АКАДЕМИК ДИМИТЪР МИШЕВ - ЕДИН ЖИВОТ, ПОСВЕТЕН НА ИСТИНАТА И НА БЪЛГАРИЯ

За него никъде не се пише. Неговото име днес е напълно непознато. Книгите му не се издават и скоро името ще може да бъде срещнато само в специализираните справочници и библиографии. А в края на ХІХ и първите три десетилетия на ХХ век неговото име се свързва с Българската екзархия, Парламента, политическия живот, журналистиката, десетки обществени и благотворителни организации. По неговата гимназиална христоматия учат българчетата в Солунската и Одринската български гимназии. Тя и днес е ненадмината антология на световната и българската литература. Със собствени средства издава в Париж (1905 г.) една от най-добрите статистики за населенията в Македония, основавайки се на богатата архива на Българската екзархия. Така издава на няколко европейски езика и книгата си „България в миналото”, в която казва истината за нашия народ и която поколения български служебни историци правеха опит да отрекат. Накрая я оставиха на мира, разчитайки че ще я покрие забравата. Той публикува и тайната сръбска дипломатическа архива, пленена от нашите войски в Ниш в края на 1915 г., и пред цивилизования свят се разкрива грабителската политика на западната ни съседка. Д. Мишев загубва двама сина по бойните полета на Балканските и Първата световна война, но не спира да се бори за живота на останалите синове на България, гаснещи в сръбските, гръцки, румънски и френски лагери и депа за български пленници и заложници.

Когато никой не смее да прекрачи през границите на воюваща България, той заминава за Швейцария и развива огромна дейност пред настръхналия западен свят, разкривайки истината за поробените българи в грабливите ни съседи. Основава културни и благотворителни фондове и организации и воюва за живота на сънародниците ни, подложени на нечовешка денационализация в Сърбия, Гърция и Румъния. От неговите пламенни слова светът научава за сръбските и гръцките злодейства в Търлис и Гарван, за ужасиите, на които са подложени българските заложници в Нишката и Солунските кули и зандани след Първата световна война. На страниците на вестниците и списанията, които издава, той винаги поддържа една необходима и премълчавана днес рубрика „Фалшификации на българската история”. Днес не само трябва да си спомним за този голям и всеотдаен българин, но и да отдадем почит пред един голям учен и хуманист, каквито отдавна не се раждат по нашите краища.  

гр. Видин

Димитър Мишев е роден на 5 декември 1856 г. във Видин. Но родът му произлиза от видинското село Бранковци. По името на него той ще се подписва и с псевдонима си Димитър Бранков. Още твърде малък остава без майка. Завършва основното училище в родния си град. Едва 12-годишен по­стъпва като чирак-абаджия при известния по това време майстор Петко Мо­страта, при когото са се учили на занаят писателят и дипломатът Михалаки Георгиев и други видински първенци. През 1871 г. завършва II клас на гимназията. Добрият успех и проявените дарби привличат вниманието на еснафа и на Българския екзарх Антим I, който го отвежда в Цариград, а по-късно го настанява в Габровската Априловска гимназия като ученик в III клас. Тук учи четири години и през 1876 г. завършва VI клас. Същата година заминава за Орхание, където учителствува една година. През лятото на 1877 г. Мишев напуска Орхание, пристига в София и благодарение на съгражданина му Илия Цанов, известен адвокат и по това време директор на държавната фабрика в Княжево, а по-късно външен министър на Българското княжество, остава тук до пристигането на руските войски.

Димитър Мишев като ученик в Габровската гимназия – 1875 г.

В началото на 1878 г. Мишев е назначен за преводач при софийския окръ­жен началник. Покрусен от провала на Санстефанска България, на 28 септември 1878 г. той пише стихотворението си «Македония», отпечатано във в. «България» в Русе през 1879 г. Същата година Видинското училищно настоятелство му предлага да го назначи за учител в Третокласното градско училище, но тъй като не се споразумяват за заплатата му, той заминава за Лом, където става учител в тамошното държавно училище. Следващата учебна година (1880/1881 г.) Мишев се завръща във Видин и е назначен в класното училище, където е директор Михалаки Георгиев. През октомври 1880 г. сключва брак с дъщеря­та на известния видински търговец Александър Николчев – Севастица. От този брак му се раждат дъщерите Милка, Мария и Екатерина и синовете Никола, Александър и Коста.
През 1884 г. като гимназиален учител Мишев е избран за народен пред­ставител, а през 1885 г. се преселва в София и поема редактирането на един от най-добрите наши вестници в. «Търновска конституция». След свалянето на княз Александър Батенберг и поема­нето на властта от Стефан Стамболов и д-р Васил Радославов вестникът е спрян и той остава без работа. През 1886–1887 г. става учител в Еврейското училище в София, като същевременно заедно със Стефан Костов започва да подготвя няколко учеб­ника по български език и голямата двутомна христоматия, издадена от издателството на Христо Г. Данов в Пловдив. По тази христоматия ще учат не само в училищата в княжеството, но и в гимназиите в Македония и Одринско.

Църквата „Свети Стефан” в Истанбул

През 1890 г. Мишев е назначен за учител в Сливенската гимназия, където остава до 1894 г. През същата година получава назначение в Екзархийското училище в Цариград, а няколко месеца по-късно заема поста и секретар на Българската ек­зархия. В Цариград Мишев издава сп. «Библиотека» (1900–1903 г.), «Църковен вестник» (1906–1913 г.), а от 1913–1915 г. започва да редактира сп. «Свободно мнение». Редактира и списанията «Нашите пленници» (1921 г.), «Полет» (1923-1925 г.), «Църковен архив» (1924-1931 г.), «Отец Паисий» (1928–1932 г.). Вестниците и списанията, които издава или редактира, и до днес правят впечатление с непримиримостта на Мишев като патриот и хуманист към неправдите и към тежката съдба на народа си, на когото отдава целия си живот.
В политическия живот участва като член на Демократическата партия, като е избиран и за член на Върховния партиен съвет. За втори път е избран с листата на Демократическата партия за видински народен пред­ставител от Демократическата партия през 1908–1910 г. Вместо спряното сп. «Свободно мнение» през 1915 г. започва да издава в София в. «Балкански сговор», който след няколко броя също е спрян. Избран е за трети път за народен представител от Видин през 1913 г., но изборът му е касиран като неудобен. Тук искам да подчертая, че Мишев остава докрай верен и на своя роден край, като е избиран за народен пред­ставител само от Видинската избирателна околия (1908–1914 г.)

Иван Вазов

В началото на Първата световна война Д. Мишев, заедно с Иван Вазов, д-р Христо Стамболски, д-р Кръстю Кръстев, проф. Александър Теодоров Балан, П. Ю. Тодоров, Тодор Влайков, Христо Силянов, Григор Чешмеджиев, Михаил Сарафов, Атанас Шопов, генералите Никола Иванов, Никола Генев, Георги Вазов, Д. Вълнаров и десетки други подписват два позива към българския народ за опасността страната ни да бъде хвърлена във войната на страната на „нейните вековни врагове – против нейните, интереси, традиция и дълг”. Но Фердинанд и послушният министър-председател д-р Васил Радославов не се вслушват в гласа на разума. Д. Мишев както и болшинството от подписалите позива като български патриоти следят със свито сърце хода на войната и приближаващата втора национална катастрофа. Дори Д. Мишев не спира да разяснява от страниците на редактираните от него издания причините, поради които България се е намесила във войната. А те са преди всичко разграбването на българските земи от Букурещкия договор (1913 г.) с благословията на Русия. В разгара на войната Мишев губи втори свой син, военен летец, който загива при Прилеп. Гробовете на неговите синове са в Тракия и Македония. 
Неблагоприятният изход от войната за България се очертава още през 1917 г. За да осигури подкрепата за българската кауза, правителството на д-р Радославов изпраща в Швейцария общественици и учени - историци, филолози, географи и етнографи - които да осветлят и да спечелят общест­веното мнение в Западна Европа в полза на България и на нейните национални права и искания. Идеята за създаване на такава Културна мисия в Швей­цария е на Симеон Радев, по това време пълномощен министър в Берн. Той я излага в рапорт до министър-председателя, който е и министър на външните работи на 13 март 1917 г. - «като едно от най-важните средства за нашата пропаганда създаването в Берн на една агенция, която би излизала по начало два пъти през седмицата в ... листа на френски и немски. Като дава сведения, черпени от издавани в София, Цариград, Букурещ и Цетина вестници, които тук не могат да се получават освен от съюзните легации и са един вид монопол, депешите на тая агенция ще намерят голям достъп в тукашния печат. След като си пробие път, тя ще може с ловкост да прокара своята защита на българското дело. Между другото тя ще трябва да публикува новини, които да показват, че френските, италианските, руските и английските пленници са много добре третирани в България, обстоятелство, което най-много може да спечели симпатиите за нашето дело. Не ще съмнение, че главната тенденция на тая агенция ще трябва да бъде насочена срещу Сърбия и Румъния. За осъществя­ване на плана не са нужни толкова пари, колкото хора, способни за работа". В Швейцария в края на Първата световна война действуват подобни мисии на Сърбия, Румъния и Гърция и българските учени и общественици трябва да извършват огромна и непосилна работа, като се преборят с лъжите и фалшификациите. Целта е с книги, брошури, меморандуми, писма, телеграми и статии в швейцарския периодичен печат да се каже истината по въпроса, защо България участвува във войната на страна­та на Германия и научно да се обосноват нейните права над Западна Тракия, Македония, Северозападните покрайнини и Добруджа. Мисията е със седалище в Берн и е председателствана от дипломата Тодор Недков, но в нея са включени или й съдействат Д. Мишев, проф. Любомир Милетич, проф. Никола Милев, проф. Атанас Иширков, проф. Димитър Миков, проф. Йордан Иванов, проф. Васил Златарски и много други.

Теодор Теодоров

Успоредно с Културната мисия е учреден и Българският съюз в Швейцария (Аlliance Вulgare еn Suisse). Седалището му е в Женева. В помощ на двете организации са най-големите български ученици. През 1919 г. Д. Мишев е командирован този път от правителството на Теодор Теодоров в Швейцария като председател на Българския съюз отново със задачата да защищава България и нейните национални интереси пред общественото мнение на Запад от нападките и клеветите на сръбската и гръцката пропаганда. В ръководството на Изпълнителния й комитет влизат Матей Х. Петров, архимандрит Стефан (по-късно български екзарх), протойерей д-р Стефан Цанков, ректор на Софийския университет и д-р Никола Герджиков, известен по онова време швейцарски лекар от български произход. Изпод  перото на участващите в Мисията и Съюза български учени и публицисти с международен авторитет и световна известност излизат огромно количество книги, брошури и документални публикации на високо научно ниво и с най-голяма компетентност. Но тази книжна продукция става известна като “една битка на книги”, която не е взета под внимание от победителите при съставянето на Ньойския мирен договор, още повече като се има предвид, че те книги не четат, а произнасят присъди. Независимо от резултатите членовете на тези две български мисии успяват да кажат истината по въпроса, защо България участва в Първата световна война на страната на Германия и научно да обосноват нейните права над откъснатите български земи. Печатат се и материали за отношението на България към чуждите военнопленници и спазването на международните конвенции. Спечелването на общественото мнение в страните–победителки цели да се въздействува над конференцията в Париж, за да се спази националният принцип, защитаван горещо от американския президент Удро Уилсън при съставянето на мирния договор.


Както Мисията, така и Съюзът са в непрекъсната връзка и в помощ, доколкото позволяват обстоятелства, на Българската делегация на Мирната конференция в Париж. Дори много от разработките и докладите на делегацията са подготвени от двете организации, а техните чернови са запазени в архива на Д. Мишев. Мисията и Съюзът следят и нападките срещу страната ни в западната преса и своевременно отговарят на лъжите на сърби, гърци и румънци. 
През същата година Д. Мишев започва да редактира сп. «Questions d'actualites balcanique» в Лозана, както и сп. «Le plebiscite», излизащо едновременно на няколко европейски езика. По това време издава и голям брой бро­шури и книги по българския национален въпрос. През 1921 г. участва в работата на Църковно-народния събор в София. Още в Швейцария се заражда идеята за създаване на Дружество, което да съдейства за възвръщането на българските заложници, останали в страните на Антантата и в нейните съюзници Сърбия и Гърция. Като председател на дружеството Мишев е редактор и издател и на сп. „Нашите пленници”, което излиза на български и френски език. Той е и в непрекъсната връзка с Международния и Българския червен кръст и Антантската военна мисия в София, чрез които издирва и прави списъци на българските заложници и пленници, наброяващи около 140 000. Може да се каже определено, че  неговата дейност ускорява тяхното завръщане в родината.
Д. Мишев е и основател и председател на Българската лига за самоопределение на народността. Целите, които си поставя Лигата, са ревизия на парижките Договори, свободно самоопределяне на народностите и равноправно членуване на България в Обществото на народите. Тези цели и задачи на Лигата са отразени в нейния устав, приет на учредител­ното й събрание на 30 май 1920 г. Сред материалите на Лигата много инте­ресни са писмото-апел на Лигата до председателите на парламентите на САЩ, Англия, Франция, Италия и Япония за преразглеждане решенията на кон­ференцията в Сан Ремо за присъединяване на Тракия към Гърция – юни 1920 г. Той е във връзка и с д-р Мари Ружичка, председател на ЦК за възстановяване на международните връзки в Берн, както и с ръководството на Съюза за демократически контрол и с видни чуждестранни държавници, редакции на вестници и др., като основните въпроси, които засяга в кореспонденцията си с тях, са тежкото положение и правото на самоопределение на българското население в откъснатите от България и присъединени към съседните балкански държави български земи, а след провалянето на идеята за плебисцит той настоява за безпристрастно преразглеждане на решенията на мирните договори.

Академик Димитър Мишев

След като победителите не искат да чуят гласа на България и нейните водещи учени и общественици, Д. Мишев се нагърбва с нова инициатива. На 29 август 1920 г. той пише нов апел – този път той е адресиран до обществеността на неутралните страни. В него се настоява да се създаде „една безпристрастна комисия, в която да влизат компетентни лица от неутралните държави”, която да „разгледа целия въпрос за отговорността за Световната война по начин и при условия, които трябва да се съгласяват с принципите на научното историческо издирване и с обективната правда, така че, както фактите тъй и заключенията, извлечени от тях, да бъдат необорими”. Апелът е подписан от Иван Вазов, Стоян Михайловски, проф. Александър Цанков, проф. Васил Златарски, Теодор Теодоров, Андрей Ляпчев, дипломати, икономисти, адвокати, бивши министри. Българският и френският оригинал на апела е запазен в архива на Д. Мишев в ЦДА. Но и на тази идея никой не откликва. Иска ми се да вярвам, че думите на разочарование от решенията на Парижката мирна конференция на нейните творци Лойд Джордж и на Жорж Клеманско са повлияни и от дейността на Д. Мишев. Разследващият френски журналист Анри Пози в убийствената за сръбския режим във Вардарска Македония негова книга “Войната се връща”, пише че Никола Пашич, Томаш Масарик, Едуард Бенеш, Йон Братиану и Елефтериос Венизелос умишлено заблуждаваха „господарите на конференцията” Жорж Клемансо, Лойд Джордж, Томазо Титони и Удро Уилсън и „се подиграха с тях до такава степен, че ще се смае историята, като фалшифицираха картите и документите, служейки си - за да използват мира - с мошеничество”. През 1928 г. Л. Джордж писа: „Цялата документация, дадена ни от някои от нашите съюзници при сключването на мира, беше лъжлива и фалшифицирана." А Ж. Клемансо нарече нашите съседи „чакалите на нашата победа".
Както посочих и по-горе след Първата световна война в България се основава Дружество за осво­бождаване на българските пленници. За негов председател е избран Д. Мишев. По негова идея се основава и «Фонд причините на погрома», утвърден на 26 март 1919 г. за пре­миране на най-добрите художествени произведения на тема причините на по­грома със създаден паричен фонд за тази цел от «българските военнопленни­ци в Македония». Той изработва и устав на Дружеството за освобождаване на българските пленници, който е приет на учредителното му събрание на 16 януари 1921 г.
През времето от 1920 до 1928 г. Мишев членува и в Комитета за сприятеляване на народите чрез църквата. Като такъв той получава писма и печат­ни материали по въпроси на религията и участието на християнската църква в борбата за мир и дружба между народите от международни религиозни общества и организации. Мишев е и дългогодишен председател на Съюза на писателите и публицистите.
В политически живот на страната Мишев участвува най-вече като член на демократическата партия и член на Върховния партиен съвет. От 1911 до 1929 г. е председател и на Възпитателния институт «Заря» и масон. Просто е почти невъзможно да се посочат всички организации, дружества и т.н., в които Мишев е бил член, а и почти винаги и председател или поне член на ръководствата им. Днес е непонятна неговата работоспособност, когато човек се срещне с това, което той е направил и написал.

Академик Димитър Мишев

Мишев е автор на много изследвания на български, немски, френски, английски език по българския национален въпрос и борбите на българите от Македония, Тракия, Добруджа и Западните покрайнини. Голяма част от тях са написани в полемичен дух. В тях Мишев спори и оборва с факти и документи своите противници. (Вж. «Rectifications Historique (А propos d'une conference de M. Ernest Denis professeur d'Historie a la Sorbone)", 1922, Response a M. Leonide Andreieff a propos du son article "Les Trafiquantes du Temple», 1914, Crimes allemands, crimes grecs», 1915, «Les atrocites allemands, А Jean Finot, redacteur dе «Lа Revue» (Dеuхimе 1еttе), 1915, «Les liens moraux de l'Amerique et de la Bulgarie, Lausanne, 1918, «Тайните заседания на сръб­ската скупщина - 1914 г., „По статистиката на Панчо Дорев за Македония» – 1911, «Румъния на десния бряг на Дунава» - 1918 г., Les interets de l'humanite en Macedonie avant ceux des nations interesses» – 1906 г., «Бъл­гарските епархии в Македония».) В статията си «Преправки на исторически факти» Мишев разкрива фалшификациите на българ­ската история в трудовете на някои чуждестранни учени като М. Вукичевич, Лебо, Гибон, Рамбо, Дил, Герцбургер и др. Особен интерес представлява неговата поредицата от статии срещу войната и срещу ре­шенията на Ньойския диктат, както и в защита на военнопленниците и малцинствата (Вж. «Ньойският договор и България», «Ньойският договор и българските пленници», «Българската делегация в конгреса на малцинствата в Копенхаген» – 1922, «Пред грозната действителност», «Европейската война», «Автомобилът във войната», «A propos dе 1а Тhгасе (Lа Redaction du «Suisse-Оrient» а etе рriсе dе publier, des l'interets), 1919 г., «Мирът и капитализмът», «Малцинствата и париж­кото списание «Vu» за невярната статистика на И. Леонтен за малцинствата в България - 1929 г., «Обществото на народите и мира», «Позив за анкета», «Румънският мемоар», «Хулите на Леонид Андреев» и «Леонид Андреев с конкретни обвинения», «Суверенство на народите», «Обществото на на­родите и мира», «Българска Тракия или автономна Тракия», «Демокрация­та и мирът», «Умъртвяващ неутралитет», «Значението на македонската петиция» и «Македонската петиция и в-к «Мир», «Мисълта за дом на мира» и мн. др.).
Мишев е автор и на едно обемисто изследване за историята на Охрид, „българският Иерусалим”, както го нарича академик Ив. Снегаров, придружено и от документална част, озаглавена «Две домашни статистики за българите в Охридска каза през 1870 и 1906 г.», писано през 1930 г. и неприето за отпечатване от БАН поради ревнивото отношение към достъпа в науката от някои от членовете на академията, тогавашни университетски професори. Днес този ръкопис се пази в личния архив на Д. Мишев, заедно със значителния архив на Охридско-Преспанската митрополия.
Мишев е изследовател и на културната история и просветното дело в Бъл­гария през вековете. Той работи и върху план-конспект на изследването си «Бъл­гарските народни будители. Златна книга на българския народ». С голяма стойност са студиите му «Учили­щата в Сърбия», «Нашето училище в миналото», «La lanque Francaise», «Pages de l'historie de la culture du people bulgare du IXe au Xe siecle», «Пиротският говор и сръбските фолклористи», «Първи стъпки към себепознание» и др.
Като един от най-видните и авторитетни български общественици и публицисти, той влиза в управителните съвети на почти всички културни и хуманни дру­жества. Д. Мишев взема живо участие и в дружествата за мир, за защита правата на човека, за самоопределение на народностите, за сприя­теляваме на народите чрез църквите, в Поморавския народно-просветен комитет и мн. др. Член е и на Централния комитет за възстановяване на международните връзки в Берн към Съюза за демократически контрол в Лондон (1919 г.). Участва в Международната среща в Белград (1926 г.), в XXVII световен конгрес за мир в Женева (1929 г.) и в двете Балкански конференции в Атина (1930) и Анкара (1931 г.). Навсякъде той е сред докладчиците и по най-категоричен начин защитава българските национални интереси. За ефек­та от безкомпромисността на Мишев говори и фактът, че през 1920 г. сръбските власти отказват да му дадат виза за пътуване през Сърбо-хърватско-словенското кралство на път за Швейцария, но непримиримият Мишев веднага изпраща протестно писмо до Военната мисия на Великите сили. Д. Мишев е един от създателите на Славянското благотворително дружество в България, като през 1929 г. му е връчен диплом за почетен член на дружеството. Като радетел на славянското единство именно от неговите уста и перо най-убедително звучат обвиненията към Русия, която чрез действията на своите дипломати съдейства за откъсване на Македония от България и подпомага Цариградската патриаршия в действията й срещу Българската екзархия в периода на схизмата. А българският екзарх Йосиф І именно към Д. Мишев ще се обърне и ще разчита на неговото съдействие в борбата си срещу личния режим на княз Фердинанд, който с управлението си „развращава българските политически партии”. След Междусъюзническата война (1913 г.) Д. Мишев изпраща писменото си мнение до цар Фердинанд за необходимостта от обединение на всички политически партии за стабилизиране положението на България след първата национална катастрофа. След войните Д. Мишев работи и над студията си «Цар Фердинанд и българите», която е запазена в ръкопис в неговия архив. В нея той разглежда ролята на цар Фердинанд в новата българска история и вината му за националните катастрофи.

Академик Димитър Мишев

След 1924 г. Д. Мишев е последователно подпредседател и председател на учредената по негова инициатива Българска лига за защита на правата на човека и гражданина. Голяма част от документите на лигата и на Мишев като ръководител са запа­зени в личния му архив. Сред тях са Уставът на Българската лига за защита правата на чо­века и гражданина, приет на 9 ноември 1924 г., писма от проф. Венелин Ганев и Д. Мишев от името на лигата до мини­стър-председателя на България, до министерства, до Обществото на народите за свободно провеждане на избори в България, в защита на преследваните земеделци Вергил Димов и Михаил Геновски, както и срещу усилената агитация на земеделци и комунисти в чуж­бина срещу режима на проф. Ал. Цанков, документи с искане за издаване паспорт и виза на Мишев да присъства на процеса срещу българските студенти в Скопие, за отмяна на репарационните плащания поради природни бедствия, сигнали и протести срещу убийствата на българи в Македония; писмо на Мишев до директора на в. «Слово» за незабавно опровергаване съобщението във вестника, че Лигата клевети и изменя на българския народ (16 юли 1929 г.), писмо до председателя на Лигата против настояванията на съседните държави България да разпусне увеличените си военни ефективи (1925 г.), позив от Лигата до българския народ за образуване на Общограждански комитет за подпомагане на пострадалите от политическите репресии и действия семейства и апел за материално подпомагане на комитета (1925 г.), изложение от Лигата до ОН за гоненията и асимилаторската политика, на които са подложени бъл­гарите в Македония след образуването на Кралството на сърби, хървати и сло­венци (1930 г.) и др.
Д. Мишев участва и в учредяването и в ръководството на Всебългарския съюз „Отец Паисий” и в редактирането на неговия печатен орган списанието „Отец Паисий”.
През последните години от живота си Д. Мишев освен с обществена дейност продължава да се занимава и с научна и събирателска дейност. Издава три тома от едно от най-сериозните български научни списания „Църковен архив”, в което уводната статия е също негова – „Начало на българската пробуда”. То излиза през 1925 г. (кн. І и ІІ) и 1931 г. (кн. ІІІ) като годишно безплатно приложение на „Църковен вестник”. В отделен том е отпечатано и изследването на големия български историк акад. Иван Снегаров за схизмата. Едно от последните му научни изследвания е историята на българската журналистика през Възраждането, която е отпечатана в огромния сборник, посветен на 1000 годишнината от смъртта на цар Симеон Велики. Продължава да издирва и документи за българската история в чужбина, като едно от постиженията, в които има и той заслуги, са документите от турските архиви, документите на врачанската фамилия Хаджитошеви и специално документите на Димитраки Хаджитошев, първият обесен от турците български чорбаджия в началото на ХІХ век, както и документите на Русенската българска община, голяма част от които са подписани от Иванчо Хаджипенчович и мн. др.
Димитър Мишев умира на 26 януари 1932 г. в София, като до последния си миг не прекъсва дейността си в защита на подложените на варварска денационализация наши сънародници, останали в ръцете на грабливите ни комшии.
Като приложение по-долу може да прочетете няколко интересни документа, излезли от перото на големия българин Димитър Мишев.

 

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Бележка на Д. Мишев, редактор на сп. „Свободно мнение” върху анонимните стати на Старозагорския митрополит Методий Кусевич за руската политика спрямо България

София, 1914 г.


Бележка на редактора Д. Мишев
„Македонец”, комуто дадох гостоприемство, също и обещание, че ще запазя име­то му, разширява правото си и върху анонимни извори и лица. Въпреки това, давам място на тези му бележки, не защото изнесеното в тях е вярно, но защото то ще послужи за стъпало, за да се разбули пълната истина по руско-българските преговори през 1910 г. Ще се съгласи моя уважаем опонент, че, когато аз излизам с подписа си и казвам по име лицата, от които черпя сведенията си по предметните преговори, като изнасям почти и подлинните им думи за тях, ние се различаваме с него по условия, и че той с анонимността си обезценява това, което изнася. Съвсем друга ще бъде оценката и ефекта, ако четците на „Св[ободно] мнение” и об­ществото знаеха, кой се крие под псевдонима „Македонец”: тогава, безспорно, по името шяха да дадат цена на съобщенията, които изнася. Ала заиюто той твърди високо, че истината е с него, каня го най-убедително да ми позволи да разкрия името му, което под честна ду­ма пазя. Ако не се съгласи с това, каня го да посочи по име анонимния руски дипломат, от когото черпи сведенията си, и аноним­ния Малинов колега, у когото бил проверил тия сведения. Ако не се съгласи и с това, каня го да ми съобщи поне лично имената под честна дума, че ще ги запазя, като го уверявам, че ще туря истината над всичко.
Когато моя опонент ми позволи да разкрия името му, ще ме улесни да опровергавам и много от твърденията му по точките, които засяга: самото негово име ще ги опро­вергае. Когато се реши на тая доблест, ще се види, че той е замесен в голяма, да не кажа в много голяма, степен в събитията до и после Съюзнишката война. Да, когато стане това, четците на „Св[ободно] мнение” и обществото, не без изненада, ще видят противоречията в твърденията на уважаемия мой опонент, ще си обяснят, отде у него тенденцията да изкарва виновна Русия за всичко, отде у него и усилието да представи, че не Македония и България са жертва на Балканската война, а „цар Фердинанд и династията му".
Моят уважаем опонент не е доволен от разкритията по преговорите, воде­ни през 1910 г. между Русия и България за съюз. Той ги нарича сензационни. Целта ми била да заблудя обществото. Протестирам. Аз изнесох факти в опровержение твърденията в неговата статия, а не да заблуждавам народа пред изборите. Ако той счита изнесените факти за заблуда, дължи да докаже това и да го подкрепи публично с името си и с имената на ли­цата, за които загатва. Каня го да се съ­гласи да жертвува положението си за исти­ната. Додето не стори това, неговите сведения и твърдения нямат никаква стойност, а съжденията и заключенията, които вади от тях, може да убеждават само него и малцината ония, които, като него, предубедено мислят и твърдят, че воде­ните през 1910 г. преговори за съюз с Русия имали за интимна цел не освобож­дението на Македония и обединението на българския народ в границите на Сан-Стефанска България, но изгонването на „цар Фердинанд” и обръщането на България в азиатски васалитет, които и сега, подир катастрофата, при която изгубихме Македо­ния и Добруджа, мислят, че трябва да продължаваме същата политика, без да искат да знаят, че тя ще ни доведе до друга още по-ужасна катастрофа: да изгубим и България.
Вярвам, че тази тъй явна покана ще се посрещне с готовност от уважаемия мой опонент, защото и той и аз дължим на обществото, в конкретния случай, само чи­стата истина. За негово, обаче, сведение, заявявам, че не само поддържам изнесеното по преговорите за руско-българския съюз, но подир новите проверки, които направих, аз твърдя най-категорично, че преговорите са имали за основа Сан-Стефанска България и че съдържанието на шестте точки, които той изнася, са фантасно съчинение ...
Не сериозно и недостойно е да се твърди, че руско-българският договор имал за интимна мисъл изгонването на „цар Фердинанд”. Повтарям: такава ми­съл е оскърбителна за Русия и България, както и за лицата, които са участвували в преговорите. Нито в Русия са се занимавали с династически въпрос, нито в България ще се намери българин, който да се подаде на такава мисъл. Цар Фердинанд няма врагове нито в Русия, нито в България. Не­говите врагове са другаде. Те са неговите дела и неговите безскруполни съветници, с които се тласна България в катастрофа и с които и на тая минута се тласка в друга още по-ужасна.
Д. Мишев.
Публ. в сп. “Свободно мнение”, г. ІІ, С., 1914 г., с. 256-257.

№ 2

ПОЗИВ

Съотечественици!
Скромни граждани, чужди на всякакви властнически честолюбия и ламтежи, подписаните считаме за свой свещен дълг да станем в днеш­ните съдбоносни за България дни слаб израз на страшния глас, който всеки час и всяка минута шепне на нашата, и ваша съвест и който не ни дава покой ни в работа ни в почивка. Този глас, тъй убедителен и тъй настойчив, е гласът на България, е гласът на легион български герои и великани, които през векове камък по камък са градили и съ­здали хубавото наше отечество и които са ни го предали, за да го направим по-честито и по-голямо и такова да го предадем на нашите синове. Той ни напомня тежкото и опасно днес положение на България и дълга, който то налага на всички български граждани.
Изолирана, охулена и подозряна, България е изоставена днес не само от своите традиционни покровители, но дори и от колективните грижи на своите държавници. Срещу нея са съюзени и въоръжени съседите й. Тя се заплашва и от ужасната Европейска война, която излага съществуванието на толкова държави и народи; вълните на тая война вече напират, заплашвайки да я понесат из разсвирепелия океан без компас и без пътеводна звезда.
В тия тъй тежки и тъй страшни дни най-върховният отечествен дълг налага да се подири помощ в колективния гений, който всякога спасява народите. Днес трябва да млъкнат всички страсти и честолю­бия, да се свият всички партийни знамена и да се сгънат всички пар­тийни програми до нормално време. В днешните сюблимни моменти длъжни сме всички с общи усилия и енергия да извадим България из опасната криза и да спасим целокупното отечество.
Съотечественици !
Не веднаж в миналото българският гений е сплотявал българск­ия народ, окрилял духа му, издигал и насочвал полета му.
В XII век той сътвори Второто българско царство.
В 1870 година, когато никой не искаше да признае българския народ и никой го не поддържа в борбата за право на съществувание и за култура, той, въпреки дори мъчнотиите, които срещна във всички православни държави, възобнови своята църква и принуди Турция да обособи най-тържествено българския народ и да признае правата му и гра­ниците му в империята.
В 1875 година той разви знамето на свободата и революцията и с кръвта на хиляди мъченици протестира пред народите и цивилизацията срещу кървавия турски режим. Протестите му раздвижиха съвестите в Европа. Озарен и ръководен от същия гений, нашият тогавашен духо­вен вожд, облегнат на народа, излезе с протест срещу турците, които вече бяха замахнали да погубят една възраждаща се нация и, верен на традициите, отправи огнен позив към руския император да се притече и избави от неминуема гибел нацията, която преди векове даде книга, култура и лик на славянството и създаде при гръцката и латинска книжнина и славянска. Отглас на протестите на народ и вожд бе Руско-турската война и освобождението на България.
Днес, когато опасността е не по-малко застрашителна и моменти­те не по-малко съдбоносни, повелителен дълг е съдбините на България да се поверят на колективния ум на сплотената българска мисъл, на едномислието у водачите на българския народ. Само сплотени в едно и ръководени от една ясна и смела държавнишка и национална мисъл, нашите държавници ще могат да разпръснат песимизма, който е обзел някои кръгове; ще могат да отстоят правото на българския народ и да отстранят грозната опасност, която го заплашва; що могат да излязат и кажат високо истината за България, като отхвърлят всички инсинуа­ции срещу нея и поемат дружно защитата на нейното име, тъй покру­сено днес вън и особено в пределите на нашата освободителка. Обединени така в мисли, енергия и воля, те ще могат да настоят решително за правото на откъснатите от България наши сънародници и, при общи усилия със съседите, ще могат да премахнат неправдите на Букурещкия договор, който отклони балканските народи от естествения спасителен път Балканския съюз, сближение и по-добро разбиране между балканските народи, без което няма и не ще има сигурност единично или изобщо за балканци.
Ето, съотечественици, нашето искрено слово.
Нека схванем съдбоносността на момента и, додето е още време, нека цар, правителство, политически партии и интелигенция застанем единодушно под знамето на най-върховния дълг - знамето на България.
Нека оставим пример на поколенията, как в съдбоносни дни напускаме всички амбиции и се отзоваваме като един човек на гласа на България, въодушевени от една мисъл и от една грижа - да обединим българския народ и да спасим целокупното отечество.
Нека към тая единствена висша цел устремят всичките си усилия и енергия цар, правителство, политически партии, и те ще видят духа на страната подигнат, народът въодушевен и сплотен около тях, готов за всички жертви и страдания.
Ат. Шопов, Д. Мишев, Г. Калинков, П. Ю. Тодоров, д-р К. Кръстев, д-р Хр. Мутафов, А. Теодоров Балан

№ 3

КЪМ БЪЛГАРСКИЯ НАРОД

Граждани,
Грозна опасност виси над България.
Тласкат я в лагера на нейните вековни врагове-против нейните интереси,традиция и дълг.
Нека схванем явната гибел, която ни заплашва и се проникнем от съзнание на върховните задачи, които отечеството ни налага.
Нека учени, писатели, търговци, земледелци, занаятчии, работници, нека всички граждани, без разлика на партии и убеждения, в градове и села, забравим своите партийни различия и си подадем ръка да спасим България.
Не е ли ясно днес вече за всекиго, особено след съглашението с Турция, че днешното правителство се е окончателно определило с Цен­тралните сили и само очаква удобния момент, за да хвърли страната в една война за интересите и по волята на Германия? Не е ли ясно, че то прави всичко: ограничава печата, запрещава събрания, не свиква камарата, насърчава и, покровителствува продажния печат, за да притъпя народните чувства, да заглуши волята на нацията и да хвърли нейните синове в една ужасна война, която ще разбие и последните надежди и ще закопае България?
Да застанем като един човек и да не позволим да се извърши това мрачно и гибелно дело.
Нека всички подкрепим Демократическата, Земледелската, Народна­та, Прогресивно-Либералната, Радикалната и Социалдемократическата обединена партия, които дадоха пример на единодушие със своето съобщение от 15 август.
Нека всички граждани усвоят техния лозунг.
Стига раздори, стига странене едни от други. Нека дружно и решително изпълним своя отечествен дълг. От нашето единодушие и нашия сговор зависят днес съдбините на нашето отечество; от нас и само от нас зависи да се ръководи външната политика на България в съг­ласие с волята и традициите на българския народ, а не в противоре­чие с най-светите завети на нашата история, на нашите деди.
Нека не допуснем да се повтори 16 юни!
Нека не допуснем да бъде тласната България в нова, по-страшна катастрофа!
Нека се възправим срещу волята на отделни лица, лица неотговорни и чужди на българските интереси и чувства!
Нека гражданите от всички села и градове поискат да се свика камарата на извънредна сесия, да се чуе народния глас.
В единодушие и сговор е успехът и победата.
Граждани,
България е над бездна!
Нека се стреснем, сговорим, съюзим и спасим България.
Български граждани,
Светата памет на поколенията, които са сътворили хубавото на­ше отечество; кръвта на героите, които го покриха с безсмъртна сла­ва при Люле-Бургас и Одрин, ни зове да изпълним самоотвержено граж­данския си дълг в най-съдбоносния час на новата българска история.
Български граждани:
Иван Вазов, д-р Хр. Стамболски, д-р М. Цачев, Г. Згурев, М. Сарафов, Г. Тишев, Д. Мишев, Ат. Шопов, Н. Генев, ген[ерал] от запаса, Н. Иванов, ген[ерал] от запаса, Г. Вазов, ген[ерал] от запаса, В. Кърджиев, зап[асен] полк[овник], арт[илерийски] инж[енер], Нестор Марков, д-р Стефан Сарафов, П. Тодоров, бивш стол[ичен] кмет, Д. Вълнаров, ген[ерал] от запаса, Т. Г. Влайков, Тома Василев, Ст. Пипев, д-р Г. Калинков, Р. Каролев, д-р Ив. Горанов, Григор Чешмеджиев, А. Шаренков, Хр. Силянов, Г. Колушки, проф[есор] Илия Белковски, В. Василев, д-р Хр. Мутафов, К. Д. Батолов, Н. Зелонгоров, запас[ен] подполк[овник], Ил. Хаджииванов, Никола Беловеждов, Д. Добрев, зап[асен] капит[ан] от I ранг, Илия Соколов, ангросист, д-р Т. Кулев, проф[есор], д-р Ст. Цачев, Вл. Шишманов, Хр. Камбуров, Ив. Лилов, Хр. Ив. Гешов, Влад. А. Цветков, Т. Ф. Чипев, Г. Губиделников, А. Обов, Н. Бакърджиев, полк[овник] от запаса, Д. Мишайков, проф[есор], Сим. Ангелов, проф[есор], д-р К. Кръстев, професор.

№ 4

АПЕЛ

Долуподписаните, граждани от държави, които са зели участие в Световната война, искаме да изкажем нашето желание да се разгледа целия въпрос за отговорността на Световната война по начин и при условия, кои­то трябва да се съгласяват с принципите на научното историческо издир­ване и е обективната правда, така че, както фактите тъй и заключенията, извлечени от тях, да бъдат необорими.
Ние сме на мнение, че подобно разглеждане и проучване е въз­можно само ако се възложи цялата работа на една безпристрастна комисия, в която да влизат компетентни лица от неутралните държави.
Ние молим настойчиво гражданите от неутралните страни, които споделят нашите възгледи по този въпрос, да започнат тази задача.
София, 29 август 1920 г.
Ив. Вазов, Ст. Михайловски, Ал. Ц. Цанков, ректор на Софийския университет, д-р Г. М. Калинков, софийски кмет, Т. Теодоров, бивш министър-председател, депутат и пр., Андрей Ляпчев, бивш министър, депутат и пр., Д. Цоков, бивш български пълномощен министър в Петроград и Лондон, д-р В. Н. Златарски, професор в Софийския университет, Влад. Моллов, бивш министър, професор в Университета, член на Българска­та академия на науките, Кирил Г. Попов, председател на Дружеството на българските икономисти, В. Т. Велчев, бивш депутат, публицист, Ив. Ст. Гешов, бивш български министър в Швейцария, д-р Й. Фаденхехт, бивш министър на правосъдието, професор в Софийския университет, член на Българската академия на науките, депутат и пр., Ив. Пеев, бивш министър, секретар на Българската академия на науките, Ст. Чилингиров, директор на Народната библиотека в София, Тодор К. Шипков, бивш депутат, фабрикант и търговец на розово масло, член на Административния съвет на банката в София, д-р Г. Стрезов, адвокат, Ст. Милошев, директор на банката в София.

№ 5

Д. Мишев, бивш депутат

НЕПОЗНАТА СТРАНИЦА.

(Отговор на г. Н. Пашич).
С книга под този наслов отговорих на обвиненията срещу българския народ, с които г. Н. Пашич, първият югославянски делегат в Конференцията за мира в Париж, излезе чрез частния си  секретар, г. д-р Нинко Перич, в писмо до мен. Моята телеграма до г. Пашич, която  предизвика  това  писмо и  обстойния отговор на последното, излязоха на френски в Лозана през 1919 г. Понеже в отговора има работи, които малцина знаят у нас и някои пръв път са изнесени, ще дадем в два-три броя за четците някои заемки от българския превод на книгата, която е под печат.

Телеграма.
До господин Падаревски, председа­тел на Полската делегация в Конферен­цията за мира, в Париж.
Копие:
Г-н Крамарж, председател на Че­хословашката делегацяя;
Г-н Пашич, председател на Югославянската делегация;
Вестници: „Еко дйо Пари”, „Юманите", „Журнал де Деба", „Лйо Попюлер", „Лйо Тан”, „Ла Верите" и „Ла Виктоар".
Скромен български публицист, аз проте­стирах високо в списанието си „Свободно Мне­ние" против делото на 16 юний 1913 година и исках неговия автор, цар Фердинанд, незабавно да напусне България, като нарушител на Конституцията н на клетвата си. За тази моя смелост бях съден и осъден.
През 1914 и 1915 г. в ред статии, печатани в редактираните от мене сп. „Свободно Мнение" и ежедневника „Балкански сговор", се борих с всички сили България да не се от­деля от своята Освободителка Русия и да тръгне със Съглашението. Ала, въпреки протестите на българския народ, цар Фердинанд и неготите министри с насилие над Народното събрание и с хиляди смъртни присъди на военно-полевите съдилища, тласнаха българската армия в коалиция с германската. С това те поведоха българския народ към нова ката­строфа.
Много ми е мъчно, че съм принуден да напомня тия факти не да изтъкна скром­ната си личност, но да обоснова моралното право, да подчертая обидата, която днес се нанася в Париж на 200 милиона славяни, като се оставят без свой представител във Върховния съвет иа Обществото на народите.
Ако държавите, които не взеха участие във войната, са представени в съвета, мис­лите ли, че расата на героите, на които кос­тите са усеяли Мазурските блата и на които най-много се дължи първата епична победа на генерал Жофр при Марн, не заслужават, поне колкото Гърция, да имат свой пред­ставител във Върховния съвет на Обществото на народите? Ако такава чест е право, изку­пено с кръв, не мислите ли, че като не протестирахте срещу тази обида, вие носите тежка отговорност пред съвестта си, пред славян­ството и пред човечеството?
Изтъквайки това посегателство, което се прави както на цивилизацията, тъй и на брат­ството и равенството на народите и на ра­сите, изказвам най-дълбоките си съжаления за това унижение на славяните, както и за равнодушието, с което сте го приели.
Берн, 10 май 1919 г.
Д. Мишев.
II.
Писмо.
Делегация на Кралството на сърби, хървати и словенци в Конференцията за мира.
Париж, 5 юний 1919 г.
Господин Д. Мишев
Берн.
Господине,
В отговор на телеграмата ви от 10 миналия месец, която сте изпратили на Негово Превъзходителство г-н Пашич, пръв делегат на Кралството на сърби, хървати и словенци в Конференцията за мира, по заповед на г-н Пашич и от негово име, чест имам да ви съобща следното:
От наша страна ние направихме всичко пред съюзните и сдружени сили да изменят поведението си спрямо Русия, но не сполучихме.
Колкото се отнася до България, тя се реши да тръгне едновременно против Осво­бодителката си и против Сърбия, като свърза своята съдба с тази на Германия, Турция и Австро-Унгария, с които сключи договор да унищожи Сърбия и да подели сръбския на­род с Австро-Унгария.
За щастие на народите и на цивилизацията, България и нейните съюзници са победени. Сега те трябва да понесат последиците от своите действия и от неправдите, които извършиха.
Ако г-н Мишев не е одобрявал тази по­литика на България, той е бил осъден като предател и българският народ не се е възпротивил, като е одобрил политиката на пра­вителството си.
Политиката на българското правителство е била одобрена от Народното събрание и от всички шефове на политическите партии, а всичко това доказва, че тази политика съвпадала с желанията на българския народ. Зверствата, които българските войници са извършили над сърбите и които установихме с много документи, публикувани напоследък в Париж, показват, че българите са били по-големи и по-опасни врагове за нашата народ­ност, отколко германците за французите.
Държането на българите спрямо сърбите може да се прецени от начина, по който в България пред очите на българския народ са се отнасяли с нашите военнопленници и ин­тернираните сръбски граждани, без да се на­мери човек да издигне гласа си в защита на тези нещастници, от които повече от поло­вината са  загинали от българската тирания.
Хвала вам, г-н Мишев, който единствен се борихте против тази пагубна политика на българския народ.
Приемете, господине, уверение за моето високо уважение.
Д-р Нинко Перич,
Частен секретар на Н. Пр. г-н Ни­кола Пашич, и секретар в М[инистер]ството на външните работи.
III.
Отговор.
До Негово Превъзходителство, господин Никола Пашич, председател на Югославянската делегация в Кон­ференцията за мира
Париж
Ваше Превъзходителство,
От все сърце ви благодаря за писмото от 5 юний т. г., което от ваше име и по ваша заповед частният ви секретар и секре­тар в Министерството на външните работи, г-н д-р Н. Перич, ми направи чест да ми от­прави. Изпълнявайки този приятен свой дълг, моля Ваше Превъзходителство, да ми позво­лите да представя на ваше благосклонно внимание долните бележки, които ми се на­лагат от вашия отговор.
1. Похвални са вашите усилия „пред съю­зните и сдружени, сили за да променят поведе­нието си спрямо Русия". Макар остали без­плодни, тези усилия са слаб опит, който сведочи за дълбоко съзнание на дълга, който трябваше да се изпълни и който не се изпълни. Работата е за правото на славянското племе, най-многобройно във Европа. Русия, представителка на това племе, си наложи през Европейската война най-тежки жертви. Тя услужи по най-бляскав начин на народите и на цивилизацията. Ако не беше самопожертвуването на руските дивизии, Германия, ще се съгласите, би свършила войната още през 1914 г. и би потиснала под пруския бо­туш  много  народи.  Без  грамадните  руски жертви при Мазурските езера и в Карпатите не би имало епичната победа при Марн, не би могли и съюзните армии да дочакат да пристигнат американските войски от през океана. Ала има и друго още по-важно: Русия чрез перото на гениални свои синове хвърли в света най-широки демократични идеи, на които корените и самата същина са дълбоко в славянската душа. За тези идеи тя жертвува най-хубавата своя кръв в борбата със автокрацията. Според талантливия френски дипло­мат, М. Ип. Депре, който още в 1850 г. е пре­ценил верно цивилизаторското призвание на Русия, автокрацията е екзотична, чужда на славянските схващания за строя на държава. Знаейки това, югославянските, полските и чехословашките делегати в Конференцията за мира трябваше да схванат не само тежкия дълг, който им се налага от вековната история и от правата иа славянското племе, но и да настоят със сетна енергия, да заеме славянското семей­ство, във Върховния комитет на Обществото на народите местото, което му се пада по право. В случай че гласовете им не намереха отзвук, те трябваше да протестират високо и дори да напуснат Париж. Това им налагаше честта на славянството и високият мандат, с който също са облечени. Славянските народи не са стадо. Никакво преустройство на Европа е немис­лимо без съдействието на славянската раса. Откак свят съществува, откак векове се сме­няват с векове, представя се най-после пръв случай на славяните да заявят високо и твърдо своето право и своята цивилизаторска роля. Техните представители не схванаха това и пропуснаха честития случай. Те не изпълниха задачата, която имаха като славяни и като човеци.
Историята на човечеството, Ваше Превъзхо­дителство, не познава по-тежка обида от тази, ко­ято се нанесе на славянството в Париж. Когато малка Гърция, предала своите дивизии на Германия, като гаранция, и застанала на страната на Съглашението в последния час с неколко десетки хиляди войници, получава место във Върхов­ния съвет на Обществото на народите, сла­вянското племе на брой повече от 200 ми­лиона, Русия, която пожертвува повече от 8 милиона свои синове за общото дело и с това помогна в най-голяма степен за крайната по­беда над Германия, са изключени от този съвет! Наверно сами, В. Пр., чувствувате лю­тата и жестока обида, чувствувате също тъй и бремето на тежка отговорност, която поехте пред славянството и пред човечеството, ко­гато вие и вашите колеги славяни не изпълнихте дълга си. На тази именно обида, на това опущение се дължи телеграмата, която си позволих да отправя миналия 10 май вам, на г. Падаревски, на г. Крамарж и на френските вестници.
Принципите и правдата, В. Пр., стоят над държави, народи и раси. Също така пра­вата на народите и на расите са над Конференцията и над делегатите, които заседават в нея. Правото предимствува силата. То е и над всяка власт. Недопущането на славянското племе във Върховния съвет на Обществото на народите е обида за славянското семей­ство, е орон за Конференцията на мира. То ни засяга болезнено като славяни и като човеци. Ако се отнесох до вас и до славянските делегати, сторих го, защото го смятах за мой дълг. Нека имаме мъжество да гледаме исти­ната в очите и да я изповядаме. Между чле­новете на славянското семейство има недора­зумения и хладина, но между тях няма вра­гове на правата на това семейство. Голямото славянско семейство, най-голямото и най-де­мократично в Европа, и днес вижда, как му отказват достъп до моретата и океаните. Това вековно задушване в миналото е задържало, задържа и сега в застой творчеството на славянския гений. Не се ли прави всичко да се задушват югославяните, като им се от­казва свободен достъп до морето? Не направи ли Сърбия всичко в 1913 г. и Югославия не продължава ли да върши днес същото, за да лиши България от животоносни бели дробове, като я не допуска на Егея? Не, членовете на славянското семейство трябва най-после да се вгледат в себе си, да изпитат душата си и да се подложат на строг самосъд. Направят ли това, ще видят, че у всяко от тях има достойнства и недостатъци, а у някои от тях повече недостатъци, отколко достойн­ства. Славянското племе трябва само да се самоуважава, за да бъде уважавано и от другите.
2. Винаги внимателни да използвате всеки най-дребен случай, който може да ви се пред­стави, за да защитите сръбското дело, вие не сте пропуснали да внушите на частния си секретар да излезе с тежки обвинения, не против българските управници, а против бъл­гарския народ. Тия обвинения нямат никаква връзка със съдържанието на моята телеграма. Ала,  кога  са  формулирани, пренебрегнати са редица факти. В интереса на истината позволявам си да посоча някои от тях.
За да защити своята политика и за да оправдае своята некоректност, сръбското пра­вителство се вижда принудени да се заслони зад гърба на Русия. Невярно е, „че България се е решила да тръгне едновременно против своята Освободителка и против Сърбия". Все­известно е, че не България излезе против Русия, Франция, Англия и Италия, но те й обявиха война. Знае се, как се развиха съ­битията в България и в Сърбия след 1914 г. и какви обстоятелства спомогнаха на цар Фердинанд да се присъедини, въпреки про­тестите на българския народ, към Централните сили. Сърбия не се съгласи да отстъпи на България „спорната зона" в Македония, както това предложи Съглашението. С този си отказ тя улесни най-много Фердинанда в неговата политика против Съглашението. Ако сръбското правителство бе възприело и изпълнило съветите на съглашенските сили, Фердинанд и неговото правителство не можеха да мобилизират и да вземат участие във войната. Но вместо да подаде ръка на българ­ския народ, който искаше да се разбере със Сърбия, сръбското правителство, съзнателно или не, подкрепи Фердинанд и политиката му. Дипломатическите документи на архивите в Петроград, Париж, Лондон и Ниш опровергават противните твърдения във вашето писмо. Разкритията на г-н Лонге подкре­пят това. Коректният и положителен бъл­гарски народ никога не е имал и никога не е можал да има мисъл „да унищожи Сърбия" и „да подели сръбската народност с Австро-Унгария". Възможно е Фердинанд и правителството му да са имали такива наме­рения, но българският народ никога. Против­ното твърдение в писмото е, следователно, инсинуация. Отправените до цар Фердинанд два протеста от представителите на елита на българската мисъл са решително опроверже­ние на всека инсинуация от този род.
3. В писмото е казано още, „че полити­ката на българското правителство е била одо­брена от Народното събрание, от всички ше­фове на политическите партии, а всичко това доказвало, че тази политика отговаряла на желанията на българския народ". Ако това е ваша мисъл и ако тя е вярно предадена в горните редове, вземам свободата, Ваше Превъзходителство, да защитя оскърбената истина и история. Никога българският народ не е искал да отделя съдбата си от тази на своите освободители. Трябва ли да посочвам, колко негови синове измежду най-високопоставените — генералите Радко Димитриев, Сарафов, Бендерев, Койчев — споменувам от тях най-първите — останаха под руските знамена и се сражаваха против германците? Колко българи доброволци, живущи в Русия, рамо до рамо със своите братя руси воюваха до края на войната?
Всички опозиционни партии в България се обявиха против мисълта за съюз с Цен­тралните сили. Този факт е известен на тога­вашния ваш министър в София, г-н Чолак-Антич; затова сведочат и протестите, които направиха опозиционите шефове в двореца. Шефовете на опозицията, всички без изклю­чение, заявиха високо иа царя, че България трябва да върви със своята освободителка. Кол­кото за мен, аз не мисля да се защищавам срещу вашата ирония стоят моето списание „Свободно мнение" и редактираният от мен вестник „Балкански сговор"; в тях до последния момент, когато бяха спрени от цензурата за през цялата война, ратувах : 1) да тръгне Бъл­гария със Съглашението. 2) балканските народи да си дадат ръка и да образуват една  конфедерация. В писмото си, въпреки държания език от политическите шефове и от печата на българската опозиция, твърдите, че целият български народ бил с правителството на Радославов и, следователно, трябва днес да бъде наказан.  Тази е тезата,  която сръбските, гръцки и румънски делегати развиват и поддържат пред Конференцията за мира. Във френ­ската камара през 1870 г, безсмъртният Тиер един издигна глас против войната с Герма­ния. Макар почти цялата Френска камара да се  обяви  за войната и макар да гласува всички поискани кредити, Европа не обвини французкия народ за тази война и не разпро­стре отговорността за нея върху него. Нито един глас не се издигна в подкрепа на тезата, която развивате сега, т. е. никой не поиска да се накаже френския народ за престъпната поли­тика на Наполеон ІІІ и на неговото правител­ство. Напротив, всички симпатии бяха за френския народ. Анексията на Елзас и Лотарингия се посрещна с всеобщи протести. Защо? За­щото не френският народ беше виноват за из­бухването на войната, а неговото правителство. В 1885 г. крал Милан, подбутнат от Австро-Унгария и в съгласие със сръбското прави­телство и със Скупщината, вероломно хвърли войската си против България. На времето си всички писаха, повтарят го още и днес, че тази война беше дело на крал Милан и на неговото правителство, но не и на сръбския народ. На такова мнение бяхте и Ваше Превъзходителство в начало. Тогава бяхте изгнанник, гост на България, дето намерихте най-братско гостоприемство. Възмутени от външната и вътрешна  политика  на  крал  Милан, поискахте, — спомняте си, вярвам, това, — оръжия, за да образувате от сръбските емигранти чети и да навлезете в Сърбия против крал Милан, преди още той да е нахлул в Бълга­рия. Всички тогавашни политически мои прия­тели, днес покойници, Стамболов, Петков, Китанчев, Д. Ризов, З. Стоянов, Т. Георгиев и пр. се застъпихме пред председателя на българ­ския Министерски съвет, Каравелов, за да се отпусне исканото оръжие. Прозорлив и ко­ректен, покойният Каравелов посрещна на­шето застъпничество с възмущение. Той не само отказа да го удовлетвори, но и веднага отстрани вас и вашите приятели от сръбско-българската граница, като ви изпрати на дру­гия край в княжеството, в Силистра. Тази постъпка на българския министър-председател му наложиха коректността и грижата да не даде на крал Милана политически, предлог, да оправдае пред Европа една война сре­щу България. Войските на сръбския крал нашествуват в България. Когато кървавото по­ражение, което им се нанесе, ги прикова пред Сливница, вие внезапно се променихте: завист ви заяде, жажда за мъст ви овладя. Жертва на тези нови чувства, вие отправихте просба до крал Милана: в нея го молите да ви раз­реши да се върнете в Сърбия, да се запи­шете в сръбската войска, та да се биете про­тив българите. Когато един от вашите дру­гари по прокуда, последователен до край, от­казал да подпише просбата, като напомнил, че не може да се солидаризира с тиранина на Сърбия, нито да даде ръцете си и силите си в услуга на неговата пагубна политика, един от вашите приближени насочва срещу него револвера си. Заплашил го, че ще го застреля, ако не подпише просбата.
Ако француският народ не подкрепи в 1870 год. Тиера, това не значи, че е бил против него и че го смятал за предател; ако сръб­ският народ не само не тръгна подир вас през 1883 г., но и нито не стори да защити вас и вашите съмишленици, това още значи, че той е бил против вас и че вие сте били „преда­тел" в негови очи. Пред тия факти не е ли несправедливо и нелогично заключението в писмото на вашия секретар : „Ако г-н Мишев не е одобрявал тази политика на България, той е бил осъден като  предател и българ­ският народ не се е възпротивил, като е одобрил политиката на правителството си".
4. Българските войници, българският на­род са обвинени в писмото в зверства, „над­лежно доказани" с документи, публикувани напоследък в Париж. Българите „били по-го­леми и по-опасни врагове за сърбите, отколко германците за французите"! Вършени са, наистина, през войната насилия и зверства, ала те не са дело на българските войници, а още по-малко на българския народ. Такива е имало не само в крайнините, завзети от българските войски. Нямам никак намерение да изнасям тук зверства, вършени от сърби, нито пък ще си позволя да оправдавам с тях вършени такива от българи. Насилията и зверствата са позор не само за тия, които ги вършат, но и за народа, който ги допуща. Бил съм всякога и съм против всяко насилие и жестокост. Колко се отнася до България, имало е, не отказвам, зверства, но те са дело на паднали хора, органи малко или много ви­соко поставени в администрацията или пък на някои офицери от тила.
Има ли страна, у която да няма такива паднали хора? Дължа веднага да забележа, че българският народ пръв се възмути от вършените насилия и зверства и поиска да се накажат не само тези, които са ги вършили или заповядали, но и тези, които мълчаливо са допуснали да се вършат. Съвършено несправедливо, е, следователно, да се държи отгово­рен за тях българския народ, сам жертва на насилия. А още по-несправедливо е да се уреж­дат анкетни комисии с членове, назначени от са­мото сръбско правителство. Каквато и да бъде тяхното безпристрастие, заключенията на та­кива комисии не могат да не бъдат подозрени, не може да не дават място на съмнения. Неоправдано е също обвинителите да се обли­чат в тога на правораздаватели, за да съдят и осъждат цял един народ, без да го изслушат. Виновни народи няма. Има само престъпни правителства.
Смятайки сръбската администрация чиста от всякакви насилия, зверства и пролята кръв, авторът на писмото се провиква: „България трябва да носи последиците от своите деяния и от неправдите, които извърши!" Далеч е от мен мисълта да оправдавам престъпленията на българските административни чиновници с насилията и зверствата, извършени от орга­ните на сръбската администрация. Жестоко­стите и насилията трябва да се осъждат и тех­ните автори, които и да били те, трябва да се наказват. Ала осъдително е индивидуални пре­стъпления да се приписват на цял народ. Куп факти сведочат за нечувани жестокости, вър­шени през балканските войни от органите на сръбската администрация и от сръбски военни. Техни жертви, вън от българи и албанци, са чехи, хървати и пр. Вестник „Тан" напе­чата преди два месеца обвинения за извър­шени жестокости върху черногорци от сръбски чиновници и военни. Неотдавна г-н Риве об­народва в същия вестник списък за престъп­ления, насилия и жестокости на сръби военни в Хърватия, Босна и Херцеговина. Няма да изброявам конкретни случаи, не защото такива  ми  липсват,  но напротив,  защото не мога да  си позволя да хвърлям обвинения преди да се чуят предварително обясненията на обвинените.  Ще  се задоволя да изнеса няколко примера от жестокости, извършени от сръбската администрация в  по-далечно вре­ме — през  време  на  политическите  без­редици,  на които  през  1883  г.  театър  са били Алексинац, Зайчар, Неготин и пр. Това са  жестокости  вършени  от  сръбската  администрация, от сърби военни  над невинни сърби. Виждаме сърби палачи  на свои съграждани. Тези жестокости пръв изнесе Ваше Пр[евъзходителство] и изнесоха ги ваши политически приятели от Радикалната партия. Те се обнародваха под ваш подпис и под подписите на други шестима емигранти сърби във вестник „Свобода”, който излизаше в 1883-1884 г. под моя редакция във Ви­дин. В този град вие и сръбските емигранти намерихте най-сърдечно братско гостоприем­ство, когато дойдохте в България, бягайки от Зайчар. Зверствата съставляват подробно из­ложение, което е напечатано в дванадесет броя на в. „Свобода” (1884 г.). Навярно си спомняте това. Тия жестокости са описани също и от Драгутин Н. Илич, ваш политически приятел, в два тома, излезли през 1910 г. под заглавие: „Зайчарският бунт. Лични спомени." Книгата е, илюстрирана с фотографии на сърби най-жестоко изтезавани и най-после разтреляни. Знаете техните имена; те са поп Миша, поп Маринко, поп Лазар Иванович, Коле Кнежевич, Михайло Гилкич, Владимир Зебич, Коста Янкович, Люба  Дикич и др.  Какво  правят сръбската полиция и сръбските офицери преди да разстрелят тия несретницй? Карат ги сами да си копаят гробовете, нареждат ги край зиналите гробове и заповядват на войниците да стрелят върху тях, като целят не в сърцето, но в кра­ката и слабините. Пронизани с курщуми, погребат ги още живи, като с дива радост се доволствуват от техните мъки и страдания. Поп Миша успява да се изправи из гроба изпод земята, пак е заровен, и моли: „Стреляйте, братя, стре­ляйте  право в сърцето!" Същата сцена са повтаря с поп Лазар и другите. Ужасните тия зверства покъртили душата на циганина Шанго. Слушах песните, които споменът за тия жестокости му е вдъхнал. Слушали сте  го много пъти и вие в Зайчар. Същият този ци­ганин  песнопоец  заклейми в отмъстителни строфи и братоубийствената война от 1885 г.
От 1884 г. до днес насилията и зверст­вата не са престанали в Сърбия. Най-харак­терния факт, който имаме за това и който е в паметта на всички, както в Сърбия, тъй и вън от нея, е убийството на крал Александър и на кралица Драга. Пред садизма и ужаса на това убийство бледнеят най-черните драми във византийските палати през средните векове. То­ва убийство се извърши от елита на висшите офицери в сръбската армия. Сърби очевидци описаха гнусния ужас. Вие сами знаете по­дробностите на драмата. Кралят още жив, един от офицерите съзаклятници отсича с един замах на саблята си едното му ухо; друг изважда едното му око; трети му насича ли­цето, а четвърти отрязва единия пръст на дясната му ръка, за да вземе пръстена със скъпоценни камъни. Още по-свирепи жестоки били към кралица Драга: избождат й очите, отварят й корема, нарязват на късове кра­ката и ръцете й. Генералщабен офицер за­бива сабята си ... позволете ми, Ваше Пр[евъзходителство], да не осквернявам черното мастило с гнусната низост. Още жертвите, живи те ги хвърлят из прозорците на втория етаж. Ще кажете, може би, това е революция, отмъщение: наказва се недостоен владетел за дългата му тиранска управа. Против такова едно твърдение протестира историята. Тя разправя, че революцията в 1789 също бе отмъщение; тя също бе против тиранията на владетели, но Людовик XVI и жена му Мария Антоанета, които умряха доблестно на ешафода, не са били измъчвани, телата и лицата им не са били нито насичани, нито ужасно обезобразявани; не се гаврили и с тялото на кралицата. Зверското убийство на Александър и на Драга ужасиха целия свят. Покойният англ[ийски] крал Едуард VII отзовава веднага представителя си от Белград; и додето бе жив този крал, никой английски министър не е смеял да  му заговори да се върне в Белград представителя на Велико-Британия, нито да се възстановят дипломатическите сношения със Сърбия. Всичко това много добре ви е известно. Не веднъж сръбският министерски съвет се е занимавал с въпроса, по какъв начин да се спечели отново благоволението на английския крал. За тази цел се е прибягвало  едновременно до услугите на Рим, Париж и Берлин. Това е записано в тайните протоколи на заседанието от 25 юлий 1905 на сръбския министерски съвет; можете да проверите, като се справите.
След това убийство и други зверства, извършени в Белград в свръзка с него, нижат се редица систематични престъпления, жесто­кости и насилия, вършени от „Черната ръка" с мълчаливото одобрение на сръбския каби­нет и двор. Автори на тия зверства и убий­ства са началници на сръбски чети комитаджии. Органи на „Черната ръка", тези на­чалници на комитаджии си служат през 1917 год. с терор, за да постигнат патриотически цели: да възбунтуват сръбското население в заетите области срещу българските власти. Техни жертви са хиляди сърби — мъже, жени, старци и деца. Подлагани са на изтезания, горе­ни са живи мъже, жени, дори и деца и убивани за пари. Направете си труд да проверите всичко това в писмата на главатарите и комитаджиите — писма, в които те признават сами злодеянията си. Прилагам извадки от тия пи­сма, за да се убедите, че не си служа с кле­вета, че не измислям и не преувеличавам. Главатарите и комитаджиите, обвинявайки се взаимно, наричат дори по име жертвите си и местностите от Моравската област, дето са грабили, убивали, измъчвали и горили живи на огън несретнн върби — мъже, жени, старци, дори и деца.
Жестокости и убийства са вършени на самите бойни полета по заповед на върховния командант и с мълчаливото одобрение на пра­вителството. През 1916 г. комендантът на сръбските отреди, действуващи в Добруджа, е разпоредил да се застрелят без присъда хи­ляди югославяни. Същата мярка се прилага в Тулон, в Солун и около Битоля. По-късно, през 1919, гражданските и военни сръбски власти в Босна, в Хърватия, в Словения, в Черна гора затваряли, интернирали и убивали местните жители. Г-н Риве изнесе тези жестокости във в. „Тан”. Съотечествениците на жертвите ги изнесоха в други вестници; те ги донесоха до сведение и на самата Конфе­ренция за мира.
На всички тия ужасни жестокости и убийства, вършени от сърби на сърби, сръб­ският народ е чужд. Не, те са дело само на правителствата, на престъпната олигархия — до 1902 г. на либералните кабинети и на тия на напредняците, а след 1903 г. на тия на радикалите. Да, истината, горчивата истина ни повелява да не смесваме в тези злодеяния сръбския народ с неговите правителства, да не смесваме жертвата с палачите й.
Ала, Ваша Пр[евъзходителство], не сте на това мне­ние, когато е дума за българския народ. В писмото си вие не само отъждестявате българския народ c правителството на Радосла­вов, но дори приписвате на първия престъп­ленията,  вършени  от този последния. Това е ваш възглед, ваше мнание.  Като  мнение, уважавам го. Ала истината не е с него. Здра­вият разум и съвестта ми не позволяват да отъждествявам сръбските правителства — тия на  либерали,  напредняци и радикали — със сръбския  народ, а още по-малко да държа него отговорен за делата им. Действителноста, наистина, е поразителна: сърби вършат жестокости върху сърби, също пак сърби па­лят, грабят, колят и горят живи сърби. Колко и да е грозна тази страшна  действителност, не ще си послужа в случая със силогизма на вашия секретар и, основан на предпоставките, които съставяват редица ужасни зверства, посочени по-горе и извършени от сръбските правителства или от органите им, за да извлека парадоксалното заключение: „Сръбските либерали, напредняци и радикали са по-големи и страшни врагове на сръбския народ, отколко са германците за французите."
Една дума и за приписваните на българ­ската армия жестокости и да свърша бележ­ките си по точка четвърта от писмото ви. Самото естество на материята ги направи по-дълги, отколкото желаех. Без да заставам в ролята на защитник на българския войник, за държането на когото последната и най-компетентна дума принадлежи на времото и на истината, позволявам си да ви помоля да прегледате в приложенията извлеченията от това, което сърби, главатари на сръбски чети. заклети врагове на всичко българско, са ка­зали в своите писма и бележки за българ ските войници.6
5. Обвинявате българите в безчовечие спрямо сръбските военнопленници и интер­нирани граждани в България. Частния ви се­кретар пише: „За поведението на българите спрямо сърбите може да се съди по техните обноски в България към нашите военноплен­ници и интернирани граждани пред очите на целия български народ, без да се намери поне един човек, който да издигне гласа си в защита на тези нещастници, повече от половината от които загинаха от българската тирания". Ако това обвинение е основно, то е едно от най-тежките и позорни: то говори за жесток инстинкт и липса на всяко чувство на човеколюбив у българския народ. Е ли Бъл­гария, наистина, страна на вкоренена же­стокост и на безчовечие?
Не мен. Ваше Превъзходителство, подо­бава да отговоря на този страшен въпрос: син на тази страна, аз сам съм обвиняем. Па не и мен подобава да говоря за човеколю­бив, за сърце, за съвест и за други човеко­любиви чувства на българския народ е миналото и през тази война. Ще оставя ду­мата на познати факти черпени из недавнашно минало: те са записани в общата летопис и вие сами ги знаете. Ще оставя да говорят за българския народ самите негови дела, изнесени от военнопленници и чужденци в писма и в разни декларации.
Имате думата, Ваше Превъзходителство. През 1883 г. вие и вашите прокудени другари избягахте в България да се спасите от тира­нията, под която охкаше тогава Сърбия. Във Видин, дето потърсихте убежище, вие наме­рихте най-горещи братски чувства и човеко­любие; видяхте се окръжен с всички грижи, на каквито е способно българското госто­приемство. Заедно с българските сърца пред вас се отвориха всички врати на всички къщи. Дори и официална България не ви от­каза нито вниманието си, нито поддръжката си: на вас и на вашите другари се даде пълна свобода. Лично вие бяхте назначени на служба, която запазихте до завръщането си в Сърбия. Официални и частни лица се отнесоха към вас и другарите ви по-добре, отколко към съседи, отнесоха се като към истински братя. Ако не предавам вярно фактите, изоб­личете ме.
През време на арменските кланета в Ца­риград и в Мала Азия хиляди нещастни армен­ски семейства, избягали от турските ятагани, подириха убежище и закрила у християнските балкански народи. Гърция, Румъния и Сър­бия им затвориха границите си. Те туриха егоистичните си интереси и добрите си от­ношения с Турция над дълга към оскър­беното човечество. Една България направи изключение. С риск да си навлече гнева на Тур­ция и, въпреки протестите на последната, тя отвори границите си и сърцето си за несретните арменски семейства. С хиляди армен­ски бежанци намериха подслон, човеколюбиви грижи и съчувствие в българските градове и села. Може да проверите това във французките и английски вестници през онова време, също и в Арменската патриаршия в Цариград. За да ви помогна, цитувам дословно, какво е писал за това „Journal de Geneve", когато българите през 1913 год. се обвиняваха в зверства.
В № 195 от 19 юлий 1913 четем: „Не трябва да се забравят редките достойнства на българите. Не трябва да се забравя, че когато всички съседи иа Турцчя безмилостно затваряха границите си за арменците през време на голе­мите кланета, България, сама бедна, прие 25000 д[уши] и им даде щедро гостоприемство, на което арменците са живо свидетелство", (Алберт Бонард).
Арменците, бежанци в България, живеят и до днес в нея, доволни, съвзели се от не­щастията си, замогнати, свободни, радвайки се на същите права, които имат и самите бъл­гари и дълбоко благодарни на своите избавители.
През 1906, когаго румънските селяни се раз­бунтуваха в Румъния за земя против болярите си и правителството си, които им отричаха всяко право и когато румънската артилерия косеше с хиляди такива нещастници, като обръщаше в пепелища цели села, стотици румънски се­мейства избягаха в България у крайдунав­ските села, дето срещнаха братски прием.
Тези благородни чувства, това състрада­телно сърце, това човеколюбие, които бъл­гарският народ е проявил в мирно време, из­париха ли се през войната? Ако, наистина, войната е горнило, през което съдбата пре­карва народите, за да опита благородството и висотата на човешката душа, не се ли забелязаха в тоза горнило следи, които да сведочат за благородни чувства и човеколюбие у българския народ? Бързам, да забележа, че не аз, обвиняемият, трябва да диря тия следи. Ще си позволя само свободата да ви напътя към познати чужди свидетелства, като ви по­соча числото на интернираните сръбски граж­дани и военнопленници, на които братското, българско сърце е дало убежище и утеха. В приложенията ще прочетете извадки от писма и декларации на чужденци и на сърби; в тях се изтъква, как са били третирани пленниците в българските лагери и болници.
През лятото и есента на 1917 г., повече от 5000 интернир[ани] граждани из окръзите и околии­те: Пирот, Ниш, Пожаревац, Зайчар, Неготин и пр., са били възвърнати в своите огнища, като на хиляди други е даден отпуск. Хиляди сръб­ски военнопленници, инвалиди и по-въз­растни от 50 години, са освободени; други пък, които също възлизат на хиляди, са получили разрешение да отидат да се видят с домашните си и да турят в ред работите си. Всички интернирани граждани и военноплен­ници освободени, или отпускари, са пътували безплатно и получавали храна, както и българ­ските войници. Много сърби, освободени по напреднала възраст, са назначени кметове, секретар-бирници и пр. Не ми е известно други воюващи да са давали отпуск на военноплен­ници. В България сръбските и гръцки военно­пленници се ползваха редовно от такъв. Дър­жани са именни списъци на освободените и на отпускарите: те са на разположението на всички, които желаят да ги видят. Тези спи­съци и официалните окръжни заповеди относно освобождаването и разрешаването на отпуски на сръбските и гръцки интернирани граждани и военнопленници са най-красно­речиво опровержение на ужасното обвинение, че в България „не се намери поне един чо­век да  издигне  глас в  защита  на тези нещастници". (Думата е за сръбските  интернирани граждани и военнопленници).
Да бях уверен, че не ще изложа почтени сърби на всевъзможни неприятности от страна на сръбските власти, бих ви посочил имената на много сръбски първенци, от които бихте научили, кой и как се е застъпял в полза на интернираните сърби в България след злокобното въстание в Моравско, подкладено от Сръбската главна квартира. Бихте също узнали как, къде и кой окръжи тези интер­нирани с грижи, пропити най-искренно съчувствие. От самите тези почтени сърби бихте узнали имената на доста много българи, граж­дани и военни, у които те са срещнали нещо повече от братско състрадание.
Сръбската политика, която е без сърце и без съвест, забравя всичко това. Вие, Ваше Пр[евъзходителство], който ръководите тази политика от 1902 год., който я ръководите и днес, и вие го за­бравяте. Забравяте го, защото основната мисъл на вашата задача, която туряте над всичко, е тази: да представите българския на­род, като враг на справедливостта, като чужд на всяко чувство на човеколюбив, противник на всяки сговор със съседите си, народ не­мирен, жесток, кръвожаден и невъзможен на Балканите. За да постигнете целта, която сте си поставили, турили сте сръбския държавен бюджет в разположение на онези, които с перо и жива реч обсипват българския на­род с най-чудовищни и тежки обвинения пред европейското и американско обществено мнение. И пресата, турена така във услуга на Белград и Атина, пише и повтаря безогледно, че българите са били винаги противни на мисълта за сговор със съседите си, на всяка мисъл за Балканска конфедерация! Това е - подчертавам го дебело - най-голяма противоистина, най-голяма клевета.
Още до освобождението си българският народ е бил голям и сърдечен привърженик, най-чистосърдечния, на идеята за Балканска конфедерация. Раковски, Любен Кара­велов, Хр. Ботев, Васил Левски и пр. вло­жиха най-хубавото на душата си и ума си в услуга на тази идея. Те бяха нейните най-убедени, най-чистосърдечни и най-рев­ностни ратници. Кой би се осмелил да отрече тяхната коректност спрямо Сърбия, тяхната вярност към идеала за конфедерация? След осво­бождението на България, идеята за Балк[анската] конфе­дерация остъпи за малко време мястото си на грижите по уреждане на новата държава и на нуждите на новото време, ала тя скоро се поде отново. Тя е била винаги галовен блян на всички леви партии в България, а те представяват голямото мнозинство на българ­ския народ. Никой повече от българите не е бил по-голям и по-чистосърдечен нейн покло­нник, нито се е жертвал повече от тях за нея.
България има най-обширна литература по тази идея. Българите се опитали още преди политическото си освобождение да постигнат черковна конфедерация с гърците. Идеята за Илирийска конфедерация, подхвърлена от Наполеон 1-и, имаше своите най-ревностни апостоли. Гая развя в Загреб високо и решително нейното знаме, а в Белград покой­ния Светозар Маркович, най-преданият и най-искрения приятел на Любен Керавелов, беше нейн най-искрен и най-предан ратник. Светозар Маркович умира, идеята се извра­щава, основните й начала се изменят: под булото на Югославянска конфедерация се го­ни, да се наложи сръбският империализъм, сръбския пансърбизъм. Сръбските правител­ства, които са работили с българите за Балканска конфедерация или за Югославянска държава, никога не са били искрени. Това се доказва напълно от събитията. Сключе­ното през 1867 г. съглашение между тогаваш­ното сръбско правителство и българските, първенци в Букурещ, потъпкано от княз Михаил и неговия министър Гарашарин, е най-убедително доказателство на тази неискреност. Врагове на българската държава, Сърбия и Гърция са такива и на Балканска федерация. Договорът от 1912 г. бе крачка напред към балкански сговор. Българския министър-пред­седател, г. Гешов, пожертвува на идеята за сговор между балканци Скопския санджак и други български крайнини или, по-точно, по­иска с пожертване санджака, да тури крайъгълен камък за Балканска конфедерация. Той направи тази жертва със искрено убеж­дение, че има работа с чистосърдечни дър­жавници.
Договорът от 1912 г. бе, наистина, една беда, най-голямата от бедите, за България, за славянството и за мяра. Обявих се про­тив този договор; бил съм винаги противник на всякакъв съюзен договор между Сърбия, Гърция и България, който би имал за основа раздялата на Македония. „Никакъв договор" казах в речта си в Народното събрание през 1908 г.: „никакъв договор със Сърбия и Гър­ция с цената за подялба на Македония. Ни­кой няма право да разполага със съдбата на мъченишкото население в страната. Македонското население е единствен господар на съдбата си. Друго е, ако е въпрос да се сключи договор между Сърбия, Гърция и България да се извоюва автономия за Македония. Един такъв договор би било изпълнен дълг на братя и на човеци. Той би бил и стъпка към Балканска конфедерация или Балкански съе­динени държави".
През 1915 г., преди Фердинанд да успее да хвърли България в световната война, мисълта за сговор между балканци за Балканска конфедерация се поде горещо. Създаде се особен орган в София за тази цел: „Балкански сговор". Всички шефове на опозиционните партии и видни публицисти посрещнаха иде­ята с най-големи симпатии и се присъединиха към движението с писма и със статии. Из­вадки от тях ще намерите в третата книга на „Questions d' actualites balkiniques", която ви изпращам по същата поща. Тогавашният сръбски представител в София, г-н Чолак Антич, както и секретаря на Сръбската лега­ция, господин Димитриевич, посрещнаха с  радост идеята  и появата  на „Балкански сговор”. Г. Димитриевич ме уверяваше, че от Ниш ще се отзоват веднага с готовност и симпатия на инициативата, защото иде­ята и нейното осъществяване били близки до сърцето на сръбския елит. Изказах съмнение. За нещастие, то се оправда напълно. Ниш не се обади. Предпочетохте, Ваше Пр[евъзходителство], да турите над всичко вашата задача, която вече подчертах, предпочетохте да я турите над всякакво  разбирателство с България и да  не  предприемате  нищо, което би било крачка напред към Балканска конфедерация. И продължихте, продължавате и сега да об­винявате българския народ, че „представявал опасност за всички свои съседи и бил срам за цивилизацията". Вие искате да го смажете, да го унищожите, дълбоко убеден, че с това ще успеете да убиете истината.
Ала не трябва да се забравя, че над омразата на балканските държавници, вра­гове на България, стои свещеното право на българския народ да живее свободен и неза­висим, а над всички клевети, с които го об­сипвате, се издига безсмъртната истина. Не трябва да се забравя, че балканските народи са с демократичен дух и че още в началото на миналия век този дух ги бе насочил към сговор и взаимна самопомощ. Ако в борбите за политическа независимост на сърби и гър­ци са взели голямо участие българи, сража­вайки се рамо до рамо под гънките на об­щото знаме, това сътрудничество се дължи именно на демократичния дух, който сбли­жи, води и тласка балканци към свобода. Този дух и днес дири и чака великана, който ще го въплоти и ще създаде условия, за да се прояви. От половин век против него се възправят шовинизмът и империализмът, въплотен у царуващите балкански князе и тех­ните съветници. Широкият демократичен дух, който въодушевява балканските народи, е чужд за тези съветници, у тях няма никакъв порив към сговор и братство, нито към твор­ческо съревнование. Те мечтаят да повърнат гърците, българите и сърбите в средните ве­кове; искат да възстановят Византия на Никифор Фока, България на Симеона, Сърбия на Душана. Искат средновековни държави. Повечето от тези държавници, с ръце уцапани с невинна кръв, са бич на Балканите и нещастие за балканските народи; те са врагове на широкия демократичен дух, който с всички сили напира за сговор и за братство между балканци, за конфедерация на балканските народи. Не е ли това истина, Ваше Превъзхо­дителство, горчива истина?
Приемете, Ваше Превъзходителство, уверение и пр.
Лозана, 25 август 1919 г.
Д. Мишев.
Публ. в сп. „Свободно мнение”, г. ІV, бр. 5, 6, 7. С., 28 февруари, 10 март, 20 март 1922 г., с. 69-72, 89-93, 103-106.

№ 6

БЪЛГАРСКИТЕ ПЛЕННИЦИ В ГЪРЦИЯ И СЪРБИЯ

Телеграми и писма из книги ІІ, ІІІ и V на „QUESTIONS D'ACTUALITES BALKANIQUES” („Съврeменни балкански въпроси"). Издание на „Българския съюз в Швейцария"
София, 1920 г.

І.
Позив в защита на българските пленници
Телеграма
До Жорж Клемансо, председател на Конференцията за мира.
Копие:
До председателите на делегациите американска, английска, италиянска и японска
До г. Жонсон, член на Американската делегация.
До г. Кровс, член на Английската делегация.
До г. Тардийо, член на Френската делегация.
До г. Кастолди, член на Италиянската делегация.
До г. Адатши, член на Японската делегация.
До Председателите на Парламенти­те и на Сенатите в съглашенските държави.
До Председателя на Международния Червен Кръст в Женева.
До Медицинските факултети в уни­верситетите.
До Председателите на Червения Кръст и до вестниците в съглашенските и неутрални държави.
До г. Фердинанд Бюисон, Председател на Съюза за правата на човека и пр., и пр.
Шеста и единадесета български дивизии, също и част от първа и днес още се държат в плен, макар по членовете на примирието от 24 септември 1918 те да бяха оставени временно като заложници. Тия дивизии са задър­жани в околностите на Солун по изричното искане на сърбите и гърците. Войниците в тях, на брой повече от 100 000 души, дивни по храброст и самоотвержение, съставяваха дясното крило на българската армия. По заповед на българския главнокомандуващ, те, всички, сложиха оръжие. Останали с непоклатен морал, ако не бяxa се подчи­нили на заповедта, операциите на съюзните войски щяха да се продължат и щяха да се пролеят безполезно по­тоци още човешка кръв. Тези примерни войници, предадени днес на сърби и гърци, са предоставени напълно и съвър­шено на тяхната воля. Без дрехи, без обувки, без храна, без медицински грижи, изложени на най-лоши страдания и на най-жестоки нравствени и телесни изтезания, тия несретници са станали живи скелети, косени всеки ден от смъртта. Скорбут и блатна треска опустошават ужасно техните ре­дове. Разяждани от скорбут, месата на лицето и сла­бините на хиляди несретници окапват изгнили. Това е горчива, жестока истина. Ни сянка преувеличение в карти­ната. Французи със състрадателни сърца, дошли от Солун, описват със сълзи на очи непоносимите условия, в които са поставени българските войници и, с най-голяма покърта и негодувание на благородната си душа, порицават безчовечието на сърби и на гърци, забулвано с клевети и обви­нения, които сипят в печата срещу българския народ. Хиляди същества се завличат по този начин от смъртта, с хиляди живота се помитат завинаги в мо­чурите из околността на Солун. Несретните войници, окаяни жертви на дълга, апелират със сетна сила, която им е остала, за милост към състрадателното човечество; те протестират, в име на цивилизацията, срещу варвар­ското третиране, на което са подложени.
„Българският съюз в Швейцария" се присъеди­нява с всичката си душа към този апел и към този протест. Изпълняващ върховен дълг, той изнася пред съвестта на делегатите в Конференцията за мира, пред тия на представителите на Червения Кръст, на парламен­тите, на медицинските факултети, на печата, както и пред съвестта на всички филантропи спектъра на мъченията, понасяни от несретните български пленници. Той същевременно моли най-убедително, в име на прин­ципите, които са основа на цивилизацията, да се състави анкетна международна комисия и да се изпрати веднага в околността на Солун с поръка да провери фактите и да тури край на едно безчовечие, като освободи тутакси несретниците и подири за тях грижите на ме­дицината и на социалното милосърдие.
Светът е свидетел на системно унищожение на хиляди млади енергии и способности. Тази изтреба не се оправдава с индивидуалните престъпления, които, може би, са вършени от българи, цивилни или военни, през време на войната – престъпления, осъдени с негодувание от целия български народ. В България военните пленници не са били подложени на режим, ка­къвто сърби и гърци се надварват да описват. За това сведочи изложението от Делегацията на Международния комитет на Червения Кръст, която посети България през април–май 1917 г.
„В много лагери", стои на 20 страница в Изложе­нието, „бяха се установили приятелски отношения между пленниците сърби и техните пазачи българи". Народът в България стори всичко драговолно да облекчи неволничеството на войниците пленници. На офицерите пленници нищо не липсваше: те получаваха редовно 70-80 лева ме­сечно за лични разноски. Една анкета между самите пле­нници, които днес вече са се завърнали в родните си ог­нища, ще утвърди това. Ни един от тях не е се върнал в родината си с разядени меса от скорбут. Впрочем, и дори ако са били вършени жестокости, това оправ­дава ли ужасните отмъщения? Да се допусне подобно нещо, ще рече да се отрече всеки морал, всяка цивилизация.
Лозана, 11 юли 1919.
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров.

II.
Писмо
До Международния комитет на Чер­вения Кръст в Женева
Господин Председателю,
Българският съюз в Швейцария благодари горещо на Международния комитет на Червения Кръст за писмото от 14 минали юли. Покъртен дълбоко от искреното внимание, с което се посрещнала телеграмата му от 11 юли и от бързите мерки да се направи анкета за по­ложението на българските пленници, поверени на Съглаше­нието, той съжалява, че му е невъзможно да съобщи име­ната на благородните французи, от които има предметните сведения; това не може да стори, не че не знае имената им, по защото не бива да отплати с невъзпитание човешките и рицарски пориви. При това, в случая са важни не имената, но фактите. Последните се признават и от самите гърци.
„Българският съюз в Швейцария" настоява на твър­денията си; в скоро време той ще изнесе имената на жертвите от безчовечното третиране на пленниците в лаге­рите на Македония.
Притвореното приложение, което допълня това писмо, ще убеди членовете на Международния комитет на Червения Кръст, че българските пленници са изложени на стра­дания и на смърт. Приложението дава имена и брой на жертви; в непродължително време то ще се последва с второ, което ще изнесе още по-печални случаи.
Благоволете да приемете, Господин Председателю, уверение за нашите чувства на високо уважение.
Лозана, 15 август 1919.
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров.

ІІІ.
Как се отнасят сърбите към българските пленници
Приложение към писмото от 15 август 1919 до Международния комитет на Червения Кръст в Женева
I. Триста войници българи били пленени и предадени през октомври на сръбския капитан Миленко. Изпърво били оставени в Македония на гара Бенища, дето разтоваряли и товарили вагони. По-сетне, подир пробиването на българския фронт, те били изпратени в Сърбия, дето били лошо третирани и грозно бити. Съблекли ги, взели им дрехите и обущата; оставени почти голи, те били карани на работа зиме боси и голи. Цели два месеца получавали по 120 грама хляб на ден. Често ги оставяли по пет шест дни наред без хляб; така гладни и слаби ги карали на най-тежка физи­ческа работа. Много от тия войници пленници, бити жестоко, падали из пътя в несвяст и мъртви; техните несретни другари ги погребвали. Сам капитан Миленко пред очите на цяло отделение пленници убил пленника Пеню Иванов. Тия окаяници, които гладът косил, се хранили с листе, корени и с месо от умрял добитък; от 300 пленници останали живи само 60 души. Така третирали сърбите пленниците, които съставлявали Трета пленическа дружина от Първия полк на военните пленници.
II. На 15 октомври 1918 год. цяла дружина от 32 бъл­гарски пехотен полк била пленена. Подир пет-шест дни тия пленници, разделени на групи, били отправени през Албания в Сърбия. Минали през Скопие, Качаник, Феризович, Прищина и Митровица. Низ целия път не им позволили да пият вода, не им дали залък хляб. По­вечето пленници съблекли – взели им дрехите и обущата; по ризи и окоченели от студ, те спели на открито небе. Пленниците, на които взели обущата, били принудени да пътуват боси по снега. Преди да влязат в г. Кралево, били разделени на две групи: здрави и болни. Здравите изпра­тили в Чачак, а болните оставили в Кралево на гри­жите на един български лекар пленник, ала без меди­каменти. Рецептите на българския лекар се късали и хвър­ляли. Повече от половината войници на тая дружина из­мрели; същата участ чакала и войниците от 36 пехотен български полк, взети в плен при Петреник на 15 септември 1918 г. На брой 750 души, те били разделени на групи и изпратени през Скопие и Качаник в Сърбия. Из пътя им взели обущата и дрехите. На два дни давали 200 грама хляб на войник. Когато стигнали в Кралево, давали по половин килограм брашно или картофи на двама пленници. Гладни и голи, пленниците всеки ден били пращани на 9 километра от Кралево да секат дърва. Хо­дейки боси, краката им от търнето се разкървявали и израняли. Войниците се гърчили от болки на раните и куцали. Мъчени тъй, от 780 души войници останали живи само 200 души.
III. Когато град Ниш се взел от сърбите, около 40 пленници българи, офицери и войници, били заварени на лечение в болниците. Сърбите ги занемарили и изоставили без всяка грижа. Само веднаж на десет или петнадесет дни превързвали раните им. Военният сръбски лекар, д-р С. Милославлевич, бил особено груб и жесток спрямо несретните ранени българи. Като минавал край тях, желаял им винаги смърт. От 40 ранени само еднн офицер и един войник оздравели; всички други измрели. Това може да се провери по болничните листове, ако са държани редовно такива.
Българските пленници, които карали на работа в окол­ностите на Лесковец, Владикин хан, Враня и пр. били съблечени буквално – взели им дрехите и обущата. Мнозина от тях били пренесени в болниците у Ниш със замръзнали нозе и ръце. На един подофицер от 10-и пехотен бъл­гарски полк били ампутирани двата крака.
Пленените български офицери оставили в яхър влажен и без прозорци, мнозина от тях се разболели. Болните не приемали в болниците. Ако приемат някого, било само за ден или два.
Още по-безчовечно се обръщат с българските вой­ници пленници. Карат ги на тежка физическа работа, бият ги до смърт за най-малко нарушение. Например, защото се счупила една ос на колата, която карал натоварена от Пирот за Ниш, пленникът Харалампи Тонев Свинарски от Букйовци (Оряховска околия) бил бит така, че му счупили единия крак, едната ръка и две ребра.
Вечер от осем часа до сутринта забраняват на пленниците да ходят по естествена нужда.
IV. В Сърбия, при Владикин хан, българите пленници са мъчени безчовечно. Държели ги по пет-шест дни гладни, без троха хляб; тъй изнемощели и гладки, карали ги на най-тежка работа. Сръбският комендант давал на стра­жата заповед да бие немилостиво пленниците. За послед­ните смъртта била спасение. На Владикин хан били преместени 480 българи пленници; от тях живи остали само 60 души – само те могли да изтраят безчовечието, на което били подложени.
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров.

IV.
Българските пленници в Сърбия и Гърция
Писмо до Международния комитет на Червения кръст в Женева
Господин Председателю,
Положението на българските пленници в Гърция и в Сърбия не е подобрено. Скорбутът и блатната треска, под­помагани от ужасни лишения и от немарата на санитар­ните власти в двете тия страни, продължават своите опустошения; броят на техните жертви постоянно се уве­личава.
Гърците са турили българите в дъсчени бараки с пробити покриви и са ги оставили без всеки санитарни грижи. Болни или здрави, пленниците спят на гола земя, а в дъждовно време – у локви вода. Гръцкият офицер, който ги надзирава, е съдружник със съдържателя на бакалницата в пленническия стан; пленниците са прину­дени да купуват от нея и да плащат за неща десет пъти по-скъпо, отколко се продават в града.
Това не е клевета, но печална истина.
Не така се отнасят англичаните и италиянците с българските пленници: те ги окръжават с всички грижи, каквито човещината и хигиената предписват. С признателност изнасяме това.
Напоследък, за да се направи непоносимо положени­ето на българските пленници, администрациите на гръц­ките и сръбски пощи връщат всички колети, изпращани от семействата на пленниците.
Болезнено огорчен, „Българският съюз в Швей­цария" е принуден да изнесе отчаяното положение на бъл­гарските пленници и да моли Международния комитет на Червения Кръст да нареди бърза и скрупулна анкета, която да се направи от представители на неутрални държави. Тя го моли също да настои да се върнат в отечеството си българските пленници, задържани като заложници, подир сключване на примирието.
,,Българският съюз в Швейцария" си позволява да моли още да му се съобщи, ако е възможно, резултата на анкетата, за която се отнася писмото от 14 юли на Между­народния комитет на Червения Кръст, та да може и той от своя страна да обмени с него сведенията, които е събрал по този предмет.
Благоволете да приемете, Господин Председателю, уве­рение за нашето най-високо уважение.
Лозана, 2 октомври 1919.
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров.

V.
Благодарност
Телеграма до Международния Чер­вен Кръст в Женева
Гласът на човешката съвест, тъй нетърпеливо чакан от стотини хиляди пленници и от стотини хиляди техни майки, бащи, съпруги, деца и близки роднини се издигна от Швейцария, малка по пространство на своята земя и, в същото време, най-велика република на земята по своята душа.
Неговите изразители, Международният Червен Кръст, Швейцарският Червен Кръст, Народното събрание и Федералният съвет, изпълниха върховен човешки дълг, като се застъпиха за пленниците, държани още в Сибир, Франция, Германия, Гърция, Сърбия и пр., за да се освободят и върнат в отечеството си.
„Българският съюз в Швейцария" е честит, че може да използва случая, който му се представя. Той изказва на Международния Червен Кръст своя възторг и своята без­гранична признателност за извършеното дело от швейцар­ския народ – красноречива проява, изразяваща благост и възвишена любов към човечеството.
Лозана, 8 декември 1919
Председател: Д. Мишев.
Секретар: М. Петров.
Публ. в Българските пленници в Гърция и Сърбия. Телеграми и писма из книги ІІ, ІІІ и V на „Questions d'actualites Balkaniques” („Съврeменни балкански въпроси"). Издание на „Българския съюз в Швейцария". Превод от френски. С., 1920 г., 14 с.

№ 7

Писмо от Д. Мишев до проф. Никола Милев за неправилно отразеното във в. “Слово” участие на българските културни сдружения в Пражкия конгрес и за позицията на Чехословашкото правителство и на делегатите от Малката Антанта

София, 13 юни 1922 г.
Уважаеми г. Н. Милев,
Дирих ви по телефона № 1845 и 1243. Не ви намерих. Исках да ви говоря по съдържанието на вчерашната уводна статия във в. “Слово”. Позволявам си да сторя това писмено.
България е участвувала на конгреса в Прага, разбира се, неофициално. Представлявала се е от Съюза на сдружените български културни дружества. Негов представител е бил председателя му проф. Ст. Киров. Ако името му не фигурира наред с имената на представителите от другите държави, причината е, че нашият съюз се е приел за член едва сега на конгреса в Прага. Имаше формални мъчнотии за по-раншното приемане. Те се отстраниха. Затова има да се благодари на гл[авния] секр[етар] на Международния съюз на сдружението за Обществото на народите, именно на г. Rnyssen. Формалните мъчнотии се дължат в не малка степен и на самия наш съюз, който се бори с мизерия при пълна апатия на обществото.
На професор Киров се телеграфира от Съюза още на 24 май да замине от Bad - Nauheim за Прага да участвува на конгреса. На 30 му изпратих препоръчано писмо чрез нашата легация в Прага. В плика притворих до гл[авния] секретар г. Rnyssen, писмо, в което Съвета на Съюза му съобщава, че назначава за свой делегат в конгреса проф. Ст. Киров.
От съобщението на БТА знаете, че България е била приета на конгреса заедно с Дания, Украйна, Армения и пр. Следователно, представителят на нашия съюз, проф. Ст. Киров, е заседавал в конгреса и участвувал в разискванията и в решенията му...
В статията се отъждествяват идеите на професор Масарик за свободата и правата на етническите малцинства с държавната политика на Чехословакия. Тази идеи си остават само в книгата „Нова Европа", написана от чехословашкия държавен глава, но сам се придържа о политиката за малцинствата, която е усвоил чехословашкия кабинет. Тази политика е империалистична и шовинистична. Неин най-талантлив идеолог е Бенеш. Три недели преди да се свика конгреса в Прага един чужденец славянин поиска да узнае от мен, ще участвували нашият Съюз в него и кои ще го представляват. Същият ми повери, че на конгреса не ще се допуснат представители на потиснати населения, като щяло да се допусне да се повдига въпроса за правата на малцинствата. Върху това малкосъглашенците били се споразумели и взели решение. Думите на славянина чужденец се оправдаха напълно със следните две телеграми, които българската телеграфна агенция оповести в бюлетина си:
Прага, 6 юни. „Пълното заседание на конференцията на Международния съюз на Сдруженията за Обществото на народите бе посветена на разисквания относно приемането на нови сдружения. Приеха се българското, арменското и турско, също и естонското, датско и украинско сдружения."
Прага, 7 юни. „Пълното заседание на конгреса на Международния съюз на сдруженията за Обществото на народите разисква вчера въпроса за националните малцинства. Тъй като възникна разногласие вследствие гласуването на едно предложение, направено от французкия и германския делегати, което се възприе, делегатите на Малкото съглашение се обявиха срещу него и заявиха, че не ще участвуват вече в общите разисквания. Конгресът ще разисква върху положението. Италианските делегати се мъчат да намерят едно компромисно решение, което би позволило на делегатите от Малкото съглашение и Полша да се откажат от своето решение."
Прага, 8 юни. „Конгресът на Международния съюз на Сдруженията за Обществото на народите има вчера последното си пълно заседание. През същия ден преговорите със сдруженията от Малкото съглашение и Полша се водиха от деветочленна комисия и пълното заседание се откри в отсъствието на тези сдружения. Председателят на конгреса заяви, че комисията, натоварена да преговаря с делегациите на Малкото съглашение и Полша, реши да уреди инцидента включвайки протестите на тези делегати в протокола на конгреса."
В тия телеграми се предлагат дела и факти, които очертават държавната политика на Чехословакия. Колко далеч са тия дела и факти от хубавите идеи на Масарика, идеи, които си остават в неговата книга. Съкрушен съм грозно, че ставам заедно с всички свидетел на такова противоречие между идеите на професор Масарика и между делата на чехословашкото правителство, което има безусловното доверие на Чешката камара и на чешкия държавен глава. Има ли морално право един държавен глава да пише едно и да върши или да търпи да се върши противното на онова, което развива и препоръчва в книгите си?
Със сърдечен поздрав и дълбока почит
Д. Мишев
ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 46, л. 1-4. Чернова. Ръкопис.

№ 8

Статия от Д. Мишев “В защита на една истина” по повод на отпечатан материал във в. “Пряпорец”, в който се представя дейността на Българската лига в неверна светлина

София, 23 март 1925 г.
В. “Пряпорец” всякога почти изучава основно слаганите от живота въпроси и ги разглежда обективно и с вещина. За съжаление, в бележката си под надслов “Една късна защита” (брой 59, март 17) той се е отклонил, сякаш, от своя хубав навик. В нея са допуснати неточности, против които е истината, и прибързани надумки, против които са вежливостта и себеуважанието. Макар и омекотена с оговорена благодарност, бележката е неоправдана и безосновна.
Нямаме морално право да осъждаме Френската лига за защита правата на човека, че късно била се застъпила за защита на женевския протокол. Тя се отзова с готовност и рядко усърдие веднага, щом се подири нейната намеса в защита правата на българските малцинства. Изнасяме датите за подирената намеса и за примерната готовност и усърдие, които тя срещна, не да защитим френската и българската лиги, но да изнесем истината, която трябва да се знае.
На 3 декември миналата година в столицата стана публично събрание във Военния клуб в име на най-върховен дълг - защита правата на малцинствата в име на човечността и на мира. На 10 януари т. г. Българската лига се отправи с апел към Обществото на народите, към Френската лига за защита правата на човека и към Интерпарламентарния съюз да се застъпят за правата на малцинствата, като им изпрати и резолюцията, взета в събранието, и надлежни статистически данни за бежанците. На 19 февруари Френската лига (Обществото на народите и Интерпарламентарния съюз също отговориха своевременно за получаване на апела.) съобщи с писмо на Българската лига, че получила апела и го изпратила веднага на юридически съвет да го разгледа, изучи и докладва заключенията си по него.  С писмо от 2 март същата съобщи, че председателът й, многоуважаемия Фердинанд Бюисон, ще изпрати от име на съвета на лигата апела до м[инистъ]р-председателя Ерио с молба да се подложи в Обществото на народите наново въпроса за българските малцинства, а с трето писмо от 7 март пише на Българската лига:
“Имаме чест да ви съобщим, че нашият председател, Фердинанд Бюисон, направи, в име на Лигата за защита правата на човека, постъпка пред председателя на Министерския съвет.
Ние не ще пропуснем да ви съобщим за резултатите.
Ако се забави отговора, ще ви бъдем признателни да ни напомните работа, за да подновим нашата постъпка.”
Парижката лига погледна и гледа най-сериозно на въпроса, подигнат в апела. За нея той е открит. По него тя има специално досие. Най-важното, което трябва да се схване и което личи най-очебийно в писвмото й до м[инистъ]р-председателя Ерио, е това, че тя не ограничава въпроса за българските малцинства и бежанци в тесните рамки на Женевския протокол. В писмото си тя моли м[инистъ]р-председателя в име на Българската секция на Лигата за правата на човека, в име на европейските секции, които мъчно могли да разберат, как българския народ може да се претоварва свръх силите си, моли го и в име на човечеството, да обсъди в официални съвещания възможността да се подпомогне българския народ.
“Вниманието на Обществото на народите, заключава писмото, би могло да бъде привлечено отново към тоя въпрос, останал неразрешен с протокола от 24 септември 1924 г., който впрочем не бе ратифициран от гръцкия парламент”.
Ако авторът на бележката във в. “Пряпорец” бе обърнал внимание в смисъла на последните изрази в писмото, той би схванал, че не се касае за Женевския протокл. Но ние, види се сме навикнали да четем думите на текстовете, но не и мислите на изразите. Въпросът в случая не е за Женевския протокол, но изобщо за българските малцинства и бежанци. Криво схващан и криво поставян до сега, въпросът за българските малцинства и бежанци не трябва да се дели на македонски, тракийски и пр. С апела си Българската лига се помъчи да го обобщи и постави правилно. В него, като подчертава, че и до днес в пленума на Обществото на народите не е ставало дума за българските бежанци, моли Френската лига да се застъпи “пред правителствата и парламентите за несретните малцинства в Македония, Добруджа и Знеполе, като настои да се приложат правата на малцинствата - единствено ефикасно средство да се спрат потоците бежанци, както и да се завърнат - под закрилата на Обществото на народите - в огнищата си подирили убежище в България”.
Какво по-голямо удовлетворление за правдата от това, че Френската лига възприема тази молба, прави я такава на всички свои секции извън Франция, съветва Българската лига да изпрати апела си на последните, не огроничава въпроса за българските малцинства и бежанци в тесните рамки на Женевския протокол и държи този въпрос открит и днес пред правителството на Франция! Какво и по-печално и по-неоправдано от думите, че защитата на Женевския протокол от Френската лига “идва много късно”!
За Френската лига и за всички, които следят въпросите, що времето слага, живеят с тях и работят искренно за мир и човечност на Балканите, има нещо по-високо и по-насъщно от Женевския протокол. Това са клаузите на международните договори за малцинствата. За нея прилагането на тия клаузи е повелителен международен дълг. Правото, човечността, мира и цивилизацията, налагат това прилагане на всички държави, членове на Обществото на народите. Ние дължим най-дълбока признателност на Френската лига за защита правата на човека, че поема въпроса за защита правата на българските малцинства и прави тази защита общочовешки дълг. Нейният благороден жест е събитие, което цивилизацията и демокрацията ще отбележат с благодарност в аналите си.
ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 651, л. 1. Печатно. В. “Пряпорец”, г. ХХVII, бр. 64, С., 23 март 1925 г., с. 1.

№ 9

Писмо от Д. Мишев до председателя на Българската лига за излизане с позиция от Лигата против опита да се наложи от силите победителки съкращение на допълнителните й военни части поради влошеното вътрешно положение след атентатите

Б. м., Б. д.
Господин Председателю,
Съединените държави, според вчерашните съобщения на телеграфните агенции, настояват България да разпусне на срока разрешените й увеличени военни ефективи, понеже сегашното й положение не оправдало продължението на срока.  В такъв дух е отговорил и г. Чембърлейн, английският министър на външните работи, на интерпелатора в Долната камара, който се интересувал да знае, дали България е отправила молба да се продължи срока на добавните войски.
България ще остане изправна международно: на 1-и юни тя ще разпусне добавните войски. Това ще стори в най-важния момент, когато има най-голяма нужда от военни сили за вътрешния ред. Благодарение на тия увеличени сили, властите можаха да разкрият и заловят пак комунистични и анархистични гнезда и складове с оръжие и възпламенливи материали, приготвени за нови атентати. Понеже не всичко е разкрито и опасността не е премахната напълно, пред българските граждани се слага страшния въпрос: какво дължат да сторят да защитят домовете си, държавата си и вътрешния ред в нея от оръдията и аспирациите на Москва? Тази защита е техен върховен дълг. Тя е свещенно право на гражданина и на човека. Никаква сила с никакъв морал не може да им забранят самозащита.
Централният комитет на Българската лига за защита правата на гражданина и на човека дължи да се занимае с въпроса за защита правата на България и да се обърне с апел към Международната федерация на Лигите за защита правата на човека и на гражданина.
В заседанието на Комитета ще изложа устно онова, което трябва и може да се направи за защита правата на България, както и онова, което трябва и може да бъде съдържание на апел пред Международната федерация и на протест пред парламентите.
ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 918, л. 1-3. Чернова. Ръкопис.

№ 10

Позив на Българската лига, написан от Д. Мишев за създаване на Общограждански комитет за подпомагани на пострадалите от политическите събития в България

Б. м., Б. д.
По почин на Българската лига за защита правата на човека и на гражданина се образува, подир обсъждания обмен на мисли в три заседения, Общограждански комитет за събиране и раздаване помощи на пострадалите семейства поради политическите събития през последните години. Неговите цели и задачи са чисто хуманни. Чужд на всяка политическа, той ще подпомага с  готовност и участие на всички страдащи и бедствуващи, предимно неподпомогнати от никого сираци и вдовици.
За Комитета, отклик на високо милосърдие, което не познава лицеприятие, за него има само страдалци и бедствуващи. Милосърдието има подобие на слънцето, което грее за всички - за добри и лоши, за виновни и невинни. Поради това комитетът няма [...] от семейство и майка!
С такова съзнание и с такава дълбока вяра Комитетът се обръща с позив за пожертвувания към всички дружества, култнурни, религиозни, благотворителни и търговски, и към всеки български гражданин без разлика на народност, вяра и пол. Няма нищо по-високо от лепта, дадени на време да се спаси човешки живот. Няма и нищо по-велико от беден, кога дава залъка си на дете, което се превива от глад и от болен, кога е при главата на по-болен от себе си. Да се пречистите и облекчите страданията на несретни, кога са забравени и изоставени от всички, е дело свръхчовешко, божествено!
Нека дадем пример на пожертвувания и на подвиг!
Пожертвуванията се изпращат в София и до Обществения комитет чрез г. Венелин Ганев, председател на Българската лига за защита правата на човека и на гражданина или чрез местната популярна банка във всеки град до Централната популярна банка в София.
ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 919, л. 1-3. Чернова. Ръкопис.  От текста липсват номерираните от Д. Мишев л. 2 и 3 от черновата.

№ 11

Писмо от Д. Мишев до директора на в. “Слово” с настояване да се отпечати във вестника опровержение на статия с обвинения срещу Българската лига

София, 16 юли 1926 г.
Господин Директоре,
В снощния брой на в. “Слово”, в края на дневната редакционна статия под наслов “Защита ... против България”, се обвинява Българската лига за защита правата на човека и на гражданина “в клевета и измяна към България”. Редацията дължи да подкрепи  грозното си обвинение с конкретни факти. Кани я най-убедително да стори това.
Член в Управителния съвет на Българската лига, дължа да заявя, че се застъпам за отговорите, които той е дал по формални нейни запитвания с писмо на Френската лига, като същевременно отхвърлям решително  и безусловно обвиненията на в. “Слово”. В отговорите на Българската лига няма нищо против България, нито против истината.
Като вярвам, че ще наредите да се поместят още в днешния брой на в. “Слово” тия редове, моля Ви, г. Директоре, да приемете уверения за моята дълбока почит
Д. Мишев
ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 920, л. 1-2. Чернова. Ръкопис. След текста на писмото Д. Мишев е отбелязал: “Да се направи препис”.

№ 12

Писмо № 17 от Българската лига за делегирането подпредседателя на Лигата Димитър Мишев до присъствува на Скопския студентски процес

София, 14 ноември 1927 г.
Българската лига за защита правата на човека и гражданина в заседанието на комитета от вчерашна дата реши да делегира свой член в Скопие, който да присъствува при разглеждание на процеса против македонските студенти и да представи доклад за изнесеното пред съдебните власти.
Комитетът в същото заседание избра г-н Димитър Мишев, подпредседател на Лигата, го натоварва с тая мисия.
Лигата се надява, че официалните власти ще улеснява г-н Мишев да изпълнява тая си мисия, било като му издадем в най-скоро време паспорт и виза, било като му осигурят достъп в Скопие пред надлежните съдилища.
Председател: В. Ганев
ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е.  923, л. 1. Оригинал. Ръкопис. Машинописно копие от същото изпратено писмо на френски език  вж. в а. е. 922, л. 1. След отказа на сръбския министър-председател да се допуснат и български журналисти на процеса, Ив. Михайлов, член на ЦК на ВМРО в спомените си съобщава, че Българската лига е протестирала пред Френската лига  по повод на отказа, което било последвано от отворено писмо на Френската лига против режима в сръбските затвори. Вж. Ив. Михайлов, Спомени, Т. III,  Лувен, 1967, с. 313.

№ 13

Писмо от Всебългарския съюз “Отец Паисий”  до подпредседателя на Българската лига Д. Мишев за провеждането на Учредителното събрание на Всебългарския съюз “Отец Паисий”  и за избирането на Мишев за член на УС на съюза

София, 22 ноември 1927 г.
Многоуважаеми господине,
Както Ви е известно на 29-й октомврий т. г. Ви се изпрати писмо - покана заедно с устава на Всебългарския съюз “Отец Паисий”, за да участвувате в учредителното събрание, което се състоя на 16 т. м. в 6 часа вечерта в салона на Военния клуб.
Събранието биде посетено от представители на разни дружества, организации и съюзи, а така също и частни лица на повече от 200 души.
Между присъствующите личаха видни общественици, професори, учени, писатели и граждани от всички съсловия.
Събранието се откри от Негово Високопреосвещенство Св. Софийски митрополит г-н Стефан с реч, в която се изложиха подбудителните причини за основаването на организацията “Отец Паисий”.
След речта прочете се устава и се даде думата да се произнесат по него.
След изказването на ораторите, с акламация се прие устава, без никакво изменение, избра се за председател на управителния съвет Негово Високопреосвещенство Св. Софийски митрополит г-н г-н Стефан и се взе решение:
1. Колективните членове които са участвували във временния комитет и в комисията по изработване устава и които приемат устава и са влезли в съюза, те се оторизират да изберат от тези членове които се запишат, след приемане на устава, за отделни членове на съюза в продължение на един месец деветях отделни члена и да допълнят Върховния управителен съвет на съюза съгласно член 9-й от устава.
2. Да изпълнят повелението на чл. 13-й от устава, като изберат трима члена за контролна комисия.
3. Оторизират се инициаторите - временния комитет - от името на учредителното събрание, да подпишат учредителния протокол с което да се изпрати устава на съюза в Министерството на вътрешните работи и народното здраве за утвърждение.
4. Възлага се на Върховния управителен съвет, след като вземе с разбирателство с компентни лица - историци - да определят деня, които според чл. 14 от устава, ще бъде годишен празник на съюза.
Пред вид на това, че Вие работихте досега, като член във временния комитет, за обазуване и оформяване на съюза, или пък като член в комисията, избрана от второто общо събрание от 30 юний т. г., за изработването на устава; бидохте избрани, работихте и подписахте устава, като председател на организацията в която се числите, а следователно, съгласно решението на учредителното събрание, упоменато по-горе, влизате в състава на управителния съвет на съюза, умолявате се в срок от седем дена да ни съобщите и за напред Вий ли лично  ще участвувате в работите на управителния съвет или пак ще бъде оторизирано друго лице да Ви представя, съгласно чл. 9-й от устава.
С почитание:
Председател: Софийски Стефан.
Секретар: Д. Николов.
ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 924, л. 1. Оригинал. Машинопис.

№ 14

Писмо от Българската лига, написано от Д. Мишев до българското правителство с предложение да се обърне към Комисията по репарациите да се отложат плащанията на българските репарации поради затрудненията на България след земетресението

София, май 1928 г.
Българската лига за защита правата на човека и гражданина е отправила следното писмо до г. Министър-председателя по въпроса на репарациите:
Българската лига за защита правата на човека и гражданина намира, че особено след стихийните опустошения през последните катастрофални землетресения намалението и отлаганието  на репарациите е вече въпрос за нормалното съществувание и развитие на нашия народ и неговата държава.
Тя смята, че е крайно време въпросът за намаление и отлагание на репарациите да се подеме по един авторитетен и достоен начин от Българското правителство, единствения оторизиран и официален представител на българския народ и най-заинтересувмания фактор, който по силата на договорите за мир и международното право може юридически правилно да сезира Комисията на репарациите, а чрез нея и Обществото на народите, да се приложи член 122 от  договора за мир, който член създава не само права, но и длъжности както на респективната комисия, така и на Обществото на народите.
Българската лига за защита правата на човека и гражданина изказва пълната си увереност, че щом като тая акция се подеме от авторитетни и отговорни фактори в България, тяхната инициатива ще намери подкрепата и съдействието на всички напредничави и хуманитарни среди на западните демокрации, както за това свидетелствуват вече някои техни частни и официални манифестации.
Председател: [...]
ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 926, л. 1-3. Друг вариант на писмото вж. и в а. е. 923, л. 2. Чернова. Ръкопис.

№ 15

Писмо от Българската лига до секретаря на Обществото на народите  за избитите българи от сръбските граничари при преминаването на българо-сръбската граница при с. Стрезимировци

Б. м., [след 7 януари 1929 г.]
На 7 т. м. първият ден на православната коледа, трима българи - Тома Радулов, Милоя Томов, Григор Стоянов, - работници дюлгери в България, чиито жени и деца се намират в родните им села Клисура и Грознатовци откъснати по силата на Ньойския договор български краища, привлечени от своя родителски дълг и стари християнски обичаи, със съгласието на сръбските граничари минаха сръбската граница при поста на село Стрезимировци, Трънска околия.
Още при първите десетина крачки, обаче, тия трима невинни българи бяха убити най-коварно от сръбските войници, които едва преди няколко минути бяха дали разрешение за преминаване.
Това е само една брънка от веригата на сръбските престъпления и предизвикателства на западната ни граница. Цялото българско общество е възмутено от тия систематически престъпления, ние молим най-учтиво да се направи анкета и се каже тежката дума на О[бществото на] народите.
Следва писмено изложение:
Трима работници дърводелци от българското малцинство в Сърбо - хървато - словенското кралство, които били на работа в България, поискали да се завърнат за Коледа в селата си, присъединени към кралството, за да прекарат големите християнски празници в семействата си. На 7 януари, на връх православна коледа, те били в село Стрезимировци, през което минава новата гранична линия между Югославия и България и сред което са един срещу друг българския и сръбски погранични постове. Тук се явили на българския пост и помолили да ги пуснат да отидат на сръбския пост, като им казали защо. Българските граничари ги посъветвали да не минават границата без предварително разрешение, защото може да пострадат. Въпреки тия съвети, тримата работници, подадени на своя родителски и християнски дълг, който види се, бил по силен от волята им, помолили българските граничари да ги турят поне за връзка със старшия на сръбския пост, за да го помолят лично за разрешение да минат границата и отидат в селата си, Грознатовци и Клисура, който отстоят не далеч от границата. Предала се молбата им. Старшият на сръбския пограничен пост се явил на граничната линия с двама войници. Просителите му разправили кой са, от кои села са, де са били на работа и го помолили да им разреши да заминат при семействата си. След като ги разпитал около 15 минути, старшият им разрешил, като им посочил мястото, от де да минат границатаи да се явят на сръбската митница с багажа си. Казал им, че на митницата ще ги чака войник, който ще ги придружи до село Клисура и предаде на полицейския комисар.
Получили исканото разрешение, те се върнали в кръчмата, дето били се спрели, взели си багажите и около 4 ½ часа след обед минали граничната линия на мястото, дето им бе посочил сръбския старши граничар.
Щом стъпили на сръбска територия, напътили се към митницата, за да им прегледат багажите. Едва стъпили на сръбска земя и стигнали на 5 - 6 метра домитническата сграда, тримата несретници били повалени на земята двама мъртви и третия ранен. За да се спаси, последният, който бил още в съзнание, се престорил на мъртъв. Внезапните залпове и труповете на убитите и ранения извикали голямо смущение у населението в двете части на село Стрезимировци - българската и сръбската. Макар и двете да са населени с българи, раненият дал знак с ръка през смущението към българската част, от която бил на 2-3 метра.
Войниците от българския пост недопуснали да го доближи някой и да му помогне, понеже бил на чужда територия. Труповете останали недигнати. Към 6 часа сръбските граничари забелязали, че раненият е още жив и че бил допълзял на метър до българската граница. На часа с нов залп вистрели те го доубили.
Убийството на тримата невинни българи, тъй коварно и безчовечно, е станало пред очите на българските граничари и пред очите на мъже и жени и деца от двете части на село Стрезимировци. Поради празника в двете части на селото имало хора, които били  привлекли маса свят.
Това безчовечно убийство не е единствено. То е само една нова брънка в низа по-раншни, извършени системно от сръбски граничари върху невинни българи, без разлика на възраст. Истината за това може да се провери на мястото чрез анкета.
Българската лига счита за свой върховен дълг да изнесе в горните редове безподобното в международните анали злодеяние пред Френската лига за защита правата на човека и на гражданина, единствена въплотителка на човешката съвест, и едновременно да я моли в името на истината, човечността и справедливостта да се намеси в ужасния случай и се застъпи пред Обществото на народите да се направи международна анкета на мястото, като се стори за мира и за обезбедяване пострадалите семейства онова, което правото, цивилизацията и дългът налагат.
ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 906, л. 1-3. Копие. Машинопис.

№ 16

Писмо от ЦК на Българската лига до членовете на ЦК за свикването им на заседание за подаване колективна оставка на комитета и обсъждане избора на нов

София, 9 май 1929 г.
Въпреки отправеното на 2 май т. г. съобщение до г. г. членовете на ЦК на Лигата, свиканото на 8 т. м. заседание тоже не можа да се състои, по липса на кворум.
ЦК Ви поканва за последен път да присъствувате на заседанието което ще се състои в събота 18 того 6 1/2 часа сл[ед] пладне в университета, ул. “Тетевенска” № 1.
Ще се постави на дневен ред и разисква въпроса за слагане колективната оставка на Управ[ителното] тяло и свикване извънредно общо на членовете на Лигата, което да избере нов по-дееспособен комитет.
С поздрав
Подпредседател на лигата Д. Мишев
[Печат на БЛЗПЧГ]
ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 929, л. 1. Оригинал. Машинопис.

№ 17

Писмо от ЦК на Българската лига до министър-председателя на България с протест срещу потъкването правата на човека и гражданина в България, като се реабилитира неоснователно обвинения и невинно загиналия полковник Маринополски и отхвърляне порочната система на разследване на българските граждани

София, 13 февруари 1931 г.
Уважаеми Господин Министре,
Лигата за защита правата на човека и гражданина има чест да привлече вниманието Ви върху следния случай на посегателство върху свободата и живота на български граждани, с молба да се даде исканото удовлетворение, а именно:
I. На 20 август 1930 година, към 8 часа вечерта, офицерът от Българската армия Алексиев Крум, е трябвало да замине по служебна работа за гр. Кюстендил по заповед на своя началник полковник Здравко Георгиев. Последният му връчил някакъв служебен пакет, за да го предаде на друго длъжностно лице в гр. Кюстендил.
По заповед на същия свой началник, поручик Алексиев е трябвало да отпътува с автомобила на полковник Захов, който бил дошъл от Кюстендил по служба и му предстояло да се завърне обратно. При заминаването се указва, че в автомобила имало и трето - цивилно лице, което, при запознаването си, назовало себе си Наум Марков, по занятие търговец.
Към 11 часа вечерта, автгомобилът с тримата пътници наближил Кюстендил. Преди това, обаче, завил към Сарийската воденица, гдето и спрял. Веднага бил заобиколен от няколко въоръжени лица, които отвели насила поручик Алексиев във воденицата, понеже той отказал да стори това доброволно. Там полковник Захов за пръв път му съобщил, че се обвинява в тежко престъпление - предателство и шпионаж, заявил му, че е арестуван и напуснал воденицата. Поручик Алексиев е останал там, за да дава ответ пред именуемия се Наум Марков по формулираното срещу него обвинение. последният започнал “разследването” със заплашвания и оскърбления по адрес на арестувания поручик Алексиев. Не липсвали и други унижения, като събличането му офицерските дрехи и завиването му в някакви дрипи. Въпреки всичко това, “следователът” Наум Марков не е могъл да изтръгне от поручик Алексиев самопризнания, нито през тази нощ, нито на следния ден.
На 22 авг[уст] м. г. бил доведен при него железничарят Андреев. Последният твърдял, че бил предавал в негово присъствие някакви пакети на чиновника от Дирекцията Никола Нинов. И тази “очна ставка” не дала желаните резултати. Тогава били поставени в ход физически изтезания. Според разказа на поручик Алексиев, последните били крайно жестоки и безчовечни, защото причиняваните му морални и физически страдания били непоносими. Изпаднал в крайно угнетено състояние на духа и вследствие на пълната му изолираност от света, която го лишавала от възможността да се оплаче някому срещу тия издевателства, поручик Алексиев се вижда принуден да напише продиктуваните му от Н. Марков показания. В последните той обвинил себе си и редица други длъжностни лица в тежки престъпления. Недоволен и от това, Н. Марков го е заставил да повтори и потрети тия си показания, като ги препише няколко пъти.
На 26 август с. г. поручик Алексиев бил докаран в софия и настанен в погребите. на 27 август с. г. била извършена “очна ставка” между него и полковник Маринополски, в присъствието на полковник Захов и на именуемия се Н. Марков. И при тази очна ставка поручик Алексиев се вижда принуден да поддържа лансираните веднъж обвинения срещу полковник Маринополски и чиновника Нинов. Фигурата на “следователя” Н. Марков, която се е мяркала непрекъснато пред него, му е напомняла по един доста внушителен начин за онова, което го е очаквало, в случай че посмее да откаже дадените веднъж показания.
На 29 август с. г. към 9 часа вечерта Алексиев чул шум от автомобил, който спрял пред арестантското им помещение. На 30 август с. г. узнава за смъртта на полковник Маринополски. Тогава прерязал вените си, написал с кръвта си изповед за своята невинност и за извършеното спрямо полк. Маринополски безправие. Отнесен в общоармейската болница, той престоял там до 4. IХ. с. г., но все под надзора на известния Н. Марков. На 4 . IХ. с. г. била извършена “очна ставка” между него и чиновника Нинов, при която се установило, че те двамата никога не са се познавали. Втора “очна ставка” между тях дава същия резултат. На 11. IХ. с. г. се провежда обширен разпит в Дирекцията на полицията, както и очни ставки в присъствието вече и на Директора на полицията и на други длъжностни лица. Тогава се разкрива цялата истина по това обвинение, която е известна днес както Вам така и на цялото българско общество.
II. От така изнесените данни при многобройните разследвания, извършени от компетентни следствени власти, потвърдени от извършената от нас анкета, Лигата за защита правата на човека и гражданина идва до заключение:
1. Че полковник Маринополски както и поручик Алексиев са били абсолютно невинни в преписваните им се тежки деяния;
2. Че полковник Маринополски е станал жертва на неоснователни обвинения, изтръгнати чрез безчовечни насилия над личността на поручик Алексиев;
3. Че всичко това е резултат на една порочна и осъдителна система на разследване престъпленията у нас, съгласно която виновността на всеки заподозрян гражданин се предполага, и затова са позволени всички издевателства над неговата личност в диренето предполагаемата истина;
4. Че тази система се е превърнала в истинска опасност за обществения ред в страната, щом е започнала да взема жертвите си вече из средата на хора с положението на трагично загиналия полковник Маринополски.
Лигата за защита правата на човека и гражданина, като прави горните печални констатиции, счита за свой дълг да протестира енергично пред Вас за извършеното в случая грубо потъпкване правата на човека и на гражданина, чиято логическа последица е преждевременната смърт на невинно загиналия полковник Маринополски. Ето защо за да се даде пълно удовлетворение на възмутената човешка съвест, за възстановяване истината и за доброто име на България, ние Ви молим най-учтиво да наредите следното:
1. Сезирайки съответната власт, немедлено да се наложат законните ефикасни санкции спрямо всички провинили се длъжностни лица, без оглед на ранг и обществено положение;
2. Да се извърши потребното за реабилитиране паметта на невинно загиналия полковник Маринополски, като му се отдадат съответните почести, отказани му при погребението;
3. Да се вземат решителни и енергични мерки за туряне край веднъж завинаги на съществуващата порочна система на разследване българските граждани, която е взела толкова жертви, като им се обезпечават гарантираните в такива случаи права и свободи от действуващите у нас закони.
Уверени, че молбата ни ще получи пълно удовлетворение, тъй като това е в интереса преди всичко на нашето отечество, ние Ви молим най-учтиво, Господин Министре, да приемете уверенията в особените ни почитания към Вас.
Централният комитет
на Българската лига за защита правата на човека и гражданина.
ЦДА, ф. 135 к, оп. 1, а. е. 91, л. 67. Печатно.