СТОЯН МИХАЙЛОВСКИ - БОЖЕСТВЕНИЯТ РАЗМИРНИК

Името Стоян Михайловски е познато на всяко българско дете, което все още ненаучило се да пише и чете, знае химна за Светите Солунски братя. Но това не се отнася до цялостното творчество на този български гръмовержец. Днес го помнят и познават само университетските преподаватели. Макар че в личния архив на поета има много непубликувани негови произведения, немалко е и публикуваното. Въпреки усилията на популяризаторите на творчеството и идеите му Иван Богданов, Ангел Тодоров, Атанас Натев и Радой Ралин, то все още остава неизвестно и непознато. В Българския исторически архив при Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” (БИА НБКМ, ф. 567) и в Централния държавен архив (ЦД А, ф. 2094 к) се пази архивното наследство на Ст. Михайловски. Преди години излизаше академичната поредица „Литературен архив”, но никой от издателите и редакторите не се сети да отреди и на Стоян Михайловски един том с материали от неговия архив. Единици са тези, които не се страхуват от острото му перо, а политиците се стремят да не попадат имената им на езика му, когато говори в Народното събрание или реди на един дъх злободневните си статии. Днес в неговите стихове, поеми, басни и диалози трудно се открива към кого е насочил стрелите си безкомпромисният Михайловски, тъй като той използва често за героите си измислените имена на далекоизточни и близкоизточни владетели и тирани. Навремето в неговите римувани хроники сочените български персони веднага са се откривали и се оглеждали в сътворените от него стихотворни портрети. Попаденията винаги са улучвали в целта. Когато родните левичари и дейците на Вътрешната македоно-одринска революционна организация го обвиняват, че е човек на двореца и правителството в македоно-одринското движение, същото това второто стамболовистко правителство през 1904-1905 г., за да угодят на монарха, го дават под съд за обида на височеството - княз Фердинанд. Неговото творчество и публични изяви ще бъдат негласният повод и за въвеждането на строга цензура в печата. И в парламента Михайловски запазва независимостта си, противопоставяйки се на тогавашната партийност, обвързана с двореца, и демонстрира независимостта си. Днес, като четем сборниците с избрани парламентарни речи и стенографските протоколи на Народното събрание, се възхищаваме от блестящите слова на родните политически оратори, но от дневничните му бележки виждаме какъв е бил механизмът на дописване на произнесеното в парламента. Суетността на политическите демагози е намерила място в доразкрасяването на словата им в дешифрираните стенограми. А каква била практиката - след свършването на парламентарната сесия ораторите взимали коректурите на речите си и в дома си ги коригирали, дописвали и доразкрасявали, за да видят поколенията какви блестящи оратори са били нашите предци. Това Михайловски записал в дневниците си и всеки би могъл да го прочете и да разбере каква е истината. Та като четем тези редове, си викаме, колко разумни идеи могат да почерпят от бележките на Михайловски и нашите съвременни парламентаристи, защото историята се пише на основата на написаното слово, както казват древните.
В сборника „Стоян Михайловски в спомените на съвременниците” (Ст. Михайловски, Ал. Константинов, Г. П. Стаматов в спомените на съвременниците си. Съставител А. Тодоров. С., 1963, с. 5-123) големият поет и общественик е, общо взето, добре и пълно показан. На Михайловски е посветил добри думи дори Кирил Христов, нещо, което той трудно прави, с изключение може би само когато пише и си спомня за Алеко Константинов. К. Христов ни остави бележитите си спомени и дневници „Време и съвременници”, в които е изрисувал тези, които му се мотаят в краката и като че ли са се родили само да му пречат, нещо, което не се отнася към бившия му учител по френски - Стоян Михайловски. В спомените си К. Христов се възхищава от познатия му дневник на Ст. Михайловски, части от които вероятно са били публикувани във в. „Ден”: „Всичко, което е писал Михайловски, може да остарее с време. Но тоя скъпоценен дневник ще добива с годините все по-голяма стойност. Той навярно някога ще бъде публикуван. В него ще се видят ясно причините, които докараха България до днешното й окаяно положение.”
През 2005 г. българските читатели имаха възможност да се запознаят с някои страници именно от тоя дневник, макар че в спомените на съвременниците му се прокрадват и такива тревожни думи, че Михайловски може би го е унищожил. Той стигна до читателите благодарение на направеното дарение от неговия внук, уважаемия професор д-р Стоян Саев. (Вж. Ст. Михайловски, Страници из дневника на един мислител. Съст. И. Бурилкова, Л. Ванова, Ц. Билярски. С., 2005, 382 с.).
Освен омразата на вътрешните в македоно-одринското движение, която му навлича председателстването на Върховния македоно-одрински комитет (1901-1903), той си спечелва, обикаляйки Европа за пропаганда на българската кауза в Македония и Тракия, и болести, които ще влачи цял живот. Посветените редове и думи за Македония както в дневника му, така и в речите му в конгресите на Македоно-одринската организация са изпълнени с живот и динамика. Михайловски е този, който се опита да внесе повече морал и дисциплина в македонското движение. Наистина не успява, но кой ли е успял с думите си и със собствения си пример да укроти тези въоръжени до зъби български мъже, зарязали и дом, и кариера, а българските офицери се придвижваха по македонските и тракийските чукари като на манифестация по жълтите софийски павета с парадните си униформи, тръгнали да освобождават поробените българи.
Въпреки че за Стоян Михайловски всеки интересуващ се може да намери информация от многобройните справочници и енциклопедии, както и от блестящите предговори на изданията на неговите избрани съчинения, накратко ще се спра на биографията на един от най-големите български поети, сатирици, публицисти, философи и активен участник в македоно-одринското освободително движение.

Иларион Макариополски

Стоян Николов Михайловски е роден на 7 януари 1856 г. в Елена. Син е на възрожденския книжовник Никола Михайловски и племенник на Търновския митрополит Иларион Макариополски. Учи в Елена, Търново и Цариград. В Цариград завършва Султанския френски лицей (1872). Учителствува в Дойран (1872-1874), където участва и църковно-националните борби, като се противопоставя на разпространението на униатството в този край на Македония. От 1875 г. учи право в Екс ан Прованс (Франция), но след започването на Руско-турската война (1877-1878) напуска университета и се завръща в България. След Освобождението работи като адвокат и съдия. През 1880 г. е главен редактор на пловдивския вестник „Народен глас”, но за известно време се отклонява от вестникарството и продължава образованието си във Франция, където се дипломира през 1883 г., и след завръщането си в България отново работи като адвокат, съдия и учител. Извънреден преподавател е по френски език в Юридическия и Историко-филологическия факултет и доцент по всеобща литературна история във Висшето училище (1895-1899) и във Военното училище. Непримиримият с всякаква неправда Махайловски се включва активно и в политическия живот. Народен представител е през 1886-1887, 1894-1896 и 1903-1908 г. От 1901 до 1903 г. стои начело на Македоно-одринската организация в Княжество България и е председател на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК).


Генерал Иван Цончев

Негов заместник е генерал Иван Цончев, родом от Дряново. На този тандем се дължи и избухването на Горноджумайското въстание през есента на 1902 г., което разбужда духовете и поставя отново на дипломатическата маса на Великите сили македонския въпрос. Един от недъзите на българската пропаганда по македонския и одринския въпрос е недостатъчната активност на водачите на движението и оттам ниската й ефективност. Големият оратор и патриот, племенникът на народния водач Иларион Макариополски ще се заеме и с тази сериозна задача. Пътува в Западна Европа и се среща с френските политици, държавници и общественици - с депутатите Милвоа, Етиен, Дубйев, с Клемансо, професор Габриел Моно, А. Л. Болйо, Дешанел, с публицистите - Волан, Дрюмон и др., пропагандирайки идеите на македоно-одринското революционно движение и целите на Илинденско-Преображенското въстание (1903).


Стоян Михайловски

Като публицист и вестникар Михайловски сътрудничи на цариградските сп. „Ден”, в. „Век” и сп. „Читалище”, букурещкия в. „Стара Планина”, редактира в. „Софиянец”, редактира в. „Народен Глас”, като главен уредник; участва в списването и на списания: „Периодическо списание” на Българското книжовно дружество, в. „Средец”, „Денница”, „Извор”, „Българска Сбирка”, „Мисъл”, в. „Ден”, „Пряпорец”, „Знаме”, „Червен народен календар” на широките социалисти, сп. „Съвременник”, „Съвременна Мисъл”, в. „Реформи”, „Балканска Трибуна”, „La Bulgarie”, „Courier de Balkan”, „Духовна Пробуда”, „Свободна Трибуна”, „Общо Дело”; „Църковен вестник”, публикува белетристически работи в разни юбилейни сборници, в „Сборник за наука, книжнина и народни умотворения”, сп. „Демократически Преглед”; заедно с Антон Страшимирова основават сп. „Нов Живот”, където публикува редица сатирични творби.


Публикува в сп. „Мисъл” белетристически творби, които излизат и в отделен отпечатък под заглавие „Мирза Абас”, „Безрадостни Думи”, „Сатири” и пр. Публикува десетина брошури на френски език с политическо съдържание, в които всякога застъпва българската национална кауза. А във в. „Реформи”, печатния орган на Върховния комитет, публикува статии на френски език, а в „Независима Мисъл” - две дълги политически писма, отправени до M-me Вишневска в Париж, които излизат и в отделни брошури. По-главните му белетристически произведения са: „Сатирически сонети”, „Сатирически диалози в проза”, „Източни легенди” (със специално политическо съдържание), „Книга за българския народ”, „Книга за онеправданите”, „От развала към провала” и пр. Автор е и на безсмъртния ученически химн „Върви, народе възродени”. Заради политическата си публицистика, голяма част от която е с антимонархическа насоченост, и по специално за статията си „Потайностите на българския дворец”, публикувана във в. „Ден” (1904), е даден под съд през 1904-1905 г. за обида на Височеството.
От 1882 г. е дописен, а от 1898 г. редовен член на Българското книжовно дружество (дн. БАН).
Ст. Михайловски умира в София на 3 август 1927 г.
Архивното богатство на Ст. Михайловски се съхранява на две места - Българския исторически архив при Народната библиотека „Св. св. Кирил и Методий” и в Централния държавен архив. В БИА личният архивен фонд на Михайловски съдържа около 10 000 документа, които са групирани в разделите: автобиографични, биографични, дневник, имуществени материали, кореспонденция, поетическо творчество, белетристично творчество, драматургични опити, публицистична и журналистическа дейност, редакторска, преподавателска и обществено-политическа дейност. Голяма част от документите са свързани и с дейността му като председател на Върховния македоно-одрински комитет (1901-1903 г.). В ЦДА, в дарението на проф. Ст. Саев, се съхраняват 11 тетрадки и бележници с дневничните записки на Ст. Михайловски, книги с негови автографи, коригирани текстове за нови издания, преписи на басните му, саморъчно изработена и допълвана библиография на поета и три папки с вестници, където са печатани негови статии, мисли, критика и поезия. Такива вестници има сигурно в повечето библиотеки, но дарените са с авторизирани бележки на Ст. Михайловски, там, когато уводните или други статии и стихове са излезли или без неговия подпис, или с псевдонимите му.

Стоян Михайловски

Дневниците на Ст. Михайловски представляват 11 тефтерчета и тетрадки, които обхващат годините 1900, 1901, 1902, 1904, 1906, 1907 и 1915. Това са негови бележки, скицирани планчета за неговите речи по македоно-одринския въпрос в конгресите на Върховния комитет, отбелязване на идеи за нови стихове, поеми, диалози, статии, беседи, речи, набелязване на предстоящи задачи, търсене на подходяща дума или рима за някое стихотворение, чернови на басни, мисли и афоризми и др. От дневниците на Михайловски може да се проучи неговият начин на работа и читателите да се убедят колко взискателен е бил именитият творец и към себе си, а не само към околните. Много от бележките на Михайловски са на френски език, който авторът е владеел до съвършенство, често пъти е писал и произведенията си на френски език. Михайловски е автор и на стотици блестящи статии на литературно-критически и на философско-религиозни теми, по политически въпроси, но на първо място е неговата публицистика и есеистика по националния въпрос, в която не спестява стрелите си и по отношение на руската политика спрямо България. На места злобата на Михайловски към визирания коронован, политически или творчески обект е минавала всякакви граници, което не само че му навлича куп неприятности, но го изправя и пред съда, а редиците на приятелите му непрекъснато оредяват. Многократно остава и без работа, като го уволняват и като учител, и като преподавател във Висшето училище.
Особено ценни са неговите брошури по македонския въпрос, познати доскоро само на учените, занимаващи се с неговото творчество, на някои историци и на антикварите. Забравени днес са и статиите му, свързани с Ньойската катастрофа (1919). Колкото и да му струва това, Михайловски не прощава дори на скъпата си Франция, когато тя нанася един от най-силните удари срещу народа ни в Ньой през 1919 г. Тогава в поредица от статии той не само страда с жестоко наказания български народ, но и не прощава и на виновниците за катастрофите, които го сполетяват. Перото на Михайловски винаги е стояло подострено и за властващите, били те княз, министър-председатели, министри или депутати, а некадърните творци просто не са убягвали от окото и перото му. Той атакува слаби преводачи и умели плагиати, дори Петко Славейковите неуспехи са жестоко критикувани, макар че Славейковите „Притчи” са едно от настолните негови четива. Прави впечатление, че най-ядосващите го негови съвременници са княз Фердинанд, Петко Каравелов, Димитър Петков, д-р Никола Генадиев и Теодор Теодоров. С някои от тях Михайловски воюва и посмъртно и остава верен на крилатата си фраза: „Има живи, които не е трябвало да се раждат, и мъртъвци, които трябва да се убият!”. Макар че моралистът Михайловски е почитател на еротиката на Амиел и Стендал, които са цитирани често в бележките, той не прощава еротичните намигвания на Петко Славейков и Андрей Протич. Низкопоклонничеството на съвременните политици, които раболепничат около Височайшата особа, очаквайки министерско кресло или някаква друга облага, са безкомпромисно атакувани и осмивани.

В началото започнах с припомнянето на химна за Светите братя, а в заключение ще завърша с три куплета от стихотворението му „Напред”, писано през 1884 г., от неговата „Евтаназия”, в което е разкрит целият Михайловски, към когото ние, българите, би трябвало да се връщаме в тежките времена, които ни предстоят:
„Напред! Животът е сражение!
Напред! И прав всегда ходи!
Напред, макар към поражение!
Ако ще паднеш, прав падни!

Напред! Целта си не забравяй!
Напред, напред, по правий път!
Назад не гледай! Не оставяй
безплодно дните да текат!

Напред! Със труд и ум, и дързост
се вдигат цели планини!
Напред! Тук, долу, всяка мъдрост
в таз само думица стои!”
Като приложение ще имате възможност да прочетете неговата автобиография и едни от най-добрите му статии, които отдавна са заели своето място в златния фонд на българската публицистика.
Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

КРАТКА АВТОБИОГРАФИЯ

София, 20 май 1910 г.


Стоян Михайловски

Роден съм в Елена на 7 януарий 1856 г. Първоначално образование добих в българските училища на Елена и Търново, средно - в едно френско училище в Цариград, а висше - във Франция (Universite Bouches de Rhone). Когато бях в Цариград, поместих първите си белетристически работи в издаваното от П. Карапетров сп. „Ден”, във в. „Век” и сп. „Читалище”. Оттук, в съгласие с някои народни дейци, се отправих за Македония по школски и културни дела. Из Македония изпращах дописки по нашите работи до цариградските вестници. Като студент във Франция изпращах дописки до букурещкия в. „Стара Планина”. През време на Освобождението и окупацията се върнах в България и станах адвокат в Търново, дето пледирах някои шумни дела, а после поех съдийска длъжност в Свищов, София и другаде.
През време на моето магистратстване в София възникнаха много шумни конфликти между министър Греков и някои граждани, поради което целият съдийски състав (Сукнаров, аз и др.) подаде оставка. Сега почнах да издавам и редактирам в. „Софиянец”, който спря след няколко месеца. По покана на Др. Манчева заминах за Пловдив, да редактирам в. „Народен Глас”, като главен уредник. След напускането тоя пост заех поста субститут на граф Турн Таксис, румелийски генерален прокурор. След едногодишно пребиваване в Източна Румелия се върнах в София и поех длъжността началник отделение в М[инистерст]вото на външните дела (в кабинета на Цанкова). Но на тая длъжност стоях 6-8 месеца, подир което заминах за Франция, да привърша висшето си образование, прекъснато поради войната (Освободителната). От тук изпращах дописки до някои вестници. След свръшванието на университета, дето слушах лекции не само в Правния, но и в Историко-филологическия факултет, се върнах в София и станах главен секретар в М[инистерство]то на правосъдието. Напуснах тоя пост поради спречкване с министъра (Радославов) и се предадох на литературни занятия. В течение на 10-на години служих ту като магистрат, ту като учител, понеже във Франция следвах едновременно два факултета (юридически и филологически). Като близко познат с покойния Живков, този ме помоли за учител в Русенската гимназия и после за професор по езици и литература във Висшето училище. Бях поканен също да преподавам и във Висшите офицерски курсове при Военното училище (литература и езици), където работих около 1 1/2 година.
Подир румелийския преврат бях поканен за член в Русенската апелация, където стоях година и повече.
В последно време бях избран за член и председател на Върховния македоно-одрински комитет и в качеството си на такъв предприех обиколка из Европа, за да направя сондаж между публичните дейци и държавници в Париж, Лондон, Виена и др. по българското дело. В Париж имах среща, благодарение на своите препоръчителни писма, с депутатите Милвоа, Етиен, Дубйев, с Клемансо, професор Габриел Моно, А. Л. Болйо, Дешанел, с някои именити публицисти - Волан, Друмон и др. Те ме поканиха да държа конференция по македонското дело в залата на един от народните университети. За тая сказка, на която присъствува грамадна публика, дадоха отчет във в. „Paris Soir” и др. Моята дейност в Париж бе отбелязана от „Echo de Paris”, „Temps” и др. Пазя и досега в архивата си писмата, които съм разменил с горните бележити мъже на Франция. Аз смогнах да привлека вниманието върху каузата за обединението на българската нация и да ги осветля върху грубостта и азиатската жестокост на турската администрация в християнските области на Турция. Но не закъснях да се убедя, че всяко упование на публичната съвест в Западна Европа е съвсем химерично. Грамадната част от френските дейци са на мнение, че съществуването на източноевропейските дребни държавици е нещо несериозно. От наблюдението въобще над френското общество аз се убедих, че крайният егоизъм и липсата на солидарност са отличителни черти на западноевропейските съвременни властнически класи, и туй не само в политическите сфери, но дори и в академическите. Френската академия не еднаж е увенчавала и примирвала съчинения, пропити с грозната социална теория на Гобино - че човешките племена се делят на велики и велемощни, от една страна, на долни и нищожни - от друга, и че тия последните като пречка на всяка цивилизация трябва непременно да бъдат пожертвани.


Стоян Михайловски

Истото разочарование ме очакваше и в Англия, и аз се върнах в България с глъбокото убеждение, че малките и разнебитени племена, като българите, трябва да вървят по стъпките на едновремешна Италия: да създадат сами себе си, да осъществят своето обединение, без облягане на людска подкрепа, да си пробият път към светла бъдност, като се преустроят лека-полека в културно, военно и др. отношения. В Европа, обаче аз смогнах да се запозная с някои публични дейци, които ми отвориха очите върху грозната опасност от пангерманското нахлуване към югоизточния кът на Европа. Един член от английския парламент ми даде да разбера чрез всевъзможни доводи от най-позитивен характер, че интересът на Германия е да тласне Австрия към Егейско море, а тя да се упъти към Триест, сир. да даде на Австро-Унгария обезщетение за крайнината, която ще отнеме от нея, и че това поведение на Германия й се диктува от страх да не би флотата й да бъде унищожена кога да е от Англия в Немско море и от желание да излезе на Средиземно море. Въобще, аз се върнах от Европа глъбоко убеден, че Австрия е едничката размирница на Балканския полуостров, което се и доказа в последно време от грозните разкрития, направени чрез публикуването (на френски) в Белград на държавни документи - от една страна, а от друга - чрез военните студии в австрийския военен вестник „Ar. Zeitung” - разкрития, от които става ясно, че крайната цел на немската дипломация е преобръщането на Балканския полуостров в австрийска Индия.
Под натиска на тия силни убеждения аз почнах да пропагандирам - и до днес - най-интимно сдружаване между българи и турци.
Избиран съм бил няколко пъти за народен представител. Като такъв във Великото Н[ародно] събрание, свикано да избере държавен глава след адбикацията на Ал[ександър] Батенберга, щом видях, или тъй да кажа, щом подуших, че българският престол ще бъде поверен на някой принц, призован из немските сфери, аз свиках частно събрание (от 40-50 души народни представители), което заседаваше тайно нощем в един търновски усамотен дом в Каябаш (Долня махала). Тук аз осветлих колегите си депутати за голямата опасност от кандидатирането на немец за наследник на Батенберга. Вследствие на тая си дързост, бях нападнат от хора на Стамболова една вечер в Цаневото кафене, където насмалко щях да заплатя с живота си за своята независимост. Като разбрах, че не е възможно да прокарам и наложа своите враждебни към всяка немщина възгледи, от една страна; от друга, като не исках по никой начин да бъда сътрудник в подобна търговия с българския престол, аз формулирах в едно заседание на Събранието своя протест и се оттеглих, като заминах за София.
Бях Еленски нар[оден] представител в Народното събрание след падането на Стамболова. Тук бях един от най-дейните членове в Парламентарната комисия по анкетиране злоупотребите и насилията на бившия властник. В туй Народно събрание се държах съвсем независимо от всички партийни течения; много пъти дори земах думата, за да осъдя някои домогвания на Стоилова и неговите другари, докато най-после заявих, че не искам да имам връзка с никакви властници, докогато безотговорната политическа стихия играе първа роля в българската външна и вътрешна политика.
Освен споменатите в началото вестници и списания, земал съм участие в списването и на следните списания: „Периодич[но] Списание”, в. „Средец”, „Денница”, „Извор”, „Бълг[арска] Сбирка”, „Мисъл”, в. „Ден”, „Пряпорец”, „Знаме”, „Червен нар[оден] календар” на широките социалисти, сп. „Съвременник”, „Съвременна Мисъл”, в. „Реформи”, „Балканска Трибуна”, „La Bulgarie”, „Courier de Balkan”, „Духовна Пробуда”, „Свободна Трибуна”, „Общо Дело”; публикувал съм белетристически работи в разни юбилейни сборници, в „Сборник за наука, книжнина и нар[одни] умотворения”, и в сп. „Демократически Преглед”. Заедно с г. А. Страшимирова основахме сп. „Нов Живот”, където публикувах разни сатирически творения.

Публикуваните в сп. „Мисъл” белетристически творения излязоха и в отделен отпечатък под заглавие „Мирза Абас”, „Безрадостни Думи”, „Сатири” и пр. Публикувал съм в разни времена около десетина брошури на френски език с политическо съдържание, в които всякога съм застъпвал българската кауза. Също и във в. „Реформи” съм публикувал няколко статии на френски език, а в „Независима Мисъл” - две дълги политически писма, отправени до знаменитата M-me Вишневска в Париж, които излязоха и в отделни брошури.
Ето и заглавията на моите по-главни белетристически трудове: „Сатирически сонети”, „Сатирич[ески] диалози в проза”, „Източни легенди” (със специално политич[еско] съдържание), „Книга за българския народ”, „Книга за онеправданите”, „От развала към провала” и пр. Скоро ще туря под печат два тома неиздадени съчинения.
Бил съм много пъти нападан, особено в последни времена, от знаменосците на българските политически партии, които не могат ми прости моята самоволна самотност. В своите неиздадени още мемоари аз излагам причините за своята извънпартийна дейност, която никак не ми пречи да се солидаризирам напълно ... с ония елементи, които ратуват против абсорбирането на народните сили от безотговорната власт. В своите обиколки из България, в речите си в Търново, Златарица, Елена и други места, винаги съм се спирал върху следната политическа формула - като единствена спасителна програма във всяка народна борба: концентрация на антикамарилните елементи за реализиране на същинско народовластие. Колкото за своята самотност, заявявам, че тя никак не е равнозначуща със саможивство, както са благоволили да се изразят някои работници на перото. В интимните кътове на своята душа аз не приемам абсолютна солидарност освен с люде, които споделят по най-абсолютен начин моите вярвания и убеждения. Аз съм горещ привърженик на християнския социализъм и на християнския демократизъм - от една страна, а от друга - съм закоравял антимонархист; не мога да се съюзя за все и вся с младата генерация, която иска пълно разцепление между социална работа и християнско учение...
Публ. в сп. „Българска Мисъл”, г. ІІІ, кн. ІІ, февруари 1928, с. 84-89. Автобиографията е записана от Иван Кепов и е придружена с негови встъпителни думи за познанството си със Ст. Михайловски и подробности около записването на автобиографията.

№ 2

PRO MACEDONIA

София, 1901 г.
Някога М. Низар се провикна: Има два морала!
Днес може да се каже, че има две социални концепции, два политически принципа.
Да, ние хубаво затваряме очи пред тъгите на нашата епоха, но налице са два принципа: светлината и сянката, свободата и абсолютизмът. Трябва да се вземе решение, трябва да се изпита съзнанието, да се избере. Лишените от наследство, потиснатите са тук - те ни питат и искат отговор. Трябва да побързаме и трябва да ускорим края. Лишените от наследство и потиснатите няма да чакат вечно.
От едната страна са Свободата, Равенството и Братството в социалния ред, Правото в неговата нематериална същност прокламирано от всички, а не само от онези, които, служейки му, могат да донесат злато за една каста, злопаметност за една партия или секта, амбиции на една династия. От другата страна са: духът на реакцията, миналото с неговото насилие; невежеството с неговото суеверие и терор; силата с нейната бруталност.
По кой път ще тръгнем ние?
Ще изберем ли сред многообразието, начин да живеем щастливо чрез цивилизация, независимост, работа и чест?
Ще пречупим ли завинаги предразсъдъците, гордостта, робството, ще изтрием ли срама, като издигнем, въз основа на правото, новата социална постройка?
Или ще продължим да обожествяваме силата, да идеализираме душевната низост - тази низост, която издигна в добродетел предаността към строя?  
Македонци, мои приятели, ето големия въпрос, който е поставен пред нас да го разрешим.
Опитът ни подсказа, че няма щастие без прогрес. Опитът ни подсказа, че няма прогрес без свобода.
Животът е действие, битка, мисъл, реализация, свободно движение.
Деспотизмът е стагнация, тъпчене на място, скоростно задушаване. Социалните и политическите закони трябва да се създават, за да защитават слабостта срещу силата, простотата срещу лукавството, честността срещу мошеничеството. Законът, произтичащ от обществената съвест, има за цел да осъществи социалния ред.
И така, само свободните народи имат закони, робите се управляват чрез благоволението на техните господари.
Закон в Македония е волята на падишаха. Sic volo, sic jubeo! (лат. Така искам, така заповядвам!)
Ислямизъм и правосъдие са немислими.
Падишахът и неговите съветници винаги отсъждат в полза на системата, която подчинява напълно човешкия дух и унищожава националната съвест.
Точно поради това, интересите на турските управници винаги са били противоположни на интересите на управляваните християни.
Монархията в Турция е собственик на хората и предметния свят. Онова, което се изисква от всички и всеки, е пасивното подчинение. Пасивното подчинение включва злоупотребата на силния и подлостта на слабия. Чрез пасивното подчинение се обезличава човешкият живот, идеите се размиват, унижават се едновременно и онези, които командват, и онези, които се подчиняват, изпълняващите и понасящите.
Regis voluntas suprema lex esto! (лат.: Волята на царете е върховен закон!)
Арогантни при просперитет, раболепни в немилост. Надменни с низшестоящите, сервилни с висшестоящите, такива са пашите и високите сановници в Отоманската империя.
Сервилност навсякъде, сервилност винаги.
Турция е земята на превитите гръбнаци и на опитомените души. Турският деспотизъм е така корумпиращ, че унищожава чувството за незаконност при този, който го понася, и при онзи, който го упражнява.
Отвратителна и презряна турската монархия е социален договор, валиден само при създаването му.
И къде сега е дългът?
Какво да се прави?
Животът е движението напред, интелигентният ход към нови хоризонти. Да живееш, означава да се усъвършенстваш. Да живееш, това е да вярваш в моралното и материално добро. Как да се живее в Турция?
Никое материално благо не може да компенсира загубата на свободата.
Къде тогава е новият дълг?
Как да се излезе от един отвратителен законов ред без съгласие на онези, в които този ред е въплътен и които са историческите представители?
Чрез революцията!
Революцията е прогрес.
Човечеството върви от въстание към въстание.
Да прогресираш, означава да променяш, да трансформираш, да отхвърляш онова, което е било добро вчера, но днес вече е употребено, неудобно, несъвършено.
Законността е нещо относително.
Законодателните власти са узурпирани от старото законово състояние.
Монархията сама по себе си е узурпация на феодализма.
Едно ново право може да се роди само върху гроба на мъртвото право.
Абсолютен принцип е, че един народ не бива да загине от ръката на институциите, които са натоварени със задачата да го запазят.
Силата - това е сигурно - е помощничка на правдата, тя е необходим инструмент за човешките неща, едно уредено общество не би могло да мине без нея. Всъщност, докато правото е потъпкано от насилието на законните власти, по какъв друг начин би могло да бъде възстановено, освен чрез сила?
В Америка, Англия, Франция, Холандия вече ни дадоха пример.
В тези случаи силата се нарича Революция!
Но силата може да се приеме единствено като начин за съпротива срещу потисничеството, а не като средство за потисничество!
Така, хората, които отхвърлят идеята за революция, онези, които възхваляват по време на криза, политиката на скръстени ръце, ние питаме:
- Нима свободата е добра само когато нищо не може да се направи за нея?
О, да, добър суверен, това е свободата, върховното щастие е правдата.
Народът го разбира добре.
От Охрид до Солун вече се вижда, че правото е сила и че една нация, решена да жертва всичко за своята независимост, е непобедима.
Уморени от страдание, раите са навестявани често от мечтата за избавление - те вече са способни да се ориентират към източника на свещената правда - изчезването  на османлийското управление.
Но те трябва да бъдат водени.
Трябва високо да се прокламира тази истина: че злоупотребата и произволът трябва да изчезнат, че всички македонци, да, всички, абсолютно всички, имат правото да седнат на щастливата трапеза на свободата!
Това, което ние искаме в Македония, а ние го искаме силно, енергично, това е управление на народа за народа.
Тогава, борци, напред! Напред за истинската битка pro Macedonia!
Нищо не може да се очаква от добрата воля на правителствата и от унизителната филантропия, от двуличната доброта на онези, които се наричат пастири на народите.
Да кажем на народа, че съзнанието за собствените му сили вече се събужда! Под грохота на неговите искания загнилата цитадела на стария свят се разклаща и накрая ще рухне!
Напред, напред! Прогресът се свежда до това да се осмелиш да поискаш, да искаш въпреки всичко.
Без борба няма социална правда.
В тази каторга на съзнанието, каквато е Отоманската империя, пред султана, който казва: „Само аз имам право”, революцията ще заяви: Вие сте отрицанието на всичко справедливо, вървете си!
И червеният звяр ще изчезне.
Да, повтарям го, не става дума само за оплюване на режима на пашите палачи.
Това не е достатъчно. Трябва да се отървем от тези палачи.
Трябва да атакуваме ония принципи, представяни от управниците, срещу които ние се борим. Как да се промени тиранинът? Турският режим не подлежи на промяна, това е власт без контрол, а от авторитет без контрол произтича неограничаваният произвол, насилието без спирачки. Абдул Хамид или някой друг - това е все едно.
Няма смисъл да се разруши злото, ако в същото време не се разрушат и причините, които го пораждат!
Публ. в St. Mihailowski, Pro Macedonia, Sophia, 1901, p. 8.

№ 3

СЛАВЯНСКО НЕСЪГЛАСИЕ

Политиката, следвана от руското правителство спрямо българите, не ще има друго следствие, освен да подклажда борбата между славянските народи на Балканите.
„Лоша трева расте винаги” - казва французката пословица.
Ако видим какво става в Скопие, ще бъдем изкусени да поизменим това слово и да кажем: „Лош сърбин расте винаги”. („Лоша трева расте винаги” на французки значи: Mauvaise herbe croit toujours. Ако изговорим думите Mauvaise herbe, ще добием смешния каламбур Mauvaise Serbe. И тъй, по фатален начин, пословицата доказва, как лоша трева и лош сърбин си приличат. Каламбурът е виноват. (Бел. пр. - Вл. Димитров.)
Но при все това, политиците на Белград ликуват.
Тяхната сладка мечта, това, което те наричат свой напредък, тяхното съшествие към Солунския залив - почва да се реализира. Един владика те имат в Скопие, скоро те ще одимат на друго място и друг - и от владика на владика, от поп на поп, империята на Душана, великата пансръбска държава ще стане дело свършено.
Немците - тези от Виена, както и онези от Берлин - прокламираха едно време своето модерно „Верую”, пангерманското „Credo”, чийто първи параграф е: Нуждата да видоизменят Балканския полуостров в германски Индии. Тази груба химера се формулира тъй: Drang nach Osten. (Напор към Изток. - Бел. пр. - Вл. Димитров.)
Сърбите (в тях има много ехо, а твърде малко глас), сърбите пожелаха да следват същата политика. Те казват: Ми не моjeмо без мора! Да, тоз е прочутият крик на Ксенофонта: Таласса! Таласса! (Море! Море! - Бел. пр. - Вл. Димитров.)
И понеже им трябва море, те вярват да го достигнат, докопвайки се до всичко. Те изнамериха една нова дипломация - епископалната дипломация. И тази нова игра на дипломация - за голямо учудване на обръгнала Европа - напълно им успява: те имат действително свой архиепископ в Скопие - град, дето сръбският език и националност цъфтят толкова, колкото панислямизмът в Антилите.
Пресни са още кървавите иронии на Вайганда по адрес на тази прословута пропаганда на сърбите в Македония - пропаганда, която се състои в примамване бедни деца из български села в градовце, за да им се раздава облекло, средства за живение и школски парцали - срещу едно обещание да посещават новите, сръбски училища…
Това са, казва Вайганд, попечители и хранители своего рода, прилични на онези англичани, които, за да привлекат хора на военна служба, си служат с нечестни маневрирания.
От времето, когато бе написана брошурата, що цитираме, подвижниците на пансърбизма направиха прогрес: към своята стратегика на училищата те прибавиха една попска стратегика. Ние имахме в Македония сръбски азбуконосци пионери; ние там имаме сега сръбски пионери ръсилоносци.
Каква мизерна и мерзка вехтория е всичко това, което наричат човешки разум, човешко изпитание!
Тази политика - да си служиш с кръста в дух на покорение - е най-лошата от политиките! Това верообращение - чрез проповед на попа да размътваш съвестите, за да ги направиш да се откажат от националното си знаме, е най-лошото от верообращенията!
Гърците знаят малко нещо по това.
В продължение на две столетия Фенерското духовенство прави опит да унищожи българското племе, мъчейки се да му внуши елинския език и нрави! Луда ревност! Да се усили „магали идея”, пресаждайки отровата на себеотричането в душата на цял един славянски народ! Върху една лъжа да се постави базата на действия за възкръсването на Юстиниановата империя!
Глух за гласа на тия странни апостоли (timeo Danaos et dona ferentes) (Знаменателно изречение на троянския мъдрец, казано при подаряването на грамадния дървен кон: „Боя се от гърците, даже ако ми носят дарове!” - Бел. пр. - Вл. Димитров) - работейки самостоятелно, бавно, но сигурно - българският народ зная създаде едно свое място под слънцето. И фанариотите свършиха, като разбраха, че поколенията, върху главите на които те хвърляха остатки от гробове, поколения, които напредват, не можат да спрат! А ето че - веднаж панеленизмът поразен - ревнителите на пансербизма желаят да почнат отново тоя печален подвиг; те опитват да отбият течението на прогреса; те искат да създадат нова държава, ново общество - от сенки и дим. Историята се повтаря, уви…
Коварният Фенер е отмъстен: замества го Министерството на външните работи в Белград!
Да, уви, каква мизерна и мерзка вехтория е това, което наричат човешка логика!
Сърбите имат, обаче, едно по-законно, по-рационално средство, за да удовлетворят своя вкус към териториално разширение. Достатъчно е само да обърнат погледите си към Босна, към Херцеговина, към Адриатическото море, към Черна гора.
Там те ще бъдат у тях си.
Suum quiquae! (Всякому своето! - Бел. пр. - Вл. Димитров.)
Те би имали там това, тъй желано, морско пристанище, тоз прозорец върху водната безкрайност, който е кошмарът на техните политици.
Само че там те щяха да имат работа с по-силни от тях, с австрийците, с разколниците на пангерманизма, с унгарите, с хърватите. Там би трябвало търпеливо да се борят и сигурно да побеждават две добродетели, които не са свойствени именно на сърбите.
И страхувайки се от силния неумолим неприятел, Талейроновците от Белград бяха длъжни, щат-не щат, да отправят вниманието си другаде. Те принесоха жертва това, което им принадлежи, и за да се обезщетят от тази жертва, искат да завладеят това, което не притежават.
Ето, наистина, едно отричане, в което няма нищо от християнското отричане.
Достъпът до Адриатическото море ни се запрещава - си казват тези любезни тактици, които някога водеха войските към Сливница. Негово Римокатолическо Апостолско Величество не се шегува, когато се касае до австрийските интереси… Е, добре, да ударим връз българина: той е добро момче, можем да го одерем, без да доведе това до последствия!
Такова е началото на аферата за Фирмилияна.
Тоя злочест калугер е вече настанен на своя епископски престол, ad majoren dei gloriam (За в слава великая на Бога. - Бел. пр. - Вл. Димитров.) … а особено - за съкращение разстоянието между Белград и Солун.
… Истина е, че политиката е твърде заплетено нещо. Себелюбието и материалните интереси не са единствените двигатели на человешките действия; съществува също инстинктът на самосъхранението.
Някога крал Милан подбуждаше, а сега пък неговият син, крал Александър, подбужда мечтата за един сръбски Солун. Любимата идея, идея фикс, на Обреновичите е да видят сръбското знаме плуващо по Егейско море.
Това що ще рече? Потомците на Милоша да не искат да се обърнат в продължители на прекъснатата епоха при смъртта на Александра Македонски, бурния герой на древността?
Съвсем не.
Настоящият господар на сърбите - също както покойния си баща - е един тих и спокоен простак - толкова тих и спокоен, колкото може да бъде такъв един, който носи корона. Той е най-простият, най-добродушният, най-простодушният от царчетата. Неговът скиптър не струва повече от един бастон за 25 гроша.
Обаче, благодеяние, което е добре отправено, почва от себе си. Добре е да бъдеш амбициозен, да имаш амбицията да пазиш това, което имаш. Първата длъжност на един принц е да се държи като принц. Това е едно изречение, което Макеавели повтаряше непрестанно.
Обреновичите, впрочем, искат да запазят своя трон, преди всичко. И за да постигнат целта си, те намериха за най-добре да хвърлят своите поданици в колосални предприятия. Във Франция съществуваше едно време въпросът за „Париж - морско пристанище”; Обреновичите изнамериха „Солун - пристанище на Белград”. Чудесно, вълшебно - това занимава духовете. Народите са деца. Дайте им храна за фантастични разкази, - и те не ще помислят вече да не ви безпокоят!
Такава беше, утвърдяват phylosphi huius memoriens (Утвърдяват философите от това време. - Бел. пр. - Вл. Димитров.), политиката на Наполеона ІІІ-й: ако искате да царувате в мир, създавайте смущения у вашите поданици, предизвиквайте усложнения извън вашите граници, тикайте вашия народ във всички видове авантюри, експлоатирайте негова войнствен дух.
Да знаеш да смущаваш с настоящи опасности и да заслепяваш с химерични облаги - това значи изкуство да управляваш хора.
* * *
Колкото за Русия - известно е, че тя направи много, за да преуспее каузата на сърбизма.
Тронясването на Негово Високопреосвещенство Фирмилияна се дължи в голяма част на онзи неуморим ходатай, който носи името Зиновиев, на онзи изтънчен и присламчив дипломат, който гонеше ежедневно стамбулските паши и шъпнейки им на ушите, казваше: „Бързайте де, приятели; мен ми трябва един сръбски владика!”.
Руската дипломация е противна - силно противна - на българската кауза.
Аз не искам да кажа, че Зиновиев е един българофаг, защото, просто казано, той има заповед да действува така, както действува.
Обаче, аз съм длъжен да кажа - Sine ejus offensione animi (Без докачение. - Бел. пр. - Вл. Димитров.) - че този посланик ни направи повече зло напоследък, отколкото всички бейове, аги, ефендета, каймаками и други мостри на отоманската простотия.
Зиновиев биде изпратен, за да бъде прибежище на Машкова, който отиде в Македония да подземе традициите на Ястребовци… „Хайде, въз българина!” Този е подстрекателният вик, който се чува из всички руски консулства на Европейска Турция, както и в салоните на Негово Превъзходителство, представителя на императора Николая в Цариград.
Какъв е този кръстоносен поход?
Русия сърдите. Защо?
Русия ни свидетелствува всякой ден своето лошо настроение. Защо?
Това е, защото Русия ни ненавижда, нас - свободните българи. И тя ни ненавижда по многобройни причини…
От двадесет и четири години, както съществуваме, нашата външна политика биде една серия само от груби грешки и противославянски подвизи. Забравяйки, че най-честната политика е тоже и най-изкусната, ний кръшкахме в една гъста гора от интриги. Подсладени от дипломацията на Виена, Рим, Берлин и Будапеща, ний се мъчихме да вредим на Русия, начинателката на нашето национално устройство, създателката на нашите обществени свободи. Ний бидохме, и ний сме още това непокорно, буйно, свадливо, до лудост жестоко и суетно дете, което хвърга камъни върху майка си, върху тази, която му е дала живот и го е отхранила с млякото си…
Не е българинът, и никога не е бил той един memor beneficiorum. (Който помни благодеянията; признателен. - Бел. пр. - Вл. Димитров.)
Съставена от опасни разколници, софисти и вредни безумци от всяка крайност, университетската българска младеж е коренно антируска. В Женева, недавна, българските студенти бяха, които смъкнаха знамето на руското консулство и го завлекоха в калта. Никога във Франция, в епохата на Наполеона ІІІ, времето, когато думата московец беше синоним на свещоядец, - никога във Франция антируската литература не е била тъй плодовита, както по бреговете на Долни Дунав, у българските драскачи! Турският ходжа трябва да отиде - един път поне в живота си - на поклонение в Мека; българският учител се счита задължен да напише - най-малко веднаж в живота си - една обидна брошура за руското правителство или руския народ…
Ето какво ни упрекват нас в Петербург.
Неоспорими истини ли са това, истини добре проверени, верни истини?
Не. Лошото настроение, гневът - те нямат очи. Злобата преувеличава всякога.
Falsa et mendacia visa! (Проверявай лъжите и измамите! - Бел. пр. - Вл. Димитров.)
Останаха измамени, прочее, че не се намери в стария рая - един отличен джентлемен. И след като го третираха по бащински, всички начнаха после да твърдят за него най-лошото.
Добре. Но и дяволът не е бил никога тъй черен, както обикновено го рисуват.
Наистина, българите направиха грешки.
За да си навлечем неумолимите омрази почти навред, в Атина, в Букурещ, в Берлин, в Цариград, във Виена, в Москва, в Цетина, в Белград, в Петербург, даже във Вашингтон - вероятно, трябва да сме били неизкустни, трябва сигурно да сме били някога невнимателни.
Нашите младежи свършваха своите науки в Париж, Цюрих, Женева, Лозана.
Там те получаваха своите дипломи на медици, инженери, архитекти.
Възвърнали се в родната страна, тук те опитаха да въведат нови обичаи.
И с новите обичаи не закъсняха да се явят и пагубни доктрини.
Всички почнаха с припева на Бланки:
Ни Бог, ни господар.
Всички свършиха с изступлението на Оливер Пен:
На всичко ново плюя!…
Що да се прави?
Това беше фатално. Което липсва на младежите, това е, че не са живели.
Обществената площад е допълнение на библиотеката. Каквото не достига на науката на идеите, прибавя се от науката на нещата.
Заблуждението и истината спят едно до друго из страниците на книгите. Животът, ето една книга, която не лъже никога!
Истината на нещата е висша храна на тънкия разум.
Но този разум липсва всякога там, дето липсва опитът.
Младите хора почват, повтаряйки това, което другите са казали, и едва късно започват да мисля малко по-свободно.
Нищожни и много глупави, младите софийски публицисти имат достатъчно знания, за да бъдат предвзети, но те не знаят най-важното - да бъдат скромни!
Те говорят за наука. Те говорят също и за съзнание. Но това, което те нямат, то е именно съзнанието за произхода на народните действия!
Не от сблъсването на идеите проблясква светлината, а от разменението на идеите!
Тези непокаяни драскачи, тези оскотени самохвали забравят, уви, че всичките идеи се оценяват, че мненията най-после добиват стойността на тези, които ги представляват!
За голямо щастие, българският народ се държи далеч от всички подобни фокусничества.
Българският селянин не е простак, който се оставя да го лъжат лесно.
На уличния шарлатанин, който се мъчи на спечели доверието му, той винаги е отговарял с едно многозначуще повдигане на раменете.
Газетната aqua - toffana (Отрова, удушлива вода. - Бел. пр. - Вл. Димитров.) не ще може да го улови.
Той си е отмъстил за глупостите, които бълват върху му всичките печатници на Княжеството; той си е отмъстил за заразените брошури, които му се дават като умствена храна… Лъже като вестникар: тази е любимата му поговорка.
Но туй апотеоз ли е на българския селянин, когото ние сме предприели да описваме?
Никак!
Ние казахме, българинът е стар рая.
Той не е непоправим - това е доказвал. Но той не е и поправен.
Той не се лъже в симпатиите си, но се лъже често в своите оценения.
Той е якоглав.
Той е невежа.
Не е знаял той да контролира постъпките и делата на своите управници.
Плачевният неуспех, о който допре нашата политика, се дължи на смешните комедиянтства на нашите държавници, на примамливите начинания на тези великолепни глупци, които, без да разбират нещо, се хвърлят един срещу друг във всички новости, във всички системи и обръщат на фарс всичко, каквото вършат.
Тези хора биваха ту славофили, ту славофоби, ту германофили, ту германофоби.
След двадесет и четиригодишно хитруване те въоръжиха общественото мнение против нас у всички славянски страни - при туй навлякоха върху главите ни мълниите на немските Зевсовци.
Да, нашето велико народно нещастие е „липсандрията”, липсата от хора.
Българските политици са герои на самонадеяности, на самооболщения и омаятелства, такива, каквито Аристофан и Молиер не са си никога въобразявали.
Колкото за българския селянин, той тук не вижда, освен пожар.
И мълчи. И оставя да върви… Той е партизанин на всички политики - и пак не признава никоя.
Каква мрачна и печална трагедия в тая само дума: неразбиране?
Но би ли могло да бъде иначе с един народ, току-що изтръгнат из турското иго?
За ден-два не се учи майсторство в изкуството на Selfgovernment. (Самоуправление. - Бел. пр. - Вл. Димитров.)
За елините се казва също, че им липсва честност, великодушие, вярност в приятелството им и в задълженията им - тях упрекваха, че нямат понятие от чувствата и нуждите на модерния свят.
На тези упреци ето що възразява историкът:
„Франция не трябва да съжалява ни за разрушението на турската флота при Наварин, нито за конституирането гръцката нация в свободна държава. Безумните критики, предмет на които бяха тези събития, не трябва да ни карат да забравяме, че отмъщението на кръста над полумесеца винаги е било отмъщение на цивилизацията над варваризма. А ако днешните eлини не са пак същите гърци на Перикла, трябва да се помни, че робството е тежало върху им през цели векове и че тяхната свобода е от вчера!”
Каквото и да става, трябва непременно да се турне край на тази ярост от българофобски чувства, на този гняв, който застрашава да компрометира каузата на южните славяни.
Каквито и да са техните недостатки, българите не са заслужили да изгубят дружелюбието, благосклонността и почетта у славянството.
Каквито и да са неговите заблуждения, българският народ е народ честен, трудолюбив, кротък и мъжествен в злочестината, прав и постоянен в благополучието…
„Българинът, казва кореспондентът на един парижки вестник, е отличен южен славянин. Той е швейцарецът на Балканския полуостров, неуморим борец, умерен, без да бъде скъперник, голям партизанин на таз висока цивилизаторска доктрина: Помогни си сам, за да ти помогне и Бог!”
Несправедливо е, прочее, да се хвърля върху цял един народ отговорността за грешките, извършени от няколко недобросъвестни политици!
Че имало в нас отритъци, греховници, авантюристи политици, резон достатъчен ли е това, за да се приковем на позорния стълб от славянското мнение?
Антиславизмът в нас е изключението.
Във време на Стамболовите глупави предприятия, тази пародия на Kulturkampf Bismarckien (Бисмарковата културна борба. - Бел. пр. - Вл. Димитров.) правителството в София бе изгубило характера на законност, който изисква подчинение.
Ако би трябвало с две думи да се охарактеризира тая печална епоха, ние бихме казали, че това беше една антинародна и славофобска диктатура.
Известни дребосъци, с каквито Стамболов обичаше да се окръжава, отиваха дори да мечтаят за едно премахване на българската азбука и нейното заменение с латинската.
Но българите се навъсиха и възпротивиха… Не всички, разбира се; но градското население, мислещото и деятелното население, масата дребни промишленици, грамотни занаятчии, попове и селски учители.
Така че, една значителна част от българите имат ясно понятие за историческото назначение на страната си.
Стамболов биде смазан.
Твърде добре се помни тази печална трагедия, която бе почната с преследвания и свърши с едно кръвопролитие.
Гневът на тълпите може да се сравни с действието на пороя, който събаря препятствия, които никоя друга сила не може да унищожи.
С право може да се каже прочее в София, разсъждавайки по поведението на Г. Зиновиева:
A me nullo merito meo alienum esse debebat. (Незаслужено сме ние чужди един за друг. - Бел. пр. - Вл. Димитров.)
Да, ние сме славяни, нашите идеи са славянски идеи, нашите чувства са славянски чувства, нашите интереси са славянски интереси. Бъдещето на славизма и нашето бъдеще са идентични.
Понастоящем в Европа се разиграва грандиозна и трагическа игра.
Германската раса, от една страна, латинската и славянската, от друга, са на сграбчване.
В този дуел на исполини нашите симпатии са за франко-руския съюз!
* * *
Нашият неприятел е германецът, този, който е казал: Man muss die Slaven an die Vand Drucken! (Славяните трябва да бъдат притиснати о стената. - Бел. пр. - Вл. Димитров.)
Наши неприятели са съотечествениците на този Момзен, който по повод на Австро-Чешката разпря, изпращаше във Виена следнята телеграма:
„На чехите и на славяните въобще трябва да се противопоставя този едничък аргумент - камшикът!“
Каквото можем да очакваме от немската безочливост, уви, ние го знаем твърде добре. Не ще забравим, че две седмици после клането на сто и петдесет хиляди арменци, император Вилхелм ІІ изпрати на Босфорския Калигула ордена на Черния орел, придружен с едно саморъчно писмо.
Ние познаваме много добре възгледите на тевтонския монарх за югославяните; тези възгледи бяха формулирани с такава многозначуща грубост от берлинските драскачи:
„Славянският елемент трябва да остава всякога на втори план в Балканския полуостров.“
Не се осмеляват още да кажат, че южните славяни са привременно само населени в Европейска Турция и че трябва да бъдат изгонени. Но и туй ще дойде.
Във Виенския парламент Волфовци и Шенерерци не се церемонят да ни кажат туй, което мислят за бъдещето ни. „От древни времена славянинът е бил създаден да се подчинява, а тевтонецът - да повелява! Славянската раса е една долна раса!”, заявяват тия омразни и повилнели законодатели.
Разумява се, че превъзходна раса е германската раса.
Това превъзходство познанските поляци го изпитват понастоящем. Този дързък самохвалец, който управлява Германия, потвърди в една скорошна реч (Речта в Марийнбург. - Бел. пр. - Вл. Димитров.), че германизацията на полските провинции се налага, че Прусия не трябва да отстъпя пред никаква жертва, за да се постигне тази цел, че успехът на антиславянския кръстоносен поход е едно условие Sine qua non (Без което не може. - Бел. пр. - Вл. Димитров.) за окончателното тържество на пангерманизма!
Et nune erudimini. (И сега взимайте урок. - Бел. пр. - Вл. Димитров.)
Наблюдаващ тъй нещата, както са си, един парижки вестник казва: Това не е ни повече, ни по-малко, освен едно подбуждение към гражданска война, подстрекаване, което този път иде от висотата на пруския трон!
… Австрия, авангардът на Германия, се докопа недавна до двете славянски провинции, Босна и Херцеговина, под претекст да въведе там реда.
И ние знаем прекрасно какво нарича Австрия въвеждане ред.
Да, каквато и да бъде нашата омраза към турското владичество, каквото и да бъде презрението ни към този безстиден властелин, когото Гладстон беше нарекъл Червения Падишах, любовта към истината ни налага длъжността да признаем, че режимът, въведен от барон Калай в Босна, е най-лошият от всички деспотизми, ученият деспотизъм, дългоръкият деспотизъм, крепкият, неуморимият и немият деспотизъм, маскираният деспотизъм, деспотизмът на медените думи и скришните жестокости.
Турчинът е грубиян; той ще ви докачи, ще ви ограби, ще ви убие. Но турчинът не всякога сполучва да умъртви волята, не всякога сполучва да зароби душата; той не всякога сполучва да подчини ума.
Делото на барон Калай няма нищо общо с турските приеми. Нито кръв проляна, нито телесни наказания. Вместо туй, конфискуват ви имуществата, съсипват ви, докарват ви до просия, насилят ви да емигрирате - без да можете каза вие, как се е случило това. А това се казва сух деспотизъм - безкръвна гилотина.
Вие сте православен, вие сте мюсюлманин - вие сте ipso facto (Следователно. - Бел. пр. - Вл. Димитров.) един опасен човек, един неприятел на Австро-Унгарската монархия. Барон Калай има непогрешими силогизми, за да ви докаже очевидността на работата… По един или друг начин, той ще ви турне крак, за да изчезнете: Негово Римоапостолическо Величество ще ви бъде признателен, ако направите туй с по възможности по-малък шум.
* * *
Да, австро-германската политика се стреми да ни възкреси робството, което намери своя край при превземането на Плевен.
Да, два начина са ненужни нам, за да разберем дълга ни.
Ние сме искрено привързани на тази Русия, която ни направи това, което сме, която проля кръвта на своите чада, за да ни изтегли из едно унизително робство.
Ния полагаме катадневни усилия, за да задържим и подкрепим тесните връзки, които съединяват нашата страна с руския народ. Тези връзки са неразрушими, защото те бидоха циментирани чрез цяло едно велико историческо минало, чрез расова и религиозна общност.
Ние говорихме неотдавна за един малък тиран, който мизерно се сгромоляса под проклетиите на тълпите - защото е искал да вкорени немски вярвания и симпатии в душата на дунавския селянин.
Казаха, че Стамболов оставил ученици, готови да презапочнат неговите предприятия.
Туй е една химерна опасност.
От осем години събитията чрезмерно доказаха устойчивостта на славянската идея на Балканите.
Русия няма, прочее, никакъв интерес да се вмесва в разприте между сърби и българи другояче, освен за да посъветва всякой един от тия два народа за справедливост, правда, умереност и уважение към придобитите права.
Ние казахме вече, кои са стремленията на сръбските държавни людье, и колко тези аспирации са вредни за каузата на прогреса и за македонското освобождение.
Колкото за българските dеsiderata (Въжделения. - Бел. пр. - Вл. Димитров.) - познати са те на цяла Европа.
Политиката на присъединяванията никога не е била наша политика.
Македония на македонците - този е нашият девиз.
Ние искаме за тази нещастна провинция една автономия, съгласно предписанията на Берлинския трактат.
Този трактат носи подписите на представителите на Великите сили; дипломацията е задължена също така, както благородството задължава.
От нас изискват да респектираме европейския мир, целостта на Отоманската империя, международните задължения.
Нека.
Ала не е и справедливо, щото всичките задължения да тежат само върху слабите. Султанът тоже има обязаности. Тези задължения той никога не е мислел да изпълни.
Срещу всички размишления той поставя своя собствен резон, държавния си резон.
А турският държавен резон знае се докъде довежда; стара мюсюлманска традиция е, щото правителството да не може без хекатомби (V. Berard). Щом арменците почнат да се безпокоят, колят ги; в деня, когато македонците създадат неприятности, застрелват ги, накълцват ги.
Европа може да ни иска жертви; но тя не може да изисква от нас да останем със скръстени ръце пред мъченето на братята ни.
Срамът не е наложителен!
С всичката строгост може един народ да се съветва на търпеливост - когато има да се разправя с един добър тиранин, както казва Ренан.
Ала произволът, жестокостите, злоупотребленията на администрацията, насилията на пашите не могат да образуват никога едно сносно управление.
На дипломатите, които се стараят да намерят един modus vivendi (Долен падишах. - Бел. пр. - Вл. Димитров.) между Абдул Хамида и неговите поданици, ние ще отговаряме винаги, че те търсят решението на една по-неразрешима проблема, отколкото квадратурата на окръжността.
Хамидовото управление е управление на асомади.
Както е и казал един французки публицист, за спасението на Халифата, настоящият султан се е принудил да дойде отново до „истинските правителствени принципи”: само мюсюлманинът има право на съществувание! Немюсюлманите, пощадени от великодушието на победителя, съществуват само чрез благосклонността на господаря. Правото им на живение е за тях един щедър подарък, всякога несигурен, винаги отменим. Когато, „поради грешката на тези псета”, халифът бъде принуден да прави избор между тяхното погубване и безопасността на империята - никакво колебание не е позволено.
… А безпечността на своята империя Хамид съзира в тази настървена опозиция на прогресивното развитие на християнските общини. В неговия ум тази еволюция на християните е едно безпрестанно застрашаване за Отоманската династия. Трябва, прочее, тя да бъде спъвана, непременно.
„Мохамеданецът, казва един френски историк, е упорито противен на всяко изменение; за него по-доброто е враг на доброто, а добро е винаги това, което съществува. Той е и днес такъв, какъвто е бил в епохата на султан Баязида: свиреп, лют, оглупял от фанатизъм и невежество, неспособен към никаква умствена работа. Като Китай, империята на османлиите е безвъзвратно неподвижна, фатално неизправима.
Туй състояние на нещата не е тайна за оногози, когото арменците наименуваха Алчак Падишах. (Долен падишах. - Бел. пр. - Вл. Димитров.)
Що се направи, за да се уголемят шансовете за дълготрайност? Се пита сегашния шеф на правоверните… Как да се предпазим от българина, от арменеца, от гръка, които следователно скоро биха ни надминали в пътя на прогреса, ако те станеха господари на съдбините си?
Какво да се прави? Ей Богу, та туй е съвсем лесно! Трябва да принудим християните да спрат с тяхното надпрепускане към благосъстояние, трябва да предвардим техните домогвания, препятствайки на националното им повдигане. Всяка реформа, обещана под натиска на Европа, е нула, защото иначе тя би имала за следствие да постави исляма във властта на християнството.
Такава е новоотоманската доктрина, такава е политиката, която доби надмощие в Илдъзкия палат.
Подла политика, клета политика, диктувана от най-долното и най-презряното чувство - злобната завист…
Тази политика именно направи от турската армия една орда от кръвопийци.
Познати са произшествията в Мараш по времето на смутовете в Армения.
Жени и деца биваха набучвани на щикове, избивани и опичани от войниците на редовната турска армия; офицерите присъствуваха, безчувствени, при тая готварница.
„- Изпърво убивайте - крещеше турският генерал в улиците на един градец, - след това ще обирате!”
Пещанските евреи-журналисти утвърдяват, че след тази епоха султанът и приближените му са се поправили…
Вълчо покаяние! Добрият Лафонтен за него е забравил да ни поприкаже.
А ето го туй разкаяние. Ще цитираме една депеша, която парижките и лондонските журналисти публикуват: „За преследване на македонските банди, турските власти връзват жени и старци - християни едни за други и ги принуждават, под ударите на камшика, да вървят пред заптиите, когато тия последните започнат да се сражават с четите. Тази преграда от меса християнски е употребявана сега от турците в Кукуш и в Крецово. (La Voix nationale, jeudi, 8 mai 1902.)
Камбиз я дотолкова прекаляваше!
При това, отговорността на Хамида за всичко туй не е тайна за нещастните македонски населения.
Всякой знае, че той е начинателят и главният подбудител на всички пусии и злосторничества, на всички убийства, на всички обири.
Всякой знае и всякой го казва, че той така иска, той е това заповядал.
„Царят позволява да ни убиват! Султанът е нашия даваджия!” Така казва селянинът на своя кратък печален говор.
Ала край има за всички неща, дори и за търпението на раите при пренасяне обидите.
И един хубав Божи ден тия раи си кажат: Ние страдаме, защо търпим! Трябва да се борим! Всяко избавление е плод на една люта и упорита борба…
Правото на бунт става най-свещено право.
* * *
Ще сполучим ли в тая върховна борба?
Да, ако бъдем съединени.
Не, ако разногласията парализират нашите усилия.
Българи, сърби, черногорци, македонци длъжни са да забравят своите вътрешни подразделения и да се хвърлят върху общия враг - последователя на исляма. Не се касае да решим кой ще наследи болния човек; не е въпросът да се знае кому ще се повърнат плодородните полета на Македония.
Трябва да се борим!
Македония, освободена ще се разправя сама със себе си, както намери за добре.
Да се борим за правото дело, да се борим за цивилизацията, да се борим за християнството.
Македония има право на едно автономно управление.
Според Берлинския трактат тя е свободна; трябва тя да стане de facto това, което е de jure.
Сърбите говорят за дележ. Македония за тях е плячка и те искат част от тази плячка.
А туй именно е едно престъпление, като се оскърбява славянството.
В Скопие, г. Машков, руският дипломат, повярва, че е длъжен да подкрепя с мощната си десница шпионите на Фирмилияна.
Това е една грамадна грешка!
А понякога, грешките, в политиката, са по-вредни, отколкото престъпленията.
Представителите на Русия не могат, без срам за тях и без опасност за другите, да се отдадат на ветрищата на съзаклятията, да пренебрегнат интереса на славизма, за да се занимават с братоубийствени омрази и камбанарски крамоли.
… Ние разбираме интимната мисъл, която е диктувала на г. Ламсдорфа постъпките му пред Портата в полза на Монсиньора Фирмилияна.
Крал Александровата женитба биде последвана от едно пълно завъртане във външната политика на Сърбия. От австрийска привърженица,тази държава стана изведнъж клиентка на Русия.
Но всяка услуга заслужава възнаграждение.
Възнаграждението, изискано от сърбите, бе поддръжката на руската дипломация във въпроса за сръбската епископия в Скопие.
Тази поддръжка биде обещана.
Верен на своите ангажименти, царят изиска от султана прочутия берат, който урегулира положението на сръбския архиерей.
Понастоящем дружбата между Романовци и Обреновичи е любимата тема на подкупените Белградски и С. Петербургски журналисти.
Туй е то историята … ad usum Delphini. (Направлявана от север. Делфин се именува едно северно съзвездие. - Бел. пр. - Вл. Димитров.)
В същност, в Русия се съмняват върху отметванията на Обреновичите; припомнят си миналото. Крал Милан бе сключил с Австрия един гнусен договор; той се беше признал васал на тази Сила; той бе обещал съдействието си на агентите на пангерманизма, които от своя страна се бяха обърнали на защитници на сръбската династия.
Рекоха си в Петербург, че крал Александър е способен да се възвърне по стъпките на баща си, и искат да предотвратят това нещастие.
Празни страхове!
Антиславизмът никога не е пламтял дълго време в Белград, както и в София.
Сръбско-Австрийският заговор, уви, удари о скала, и крал Милан отиде да скрие агонията си във Виенските гостилници.
Участта на крал Милана - както онази на Стамболова - показа непогрешимостта на народното влечение в югославските страни.
Политическите котерии, личният режим, дворцовите комплоти не могат да надделеят славянската душа на нашите народонаселения.
* * *
Каквото и да било, дошло е времето да се прекъсне игранието с огъня.
Македонците присъстват на едно печално зрелище. Тях ги карат да гледат всякой ден как религията е просто един претекст, за да се произвеждат всякакъв вид пазарлъци, разбойничества и политически шантажи.
Урокът е опасен!
И безполезен!
Тези нещастни народонаселения не са забравили пътя, който води към Рим.
Те не са изумили това изкуство - печално-позорно, но съвършено износно - изкуството да запазват соята националност, като пожертват своите религиозни интереси.
Наистина, ние нямаме претенцията да наложим на Русия една роля, която й е противна - ролята на покровителка на българската народност.
За нищо на света!
Доверието вдигнато, благоволението унищожено - туй е строшена чаша: туй вече не се заклейва.
Ние се надяваме (винаги се надяват хората, даже в отчаянието), ние се надяваме, че в едно по-близко или по-далечно бъдеще, Русия ще дойде до по-справедливи оценения за нашата национална и политическа стойност и ще ни въздаде онуй уважение, което ни е тъй необходимо.
За в момента и като оплакваме загубата на руските симпатии ние бихме искали, щото антибългаризмът, с когото се хвалят в Петербург, да не вземе формата на открито насърчение на сръбските посегателства в Македония.
Ние не виждаме що спечелва достойнството на Русия с юнащините на г. Машкова, който се обърнал в „гаваз” на Монсеньора Фирмилияна, придружавайки този прелат в неговите странствувания из околностите на Скопие и Солун…
При това, колкото и могуща да бъде московската поддръжка, сръбското Донкихотство е твърде малко опасно за българската народност.
Там, дето лукавото гръцко духовенство не сполучи агентите-шпиони на сръбските консулства в Скопие и Солун, също ще ударят о пясъка…
Обаче, когато се сее вятър, жъне се буря - и раздорът между южнославяните, хитро експлоатиран от турците, ще даде, може би, като едничък резултат - непоправимата съсипия за славянското преобладание на Балканския полуостров.
Тълкувайки някои дела и постъпки на г. Нелидова - руския експосланик в Цариград, онзи същия, който свърши своята дълга кариера в Ориента с пълно фиаско, който присъствува, безучастно, на нарастването на германското влияние върху бреговете на Босфора, и тръгвайки си, беше се провикнал: Славизмът е изживял! Едно френско списание даваше в онова време на руските дипломати туй внушающе наименование: вечно-измамваните.
Ние не се боим, прочее, да се изложим на укори заради надменност, давайки на вечно-измамваните съвета да направят поврат.
А да упорстват в тяхната настояща тактика, преди всичко, туй би било правене волята на Австрия, туй би било да се оставят на течението на пангерманизма, който знае да използва всичките сторени грешки от русите, сърбите и българите и който печели неизбежно всяка изгубена от славизма почва.
Памятозлобието и лошата помисъл, които ни изявяват от бреговете на Нева, не би трябвало да преминат една известна мярка. И наистина, ние се отказваме да вярваме, че по този път ще се отиде дотам, щото да се отправят взаимопоздравления от Волфовци и Шенерерци!
Post-Scriptum. Наскоро се чете в Българското Народно събрание едно писмо, произхождаще от някой непознат и имаще за цел да докаже, че г. Зиновиев и г. Машков, двамата сприхави българофоби, действуват по тяхно собствено побуждение, а не според определените инструкции, дошли от Петербург.
Туй е, просто на просто, глупаво.
Да предполагаш, че в такава част от земния глобус, дето честта и бъдещето на славизма са на карта, Русия има представители, свободни да се водят според техните наклонности и частни симпатии и изоставени на случая на тяхната опитност или на тяхното собствено вдъхновение, туй значи да злоупотребяваш с човешката лековерност.
И за да се спре завинаги заблуждаването на българската публика, нека ни бъде позволено да напомним тук един исторически факт.
Знайни са у нас подвизите на Ястребов, известния руски консул в Солун, яростния българофоб, който бе отишел дотам, да укорява турските власти за охлаждението на техните усърдия в гонене на българина.
Българските учители от същия град обвиняваха Ястребова - да е изменил на интересите на руското правителство и да жертвува славянската кауза за своите частни озлобления.
Тогава руският дипломат към тия школски политици и им казва буквално тези думи: „Господа, престанете с вашите шеги! Свободни сте да предполагате антиславянски чувства у държавните мъже в С. Петербург. Но направете ми честта да повярвате, че аз имам началници, че тези началници ме надзирават всекидневно, че всички мои работи в деяния са изпитвани от тях, и че аз щях да бъда хилядо пъти уволнен, ако, в моите отношения с османлиите, дирех да надделее друго мнение от онова на Негово Величество Императора, моя Господар!” Освен това, г. Машков не се стеснява да направи друга една тождествена декларация. „Аз представлявам в Скопие, казва той, политиката на С. Петербургското правителство. Възможно е тази политика да е имала нещастието да не харесва на българите. Но щастието на България е Вениямина на нашите грижи.”
Прев. от френски: Вл. Димитров.
Публ. в сп. „Свято дело”, Кюстендил, г. І, кн. 1, октомври 1902 г., с. 13-22, кн. 2, ноември 1902 г., с. 54-62.

№ 4

КАКВО ЩЯХМЕ ДА ГОВОРИМ В ПАРИЖ, АКО БЯХА НИ ПРАТИЛИ ТАМ КАТО БЪЛГАРСКИ ДЕЛЕГАТИ

І.
Уважаеми Господа,
Мнозина са на мнение, че Източна Европа е страна на притворната любезност. В нас подобно нещо няма да намерите. Ние не идем тука да смиренномъдърствуваме. Ние представляваме едно шестмилионно племе, което е дълбоко убедено, че винаги е изпълнявало своя дълг с най-голяма самоотверженост, и което - за да извади наяве правотата на своите подвизи и домогвания - не чувствува потреба да прибягва към никакви хитроумства.
Също, ний не идем тука, за да изкажем молба, за да поднесем дипломатическо прошение. Нашите съседи от дълги години насам ни дават да разбереме, че в политиката няма пощада, няма милост, че самолюбието в политиката е нещо благородно и свещено. И ако ний заговорим сега от името на християнските начала, ако ний подириме умилостивение и състрадание, те ще рекат: „Ето българите се молят! Те признават своите грехове! Но тези грехове са тежки и ние не можем да ги простиме!”
Ний знаеме ощ, че в политическите сфери на коленопреклонника се дава не само това, което е негово, не това, което му се стои, а дребно някакво поданияние, просешки комат.
Да, ний знаеме, че за политическия Божек се мисли така: „Той хленчи и простира ръка, значи ще се задоволи с малко!“А нашата цел не е да просиме ни много, ни малко, а да изкажиме без дързост и надменност, ала и без самоунижение, в що се състои нашето историческо и етническо право! Ний имаме една само гордост, но я имаме: свещената гордост на правдината!
Да, ний идем тука, за да говорим за правота. Ний идем да говорим от името на онези велики начала справедливост и солидарност, които стоят в основите на общоевропейската култура и без които напредъкът би бил едно безсмислено вълнение и една суха формула!
Ний идем тука да заявиме, че в най-близкото минало, стана едно събитие, което изпълни сърцата ни с радост: то е тържествената декларация на г. Уилсона, че всичките европейски народи ще могат волно и безпрепятствено да проявят своите расови вожделения и обединителни стремежи, за да очертаят своята духовна физиономия, да се самоопределят политически и етнически. С неописуема горест в душата ний узнахме, че тези обещания преминават в областта на историческите блянове и химери. Уилсоновата програма се заменява с една тежка присъда против слабите. Ний идем тука да протестираме против провалата на Уилсоновата провала и против нейните последици, съсипията и заробването на нашето отечество.
Думата мир не може и не трябва да изказва нещо диаметрално противоположно на всяко омиротворение. А всъщност такъв е добитият резултат. Мирът, който ни предлагате, е мир на ожесточение; - това е мир на размирие.
Нашето отечество възложи нам мисията да браниме тука неговите свещени права да живее и занапред, както досега, самостоятелно, да се развива извън всякакъв натиск и всякакво насилие.
Ний ще предложим, прочее, всяко антибългарско домогвание на подробна, на всепридирчива критика. Необходимо нужно е щото сключването на мирен договор да бъде предшествувано от волни и всестранни разисквания; задачата на подобен договор е не само да създаде един modus vivendi между довчерашните противници - а още и да даде на цивилизования свят пълна гаранция, че в уговорените наредби не е погазено никакво начало на прогрес и хуманност.
Ний сме на мнение, че сградата на бъдещето бива съграждана на подвижен пясък, когато не се дължи сметка от уроците на миналото - сиреч, когато се игнорират влеченията и аспирациите на народите, когато се забравят историческо-националните и социално-расовите причини, които са ги карали да действуват в една или друга посока.
Ний ще ви обадим, прочее, кои причини ни накараха да вземем участие в общосветовната война.
Вий ни считате за ваши врагове. Наш дълг е да заявиме тука, че ний не враждуваме никуму, че ний сме противници само на едно нещо погазването на едно племе от друго. Ний се хвърлихме в общата борба само за да се запазиме от хищността на българоненавистниците. Ний искахме да си вземем своето, да получим обратно това, което ни бе отнето насила. Сърби, гърци и румъни бяха заграбили преди няколко време чисто български земи. Ний си рекохме: „Не трябва да чакаме да бъде обезбългарено това, което е българско по кръв и плът; то трябва из час по-скоро изново българско.“
Франция не предизвика общоевропейското въоръжено стълкновение, но тя пожела да се възползва от него - за да си получи назад Елзас и Лотарингия. Исто тъй постъпихме и ний; ний не сме автори на войната, но ний пожелахме да се възползваме от нея, за да си вземем назад Добруджа и Македония, които са нашият Елзас и нашата Лотарингия.
Да, ний не дадохме пръв пример за разправия и това, що извършихме, не бе никак дело по своя род. Във всемирната схватка всеки народ написа на своето знаме старата девиза - suum quique - и всяко обезнаследено племе пожела да овладее своя исторически patrimenium!
Френските държавници ще рекат, че Франция не се хвърли да напада, а бе нападната, - и че България не бе нападната, а се хвърли да напада…
Отговаряме: За България не е вярно, че тя се хвърли да напада.
Не в прибягването към оръжие се състои зачалото на нападението, когато е въпрос за въоръжено междудържавно стълкновение. Зачални нападатели са онези, които извършват тежко посегателство и престъпление против една нация и я принуждават по тоя начин да подири избава и спасение с меч в ръка. А именно подобно престъпление извършиха против България през год. 1913, сърбите и гърците нейните псевдосъратници в борбата против исляма.
Като използваха героизма на българските борци, елини със сърби, окупираха по онуй време цяла отоманска провинция, населена с българи. И като казваме „използваха” ний ни най-малко не изказваме една прекаленост. Преди няколко десетки години сърбите воюваха сами против османлиите и претърпяха грозно поражение… Също и гърците се опитваха сами да се разправят с войските на цариградския халиф и бидоха сломени.
Елини и сърби през год. 1912-1913, играха роля на деца, които дирят убежище и подкрепа зад щита на един великан. Великанът беше българският войн. Ний разбихме мохамеданската мощ.
Елини и сърби изиграха и друга една роля. Те ограбиха великана - храбрец, чийто подвиг употребиха като стълба за своето превъздигане. Да, през месец май 1913 те сключиха тайна спогодба помежду си, с която си поделиха българска Македония, като се задължаваха задружно да отблъснат с оръжие в ръка всякакъв опит от страна на българите да си вземат силом това, което е тяхно.
Помните какво стана тогава… Последва Втората балканска война, междусъюзнишкото стълкновение.
Да имаха да се разправят само със сърби и гърци, българите щяха скоро да им дойдат дохаки, но работите се усложниха. Щом българските борци се опълчиха против своите лъжесъюзници, румънската армия, която дебнеше момента да нахлуе безпрепятствено в нашата страна откъм север - изпълни своя план.
Румъните заявиха, че имат да изпълняват на Балканския полуостров една велика мисия, един дълг на върховни съдници и уредници. В същност те искаха да се възползват от трудното положение на България, да улеснят задачата на южните български врагове, да осуетят българския устрем към расово обединение - и, едновременно, да заграбят нови територии от българска Добруджа.
Румъните достигнаха своята цел.
Гърци и сърби, подпомогнати от румъните, смогнаха да дадат щастлив край на своето антибългарско предприятие. Българщината бе погазена.
Но историята ще отбележи, че това погазване е съпрегнато с най-противочовешки и противонравствени действия.
Тя ще отбележи: първо, че сърбите имаха писмен договор с България по въпроса за бъдните съдбини на Македония и че те изневериха на тоя договор, за да ограбят своята съдоговорителка.
Второ, че когато българите се биеха с турците, разчитайки на пълна солидарност от страна на своите съратници сърби и гърци - тези последните крояха планове за военни действия против българската армия!
Трето, че Румъния се опълчи против обединението на българското племе от името на някакъв си принцип на балканско или източно равновесие, - и че този мотив беше грозна игра с думи, понеже сама Румъния е проявявала желание да играе първенствуваща роля в югоизточните страни на Европа и се е силила да устоява за себе си хегемония, каквато не може да се оправдае ни от точка гледна етническа, ни от точка гледна културна!
Поведението на Румъния бе охарактеризирано така, навред в Европа: „Българинът се притича къмто брата си, македонеца, който се дави в едно блато, негде на юг; българинът си съблича дрехите и се хвърля във водата да спасява погинващия; дохажда тогава влахът, вижда дрехите на българина, заграбва ги - и си отива!”
Така трагично измамена и онеправдана, България не можеше да стои със скръстени ръце при избухването на Общоевропейската война.
Под гнета на новите българоненавистници, сърби, гърци и власи, под грозния режим на обезбългаряване, въведен от тях в Добруджа и Македония, нашите заробени братя в тези области бяха подложени на тежки мъчила. Тям се не дозволяваше вече да имат ни свои черкви, ни свои училища, ни свой език, ни своя книга, ни каква да е своя племенна физиономия; тям се не дозволяваше дори да носят чисто български кръщелни имена.
Годината 1914 бе година ужасна за българщината, година на върло българосъдство, година, която ни даде да разбереме, че има два вида иго, дивашко иго, каквото беше турското, и лъжекултурно иго, каквото е сръбско-гръцко-румънското, и че първото е много по-леко от второто. Турският ярем прилича на градушка; гдето падни градушката, опустошава, но обща гладосия не докарва. Турчинът влиза в дома на християнина, иска ракия, баница, печена кокошка; той е лют изедник, ала той не знае да погазва цяло племе, не умее да обезличава цяла нация. Гръцки, влашки и сръбски ярем, наопаки, прилича на общоосмъртителна епидемия, на мор. Гърци, власи и сърби владеят до съвършенство изкуството да изтребват неприятна тям народност да я премахват от лицето на земята.
Да, България не можеше да стои със скръстени ръце пред общосветовната размирица.
България беше длъжна да се вслуша в позива на заробените добруджанци и македонци, да се отзове на тоя позив, който думаше: „Сега е време да прострете нам братска десница!”. България се опълчи против своите зложелателни съседи, против творителите на едно онеправдание, което бе наранило всяко българско сърце.
Знаеме какво ще ни отговорите: „България, ще речете, се опълчи против заподноевропейските сили!“
Никак! Нашата цел не беше да воюваме против вас. Нямаше защо да делим мегдан с вас! Български войник не се яви на вашите граници! Български войник не отиде във Франция, Англия или в Италия да се сражава с борци, които никога не е считал за неприятели.
Да, не отидохме ний на ваша територия - да се биеме против вас, а вий се явихте в една чисто българска провинция, за да ни пречите да я овладееме, вий се изпречихте пред нас, за да ни пъдите от места, които са неотемливи части от нашата бащиния.
Ний не ви обявихме война - нямахме намерение и желание да се сражаваме против вас: ний бяхме принудени да се противиме на вашите вредни за нас домогвания, ний бяхме заставени да ви приемем за такива, за каквито се давахте, за съюзници на нашите врагове.
На македонските бойни полета - минути на бездействие нашите войници често отправяха писма с такова съдържание: „Какво зло видяхте от нас, та сте дошли тук, в българска земя, да помагате на нашите най-заклети гонители и насилници?“.
Тези войнишки думици ви рисуват психиката на българина. Той не може да разбере как така, без да изучите и разузнайте кой е крив и кой е прав, вий взимате страната на гърцизма и сърбизма против българизма - и ратувате за поробването на цяло едно племе?
Ще ни речете: „Ний не се опълчихме против името, против племето на българите, ний се опълчихме против техните грехове, против тяхната вина!“
Вина? Защо вина? Затуй ли, защото ний не избрахме за наши врагове, не нарекохме наши врагове онези, които вий зовете ваши врагове?
Затуй ли, защото нашите военни дела и домогвания, израз на нашите реални интереси - не хармонизират с вашите симпатии и антипатии, израз на вашите традиционни влечения?
Затуй ли, защото уроците, които бяхме получили от скорошното минало, бяха ни заставили да изхвърлим всякаква сантименталност от политиката?
Затуй ли, защото прелъстени и изиграни от славянски дейци, северни и южни - ний бяхме дошли до заключение, че наш върховен дълг е да бъдем преди всичко българи и после славяни?
Да, това е тя, вината, която намерихте у нас.
Заслужва, обаче да бъде отбелязано това обстоятелство, че за еднакви политически явления вий правите разни оценки - според времето, според сферата, където сте заставени да държите сметка за подобни явления.
Да вземем за пример Италия.
Тридесет години наред тя плава във водите на Германия, тридесет години наред тя образуваше третата съставна част на централоноевропейската троица.
Настъпи всесветовната война - volte - face: Италия извърши преврат в своята вънкашна политика и се обяви за противница на довчерашните си сподвижници и за сподвижница на довчерашните си противници.
Никой обаче, ни в дипломатически, ни в публицистически среди, не се осмели да нарече Италия изменница. Едничките компетентни хора да изкажат вярно съждение за поведението на Италия бяха самите италианци - и те ето що казаха:
„Никакви минали дела, никакви стари традиции, никакви довчерашни връзки не могат да ни задължат да вървиме по един път - когато сме дошли до убеждение, че тоя път ни отвежда към гибел и че трябва да подириме нова ориентация!“
България постъпи като Италия. Тя обърна гръб на отживели системи - и влезе в нови политически комбинации.
Хитроумниците ще рекат: „Това, което е позволено на една велика сила, на една Италия, не е позволено на една дребна държавица, на една България!“
Добре. Но Румъния също не е велика сила и постъпи също като Италия; и тя, начело със своя крал Карло, плаваше във водите на Тройния съюз, и тя в дванадесетия час се прехвърли от един лагер в други… Обаче и нея никой не укори; и заради нея казаха каквото казаха и за Италия: Тя е най-добрата познавачка на своите интереси. Защо да не се каже същото и за България?…
Отговорът е много лесен… Защото превратът във вънкашната политика на Италия и Румъния и превратът във вънкашната политика на България - нямаха една и съща насока… Дипломатите разсъждават точно като политиканите: преврат, който докарва другиму полза, а не нам е преврат осъдителен! Още преди пет години на много места из Европа честните общественици заявиха, че е време вече да се премахне старата дипломатическа школа - с нейните вредни обичаи и традиции, сиреч с нейните хитрости, лукавщини и коварства и да се институират нови дипломатически наредби, хармонирващи с твърденията на общочовешката съвест … Уви, това пожелание както стотини подобни - не можа да премине из областта на бляновете в областта на действителността… И днес, както във времето на Талейрана - дипломатът разсъждава така: „Народите се делят на добри и лоши; добри са онези, които са наши приятели; лоши са онези, които са наши противници; ние сме оценители на техните дела и домогвания: лошите народи наказваме, а добрите възнаграждаваме!“
Въз основа на тези принципи българският народ ще бъде наказан. Българският народ е лош народ.
Но понеже качеството лош народ е твърде тъмно, твърде неопределително намериха се именити писатели и високи сановници например академикът Барес в книгата си Sur le chemin de l’Asie, и сенаторът Хериб в списанието „Annales de l’universite” - които заявиха, че българите са изменници.
Изменници? Кому? Как? Защо? Кога?
Ей - така, изменници! Изменници, без никакви разяснения и доказателства.
Ний, българите, обаче, сме на мнение, че празна дума не е довод и че оскърбление не е мотив. И с всичките сили на душата си, ний протестираме против твърденията на Бареса и на Херио и заявяваме, че не сме изменили никому.
С Франция и Англия ний не сме имали никакъв договор за съюз, та да ни бъде възможно да им измениме!
Колкото за нашите съседи, ний имахме писмена спогодба с тях - и то само със сърбите спогодба, сключена в началото на год. 1912, ала не ний погазихме тоя договор, погазиха го сърбите. Не ний изменихме тям, те измениха нам. Да, по един най-настойчив начин, ний искахме, в 1913 год. да се изпълнят постановленията на тоя трактат, а сърбите ни отговаряха: „Във въпросния спогодителен акт ний признахме, че по-голямата част от Македония е ваша, и че трябва да се даде вам. Но сега сме на друго мнение. Сега ний искаме да вземем по-голяма делба от оная, която се предвижда за нас. Прочее, договорът, сключен между нас, трябва да падне!“
Кои са изменници? Българите или сърбите?
До каквото съвършенство да са достигнали в модерни времена политическото словоборство и дипломатическото словоигране, ний не вярваме, че ще се намерят хора да поддържат, че изменник е онзи, който иска изпълнението на един договор - а добросъвестен e онзи, който се отказва от своите писмени задължения!
В желанието си да унищожат договора си с нас, сърбите отидоха дотам, че много техни дейци изказаха - в първата половина на год. 1913 следното мнение: „Нашият държавен глава, крал Петър, който подписа спогодбата с България, трябва да се откаже от сръбския престол; по тоя начин ще можем да речем на българските властници, че подписът на един бивш монарх няма вече за нас никакво значение!“
Вий ще ни речете: „Ако сърбите и гърците имат права над Македония, защо да не прибягнат към всички средства, за да гарантират правата си?“
Македония е българска земя, господа. Това е било сто пъти досегаq удостоверявано и доказвано от всевъзможни етнографи, историци, публицисти, общественици, консулски агенти и от люде, принадлежащи на разни нации, чехи, поляци, руси, италианци, англичани, германци и прочее.
Македонските долини и планини са населени от жители, които говорят чисто български език, които са българи по чувство, по традиции, по нрави, по своите дела и подвизи в най-далечно и в най-близко минало.
По тоя въпрос българското правителство е изработило и представило където трябва мемоари, в които са изложени факти и доказателства, не търпящи никакво оспорване.
Ако вий не вярвате на документи, които изхождат от български извор - вярвайте на вашите публицисти и писатели, на вашите чиновници, на вашите пътешественици, които потвърдяват единодушно нашите твърдения.
Ето например какво говори Jean Saison , френски офицер, в книгата си „D’Alsace a la Cerna”: „Македонците заявяват, че са българи, че искат да си останат българи!“ И още: „Неоспорим факт е, че всички македонци в местностите, които сме окупирали, са чисто българи.“
Ще бъде много странно, ако вий ни отговорите, господа, че нямате вяра нито на български, нито на небългарски статистики, нито на наши, нито на ваши автори и етнографи.
На що вярвате тогава?
На гръцки и сръбски уверения?
Ако е така, ний ще ви попитаме: Какво правите с правилото: Et altera pars audiatur?
Най-после, ний ви предлагаме да извършите в Македония етническа анкета и плебисцит; какво по-голямо доказателство бихме могли да ви дадем за нашата добросъвестност?
Очакваме от вас и следното възражение: „Българският въпрос не е само етнически въпрос; вината на българите не е само политическа; българите извършиха обикновени, общоправови злосторства, жестокости, за които трябва да бъдат наказани!“
Господа, българите не са ни по-лоши, ни по-добри от другите народи. Във всеки случай българите не са способни да извършат посегателства - каквито извършиха техните съседи.
Ний ви предлагаме да направите анкета - но обща анкета - на Балканския полуостров; ний ви предлагаме да изучите грижливо и разузнайте какво са вършили гърците с нашите заложници, с изпратените в гръцките острови наши пленници; ний ви предлагаме да разузнайте какво са вършили румъните с нашите сънародници добруджанци - отвлечени от тях и откарани в далечни страни, държани голи, боси и гладни, подлагани на побой и на всякакви мъчила - безмилостно сломявани и осмъртявани.
Ще видим тогава в чия душа има повече человеконенавистнически инстинкти - в душата на българина - или в душата на неговите съседи…
Но отсега още ний можем да си послужим с изявления и съобщения, направени от ваши хора, за да ви покажем, че българинът не е деец на мъчила, а е наопаки - жертва на мъчила, устроени от българоненавистници.
Ето що дума Saison, стр. 284: „Гърците опустошиха и опожариха безбройни български села; те избиха българското население и го замениха с гръцки пришелци, забягнали от разни османски области!“
Обвиненията за жестокости, когато се касае за Балканския полуостров, са безсмислени. Всичките балканци - всички народи в източните и югоизточните страни на Европа от Карпатските планини до долините на Тесалия и до пристанищата на Морея са довчерашна османска рая и обладават едно и също духосложение.
Но защо да говориме само за балканските народи, защо да гледаме на военщината от толкова тясно гледище? Истината, оная истина, която ни разкриват общечовешката история, ето я: воюване и братуване не вървят заедно. Един от вашите велики историци отдавна е казал: il n’y a pas de guerre humaine - хуманна война няма (Henri Martin). Друг ваш мислител дума: On ne tue pas Philantropiquement, - осмъртяване филантропическо няма.
Да, там е истината. Войната озлобява всички човешки същества - били те културни, слабокултурни или безкултурни. Злото ражда зло. Насилственото осмъртяване, систематическото изтребление на бойните полета - от каквито принципи да изхождат те - съставляват едно зло - и посаждат морална отрова в душите. Първият плод на войната е злопамятливостта. Враждата ражда война, казват моралистите, но и войната ражда вражда.
ІІ.
До преди две години вий наричахте Общесветовната война guerre du droit - война на правото, война за правото.
Вий думахте: Nous ne  donnerons pas a la guerre du droit une conclusion de violence et d’iniquite, - войната за право няма да се приключи с насилие и кривдина.
Вий думахте: Les divers traites de paix auront a consacres la liberte et l’emancipation des peuples, - мирните договори ще установят свободата и независимостта на народите.
Вашият лозунг беше, тогава, афоризмът на Вовенарга: on ne peut etre juste si en n’est humain - не можем да бъдем справедливи, ако не сме човеколюбиви.
Това, което вий обещавахте тържествено, тогава, то беше закрила повсечасна, защита неизменна, на малките народи. За тях се хвърлихте във война, за тях се подвизавахте, тяхното благо, тяхната бъднина бяха предмет на катадневните ви грижи и устреми.
Вий уверявахте, че занапред всякакви международни спогодби ще трябва да зачитат това първо начало на обновената Европа - le droit des peuples a disposer d’eux memes, правото на народите да се самоопределят, да се саморъководят.
Но…
Това бяха сладки и мили празнословия. Verba et vices, proetereaque nihil.
Ненадейно, вий заговорихте други език.
Ненадейно не - но под влиянието на вашите сполуки, пред омайните осмивки на победата.
Да, вий заговорихте за правото на победата - le droit de la victore.
Това право на победата - ето как го тълкува Robert de Flers, главен редактор на в. „Figaro”, в една статия, озаглавена „La petite table”:
„Nous prenons plaisir a traiter en vassaux les petits pays, en decidant de leur sort sans eux, en ne les consultant qu’a peine sur la destinee que nous leur reservons!“ (Ний се разполагаме както щеме със съдбата на малките държавици, без да взимаме във внимание тяхното мнение; ний ги считаме за подвластни нам.)
А друг ваш публицист, Cachin, прибавя:
„Ce que nos traites consacrent c’est l’esprit de conguete.” (Духът, който вее в нашите договори, е духът на завоеванието.)
Ний питаме:
- Защо изневерихте, не нам, а сами на себе си?
Защо имате две лица, две начала, две мнения, едното за време на трудности и мъчнотии, другото за време на тържества и ликувания?
Защо имате два бога, богът на смиреномъдрието, когато се намирате в бедствие, и богът на самообаянието, когато преживявате минути на доброчестие?
Защо…
Но вий ще се усмихнете, като слушате тези въпроси…
- Това е реторика, ще си речете вий…
Добре. Нека се върнем на студения политически разговор - нека заговорим пак позитивния политически език.
Според вас, ний сме искали да играйме велика роля на Балканския полуостров - били сме балкански прусаци - и като прусаците сами сломихме себе си…
Това е лутаница и въртение около истината, но това не е истината. Чуйте каква е истината.
Преди няколко години нашите съседи вдигнаха голяма врява по един въпрос, който те означаваха така: „опасност от усилването на българщината”.
Те думаха: „Не щеме Велика България, защото тя ще пречи на нашето развитие; по пътя на нашето oнапредване Велика България ще бъде велика яма.“
Ний отговаряхме: „Изразът Велика България не се намира в нашата национална програма. ний работиме за обединението на нашето племе - и ако в тая замисъл има нещо велико, никакво дело не е тъй чисто, тъй законно, тъй благородно като това величие!“
От Букурещ, Белград и Атина възражаваха: „Вашето обединение е закана, ний не го зовеме българско обединение, а българска хегемония. За нас, един въпрос само е важен на Балканите: Никой народ тамо да не бъде по-силен от съседите си, - иначе казано, да бъде опазен равновесът между балканските държави!“
Но едновременно като говореха това, нашите съседи работеха неуморно за подкопаването на българизма в българските провинции на Oсманската империя.
Да, подпомогнати от подкупните турски службаши и от онези своеобразни цариградски държавници, които си въображаваха, че спасението на Исляма стои в подклаждането на омрази между християнските поданици на падишаха - сърби и елини организирваха силна антибългарска пропаганда в Тракия и Македония, две страни, където българщината е, тъй да речеме, размесена с хляба, който се яде и с въздуха, който се диша от населението.
Гърците хитроумни и изобретателни потомци на старовизантийците - като не можаха да прикрият факта, че раята в Тракия и Македония говори български, бяха скроили следнята, преизпълнена с Молиеровски комизъм етническа теория: „Тези хора говорят по български, но чувствуват по гръцки; в дъното на душата им цари елинизъм, макар да са българогласни.“
Сърбите пък прибягваха към следното тълкуване на македонския българизъм: „Македонците са нови българи, изкалъпени от Българската екзархия. Сръбщината в Македония е жертва на българското Отче наш, на българското Евангелие!“
Но между сърбите се намират и друг вид българомразци, нетърпеливите и непредпазливи българомразци. Те не се двоумяха да правят такива изявления:
„Две мощни славянски държави са невъзможни на Балканския полуостров. Или Сърбия, или България трябва да бъде обезсилена.“
И тъй, когато нашите съседи викаха: Не щеме българско надмощие! Tова всъщност, значеше: Искаме надмощие за себе си!
Да, днешните събития доказват, че крясъците на нашите съседи против това, което те наричаха разваляне на равновеса чрез българска хегемония - прикриваха следния план:
1. Да се попречи на българското расово обединение;
Сърби, власи и гърци да заграбят български земи, за да се усилят на българска сметка;
2. Българщината да стане навеки нищожен елемент на Балканския полуостров.
По тая българоедска програма ето какво говореше напоследък „Messager d’Athenes”: „Безсилието на България трябва да бъде пълно и нейното пропадане окончателно. Това ний го искаме настойчиво, искаме го не от жестокост, не от жажда за отмъщение, а защото такъв е нашият върховен интерес.“ („Messager d’Athenes”. 21. ІХ. 1919.)
Ето психиката на гърците.
Тая политика, вашите публицисти я превъзнасят и възпяват; те я охарактеризирват така: „L’egoisme sacre d’Apollon”, свещеното Аполоновско самолюбие. („Illustrasion”, 20 septembre 1919.)
За да оправдаят тая политика, те казват: - „Il n’y a pas de haute politique; la politique est basse.-“ Сиреч: възвишена политика не може да има; политиката, по съществото си, е нещо низко! („Illustration”, 20 septembre 1919.)
Тези публицисти забравят, че подобна политическа система не е нищо друго, освен системата на Бисмарка, от която те се възмущаваха до вчера, против която те протестираха петдесет години наред.
Ето какво говори бившият френски министър Emile Ollivier (Philosophier d’une guerre, издание Ernest Flamarion, стр. 344) за политическото учение на знаменития германски канцлер: „Il n’y a jamais eu de politique honnete dans le sens usite du mot, et il ne saurait y en avoir. L’homme d’ Etat doit accomplir son oeuvre, sans s’inquieter de savoir si les adversaires la trouvent malhonnete, si elle est desagreable ou nuisible pour eux.“ (Политика честна, в истинския смисъл на тая дума, не е имало никога и не ще има никога. Държавникът трябва да изпълни своето послание, без да обръща внимание, че неговите противници щели да наричат работата му непочтенна и вредоносна.)
Значи, Европа се повръща назад!
Когато Елзас и Лотарингия бяха заробени, френските писатели пишеха: „Il est impossible aux Francais de renoncer a l’affirmation du droit des populations a disposer librement d’elles - memes.“(Френците не се отказват от твърдението, че всякой народ има право да урежда своите работи с пълна свобода. „La paix par le droit”, 1913, брой 9, стр. 287.)
Сега, когато българският Алзас, българската Лотарингия: Mакедония и Добруджа чезнат под лютия гнет на българоненавистниците, най-съвестните измежду френските писатели се задоволяват да констатират хладнокръвно, че принципът на националността е претърпял крушение и че бил осмиван на Балканския полуостров, le principe des nationalites a ete bafone dans les Balkans (Maxime Leroy, Les nationalites, p. 218).
Да, Европа се повръща назад!
Петдесетгодишни проклинания и анатеми против грубата сила днес се привършват с химни и песнопения в чест на потисничеството!
Европа бленуваше едно време за мир чрез право; сега тя възприема формулата на балканските българоеди; осмиряване чрез гнет!
О, да! Гърци, сърби и румъни нямаше да бъдат спрямо нас тъй безмилостно върли, тъй безчеловечно хищни - ако би имали да разчитат само на своите собствени сили…
Но те разчитат на новите политически веяния в Западна Европа.
Те разчитат на новата ориентация в западноевропейската дипломация - ориентация, която вече получи това название: „ницшеизъм в политиката”.
Те разчитат на вас.
Те си думат: „С поддържката, която ни се обещава в Лондон и Париж, ний сме - и до край ще бъдем - господари на положението!“
Тая поддържка - те я имат.
Доказателствата бодат в очи.
Нам се даде заповед да изпразним Беломорска Тракия и Струмишко - въпреки постановлeнията на договора за примирието и преди да бъде изработен в окончателна форма и подписан мирният договор, сиреч преди да се узнае кому ще се предадат, завинаги  и безвъзвратно, споменатите земи!
А това не значи нищо друго, освен желание отдавна проявено, освен решение неизменно, да бъде сломена българщината, да бъде тя сгазена и обезличена на всяка цена, в полза на елинизма, сърбизма и романизма.
Икономически вий ни съсипвате. Вий засвоявате народното ни имание, вий ни налагате хилядомилионни дългове - които ще преобърнат всеки българин на заробеник - ще го поставят в невъзможност да се развива и да живува. Вий ни хвърляте в морето да се удавим - па ни думате: работете, за да изпълните задълженията си!…
Нам се заповядва да се откажем от всякакъв военен институт, от всякакви военни уредби, почиващи върху принципа на задължителното военно служене. Нам се налага системата на наемните войскари. България ще плаща надница на една шепа мечоносители - които ще я бранят. Че наемната войска не е годна за нищо друго, освен да сее раздор и размирица в обществото, че незадължителността на служенето поражда пазарлъци, че пазарлъците пораждат стачки, че стачките пораждат безчиния, вий забравяте всичко това; вий забравяте, че историята отдавна е нарекла военното наемничество „извор на междуособици”; за вас едно нещо е важно: исканията на нашите съседи да бъдат уважени!
Господа, вий играйте опасна игра!
Един ваш мислител, Faguet, дава такъв съвет в „Anales politiques”: „Недейте сломява, недейте сгазва, недейте тероризирва хората; тероризирането чрез насилие и натиск е опасно средство за господаруване, понеже, който прибягва към това средство, не е сигурен, че ще може винаги да си служи с него и да одържа връх чрез него!“ („Anales politiques”, № 1655.)
Това са мъдри приказки, но мъдрите приказки най-скоро се забравят!…
За да ви покажем къде водят заблужденията, ний ще ви напомниме каква беше балканската политика на Русия и Франция през последните двадесет и пет години и какво роди тая политика.
Руската дипломация беше враждебно настроена към династията, основана от Фердинанда Кобурга в България. Тая дипломация вярваше, че Кобургският принц ще си постави за главна задача да обедини българското племе, да разшири пределите на България, да създаде едно мощно българско царовище; тя вярваше, че една могъща България ще бъде сериозна пречка за балканската политика - или по-вярно за плановете на руския царизъм в югоизточните страни на Европа.
„Българската Фердинандовщина и фердинандовска България няма никога да работят за тържеството на русизма! Трябва да вземем строги мерки против тях!“ Така говореха всеки ден в Петербург.
И заповед се даваше на всички руски консулски и дипломатически агенти на Балканския полуостров да подкрепят сърбизма в ущърб на българизма…
Така действуваха - в продължение на тридесет години - казаните агенти, като почнем от Ястребова в Македония и свършиме с Хартвига в Белград.
„Македонска земя и македонци не съществуват, думаха Ястребовци и Хартвиговци, а съществуват Сръбска Македония и македонски сърби!“
По едно време, тук-таме се изказа такова мнение: „руските агенти в Македония и Сърбия действуват против българщината не по наставления от Петербург, а по свое частно усмотрение и увлечение!“
Ние се разпоредихме тогава да се разпитат с всичката предпазливост и ловкост потребни в такива работи казаните руски сановници дали те работят против нас на своя глава, или по инструкции от своето върховно началство. И ето какъв отговор ни даде един от тях: „Не би имало по-плиткоумен човек от оня, който би вярвал, че руските консули могат да действуват, изхождайки от свои частни симпатии и антипатии, сиреч, без да се допитат до своите йерархически главатари, без да вземат мнението на централната руска власт. Руски агент, доста смел, за да работи така, скоро би се намерил в някоя Сибирска тюрма.“
И тъй, дълги десетилетия наред, руската дипломация беше образувала гонитба против българизма…
Руските дипломати вярваха, че ще ускорят крушението на българската династия - като ще заставят българите да се разпоредят сами със своя владетел Фердинанда.
Но, всъщност, те ускориха крушението на всякаква славянска идея на Балканския полуостров!
И един руски вестник, „Звено” (год. І, бр. 33), с яд отбелязва това, като дума: „Болгари, к сожалению, предпочли Фердинанда исполнению своего долга!“
… А историята (с изражението история ний разбираме върховната и непреиначима истина за делата и приключенията на народите и на техните водачи), а историята ще рече един ден:
„Като копаяха яма между южните славяни, руските държавници не виждаха, че правят играта на Австрия, която се радваше на постоянно усилваната ненавист между сърби и българи!“
Историята ще рече още: „Да би били мъдри хора, руските държавни мъже би думали на белградските политикани: „Не се лакомете за Македония, тя е българска земя. Вашето племенно достояние, вашата стара бащиния не е край Вардара - а е в Босна, в Херцеговина, и в други земи на север от Земун. Чакайте сгодно време да си получите това, което е ваше, и не грабете български имот, защото иначе ще повлечете себе си и цялото славянство в пропаст. Във всеки случай, ако влезете в стълкновение с българите и въобще, ако предизвикате каквито и да било размирици на Балканския полуостров - не чакайте помощ от руска сила!“
Но не е доста да констатираме лошите последици от гонитбата, която руските дипломати бяха организирали против българщината. Русия имаше съюзница, Франция. Трябва да си зададеме и такова питане: „Какво беше в онуй време поведението на Франция?“
Господа, нашето най-горещо желание е да ни изслушате докрай. Ако ви речеме, че Франция тоже извърши грешки, вий ще ни обърнете гръб, ще ни принудите да занемейме…
Да, вий няма да търпите от нас горчиви изрази - по ваш адрес…
Как да речеме…
Да речеме ли, че Франция не направи това, което можеше да направи?…
И това няма да търпите…
Как тогава? Ах, ето думата: ще речеме, че Франция извърши едно опущение… Опущение - това е руска дума; вий, френците, казвате опущение emission.
Ето в какво състои вашето опущение.
Вий знаяхте, че балканската земя е вулканическа земя. Terre balkanique, terre volkanique, думаха постоянно вашите публицисти. Но това беше у вас само едно мъгляво понятие за балканските политически въпроси. Вий не си бяхте дали труда да проучите издъно националните стремежи на балканските народи, вий не бяхте всестранно посветени в етническите задачи на Югоизточна Европа. Вий знаяхте, че има в онези места българи - живущи между гърци, сърби и власи - но вий не бяхте запознати с миналото и с аспирациите на тези българи, с техните права, с техния живот, с техните борби за расово обединение, с техните традиции и нрави, с техния стремеж към самостоятелен културен развой. Да, вий не знаяхте нищо за тях. Вий не знаяхте, че от дълги десетилетия насам те водят геройска борба, за да си извоюват под синьото небе място, което да отговаря на тяхната численост, да съберат в единствена българска държава - всичко що мисли и чувствува по български…
И ето ви едно доказателство, че вий игнорирахте що е българщина. В едно от вашите най-сериозни списания - „L’Europe Nouvelle” (втора година, бр. 38) - се казва от един ваш дипломат, че никога, ни в деветнадесетия век, ни по-рано, ни в двадесетия век, българите не са въставали против турското потисничество, че те, наопаки, винаги са проявявали най-голямо отвращение от всякакъв двубой с Исляма, и са възпявали и превъзнасяли всякак османското владичество!
Излишно е да възражаваме на подобни недомислици и нелепици, и да напомняме, че българите са онова балканско племе, което най-често е въставало против османското иго - с най-голяма самоотверженост е ратувало от името на християнската култура против мрачното цариградско насилничество - с най-велика храброст е проливало кръвта си в борба против сподвижниците на Падишаха…
И тъй, повтарям, ето петното на вашата едновремешна балканска политика: непознаването на балканските етнически задачи.
Ако познавахте тези задачи - вий щяхте да видите грешките, които руската дипломация прави на Балканския полуостров - вий щяхте да речете овреме на петербургските властници: „Франция е съюзница на Русия; Франция се интересува, следователно, за всичко, що върши Русия, Франция иска най-настойчиво, щото Министерството на външните дела в Петербург да не предприема никакви работи, които би могли да докарат международни заплитания и всеевропейски сътресения. А именно такава опасна работа върши казаното министерство, като дава заповед на своите дипломатически агенти и консули в Турция и вред на Балканския полуостров, да помагат на сръбщината и да пакостят на българщината, сиреч да копаят яма между Сърбия и България!“
… Ето грешките на миналото!
Ето черните страници на руската дипломация!
Ето тъжните блуждения на руските приятели и съюзници!
И затова ний ви задаваме днес следното питание:
Не е ли достатъчна тридесетгодишна неразумност, не са ли достатъчни тридесетгодишни прегрешения - защо се вършат наново неразумни и погрешни действия?
Като се знае, че злото ражда зло, защо се сее семето на враждата, семето на хищните инстинкти, семето на кръвнината?
Гръм като не желайте - защо предизвиквате гръмотевица?
ІІІ.
Вий обещавахте, преди няколко време, да образувате Общество на народите. Вий ни давете всеки ден доказателства, че сте изменили плана. Вий образувахте просто и чисто общество на няколко правителства, съюз едностранен на еднородни политически интереси.
Обществото на народите е възможно само при следните четири условия:
1) Да бъдат зачитани етническите права на всички народи, да бъде гарантирано, за всяко племе, право на обединение;
2) Признаването на такива права от всички европейски държави да почива на международен общоевропейски договор. Подобен договор да бъде сключен подир справедливото уреждане на всички междудържавни спорове; а това уреждане да стане подир най-добросъвестна анкета и плебисцит във всички страни, където се окаже нужда от изследване;
3) По отношение на военната си организация, европейските държави, големи или малки, да не се класират и подразделят на самостоятелни и несамостоятелни; сиреч, принципите, върху които почива устрояването на военната сила, да бъдат еднакви у всички народи, - и да не се преследва на едно място милитаризмът, а на друго място да се насърчава и закриля;
4) Да не се налагат на малките държави никакви финансови и търговски наредби или спогодби, които могат да докарат тяхното икономическо заробване.
Тези четири условия за побратимяване на народите - тези четири принципа за възстановление на справедлив ред и дълготраен мир - вий ги забравяте в проектодоговора, който предлагате на България.
Общество на народите - това значи възход и възсияние на любовта.
Вий ни предлагате проектодоговор, който е отрицание на всяко милосердие, който е израз на неблагожелателство, който е акт на низвержение против българщината.
Цяла година ний четяхме във вашите вестници и списания, в творенията на вашите академици и професори, такива изрази: Le premier des droits, c’est le droit de libre disposition des peuples. - Варховното право - то е правото на народите да разполагат със себе си. И още: „L’Europe rend hommage aux grandes idees d’emancipation et de liberte que personnifie notre drapeau tricolore. - Европа се покланя пред идеите за волност и свобода, олицетворени от нашето трицветно знаме.
И още: - Nous continuerons dans le monde notre oeuvre de progres et de lumiere. - Ние ще продължаваме да разнасяме по цял свят унапредване и виделина.
Това говорехте и пишехте вий, когато искахте да тълкувате новия дух на новото време - и вечната мисия на вечната Франция…
И казахме си: „Хора способни така да мислят, не са кадърни да извършат неправда!“
Внезапно вий ни рекохте: На България е забранено да се развива, да крепне, да вирее, на българския народ се забранява да си създаде, под синето небе, място достойно за неговите жизнени сили, за неговите племенни права, за неговото историческо послание. Вий ни рекохте това - в акта, който сме призовани да подпишем.
И спомняме си ний знаменитата дефиниция на политиката, дадена от един ваш писател: „Le politique est ce qui on ne dit pas, политиката - то са онези неща, които таиме, които забуляме.”
Това, що се проектираше да се извърши в България - държа се тайно цяла година!
Хуманитарните изявления, които цитираме по-горе, бяха фразеологически цветя, думани за успокоение на кабинетните мечтатели, за обрадване на онези, които вярват в скорошното настаняване на златния век…
Зад тая цветиста реторическа политика - имало и втора една политика - политика на грубата материя.
Един наш публицист нарича първата politique du sentiment, политика на чувството, а втората, politique du rendement, приходоносна политика… (Auguste Avril, Figaro, 3. VІІ. 1919.) Той ни дава да разбереме, че двата вида политика - охарактеризирани от него - могат да се развиват успоредно, едновременно, в Западна Европа…
Прав ли е Auguste Avril?…
Принудени сме да признайме, че да!…
Да, като жадняхме за правота - ний вярвахме, че ще я получим, че ще я намерим… И тая ни вяра ни караше да затваряме очи пред всякакви антибългарски домогвания…
А тези домогвания бяха злокобни.
България беше, така да речеме, опасана и стегната в един железен обръч. Вий означавате тая операция с един нов глагол - скоро въведен във френския език - enoeroler, охалкосвам. България беше охалкосана.
България беше и продължава да бъде охалкосана - сиреч, отлъчена от живия свят, отцепена от цялата вселена, осамотена. Български глас не можеше и не може да се чуе извън българската земя. Българско изявление, българска мисъл, български позив, българско самооправдание, българска самозащита - не можаха и не могат да си пробиват път в европейски културни сфери.
Защо се постъпва така с нас?
Какво значи тая запушалка на нашите уста?
За да ви покажем несправедливостта на подобно изнасилване - ний ще ви напомниме следния исторически факт:
През година 1871 - когато Франция бе разгромена и провалена - френското правителство пожела да изпрати по всички европейски столици, специален пратеник, който да запознае публичното мнение с правотата на френското национално дело, и да подири закрила за това дело. Е, добре, в онуй време никой не се възпротиви на подобно искане, и френският пратеник - знаменитият историк Адолф Тиер - обходи цяла Европа, и смогна да спечели за своята родина съчувствията на сума общественици и държавни мъже.
Нам вий не дозволявахте цяла година - и не дозволявате и сега - подобно опитване да браниме правотата на своето дело чрез устни и писмени проповеди.
Вий ни думате: „Вам се налага мълчание, бездействие!“
Но в туй време - когато ний сме заставени да безглаголстваме - противобългарската пропаганда върлува и беснее навсякъде, във Франция, в Италия, в Швейцария, в Белгия, в Англия, па дори и в Америка. Да, от дълги месеци насам, повседневно се сипят върху българщината хули и клевети; нас наричат варвари, хуни, влъхви, главорези, нас сочат като отговорни за общосветската неволя и кръвнина.
Главните агенти и изразители на българомразието са няколко десетки площадски витии и аргати на перото - в Атина, Белград и Букурещ - подобни на този Андреадес, който се провикваше напоследък в „L’Europe Nouvelle”, че българското племе винаги е било сляпо оръдие на Исляма, че то винаги е било сечиво за устрояване на ярем и насилие!
Ний бихме могли, с безбройни доводи, с неоспорими исторически факти, да обориме тези обвинения; ний бихме могли да покажем, че българският народ от 70-80 години насам неуморно е ратоборствувал от името на светите културно-християнски начала, че българизъм и османщина са винаги стояли на двата полюса на човешкия разум, че нашето национално дело е винаги било дело на человеколюбие и свобода, на наука и просвета…
Да, ний бихме могли твърде лесно да докажем, че българомразците са, преди всичко, истиномразци!
Но … но запушалката не се сваля от нашата уста! Ние сме обезгласени!
От нас искат да играйме само една роля - ролята на скръстени ръце!
И ето как, ето защо, милиони хора - в двете земни полушария - са си съставили за нас понятие, че сме гюбрето на човешкия род и че нашето погазване би било премахване на една пречка за общосветовния прогрес!
Защо се всява в духовете това отвращение от всичко българско?
За да не се чуят отникъде протести против смазването на България!
У Victor Cherbuliez намираме следното размишление: „Съвременните европейски общества знаят добре, че всеки натиск и всяка неправда докарват, кога да е, общи сътресения и кървави разплащания; поради това правителствата - когато имат намерение да извършват някакво грозно политическо посегателство, и не искат да слушат протести, погрижват се, предварително, да очернят своите жертви!“
Ето смисъла и значението на антибългарската пропаганда!
Благодарение на „кръстоносния поход против българизма”, както елегантно се изражава българоедът редактор на „Journal de Debats”, Gauvain, културният свят гледаше и гледа равнодушно на всеки замах и удар против нашата народност, на всяка закана против нашето съществуване като независима страна.
Взеха ни Добруджа въпреки постановленията на предварителния Солунски договор - под предлог, че спогодбата с Румъния била паднала. Забравиха, че нашата спогодба с румъните може да бъде премахната само чрез ново спогаждане между тях и нас; забравиха, че никакви нови уредби между румъните и други държави не могат да бъдат задължителни за нас - ако ний не сме съпричастни в тези уредби! Постановленията на казания Солунски предварителен договор бидоха сто пъти нарушавани - в нашето право да се самоуреждаме като пълни властници в отечеството си, в нашето право да разполагаме по волята си с всичко наше, с всичко, което е съставна част от нашия политически и икономически живот.
И най-напокон, побързаха да ни вземат Струмица и Беломорска Тракия - побързаха да ни лишат от най-хубавите ни новобългарски владения - побързаха, преди да бъде подписан мирният договор с България, да изпълнят неговите постановления.
На тая минута хиляди бежанци - българи из казаните южнобългарски страни - дирят голи и боси, убежище при нас, техни братя - и ни разказват как новите покорители на тяхната бащиния, потомците на Темистокла и на Аристида, насаждат тамо юрушка култура, и християнствуват с шибало в ръка!
Всичко туй не смущава никого в Западна Европа; и всичко туй става със съгласието на Велики сили - чиято крайна цел е да угодят на нашите съседи, да задоволят българогонците.
В един официален френски документ - който бе публикуван in-extenso във в. „Figaro” (17 юни 1919) - се казва, че имало в Европа държави, където висшата власт насаждала между тълпите вяра в грубата сила и култ към кървавите международни стълкновения, това било, според казания документ, най-ядовитото от всички човеконенавистни учения!
Ний бихме искали да ни кажете какви са интимните връзки между учението за любов, братска солидарност и милосердие, от една страна - и от друга страна, систематическото изтребление на българщината!
Ний бихме искали да ни кажете и това - защо, от една страна, измамването на обществената съвест се осъжда от вас, когато се върши в неприятелска нам държава („Figaro”, 17 юни 1919, официални ноти) и защо, от друга страна, измамването на обществената съвест се счита от вас за дело законно, когато се върши от хора, които се дават за ваши приятели, като Г. Андреадес и други.
Вий ще ни отговорите с думите на Говена: „Станало, що станало, но вий сте наши врази, и ние не можем да се отнасяме дружелюбно към вас!“
Добре. Но във всички ваши официални изявления и дипломатически ноти вий говорите за сближение между народи, за умиротворение, за нова ера, за нов век, за нов дух, за правдина, за право.
В какво да вярваме - в думите ви или в постъпките ви?
Един ваш генерал - Fayolle - един от вашите най-обични герои - се провикваше напоследък: „Le France donne partout ou elle passe, l’exemple d’une nation ausai respectueuse du droit et de la justice qu’elle est passionnee pour la defense de la liberte!“ (Вред, където се вестяват, френците се показват като народ, който зачита правото и правдата, като народ, който е встрастен в защищаването на свободата. Journal des Debats, 15 octobre 1919, страница втора.)
Питаме: Ако правото и свободата са атрибуции общочовешки, ако те са немислими без солидарност между народите, защо българското право и българската свобода се погазват и унищожават тъй жестоко и безпощадно?
Един от вашите първи мислители, About, дума: „On n’a jamais le droit de son cote, quand on s’efforce de redure en servitude son prochain!” (Правото не може да бъде откъмто нас, когато въвличаме в робство ближния си!)
Има ли по-бляскаво оправдание за нас - а за нашите гонители по-силно изобличение - от тези няколко думи на About?
Ний казахме - и ще продължаваме да казваме - че не сме ваши врази - че не враждуваме никому.
Но дори ако допуснем - за една минута - че сме проявили враждебност против вас - нима трябва да дойдете до заключение, че едничката гаранция против нас стои в нашето изтребление?
И възможно ли е подобно изтребление?
Всички ваши историци от H. Martin до Taine, и от Michelet до E. Renan ще ви рекат, че „цяло племе не може да бъде изтребено”; всички те ще ви кажат, че рано или късно един погазен и онеправдан род се повдига от своята немощ, възкръсва из своите мрачнини - и подирва сметка от онези, които са го унижили и почернили.
Вий ще ни речете: „Не сме никога възмечтавали вашата изтреба!“
Добре. Вий, може би, не сте възмечтавали подобно дело; но възмечтават го вашите клиенти и сподвижници, сърби, гърци и власи… Идете в Добруджа и в Македония, - и вслушайте се що се говори тамо от представителите на букурещките, атинските и белградските управници.
„За българите няма място на Балканския полуостров, думат тези чиноначалници; всичко българско трябва да се провали в дън земя!“
И действуват според тая програма. Сломяват, потъпкват, премахват.
Днес, подвигът на гърци и сърби в Македония може да се охарактеризира с една реч: Обезбългаряване!
Ний ви казахме в що се състоят едновремешните грешки на Съглашението - тук на Балканите.
Грешите и днес.
Грешите, като искате да сключите с нас - не мир на человеколюбие - а мир на человекомразие.
Грешите, - защото преди две години думахте le droit prime la force - а днес се придържате о старовремската ядовита максима: voe victis!
Грешите, защото в 1914 г. нарекохте общоевропейската война guerre du droit, а сега думате, че au dessus de tous les droits il y a les droits de la victoire!
Грешите, защото забравяте тези думи на вашия най-велик историк, Тен: „iniquite est toujors malhabile; ce qui sort de ses mains n’est jamais viable.”
В 1870 год., подир провалата на Франция, френският епископ Фрепел отправи едно писмо до Бисмарка, което се свършваше със следните размишления: „Soyez justes pour etre forts, soyez humains pour etre grands. Une paix n’est durable que si elle est acceptable, et n’est acceptable que si elle est equitable.” (Бъдете справедливи, за да бъдете силни, бъдете человеколюбиви, за да бъдете велики. Мирът бива траен, когато е приемлив, и бива примлив, когато е справедлив.)
Днес шест милиона българи разсъждават като покойния Фрепел!…
Като помагате да се обезбългаряват югоизточните области на Европа - вий разчитате, многоуважаеми господа, на признателността на гърците, власите и сърбите, разчитате на тяхната съюзена подкрепа.
Вий се мамите. Съюзът на тези хора ще трае ден до пладне. Те скоро ще се скарат. Порокът, развалата, неправдата, омразата, престъплението не обладават творческата мощ и не са кадърни да се подвизават от името на една идея. Да, тези хора ще се скарат помежду си и ще се скарат с вас!… Тяхната тройна спогодба - и вашето приятелство към тях - са сграда, построена на подвижен пясък!…
Вий имахте случай, уважаеми господа, да извършите едно славно дело, един светъл подвиг, - но вий пропуснахте тоя случай! Да, вий имахте случай да създадете една дълга верига от свободни и самостоятелни народи между бреговете на Северното море и бреговете на Средиземно море, една верига от държави и държавици - финландци, летони, естинци, поляци, чехи, словаци, рутени, власи, маджари, българи, сърби, словинци, хървати, черногорци, арнаути, арменци, гърци. Тези държави и държавици щяха да ви бъдат предани и привързани, щяха да бъдат най-ревностни бранители на реда и мира в Европа, ако бяха получили това, което им се стои, ако бяха гарантирани от всякакви хегемонии и надмощия, ако бяха станали - подир най-сериозен плебисцит - пълни владетели на своя исторически patrimonium.
Вий не направихте това! Вий предпочетохте да създадете - по чисто механически модус - неестествени някакви групировки от държави - устроявани и натъкмявани по сантиментални съображения - по изява на франкофилство… Вий сте дипломати - а дипломатите са добри психолози: вярвате ли във франкофилство, което не е съчленено с человеколюбие?
Ний ще бъдем, впрочем, ний сме вече подчинени някак - подвластни до известна степен - на гръко-влахо-сръбска опека.
По това чудновато уреждане на Балканския полуостров ето какво имаме да кажем. Ний ще се предадеме на честен и упорен труд - като ще чакаме да заживейме по-благ и по-радостен живот в деня, когато западноевропейските сили съзнаят своята погрешка и решат да я поправят. Но ако се убедиме, че за българоедството няма да настъпи край - ако се убедиме, че нашите съседи няма никога да се откажат от натиска, който упражняват върху нас, ний ще си спомниме нашата национална пословица „По-добре ботуш да ни ритне нежели цървул” - и ще подириме и поканиме на Балканския полуостров „други чорбаджии”, които ще ни наложат, може би, строг ред и строго владичество - но едновременно ще ни отърват от срамното заповедничество на людие, които ни мразят, защото ни онеправдаха, и ни онеправдаха защото ни завиждат!
Преди да свършиме - позволете ни, уважаемий господине Клемансо, да се обърнем с няколко думици лично към вас.
Ний ви посетихме през годината 1902 в Париж - където бяхме изпратени с мисия от няколко патриотически български дружества. Вий бяхте, тогава, се пак именита личност като сега, но не играяхте първенствуваща роля; вий бяхте редактор на „Justice”. Ний дойдохме при вас - с едно препоръчително писмо в ръка. Вий и тогава обитавахте - както сега - недалеко от Трокадеро, улица „Франклин” № 8; вашата квартира е едно твърде скромничко живелище, каквато подобава на стар демократ. Ний ви говорихме за българското отечество, за българските народни борби, за българските културни задачи, за обединението на българското племе, за турския ярем. Вий ни казахте тези думи, - помниме дословно що ни казахте: „Франция е винаги съчувствувала и вечно ще съчувствува на слабите, на беззащитните, на угнетените, на измъчените!“
Е, добре, почитаемий господине Клемансо, именно това сме ний днес - слаби, беззащитни, угнетени, измъчени! И като ви напомняме думите ви,  ний правиме следния позив към вас:
„Рицарю на страдалното човечество, един шестмилионен народ гине, издигнете глас в негова защита, изпълнете дълга си!“
Ще направите ли това?…Виде - щеме!…
Геранският писател Johannes Scherr ни обажда, че Бисмарк, подир своите велики политически сполуки - основани на хитрост, грубост и насилие - обичал да оправдава себе си така:
„Живоносната, плодоносната, приходоносната политика е политика на юмрука, на ножа, на силата; само който знае да смазва и да съкрушава - знае да твори велики дела; искате ли да укрепите правата на рода си, умъртвете всички чужди права, които му пречат! - “ (Четете във „Philosophie d’une guerre” от E. Ollivier, посветените на Бисмарка страници.)
Е, добре, но къде отиде Бисмарк с тая теория? На това питане ще ни отговори Cherbuliez, в „Profils Etrangers”, страница 42:
„Няколко седмици преди да умре, Бисмарк говореше на своите прислужници: „Не можах никого да ощастливя, почерних завинаги стотини хиляди семейства, никой не ме обича, никой не ме благославя, и умирам с отчаяние в душата си и с анатема на устните си!-“
Като ви напомняме тая история на последните Бисмаркови дни - позволете ни, уважаемий Г. Клемансо, да ви речеме: „Пригответе си благо възпоминания и утешни мисли за последните часове на земното си поприще!”
Публ. във в. „Напред”, София, г. І, бр. 105, 18 октомври, с. 1-2,  бр. 109, 23 октомври, с. 1, бр. 116, 31 октомври 1919 г., с. 1.

№ 5

ЛЮБОВТА КЪМ БЪЛГАРЩИНАТА

Мнозина са наклонни да вярват, че културността - по-голяма или по-малка - не влияе никак върху проявата на мъжествените чувства у човешката твар, и че юнащината често бива еднаква и у хора с изтънчена образованост, и у хора интелектуално безоки.
Историята не еднъж и не дваж е давала доказателства за неоснователността на подобен възглед. Тя много пъти поставя пред очите ни знаменателния контраст на цивилизованите и нецивилизованите борци. Първите - когато съзнават, че се борят за възтържествуванието на една свята идея - прекарват под знамената осем, десет, а понякога и петнадесет години, като например френските войници подир Великата революция и при Наполеона Бонапарта. Вторите, некадърни да се въздигнат до принципа въплощаван от техния стяг, гледат на военното дело като на една трагична необходимост, или като на една люта съдбовна повеля; те се хвърлят яростно в борбата - бият се мъжки - но техният борчески устрем, гръмотевичността на техния замах и на техния тласък, са кратковременни, бързопреходни.
Първите достигат да гледат на военното поприще, като на нещо нормално, естествено, ползоносно и живоносно, - достигат да мислят, че функцията, която изпълняват, и задачата, която решават, са работи неразделни, - и че следователно „догдето трае задачата, трябва да трае и функцията”.
Вторите се насищат на ратоборства и подвизи. Тям омръзват блясък, чест, венци, прослава. Те почнуват да жадуват за дребничките и нечутни работи на живота - за оране, копане, сеяне, градене; тях олавя за гушата и ги души една тежка носталгия - носталгия за жените им, за децата им, за домовете им, за говедата, градините и нивите им…
Тая разлика между борци културни и борци безкултурни получи потвърждение и в доскорошните войни - както на Балканския полуостров, тъй и другаде в Европа. Тези войни доказаха за стотни път, че простак човек и одялан човек могат да бъдат еднакво пъргави и храбри, - но че храброст съпрагната с мощно идейно и културно верую бива дълготрайна, докато храброст чисто физическа, чисто мускулна и кръвна, чисто пехливанска, чисто животинска, бива явление ефемерно, трае, тъй да речеме, ден до пладне!
А всичко това значи, че върховният закон, че първото условие, че първият принцип - за усилянето, унапредването и опазването на едно племе, е моралното величие, могъществото на духа.
Не бива сгазен само онзи народ, който в мъки и беди, па и във всяко положение - знае да дума: „Моят Бог е моето право, и моето право е дело на моя Бог, и аз не трябва да загина, не мога да загина, няма да загина, защото аз и моето право сме безсмъртни, защото моята вечнина отражава вечнината на Бога!“
Преди два месеца се появи на бял свят едно съчинение на най-великия сегашен френски пълководец под следното заглавие: „Preceptes et jugements du marechal Foch” (издание на книжарницата Berger - Levrault). Ето какво говори именитият френец по въпроса, който ни занимава: Victoire egale volonte… Сиреч: Победата е пропорционална с волята. Мисълта на Фоша е тая: Способен бива да извърши подвиг онзи борец, който може да почувствува най-твърдо желание, повсеминутно влечение към подобен подвиг. Сила не значи нищо друго, освен силна наклонност.
Фош се повръща няколко пъти - в книгата си - на тая тема: Ce n’est pas le bras, c’est l’ame qui est victorieuse, La victoire va par la plus grande force morale - победата е достояние на онези, които я заслужават поради своята нравствена крепкост.
Впрочем тоя начин на мисленето не е нов. У Наполеона Бонапарта (Oeuvres de Napoleon І-r, t. І, p. 111) намираме следното размишление: „Върховното военно изкуство е укрепяването на духовете, поддържането на моралния устрем. Без душа велика, няма великани! Хора психически убоги са всегдашни кандидати за поражение и сгазване!“
Па и всички мислители, които са запознати отблизо с военното дело, държат същия език; Толстой дума: Народ можно только тогда победит, когда уже побиты его нравственные идеалы. (Толстой, Мысли, стр. 109.)
Във вишеозначеното свое творение, Фош отива по-далеч; той казва: „Une bataille gagnee, c’est une bataille ou l’on ne veut pas s’avouer vaincu, - спечелена битка е оная, подир която не искаме по никакъв начин да се признайме за сломени.“
Какво иска да рече Фош с тези чудновати при пръв поглед думи? Ето мисълта му: Макар нашите усилия да бъдат последвани от несполуки, ний можем да речеме, че не сме изгубили нищо, щом продължаваме да имаме доверие в себе си, щом вярваме в своята мощ и в своя похват, щом чувствуваме, че в нашата душа гори огън неогасим, щом съзнаваме, че докле сме живи, нашият идеал е жив, и живо нашето желание да достигнем тоя идеал, щом сме готови да повториме хиляди пъти нашия опит за възтържествованието на нашето право и за прослава на нашето племе.
Великият френски философ Хело изказва еднакво мнение: „Борецът, дума той, не трябва никога да счита себе си за съкрушен. Възторженият ламтеж за тържество е, тъй да речеме, част от самото тържество. Който вярва в своята непобедимост - има стойка, държане, изглед, гордост на победител, а това са отличителните знаци на победата”.
Le sentiment de la victoire, donne l’attitude de la victoire, c’est la victoire meme. - Ernest Hello, Le Sicle, p. 316 - и прочее; (съкращаваме френския текст).
Можем ли да кажем, че всичките тези военно-етически истини бяха съзнавани от онези, които от четиридесет години насам са ръководили българството, създавали са новата българска история и новите български съдбини?
Уви, не! Никак!
Довчерашният безволник българинът, излезе от османския хомот, не само лишен от всякакво понятие за човешка солидарност, но даже враждебно настроен към всякаква социална и морална дисциплина. Да, у него нямаше онова морално единство - което се изразява, у високопросветените народи, чрез безмерна преданост към бащиния и общо благо. Той се отличаваше с тоя грозен робски порок - крайният индивидуализъм, - индивидуализъм, който е отрицание на крепките народностни връзки, индивидуализъм, който граничи с человеконенавистничество и автолатрия, индивидуализъм, чийто единствен и всегдашен лозунг е тоя: Всякой трябва да слугува на своя корем и да дири подпора в любовта към себе си!…
Като получи в подарък волно живуване, довчерашният безгласен заробеник, българинът, взе да се вслушва какво се хортува за обществени и държавни работи. Говореше се за общо благо, за общо добруване - той ги разбираше, според своите инстинкти, според своето покварено духосложение, така: - Не частното доброчестие трябва да бъде отражение на общото доброчестие, - а общото доброчестие трябва да бъде отражение на частното доброчестие!
„Частно доброденствие, лично благосъстояние”, ето четири думи, които съкращават новата българска история.
Какво трябваше да проповядват водачи, учители, наставници и ментори - на народ обладаващ подобна психика?
Те трябваше да се придържат о следнята формула на Ренана - за модуса, по който трябва да се работи посред скоро еманципирано общество: Il faut creer une ame nouvelle au peuрle - трябва да се пресътвори народната душа.
На българина отпущеник, сиреч довчерашен безволник, на българина считан до вчера за човешка стока, за прах човешки, тъпкан и унижаван всякак, и поради това огрубял, станал самолюбец, самоугодник, самоидол и самопоклонник, - на тоя българин трябваше да се заговори нов език, трябваше да му се заговори за любов, за симпатия, за братска взаимопомощ, за задружен труд, за съдейно житейско подвизаване, за непрекъснато морално съратничество, за сподвижничество по пътя на културата и цивилизацията.
На българина трябваше да се даде да разбере, че дългът предшествува правото - че само изпълнението на дълга прави човешкото същество достойно за упражнение на право - понеже животът е една мисия, състояща в служение на ближния - и понеже подобна мисия е неосъществима без самоотверженост.
Не такъв език държаха българските ментори в новосъздадената България.
Те заговориха само за ползи и блага, само за добивки и наслади, те заговориха само за права и прерогативи - а не и за служене на ближния, не и за задължения.
Българските наставници и просветители забравиха, че целта на човешкия живот тук наземи е нравственото усъвършенствувание; - те заговориха за право на разкошно ядене и пиене, за право на изобилие и самоугаждане, за право на благуване, - или, както се изражават те, като заемат своя израз от западноевропейските материалисти за право на щастие, droit au bonheur.
Да, четиридесет години наред българските учители думаха на българския простолюдин - тези Прудонови думи: „Твоята цел, това е твоето гърло, това е твоя гръб! Ако ти не си доволен - нищо не бива добро на тоя свят!“
Докъде ни доведе тая наставническа програма, тоя учителски мироглед?
Резултатите - грозно-трагичните резултати са известни.
Себелюбивите, автолаторските и робски инстинкти у българския простолюдин се усилиха.
Това запази оная психика, която обладаваше в турско време, с малка промяна.
В турско време той не вярваше в ред. Уредници и управители нямаше за него - а зли заповедници. Той мразеше всяка общиния, всяка власт. Всяко общо дело беше за него дело скверно, омразно. Той нямаше отечество - като си думаше, че е безприютен тук наземи, че ад не може да бъде отечество.
Горе-долу, българският простолюдин и днес е такъв, какъвто бе преди четиридесет години.
Днес, той има отечество „свое”, власт „своя” и знае, че ги има, съзнава и признава реалността на една българска организация. Обаче той си мисли, че не е длъжен да се грижи за тая организация, че наопаки, тя е длъжна да се грижи за него. Той си мисли, че истинското милосердие почнува от милост към себе си. Той си мисли, че отечестволюбие същинско, добротворно и плодоносно, не може да бъде освен любов към личното наследство, което всеки човек получава от своя отец… И днес както преди няколко десетилетия, българинът е краен индивидуалист… Иначе казано, той не е способен да разбере, че там, гдето липсва общо щастие, не е освен груба игра и безсмислено видение, - той се показа враждебен на това социално-християнско учение, че нашата истинска радост е оная, която черпиме в обрадването на ближния си, че същинският възход на човешката личност е онзи, който произлиза от всеобщото възвеличение!…
…Наситени на ратоборство, преди да привършат своята борческа мисия, и за да оправдаят своето слабодушие, - българските мечоносци думаха: „Защо ли ще продължаваме да се подвизаваме, защо ли ще пренасяме мъчила и тегло, когато зад гърба ни сума хищници и заграбвачи се ползуват от нашите подвизи, печелят имане, тлъстеят, светлеят и бладушествуват?“
Уви! Няма кой да отговори на това тъмно умуване!
Няма кой да рече на нашите храбреци:
„Да, вярно е, че има грабливци, които се гоят за сметка на вашата гладосия! Но вашата мисия е да служите безпрекословно на рода си - а не да съдите рода си! Оставете злотворците да отговарят пред божествена и човешка правда. Злотворци ще има винаги тук наземи - но това не трябва да пречи на доблестните ратоборци да се жертвуват и да мрат за спасението на своята бащиния!“
Да, тези приказки няма кой да ги каже у нас,  защото това са приказки, които съвсем не хармонирват с крайно материалистичната българска психика!
Е, добре, спасението на българщината стои в постепенната промяна на тая психика.
Трябва да се заловими за работа и, легка-полегка, да пресътвориме българина…
Легка-полегка… Уви, прогресът е муден. Дълги десетилетия са потребни, за да реализираме Ренановата програма - creer une ame nouvelle au peuple.
Душата на народа е писан пергамент. Трябва по-напред да избършиме, щото има писано по него - и после да напишем нещо ново.
Върху българския душевен пергамент са написани тези грозни слова: „Аз възлюбих страстно себе си!“
Ще трябва да избършиме това лихословие - и да напишем тази лъчезарна формула: „Моята неизменна и вечна любов е за моя род!“
… Преди шест месеца в София беше се събрал даскалски конгрес… (Казваме даскалски - а не учителски; - учители просветени не могат да вършат такива нелепици, каквито извърши тоя конгрес, - вършат ги само даскали!)
Тези господиновци гласуваха резолюция, според която първата и най-важна потреба за българина била да се излекуват те от всякакъв шовинизъм.
Френската академия дава такова тълкувание на думата шовинизъм, прекалено отечестволюбие - patriotisme exagere…
Думата шовинизъм иде от името на френския писател Шовен - който умре в год. 1749. Той беше известен по своите пламенни проповеди за превъзвеличението на френската мощ, на френската култура, на френската именитост, на френското доброчестие…
Хора като Шовена създадоха френското могъщество, приготвиха за Франция първенствуваща роля между европейските народи.
Това, разбира се, нашите даскали не го знаят.
Нашите даскали не знаят и следните две твърдения на историята: шовинизмът може да бъде излишен, или безпредметен и безсмислен, у народи велемощни - които са смогнали вече да си създадат най-бляскави съдбини и да господствуват над всяко господство.
Но шовинизмът в онзи смисъл, който му се дава от Френската академия (patriotisme exagere), е една абсолютно нужна духовна пища у народ онеправдан, похулен, сломен, измъчен, погазен, ограбен, обезнаследен,  какъвто е българският народ!…
Историкът Henri Martin бележи: „За онези, които премного обичат, казва се, че обичат до полуда… Именно така трябва да обичаме рода си - когато той е разбит, осмиван и угнетен!“
Такова беше отечестволюбието на всички просветени поляци - подир провалата на Полша в осемнадесетия век. Поляшките писатели - начело с гиганта Мицкевич - бяха си поставили задача да екзалтират у своите сънародници чувството на преданост, на синовна нежност и милност към родната земя!… „Бог и Полша”, - ето какво беше, в продължение на сто и петдесет години, веруюто на всеки поляк - патриот… И днес сме свидетели на едно велико историческо чудо - възкресението на Полша!
Възкресението на Полша е урок и за нас, българите; то ни казва: „Никаква гибел не е възможна там, гдето светлее велика любов!“
На работа, прочее, да създадеме нов култ, у нас, култ към българизма!
Най-голям враг на българското отечество е космополитът българин!
Заблудени просветители бяха интернационализирали своята българска душа; от днес нататък всяка българска душа трябва да бъде национализирана!…
Публ. във в. „Напред”, г. І, бр. 128, С., 9 ноември 1919 г., с. 1.

№ 6

ПОДИР УЖАСИТЕ НА ВОЙНАТА - УЖАСИТЕ НА МИРА

(27 ноември 1919)
Днес, 27 ноември, е празничен ден за българския народ; днес е денят на победите.
Този ден на победите - този ден на възторжени ликувания и светли тържества - дразнеше чувствата на българоненавистниците; те решиха да превърнат в ден на чернилото, в ден на жалейка.
„Българинът няма право да възпява своите подвизи, да се самовъзвеличава, да славослови своите герои; българинът не трябва да черпи в своето юнашко минало надежди за бляскава бъднина, за обновена българщина!”
Така си рекоха българоедите, и избраха днешния ден, за да ни наложат ново унижение - най-тежкото и най-грозно унижение - върховното унижение подписването на българския мир.
Да, днес, 27 ноември, ден на великата българска радост, ще бъде и ден на великата българска скръб: българогонците са на мнение, че най-добрият способ да ни погазят е да всеят в духа ни унилост, да всадят в българското сърце обезсърчение.
Е, добре, от името на българската народна съвест, от името на свещените български идеали и исторически традиции, от името на правото, което българското многомилионно племе има да работи за своето унапредване, и да си създаде почетно място между просветените и волноживеящите общества - ний издигаме гласа си да протестираме против насилническия български мир - като заявяваме, че тоя мир донася мъка и възмущение не само в българските души, но и в душите на всички алчущи за правда европейски народи, като заявяваме, че тоя мир е размирен мир, като заявяваме, че ужасите на войната ще бъдат надминати от ужасите на мира!
Мирът, който се налага на България, не е никак мир за вселяване на братско доверие и културно сподвижничество между съседни нации, а е мир между покорители и покорени, сиреч мир между угнетители и угнетени.
Този мир няма нищо общо с изявленията на Уйлсона - че всяко племе ще бъде господар на своите съдбини - че на всеки народ ще се гарантира пълно право на самоустройство и самоуредба.
Този мир е отрицание на Уйлсоновите велеречиви обещания и твърдения.
Този мир не е мир предложен на българската държава - а е мир, насочен против българската държава.
Този мир ни осъжда на икономическо заробване, на гладосия и голотия, на социално изтощение, на провала.
Този мир ни отнема правото да се браним от нападатели - правото да поддържаме добър ред и законност в отечеството си.
Този мир предава български земи на чужда власт - подлага българска чест, български труд, български имот, български дух, български живот - под чужд гнет.
Този мир се стреми да лиши българите от достолепно подвизаване и от нормален развой.
Този мир пропъжда хиляди български семейства от родните им места, от бащините им огнища - осъжда ги на най-жалостно скитничество…
Трябва да си признайме, че лютостта на „мирната гонитба” против българизма не съставлява ни най-малка изненада за нас.
Още преди осем месеца ний разбрахме, че заседаващите край брега на Сена миротворци ще бъдат безпощадни в присъдите си - още тогава ний разбрахме, че новият европейски ред, рожба на войната, не ще бъде друго освен възпроизвеждане на старовековното Voe victis - горко на победените.
Да, на 5 априлий, т. г. към господина Пишона, френски министър на външните дела, бе отправен, от един депутат социалист, следния въпрос: „Обещахме на цивилизована Европа, че първото право, върху което ще почива занапред устройството на народите, е правото на самоопределяне… Решени ли сте да зачитате и поддържате това право?“
Горд, студено - велеречив, с олимпийска невъзмутимост, господин Пишон възрази: „Да, народите имат права, права политически, права етнически, права исторически, права културни. Ала над всички тия техни права стои едно, върховно право, правото на правата: - то е правото на победата, le droit de la victoire, правото, което изхожда от тържеството на саблята!“
Това се казва от един човек, който властува в отечеството на Паскаля, на Ламартина, на Юго, на Арагона, на Пастьора и на Гамбета…
Гърците дадоха на една солунска улица това име: „Кесар българоубиец”. Сега те ще могат да дадат на друга солунска улица, това прозвище: „Ареопаг българомразец”.
В продължение на петдесет години - от 1870 год. до 1919 - френските книжовници и публицисти говореха за абсолютната нужда да се тури край на анархията в международния живот - „L’anarchie dans la vie internationale” (b. L’anarchie dans le monde moderne, от Lamarzelle).
Зародишът на тая анархия в международния живот - френците го поставяха в „бисмаркизма” - сиреч в Бисмарковото твърдение, че la force prima le droit - силата има предимство над правото.
Като прогласява правото на победителя - като го зове право първоначално и първо върховно право надмощно и всемогъщно - държавникът, за когото говорим, не прави друго, освен да подражава на Бисмарка, да върви с школническа послушност по стъпките ми.
Според железния берлински канцлер силата заповядва на правото и го води.
Според съотечественика на Талейрана, силата стои над всяко право, твори правото.
Това е едно и също понятие, едно и също твърдение, едно и също начало - ако можем да наречеме начало отрицанието на всички начала.
Бисмарк има наследник - но не между своите сънародници - а между онези, които минаваха за негови антагонисти - и които, петдесет години наред проповядваха мир чрез реда, мир в реда, la paix par l’ordre, paix dans l’ordre.
И днес, ний, българите, онеправдани, унижени, огорчени, погазени – констатираме, че пресловутият мир чрез ред не е друго освен мир чрез безредица!
Нам казват: Ще робувате наново!
Нам дават мир на заробени - това, което глубокомъдрият Тацит наричаше pax servientibus.
Нашите съседи, зашеметени от своите сполуки, поискаха от потомците на великия Колбер да наложи на България казания pax servientibus. И наложи се.
Потомците на Колбера забравиха, че - през година 1871, подир Седан - френският епископат, начело с Monseigneur Freppel, отправи до Бисмарка едно послание със следното съдържание: „Пазете се от преходни уредби. Създайте нещо крепко, трайно, дълговековно. Помнете, че човешката правда е лудина, когато не се поставя в хармония с божествената правда. Помнете, че всичко, що се гради на омраза - гради се на пясък. Създайте мир съвместим с човешкия разум, с човешката съвест. Бъдете уверени, че - низ пътя, по който върви човешкият род - мир несправедлив е шепа слама, тласкана и разпилявана от всички земни бури.“
Потомците на Колбера забравиха тези думи, но ний, българите, ще ги помниме.
Ний ще помниме и думите на руския писател Данилевски:
„Мир на хора осъдени да робуват е нещо хиляди пъти по-грозно и по-зло от размирие на хора, които жадуват волно и свободно!… Златният век, за който бленуват утопистите и кабинетните мечтатели, няма да настъпи, догдето има народи мъчители и народи мъченици!… Там, гдето цари всегдашен гнет - безумно и престъпно е да се говори за мир всегдашен!“
Тези истини - ний ги знайме - и няма да ги забравим!
Ний имаме вяра в себе си и вяра в Бога; и в дъното на душата си ний ще таиме и ще пазиме убеждението, че Божията правда и българската правда са една и съща правда.
Днешният ден - денят на великата българска радост, денят на българските победи - стана ден на великата българска тъга, ден на българския мир.
Но както винаги сме се държали, достойно и достолепно, на висотата на своя военен и национален триумф - тъй и сега, достойно и достолепно, ний ще посрещнем отечествената си жалейка!
Ний сме обезнаследени от своето могъщество, ала не сме вдовствуващи от своята военна слава!
Нас въвличат в черна яма. Нашето чело светлее и осветлява черната яма! Ний се чувствуваме по-живи от всякога!
Пленниците, заложниците българи, ще се завърнат наскоро в своята родина.
От името на всички наши сътрудници и колеги, от името на безчислените честни и интелигентни младежи, които се групираха около нас, във вестник „Напред”, от името на многохилядните наши читатели в Северна и Южна България ний целуваме тези пленници по техните горди геройски чела, по техните бледи бузи на мъченичествуващи борци и с просълзени очи ний изказваме братолюбивия старобългарски привет добре дошли, другари!
С тях заедно ний ще празнуваме днешния ден, идущата година!
Да, ний ще продължаваме да празнуваме тоя ден и занапред!
Но нашето тържествуване не ще се състои в не знам каква гръмогласна всеомая и всепрослава…
Не… Ние ще поставяме нашето тържество в нашето милосердие, в нашата любов към почернената майка България, в умилението, с което ний ще коленичиме пред безпримерния трагизъм на българската участ. Непрестанно, повседневно, ний ще мълвиме: „Господи Боже, ако си Бог да правдата, дръж сметка за всичко станало, и дай ни да видим възсиянието на новата пасха, пасхата на възкръсналата българска сила!“
Публ. във в. „Напред”, г. І, бр. 138, С., 28 ноември 1919 г., с. 1.