорския крал и Българския Пълномощен Министър в Цетина, под условието, щото Българското правителство да издържа половината от черногорската армия, като плаща по 750 хиляди лева месечно. Тая сума през 4-тях месеца на войната с Турция е била изплатена на Черна гора.

Мнeния на прeдставителитe на генералнитe щабове
Бeлград, 23 август 1912 г.
При срeщата и разглеждането операционния план против Турция, началникът на Българския генерален щаб прeдложи:
1. Смятам за главен военен театър на една война против Турция, гдeто трябва да се отправи рeшителният удар, долината на р. Марица, тъй като прeдполагам, че главната сила на турската войска, и по причина на разположението на терена и на важнитe стратегически обекти, ще бъде там съсрeдоточена;
2. Прeдлагам на съюзнишкия Сръбски главен генерален щаб да проучи по какъв начин, прeдвид на моето горно гледище, може да усили българската войска в долината на р. Марица, с което тя да добие числено надмощие над неприятеля, като се има прeдвид, че турската сила - както се прeдполага - ще бъде там съсрeдоточена.
3. Нужнитe войски за усилване българската армия на Маришкия военен театър могат да се вземат от съюзнишкитe контингенти от Македонския военен театър без оглед на народността, към която принадлежат.
23 август 1912 г., Бeлград
Началник-щаба на българската армия, от Генералния щаб, (подп.) Генерал-майор Фичев

При срeщата и разглеждането операциония план против Турция, началникът на Сръбския главен генерален щаб е на мнeние:
1. Че Вардарско ще бъде главният военен театър и че най-голямата неприятелска сила ще бъде там съсрeдоточена;
2. На основание това разсъждение, трябва отначало на тоя военен театър да се концентрира една по-многобройна съюзнишка сила;
3. Главният генерален щаб, като цeни общата важност на Вардарския военен театър, а особено имайки прeдвид конфигурацията на неговия терен, па и сезона на годината, прeз който се прeдвиждат операциитe, а освeн това и онова политическо обстоятелство, че против турската войска на същия военен театър същеврeменно ще оперират гръцка и черногорска войски, заявява:
а) че против турската войска на Вардарския военен театър трябва да оперира цялата сръбска войска:
б) съюзнишката българска войска трябва на Вардарския военен театър, направо от Кюстендил, да изпрати най-малко една своя дивизия (24 батальона с артилерия и останалитe припадающи части) в състава на сръбската армия.
23 август 1912 г., Бeлград
Замeстник на помощник-началника на Главния генерален щаб, (подп.) генерал-щабен полковник Животин Мишич
Публ. в Ив. Ев. Гешов, Спомени из години на борби и победи. С., 2008, с. 304.

Споразумение между Българския и Сръбския генерален щаб
София, 15 септември 1912 г.
Въз основа на чл. 4 от Военната конвенция между Царство България и Кралство Сърбия техните отредени делегати, началниците на респективните генерални щабове, като обсъдиха проекта за една настъпателна война против Турция, по взаимно съгласие взеха следующето решение:
1. Цялата сръбска армия ще действува в Македонския операционен театър, като се задължава да осигури оперативната  посока Егри Паланка-Кюстендил.
2. Целокупната българска армия ще действува в долината на р. Марица, като на първо време остави една дивизия на линията Кюстендил-Дупница. За охраната на гр. Дупница ще се остави специален гарнизон.
3. Една сръбска дивизия от първи призив ще бъде превозена в Кюстендил по железница и с българската дивизия на първо време ще състави една армия, която ще кооперира със сръбската главна армия.
Ако сръбската главна армия отблъсне турците от линията Скопие-Велес-Щип и нападне на юг, тогава българите могат да си послужат със своята дивизия, за да усилят войските на Маришкия театър, като оставят опълченските войски на македонската граница.
4. Организирането на транспорта ще стане по следния начин: линията Пирот-Цариброд-София-Кюстендил се оставя в разположение  на Сръбския генерален щаб още от петия ден на мобилизацията. Транспортите ще стават със сръбски влакове, понеже в това време българският подвижен материал ще бъде зает.
5. Прехранването на сръбската дивизия ще се осигури първоначално от българското Военно министерство.
Взетите хранителни припаси ще се върнат в натура от сръбското Военно министерство.
6. Споразумението между началниците на респективните генерални щабове от 19 юни 1912 г. (подписано в гр. Варна) остава в сила и при настоящата комбинация.
(п) Началник-щаб на българската армия генерал-майор Фичев
(п) генерал Р. Путник
Публ. в Ив. Гешов, Балканският съюз. Спомени и документи. С., 1915, с. 84, Д-р Б. Кесяков, Принос  към дипломатическата история на България (1878-1925), с. 47-48; А. Тошев, Балканските войни. Т. I. С., 1929, с. 431-432, Българска военна история. Подбрани извори и документи. Т. ІІ, с. 451-452.

№ 3

Договор за отбранителен съюз между България и Гърция

Подписан в София на 16 май 1912 година
Като вземат прeдвид, че двeтe царства силно желаят запазване мира на Балканския полуостров и могат, чрeз един солиден отбранителен договор, по-добрe да отговарят на тая нужда;
Като имат прeдвид, в същия ред на мисли, че едноврeменното мирно съществуване на разнитe народности в Турция, въз основа на едно реално и истинско политическо равенство, и респектиране правата, произходящи от договоритe или по друг начин отстъпени на християнскитe народности в империята, съставляват необходими условия за затвърдяване положението на изток;
Като имат най-послe прeдвид, че едно взаимно работене на двeтe царства в помeнатата смисъл е от естество, в интереса и на тeхнитe добри отношения с Османската империя, да улесни и да укрепи съгласието между гръцкия и българския елементи в Турция;
Правителството на Негово величество царя на българитe и на Негово величество краля на елинитe, като си обeщават едно на друго да не дават каквато и да било нападателна тенденция на своето чисто отбранително съглашение и като са рeшили да сключат помежду си един мирен и взаимно протекционен договор със съдържание, изложено по-долу, назначиха за свои пълномощници...
Които, слeд като размeниха своитe пълномощия, установиха слeдното:
Член 1. Ако, против искреното желание на двeтe високи контрактующи страни и въпрeки поведението на тeхнитe правителства за избягване всяко нападение и всяко прeдизвикателство спрямо Турската империя, една от двeтe държави се нападне от Турция, било в своята територия, било чрeз систематично нарушение правата, произходящи от трактатитe или основнитe принципи на международното право, двeтe високи контрактующи страни се задължават да си дават взаимно съдeйствие с всичкитe си въоружени сили и слeд това да не сключват мир освeн заедно и съгласно.
Чл. 2. Двeтe високи контрактующи страни взаимно си обeщават, от една страна, да употрeбят нравственото си влияние над своитe сънародници в Турция, в смисъл искрено да способствуват за мирното съществуване на елементитe, които съставляват населението в империята, и от друга - да си дават взаимно съдeйствие и да вървят, прeд турското правителство или прeд Великитe сили, дружно във всяко дeло, което ще има за цeл да се получи или осигури осъществлението на права, които произтичат от договоритe или по други начин отстъпени на гръцката и българската народности, прилагане политическото равенство и конституционни гаранции.
Чл. 3. Настоящият договор ще има трайност три години от деня на подписването му и ще бъде мълчаливо продължен още за една година, освeн ако се денонсира. Денонсирането трябва да бъде обявено поне шест мeсеца прeди изтичането третата година от деня на подписването.
Чл. 4. Настоящият договор ще се пази в тайна. Той не ще може да се съобщи на трета сила, било цял, било от части, нито ще се обнародва, било цял, или на части, освeн със съгласието на двeтe високи контрактующи страни.
Настоящият договор ще бъде утвърден колкото е възможно по-скоро. Утвърждаванията ще бъдат размeнени в София (или в Атина).
За увeрение на което, респективнитe пълномощници подписаха настоящия договор и приложиха своитe печати.
Направен в София в два екземпляра, на 16 май 1912 година.                     
Ив. Ев. Гешов, Д. Панас

Декларация
Първият член не се отнася именно за случая, когато една война би избухнала между Гърция и Турция вслeдствие приемането в Гръцкия парламент критскитe депутати против волята на турското правителство; в такъв случай България не е длъжна освeн да държи спрямо Гърция един благосклонен неутралитет. И по причина, че ликвидиране кризата на източнитe дeла, произлязла от събитията прeз 1909 год., тоже и относително критския въпрос, се съгласява с общия интерес и даже е от естество, без да наруши равновeсието на Балканския полуостров, да затвърди, в интереса на мира, международното положение, България (независимо от задълженията, прeдвидени в настоящия договор) обeщава по никакъв начин да не затруднява една евентуална акция на Гърция, клоняща да разрeши тоя въпрос.
Ив. Ев. Гешов, Д. Панас


Военна конвенция между България и Гърция.
Сключена в София на 22 септември 1912 година.

Н. В. царят на българитe и Н. В. кралят на елинитe, като желаят да допълнят чрeз една военна конвенция отбранителния съюзен договор, сключен в София на 16 май 1912 между Царство България и Кралство Гърция, назначиха с тая цeл за свои пълномощници:
Негово величество царят на българитe: Негово прeвъзходителство г. Ив. Ев. Гешов и пр., и пр.
Негово величество кралят на елинитe: Негово прeвъзходителство г. Д. Панас и пр., и пр.
Които, слeд като прeдставиха пълномощията си, които се намeриха в добра и редовна форма, се съгласиха на слeдното:
Чл. 1. В случай че съгласно задълженията, произходящи от отбранителния съюзен договор, сключен в София на 16 май 1912 между България и Гърция, тая послeдната (Гърция) с войска се намeси против Турция в една българо-турска война, или България против Турция в една гръцко-турска война, двeтe държави, българска и гръцка, се задължават да си дават взаимно съдeйствие, именно: Гърция с един ефектив най-малко от сто и двадесет хиляди войници, и България с един ефектив най-малко от триста хиляди войници; тия сили трябва да бъдат готови както да встъпят в поход към границата, тъй и да вземат участие във военни операции вън от границитe на народната територия.
Казанитe войски трябва да бъдат съсрeдоточени на границата и готови да я минат най-късно до двадесетия ден слeд мобилизацията, или слeд знака, даден от една от контрактующитe страни, че casus foederis е настъпил.
Чл. 2. В случай, че Гърция се нападне от Турция, България се задължава да обяви война на тая послeдната държава и да тръгне против нея с всичкитe си сили, състоящи, според чл[ен] първи, най-малко от триста хиляди души, като съгласява своитe военни операции с изработения от българския Генерален щаб план.
В случай че България се нападне от Турция, Гърция се задължава да обяви война на тая послeдната държава и да тръгне против нея с всичкитe си сили, състоящи, според член първи, най-малко от сто и двадесет хиляди души, като съгласява своитe военни операции с изработения от гръцкия Генерален щаб план. Главният обект на гръцката флота трябва във всякой случай да бъде - да стане господарка на Егейско море и да прeкъсне съобщенията по тоя път между Мала Азия и Европейска Турция.
В случаи, прeдвидени в прeдиднитe два параграфа, България се задължава да оперира нападателно с една важна част от армията си против турскитe сили, съсрeдоточени в областитe на вилаетитe Косовски, Битолски и Солунски. Ако Сърбия, в силата на своитe съглашения с България, вземе участие във войната, България може да разполага с всичкитe си сили в Тракия, но в такъв случай тя взема, чрeз настоящия договор, задълженията спрямо Гърция, щото сръбски военни сили най-малко от сто и двадесет хиляди войници да оперират нападателно против турскитe сили, съсрeдоточени в областитe на тритe споменати вилаети.
Чл. 3. Ако България и Гърция, на основание специално съглашение, обявят война на Турция, тe се задължават - освeн ако е разпоредено иначе със специално съглашение - да извадят толкова войски, колкото са прeдвидени в първия член на настоящата конвенция.
Разпорeжданията на двата послeдни параграфа от чл. 2 в тоя случай са тоже изпълними.
Чл. 4. В случай, че едно от контрактующитe правителства обяви война на друга някоя държава освeн Турция, без прeдварително съглашение и без съгласието на другото правителство, това послeдното се освобождава от задълженията, изложени в първия член, но при всичко това, задължава се да пази, в продължение цялата война, приятелски неутралитет спрямо съюзника си.
Чл. 5. В случай на съвмeстна война, никоя от съюзнитe държави не може да сключи примирие по-дълго от 24 часа без прeдварително споразумение и без съгласието на другата съюзна държава.
Ще бъде тоже нужно съгласието на двeтe контрактующи страни, писмено направено в едно съглашение, щото една от тях да може да почне прeговори за мир, или да сключи мирен договор.
Чл. 6. В случай, че България и Гърция, слeд като мобилизират войскитe си, или слeд като влязат във война, послeдната се види принудена да разрeши Критския въпрос според желанието на населенията в острова и за това бъде нападната от Турция, България се задължава да й отиде на помощ, съгласно член първи на настоящата конвенция.
Чл. 7. Началницитe на българския и гръцкия генерални щабове се задължават взаимно и при сгоден случай да се освeдомяват, в случай на война, върху операционнитe планове. Задължават се, освeн това, да се запознават всяка година с измeненията, внесени в тия планове по случай нови обстоятелства.
Чл. 8. Настоящата конвенция ще стане задължителна за двeтe контрактующи страни веднага слeд като се подпише; тя ще бъде в дeйствие додeто е в дeйствие отбранителният договор от 16 май 1912 г., към който тя е прибавена като съществена част.
Направена в София, в двоен екземпляр, на 22 септември 1912 год.
Ив. Ев. Гешов, генерал Фичев,
Д. Панас К[апита]н Ж. Г. Метаксас
Публ. в Д-р Б. Кесяков, Принос  към дипломатическата история на България (1878-1925), с. 48-51.

№ 4

Мемоар на ЦК на ВМОРО до българския министър-председател Иван Ев. Гешов

Солун, януари 1913 г.
До Господина
Господина Ив. Ев. Гешов,
Председател на Министерския съвет
Високоуважаеми Господин министре председателю!
Църковната борба, един от младите дейци на която сте и Вие, целеше, както знаете, културно обединение на българския народ. Ратниците на националното възраждане, съзнателно или инстинктивно, подготвиха и възкръсването на старото българско царство в неговите етнографски граници. И не се излъгаха. Пет години само след учредяването на Българската народна църква, - Екзархията, - Н[егово] И[мператорско] Величество царят освободител Александър II и братският нам руски народ, трогнати от страданията на българите, по силите на които не беше тогаз сами да унищожат турското владичество, предприеха паметната Освободителна война, която се завърши със Сан-Стефанския мирен договор.
Както Ви е известно, според тоя договор почти всички български земи образуваха една политическа единица. Ала, за дълбоко наше съжаление, имаше европейски сили, които, било поради интерес, било поради непредвиждане на бъдещето, в Берлин осуетиха Сан-Стефанска България.
Сан-Стефанска България стана оттогава всенароден идеал за българския народ и страшилище както за Турция, така и за християнските съседни нам държави. Оттогава така наречената славянска опасност постоянно се мяркаше пред плахия поглед на гърка, и той си служеше с всички простени и непростени средства, за да задържи под своя духовен гнет част от българите и да не допусне политическото ни и културно обединение. Малко по-късно Австрия, за да отклони Сърбия от естествения й стремеж да обгърне в своите граници Босна и Херцеговина, хитро я тласна към Македония. Така щото и братска Сърбия стана враг на Сан-Стефанска България. Ала най-голяма неприятелка на политическото обединение на българския народ беше, като непосредствено заинтересувана, Турция. На това се дължат преследванията на българите в пределите на Османското царство.
Присъединението на Източна Румелия към Княжеството дойде още повече да засили турската подозрителност, и преследванията против българите взеха широки размери. Тъй като с обединението на двете части от сегашна България се нарушаваше равновесието на Балканския полуостров, нашите християнски съседи още повече се разтревожиха и Сърбия предприе братоубийствената война в 1885 г. След неуспеха й в тая война с озлобление тя се нахвърли върху българска Македония, а нейната пропаганда в родната ни земя бе посрещната с открити обятия от турците. Не по-малка щета нанесе на народното ни дело и гръцката пропаганда, която, като се стараеше с всички средства да задържи под ведомството на Патриаршията и да гърцизира българските селища, едновременно услужваше на турците.
Така, Господин министре-председателю, всички окръжаващи ни народи се противопоставиха на тази политика, страданията на неосвободената част от българския народ станаха непоносими. Македонските българи, не можейки да реагират в границите на законите срещу насилията, прибягнаха до нелегална дейност и туриха основите на революционната организация. Последната, едновременно със законната отбрана, преследваше прямото или посредствено, чрез автономния етап, политическо обединение на всички българи. Така щото, както Ви е известно Господин министре-председателю, автономното начало е било средство, за да се спаси целостта на Македония. В същия дух работеха, до прогласяването на младотурската конституция, и всички български правителства с подкрепването на реформената международна акция, която водеше към автономия.
Но благодарение на стеклите се обстоятелства, обединението на българския народ в една държава няма да мине през автономния етап. След Ревалската среща турците, съзнавайки ясно, че рано или късно на Македония ще се даде автономен режим и че с това ще се подготви политическото обединение на българския народ, за да осуетят това обединение, прогласиха младотурската конституция. Започнаха нови изпитания за българския народ. Известна Ви е, Господин министре-председателю, младотурската потисническа политика, която не пощади нито гърците в Отоманската империя, нито сърбите в Стара Сърбия. Вследствие на тая жестока политика, революционната организация поднови преустановената въоръжена борба. Турянето под еднакъв знаменател българи, гърци и сърби от Стара Сърбия от една страна, албанското движение, което се яви с неимоверни претенции относно етнографските граници на Албания и което се насърчаваше от една велика сила и толерираше от известни турски кръгове от друга, предизвикаха общо опасение в балканските държави, което ги обедини. Още тогава се предизвикаха пречките, които ще прави тази велика сила на освободителното балканско дело.
Както и да е, застрашеното бъдеще на балканските държави и тежката съдба на техните сънародници в Турция предизвикаха сегашната война, която се свърши с бляскави победи на българското оръжие. Но в момента на най-голямата радост започнаха и страшните терзания на българския народ. Благодарение на факта, че нашата храбра армия държеше свободен гърба на съюзниците ни, като срази главните турски сили при Люле Бургаз и като спря при Чаталджа азиатските пълчища, нашите съюзници без големи усилия и жертви можаха да окупират две трети от Македония. Временното окупиране от сърби и гърци на български земи само по себе си не е заплашително в една съюзна война, като настоящата. Онова, което терзае нашия народ, е поведението на съюзниците ни спрямо българското население в окупираните от тях места. У тях като че ли се събужда с по-голяма сила старият страх от Сан-Стефанска България. Поне предприетите от тях мерки ясно говорят за това. Гьрците се стараят да погърчават и постъпват като че ли няма да изпразнят заетите от тях български околии: Костурска, Кайларска, Леринска, Воденска, Енидженска и част от Солунска. Със сърбите е същото. И те се стараят да посърбяват и да взимат мерки, които говорят че и те не възнамеряват да изпразнят заетите от тях български краища. Особено се държат като в окончателно завоювани земи в Прилепско, Кичевско, Дебърско, Скопско, Кумановско, Велешко, Тетовско и Гостиварско.
Всичките тия, потискани днес от нашите съюзници български краища, са дали и дават скъпи жертви за обединението на българския народ.
Сегашното тревожно положение в окупираните от гърци и сърби наши краища ни кара, Господин министре-председателю, да се обърнем към Вас и да Ви молим да не преставате да се застъпвате в тези съдбоносни и свързани с тежка отговорност дни с всички средства, с които разполагате за присъединението на всички български покрайнини към българската държава.
Не се ли постигне това, оставят ли се чисто български земи под сръбско и гръцко владичество, населението в тях, подложено на насилствено погърчаване или посърбяване, оскърбено в националното си чувство, ще се види принудено наново да подеме непосилната, неравна борба за своето освобождение. И никак не се съмняваме, че страданията на част от българското племе ще намерят отклик, както досега, в нова, уголемена България, и пак няма да настъпят мир и спокойствие в царството, а следователно грамадните жертви, които даде целокупният български народ, особено през настоящата освободителна война, не ще постигнат напълно целта си.
Убедени, че схващате тежката отговорност, надяваме се, че срещу никаква цена няма да жертвувате части от българското национално тяло. От своя страна, уверяваме Ви, уважаеми Господин министре-председателю, че за преуспяването на тези общобългарски въжделения ние сме готови да прибавим всички възможни жертви към ония, които Македония е дала в продължение на ред години.
С дълбоко почитание:
От Централния комитет на ВМР Организация
[Печат на организацията]
Публ. в Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912-1913 година. Съобщава Л. Милетич. С., 1929, с. 290-293.

№ 5

Мемоар от ръководството на Скопския революционен окръг на ВМОРО до председателя на Министерския съвет в София Ив. Ев. Гешов за българския характер на населението в Скопско и с настояване да не се оставя под чужда власт

Януари 1913 г.
До Господина Ив. Ев. Гешов,
председател на Министерския съвет
Високоуважаеми Господине министър-председателю,
Ние, организираните българи от Скопския революционен окръг, обзети от онова благодатно чувство, което изпитва петвековният роб пред зарята на своето освобождение, приветствуваме чрез Вас своите северни събратя за техния незабравим подвиг - със своята мощна десница да възкресят забравената и поругана правда на Балканския полуостров.
Като синове на същото отечество ние с трепет следим съдбоносните събития и очакваме да се осъществи заветната мечта за общобългарска родина и държава. От тази държава ние не искаме да бъдем отлъчени, защото Скопско, погледнато от всяка страна, съставя неразривна част от останалото българско землище и особено от Македония. Всички безпристрастни, чужди и наши географи отнасят Скопско към Македония. Един повърхностен поглед върху картата е достатъчен, за да се види, че Скопско е рязко разграничено от Стара Сърбия чрез Шар и Църна гора, които служат за вододел между басейна на Дунава и Адриатическо море, от една страна, и Бяло - от друга. От стратегическо гледище Скопско господствува над цялата Вардарска долина, с която е неразривно свързано. Когато българските царе са владеели Скопие, те са били господари и над цяла Югозападна Македония; след като в XIV век Душан тури ръка на Скопие, скоро Сърбия завоюва и цяла Македония. И в културно-географско отношение Скопско е неразделна част от Македония. То е тясно свързано с центъра на Македония - Солун, и стопански, вносно-износната му търговия се извършва чрез Солун.
Етнографски Скопско образува една цялост с останалото македонско българско население. Нигде другаде не са тъй естествени етнографските граници между сръбското и българското племе, както са тук Шар и Църна гора. В Скопско, а особено в града Скопие българите представляват компактна маса и са със силно национално съзнание. В Скопие има повече българи, отколкото в Прилеп, Щип, Велес, Битоля, Охрид и други македонски градове. Българският език се е наложил на скопската чаршия и на скопския пазар при покупко-продажбите. От 38 000 жители в Скопие около 20 000 са българи, а останалите са турци и албанци. В Куманово и околността, и то според сръбски източник, от 50 000 жители 35 000 са българи. В самото Куманово според направеното сега от сръбските власти преброяване 1194 къщи са български, а сърбомански 319. В Тетовско и Гостиварско от 80 000 жители 32 000 са българи.
Въпреки факта, че Скопие и околността му са били най-дълго време в сръбски ръце преди завоюването им от турците, сърбите не са успели да заличат българския им характер. Не само средновековната, но и новата история на Скопско е история предимно българска. Далеч още преди създаването на Екзархията тук имаме културни проявления от голямо значение за националното ни възраждане. В епохата на тъмното робство, чак в XVI век, в Скопие е имало българска книжарница на Кара Трифун; Кирил Пейчинович от с. Лешок още в 1816 г. почва да печати своето „Огледало” на местен „български” език. В 1835 г. е съградена прочутата в народните борби „Пресветая Богородица”, във фермана на която изрично е казано, че е предназначена за българите. Скопяни първи прогониха гръцки владика още в тридесетях години на XIX век и с това дадоха пример за подражание не само на българите от Македония, но и на българите от днешното царство. Те докрай взеха най-активно участие в църковните борби, а Скопската епархия е една от първите македонски епархии, която се удостои с български владика.
В революционните борби Скопско също взе най-активно участие. Революционната организация още от своето начало тук взе широки размери. Първата крупна афера бе Винишката в 1897 г., в която пострадаха революционните дейци от целия Скопски санджак. В самия град Скопие бе седалището на Окръжния комитет. През време на обезоръжителната акция в Македония младотурските власти с най-голямо ожесточение и ярост се нахвърлиха върху Скопско като най-съзнателно. Тук най-рано се почна преустановената през Хуриета революционна дейност. Първите динамитни атентати през 1910 г. станаха при гарите Аджарлар, Куманово, Бояновци; в същата година бе разрушен с динамит мюдюрлукът в с. Койнаре, Скопско.
Като Ви излагаме горното, Господин министре-председателю, ние целим да припомним на българското правителство - припомнюване може би излишно за просветени държавници като Вас, - че нашият край е неразделна част от останалата българска Македония и че следователно през настоящата война, с която се преследва освобождението на българските земи под турско владичество, не може да се забрави и нашият край и да се остави под ново чуждо владичество. Обаче за дълбоко наше съжаление до нас стигат твърде печални слухове, които непрекъснато ни терзаят. Мълви се, че нашият роден край е пожертвуван или че той ще бъде пожертвуван на сърбите за тяхното участие в настоящата война. Поведението на сърбите иде в подкрепа на тия слухове и нашите опасения се усилват. Сръбските власти у нас се настаняват като че ли завинаги, те като че ли от Скопие правят втора сръбска столица. Те не търпят българското име и непрекъснато оскърбяват нашите национални чувства. Ако ние търпим временните издевателства на съюзниците сърби, това правим с надеждата, че няма да се намери българско правителство, което да отстъпи на сърбите един така чисто български и съзнателен в национално отношение край като Скопския; че няма да се намери българин, който да хвърли, и то след толкова пролята кръв, в черни дни и погибел своята собствена земя.
Смеем да Ви уверим, Господин министре-председателю, че българите от Скопския край, които са дали толкова много скъпи жертви, са готови и на нови за постигането на националния идеал - присъединението на всички българи към Царство България.
От управлението на Скопския революционен окръг
(Печат на Скопския револ. окръг)
Публ. в Документи за противобългарските действия на сръбските и на гръцките власти в Македония през 1912-1913 г., с. 287-289.