ГРИГОР ВАСИЛЕВ - ПАТРИОТЪТ, КОЙТО БЕШЕ НАЙ-ОПИТНИЯТ БЪЛГАРСКИ ПАРЛАМЕНТАРИСТ И СТЪЛБ НА ДЕМОКРАЦИЯТА

Една от най-колоритните фигури в цялостния обществено-политически и културен живот на България от края на първото десетилетие до 40-те години на века е Григор Василев. Противоречиви са оценките за него като личност и за дейността му. Те са от крайно леви до крайно десни. Той е назоваван в спомени, статии, изказвания и изследвания като „вдъхновител на българската култура и изкуство”, „меценат на изкуството”, „тънък ценител на красивото”, „социалист-общоделец”, „демократ”, „сговорист”, „ренегат", „открит шовинист”, „македонствуващ”, „анархист”, „природно умен шоп”, „войнолюбец” и „масон” и какви ли не още положителни и отрицателни взаимно изключващи се квалификации. Досега все още не е написана биографията на Григор Василев, въпреки че е съхранен богатият му личен архив, запазена е огромната му и разнообразна публицистика и ораторско наследство, а през последните години бяха публикувани немалка част от неговото творчество, статии, речи, спомени, дневници и писма.
Григор Василев Гъорев е роден на 24 юни 1883 г. в с. Радово, Трънско. Баща му Васил Гьорев Богданин търгувал с гайтани и въжета, заради което го наричали Васил Въжаря. Търговията с тези стоки в края на XIX в. все още давала възможност за препитание. Скоро бащата се замогнал и построил къща в Трън, но винаги бил пестелив, когато се отнасяло до отпускането на пари за образованието на сина му. Бащата искал синът да наследи неговата доходоносна професия.
Гр. Василев завършил основно училище в родното си село, а след това се записал да учи в Първа мъжка гимназия в София, въпреки нежеланието на баща си. Той завършил гимназията през 1900 г. и имал изключителния шанс да учи при едни от забележителните представители на българската интелигенция, които били учители в гимназията. Директор бил Станимир Станимиров, известен просветен деец и църковен историк, класен наставник математикът Благой Димитров, по български език учители му били Юрдан Трифунов и Иван Грозев, по френски език и литература - големият по-късно учен историк, фолклорист, филолог и археолог академик Йордан Иванов. По отечествознание преподавал Димитър Илков, по дескриптивна геометрия - чехът Владислав Шак, по философия - Цветан Радославов, по история - Димитър Маринов, виден български етнограф, фолклорист и историк, и редица други. И сред съучениците му имало бъдещи учени, учители, общественици, които оставили следа в обществено-политическата история на България. Но най-забележителният от тях бил писателят Йордан Йовков, с когото го свързвали близки приятелски отношения през целия им живот. След смъртта на Йовков Гр. Василев издал със свои средства една малка книжка със спомените си за големия писател, като публикувал в нея и писмата на Йовков. Още като ученик Гр. Василев влязъл в редовете на Българската работническа социалдемократическа партия, като започнал своята журналистическа дейност в редакцията на нейния теоретичен орган сп. „Ново време”, издаван от Димитър Благоев. Тук той напечатал през 1900 г. реферата си за земеделската криза. Гр. Василев сътрудничил под псевдонима Wellislaw и в издаваното от Янко Сакъзов сп. „Общо дело”.
Около Янко Сакъзов и Димитър Димитров се оформя група, към която гравитира и Гр. Василев. Тя приема за ръководство теориите на немския социалдемократ Едуард Бернщайн. Групата започва да се нарича „общоделска”, по името на сп. „Общо дело”, и се обявява за класово сътрудничество с буржоазията и с нейните представители - буржоазните и дребнобуржоазните партии. Това класово сътрудничество ще доведе след едно десетилетие до явното преминаване на Гр. Василев в редовете на Демократическата партия. Но дотогава има още много време.
През 1900-1901 г. той е учител в с. Драганово. След кратковременното си учителстване записва право в Софийския университет. През времето от 1902 до 1906 г. Гр. Василев е в челните редици на прогресивното българско студентство и участва активно в разгорелите се сред него идейни борби. През юли 1903 г. в Русе на Десетия си конгрес БРСДП отново се разцепва, като изключва общоделците, и конгресът декларира, че партията ще стои върху основата на научния социализъм и на класовата борба. Гр. Василев присъства на конгреса и се присъединява към групата на общоделците, която се обособява като БРСДП (ш. с.).
Като студент в IV курс през втория семестър на 1905 г. той е един от организаторите на студентската стачка за академична свобода в университета и срещу потъпкването на чл. 83 и 84 от Търновската конституция. Стачката е организирана от Студентското дружество „Напред”, студентския клуб, македоно-одринската студентска организация, БРСДП (т. с.) и БРСДП (ш. с.). На 15 май 1905 г. Гр. Василев и останалите организатори на стачката са изключени от университета. Още от времето на следването си той поддържа близки приятелски отношения с Димитър Мишайков, Петко Стоянов, Димитър Михалчев, Асен Златаров, Иван Харизанов, Асен Цанков, Александър Цанков, Стоян Романски, Гроздан Родопски и др.

Григор Василев с К. Щъркелов

През 1903 г. той става член-основател на кооперация „Напред” и е секретар на I конгрес на Работническите синдикати и взаимоспомагателни дружества. До изключването му от Софийския университет Гр. Василев сътрудничи на вестничето-лист „Академична борба”, като често пъти се скрива зад инициалите Б. А. Работи и в редакциите на „Български печат” и „Ново общество”. През 1905 г. участва и в стачката на обущарите в Дупница.
Тъй като няма право да продължи следването си в Софийския университет, той е приет през същата, 1905 г. в Юридическия факултет на Женевския университет. На 23 октомври 1906 г. завършва следването си с титлата лисансие но право. Тук той успява да завърже много нови познанства, които играят определена роля и върху формирането на неговата политическа физиономия. Швейцария, и по-точно Женева - градът на Жан-Жак Русо и Жан Калвин, в който учи Гр. Василев (през 1905-1906 г.) в края на XIX и началото на XX в. е един от центровете, в които се формирала българска интелигенция и теоретически се подготвят редица от видните български социалисти. Там се школуват и много от дейците на македоно-одринското и добруджанското революционно движение. В Швейцария си дават среща и се установяват връзки на българските революционни дейци с дейците на арменското националноосвободително движение, на руските революционни движения и др. Тук се установяват и най-близки контакти между българските и руските социалисти. По този повод Васил Коларов пише в спомените си, че „от всички страни и от всички университетски градове Швейцария и особено Женева даде най-голям брой интелектуалци марксисти за социалистическото движение в България.”
Успоредно със следването си Гр. Василев започва да работи над своя труд „Македонския въпрос”, който така и остава незавършен. Той го разработва като дневник в една тетрадка. Трудът обхваща развитието на македонския въпрос от неговото възникване на Берлинския конгрес (1878 г.) до времето, когато започва да води дневника си през декември 1905 г. Изследването на въпроса върви по две линии - първо, възникване и развитие на македонското легално движение в Княжество България, и второ, възникване и развитие на революционното македоно-одринско движение в Европейска Турция, като заедно с това той се стреми да показва взаимодействието и взаимосвързаността им. В този труд Гр. Василев като социалист смята, че главната задача в борбата на населението в Македония и Одринско е решаването на социалния въпрос. От позициите на социалист Гр. Василев пише през 1906 г., че през 1885-1886 г. „се хвърлиха семената на българската завоевателна политика, а не политика освободителна спрямо Македония. България започва да се издава с постъпки, от които може да се разбере, че ако Македония я интересува, то не е, че има страдащ народ, български, и трябва да се освободи като страдащ, но има земя, която България иска да анексира, да я присъедини, като увеличи своя живот.” По същия начин той пише, че „македонското дело се компрометира в България, то се изроди в шайка, която служеше на правителството и двореца”. Тези си разбирания Гр. Василев много скоро ще преодолее и по-нататък той винаги ще бъде на националноотговорна позиция и по такъв начин ще бъде един от най-близките и доверените приятели и съратници на Тодор Александров и Иван Михайлов.

Иван Михайлов

Тодор Александров

Тук трябва да се отбележи, че Гр. Василев се включва активно в легалното македоно-одринско движение още като учител в с. Драганово. Той участва в дейността на Върховния македоно-одрински комитет и поддържа тесни връзки с анархистката група на солунските и цариградските атентатори, и по-специално с Петър Соколов, с когото води кореспонденция. В една своя телеграма Петър Соколов му нарежда да се постави кандидатурата на Йордан Попйорданов (Орце), ръководителя на групата на солунските атентатори, за делегат на конгреса на ВМОК през 1900 г., а в следващата телеграма Петър Соколов го информира за пътуването на Орце за Женева. Гр. Василев е в близки отношения и с Борис Сарафов, Димитър Ляпов-Гурин, Христо Матов, Никола Милев, Наум Томалевски, Димитър Чкатров, Христо Силянов, П. К. Яворов, Симеон Радев, Данаил Крапчев и редица други македоно-одрински революционни дейци и сътрудничи на македонския периодичен печат. А по-късно ще свърже живота си с Мара Станишева, дъщерята на инженер Христо Станишев, председател на Върховния македоно-одрински комитет.
След дипломирането си в Женева той се връща в края на 1906 г. в София и отново се включва в политическите борби. На 20 декември 1906 г. е обявена Генерална железничарска стачка. Исканията на железничарите са: осемчасов работен ден, премахване на безплатния труд, осигуряване на безопасност и хигиена в службите и др. Гр. Василев е един от организаторите на тази стачка, с което той се гордее през целия си живот. През това време той е член на Централната комисия на синдикатите в България. Стачката започва след постигане на споразумение за обща платформа на трите съюза на железничарите и след обявяването на подкрепата на БРСДП (т. с.) и БРСДП (ш. с.), Радикално-демократическата партия, Българския учителски съюз и студентството. Веднага след започването на стачката в салон „Свобода” държат речи Асен Цанков, Гр. Василев, Петко Величков, Никола Харлаков, Георги Кирков и Найчо Цанов. Стачката продължава близо 6 седмици и завършва с успех, след като е парализиран не само транспортът, но и целият живот в страната. През времето от завръщането си в България до Балканските войни Гр. Василев сътрудничи на вестниците „Македоно-Одрински преглед”, „Илинден”, „Право” и на редица други периодични издания на македоно-одринското легално и революционно движение. По това време той е един от най-убедителните и красноречиви оратори по македонския въпрос. Борис Андреев го нарича „талантлив оратор - съдебен и парламентарен, от онези, които не се повтарят”.
Сблъсквайки се на наша почва с развитието на националния въпрос, той разбира, че постановката, „че социалдемокрацията не може и не бива да си отвлича вниманието върху един колониален въпрос на българската буржоазия” е неправилна. По този повод Гр. Василев пише през 1908 г.: „За мене е ясно, че българската социалдемокрация, тук или в Македония, безразлично, ще бъде повече националистична от двете македонски революционни организации - Вътрешна и на Яне Сандански, както и от българската конституционна партия. Щом ние ценим нацията и признаваме нейното право да се оформява, обособява и самоопределя, щом ние сме интернационалисти, т. е. искаме равенство и братство на народите, а не космополити, ясно е, че програмите на гореспоменатите организации на българите в Турция съвсем не са достатъчни по отношение на националния въпрос. По съображения на тактика или по други съображения, българските организации в Турция нямат смелостта да искат пълното и достойно равноправие на българската националност. За нас, социалдемократите, тук се отнася до един основен въпрос, и ние не можем да правим отстъпки в неговото програмно поставяне.” Тези разбирания на Гр. Василев по националния въпрос и в частност по македонския го поставят в непрекъснат конфликт с ръководството на партията. Но това в действителност е неговата еволюция и преодоляването на социалистическите заблуди и заставането му твърдо на правилни позиции.
От края на 1907 г. той е адвокат при Софийската адвокатска колегия и е избран за общински съветник.
През май-юли 1908 г. пътува до Русия, откъдето изпраща дописки на в. „Илинден”. Тук той се среща и разговаря с редица руски политически дейци, сред които са Петър Струве, Максим Максимович Ковалевски и Павел Николаевич Милюков. Той все още е в Русия, когато през юни 1908 г. се провежда Ревелската среща между руския император Николай ІІ и английския крал Едуард VІІ. На Ревелската среща е постигнато споразумение за нови реформи, включително и за даване на политическа автономия на Македония. Гр. Василев праща дописки до в. „Илинден” и до други български вестници, в които отразява Ревелската среща. За нея той пише: „Ревелската среща ще повдигне македонския въпрос по-смело, отколкото досега е било. И като един етап към подготвянето на европейското обществено мнение за основното разрешение на македонския въпрос тази среща е твърде важна. Във всеки случай тя е най-високият пункт на международната заинтересованост.” Ревелската среща става един от поводите за обявяване на Хуриета (свободата) в Турция. Младотурската революция от 11 юли 1908 г. е преди всичко дело на патриотично настроената част от турската армия и интелигенция, която се стреми да запази целостта на Турската империя, изправена пред опасността или насилствено да се реформира след Ревелската среща, или да се разпадне под ударите на националните революционни организации на българи, арменци, албанци и др.

Григор Василев на хорото в с. Овча могила

Веднага след завръщането си от Русия Гр. Василев заминава за Европейска Турция, откъдето праща дописки за Младотурската революция и споделя впечатленията си от политическия живот на българите там, за разцеплението във ВМРО и др. Той държи няколко речи за турската конституция и исканията на народите, живеещи в Турция, и за свободата на изборите в Солунската българска гимназия „Св. Св. Кирил и Методий”. Впечатленията си от пътуването в Турция той споделя в книгата си „Македония и турската революция”, която отпечатва същата година след завръщането си. В книгата той включва и редица свои статии, печатани във в. „Илинден”, няколко речи по македонския въпрос и специално написани за книгата статии. Особено важна е „Националният въпрос и социалдемокрацията”, в която той излага вижданията си за ролята на социалдемокрацията при разрешаването на националния въпрос и прави изводите си въз основа на опита на световната социалдемокрация. Тук Гр. Василев пише, че „социалдемократите в Македония трябва да искат да се възприеме програмата-платформа на австрийската социалдемокрация. Турция, ако й се иска да съществува, трябва да се реформира във федерация от самоуправляващи се автономни национални области. Никакви привилегии, никакъв господствуващ език. Административното деление трябва по възможност по-пълно да съвпадне с националното деление. Всяка националност да бъде абсолютно равноправна в целия неин политически, социален и културен живот. Никакво национално угнетение, за да настъпи сближение и взаимност на нациите. Пълна възможност за национално самоопределение и за културната автономия... Ние сме горди във всеки случай, дето българската националност в Македония не е напоена с просташки и реакционен шовинизъм. И тъкмо поради това българската националност стои начело и със своята неизчерпаема революционна енергия, и със своята чудна прогресивност и демократичност, и със своята великолепна културоспособност.”
През 1910 г. списание „Съвременна мисъл” публикува „Анкета по македонския и балканския въпрос”, в която са включени и отговорите на Гр. Василев. Той правилно оценява Младотурската революция като опит на младотурците да спасят пропадащата империя, за което те се явяват пред „всички народности с една умерена, либерална и прогресивна политическа програма”, и смята, че България ще „допринесе най-много за разрушението на гниещата империя”.
Заради вижданията си относно ролята на социалдемокрацията в разрешаването на българския национален въпрос, които се различават от официалните постановки на БРСДП (ш. с.), Гр. Василев е в непрекъсната дискусия с ръководителите й и неколкократно е заплашван с изключване. Обвиняват го открито, че е преминал на позициите на демократите.
На Амстердамския конгрес на Втория интернационал през 1904 г. е приета резолюция за единството на социалистическото движение. Единият представител на БРСДП (т. с.) на конгреса е Кръстю Раковски. През 1908 г. той започва дейност за обединението на тесните и широките социалисти в една партия. За изпълнението на тази задача Кр. Раковски основава първия социалистически всекидневник в. „Напред”, който излиза в София от 27 май 1911 до 1 януари 1912 г. В лицето на Гр. Василев той вижда една от опасностите за обединението. В статията „Обединената партия” от 28 декември 1911 г. Раковски го обвинява, че чрез него демократите предлагали в правителството няколко места за широките социалисти, нещо, което той смята не за „компромис, а една избирателна вакханалия” и което е недопустимо за една социалистическа партия. А в статия от следващия брой на вестника от 29.XII. „Бъдещето на обединената партия” пише: „Ако в гърдите на обединената партия живеят две души, душата на Гр. Василев живее в много гърди: и в тези на обединената, и в тези на върховистката македонска организация, и в тези на Демократическата партия. Той явно проповядва това, което неговите приятели от обединената проповядват скрито: войната и провокацията. В „Камбана” и „Вардар” той излезе под буквите Б. А. от името на ВМРО да възвести на света, че атентатът в Македония е организиран от него и приятелите му.” До последния брой на вестника Кр. Раковски продължава да пише срещу Гр. Василев с цел да го дискредитира пред членската маса за двуличие и за антисоциалистическа дейност в услуга на демократите. Конфликтът между двамата продължава до края на живота им. През 1933 г. Гр. Василев публикува в сп. „Нация и земя” едно свое писмо от 27 април 1925 г. до лидера на английската Лейбъристка партия Рамзей Макдоналд. В него той обвинява Кр. Раковски, че от името на съветското правителство подпомага БКП с оръжие и муниции и парични средства „предвид на една предстояща революция”, началото на която трябвало да постави атентатът в катедралата „Света Неделя” на 16 април 1925 г.

Григор Василев с приятели

Успоредно с политическата си и журналистическата дейност Гр. Василев има и широка адвокатска клиентела, която поддържа благодарение на блестящия си ораторски талант. Адвокатската му практика става за него школа за предстоящата му десетилетна парламентарна дейност.
По време на Балканската война (1912-1913) Гр. Василев служи в щаба на Втора армия в оперативното отделение и в разузнавателната секция. През войната има възможност да се срещне и разговаря със забележителните български пълководци от Тракийския театър на бойните действия, разговори, които той записва в дневника си, като по този начин ни оставя живи образите на ген. Никола Жеков, ген. Никола Иванов, ген. Михаил Савов, ген. Радко Димитриев и редица други. През 30-те години Гр. Василев съобщава във вестниците, че въз основа на водения си дневник от Балканската война наскоро ще издаде книга, която така и не вижда бял свят, а и в личния му архив няма запазен такъв ръкопис. Може би тази идея е останала, за съжаление, като едно добро намерение, без да бъде реализирано.
На участието на Гр. Василев в Балканската война е посветен политическият памфлет на Павел Делирадев в брошурката му „Българските патриоти през Освободителната война", в която той му изгражда един карикатурен образ.
На 1 август 1913 г. Тодор Александров от името на ЦК на ВМОРО му изпраща писмо, с което съобщава, че е включен в делегация на ЦК в състав: проф: Любомир Милетич, проф. Иван Георгов, проф. Димитър Михалчев и проф. Никола Милев, която да представи пред европейските страни искането на организацията за автономия на Македония с цел да се запази националността на македонските българи. На членовете на делегацията е издадено поименно пълномощно, в което е отбелязана целта на делегацията: „гарантиране от великите сили автономия на тая страна в полза на всичките населяващи я народности”.

Григор Василев

Последвалата Балканските войни първа национална катастрофа довежда до униние българската интелигенция. Гр. Василев става инициатор и издател на сп. „Народ и армия”. В редактирането му участват заедно с Гр. Василев офицерите Коста Николов, Борис Дрангов и Стефан Стефанов и писателят Йордан Йовков. На списанието сътрудничат Теодор Траянов, Христо Ясенов, Людмил Стоянов и др. Изхождайки от тесните си класово-партийни позиции, акад. Владимир Топенчаров в своята „История на българската журналистика” го характеризира като списание с „реваншистки профил”, което е издавано от „средище на широките социалисти”. Топенчаров отбелязва, че „довчерашният общоделец” Гр. Василев „вече остава в обществения и политическия живот на България като открит шовинист”. Но обвиненията на Топенчаров са насочени не само срещу Гр. Василев, но и срещу всички редактори и сътрудници. Обективна оценка на списанието и на целия кръг около него дава Константин Константинов в спомените си „Път през годините”: „Целта на редакцията бе да ободри българската интелигенция след всичките нещастия, връхлетели народа, и да я импулсира за една обновителна, патриотична работа. И списанието извърши бляскаво задачата си.”
Списанието излиза в 20 книжки през 1913 и 1914 г. Уводната статия в бр. 1 от ноември 1913 г. е написана от Гр. Василев и представлява програма на списанието, която се приема от редакторите и от сътрудниците му. В нея се казва, че „Народ и армия” ще се опита да допринесе нещо към общите усилия за подема на българския народ. С издаването на списанието неговите редактори си поставят две основни задачи: „Първо, да стане архив, в най-добрия смисъл, на войната. Всички светли и тъмни страни на българския поход до Чаталджа и Криволак ще бъдат изнесени с очевидно за всички безпристрастие и при пълна свобода на мненията. Истината по войната без никакви украшения, без никакви спестявания, ще излезе наяве.” Втората задача е „да бъде орган за здрава гражданска и военна мисъл, като ратува за силна, добре организирана, добре снабдена и най-главно умно командувана войска, която да може винаги да се опира на народната политика.” В уводната статия се разкрива и смисълът на неговото наименование. Там е подчертано, че „Балканската война доказа, ако е нужно това да се потвърдява, че единствената гаранция за победата е сливането на народа с армия... Народ и армия, това трябва да бъде неразделно единство.”
По време на издаването на списанието „Народ и армия” през януари 1914 г. Гр. Василев преминава от партията на широките социалисти в редовете на Демократическата партия. Афинитетът на Гр. Василев към Демократическата партия и към нейните лидери се чувства в неговия дневник още от 1908 г. Той неведнъж е обвиняван от широките социалисти за нарушаване на партийната дисциплина и за изказванията си по македонския въпрос, а Кр. Раковски пише на 31 декември 1911 г. във в. „Напред”: „И след изборите в 1908 г. Гр. Василев беше с демократите против партията.”
Преминаването му в редовете на Демократическата партия оставя известна горчилка сред неговите бивши съпартийци, които никога не пропускат случая да го обвинят в Народното събрание или в печата като „ренегат” и да му напомнят често неговото политическо непостоянство с цел да го уязвят или дискредитират.
Още през същата 1914 г. той е избран за русенски народен представител и почти без прекъсване до края на живота си е избиран непрекъснато. През 1919 г. Гр. Василев издава един доста дебел том с парламентарните си речи за времето от 1914 до 1918 г. Те представляват изключително ценен извор не само за неговата дейност като народен представител, но и за ролята на Демократическата партия в Народното събрание през този важен период от нашата история.
По това време, от 1914 до 1918 г., България от привидно спазван неутралитет се ориентира открито на страната на Германия, Австро-Унгария и Турция и започва да води война на няколко фронта.
Гр. Василев се изявява като привърженик на присъединяването на България на страната на Съглашението. Той изразява мнението на опозицията, че „българските интереси ще бъдат най-добре запазени в сътрудничество със силите на Съглашението”. Въпреки че в българския парламент опозицията е малцинство, Гр. Василев взима непрекъснато думата и се изказва по редица важни въпроси, като анкетата по Балканските войни, по военни въпроси (военния бюджет, военната служба на данъчните, военното въздухоплаване, по закона за въоръжените сили), за железопътното дело и Източната Презбалканска линия, по прехраната, за финансовата политика на Тончев, за Медицинския факултет, по чиновническия въпрос, за депутатската неприкосновеност и тесния социализъм и др.
Важна роля Гр. Василев играе и при излизането на България от Първата световна война, и при подготовката на Солунското примирие. Правителството на Малинов-Костурков използва приятелските връзки на Гр. Василев с американския генерален консул в София Доминик Мърфи, по това време заместник на американския пълномощен министър в България, за установяване на контакт със съглашенското командване на Солунския фронт за започване на преговори за примирие. Мърфи, воден от симпатиите си към българския народ и споделяйки опасенията на българското правителство от възможността да избухне революция в България, се съгласява да посредничи. На 25 септември 1918 г. под диктовката на Андрей Ляпчев той изпраща до държавния секретар на външните работи на САЩ Робърт Лансинг телеграма, пратена до Вашингтон със съдействието на управляващия Българската легация в Берн. В нея Мърфи съобщава, че по молба на българското правителство ще посредничи при подписването на примирие за прекратяване на военните действия със Съглашението. Още същата вечер за Свети Врач отпътуват, упълномощени да сключат мир или примирие, А. Ляпчев като първи делегат на правителството, С. Радев, пълномощен министър и съветник-експерт на делегацията, заедно с американския генерален консул Доминик Мърфи и неговия секретар Арчибалд Уокър. С делегацията пътува и Гр. Василев като „близък приятел на шефа на делегацията”. В Свети Врач като втори делегат се присъединява и командуващият Втора армия генерал Иван Луков. На 27 септември от Свети Врач Мърфи пише втора телеграма до своето правителство в същия дух, редактирана от С. Радев, но с „по-обстойно изложение на събитията в България от август 1915 г. насам”, която да се предаде до Вашингтон по радиото на Източната армия. Мърфи пише писмо и до командуващия английските войски ген. Мьолн, от когото иска съдействие за българската делегация, уверявайки го в искреността на българското правителство в желанието му за прекратяване на военните действия. Телеграмата и писмото са предадени от пратениците на делегацията кап. Коста Батолов и секретаря на Мърфи Уокър. На 28-и вечерта българските делегати пристигат в Солун, като още същата вечер са приети от главнокомандващия Източната армия ген. Франше д'Епре.
На 29 септември се подписват две военни конвенции за прекратяване на военните действия, представляващи всъщност пълна капитулация на България. Гр. Василев стига само до Свети Врач на 26 септември и след това се връща през Кюстендил за София, тъй като вече са получени съобщения за Войнишкото въстание. Особено ценен като извор е разказът на Гр. Василев пред публициста Александър Дзивгов за ролята му при сключването на Солунското примирие през 1918 г.

Гьорче Петров

През пролетта и лятото на 1919 г. Гр. Василев влиза в конфликт с дейците на Временното представителство на обединената бивша ВМРО Димо Хаджидимов и Гьорче Петров. Временното представителство на практика се оказва организация, създадена с пълното съдействие на БКП. В него влизат дейците на бившата Серска група във ВМОРО, представляващи „левица” в македонското освободително движение. Конфликтът се превръща в дискусия на страниците на вестниците „Пряпорец” и „Бюлетин”, орган на Временното представителство. Гр. Василев обвинява Д. Хаджидимов и Г. Петров, че през войната като висши държавни чиновници са споделяли „правителственото гледище” по македонския въпрос.
Първият конгрес на Демократическата партия, в който участва Гр. Василев като неин член, е VIII редовен конгрес, заседавал от 5 до 7 октомври 1920 г. в София. Гр. Василев е избран за член на комисията по отчета на Централното бюро. Той взема думата на 6 октомври като докладчик на комисията и произнася голяма реч, в която визира ролята на Демократическата партия в политическия живот на България след 1912 г., т. е. след VII й конгрес, и особено изтъква приноса на нейните дейци за излизането на страната от Първата световна война и подписването на Солунското примирие. Той внася и резолюция от името на комисията, с която се одобряват отчетът и дейността на ръководството й за времето от 1912 до 1920 г. На този конгрес Гр. Василев е избран за член на новия Партиен съвет на Демократическата партия.
По време на управлението на правителството на БЗНС са назначени комисии за анкетиране дейността на министрите от правителствата, довели страната до двете национални катастрофи. Назначена е и Парламентарна изпитателна комисия за анкетиране управлението на бившия кабинет на Александър Малинов и Стоян Костурков, съставен от демократи и радикали. Гр. Василев пътува в Германия, Франция, Англия и търси контакти с политически дейци и дипломати от страните на Съглашението, които писмено да свидетелстват в защита на бившите министри. Той подновява връзките си с бившия американски генерален консул в България Доминик Мърфи, който се съгласява да даде сведения в защита на министрите от кабинета на Малинов-Костурков. Кореспонденцията помежду им се отнася именно до тези въпроси и разкрива дейността на Мърфи по подготовката и подписването на Солунското примирие. Ролята на Доминик Мърфи не бива да се надценява, но все пак неговата посредническа роля ускорява подписването. От цялата му кореспонденция става ясно, че Мърфи стои на едни и същи позиции с ръководителите на т. нар. „съглашенофилски” буржоазни партии в България, сред които е и Гр. Василев, че симпатизира на техните позиции по националния въпрос и одобрява правителствата на Александър Цанков и А. Ляпчев.

Александър Цанков

Другият важен въпрос, с който Гр. Василев се занимава в чужбина, е търсенето на потвърждение, че от страна на Съглашението не е предлаган сепаративен мир на правителството на Малинов-Костурков. Влиза във връзка със сър Едуард Бойл, лорд Роберт Сесил, Ноел Бъкстон и с останалите членове на Балканския комитет, а бившият английски министър-председател Лойд Джордж отказва да се срещне с него. През това време, когато е в чужбина, той участва на конгреса на германските ремкеанци през 1923 г. в Потсдам, където произнася реч, направила особено добро впечатление и за която съобщава в. „Потсдамер Цайтунг". Немският философ идеалист Йоханес Ремке е учител на проф. Димитър Михалчев, но и близък приятел на Гр. Василев, също негов последовател, с когото той води усилена кореспонденция. Така Гр. Василев става един от основателите на Българското философско общество от съмишленици на Ремке.
Гр. Василев се връща в България на 1 август 1923 г. Влиза в състава на Столичния комитет на Народния сговор като член на Демократическата партия преди заминаването си за Европа в края на 1921 г. Той се включва в Народния сговор не само като член на Демократическата партия, но и като масон, тъй като Великата масонска ложа на България не само улеснява, но и съдейства за създаването му. През това време Гр. Василев сътрудничи на в. „Слово”, който излиза като орган на столичните журналисти, редактиран от неговия приятел проф. Никола Милев. На 10 август 1923 г. след подписването на съгласителен протокол за сливането на Народния сговор и Съюза на демокрацията в една обща партия е съставено Временно централно управително тяло на Демократическия сговор, в което Гр. Василев е включен отново като член на Демократическата партия.
Като член на Интерпарламентарния съюз Гр. Василев от името на управляващата партия в България участва в заседанията на XXII интерпарламентарна конференция, състояла се от 22 до 28 август 1924 г. в Женева. Той произнася голяма реч на заключителното заседание на 28 август по въпроса за разоръжаването след Първата световна война, за трудностите, които изпитва България от наложените й репарации и съществуването на доброволческа армия, която заменяла наборната армия след налагането на Ньойския мирен договор (1919 г.). В речта си той се изказва и за Септемврийското въстание от 1923 г., като изтъква като една от причините за него и натиска от Съветска Русия, където много български комунисти заемат ръководни длъжности.
През юли 1923 г. Едуард Ерио от името на френските радикали и радикал-социалисти изпраща апел към всички демократически партии в света за свикване на конгрес за създаване на Демократически интернационал. Учредителният конгрес, на който от българска страна присъстват Гр. Василев и Вл. Моллов, е свикан на 29 август 1924 г. в Женева. Учредената организация е наречена Международна антанта на радикалните партии и сходните демократически партии. В нея са приети да членуват три български партии - Демократическият сговор, Радикалната партия и Демократическата партия. В Изпълнителния комитет били избрани Гр. Василев и Ст. Костурков.
През същата 1924 г. Гр. Василев сътрудничи на английския в. „Таймс”, който издава притурка, посветена на България. По време на атентата в софийската катедрала „Света Неделя” същата година той е тежко ранен.
На следващия конгрес на европейската демокрация в Копенхаген, състоял се на 1 и 2 юни 1925 г., България е представена от Гр. Василев, Ст. Костурков и М. Календеров. В приетата резолюция от конгреса се подчертава, че „само парламентаризмът позволява организацията на една демокрация”.
Гр. Василев е постоянен участник на конгресите на европейската демокрация и участва в сесиите на ОН. През 1926 г. той влиза във връзка с Буфандо, член на френската делегация на съюза, а през 1929 г. с Едуард Ерио с предложение следващият конгрес да стане в София.
Гр. Василев се формира и утвърждава постепенно през 20-те и 30-те години като политически деец със значителен международен авторитет и широки познанства в Западна Европа.
След падането на правителството на проф. Ал. Цанков на власт идва правителството на А. Ляпчев. Популярният и днес термин, че правителството на А. Ляпчев ще управлява „со кротце и со благо”, е въведен в политическия речник от Гр. Василев чрез една негова статия в печата от това време. Той участва като народен представител в бламирането на Ал. Цанков.

Андрей Ляпчев

На 15 април 1930 г. Гр. Василев става министър на земеделието в правителството на А. Ляпчев. Преди това му е предлагано Министерството на търговията, но той отказва. Гр. Василев оглавява министерството в продължение на една година - 365 дни. Политиката му през това време е насочена преди всичко към издигане на нашето земеделие. Негови са инициативите за производството и насърчаването на износа на зеленчуци и плодове (домати, грозде, ягоди), като проявява големи амбиции за спечелване на английския пазар. По това време той организира „Празник на българската земя”, състоял се на 14 декември 1930 г. в Народния театър, където произнесъл голяма и блестяща реч. През 1931 г. Гр. Василев отпечатва в отделна книжка своята реч и включва част от поздравленията, отправени му от редица чужди представители и легации. Неговото предложение било да се отбелязва този ден всяка година. Това на практика е опит да се възстанови хилядогодишния култ на човека към земята. Международният земеделски институт в Рим приема предложението на Гр. Василев празникът да се превърне в международен. Тази идея се осъществи едва на 12 август 1992 г.
Сред тях са имената на Шиле, министър на прехраната и земеделието на Германия, Ачербо, министър на земеделието и горите на Италия, Жан Майер, министър на земеделието на Унгария, Мустафа Серефи, министър на националната икономика на Турция, Де Микелис, председател на Международния земеделски институт в Рим, поздравления от британската, френската, белгийската, холандската, полската, чехословашката, югославската, испанската, американската и др. легации. Международният земеделски институт в Рим приема предложението на Гр. Василев този празник да се превърне в международен празник.
За него Александър Дзивгов пише, че управлението му ще даде обилен и конкретен материал да се изясни и „ролята на компетентността в ръководството на модерната държава”. Гр. Василев е особено активен при модернизирането на нашето земеделие и при „повишаването интересите към интензивните земеделски култури”.
Патриотизмът и любовта му към българската земя намират приложение в идеята за организиране на празника за българската земя. През 1932 г. той издава една малка по формат, но голяма по съдържание и смисъл книжка, която озаглавява „Програма за българската земя”. Това не е статична програма, а програма за действие. В уводните бележки той пише, че е убеден, „че изпълнението на тая програма с воля и система ще донесе в близкото бъдеще благосъстояние на българското село, а за изпълнението й най-много разчитаме на растящата стопанска интелигенция и селяните. Програмата за българската земя има само една цел: България да стане красива градина, изпъстрена с най-богати култури и заливана с радости и песни.”
А колко дълбок патриотизъм лъха от следните думи на Гр. Василев: „Земята ни е прекрасна, земята ни е разнообразна, земята ни дава всичко, каквото може да даде на човечеството. Погледнете Балкана, погледнете Пирина с неговия еделвайс, погледнете към Варна, нейното крайбрежие, забележително в Европа, рядко по своята хубост, единствено, може би, в своите съчетания на условия, на климат, на красота, на плодове на земята; погледнете нашите равнини в Северна България, погледнете нашите равнини в Южна България, с нейните оризища, с нейните лозя, с нейните тютюни - погледнете долината на Места, сега пуста още, с камънаци, но която вече се залесява и с усилен темп ще се залесява; погледнете долината на Струма, която ни дава опиум, която ни дава великолепни плодове, която ще ни даде ранни домати; погледнете всичко туй и се попитайте: какво можем повече да искаме от провидението? Действително би било от наша страна нескромно, неприлично да искаме повече от небето! Ние трябва да искаме сами от себе си да направим тая земя по-привлекателна, по-културна, по-добре използувана.”
Наред с тези думи, от които блика неговата голяма любов към земята и народа ни, той пише, че „България” е частица от Европа и изпитва всички последици от световната стопанска и морална криза. Заедно с всички нации и редом със земеделските страни тя търси избавление от страшния кошмар. Всички усилия и всички средства, които подпомагат да се понася по-леко тежкото бедствие, трябва да се ценят. Но единственото общо и спасително решение за българската нация се намира в стопанските извори, които се крият в недрата на земята.”

Григор Василев с К. Щъркелов

В резултат от дълго наблюдение и разговори с Гр. Василев публицистът Александър Дзивгов написва и отпечатва през 1936 г. статията си „Един български вдъхновител”. Изхождайки от неговата любов към земята и неговата „социалност”, той намира в личността му елементи на „почвеност”. По-нататък Дзивгов, размишлявайки над образа на Гр. Василев и над дейността му да намери мястото на България сред развитите европейски страни, като „се приобщава към европейския манталитет и преодолява още веднъж локалната психология, приобщава българина към хоризонтите на европеизма”. Той обръща в тази статия особено внимание не само на откриването на България към Европа, излизането от тогавашната изолация, но и на „възможността на България да говори и да се разбира с Европа. Правилното разглеждане на тоя проблем би разкрило първоизвора на нашите национални злочестини, би разбулило вътрешния смисъл на нашата трагедия и би показало, може би, пътя на нашето съвземане.”
От второстепенна политическа фигура през 30-те години Гр. Василев успява да се издигне като един от водачите на политическия живот и забележителен парламентарист, отстояващ съхраняването на Търновската конституция след Деветнадесетомайския преврат.
Правителството на А. Ляпчев е заменено от политическа коалиция, която печели парламентарните избори през юни 1931 г. Инициатор за нейното създаване е Демократическата партия с нейния лидер Ал. Малинов. В тази нефашистка политическа концентрация влизат и Националлибералната партия, Радикалната партия и БЗНС-„Врабча 1”. Гр. Василев е извън тази коалиция, тъй като е в нефашисткото крило на Демократическата партия, което е част от Демократическия сговор - Ляпчев - Буров. В навечерието на Деветнадесетомайския преврат хората на Ляпчев от сговора проявяват стремеж към Демократическата партия.
На 19 май 1934 г. в България е установена диктатура, като резултат от преврата на Военния съюз и политическия кръг „Звено”, приближаваща се по редица белези до италианския фашизъм. Въпреки че превратът беше насочен преди всичко към Народния блок, който беше свален от власт, стремежите му бяха към премахването на парламентарната система и забраната на политическите партии. Разтурени и забранени бяха и национално-патриотичните организации, като на първо място беше ВМРО. Архивите им и складовете за оръжие и снаряжение бяха конфискувани, а дейците им арестувани, малтретирани и дадени под съд. Вестниците се пълнеха с материали от процесите и публикации на дирижирани цитати от организационните документи. На първо място сред вестниците, които бяха изпълнени с такива „разкрития”, беше официозът „Нови дни”.  

Григор Василев

Само няколко седмици след преврата някои дейци на Демократическия сговор, групирани около проф. Георги Данаилов и Гр. Василев, правят опит да създадат самостоятелна политическа партия. Сам Гр. Василев прави редица сериозни предложения до правителството на Кимон Георгиев да се намалят дълговете на селското и градското население, да се преустрои парламентарната система, като се създаде нов и гарантиран конституционен ред, без да се подражава на Германия и Италия, реформиране на данъчната система, създаване на стопански съвет, създаване на комисия за изработване на нова конституция, като се запази монархическият институт, да се приберат военните в казармите, да не се повдига въпросът за република и да се организира контрол върху държавното управление. Но превратаджиите не се вслушват в гласа на разума. Крайностите, с които управляваха, ще дадат възможност на хитрия цар Борис ІІІ да се възползва от удалата му се възможност и да вземе напълно властта в ръцете си. Неговото управление по много от белезите си прилича на управлението по време на личния режим на баща му, абдикиралия и побягнал в Германия цар Фердинанд.
Идването на правителството на ген. Пенчо Златев е приветствано от групата на проф. Г. Данаилов и Гр. Василев, тъй като смятат, че цар Борис е поел отново и напълно властта в ръцете си. По инициатива на Гр. Василев в началото на май 1935 г. в София е свикана конференция на привържениците на Ляпчев в Сговора с цел да се обсъди положението в страната след преврата и да се начертае програма за по-нататъшна дейност. Оформящата се политическа група в Демократическия сговор, обединена около проф. Г. Данаилов и Гр. Василев, осъжда установената диктатура, включително и против движението на Ал. Цанков. Тази група е немногобройна, за да играе самостоятелна политическа роля, което обяснява нейния стремеж за единодействие с БЗНС - „Врабча 1”. Едногодишната й борба довежда в началото на юни 1935 г. тази група до обособяване в самостоятелна политическа партия. В ръководството влизат проф. Г. Данаилов, Гр. Василев и Иван Хрелопанов, но водеща фигура в нея е Гр. Василев. В политическата борба той разчита преди всичко на сътрудничество с БЗНС - „Врабча 1”, като решаваща в случая се оказва близката им позиция по отношение на Търновската конституция. През септември 1935 г. Гр. Василев в окръжно писмо до привържениците на Ляпчев и Демократическия сговор се изказва против правителството на Андрей Тошев, а в писмо от октомври с. г. протестира срещу арестуването на Димитър Гичев и Вергил Димов, водачи на БЗНС - Врабча 1”.
Въпреки че скоро след преврата Гр. Василев няма нищо против известни промени в конституцията, то в края на 1935 г. той категорично се обявява срещу всякакви промени в Търновската конституция, които целят изграждането на фашистка корпоративна държава. По този повод през м. ноември той написва специална статия „Търновска конституция”.
През май 1936 г. се създава една нефашистка групировка, т. нар. „Петорка”, в която влизат дейци на БЗНС - „Врабча 1”, Демократическия сговор (Ляпчев), Националлибералната партия, десницата на БРСДП и Радикалната партия, обединени от идеята за възстановяване на парламентаризма и на Търновската конституция и за съставяне на правителство, което да произведе парламентарни избори. Гр. Василев е един от авторите на изработения меморандум, в който са поставени исканията на „Петорката”.

Григор Василев с К. Щъркелов

В създадения през лятото на 1937 г. Изпълнителен комитет на „Петорката” Гр. Василев е избран за негов резервен член. По това време той е една от най-активните фигури не само в „Петорката”, но и в ръководството на Демократическия сговор (Ляпчев), като получава подкрепа и от младежката организация на Сговора.
Успоредно с политическата си дейност Гр. Василев развива и активна журналистическа и публицистична дейност. Още от 1933 г. той издава сп. „Нация и земя”, което след Деветнадесетомайския преврат започва да излиза като вестник. В него той развива политическите си разбирания. Програмните материали от проведените конференции на Петорката от лятото на 1936 г. са публикувани от Гр. Василев на страниците на в. „Нация и земя”. По тази причина вестникът е спрян, а Гр. Василев е даден под съд.
„Петорката” излиза пред обществеността с искането да й бъде дадено от царя правото да сформира правителство, което да произведе парламентарни избори, като се възстанови Търновската конституция и се премахне установената диктатура.
Дейците на „Петорката” съставят „Всенародно искане до царя”, което е демократическа платформа на влизащите в нея партии. Като резултат възникват конституционни комитети в цялата страна, които действат за възстановяването на демократическите порядки.
През 1937 г. „Петорката” участва в споразумение с Работническата партия и Демократическата партия за общите избори, което е първата крачка към изграждането на народен фронт в България. През април 1937 г. Гр. Василев предлага „Основните принципи и генералната линия на нашите идеи”, които съгласува с Д. Гичев, В. Димов, Боян Смилов. Това трябвало да бъде разгърната платформа на обединението, но до разбирателство не се стига поради съществуващите разногласия.
От водачите на „Петорката”, сред които е и Гр. Василев, на 12 октомври 1937 г. е изпратено писмо до царя с протест срещу провеждането на законодателни избори, без да са възстановени демократическите права на народа, гарантирани от Търновската конституция, сред които е още тегнещата забрана за възстановяване на политическите партии, и срещу издаването на реакционния законопроект за парламентарните избори.
Като резултат от публикуването на закона за изборите и разтурянето на партиите правителството започва арести и процеси срещу партиите и техните дейци. Под съд е даден и Гр. Василев като водач на Демократическия сговор (Ляпчев). На 24 февруари 1938 г. в дома на Гр. Василев е арестувано цялото ръководство на „Петорката”, заедно с присъстващите представители на Работническата партия по време на провеждането на съвещанието. Въпреки преследванията Гр. Василев се кандидатира в София за парламентарните избори през същата година. Кандидатурите се издигат от името на Демократическото обединение, в което през януари 1938 г. влиза „Петорката”, заедно с Работническата партия, БЗНС „Ал. Стамболийски” и Демократическата партия.
Еволюцията на Гр. Василев достига дотам, че по време на предизборната кампания през март 1938 г. той произнася редица антифашистки речи, като се обявява в защита на демократичния режим в страната. От кандидатите на „Петорката” за депутати в XXIV Обикновено народно събрание са избрани само Гр. Василев и Д. Гичев. Още на първата сесия на Народното събрание Гр. Василев се изказва срещу приемането на нов правилник за вътрешния ред, който ограничава правата на депутатите.
Неговата активност продължава при всички заседания на Народното събрание. На 30 юни 1938 г. той съставя проект за отговор на тронното слово, който е одобрен от цялата демократична опозиция. Изказва се и против касирането на депутатите комунисти и земеделци. Името му стои и под законопроектите за възстановяването на правото на тютюнопроизводството, за отменяне декрета за временния надзор върху печата, за обявяването на 28 април за празник на българската конституция, за съденето на министри при нарушаването на конституцията и за полагане клетва от министрите за спазването й, за даване на избирателни права на жените. Гр. Василев предлага армията да се кълне във вярност не само на царя, но и на конституцията. Той се изказва и по редица въпроси, свързани със социалната политика на правителството - за подпомагане на гладуващите, за справедливи данъци и пр.
За дейността на Гр. Василев като политик и парламентарист проф. Величко Георгиев пише следното: „Другият водач на „Петорката” Гр. Василев се прояви в XXIV Народно събрание като най-опитен парламентарист. Човек със солидна обща култура, умел полемист и способен оратор, той бе страшилище за всички, които попаднаха на злъчния му език. Освен че пишеше най-съществените документи на „Петорката” в Народното събрание, той беше един от стълбовете на цялата демократична опозиция в него. Той на всеослушание декларираше, че е убеден монархист. Същевременно обаче ентусиазирано се застъпваше за ограничаване прерогативите на царя само в рамките на конституцията. Той беше готов да сътрудничи лоялно с правителството, при условие че то е съставено от редовете на Народното събрание, и ако действително възстанови Търновската конституция.”
Гр. Василев участва и в работата на XXXV конференция на Интерпарламентарния съюз, състояла се в Осло от 15 до 19 август 1939 г. Като член на съюза и председател на Българо-румънското дружество той се изказва на 17 август, като иска съдействието на Великобритания, Франция и СССР за решаването на спорните въпроси с Румъния за Южна Добруджа, а така също взема отношение и по международното положение в навечерието на Втората световна война.
На 1 април 1939 г. Гр. Василев, Кръстьо Пастухов, Атанас Москов, Д. Гичев, Д. Търкаланов и още 11 души, предимно от „Петорката”, поискват оставката на целия кабинет на Георги Кьосеиванов.

Григор Василев

Особено важен момент от политическата биография на Гр. Василев е неговото славянофилство. В статията си „Славянската петорка” от февруари 1937 г. той се изявява като един от най-активните защитници на славянското единство. Прави впечатление и неговата еволюция в отношението му към Съветския съюз. Той проявява голяма активност в областта на развитието на двустранните отношения с Унгария, Полша, Чехословакия, Румъния и Югославия, които спомагаха в много отношения за излизането на България от продължителната международна изолация.
Англофил по убеждение, Гр. Василев твърдо отстоява неутралитета на България пред опасността от нова намеса във войната на страната на Третия Райх. Неговите виждания за външната политика на страната са за активно сътрудничество със съседите на България, с които има редица нерешени въпроси и по-специално за придобиване на права за българите в тези страни. Той смята, че пътят на фашизма може да бъде преграден от коалиция на Англия, Франция и САЩ, към която да се присъединят СССР, Чехословакия и балканските страни. Антифашистките си убеждения Гр. Василев не крие и в Народното събрание, където се изказва срещу окупацията на Чехословакия и срещу аншлуса на Австрия от Германия, а така също критикува и прогерманската външна политика на българските правителства.
След започването на Втората световна война Гр. Василев продължава да участва активно в буржоазната опозиция. Тя разчиташе в политическата борба преди всичко на изборите и на парламентарната дейност, но по време на изборите за XXV Обикновено народно събрание претърпява неуспех. Тъй като не приемат начините на действия на БКП и не са пригодни за нелегална дейност, понеже тя противоречеше на законите на страната, Гр. Василев, В. Димов, Атанас Буров, Никола Мушанов, Кр. Пастухов и редица други политически дейци от буржоазната опозиция са критикувани от БКП на страниците на партийния й орган в. „Работническо дело”.
В края на 1940 г. Гр. Василев участва в неуспешен опит за създаването на десен опозиционен център, предвиден да се нарича „Съюз на конституционните сили”.
На 21 февруари 1941 г. на царя е връчена молба, съставена от Гр. Василев и подписана от него, от Иван Пашов, Димитър Дечев, Кр. Пастухов, Ст. Костурков, Кимон Георгиев, Н. Мушанов, Д. Гичев, Г. М. Димитров, Никола Петков, А. Буров и Петко Стайнов, които представляват всички антиправителствени сили в страната, включително и БКП. С молбата се иска аудиенция при царя, за да се изложат техните искания България да запази неутралитета си и да не се обвързва с никой от воюващите блокове. Но както е известно от историята, тази акция не променя ориентацията на правителството.
Независимо че е привърженик на славянското единство и е англофил по убеждение, патриотът Гр. Василев, който цял живот се бори за освобождението и обединението на всички български земи в една държава, не скрива радостта си след присъединяването на Южна Добруджа и след освобождението на Македония, Западните покрайнини и Беломорието. Гр. Василев както в парламента, така и по страниците на вестниците воюва с българската простащина и с неграмотността на нашите журналисти. Интересно какво ли щеше да каже днес, ако беше жив и разгърнеше сегашната наша преса или се вслушаше в думите на нашите политици, които едва ли знаят „Де е България?” (да си послужа с Вазовото стихотворение). Тук ще ви цитирам Григор-Василевата кратка статия „Единството на нацията”, която отпечатва на 10 април 1941 г. в Данаил-Крапчевата „Зора”.
„Действително заслужава да се заклейми и да се преследва невежеството на журналисти и всички други разложители и разединители на българската нация. С една упоритост, достойна за по-полезна дейност, мнозина продължават да тровят младите поколения с македонци, тракийци и други несъществуващи днес народностни названия.
Македонците и тракийците като народи имат славно минало, но това е било преди двадесет и три столетия. Цар Филип ІІ Македонски сигурно е един от най-големите държавници на Балканския полуостров.
Българската нация преди хиляда и повече години е погълнала различни по произход племена. Но по език, по съзнание и по историческа съдба и мисия тя е от хиляда години насам едно неделимо тяло. Невежите, които пишат днес за македонци, тракийци, мизийци и прочее като народности, са длъжни да прочетат само няколко реда от предисловието на „Българската история” от Гаврил Кръстевич, член на върховното царско (султанско) седалище, отпечатана в печатница „Македония”, Цариград, 1871 година, за да почувствуват своя срам и светотатство:
„Българският народ, на който предприемаме да пишем историята, живее днес - значи преди 70 години - от много време насам разсеян в почти всичката Европейска Турция, а именно в тия страни, които гръцките и латинските писатели са именували Мизия (Долна и част от Горна), Тракия, Македония и част от Епир и Илирия. Това тяхно разпространение по тия страни е тъй гъсто и многочислено, щото те съставляват в тях най-голямата част от народонаселението заедно с господствуващите турци.”
През епохата на Възраждането всички деятели и писатели никога не споменават за македонци, тракийци или мизийци, а единствено за българите, за българския народ като едно цяло и се бореха за освобождение и независимост на народа си.
От няколко години се внесе отровният бацил да се разграничат и да се разлага единството на българите. Този бацил трябва да се унищожи.
Особено е важно единството за малобройните народи. Единството в борбата за съществуване и в постоянното съревнование с други народи, единството в съзнанието и стремежите за бъдещето, единството в идеала на нацията - това е първото и необходимо условие за успех.”
Едва ли сега можем нещо да добавим към думите на Гр. Василев!?

Григор Василев с К. Щъркелов

През последните години от живота си Гр. Василев издава две забележителни книжки. Първата е „Йордан Йовков. Спомени и писма” и излиза през 1940 г. Тя представлява изпълнението на един приятелски дълг към големия български писател. Екземпляри от книжката той изпраща на своя сметка до почти всички национални библиотеки в Европа, от които получава за това благодарствени писма. Преди да започне работата си върху спомените на Йовков, той изнася сказка за него при откриването на народните четения при Еврейския институт в София на 29 ноември 1938 г. Същевременно Гр. Василев е инициатор за създаването на Фонд „Йордан Йовков”, в който значителни средства осигуряват българските евреи.
А през 1941 г. издава книгата си „Образът на българската земя”, който образ го преследва през целия му живот и в която книжка за последен път остава верен на любовта си към нашата родна земя. Колко задушевно и искрено звучат думите му: „Истинският и пълен образ на българската земя се схваща в единството на нейното разнообразие. Красотата на тоя образ се отразява в творенията на българските писатели и художници: „Отечество любезно, как хубаво си ти!” на Вазова, картините на Щъркелова и музикалната поема на Владигерова, взети заедно, предават душата на българската земя.”
Григор Василев умира на 7 ноември 1942 г. в София. С неговата смърт изчезва окончателно и Демократическият сговор (Ляпчев).
Дневниците и спомените през последните години се утвърдиха като едно от най-търсените и предпочитани четива. Те са особено ценни, когато увлекателното художествено изложение в тях е съчетано и с историческата достоверност. Субективността е една от основните черти на автобиографичните произведения, но те са и най-добрият огледален образ на своя създател.
Дневникът като исторически извор е първокласно свидетелство не само за събитията, описани в него, но и като отражение на душевния мир на автора си. Тези качества преди всичко важат за дневниците, които не са предвиждани за издаване, тъй като в тези случаи авторът се е стремял да се изповяда най-чистосърдечно.
Всички качества на художествено четиво и на сериозен исторически извор притежават дневниците на Григор Василев, които са събрани и три ситно изписани с мастило и молив тетрадки и десетки листчета от джобни тефтерчета.
Идеята на Гр. Василев да води дневник възниква вероятно по време на следването му в Женева (1905-1906), когато той под формата на дневник пише своя труд за развитието на македонския въпрос. Но това не е дневник в неговия класически вид, в който се вписват личните преживявания. Истинския си дневник, озаглавен „Бележки на деня”, Гр. Василев започва на 3 януари 1908 г. в София, а последният ден, който записва в него, е 9 октомври 1919 г. Засега няма сведения да е водил дневник и през останалите години от живота си. По тази причина можем само да съжаляваме, че разполагаме с дневниците му за ранния период от неговия живот, а за 20-те и 30-те години от века, когато той вече е изградена политическа личност, имаме само някои негови спомени. Но и от този дневник, и от фрагментарните му спомени може да се види изграждането на политическата физиономия и формирането на мирогледа на този оригинален политически мъж на България, съчетал в образа си редица несъвместими черти на политик, общественик, културтрегер и меценат, колекционер на произведения на изкуството и страстен библиофил, нереализиран дипломат и европейски мислещ стопански деец, симпатизант и участник в националноосвободителните борби на народа ни, военен теоретик, социалист, демократ и сговорист, оригинален славянофил и антифашист в края на живота си.
Най-богати на сведения според мен са тия страници от дневника му, посветени на политическите борби, в които и той участва дейно. Особено интересна е тази част от дневника, в която разказва за своето участие в Балканската война и за срещите си с ген. Радко Димитриев, ген. Никола Иванов, ген. Никола Жеков, ген. Михаил Савов, ген. Иван Луков и за разговорите си с д-р Васил Радославов, д-р Никола Генадиев, Андрей Ляпчев, Кръстьо Станчев, Александър Малинов, Янко Сакъзов, д-р Димитър Станчов, проф. Павел Милюков, Петър Струве, полк. Матарел, проф. Херман Шумахер, Доминик Мърфи и др.
Макар и малко на брой са неговите спомена, които допълват в много отношения дневниците му и са писани в памет на близки политици, учени, военни, писатели, революционери и хора на изкуството. Особено жизнени и привлекателни са образите, които ни представя в спомените си за Йордан Йовков, полк. Борис Дрангов, Андрей Ляпчев, полк. Каварналиев и Христо Ясенов. По особено оригинален начин Гр. Василев очертава образите на проф. Асен Златаров, проф. Никола Милев, проф. Александър Цанков и Константин Щъркелов, които той изгражда чрез собствените им писма.
Като приложение ви предлагам да прочетете Женевския дневник на Григор Василев, който, освен клюките около македонското движение, ще Ви даде възможността да научите и много непознати днес факти от новата българска история, като имате предвид, че той е писан от един 22-годишен младеж. Независимо от това, че се забелязват редица неточности и пресилени оценки по отношение на ВМОК и ВМОРО и техните дейци, често показвани и доста карикатурно, ви предлагам да обърнете повече внимание на ролята на княз Фердинанд в македонското движение и налагането на личния му режим след убийството на Стефан Стамболов в политическия живот на Княжеството.
Заслужава да прочетете и краткия спомен на Гр. Василев с разменените писма с английския министър-председател Рамзей Макдоналд за терора в България и за атентата в софийската катедрала „Света неделя”.
Ако имате намерение да научите нещо повече от Гр. Василев, ви предлагам и тази кратка библиография:
Литература
Гр. Василев, Бележки на деня. Съст. Ц. Билярски. С., 1991, 337 с.
Гр. Василев, Един вдъхновен българин (Избрани произведения). Съст. Ц. Билярски. Биобиблиография. Съст. М. Босилска. С., 1994, 334 с.
Гр. Василев, Един живот в писма. Из архива на Григор Василев. Т. І. Писма от него (1904-1942 г.) Съст. Ц. Билярски. С., 1998, 304 с.
Гр. Василев, Един живот в писма. Из архива на Григор Василев. Т. ІІ. Писма до него. Съст. Ц. Билярски. С., 2000, 477 с.
Ц. Билярски, А. Огнянова, Кореспонденцията на Доминик Мърфи с Григор Василев. ИДА, кн. 49, С., 1985, с. 161-182.
Ц. Билярски, Григор Василев и творците на българската литература и журналистика. ИДА, кн. 84, 2002, с. 127-206.
Гр. Василев, Парламентарни речи. (1914-1918). С., 1919.
Гр. Василев, Македония и турската революция. С., 1908.
Гр. Василев, Програма за българската земя. С., 1931.
Гр. Василев, Йордан Йовков. Спомени и писма. С., 1940.
Реч на министъра на земеделието Григор Василев, произнесена на 14 декември 1930 г. в Народния театър по случай Празника за българската земя. С., 1932.
Реч на министъра на земеделието и държавните имоти Григор Василев по проектобюджета за разходите на Министерството на земеделието и държавните имоти през 1931/1932 година. С., 1932.

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

Григор Василев

ЖЕНЕВСКИ ДНЕВНИК

Женева, 12 декември 1905 г.
Македонски въпрос
1. Период 1878-1890
Русия освобождава България. Тя иска Санстефанска България. В Берлин Русия беше надвита от Англия и Германия, които мислеха, че велика България ще бъде маша в ръцете на Русия. В 1885 г. България се съедини въпреки желанието на Русия. Тогава започна неприятелството между Русия и България. Но затова пък Англия стана повсеместна и рядка наша защитница. Турция, под влиянието на Кючюк Саид паша, щеше да ни отвори война, ако не беше Англия.
Македонското население още стои тогава под влиянието на Освободителната война и си казва: „Русия освободи България, тя ще освободи и нас; да чакаме.”
Русия искаше да изтика княз Александра, за да турне на престола свой княз, а именно Мингрелския княз от Кавказ. За тая цел тя пуща всевъзможни интриги. Самият княз Александър беше един ограничен и глупав човек. Той спечели „любовта на народа” само като пръв княз чрез Съединението, благополучната война и просташката му демагогия: играеше с народа хоро, носеше се скромно, движеше се между масите и т.н. Русия подкупи Груева, Бендерева, Радко Димитриев и пр. с пари и обещания. Те изгониха княза в Рени. На власт дохожда Стамболов като председател на Народното събрание. Образува се регентство: Стамболов, Живков и Муткуров. А министерство: президент-министър и министър на вътрешните работи д-р В. Радославов. Те повикаха княза. Той дойде, но абдикира, като слабохарактерен човек. И тогава, от август 1886 до 1887 г. юни, настава периодът на междуцарствието, на регентството и президентството на д-р В. Радославов. В това време русофилите: Цанков, Люцканов, П. Станчев, Кушлев (печатар), Д. К. Попов, Гешев, Маджаров, Бобчев, д-р Хаканов и пр. решиха да употребят всички усилия за докопването им на власт. Те наредиха голяма преса, издържана от Азиатския департамент в София, Пловдив, Русе, Варна и пр. С тая преса те се опълчиха срещу палочниците, сопаджиите, белите. Д-р Радославов, изсушена душа, най-големият злодей, организира своя преса и свои дружинки, които имаха свои знамена, и формено облекло, и шапки с надписи, наричаха се млада, либерална България с девиз: България за себе си! Чрез тия дружинки той искаше да събори, да потуши, да сандардиса движението на русофилите, на черните души, хранениците на Азиатския департамент. Русофилите издействуваха от Русия да изпрати чрезвичаен царски пратеник, който да каже своята дума от името на царя, защото иначе е невъзможно да се излезе наглава срещу палочниците. Дойде Каулбарс, който поиска да говори на устроения от русофилите митинг в София, явно против съществуващия режим. Устроили му либералите под водителството на Илия Вълчев шайка, която го оскандалила, с викове долу и пр., без да е бит. След малко той се върнал в Русия безрезултатно. Тогава софийските русофили свикали събрание в София от всички селяни на околията, което събрание станало с 3000 на брой, в градината пред руското консулство. Всички селяни паднали на колене и смирено чакали Кушлев да изкаже тяхното непричастие в оскандаляването на Каулбарса и тяхната любов към царя. Радославов устрои няколко ескадрона кавалерия от всички страни с извадени шашки да се нахвърли върху тази тълпа и да я разгони с безжалостно раняване и бой. (Русофилите им наредили всеки селянин под шубата си да носи малка, но сгодна за бой сопичка.) И оттогава насам софийските селяни помнят да не отиват на митинг в София. Консулът е гледал всичко. То беше най-жестокото сражение между двата лагера.
Пловдив: русофилите чрез консулите на Русия в Белград и Цетина уреждат да се изпратят в Пловдив черногорци и сърби, въоръжени, за помощ на русофилите в Пловдив, за да се вдигне бунт. Но градоначалникът Дим. Георгиев, по внушение на д-р В. Радославова, устройва, при съществуващите още много бардаци, публични домове, на вратата на които стоят винаги червени фенери; от друга страна, той поставя на новоотворените нови участъци в затънтени улици също така червени фенери. С измама и хитрост преоблечени стражари и членове на дружинките и шайките тия черногорци са заведени след публичните домове в участъците, гдето са обискирани, разоръжени и силно бити, а после изхвърлени на сръбската граница. Случаят с д-р Хакановица: Ив. Мандаджиев, сега имащ 2 крави в София, начело с една 10-членна дружинка отива при Хакановица, красива жена, и цяла нощ тя им носи ракия и мезе, а латерната свири. В същото време Бобчев, Ив. Ст. Гешев, Маджаров, Хаканов, Д. К. Попов са арестувани, жестоко бити и пропуснати да избягат като кадъни през Кърджали в Солун-Цариград-Русия, като емигранти. Терорът е бил разпространен над цяла Тракия. Никой не е смеел да излезе нощно време.
Бургас: руският офицер капитан Набоков организирал със знанието на русофилите чета с 200-300 души, която искала да повдигне революция в Бургас, Ямбол, Карнобат и пр. Но Радославов й пратил кавалерия и артилерия и при Созопол е била избита. Убит е бил и кап. Боянов, българин.
Русе: бунт в гарнизона; русофили са били Филов, Узунов, Панов и пр. Но Радославов с останалата войска, полицията начело с Мантова, с дружинките от Русе, Бяла, Свищов, Горна Оряховица и пр. потушават движението и всички водители или са убити, или обесени и хвърлени в Дунава. Мантов изби по участъците маса свят - русофили, нахвърли ги в Дунава, а останалите живи измряха после от охтика.
Варна: Русия изпрати торпильори, обаче Радославов даде окръжно, че народът не бива да се бои; окръжните управители издаваха афиши с големи букви - народът да е спокоен. Срещу торпильорите той изпрати шуменската артилерия и всичко е било готово за бой.
В цялата страна: шайки и бой. Всичко се свежда до борбата между два принципа: тоя на руския деспотизъм и тоя на самостоятелна България. Това е така наречената ужасна година. Тя има решающе значение, защото е начало на свободна България. Изборът на княза стана при военно положение. Радославов напусна властта без пет пари. Ако бяха дошли русофилите, щяхме да станем губерния, щеше да се наложи и една нова борба срещу руския монархизъм. Това е великата заслуга на Радославова за България.
Всички русофили избягаха в Цариград: Цанков, Бобчев и пр., също Влад. Шишманов, Величков, Ванков, Диков и пр. Цялата емиграция - цивилни и военни, се издържаха от Азиатския департамент, ядяха на общ казан, и подадоха махзар до султана със съгласието на Русия да окупира България. (Ив. Вазов после опроверга, че не е подписал махзара.) Злобата е отивала до лична нетърпимост даже между двама братя или син и баща, и пр.
Комисията от Стоилов, Тончев и Кочо Калчев избира Фердинанда. Той вика на власт Стоилова и въобще консерваторите, понеже Радославов е, от една страна, опасен, а, от друга страна, вече непопулярен. Консерваторите скарват чрез интриги Радославов и Стамболова и ги разделят. Понеже консерваторите не бяха способни да управляват в такова бурно време, то князът вика Стамболова. Радославов в частен разговор признал, че се скарал със Стамболов, защото били зелени; иначе щели сме да станем република, а консерватори и русофили щяха да бъдат унищожени окончателно чрез поголовно изтребване. Стамболов, прочее, при един княз русофил, при съгласие на Англия и Австрия продължава само мъчната борба на 1886-1887 от Радославова, който беше най-видният човек.
24 декември 1905. Стамболовият режим само продължава тази борба против русофилското влияние. Австрия и Русия нямаха тогава съгласие, а се преследваха. Стамболов стана „велик” само с продължителното стоене на власт. Но понеже той постепенно стана обикновен, вулгарен кръволок, против него се опълчиха не само русофилските елементи, но и либералите, начело с Радославова, който беше начело на цялата антистамболовистка опозиция. През това време Русия чрез Азиатския департамент и емигрантите устроиха комплоти срещу княз Фердинанда: а) Майор Паница; той нямаше идея, сляпо оръдие; зад него обаче стояха Ризов, Тюфекчиев, Груев, Бендерев, Людсканов, Станчев и пр. План да избунят Фердинанд като Батенберга, но Паница, пиян, се разпуснал, планът му бил узнат и той беше застрелян; б) атентатът на +Карагюлев, Каравелов, Китанчев, +Т. Георгиев, +К. Георгиев и пр. П. Мусевич +К. Попов +Св. Миларов. Тия комплоти бяха последица, фарсове на комплотите от 1886-1887. Искаха да убият княза, да го застрелят. И тоя комплот беше воден от Азиатския департамент. Стамболов научи това чрез полицията си. Тази работа се издаде от сина на Кушлев, който уж беше студент в Русия. Той е участвувал на тайните заседания в Русия. Откраднал книжа, идва в София и ги предава на Стамболов. За разкритието е послужил и Спас Лепавцов, комуто Стамболов отпусна стипендия, а той беше участвувал в заговора. Един пущ, безнравствено момче. През този 2-и комплот имаше опит да се убие Стамболов, който с Белчева беше у „Роял” сегашния, тогава сладкарница „Панахов”. Халю и братя 2 Тюфекчиеви стреляха, но убиха Белчева. Тогава хванаха само Денко Тюфекчиев, когото изгориха жив. Д-р Павлович, старик, издаде свидетелство, че умрял от тифусна треска. А със средства на Азиатския департамент се издаваха брошури и вестници в Белград, Букурещ, Русия и пр. В първо време Стамболов беше по-силен от княза, много бяха интимни. Д. К. Попов пишеше кървави писма, Ризов - отворени писма. Така Стамболов стана нетърпим, опълчи против себе си всички партии, даже либералите; прикрити, прикрити - но тази тирания! Либералите се надяваха те да вземат властта. Но князът видя, че против Русия така не може да се върви. Той реши в себе си за един компромис с нея. Тогава идеше само по себе си скарването на княза със Стамболова. Казват, че сам Стамболов напоследък правел маневри за помирение с Русия, но тя не обърнала внимание на това. Колко е вярно - не зная. Имаше едно Велико народно събрание; целта му беше да се намали числото на депутатите от 300 на 150, за да е по-сигурен Стамболов; после се угаждаше за женитбата на княза; също за ордените. От ужасните страсти на 1886-1887 създадоха се разбойнически типове, но Стамболов чрез изключителни закони всичко изтреби, сандардиса цели села. „Изтреби разбойниците из планините, но разви в най-големия възможен размер разбойничеството в градовете; изкрадоха всичко, обраха касите.”
Стамболов падна, либералите бяха най-силната партия; русофили нямаше, демократите сандардисани, Каравелов арестуван; народняци нямаше. Значи - падат либерали, идат пак либерали. Но князът не мислеше така. Вече в последните години имаше тайни преговори между княз Фердинанда и Русия за примирение. Обаче Русия не можеше да се примири със Стамболов или либералите - то е абсурд. От друга страна, русофилските елементи не бяха търпими за княза. Две интересни положения. Трябваше едно ново положение. Русия: „Как да вярваме на Стамболов и Радославов?” Фердинанд: „Ами аз на комплотаджии срещу живота ми, срещу престола ми, как ще дам властта?” Така се яви нуждата да се намери изход в компромис, да се състави кабинет от най-мръсните, най-безчестните, най-мискинските елементи. Но Кобургът не можеше изведнъж да сюрпризира България с някаква си народняшка партия. Употреби се преходна маневра. Образува се кабинет с шеф Стоилов и на вътрешните работи, а на Либералната партия се дадоха само 3 места: на просветата - Радославов, на правосъдието - Пешев, на обществените сгради - Тончев. А със Стоилова бяха Р. Петров, военен министър, Гешев - на финансите, Начович - на външните работи. Това е най-крупната политическа грешка на Радославова. А той се излъга чрез надеждата, че понеже той е най-популярният в борбата срещу Стамболов и цялата интелигенция на негова страна, то ще се изберат негови депутати, без да знае намеренията на княза и без да разбира, че в България, който има Вътрешното министерство, той ще има и камарата. Радославов не знаеше намеренията на княза, че той води преговори за примирение. Преговорите се водеха от Омалския дук, князов oncle (чичо), и майка му - Газдарица. При тия избори Стоилов и консерваторите употребиха всички средства да създадат свои партизани от русофилски елементи. Но не се разбираха нито цанковисти, нито каравелисти, а от безцветната русофилска сган, която разсъждава с краката, от най-опасните елементи на България! В сила беше старият избирателен закон, нямаше лични карти. Властта съвършено лесно печелеше. Около 110 души дойдоха в камарата, повечето стари, недъгави умствено и нравствено, а само около 40 депутати радослависти - адвокати, млади, най-интелигентната група, каквато камарата е виждала. Радославов почувствува своето фалшиво поведение и си подаде оставката. Министерството се попълни с народняци, Маджаров, Теодоров и пр. Така народняците се почувствуваха в себе си, станаха фактор. Цанков - в Русия, емигрант; Каравелов - в джамията; на тях князът нямаше доверие; но и либералните елементи бяха отстранени. И двамата доволни: Русия и князът. „И вълкът сит, и агнето цяло”. В началото на 1895 - това е положението: ясно и чисто. Стоилов за укрепването на новата си партия създаде мирни гешефти: централни, вертикални, паралелни линии, търговски камари и пр. Епоха на гешефти. Макар че по закона депутати не могат да бъдат предприемачи, но всички предприятия бяха на депутати. Съселов, Шипков, всички депутати, всички кметове и пр. Стоилов направи и друга маневра. Министърът на финансите Гешев намали поземления данък от 22 на 18 милиона лева, за да олекне на селяните, а усилиха косвените данъци. И до днес върви тази демагогия между селяните и от самите селяни - за намаленията. И до днес народняците печелят доста много чрез тази демагогия. Основният актуален въпрос беше: положението. Но Русия пак не вярваше; тя считаше княза за коварен и перфиден. Да даде доказателства за разкаяние, факт за помирение и обещание за съобразяване в бъдеще с интересите и политиката на Русия в Близкия изток. Понеже Русия искаше извънредно много, князът употреби македонското движение. И ето ти важно чудо: в края на 1894 се конституира Македонският комитет начело с Китанчев: да дава пари, пушки и пр. Започна агитация между населението на Македония. Китанчев беше честен, но глупав, и после затова го отровиха. И стана известният шум, и въстанието в 1895 година. С това движение се гонеха две цели: да се оформи необходимо исканото от Русия убийство на Стамболов и да се сплаши Русия, да се накара да побърза с помирението. Русия не искаше в настояще ликвидиране на Източния въпрос; тя беше странен враг на автономна Македония. Но арменското движение беше в разгара си още от 1894 година. В Крит - въстания; цялата европейска преса затръби за работите в Турция. Тогава княз Фердинанд напусна България, замина за Ебентал, за да наблюдава всичко оттука, за да следи от друга страна непосредствено преговорите чрез Оманския дук. Той даде заповед за повдигане въстание в Македония, на което Сарафов е печалният герой. Български офицери нахлуха с чети: Мелник, Бистрица и пр. Пламна силно въстание. Княз Фердинанд следеше физиономията на Русия и най-малките изменения. В същото време той нареди една депутация от народняшката камара, гдето влизаха Климент, Бобчев и пр., които коленичиха на царя за прошка - един най-позорен и мерзък акт на политическата история на България. Едновременно с това и при отсъствие на княза беше нагласено убийството на Ст. Стамболов, организирано от Македонския комитет. Така на речта на Лобанов-Ростовски, министър на външните дела, който искаше доказателства, че няма да се върнат времената на Стамболова, се отговори с неговото убийство. Русия прочее беше задоволена и с цената на обещанието, че ще се спре въстанието, тя прие да се помири. Бяха дадени заповеди за спирането на всякакво движение; офицерите, отишли по заповед, се върнаха по заповед; пушки и оръжие на героите се обраха още на пограничните постове и офицерите се върнаха в София, а комитите бяха разпръснати из цяла България, ощастливени с по 10-20 лв. за първо и второ напиване. Така Кобургът утилизира първия значителен подем на македонското движение и с негова цена си купи помирението с Русия. Македонското дело се „свърши”. Пуснаха се денонсирания, кавги - всичко беше, за да се компрометира македонското дело пред народа. Избраха се два комитета - на генерал Николаев и на Тюфекчиев. Тогава, на 1896, се покръсти Борис, помирението стана. Кобургът направи обиколка из Европа, начиная Цариград. За македонското движение настъпи мъртво състояние в 1896, 1897 и 1899. „Изтъкаха си платното, ритнаха ни кросното” тия народняци. Почвата на помирение: убийство на Стамболова; неутрализиране на България спрямо македонското движение и неговото умъртвяване в България; последната да не предприема никакви акции за разклащане на положението в Турция. Всичко това стана много лесно. А македонското движение беше изкуствено създадено и изкуствено се скапа. На път обаче предстоеше Гръко-турската война. И Русия настояваше най-много на неутрализирането на България в тоя случай. Тя даваше признания на княз Фердинанда и от друга страна, установяваше и гарантираше неговата династия.
Народняшката камара функционира 2 сесии с либералната група. Тази камара Народняшката партия я разруши без повод и мотиви. В ноември 1896 се употребиха най-страшните насилия с артилерия, побои, гасене на свещи и допускаха само 6-7 души депутати-опозиционери. А тази нова камара беше създадена да посрещне събитията на 1897, т.е. да се каже, че народът с най-новия си вот иска мирно културно развитие, а не опасни конфликти. Този парламент спеше и стоеше спокоен, когато положението на Турция беше най-зле. Султанът раздаде ордени, шум на княза, коне и на жените, в замяна на което България запази абсолютен неутралитет. Целият одрински гарнизон отиде в Тесалия, Одрин остана без войник. Издействуваха се 2-ма владици. Освободиха няколко затворници.
Народняците паднаха под влияние на общественото мнение. И пак ръководеше Радославов. Бездействието му, употребата на македонското движение, грабежите и пр. - това бяха лозунгите. Въпросът за железниците беше второстепенен и формален. Особено либералните и интелигентните елементи за падането и тия челобития пред Русия. Те паднаха.
Кой би ги наследил. Князът беше длъжен да се обърне към Либералната партия, тя беше най-силна. Но князът нямаше доверие у Радославова поради 1886-1887, поради страха, гдето беше го изхвърлил от кабинета в 1895, и поради връзките си с Русия, която се страхуваше от Радославова. Затова той им каза, че президент ще е Греков, а двете партии ще се обединят. Защо са 2 либерални партии? Ако напред в 1895-1894 Радославов беше надхитрен, то в следващото той беше само надвит, победен, нанесоха се люти рани от двете страни, но князът беше по-силен и той надви. Но Радославов нанесе удари и текмета на княза, които той ще помни за дълго-дълго време, които не може да забрави. Министерството се образува: Греков - президент, Т. Иванчов - министър на правосъдието, Радославов - на вътрешните работи, Паприков - на войната, и пр. Министерството се образува в деня на смъртта на княгинята; иначе щеше да има клане на народняци; Радославов беше принуден да телеграфира постоянно да се въздържа либералният народ от буйства и изстъпления. Ако не беше тоя случаен факт - Боже, Боже - 1886 щеше да се повтори в най-грозни форми, с всичките си ужаси на една касапница. Започва борбата между княза и Радославова. Той знае целите на Радославов и последният - на него. Имаше 2 точно определени тактики. Започва подземната борба. Козовете на княза: Греков, който е президент, следи всичко, всякога може да си даде оставката. Имаше още княжески хора: главно Паприков, после Иванчов и Тончев. С Греков = 4. После дойде законът за десятъка. Също най-после и македонското дело: също политическите партии. Радославов имаше срещу Кобурга: Народно събрание и нашата ловкост, в която Ляпов има крупно участие. Нищо повече. Как стана играта?
24 декември 1905. Правителството се конституира. Кобургът поиска да се събере общ конгрес на двете партии, те да се слеят, да се избере за шеф Радославов, ,,Свобода” и „Народни права” да се слеят в един нов вестник „Нов век”. За народни представители да се изберат по равно, така щото Радославов да не представлява сила. Също административните чиновници наполовина. Кметства и окръжни постоянни комисии - също по равно. Радославистите мълчаха. Окръжни управители - някои стамболовисти, но пристави и околийски началници - всички радослависти с устни наставления как да действуват. ,,Народни права” не спря, а ,,Свобода” се преименува на ,,Нов век”. Греков и Радославов обиколиха заедно, поставиха общи кандидатури. Искаше Греков и князът да се изберат поне 50-60 стамболовисти, та камарата да е шарена, без само радославистко болшинство. Но по тайни инструкции радославистите поставиха свои кандидатури. С мошеничество, побои и пр. избра се радославистко болшинство. Допуснахме да се изберат и опозиционери, 6-7 социалисти даже. Греков видя, че е преибан. Князът подозирал, ако не е знаел, нашата работа. И затова Греков поканил Т. Иванчов, бивш чиновник. Радославов обаче направи да не се избере той от Кюстендил, а се избра Ризов, който беше касиран, и после се избраха други. Радославов избра Т. Иванчов от Брезник, но от една секция, за да го профанираше. Тогава пуснахме agentprovocateur Б. Райнов да иска парламентарно правителство. Така се екзекутира Греков и неговата компания, един дворцов човек. Князът се много амбицира. Той каза на Радославова: „Тебе министър-председател не те приемам; можеш да останеш на власт само като председател на Народното събрание.” Радославов заявява, че председател на камарата не става; „Аз имам политическа партия и парламент!”. А предварително кметства, окръжни съвети, всичко беше бламирано и бяха избрани либерали. Князът предложи (то е 1899 год., след извънредната сесия) Т. Иванчов за председател на Министерски съвет. В извънредната сесия се касираха около 20-ия ден много редовно избрани, много правилно. Целта на касирането беше да се отворят вакантни места за народни представители; имаше от 15-16 ваканции. Искаше се да се състави едно контактно радославистко болшинство, за да се озъби на властта на княз Фердинанд. Станаха големи насилия, избраха се само радослависти, което означаваше болшинство от 110 души в камарата. Греков беше умрял от тоя позор. Той пукна. Князът направи изрична и остра декларация, че президент Радославова не приема по никой начин. Това той внуши на депутацията и цялата партия в провинцията. Партията се сплаши - лоша перспектива, глад, след 10-15 години гладуваше в опозиция. Партията прочее застави Радославов да приеме, обаче поне да си остане министър на вътрешните работи. Така Т. Иванчов стана министър-президент. При реконституирането се вмъкна Йов Титоров. Между партизаните настъпи разделение. Князът внуши на Тончева и компания, че той, Радославов, ще изхвърчи навън. Затова, ако искат да стоят на власт, то трябва да съдействуват за неговото изпъждане. Той им даде големи гешефти и вагони хамбари и пр. Но князът ги измами. Той не ги остави после на власт. Законът за десятъка беше въведен. Народняците напуснаха властта, като бяха оставили абсолютно празни каси. Дългове големи - плодородие малко. Главното перо - поземленият налог, намален, затова ставаше мъчно да се кара така. Заем мъчно се прави, при това князът не ще да направи добър заем, за да компрометира партията. Чисто по бюджетни причини се наложи законът за десятъка. Очакваше се при неплодородни години минимум 18 милиона лв., а при добри времена - 40 милиона лв., чисти пари 25-30 милиона лв. Радославов знаеше, че народът не ще посрещне добре тоя закон, той знаеше риска, но - нужда ради, налага се. При това има случаи да се облагодетелствуват много партизани. Няма да крадат, но ще се предпочитат. Кабинетът утилизира тоя закон против Радославов. Насъска партизаните срещу Радославов, а войската направи равнодушна, да не стои настрана на партията. Тръстеник, Шабла, Дуран кулак и пр. Така се свърши 1900 година. Князът предлагаше да се сандардисат тия дружби на земеделците и това цяло движение. Като че се появи брожение срещу княза. Но Радославов не го послуша, особено за дружбите. Казваше на княза: Нека това направи Т. Иванчев, претендентът. Най-после Радославов заяви, че така не иска да продължава. Падна Радославов. Дойде Т. Иванчов - президент, Рачо Петров - на вътрешните работи, Тончев, Йов Титоров, Паприков и пр. Князът знаеше, че с тия хора не може да се задържи положението, той се надяваше, че камарата ще отиде с новото правителство. В клуба на Либералната партия ставаха прения, гдето Тончев и Т. Иванчов дълго говореха да се съгласят депутатите на новото положение; но тоя клуб реши: ще поддържа само правителство с шеф Радославов. Князът не губеше надежда, че много либерали ще отидат при изборите с Т. Иванчов, а, от друга страна, Дико Йовев викаше мъртвите реформатори и стамболовисти. Когато князът видя, че либералите, особено след дневния ред, не ще му се удадат, каза на Рачо Петров да се скара с Т. Иванчов, и тоя, последният, падна. Образува се кабинет д'афер. Дворецът беше направил точна сметка: 1) да се изберат елементи, щото да се осъди Радославов; 2) да не се избере хомогенно правителство нито на цанковисти, нито на каравелисти. Имаше много интересна тактика: нейде, като се знае положението, нищо не се правеше, нейде - ужасни насилия. При това Дико Йовев имаше стамболисти, Плачков - народняци, Данчев - демократ. Цялата войска беше изтикана по избори. По прием - не по насилията - тия са най-гнусните избори. Планът беше на двореца, а Р. Петров беше екзекуторът. Дойдоха всички опозиционни партии. Понеже беше прясно впечатлението - всички викаха да се съди Радославов. Това беше собствено в основата си гласът на княз Фердинанда, подпомогнат от всички политически течения. Излизаше, че народът осъжда Радославовия режим, самия Радославов. Така се поиска екзекуция на Радославова. Това беше отплата от страна на русофилските елементи: народняци, демократи, цанковисти, за 1886-1887, а, от друга страна, в основата си това е интерес на Кобурга. Образува се цанковистко-демократическата коалиция, без да разбере Каравелов какво го очаква самия него! Каравелов взе финансите, Данев - външните работи, Людсканов - вътрешните работи. Те наследиха още повече забатачени финанси. И Каравелов - ужасният финансист - таман си намери момента. Първата работа беше да се сключи заем. Кобургът внуши на банките да искат тежки условия, монопол. Понеже Каравелов не знае френски, то се изпрати Сарафов в Париж. А Сарафов е детектив на княза, говорил е, каквото му е поръчал княз Фердинанд. Каравелов се убеди и заяви в парламента, че без тоя заем при тия възможно най-добри условия България ще падне. Имаше конспирация срещу Каравелова и заемът пропадна с 2 гласа. Пропадна заемът с Каравелова заедно за вечни времена. Каравелов си даде оставката, изигран ужасно. Радославов падна - уморен, надвит, а Каравелов беше изигран, надхитрен. Така се създаде почва за образуването на хомогенно цанковистко правителство с Паприкова. Изборите въобще бяха свободни; насилия нямаше, но корупция. Много руски пари се изхарчиха. Руският южно рус. прот. банк се отвори, раздаде сума пари и после се затвори. За него той, князът, употреби македонското дело. Заемът се направи, условията се направиха доста. Каравелов излезе бакалин, глупав, колкото трябва, иде да заяви на камарата, че без тоя заем България ще фалира, когато той даже не знаеше условията му, когато беше излъган от Сарафова, тоя мерзавец и шпион, рядък по безчестие.
25 декември 1905.
5 януари 1906. Даневото правителство падна под тежестта на македонския въпрос. В 1902 цончевистите направиха революция, въпреки желанието на правителството и по желанието на княза. А Русия беше против това въстание, както е против всяко въстание в Македония; князът, за да турне правителството натясно, устрои това въстание. Правителството по настояването на Русия трябваше да вземе мерки против цончевистите, и въобще против цончевистите, и въобще против движението, но това ще го компрометира пред народа. Също при цанковистите се реши Фирмиляновият въпрос в полза на Сърбия и по настояването на Русия. По желанието на последната на 1.ІІ.1903 се разтуриха всички комитети, конфискуваха се архивите. За да се закрепят на власт и за да се възстановят в чест пред народа, излюпиха да дойде Ламсдорф; той каза на македонските дейци да бездействуват. В цанковистко време, 16 април 1903, атентатите в Солун, което окончателно компрометира правителството. Това ги постави в много глупаво положение. Те се надяваха на бездействието на комитетите, защото така казал Ламсдорф. Князът им намери модуса с А. Радева. Същия ден, 1.ІІ.1903, когато се запечатваха книжата на комитета и когато се разтуряше всичко - същия ден се отвори държавният съд за д-р В. Радославов.
Идват стамболовистите начело с Рачо Петров.
(P.S. Наум Тюфекчиев игра също роля в падането на цанковистите; той печаташе факсимилета, с които се установяваше връзката на Людсканова с Азиатския департамент. Н. Тюфекчиев беше също храненик на Азиатския департамент; той беше комплотаджията. Оттам той притежаваше писмата. Разбира се, това беше по заповед на двореца. Той е един от най-гнусните хора на България. Повод беше за публикуването на писмата арестуването на Халю, което направиха цанковистите. Последните искаха да се освободят от отговорност. А князът искаше с това убийство да ги компрометира. Оттука конфликтът между княза и цанковистите и между Тюфекчиев и цанковистите. Шангов е просто оръдие. Инструкции от двореца за публикуването на тия писма имаше Ставри Наумов; чрез него винаги ,,Вечерна поща” е получавала субсидиите от двореца. Цанковистите тогава сплашиха княза с гражданска война. Князът промени Паприкова чрез Савова, защото макар Паприков да беше доверено лице, той беше отишъл в Русия, гдето му направиха среща като на княз, и князът не можеше в тоя конфликт да разчита напълно на Паприкова, повика следователно по-доверено лице - Савова. Заплаши цанковистите с репресии на Савова. Софийският офицерски гарнизон прави прогулка, военният министър отпуска и ги напива всички като скотове; вечерта в града влизат пияни. Князът, качен на кон, ги среща при Цариградското шосе и ги предвожда към София, като че се връща от София. Това беше арогантна и провокаторска акция спрямо министрите, като казваше: „Готов съм!” И ги смаза.
В тия мръсотии Савов играе една низка, шпионска роля, както Иванчов правеше в Радославовия кабинет заедно с Тончева. Той шпионираше кабинета. В благодарност на това той стана после дипломатически агент във Виена при стамболовистко министерство. Въобще цанковистите направиха свободни избори, репресалии нямаше. Край на P.S.)
При Рачо Петров стои още Д. К. Попов, който имаше да играе ролята на Тончев - Иванчов - Сарафов. А князът се е извинявал пред днешните министри и на други места, че това става по желанието на Русия; тъй като Д. К. Попов е таен агент на Русия. Той управлява до днес.

Македонското дело
В общите усилия на Македония, Тракия и България се създаде Екзархията.
Когато България се освободи, мисията на Екзархията се разграничи, намали. Тя остана да действува предимно за Македония, особено след Съединението.
Нейната мисия в началото и досега формално е черковно-училищна. Откриване на черкви, училища, владишки постове и пр. Политически движения в Македония в началото нямаше никакви или съвършено слаби. Още към 1885-1886 се пращаха някакви чети, но неподготвени, слаби и Турция с репресалии съвършено ги потуши. Знаменита е Кресненската афера. Македонците се отказаха задълго от борба. Остана само Екзархията като единствен, всемогъщ фактор в македонския въпрос.
Русия както при развитието на черковния въпрос и при неговото разрешение, също и при дейността на Екзархията отпосле винаги играе неприятелска роля. Руската дипломация винаги е искала да се вдигне Екзархията, да се вдигне следователно схизмата. Тя винаги поддържаше идеята да превърне Гръцката патриаршия в славянска. И то така: македонските епархии, като славянски, ще имат владици славяни; те ще образуват Светия синод и така един ден патриарх на Вселенската патриаршия ще стане един славянин. Далечната цел на Русия е да държи в свои ръце българското духовенство; както също винаги се е надявала политически да владее България. Под маската, че се грижи за християнството на Балканския полуостров - и под маската на войните на Балканите за освобождението на славяните да се създаде такова положение на тоя полуостров - и за постигане на последната си цел - завладяване на Цариград, и по нейното разбиране - за една ликвидация на Турската империя.
Екзарх Йосиф, както и Методи Кусевич (той не е за поп; все едно свиня да лочи лайна, които схващаха тия цели на Русия, винаги бяха в конфликт с нея; само че борбата в начало не беше упорита, водеше се много подземно. После само тя изпъква в много рязка форма. От създаването на Екзархията до появяването на революционните движения в Турция Екзархията имаше да прави: отваряне на училища при много големи усилия, също отваряха се черкви; това не беше лесно, защото Турция се намираше под впечатление на войната. Но с подкупи, с лъжи, с доносничества нещо все се достигаше. Методи Кусевич - по тия години, най-важните значи - беше протосингел при Цариградската екзархия, второто лице след екзарха. Планът на черковно-училищната мрежа в Турция е изработен от него. Най-важна точка в тоя план е откриването на пансионите в Македония. Средства за своите издръжки, както и за поддържане на черковното дело Екзархията получаваше от българското правителство; тя се вписва в бюджета. Постепенно се увеличаваше; днес е 1 300 000. Голяма част от тия пари се употребиха за пансионите. Първоначално се откри пансион в Солун; после в много места: Битоля, Скопие, Серес, Костур, Цариград. Пансионите приемаха безразборно, без цел, ученици от всички краища на Македония. По едно време учениците в Солун достигнаха 500 души. Всички краища и околии на Македония бяха представени без изключение. Даваха се: хубава храна, хубави дрехи, всичко хубаво. По ваканциите всички си отиват по дома и стават агитатори, пропагандисти. Първоначално турското правителство имаше замисли против Солунския пансион. Кусевич предвиди тази евентуалност; назначи за управител на пансиона и за надзирател французин. И така, един вид нашият пансион беше под протекцията на Франция, макар тажитно. Тия пансиони имаха програми на гимназия. Но имаше в I клас хора с 30 години. Целта беше да се създават агитатори и пропагандисти. Имаше пансион също и в Одрин. Вследствие тия откривания на черкви и училища започна се ужасна борба между българския и гръцкия елемент, защото така и българският елемент изпъкна. Борба жестока, свирепа, която костува много средства и жертви. Турското правителство изкусно подклаждаше тази борба, като последователно подпомагаше слабия в дадено място, безразлично българи или гърци. Сръбска пропаганда абсолютно няма. Тази гръко-българска борба много усили българския елемент и го направи по-жизнеспособен. С черковно-училищното дело се занимаваше пряко самият народ; така българският елемент пряко участвуваше в борбата срещу турците. Кусевич разбираше и подпомагаше това положение; той даде голяма автономия на народа, като по тоя начин го ангажира в тази борба него самия. В няколко години се създаде интелигенция, цяла Македония се покри с училища и черкви. Кусевич обаче изпадна в немилост пред Екзархията, обвинен в сепаратизъм, и отиде на стари години да следва в Русия, в семинарията на Киев. Това ще е към 1885-1886 година. Тогава се хвърлиха семената на българската завоевателна политика, а не политика освободителна спрямо Македония. България започва да се издава с постъпки, от които може да се разбере, че ако Македония я интересува, то не е, че има страдащ народ, български, и трябва да се освободи като страдащ, но има земя, която България иска да анексира, да я присъедини, като увеличи своя живот. Тези македонски деятели, създадени от самото време, от борбата срещу турците, които подушваха намеренията на Екзархията и България, щом протестираха, биваха жестоко преследвани, бяха принуждавани да напуснат Македония и да се пренесат в България, гдето охотно им се даваха и те охотно вземаха разнообразни служби, с което се обезличаваха и потъваха: чиновници, офицери, учители, търговци и пр. Екзархията запълваше опразнените места с доверени лица, изпратени от България, или с македонци, но в които тя има пълно доверие.
По тоя начин на ответствените и важни места се настаниха изключително българи от Северна България или безхарактерни македонци, които за пари се солидаризираха с режима. Настъпва именно по тия години Стамболовият режим, смутните времена. Между екзарха и Стамболова имаше абсолютна солидарност и по общата политика на България, и по македонския въпрос. И понеже се водеше в Стамболовия режим борбата срещу Русия, а това само радваше Турция, като се създаваше русофобско течение, което тя мислеше, че ще я ползува, то в тия времена Стамболов и екзархът издействуваха 2 владици: Скопски и Неврокопски. Тогава именно се откриха много пансиони, много училища, много черкви - султанско благоволение. Едновременно с това екзархът и Стамболов направиха всичко, за да концентрират черковно-училищното дело в Македония в свои ръце, да станат фактически дирижьори. Затова пък и борбата на съзнателните македонски дейци срещу тия тенденции се оформи и започна да се проявява. Тази борба започна да се проявява в ученически бунтове, насъскани срещу екзархийските учители-провокатори от учителите-сепаратисти. На много места масата явно изказваше своето недоволство от натрапниците на Екзархията, като често пъдеше, изгонваше, не допускаше. Македония се раздели на два лагера: екзархийски и антиекзархийски, сепаратически. Големият размер обаче на черковно-училищната мрежа започна да плаши турското правителство, още повече когато гледаше навсякъде гърците избити и изместени. И за слепците ставаше ясно за настъпването на революционното движение. А емиграцията в България ставаше много силна; тя се свикваше със свободния живот и започна да проявява своите стремления против Турция. Турция прочее изработи план за обуздаването на нашето движение. На сцената се появява сръбската пропаганда (1890-1891). Тя беше извикана на живот в Македония преди всичко от австрийците, за да им отвлече вниманието от Босна-Херцеговина и сръбството в Унгария; особено като се знае, че тя има на разположение такова оръдие като крал Милан. Австрия във всеки случай само посочи пътя на Сърбия към Македония. Но Русия след своето окончателно скарване с България от 1886-1887 и репресиите на Стамболовия режим окончателно възприе сръбската кауза, като искаше да нанесе смъртен удар на панбългарските интереси. Техните консули в Цариград и другите градове, които дотогава само мълчаха или сноваха подземно, открито взеха страната на сърбите, като им станаха открити ръководители. Руският консул в Солун Ястребов написа едно гнусно съчинение за Македония, гдето доказваше, че македонците са сърби. Голяма част на руската преса защищаваше сръбската кауза. Сръбското правителство започна да гласува бюджет за Македония. В Белград се откри пансион по образец на Солунския, гдето се приемаха македончета от всички краища и се пращаха в Македония. С подкрепата на руските консули и с пари на сръбското правителство започнаха да се откриват сръбски училища. Сръбски учени обикаляха Македония и пишеха томове, че Македония е сръбска. Създаде се преса, литература, пропаганда, движение. Турското правителство разбираше всичко и имаше интерес да възникне и тази пропаганда в Македония, значи още един фактор. Пак по тия години се създава влашката пропаганда. И влашкото правителство започва да гласува суми, пропаганда, пансиони (все идеята на Кусевича!) и пр. Но влашката пропаганда можеше само да ползува българите, защото тя беше насочена изключително срещу гърците. Голяма част от куцовласите до появяването на тая пропаганда бяха гъркомани, тогава усилваха гърците, а сега именно те се будеха срещу гърците, и подпомагаха пряко и косвено именно нас. После власите претендираха и пропагандират още за Епир и Тесалия, гдето разширяват своята пропаганда. Затова за нас те бяха много полезни. Има околии, като Костур, гдето без тяхната пропаганда ние нищо не бихме могли да направим. Вследствие близостта на Гърция те бяха много силни; но явиха се власите, ние успяхме, даже открихме пансион в Костур, гдето няма нито един българин, а има само гърци и турци. И така Македония представлява интересна картина: гръцка пропаганда, влашка, сръбска, българска... Така аслъ беше подведена работата от Стамболова: да се отдели народът от черковно-училищното дело, изгонват истински дейци, пращат пропагандатори.
* * *
В тоя хаос се ражда революционното македоно-одринско дело. Сега сме вече към 1894 година. Така изпъкна идеята за вътрешната организация, за автономна Македония. Казахме, турците поискаха да обуздаят македонското дело на българите, да го унищожат беше късно. Изработиха своя план: от една страна, срещу екзархийския режим турнаха гръцката и сръбската пропаганда, като ги подпомагаха според случая, обаче най-важното им средство беше обръщането на училищата от общински на частни. Народът в първите години вземаше прямо, живо, непосредствено участие; всички се грижеха за движението и всички сами участвуваха в уреждането на училищните и черковните работи посредством своите общини и черковно-училищни настоятелства. Общините и черковно-училищните настоятелства бяха изборни учреждения и затова винаги беше необходим народният вот. Те бяха отговорни пред народа и турското правителство за училища, черкви, учители и попове. Учителите бяха един вид подчинени на тия тела. Екзархията не току-така лесно можеше да прави своите посегателства върху учителите, макар да бяха плащани от нея. Турция поиска, щото тая ответственост да се иска от директора на класното училище и от учителя от училището. Появява се борба между народа, от една страна, и турското правителство с Екзархията, от друга. Тя се продължи много. В края на краищата тя се свърши така: ответствеността за училищата, гдето има владици, пада върху тях за всички училища в епархията, гдето няма владици - върху общинския председател. А понеже владиците и общинските председатели бяха вещи проводници на екзархийския режим, по тоя начин цялото черковно-училищно дело се изтръгва от ръцете на народа, на изборните му учреждения и се предава в ръцете на Екзархията, респективно на България. И така става пропаганда, а не дело. При това положение на работите става ясно, че за учители ще се назначават хора угодни. Всички други опасни елементи се изпъждат. Изпъдените от едно място не можеше да отидат на друго място, защото всичко беше организирано. По тоя начин всички честни, самостоятелни, интелигентни, самоотвержени хора се изгонваха. Мнозина отиваха в България и често се изгубваха. Но известна част оставаха или не като учители, или като менажирани учители. Те турнаха основата на македонската революционна пропаганда. Турция, след като се създаде новото положение с нашите училища, учреди свой училищен инспекторат от хора безсъвестни, турци. При новото положение ставаха много злоупотребления. Някой гъркоман или сърбоман подхвърли в училището някоя книга или писмо; то се намери, констатирва се виновността на учителя на уговорка и той се изпъжда, понеже никой не се застъпва. Често владиката внушава на инспектора, че няма доверие в еди-кого си и уволнението му става безапелационно; турският инспектор настоява за уволнението му, а Екзархията го уволнява. А турският инспектор е за инспектиране на училищата, без разлика на националност. Екзархията, вече абсолютна господарка на делото, назначи само свои хора на важните места, понеже няма противници, и изуволни всички неблагонадеждни елементи. Еднички две общини не се подчиниха на екзархийския режим: Прилепската и Щипската община; именно тази Щипска община е, която задържа въпреки всичко Гоце Делчев за учител в Щип.
Така в 1894 изникна македонското революционно дело.
Конституира се в Македония Таен македоно-одрински революционен комитет в Солун с членове д-р Хр. Татарчев, лекар, Дамян Груев, коректор в печатница, Иван Хаджиниколов, книжар, Петър Тошев, учител в Солун, (Д. Груев, изпъден учител), Гоце Делчев, Григор Попев, търговец. Останалите, кукушани, бяха незначителни хора. Този беше първият комитет. Той конструираше вследствие недоволството на народа от екзархийския режим и турската власт навсякъде свои комитети. Неговата мисъл беше: черковно-училищното дело е изиграло своята роля, необходимо е, настъпва вече време за политическа пропаганда. Комитетът се установи и в Цариград. А някои от напусналите Македония дейци, които още съчувствуваха на делото, започнаха същата работа в София. Никола Наумов и Тома Карайовов започнаха в София вестник „Право” срещу екзархийския режим. (Сега се изродиха до княжески шпиони, но тогава бяха страшни идеалисти.) Те турнаха началото на движението между емиграцията. Започна се функционирането на организацията в Македония. Основната мисъл на тази организация беше: „Извоюване на политическа автономия на Македония за самата нея. Македония за македонците.” В малко време Македония се покри с комитети; почвата беше много добра: турският гнет, екзархийският гнет, пропаганди, обща корупция. Започнаха се събиране на пари, доброволно, после наложени, почнаха клетви на евангелие и нож, купуване на ками и револвери и т.н., обикновена работа на карбонари; избираха се десетници, стотници.
Така организацията конструирана, тя не можеше явно да се изкаже против Екзархията; тя трябваше да прикрива своите цели, защото Екзархията е във всичко силна, а самата организация - слаба; после съображения от настроението на народа, който се наричаше български, и чакаше 300 000 армия на България; също да улови назначените учители от Екзархията и да си извербува помощници или да прокара свои кандидати. Иначе е невъзможно при тия дадени условия. В България се извършва едно важно събитие: пада Стамболов, идват народняците. 18.V.1894.
Тази година в най-голям разгар беше критският въпрос, а от друга страна и арменският въпрос. Кобургът е още неприпознат. В Турция работите много разбъркани. Кобургът поиска да утилизира това положение за своето припознаване, а това може да се достигне с даване жертви на Русия и доказателства за послушност. Една от тия скъпи жертви беше пречукването, убийството на Стамболова. А от друга страна, той трябваше да бодне Русия чрез едно движение в Македония, а после с магически жезъл да го премахне. С Тайния македонски революционен комитет князът не влезе в сношения, защото не беше възможно, и защото той - ТМРК, беше още слаб. Но затова пък той си послужи с оня в България. В 1894 след тайния се образува явен комитет: Китанчев, Тюфекчиев, Ляпчев, Карайовев и др. - Д. В. Македонски, Димче Карамфилович (руски шпионин, човек на Вайсмана). Те събираха пари, пушки и пр. „Ще освобождават Македония!” Той беше съставен от I български македонски конгрес, който играе ролята - абсолютно същата роля - на днешната общобългарска конференция. Повдига се въстанието в 1895, убива се Стамболов, князът спира четите, значи туря край на въстанието, оръжието на четниците се събира. Сарафов превзе Мелник, закле един турчин, взе му 150 лири и ги изхарчи със софийски курви. Вътрешната организация беше против това въстание и не взе никакво участие. Явно беше до очевидност, че това въстание не цели да освобождава Македония. Кобургът вече зорко следи македонското движение, занимава се с него както с българските работи, дирижира го като изкусен мошеник. Той става вече център на тия аспирации. Китанчев съзна своята грешка и умря. Не се знае причината на смъртта му, но излиза, че е отровен. Д-р Михаил Иванов, който завежда Бактериологичния институт, е мръснейши дворцов шпионин и той констатира смъртта му, че умрял от сърцебиене. В Софийския македонски комитет играха роля братя Иванови като завеждащи интендантската част на въстанието. Те доставяха пушки и муниции. Съмнения не ще, че извършиха ужасни злоупотребления. Касиер на Македонския комитет беше Георги Георгов, касиер на дружество „Ню Йорк”. Той се сби веднъж с братя Иванови, понеже кражбите на братя Иванови бяха не само явни, но и цинични. Като се знае, че братя Иванови са видни членове на Народняшката партия, следва, че интендантската част на въстанието се е водила от правителството, респективно от Кобурга. В комитетските работи също голямо значение имаше ротмистър Морфов като инспектор на софийската полиция и на цялата страна. Той управляваше оная полиция, която конфискува оръжието на въстаниците. Той също има участие в кражбите на това време. Той също е шпионин. Братя Иванови уж му препродадоха някаква къща, много хубава, а всъщност тя е купена с български пари. Огромни суми злоупотреби и Тюфекчиев. Тия кражби бяха известни на другите членове на комитета и се дигна вой, изкусно подклаждан от правителството и двореца. Целта на всичко беше да се дискредитира комитетът и това беше необходимо, защото нямаше нужда от по-нататъшно движение, тъй като целите му бяха постигнати - княз Фердинанд приет! Македонското дело се компрометира в България, то се изроди в шайка, която служеше на правителството и двореца. Морфов и Тюфекчиев употребиха македонските въстаници, напити хубаво, да избият една група социалисти при Прошековата бирария, защото викали против режима. То беше ужасен бой, скапаха ги от бой. Н. Тюфекчиев, Бозуков и Б. Сарафов поискаха да убият с боксове Т. Георгиев, редактор на „Борец”, издаван в Бургас, който пишеше против княза и правителството. Редактори още бяха д-р Табурнов, Н. Генадиев, д-р Динчев и Хр. Станишев. Т. Георгиев отива в София, вечеря у Панахова и на излизане двама македонци, Ставре и друг, му удрят бокс в устата и го преместват на 10 метра разстояние. Ако е бил паднал пред кафенето, щеше да бъде убит; ако не беше добит от тях, щяха Бозуков и Сарафов, скрити в Градската градина, да го добият; но за щастие той паднал вътре в кафенето. Под формата на това, че убиват турски шпионин, братя Иванови и Тюфекчиев убиха ония хора, които можеха да свидетелствуват по Стамболовото убийство. Обесят го и кажат, че бил самообесен; убият го, убит като шпионин; събираха се насила пари и тия пари се убиваха по шантаните; Рачо Петров като военен министър заедно с Бенев оставаха в ръцете на тия въстаниците - офицери огромни суми за терор и убийства. А над всичко отгоре стоеше монархическо съображение: да се дискредитира каузата, защото беше излишна. От улицата тази борба се пренесе в пресата. Така че народът не само гледаше на улицата, но и четеше.
Всички тия безобразия докараха свикването на II македонски конгрес в София, 1895, месец ноември. В него стана разцепление: един комитет начело с генерал Николаев, а Тюфекчиев с офицерите - въстаници-шайки образуваха втори комитет. В този конгрес се изработиха статутите на македонската организация в България. Председател на конгреса беше Ал. Людсканов. В новоизбрания комитет като член на комитета на ген. Николаев беше д-р Ал. Радев, т.е. ония личности, които после, в 1903, закриха тази организация. Разликата е, че в 1895 бяха опозиция, а през 1903 - на власт. Това разцепление беше тенденциозно, българското правителство и князът искаха да създадат едно тяло в София, което да влезе във връзка с Вътрешната организация, с Централния комитет. Агитацията беше: правителството не може да вярва на ген. Николаева и хората му, понеже са радослависти, или въобще партизани; те ще използуват това дело за партизански цели. Когато другото тяло е от хора честни, самоотвержени, те участвуваха във въстанието. Затова само то ще дава гаранция за правителството. А същевременно искаха да създадат примамка за вътрешния комитет, който дотогава беше абсолютно безучастен в македонското движение на България. Разбира се, в тия свади и кавги народът се отдалечаваше, не оказваше помощ. С тия 2 комитета влизаше в 1896 година. Николаевият комитет продължава да функционира през цялата година. Другият комитет не можа да довърши година. Пропадна, защото остана без подкрепа. Вторият комитет се опита да създаде дружества из България, не сполучи; а Николаев имаше такива. Мнозина офицери постъпиха на действителна служба, комитетът се разнебити. Но затова пък и Николаевият комитет не можа да направи нищо. Годината се сключи с печален актив, тъй като народът, погнусен, не му оказа никаква поддръжка. Издаде няколко окръжни, изработи програма за реформи, която трябва да се приложи в Турция; имаше кореспонденция по европейските вестници, агитация. Орган им беше „Право” на Наумов и Карайовев. Дадоха някои меморандуми до Великите сили.
Във II македонски конгрес беше избрана анкетна комисия, която да провери сметките на Тюфекчиев, братя Иванови, Г. Георгов и Ляпчев. Тази комисия трябваше да докладва на III македонски конгрес, който се свика в София, ноември 1896. В тази комисия влизаха Ал. Константинов, Н. Наумов и Сава Иванчев. Ако комитетът не направи нищо през 1896 година, то Кобургът направи много: той обра плодовете на сятото от македонците и от македонското движение в целите 1894 и 1895. На 2.II.1896 беше покръщението на Негово Царско Височество престолонаследника при кумството на княз Голенищев-Кутузов, Кобургът направи своите визити като признат княз на султана, на царя; положението му окончателно се консолидира; Народняшката партия също се консолидира и България на сметка на македонското „въстание” взе своето положение между интернационала! Град от турски и руски ордени, мъжки, женски и т.н. мустове, коне от арабска порода, падна голяма пара. И най-после агентите на руската дипломация легализираха - те отдавна бяха кацнали - своето положение в България под покровителството на българското правителство. „Патриотическата” организация се замести с шпионска организация. Същото е с турската дипломация.
Братя Иванови като интенданти на революционното дело събираха пушки от народа; с тях те, предполагаше се, ще въоръжат македонските въстаници. Те са търговци на оръжие. След свършването на въстанието мнозина от подарителите на пушки намериха пушките си не във въстанически ръце, но в частни лица: „Абе отгде тая пушка?” - пита старият собственик-подарител. „Купих си я от братя Иванови!” След свършването на въстанието те не са представили никакъв инвентар за пушките, абсолютно нищо. Комитетът, който направи цяло въстание в 1895 г., в края на въстанието се оказа абсолютно без никакви имоти, без никакво оръжие, освен скъсани книжа, дървена маса и няколко стола, разбърканост във всичко. Тюфекчиев беше получил безотчетно от комитета десетки хиляди левове за организиране на тайна полиция; но има презумпции, че тия пари собствено са изхарчени за убийството на Стамболова или за издържане на шайки, които всичко вършеха, но не и да служат на комитета. Знае се положително, че въстаниците-офицери във време на шайкаджийството им освен гдето са грабили и обирали пари при съдействие на полицията, са личали пари от безотчетните фондове на двореца и министерствата.
6 януари 1906. Връзката между двореца и тази офицерска шайка беше Рачо Петров - военният министър. Побоят над Т. Георгиев е извършен от офицерите по инструкции на Рачо Петров; той и ген. Николаев, като лични неприятели, насъскваше офицерския комитет против Николаевия комитет. Крупно участие в това насъскване вземаше и дворецът, тъй като отношенията между двореца и Николаев не бяха никак добри, защото Рачо и ген. Николаев се скараха на една вечеринка в двореца. Князът свиква много офицери на угощение в двореца, гдето били ген. Николаев, Рачо, Тантилов. Ген. Николаев и Тантилов, макар с по-висок чин от Рачо, били турнати на по-лошо място. Тия двамата, обидени, напуснаха демонстративно двореца. То беше в Стамболово време. Тантилов и ген. Николаев си дадоха оставката и останаха запасни. Но не бяха само лични неприятностите срещу Николаевия комитет, по-важното беше държавническите съображения: да се опропасти комитетът, за да не направи нищо. Самата хайка се водеше от властта. В генералския Македонски комитет имаше тенденция да се пренесе центърът на тежестта на македонското дело в София, да не бъде в Македония. Повдигна се крупният, принципиален въпрос за автономността на Вътрешната организация, която оформи вследствие ген. Николаевите искания своя автономен принцип в следната форма: „Силата на македонското дело да се концентрира във вътрешния Централен комитет, тонът и направляването да се дава от Централния комитет, а на външните фактори, организации и пр. да се гледа като на спомагателни средства. Водиха се дълги и широки прения от двете страни. Тия преговори не доведоха до никакъв резултат. В тия преговори взеха участие Гоце Делчев, Дамян Груев, Гьорче Петров и др. с генерала и Върховния комитет.
(При образуването на 2 комитет във II македонски конгрес 1895 Тюфекчиев отказа да даде на ген. Николаев комитетския печат и важните комитетски книжа. Той беше тогава сила-чудовище. С тоя печат офицерският комитет функционира през 1896 до окончателното му разформироване.)
Дворецът, Стоиловото правителство, си служеха и със следующата агитация срещу ген. Николаевия комитет: в него влизат партизани, дори и некадърни хора, в които правителството няма абсолютно доверие, когато другият комитет брои „изпитани” македонски дейци (банда), млади, самоотвержени, борци, доверени и пр. Правителството ще даде на последните оръжие, за да направят въстание през 1896. Тази агитация имаше още и за цел да блъсне погледите на Централния комитет към офицерския комитет по един хитро скроен начин, като Кобургът тласне своето офицерство във Вътрешната организация, за да я вземе в своите ръце, което именно го интересуваше. Вътрешната организация, нуждаеща се от пушки, пари, други средства, както и от боеви елементи, завърза слаби сношения с офицерите; и това беше първият самонанесен удар, който впоследствие й костува твърде много. В продължение на 1896 год. агенти на офицерския комитет със съдействието на правителството пропътуваха Македония; целта на тия прогулки беше да предложат, в краен случай да заставят Централния комитет да направи съглашение (Antante) с офицерството. Офицерите купуваха на сметка на Рачо Петров, респективно на двореца. Между тия бяха: Борис Сарафов, Луков, Бозуков и др. Някои от тия офицери агитирали даже между провинциалните комитети на Вътрешната организация да бламират Централния комитет, в случай че не се съгласи с офицерството. И Централният комитет се подхлъзна; тръгна по пътя на съглашението, който после го закара в гроба. В 1896 година Вътрешната организация изтребваше агентите на сръбската пропаганда: учители, свещеници и прочее. Сърбите убиваха наши революционери, а лично ставаха шпиони на турците. Сръбската пропаганда беше просто един шпионски институт в Турция. Сърбите разбраха, макар погрешно, че вътрешната организация е националистическа.
Екзархията, без съмнение, посрещна враждебно появяването на Македонската революционна организация. В нейното появяване Екзархията видя опасност за своя режим и за идеите на официална България и своите си, идеи завоевателни, маскирани под мотото: обединение на българското отечество. Този негов страх ставаше още по-голям, като виждаше начело на новото движение да стоят личности, които отдавна вече водят борба срещу неговия режим, и които той жестоко преследваше. Екзархът, сега вече много силен вследствие нещастното разрешение на училищния въпрос, започна да преследва немилостиво всички учители, които се считаха адепти на организацията. Изпълнител на тази екзархийска политика (executeur) беше Васил Кънчов, който беше главен инспектор на всички училища в Европейска Турция. Кънчов обяви война на организацията, като я прокламира за сепаратистическа; на владиците и общинските председатели се дадоха инструкции да поведат кръстоносен поход срещу организацията. Скопският митрополит Теодосий, обвинен за съчувствие на организацията, собствено казано в „сепаратизъм”, беше отчислен (той не беше съчувственик на организацията); назначи се Синесий; за районни инспектори се назначиха най-безхарактерни елементи, като Фотев, Т. Янакиев и пр. негодяи, някои от които даже бяха предатели, изменници, турски шпиони. Много дейци бяха предавани на турската власт, затваряни или изгонвани. На тая борба организацията отговори с борба: със слово, с писмо и с револвери. Екзархът даже отчисли от Екзархията всички чиновници-македонци, не пощади даже слугите на Екзархията, които замени с разни фелдфебели от България.
В ноември (1 или 2) 1896 се свиква III македонски конгрес, който избра нов Върховен македонски комитет, начело с ген. Николаева. В този комитет се ликвидира Тюфекчиевският комитет (на офицерите). Тюфекчиев остана частно лице. Но комитетът като комитет (офицерски) беше и по-рано ликвидиран. Анкетната комисия от Ал. Константинов, Сава Иванчев, Н. Наумов направи своя мършав доклад, необоснован, който не изкара чуть ли не братя Иванови и Н. Тюфекчиев като ангели. Но комисията (анкетната) не можеше нищо да направи, понеже важните книжа бяха в ръцете на братя Иванови и Тюфекчиев. Прие се програмата за реформи. Важното в тоя конгрес беше, че се реши да се пласира патриотическият заем от 300 000 лв. пари по 50 лв. акция. С ген. Николаев в комитета беше Д. Ляпов - Gourine, секретар, подпредседател Йос. Ковачев, професор, брат на бащата на Ковачевци, Ал. Радев, Хр. Станишев, Г. Георгов, Ал. Константинов, д-р Червениванов, Пантелей Урумов, Милетич, Анд. Ляпчев, Дим. Ризов. В комитета имаше две течения: едно консервативно и едно либерално. Консервативното течение се представляваше фактически от Йос. Ковачев; а представител на младото течение беше Хр. Станишев. Първото се придържаше о идеите на комитета от 1896 година, т.е. център на тежестта в София, Вътрешната организация да се подчини чуть ли не на Върховния македонски комитет. Младото течение мислеше иначе. Двете течения се разделиха още отначало. По това време Вътрешната организация командирова за свое представителство Гоце Делчев и Гьорче Петров в България. Д. Ляпов споделяше центъра на тежестта да бъде в ЦК необходимо и искрено; и бе си поставил задача да обърне Върховния комитет на интендантско управление на Вътрешната организация, разбира се, с известна дейност. И ако това не можа да се постигне, причината е Гьорче Петров. Той не е умен човек, като се анализира дейността му, излиза, че съвършено не е далекогледен. Той най-много от всички се предаде на лансираните примамки чрез офицерите от Кобурга на Вътрешната организация. И затова първа работа на Гьорче беше да завърже сношение с офицерите. Те наистина му бяха доста полезни: събираха му пари, пушки, оставаха му в разположение разни фелдфебели и солдати за чети и войводи, а най-главно - ласкаеха селското му честолюбие и го черпеха с бира. В България тогава се образува Тайната офицерска македонска организация - така наречените офицерски братства из всички гарнизони. Душа на тая организация беше генерал Цончев. Гьорче Петров беше в сношение с нея. Тази чисто дворцова, гнусна, вулгарна организация открива борба на Върховния македонски комитет, дискредитира го по всички направления и с всички средства. Впрочем ВМК и тъй беше вследствие 2-те течения доста слаб. И Екзархията през това време не мълча. Кънчев образува в Солун братство, благотворително, което трябваше да изпълнява ролята на ЦК за нова организация в Македония срещу Вътрешната организация! Членове на Солунското братство бяха: Иван Гарванов, Анастас Наумов (влах), Христо Ганев. Екзархията поиска да използува съществуващия антагонизъм между Върховния македонски комитет и Вътрешната организация, същите лица - Хр. Матов, тип на тюлен, вол, но честен. Екзархийският агент Ат. Шопов, В. Кънчев на няколко пъти идваха в София да водят преговори с ген. Николаев и проф. Ковачев, за да се свържат сношения между Солунското братство и ВМК. И така: офицерските братства (Цончев) чрез Гьорче Петров искат да смажат Вътрешната организация; Екзархията чрез ВМК има същата цел; две деятелни, които не идат успоредно, но се събират в един пункт срещу Вътрешната организация. Солунското братство образува клонове в Македония. Излезе със свой вестник в София - „Автономия”, с редактор Чакъров, Ал. и К. Аврамов. И понеже разполагат със съдействието на екзархийските органи в Македония - то едва ли не стана сила. Обаче преговорите между екзархийските хора (на Солунското братство) и ВМК се водеха тайно, само с консервативните членове на комитета. Но пък ако не им се казваше, ние ги узнавахме, както ни беше много ясно какво се извършва в България. Една тактика се налагаше, искаше се само търпение, хладнокръвие, ловкост. В редовете на Македонската организация на ВМК се подвизаваше като член на Пловдивското македонско дружество полковник, после военен министър, сега ген.Савов, дотогава запасен. Н.Ц.В. благоволи да приеме Савов и Николаев на действителна служба, като втория направи свой адютант, а другия - началник на Военното училище. От това ВМК не изгуби, напротив, спечели. Дворцовият елемент се намали и консервативното течение отслабна. Ръководството на комитета след оттеглянето на Николаева остава Йосиф Ковачев. Той замисли да изгони от комитета младото течение, главно Ляпова, да направи чисто консервативен комитет, който да влезе в сношение със Солунското братство и да открие борба на Вътрешната организация. Ковачев беше улеснен в тази му задача и от русофилските елементи на комитета, представлявани от д-р Ал. Радев, от правителствените елементи, представлявани от Пант. Урумов и от демократичните елементи, мимо Ляпчева, който е щурашка работа; а тия елементи имаха интерес да образуват чисто конституционен комитет, като не само нищо да не направи, но да отнеме възможностите на ЦК да направи нещо - желано това и от Русия, и от Кобурга, и от правителството.
П. Каравелов беше най-големият враг на македонците; няма никакъв комитет - българската армия ще решава тоя въпрос. Конфликтът между младото и старото течение се изостри най-много при разискванията по пласирането на патриотическия заем. Консерваторите по интригите на властта, респективно на княза, не искаха да се пласира тоя заем, за да остане комитетът без средства и да не работи нищо. А нея година избухна Гръко-турската война (1897). Стана голямо скарване, при равнището на което се разкриха връзки на Ковачев и Солунското братство, и нуждата от един извънреден македонски конгрес се наложи. Този конгрес беше да си дадат сражение тия течения; едното от тях трябваше да падне и отстъпи. Съмнения не ще, че ще падне консервативно течение. Аз употребявам за agentprovocatour Станишева, от един град с Гоце, който му въздействува, а Гоцето въздействува на Гьорче, макар Гоцето да беше само морална сила голяма, и голяма посредственост. В юли 1897 год. се свика конгрес извънреден, гдето с болшинство се скапа консервативното течение, избра се нов комитет, в който влизаше Ал. Радев, Хр. Станишев, Андр. Ляпчев, Г. Георгов, Д. Ляпов, Ат. Казанджиев. Ковачев вследствие на това се разболя, върна се и умря. Ускорихме му смъртта. Първата работа беше да декларираме, че не желаем да се солидаризираме със Солунското братство. Направихме всичко възможно да се сприятелим с ЦК. И ако съгласие не се постигна, причината изключително беше Гьорчо, който в своите сношения с офицерството отиде много далеч и който, благодарение на скудоумието си, не можа да разбере стремленията на Кобурга и своето жалко сътрудничество на тия стремления. Тогава проучих положението в България и си приготвих плана, но трябваше с един тежък и съдбоносен момент да ги разбия, с никакви средства не можех да разубедя тия говеда. Все така оставаха си голи и прозаични сношенията с правителството. Пласирахме 2-3 хил. лв. от патриотическия заем, понеже беше много дискредитиран целият комитет и делото. Отпускахме безотчетно на Вътрешната организация колкото можем; дадохме доказателства, че ценим нейната автономност, но нищо не се постигна. Силно влияние играят нашите лични отношения с Г. Петров. Аз схващах всичко, откривах перспективи и пр., но той не искаше да се съгласи, да разбере, той имаше празни и надути амбиции. Той даже се готвеше да ме коли. Той не можеше да си помисли да се осъди неговата тактика. По атаката на Екзархията той се съгласи, понеже в Македония се водеше явно борба, но по-важното в България не разбираше. Ние отидохме дотам - да кажем на ЦК: напишете си условията, и после само ги подписахме. Но Г. Петров все търсеше да се бори, облегнат на офицерството. Интриги, клюки, клевети; той даже изпрати поручик Гаруфалов, който искаше да ме коли с шашка в гостилница „Балкан”. И оттам аз бях принуден да стана радославист, на русофобска идея, и добия гръб, а Гьорче беше силен чрез офицерството и чрез положението си на представител на Вътрешната организация. Гьорче Петров има една интересна причина: той беше събрал в Македония материал по географията на Македония като учител, инспектор и пр. Тия „Материали” Р. Петров му ги откупи за 10 000 лв. пари. И Военното министерство ги публикува в Държавната печатница тайно. Така той, Г. Петров, мина пред очите на глупците-офицери за умен, учен, поискаха да дразнят глупавите му инстинкти. И така го смъкнаха цял в лайната. А изобщо Цончев е душата на това офицерство. Със съгласието на ЦК и Г. Петров Цончев обиколи няколко пъти, предрешен, Македония. Пълна солидарност между офицерството и Вътрешната организация. Рачо Петров падна, дойде Иванов, природното явление. (Офицерската организация и представителството на ЦК пуснаха в разпродажба други облигации, за да подбият нашите; и доста голяма част от българското общество почнаха да гледат на ЦК с офицерството.) При все това, макар гонени и игнорирани, ВМК не отстъпва, ние си следваме, не напускаме. Бичувани от ЦК и офицерите, ние бяхме бичувани и от „Автономия” на Солунското братство. И затова прекарахме в едно абсолютно бездействие цялата 1897 и 1898 год. (Кобургът започна да пуска интриги в офицерската организация - 1897.) Ние нарочно счетохме извънредния конгрес 1897 за редовен и стигаме до ноември 1898; тогава се свиква V редовен конгрес; избираме се същите. И продължаваме тази тактика, като се водим от принципа, ако не можем да помагаме, понеже ни е отнета тази възможност, да не й пречим, защото нямало желание. Офицерството, вече озлобено и окърволочено, формулира своите претенции и поиска официално да излезе на сцената, със съгласието на представителството на ЦК се повдигна буря срещу ВМК, свиква се извънреден конгрес през юли 1899, по принудена инициатива на нас, и в тоя конгрес ние бяхме в оставка. Излизат на сцената агентите-провокатори на офицерското движение, кандидати едновременно с Гьорче Петров: Бор. Сарафов, Т. Давидов, А. Бозуков, д-р Спиро Шопов, Вл. Ковачев и Георги Петров. Народняците, респективно князът, като знаеха интимните сношения на ЦК и офицерската организация, понеже ЦК ревеше: Македония за македонците, борба против България, това Кобургът профанира. Отпусна правителствени пари срещу квитанцията, подписана от Гоце Делчев, Гьорче Петров, печат на Вътрешната организация и прочее. Така правителството хвана за носа Вътрешната организация. Станаха вече ненужни ръководителите на Вътрешната организация. Ето защо властта спокойно пусна по адрес на Гьорче Петров, че е турски шпионин; лично Стоилов говори това на Станишев. Оформи се един план по разрушението на Вътрешната организация.
В македонската организация на Екзархията (братствата) започна борба срещу Вътрешната организация; тя се свърши печално за братствата; убиха се няколко души и братствата фалираха, разформироваха се. Тяхната идея остана да бъде защитена само от вестник „Автономия”, който изливаше злобата си срещу ВМК (лично Ляпова), защото не им помагахме.
Станаха много афери, 1896-1898 год., например Винишката афера и др., които само разсипаха населението, интелигенцията с арести, убийства, сандардисвания. Моето впечатление е, че княз Фердинанд чрез народа не може да бъде контролиран и премахнат. Вътрешната организация въоръжаваше, купуваше пушки и пр. А Гьорче Петров мистериозничеше, пиеше; той е за механическа работа.
В 1897 г. Цариградският местен комитет на ЦМК по ръководството на Сим. Радев би и оскандали В. Кънчев, той беше позорно изгонен. Цончев и Г. Петров бяха в лични интимни отношения.
8 януари 1906. През народняшко време се турнаха първите основи за една сръбско-българска спогодба по македонския въпрос. По това време се уредиха сферите на влияние в Македония. Това стана като проявление на завоевателната политика: като се видя невъзможността да се грабне цяла, съгласиха се българският княз и правителството на дележ. Станаха разменявания на визити между български и сръбски министри, а после между Фердинанд и Александър. Посещения между белградчани и софиянци, турна се основа на сръбско-българската слога. А всичко това се вършеше като изпълнение на ония ангажименти, които княз Фердинанд беше дал в Петербург; в това руско-българско съглашение влизаше пункт за сръбско-българско съглашение и разделение на сфери на влияние в Македония между Сърбия и България. Пак в тази година Кобургът в изпълнение на друг даден на Русия ангажимент по същото време беше повдигнал въпрос за вдигането на схизмата и дигането на Екзархията. За тая цел, когато княз Фердинанд посети султана в Цариград, по желанието на русите, мислеше да направи визита и на гръцкия патриарх и така да постави въпроса. По повод на това станаха големи, ужасни демонстрации в Цариград (ръководени от Ляпов). Денят за това посещение беше определен Връбница. (Настана разкарване между Кобурга и Екзарха, понеже последният винаги е искал Македония цяла да е на България, от руско-българското, сръбско-българското съглашения и въобще Стоиловия режим). Княжеската политика стана от завоевателна на грабителска и алчна, колкото падне - все кяр! Отпор на тия намерения се намери за Кобурга в цариградските българи (15-16 хил. души); в демонстрацията взеха участие 10-12 хил. българи. На Връбница Кобургът дойде да се черкува в нашата черква ,,Свети Стефан”. В същия квартал се намира и Гръцката патриаршия. Една 12 000-на народна маса беше събрана на двора на черквата ,,Свети Стефан”, както изпълниха всички улици, които водеха за черквата. Задръстена с народ беше и водещата за Вселенската патриаршия улица. Гърците бяха приготвили всичко в черквата си за посрещането на княза. Агитацията между цариградските българи беше добре направена, народът беше насъскан и приготвен да посрещне всичко. Тази работа се върши от Екзарха и Ляпова. Князът със свитата си пристигна тържествено в черквата. Народът оглуши квартала с „ура, да живее Македония, да живее България, да живее Екзархията!” Князът остана втрещен и вкаменен от това. Екзархът държа реч в черквата, в която правеше алюзия по въпроса за вдигането на схизмата, заплашваше по адрес на ония, които повдигат тоя въпрос, и намек, че народът стои зад гърба му. Екзарховата реч се посрещна с хунски ура и одобрения. Чрез лица от свитата на княза Ляпов внуши (Добрович, полицейският, софийският помощник-градоначалник) на княза да не отива в Патриаршията. Казахме, че народът ще снеме хамутите на конете и ще завлече каляската по друга посока. Князът взе акт от тия желания на народа и си отиде направо в двореца, не посети Гръцката патриаршия. Ако князът държеше да отиде в Патриаршията под протекцията на войската, кръвопролитието беше не само неминуемо, но и ужасно. При излизането на княза от нашата черква един революционер връчи адрес, в който беше изложено, ясно и категорично с революционен език как стои въпросът. Беше Никола Кокарев, родом от ресенските села, принадлежащ към Цариградския комитет. Тук беше защитен принципът за съществуването на Екзархията, а именно, че никога няма да желаем да минем под ведомството на Вселенската патриаршия. След свършването на демонстрацията (благополучно), народът - почувствувал се победител, удари го на гуляй. Пирующи македонски и озлобени гръцки шайки имаха свади, сбивания из разни места на Фенер и на града. Станаха някои арести. Преди обаче Кобургът да напусне Цариград, тайно, в затворена каляска, придружен от Добровича, направи посещение на гръцкия патриарх, и то вследствие силното настояване на руския посланик Нелидов. Разговорите му с патриарха станаха неизвестни. Фактът се съобщи на народа, нямаше физическа възможност да се прояви презрението срещу Кобурга за тази му постъпка, но затова пък нито един, абсолютно нито един не присъствува при заминаването на княза за София, въпреки това, че в разположение на народа бяха оставени два български парахода „България” и „Принц Борис” за изпращане, изключая няколко чиновници от агентството и Екзархията. Така стана официалното и най-сериозно разкарване на Екзархията и княз Фердинанда по македонския въпрос. То е 1896 година.
Народняшкият режим и гръцко-турската война: в руско-българското съглашение, което имаше важен пункт признаването на княза, съществуваше клауза, че България ще направи всичко за предотвратяване на каквито и да било сътресения на Балканите. Понеже тия сътресения можеха да дойдат от македонските организации, затова всичкото внимание на княза беше обърнато към тия организации: да бъдат сандардисани. Македонската организация в България, представлявана от Върховния македонски комитет, беше вече фикция; па и Вътрешната организация не можеше да създава вече особено важни сътресения за княза, защото: а) беше млада; б) беше разяждана от интригите на Екзархията и Благотворителните братства; в) защото не беше във връзка с ВМК, и г) защото беше почти вчепкана в ръцете на офицерската организация в България, както се виде. Самата Вътрешна организация едвам би дръзнала да предприеме акции, защото рискуваше да се изличи, преди да живее. От организацията прочее опасност нямаше. Можеше обаче да настъпи опасност от самия български народ, който в бурната 1897 година можеше да увлече България в авантюра. Тая опасност господарят предвиде и предотврати. Разтури камарата от 1894 без никакъв повод, без причина, даде възможност на пълнохулиганското партийно правителство чрез ужасни насилия от 1897 да разтури пълнохулиганския партиен парламент. Последният (при тия избори бяха изгонени всички опозиционни депутати и се образува най-гнусната политическа котерия - парламент на Народняшката партия) имаше само 6-7 души, недъгави, сакати народни представители - опозиционери, за ирония на народа. Например д-р Теодоров, дипломатически агент в Букурещ; също Краев, уж най-добрият. С този парламент и въобще с народняшкия режим, чорбаджийски и туркофилски парекселанс. Кобургът посрещна събитията на 1897 спокойно и твърдо. Избухна Гръцко-турската война. България запази пълен неутралитет. Той беше така абсолютен, щото в Тесалия замина целият Одрински корпус заедно с топовете и мунициите, даже и шатрите на войниците. Войната се свърши, Гърция - победена; Турция, разбира се, възнагради нашия неутралитет, владици (3 -Велес, Охрид, Битоля), училища, черкви, освободиха се някои политически затворници; получиха се факати, браслети, табакери. Князът получи електрически Шум, според П. Папанчев вместо муш. Ето сега всичко: сандардисваше вътре в България, София; султанско посещение, сръбско съглашение, разтурване на парламента, бездействие на 1897 - това ясно показва срещите; удовлетворение на Русия, Турция, Сърбия и монархизма в България. Ето сега виждаме, че Кобургът не е банален човек, но злодей, готов всичко да продаде за своята корона, за своето династическо бъдеще. За дипломатически агент по това време беше назначен в Цариград д-р Димитър Марков, един от вреднейшите шпиони на султана, който беше една съединителна връзка par exellance. Лично Стоилов, казват, бил честен човек, когато падна, той го удари на ракия, стана алкохолик и умря. (Сигурно така е погинал и Т. Иванчев; изигра го, употреби го като оръдие и после го захвърли.)
В юли 1899 извънреден конгрес македонски; избраха се Сарафов, Ковачев и компания. Сравни по-преди. То собствено не беше конгрес, а една шайка. Офицерската сган принуждаваше, фалшифицираше и пр. Сарафовият ВМК е израз на офицерската компания, която благодарение посредничеството на Гьорче Петров беше във връзка с Вътрешната организация. Но през януари народняците бяха паднали и на власт дойде Либералната партия с Грекова. За военен министър дойде ген.-майор Стефан Паприков. Фактически шеф на офицерството, макар таен и скрит, беше ген. Цончев. Етикетът на тая организация, брадясалият хлапак - Борис Сарафов. Тази организация имаше за звено с княза военния министър Паприков. По доклад на последния и с указ, подписан от княза, уволниха се от армията ония офицерчета, които влязоха в състава на ВМК. Предположението прочее, че тоя ВМ комитет е конструиран от Радославов, е абсолютно невярно; с комитета може да говори само Ляпов и не друг. Че Радославов конструира Върховния комитет за партизански цели - е вулгарно глупаво и абсолютно несъстоятелно.
ВМК беше дразнителна шайка, изразител на една мафия, каквато е офицерската организация в България, която беше в изричното разположение на княза и военния министър. Няколко са целите на Кобурга: 1 главна. Чрез тоя орган да разруши ВМК, като вмъкне в него и редовете му офицери, като например фактическия шеф на външно и вътрешно македонско дело Цончева, и така стана той, Кобургът, шеф на всичко; 2 главна. Чрез такава една организация да парализира дейността на Екзархията (от приятели-врагове!) и подготви основа за изпълнението на своите стремежи по македонския въпрос, оформен тоя път в смисъл да се дели Македония; и 3 главна. Да създаде един отличен коз срещу Радославов, като създаде конфликт между тая организация, която ще убива, граби и пр., и властта, и така да подбие Радославов между „революционните” деятели. Справедливостта изисква да призная, че не всички офицери от организацията и от антуража на Цончев бяха посветени в истинските замисли; мнозина не можеха да знаят това, защото бяха млади, а много - понеже бяха много глупави, а мнозина не можеха да разберат просто защото бяха възпитаници на казармата, и които се влачеха в тая буря по команда и изпълняваха, защото се даваше команда от генерали. Напуснал комитета, Ляпов отива и става доверено лице и чиновник на Радославова. Дохожда Сарафовският комитет: функционира. При него бяха вече аташирани от Вътрешната организация, като представители на ЦК, Гьорче Петров и Гоце Делчев: съгласие - пълно, и на работа! В начало беше работата само до техника: пари, пушки, муниции и пр. Всичко безотчетно се изпращаше на Централния комитет - Македония. Изпращаха се чети, войводи, добитъци. Захвана се огромното македонско дело. Но ЦК, заблуждаван от рапортите на Гьорче Петров, не можеше да разбере оная опасност, която Кобургът му готвеше; и естествено при такъв представител не можеше нищо да разбере: злобен, глупав, пияница, злодеец, безхарактерен, курварин, алкохолик, мискинин, серсемин. Обаче офицерската организация чрез своя ВМК не закъсня да прояви претенциите си. Показа си рогата. Повдигна се въпросът (Ляпов: насъсквам, пускам интриги, чакам развитието на събитията; и тука ще видим голямото влияние на нашето лично неприятелство между мене и Гьорче Петров: исках не да го убия, което можех, но да го опозоря, да го изкарам какъвто си е!) За автономността на ЦК и Вътрешната организация. Първоначално тя поиска (офицерската организация) да вмъкне свои войводи, районни началници, а по-късно явно поиска центърът на тежестта да бъде в София. Фактическият ВМ комитет не беше избраният! Шайката беше много голяма с централна фигура ген. Цончев, а Бор. Сарафов - паж, сват, както се спогодят. Чак тогава ЦК си отвори очите и захвана се борба между така наречената Вътрешна организация и между ВМК. Тя беше, както винаги в начало, по-земна и домашна, като продължи цялата 1900 година, до разрушението, арестуването на ЦК в Солун, във времето на Рачо Петров, декември 1900 или януари - февруари 1901. Енигма е арестуването на ЦК в Солун; тази работа я извърши офицерската организация чрез Кипров. Това е моето впечатление. Тоя комитет беше издаден, предаден, съден, арестуван и заточен в пълния му състав. Арестувани бяха много видни дейци на Централната вътрешна организация в провинцията; стана цяла катастрофа, погром. Хората, които дирижираха едновремешните братства в Македония начело с Гарванов отдавна бяха правили постъпки да станат редници на организацията; някои бяха приети. Понеже като отделна организация не можеха да съществуват, тя беше разбита. След сандардисването на ЦК Гарванов, който беше учител в Солун, стана централният човек за бъдещето на организацията. Такива обстоятелства! И той, ЦК, се конституира с председател начело Гарванов! Ето ти странна съдба... Той, разбира се, напълно се беше обещал да почита устав и статути на Вътрешната организация. Настъпва много интересен психологически момент. Представителството в София беше вече неприятелско с ВМК; то същото начело с Гьорче Петров беше в неприятелски отношения с новия ЦК - начело с Гарванов, по стари връзки. И ето кризата! Само времето можеше да я ликвидира. И трябваше да се чака. В България настъпва една криза в самата офицерска организация. Сарафов, като се почувствува някаква сила, а той стана такава, без да подозира защо, беше се потопил в разврат и престъпления. Огромни суми, получавани неизвестно отгде, започна да разпилява безотговорно, безотчетно и безконтролно и безразборно. Гуляи до безогледност с курви, държанки; започна побоища и убийства, когото стигне, когото завърне. Ние търпим. „В негово лице аз исках да контролирам Сарафов и офицерската организация.” В ноември ние искахме да пропъдим кабинета - чисто радославовски, та после що ужаси щяха да станат: сандардисвания, убийства и пр. С една голяма метла да се помете Цончев, Сарафов, Гьорче Петров и пр. Но ЦК щяхме да спасим - на всяка цена, при всяка опасност; както спасихме Соколов и Мерджанов. С Вътрешната организация ние не сме се разбирали, защото са хора глупави, но винаги съм й съчувствувал и ще й помагам. Но Кобургът не ни даде властта, ние имахме само ловкост и парламент, не повече.
Всички тия безобразия на Сарафов докараха да падне той и в техните очи, на офицерите. После убийството на Михайляно. То още повече влоши положението на Сарафов. Пред българското общество той беше окончателно компрометиран. Неговото падане се наложи. Впрочем и нямаше вече нужда от него; стана много изтъркан инструмент. Кобурговите цели бяха достигнати. Вътрешната организация - разтърбушена, Радославов - компрометиран, представителството - също; трябваше нови хора на сцената. И те се появиха. В Македония - Гарванов, в България - вече официално - генерал Цончев; сега се явява тоя господин! На Цончев беше нужна една маска. Най-годен за тая цел се оказа Стоян Михайловски, познат като анормален човек, без строго определени идеи, цел или посока. Цончев казваше: ,,Председателят на комитета е антидинастик!” Но фактически Михайловски беше една фигура, кукла. (Има една много кратка преходна фаза: след разрушаването на Сарафовия комитет до идването на Цончева начело на работите, от март 1901 до юли-август 1901, функционираше иженарицаемият преходен комитет; влиза Ст. Михайловски, социалистически елементи и пр., Вл. Димитров, Кепов). Временният комитет не можеше да бъде постоянен; той имаше за цел да профанира Сарафовия режим, да го денонсира, което и направи; изкара му сметките, злодеянията, злоупотребления и пр. И така Сарафовият комитет с шайки, терор и пр. се бламирва. Излиза следователно така подготвената почва - Цончев и Михайловски.
9 януари 1906. (В народняшкия режим турското правителство, покрай другите отстъпки на България за неутралитета й при гръцката война, се съгласи за откриване на търговски агентства. По тоя начин българското знаме почна да се вее из Македония. Трима от най-вулгарните и сервилните македонски дейци бяха вмъкнати в тия агентства: Дим. Ризов, агент в Скопие, Н. Наумов, негов секретар, и Т. Карайовов, секретар в Битоля. Редакторите на „Право” и бивши членове на Македонския комитет се пренесоха в Македония. Стоиловото правителство искаше да употребява тия агентства, за да шпионира Вътрешната организация, да внася елементи за нейното разложение. Вследствие на това и на много (вече изложени причини) между ЦК и българското правителство се явяваха стълкновения, често пъти много ожесточени. Обаче правителството лесно ги тласкваше чрез власт, пари, сила. Има даже разменени писма между организацията и правителството с псувни, заплашвания. Именно тогава ЦК ясно декларираше своята автономия, като декларираше, че България може само сляпо да спомага, като Сърбия и пр. Но все пак ЦК не знаеше какви удари му се готвеха от България, по причина на Гьорче, който постоянно миткаше с офицерските кръгове насам-нататък. (Към параграфа за народняшкия режим.)
За създаването на временния ВМК, преходен, в който влизаше и социалистически елемент, съдействува главно Гоце Делчев и донякъде Гьорче Петров. А Гоце Делчев вече беше фактор, вследствие участието си, мирната сила, и влиянието му между социалистите. Но и Гьорче Петров оказа своята услуга, защото видя всичката опасност за каузата - макар, за съжаление, много късно, от офицерската организация. Между него, Делчева и офицерството скарването беше пълно, грозно и вече станаха борещи се лагери. Вече на сцената се появяват три течения: офицерски, Борис Сарафов и компания, Гьорчо Петров и компания. Външната организация, българска, се раздели на 3 части. Вътрешната организация в тия времена не беше вече сила, тъй като шефовете й бяха заточени и нейните главни провинциални дейци, а начело стоеше Гарванов! Настъпи едно всеобщо разтърбушване на македонското дело и вън, и вътре в Македония. Кобургът убива делото и дейците. Гарванов го удари на лавиране. Разбира се, официално се е представял за партизанин на принципите на Вътрешната организация. То беше хипокризия, както в края на краищата ще се види. Една ужасна картина! Как стана разкарването между Сарафов - Цончева? Преди всичко борбата между ЦК и Сарафов, Гьорче Петров и Сарафов се скараха, беше налице. В ноември 1900 падна Радославов; дойде на власт Т. Иванчов - Рачо Петров, а след падането на Т. Иванчов образува се временният кабинет на Р. Петров, който функционира до март 1901 година. Разправиите между Г. Петров и Сарафов, респективно между офицерската организация и Вътрешната организация бяха авансирали толкова много, щото работата можеше да отиде до кръвопролития. Тъкмо по това време беше се зародила идеята Бор. Сарафов, вследствие букурещките събития, да напусне доброволно ВМК и да замине в Македония с чета, ведно с другарите си. Вътрешната организация беше се възпротивила на това; по-късно беше се съгласила да го пусне, но с цел да го убие. В тоя дух тя беше се разпоредила до пограничните пунктове. Сарафов узна тая игра и интернира Г. Петров в Търново. Пак тъкмо по това време се водеха преговори и за образуването на един чисто офицерски комитет в София, начело с ген. Цончев. Сарафов беше съгласен с това. А и вътрешните бяха съгласни с това, за да тръгне работата добре. Г. Петров се интернира, значи стана абсолютно скарване между Сарафов и представителството. Сега сме до временния комитет. Тъкмо сега се разкараха цончевисти и Сарафов.
До 18.ІІІ.1901 Сарафов беше скарван с ЦК и представителството, заточаване на Г. Петров; заточаване на ЦК, а на 18.ІІІ. се разкараха Сарафов и Цончев; 4 бири, С. Радев, канцелария, офицерски блок и пр. А и не беше мъчно, защото Сарафов беше компрометиран вече: ние го пускахме в Радославовия режим да шири престъпленията си, защото го знаехме като коз на Кобурга. А още и на букурещките зулуми. На 23.ІІІ. Сарафов беше арестуван. Така комитетът остана без председател; избра се временна комисия, в която участвуваше и Мерджанов; после в април се избра преходният комитет със социалистически елементи; и той падна през месец август 1901, като сложи мандата. Отвори се ожесточена борба на офицерската организация, респективно на двореца; социалистическият елемент в България излиза на сцената в тази борба. Създава се течение от социалистически интелигентни сили, които започнаха да се интересуват от македонското дело, създаде се убеждението, публично, против стремленията на Кобурга и това течение влиза в компромис с Вътрешната организация. Централната фигура на новия лагер е вече Гоце Делчев; той стана факторът. Той урегулира своите отношения с Гарванов, макар и да нямаше пълно доверие в него. Създава се силно обществено мнение срещу дворцовата политика. Подвизава се вестник „Изгрев”, Д. Хаджидимов, социалисти и пр. Така се компрометира пред очите на демокрацията стремлението на Кобурга да съсипва всичко. Ако не бяха мошеничките дела и интриги, Цончев и Сарафов щяха да останат съгласни, щеше Сарафов да излезе от ВМК, щеше да се образува офицерски комитет, ще се екзекутира представителството, ще се нахвърлят в Македония банди, които щяха да направят ужаси - ще дигнат шум, за да се съсипе Вътрешната организация; ще избият много дейци и цялото дело щеше да падне в тъмни ръце - офицерите, Паприков, княза. И щеше да го изкористи, кой знае как! Но тия разкарвания, интриги, тоя водовъртеж роди 2 по-чисти лагери: княжески и македонски. Имаше участие и оная борба на 1886 - борба между русофили и русофоби. Княжеската политика получи най-страшни удари именно тия дни. Сарафов се оправда по съденето му в август и беше оправдан. Той напусна България и отиде в странство, отгдето се прибра обратно в България през август 1902 год. Неговото течение в България беше разбито. Пак в август 1901 год. се събра извънреден конгрес, в който офицерската организация с насилия, шайки и измами спечели изборите в комитета: Цончев. Бурните обаче месеци, които предшествуваха конгреса, и станалите сътресения бяха създали една голяма обществена сила, която, като знаеше вече мислите на Цончев по македонското дело, се опълчи против него и влезна в лагера на тъй наречената Вътрешна организация. Излезна „Дело” като орган на Вътрешната организация, „Реформи” като орган на Цончева и пр. На власт идва Каравелов-Цанков. В правителството, в което влизаше и д-р Радев, се действуваше и то влезна във връзка с Вътрешната организация. Паприков пък е във връзка с ВМК на Цончева. Паприков остави в разположение пограничните военни пунктове на Цончева, когато административните органи бяха в разпореждането на Вътрешната организация. Захвана се борба между двете организации: мирна и кръвопролитна. Тази борба има своите жертви: чети се избиваха, войводи и четници се избиваха, агенти на двете страни се избиваха. Захващат погромите: Иваница Данчев, и пр., и пр. Шайки в София, които се биеха. Избиване мозъци, ограбване оръжия; пред кафене „Македония” счупиха ръцете на един войвода - Диме Стоянов, берберче. По шантаните се взаимно биеха. В ,,Славянска беседа” ставаха събрания и се биеха. Цончевистите запалиха зданието на хотел „Батенберг”, но Гоцето остана жив; имаше там динамит, но за щастие беше изнесен преди два дена. Вътрешните се събраха в хотел „Батенберг”, а цончевистите в хана на Йоаким Балев. В София македонското дружество се раздели: едното на Вътрешната организация, а другото - на цончевистите. Пак в тая година по тактически, а не по принципни съображения между Сарафовия лагер и Вътрешната организация се постигна едно съглашение. Сарафовият комитет беше разбит, та неговите партизани влязоха в редовете на Вътрешната организация. Вътрешната организация окончателно изтощена откъм средства. Цончевистите разполагаха с много пари. Вътрешната организация, за да набави средства, извърши аферата на мис Стоун. Благодарение на нея в март 1902 организацията разполагаше с огромни суми. Голяма част от тия пари се употреби в борба с цончевския лагер. Тогава се създаде специален орган „Дело”, правеше агитации из провинцията, въобще всичко, за да низвергне Цончева из комитета и да конституира в София свой комитет. В юли-август 1902 год. свика се в София извънреден македонски комитет; двете течения трябваше да си дадат сражение, за помирение и дума не можеше да става; в конгреса дойде раздалечение и враждата се усили; партизаните на Цончев преизбраха тоя комитет, а представителите на Вътрешната организация (партизаните) избраха в ,,Дълбок зимник” свой комитет под председателството на Хр. Станишев. Функционират вече два комитета - на Цончева и на Вътрешната организация, които започват ожесточена взаимноизтребителна война. Сарафов е помирен с Вътрешната организация по тактически, а не по принципни съображения.
16 януари 1906. Недоволните елементи от Вътрешната организация - особено след конституирането на Цончевия временен комитет - се групираха около Гоце Делчев. Той тогава прибягна за съдействие при социалистическите елементи в България. Образува доста силен щаб, който беше във връзка с Централния комитет, в лицето на Гарвановата организация, (вътрешната) не разполагаше с много средства, а и в България голямата част на обществото беше на страната на Цончева. Организацията затова прибягна към мис Стоуновата афера, за да се сдобие със средства. Получиха се 300 000 франка. Голяма част се употреби за акциите срещу Цончева, издаваха се вестници, брошури, за да се повали Цончев, обаче беше много късно. Цончев захвана да изпраща чети в Македония, а те отиваха там със създаването на пограничните военни постове и при явното противодействие на пограничните полицейски постове. Тия съдействия и противодействия лесно се обясняват с двата фактора: двореца - за Цончева, и правителството (Цанков-Каравелов) - против всяко въстание, по давление на Русия (1901). Вътре в Македония ЦК се постара със свои чети да противодействува на Цончевите чети; и това беше късно. Станаха ожесточени стълкновения, убийства, побоища. В 1902 год. Цончев прокламира въстанието. Вътрешната организация се изказа против (ІХ-Х.1902, есента). Сарафов го нямаше в България до VIII.1902. Срещу Цончевото течение се бореше Гоце Делчев със своя щаб от социалистически елементи, но късно. За никого нямаше съмнение, че това въстание не е за освобождението на Македония. Единствената изключителна цел на това движение беше да се разтърбуши, да се унищожи Вътрешната организация, като организирано цяло; и после да се наложи Цончев като фактор на обществото, вътре и вън от България. Малки цели бяха: да се компрометира положението на цанковистите, тъй като те бяха длъжни да вземат мерки против четите, което е страшно неблагодарна работа в България. Вследствие на това въстание издадоха се февруарските реформи, изработени от Русия, известни под прозвището пъдарски реформи. (Текстът е публикуван.) А преди издаването на тия реформи Ламсдорф дойде, ноември-декември 1902 в София, за да убеди лично македонските деятели да мълчат. Факелни шествия. Само терористите не отидоха да вземат участие в тия шествия и в депутациите. Цончев лично водеше шествието. В издаването на тия реформи, така сакати и непълни, има участие и Австрия с Мюлера, най-важната личност на македонския въпрос; но много тайно. Австрия искаше да компрометира Русия, която дава такива дребни реформи, та после, като даде Австрия по-широки реформи, да печели почва. Македонските дейци дадоха обещание, че ще се съобразят с неговите съвети, като мислеха да поотложат за по-късно действията си, и от единия, и от другия лагер. Цончевистите дадоха тия обещания, защото след станалото въстание бяха уморени и неготови веднага за акция, а Вътрешната организация и тъй имаше жизнен интерес да чака други моменти, когато сама ще бъде добре стабилизирана и подготвена с масата, и докато победи враговете си, и концентрира делото в своите ръце изключително. Каравелов беше вече напуснал властта, цанковистите - хомогенен режим. При техния режим се решава Фирмиляновият въпрос, и то твърде зле. Теоретически тоя въпрос беше решен още в 1895 при народняшкия режим; но практически цанковистите, с вина на парламента, признаха правото на сърбите да имат свой митрополит в Скопие, а това, разбира се, ги дискредитира всеобщо: и пред македонските дейци, и пред българите на самата страна. А най-много се компрометира, разбира се, в очите на господаря. Тяхното падане беше належащо. В април 1903 терористите направиха първия свой удар в Солун: атентатите. Разбира се, атентаторите действуваха съвсем самостоятелно и въпреки желанието на Вътрешната организация, а не ще съмнение, без знанието на Цончевия лагер. Централният комитет даже, след като се опита, но безуспешно, да убеди атентаторите да се откажат от удара, благоволи да ги осъди на смърт (13 души има осъдени). Но атентатите станаха. В началото на 1903 Борис Сарафов влезна в Македония.
В края на 1902 година турското правителство амнистира много заточени македонски дейци; между тия бяха и членовете на ЦК. След създаването на 2-те течения в македонското дело - цончевисткото и онова на Вътрешната организация, и след ожесточената борба помежду им, както вътре в Македония, така и в България, турското правителство имаше интерес да извърши тая амнистия, за да направи 2-та лагера еднакво силни, и следователно резултатите от техните взаимни гонения да се неутрализират за Турция, а да бъдат по-жестоки за враждуващите. Амнистирани, те трябваше да дойдат в София, гдето и взеха своето положение като представители на Вътрешната организация. В началото те се опитаха да извършат компромиси с Цончевия лагер, но против тия компромиси се опълчиха всички дейци от Вътрешната организация, особено напредничавите елементи, главно социалистически елементи, които вече влязоха в нейните редове, повикани от Гоце Делчева. Помирението не се извърши.
Една енигма е това влизане. Някои от дейците на Вътрешната организация искаха с това влизане да убият Сарафова морално и ако е възможно, и физически. Ето защо, когато Сарафов потегли за Македония, той имаше инструкции от представителството на ЦК в София и от ЦК - да действува в Малашевския район, за да препятствува на нахлуването на цончевистки чети. И мислеха в тия борби с цончевистките чети той да падне, да бъде убит. Сарафов обаче даде само едно сражение в Малашевския район, и то с турците, след което избяга в Битолския вилает, от единия в другия край на Македония, а отиде там, за да изпълни едновременно няколко инструкции, за съществуването на които ЦК нито подозираше: инструкции на Кобурга, и инструкции на Мюлера, които два лагера Сарафов дълго време мълзеше, бозаеше. Тия мисии той изпълни блестящо. Там стоя той 9 месеца, навсякъде под грижите на господаря и фон Мюлера. Пак през нея година се амнистира и Дамян Груев, който беше заточен в Подрум. Той не се прибра, подобно на „видните” македонски дейци, а се промъкна в Битолския край, гдето ведно с Борис Сарафов и с Лозанчев образуваха щаба на революционното тяло в Битолския вилает.
Солунските терористични удари станаха причина да се помете всичко в Солун. Разбира се, помете се и ЦК с Гарванов. Него го заточиха. На сцената остават: Цончевият лагер в България със своите македонски чети; Вътрешната организация със софийското си представителство, начело с Татарчев и Матов, както и със своите районни управления в Македония, най-силното и най-важното от които беше Битолското; важно беше и Одринското районно тяло, начело с М. Герджиков. Такива райони имаше 7.
Солунските терористи имаха неописуем ефект: едно всеобщо разтърсване в Европа. Изпоплашиха се дипломатическите кръгове из Европа; колкото от станалото, а още повече от възможността да стане. Заинтересуваността от македонския въпрос порасна много. Мюлер излиза явно на сцената, подготвя се почвата за среща между царя и австрийския император; издават се така наречените Мюрцщегски реформи от август 1903. Вътрешната организация от много ум прокламира въстанието от 1903 година в юли 1903 год., което и собствено й беше гробът; тъкмо към срещата на двамата императори. Въстанието беше прокламирано в района на Битоля и Одрин. В другите райони не прокламираха въстание, защото не можеха да го прокламират. В Одринския район въстание не можеше да стане, защото е близо до границата, само нахлуха въоръжени части от България. А в Битолските райони въстанието можеше да стане, защото имаше добро въоръжение и здрава и солидна организация и защото там действуваше като началник на Костурския район, част от Битолския, знаменитият човек, най-пренебрегнатият, Васил Чакаларов. Турция потуши това въстание, обърна на прах и пепел въстаналите райони, изпозаточи най-видни хора, изби, изстреля най-будните елементи. През есента въстаниците започнаха да се прибират към България начело със своите войводи. Цончевият комитет също пращаше чети в пограничните райони, Джумая, Мелнишко, Неврокопско, Струмишко и пр. Народът направи на Сарафов тържествена среща: това беше погребалната му процесия. А в май 1903 цанковистите бяха вече паднали. Правителството даваше пушки, амуниции, средства. Това въстание е гробът на македонското дело; вече македонската организация като политическа организация се съсипа. Това и беше мисията на Сарафова. Но вътрешните нищо не разбраха. Това бе князът. А и Австрия също така с програма, след Мюрцщегските реформи, искаше да създаде почва за своя партия и почва за корумпиране.
След това Вътрешната организация избира Сарафов и Герджиков да обикалят европейските дворове за агитация. Те направиха тази обиколка. Оформиха доурезилването на македонското дело. Герджиков беше като шпионин на Вътрешната организация и Герджиков трябваше да парализира евентуалните escroqueries (мошеничества) на Сарафова. Лондон, Париж, Рим, тук се скараха и се разделиха. Самият Герджиков е глупав, вулгарен тип, безобразен. Сарафов дойде в Женева да гуляе, а Герджиков във Виена отиде да си лекува сколумата, добит от Лондон, посредством Сарафов. Щом се свърши мисията, скараха се, защото аслъ нищо не ги съединяваше. То е I.1904.
Въз основа на Мюрцщегските реформи в Македония отиват цивилните агенти. Също заминават жандармерийски офицери от 6-те велики сили. Вътрешната организация се просто измества, а на нейно място отива проформа Европа, а фактически Австрия.
Борис Сарафов, като си свърши гуляите в Женева и Монте Карло, прибра се в София (април 1904). Там бяха насъбрани почти всички македонски дейци. Цялата организация, вътрешна и външна, се настани в София. Старите страсти, ежби, гонения, тоя път усложнени до неимоверност от изкусните интриги на двореца, изпъкнаха във всичкия си ужас. Сарафов изпъква като отделен лагер, Вътрешната организация като отделен, и Цончев - отделен тоже. Груев обаче, както и Петър Тошев, останаха в Македония. В самите редове на Вътрешната организация настъпиха ежби, караници, даже преследвания. Всичко това беше естествено последствие на погромите от 1903. Всички се обвиняват, без никой да разбира. Вследствие на това много хора на Вътрешната организация минаха в лагера на Сарафов. Някои други минаха в лагера на Цончева. Нея година Гарванов, вече амнистиран, се прибра в София. Между Гьорче Петров и Груева стълкновенията бяха от много сериозен характер. Първият, дискредитиран много, търсеше убежище. Останал без средства, сближава се по необходимост със Сарафова; па и самият Сарафов търсеше почва. Повдигна се въпрос да се постави Вътрешната организация на по-демократически начала, тоя принцип, повдигнат именно от Г. Петров, имаше за цел да създаде наново почва между прогресивните и социалистическите елементи на България и Македония. Груев държеше да си остане в сила старият устав. Започнала борба, принципиална, така да се каже; разбира се, и лична. Ляпов само чини сеир от Женева... Груев макар със своето представителство в София, в което се числяха всички недоволни елементи от Цончевия и Сарафовия лагер, начело с Гарванов, сполучи да завладее пограничните райони на България. Четите на Сандански, Чернопеев и Кръстьо Българията образуваха един вид плет в турска територия и не пропускаха влизането нито на Цончевите чети, нито на Сарафовите чети. Фактически ръководител на Вътрешната организация в България е Дамян Груев се постави д-р Агура, шпионин на двореца. Дворецът, било направо, било чрез правителството, отпускаше пари и оръжие на двата, собствено на трите лагера едновременно, като ги насъскваше всички с противоположни инструкции и по тоя начин борбата им ставаше по-ожесточена и самоизтреблението по-диво. В туй положение македонското дело прекара цялата 1904 и 1905 до месец август.
В октомври 1905 стана конгресът в Рилския манастир, гдето участвуват хора на Сарафовия лагер и на Вътрешната организация, и се достига помирението на двата лагера. Приема се един общ устав и се разпределят ролите на видните дейци от двата лагера. Едни стават членове на ЦК, реконструиран отново след тия бури и сътресения, а други влизат като представителство в София. С помирението на двете фракции иде да се помири и Цончевият лагер. Ето сливане на трите лагера в един. Малко подир това става панбългарската конференция, която избира Благодетелния съюз, който си поставя за задача да събира пари от българския народ, които да се дават на македонските дейци да леят кръв за кралската корона на Кобурга.
18 януари 1906. Несполуката от 1903 създаде реакция срещу освободителното дело в цялата страна, а особено в ония райони, гдето беше прокламирано въстанието. Междуособиците на македонските дейци през 1904, 1905 година усили още повече тая реакция между македонския български народ срещу движението. Създаде се по такъв начин една много благоприятна почва, за да може княз Фердинанд да хвърли основите на неговия план за разпарчването на Македония. В тия години дълбокият наблюдател вижда как князът се съгласява със Сърбия и Гърция, като всяка поеме своите райони. Грамадни сръбски чети, много хубаво въоръжени, нахълтват в Скопския край, разтърбушват организацията, въоръжават населението като сръбско, избиват български първенци, свещеници, учители и по тоя начин установяват, осигуряват своите протежета. Същото правят и гърците в Южна и Югозападна Македония. Вътрешната организация има слаби чети; те не могат да окажат никакво съпротивление на гръцките и сръбските чети нашествие. Но те и не можеха да бъдат силни, защото силата им се атрофираше в София. Начело на 3-те политически течения в македонското дело вече стоят дворцови инструменти: Цончев, Сарафов, проф. Агура. И тия 3-те печални шефове получават ресурси от един източник - Кобурга, само че с противоположно съдържание; противоположни бяха и инструкциите, които те даваха на своите чети, които изпращаха в Македония. Тая противоположност е, която докара хубавите конфликти между тия три течения, дирижирани от една ръка към взаимно унищожение. Кръвопролитията бяха неминуеми даже в самата София. Сквернодумствата се лееха обилно, а във всичко това се преценяваше да се обърне македонското дело на една мушия, лесно добиваема, както и стана; да падне в ръцете на Кобурга. Той манифестира своите замисли по разделянето на Македония било със своите чести срещи със сръбския крал, било със силната фаворизация на гръцкия елемент, която оказва той нему в България. При това, той на Връбница 10 април 1905 год., когато целият български народ, събирани по митинги, протестираше срещу гърците и Загоричени, гдето се избиха 150 човека - мъже, жени и деца, а Кобургът него ден благоволи да се черкува в Неаполската гръцка черква, както и да изпрати парични помощи по построяването й. Сарафовата група (неговото Бюро на течението му) се оказа най-ревностният проводник на тия Кобургови намерения. И затова Сарафов за издръжката на своите хора и чети получаваше пари не само от Кобурга, но и от сръбското правителство, 40 000-50 000 лв. Но Сарафов не изпуска да се добере със средства и от австрийското правителство. Голяма част от тия пари се употребиха за гуляи и за издръжка за Сарафовия бардак. Тука участвуваше и Гьорче Петров. По въпроса за помирението на 3-те лагера: Сарафов, Цончев и Агура, Г. Петров игра крупна роля. Имаше защо. Той със Сарафов като отделен лагер не щяха да живеят дълго, щяха да се обезличат и двамата. А интервенцията на Г. Петров можеше в случая да има значение, тъй като Гьорче чрез дългогодишното си участие в „делото” беше извербувал много добитъци. Помогна и обстоятелството, че в началото на 1905 год. ръководителите на каузата в Скопско, събрани на конгрес, избраха за свой представител в София Иван Гарванов. Гарванов и Г. Петров са отчаяни врагове. Сарафов и Г. Петров от своя страна можаха да се изберат за ръководители - представители на Солунските революционни райони, а те сполучиха, защото разполагаха със средства, с пушки. По-късно Битолските революционни райони избраха за представител П. Тошев, но той се отказа по инструкциите на Г. Петров в полза на Сарафова. Последният прочее се яви като представител в София на няколко революционни района. Ръководителите от другите революционни райони избраха други свои представители, някои от тях не искаха да изберат никакви, останаха си самостоятелни. Всичко това създаде страшна галиматия, която можеше да се разчисти или чрез избиването на много видни македонски дейци, или чрез тяхното обединение. Последното стана и се създаде една революционна котерия, която всецяло попадна в ръцете на княз Фердинанда и която той ще сполучи добре да утилизира. Македонското революционно дело значи се уби от македонските революционери. Те уредиха много чужди сметки, но разрушиха своята кауза. Мюлер беше турнал в ръцете не само Сарафова, но влезна в сношение и със самата Вътрешна организация. Между него и Татарчев и Ив. Хаджиниколов са ставали много срещи във Виена, а има презумпции, че Мюлер е отпускал на тия дейци и пари. После Мюлер генярдиса, доведе във Виена и го настани като стипендиант на Министерството на външните работи Панчо Дорев, родом от Битоля, който свърши правото в Цариградския турски университет и специализира във Виена. Това пушлеме трябваше да служи като посредник между Мюлера и между Дамян Груева, който беше крил, предпазвал от австрийските консули. Среща е имало и между Цончев и Мюлера. Така щото австрийската власт се сприятели с всички течения на македонското дело в желанието си, разбира се, да ги утилизира.
За да може по-лесно да се шпионира македонското дело, княз Фердинанд конституира при Външното министерство едно шпионско отделение, на което даде прозвище Македонски отдел, и назначи за шеф на това отделение една от най-преданите хрътки - господин Тома Карайовов, който минаваше като теоретик, идеолог на Вътрешната организация! В разпореждането на Ник. Наумов се оставиха по 10 000 лв., с които започна издаването на списание ,,Македонски преглед”, орган едновременно на Вътрешната организация, вече бардак, и на шпионското отделение при Министерството на външните работи. В Париж се учреди френски вестник „La Macedoine”, чието редактиране се повери на Симеона Радевия другар - господин Влад. Робев. Почти за всички македонски дейци се намери работа, положение, средства и така се инсценира преддверието на фарса на македонското освобождение. Долу движението, да живеят дейците!
ЦДА, ф. 135 к, оп. 1, а. Е. 92, л. 16-63. Оригинал. Ръкопис.

№ 2

ПРЕДИ ОСЕМ ГОДИНИ

На 14 април 1925 година бе извършено злодейското нападение върху българския цар с очевидната задача да се внесе анархия в страната и да се турне кръст на нейната независимост. На 16 април се извърши атентатът в ,,Света Неделя”. В същия ден пристигнаха трима англичани и не закъсняха да проявят особен интерес към станалите събития, а след като напуснаха България - във Виена и Лондон, те заявиха почти открито становище в полза на „революционното движение” в България и против „белия терор”. Понеже мълвата сочеше тия англичани за делегати на английската Лейбър парти, чийто лидер беше Рамзей Макдоналд, бе му отправено едно писмо, на което той даде своя отговор. Събитията са приключени, но има известен смисъл и поука писмата да се публикуват днес, когато в Русия се открива най-страшната епоха на масовия терор.
I.
София, 27 април 1925 год.
Уважаеми Господине,
Доброто приятелство, което имам от есента 1922 г. с мистър Райс Дейвис, член на парламента, ми позволява да Ви изпратя следващото по-долу изложение относно посещението на София от трима депутати на Лейбър парти начело с полковник Уеджууд и да настоявам за необходимостта на едно изяснение.
Тези депутати пристигнаха в София без ничие знание. Даже Социалистическата партия не бе предизвестена за това идване. Естествено никой не е бил длъжен да предупреждава. Но никой не е тръгнал за София точно около 15 април, без да е имал предвид известна цел, която да заслужава едно такова пътуване. Като се четат внимателно въпросите, които полковник Уеджууд отправя към анлийския парламент на 8 април, ще се разбере, че той е искал да се интервенира против белия терор в България.
Вън от съмнение, нашата малка страна има привилегията на едно съвсем специално внимание от страна на управляващите в Москва. От месец юни 1923 година насам болшевиките се стремят на всяка цена да вземат властта в София, с по-далечни цели. През месец юли 1923 год. Зиновиев отправи едно писмо към Българската комунистическа партия, в което порица бездействието й при преврата против диктатурата на Стамболийски. През месец септември 1923 година двамата шефове на комунистическата партия, Васил Коларов, бивш депутат от Пловдив, и Георги Димитров, бивш депутат от София, повдигнаха бунта против сегашното правителство и след като не постигнаха никакъв успех, избягаха към югославянската граница и от Белград заминаха за Москва. От тоя момент Коларов заема длъжността секретар на Комунистическия интернационал, а Димитров е секретар на Селския комунистически интернационал.
През месец ноември 1923 година България направи изборите за парламента. У нас има само една камара, избрана на базата на всеобщо, тайно, равноправно гласоподаване (жените не гласуват), при пропорционална избирателна система. Управляващата партия, т.е. Демократическият сговор, получи голямо болшинство. Българските социалисти направиха коалиция с Демократическия сговор. Против тази коалиция ние имахме коалицията на комунисти и земеделци (приятелите на Стамболийски), а като трета листа - партията на десницата - националлибералите, които получиха само 6 мандата. Не би било полезно да се подчертава характерът на тази борба: комунистическата програма е добре известна; земеделците, когато бяха на власт, отричаха официално българската конституция и прокламираха „селската” диктатура, която можеше да бъде толкова „селска”, колкото е „работническа” диктатурата на Москва.
От изборите насам камарата гласува бюджета и много социални закони. Почти всички закони бяха гласувани от социалистите, на всеки случай поне в принципите им, ако не във всичките им подробности. Това значи да Ви се каже, че болшинството извърши едно дело на демокрация, а не на социална реакция, за която има толкова други претенденти.
През месеците юли и август 1924 г. Москва сполучи да пренесе едно голямо количество оръжия и муниции по бреговете на Черно море (българската граница), предвид на една предстояща революция. Тези оръжия отчасти бяха заловени. Фактът се констатира и от всички чужди представители.
Лондонското съглашение за плана на Доус, според наши сигурни сведения, е нанесло един тежък удар на Москва; там са се надявали на една близка война между германците и французите. Загубени са вече всички надежди за комунистическа революция в Германия, Франция и Италия. Оставаха само Балканите и на Балканите безспорно България е най-лесната плячка. Вие можете да знаете като съвършено сигурно, че Москва отпуска широко парични средства преди всичко за България. Коларов и Димитров не са единствените, които изпълняват „работническата” диктатура в Москва; Раковски също е чистокръвен българин, както и Стоманяков, съветският комисар на търговията. Личният елемент е достатъчно важен, но съображенията от общ характер далеч надминават тези подробности. Болшевиките познават много добре всички усложнения на Балканите: руската традиция и руските архиви, руския „стремеж към юг”, конфликтите и недоразуменията между балканските народи, самия факт, че европейската война започна на Балканите и пр., и пр., всичко това е добре познато на болшевиките, които, бидейки почти изолирани, търсят един изход. Макар че могат да се сношават със стария свят, морално те са изключени от него. Те говорят против тиранията и против реакцията, но най-омразният им неприятел е демокрацията и специално работническата демокрация.
През месец септември 1923 год. въстанието на българските земеделци-комунисти не сполучи; през лятото на 1924 година приготовленията за една втора революция свършиха зле. Нямаше вече шансове да се събори правителството в София по пътя на революция на широките народни маси. Тогава руските болшевики дадоха нареждане за терор, атентати и убийства. Повече от 200 души депутати, чиновници, кметове и други представители на властта загинаха под тази терористическа акция преди атентата в Софийската катедрала, който надминава всяко престъпно въображение. Болшевиките са били съвсем сигурни в успеха. След като се избият наведнъж царят, министрите, повечето от депутатите и висшите чиновници, би била разклатена и самата власт и комунистите щяха да започнат една непреставаща акция за крайния успех. Има много доказателства и документи за този план. Всеки честен човек не би могъл да откаже, че България, демократическа България е обект на неоправдани и срамни атаки от страна на Съветите. Даже и неприятелите на нашата страна познават тези факти и признават реалната опасност. Полковник Уеджууд и неговите другари не са поискали да видят и да преценят нищо от всичко това. Да ги разбере човек в самата им същина, те съжаляват, че са пропуснали случая да видят триумфиращата революция в София, за велико щастие на тираните от Москва и само за удоволствие на тримата депутати, които са скучаели в София по липса на безредици.
Ние гласувахме един закон за защита на държавата, но в кой момент? Когато бе вече извършен опитът за една революция и когато приготовленията за една втора революция бяха установени по един безспорен начин. Този закон забранява борбата с насилствени средства против конституционния режим, който гарантира всички лични свободи и права. Ако примерно при управлението на Лейбър парти болшевиките бяха хвърлили Лондонската катедрала във въздуха, сигурен съм, че работническото правителство щеше да вземе най-строги мерки, за да защити парламентарния режим. Или пък би могло да се допуснат болшевишките методи; но този лукс не е за нас, тъй като България е обкръжена от съседи, които не биха търпели комунистическия режим. Кой би могъл да ни гарантира нашата независимост в този случай? А при това българският народ иска да живее свободен и независим.
Тримата делегати са говорили във Виена за 6000 арестувани минимум. Това е фантазия. Близко до ума е, че след един атентат, който причини смърт на повече от 175 души и даде повече от 800 ранени и зад който се разкри една голяма комунистическа и терористическа мрежа в цялата страна, може да се арестуват много хора. Но в същото време една голяма част от „заподозрените” биде освободена. На всеки случай максималното число на задържаните никога не е надминало хилядо души в цялата страна и самото преувеличение издава настроенията на тримата депутати.
Аз мисля, че ние имаме правото да изискваме повече точност, когато ни обвиняват в бял терор, без основание и без да ни познават. Клеветите от приятели винаги нараняват повече и аз, който съм написал в България най-добрите статии за неотдавнашното работническо управление, не бих могъл да изразя тъгата си, да видя тези трима депутати да дават моралната си помощ на конспираторите и терористите, които убиха хора даже в църквата. Още малко и тези депутати биха отправили възхваления към престъпниците.
За съжаление истина е, че атентатът извади от релсите известни елементи, отчаяни вследствие на това престъпление. Но министрите не закъсняха, макар и ранени, да се съберат веднага на съвет и да вземат нужните мерки за запазване на законността.
Най-после депутатите или делегатите, както казва „Prager Presse”, заявили, че всички сведения на софийското правителство не отговарят на истината. Това е една много неуместна смелост. Сигурен съм, че българският парламент би бил готов да се съгласи на една анкета, отнасяща се до фактите, изложени в телеграмите на нашата официална агенция, и до изявленията на тримата депутати.
Но как е възможно да се пущат на едро подобни инсинуации? Ние никога не бихме го повярвали. Аз съм имал случая да посетя може би двадесет пъти Британския парламент; аз се отказвам да разбера държанието на Вашите другари.
Винаги съм на Ваше разположение, когато бихте искали да се осведомите по-точно по някоя точка от настоящето изложение или по всеки друг въпрос относно моята страна.
Бих Ви помолил засега да благоволите да ми отговорите дали тримата депутати са били делегати на Лейбър парти, или не, а от друга страна, дали Лейбър парти иска да знае истината за социалния и политически живот в България и специално дали иска да опознае отношенията между Москва и София, които биха могли да застрашат мира, или не?
Ако нашата страна може да Ви интересува по причина на специалните условия, за които говоря по-горе, сигурен съм, че Вие ще намерите един по-добър извор, за да се осведомявате, отколкото тези трима Ваши колеги.
Ваш искрено предан
Григор Василев
II.
Лондон, 13 май 1925 г.
Камара на депутатите
До г. Григор Василев, депутат,
София, ул.„Раковски" № 112.
Уважаеми господине,
Много съм Ви задължен за писмото Ви от 27 април, относяще се до изявленията, направени от двама (не трима - третият не е член на парламента) британски членове на парламента по събитията, които са последвали след избухването на една бомба в Софийската катедрала. За тези изявления носят отговорност само тези, които са ги направили. Тези депутати не са били изпратени от Лейбър парти, а случайно са били в България като частни лица. Те не са отправили никакъв официален рапорт до Работническата организация, доколкото зная, безспорно нищо подобно не е минало през ръцете ми. Невъзможно е от такова разстояние да си състави човек точно понятие за това, което те са казали. Нашите вестници са пълни със съобщения, които всички са без съмнение преувеличени. Аз изобщо се отнасям с недоверие към цялата политика на Москва; Лейбър парти е доказала многократно непоколебимата си опозиция спрямо болшевизма. Тя знае много добре, че ако Москва или някои от нейните агенти в европейските страни биха могли да направят една революция, те не биха имали някакви скрупули от това, че биха я извършили, като убиват хората с бомби в черквите или като прерязват гърлата им в леглата. За тях крайната революционна цел оправдава всички възможни средства. Същевременно няма никакво съмнение, че те са субект на измислици, полицейски комплоти и други подобни, така щото по отношение на всяко отделно събитие ние трябва да бъдем много критични и внимателни, за да не бъдем измамени.
Много съм Ви задължен за информацията, която ми изпратихте. Ще се погрижа да я получат и един или двама от моите приятели.
Ваш предан Рамзей Макдоналд
Публ. в сп. „Нация и земя”, № 11, 7 май 1933, с. 164-167.