НЕПРИМИРИМИЯТ КЪМ ФАЛШИФИКАЦИИТЕ - ПРОФЕСОР ПЕТЪР МУТАФЧИЕВ

Професор Петър Мутафчиев е един от най-изтъкнатите български учени, непримирим към фалшификациите на родната ни история. Той е един от най-авторитетните български историци медиевисти и византолози. Макар че в продължение на десетилетия неговото творчество беше подложено на безоснователна критика или на пълно отричане, а след като и те се оказаха безсилни, то беше оставено без каквото и да било внимание, само и само за да бъде забравено.

Но човек ако разгърне написаното от него, било то от сферата на родната ни история, или от византийската или балканската, ще се срещне с един от непреодолимите стълбове на българщината. Неговото творчество е чуждо на каквато и да било пропагандна ефектност, а се основава само на историческите извори и то когато те са безспорни.


Професор Петър Мутафчиев

Иван Дуйчев

Недовършената му двутомна „История на българския народ” претърпява няколко издания, като най-впечатляващо е посмъртното, подготвено и издадено от неговия асистент, бъдещия академик Иван Дуйчев, който дописва и довършва последна й глава. Едни от най-силните страници в историята му са посветени на грабителския поход на руския княз Светослав, който най-коварно удря България в гръб, който факт, за срам и позор, поколения български и руски историци представяха като начало на вековната българо-руска дружба. А една от истинските сензации, излезли изпод перото на големия учен, е неговата „Книга за българите”, представляваща апотеоз на българското, която беше публикувана по запазения ръкопис в архива на учения (1987). Тя беше определена от критиката, като „сложен труд с висока стойност и непреходна значимост и днес”. Излязоха от печат и неговите невероятни лекции по византийска история. Замисленото пълно издание на съчиненията на проф. Мутафчиев преди повече от половин век така и не беше довършено. Двата тома с негови избрани съчинения днес вече са изчерпани и никъде не могат да се намерят, а само в големите библиотеки. Публикуваните негови най-добри научни статии показват размаха, с който е работил големият учен и търсенето на мястото на средновековната българска държава в тогавашния европейски свят. Може би и днес са ненадминати неговите полемични статии и студии, с които той оборва румънския историк и държавник професор Николае Йорга. Те и днес са пример как се отстоява историческата истина. Нашият професор по византийска история в Софийския университет Петър Тифчев преди 40 години ни даде за пример точно проф. Мутафчиев като как се отстоява и воюва за историческата истина. Ставаше дума за една малка статия на проф. Н. Йорга, пълна с фалшификации на българската история, която публикувал в научната периодика. Проф. Мутафчиев не само разпердушинил мастития румънски учен, но и написал цяла книга, в която аргументите му били категорични. Непубликувани и неизвестни са днес неговите многобройни статии и публикации в издаваното от него списание „Просвета”. Неизвестна е днес и изключително широката му обществена дейност. Нашата наука и сега се нуждае от едно пълно издание на съчиненията на проф. П. Мутафчиев, като същевременно бъде заделен в тях и един поне том за неговата публицистика.
Накратко само ще ви припомня най-важните дати от живота и научната дейност на проф. Мутафчиев.


с. Боженци

Петър Стоянов Мутафчиев е роден на 4 юли 1883 г. в китното габровско село Боженци в семейството на Стоян Мутафчиев и Дона Дрянкова.
Първоначалното си образование получава в Габрово (1890-1894), а прогимназиалното - в Плевен, от I до IV клас (1894-1898). От 1898 до 1901 г. учи в класическия отдел на Русенската гимназия, която завършва на 27 юни 1901 г. В продължение на 5 години учителствува като основен учител в плевенските села Пелишат и Кирилово. През 1906 г. се записва да учи история и география в Софийския университет, а се дипломира през 1910 г.
През следващите десет години е уредник на Средновековния отдел при Народния археологически музей в София. Участва като офицер и в трите войни за национално обединение - Балканската, Междусъюзническата и Първата световна война. През Първата световна война (1915-1918) е ротен командир на 7-а рота от 41-ви Пехотен полк на I Софийска дивизия. За участието си във войните проф. Мутафчиев е награждаван с редица военни отличия. На 25 февруари 1916 г. е награден с ордена „За храброст” IV ст. и орден „За заслуга” с военна лента за участието си в Балканската и Междусъюзническата война. На 20 януари 1917 г. Е награден с ордена „За храброст” IV ст., 1 клас, за участието си в Първата световна война. На 24 април 1918 г. е награден с германския Железен кръст. На 14 септември 1921 г. е награден с ордена „Свети Александър” с мечове за участието си във втория период на Първата световна война. След години, на 3 октомври 1934 г., е награден отново с офицерския кръст на ордена „Свети Александър” за заслуги.


Петър Мутафчиев

През 1914 г. Мутафчиев се явява и спечелва конкурса за стипендията „Марин Дринов” за специализация по византийска история, но поради Първата световна война отлага специализацията за по-късно (1920-1922). Специализира византийска история и гръцка палеография при проф. Август Хайзенберг в Института по византология и новогръцка палеография към Мюнхенския университет. След завръщането си се кандидатира за редовен доцент при Катедрата по история на Източна Европа и Византия при Историко-филологическия факултет на Софийския университет. Назначен е на 21 май 1923 г. От 1923 до 1939 г. чете курс лекции по история на Сърбия, Румъния и Османската империя до XVI век, като успоредно с това от 1924 до 1936 г. чете лекции и по обща култура и социална история, и по българска история във Висшето военно училище. През това време негови научни статии се публикуват на страниците на немското списание „Бизантинише Цайтшрифт” в Мюнхен.
На 26 декември 1927 г. П. Мутафчиев е избран за извънреден професор, а на 11 януари 1937 г. е избран за редовен професор в Софийския университет. През 1936 г. е избран за декан на Историко-филологическия факултет в Софийския университет, като от 1939 до 1943 г. е титуляр на Катедрата по история на България. След смъртта на проф. Васил Златарски и проф. Петър Ников проф. Мутафчиев продължава тяхната преподавателска дейност в университета, като чете курс лекции по средновековна българска история. В периода на най-усилената си научна и преподавателска дейност проф. П. Мутафчиев от 1935 до 1943 г. е главен редактор на списание „Просвета”.


За голямата му научна дейност проф. Мутафчиев получава и най-голямото научно признание - през 1929 г. става дописен, а 1937 г. и действителен член на Българската академия на науките, като през 1938-а е избран за секретар на Историко-филологическия клон на БАН. През 1927 г. проф. П. Мутафчиев получава първа награда за наука от фонд „Берлинов”, присъдена му от Управителния съвет на БАН.
Проф. Мутафчиев участва и в международния научен живот - член-кореспондент на Славянския институт в Прага (1929); почетен член на Полското историческо дружество (1937); почетен член на Научното дружество в Дебрецен (Унгария) (1938); член на Полската академия на науките (1939); съпредседател на Комитета за българо-немско сътрудничество по издаване на османски документи (1942). През 1943 г. проф. Мутафчиев е избран за почетен доктор на Виенския университет.
Проф. П. Мутафчиев е редовен член на Македонския научен институт (1938) и почетен член на Добруджанския културен институт (1942).
Големият български учен проф. Петър Мутафчиев умира на 2 май 1943 г. в София.
По-долу ви предлагам да прочетете едни от най-силните материали на проф. П. Мутафчиев, които никога не са печатани в неговите съчинения. Това е една негова стенографирана реч пред събрание на Всебългарския съюз „Отец Паисий” „Де, кога и как се е губил българският народ до днес” и статията му „Сръбските претенции над Западна България”, публикувани в сп. „Отец Паисий” и в. „Слово”. В тях големият учен се проявява като изключителен оратор и публицист, който, без да напуска позицията си на учен и чужд на манипулациите и фалшификациите, отстоява за пореден път научната истина, доказвайки как ненаситните ни съседи откъсват къс по къс от българската земя.
Убеден съм, че тези две статии ще ви накарат да разгърнете отново книгите на проф. П. Мутафчиев, както и изпълнените с любопитни сведения и факти, включително и от личния живот на учения спомени за него от продължителката на неговото дело дъщеря му - професор Вера Мутафчиева.

 

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ:


№ 1



Професор Петър Мутафчиев


Проф. П. Мутафчиев

ДЕ, КОГА И КАК СЕ Е ГУБИЛ БЪЛГАРСКИЯТ НАРОД ДО ДНЕС.

Почитаемо събрание! Българският народ вече има едно държавно съществувание от 1200 години. Тази година ние трябваше да празднуваме хилядо годишнината от смъртта на Симеона, от времето, в което България бе не само една голяма държава, но и огнище на култура, което в продължение на векове пръскаше лъчи по целия славянски свят. Ние всички знаем какво представляваше българската държава по времето на Симеона. Мнозина от нас навярно съжаляват, че днес нейните граници са неизмеримо по-тесни от тия в Симеоновото време. Малцина, обаче, от вас си дават сметка, а и малцина от вас могат да знаят, че след хиляда годишно съществувание, българският народ в количествено отношение днес представлява нещо много по-малко, отколкото тогава. За един период от хиляда години нашият народ не само че не се е увеличил, напротив, той е изгубил твърде много; изгубил е население, изгубил е земи, в които тогава живееше и в които сега няма помен от никакви българи.
Аз искам сега пред вас да проследя този процес, при който българщината се е губила, да ви изложа де, кога и как е ставало това бавно, но неспирно топене на българското племе.
Едно фалшиво схващане е, че българската народност е създадена от прабългарите, които в 679 година се явиха на юг от Дунава. Етническото единство, етнографската основа, върху която се създаде и разви българският народ, съществуваше още години преди Аспарух да се яви на Балканския полуостров. В науката е установено, че всички славянски племена, които във времето на Бориса, на Симеона, на Самуила, в епохата на най-голямото разширение на българската държава, влизаха в нейните предели, или се намираха вън от нея на юг, образуваха в етническо отношение едно цяло, отлично от племената славяни, които изобщо не можем да наречем с името българи. Науката стои на схващането, поддържано от всички безпристрастни изследователи, че тук, на Балканския полуостров, във времената на славянските преселения са се настанили, собствено казано, два народа: от една страна племената, които по-късно влязоха в общото етническо цяло, наречено сръбски народ, и от друга страна, тъй наречените български славяни. Науката днес може с приблизителна точност даже да определи границата, която в миналото делеше тия две славянски сродни, но все пак твърде различни етнични групи. Данните за това са из областта на филологията и предимно от тая на топографската ономастика. Въз основа на тях ние можем да кажем, че границата, която в дълбокото средновековие е делила сръбското племе от българското, е вървяла на запад от съединена Моравия и е стигала до Адриатическото море южно от устието на Дрин.
За историка, който се рови в миналото на Балканите, няма никакво съмнение, че от върховете на Карпатите до Егейско море и от Черно море до бреговете на Албания е обитавала една хомогенна, еднаква по бит и език компактна маса, която е образувала това, що се нарича българско славянство. Именно него българските царе, в течение на многогодишната история на нашия народ, се стремяха да обединят в една единна държава. В нашите учебници по история твърде малко внимание се обръща на този факт. Нашите големи царе се представят не веднъж като хора, които са водили войни за химери, за владението на Цариград. Този възглед е погрешен. Обединението на българското славянство бе възможно само в борба срещу Цариград, а даже и при най-голямото разширение на българската държава, тя не успяваше да прибере в границите си всички части на това славянство, което етнически и битово спадаше към българската народност.
Може би някои от вас ще ме обвинят в шовинизъм, когато кажа, че части от него живееха в най-южните предели на днешна Гърция и в Пелопонез. За тия славяни имаме доста много известия от миналото. Пелопонеските славяни са живеели в периода от VIІ век до началото на IX век като едно население съвършено независимо от правителството на Византия. Това пелопонеско славянство едва в началото на IX век почна да се поддава на натиска на византийската власт, а заедно с това, - на асимилационната дейност на гръцката култура и на гръцката църква. В 807 г. след едно голямо нападение срещу гр. Патрас то бива разгромено. Все пак този разгром не го изличава съвсем. Две славянски племена, милинци и езерци, се срещат в известията за Пелопонез и през по-късната епоха. До 940 г. те са още свободни и едва през това време биват принудени да плащат данък на византийския император. За тях имаме известия даже до век, когато вземат участие в борбата срещу франкските барони, настанени в пелопонеските земи след 1203 год. Сведенията за пелопонеските славяни не престават дори и до XV век. Едва в този момент за тях изчезват всякакви вести. И днес обаче от това изчезнало пелопонеско славянство са останали много следи; тези, които би разгърнали картата на нова Гърция, ще намерят в нея реки, градове, села, планински върхове, чиито имена са чисто славянски.
Асимилацията на това южно пелопонеско славянство се засилва особено много, когато в XV век в Южна Гърция нахлуват многолюдни тълпи албанци.
За българско славянско население, което е живяло и в северната част на днешна Гърция, главно в Тесалия и Епир, имаме твърде много известия. През VII-VIII в. Тесалия е била населена от едно славянско племе Велигостичи; известен е и един негов княз - Окомир. Един византийски автор от X век казва, че някогашните Мирмидонци, над които в Тесалия владеел Ахил, носили вече името българи. Това не значи, че старото гръцко население в Тесалия беше българизирано, това значеше само, че земите на това население в Тесалия в X век вече били обитавани от българи.
Войните, които Самуил водеше на юг, походите, които предприемаше в Тесалия, не бяха следователно опити на една безогледна завоевателна политика, това бе стремлението един владетел, който искаше в границите на своята държава да включи част от своето племе, оставаше дотогава вън от тия граници.
За българското население в Тесалия имаме известия и от епохата след Самуила. Кекавмен, един византийски автор, от втората половина на XI век, разказва за въстанието на тесалийските българи и куцовласи срещу тогавашната византийска власт. В една грамота на византийския император Андроник II, от края на XIII и началото на XIV век, се споменуват българите и власите като население от епископията на гр. Стагн, Тесалия. Според едно турско летописно известие в 1423 г. гърците от Лариса повикали на помощ турците срещу местното българско население. Вие виждате, това старо население не само вече славянско, но и носещо името българи, се запазва в Тесалия през цялата епоха на средните векове и доживява до началото на новото време. Окончателното асимилиране и изчезване на тесалийските българи става едва през епохата на робството, едва през XVI и XVII векове.
Закрепен достатъчно в тази област, гърцизмът вече през същата епоха на робството почва да настъпва на север към компактното българско население, което обитавало най-южните предели на Македония. През течение на век и половина (XVII и XVIII векове) бива погърчено почти всичкото население из басейна на р. Бистрица. Околиите Населишка и Гребенска, които преди два и половина века са имали чисто българско население, са днес населени само от гърци; там няма нито един човек, който да говори български. И там, обаче, като паметници на изчезналата в тях българщина са много топографски имена, имената на селища, на реки, на планински върхове, които всеки от вас може да прочете в съвременните карти.
От долината на р. Бистрица гърцизмът през същата тази епоха се разпространява още на север и обхваща планинските земи, които делят тази долина от котловините на Леринско и Воденско. Градът Негуш, който до преди половин век е имал повече от 2000 български къщи, в 1913 год., преди обезбългаряването на тези краища, вече беше загубил своето българско население. Също така е и с гр. Бер.
В Солунското поле, което в средновековието е носило българското название Сланица, българският елемент, - въпреки всички превратности и въпреки грамадното културно влияние на Солун, който през цялата епоха на средновековието представял един колосален казан, в който се е претопявал българският елемент, - запазва своя български характер през цялото средновековие и през цялата епоха на турското робство. И то не затова, защото българският елемент в Солунско имаше тази съпротивителна сила, която липсваше на българското население на югозапад от него, а защото тук се намеси един външен фактор. Това бяха турските землевладелци, бегове в богатото Солунско поле. Те бяха взели под свое покровителство тамошното българско селско население, което живееше като ратаи в техните чифлици и го закриляха от гръцката пропаганда и от гръцката асимилаторска дейност.
Обаче, не тъй щастлива беше съдбата на друга една част от българското племе, което обитаваше земите на запад от Солун, в Халкидическия полуостров, Лагадинско и Круша планина. За тамошното славянско население, също така част от голямата славянобългарска маса, населяваща и източните, и югозападните предели на Балканския полуостров, имаме твърде много сведения от стари исторически извори.
В Халкидика, изобщо на изток от Солун, е живяло голямото и твърде войнствено славянско племе ринхини. Те са били известни в миналото като смели пирати войници. Заедно със славянските племена от Югозападна Македония и Тесалия, те не един път нападали Солун. Техните малки флотилии кръстосвали Мраморното и Егейско морета. Срещу ринхините и струмците, които живеели из земите по долното течение на р. Струма, били насочвани през VII-VIII в. не един път походите на византийските императори. Въпреки всичко това, въпреки обстоятелството, че голяма част от тях още в ранната епоха на средновековието бяха отвлечени и заселени като колонисти в Мала Азия, Халкидика успя да запази своя славянобългарски характер през цялото средновековие. От Халкидика произхожда най-старият паметник на славянското глаголическо писмо. За халкидическите славяни българи имаме известия дори и от XVI век. Един французин, който в 1505 г. посетил Халкидическия полуостров, разказва, че по-голямата част от работниците в тамошните рудници са българи.
Погърчването на това българско население в Халкидическия полуостров започва през епохата, в която се извършва погърчването и асимилацията на нашите сънародници на югозапад от Солун, именно през XVI век. Обстоятелството, което усили тук този процес, беше настаняването на турските номади, тъй наречените „коняри”, в планините на север от Халкидика. Чрез тях българското население в Халкидика бе откъснато от голямата българска маса, която населяваше областите към Беласица планина, и по такъв начин то бе оставено само на себе си. Гърцизмът срещу Халкидическия полуостров настъпваше от бреговете на морето и откъм Солун. Вече към края на XVIII век южната половина на Халкидическия полуостров нямаше вече никакви българи. Пътешественици, които са посещавали тези места, уверяват, че до неотдавна сред част от населението им са запазени български обичаи, а жените и момите пеят български песни, без да разбират тяхното съдържание. Завладял целия Южен Халкидик, гърцизмът през XIX в. продължава настъплението си и на север. Процесът на погърчването тук, благодарение на редица обстоятелства и усилената гръцка пропаганда, почва да се развива извънредно бързо и вече към края на XIX век и в областта на езерата Бешик и Болбе почти не беше останало българско население.
Малко по-друго беше положението в Серско. Както казах, тук от началото на средновековието живееше племето струмци. На изток от него бяха земите на друго славянско племе, смоляни, което обитаваше и част от Родопските планини. Срещу тия две племена, както и срещу ринхините, бяха насочени още през VII и VIII векове експедициите на византийските императори, които се стремяха да създадат една сигурна връзка между Цариград и Солун. С десетки хиляди струмци и смоляни през VII и VIII векове биват изселени от своите земи и настанени в Мала Азия. Колко многобройни са били тия славянски маси, пренесени отвъд протоците, можем да си съставим представа от това, че още в VII век Византийската империя набирала сред тях армия от 30 хиляди души. Въпреки тоя насилствен емиграционен процес на славянското население, което е обитавало в Струмско, в Серско и по-нататък, към долината на р. Места, българският елемент се запази там. Причината е тази, че празнините, образувани било от византизацията, било от насилственото изселване, бивали запълвани чрез нови притоци от българи, които се спускали от планинските области на Пирин и Родопите. По такъв начин Серската област запазва своя български облик не само през средните векове, но през по-късно време. Тук за средновековния период имаме достатъчно категорични и ясни свидетелства; напр. един византийски автор от началото на XIII век говори, за „българските окръзи около Серес”.
За епохата на турското робство достатъчно свидетелства в това отношение ни дават документите, които във време на Балканската война бяха намерени в митрополията на града Серес и в архивата на Кушницския маастир. От тях се вижда, че мнозинството християнско население в Серес през XVII-XVIII в. е било българско. Срещат се даже свещеници, които носят национални български имена, - например името Пенчо. Етническият български лик на Серската област, следователно, се запазваше благодарение на притока на живите елементи, които слизаха от Родопите и Пирина. Този приток продължаваше даже тогава, когато равнините беломорски във времето на турското нашествие бяха безмилостно опустошавани от завоевателите. Същото беше положението и в Западна Тракия и в Деде-Агачката област. Там, обаче, се намесиха други обстоятелства, които не допуснаха тия земи да запазят своето българско население. От време на Балканската война знаете, че населението на Гюмюрджинската област и голяма част от Тракия бе твърде рядко. Причината за обезлюдяването на тамошните земи се криеше в обстоятелството, че те бяха понесли тежки жертви в епохата на турското нашествие. По-късно, когато беха мохамедизирани родопските българи и се създаде голямата помашка група в Родопите, тези помаци образуваха един заслон, който не позволяваше на останалото българско население в Родопите да се свлича към Беломорието. Въпреки това, обаче, българщината от Родопския край успя тук или там да проникне през мохамеданската завеса и се свлече към Беломорската равнина и към Гюмюрджинско. Там преди 1913 година имаше редица запазени български села. Много повече от тях, обаче, бяха напълно погърчени. Тяхното погърчване също така бе извършено в периода от XVIІ и XVIII, а отчасти и през XIX векове и се дължеше на влиянието на гръцката църква, на организираната гръцка пропаганда, направлявана от Цариград.
Наскоро след Балканската война един наш книжовник, който беше обиколил тези места, ми показа един доклад на гръцки училищен инспектор от гр. Деде-Агач. Този последният излагаше на своето началство в Цариград - знаете, че в Тракия гръцките училища бяха под ведомството на Цариградската патриаршия - начините и средствата, чрез които би могло да бъде ускорено погърчването на българщината из Дедеагачкия край. Той съветваше да се изпращат там жени за учителки, които да се омъжват за местни хора, да създават по тоя начин гръцки гнезда, които от своя страна ще въздействуват на останалото население. Ако българщината, прочее, в Гюмюрджинския и Дедеагачкия краища беше тъй много намалена, това се дължеше на мохамеданизирането на родопските българи, на влиянието на гръцката култура, която проникваше тук от беломорското крайбрежие, и на организираната гръцка пропаганда.
Положението в Източна Тракия и Одринско се различава от това, което изложих досега. Има данни, че Източна Тракия, Одринската област, долното течение на р. Марица и земите по-на изток още през време на славянското преселение са били заети от славяни от същата група, към която принадлежаха техните братя в Северна Тракия или зад Балкана. Известно е напр., че в VIII век един от князете на ринхините, които обитаваха в Халкидическия полуостров, бива хванат измамнически от гърците и изпратен в Цариград. Оттук той успява да избега и се скрива всред славяните около гр. Виза. Тогава, следователно, из тия земи е имало доста много славянско население. Обаче Източна Тракия беше изложена още твърде рано на влиянието на Цариград. Тя бе и главната военна база при борбите им срещу българите; в нея се водеха най-много войни между българи и византийци; тази земя видя най-рано нейното население да се разредява. Славянските поселници там, от друга страна, се почувствуваха най-рано притеснени от византийската култура и най-рано застрашени в особеностите на своя бит, а преди това в своята политическа самостоятелност. И докато за другите славянски племена в Балканския полуостров имаме известия, за славянските племена, които обитавали Източна и Южна Тракия, нямаме абсолютно никакви вести, факт, който показва, че тяхната племенна организация е била твърде рано унищожена. Все пак, обаче, славянството продължава да живее и в тия земи още много векове под ред. Във всеки случай, в края на XI век и в началото на XII век имаме сведения, какво в земите около Долна-Марица, Деде-Агачко са живеели българи. Тогава, в края на XI в., бил основан при Долна Марица манастирът Вира. Когато започват турските нападения, неговите монаси го укрепяват със стени, населението от околните места почва да дири убежище в него, заселва се и образува днешния град Фере. В акта за основаването на тоя манастир се изброяват села из околността с чисто славянски български имена. Това показва, че в края на XI и XII векове земите около Долна Марица все пак са пазили своето славянско население.
Страшното бедствие за тамошния български елемент започна едва от втората четвърт на XIV век, с нашествието на османските турци. В продължение на цели десетилетия, преди турците да станат господари на Балканския полуостров, тия области на Източна и Южна Тракия биват изложени на безмилостни изтребления. Турците отначало идвали от Мала Азия на малки отряди, плячкосвали, грабили, отвличали населението и се връщали наново в Азия. Още повече се усилват бедствията на тракийското население при византийските междуособици, борбите за престола, отначало между двамата Андрониковци, а в 40-те години на XIV век, между Йоана V Палеолог и Йоана VI Кантакузин. Тоя, който сега се вчита в често пъти сухите описания на съвременниците относно тогавашните събития в Източна и Южна Тракия, не може да не дойде до заключението, че при тия условия, изобщо при тия събития, чиято арена са били ония области, не е било възможно да се запази там селското население в полетата. Дори самите градове са били превърнати в развалини. Не са никак чудни думите на един западен пътешественик, Бертрадон де ла Брокиер, който в 1423 г. е минал през тия области на път от Цариград към Солун. Той разказва, че от Родосто дори до Серес той не намерил нито едно запазено селище и стреха, под която да нощува. Тук-таме из полуразрушените градове той можел да види оцелели жители, живеещи с остатъците от това, което войните, грабежите са могли да им оставят. Това страшно обезлюдяване на Тракия ще ви обясни, защо цялата тази област и в днешно време се явява като земя, в която не са запазени никакви следи от славянска топонимия. Защо тук, с много редки изключения, селищата носят турски имена? - Защото, когато турците се настаняват в тия места, от старото население не е било останало почти нищо.
Като турска етническа област остава Тракия, Южна, Източна и Западна, дори до XVII-XVIII век. Епидемиите, на които турското население даваше изобилни жертви, а също и войните, които Османската империя водеше, донесли масово обезлюдяване, за втори път вече, на тия земи. И тогава българското население, което бе намерило убежище в съседните планини - Странджа, Източния Балкан, отново започна да се стича на юг и да запълва опразнените полета. Този поток създаде вече един нов етнически, за втори път славянски, български облик на полетата на Източна и Южна Тракия. И сигурно българският характер на тия земи би се не само запазил, би се даже засилил, ако една нова катастрофа не беше сполетяла тамошните българи - това бяха войните между Русия и Турция, на първо място войната в 1827/1828 г. Русите тогава стигнаха Одрин и Южна Тракия. Вам е известно, вероятно, че българското население посрещало русите като свои освободители, давало им съдействие и затова, когато след сключването на Одринския мир армиите на Дибича трябваше да се оттеглят, започна масово изселване на южнотракийските българи. Те знаеха, че ако останат в земите си, чакаше ги турски меч. Това население отиде с русите, за да се пръсне из Молдова, Влашко и Малорусия. Южна Тракия бе отново обезбългарена.
Благодарение, обаче, на това, че планините продължаваха да съхраняват своя български елемент, и непрекъснато го изпращаха към полетата, благодарение на пословичната българска плодовитост, Одринска Тракия след няколко десетилетия успя в значителна степен да си възвърне своя български вид и до последната балканска война болшинството от населението й си остана българско.
Но в последния век на турското владичество българският елемент се засилва даже и в земите, които лежаха още по-на изток, из самите околности на Цариград. Благодарение на кърджалийските вилнежи в днешната Южна България, голяма част от нейното българско население трябваше да търси убежище в места, гдето би се чувствувало повече закриляно от централната власт. Такива места, естествено, бяха земите близо до Цариград, гдето кърджалите не смееха да се явяват. По такъв начин, в края на XVIII и в началото на XIX векове се създадоха многочислени български поселения в Чаталджанско, около Деркоското езеро и около Родосто. Обаче българският елемент, който се стичаше в Тракия през XVII и XVIII векове, българите, които бяха останали в тракийските земи и след епохата на Руско-турската война и в 1828/1829 година и тия, които прииждаха, за да увеличат тяхното число, трябваше и тук да търпят поражения от гръцкото културно и народностно влияние, да намаляват поради гръцката асимилация.
Тия, които във време на Балканската война са били в голямото село Фенер, недалеч от Чаталджа, и са ходили в неговите гробища, може би са срещали в тях кръстове с български надписи и български имена. В 1912 г. това село беше погърчено. Същата участ са имали редица други села из онази област. Селото Белград, близо до Деркоското езеро, е било образувано от преселници из България. В него през Балканската война нямаше абсолютно никакъв българин.
Следователно процесът на асимилацията, въпреки непрекъснатия приток на български преселници от северните земи, бе тъй траен в Южна и Източна Тракия, че обезбългаряваше цели селища с българско население. И тия, които преди войната са били в Одрин, знаят също така, че голяма част от неговото население е от български произход. Както в средните векове в Солун, тъй също и в ново време Одрин бе дълго време един грамаден казан, в който всичко българско, що отидеше там, трябваше да загуби своята народност. Голяма част от населението в Одрин, според разказите на одрински жители, не е нищо друго, освен преселници из балканските градове Клисура, Карлово, Жеравна и пр., дошли като работници занаятчии, оженени за гъркини и забравили своята народност. От градовете като Одрин и Лозенград, където по този начин се изгубваше българщината, гърцизмът пъплеше към полетата, за да завладее и тях. Имаме сведения, от които ясно може да се констатира как градове или селища в Южна и Източна Тракия в миналото са били български, а през Балканската война в тях нямаше никакви българи. Прочутото във войната през 1913 г. село Ескиполос, според едно съобщение на един турски пътешественик в XVII век, е било населено само от българи. Тия, които отидоха в 1912 год. там, намериха само гърци. Градът Виза, според съобщението на един руски пътешественик от средата на XIX век, е бил в двете си трети български град, в 1912 година бе вече напълно погърчен. Имаме сведения, че в Родосто през същото време е имало повече от 8000 българи; в Балканската война в Родосто не можеше да се намери българин. Виждате, следователно как гръцката асимилация поглъщаше всичко това, което е наше. Родните балкани изпращаха там на юг силно, здраво българско население, за да се претопи от гърцизма и да стане от своя страна агент за погърчването на нови маси наши сънародници.
Г-да! Аз искам, след като свърших този преглед, да мина върху състоянието на западните покрайнини.
От изложеното вие виждате, че през хилядолетното ни съществуване българщината в южните балкански земи е била подложена на една непрекъсната асимилация. Едно свидетелство за упоритостта на българското племе е, трябва да бъде подчертано това, че то, въпреки всички превратности на съдбата, въпреки всички нещастия и стихийните бедствия, успява да се запази в най-южните балкански земи до епохата на турското нашествие и на много места го преживява, за да бъде подложено на усилена асимилация в последните два века от съществуването на турската империя. Силите, които съдействуваха за обезличаването на българския национален колорит на ония места, бяха от най-разнообразно естество, но на първо място тук действуваше съзнателната гръцка пропаганда, дейността на гръцката църква, въздействието на по-силната гръцка култура. И ние се поддавахме на това въздействие в епохата на робството, защото българският народ беше изгубил самосъзнанието си, нямаше водачи, нямаше кой да го упътва, кой да го научи да пази себе си, да пази народността си.
Горе-долу също такива изпитания постигнаха нашия народ в западните покрайнини, в които се беше настанило българското славянство. Вам е известно от историята, че цар Борис е владял големата част от Албания, че тя е влизала в границите на България и през времето на Симеона и Самуила. Не зная дали мнозина не са си казвали: какво са търсили тия наши царе в албанските земи, какъв смисъл е имало да се включват в пределите на българската държава тия голи неплодородни области, планински чукари? Г-да! то е било заради това, защото голяма част от днешна Албания, цялата Средна и Южна Албания, в онова време беше обитавана от население, чиито произход бе еднакъв с тоя на всички ония, които обитаваха широката земя на тогавашното българско царство. За нуждите именно на това славяно-българско население, зад Охридското езеро, Борис беше изпратил там Св. Климента като учител. Дейността на Климента се простира в земите на югозапад от Охрид и Преспа чак до гр. Авлона. Вие знаете, че в същите места е действувал и другарят на Климента, Св. Наум. За българския характер на ония земи в даденото време ние имаме редица други доказателства. На първо място, това е тяхната славяно-българска топонимия. Мнозина от вас ще си кажат: защо? Нима тия земи не са могли да бъдат населени от сърби, които биха заели северозападния дял на Балканския полуостров, нима не сръбски, а български племена са заселили Албания? Г-да! Аз ви казах, че филологията днес разполага със средства да различава едни езикови остатъци от други и тя констатира, че тия остатъци, запазени в топонимията на Средна и Южна Албания, са от български, а не от сръбски произход.
Съжалявам, че времето не ми позволява сега да се спра по-подробно на тоя въпрос. Бих ви казал само едно. Из ония албански земи намираме и днес местни имена, в които е запазено старото българско изговаряне на големия юз като он и като ън. Има и днес там селища с названия напр. Ръмбец. Ако в говора на славянското население на Албания се е чувал звукът на големия юз, липсващ в сръбския език, това показва, че то е било не сръбско, а българско. Изговарването на местни имена в Албания със старото е-двойно, като я, а не като е, както то се е произнасяло в сръбския език, показва, че имената на днешните славянски селища в Албания са завещани не от сърби, а от славяно-българи.
Има и исторически данни, които говорят за българщината в ония земи. Ако Албания в средните векове, X и XI векове, би била населена от албанци, ние не бихме могли да си помислим отчаяната борба, която водят последните защитници на българската независимост в XI век, когато Самуил беше в гроба, а неговата държава унищожена. Вие си спомняте, че там някъде, в планините на днешна Албания, сложи главата си и последният борец за свободата на България - Ивац.
Дори и след като със Самуиловото царство беше свършено вече, от втората половина на XI век имаме сведения за съществуването на българи в албанските земи, и че тамошният български елемент пазеше живо своето национално съзнание. Един пример от това време е въстанието в Драч в 1040 г., което беше съборило тамошната византийска власт и беше издигнало за цар болярина Тихомир.
Албанците в днешна Северна, Средна и Южна Албания вече започват да се споменават в историческите известия на средновековието едва от втората половина на XI век. Учените са наклонни вече да приемат, че албанската националност се е създала в днешна Северна Албания, а отчасти в земите на днешна Черна гора. От XI век започва свличането на албанците към юг. Земите, които са заемани от старобългарското население, постепенно биват връхлетявани от тях и в епохата, когато не съществуваше българската държава, за да брани българското население, то ставаше плячка на нахлуването на тези сурови планинци.
От средата на XI в. в продължение на век и половина или два, албанците се налагат като господствуваща раса във всичките днешни албански земи до пределите на Епир. Какво става със старославянското българско население в тези земи? Част от него бива прогонена, друга част бива изтребена, трети се албанизират, четвърти най-сетне биват продадени в робство.
Нека последните ми думи да не ви учудват. Робството се развива в западните балкански земи особено много, откакто Венеция повежда оживени търговски сношения с тях. Робите са били изпращани по венецианските тържища и от тук са продавани, най-обикновено, из изток. Че славянското българско население в Албания е представлявало храна на тази търговия, се вижда от едно определение на венецианския сенат от XIV век, според което една партида от роби, вдигнати от Албания, биват освободени само защото се оказало, че не са славяни, а албанци.
Въпреки всичко това, българският елемент успява да се запази, макар и частично, в средните албански земи, вътрешна Албания. Запазва се той още повече по източните покрайнини на днешна Албания. За многочислеността на това старо българско славянско население в Албания пак най-големи доказателства са днешните имена на селища, изобщо днешната топографическа номенклатура на цялата област. Според сведенията, които ни дава един новогръцки автор от 1540 местни поселения в цяла Южна Албания, 750, т. е. близо половината са български. Дори до XV век една трета от населението на Северна Албания продължавало да бъде българско. Във венециански документи от XVII век намираме из Северна Албания села с название Вила ди Булгари, Кела ди Булгари, в които живели българи. В XVI и XVII векове голямата част от албанците, особено от Северна и Средна Албания се мохамеданизират. От този момент вече, застанали под покровителството, под закрилата на турската власт, албанците възстановяват положението си като господствующа раса и започват своето разширение не само в земите, които са били албански до този момент, а се движат и по-нататък. Благодарение на това албанско разширение цели области, които в XVII, дори в XVIII век са били населени от българи, вече се албанизират или стават мохамедански. На това разширение на албанците в Западна Македония се дължат тамошните помашки български групи. Българското население в онези земи, за да се спаси от албанския натиск и получи закрилата на турското правителство, е било принудено да приема мохамеданството. Често пъти, обаче, и това не е помагало. И заради това, такива български помаци в края на краищата са били принудени сами да се албанизират. В манастира Св. Иван Бигор, на североизток от Дебър, се намираше до 1913 г., сега не зная къде е, една кондика, поменник, в който са записани дарителите на манастира из населението на околните села и градове. Тази кондика е била почната от началото на XVIII век. На нейните страници са записани имена на села, които днес са мохамедански, заселени с помаци, или пък с чисти албанци. Какво значи това? - Че тяхното някогашно население, което до преди век и половина или два още е запазвало вяра и език, вече отдавна е загубено.
Голям удар беше за българщината в Южна Албания въстанието на някогашния Али Паша Янински. Водените от него арнаутски орди се втурнаха към съседните земи, тяхното население беше пръснато, изтребено или принудено да приеме мохамеданството. Областта Опара, 30-40 клм. западно от града Корча, преди век и половина е била населена с българи. Сега там няма никакъв българин. Албанското разширение достига до югозападния край на Охридско езеро. Градът Поградец е албанизиран. Спасена е българщината в околността на манастира Св. Наум, това старо българско светилище, което образувало бариера за албанското нашествие. На север към Дебър албанизмът е заел не само течението на Дрин, но е отишъл към Гостивар и Тетовско. Нека обърнем внимание на обстоятелството, че албанизирането на някои земи продължаваше непрекъснато, дори и до времето на Балканската война. На запад от Охридското езеро и течението на р. Черни Дрин има села, които до преди 70-80 години се знаеха български, но които към времето на Балканската война вече бяха албански.
Минавам към земите в Северозападна Македония, на първо място към областите зад Шар планина. Отдавна се смята, че пределът на българщината на северозапад в Македония е планината Шар. Несъмнено е, че това състояние е доведено след едно многовековно развитие, при което населението зад Шар вече беше загубило своето българско съзнание, а до известна степен и своя български език. Обаче за миналото ние можем да твърдим - и аз ще ви приведа някои данни - че голяма част от това население, което е обитавало високите земи и зад Шар, е било от български произход. На първо място, името на гр. Призрен, което се е произнасяло в средновековието Призрян, показва, че това име не е могло да бъде сръбско, а българско, защото в случая е-двойно се произнася я, а не е. Друг факт. Начело на голямото въстание в 1072 г. в Северна Македония застанали македонски боляри. Целта бе да се възстанови царството на Самуила. За въстаниците беше голям въпрос да намерят авторитетно лице, което да застане начело на движението и на което да възложат върховната власт над българските земи. И тъй като от потомците на старата българска династия на Самуила нямаше никой налице, въстаниците се отнесоха към сръбския владетел Михаил, който владееше в днешна Черна гора. Михаил изпрати своя син Константин Бодин. Бодин бе провъзгласен за български цар от събранието на българските боляри в Призрен. Тук бе обявена българската независимост.
Обезличаването на българщината в тези земи започва в една доста ранна епоха, още през средните векове, когато сръбската държава започва да се шири към югоизток. Притиснати от маджарите от север и северозапад, сръбските владетели видяха, че им остава едничка посока за разширение към българските земи, към Северна Македония. Сръбското настъпление започва там още от XI век, обаче въпреки всичките усилия на сръбските владетели в това отношение, Призрен стана сръбски едва в средата на XIII век, следователно едва в края на средновековието.
Днес това старо българско население зад Шар, благодарение между другото и на влиянието, и на действието на сръбската Ипекска патриаршия, възстановена в XVI век, е сърбизирано и е загубило не само своето българско съзнание, но и езика си. Обаче има една област също така на северозапад от Шар, чието население и днес говори български език. Това е населението в тъй наречената Гора, между планините Рудока, Коритник и Шар, по течението на р. Люма. В нея се наброяват 35-40 села от българи мохамедани; днес тя се намира в пределите на Албания и образува най-крайния североизточен ъгъл на Албанското кралство. Българите от Гора са били принудени да приемат мохамеданството, както се мохамеданизирали и българите по цялото протежение на р. Дрин в Западна Македония. По зла съдба, днес мнозина от гораните живеят в нашата България и аз съм сигурен, че малцина ги познават: те идват между нас като бозаджии и халваджии; ние ги смятаме за чужденци и те са принудени вече да се считат за такива.
Не по-друга е била съдбата на старото българско население, което е живяло по долината на р. Морава. За моравските българи имаме твърде много известия. През времето на Бориса, Симеона и Самуила в тези области са се намирали българските митрополитски центрове Ниш, Браничево на изток от устието на Морава, Белград и Срем, днес Митковица, на р. Сава.
Аз ви говоря всичко това с известно чувство на стеснение. Мисля, че мнозина ще си кажат: какъв шовинист е застанал пред нас и какви работи разправя! Г-да! Фактите са факти, можем да се стесняваме от прозвището шовинист, можем да считаме, че шовинизмът е беда за един народ, обаче не можем да игнорираме това, което данните на историята говорят.
Пределът между сръбското и българското племе в Балканския полуостров е бил на запад от долината на р. Морава. Името Срем, на гръцки писано Трам, е произнесено като я, показва, че в областта около тоя град е живяло славянско население, което по език се е отличавало от сръбските племена на югозапад. Градът Ниш в 1040 г. става център на българското въстание на Петра Делян. Византийският автор разправя, че когато Делян, внук на Самуила от унгарска принцеса, се явил в Ниш, населението, което открило в неговото лице потомък на българските царе, се вдига за възстановяване не на сръбската, а на българската държава. През XI век започнаха кръстоносните походи. Пътят на кръстоносните походи е през Моравската долина и от там през София - Одрин. Кръстоноските летописци, които говорят за населението, което е живяло в Моравската област, навсякъде го наричат българи, никъде не става дума за сърби; споменуват се и печенези, преселени там от първата половина на XI век. Белград се нарича Алба Булгарика - Българска Бяла. Долината на р. Морава от устието й е било покрито с грамаден лес, който кръстоносците наричали „Силва Булгарие”, „български лес”. Той е бил страхът на кръстоносците, защото са им били устройвани засади от местното българско население, което изтребвало техните пръснати отряди заради притесненията и грабежите, които си позволявали.
Ниш става сръбски едва след прочутата битка при Велбудж, 1330 г. Ако тоя град е имал вековно българско минало и ако едва в 1330 г. става сръбски, ние можем да се запитаме дали с по-малко право трябва да го считаме за български град от един Кюстендил напр., който също така от тази дата става сръбски?
Но за българския характер на населението в Нишката област, и изобщо в долината на тъй наречената Българска Морава, имаме данни не само от средните векове, а и от по-ново време. Тях ще ги намери всеки от вас, който поиска да прегледа това, което пътешественици от по-ново време са писали върху балканските земи. Същият Бертраден де ла Брокиер, за когото ви споменах по-рано в описанието на Моравската долина, нарича Ниш български град и казва, че при него се намирала границата между българи и сърби. Също за българския характер на цялата област към Враня и Лесковец говори друг един пътешественик през XVI век. В XVII век един друг описва населението в Нишко, Вранско, като българско. Най-сетне, и което е най-важното, такива признания имаме от средата на самите сърби. В Географския институт на нашия университет би могъл всеки от вас да намери карти, сръбско издание от 40-те и 50-те години на миналия век, в които областта на Ниш, Пирот, Враня и Лесковец са означени с името „Бугарска”. В 1821 г. в Ниш стана опит за въстание против турската власт; в него беше замесен местният владика и първенци българи. Турската власт наказала виновните с обесване. Тогавашните сръбски вестници съобщават, че епископът Мелети и троица българи били обесени в Ниш, защото искали да съборят царството на султана. Ниш беше градът, който заедно със София и Пловдив поведе борбата против византийското фанариотско иго през втората половина на миналия век.
В Моравската долина, в Белград и Тимошката долина сърбите се явяват като пришелци през твърде късно време. В Белград до края на XIII век никога не бяха стъпили сърби. За неговото владение дотогава спореха българи, маджари и византийци. Сърбите още обитаваха земите на югозапад към сръбска Морава и Новопазарския санджак. Белград става сръбски в 1204 г. Тясната ивица на юг от Дунава и Сава от устието на Морава до Дрина бе тогава владение на маджарските крале и образуваше васално тям княжество. Един от сръбските крале, Драгутин, който бе се отказал от престола, получи като подарък от шуря си, унгарския крал Владислав IV, владението на цялата тая област до Морава. И едва след смъртта на Драгутина, 1316 год., тези земи влязоха във владението на сръбската държава. Земите на изток от Морава обаче оставаха български. Покрайнината западно от Тимок до устието на Морава образуваше към края на XIII век Браничевското българско княжество. Там сърби не бяха отивали никога до 1296 г., когато за пръв път го завладяха. Земите обаче от целия басейн на р. Тимок до околностите на Ниш, през всичкото време на средновековието останаха български земи. В XIV в. те образуваха част от владенията на Видинското княжество и останаха в него до момента, когато то падна под ударите на турците. В крепостта Свърлиг на Тимок, североизточно от Ниш, се е намирало прочутото Евангелие, от една бележка на което ни стана известно името на бълг[арския] цар Ивайло. Без него ние не бихме знали сега, че сме имали владетел с това име. Тези земи през течение на цялата ни история живееха с общите интереси на българския народ и българската държава. Тия земи бяха присъединени към Сърбия едва преди стотина години, в 1833 г. Те бяха подарени от турците на сръбския княз Милош. Едва от това време почна посърбяването на Тимошката област.
Процесът, който изложих досега и при който нашият народ е загубил цели покрайнини заедно с маси от своето население, не се е развивал само в земите на запад и на югозапад. Не по-малки бяха загубите, постигнали нашия народ през турското иго и в северните български земи. Събитията, които ги предизвикаха, бяха въстанията и войните на Турция с австрийци и руси. Чипровското въстание в 1688/1689 год. прокуди десетки хиляди българи из Западна България и ги изпрати като бежанци в Западно Влашко и Трансилвания. Преди това Търновското въстание в 1596 год. бе предизвикало една още по-голяма емиграция на българското население от цяла Северна България към тези земи. Числото на чипровчани, които в края на XVII век бяха напуснали своите огнища и потърсили убежище в чужбина, бе засилено с изселението на павликенските българи, някогашни богомили, в първите десетилетия на XVIII век. Когато започнаха войните между Русия и Турция, напастите зачестиха. След войната през 1769 година, която свърши в 1774 г. с Кючук-Кайнарджанския мир, от Добруджа и от Североизточна България се изселиха повече от 150 хиляди души, които се пръснаха по Влашко, Молдова и Бесарабия.
Втората Руско-турска война в 1787 год. свърши с Яшкия мир, след който нова и още по-голяма вълна от българи трябваше да търсят прибежища в Заддунавските земи. Пресмята се, че повече от 300 хиляди души българи е трябвало да напуснат България. Войната от 1806 до 1812 год. свърши с изселването на нови 100 хиляди българи в Заддунавските земи. Войната в 1828–1829 г. повлече на север други маси преселници, тоя път из Югоизточна България и Одринско. Най-сетне, въстанието във Видинско, в Ломско и Оряховско в 1850 г. повлече ново много голямо изселване от северобългарските земи през Дунава.
Г-да, струва ми се, че много злоупотребих с вашето търпение, но длъжен съм да спра вниманието ви на още един факт, който, може би, мнозина не знаят, но който всеки българин трябва да има пред вид.
В днешна Румъния, Влашко, Молдова, Трансилвания е живяло в средните векове многочислено българско население. Старата българска държава от Крума до Симеона ненапразно бе включила в пределите си тия земи. Това старо българско заддунавско население бива претопено след нашествието на власите, които идват тук от северозападните краища на Балканския полуостров. И сега, обаче, са запазени в днешните румънски земи редица местни типично български имена на много градове и села. Градът Букурещ е разположен на реката Дъмбовица, славянско име, в което е запазено старото българско произношение на ъ като ън. Окръгът на Букурещ - Илфов носи името си от старото българско Елхово, което се споменува във влашките грамоти. Името на града Къмполунг, първа столица на Влашко, е превод на българското „Дълго поле”, което също се среща в старите влашки грамоти.
Асимилацията на това старо българско население в румънските земи бива завършена доста късно, едва след като турците вече бяха завладели Балканите. То оставя, обаче, свои следи не само в топонимията на тия земи, но и в румънския език. На тия, които знаят румънски език, може би не е неизвестно, че в него най-малко една трета от думите са от славянски, респективно български произход. Българската писменост в румънските земи се задържа до началото на XVII век. Тя не е представлявала за румъните това, което латинският език и писменост бяха за западноевропейските народи. Който чете влашките грамоти от XV и XVI векове, лесно може да види, българският език, на който те са написани, е един жив език, който се е говорил тогава в Румъния. Това е езикът на старото българско население, живеещо там от векове и претопено от румъните в ново време. Новите български преселници, които при въстанията и войните в XVI-XIX в. намират убежище зад Дунава, увеличават българската кръв, консумирана за създаването на румънската народност. Тъй голямо е било числото на преселените българи в Румъния през епохата на робството, че и днес дори се помни как цели окръзи и околии в Румъния са били покрити с български селища.
В околията на Александрия и днес се знае, че българският език се е чувал по-често от румънския. Имало е в Букурещ квартали от българи, и в Браила също. А тези, които бяха в Румъния през време на последната война, знаят навярно, че в околностите на Букурещ още има цели села, в които се говори чист български език.
Г-да! Днес се изчислява, че в Банат и Трансилвания се намират най-малко 10 до 15 хиляди души българи; че в днешна Русия, без Бесарабия, в губерниите Таврическа и Херсонска живеят най-малко 80 хиляди души българи. Числото на българите в Румънска Бесарабия е повече от 200 хиляди души. Там има два чисто български града - Болград и Комрат. Други десетки хиляди живеят в Сев[ерна] Добруджа, взета от румъните през 1878 г. Някои изчисляват, че българите, които са избягали в Румъния през епохата на XVI-XIX в., са достигали до цифрата 80 хиляди души. Повечето от тях днес вече са претопени. Точни статистики нямаме, но с изключение на българите в Бесарабия и Добруджа, днес в останалата Румъния едва ли са запазени повече от 120 хиляди души. Във век и половина, значи, във Влашко и Молдова са претопени повече от ½ милион наши съотечественици.
Г-да! Аз вече искам да свърша и ще ви моля да чуете и моето заключение.
Родоначалникът на нашата революция Раковски едно време хвърляше страшни упреци против русите, като ги обвиняваше, че с войните срещу Турция са съдействували за обезлюдяването на България и унищожаването на българския народ. Раковски в известен смисъл бе прав. Но тогава българският народ бе лишен от възможността да пази себе си, сам да бди върху своите съдбини. Можем ли да се извиним, че и днес ние сме лишени от средства за самозапазването си? Да запазим това, което още ни е останало? От моето изложение вие видяхте, че много земи в Балканския полуостров, които са били населени с българи, вече са обезбългарени, че маси от наши сънародници са изчезнали. Последния страшен удар в това отношение ние претърпяхме в Балканската война, когато българският елемент и българската реч трябваше да изчезнат от Тракия, Източна и Западна, и от южните и източните предели на Македония.
Когато чувате за асимилацията, на която ние сме били векове под ред подложени в земи някога наши, когато ви говоря и за това голямо число български преселници, пратени и изчезнали тук или там, всеки от вас ще си зададе въпроса: та само ние ли като народ сме давали преселниците, само ние ли сме били асимилирани, та нима ние не сме претопявали другите, та нима има народ, който не е давал храна на чуждата асимилация? Та нима само ние е трябвало да гледаме как от живото тяло на нашия народ са се късали части, за да бягат в далечни страни? Бихте ми казали, че сърбите в турската епоха, особено след голямата Австро-турска война в края на XVII век, също така бяха принудени да напуснат земите на стара Сърбия, Новопазарския санджак и да бягат в Австро-Унгария, че румъните също са били принудени да излизат вън от пределите на тяхното отечество и да се настанят в Русия и Унгария. - Злощастието на нашия народ се състои в това, че ние не можахме като сърби и румъни да съберем тези, които се изселваха. Нашата зла съдба е там, че от нас се изселваше не излишекът от българското население, а маси, които оставаха след себе си пустинни области. Не би било особена беда за един народ, ако той изпраща излишека на своето население в чужди земи. Вам е известно, че от такава емиграция се подхранва Америка. Бедата за нас бе, че не сме изпращали само излишната част от своите сънародници, но че това население, което е напущало стеснените граници на българското отечество, е отивало, за да изчезне в земи, които са далеч от нас и в които то не можеше да запази националността си и културния контакт с останалата част от българското племе.
Не само това. Сърбите, които в XVII век се изселват в Унгария, заемат там земи, непосредствено до самата Сърбия и от своя страна създават в тях едно ново културно огнище, което се отплаща на своята майка, на старата Сърбия. Сръбските бежанци, които населиха Банат, Срем, създадоха под австрийска власт култура по-висока от тая в самата Сърбия и станаха разсадници на тая култура в старото си отечество. При това те образуваха там една компактна маса, която не се поддаваше на асимилация и дочакаха деня, когато разширеното Сръбско кралство предяви претенции върху техните земи и ги присъедини към общата държава. Сръбското изселване през XVII в. не само че не предизвика загуби за сръбското племе, но позволи на Сърбия да включи днес в своите държавни предели нови земи. От друга страна, тези земи, които изселниците бяха напуснали, не бяха изгубени за сърбите и за сръбската държава. Същото бе и с Румъния. Чрез преселения и бавна колонизация румъните спечелиха Бесарабия и Банат в етнично отношение. И дойде моментът, когато румънската държава предяви претенции върху тия нови земи и ги включи в пределите си.
У нас ставаше тъкмо обратното. Местата, от които се изселваха българските маси, оставаха празни. На техните земи, понеже не бяхме в състояние да попълним изгубеното население, се настаняваха чужденци. На мястото на българите, които при въстанията и войните между Русия и Турция се изселваха зад Дунава, за да се загубят, идваха власи, които образуват и днес един пояс около дунавския ни бряг, дойдоха татари, преселници из Русия, които в голяма степен заличиха националния български характер на старата Добруджа. Чрез принудените изселения се губеше българският вид на земите, които векове под ред бяха наши, когато от друга страна изчезваше за българщината и емигриралото население, защото ставаше плячка на чуждата асимилация. Но вие ще ми кажете, - асимилирали са се и се асимилират не само българи, а и големи народи - германците в областта на Рейн, италианците във французката Ривиера. Има асимилация и асимилация. Има народи, които не могат да устоят на натиска на една по-висока култура и се поддават на нея, но в същото време тия същите народи на други места упражняват асимилация над други народи и ги приобщават към себе си. Ако германците са загубили твърде много земи зад Рейн, те са увеличили най-малко с ¼ числеността на своята народност чрез асимилацията на старото полабско славянство, в източните земи на Прусия и Саксония.
Нашето нещастие не е само в това, че сме народ, който през течение на вековете е губил части от себе си, и от земите си, без да бъде в състояние от своя страна да спечели нещо или да компенсира загубите на едно място чрез печалби на друго. Нашето нещастие е главно в това, г-да, че ние и днес сме, може-би, едничкият народ, части от който още са подложени на този процес на неспирна асимилация и който не е в състояние или пък прави твърде малко, за да го спре. Защото, след като преди няколко години изгубихме Тракия, изгубихме Южна и Западна Македония, в народностно, а не само в държавно отношение, ние днес виждаме как нашите сънародници и в останалата Македония са подложени на един режим, на който аз се боя дали ще бъдат в състояние да устоят. След като бе загубен национално българският лик на цялата Моравска област, на насилствена денационализация на югозапад са подложени сега други широки български земи. След като стотици хиляди българско население е вече отдавна погълнато зад Дунава, в днешно Влашко, на безчовечен гнет са подложени наши сънародници в Добруджа; целта е да се заличи народностният лик и на тази българска земя.
Г-да! Аз не съм се явил пред вас тук, за да проповядвам войни за възвръщането на тези земи, в които още живеят българи, не съм проповедник на авантюри. Най-малко в днешно време трябва да се увличаме от подобни желания. Аз искам, обаче, да изтъкна пред Вас, че както в човешките общества, тъй и в природата, съществува един основен закон, то е законът за самосъхранението. Той не се проявява само в естественото разплодяване, той се изразява в търсенето на средства и възможности, чрез които индивидите, били те еднолични, били колективни, съхраняват това, което вече са създали. И както в широкото царство на природата родовете и индивидите, които не са могли да намерят достатъчно средства да се самозапазят, в края на краищата изчезват, същото става и с човешките общества. Г-да, нека не забравяме, че както има изчезнали животински видове, тъй също има и изчезнали народи. Аз искам да се спрете на тази мисъл и съобразно с нея да си зададете въпроса: какво трябва да се прави за в бъдеще.
Днес българската народност обитава не само границите на нашата държава. След всичко, което вече безвъзвратно е загубено, има още широки покрайнини - знаете ги кои са - в които българското племе е подложено на денационализация. Наша длъжност е да помислим не за присъединението на тия покрайнини към българската държава, а какво можем да сторим за запазването на нашата народност там, с какво може да се помогне на нашите сънародници, за да спасят те едничкото, което им е останало: народно съзнание и език. Защото не сторим ли това, след една или друга година българщината ще остане да бъде представлявана само от българите, които живеят в пределите на свободното царство. А един въпрос е, и аз съм длъжен да го подчертая сега, дали и тук сме сигурни, дали и това, което ни е останало, ще можем да запазим.
До преди години, ние бяхме кредитори; ние искахме от Сърбия Моравско, от Турция - Македония, от румъните - Добруджа. Беда е не толкова това, че българската държава трябваше да се откаже от всичките тези покрайнини, а че българщината в тях е застрашена от пълно изтребление. Нашите западни съседи, недоволни от асимилацията на Поморавския край, отдавна хвърлят очи на западните ни покрайнини. Нашият северен съсед, също настървен от това, което досега погълна - знаете, че апетитът идва с яденето - вече поглежда към десния бряг на Дунава, към Видинския край. Аз не зная, г-да, дали не ще настъпи момент, когато ще се видим длъжни да доказваме, че Видинският край е български, а не румънски, че земите на запад от Искъра са български, а не сръбски земи! Мене ми се струва, че това са въпроси, над които трябва да се замисли всеки един от нас. Отговорът им не може да бъде друг, освен този: че тази част от българския народ, която още е останала свободна, ще трябва на всяка цена да намери средства и възможности, за да запази преди всичко себе си, в границите на собствената държава, а след това - и да не позволи да бъде извършено престъплението, което ще изличи българското племе от земи, в които от векове под ред е живяло и в които още живее. (Ръкопляскания)
Председателят: Г-да! Понеже времето е напреднало, ще Ви моля да дадете само пет минути на г. професор Генов да направи само заключението си. (Резюме по стенографски бележки - б. р.)
Сп. „Отец Паисий”, София, г. І, 21 октомври - 18 ноември 1928 г., бр. 12 и 13, с. 208-219.

№ 2

Проф. Петър Мутафчиев

СРЪБСКИТЕ ПРЕТЕНЦИИ НАД ЗАПАДНА БЪЛГАРИЯ



Петър Мутафчиев


І.
Апетитът на сръбските шовинисти. - Ламтеж за чужди земи. - Училище, казарма и преса в услуга на сръбския империализъм. - Брошурна и вестникарска кампания - Чудновата сръбска теория за балканските славяни.
Неотдавна в някои вестници се появи съобщение, което мина незабелязано: сред войниците на съседната Югославия се разпространявала наръчна книжка, гдето между другото им се втълпявало, че трябвало да се готвят да освободят братята си, които още се намирали под чуждо иго. Между „поробените сръбски земи” в книжката на първо място били означени днешните наши западни окръзи - Видински, Врачански, Софийски и Кюстендилски.
Преди няколко дена в. „Слово” се спря на друг случай от тоя род. В официалния орган на чехословашкото правителство някакъв си журналист-словенец, представител на „словенското унитаристично крило”, се мъчил да доказва не само че Македония била сръбска и че следователно българите нямали право да укоряват сърбите загдето я завладели, но че сръбски били също тъй и споменатите наши западни области. Как е възможно, питал се тоя сръбски защитник, Македония да бъде българска, щом като цялата днешна Западна България била сръбска?
Апетитът идва с яденето, биха си помислили тия, които не познават достатъчно добре миналото и сръбския манталитет. В случая това обяснение е само донякъде вярно. След като тъй неочаквано станаха господари на една държава, която се простира от Беласица до Източните Алпи, сърбите наистина са загубили всяка мярка. Но трябва да се признае от друга страна, че тоя техен ламтеж за чужди земи е нещо далеч не тъй ново, както на мнозина може би ще се стори. Твърде отдавна е роден и дълго време е откърмян той от водачите на сръбския народ. И ако е въпросът за днешните ни западни окръзи, вече десетилетия под ред сръбските шовинисти учат сънародниците си, че това са чисто сръбски земи, които рано или късно трябвало да бъдат включени в границите на сръбската държава.
Преди повече от двадесет години, когато побратимяването със сърбите увличаше наивната ни младеж и се подготвяха тъй условията за нещастния балкански съюз, студентите на известния белградски професор Цвиич работеха под негово ръководство етнографски карти, в които със сръбска боя бе нацапана цялата Западна България до Искъра и Ихтиманска Средна гора. Същото това мнение, подхвърлено впрочем твърде сконфузено, имах случая да чуя преди година-две и от друг сръбски учен, професор в Скопие. То е насадено и продължава да се насажда в главите на сръбските поколения и от училището, и от казармата, и от пресата.
На какво почива то и как доказват сърбите принадлежността на западните ни покрайнини към териториите на сръбското племе?
Мъчно би могло да се отговори на тоя въпрос, тъй като никой учен сърбин не се е още опитал обстойно, системно и документирано да защити тая теза. Това, с което апостолите на сръбския шовинизъм до днес са се задоволявали, са писания - обикновено брошури или вестникарски статии - често пъти анонимни и предназначени за домашна употреба, достатъчни, наистина, да произведат нужния ефект сред лековерните им сънародници, но неизвестни или недостъпни за чуждия учен свят, или най-сетне твърде тенденциозни, за да се занимава с тях един сериозен човек.
Спомням си, то бе твърде отдавна, преди Балканската война, мен се падна да прочета в един твърде разпространен сръбски вестник някакво съчинение от тоя род. Там между другото се доказваше, че истинските българи били татари. От тях някога бил зает само североизточният ъгъл на земята между Дунава и Балкана, на запад до Янтра или най-много до Искъра. Във всички останали земи живели славяни, каквито били и самите сърби. И тъй като сърбите днес били „едничкият славянски народ” в полуострова, то всеки, който сега тука говорел славянски, трябвало да бъде сърбин. Който пък не се считал сърбин, не бил славянин, а татарин. Сърби следователно били и всички жители на България, с изключение може би на Добруджа, Дели-Ормана и Тузлука, които наистина били населени с турци, гагаузи и татари.
Да се възразява срещу такива умозаключения, е наистина и излишно, и безполезно: те сами най-добре говорят за своите автори.
Доколкото може да се разбере, сръбските шовинисти изобщо издигат претенции над половината от днешна България, поради това, че тя някога била владяна от сръбските крале, поради това още, че населението й било или се чувствувало някога сръбско и, най-сетне, защото в нея се намирали „задужбините (възпоменателни храмове) на сръбските крале и великани”.
Нека, не за да разубеждаваме разпалените умове у западните ни съседи, а за да изясним недоуменията, които подобни писания могат да извикат у неосведомените читатели - да разгледаме какво представят тия сръбски твърдения. Преди всичко, каква е била миналата политическа съдба на тия земи?
* * *
Западна България през епохата на византийското робство. - Появяване на сърбите в басейна на Българска Морава. - По стъпките на кръстоносците. - След смъртта на Ив. Асен ІІ. - Завземане на Браничевската област.
Днешна Северозападна България - Видинско, Врачанско - и областта на Тимок влизат в състава на българските владения още по времето на Тервеля, началото на VIII в., значи още през първите 2-3 десетилетия след основаването на българската държава, и остават в нейните предели непрекъснато чак до самия край на Първото българско царство. Софийската и Кюстендилската области заедно с Моравско биват окончателно включени в българските държавни граници малко по-късно, по времето на Крума, между 811 и 813 г., и остават в тях до 1018 г., когато цяла България бива завладяна от византийците. През епохата на византийското робство 1018-1186 г., тия земи били считани от самите византийци като територии на бившата българска държава, част от България. Заради това Византия бе ги оставила под черковното ведомство на Охридската архиепископия, чиито представители даже до ново време се наричаха „архиепископи на цяла България”. Самият град София, след падане на Преславското царство, известно време бил даже столица на Българската патриаршия.
През целия тоя дълъг период от началото на VIII, та до средата на IX в. за сърбите не се явява нигде никакъв помен. Едва от втората половина на IX в. се заговаря за сръбски княжества, които обхващали северозападните кътища на полуострова, днешна Черна гора, Херцеговина, част от Босна и Далмация и югозападните покрайнини на недавнашното кралство Сърбия. Според Константина Багренородни (X в.) източните граници на сърбите по онова време достигали едва до р. Ибър, приток на Западна Морава. Гранична на крепост е бил гр. Раса, при дн. Нови пазар. На същата линия остават сърбите и през XI в. Окончателно я пристъпват те и почват да се разширяват на изток от нея едва през втората половина на XII в. Любопитно е да се знае как, при какви обстоятелства се извършва това сръбско разширение, върху кои земи се простира и какви претенции могат да бъдат обосновани чрез него.
През втората половина на XII в., когато цяла България още се намираше под византийско иго, императорът Мануил Комнин подарил на сръбския княз Стефан Неман, основател на по-сетнешната династия, която близо два века ръководи сръбските съдбини, владението на планинската област около р. Топлица към дн. гр. Куршумлии. Тъй се явяват за пръв път сърбите в земите из басейна на българска Морава. По-късно Неман присъединил към това свое владение и сръбските области на запад и почнал борба за освобождението си от византийска зависимост. Две обстоятелства му позволили да постигне най-сетне тая си цел: появяването на кръстоносците начело с Фр. Барбароса в Балк[анския] п[олуостро]в през 1189 г. и Асеневското въстание в Дунавска България. И когато кръстоносците от Белград през Ниш се изтеглили към София и Пловдив, Неман, през 1190 г., възползуван от липсата на византийски войски из тия места, нахлул в тях и превзел и разрушил някои от крепостите из Нишко, Софийско, Кюстендилско и Тетовско. Това първо проникване на сърбите в българските западни покрайнини е било в значителна степен резултат и на натиска на унгарците откъм север и запад. Не е известно дали сърбите са се опитали да се задържат в завзетите земи или, което е по-вероятно, са се задоволили само да ги опустошат и плячкосат. Знае се, обаче, че византийците, освободени от кръстоносците, възползувани и от затишието на неприятелствата с Асеневци, още в началото на следната 1191 г. нанесли негде при Морава поражение на сърбите и ги принудили да се оттеглят в своите планини на запад.
Година или две след това Асеневци завземат Софийско и Тимошко. При Калояна биват освободени от византийското иго Северна и Средна Македония и Моравско с Белград. Опитите на маджарите да заседнат в моравските земи биват отбити, сърбите си остават в своята планинска страна зад Морава, без да проявяват каквото и да било намерение да ги оспорят на българите. При Иван Асеня II Моравско продължавало да остава в българските предели; при неговите непосредствени приемници - също. Белградската област бива загубена окончателно от българите едва по времето на Константин Асеня (1258-1277) г., когато я взели маджарите. Навярно тогава за пръв път и източната граница на Сърбия била трайно установена по течението на Морава. Десният бряг на реката, обаче, чак до устието й продължавал да си остава български.
Тъй сложените сръбски държавни граници претърпяват нови чувствителни промени едва към края на XIII в. Още наскоро след смъртта на Ив. Асеня II, Византия бе успяла да отнеме от българите цяла Македония заедно с Кюстендилско. В 1284 г., опрени на съюза си с Неаполитанското кралство, от една страна и възползувани от смъртта на византийския император Михаила Палеолог, от друга, сърбите под краля си Милутин завземат без всякакви усилия и жертви цяла Северна Македония и Осоговската област с Кюстендил до крепостта Земен. През същото време маджарският крал отстъпва на Милутиновия брат Драгутина Белградската област; Драгутин трябвало да я управлява до смъртта си като маджарски наместник.
По това време земите на изток, между долното течение на Морава и Тимошко, наричани с общото име Браничевска област, продължавали да остават съставна част на българската държава и се намирали под управлението на двама български князе братята Дърман и Куделин. Поради неприятелството им с Драгутина, унгарският наместник в Белградско, тоя последният, подкрепен от маджарите и от брата си, сръбския крал Милутин, напада Браничевското княжество и го завладява. България тогава бе преживяла няколкократното нашествие на татарите и при даденото положение търновският цар Смилец е бил най-малко в състояние да защити целокупността на държавата си. Грижата да изхвърли сърбите от Браничевската област взел видинският български княз Шишман, бащата на по-сетнешния търновски цар Михаил Шишман. Войната му срещу сърбите излязла, обаче, несполучлива. Браничевското княжество останало в пределите на Драгутиновата маджарска провинция и заедно с останалите земи на последната било присъединено към Сърбия едва през 1316 г., след смъртта на Драгутина. Преди това, след неуспешната акция на Шишмана, опитът на Милутина и Драгутина да завземат и Видинското княжество бил отбит. То продължило да съществува като част от българската държава и освен днешната Видинска област, обхващало всички земи из басейна на Тимок.
* * *
Велбуждската битка и Черменския бой. - Равносметка за владенията на българската и сръбската държава през средните векове. - Народностната принадлежност. - Балканските славяни. - Български лес. - Кракра пернишки и кръстоносците
След изгубването на Браничевското княжество западната граница на България вървела по планинските вододели западно от Тимок, отгдето се спущала към течението на Морава при стария град Равна (дн. Кюприя) и следвала течението на тая река чак докъм неотдавнашната сръбско-турска граница. От там тя се отбивала на изток, като оставяла в сръбска територия Краището и Кюстендилското поле. На ново изменение тая гранична линия била подложена към 1330 г., след нещастната Велбуждска битка. Тогава сърбите завладели и града Ниш, но Пирот останал български.
След Чирменския бой в 1371 г. Кюстендилската област заедно с Краището и Сев[ерна] Македония паднали под турска зависимост. Към 1382 г., когато Шишман загубил София, турците отнели от сърбите и Ниш. Останалата Сърбия преживяла с 60 години падането на България под турска власт. И през това време за сетен път държавната територия на сърбите била увеличена с български земи. Към 1413 г. сръбският княз Стефан Лазаревич, като награда за помощта, що оказал на султан Мухамеда I срещу брата му Муса, получил областта Знеполе, на юг от Трън, която впрочем турците си взели обратно още през 1427 г. През 1454 г., в надвечерието на окончателното й завоюване от турците, средновековна Сърбия била образувана само от земите между Дунава, Западна Морава и долината на Съединена Морава докъм Кюприя.
Изложеното досега може да бъде сведено към следната прегледна равносметка. През средните векове са били
в пред. на бълг. държ. - в пред. на сръб. държ
Западно Моравско -         252 год.                         214 год.
Белградска област -         252 год.                          111 год.
Браничевско -                    297 год.                       143 год.
Нишко -                              332 год.                        52 год.
Софийско -                          388 год.                        никога
Кюстенд. с Краището -     255 год.                          71 год.
Видинско с Тимошко -       403 год.                       никога
Ако в случая се вземе под внимание епохата на византийското робство (1018-1186), когато, както вече споменахме, тия земи са били считани и от самите византийци за области на покорената България, то българският период за всяка една от тях ще трябва да бъде увеличен най-малко с по 150 години. Кюстендилско било владяно от сърбите толкова, колкото и присвоената от тях едновременно с него Северна Македония - от 1284 до 1355, когато ще да е възникнало Велбуждското княжество. В Софийската област те се вестяват само еднаж - през 1190 г.; в Тимошко и пред Видин също тъй само еднаж, при похода на Милутина и Драгутина в 1296 г., за да ги напуснат веднага. Що се отнася пък до останалите земи на Видинската област и днешната Северозападна България, както и за земите към Дупница и Самоков, те никога през средните векове не са виждали сърби.
Завоеванието на дадена земя от един чужденец, колкото дълготрайно и да би било то, само по себе си не дава още никакви права на завоевателя върху й. В противен случай турците напр., които са владели цялата днешна Сърбия близу 400 години, биха имали над нея по-голямо право от самите сърби. Но ако сърбите в дадения случай държат за принципа на владението, те би трябвало не да искат Софийско и Видинско, гдето те се вестяват и си отиват, нито пък Кюстендилско, гдето те, от редица векове, са господарували само няколко десетилетия, или най-сетне земите към Искъра и Самоков, които никога не са видели, а да се съгласят и подложат на разискване въпроса за правото на владение над цялото Поморавие, което в далечното минало се е намирало под българска власт през един период от два до шест пъти по-дълъг от периода, през който е било подчинено на сърбите.
II.
Но да оставим настрана въпроса за „правата”, които могат да произтичат от завоеванието, и се спреме над данните и известията, които определят народностната принадлежност, или от които може да се прави заключение за националното съзнание на населението от земите, чието близко и далечно минало тук ни занимава.
Въпросьт за етничните отношения, създадени на Балканския полуостров след заселването му от славяните, отдавна е добил разрешение от науката, разясняван е до втръсване и тия, които са се интересували, биха могли винаги да добият ясна представа по него. Не много отдавна аз имах възможност да го засегна и на друго място.
Балканските славяни, още при самото си заселване, не са представяли еднородно етническо цяло, а са се делили на две групи, обособени и различни в езиково отношение една от друга: сърбохърватска на северозапад, и словено-антска, наречена по-късно българска, която заемала балканския юг и изток. Въз основа на езикови данни от миналото, определена е приблизително и границата между земите, заети от тия две групи. Тя вървяла на запад от Съединена, а след това - от Южна Морава и достигала днешната Албания негде северозападно от Призрен. Както видяхме, именно там е била през ІХ и X в. и политическата граница между българи и сърби. Българският характер на тия земи е засвидетелствуван и от известия из XI и XIІ в., когато българска държава не съществуваше. Тогава грамадните гори, които покривали широката долина на Морава, от устието й, та чак до Ниш и по-нататък, през планинската зона, до София, са били известни на кръстоносците с името „Български лес” (Silva Bulgariae), както и Белград е бил наричан от тях „Българска Бела” (Alba Bulgarica). Из пътя си през тия земи кръстоносците, както за това разказват техните летописци, имали често да се разправят с българи и печенези. Преди това, по времето на Самуила, упоритостта, с която населението от Софийско и Кюстендилско бранело принадлежността си към българската държава и нейната независимост, е известна от подвизите на прочутия Кракра, който заедно с подчинените му 33 крепости из тоя край устоявал години под ред на нападенията на Василия II.
* * *
Свидетелствуванията на европейски пътешественици. - След падането на Охридското царство. - Политическото разширение на сърбите към изток. - Турското нашествие. - Въстанието на българите в 1403 год.
Охридското царство, внукът на Самуила, Петър Делян, от Унгария се явил в Белград, жителите на Моравската област, разказва съвременният византийски автор, въстанали срещу византийската власт, „провъзгласили го за цар на България и като се вдигнали, потеглили през Ниш и Скопие, столица на България, като възвестявали за него и го славословели и като избивали немилостиво всеки ромей, който им попаднел”. За да имаме истинска представа за самосъзнанието на тогавашното население в Северна Македония и Моравско, нуждно е да се знае и друг факт. Още преди да избухне въстанието на Деляна, сърбите под началството на един свой княз, Стеф. Воислав, също чрез въстание бяха успели да извоюват своята независимост и да се обединят. Ако Моравско бе сръбско, защо Стефан Воислав и сподвижниците му бяха оставили без внимание тая област? Или защо населението й не бе поискало да се присъедини към движението на Воислава, а бе се вдигнало още при първата вест за появяването на българския княз Делян?
До края на XI в. жителите на Моравско и Сев. Македония вдигат второ въстание срещу Византия. И тъй като вече никакъв потомък от рода на старите царе тук вече не бил останал, болярите от въстаналите земи предлагат българската царска корона на сръбския княз Константина Бодин. Сърбия тогава от три десетилетия съществуваше като независима държава. Над нея владееше бащата на Бодина, Михаил, а земите й граничеха с въстаналите области - Моравско и Сев. Македония. Ако населението на тия последните е било сръбско, защо то се вдига за възстановяване на българското царство, а не поискало присъединяването си към сръбската държава?
Знаем вече, че политическото разширение на сърбите към изток започна от средата на XII в. и, макар с прекъсвания, продължаваше до самото завоевание на Сърбия от турците. В някои случаи то ще е било последвано от настаняване на сръбски колонисти в присъединените земи. По такъв начин старата етническа граница между българи и сърби била на няколко места разкъсана и изместена на изток и североизток. Тъй напр. е била заета от сърбите през XIII и XIV в. по-голямата част на Косово, след това - източните разклонения на Копаоник. По-нататък, на изток, сръбското етническо разширение през епохата до турското завоевание, пък и след нея, не направило особени успехи.
Срещу това, от голямо значение за по-късния етнически лик на долноморавските земи било турското нашествие през 80-те години на XIV в., когато турците нахълтали към Херцеговина и Южна Сърбия. Части от тамошното сръбско население, бягайки пред турците, се настанили в Белградско, в северната част на Моравско и в Браничевско. Под влиянието на новите преселници и на обстоятелството, че там към север трябвало да се измести и държавният сръбски център (Крушевац, Белград, Смедерево) местното българско население в продължение на един-два века било постепенно посърбено.
Когато там почвал тоя процес, Нишката област бе вече турска, а Тимошко принадлежеше на Видинското царство, което турците още не бяха завоювали. Сръбски колонисти следователно в тия две области не бяха се наслоили. Що се отнася пък до старото Видинско княжество, то неговите владения, които освен Тимошко обхващаха и днешната Северозападна България докъм Лом и Враца, са били считани и от самите тогавашни сърби за български земи. Тъй напр., като разказва за познатия ни опит на Шишмана в 1295 г. да отнеме от сърбите Браничевско, един сръбски автор от ХІV в. пише: „вьста в та времена в земли бльгарьсцей кнез некто глаголие мьий Шишьман, живьи в граде рекомем Бьдини, предрьже окрьстьньиие страньи и многьи землие бльгарьскьиие”. А че населението от планинската зона на Пиротско и Горни Тимок продължавало и след падането на България да живее в своето българско съзнание, се вижда и от друг един факт: в 1403 г. там срещу турците било вдигнато въстание, начело на което застанали Фружин и Константин, синове на двамата последни български царе - Шишмана Търновски и Срацимира Видински. Ако у това население българското съзнание не е било особено крепко, не би ли потърсило то ръководството на съседния сръбски княз Стефана Лазаревич, чиято държава по това време още не бе унищожена?
Известията на европейски пътешественици за етнографията на моравските земи през турската епоха, от началото на ХV до средата на XVIII в., са не по-малко категорични. Малцина от тях считат за етническа граница между сърби и българи планината Куновица, между Бела Паланка и Ниш. Всички други поставят тая граница на Морава, северозападно от Ниш. Новата история на тия покрайнини показва, че тия известия не са били нито неверни, нито преувеличени.
Въстанието в Нишко, Пиротско, Лесковско и Вранско през 1841 г. е било считано от самите сърби за въстание на българите. Като въстание на местното българско население го представят и рапортите на тогавашните руски и австрийски дипломатически представители. Французинът Бланки, който бил изпратен от своето правителство, за да проучи положението във въстаналите области, нарича „българи” жителите на Пиротско и Нишко. В сръбските географски карти от 40-те години на миналия век областта от Ниш към Пирот, Лесковец и Враня е означена с името „Бугарска”.
Че и населението на планинските земи около Тимок си е оставало българско и в ново време, за това имаме други известия не по-малко красноречиви. По времето на Карагеоргия (1807 г.) сърбите сами считали областите на Черния (Западен или Кривовирски) Тимок за чужда, българска, земя. Българчета, които се намирали във войската на Карагеоргия, били изпратени тогава, за да повдигнат срещу турците своите „земляци” по Черния Тимок. У Вука Караджич, най-големия сръбски книжовник през ХIХ в. и създател на сръбския литературен език, Белият Тимок още продължава да се нарича „Бугарски Тимок”, а земите зад него - български.
* * *
Адрес до руския император с 230 хиляди подписи. Неверни твърдения за ролята на българската емиграция в Букурещ. Легията на Раковски. Таен сръбско-румънски договор за подялба на България. Сърбите и средновековните паметници
Ето какви са сведенията, с които историята днес разполага, ето какво са знаели и писали незаинтересувани чужденци за ония земи през миналото, ето най-сетне какво са мислили за тях и самите сърби до времето, когато тия земи още не бяха привлекли техните апетити. Вижда се следователно, че не само днешната Западна България е сръбска, но че българско някога бе населението на цялото Помораве, а български си оставаха и земите, които сърбите присвоиха, първом в 1833 г. (Тимошко), а след това в 1878 г. (Нишко - Вранско).
Споменатияг словенец, сръбски патриот, разказва, че жителите на София, Трън. Брезник, Радомир и Видин в 1878 год. подавали молба до Русия и великите сили, за да бъдели присъединени покрайнините им към Сърбия. Дали тогава правителството на крал Милана чрез свои емисари наистина се е опитвало да използува смътното време, ние не знаем. Това, което е известно, е - че до руския император тогава е бил изпратен един адрес от българите, и то покрит с 230 хиляди подписи. В тоя адрес наред с жителите на останалите български земи, населението и първенците не само на днешните ни западни краища, но и от Македония и Пиротско, благодари на Александра II, загдето чрез него „България въскръсна”. Тогава Берлинският конгрес не бе още разпокъсал Сан-Стефанска България, а сърбите - вече окупирали Ниш - още не бяха заграбили и Пирот. Част от този адрес е издадена във факсимиле в сп. „Минало”, кн. 7-8, стр. 343 сл.
Начетеният словенец твърдял още, какво българската емиграция в Букурещ през 1867 г. признавала, че сръбското племе преобладавало чак до Искъра, София и Самоков. Това е дръзка измислица. Тъкмо противното заявяваше българската емиграция по онова време. Тогава в Сърбия князуваше Михаил Обренович, при когото за пръв път бяха събудени големите сръбски апетити за български земи. За да създаде една независима и велика Сърбия, Михаил искаше да използува съдействието и на самите българи. Известно е, че в 1862 г. под началството на Раковски бе образувана в Белград и Първата българска легия, която взе участие в разправата с белградския турски гарнизон. Но след като тогава Михаил получи от Портата част от това, което искаше, и легията бе разпусната, защото българите вече му бяха станали ненужни, той в 1867 г. отново се сети за тях. През същата 1867 г. неговият букурещки представител влязъл в преговори с тъй наречената „Българска добродетелна дружина” в Букурещ с цел да се уговори съюз между двата народа. Тогава в Белград се подготвяше и формирането на втората легия. На българите бил представен от правителството на Михаила и проектьт за устройството на бъдещата „Сърбо-България”. По повод на това сръбско предложение в края на март, 1867 г. бил свикан в Букурещ общобългарски събор. На него се явили представители и от самата България.
Протоколът на тоя събор, приет и подписан от участниците в него, се намира в архивата на Евл. Георгиев, от гдето Ив. Евст. Гешов го публикува в „Период[ическо] списание”, кн. 61 (1900). В тоя протокол, след като на първо място се казва, че бъдещето „Югославянско царство ще ся съставлява от Сръбско и от Българско”, пояснява се, че „Българско обема областите България, Тракия и Македония”. Според тогавашното общо убеждение „България обхващаше не само земите около Видин, София и Самоков, но още и тия около Ниш, Лесковец и Враня”. Где словенският „унитарист” е открил, че тогава българите са се отказали от западните си покрайнини?
Щом като е думата за отношенията през 1867 г., интересно ще е да се знае и нещо друго. Още докато траели преговорите с българите, правителството на Михаила Обренович сключило договор с румъните. Според тайния член 8 на тоя договор, при една сполучлива война с турците, Румъния щяла да получи „източната част на България между Русе, Варна и Черно море”, когато пък на Сърбия се предоставяли освен Босна и Херцеговина още и цяла България с изключение на тия земи, които се отстъпвали на Румъния.
Тоя договор е публикуван изцяло от Ed. Engslhardt, в „Revue d'histoire diplomatique”, 1892, Vl. 1 и всеки би могъл да се справи с неговия текст. Не за пръв път в 1913 г. следователно сърбите ни залъгваха със своя съюз, за да заговарят зад гърба ни за разподялбата на български земи. Нужно е обаче да бъдем справедливи: преди 60 години, при Михаила, техните претенции достигаха до линията Русе - Варна. Сега те се показват по-скромни: след като заграбиха Моравско и Македония задоволяват се само с областта до Искъра и Самоков...
ІІІ.
За да „докажат” правата си над западните български покрайнини, сърбите напоследък си служат с един нов аргумент: много от средновековните паметници в тия земи, главно черкви и манастири, били съградени от „сръбските крале и великани” и свидетелствували за старата сръбска култура на тия земи. На това основание и не много отдавна даже самият директор на Белградския музей в една своя статия бе протестирал, загдето българите считали за свои старите черкви в Земенския, Погановския и Кремиковския манастири и в Бояна. Ктитор на Земенската черква бил сръбският велможа, севастократорът Деян; Погановската била строена от Деяновия син Константин, княз на Кюстендилската област; ктиторът на Боянската черква, севастократорът Калоян, братовчед на българския цар Константин Асен, бил внук на сръбския крал Стефан, а в зографията на Кремиковската черква бил изобразен митрополитът Каливит, лице със също такова име, каквото носил и един член от семейството на сръбския деспот Георги Бранкович. Не еднаж изтъкват сърбите и това, че голямата старинна кула в Рилския манастир и старата, сега вече разрушена черква, там, били строени от велможата Хрельо, протосеваст от времето на сръбския крал Стефана Душан, и че най-сетне при София имало манастир на името на техния „свети крал” Милутин, на когото била наречена и столичната ни катедрата.
* * *
Докъде би ни завела сръбската логика. - Няколко полезни сравнения. - Старобългарският Велбужд. - Потеклото на Деяновци. - Населението и владетелите на Велбуждското княжество. - Свидетелства на турски историци за Кюстендил
Доказателства от подобен род, и тъй наедро нахвърлени, разчитат само на наивността на публиката, на която се поднасят. Преди всичко общият факт, че са останали следи от владичеството на случайни чужденци в дадена страна, никога не може да оправдае каквито и да би претенции на същите чужденци върху нея. В днешна Сърбия напр. са запазени твърде много паметници от епохата на турското господство. Считат ли сърбите, че въз основа на тях турците могат да нарекат свои сръбските земи? Сърбите оправдават днес своята диктатура над Югославия със съображението, че „освободили” Хърватско, Словенско, Босна и Херцеговина от Австро-Унгария. А между това не само вековни паметници, но и самата култура в тия земи носи отпечатъка на австро-унгарското господство там. От маджари, а след това от австрийци е строена и старата белградска крепост. На всяка стъпка из днешна Далмация човек среща освен това паметници-крепости, частни и обществени сгради, черкви и манастири, - които са неразривно свързани с вековната епоха на венецианското господство и носят имената на венецианските наместници там или емблемите на венецианската република. Цялата Далмация продължава да живее и сега с традициите на старата си италианска култура. На сърбите, или поне на техните учени, всичко това е много добре известно. Защо никой не помисля даже, че австрийците или унгарците могат само поради това да имат някакво право върху Белград? И защо сърбите не дават и дума да стане за правата на италианците върху Далмация?
А има в случая и друго едно обстоятелство, което сърбите нямат интерес да засегнат. Тия български земи, които те, през края ХІІІ или първата половина на XIV в., заеха като случайни и временни пришълци, вече отдавна живееха със своя култура. И сърбите не само че не я измениха, но сами се поддадоха на нея, защото тя представяше в много отношения една степен на развитие, по-висока от тая, на която те сами се намираха. Тук или там в завладените български земи сръбски крале или велможи можеха да строят черкви или манастири. В най-благоприятен случай, обаче, тяхната заслуга се изчерпваше само с това, че те са давали средствата за тия постройки. Самите тия черкви и манастири със своята архитектура и живопис, с художествените постижения и културното състояние, които намираха израз в тях, бяха творби на едно изкуство, което сърбите бяха заварили тук. Над него бяха работили поколения от безименни майстори из едно население, сред което сърбите винаги си останаха чужденци. Такъв е случаят с някои черкви и манастири в Македония, построени през времето на сръбското господство там. При тях сръбски са само имената на ктиторите-чужденци.
Що се отнася пък до споменатите паметници из днешните ни западни покрайнини, сърбите не могат да имат даже и това удовлетворение. Защото като представители на българското национално и държавно начало са живели и действували тук властелините, чиито имена са свързани със създаването на тия паметници.
Нека започнем с областта на старобългарския Велбужд, днешното Кюстендилско. Както знаем, сърбите бяха завладели тая област към 1234 г. От тогава до 1355 г. за нея нямаме никакви известия. Наскоро след тая дата, със смъртта на Душана, създадената от него голяма сръбска държава се разпадна. И тогава, наред с редицата държавици, които изникват из бившите Душанови владения, се явява и северомакедонското княжество с център Велбужд. Сведенията за неговото начаю, доста тъмни, са вече разгледани от проф. Йорд. Иванов в книгата му „Сев. Македония”. Негов основател е бил Деян, син на Жарко, македонски болярин, чиито родови владения обхващали областта Жеглигово (днешно Кумановско с части от Прешовско и Скопско). Деян заемал видно положение сред Душановите боляри и бил почетен от сръбския крал с високата титла севастократор. Предполага се, че жена му, с която той е изобразен като ктитор в стенописта на Земенската черква, е била сестра на Душана, но съществува и предположението, изказано от сръбския учен Ст. Новакович, че тя е била сестра на българския цар Ив. Александра. След смъртта на Деяна Велбуждското княжество било наследено от синовете му Йоан и Константин. По името на последния старият град Велбужд бил наречен от турците Кюстендил. За Константина се знае, че е бил женен за една от дъщерите на Ив. Александра; в една миниатюра на тъй нареченото Лондонско евангелие той е изобразен между членовете на българското царско семейство. Едно десетилетие след създаването си Велбуждското княжество вече обхващало почти цяла Македония източно от Вардара, от Дойран, Тиквеш и Струмица, до Прешово.
* * *
Борбите на Хрельо. - Краят на монах Харитон. - Боянската черква. - Севастократор Калоян. Роднински връзки на български владетели със сръбската династия. – Заключенията, до които би ни довела сръбската логика
Въпросът дали Деяновци са били от сръбско потекло, не е напълно изяснен. Но даже сръбският им произход и да би бил напълно доказан, достатъчно ли е това, за да се тегли заключението, че княжеството им е било също тъй сръбско? Съществува напр. мнение, че Балшчите, князе на някогашната Зета (дн. Черна гора), са произхождали от френския род Beaux. Считат ли поради това сърбите, че старото Зетско княжество е било французко и, следователно, - че днешната Черна гора е французка земя или пък че може да бъде предмет на французки аспирации? Букурещкият професор Йорга от своя страна счита същите Балшичи за румъни, а оттук и княжеството им - влашко. Съгласни ли са сърбите с това заключение?
Те ще възразят може би, че Балшичите, независимо от произхода им, който е могъл да бъде чужд, са господарували над сръбски земи, считани са били за сръбски князе. Та именно на същото основание за сръбски владетели не могат да бъдат считани и Велбуждските Деяновци.
Един тогавашен византийски автор разказва, че Константин разширил бащините си владения чрез войни със сърби и албанци. С миналото си и, заедно с това с традициите на Душановска Сърбия изглежда да е скъсал още сам Деян: вместо дадената му от Душана титла „севастократор", той, като самостоен владетел на Велбуждско и на северномакедонските земи, се явява в надписа на Земенската черква с титлата „деспот”. Но не са само данните от такъв характер, които навеждат на горното заключение. Имаме за това и известия съвсем ясни и категорични.
В стария поменник на Пшинския манастир (Сев. Македония) Константин е наречен „воевода бльгарский”. Хаджи Калфа, турски географ от XVІІ в., като говори за Кюстендил, главен град на Велбуждското княжество, казва, че той бил „столица на България”. Един от най-добрите турски историци, Сеад-еддин, също от XVII в., нарича Константина княз на „българската област”. Константин в 1371 г. бе принуден да признае зависимостта си от турците и в това положение остана до самата си смърт в 1394 г., когато земите му били направо присъединени към останалите турски владения. Турците следователно имаха възможността най-добре да знаят какво бе Кюстендилското княжество.
От казаното се вижда, че завоюваните от сърбите югозападни български земи, още при първия благоприятен случай бяха отърсили външната форма на чуждото владичество, за да се обособят в своя българска държава. Владетелите си, първоначално велможи на сръбска служба, те бяха превърнали в свои народни и държавни представители. „Господин Константин”, чието име се чете върху надписа на Погановския манастир, бе български княз, както български „деспот” е бил и неговият баща Деян, основател на Земенския манастир.
С въпроса за обновяването на Рилския манастир от Хреля сърбите не смеят тъй да експлоатират. Хрельо през първата половина на XIV в. е бил местен владетел в областта на Долня и Средня Струма. Когато към 1334 год. Душан завладял Средня и част от Източна Македония, Хрельо бил също принуден да му се подчини. Пет години по-късно обаче, той намерил сгоден случай да отхвърли сръбското върховенство и потърсил покровителството на византийския император Ив. Кантакузин. Но тоя, последният, преследван от своите противници, трябвало сам да търси убежище в Сърбия. Поради това към 1342 Хрельо за втори път се видял принуден да признае сръбското върховенство. Но Душан познавал добре струмския владетел и разбирал, че докато той остава там, сръбското господство над тия земи не ще бъде сигурно. И затова към 1343 г. Хрельо бил заставен да се отрече от владенията си и да се покалугери. Като монах Харитон той се оттеглил в Рилския манастир, гдето още по-рано с негови средства била построена кулата и манастирската черква. Самият манастир не бил, обаче, в неговите владения и пряко или косвено никога не се е намирал под зависимостта на никой сръбски владетел. Расото не спасило Хреля и година след замонашването си, той бил убит, навярно от агенти на Душана. Върху произхода на Хреля нямаме никакви сведения. Но дори и един от отците на сръбската шовинистическа наука, П. Сречкович, предполагаше, че бил родом от Татар Пазарджик. Това мнение, разбира се, е погрешно. Навярно Хрельо е произхождал от Струмския край. Какво основание имат тогава сърбите да говорят за свои права над Рилския манастир?
Как стои въпросът с Боянската черква? - В запазения и до днес надпис вътре на северната й стена се чете, че тя била въздигната от севастократора Калоян, който бил братовчед на българския цар Константин Асеня и внук на сръбския крал Стефан (Първовенчаний). Какви са били по-точно роднинските връзки между Калояна и Конст. Асеня, от една страна, и сръбската кралска династия, от друга, това и до днес още никой не е установил. Повечето от учените са склонни да приемат, че тяхното родство е било по женска линия. Навярно Калоян и Константин Асеня - който, преди да бъде избран за български цар, е имал фамилното име Тих, - са произхождали от някой болярски род из Западна България или Северна Македония, който чрез брак е бил сроден с сръбското кралско семейство.
Ако сърбите само въз основа на тия данни считат, че тогава България е била сръбска или че Боянската черква е паметник на тяхното господство и култура в Софийската област, то с такава логика те биха дошли до заключения, опасни преди всичко за самите тях. Известно е, че няколко български царски дъщери са носили сръбската корона. За дъщерята на Георгия І Тертер е бил женен сръбският крал Милутин. Наследникът му Стефан Дечански, от своя страна, е бил женен за Теодора, дъщеря на цар Смилеца.
* * *
Едно повърхностно твърдение за Кремиковския манастир. - Митрополит Каливит - потомък на Бранковичите. - Сръбските и румънски учени шовинисти си противоречат. - Историята на „светия” крал Милутин. - Подмятанията за София. - Пренасяне на мощи в средновековието
Роденият от този брак, внук на Смилеца, сръбски цар Душан, от своя страна, е водил за жена Елена, сестра на българския цар Ив. Александър, чийто племенник следователно е бил последният сръбски цар Урош. Българската кръв значи през живота на цели три поколения е била непрекъснато подновявана и засилвана в жилите на сръбските владетели. Съгласни ли са сърбите да приемат - основанието за това явно е по-голямо, отколкото при случая с Константин Асен и Калояна, - че Стефан Дечански, Душаня и Урош са българи? И след това, - че построените от всички тях черкви и манастири в сръбските земи са паметници на българското, а не на сръбското изкуство?
Що се отнася до повдигнатия от учения директор на Белградския музей спор за културното право на сърбите над Кремиковския манастир, той твърде зле излага самия си автор. Лице с име Каливит досега не ни е познато между потомците на сръбския княз Георги Бранкович. Не го намираме и в последното най-ново изследване на д-р Ивич върху родословията на сръбските владетели. Преди да излезе с това си твърдение в една вестникарска статия, той би трябвало да го докаже. А след това и друго. - Кремиковската манастирска черква е строена в края на XV в. и изобразеният в нея митрополит Каливит е бил несъмнено архиерей на София. Нека се има пред вид освен това, че тогава българските земи вече се намираха под ведомството на Цариградската патриаршия и владиците им бяха гърци. Даже и да би било вярно твърдението на белградския директор, че един Каливит е имало в семейството на Бранковичите, значи ли това, че всички тия, които са носили това гръцко калугерско име, са били сърби, и по-точно, че освен тоя открит от него потомец на Бранковича, друг Каливит нигде не е могъл да съществува?
Начинът, по който в случая сръбският археолог използува ономастиката за шовинистичната си агитация, твърде много напомня похватите на друг един учен шовинист, но вече от съвсем противоположен лагер. Това е все многоизвестният букурещки професор Йорга. И желателно би било г. Петкович в случая да се споразумееше с него. Йорга доказва, че Кремиковската черква била строена или зографисвана от румъни, тъй като в нея е изобразен ктиторът й Радивой, а с това име, според учения румънин, бил означен влашкият княз Раду вода (Раду войвода)!
Сърбите често обичат да подмятат, че в столицата ни се намирали мощите на техния „свети” крал Милутин, на чието име освен катедралата, е наречен и манастирът в пазвите на Люлин.
За тоя „свети” крал историята знае да каже интересни работи: след като прогонил трите си първи жени, той се оженил за четвърта - едно осемгодишно дете; „светостта” си той проявил и към своя собствен син: заповядал да го ослепят. Мощите на Милутина били пазени отначало в основания от него манастир Банска, при р. Ибър, Новопазарско. Тук те останали до 1389 г., когато били пренесени в съседния град Трепча. По времето, когато турците окончателно завоювали тоя край и градът Трепча бил разрушен, митрополит Силван в 1460 г. ги пренесъл в София. Тук отначало те били поставени в черквата „Св. Георги”, след това в „Св. Марина”, която се намирала на мястото на днешната митрополия. Към средата на XVIII в. те вече се намирали в старата черква „Св. Неделя” гдето стояли до 1356 г. Тогава тая последната била разрушена, за да се издигне на нейно място новият храм, на който, освен името на светицата, било дадено и това на „светия” крал.
Що се отнася до едноименния манастир при Люлин, той изникнал късно, след като мощите били пренесени в София. Тук се знаело, че първоначално те се намирали негде в някакъв си манастир Банска. Некой хитроумен набожник ще да е сближил това последно название с името на съседната Горна Баня и измислил легендата, която доскоро можеше да се чуе от един стар калугер на манастира: че някога мощите на Милутина „прехвъркнали” от Сърбия, та „кацнали” на това място и тъй изявили волята на „светеца”, тук да му бъдел издигнат нов манастир.
В цялата тая история, какво собствено оправдава многозначителните сръбски подмятания за София, като град на техния „свети крал”? Подобни пренасяния на мощи бяха нещо най-обикновено в средните векове, когато суеверието владееше умовете и когато всяка страна и всеки град не само охотно приемаха у себе си останките на какъвто и да било светия, безразлично от къде е идвал или какъв е бил, но даже правели всичко възможно да се сдобият с такива останки.
При Самуила българите, десетилетия под ред се намираха в смъртна борба с Византия. Това не попречи на Самуила, при един от походите си в Тесалия, да вземе от гр. Лариса, мощите на тамошния гръцки светия Ахил и да ги пренесе в престолния си град Преспа, гдето за тях била издигната и голямата черква, чиито развалини и днес стърчат на един от островите на Преспанското езеро. През XIII в. Иван Асен бе пренесъл от с. Епиват на Мраморно море в Търново мощите на гръцката светица Параскева; те останали тук чак до падането на българската столица, когато били пренесени във Видин, а от там в Сърбия. През 1133 г., когато маджарите превзели София, те задигнали от там мощите на св. Ивана Рилски, за да ги поставят в Гран, техния първи черковен център. Чак когато между Византия и Унгария настъпили дружески отношения, маджарският крал ги повърнал назад. Примери от тоя род могат да се приведат в изобилие, и то не само из миналото на нашия изток. И никога никой не ги е използувал, освен за да покаже политическите превратности, преживени от дадени земи, или най-вече - дълбоката набожност и суеверието на някогашното човечество.
Трябваше у нашите съседи да се народят „учени”, за да се узнае, че с такива факти могат да се обосновават заключения от съвсем друго естество.
В. „Слово”, бр. 2084-2091, София, 23 май - 1 юни 1929 г.

­