ГЕНЕРАЛ САВА САВОВ - ГЕРОЯТ ОТ ВОЙНИТЕ, КОЙТО ПУБЛИЧНО РАЗВЕНЧА КОБУРГГОТСКИЯ ПРЕСТЪПНИК

Само за шест години (от 1912 до 1918 г.) България преживява две национални катастрофи и то след стотици победи на българската армия по бойните полета на Тракия, Македония, Моравско и Добруджа. Всяко обединение на народа и земите ни водеше не само до катастрофи, но и до още по-голямо стеснение на границите ни и до намаляване на населението. Националните катастрофи оставиха тежък товар, който отново легна върху плещите на и без това обезкръвения и обеднял български народ. Но кой беше виновникът за тези нещастия, които постигнаха България? На този въпрос досега са давани десетки отговори, даже се стига дотам, че политици, държавници, дипломати и военни сочат в повечето случаи взаимноизключващи се причини и виновници. И на всички мнението е било винаги „последната инстанция” на знаещия невиновен. През 1932 г. бившият цивилен военен министър след Първата световна война Михаил Маджаров във въведението на спомените си „Дипломатическа подготовка на нашите войни” изрича едни от най-силните и незаслужени обвинения върху българския народ и неговата армия: „Има и днес у нас хора, които мислят, че ако не беше пробивът на Добро поле, Съглашението щяло да бъде победено... Без да отричаме, че Добро поле беше един позор за нашето отечество, трябва да кажем, че то беше само един епизод от общото състояние на българската армия. Когато един народ огладнее, оголее и се отчае, той все ще намери някое „поле”, за да покаже слабостите си.” Дали не ни насочваше в грешна посока този известен политик, държавник и дипломат? Такава ли беше истината за втората национална катастрофа?
Държавните и семейните архиви и до днес все още крият редица тайни, до които малцина са се докоснали, но които биха помогнали за отговора на този въпрос, който все още ни тежи като едно от най-смазващите наследства на отминалия век. Предлагам ви спомените на един от забележителните наши военачалници и герои от войните - генерал Сава Савов. Нямам намерение отново да ровя старите рани, които никога няма и да зараснат, но бих искал да чуете истината на този пряк участник в славните, но завършили трагично събития, от които народът и държавата ни и до днес не са преболедували и не са се отърсили.
Ако трябва да посочим мемоарната и научната литература по тази тема, няма да ни стигне нито мястото, нито времето, но може би си заслужава да се посочат имената на някои от българските политически, дипломатически и военни мъже, участници в победите и погромите на България, оставили своите мемоари, които са важна база, независимо дали се оправдават, или обвиняват, или пишат като безпристрастни свидетели. Ако някой иска да потърси причините и виновниците, той не може да мине без спомените на Иван Ев. Гешов, д-р Стоян Данев, Михаил Маджаров, Симеон Радев, д-р Васил Радославов, Борис Вазов, Александър Малинов, д-р Александър Гиргинов, ген. Иван Фичев, ген. Никола Жеков, Андрей Тошев, полк. Петър Дървингов, Петър Тодоров, майор Лука Малеев, Петър Пешев, Велчо Велчев, ген. Георги Тодоров и много, много други, които изпълват стотици линейни метри в библиотеки и архиви.
Предложените на вниманието на читателите мемоари на ген. Сава Савов са писани през 30-те години на миналия век. Той ги озаглавява „Неща, които се знаят от малцина и са едни от интимните причини за погромите на България” и прилага към тях и дневника на началник-щаба на Действащата българска армия ген. Константин Жостов. Те се съхраняват в Централния държавен архив в личния фонд на Димо Казасов (№ 780 к).
Ще повторя това, което се отнася и за двамата генерали. Те се посвещават на военната кариера от най-ранни години. Техният живот минава по бойните полета на войните за освобождение и обединение. И двамата служат както по върховете на военното ведомство, така и в свитата на държавния глава - цар Фердинанд, и са в преки контакти както с царския двор, така и с главнокомандващия българската армия ген. Никола Жеков и българските политици и държавници, германски, австро-унгарски и турски военачалници и монарси. Спомените на ген. Савов и дневникът на ген. Жостов крият толкова тайни и може би това е било причината доскоро да не видят бял свят. В тях, въпреки че винаги мемоарната литература е изключително субективна, се съдържат факти, които или са били неизвестни, или просто са останали скрити. От тях не под изкривен ъгъл, а директно можем да видим цар и главнокомандващ както в интимната им среда, така и като такива, останали известни пред обществеността. Дали трябва да повярваме на всичко, което ще прочетем, това читателят сам ще реши. (Дневникът на ген. К. Жостов, заедно с кратка биография, представям отделно.)

Генерал Сава Савов
Генералът от пехотата Сава Панайотов Савов е роден в Шумен на 6 декември 1864 г. Той произхожда от видния чорбаджийски род на Хаджи Сава Караманлията, преселил се в Шумен от Бурса. С. Савов завършва Военното училище в София през 1885 г. като подпоручик и веднага заминава на фронта при Сливница и Пирот през Сръбско-българската война. Като ротен командир служи в 7-и пехотен Преславски полк, 11-и пехотен Сливенски полк и 1-ви пехотен Софийски полк. През 1887 г. е повишен в чин поручик, а през 1890 г. - в капитан. От 1891 до 1896 г. е флигел-адютант в свитата на княз Фердинанд, а след това е флигел-адютант на съпругата на княза - княгиня Мария-Луиза. През 1903 г. е повишен в чин подполковник и служи в 9-и пехотен полк в Пловдив.
От 1906 до 1910 г. подполк. С. Савов е помощник-началник на Военното училище и адютант на царица Елеонора. Повишен е в чин полковник през 1907 г. От 1910 г. полк. Савов е командир на славния 22-ри пехотен Тракийски полк, който в състава на 7-а пехотна Рилска дивизия се сражава през Балканските войни (1912-1913) срещу турци и след това срещу сърби. Повишен е в чин генерал-майор от 1914 г. и е командир на 1-ва бригада от 1-ва пехотна Софийска дивизия. От 1914 до 1916 г. ген. С. Савов е назначен маршал на двореца и флигел-адютант на цар Фердинанд, тъй като в негово лице царят открива един от най-честните офицери в българската армия, на когото може да има пълно доверие. Но интригите в двореца не са естествената среда на един герой от войните. От октомври 1916 до август 1917 г., когато Първата световна война е в разгара си, ген. Савов е назначен за командващ 5-а пехотна Дунавска дивизия, която се сражава на Македонския фронт в долината на р. Вардар. През 1917 г. е повишен в чин генерал-лейтенант и е командващ последователно на III и IV армии (1917-1918). Задаващата се катастрофа принуждава правителството на д-р Васил Радославов да подаде оставка и цар Фердинанд възлага на Александър Малинов да състави нов кабинет. По предложение на царя ген. Савов е назначен за военен министър, който пост заема и в двете правителства на Ал. Малинов. Той е военен министър и по време на избухването и потушаването на Войнишкото въстание. Ген. Савов е последният български военен и политически деец, с който разговаря абдикиращият цар и върху когото излива гнева си. Правителството на демократи и радикали, макар и тромаво и неуверено, успява да изведе България от Първата световна война, като подписва Солунското примирие в края на септември 1918 г. След като кабинетът на Ал. Малинов и Ст. Костурков подава оставка, ген. Савов е назначен за главен инспектор на войската и повишен в звание генерал от пехотата (1919). От юли 1919 г. излиза в запас и се отдава на политическа дейност като член на Демократическата партия. Земеделското правителство на Александър Стамболийски подвежда под отговорност членовете на правителството на Малинов-Костурков за забавянето на сключването на сепаративния мир с Антантата, спомогнало за втората национална катастрофа. Генерал Савов е също подведен под отговорност през 1923 г., но превратът на 9 юни 1923 г. слага край на тази разправа на Стамболийски с политическите му противници. След излизането си от затвора генерал Савов е депутат в XXI (1925-1927) и XXIII (1931-1934) Обикновено народно събрание.


През тези години той работи върху мемоарите си, решен да каже и той своята истина за погромите на България, както и да ни посочи главния виновник, или да бъда по-точен като използвам думите на Иван Ев. Гешов - „престъпния безумец”. Преди години една от най-четените мемоарни книги за времето на българския цар Фердинанд Сакскобургготски бяха спомените на неговия учител по български език Добри Ганчев. Тогава мислехме, че едва ли може да съществува по-убийствена книга за този престъпен български монарх. Тогава някои обвиниха Добри Ганчев, че клюкарствал и си отмъщавал, защото бил обиден на монарха. Самият Добри Ганчев в спомените си неведнъж се позовава и на случки, разказани му от ген. Савов. Спомените на ген. С. Савов показват в още по-едър план този монарх, останал чужденец на българския престол до последния си миг. Ако Д. Ганчев ни показва образа на монарха в доста окарикатурен план, то в спомените на маршала на двореца ще имате възможност да се срещнете с монарха в най-близък план именно като монарх, като военачалник и като коварен съюзник, дори спрямо съюзните си германски и австро-унгарски императори и като изключително корумпиран и продажен владетел. Спомените на ген. Савов по най-категоричен начин потвърждават автентичността на Фердинандовите съвети към сина му - цар Борис ІІІ. Трябва човек да е слепец, за да не го види сам! Освен приложените по-долу спомени ген. Савов пише спомени и за своя род и родоначалника на Савовия род - Хаджи Сава Караманлията, останали и до днес непубликувани.


Генерал Сава Савов

Ген. Сава Савов умира в София на 18 април 1945 г. По заповед на Военното министерство видният военачалник е погребан с военни почести в столицата. Неговият личен архив се съхранява в Централния военен архив във Велико Търново.
Ген. С. Савов е носител на най-високи военни отличия - военния орден „За храброст”, ІІІ степен, 1 и 2 клас; орден „Свети Александър”, ІІІ степен с мечове по средата, V степен без мечове; народен орден „За военна заслуга”, І степен с военни отличия, ІV степен на обикновена лента и орден „За заслуга” на военна лента.
За тези, които проявяват повече интерес към личността на цар Фердинанд, бих препоръчал да разгърнат и тук посочените документални и мемоарни книги:
Ген. С. Савов, ген. К. Жостов, Интимните причини за погромите на България. Съст. Ц. Билярски, Т. Андонов. С., 2000, 175 с.
Цар Фердинанд - циник, измамник, лицемер. Съст. Ц. Билярски, С., 2009, 165 с.
Цар Фердинанд - циник, измамник, лицемер. Т. 2. Съст. Ц. Билярски, С., 2011, 540 с.
Ц. Билярски, Съветите на цар Фердинанд към цар Борис ІІІ. С., 2011, 69 с.
Д. Ганчев, Спомени. Съст. Ц. Билярски, И. Бурилкова. Велико Търново, 2005, 575 с.
Ив. Ев. Гешов, Спомени из години на борби и победи. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 2008, 391 с.
Кап. ІІ ранг К. Скутунов, Бурни времена. Цар Борис ІІІ отблизо. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски. С., 2004, 663 с.

Цочо В. Билярски

* * *


Генерал-лейтенант Сава Савов

НЕЩА, КОИТО СЕ ЗНАЯТ ОТ МАЛЦИНА И СА ЕДНИ ОТ ИНТИМНИТЕ ПРИЧИНИ ЗА ПОГРОМИТЕ НА БЪЛГАРИЯ


Причините за назначението ми в свитата на Царя след Балканската и Междусъюзническата войни


1. От Булаир до примирието със сърбите в 1913 г., м. юли
След победата при Булаир и разгрома на турските войски на Енвер паша през м. януари 1913 г. 22 Тракийски полк, който командвах, както и всички други полкове, които бяха там, останаха по местата си цели три месеца до сключването на мира в Лондон. Същото беше и с останалите полкове на фронта при Чаталджа. В тоя дълъг период почти всички войници се изредиха и ходиха в отпуск при семействата си.
След поражението на турците по всички фронтове, а особено след падането на Одрин, всички бяха уверени, че войната е свършена. Войниците чакаха с нетърпение да се завърнат по домовете си и да се радват на голяма и обединена България; никой вече не искаше да мре, а искаше да се ползва от облагите на победата.
Войниците, които се връщаха от отпуск, биваха доста разочаровани от порядките в страната, от продължаването на реквизицията, която вземаше и последния им вол, от гешефтите и забогатяването на разните тилови герои, които по разни болести и протекции са останали в страната и станали милионери, от обедняването на техните семейства, от безгрижието на общинските и административните власти към техните семейства и от грубото им обръщение към тях. Особено безпокояха войниците слуховете за нова война със съюзниците. Много от войниците, които се връщаха от отпуск, идваха при мен да се оплакват от реквизицията и от грубостите на властите в страната. За всяко оплакване аз телеграфирах доста остри телеграми до административните и общинските власти. Отпускарите, както ги наричаха тогава, разправяха за всичко на своите другари и недоволството и роптанието към властта всеки ден се увеличаваше. Беседите на офицерите с войниците за успокоение, които ежедневно се правеха сутрин и вечер, много не помогнаха, това се забелязваше особено когато настъпи пролетта и се почна жетвата в онези южни страни.
Недоволствата почнаха да се увеличават и в някои от полковете към Чаталджа, гдето имаше непокорства и даже бунтове. Новините за тези бунтове се разнасяха като мълния по всички фронтове от отпускарите и тиловите войници. Освен това много от нашите офицери, които бяха свършили Школата на запасните офицери, Военната гимназия и после Военното училище и неживели между народа и между войниците в казармата, не познаваха психологията на българския народ, а още по-малко на войника, и затова мъчно можеха да му въздействат.
Всичко това твърде много ме загрижи и аз почнах ежедневно да общувам с войниците, влизах в палатките им, говорех с всеки войник, интересувах се за семейното му положение, пишех писма и телеграми до околийски началници и кметове за оплакванията им и пр. Тия мои действия привързаха войниците към мен и никой от тях не се стесняваше да ми открие сърцето си, когато го запитам, а имаше случаи, когато, срещайки ме, войниците ме спираха, за да се оплачат.
Най-после мирът беше подписан и полкът получи заповед с усилен марш да замине за Кочани. Тогава сърбите бяха завзели македонските земи до Злетовската река и бяха се укрепили, макар и тия места да бяха завладени от нашата 7 Рилска дивизия в самото начало на войната.
Вестта за заминаването на полка за Кочани усили недоволството в полка. Маршът на полка от Булаир до Деде Агач и от Поморие до Кавала, и от Кавала, Драма, Демир Хисар, Дойран, Струмица през тия плодородни места с буйни златисти ниви усили още повече недоволството, войниците си спомняха за техните ниви и ливади и при почивките на полка взимаха сърповете от жетварите и жънеха с удоволствие буйните ниви. Недоволството беше още по-голямо, когато минавахме през Демир Хисар, гдето беше първото голямо сражение на полка с турците в началото на войната и от гдето минаваше шосето за Самоковско - техният роден край. При това положение аз бях принуден да се движа пеш между войниците и да говоря за величието на България, да ги уверявам, че не е възможно да имаме нова война и пp. Най-после полкът стигна в Струмица. На билото на планината между Валандово и Струмица се виждаха много добре гръцките укрепления и гръцките предни постове, което ясно показваше, че ние сме пред една неприятелска армия. В Струмица имахме почивка един ден. На втория ден тръгнахме за Радовиш. Втората дружина от полка, която беше в предни постове, е имала престрелка с гърците, след смяната от постовете се присъединили по пътя към полка. Войниците от полка скоро научиха за престрелката и у тях се затвърди убеждението, че ще воюваме със сърби и гърци, а войната беше омръзнала на всички и никой не искаше да се бие повече, обаче за това Главното командване не искаше и да знае.
За състоянието на духа у войниците беше донесено както от мен, така и от много командири на полкове, в отговор на което Главното командване издаде строги заповеди за отдаване под съд и за уволнение на командири на полкове, в частите на които се окаже, че има незадоволство и непокорство, и затова много от командирите на полковете не смееха да донасят за истинското състояние на духа на войниците си.
В своя марш към Радовиш полкът се установи за нощуване при с. Калугерово. Забелязваше се една мудност при поставяне на палатките, едно неспокойствие, едно брожение, с една дума положението на полка беше в едно състояние, както един пчелен кошер във време на рояването.
Слънцето бе залязло и бе почнало да се стъмнява. Повиках всички офицери пред моята палатка, за да им дам наставления, и видях, че бяха всички загрижени. Още не бях почнал да говоря, чу се силно викане „хуу, ура и пр.”. Адютантът разузна за случая и ни каза, че един заек минал по средата на разположението на полка и по него са викали войниците, след една минута двама войници ми донесоха заека. Виковете, обаче, не спираха, а се усилваха и затова веднага изпроводих всичките офицери да отидат при частите си. Качих се на коня и отидох към 6 рота, гдето най-много се вдигаше шум. Намерих войниците със снети палатки и с раници на гърба, викове от всички страни, никой не чуваше нищо, тук-там по-далече се стреляше. Заповядах на сигналиста да свири тревога, но гърмежите се усилиха, па настана и тъмнина и нито моите заповеди, нито увещанията не помагаха. 6 рота и много други войници тръгнаха към шосето, а другите се разпръснаха и изпокриха в околните ниви и долове. В лагера останаха около 300-400 души, а през нощта дойдоха още толкова от изпокрилите се в нивите.
Бунтовниците се бяха установили на около 2 км от лагера до шосето. През цялата нощ се стреляше, но никой от офицерите не смееше да отиде при тях. Само един запасен подпоручик - Шишков, адвокат от Пазарджик, радикал по партия, смятайки себе си за много влиятелен между войниците, рано сутринта отишъл в лагера на бунтовниците, които, щом го съгледали, открили огън по него и той с бягство се спасил. Същият ме срещна, когато отивах при бунтовниците, и със сълзи на очи ме моли да не отивам, защото щели да ме убият. Бунтовниците ме посрещнаха в строй с отдаване на почест и в продължение на два часа с увещания, със заплашвания ги убедих да се върнат в полка и обещаха, че ще бъдат покорни и послушни, като им казах, че ще направя всичко да не бъдат съдени.
Движението на полка продължи. При спущането от планината в долината на р. Брегалница както офицерите, така и войниците останаха смаяни от няколкото реда сръбски окопи по височините на десния бряг на Злетовската река и лагерите на сръбските войски зад Злетовските височини, което наново стресна войниците. Същата вечер полкът нощува при р. Брегалница, а аз бях повикан в Кочани от началника на дивизията. Към полунощ 2 дружина от полка наново се разбунтувала, като заставила и останалите три дружини да вървят с нея, и целият полк без офицерите потегля по шосето за Царево село и София, да сваля правителството и царя. Един офицер рано сутринта пристигна в Щаба на дивизията и ми съобщи за станалото. С началника на дивизията взехме всички мерки за потушаване на бунта, за което се състави един отряд от две дружини и две батареи, които следяха движението на бунтовниците. Не изминали 15 км, у бунтовниците настана разочарование, почнаха един други да се обвиняват, тук-там в почивките почнаха да стрелят, най-после войниците отстранили инициаторите и пратиха при мен няколко души да ме молят да отида с всичките офицери при полка, като обещаваха, че безпрекословно ще изпълняват всички заповеди и ще се бият, ако трябва, със сърбите. Отказах да приема тия войници и заповядах на адютанта да ги изгони, понеже не са изпълнили даденото ми обещание при първия бунт. Те му заявили, че си слагат оръжието и са готови да понесат всички наказания. Действително, след няколко часа целият полк, без оръжие, дойде пред моята палатка.
За всички тия проявления на войниците от моя и другите полкове не трябва да се търси вината в самите войници или у офицерите, а в неразбориите в страната, в правителството, а особено в Главното командване, гдето не знаеха какво нещо е умората, какво нещо е морал и какво нещо е войник и не познаваха неговата душа. Затова аз не се сърдех безразборно на войниците, говорех с тях най-искрено и братски и даже във време на самия бунт и при много случаи бях съгласен с тях без, разбира се, да им заявявам за това.
Бунтът в полка като че ли излекува душевното състояние на войниците, които се преобразиха, станаха съвсем други, изпълнителни, с голяма вежливост и любов се отнасяха към всички офицери, и даже към тия, които бяха най-строги и които си позволяваха от време на време да удрят плесница на някой войник. Въпреки всичките настоявания на моето началство да употребя оръжие срещу бунтовниците, което щяло да служи за пример и на другите, аз не направих това, като се постарах да убедя началството си, че не винаги грубата сила вразумява хората, особено в положението, в което тогава се намирахме всички, и мисля че не бях крив в това си схващане.
Вторият бунт в полка беше на 8 юни 1913 г. Дружините от моя полк за наказание бяха изпроводени към разните македонски полкове, които бяха разположени на север от Кочани. На 12 юни получих заповед да събера полка и да отида в предни постове по Злетовската река западно от Кочани. Полкът като че ли не беше същият, войниците ми изглеждаха съвсем други. На предните постове не намерих никакви окопи, още първата нощ, преди да съм успял да дам някакви разпореждания, линията на постовете беше укрепена по най-съвършен начин.
На 16 юни подир обяд при мен, в предните постове, пристигна полковник Митителов като военен следовател на Главната квартира и ми съобщи, че за наказание полкът ще бъде разформирован, а аз ще бъда даден под съд. Зададе ми няколко въпроса и аз почнах да пиша показанията си. Още недовършил показанията, пристигна конник с бърза заповед за настъпление през нощта на цялата дивизия срещу сърбите. За моя полк беше определен левият участък, гдето беше най-голямата, най-стръмната и най-добре укрепената височина на сръбската позиция - връх 650, който отпосле нарекохме Душкова могила, в чест на поручик Сребро Душков, командир на ротата от 22 пехотен полк, която атакува и завзе въпросната могила и на самия връх при една контраатака от сърбите бе убит на мястото. И така моят 22 пехотен полк още преди обяд на 17 юни изпълни възложената му задача и почна да съдейства на другите полкове. Останалите полкове от дивизията много мудно настъпваха, виждаше се ясно едно нежелание да се бият. Сърбите бяха изненадани от това нападение. От могилата 650 се виждаха много сръбски пехотни части и батареи, идещи от запад, които усилено се движеха към предните постове, особено към участъка на 13 Рилски полк, който не беше успял да заеме определения му обект. Моите батареи, макар и много далеч, обстрелваха сръбските подкрепления.
Ясно беше, че другите полкове от дивизията не ще успеят да заемат своите обекти, тъй като някои от сръбските подкрепления бяха пристигнали на силно укрепената си бойна линия, а у нашите полкове нямаше желание да се бият. Това се забелязваше от началника на дивизията и той беше в голяма тревога. В тоя момент пристига заповедта за спиране на военните действия, която беше добре дошла за началника на дивизията, а особено за неговия началник-щаб, полковник Димо Овчаров, най-страхливия офицер от дивизията.
Без много разсъждения, без изработването на един план за спирането на военните действия, под влиянието на полковник Овчаров се даде заповед на полковете да спрат военните действия със сигнал, който се повтори по цялата бойна линия, по който всички войници станаха прави, като на маневри. Понеже нашите и сръбските бойни линии бяха много близо една до друга и сърбите не спряха военните действия, а напротив, се нахвърлиха в атака върху изправилите се и стоящи с пушки при нозе български войници, следователно паниката беше пълна, всичко се обърна в бягство по долината на Злетовската река и от там към Кочани. В тоя момент сърбите пред моя полк бяха в отстъпление и ние спряхме преследването.
Долината на Злетовската река представляваше печална картина. Хора, коне, линейки, коли, артилерийски ракли без оръдия, в това число началникът на дивизията и целият щаб - кой без шапка на главата, кой кариер, кой тръс, кой бегом, кой ходом - се движеше към Кочани. Тази грозна картина 22 полк наблюдаваше от Душковата могила. Забелязвайки това, веднага без заповед от началството заповядах на батареите и дружините да открият огън по сръбските части, които преследваха отстъпващите, и ги спряхме. До смръкване се бихме със сърбите, през нощта по дружини отстъпвахме на източния бряг на Злетовската река и заехме позиция по височините на тоя бряг до село Жиганци. Два дни водихме сражение, докато части от дивизията, които в безредие бяха отстъпили източно от Кочани, се спрат, устроят и заемат позиция при село Соколарци, западно от Кочани. И така, разбунтувалите се войници от 22 пехотен полк спасиха положението на 7 дивизия.
След това настъпиха Калиманските боеве, гдето 22 полк се държа най-добре. Тук боевете продължиха 18 дни. 22 полк беше на най-важните височини и на няколко пъти беше атакуван от превъзходни сили, обаче задържа позициите си до сключването на примирието. Тук трябва да добавя, че на 10 юли, няколко дни преди Пиротското примирие, сърбите успяха да пробият нашата бойна линия, като с артилерийски барабанен огън в продължение на 2 часа успяха да унищожат една наша рота заедно с офицерите и да завземат нейните позиции. Тъй като нямахме никакви резерви, командирът на полка с адютанта си капитан Гичев, полковият лекар д-р Рясков на коне, знаменната рота и полковата музика, свирейки „Шуми Марица”, се понесоха към въпросния пробив и възстановиха положението. Повтарям, бунтът в 22 полк закрепи и повиши морала в полка и от 16 юни до 18 юли 1913 г. извърши славни дела, които спасиха положението на IV армия на генерал Диков, на 7 дивизия, а може би и на България.

2. От Калиманци 18 юли 1913 г. - примирието в Пирот, до назначението ми адютант на царя 18 декември 1913 г.
Веднага след примирието всичките полкове тръгнаха за България, тъй като сърбите и гърците, съгласно примирието, трябвало веднага да заемат отстъпените им по това примирие места, Царево село и пр.
22 Тракийски полк също тръгна през Царево село за Джумая и от там за Самоков.
В гр. Джумая полкът се настани по десния бряг на река Струма, не по-далеч от 4-5 км от града. В него ден в гр. Джумая и околностите му бяха се събрали много наши войскови части от разните родове оръжие, които отиваха към местожителствата си. Тук, в града, от вестниците, които цели месеци не бяхме чели, научихме за катастрофата, която сполетяла България, настъплението на сърбите към Кюстендил и София, на гърците в долината на Струма и Места, за превземането на Одрин от турците и напредванията им към Хасково, за завладяването на Враца и Плевен от румъните и напредването им към София. Всичко това ни дойде като гръм от ясно небе, отчаянието на офицери и войници беше неописуемо, много от тях плакаха. От друга страна, озлоблението на всички към цар и правителство беше неудържимо, забелязваше се едно шушукане на групи офицери, същото беше и между войниците. Лично аз бях като гръмнат от нещастието, което беше сполетяло нашето Отечество.
Настъпи нощ, никакви викове, никакъв шум, всички бяха опечалени и умислени. Едва след полунощ заспах, след като дълго разсъждавах за съдбата на България и горко плаках. След кратко време бях събуден от една група офицери от моя и от съседните полкове. Капитан Иван Кърджиев от 7 артилерийски полк ми говори от страна на групата, като ми описа плачевното положение на Отечеството ни по вина на царя и правителството, и ми предложи да поведа полка за София, като ме увери, че всички войски щели да тръгнат с мен, за да накажат Енвер-бейовците, както той наричаше царя, Главното командване и правителството.
Употребих всичкото си красноречие и всичкия си авторитет да отклоня офицерите от тая пакостна идея, като се постарах да им докажа, че военен преврат, когато румъните и другите ни неприятели са пред вратите на София, е най-голямата пакост, която можем да направим на отечеството ни, и че можем да загубим независимостта си. Даже ги заплаших, че 22 полк ще се обяви против. Моите доводи не убедиха групата и те ми заявиха, че ще намерят друг висш офицер, който да поведе войските към София. Цяла нощ не спах, за да наблюдавам какво ще стане и разсъждавам за положението. Сутринта, съгласно заповедта, полкът с другите части трябваше да тръгне през Дупница за Самоков. Още щом се зазори, отидох при началника на дивизията и го помолих щото 22 полк, който тогава имаше само конен обоз, да се отдели от колоната и по планинските пътеки през Рилския манастир да се отправи направо за Самоков, без, разбира се, да му съобщя нищо за случилото се през нощта с групата офицери. Получих исканото разрешение, защото натрупалите се войскови части в Джумаята трябваше да се движат по единственото шосе Джумая - Дупница, и моят полк преди тръгването на другите части напусна лагера. Може би това внезапно заминаване на полка вразуми групата офицери и те не предприеха нищо. При пътуването до Рилския манастир през всичкото време се движех пеш между войниците, успокоявайки ги за нещастието, сполетяло страната ни, а главно изтъквах пакостите, които могат да ни сполетят, ако настъпят размирици в страната или бунт във войската. На 31 юли и 1 август нощувахме в Рилския манастир. На 2 август, деня на възшествието на цар Фердинанд на престола, преди тръгването на полка устроих молебен по случай празника и говорих доста дълго пред полка за нуждата от мируване и за пакостите, които могат да настъпят за народа ни, ако не мируваме. Уверих ги, че виновниците за катастрофата непременно ще бъдат наказани, но това ще стане, когато нашите неприятели ще бъдат вън от България и страната се умиротвори. По всичко се вижда, че войниците си даваха сметка за положението и одобряваха моите схващания. Накрая прочетох една поздравителна телеграма до царя и ентусиазмът и продължителното „ура” закрепиха у мен надеждата, че всичко отива добре.
Щом стихнахме в Самоков, съгласно заповедта, пристъпихме към демобилизация.
Останалите войскови части, движейки се към своите постоянни местожителства, са минали през София, гдето някои са били посрещани от царя и военния министър, но не е имало никакъв ентусиазъм и дори някои отделни групи са правили и демонстрации против Двореца. Царят, изплашен за своето положение, назначава за военен министър генерал Бояджиев, който тогава беше доста популярен заради отличните действия на неговата Преславска дивизия против турците, смятайки, че с това назначение ще може да закрепи своето положение.
След 2-3 дни от пристигането ми в Самоков дежурният адютант при царя от двореца „Враня” ми съобщи, че Негово Величество ще ме приеме на аудиенция в двореца Царска Бистрица на другия ден, когато ще дойде там, и затова да не се отделям от Самоков.
В уречения ден късно вечерта Царят пристигна и аз бях повикан по телефона. В Царска Бистрица пристигнах в 8,30 часа и веднага бях поканен на вечеря. Царят изглеждаше умислен и много изплашен. След вечерята останахме двамата до 3,30 часа през нощта. Царят ми разправи, че много от неговите служащи в разните дворци, които служили в моя полк и сега демобилизирани, му разправили за всичко, което е ставало в полка, за моите разговори с войниците, за речта ми в Рилския манастир и пр. Казали са му също, че съм бил като техен баща, че съм се грижил твърде много за тях и за техните семейства и пр. От всичко това царят заключил, че съм бил много популярен и обичан не само от войниците, но и от населението на Самоковско и Софийско. След това цар Фердинанд почна да се оправдава, че той не бил виновен за 16 юни, че Димитър Христов - тогава министър, и полковник Жостов са ходили на няколко пъти в двореца „Враня” и най-после са го изнудили да обяви война на сърбите, и много други работи. Каза ми, че напълно одобрява моите възгледи, казани в речта ми в Рилския манастир - че сега, когато противниците ни са около София, не трябвало да се търсят виновни, че това по-после ще направи Народното събрание и пр., похвали ме, че тия мои възгледи били държавнически и най-после ме помоли да упражня своето влияние и да го защитя, защото в София имало заговори между офицерите да го детронират, да го убият, да свалят правителството и пр.
Тоя разговор с царя предадох на генерал Жостов още тогава. Той ми заяви, че действително е говорил на царя да нападнем внезапно гърците, с които сме нямали договори, като привлечем повече войски срещу тях и вземем сериозни мерки за отбрана срещу сърбите, ако те ни нападнат, а не така лудешки, както било заповядано, без всякаква подготовка.
Аз разправих на царя за похода на полка от Булаир до Кочани, за състоянието на духа на войниците тогава, за бунтовете в полка, за групата офицери в Джумая, за речта ми в Рилския манастир, въобще за всичко, изложено дотук, и това още повече укрепи вярата на царя в моето значение и влияние пред запасното и действащото войнство и той повторно ме помоли да го спася.
Когато царят се оправдаваше за 16 юни, имаше сълзи на очите му. Кой може да си представи, че този горд и надменен човек ще рони сълзи пред един обикновен полковник, но това беше факт, такова беше тогава моралното състояние на царя. На сбогуване той ми каза, че ще трябва да бъда преместен на служба в София.
Вследствие голямата простуда, която получих при Булаирското сражение, гдето цял ден стоях без шинел при силен студен вятър и непроникаема мъгла, на другия ден след сражението заболях от остър колитис и лежах цели 15 дни в с. Урша заедно с д-р Балабанов, който тогава служеше в 7 дивизия и който също беше болен. Болестта ми се повтори, след като се върнах от войната, и няколко дни след аудиенцията при царя заминах с препоръчителни писма за Карлсбад да се лекувам.
В Карлсбад научих, че царят също заминал за Виена, и по-после от полковник Стоянов узнах, че се явил при австрийския император Франц Йосиф да се оправдава за 16 юни.
В мое отсъствие аз бях преместен от Самоков в София и назначен за командир на 1 бригада, разбира се, със същата цел, да пазя царя.
След завръщането ми от странство положението в страната не беше се много променило, настроението на гражданството против царя продължаваше и наново се заговори за Военна лига между офицерството, някои от които явно обвиняваха цар Фердинанд като причинител на катастрофата. Царят не смееше да се движи из града, през всичкото време стоеше в двореца и много рядко отиваше на църква и в двореца „Враня”.
На 15 декември по заповед на военния министър се представих наново на Негово Величество, който повторно ми говори за настроението на офицерството против него и ми каза, че иска да ме назначи на длъжност генерал от свитата и маршал на двора, разправяйки ми, че в двореца царял пълен хаос, че някои от служащите го ограбвали и че аз трябвало да взема всичко в ръце и да турна ред. Това беше само претекст, както ще се види по-нататък, главната цел на това ми назначение беше запазване живота му.
На другия ден, преди още да бъда назначен в двореца, се яви при мен моят сестрин син инж. Б. Ангелов и ми каза, че трима офицери, от които той познал само единия, ходили при него и му казали да ми съобщи да не приемам да бъда назначен в двореца, защото Военната лига щяла да детронира царя, та да не пострадам и аз. Понеже имали много голямо мнение за мен, те заклели Ангелов да не казва никому за това, освен на мене, и да не съобщава имената им.
Отговорих на Ангелов да им съобщи, че това е най-голямото предателство, което може да се направи в тия времена, и че ще взема мерки да запазя царя. По-после Ангелов ми съобщи, че един от тия офицери е бил полковник Константин Георгиев, при погребението на когото стана атентатът в „Света Неделя".
Колкото и категорично да отговорих на Ангелов по въпроса за детронацията, все пак не считах себе си за толкова популярен между войската, за да мога да се противопоставя на един военен бунт.

Службата ми в двореца

1. Преди Европейската война

1.
Царят водеше затворен живот. Той почти никъде не ходеше. Още на първия ден, щом се появих в двореца, царят ми каза, че иска да отиде на църква, католическата, където от дълго време не бил ходил, и трябвало да взема мерки за неговата охрана. В църквата отидох заедно с него, като седнах от дясно в колата; така царят смяташе, че е по-сигурно, тъй като лявото перде на купето, гдето седеше тоя, беше спуснато. По-нататък царят правеше всичко, за да покаже, че има доверие в мен. Той наново ми разправи, че някои от неговите служащи го ограбвали и аз като маршал на двора трябвало да направя ревизия на интендантството и въобще на всичко. Познавайки добре царя, аз не исках да се бъркам в управлението на двореца, но тъй като повторно ми заговори по този въпрос, реших да ревизирам най-напред интендантството. Между другото намерих една сметка за около 2 000 000 лева, които царят дължал на една руска мебелна къща на някой си Мелцер, която мебелира двореца „Враня” по образеца на стария дворец на Петър Велики. Интендантът ми каза, че цивилната листа не стигала, а царят отказал да дава от собствените си средства, които по това време били към 400 000 английски лири в някоя английска банка, останали като наследство от покойната му майка княгиня Клементина. Между другото, докладвах на царя и за тази сметка и той ми каза да я пазя у мен.

2.
След назначението ми за маршал на двора получих много анонимни писма, а някои и с подпис, с които ми се съобщаваше, че служащите лично при царя са правили големи гешефти и контрабанди на бижута и други ценни предмети, които чрез двореца доставяли на разни търговци. Много често Негово Величество получаваше големи пратки от странство, които не минаваха през митницата, а се вземаха направо от гарата от един дворцов куриер, когото никой не контролираше колко пратки получава и къде ги носи, което се върши и сега. Тия пратки се отваряха и дезинфекцираха от личните слуги на царя и му се носеха. Предполагах, че с тия пратки куриерът и слугите на царя пренасят някои стоки и скъпоценности за свои близки търговци, придворни доставчици и пр.
Един ден дочаках пристигането на пратките и заповядах да се отворят в мое присъствие. Слугите доложиха на царя, който ми направи една сцена. Казах му за писмата, но това не помогна. Това беше първият ми конфликт с царя. Също получих от една голяма германска фирма писмо, в което се казваше, че срещу петдесет хиляди марки за някакви благотворителни цели дворецът издавал патенти за придворни доставчици и казаната фирма предлагаше 20 000 марки, за да й издам патент. В един плик изпроводих това писмо до царя, като изказах мнението си, че придворните служащи търгуват с тия патенти. Нищо не последва; нито царят ми заговори, нито ми върна писмото.
Царят почна да изказва недоволството си от мен, че съм се бъркал в неговите лични работи, макар че изрично ми заповяда да контролирам всичко.

3.
Царят поиска да му препоръчам един добър офицер, за да го назначи за ординарец. Препоръчах поручика от 7 артилерийски полк Слави Попов, когото познавах като просветен, начетен и много интелигентен офицер. Попов служи в двореца около един месец. Един ден, когато е бил дежурен в двореца и четял книгата на генерал Радко Димитриев за Руско-турската война, царят влезнал в дежурната стая и го запитал какво чете. Попов почнал да описва с ентусиазъм достойнствата на Радко Димитриев, като го окачествил като голям, гениален пълководец и пр., като накрая казал, че са съграждани от Градец и че са малко роднина.
На другата сутрин, щом дойдох в двореца, царят ме повика в кабинета си и като ми направи сцена, че съм довел в двореца му един предател, заповяда Попов да бъде веднага откомандирован от двореца.

4.
Из апартаментите на царя постоянно се мяркаха неговите шофьори, все млади момчета, които му услужваха и от време на време той обядваше и вечеряше с тях, като обичаше да им дава разни титли - куриери, секретари и пр., а на някои даваше да му четат и вестници. Повечето шофьори бяха немци, само един беше българин - Минчо. Най-близък на царя беше един немец - Пауле, със сини очи и руса коса. Той четеше немски вестници на царя, който беше много доволен от неговото четене, въпреки че едвам сричаше. Един ден в двореца „Враня” царят ми даде едно поръчение, което трябваше да изпълня същия ден. Когато трябваше да тръгна за града, царят ми каза да остана да обядвам във „Враня”. Без много да му мисля, аз отговорих, че трябва да свърша възложената ми работа. На тоя ми отговор царят се разсърди и ми каза: „Вие не искате да седнете на моята маса заедно с шофьорите, аз съм най-голям демократ и мога да се храня на една маса и със слугите си.”

5.
Царят почна да гледа на мен с недоверие и търсеше случай да ме уязви, мислейки, че уповавайки се на своето реноме, съм почнал да се забравям и да се налагам.
Една сутрин срещнах царя в стаята, гдето се пазят знамената, облечен доста неглиже, но все пак с ордена за храброст на шия, от който почти никога не се отделяше, сложен погрешно с вензела „А” на лице, и беше нещо сърдит. Едно обяснение: орденът за храброст има в средата на кръста от двете страни по една розетка. На предната, лицева страна на розетката, околовръстно пише: „За храброст” и по средата лъв, а на задната страна околовръст „Княз на България – 1879”, а в средата вензела на княз Александър - буквата „А” с корона. Розетките на ордените много често падаха и се губеха. Много офицери имаха ордени за храброст от 1885 г. и ако някому предната розетка се изгубваше, носеше ордена с вензела „А” напред. Царят смяташе тия офицери за привърженици на княз Александър и в началото няколко офицери пострадаха - бяха уволнени.
Царят в това сърдито настроение се спря срещу мен, изгледа ме от главата до краката и сърдито ми каза, че съм лошо облечен, че не знам да се нося и продължи, че и той, както навремето Фридрих Велики, трябвало да учи своите маршали да се обличат. Тая бележка твърде много ме засегна и аз отговорих, че винаги съм бил добре облечен и претендирам да се нося най-добре от всички офицери и че неговият орден е поставен с вензела „А” на лице. Тоя ми отговор много го разсърди и обръщайки се, той влезна в червения салон, като блъсна силно вратата.
След тая случка моето положение се влоши и аз чаках уволнение или преместване и почнах по-рядко да се явявам в двореца. Но мина се доста време и нищо не последва. Види се, царят продължаваше да се бои от атентати и смяташе, че моето стоене в двореца му е още необходимо, за което наново стана много любезен с мен, а може би и затова, че бях престанал да се занимавам с маршалската служба.

6.
Един ден, когато царят отиваше в двореца „Враня”, срещна ме до задната врата на двореца, спря автомобила и много любезно ми каза да го придружа същата вечер до Кричим. По пътя между гарата и вилата пътуваме в затворена кола. В разговора за Балканската война той внезапно ми каза: „Знаете ли, генерале, какво загубихме в тая война? Родосто, костите на Ракоци”, а когато забеляза, че останах малко учуден, добави „И Охрид на Св. Климент.” Него не го е заболяло, че загубихме по негова вина цяла Македония, Тракия и Добруджа, че опропастихме завинаги обединението на българския народ, за което цели 50 години се готвихме, а мисли и съжалява за костите на маджарския патриот Ракоци.

7.
Отначало царят беше много добре разположен към военния министър генерал Бояджиев, но когато последният се сближи доста много с г. Радославов и стана интимен с него, царят почна да говори твърде много против Бояджиев.
Един ден, говорейки за Бояджиев, царят ми каза, че бил голям рушветчия, че вземал от Щайерската фабрика 30 000 наполеона от поръчаните 30 00 пушки. Имах голямо мнение за Бояджиев и изказах съмнението си, но царят ме увери, като ми каза, че един от директорите на Щайерската фабрика му съобщил, че при спазаряването на пушките Бояджиев повикал директора в своя кабинет и лично с него уговорил цената, като определил и по 20 лв. на пушка за себе си. Не можех да повярвам такова нещо за генерал Бояджиев и смятах това за интрига против него. За мен бе ясно, че царят подготвя сменяването на генерал Бояджиев.

8.
Убийството на австрийския престолонаследник в Босна беше една изненада за всички; то опечали твърде много и царя. При по-нататъшното развитие на събитията, като се видя, че ще се дойде до война на Австрия против Сърбия, настроението на царя съвсем се измени. Той смяташе, че Сърбия ще бъде победена и че неговият престиж ще се възстанови пак и ще ни бъдат върнати заграбените от сърбите земи, а от друга страна, ще си отмъсти за вероломството на сърбите. Не само царят, но и всички ние, народ и войска, искахме наказание на сърбите. Събитията се развиваха толкова скоро след Междусъюзническата война, че нямахме време да се опомним; катастрофата беше толкова голяма, че не беше възможно за 5-6 месеца да забравим всичко. Всеки от нас искаше отмъщение за нещастието на България, а царят затова, че не му се сбъднаха големите мечти да стане император на Балканите и да се короняса в „Света София” в Цариград с титлата на някои от византийските императори.

2. Обявяване на Общоевропейската война


1.
Убийството на австрийския престолонаследник стана към средата на месец юни 1914 г., а войната се започна на 15 юли същата година. Както и по-горе казах, ентусиазмът на царя, на народа, на войската беше много голям, всички искаха отмъщение, но между по-умерените и всички ония, които по-хладнокръвно разсъждаваха, тия настроения скоро се изпариха, а особено когато войната от Австро-Сръбска на другия ден след обявяването й стана Общоевропейска, а особено след намесата на Русия на страна на Сърбия. Само царят, правителството, Македонската организация и по-буйните граждани и военни на всяка цена искаха намеса на страна на Австрия и Германия. Царят сияеше от радост, особено когато германците почнаха настъплението си. Той идваше в канцеларията на г. Добрович, беше весел, с възхищение говореше за германските победи и заговаряше всички. Когато русите минаха в германска територия и биха предните германски части, царят стана изведнъж печален, не се вестяваше никъде в двореца и не приемаше никого. Така се меняваше настроението му - според победите или пораженията на Централните сили. Ние в двореца нямахме нужда да четем телеграмите, защото според настроението на царя знаехме на коя страна е победата.
Между офицерите имаше много германофили, от които най-отявлени бяха генерал Жеков и полковник Петър Ганчев. Жеков не се стесняваше открито навсякъде - в Щаба на армията, където той беше помощник на началник-щаба, по улиците и пред граждани и военни - да възхвалява германската армия; за него тя беше непобедима. С презрение говореше за френската и руската армия, а особено за италианската. Той почти нищо не работеше в щаба (защото и по природа е мързелив), а само разправяше за големите качества на германския народ и германската армия.
От разни доносници Негово Величество много добре познаваше възгледите на по-висшите офицери, особено тия на Жеков, и затова на два пъти ме изпрати да посетя Жекова, когато след Балканската война той боледуваше.
Агитациите в онова време за намеса на страната на Централните сили бяха в разгара си, вестниците преувеличаваха германските победи. Много германци, цивилни и военни, пристигнаха в България да агитират за нашата намеса на тяхна страна. Макленбурският херцог Йохан Албрехт, приятел на царя, на три пъти в разни времена посети царя с открита цел да поддържа у него омраза към Антантата и да го склони за намесата ни в полза на Германия. Дворцов лекар тогава беше д-р Грецер, германец, който не беше добре гледан от царя, но щом избухна конфликтът между Австрия и Сърбия, той ставаше все повече персона грата в Двореца, а щом почна войната, той беше най-приближено лице на царя. Във всяко време той беше при него в кабинета му или в спалнята. Д-р Грецер беше най-големият агитатор за намесата ни с Централните сили. Той си позволяваше да критикува наши държавници и общественици, като много често казваше за Малинов, Гешев, Тодоров и др., че са предатели. Поради това му поведение аз често влизах в пререкания с него и настойчиво го съветвах да не се бърка в нашите работи. Разбира се, д-р Грецер не би си позволил тия волности - да третира като предатели нашите държавници, ако Негово Величество не ги титулуваше навсякъде като такива. Д-р Грецер беше съединителното звено между царя и всички германци и австрийци, пълномощния министър Михаелес, граф Тарновски, господин Кауфман и всички германски офицери, които по това време бяха наводнили София. Той се бъркаше във всичко и дори си позволяваше безочливостта да дава мнението си пред г. Добрович при сключване на конвенции, при писане на прокламацията и пр.

2.
Когато окончателно се реши да се сключи заем от Германия и вече беше ясно, че ще вървим с Централните сили, д-р Грецер по заповед на царя поиска да му дам сметките на мебелната къща в Петербург „Мелцер”, за която споменах по-горе, като ми каза, че щял да замине за Берлин и щял да намери пари да я изплати. След десетина дена бавене в Берлин докторът се завърна. Поисках сметките и документите, за да ги прибавя към делото, но той ми каза, че ги е платил, а документите предал на царя. Не се мина две седмици, д-р Грецер се яви при мен да се сбогува, защото бил уволнен и трябвало да си замине още същия ден завинаги за Германия. Бях твърде любопитен да узная причините за това бързо уволнение и заминаване на най-приближения човек на царя, на тази персона грата. От управителя на двореца г. Вайх узнах, че се получили две еднообразни писма от една берлинска банка, Дисконто или Дойчебанк, не помня, които г. Вайх предал на царя (всички писма до служащите или до царя идват в една затворена кутия в двореца, г. Вайх отваря кутията, дезинфектира писмата и ги предава на царя, който контролира лично цялата кореспонденция, и след това се разнасят по принадлежност, като някои писма безцеремонно отваря, а други задържа). Царят отворил и двете писма, прочел ги и почнал да ругае г. Грецер, като го нарекъл разбойник и пр. След това повикал д-р Грецер, направил му една грозна сцена, уволнил го от служба и заповядал веднага да си замине за Германия. Тогава г. Александър Греков беше секретар на царя и работеше в моята стая. Съобщих му за случилото се с д-р Грецер и той недвусмислено ми каза, че царят трябва да е бил подкупен от германците, че и на д-р Грецер, по тоя случай, трябва да е била открита някоя текуща сметка, за което царят трябва да се е разсърдил. Не исках да вярвам, че царят може да бъде подкупен, но ето какво узнах по-късно.
В книгата на английския кореспондент Кенеди се описва, че д-р Грецер сключил по поръчка на цар Фердинанд един заем в Германия и в условията царят бил обвързан да се намеси във войната на страна на Германия, за което цар Фердинанд се разсърдил и уволнил д-р Грецер (стр. 248-249 от книгата на Кенеди, 1922 г.). По-после, през 1931 г., според една телеграма от Берлин, печатана в брой 6473 на в. „Утро” от 21 март 1931 г., германският депутат Хиндербергер в заседанието на Райхстага на 19 март прочел документи от Тайната германска архива, в които се изнасяло, че в надвечерието на българската намеса във войната цар Фердинанд получил от Германия 25 милиона марки, а след войната получил други 2 000 000 марки и други суми. В това време всички германски вестници бяха препълнени с тия разкрития и наричаха цар Фердинанда българоубиец.
След тия разкрития немският писател Ханц Рогер Мадол в своята благоприятна за цар Фердинанд книга „Фердинанд, цар на българите”, печатана в Берлин, признава, че царят е вземал пари от Германия, но това било, след като България се била определила на страната на Германия и че тия пари му били дадени в замяна на конфискуваните негови лични средства в английските банки. Мадол, като осъжда германските вестници за нападките по тоя повод против цар Фердинанд, казва: „Бъдещият историк не ще причисли цар Фердинанд към Кобургите в миналото, които за пари продавали своите войници на англичаните.”

3.
Споменах, че Негово Величество не обичаше военния министър генерал Бояджиев и не го приемаше на аудиенция, а войната беше в своя разгар, трябваше да се вземат сериозни мерки и да се подготвим за всяка евентуалност. Освен една доставка от около 30 000 пушки, нищо друго не беше направено. Освен д-р Радославов царят не приемаше другите министри. Към септември 1914 г. д-р Радославов беше на дълга аудиенция при царя. През време на аудиенцията повикаха ме в червения салон, до царския кабинет. След малко царят дойде при мен, д-р Радославов остана в кабинета. Царят ми заповяда да намеря веднага генерал Фичев, да му съобщя, че го назначава за министър на войната, и да му дам да разбере, че той лично го назначава, и да се върна да му съобщя за направеното, за да освободи д-р Радославова. Това се правеше, за да разбере Фичев, че става министър по личното благоволение на царя, а не по представление на министър-председателя.
Щом царят ми съобщи за това назначение, отговорих му: „Ваше Величество, Вие мразите генерал Фичев и няма никога да го приемете на доклад, а военният министър в това време трябва постоянно да идва на доклад, за да може да се подготвят армията и страната за евентуално намесване във войната.” Царят ми отговори: „Вие не искате да разберете, че аз го назначавам, за да го унищожа.” Отговорих му: „Сега ли е време за унищожаването му, при това той е бавен в действията си, назначете някой по-млад, по-енергичен!” „Той ще бъде, съобщете му веднага”, отговори ми царят.
Ето при какви обстоятелства генерал Фичев стана военен министър. Още на другия ден след представлението му царят ме повика и ми каза, че Фичев му намекнал за уволнението от служба на генерал Бояджиев, и ми заповяда да предам на Фичев, че той настоява генерал Бояджиев да бъде назначен за началник-щаб на армията, а на генерал Бояджиев да съобщя, че царят изрично е искал да бъде назначен за началник-щаб и че Фичев искал да го уволни. Интригите между двамата почват още от първия ден. Принципът за царя „разделяй и владей" беше в пълен ход.

4.
Генерал Фичев почна своята дейност с разни военни доставки и въобще с подготовка на армията и, разбира се, никога не беше приет от царя. Фичев беше уверен, че победата ще бъде на страната на Антантата и затова не беше обичан от германофилите. Д-р Грецер още не беше напуснал България и продължаваше своята дейност. От него пръв чух да говори против Фичева, когото обвиняваше в рушвет от доставката на някакви палатки и военни мостове за войската, която доставка възложил нарочно на своя шурей - бившия министър Панайодов. По-после и царят не един път ми говори за това, и даже ми писа една бележка.

5.
През юни 1915 г. почина Негово Блаженство Екзарх Йосиф. Негово Величество ме изпрати да изкажа съболезнованията му на Светия Синод, като окичи Екзарха с куп неприлични епитети и явно изказваше радостта си от неговата смърт.
Уреждаше се програма за всенародно погребение на починалия Екзарх. Запитаха ме от протокола дали Негово Величество ще присъства на погребението. Царят ми отговори отрицателно, въпреки моето настояване, че това ще направи лошо впечатление, но той не само че отказа, но пак изсипа куп хули по адрес на Екзарха.
Разни общественици, като Малинов, Тодоров, Фаденхехт, които бяха чели програмата за погребението и случайно ме бяха срещнали, ми обърнаха внимание за лошото впечатление, което ще направи на народа отсъствието на царя на погребението. Казах на Добрович и той да говори на царя, но той категорично отказа, като ми заяви, че що се отнася до Екзарха, той не иска нищо да говори на царя, защото не иска да бъде руган. Аз писах една бележка на царя за това, което ми казаха Малинов, Тодоров и др., но и това не помогна.
Сега за причините на тоя отказ. Генерал Михаил Савов, който в началото на 1914 г. е бил в Цариград заедно с г. Начевич за уреждане на някои гранични въпроси, се явил пред Екзарха и му разправил някои работи от живота на царя, като го нарекъл педераст и много още грозни истории. Това е ставало в присъствието на архимандрит Стефан, сегашния Софийски митрополит. Екзархът плакал за съдбата на България, писал някакво писмо на г. Гешев, че царят трябвало да напусне България, иначе тя щяла да пропадне. Митрополит Стефан лично пред мене потвърди горното, когато аз го запитах в Цариград, в битността ми на емигрант и където и той беше дошъл да уреди някои църковни въпроси. След Михаил Савов в Цариград ходил по някоя работа генерал Фичев. Екзархът и нему се оплакал от царя и му съобщил всичко, каквото Савов му е казал, Фичев успокоил Екзарха, като му казал, че не всичко било вярно, и понеже не обичаше Савова, щом се върнал в София, се явил в двореца и съобщил за всичко, което е говорил Савов пред Екзарха, на Добрович. Царят не обичаше нито Михаил Савов, нито Фичев, но след това намразил още повече и двамата, първия, защото е говорил на Екзарха, а втория, защото е узнал за тоя разговор. И тази беше една от причините, между многото други, за унищожението на генерал Фичев.

6.
Царят в себе си беше решил на всяка цена да върви с Централните сили, а министър-председателят беше най-големият противник на това негово решение, без оглед на народните интереси. Това се вижда от цялата му дипломатическа преписка с нашите пълномощни министри в странство, в която се избягват каквито и да е искания от силите на Антантата от страх да не би да бъдат възприети и по такъв начин да се ангажираме на тяхна страна. Ако се сравнят дипломатическите документи - от обявяването на Европейската война до нашата намеса - на Сърбия, Румъния и България, ще се види с каква вещина и с каква загриженост сръбските и румънските държавни мъже са водили политиката на техните страни и как всичката им дейност е насочвана към запазване интересите и правата на техните народи, а точно обратното, с каква небрежност и с какъв страх се ръководи нашата външна политика и как всичко е фалш и лъжа, как нашите управници, без ни най-малко да обръщат внимание на желанията, интересите и правата на народа, се стараят по всякакъв начин да удовлетворят въжделеното желание на царя - отмъщение на руския император, на Поанкаре, на Сърбия и на Румъния.

7.
Към 20 юли 1915 г. пристигна в София новият временен германски посланик в Цариград - княз Хохенлое Лангебург, заедно с новия германски военен аташе в Цариград генерал фон Ласов и останаха 24 часа (фон Ласов няма нищо общо с фон Масов). Княз Хохенлое беше на гости у царя. На другия ден сутринта царят ми каза, че ще отиде с княз Хохенлое в Царска Бистрица, гдето ще имат важни разговори, и вечерта князът и фон Ласов ще заминат за Цариград, а аз да обядвам с фон Ласов, след което да отидем нейде с автомобил и да го разпитам за положението в Германия и въобще за състоянието на разните фронтове, като ме предупреди, че той бил голям туркофил и че във време на Балканската война командвал един турски полк при Чаталджа. Фон Ласов ми каза, че финансовите и стопанските кръгове в Берлин настоявали твърде много за по-бързото привършване на войната и че тяхното влияние във военните среди било твърде голямо, че ние трябва на всяка цена да се намесим, което щяло да ускори края на войната, че Германия била готова да ни даде безплатно всички необходими материали, въоръжение, снаряжение, а също и да ни плати всички разноски, а като територия - спорна и безспорна зона, Мидия-Енос и старата Добруджанска граница. Изказах малко съмнение в това. Той ми повтори, че Турция ще приеме всичко каквото им кажат германците, защото, ако ние се намесим против тях, те щели да загубят всичките си европейски владения, а относно разноските за войната ми каза, че нашата намеса щяла да ускори мира най-малко с 6 месеца, а това значело за Германия няколко милиарда икономия, от които можела да отстъпи няколко стотици милиона на България. Каза ми още, че финансовите кръгове настоявали, ако България не се намеси, да се откъснат сърбите от съюзниците си и да сключат мир с тях, като им дадат още територии от Босна и Херцеговина и че за тая идея някой си германски кореспондент фон Бам бил правил сондажи със сръбски държавници в Букурещ. За мен всичко това беше фантазия, но го докладвах на царя с моето мнение, като го помолих да изпроводим генерал Жостов в Германската главна квартира като аташе, който да ни даде сведения за истинското положение в Германия. Царят одобри тоя проект и ме натовари да предам всичко на г. Радославов, на генералите Фичев и Бояджиев да съобщя сведенията от фон Ласов. Разбира се, и двамата намериха тия предложения за несериозни. Чаках дълго за изпращането на генерал Жостов в Германия, напомних няколко пъти на княз Борис да подсети баща си. Най-после на 5 или 6 август чух в съседната стая до моя кабинет престолонаследникът да съобщава по телефона на Радославов, че царят одобрява Гимпел да замине за Германия. Гимпел, това беше прякорът на полковник Ганчев. Останах изненадан и веднага казах на престолонаследника, че Ганчев е лек и несериозен човек и голям германофил. Престолонаследникът ми каза, че и той познава Ганчев като безогледен германофил, нещо като германски цанковист, но царят настоял за него. Говорих лично на Ганчев в своите донесения да направи всичко възможно да забави нашата намеса във войната, но нищо не помогна. Ганчев се върна след една седмица с Военна конвенция между България и Германия за нашата намеса; един необмислен и пакостен документ за България.
За мен полковник Ганчев беше един от най-пакостните личности за България; неговите действия и донесения бяха винаги в полза на Германия. Всичко каквото те искаха през цялата война го прекарваха чрез полковник Ганчев. Той беше в пълна тяхна услуга, а при това и с голямо влияние пред царя. По-после, когато почнаха пораженията на Германия, неговите донесения бяха, че там е всичко в ред. В последните дни, преди и във време на Добро поле, аз в качеството ми на министър на войната получих от много наши офицери, които се връщаха от Германия, донесения, че германската армия била дезорганизирана още по-рано, че градовете и селата били пълни с отпускари, които не искали да се връщат на фронта, че нямало сила, която да ги застави да се върнат, а донесенията на Ганчев бяха точно обратните. Затова и Щабът на армията се надяваше през време на Доброполската катастрофа да получи 3-4-5 и повече германски дивизии в подкрепа, а те не бяха в състояние да изпратят даже и една рота.

8.
На 21 юли 1915 г. пълномощните министри на Русия, Англия и Франция дадоха колективна нота на г. Радославов, в която правеха големи отстъпки на България, ако се намесим във войната на тяхна страна. Минаха се 20 и повече дни, но г. Радославов не отговори на нотата. Един ден идва при мен секретарят на Руската легация Джекели, с когото много добре се познавах, и ми съобщи за подадената нота, като добави, че по поръчение на министрите на Антантата той е ходил три пъти в Министерския съвет, за да се представи на г. Радославов и да моли да се отговори на нотата. Господин Радославов го оставял да чака по 2-3 часа в чакалнята, през което време е приемал пълномощните министри на Германия, Австрия, някои служебни лица и даже детективите Бошнаков, Киселов, Харемията и др., и най-после секретарят на Радославов му съобщавал, че понеже било късно и председателят бил много зает, не ще може да го приеме. Това поведение на Радославов възмутило пълномощните министри на Антантата и те решили да се оплачат на царя. Казах на г. Джекели да се обърне към г. Добрович, който е политическото лице в двореца, а той ми отговори, че г. Добрович го е виждал в министерската чакалня, че му е съобщил за какво чака и го е молил да съобщи на Радославов, но и това не е помогнало. Господин Джекели ми каза, че съглашенските дипломати са възмутени от третирането им така пренебрежително от г. Радославов, че той забравя, че те са велики сили и макар днес да са бити от германците, Русия, Англия и Франция накрая пак ще останат велики сили и в даден момент могат да бъдат полезни за България, следователно няма защо да ги озлобяваме. Господин Джекели добави, че е служил много години в България и обича българите и че той е убедил министрите от Антантата да направят това оплакване. Възмутен бях от това поведение на Радославов, като си помислих какви лоши последствия може да има това за България. След излизането на г. Джекели от двореца веднага отидох при царя, за да му докладвам. Лицето ми винаги е издавало моето настроение и царят веднага забеляза моята разтревоженост и ме запита учудено: „Какво има?”. Докладвах му за всичко, разбира се, с един тон на възмущение от Радославов, което твърде много разсърди царя, и той ми отговори: „Вие сте русофил, това не е Ваша работа, Вие не трябва да се занимавате с политика!”. Отговорих: „Ваше Величество, аз докладвам това, което ми се съобщи, и с политика не се занимавам, не съм русофил, а българофил и ако стане нужда за моето отечество, готов съм да се бия и против руси и французи, и против германци.” Царят ме прекъсна и ми каза: „Да знаете добре, каквото и да стане, ние ще вървим с германците.” Обясних на царя, че войната ще бъде продължителна, че нашият войник не може да издържи, че Англия никога не е била побеждавана, че ако и да победи Германия, никога няма да може да използва победата, за да ни даде обещаното, защото ще бъде блокирана от английската флота. Царят наново ме прекъсна и ми каза: „Разберете, каквото и да стане, макар и в гроба да влезна, ние ще вървим с германците, защото русите ще ме унищожат. Мислите ли, че ще простя на руския император визитата, която направи на румънския крал пред моя нос в Кюстенджа, и маршалския жезъл, който му даде, защото нападнал България и е навлязъл дори и до моите имения в Искъра? Няма да простя и на този булдог Поанкаре, който си позволи да ме оскърби с една телеграма.” Отпосле научих, че когато румъните били до Искъра в Междусъюзническата война, царят телеграфирал на Поанкаре да вземе България и него под свое покровителство, като биел на чувствата му със своя френски произход и със своите чувства към Франция. На тая телеграма Поанкаре отговорил: „Предадох Вашата депеша на министъра на външните работи.”
Казах още на царя, че имах честта да го придружавам, когато посети Петербург, и бях свидетел на чувствата на руския народ към него, а особено когато посещаваше църквата и целуна на митрополита ръката, като добавих, че той умее да предразполага хората към себе си и че ако отидем с Русия и тя победи, той ще бъде акламиран повече от императора. Най-после прибавих, че тази война е на големи държави с много големи интереси, при това ще бъде и дълготрайна, следователно няма защо да се бъркаме, защото накрая можем и да пострадаме, когато големите държави при преговорите ще защитават интересите си. Без много да мисля, заключих с народната мъдрост за атовете и магарето. Царят твърде много се разсърди, а аз се извиних, като казах, че това е поговорка, която имат и французите. Царят още повече се разсърди, запрети ми да се занимавам с политика и да се бъркам в неговите работи.

9.
Няколко дни след доклада ми при царя по въпроса [за] Джекели видях по служба Радославов в неговия кабинет. След като свърших служебния си разговор, съобщих му за оплакванията на Джекели и му казах, както и на царя, че Русия, Англия и Франция ще си останат завинаги велики сили и че няма защо да ги обиждаме, особено Русия, защото може да ни потрябват някога. Картата на Балканския полуостров беше на стената до писалищната маса на Радославов. Като знаех мнението на царя, за мен беше несъмнено, че отговорът ще бъде отрицателен, и поради това, посочвайки картата, аз казах: „Най-после искайте от устието на Дунава до Железната врата, от там до Шар планина с Пирот, Ниш и Враня, от Шар планина на юг през Дебър, Струга до Бистрица; искайте и линията Мидия-Родосто, което няма да бъде прието. Искайте всичко, но отговорете, за да бъдете коректни към тия велики сили.” Без много да мисли, Радославов ми отговори: „А ако приемат тия условия, тогава какво ще правиме?” Аз веднага учудено го запитах: „Нима, г. Радославов, Вие искате да воювате даже ако ни дадат целия Балкански полуостров?” Едва тогава той се опомни и започна да се оправдава, че не е искал това да каже.
Няколко дни подир това срещнах г. Колушев, тогава пълномощен министър в Цариград, и му казах за случката. Той ми каза, че Радославов му дал тая нота и му казал да направи един неприемлив отговор. Господин Колушев му приготвил отговор, но Радославов се побоял да го изпрати, за да не би да бъде възприет и с това да се ангажираме с Антантата. Същото ми каза по-после и г. Апостолов, тогава министър в кабинета Радославов. Същото се вижда и в дипломатическите преписки между Радославов и нашите пълномощни министри. Навсякъде те се предупреждават да се въздържат от предложения, които могат да ни ангажират на страната на Антантата. Така например, с телеграма до Парижкия ни пълномощен министър от 15 май 1915 г. Радославов изрично пише „Препоръчвам и моля нищо повече от това, което е в № 806 да не говорите”, а телеграма № 806 гласи: „В разговорите си ще изтъквате и защитавате следующата теза: България не се е отказала и не може да се откаже от своите исторически и етнографически права. Тя не може да забрави Македония, за която е проливала толкова кръв.” И всичко това се искаше само срещу неутралитет. Така е почти във всички ноти до Съглашението, иска се твърде много, и то срещу неутралитет. И тия максимални искания се правят със страх да не би Съглашението да се излъже и ги приеме.

10.
Царят мразеше генерал Фичев и ежедневно тая омраза се увеличаваше, вследствие докладите на Фичева в Министерския съвет за невъзможността на Германия да спечели войната, като не преставаше да го обвинява в предателство, във вземане рушвет и пр. Най-после на 6 август 1915 г. генерал Жеков беше назначен за министър на войната, а ген. Фичев уволнен от служба. За това назначение научих, когато беше свършен факт. По-после ген. Жостов ми каза, че на 4 август царят го повикал в Сапаревските бани и му предложил да го назначи министър на войната, като му казал, че трябвало да се уволнят от армията всички офицери русофили - Радко Димитриев, Диков, Сарафов, Фичев, Пападопов и др., и да не им се дава никакво мобилизационно назначение, а също да се мобилизира армията и да се намеси на страната на Централните сили. Генерал Жостов с дълъг доклад му описал плачевното положение на армията в морално и материално отношение, лошото състояние на пътищата, дезорганизацията в администрацията, във финансите, в търговията, в индустрията, в стопанството и пр., като добавил, че и в момента неговата 7 дивизия мъчно се прехранва, че войната ще бъде дълготрайна и че нашата намеса трябва да се отложи, докато се организираме във всяко отношение. Когато му отговорил за уволнението на офицерите-русофили и му казал, че за да воюваме, трябват ни способни офицери, а ние ще уволним най-способните, царят не дочакал Жостова да се обясни, обърнал се, качил се на автомобила и си заминал, без да се сбогува. За тая среща с царя ми говори и ген. Сирманов, който тогава беше началник-щаб на 7 дивизия, без обаче да е в течение на разговора между двамата.
Когато ген. Жеков прие министерството, ходих по работа при него и го поздравих с назначението му с необходимите благопожелания. Жеков, твърде весел и самодоволен, гордо ми отговори: „И... мама им на М. Савов, и на Фичев, и на Иванов, и на Кутинчев; сега ще видят кой е ген. Жеков.” И действително, трябваше да бъде назначен за министър и главнокомандващ, за да видим кой е ген. Жеков.

11.
Веднага след назначението на ген. Жеков за министър се почна трескава дейност за мобилизация, станаха и някои назначения на висши началници, преимуществено негови съвипускници. Трябвало да бъде назначен и ген. Жостов за началник-щаб на армията и по-нататък на Действащата армия, но това назначение закъсня.
Ето какво знам за назначението на генерал Жостов: Царят смяташе, че генерал Жостов има голямо влияние всред македонците, смяташе го за голям австрофил, понеже беше свършил Военна академия в Австрия. От друга срана, той добре познаваше съревнованията между двамата за първенство, което всецяло отговаряше на неговия принцип „разделяй и владей”. Така царят, макар и да беше сърдит на Жостов за Сапаревската среща, настоял пред Жеков при назначението му за министър на войната Жостов да бъде негов помощник (началник-щаб). Генерал Жеков е пледирал за кандидатурата на полковник Иван Луков, за което царят не искал и да чуе, понеже Луков беше основател на първата Военна лига след Балканската война, от която царят твърде много се страхуваше и по негово настояване Луков беше изпратен за командир на полк в Кърджали.
Както се вижда от горното, така се сложиха обстоятелствата, че кандидатурата на Жостов за началник-щаб взе надмощие. Кандидатурата на Луков е възбудила мнителността на царя и това го е накарало още повече да настоява за Жостов.
Както и по-горе казах, царят обичаше да разделя, за да владее. Така беше и с офицерите от свитата му. При назначението ми за ординарец на царя, още като поручик, заварих в двореца поручик Пападопов, който беше назначен по-рано от мен. При един разговор с царя, казах му, че съм голям приятел с Пападопов, че сме свършили заедно Военното училище, че се обичаме като братя, предполагайки, че това ще му направи удоволствие, но стана точно обратното. Царят се намръщи и впоследствие направи всичко възможно, за да ни скара. Царят беше много мнителен и мислеше, че ако двама от неговите служащи се сприятелят, на другия ден ще устроят някой комплот.
И така, Жеков, макар да не обичаше Жостов, много не се е противопоставил за неговото назначение, защото от разговора си с царя трябва добре да е разбрал, че той в никакъв случай не ще се съгласи за назначаването на полковник Луков, а да настоява, това значи да се откаже от поста министър на войната, което неговата амбиция не би му позволила. Генерал Жеков, като е разбрал, че не може да назначи полковник Луков за началник-щаб, още към края на август е писал на Жостов, за да му съобщи, че той ще бъде назначен за началник-щаб на действащата войска или евентуално за помощник или командващ отделна армия. Трябва да се признае, че генералите Жеков и Жостов бяха едни от най-способните генерал-щабни офицери от по-младите випуски на Военното училище - Осмия випуск.
Жеков беше с много голямо мнение за себе си, надменен, мнителен, умееше хубаво да говори и да пише, но беше мързелив и решаваше въпросите без всестранно проучване и анализиране, ръководейки се повече от своите чувства. Неговата надменност ясно личи от отговора, който ми даде по повод поздравите за назначението му за министър на войната. Още един пример. След войната Жеков искаше да играе политическа роля, но не се реши да влезе в никоя партия, защото не му даваха първенствующо място, а той смяташе за унижение да бъде под шефството на Малинов, Тодоров или Смилов. Най-после земеделците му дадоха първо място в София, с цел да използват неговата мнима популярност, но и то беше ден до пладне.
Жеков се реши да излезе сам пред народа и се кандидатира за депутат в София, начело на една листа с професор Венелин Ганев, но получи само 600 гласа. След няколко дни от избора срещнах го на улицата и го запитах, какво мисли за този резултат, а той буквално ми отговори: „Това народ ли е, да и... мама му, виж Хинденбург в Германия!”. Спомних си по тоя случай една турска поговорка, доста нецензурна, за магарето и бълхата.
Генерал Жостов беше интелигентен, положителен, схватлив, работоспособен, мислеше за всичко, вземаше бързи, смели и правилни решения.
Мина се почти цял месец от назначението на генерал Жеков за министър на войната, а той не бе представил доклад за назначението на Жостов за началник-щаб на армията и впоследствие да бъде назначен на Действащата армия, което малко озадачи царя.
Един ден царят ме повика и ми каза, че Жеков още при назначението му за министър обещал да назначи Жостов за началник-щаб, но и досега не му е представил доклад за това назначение. Царят предполагаше, че Жеков се е раздумал и чакал удобен момент, за да може да назначи полковник Луков, и ме натовари да предам на Жеков, че той настоява за назначаването на генерал Жостов. Според това, което ми каза царят, разбрах, че Жеков ще се противопостави на това назначение и дирех удобен момент и начин да защитя тезата на царя пред Жеков. Останах учуден, когато още със заговарянето ми за това назначение Жеков ми каза, че ще заповяда да приготвят нужния доклад.
Царят обичаше да преувеличава работите и ми даде да разбера, че Жеков много упорствал за своя кандидат. Назначението на генерал Жостов много ме зарадва, още повече когато той лично ми каза, че са се разбрали с генерал Жеков и ще работят двамата без всякакви задни мисли. Но радостта ми не трая дълго.

12.
На 9 септември 1915 година се обяви мобилизацията на армията с една декларация от Радославов за въоръжен неутралитет. В Щаба на армията, или по право, началник-щабът генерал Бояджиев не е правил никакъв доклад за мобилизацията, нито е било взето неговото мнение, а просто му е било заповядано от военния министър да обяви мобилизация на армията. Вследствие на това генерал Бояджиев с един рапорт до министъра на войната описва плачевното положение на страната и на армията, заявявайки, че той не е съгласен и снема всякаква отговорност от себе си.
Няколко дни след мобилизацията генерал Жостов пристигна в София и прие новата си длъжност началник-щаб на Действащата армия. Съобщих на царя за пристигането му и го запитах кога ще го приеме. Царят ми каза да доведа Жостов в двореца през задните врати, за да не узнае генерал Жеков. Казах му, че трябва да приеме Жостов официално, със знанието на военния министър, обаче той не се съгласи, понеже Жеков бил много мнителен, и всичките ми доводи, че това ще предизвика раздор между двамата, не помогнаха. Ясно се виждаше, че царят остана верен на своя принцип „разделяй и владей".
Казах за случилото се на Жостов, който се възмути от поведението на царя, и категорично отказа да се яви без знанието на военния министър. Заедно отидохме при последния, обясних случката и двамата в мое присъствие наново се разбраха, че няма да допуснат никакви интриги помежду им. Съгласих се да докладвам на царя, че генерал Жеков ме е срещнал, отивайки в щаба, и ми е казал да искам аудиенция за Жостова.
Докладвайки на царя за случая, казах му, че генерал Жостов насаме ми каза да докладвам на царя, че той не би се съгласил да се представи без знанието на военния министър. Това Жостов направи с цел да отбие на царя всякакво желание за раздор между двамата. Царят извънредно много се разсърди на Жостов и ми каза: „Този македонец ще го унищожа!”. Той се разсърди и разтревожи твърде много и от рапорта на генерал Бояджиев, който му докладвал по нареждане на военния министър, и затова се съгласи да приеме веднага генерал Жостов, за да може с него да обсъди и рапорта на Бояджиев.
След аудиенцията, която трая цели два часа, генерал Жостов ми каза, че царят го приел много любезно и се престорил като че ли ни дума не е ставало за аудиенцията му от задните врата и е изсипал куп хули по адрес на генерал Бояджиев. На другия ден царят ми каза, че е останал много доволен от доклада на Жостов. Няколко дни по-късно, когато мобилизацията не отиваше много гладко, царят наново прие Жостов и след доклада му беше много доволен, като изказа един вид съжаление, че не го е назначил за министър на войната и впоследствие главнокомандващ. Схванах, че това ми казва царят нарочно, за да види какво впечатление ще ми направи, понеже знаеше, че съм приятел на Жостов, а може би и с интригантска цел.
Макар царят и да беше много сърдит на генерал Бояджиев, все пак го менажираше, защото той беше противник на Жеков и Жостов, които бяха много по-младши от него, и можеше в даден момент да го използва против тях.

13.
По сведение на нашите погранични части и от дипломатически донесения се узна, че сърбите съсредоточават много войски на нашата граница - около 5 дивизии. Това загрижи твърде много правителството, а особено царя, понеже едно нападение в момента на нашата мобилизация и съсредоточение на войските би компрометирало нашето положение, защото нямахме охранителни части на границата, а столицата ни е само на около 40 км от границата. В това време царят беше твърде много уплашен и втората аудиенция на генерал Жостов, освен другото, беше и във връзка със сръбското съсредоточаване.
От създаденото положение стана много ясно как лекомислено, без всякакви сериозни обсъждания и без осигуряване на границата сме се впуснали в една авантюра, като че ли мобилизацията е нещо като детска игра на война. Щастие беше назначението на генерал Жостов, който пристигна навреме, за да вземе мерки за осигуряване поне отчасти на границата и на столицата.

3. Мобилизацията и назначаването на генерал Жеков за главнокомандващ и на генерал Найденов за министър на войната

1.
За мен въпросът за назначението на главнокомандващ, за мобилизацията и за намесата на страната на Централните сили е бил решен между царя, Радославов и генерал Жеков още при назначаването на последния за министър на войната. Специално по намесата ни с Централните сили царят за себе си беше решил тоя въпрос още в началото на войната, очаквайки само удобен момент, а д-р Радославов беше ревностен изпълнител на желанията и прищевките на царя.
Няколко месеца преди нашата намеса генерал М. Савов, който добре познаваше царя, беше му предал един доклад чрез Радославов, в който със статистически данни и разни стратегически разсъждения доказваше надмощието на Централните сили над съюза и следователно победата на Централните сили. Този доклад беше като едно прошение за назначението му за главнокомандващ. Генерал М. Савов беше спечелил за своята кауза Радославов, някои от министрите и почти всички германци (в това време София беше наводнена с германски офицери), които знаеха за тоя доклад. Г-н Радославов не беше особено доволен от младото поколение Жеков - Жостов, искаше му се някак си да ги минира и затова поддържаше кандидатурата на генерал М. Савов, но понеже знаеше мнението на царя за него, не смееше лично да я изтъкне, а подбуждаше германците за това. Тогава навсякъде в германските среди се агитираше открито за генерал Савов. В хотел „България” беше отседнал един германски офицер, ако се не лъжа, казваше се Енгелхарт, който разполагаше с големи суми и чието назначение като че ли беше специално да агитира за Савов. Всичко това беше известно на царя и твърде много го нервираше. Най-после царят ми заповяда да отида при фон Масов, тогава германски военен аташе, и да го предупредя, че ако тоя германски офицер не напусне България в 24 часа, той ще прекъсне всякакви сношения с германците. Същата вечер въпросният офицер си замина за Германия.
Изборът на генерал Жеков за главнокомандващ стана не затова, че той е най-способният, а защото Жеков беше безогледен германофил и уверен в победата на германците.
След като д-р Радославов не успя с кандидатурата на М. Савов, диреше начин да може да се налага на генерал Жеков и успя по разни конституционни поводи да убеди царя, че длъжността главнокомандващ е несъвместима с тая на министъра на войната и за такъв трябва да бъде назначен друг генерал.
По моите разбирания това беше най-голямата грешка, защото не може един неотговорен главнокомандващ да разполага с армията, а министърът на войната да отговаря за неговите действия; конфликтите между единия и другия в такъв случай са неминуеми. Най-добре би бил разрешен въпросът, ако главнокомандващият бъде министър на войната, а му се назначи един помощник, който ще го представлява в Министерския съвет и в Камарата и ще изпълнява всички негови разпореждания във вътрешността на страната.
Господин Радославов настояваше за министър на войната да бъде назначен генерал Кутинчев, но той отказа, като заяви, че не е съгласен с назначението на Жеков и Жостов, което бе негово право, като пряко отговорно лице. След Кутинчев поканен бе за министър генерал Найденов, който се съгласи да работи съвместно с генерал Жеков.
Още в началото почнаха конфликтите между Найденов, Жеков и Жостов, особено когато Главната квартира представи доклади за повишение на офицери в по-горен чин с подписа на главнокомандващ направо на царя, мимо министъра на войната. Докладвайки на царя, показах му и текста на конституцията, където е казано, че всякакъв акт, подписан от царя, за да бъде валиден, трябва да носи подписа на съответния министър. Натоварен бях да уредя този въпрос. Генерал Найденов се съгласи списъкът за повишение да се изпровожда от Главната квартира в министерството и министърът, без да го изменя, да го представлява на царя със своя подпис за утвърждение. Генерал Жеков отначало не се съгласи, защото смяташе, че с това се подчинява на военния министър, но най-после се съгласи и така се уреди един от многото конфликти.
Още от самото начало генерал Жеков смяташе, че е ръководител на съдбините на България. Той не искаше да разбере, че главнокомандващият ръководи само военните действия, а правителството ръководи войната в големия смисъл на тая дума.
Обзет от тая мания, по-късно, при катастрофата, генерал Жеков се противопостави за сключване на примирието, когато това е изключително право само на правителството и на царя, а главнокомандващият може да дава само мнение за състоянието на армията в дадения момент. Не напразно Клемансо беше казал: „Ние воюваме.” Да, правителството воюва, а главнокомандващият ръководи войната.

2.
Няколко дни след мобилизацията на армията бях в Министерския съвет при Радославов в неговия кабинет. В един момент той отиде в общата стая на господа министрите и там министър Бакалов го запитал нещо по нашата намеса във войната, на което Радославов му отговорил грубо и оскърбително. Обиден от това и от постоянното му незачитане, г. Бакалов почна така остро да обвинява Радославов с разни епитети и с такъв гръмовит глас, че всички чиновници в съседните стаи и всички посетители, които бяха в коридора, останаха смаяни. Господин Тончев се присъедини към протестите и обвиненията на г. Бакалов и конфликтът стана още по-голям. Накрая Тончев и Бакалов подадоха оставките си. Тази вест се разнесе като мълния из града и всички мислеха, че кабинетът Радославов ще падне. Германският пълномощен министър Михаилес, който чакал в чакалнята на Министерския съвет, изплашен от създалата се криза, веднага почнал да въздейства на г. Тончев, за когото германците много държаха. Г-н Радославов веднага отиде в двореца на доклад. Пълномощните министри на Централните сили бяха твърде много загрижени и твърде много се бояха от падането на Радославов, а в средите на Антантата цареше голямо задоволство. Германският министър Михаилес и австрийският му колега граф Тарновски постоянно конферираха с Радославов и Тончев. Същата вечер бяха на вечеря у Кауфман, представител на Круп, гдето имаше много германци. Всички бяха много загрижени, а Кауфман смяташе за положително, че тяхната кауза е загубена. Обратно, духът на пълномощните министри на Антантата беше много повишен, особено на руския - Савински, който вече беше дал няколко телеграми в Ниш и Петербург, за да убеди сърбите да не предприемат нищо против нас. Сърбите бяха успели вече да съсредоточат 5 дивизии в Пирот - Ниш и искаха да ни нападнат в момент на съсредоточение на нашите войски. Това положение трая два дни и това беше достатъчно, за да се засилят нашите части на сръбската граница и да се застрашат сърбите откъм север, гдето стана ясно на всички, че се съсредоточават германските войски на Дунава. На третия ден министерската криза беше уредена и Тончев и Бакалов си оттеглиха оставките.
По-после, след като царят разбра в какво критично положение сме били през време на мобилизацията и съсредоточаването на нашата армия, при един случай ми каза, че той нарочно устроил конфликта между Радославов - Тончев - Бакалов и с това спасил България, което, разбира се, не беше вярно, понеже конфликтът избухна съвсем случайно, но възможно е царят нарочно да е забавил уреждането му.

3.
Една сутрин рано ме повикаха в двореца. Това беше в периода на съсредоточаването на нашите войски към сръбската граница. Негово Величество твърде загрижено ми подаде една телеграма от Германия и ми каза: „Вижте, майката на Аурбах.” Аурбах беше един от неговите любимци шофьори, който германците охотно освободиха от тяхната мобилизация, за да услужат на царя. Казах на царя, че ще бъде добре да му дадем отпуск, за да отиде да види майка си. „Затова Ви повиках - ми каза царят. - Кажете на гарата да приготвят една машина и един от царските вагони, за да отиде Аурбах до Видин и през Румъния за Германия.” Малко зачудено отговорих: „Специален влак във време на съсредоточението на армията, това значи закъснение на съсредоточаването, а при това 5 сръбски дивизии чакат на границата да ни нападнат.” „Какъв специален влак, един вагон и една машина”, отговори царят. „Ваше Величество, една машина, един вагон и едно разписание за тоя влак.” Тоя разговор се водеше в червения салон. Без повече да ми отговори, царят сърдито влезе в кабинета си и с голяма сила и трясък затвори вратата.
Нещо около един час след тая сцена наново бях повикан в червения салон, където царят извънредно сърдито ми каза: „Как е възможно полковник Коста Николов (тогава завеждащ движението) да не изпълни моите заповеди. Аз - монарх, самодържец, главнокомандващ, заповядвам полковник Николов за неизпълнение моите заповеди във военно време да бъде застрелян.” Опитах се да отговоря, но царят не ми позволи, като ми каза: „Предайте тази заповед на генерал Жеков и още днес да бъде изпълнена”, след което влезна в кабинета си.
В партера на двореца, в моя кабинет заварих полковник Николов, който беше дошъл да се оплаква, за да се тури край на специалните дворцови влакове, които разбърквали движението на военните влакове и забавяли съсредоточаването на войските, и ми съобщи за случката на гарата. Казах му заповедта за разстрелването му и го помолих по-скоро да напусне кабинета ми, за да не би царят да го завари, ако влезне при Добрович, чийто кабинет беше съседен с моя. Царят често идваше там и първата му работа беше да погледне в моя кабинет и да затвори вратата между двата кабинета.
Трябва да обясня, че при мобилизацията военните влакове (други влакове няма) се движат по строго определено разписание, с най-голяма точност и на определени станции има приготвени храна, вода и пр. за войниците. Всяко закъснение на един влак разбърква движението на цялата мрежа и забавя съсредоточението понякога с 2-3 дни, а камо ли един специален влак, който ще се движи с желанието по-рано да стигне на определено място и така ще разбърка цялото движение и ще спре всички военни влакове. Всичко това обясних на царя, но не помогна.
Сега за заповедта за разстрелването на полковник Николов. След първата сцена с мен в червения салон за специалния влак царят изпроводил на гарата управителя на двореца Вайх със заповед до инженер Коста Стоянов, приближен човек на царя, да формира специален влак и да го пусне в движение. Тогава инж. Стоянов беше началник на работилницата, винаги придружаваше царските влакове и беше любимец на царя.
Когато специалният влак и разписанието за него били готови, комендантът на гарата отказал да го пусне в движение и поискал разрешение от полковник Николов, който заповядва да разтурят влака и да арестуват инж. Стоянов, загдето е формирал влак без негово разрешение. Това твърде много разсърди царя и поради това именно той заповядва разстрелването на полковник Николов. Говорих за случката с генерал Жеков, като му обясних цялата история, от друга страна, полковник Николов се оплакал в Щаба на армията. Ген. Жостов по телефона ми каза, че в щаба одобряват постъпката на полковник Николов. Инцидентът се приключи по следния оригинален начин: Негово Величество, види се, съзна своята грешка и на другия ден наново ме повика в червения салон. Подаде ми една телеграма и някак си подигравателно ми каза: „Успокойте се, генерале, майката на Аурбах е много добре и няма нужда от Вашия специален влак и Вашите военни влакове може свободно да се движат.” Уверен съм, че втората телеграма е фабрикувана в дворцовата телеграфна станция, а заповедта за разстрелването на полковник Николов като че ли не е била дадена.

4.
Много преди намесването ни във войната в двореца беше пристигнал един германец, гостенин на царя, някой си фон Айфе, който гостува доста дълго време. Каква беше мисията на тоя човек, не зная. Няколко дни след като се намерихме във войната, в София пристигна една голяма мисия на германския Червен кръст, чийто началник беше същият фон Айфе, приятел на царя. Мисията пристигна със специален влак от Русе. Царят и царицата, придружени от цялата гражданска и военна свита, отидоха да я посрещнат на Царската спирка в Подуене, която тогава беше на главната линия, без да има отделна линия за нея. Специалният влак пристигна с около 15 вагона. Мисията беше много голяма, 5-6 души лекари, около 20 милосърдни сестри, мандолинен оркестър и друг персонал и много санитарни материали. Оркестърът изсвири българския и германския химни, след което царят и царицата говориха поотделно с фон Айфе и с целия персонал. Това продължи цели два часа, в което време всички военни влакове бяха спрени. Тревогата в Дирекцията на железниците беше голяма. Полковник Николов на няколко пъти ме вика по телефона с молба специалният влак да отиде на гарата и там да продължи срещата, за да се освободи линията. Аз лично няколко пъти докладвах на царя за спирането на военните влакове и получавах сърдити отговори: „Да чакат Вашите военни влакове.” Изглежда царят нарочно се бавеше, за да покаже на полковник Николов, че той е самодържец, и да му отмъсти за влака на Аурбах.

5.
Негово Величество не беше особено доволен от някои от нашите пълномощни министри, които донасяха за истинското положение в дадения момент. Тия от тях, които донасяха за надмощието на Съглашението, които съветваха за намесата ни на страната на Антантата или за неутралитет, царят ги третираше като предатели и върху рапортите им слагаше резолюции „предател”, „русофил” и даже някои неприлични епитети. Той искаше всичките донесения да бъдат в унисон с неговите разбирания.
Особено недоволен беше от парижкия министър г. д-р Д. Станчов. Той смяташе, че Станчов като бивш секретар на царя трябва непременно да поддържа неговото мнение: намеса на страната на Централните сили. Точно обратното, Станчов във всичките си донесения поддържаше намесата ни на страната на Съглашението, описвайки разговорите си с руския посланик в Париж и с френските министри. Негово Величество не можеше да търпи това положение и Станчов беше уволнен. При завръщането си в България, минавайки през Швейцария, на д-р Станчов предават заповедта на правителството, че не му се разрешава да се върне в България, и той остана със своето шестчленно семейство четири месеца в Швейцария. От Швейцария г. Станчов постоянно пишеше във Външното министерство, във Военното министерство и в Главната квартира, като настояваше да се върне в България и като запасен ротмистър да постъпи в армията. Най-после, след 4 месеца, царят даде съгласието си лично за него, а семейството му да остане там - в чужбина.
На мен царят изрично заповяда да предам на ген. Жеков, че „Станчов, тоя предател, да бъде изпроводен на фронта на първа линия, за да бъде убит.”. Г-жа Станчова със своите четири деца остана още 5 месеца в Швейцария, гдето похарчила всичките си средства и са живели най-оскъдно. От там г-жа Станчова непрекъснато е молила царя и Радославов да им разрешат да се върнат в България, понеже нямали никакви средства за живеене. Най-после семейството на Станчов получава разрешението, но на австрийската граница по искане на детектива Бошнаков, който тогава е бил в Швейцария и ги е следил, са били задържани наново цели 6 дни. Най-после семейството беше настанено във Варна, в тяхната вила под контрола на полицията. Д-р Станчов се ползваше с голямо благоволение пред царя като бивш дългогодишен негов частен секретар. След назначението му за пълномощен министър, когато Станчов идваше в отпуск в България, биваше винаги гост на царя и царските превозни средства биваха винаги на негово разположение, също и царските градини и пр. Сега царят изрично ми заповяда да не се дава нищо на това семейство.

Приложение

Управление на двореца Евксиноград

Евксиноград, 8.VI.1916 г.
До Господин
Вайх
Хаусмаршал
Господин маршал,
Научавам се, че семейството на г. д-р Станчов ще пристигне тази неделя във Варна да живее във вилата си.
Моля Ви, господин маршал, дайте нареждания да му се услужва ли с дворцови коне и кола.
Оставам с почитание към Вас,
Управител: (п) Ив. Константинов
Резолюция върху горното писмо: „Аз правя генерал Савов отговорен за изпълнение строгата ми заповед. Никакви услуги да се не правят на казаното семейство.”
(п) Фердинанд

Скоро, обаче, Варна стана база на германските подводници и царят изрично ми заповяда Станчови да бъдат преместени в Свищов, гдето Станчов има бащина къща, защото г-жа Станчова, като французойка, щяла да предателства. Когато се почнаха приготовленията за войната ни с румъните, семейството трябваше наново да напусне Свищов за вътрешността на България и понеже нямаха никакви средства за наеми, помолих Негово Величество да им разреши да се настанят в къщата на д-р Чомаков в Пловдив, която от дълги години беше наета от Двореца, но необитавана. Царят се съгласи и там останаха до свършека на войната.

6.
Щом се мобилизираха частите и тръгнаха към мястото на съсредоточаването си, ген. Жеков ми каза да докладвам на царя, че щял да отиде към Лом, за да инспектира частите, които са в движение към сръбската граница, а именно 9 дивизия, която отивала към прохода Свети Никола, с. Чупрене. На другата сутрин рано отидох във Военното министерство да изпроводя Жекова и да му предам заповедта да донесе най-подробно на царя за съотношението и духа на войските. Времето беше много лошо, духаше силен вятър, валеше дъжд, примесен с големи парцали сняг, и се чувстваше голяма влага. Жеков забавяше заминаването си, като че ли искаше да се откаже от това пътуване, но беше му неловко и най-после тръгна. Късно вечерта се върна и аз отидох в министерството, за да ми съобщи резултатите. Намерих Жеков в министерския салон умислен, с наведена глава, да се разхожда из стаята. Щом ме видя, той започна да ми разправя за видяното: „Това не е войска, едни с пушки, други без, едни с ботуши, други с цървули; разтегнали се на повече от 20 км; това не е войска.” Аз останах в недоумение от пораженския дух на военния министър, бъдещ главнокомандващ, който обяви мобилизацията и който даде съгласието си за намесата ни във войната. И всичко това в самото начало на войната.
Преди да отида да докладвам на Негово Величество, отидох в щаба при ген. Жостов и му съобщих за чутото. Той ме увещаваше да не докладвам на царя, обясняваше понижения дух на Жеков с това, че е нервен и впечатлителен, твърдеше, че сведенията за съсредоточаването са отлични и че при такова лошо време не може да се иска войските да се движат като на парад.

7.
След мобилизацията и започването на съсредоточаването на частите в някои полкове в Южна България имаше брожения. Тук-там беше се проявило нежелание на групи войници да тръгнат за границата, но това брожение със строги мерки беше потушено. Все пак царят много се изплаши, той стана много по-любезен с мен и като че ли моите акции наново се повишиха. Царят ми каза, че щом започнат военните действия, аз ще го придружавам в обиколките му по фронта.
С формирането на Главното командване се почнаха и раздорите с правителството. Главната квартира отказваше да изпълнява прищевките на министрите за изтегляне от фронта на разни партизани и протежета, за назначаването на протежираните войници на длъжности в администрацията или на служби, които се освобождават от мобилизацията, и даже някои по-раншни назначения бяха отменени от Главната квартира. Имаше недоразумения по прехраната на армията и по износа на храни и добитък за Германия, което се правеше от разни протежета и даже от депутати. Раздорите всеки ден ставаха по-чести и по-големи и Негово Величество, вместо да бъде арбитър, се радваше на това, защото това отговаряше на неговия принцип „разделяй и владей”.

4. Почване на войната заедно с Централните сили

1.
Германската армия на маршал Макензен мина Дунава и настъпи на юг в Сърбия. Също и нашата северна армия на ген. Бояджиев настъпи и скоро Ниш и Пирот бяха завзети.
На втория ден след завземането на Ниш, макар че мостовете по жп линията в долината на Нишава и по шосето бяха разрушени от отстъпващите сърби, Негово Величество, придружаван само от мен и един взвод гвардейци, стигна на Нишката гара, която не беше още заета от нашите власти. Всичките линии бяха препълнени с пълни и празни вагони и с развалени локомотиви. Тук-там имаше часови и много малко войскови отделения. На самата гара заварихме една малка команда от артилеристи с един млад портопей юнкер, около 22-годишен, с руси коси и сини очи. Царят поздрави командата и ми заповяда да разпитам портопей юнкера защо е останал в Ниш, отгде е родом и да събера всички сведения за него. Портопей юнкерът се казваше Йончев от Лом. Бил студент в Германия, но не довършил образованието си, завърнал се по случай мобилизацията и завършил Школата за запасните офицери, повишен в портопей юнкер няколко дни преди започване на военните действия, зачислен в артилерията и още не е взел участие във войната. Батареята му заминала на юг, а той останал с командата да набави фураж на конете и храна за хората. Съобщих на царя тия сведения, като добавих, че фамилията Йончев е една от първите в Лом. Царят отиде сам при него и говори няколко минути на немски, после каза да му взема адреса.
Няколко дни след като се върнахме от Ниш, царят ми каза, че иска да назначи Йончев за ординарец, и ми заповяда да предам на ген. Жеков да го прикомандироват към свитата. Отговорих, че е неудобно нисш чин да се числи в свитата, на което царят надменно ми каза, че той е демократичен господар и не се срамува на неговата маса да сядат и нисши чинове (това беше намек за случката от обядването на шофьорите на царската маса).
След няколко дни пристигна Йончев. Представих го на царя и още същия ден остана за дежурен офицер при него, като ми заповяда да остана на обяд, за да му покажа някои особености при обяда.
Първите няколко дни при обедите обикновено царят говори доста много с новоназначените офицери и чиновници в двореца, за да узнае техните монархически схващания и въобще да ги разпита за тяхното семейно положение и политическите им убеждения. Така беше и с Йончев. Царят толкова го хареса, че той дежури непрекъснато 4-5 дни (дежурството в двореца беше само дневно, от 8 часа сутринта, докато си легне царят - 11 до 1 часа през нощта).
Не се минаха 15 дни, царят ми каза: „Вие намирате, че било неудобно нисш чин да бъде в свитата, затова ще го произведа в подпоручик”, и да съобщя на ген. Жеков да приготвят заповедта. Възразих на Негово Величество, че има повече от 1000 портопей юнкери по-старши от него в армията, които са взели участие в боевете и много от тях наградени с ордени за храброст, а Йончев още не е участвал нито в едно сражение, че неговото производство ще понижи морала в армията, ще предизвика протести и пр.
Говорих с ген. Жеков по телефона, предадох му заповедта на царя, заедно с възраженията, които му направих. Той се замисли известно време и като че ли щеше да даде съгласието си, но в тоя момент е влязъл при него ген. Жостов на доклад и той ми каза: „Ето Жостов е при мене, разправяй се с него, аз не мога да се занимавам с тия дребни работи.”
Разправих на Жостов всичко и той сърдито ми каза: „Ние воюваме и не си играеме на орехи. По никакъв начин Главната квартира не може да даде съгласието си за един акт, който понижава морала в армията. Ние правим всичко, за да засилим тоя морал.” Жостов ме натовари да докладвам, че нито ген. Жеков, нито той ще дадат съгласието си за това производство.
Негово Величество твърде много се ядоса и ми каза наново, че ще унищожи тоя македонец и при това повтори: „Аз съм цар и самодържец и ще го повиша още сега.” Предвиждайки конфликта, помолих царя да почака, като му обещах, че ще се помъча да убедя ген. Жеков. Наново говорих с последния, като го помолих да даде съгласието си да се повиши Йончев направо от царя, без да се издава заповед и, когато се повишат другарите му, да се повиши и той със същата заповед, като добавих, че ще наредя Йончев да не се вестява много из града. Негово Величество се съгласи с това производство и повиши Йончев в подпоручик.
Не се минаха два месеца, Негово Величество ме повика, прие ме в спалнята, понеже беше болен, и твърде разтревожено ми каза да съобщя веднага на ген. Жеков, че подпоручик Йончев се откомандирова от свитата и да се изпроводи на първа бойна линия, за да бъде убит. Възразих, че е твърде неудобно да му се снемат пагоните, след като и вече ги е носил. Царят настоя, като повтори: „Непременно в първа линия”. Вместо на ген. Жеков, доложих на военния министър ген. Найденов, който настани Йончев във Военното министерство, докато излезе заповедта за неговото повишение, след което беше откомандирован в полка.

2.
След падането на Скопие царят и престолонаследникът, придружавани от мен и още двама офицери, тръгнахме за Скопие през Кюстендил - Егри Паланка - Куманово. Между Куманово и Скопие по шосето се движеше 122 германски полк. Шосето беше доста задръстено и нашите автомобили трябваше на няколко пъти да спират, освен това никой от германските офицери не можа да узнае, че в автомобилите се намира Негово Величество, та да даде нужния сигнал за освобождаване на шосето и за отдаване чест. Това твърде много дразнеше царя. Исках да предупредя някой от германските офицери, но царят не ми позволи, като ми каза: „Те са длъжни да ме познават.”
Стигнахме в Скопие. Царят беше много сърдит от поведението на германците и от това, че никой не го посрещна, макар сам да не позволи да се предупреди Скопие за това пътуване. Тук царят искаше да поздрави командващия I армия ген. Бояджиев с големите победи, нанесени на сърбите, и да му се оплаче от поведението на германците, но понеже ген. Бояджиев беше вече заминал на юг, царят заповяда да му напиша една поздравителна телеграма, от която да се вижда, че той дължи победите си на царя - самодържец, понеже не е позволил на ген. Фичев да го уволни след смяната му от военен министър, и второ, да предаде на ген. фон Галвиц възмущението му от поведението на германския 122 полк.
Написах едно копие телеграма до ген. Бояджиев, царят не я одобри, написах втора и нея не одобри, защото не се разбирало, че е самодържец и че победите му се дължат на покровителството на царя. Най-после царят сам написа върху един плик копието, като към края прибави думите: „Владетеля всей”. При шифроване на телеграмата, попитах царя да ми каже как се разбира фразата „Владетеля всей”, на което той ми отговори: „Как не разбирате най-простата работа - самодържец.”

3.
Още от Балканската война познавах Тодор Александров, който в Кукуш със своите четници услужи твърде много на моя полк по прехраната и по разузнаването. Негово Величество знаеше за това и на няколко пъти секретно водих Александров при царя. Един ден царят ми каза, че е решил да награди Тодор Александров с офицерския орден за храброст, III степен, и ми даде кутията с ордена да му го занеса, като ми каза: „Ще кажете на Александров да убие д-р Генадиев, тоя мръсен предател.” Тодор Александров остана учуден от тая голяма награда, но аз му обясних, че му се дава за големите заслуги в Балканската война. При това положение неловко ми беше да му съобщя желанието на царя да убие Генадиев, още повече че аз добре познавах Александров и знаех как той ще реагира, за което предварително говорих на царя. На другия ден заговорих на Александров между другото и за желанието на царя Генадиев да бъде убит, без да му кажа, че царят натоварва него с тая мисия. Тодор Александров веднага ми каза: „Да не мисли царят, че аз ще изпълнявам неговите прищявки. Затова ли ми дава ордени”, като доста остро се изрази по негов адрес. След тая случка царят още няколко пъти ми загатна за необходимостта Генадиев да бъде убит.
В началото на Европейската война д-р Генадиев беше на мнение, че ние на всяка цена трябва да вървим заедно с Германия и Австрия, против Русия и Франция, и той беше един от министрите, които царят най-много приемаше. След завръщането му, обаче, от странство и след като си промени мнението и настояваше с един доклад да вървим с Англия, Франция и Русия, стана предател и трябваше да бъде убит.

4.
След превземането на Ниш нашите войски настъпиха на юг към Враня, Скопие и използвали всички здрави останали сръбски телеграфни линии за съобщения с тиловите си управления и с Главната квартира в Кюстендил. След нашите войски, в същата посока, са се движили и германските войски, които навсякъде прекъснали нашите съобщения и ги приспособили за свои съобщения с щаба на Макензен. Нашите войски останаха без съобщения с тила и някои части почнаха да гладуват. В Щаба на армията в Кюстендил се получи оплакване по тоя повод от нашата I армия. Генерал Жостов, възмутен от тая бруталност на германците, изпроводи една доста енергична телеграма в щаба на Макензен чрез полковник Иван Тантилов, който тогава беше причислен към щаба на Макензен. Между другото той писал: „Различни германски части, които се движат на юг от Ниш и пр.” Полковник Танталов превел телеграмата на немски и употребил фразата, буквален превод на „Различни германски части.” Впоследствие, когато полковник Ганчев пристигна в София от Берлин за водене на някакви преговори от страна на Германската главна квартира с министър-председателя и с нашата Главна квартира, се е отбил в щаба на Макензен и полковник Тантилов му казал за пакостите, които германците правят с късането на телеграфните жици, и му дал на немски оплаквателната телеграма на ген. Жостов, която Ганчев дал на царя. Негово Величество намерил фразата за голямо оскърбление на маршал Макензен, за генерал Сект и за германската армия изобщо, а също, че бил злепоставен и той пред германците, и направил една сцена на главнокомандващия, като му казал, че Жостов трябвало да отиде лично в Ниш и да се извини пред Макензен и ген. Сект, които били много обидени. Ген. Жостов прочел наново телеграмата и не намерил нищо обидно в нея и не отишъл в Ниш да се извини, понеже тогава се водели най-сериозни сражения със сърбите. Ограничил се да телеграфира на полковник Тантилов да го извини пред Макензен и Сект, ако има някаква обида. Тантилов отговорил на Жостов, че Макензен не приел извинението, тъй като нямало никаква обида, и Жостов сметнал инцидента за приключен.
Негово Величество, в желанието си да унищожи и унижи Жостов, както по-рано беше се заканил да всее раздори в Главната квартира, нареди преговорите, поменати по-горе, с Ганчев да се водят в Кюстендил. В царския влак, който тръгна за Кюстендил, бяхме министрите Радославов, ген. Найденов, фон Масов, полковник Ганчев и аз. По телефона предупредих Главната квартира за часа на пристигането в Кюстендил и на гарата бяха излезли Жеков, Жостов и другите генерали, които бяха в Главната квартира. Прозорецът на вагона беше отворен и царят беше надвесен на него, така щото всички, които бяха на гарата, го видяха. След спирането на влака царят повика Жеков във вагона, а ген. Жостов с другите генерали останаха да чакат отвън цели часове. На обяд във влака Жостов не беше поканен. И така, най-важният фактор - началник-щабът - не участва в тая конференция. Така се унижаваха и унищожаваха водачите на армията в най-големия разгар на боевете.

5.
Към средата на декември 1915 г. се заговори, че германският император ще посети царя в Ниш, и полковник Ганчев уреждаше тоя въпрос с Германската главна квартира.
Негово Величество се готвеше да назначи императора за шеф на един пехотен полк и да му даде маршалски жезъл и дълго мисли какъв да бъде надписът на жезъла. Най-после, между другото, реши да има в надписа и „Покровител на българите”. И така кайзерът измести освободителя на българите цар Александър II.
За посрещането на императора се направиха големи приготовления; докараха се разни войскови части, македонски четници и пр. За посрещането отидоха няколко дни по-рано генералите Жеков и Жостов. При посещението си, което ген. Жостов е направил в Ниш на маршал Макензен и ген. Сект, използвал случая да ги запита за обидната телеграма, на което и двамата му отговорили, че не е имало никаква обида и че никой от тях не се е оплаквал, следователно царят с полковник Ганчев инсценирали тая обида, за да унижат ген. Жостов.
Императорът пристигна в първите дни на януари 1916 г. След заминаването и тържественото изпращане на императора ген. Жеков благодарил на ген. Кутинчев, който тогава беше губернатор в Ниш, за добрия ред и му съобщил, че царят му казал, че не искал да представи ген. Жостов на императора и, следователно, нямало да бъде канен на обяда, все по повод на същата телеграма, но в последния момент се раздумал. Горното научил лично от ген. Кутинчев, който, вероятно, ще го има отбелязано и в бележките си. Въобразявам си какъв щеше да бъде скандалът, ако Царят би направил това, което щеше да бъде уникум в отношенията на царя с началник-щаба на Действащата войска.

6.
Към края на януари 1916 г. беше уредено да се върне визитата на германския император в Общата германска главна квартира в Плес. Царят тръгна с голяма свита. На гарата в Плес беше посрещнат лично от императора и се разцелуваха. Имаше почетна дружина.
Царят и всички придружаващи бяха настанени в двореца на княза в Плес, едно грамадно здание с обширен парк от няколко километра. Там бяха и апартаментите на кайзера и Главната квартира. В Плес царят остана три дни. Имаше гала вечеря. А обикновено обядвахме и вечеряхме на обща трапеза с всички офицери от свитата на кайзера и от щаба, така че се събираха всичко 40-50 души на трапезата. В определен час се събирахме всички офицери в един голям салон, след който следваше столовата. Царят и императорът излизаха почти едновременно от своите апартаменти, минаваха по средата на салона между присъстващите, които образуваха един вид шпалир, и всички следваха августейшите особи и се настаняваха в столовата.
Мисля, че беше на третия ден. За обяда императорът излезе пръв от своя апартамент, размени по няколко думи с някои от нас - българите, пооглеждаше се назад, за да дочака царя, но той не излизаше. Минаха се около 5 минути, търпението на императора се изчерпи и той повика своя маршал и му направи някои забележки. Маршалът, опечален, дойде при мен и ме помоли да уведомя царя, че императорът чака повече от 5 минути. В това време царят се разправяше със своите любими шофьори Пауле и Аурбах. Казах му за чакането на императора и за сцената с маршала, на което той ми отговори: „Да чака, нека знае кой съм аз!”. Казах на маршала, че царят дешифрира една телеграма и че веднага ще излезе, но него още го нямаше. Изминаха се нови 5 минути и повече, всички вече забелязаха нервността на императора. Най-после той наново изсипа гнева си върху своя маршал, говорейки му с висок глас и разни жестове. Маршалът, развълнуван, пак се отправи към мене, но аз не го дочаках, а отидох при царя да му докладвам за всичко. Твърде доволен, че е унизил императора, царят ми повтори: „да чака”, но след малко тръгна и щом влезе в залата, се отправи стремително към императора, преструвайки се, че е виновен, и му каза развълнувано и отчаяно на френски: „Извинете ме, любезни приятелю, аз бях толкова много зает.” И двамата тръгнаха между шпалира от присъстващите. На края на шпалира на страната към царя беше един портопей юнкер, някой си графски син, чието семейство царят познава. Царят се спря и почна да говори с него, обръщайки гърба си към императора. Разговорът продължи доста и императорът позеленя от яд, но нямаше какво да прави.
Мислех си навремето, колко ли скъпо ще заплати българският народ тия прищевки на царя след свършване на войната!

7.
Преговорите между България, Германия, Австрия и Турция се водиха тайно и аз късно узнах за новата ни турско-българска граница от 500 до 1000 метра източно от Марица.
При едно посещение на Радославов изказах учудването си от тая спогодба, като му припомних предложението на генерал фон Ласов за линията Мидия-Енос и за всички разноски по воденето на войната, а в действителност излезе точно обратното, вместо Мидия-Енос - Марица, и вместо разноски - заем. Г-н Радославов ме успокои, като ми каза: „Нищо, генерале, ние трябва да бързаме с тая спогодба, за да не се свърши войната без нас, но когато се видя с кайзера, аз всичко ще уредя, той е добър човек и обича България.”
След Нишката среща наново запитах г. Радославов, който ми отговори, че тая среща била официална и че при по-интимна среща той щял да уреди всички висящи въпроси. Тая моя настойчивост не се хареса на Радославов и той доста се намръщи.

8.
Един ден, към средата на месец юни 1916 г., царят ме повика в кабинета си и ме попита дали зная къде са престолонаследникът и генерал Жеков, като ми каза, че са пристигнали предната вечер от Кюстендил и сутринта рано са заминали за Дедеагач по инспекция, а в действителност са подготвяли неговото детрониране.
Познавах много добре княз Борис още от детинството му, бях интимен с него, никога не можех да допусна подобно нещо и се помъчих да уверя царя, че това е интрига. Царят ми каза, че той има точни сведения, че княз Борис се сдружил с франкмасоните, които били най-големите врагове на Бурбоните, и че трябвало да взема мерки.
Разбира се, че никакви мерки не взех, защото нищо нямаше и защото нито престолонаследникът, нито генерал Жеков проявяваха някакви наклонности към преврат.
След няколко дни княз Борис се завърна. Отношенията между баща и син бяха нормални и по-нататък царят не направи никакъв въпрос за детронацията.
И до днес не мога да си обясня, защо беше тая история - дали по израза на лицето ми царят не е искал да узнае нямам ли аз подобни намерения?

9.
Все по същото време много българи посетиха Берлин, между които една група народни представители - радослависти, които посетили Райхстага и били приети с големи почести. По тоя повод германският Райхстаг решил да изпрати една група германски депутати, които да върнат визитата на нашите депутати.
Германците бяха посрещнати официално в София с големи почести, посетиха Народното събрание, Главната квартира и пр. Между тях имаше знатни личности, като Стреземан, Науман, големи общественици и политици.
Негово Величество им даде обяд в двореца „Ситняково”, на който бяха канени освен германците и всички български депутати, аташирани към тях, с изключение на г. Александър Станчов, защото бил брат на г-жа Стамболова. Моите доводи, че той придружава германците, че е неловко да го оставяме в Чамкория, дето няма какво да яде, че той е шеф на аташираните към него германци и пр., не помогнаха и аз трябваше да измисля хиляди лъжи, за да извиня непоканването му.
След обяда всички от столовата излязоха на двора и фон Масов помоли царя да му позволи да направи една снимка. Царят се нареди в първата редица със Стреземан и Науман, като ги хвана под ръка. Фон Масов подаде апарата на своя ординарец, младо момче, 18-20-годишен, със сини очи и руси коси, а той се нареди в групата. Царят втренчи очи в ординареца и след втората снимка той напусна Стреземан и Науман, отиде при ординареца и, подавайки му ръка, благодари за снимките, като го разпита за семейното му положение и пр.
Няколко дни след като си заминаха германските депутати, придворната дама г-ца Петрова-Чомакова ми каза, че научила от г-жа фон Масов, че техният ординарец бил назначен за секретар на царя, бил настанен да живее в двореца и работел в канцеларията на управителя.
Тая новина ме възмути твърде много. Ординарецът на Масов - секретар на царя, това значи един германски шпионин при царя, гдето се съсредоточават всички дипломатически и военни преписки, и то във време на война.
Отидох в канцеларията на управителя, който ми доложи, че и той е казал на царя, че новият стата княз Бориса, който ме помоли да не викам, за да не чуе царят. Княз Борис ми каза, че току-що излиза от кабинета на царя, дето му говорил за това назначение и царят толковаекретар ще бъде шпионин на фон Масов, но царят го изругал и го изпъдил от кабинета си. Отидох в кабинета на г. Добрович и с висок глас заговорих за това назначение, без да забележа зад вра се е разсърдил, че му запретил да идва при него.
Две седмици след това назначение царят получил анонимно писмо, че кметът на Самоков - Германски (депутат), и лесничеят в Чамкория са построили няколко дъскорезници на Марица и контрабандно изсекли много дървета в долината на Марица и около вилата на царя в Саръгьол. Тия сведения са били потвърдени и от управителя на двореца „Ситняково”.
Негово Величество ми заповяда да отида в „Ситняково” и да произведа дознание.
Управителят на „Ситняково”, словенецът Мишо, след като ми показа изсечените дървета, разправи ми че 5-6 дни по-рано в „Ситняково” пристигнал царят с тримата си шофьори и с новия си секретар и нощували там. През нощта госпожата на управителя приготвила храна в термоси и десетина бутилки шампанско „Мум”. Те били отнесени на върха Саръгьол и заровени в една голяма преспа сняг.
За обяд царят, новият секретар и шофьорите на коне пристигнали там, обядвали, пили шампанско и стояли до късно, дето се били със сняг и се търкаляли в снега. Царят бил много весел и само от време на време, когато се чували оръдейните изстрели от Струмишко, дето нашите войски се биели с французите, се замислювал за известно време, след което наново е почвала веселбата. Този пикник е бил устроен в чест на новия секретар.

10.
Към средата на юли 1916 г. в Народното събрание бе внесен законопроект за 6/12 от бюджета за същата година. В това време войските ни, които се биеха на Македонския фронт, гладуваха. Същото беше и във вътрешността на страната. В Народното събрание се развиха дебати по законопроекта. Аз присъствах на това заседание и си вземах точни бележки за станалото, понеже трябваше да докладвам на Негово Величество. В дневниците на Народното събрание е фалшифицирана сцената, която се разигра тоя ден между опозицията и правителството.
В разискванията по законопроекта опозицията, начело с г. Драгиев, водач на земеделците, се обедини около предложението на г. Малинов да не се гласува законопроектът, докато правителството не внесе законопроект за прехраната на армията и народа. Г-н Радославов не се съгласи с това предложение. Последен говори д-р Н. Генадиев, който дотогава поддържаше правителството и който заяви, че и той със своята група от 17 народни представители се присъединява към опозицията, следователно правителството, което имаше само 14 гласа болшинство, остана в меншество.
Изявлението на д-р Генадиев смути правителството и болшинството. Стана малка схватка между опозицията и правителствените депутати. В тая суматоха д-р Вачев, тогава председател на Камарата, се опита да гласува законопроекта и обяви мнозинство, макар че явно се виждаше меншеството. Опозицията протестира с викове: „Меншество, долу!”
Г-н Вачев, види се, за да изплаши опозицията, постави на гласуване доверие към правителството и, разбира се, резултатът беше меншество. Г-н Вачев остана като замаян и не обяви резултата. Опозицията почна да вика „Долу!”, хвърляха се книги и законопроекти върху министрите, по министрите и пр. Най-после, г. Радославов, който в момента беше улисан, се съвзе и с висок глас упрекна г. Вачев, че е гласувал доверие на правителството, без това да е искано от министър-председателя, и поиска отлагане на заседанието. При голям шум и бой между депутатите правителството напусна залата, също и д-р Вачев.
Това беше към 7 часа вечерта. Аз побързах да отида в двореца и да доложа на царя за станалото.
Намерих царя в неговия кабинет, облечен в шинел, прав, в разговор с г. Добрович, който току-що бе свършил доклада си.
Негово Величество беше зле настроен от моето спешно искане да му се представя и ме прие твърде сърдито в присъствието на г. Добрович, като веднага ме запита: „Какво има, защо сте толкова разтревожен?”
Разправих му за случката, на което той ми отговори: „Че какво от това, какво важно има тук?” „Ваше Величество, казах аз, нали воюваме с Централните сили, а опозицията, която е на страната на Антантата, взема надмощие.” Царят сърдито ми каза: „Това не е Ваша работа, забранявам Ви да се бъркате в политика.”
Не можах да си обясня защо царят се разсърди от моя доклад и защо не му направи никакво впечатление едно такова крупно събитие. След няколко минути царят замина някъде с автомобил и се завърна след два дни.
В следващото заседание в Народното събрание говори Т. Тодоров, водач на Народната партия, който не успя да говори във вчерашното заседание и който заяви, че неговата група ще гласува бюджета, понеже Радославов бил обещал, че веднага след гласуването на бюджета щял да внесе законопроекта за прехраната на армията и народа. По такъв начин бюджетът беше приет. Още тогава се говореше, че в промеждутъка на двете заседания Радославов заплашил Тодоров, че ще даде под съд Търговска банка и всички депутати народняци, които взеха участие в износа на жито за Деклозиер, в така наречената Деклозиерова афера.
В онова време за мен беше определен един военен автомобил, каран от пионерния войник-стажант Стефан, който в продължение на два дена не се яви и аз го упрекнах за отсъствието му без мое знание.
Ето какво научих от шофьора Стефан за бързото заминаване на Негово Величество след моя доклад за бламирането на г. Радославов.
Царят заминал за двореца „Враня” със своя шофьор Минчо и с моя Стефан, като помощник. На другата сутрин същите, с приготвената през нощта топла храна в термоси и няколко бутилки вино са заминали за Орхание, родното място на шофьора Минчо. Там, в дома на Минчо в крайните квартали на града, царят обядвал заедно с майката и бащата на Минчо, хвалил го е много пред тях, като е казал, че той бил един от най-верните и най-честните му служители и затова му дал отпуска, довел го лично и ще щял да дойде да го вземе след две седмици. Царят се е върнал в двореца „Враня” с моя шофьор, като е ловил някакви пеперуди по Балкана.
Къщата на Минчо била стара селска къща, с чардак и с външна полуизгнила стълба, по която царят едва се качил.
И така, българската армия се бие на фронта, гладува, изнемогва, българският народ гладува, в Народното събрание стават съдбоносни събития, всичко това не затрогва, не интересува българския цар, най-важното за когото е да заведе лично своя шофьор в отпуск.

11.
Моето положение в двореца от ден на ден се влошаваше, пък и аз на няколко пъти пред г. Добрович бях заявил, че искам да отида на фронта, царят беше дал съгласието си, но скоро почна войната с Румъния и моята мнима популярност наново ме задържа в двореца, защото царят се боеше от някакви вътрешни усложнения.
Приготовленията ни за войната с Румъния вървяха кресчендо. В това време във Военния съд беше насрочено Деклозиеровото дело. Целта беше да се осъди д-р Генадиев и да се унищожи. По тия въпроси често говорехме с княз Бориса, който, също като мен, беше противник да се дразни общественото мнение, да се разединява народът, когато се решават неговите съдбини, и смяташе, че това дело трябва да се отложи, докато се свърши войната. Но нямаше какво да се прави; това беше желанието на царя и правителството.
В деня, в който беше бомбардиран Русе от румъните, 28 август 1916 г., срещнах на Александровския площад полковник Челбов, председател на Военния съд, голям радославист и сродник на министъра на правосъдието Попов. Той ми се оплака, че царят го мразел и искал да го изпрати на фронта, защото бил осъдил на смърт убиеца на Тюфекчиев.
При съденето убиеца на Тюфекчиев (Тюфекчиев беше човек на Радославов, а убиецът му от хората на Тодор Александров) явил се при него Тодор Александров и го заплашил, като същевременно му казал, че Негово Величество искал да бъде оправдан убиецът. Но предвид на явните доказателства, съдиите не се съгласили и го осъдили на смърт.
Виждаше се, че полковник Челбов се страхува да не загуби топлото си място в София и затова ме молеше да го оправдая пред царя, като хвърляше вината върху другите съдии.
Успокоих Челбова, че царят не е давал заповед чрез Александров и между другото му казах, че когато България воюва на два фронта и се решават нейните съдбини, не е време да се унищожават политическите противници на правителството и да се разединява народът, затова ще направи добре да отложи Деклозиеровото дело за след войната. Моя разговор с Челбов съобщих същия ден на престолонаследника, който ми каза, че съм направил много добре.
Полковник Челбов докладвал моя разговор на министър Понов, като казал, че съм го заплашвал да не съди Генадиев и други нелепости. Вследствие на това, министрите Радославов, Тончев и Попов са решили да искат отстраняването ми от двореца като антантофил.
Няколко дни по-късно министър Тончев срещнал престолонаследника и му разправил за случката с Челбова, като му заявил, че трябвало да бъда отстранен от двореца като антантофил. Престолонаследникът му отговорил, че и той е на същото мнение, че не е време за унищожение на политически противници, и това изявление на престолонаследника отбило желанието на правителството да иска моето отстранение от двореца.

12.
В първите дни на август 1916 г. в София пристигна Енвер паша, идващ от запад.
Царят го прие на доста дълга аудиенция и на излизане го изпроводи до дежурната стая, дето чаках и аз. След заминаването му царят ми каза, че той се е държал пред него - монарха - като истински войник, по-добре от всички български генерали, и предложил в негово разположение цялата турска армия.
Как няма Енвер паша да се кланя до десет пъти и да се чупи като дюлгерско нумеже пред царя, който спаси и извади от тинята давещата се Турция и който стана причина тя да запази европейските си владения и Проливите.
Царят със своите мечти да се короняса в Цариград с титлата на някой от византийските императори беше най-големият противник Проливите да минат в руски ръце, затова се приеха унизителните условия при преговорите ни с Германия, Австрия и Турция по нашата намеса в Европейската война.

13.
На 30 август 1916 г. се помина скоропостижно от апандисит началник-щабът на действащата армия генерал Константин Жостов, който до последния си час с 39 градуса температура е ходил на работа в щаба и следователно най-добросъвестно е изпълнявал своята длъжност.
Като награда за това, когато главнокомандващият е докладвал на Негово Величество за смъртта на генерал Жостов, той му е отговорил буквално: „Слава Богу, отървахме се от тоя македонец.” Това лично ми съобщиха генерал Жеков и генерал Ив. Луков, който замести Жостова, и който окичи царя по тоя случай с некрасиви епитети, макар че генерал Луков беше противник на Жостова.

14.
След превземането на Тутракан и в по-нататъшното настъпление на нашите войски маршал Макензен беше телеграфирал на царя да го поздрави с големите победи при Кобадин - Топрахисар, като добави, че две руски дивизии били оградени и щели да бъдат пленени и изпроводени като дар на царя в София. Това направи извънредно голямо удоволствие на царя и той сияеше от радост, че най-после ще си отмъсти на Русия и руския император за визитата, която направи на Карол в Кюстенджа и за награждаването му с чин руски маршал.
На другия ден фон Макензен телеграфира на царя, че благодарение на лошото действие на генерал Драганов - 1 дивизия - двете руски дивизии се спасили от плен. В действителност е било точно обратното. Първа дивизия, заради грешката на един от бригадните командири, е попаднала в деликатно положение при по-нататъшните боеве и благодарение на енергичните действия на генерал Драганов положението е било поправено.
Генерал Драганов беше веднага отстранен от командването на 1 дивизия.
Военният министър генерал Найденов, след като разследва случая, сондира чрез мен Негово Величество да си даде съгласието генерал Драганов да бъде назначен за главен интендант във Военното министерство.
Него ден царят беше болен и аз с една писмена бележка го помолих да даде съгласието си за това назначение, на която Негово Величество ми отговори с бележка, писана с молив, че генерал Драганов и генерал Бояджиев трябвало да бъдат разстреляни.
Няколко дни по-късно г. Добрович поиска да върна бележката за разстрелването на генерал Драганов, но аз отговорих, че съм я скъсал. Впоследствие намерих тая бележка между книжата си.

Препис:
„Генерал Драганов заслужава само уволнение и никакво ново назначение.
Той е причина със своята неспособност и пълна индиферентност за напразните загуби и неудачи на своята дивизия. Той трябва да бъде застрелян, както и Климент Бояджиев!
(п) Фердинанд.”

15.
Нашите войски напреднаха твърде много в Добруджа и минаха Дунава. Царят смяташе, че неговото положение между народа и армията е осигурено. Той не ме приемаше и ако случайно ме срещнеше нейде, забелязвах, че страни от мен.
На 11 октомври 1916 г. в двореца имаше вечеря на една германска мисия, на която присъствах и аз. След вечерята царят си взе сбогом с всички гости, а сам той остана да говори с г. Радославов. Аз излязох последен от столовата. При преминаването ми покрай царя той сърдито ме изгледа и каза на Радославов доста високо: „Тоя Савов не мога да го търпя.”
Г-н Радославов, възползван от това настроение на царя, оплакал се, че аз чрез полковник Челбов съм искал да спася д-р Генадиев, а царят искаше неговото убийство.
Само този доклад на г. Радославов беше достатъчен, за да бъда изгонен от двореца. Същата вечер, след полунощ, получих царски рескрипт, че се освобождавам от длъжността маршал на двора и се давам в разпореждане на Главната квартира.
На другия ден г. Добрович ми каза, че царят бил възмутен от мен, че съм се бъркал в работите на военните съдилища, против което обвинение аз протестирах и обясних целия разговор с полковник Челбов. Протестирах и пред г. Радославов, който ми каза, че е говорил с царя, но не в този смисъл.
Всеки ден ходех в двореца да искам предписание да замина за Кюстендил, но такова не получих. Г-н Добрович ми каза, че трябва да напиша едно писмо на царя, да му благодаря за службата и за всичко, което той е направил за мен.
От искането на бележката за разстрелването на генерал Драганов и от моето благодарствено писмо се сетих, че царят събира документи и се бои да не изнеса нещо из живота в двореца.
По неволя написах благодарственото писмо до царя, минаха 10 дни и все пак не получих предписание. Говорих по телефона с ген. Сапунаров, началник на канцеларията в Главната квартира в Кюстендил, който ми каза, че съм назначен за Началник на 5 Дунавска дивизия, помолих да телеграфира в двореца, за да ме изпроводят по-скоро на фронта.
На другия ден получих писмо от г. Добрович с покана за вечеря в двореца „Враня”. Помислих, че това ще бъде прощална вечеря. На вечерята бяха двете княгини и флигел-адютантът полковник Стоянов.
След вечерята останахме двама с царя в малкия салон. След кафето той ми даде да прочета една телеграма от Главната квартира в Кюстендил, подписана от ген. Сапунаров, в която по заповед на главнокомандуващия се молеше генерал-адютантът на Негово Величество да бъде по-скоро изпроводен на фронта, защото дисциплината и моралът на войниците в 5 дивизия били много понижени.
След прочитането й царят, който през всичкото време ме наблюдаваше, запита за мнението ми. Казах му, че и аз имам същите сведения за 5 дивизия. Царят веднага ми отговори: „Там, в Главната квартира, се събрали всичките франкмасони, които искат да ме детронират, и затова бързат да ви изпроводя на фронта; трябва да знаете, че франкмасоните са били винаги най-големите врагове на Бурбоните и затова Вие ще трябва да останете.” Помъчих се да успокоя царя, но не помогна. Обещах да остана временно и да направя анкета за франкмасоните. Разпитах всички, които познавах като франкмасони, но не се оказа нищо сериозно.
След един месец, в края на ноември, царят наново нещо се разсърди на мен и ми предписаха да се явя в Главната квартира, от гдето веднага заминах за Гевгелий, където беше на позиция 5 дивизия.
През пролетта на 1917 г. на позицията при Гевгелий ми съобщиха от Щаба на I армия, че главнокомандващият ген. Жеков, княз Борис и княз Кирил щели същия ден да дойдат на позицията при 5 дивизия и щели да останат да нощуват при Щаба на дивизията, та да им приготвя за нощуване.
За Щаба на дивизията имаше построени хубави бараки, покрити с керемиди. Бараката на началника на дивизията беше най-голяма, с едно малко антре, а другите бяха по-малки.
За княз Борис и княз Кирил приготвих моята барака, а за ген. Жеков - тая на началник-щаба.
Щом пристигнаха гостите, рапортувах на главнокомандващия за състоянието и бойното разположение на дивизията. Ген. Жеков не дочака да довърша разказа, нито обърна внимание на него, повика ме настрана и ми каза: „Разбира се, за главнокомандващия приготвихте вашата барака за нощуване?” Отговорих, че моята барака приготвих за престолонаследника, а за него тая на началник-щаба. Генерал Жеков сърдито ми каза: „Как си позволявате да уронвате престижа на главнокомандващия; аз ще държа сметка за това.” Останах изненадан от тая бележка и млъкнах. Но след една минута се сетих и му казах, че моята барака е по-голяма и я дадох на престолонаследника, защото няма друга барака и двамата братя ще спят наедно. Ген. Жеков ми отговори: „В такъв случай може, иначе не бих ви простил.”
Това беше най-сериозният ни разговор, който водихме с генерал Жеков през 24-часовия му престой на позицията; останалото беше разни анекдоти, насмешки и нищо за военните действия, за позицията или за прехраната, освен един кратък престой на наблюдателния пункт на позицията и обиколка на две батареи.

7.
По време на Булаирските боеве в 1913 г. бях заболял от възпаление на червата и след войната прекарах два месеца в Карлсбад.
На фронта на 5 дивизия през зимата на 1916-1917 г. наново изстинах и имах силни болки в червата. През пролетта получих един месец отпуск и отидох наново в Карлсбад. На връщане, през м. май 1917 г., царят беше във Виена и получих заповед да му се явя, за да отнеса някакви писма в София. На другия ден, към 10 часа, бях в Пале Кобург във Виена. В чакалнята бях сам, офицерите от свитата, които живееха по хотелите, още не бяха дошли.
В един момент вратата се отвори и в чакалнята влезе младият австрийски император Карл (император Франц Йосиф беше се поминал в края на ноември 1916 г.), който ми каза, че иска да види царя. Докладвах на царя, той се обличаше и ми каза някак си сърдито: „Какво му е скимнало да ме безпокои толкова рано”, но от друга страна очите му блеснаха от радост и веднага тръгна за читалнята, гдето чакаше императорът, закопчавайки копчетата на куртката си. Двамата баджанаци се прегърнаха и отидоха в царския апартамент, а аз останах в чакалнята, понеже офицерите от свитата не бяха още дошли.
След половин час двамата монарси излязоха и царят ми каза да придружим императора до автомобила му. Негово Величество сияеше от радост, че сам лично императорът е дошъл да го посети. Когато се връщахме, по стълбите царят ми каза, че императорът е дошъл да го покани на чай същия ден в 5 часа и в определения час да бъда в двореца с австрийски ордени, за да го придружа, понеже познавах императрица Зита още от нейното детинство.
В началото на 1896 г. г-жа Станчова и аз придружавахме княгиня Мария-Луиза до Пианоре в Италия, близо до Виа Реджио, гдето княгинята беше отишла на гости при баща си. Там беше и малката сестра на княгинята - принцеса Зита, 4-5-годишна тогава, твърде весела, жива и игрива и която повече време прекарваше при княгинята, гдето г-жа Станчова и аз се забавлявахме с нея.
Точно в 5 часа подир обяд бяхме в двореца „Шонбрюн”. Императорът посрещна царя на двора, а императрицата - при входа на салона, гдето царят ме представи, като й припомни, че съм я познавал още от детинството й.
Връщайки се, царят беше много добре разположен и ми каза: „Видите ли, тоя млад човек е всецяло под мое влияние, той ме слуша във всичко, аз ще управлявам Австрия, аз ще бъда императорът!” По тоя повод казах, че ще бъде много добре за България и че може да имаме по-големи придобивки от войната.
Няколко време след завръщането ми от отпуск бях назначен за временно командващ III армия в Добруджа, вместо генерал Нерезов, който боледуваше. Тук имах твърде големи разправии с германците, поради храните и за малтретирането на българите по селата от германски домакински части.
По повод на тия разправии бях преместен за началник на новосформираната IV армия в Ксанти в началото на декември 1917 г.

18.
По погребението на Нейно Величество царица Елеонора бях повикан от Добруджа в София, гдето бяха генералите Жеков, Гешев и Тодоров.
След погребението, при едно съвещание с главнокомандващия, след като му докладвах за положението на III армия, генерал Жеков ме попита какво съм направил и какво мисля за преминаването на Дунава и минаването в Бесарабия.
Останах изненадан от тоя въпрос и набързо отговорих, че нито съм мислил, нито съм правил нещо, нито мога да направя нещо и веднага след това запитах: „Нима Вие, господин генерал, мислите да минавате Дунава и да се биете с русите в руска територия?”.
На това Жеков някак заплашително ми отговори: „Исках да узная Вашия манталитет, Вашите схващания”, на което аз веднага му отговорих: „Да минавам Дунава, да се бия с русите в руска територия при тия обстоятелства - това никога няма да направя.”
Жеков ми каза сърдито: „Добре, да зная с кого имам работа.” Отговор: „Няма защо да ме заплашвате, господин генерал, това е моето мнение.”
След този разговор чаках уволнение, но нищо не последва. Види се, Жеков съзна неуместността на своя въпрос.

9.
В началото на първата половина на м. май 1918 г. получих телеграфическа заповед веднага да замина за София и да се представя на Негово Величество.
В уречения час се представих на царя, който ми каза, че ме аташира към австрийската императорска двойка и на другия ден да отида в Костинброд да ги посрещна и да предупредя императора, че по причина на болест царят не ще може да го посрещне на гарата, като добави: „Ще го науча да знае кой съм аз!”. Останах изненадан от тази заповед и исках да му кажа мнението си за лошите последствия, но царят ми каза сърдито: „Така ще бъде”, и промени разговора.
В уреченото време бях на гара Костинброд. Тук императорският влак се бави един час, съгласно разписанието, за да има време да се подготвят и облекат парадно.
Императорът ме прие в своя салон, гдето беше и императрицата. След един разговор от 2-3 минути някак си свенливо казах на императора за болестта на царя. Той промени настроението си и излезе от вагона, а аз останах при императрицата и от прозореца забелязах как императорът сърдито говореше със своя генерал-адютант и с маршала на двора.
След няколко минути императрицата се оттегли в своя апартамент, да се облича. На перона на гарата наблюдавах как императорът се разхожда умислено и сърдито и не отива да се облича, също и офицерите от свитата му. Изглежда, че се двоумеше да отиде ли в София, или да направи голям скандал и да се върне, в който случай аз щях да бъда „козел отпущения”.
Най-после, 10 минути преди тръгването на влака, всички се прибраха във вагоните.
Царя го нямаше на Софийската гара. Също не беше и при входа на двореца, а чакаше на стълбата на първия етаж, подпиран от двама служители. Тук той се извини, че е болен, и покани императорската двойка в малкия червен салон, дето бяха апартаментите им и тук стана представянето на свитите на двамата монарси. Царят се поддържаше от двама служащи, после от един и накрая ходеше съвсем свободно без ничия помощ.
Настроението на австрийския император през всичкото време на визитата беше извънредно лошо. По-после научих от адютантите на царя, че той се е разсърдил на императора още през есента на 1917 г., когато придружен от него е посетил австрийския фронт, дето вероятно императорът му е дал да разбере, че Австрия ще се управлява от него, а не от царя, както той си въобразяваше, и сега намери случай да излее яда си върху него в присъствието на императрицата.
Негово Величество имаше обичая да си играе с огъня. Това, което направи с германския император в Плес при посещението на Германската главна квартира, което направи с австрийския император в София, беше го направил и на стария австрийски император Франц Йосиф на една официална вечеря във Виена през време на войната, дадена от Франц Йосиф, като застави стария и едва държащ се на краката си император да го чака цели 20 минути. Царят много добре знаеше, че императорът вечеря и ляга в определен час, което изискваше неговата старост, но все пак поиска да си играе и с него, както по-късно с германския император и с младия австрийски император. Най-после царят с тая игра с огъня изгори ръцете си, но каква беше вината на българския народ, за да проиграе и неговата съдба?

5. Назначението ми за министър на войната

1.
На 21 юни 1918 г. получих в Ксанти лична телеграма от Негово Величество, в която се казваше: „Назначавам Ви за министър на войната, тръгнете веднага за София през Кърджали с автомобил.”
На другата сутрин тръгнах с автомобил, приспособен да се движи по релсите като дрезина и вземаше по 50-60 км на час. Два километра преди да стигнем на гара Софлу, автомобилът дерайлира и се разруши, вследствие натрупване на камъни по линията от овчарчета. Както аз, така и шофьорът и механикът бяхме слабо ранени по лицето от изпочупените стъкла на автомобила. От гарата телеграфирах на царя и като го познавах колко е фаталист, изрично казах в телеграмата си: „Може би нещастието, което щеше да се случи на България, сполетя мен”. Същия ден получих от царя отговор на телеграмата. Той ме поздрави с избавянето и ме поласка, че разчита на моите изпитани военни способности и високи качества.
Пристигна помощна машина от Одрин и един вагон с лекар, който ни превърза и инжектира против тетанус. От Одрин със специален влак пристигнах в София; посрещнат бях от управителя на двореца, който ми предаде заповедта на царя да не се срещам с никого от министрите, нито с главнокомандващия, докато не бъда приет от царя. За сигурност, с царския автомобил бях отведен у дома си, дето останах два дни, докато ми преминат раните.
Управителят на двореца идваше по няколко пъти на ден, види се, за да контролира дали не се срещам с някои от министрите. Жена ми трябваше да измисля разни усложнения на раните ми, за да убеди г. министър-председателя, г. Малинов и г. Ляпчев да не идват у дома.
На третия ден сутринта съобщих в двореца, че раните ми са преминали и същия ден бях приет от царя в двореца „Враня”, гдето бях задържан на обяд и останах до 4 часа.
Негово Величество ми каза, че при решаване въпроса за назначението на военния министър главнокомандващият настоявал за кандидатурата на ген. Сапунаров, а г. Малинов - за полковник Сирманов, и че той лично искал моето назначение. Каза ми да взема всичко в ръцете си, да не позволя на другите министри да своеволничат и ред други поръчки.
Както при назначението на ген. Фичев за министър царят ми заповяда да му предам, че той става лично по негово желание, така и сега царят искаше да ме убеди, че той лично ме е назначил.
В Ксанти получих телеграми за моето назначение от г. Малинов и от ген. Жеков, но те пристигнаха няколко часа след царската телеграма.
Твърдението на царя, че той е настоял за моето назначение, ме заинтригува и аз се постарах да узная истината. Г-н Малинов ми каза, че в Централното бюро на партията е била изтъкната кандидатурата на ген. Сирманов, а главнокомандващият е настоявал за ген. Сапунаров, който му е съгражданин и съученик, с когото много добре се разбираха и който му беше първи помощник още от деня на назначение на ген. Жеков за министър.
Моята кандидатура е била изтъкната от г. Ляпчев, с когото много добре се познавах от по-рано и с когото много често съм разисквал разни политически и военни въпроси. Той именно е настоял пред г. Малинова за моето назначение. Негово Величество със задоволство е приел моята кандидатура, сигурно защото отново е почувствал, че атмосферата около него става още по-застрашителна. С това си обясних и неговото желание да ме види, преди да се срещна с когото и да било, за да ме подготви наново за ролята на негов защитник.
След приемането на министерството, на първата среща, която имах с ген. Жеков, той ми каза, че моят доклад до него ме е направил министър. Действително от Ксанти, в качеството ми на командващ IV армия, бях изпратил един доклад лично до главнокомандващия, в който се описваше лошото положение в страната, упадъкът на духа на народа и армията и необходимите мерки. Този доклад, макар и насочен отчасти и против самия главнокомандващ за неразумната и непълна мобилизация, хареса на ген. Жеков.
Тук давам целия доклад:

Откровението на генерал Савов
Лично-поверително
Командващ
IVотделна армия
№1
Ксанти, 15 юни 1918 г.

Многоуважаемий г. Генерал,
„Кутузов знаеше, че съдбата на сраженията се решава не от разпоредбите на главнокомандващия, не от разположението на войските, не от броя на оръдията и на падналите, но от оная неизмерима сила, която се нарича дух на армията.”
Граф Л. Толстой - „Война и мир”.
„... Няма да се оправят работите, додето всеки отпускар не отнесе със себе си по 4 бомби...”
(Из едно донесение на една поверена мен дивизионна област)

Един военно-полицейски чин през деня си дочул този откъслек от разговор между двама отпускари. Дочул и го донесъл. Да се обобщи и да се твърди, че май всички отпускари в разговорите си дохождат до такова заключение, би било толкова опасно, колкото е оптимистично да се предполага, че всички отпускари смятат, че в армията и в тила всичко върви като че ли по мед и масло. Ако можеше всеки отпускар да бъде проследен от военно-полицейски чин, което не може (но и не бива), ако дори се прекратят отпуските, което пак би било гибелно, мислите на отпускарите никой не ще може да проследи, както не ще може да се проследи как се рисува в главата на редника, почиващ от страхотиите на барабанния огън, неговото бъдеще във велика България.
Този редник има само име и презиме (рядко е от фамилия); мобилизацията го е заварила ратай или малък чиновник, или дребен занаятчия, или беден търговец. Той е оставил в колибата си или в наетата си къщурка няколко дребни деца и работна жена; познатите си: кмет, секретар-бирник, народни представители, едри търговци, банкери, племенници и внуци на властниците, оставил да се „бият до последна капка кръв” в... партийните клубове в тила. Той често - уви! много често - се сеща за тях; много по-често, отколкото те за него, когато между две атаки му попадне в ръце един (колко и как цензуриран!) вестник, когато получи (също строго цензурирано) писмо. Геройският му поглед се спира върху доволните им сити лица, когато през отпуската си ги среща. И сетил се за тях, зърне ли ги, завистта - това чувство, което е присъщо на всеки човек, - реагира или с презрение, или с повече или по-малко потаен ропот.
Няма да бъде преувеличение, ако твърдя: този редник, това съм и аз, това сте и вие, г. генерал, това е и цялата ни армия, след ето вече 3-годишна война.
Чувството, което го вълнува, настроението, което се поражда в него - това е духът на армията. И нека кажа веднага, без да окачествявам по-подробно този дух: духът е поне обезпокоителен.
Ако можеше само с отрицание това състояние да се премахне, аз ще бъда първият да го отричам.
От моята перспектива, като командващ отделна армия, всяко оптимистично залъгване би ме натоварило с отговорности, които не мога да поема нито като войник, нито като гражданин, нито като баща, нито като българин, който е убеден, че всичкото добро, що ни носи войната, ще го използват може би и синовете му, но за всичкото зло, за всичките грешки ще плащат внуците и правнуците ни.
Този кратък изглед в бъдещето ме връща съвсем неспокоен към утрешния ден, в който всяко наше отслабване, всяко наше колебание може да катурне всичките досегашни стълбове и да покоси с ураганна сила цялата величава сграда, споена с толкова кърви, с толкова страдания и себеотрицание.
Какъв е духът в тила на армията? Тилът ли влияе на армията, или армията на тила? Как реагира въоръженият народ и как гръбначният му стълб, който с една непълна словесна фигура се нарича: тил? Отговора ще намерите за всичките тези въпроси - в това съм убеден - сигурно сте намерили в донесенията на вам подчинените военни органи за известните ви манифестации в Плевен, Стара Загора, Пловдив, Сливен и София. Обстоятелството, че не ви моля да изучите полицейско-административните сведения за тези манифестации, говори само за себе си и ви огорчава, както огорчава и мен. Вярно е, че това са сведения за отделни случки и описания на известни симптоми, както е вярно, че съчетанието на няколко само симптоми не дава още картината на една определена болест, но ..., г-н генерал, повърнете се към злокобното последно мото на тези ми редове. Разговорът, от който мотото е само една частичка, се е водил, след като на фронта станаха известни гореспоменатите прискърбни манифестации.
Ако един само войник занесе само една бомба, само да я занесе, няма нужда да я употреби, ние в едно мигновение ще се изправим пред зинала зловеща пропаст и то в надвечерието на съдбоносния „утрешен ден” ... и, г-н генерал, тази „една” бомба е излята и войникът, който ще я занесе, е до мен, до вас, сред нас. Бомбата е излята в тъй наречения тил и е напълнена с най-разнородни взривни вещества: с откраднатия от маларичните ни войници хинин, с остатъци от недоизпратена в странство захар, с останало още в министерски чифлици и недоизнесено жито, с храна, намерена в кметски къщи, с тлъстите дивиденти на изникнали като гъби след дъжд акционери - народни представители, с крепостните актове на вили в извън български столици; напълнена е дори с кожата на високите (колко високи!) токове на жените на „новите богаташи”. Бомбата е с електрическо действие; силни земни, подземни (!), въздушни токове, по невидими жици идат от тила към нашия войник и той трябва да я хвърли. Ако пък не я хвърли преди утрешния ден, на което всички, които милеем за нашата родина, трябва да се надяваме, но под един постоянен оправдан страх, че нещо по-силно от него може да го накара да я изтърве, макар из ръцете си, той - и това ще бъде още по-страшно - ще я запази за деня на разплатата. Този ден го жадуват еднакво силно в предните постове, както в кухнята на коя да е забравена паркова колона...
За да бъдем готови за „утрешния ден”, за да не залезе слънцето в „деня на разплатата” всред кърви и пламъци, трябва да се поправят, додето не е късно (всеки загубен час само приближава катастрофалната развръзка) най-важните грешки, които са родили злото; да се поправят, за да може не само да командваме, но и да владеем армиите.
По мое мнение, съставено и проверено от общението ми с чиновете от поверената ми армия, предстои ни да поправим преди всичко една коренна грешка, която аз ще нарека: непълна мобилизация на българския народ.
Как ще се поправи тази грешка, това ще бъде грижата на практиците и политиците, но за нас е безусловно необходим един нов закон. Мотивировката му може да се състои само от едно предложение: никой български гражданин не може и не бива да се обогатява през и чрез войната.
А самият закон може да се състои само от няколко члена. При редакцията им именно трябва да се има предвид посочената вече непълна мобилизация: ние започнахме, водихме и водим войната само с мишците и главите на въоръжения народ (в най-тесния смисъл на това понятие), но без мобилизация на родните богатства. Ние пренесохме войната веднага вън от пределите на България, разширихме самите тези предели, за да дадем простор на хищнически апетити на една шепа безсърдечни хора, за които всеки подвиг на хубавата ни армия бе подтик за борсова игра. От всяка банкнота, от всяка златна монета в касите на новите ни богаташи лъхва миризмата на потта на измъчените в окопите наши войници, на кръвта на толкова паднали непрежалими герои. Аз няма да проповядвам нито конфискация, нито социализиране на натрупаните богатства, но няма да престана да моля от името на армията, от името на всички, които в мъчителните нощи са се замисляли за сегашното положение: да се поправи сторената неправда и да се постанови, че войнишкият живот няма равноценност. И поне едно трябва да проникне до най-изложения секретен пост: че всяка печалба, която надминава нормите, заварени от мобилизация, и придобитото през време на войната (придобито преди всичко поради войната), принадлежи на държавата.
Как всичко това ще стане закон, аз не зная, но зная, че без подобен закон рискуваме да не доизкараме наченатото дело и ако по чудо го изкараме, в бъдещата велика България ще бъдем зрители на кървави оргии, при които изгладнели человекоподобни вълци ще късат живата маса на чоловекоподобни препълнени портфейли.
Такъв закон бленуват изнемощелите в прикритията войници и ние трябва да имаме нравствения кураж да настояваме да бъде редактиран, ако не може днес, най-късно утре.
С постановяването на такъв закон не ще се премахнат всичките грешки, но аз имам предвид и атмосферата, която трябва да се създаде, за да се пожелае по-напред и после да се изработи такъв закон. Той трябва да бъде предшестван и ако това не може - защото трябва да се скъпи с времето - трябва поне паралелно да върви с един дренаж на нашето политическо-административно блато.
Дренажът ще ни отърве от много политически и социални миязми, ще внесе толкова желаното успокоение и ще даде възможност да видим приложен този закон и пригоден за българската действителност, която е постоянно пред очите ми (когато се застъпвам за него) с всичките възможни пречки и спънки.
Познавам тази действителност, познавате я и вие, г. генерал, сигурно по-добре от мен, защото наблюдателният ви пункт е още по-висок, та не считам, че законът ще бъде някаква панацея с магическа сила. Но едно вярвам, той ще помогне за превъзпитаването на народа, без което ние не ще можем да се нарадваме нито на един от плодовете на войната. И още едно нещо: вълшебният кръг, в който всички се въртим; вълшебният кръг, който ми се очертава много ясно, щом си спомня наблюденията, които породиха тези ми размишления, ще се разгърне в линия не съвсем права - тя ще криволичи, ще има опасни завои, но вълшебния кръг, по който минава взаимното въздействие между тила и армията, няма вече да го има: отпускарят ще заминава за родното си място не вече с угнетени гърди и с помрачена от жажда за мъст глава и ще се завръща ободрен да носи отечествения дълг, разпределен на повече (защо не!), на всички български плещи.
Отредена ми е честта да отстоявам с армията за моето отечество един край, в който стотици милиони левове са били отнети от общото народно богатство и са се натрупали в няколко само спекулантски ръце. Само тези тютюнджийски милиони, мобилизирани за общонародна полза в самото начало на войната, щяха да намалят нашия държавен дълг (това значи и данъците на нашите синове и внуци), щяха да дадат една куртка повече, една риза повече и по-малко царевичен хляб на нашия войник. А най-важното, те щяха - така употребени - да дадат един постоянен коефициент на повдигнат войнишки дух, както са сега за сега един гнет за настроението на армията.
Това не са само мои разсъждения; и най-последният ми войник може да разсъждава така - тютюнджийските милиони бодат очите ми.
Примерът, който наведох, ме изкушава да дам още няколко примера, макар че в едно обръщение до вас, г. генерал, аз ги считам дори за излишни и попадам, може би, в положението на оня, който щурмува отворена врата.
Вие сте минавали, както и аз, край станцията Батановци. Там има две фабрики или по-добре: имаше две фабрики, защото сега само на едната комините пушат, пушат, защото е милитаризирана. Акционерите на едната са в или твърде близо до окопите и четат в борсовите бюлетини (които нашият печат обнародва с една цинична ревност) за дивидентите на другата, която работи за войната с всички улеснения, които са необходими за военните държави. Грях ли е, ако излагащите свръх всичко живота си акционери и работници на запустялата фабрика си помислят, че право би било, ако всички свръхдивиденти, осъществени благодарение на войната, отидат в държавната хазна?
Редникът X. У. в деня на мобилизацията затворил малкия си дюкян и оставил няколкото хиляди лева спестени пари на няколкочленното си семейство, сам в разцвета на мъжката си сила нарамил пушка и тръгнал да брани отечеството си. Вие го познавате този войник, той има много братя, братовчеди и съвсем сходни в българската армия; аз го видях, като се връщаше от отпуск, който му бе даден поради остро заболяване от малария. Нямаше нужда да го разпитвам. Угасналите му почти очи ми разправиха всичко: спестените му пари хвръкнали, за да насмогне скъпотията, изкуствено създадена от натрупаните богатства на новите богаташи и от държавата и нейните органи, не на последното място от Дирекцията на прехраната; челядта му, далеч да го утеши, втълпила във въображението му страха от едно по-мрачно бъдеще, когато изнемощелите му мишци не ще могат да въртят запустелият дюкян. Грях ли е, ако си помисли, че хилавият му съгражданин У. З., останал да нагледва съседния дюкян, като успял да се сдружи с племенника на един виден народен представител, удесеторил малкото си богатства, че е длъжен да даде всичко припечелено на държавното съкровище?
Картината, обаче, колкото и мрачна, има няколко светли нюанси. Моят редник X. У. мисли за (макар и грозно) бъдеще, но редникът Н. Н. отдавна е запълнил един безкръстен може би гроб. И за него се сеща редникът X. У., па се сеща и за неговото семейство; хилавият У. З. не се сеща, той няма нито време, нито сърце вече за такива пориви, той иска войната още да трае, племенникът на народния представител и самият народен представител искат да се бият до последна капка кръв ... другите.
От името на редника X. У. аз моля за закона и тогава, само тогава, когато тоя закон няма да бъде само блян, искайте му каквото още му е останало: живота.
С отлично почитание: Генерал-лейтенант Савов.

2.
Няколко дни след приемането на министерството посетих Главната квартира в Кюстендил, за да се осведомя за общото положение на фронта. С мен дойде и министър Рашко Маджаров. Ген. Жеков ни прие много любезно и ни покани на обяд. Той ни описа розово положението на армията. При отиването ми в столовата, като излязохме на улицата, ген. Жеков избърза пред двама ни и се качи пръв на автомобила и седна от дясно, като каза да го извиним, понеже това било нужно за престижа му на главнокомандващ. Тая дребнавост, неподобаваща на един възпитан човек с такова високо положение, ми напомни случката при нощуването на престолонаследника и ген. Жеков в щаба на 5 дивизия в Гевгели и отговора му по повод поздравите по назначаването му за военен министър.
Като контраст на тая грандомания на ген. Жеков, ето какво зная, което ми е направило впечатление на млади години.
Ген. Пападопов в битността си капитан и ординарец на цар Фердинанд е бил изпроводен в Грац, за да занесе един орден на бившия княз Александър. На излизане от кабинета му княз Александър е поискал да му помогне да облече шинела си, понеже е бил в парадна форма - тогава с еполети, и мъчно се е обличала.

3.
Още в първите дни на моето министерстване, когато посетих Главната квартира, говорих на ген. Жеков за назначението на началник-щаб на Действащата армия, понеже постът беше вакантен след назначението на ген. Ив. Луков за командващ II армия. Ген. Жеков ми каза, че царят не се съгласява да назначи представения от него кандидат.
По същия въпрос след това говорих на княз Бориса, като му казах, че началник-щабът това е сърцето на Главната квартира и че не може армията да остане без началник-щаб, когато се решават съдбините на народа.
Престолонаследникът открито ми каза: „Какво да правя, генерале, вече цял месец се ровиме с царя в списъка на офицерите, да намерим един генерал, който да е противник на Жеков.”
Както се вижда, и в най-върховния момент царят не се отказва от своя принцип „разделяй и владей”.

4.
По няколко пъти ежедневно се информирах от Щаба на армията за положението на фронта.
На 18 септември 1918 г. ген. Бурмов, новият началник-щаб на армията, по телефона ми съобщи, че разложението на фронта било голямо и той изпроводил полковник Нойков, началник на Оперативното отделение, да се осветли за положението на самото място.
На 20 септември сутринта говорих по телефона с ген. Бурмов, който ми каза, че положението било сериозно, но не можел да говори по телефона. От тая тайнственост разбрах, че на фронта става нещо лошо и казах на ген. Бурмов, че веднага тръгвам за Кюстендил. Съобщих на министър-председателя за тоя разговор и му обещах, че щом се върна от Кюстендил, ще му докладвам за положението на фронта.
По пътя за Кюстендил до Софийското общинско управление срещнах министъра на финансите г. Ляпчев, който, като узна за положението, пожела и той да дойде в Кюстендил.
След час и половина бяхме в Главната квартира. В коридора срещнахме полковник Нойков, който същата сутрин бе се върнал от фронта, и се отбихме в неговия кабинет. Нойков ни описа положението на фронта като отчаяно и непоправимо, като изрично ни заяви, че армията е окончателно разложена и небоеспособна, че ще даде и писмен доклад за това, което е видял на фронта, и че според него отсега нататък ще трябва правителството да действа дипломатически.
Тоя доклад ни порази, понеже познавахме полковник Нойков като един от най-сериозните офицери в щаба.
След това отидохме при ген. Бурмов, началник-щаба на армията, който ни направи подробно изложение за положението, като изрично заяви, че колкото и да е лошо положението, все могло да се поправи, особено с германските подкрепления, които щели наскоро да пристигнат. Ген. Бурмов не знаеше, че преди него ние бяхме се срещнали с Нойков.
Аз не останах доволен от обясненията на ген. Бурмов и го помолих да повика полковник Нойков, който да ни опише точното положение на фронта. Ген. Бурмов се постара да отклони това ми желание, като ми каза, че Нойков бил песимист и пр., но аз настоях.
Полковник Нойков описа в най-големи подробности положението на фронта, като заяви, че всички нови части, които пристигали на фронта, се разлагат преди още да стигнат до бойната линия. Повтори, че от днес нататък само дипломацията може да спаси България, т.е. правителството ще трябва да пристъпи към примирие и мир.
Ген. Бурмов се помъчи да омаловажи доклада на полковник Нойков, като ни заяви, че с пристигането на някаква германска дивизия, която била наблизо, моралът на войските ни щял да се повиши и че армията щяла да може да се закрепи на някаква по-задна линия.
Възразих на ген. Бурмов, че положението би могло да се поправи, ако в първите дни на пробива на Добро поле биха ни изпратили 2-3 германски дивизии, а днес и 10 дивизии да изпратят, не е възможно да се поправи положението, защото и за два месеца тия войски не могат да пристигнат на нашия фронт, па и германците няма откъде да ги вземат. При това отстъплението и разложението на нашата армия върви не с дни, а с часове. Обърнах също внимание на ген. Бурмов за трите наши дивизии: Първа, Шеста и Сборна, които бяха на запад от Битоля и които по моему трябваше още от по-рано да отстъпят през Тетово, като изрично му казах, че ако се забавят още, ще бъдат отрязани. Ген. Бурмов ми отговори: „Има случаи в историята, войски, останали в такова положение, да са се спасявали.” Обърнах му внимание да не се надява на историята, а да направи нужното.
През разговора ни с ген. Бурмов обади се по телефона ген. Ганчев от двореца и чрез Бурмов ни предаде заповедта на Негово Величество аз и г. Ляпчев да заминем веднага за Скопие, за гдето щял да замине и царят, за да си разясни положението. Взех слушалката и предадох на ген. Ганчев, че положението на фронта е много лошо, като го описах подробно и му казах да помоли царя да остане в София, гдето ние с г. Ляпчев ще се върнем и ще трябва да имаме Коронен съвет, за да видим какво трябва да се направи. Ген. Ганчев след доклада на царя ми каза, че Негово Величество е решил да отиде в Скопие, и заповядва и ние да заминем. Отговорих категорично, че тая царска заповед няма да изпълня и че като министър на войната ще трябва веднага да докладвам в Министерския съвет за критическото положение на фронта и повторно молих царя да остане в София.
Г-н Ляпчев, смутен от моя отговор, ме посъветва да отидем в Скопие, но аз категорично отказах, като му предложих автомобила си, ако иска да отиде сам, но и той се отказа.
След 1-2 минути ген. Ганчев съобщи на ген. Бурмов, че царят тръгва за гарата, а ген. Савов да прави каквото иска.
Веднага след това повиках по телефона г. Малинов, съобщих му за случилото се и го помолих повторно да увещае царя, който е на гарата, да остане, но той и на него отказал чрез ген. Ганчев и заминал за Скопие.
С г. Ляпчев същия ден се завърнахме в София и докладвахме за положението на г. Малинов и след това на Министерския съвет. Решихме да повикаме царя от Скопие, за да обмислим въпроса за мир и примирие. Г-н Малинов телеграфира на царя в Скопие, но той се завърна едва на 23 септември и Коронният съвет, по настояването на г. Малинов, се събра на другия ден към 5 часа след пладне.

5.
Някои от г-да министрите бяха ми казали, че ще дойдат във Военното министерство, за да идем заедно в двореца за Коронния съвет.
Ген. Бурмов, който щеше да представлява главнокомандващия в съвета, мина покрай министерството половин час по-рано и отиде в двореца. Дали там, до идването на министрите, той се е съвещавал по-рано с Негово Величество, не зная, но в своя доклад, който направи в Коронния съвет, беше голям оптимист и вярваше, че положението ще се поправи. На зададения от мен въпрос, не смята ли, че Първа, Шеста и Сборна дивизия, които са на юг от Тетово, ще бъдат отрязани, той повтори отговора си, който ми беше дал в Кюстендил на 20 септември - „Има примери в историята, войски, поставени в такова положение, да са се спасявали.”
След изложението на ген. Бурмов царят даде думата на г. Малинов и след това на всички други министри, с изключение на мен.
Г-н Малинов след дълго изложение заключи, че трябва да вървим към примирие и мир, като изрично каза, че ако съюзниците ни не искат това, ще вървим сами. Същото повториха и другите министри, само г. Ляпчев настоя мирът да се сключи непременно заедно със съюзниците ни, защото иначе щели сме да бъдем изменници на съюза.
След като се изказаха всички, царят заяви, че ще си помисли и ще си каже решението. В тоя момент помолих царя да даде и на мен думата, като заявих, че като министър на войната съм най-отговорното лице. Царят, който се беше приготвил да излезе от заседателната зала, се спря и ми даде думата.
Още от самото начало аз заявих, че смятам за отрязани трите наши дивизии, които са към Гостивар-Тетово, и че никаква история не ще може да им помогне. Относно мира и примирието заявих, че според мен войната е загубена както за германци и австрийци, така и за нас и, следователно, трябва веднага да пристъпим към примирие и че когато се отнася въпросът за спасението на отечеството, аз предпочитам да изменя на всички, но да спася отечеството си.
В тоя Коронен съвет не се взе никакво решение. През заседанието г. Добрович на няколко пъти влиза и излиза в заседателната стая и докладваше нещо на царя.
На излизане от двореца, долу в коридора, ми съобщиха, че една голяма тълпа разбунтувани войници - бежанци от фронта - разбили Главната квартира, унищожили архивите, телеграфи и телефони и че всички офицери били избягали. Това било съобщено от германската телефонна станция, която не била засегната. Последваха съобщения, че пристигат нови бежанци, някои от които се отправяли за София.
Веднага от двореца отидох във Военното министерство и дадох нареждане да се привлекат в София допълняющите дружини от Плевен и други градове и да се задържат всички отпускари - офицери и войници, които се намират в София, за да бъдат организирани в команди.
На другия ден след Коронния съвет се яви при мен ротмистър Карастоянов - гвардеец, и ми каза, че в деня на Коронния съвет той е бил в двореца с една команда гвардейци и е имал заповед лично от царя да арестува всички министри, когато напуснат Коронния съвет, но в последния момент тая заповед била отменена. Види се, г. Добрович във време на заседанието е докладвал за бунта на войниците в Кюстендил и царят се е изплашил и отменил заповедта за арестуването ни.

6.
След разбиване на разбунтувалите се войници през септември 1918 г., които бяха нападнали София, Негово Величество, който през време на нападението беше се настанил в специален влак към гара „Надежда”, пазен от германците, с цел да замине от България, ако столицата бъде завзета от бунтовниците, се завърна в двореца и направи допитване до водачите на разните партии по въпроса за абдикацията си. Също тайно, без знанието на Военното министерство, е приел и ген. Протогеров.
На 1 октомври между 12 и 1 часа през нощта дойде у дома престолонаследникът княз Борис, твърде много загрижен за положението, за съдбата на своя баща и въобще за династията и България, като ме помоли правителството да направи всичко възможно да накара царя да абдикира и по-скоро да замине за Австрия, докато още пътят за Ниш е свободен. Каза ми, че той като син и наследник не може да му говори по тоя въпрос.
На 2-и през нощта в същото време престолонаследникът наново дойде у дома. Както първия път, така и сега сам, с автомобил, каран лично от него, и ми каза, че царят се е затворил в апартамента си заедно с ген. Ганчев и събирал книжата си. Престолонаследникът предполагаше, че царят е решил да си замине и помоли правителството да настои това да стане по-скоро, за да не стане някоя катастрофа с баща му.
На 3 октомври, в деня на абдикацията, преди обяд при мен във Военното министерство се яви ген. Ганчев и ми съобщи, че по-първия ден Негово Величество е приел в двореца ген. Протогеров, повишил го е в генерал-лейтенант и ми заповядва да издам височайша заповед.
Аз, който в този момент давах разни нареждания за преследвания на разбунтували се войници, които бяха плъзнали във вътрешността на страната, останах учуден от това повишение, понеже Протогеров скоро беше повишен в генерал-майор, и някак сърдито отговорих на ген. Ганчев: „След като разстроихме морала на войниците, сега трябва да разстроим тоя и на офицерите, не съм съгласен, защото Протогеров завчера е повишен в чин генерал-майор и няма да издам заповедта.”
Ген. Генчев остана като гръмнат от тоя ми отговор и си отиде, без да продума. И аз отпосле съжалявах за дръзкия си отговор, но в това време положението на страната висеше на косъм и не можах хладнокръвно да посрещна тая прищявка на царя.
Няколко дни след абдикацията на цар Фердинанд и заминаването му за Виена се яви при мен в министерството ген. Протогеров и ми съобщи, че на 2 октомври е бил повикан тайно в двореца от ген. Ганчев да се представи на царя.
Негово Величество го поздравил и похвалил с ласкави думи за нанесената победа над бунтовниците на Р. Даскалов, повишил го е в чин генерал-лейтенант и след това отдалеч му заговорил за предателството на правителството към съюзниците със сключването на примирие и с настояването му да абдикира и го молил да извърши преврат със своите войски, да арестува правителството, да се образува ново правителство под негово председателство, което да го запази да остане в България и да продължи войната, като се отстъпи на Балканите догдето пристигне германско подкрепление. Ген. Протогеров продължи, че едва тогава разбрал защо е бил тайно повикан в двореца, защо царят е бил така любезен с него и защо го е повишил, но той категорично му отказал, като е заявил, че в интереса на отечеството трябвало час по-скоро да напусне страната.
Ген. Протогеров не е между живите, но полковник Коста Николов, който тогава беше началник-щаб на Протогеров, ми потвърди, че и на него ген. Протогеров е разправил разговора си с царя, който съвпада с направения ми доклад от Протогеров.
Най-после, в Хисарските бани един ден, говорейки за катастрофите на България със софийския адвокат Георги Стрезов, разказах му за някои действия на цар Фердинанд, описани по-горе, във връзка с катастрофата. Тогава г. Стрезов, който е съотечественик на ген. Протогеров и беше негов приятел и съветник по македонските работи, ми каза, че ще ми разправи за едно желание на цар Фердинанд пред ген. Протогеров, за което никой не знаел, и ако тогава Протогеров би се съгласил да го изпълни, България би била загубена.
Г-н Стрезов почна с възмущение да разказва за тайната аудиенция на ген. Протогеров при цар Фердинанд - описана по-горе. След това в София г. Стрезов ми потвърди същото писмено.

Препис
Юнион клуб
София, 4 януари 1931 г.

Уважаеми г. генерал С. Савов,

Тук
Отговарям с удоволствие на запитванията от вчера относно един разговор с покойния генерал Протогеров и цар Фердинанд, както ми се предаде от първия.
Беше към края на юли 1918, нещастната за нас година, току-що бях се завърнал от странство; „съюзниците” анемити и др. още се мяркаха около София. В интимен разговор с покойния генерал Протогеров той ми разказа между другото и следното:
„След усмиряването на радомирските пълчища, веднага повика ме цар Фердинанд и ме надумваше да прекатурна Малинов и аз да съставя ново правителство. Нарече ме велик патриот, обсипа ме с ласки и обещания и ме уверяваше да приема, за да спася престола и династията. В тоя дух дълго ми говори царят, но аз, като си го познавах, не приех разбира се.”
Те бяха, драги генерале, думите горе-доле, които чух от устата на Протогеров. Оттогаз години много са изминали и не е никак чудно, че не ми е възможно да си спомня и предам текстуално думите, що чух от генерал Протогеров, но смисълът, доколкото помня, бе приблизително както казах накратко по-горе.
Винаги на услугите Ви, оставам с приятелски поздрав.
В.в. Георги Стрезов.

И така, цар Фердинанд въпреки нападението на столицата от разбунтувалите се войници, за което се скри в гара „Надежда”, въпреки съветите на правителството и на водачите на партиите да напусне страната, за да се запази България, въпреки че той знаеше, че цялата армия е демобилизирана и негодна за никакви военни действия, той се решава да прави преврат, само и само да удовлетвори своите лични амбиции, за която цел той избира македонския революционер генерал Протогеров, като е предполагал да го склони в името на спасението на Македония.
При това положение, пита се, какво би станало с България, ако генерал Протогеров беше някой амбициозен човек и би се решил да извърши преврат?
Първо - примирието щеше да бъде денонсирано, сърби, гърци и румъни, както бяха озлобени против нас, щяха да окупират страната и ако по милост Антантата би се решила да запази България, ние щяхме да бъдем ограбени и унизени, за да не можем години наред да вдигнем глава. А ако войната би се продължила в наша територия, България и българският народ щяха да бъдат облени с кърви и поробени завинаги.

7.
На 3 октомври 1918 г. в 7 часа подир пладне Негово Величество цар Фердинанд абдикира от престола.
Същия ден след обяд всички министри бяхме събрани в Министерския съвет да дочакаме решението на царя, който по покана на министър-председателя беше се съветвал и с водачите на опозицията по въпроса за абдикацията.
Към 7 часа г. Малинов беше повикан в двореца и към 8 часа се завърна с царския рескрипт за отказване от престола в полза на своя син княз Борис.
Ние, всички министри, приподписахме рескрипта, с изключение на Рашко Маджаров, Владимир Моллов и професор Данаилов, които отказаха.
Г-н Малинов ми заяви, че царят ще тръгне със специален влак от гара „Казичене” в 10 часа вечерта и не иска никой да го изпраща, освен г. Малинов, който сам ще отиде на Софийската гара. Ние, министрите, се разотидохме.
Към 9,30 часа г. Добрович от двореца „Враня” ми съобщи по заповед на цар Фердинанд да бъда и аз с г. Малинов на Софийската гара, защото искал да се сбогува и с мен.
Г-н Малинов, който дойде по-късно на гарата, остана учуден от моето присъствие, но аз му обясних за получената допълнителна заповед.
Не се минаха и десетина минути и царският влак спря на Софийската гара. Цар Борис слезе от влака и покани г. Малинов в царския вагон, а аз с цар Борис влязохме в едно купе в съседния вагон, гдето беше и княз Кирил.
Не се мина 1 минута, г. Малинов влезе при нас и ни каза, че цар Фердинанд искал по-рано да се сбогува с мен, защото с г. Малинов щял да говори по-дълго.
Царският вагон почваше с един салон и след това другите отделения. В салона имаше по средата една маса, до масата при вратата стоеше царят прав. Отидох при другата страна на масата, поклоних се и застанах право срещу него.
Негово Величество със свити устни, втренчен поглед и сърдито лице (негов маниер, когато биваше сърдит) ме изгледа заканително на два пъти от главата до краката, навеждайки си главата надолу и нагоре и ми каза: „Вие сте първият, който е повдигнал въпроса за моето детрониране и изгонване от България в Министерския съвет, радвайте се сега, аз си отивам.”
Отговорих: „Ваше Величество, в Министерския съвет не е повдиган въпрос за вашето детрониране и ако Вие днес си отивате, причината за това сте Вие лично и Вашите придворни служащи, на първо място г. Добрович, който никога не Ви докладваше истинското положение в страната.”
Царят ме прекъсна и ми каза: „Забранявам Ви да говорите, аз обичам г. Добрович повече от мойта майка и не Ви позволявам да говорите повече против него.” Аз млъкнах. Царят наново ме изгледа от главата до краката и ми каза малко подозрително, като че ли искаше да намекне, че съм комплотирал против него наедно с княз Бориса. „Аз зная, че Вие обичате княз Бориса, аз Ви моля да Го запазите от покушения, той е нужен за мен и за България.”
Отговорих: „Ваше Величество, познавам още от детинство княз Борис и сега, когато стана цар на България, ще направя всичко да го запазя, защото е нужен за България.”
След няколко секунди мълчание царят наново ме загледа страшно и ми каза: „Аз повиших моя син в чин генерал-майор.”
Не се сетих в момента какво да му отговоря и замълчах.
Царят веднага ме запита сърдито: „Защо мълчите, аз го повиших, когато бях цар, а не сега, когато съм роб пред Вас.”
Аз отговорих веднага: „Ваше Величество, няма значение кога сте го повишили. Той е цар на България и трябва да бъде генерал, и аз веднага ще издам заповед за това повишение.” Цар Борис тогава имаше чин подполковник.
След тая сцена царят намръщен и с уязвителен поглед каза „сбогом”, подавайки си ръката над масата, и щом посегнах да я хвана, той бърже я дръпна назад, изгледа ме зверски, поклати два-три пъти глава, обърна се и излезе от салона, като почна да тича по коридора на вагона, гдето чакаха цар Борис, княз Кирил и г. Малинов, които останаха изненадани.
Цар Фердинанд имаше обичай, когато мрази някого, да изказва фигуративно омразата си с бягство, с което искаше да каже: „Далеч от теб, предателю!”
След тая сцена цар Борис, който настигна баща си, слезе от влака и каза на г. Малинов, че царят бил много разтревожен и не ще може повече да говори с него, след което влакът замина.
Ако цар Фердинанд беше се забавил още един ден, той щеше да бъде пленен от сърбите заедно с всичкото му богатство и с цялата му архива!
За да илюстрирам начините, по които цар Фердинанд третираше и изглеждаше неприятните нему личности, ще цитирам една случка, станала в двореца в присъствието на французкия пълномощен министър Палеолог и описана в негова книга:
„След една вечеря в двореца, пише французкият пълномощен министър в София Морис Палеолог, цар Фердинанд и аз се бяхме спрели в един ъгъл на един от салоните и водехме разговор.
През това време министрите, начело с министър-председателя Гешев, минаха покрай нас и почтително се поклониха. След като ги изгледа с едно презрително вдигане на раменете, цар Фердинанд се обърна към мен с думите „Жалки лакеи. Идат тук да ми пият виното, чудно ми е, че досега не са ми изкрали сребърните посуди.”
Цар Фердинанд смяташе нас, българите, като племе от по-нисш произход. Това се забелязваше винаги когато в интимна обстановка говорехме за някои министри, партиен водач или по знатен българин.
Тъй смяташе г. Палеолог, по произход от стар византийски род, приблизително равен на неговия род, затова пред него откриваше истинските си чувства към „българските простаци”.
Същото беше с княз Гика, румънски пълномощен министър в София. И пред него царят не се стесняваше да се подиграва и да говори разни нелепости по адрес на българите и на своите министри, даже пред нас, младите поручици и подпоручици, които тогава служехме в двореца и които в онова време смятахме, че царят е баща на народа, нещо свято, непогрешимо и пр.
Публ. в Ген. С. Савов, ген. К. Жостов, Интимните причини за погромите на България. Съст. Ц. Билярски, Т. Андонов. С., 2000, с. 9-90.