РЕВОЛЮЦИОНЕРЪТ С ПУШКА И ПЕРО В РЪКАТА - ХРИСТО СИЛЯНОВ - ИСТОРИК НА РЕВОЛЮЦИЯТА

Христо Силянов е най-известният изследовател на борбите на македонските и тракийските българи. Самият той е участник в македонското и тракийското движение. Бил е войвода и в Македония, и Тракия. Хр. Силянов е и един от видните политически дейци през 20-те и 30-те години на миналия век, утвърден публицист и поет, автор на едни от най-интересните мемоари за революционните борби, които историци и литератори сравняват със Захари-Стояновите „Записки по българските въстания”.

Силянов умира през 1939 г., недовършил капиталния си труд „Освободителните борби на Македония”, но продължил да работи върху него до самата си смърт. В Централния държавен архив (ЦДА) са запазени само отделни бележки от него, а дали някъде има готов ІІІ том, засега не е ясно. На погребалната церемония (1939) от името на Българския писателски съюз другият голям наш писател, прилепчанинът Димитър Талев, ще произнесе една от най-високите оценки за революционера, историка, мемоариста, поета и публициста Хр. Силянов, в която ще подчертае, че той принадлежи на „целокупния български народ” и че „неговото най-крупно дело е величавият образ на Македония, на оная злочеста българска земя, чието име днес се захвърля от някои в забрава.”


Христо Силянов


Цариград

За Силянов е писано и то не малко, но за съжаление все още няма негова биография, а само дребни приноси. Дори това, което ни остави написано неговият син Евгений Силянов, е неточно, а на места и напълно невярно.
Христо Иванов Силянов е роден на 24 май 1880 г. в Цариград. Неговият баща е родом от Охрид. Така още по рождение той е свързан с Македония. Майка му е гъркиня, но успява да възпита у сина си българското национално чувство още от най-ранни години. От нея Силянов ще научи до съвършенство гръцкия език, което ще се окаже много полезно както за революционера, така и за историка Силянов. Баща му умира рано и грижата по неговата издръжка и образование поема чичо му. Първоначално учи в турската столица, а след това - в Солун и Битоля.


гр. Битоля

В Битоля завършва тамошната прославена Българска класическа гимназия, конкурираща с право другите две големи български гимназии - Солунската гимназия „Св. св. Кирил и Методий” и Одринската гимназия „Д-р Петър Берон”. Негови учители в Битоля са видните български революционери Дамян Груев, Михаил Герджиков, Васил Пасков. Силянов и почти всички от съучениците му са заклети от учителите си като членове на ВМОРО още на ученическата скамейка. И веднага след завършване на гимназията ще поемат борбата за българската свобода в организационните чети. За кратко време Силянов получава назначение за учител в Прилеп, а след това в Лерин. Учителската си работа той съвместява и с тази на революционера, като участва и в работата на околийските революционни комитети.


Войводата Марко Лерински

Но скоро минава в нелегалност, като постъпва в четата на Марко Лерински (1902). Всъщност зад името на славния Марко се крие подофицерът от българската армия Георги Иванов от Котел. Неговата чета една от четите-школи за младите революционери, създадени с посредничеството на Върховния македоно-одрински комитет след споразумението му с ВМОРО. Останалите са също подобни чети, възглавявани отново от подофицери от българската армия - Христо Чернопеев, Михаил Попето, Кръстю Българията и др. Като един от най-образованите четници, Силянов е назначен и за секретар на четата. След гибелта на войводата при с. Пътеле, Леринско, Силянов застава начело на четата. В четата на Марко Лерински той продължително време е в допир с ръководителя на четите на ВМОРО Гоце Делчев, който по време на инспекция на четата е трябвало да реши възникнал конфликт с недисциплинираните четници и организационни работници, включително и да се накажат и селяните предатели. С право по-късно Силянов ще се гордее, че е ученик не само на Даме, но и на Гоце. Това най-добре проличава от книгата му за Марко войвода („Писма и изповеди на един четник”, 1927) и в отпечатаната по-късно двутомна история („Освободителните борби на Македония”, 1933, 1943).


Гоце Делчев

Тези дни, когато е заедно с Гоце, ще бъдат решаващи и за да напише посветеното на Гоце Делчев стихотворение „Бързай, млад войводо”, което веднага се запява и като народна песен. И прозаичният образ на апостола в „Писма и изповеди…” по нищо няма да отстъпва на сътворения поетичен. След премеждия с четата на Марко Лерински плъзва слухът, че Силянов е загинал, но за щастие той е само повален болен. Заминава за София на лечение. По това време в Задграничното представителство на ВМОРО в София се провеждат успоредни заседания с тези на Солунския общ конгрес по въпроса за вдигането на Илинденско-Преображенското въстание. През зимата на 1902-1903 г. Силянов дейно участва в Софийските разисквания по взетото на Солунския конгрес (2-4 януари 1903 г.) решение за въстание през 1903 г. Тогава се открояват двете основни групи - едната са привържениците на въстанието, а другата - противниците. Силянов е на страната на тези, които смятат, че моментът не е подходящ за въстание. Участието си в тези събития той ще разкаже по-късно в спомените си и в първия том от историята си.

Христо Силянов
Въпреки несъгласието си с вдигането на преждевременното и неподготвено въстание, и Силянов, както и другите революционери от тази група се включват в подготовката и в самото въстание. За да събере средства за въстанието, Силянов пътува и сред българската емиграция от Костурско и Леринско, която живее в компактни маси във Варненско, Провадийско и Девневско. Тук искам да допълня разказа си с един изключително важен факт от живота на революционера и историка. От времето, когато е учител в Лерин, той до края на живота си ще остане свързан с българите от Леринско и Костурско, а и те ще го чувстват винаги като един от тях.
Както много от македонските българи, и Силянов ще участва в борбите на тракийските българи. Дори нещо любопитно има в това му участие. Когато заседава конгресът на Одринския революционен окръг на Петрова нива, председател на конгреса е неговият учител от Битолската гимназия Васил Пасков, родом от с. Осиково, Неврокопско, докато Силянов е секретар на конгреса.


Михаил Герджиков

А по време на въстанието е четник в четата на другия си учител от гимназията - Михаил Герджиков от Пловдив.
След прекратяване на въстанието Силянов следва история в Софийското висше училище. Дипломира се през 1907 г., след което специализира в Швейцария. И в свободното Княжество продължава да работи и за революционната идея. Това е времето, когато започва да пише и публикува стихове в македоно-одринските вестници и списания, излизащи в Княжеството - сп. „Революционен лист”, редактирано от Васил Пасков и Димо Хаджидимов, сп. „Македония”, редактирано от Милан Грашев, и сп. „Македоно-одрински преглед”, редактирано от Никола Наумов, като често използва псевдонима Ружкин. Много от публикуваните дотогава негови стихове, а и редица нови включва в двете си стихосбирки. Стихосбирката, която той издава съвместно с Владимир Ковачов, носи името „Тъгите на роба”, излиза през 1903 г. Съдържа 49 стихотворения от двамата автори. А самостоятелната му стихосбирка е издадена през 1905 г. под скромното заглавие „Стихове”. В нея Силянов включва 50 свои стихотворения, като голяма част от тях не се повтарят с тези от първата му стихосбирка (1903). И в двете стихосбирки Силянов прави саморъчно в края им бележки за описаните личности и събития, показващи неговия стремеж към точността и към историчността, който ще прояви блестящо след години в „историята” си.
През 1904 г. Силянов участва в злополучния опит за сдружаване на българските и сръбските студенти по македонския въпрос, резултат от подписания през 1904 г. Българо-сръбски съюзен договор, описан от него във втори том на „Освободителните борби”.


Христо Силянов

След Младотурската революция (1908) Силянов се установява в турската столица. Почувствали се за кратко време българите от Европейска Турция, създават свои партии и сдружения. Това са Съюзът на българските конституционни клубове, Народната федеративна партия (българска секция), Българският учителски съюз и др. В Цариград проф. Александър Теодоров - Балан учредява сдружението „Българска матица” със свой устав и програма. Силянов става уредник в сдружението и сътрудничи в печатния му орган алманаха-списание „Летоструй”. И по-горе отбелязах, че Силянов е добър познавач и на гръцкия език и е добре запознат с излизащата гръцка литература за Македония. Добрата му подготовка и на историк се оказва решаваща, когато през 1909 г. той публикува в печатния орган на Българското книжовно дружество „Периодическо списание” студията си „Към историята на гръцката терористическа пропаганда в Македония”, която е изградена на основата на достоверна гръцка документация. Макар и малко ползвана и познавана, тя и днес остава ценен извор за гръцкото андартско движение в Македония. В Цариград Силянов заедно с д-р Владимир Бурилков от Малко Търново издават и редактират екзархийския вестник „Вести” - Бурилков е главният редактор, а Силянов - негов заместник. В ЦДА в личния архив на Силянов са запазени не малко число броеве от вестника, изпращани до семейството му.
През Балканската война (1912-1913) Хр. Силянов отново е на бойната линия като войвода на чета на ВМОРО, действаща в Костурския край, която чета е част от по-голям отряд, командван от него и от войводите Васил Чекаларов и Иван Попов.


Спомените си от този период Силянов описва в книгата си „От Витоша до Грамос. Походът на една чета през Освободителната война - 1912” (1920). Книгата е изградена на основата на водения от Силянов дневник, част от който е запазен в ЦДА в личния архив на Григор Василев. А времето на Междусъюзническата война той прекарва в София и описва надеждите и разочарованията си от хода на войната в дневника си „Бележки през страшните дни”, също запазен в архива на Гр. Василев. От времето на Балканските войни го свързва тясно приятелство с костурския войвода и ръководител Васил Чекаларов. След смъртта на Чекаларов Силянов му посвещава една малка по обем книжка, но не и по значение - „Един именит син на Костурско - Васил Чекаларов” (1915). Тя излиза в много малък тираж и днес е изключителна библиографска рядкост, но за щастие разполагам с екземпляр от нея, който включих в новото издание на книгата „Отрязаната глава”, от където може да я прочетете.


Войводата Васил Чекаларов

Същата 1915 г. Силянов завършва и отпечатва един от най-сериозните си трудове - „Сръбско-българският спор и Русия”, в който отново македонският въпрос е централен. Тази книга излиза също в много малък тираж и днес е напълно забравена и непозната за болшинството от читателите. А от нея има какво да се научи, въпреки че е написана от тогавашния русофил Силянов. Това му русофилство ще го доведе до Централния затвор, и то в дните когато другарите и приятелите му отиват на фронта в състава на 11 Македонска пехотна дивизия. Силянов е арестуван и осъден за шпионаж в полза на Русия и прекарва времето на Първата световна война в затвора. За Силянов като руски шпионин разказва в спомените си анархистът Антон Прудкин (вж. А. Прудкин, Записки на моряка.). Силянов е амнистиран и излиза от затвора в последните дни на войната. И в затвора Силянов продължава да пише и остава прекрасни разкази от това мрачно и неподходящо за поета и революционера място.



Голяма част от тях той публикува веднага след излизането си от затвора във в. „Сила”, на който е основател и редактор. В издателската и редакторската му работа му помагат все отбор шпиони, сред които се срещат имената на Коста Списаревски и Коста Тодоров.
И след войните Силянов не остава чужд на борбите на българите от Македония и Тракия за освобождение, но вече не се включва в революционните борби, а в легалните организации и продължава борбата вече само с перо в ръката. Този път се заема с нелеката задача да напише историята на освободителните борби на македонските и тракийските българи. От тази история ще излязат два обемисти тома. В първия том, който излиза през 1933 г. като издание на Илинденската организация в България, Силянов проследява възникването и развитието на македонския и тракийския въпрос до края на Илинденско-Преображенското въстание (1903). В предговора към том І на „Освободителните борби на Македония. Илинденското въстание”, Кирил Христов - Совичанов казва: „В едно събрание на най-запознатите с македонския въпрос лица се реши тази тежка задача да бъде възложена на известния писател г. Христо Силянов, който покрай качествата му на обективен публицист и познавач на въпроса, има и непосредствените впечатления от епическите борби на македонския роб от времето, когато като четник бродeше Македония, а по-късно взе участие и във въстанието през 1903 г. в Одринско - впечатления, които той тъй обективно и художествено е предал в своитe съчинения: „Спомени от Странджа”,


„От Витоша до Грамос”, „Писма и изповеди на един четник” и др. Илинденци са щастливи, че тази тяхна идея е осъществена в настоящия том, обхващащ началото на борбите, подготовката на Илинденското въстание и самото въстание. Те са още по-щастливи, че с публикацията на този труд допринасят за опознаването на младите български поколения в свободна България и в поробените български земи с величавите пориви и с жертвите, тъй обилно дадени от македонския българин в името на свободата и на националната идея. Дълг на всеки българин е да познава тези неугасими пориви и да цени дадените кръвни жертви. Особено в наши дни, когато младежта се увлича в пътища, гибелни за българската националност и за българската държава.”


Вторият том на „Освободителните борби на Македония”, който излиза посмъртно, през 1943 г., Силянов разглежда борбите на поробените българи от двете области от края на въстанието до Младотурската революция (1908), но така и не успява да довърши и издаде третия том, който би трябвало да бъде хронологическо продължение на втория. Докато се отпечатат двата тома, Силянов публикува големи части от тях в подлистници на излизащите в България вестници. Така той не само предизвиква дискусия сред съратниците си революционери, но и подтиква много от тях да напишат също своите спомени за революционните борби. В предговора към втория том от „Освободителните борби” Йордан Бадев ще даде изключително висока оценка на направеното от Силянов, от която ще ви цитирам съвсем кратка част: „Като добър историк, Силянов обхвана в своето изследване цялата система от обществени, дипломатически и психологични причини, които го предизвикаха и после съпътствуваха развитието му. Проследи го във всички по-съществени прояви до разгрома на Илинденското въстание. Скицира в тия общи рамки образите на всички по-лични и белязани с някакво важно дело водители и участници в движението и направи от първата част на своето изучване един строен сборник от проверени и критично осветлени данни и една богата галерия от образи-герои.“


След войната Силянов участва и в политическия живот в България и още в първите парламентарни избори е избран за депутат в Народното събрание от българските краища, които след Ньойския договор (1919) ще останат в рамките на Гърция. Силянов напуска русофилските среди, в които се е подвизавал доскоро, и става член на Демократическия сговор, като участва и в неговото ръководно бюро и е главен редактор на печатния му орган - вестник „Демократически сговор”. След разцеплението в Сговора Силянов ще премине в крилото на проф. Александър Цанков. Тук определено искам да подчертая, че политическите му пристрастия не оказват никакво влияние върху обективния историк, публицист и мемоарист Силянов. В това мое твърдение може да се убеди всеки четящ.


Христо Силянов

Като изявен публицист и журналист Силянов сътрудничи в редица вестници и списания. Негови статии, занимаващи се с въпросите на стратегията и тактиката на революционното движение, се появяват във вестниците „Илинден” и „Революционен лист”. Участва в редактирането на в. „Илинден”, в. „Ден”, в. „Новини” и „Вести”, сп. „Сила” , в. „Демократически сговор”, в. „Вестник на вестниците”, „Ла Бюлгари” и др. През 1904 г. заедно с Александър Кипров основава придобилия широка известност сред тогавашната българска общественост хумористичен вестник „Българан” (Личният екземпляр на Силянов от вестника се съхранява в неговия архив). Като председател на Дружеството на столичните журналисти (1931-1932) Силянов е автор и на многобройни статии в редактираните от него списания и вестници и в революционната и легалната македонска периодика, което не само е злободневно четиво, но е и свидетелство за творческите способности на все още ненадминатия изследовател на борбите на българите в Македония и Одринско след Берлинския конгрес.
Христо Силянов умира на 26 септември 1939 г. в София, оставяйки недовършено своето дело по увековечаване борбите на българите от Македония и Одринско за освобождение.


Христо Силянов

Накрая искам да кажа няколко думи и за архивното наследство на Христо Силянов.
Колкото и да е непълен, неговият изключително ценен архив се съхранява в Централния държавен архив. Голяма част от останалата документация е притежание на колекционери или е в неизвестност. Запазени са отделни негови книги с автографи, както и една малка част от документите, които са предадени от неговия син Евгени Силянов. С голяма стойност са коректурите на първия том от „Освободителните борби на Македония” и неговите бележки от работата му по отделните томове. Особено ценни са писмата до Силянов от такива известни политически дейци, дипломати, революционери, журналисти и др., сред които са Иван Михайлов, Леон Ламуш, Д. Бабамов, Велчо Велчев, Петър Нейков, Ст. Димитров, Прокоп Макса, Кръстьо Лазаров, Атанас Наумов, д-р Николай Николаев, Петко Д. Петков, Коста Списаревски, Петко Росен, Васил Чекаларов, Христо Шалдев и др., от които може да се получи информация както за революционните борби, така и за политическия живот в България. Голям интерес представляват и спомените, които са част от този архив. Неизвестни и ценни са и съхраняваните в този архив снимки на Дамян Груев, Яне Сандански и др. Важни сведения за парламентарната дейност на Силянов се съдържат и в голяма част от тази документация. От документите в ЦДА може да се проследи и един недостатъчно проучен период от живота на Силянов, а именно работата му във в. „Вестник на вестниците”, по някои от юбилейните му броеве, посветени на Италия и Франция. От тази му работа е запазена не само богатата кореспонденция с редица чуждестранни политически и обществени дейци и творци. От голямо значение са и рекламните брошури и проспекти, както и предварителните му планове и нахвърляните въпроси за подготвяни интервюта с видни чужденци по подготовката на отделните броеве. Те могат да служат и като пример на днешните журналисти и вестникари. От тук може да се види, че журналистическата и публицистическата дейност на Силянов е също много важен етап в неговия живот и направеното от него го нарежда на едно от водещите места в българската журналистика. Отново искам да подчертая, че когато говорим за българската журналистика от първата половина на ХХ век, то най-добрите пера са на тези, които са родом от Македония. За да не излезе, че това са голословни твърдения, само ще спомена имената на Данаил Крапчев, Симеон Радев, Никола Милев, Димитър Ризов, Димитър Благоев, д-р Никола Генадиев, Йордан Бадев, Христо Силянов, Димитър Талев, Симеон Евтимов и т.н., и т.н.
По-долу в приложенията ви предлагам запазената в личния архив на Силянов негова кореспонденция с водача на ВМРО Иван Михайлов, както и доклада му, в съавторство с войводата Иван Попов, от участието на Силянов, Чекаларов и Попов в Балканската война.

Цочо В. Билярски
Василена Билярска

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

Изложение от Костурската съединена чета, под войводството на Васил Чекаларов, Иван Попов и Христо Силянов за участието им в Балканската война

5 април 1913 г.

Костурската съединена 54-членна чета, състояща в по-голямата си част от костурчани, потегли от София на 24 септември 1912 г., а на 30 същи месец мина границата по мястото, наречено „Мостето”.
Още от първото посетено село, Гърлино, Кочанско, четата започна своята работа между българското население и то в духа на „Правилника за доброволческите отряди” и на устните инструкции, които ни се дадоха в Кюстендил от представителите на Освободителния комитет: да се не дава на турските власти никаква реквизиция; селският добитък да се отвлича по непристъпни места или даже да се унищожава, за да не бъде използуван от неприятеля; да се следи и долага за всяко движение на аскера; да не постъпва никой в редовете на турската войска; да се прекъсват постоянно телеграфните съобщения и пр.
Общото ни впечатление от посетените места до Вардара - селата: Гърлино - Лъки - Воюславци - Дедино - Конче - Градец - бе, че населението дава твърде малко вяра на нашите предупреждения за предстоящата освободителна война и поради това не проявава почти никакъв ентусиазъм.
След като минахме благополучно, на 7 октомври, реката Вардар, бавихме се два-три дена около селата Меравци, Петрово и Давидово, като се мъчехме да склоним местните организационни водители чрез гевгелийския войвода Попето и ръководителя на Ениджевардарския район Дзеков, както и съединените битолски и лерински чети да предприемем общо атентат против Вардарския мост при село Меравци. Но нашите настоявания бидоха отблъснати под предлог, че не е желателно да се предизвикват афери, от които биха пострадали селата и би се разтроила Организацията.
Оттатък Вардара продължихме пътя си през планината Кожух и до Леринско, където стигнахме на 16 октомври (с. Попадия), имахме само един инцидент: на 12 октомври съединените чети, предназначени за Леринско, Воденско, Битолско, Демирхисарско, са били ненадейно нападнати в колибите при Бодле (Тиквешко); привлечени от гърмежите, ние потеглихме към колибите, на помощ на другарите, но пристигнахме едвам в края на сражението.
Не знаещи нищо повече от това, че войната е вече обявена, в село Попадия, Леринско, научихме, че гръцка войска е минала Кожани и Кайляри и напредва към Сорович. Требва да забележим, че от София не ни бяха дадени абсолютно никакви инструкции за нашите отношения с гръцката войска, ако и да беше повече от сигурно, че в нашия район ще оперират гърците. При все това, ний счетохме эа необходимо и уместно да влезем веднага в контакт с настъпващата гръцка войска и да съгласим нашите действия с тия на съюзниците ни.
На 17 октомври съобщихме с писмо на гръцката войска, че неприятелят след сражението при с. Биралци (Налбант Кьой) се концентрира при село Церово, на известния естествено укрепен проход Килид Дервент. В същото писмо изявихме нашата готовност да сътрудничим със съюзната гръцка войска. На другия ден ни отговори гръцкият войвода Качамакос, който беше вече пристигнал с неколцина андарти в Сурович. Той ни съобщаваше, че е изпратил писмото ни на Щаба на Армията и ни благодареше за направените братски предложения.
Предвид отстъплението на неприятеля, ний се отказахме от решението да разрушим железния мост при село Екши Су, което решение бяхме взели заедно с леринските и битолските чети. Решихме да предприемем нощно нападение на аскера, концентриран при село Церово. Обаче същия ден ни се донесе, че аскерът се е оттеглил и от Церово, от което заключихме, че неприятелят няма намерение да се укрепи и защити дори и на Килид Дервент. Отидохме в Церово и от телеграфиста при станцията узнахме, че последните дни е отстъпила към Лерин и Битоля 7-8000 турска войска, изнурена и убита духом. Предвид това, ний се отказахме окончателно от мисълта да разрушаваме било Екшисуиския мост, било тунела при село Церово, считайки, че с разрушаването им бихме напакостили повече на съюзниците, отколкото на неприятелите ни. Тоя ден, 17 октомври, гърците бяха спрели между Сорович и Екши Су, без да преследват по-нататък бягащия неприятел. Другия ден, 18 октомври, от височините над село Баница забелязахме по шосето Лерин - Баница - Килид - Дервент неприятел, броящ стотина кавалеристи и 4-5000 пехота. Неприятелят напредна и привечер къде Екшисулийския мост се завърза престрелка между двата неприятелски авангварда. (Тоя ден на четнишкия бивак се натъкнаха петнадесетина турски войници, дезертьори, по всяка вероятност, които веднага бидоха нападнати и в по-голямата си част избити.) През нощта от съседното село Горничево изпратихме едно отделение лерински четници в Соривич с мисия да доложи всичко видено от нас за силата и движението на неприятеля и да предложи отделянето на един малък отряд гръцка войска, която да обиколи заедно с нас през Горничево и да ударим общо левия фланг на неприятеля над самия проход Килид Дервент.
Другия ден, 19 октомври, при зори се започна престрелка при следното разположение: турците заеха прохода Килид Дервент до моста към село Екши Су, а гърците бяха разположени по двете страни на шосето в полето при същото село. Престрелката ставаше между авангардите на двете страни. Към 9 ч. сутринта развихме четата в една тънка верига, спуснахме се бегом от височините към левия фланг на неприятеля. Последният бе силно атакуван и едно отделение от  центъра на нашата чета завзе с пристъп една от най-важните височини, която държаха турците. Десният ни фланг настъпи и заплаши тила на неприятеля, а левият фланг имаше за цел да отбие отстъпващите предни турски колони, за да не попаднем между два огъня. Настанени вече на удобни места, след едно непрекъснато двучасово сражение, неприятелят се видя принуден да очисти в безпорядно бягство теснината, където остави доста убити, двама пленници и голямо количество боеви материали и дрехи. Чекаларов и Попов с четата продължиха преследванието и се спряха при село Баница, а Хр. Силянов с двама четници замина към Екшисулийкия железен мост, влезе в сношение с гръцките войски, обади им, че проходът е очистен и могат свободно да минат за село Баница. Той дочака на шосето гръцкия авангард. Предвождана от четата ни, войската потегли за село Баница, дето устроихме на съюзната войска едно посрещане, колкото искрено, толкова и бляскаво: цялото село, пияно от радост, беше излязло да посрещне съюзниците с вода, ракия, вино и хляб. Доволни от съдействието, което им оказахме, и възхитени от посрещанието, което им устроихме, офицерите от Щаба на отряда акламираха Н. Величество Царя на българите и Българската армия. В това сражение наред с нас взе участие и малката чета на преспанския войвода Христо Цветков и донейде и части от битолските чети, които пътуваха заедно с нас. Гръцкият отряд състоеше от Петата дивизия, командувана от полковник Матеопулос и брояща 11-12000 пехота, педесетина кавалерийски и 24 полски скорострелни топа. Направи ни впечатление, че дивизията разполагаше с много малко кавалерия и не притежаваше никаква горска артилерия. Щабът на дивизията се настани на квартира в Баница, а войската във и около селата Баница и Забърдени. Поисканата й и предвождана от леринци гръцка дружина пристигна късно в Баница, без да вземе участие в сражението. Въпреки исканията ни да продължим и завземем Лерин, началникът на дивизията реши да не преследва по-нататък неприятеля под предлог, че войската е уморена и че трябва да чака заповедите на висшата команда, престолонаследника, който с главните гръцки сили настъпвал към Солун.
При все това, ние заедно с господин началника на дивизията и с другите офицери от неговия щаб, полковник Клавдианос, капитан Дросопулос, адютант на дивизията и пр., обсъдихме заедно плана за нападението на града Лерин и се установихме върху следното: Нашата чета да се прехвърли в срещната планина Вич, да се съедини с находящата се в село Негован гръцка дружина и да заеме височините при село Неволени, на югозапад от града, а леринци да поведат друга гръцка дружина откъм северозапад и да образуват десния фланг. Тая вечер Петата дивизия за пръв път след отделянието си от главните гръцки сили бе влязла в сношение с главната гръцка квартира, понеже телеграфното съобщение между Бер и Сорович бе установено.
На 20 октомври, решени да заминем за нашия район, ако и тоя ден се бездействува, бяхме помолени от дивизиония началник да чакаме още един ден. И нашите куриери, както и рекогнесцировките на самите гърци изчисляваха броя на неприятелските сили, разположени между селата Забърдени и Арменско, до града Лерин на 3-4000, в никой случай не повече от 5000.
На 21 сутринта ни се съобщи, че има задовед за настъпление. Оставаше да се приложи разисквания вече план. Снабдени с едно писмо от щаба до калитан Худалис, командир на дружината в Негован, ний напуснахме Баница твърдо уверени, че до вечерта Лерин ще бъде в наши ръце. В това бяха еднакво уверени и офицерите от щаба. Бяхме се отдалечили от Баница не повече от час, когато съгледахме и бяхме тоже съгледани от турски кавалерийски разезди. Малко след това се започна и престрелка. Не закъсня да загърми и разположената над село Забърдени гръцка батарея.
Когато стигнахме на една височина, откъдето се виждаше като на длан цялото поле, направи ни впечатление обстоятелството, че тя не беше заета от гърците, понеже оттам една батарея би обстрелвала на далечно разстояние неприятеля в полето. Веднага писахме на дивизионния командир да разпореди да завземат въпросната височина, която им осигуряваше десния фланг, и със специален куриер изпратихме писмото. Поехме към планината, преследвани вече от неприятелска кавалерия. Забелязахме с бинокъла, че гърците настъпват развити в боен ред и че по численост са много повече от 4-5000 души. Сражението се разяри. Между това кавалерията ни следеше. Ний бяхме заставени да се поотбием от пътя си - село Негован - към югоизток. Ненадейно едно кавалерийско отделение се изпречи пред нас не по-далече от 1000 крачки, над една скала. С няколко залпа заставихме го да се отдръпне, но и след това продължаваше да ни следи, макар и по-предпазливо. Откъм Негован се чуха силни гърмежи от картечници. Упътихме се към селото и когато стигнахме до височините над него, сражението беше почти престанало. Заварихме, пръснати из планината, повече от стотина гръцки войници, начело с един подпоручик, изплашени от ненадейното нападение и не знаещи накъде да тръгнат. Оказа се, че капитанът Худалис с около 700 души, беше, съгласно получената заповед, потеглил по планината към село Неволени, без да бъде забелязан от турците. Левият неприятелски фланг, напредвайки подир кавалерийския разезд, се натъкнал на оставените в Негован стотина души гръцки войници, които е успял да разпръсне без съпротивление. Закъснели и отбити от своя път и виждайки, че планът против Лерин е осуетен, ний прибрахме пръснатите гръцки войници и отидохме вечерта в планинското село Невеска. Там заварихме две гръцки чети, начело с Караватис и Макрис. Посъветвахме се с тях и първата ни грижа бе да съобщим на капитан Худалис да се оттегли към село Невеска. Ний бяхме вече сигурни, че Петата дивизия е отстъпила: още по пътя видяхме от планината, че с. Забърдени, дето сутринта бе разположена гръцката батарея, гори, а след пристиганието ни в Невеска съобщиха ни, че гори и село Баница.
На 22 и 23 октомври сраженията в Леринското поле продължиха. Както по-после узнахме, турският настъпателен отряд бил главно рекрутиран от войски, прибрани в Битоля след боевете при Куманово и Кочани и предвождан от Джавид Паша. На 22 през нощта левият турски фланг обходил гръцката дивизия откъм Екши Су и я заставил да отстъпи. В ръцете на неприятеля тогава паднаха 12 оръдия от 24-тях, с които разполагаше дивизията. Числото на убитите и ранените гърци надминавало 1500. Разнебитена съвсем, дивизията се оттеглила чак до Кожани, а Джавид Паша е продължил настъплението си до село Владово (Воденско). Само опасността откъм сърбите около Битоля го е заставила да се върне обратно, като се откаже от своя план - да удари главните сили при Солун. В настъплението си турците опожариха българските села Забърдени, Баница, Сорович, Церово, Екши Су и Мокрени.
От Невеска разпратихме до селата в Костурско едно окръжно, в което им давахме следните наставления: да следят и долагат за всяко движение на аскера; всички младежи да се въоръжат с каквото могат и да образуват чета под войводството на най-способния и четата да бъде готова винаги да тръгне където й се посочи от нас; да приготвят колкото се може повече храни за посрещание нуждите на християнските войскови отделения, които ще дойдат в селата; в случай на нападение на някое село от войска или башибозук, съседните села да се притичат на помощ; да се уреди най-добре куриерската служба и прочее.
В Костурско заварихме следното положение: в гр. Костур имаше един табур войска. Няколко андартски чети се движеха безпрепятствено по селата на юг от Костур и обезоръжаваха турското население. Като андартски център служеше селото Костурач на юг от Костур, където се намираше и „Върховният шеф на всички Македонски чети”, капитанът от гръцката армия Катехакис, известен от миналото андартски шеф под псевдонима Рувас. До поражението на Петата гръцка дивизия в Леринско, турското население бе съвършено обезкуражено, изплашено и предаваше оръжието си, за да избегне по-големи изтезания. В самия град Костур гръцкият владика преговаряше с каймакамина, който бил наклонен да предаде града. Видни турски семейства масово са бягали в Корча, а на 20 октомври всички административни чиновници, заедно с каймакамина и с няколкото стотини запасни войници, заминали тоже в Корча и оставили града в ръцете на местните гърци. Последните ограбили оръжейния склад и счели „освобождението” си за окончателно. На българите от околните села те отказали да дадат част от оръжието и някои даже почнали да подканят българското население да се учи гръцки, понеже всички тия краища щели да подпаднат под Гърция. Но тържеството им не трая дълго. Успехите на аскера в Леринско окуражи турското население към съпротива. На 22 октомври пристигнаха в Костур около 1000 войници от Корча. Едни от въоръжените гърци капитулираха, други избягаха, но никой не се опита да защити „свободата си”.
На 24 октомври се срещнахме с повечето от андартските водители в село Маврово и се споразумяхме с тях върху едно нападение на града Костур съвместно с гръцката войска, която се намирала около Лепчища. Тая войска, обаче, се оказала несъстоятелна за съпротива и сама отстъпила пред настъплението на турците.
Възползувани от тоя промеждутък, ний посетихме много наши села и обезоръжихие турските села Сетома (24 октомври) и Жервени (26 октомври), като раздадохме прибраното оръжие (около 170 разни пушки) на наши селяни.
Между това турците наново все повече се окуражаваха, а духът на християнското население все повече отпадаше. На 31 октомври пристигнаха в Костур други два табура турска войска, идящи от Лерин. На 1 и 2 ноември цялата турска войска от Костурско се раздели и почна да действува в три посоки една през Маврово - за Клисура; втора през Костур - за Дупяк и Костурач, и трета към Хрупища. На 1 ноември стана решително сражение между аскера и андартите, които бидоха изтикани на юг, а главната им разиденция, селото Костурач, биде предадено на огън. В това турско настъпление особено се отличи турският главатар Вакир Ага. След разбиването на андартите и на гръцкия отряд при Лепчища, Бекир Ага е продължил своя хунски поход, унищожавайки и предавайки на плен и пожар срещаните гръцки села до Гребена и по-нататък - до самата гръцка граница. Турското население, както и новодошлият аскер бяха страшно наежени против гърците, понеже в обезоръжените турски села андартите бяха си позволили големи изстъпления спрямо турското население, и особенно спрямо жените. Турците явно изказваха своите предпочитания към България и българите и заявяваха, че с готовност биха се подчинили на българските войски, но никога не биха се съгласили да станат поданици на Гърция. България те считаха за противник равен (акран) и достоен, когато гърците били „гюпци” (цигани). „По-добре е да те язди лъв или кон - казваха те, - отколкото една коза.”
Временното окопитвание на турците усили до неимоверност уплахата на българското население от опожаряване, ако турските селяни и да му предлагаха още от по-рано „договор за взаимно пазене”. Омърлушеността, песимизмът и загрижеността на костурските българи, така героични и самоотвержени до и след време на въстанието от 1903 година, се дължеха до голяма степен и на опасението, че не е изключена възможността, щото техният край, прославен с борбите си колкото против вековния тиранин, толкова и против гръцката фанариотска и андартска пропаганда, да замени турското робство с гръцко. Само едно обстоятелство е било в състояние да разпали стария ентусиазъм и героизъм на костурския българин: появяванието на, макар и малко, български войски. А както населението, така и ний бяхме уверени, че при Битоля, заедно със сърбите, действува и една българска дивизия… Ний даже приготвихме изложение до Щаба на мнимата българска войска около Битоля, в което му давахме всички необходими осветления за положението в нашия край и настоявахме отделянето на един малък отряд, който да действува заедно с нас в тила на турската армия в Битоля. На 2 и 3 ноември, квартирувайки в селата Брезница и Габреш, ний получавахме известия, че около Битоля ставали жестоки боеве. Околните планини тътнеха от далечните топовни гърмежи. Тогава счетохме за наш дълг да изпратим чрез специални куриери до „Щаба на Българските войски” около Битоля приготвеното изложение, за което споменахме по-горе.
На 6 ноември ни се донесе, че по шосето Лерин - Бигла се движи многоброен аскер. Заехме височините над село Търсье и от там видяхме безконечното шествие на действуещата по-рано турска армия срещу сърбите, размесена с домочадия и добитък: разбрахме, че Битоля е най-после паднала. От наши хора из село Арменско, разположено на шосето, узнахме, че аскерът отстъпва към Корча и че по уверенията на турските войници, Битоля била завладяна от сърби. За българи нищо не се споменавало. Но и това никого не разочарова: селяните отдадоха тия уверения на турската омраза към българите, на малобройността на българския отряд при Битоля.
Другия ден, 7 ноември, наблюдавахме от височините над село Търсие отстъплението на неприятеля. Краищата на шествието не се виждаха. Ридищата бяха пълни с домочадия и овце. Минавайки през село Арменско, аскерът вършеше кражби и насилия. Ний знаехме, че същото нещо става и по другите по-нататъшни села, разположени край шосето. Известихме съседните села да изпратят веднага всичките си въоръжени хора и решихме да нападнем ненадейно неприятеля и като внесем смут в редовете му, да ускорим неговото отстъпление и да спасим нашите села.
На 8 сутринта, при сняг и мъгла, потеглихме, подкрепени само от група въоръжени селяни, към прохода Бигла. До самата кула на прохода едвам се забелязваха през мъглата конници. Настъпвайки във верига, открихме огън с гръмогласно „ура”. Вътре в няколко минути проходът беше в наши ръце. Тук намерихие около кулата 15-20 оставени коне, една кавалерийска пушка и една войнишка шапка, но вместо турски, те се оказаха гръцки, което много ни изненада. Един скрит селянин, като узна кои сме, почна да вика на бягащите към село Арменско гръцки войници да се спрат. От същия селянин узнахме, че това било гръцка кавалерия. При срещата ни с двама гръцки офицери (единия от тях се казваше Николаидис - поручик) изказахме съжаленията си за станалото недоразумение. За щастие, от нашите куршуми бе убит само един гръцки кон; намерените неща повърнахме. От тия офицери узнахме, че при Битоля няма българска войска, че Солун е паднал и че българската армия е стигнала на Чаталджа. (По-късно разбрахме, че вчерашния ден, 7 вечерта, една депутация от духовните началници в Лерин се е явила при гръцките войски, идящи от Солун и стигнали между Горничево и Острово, да им извести, че градът Лерин се предава. Това е станало по инициативата на гръцкия владика, за да не падне градът в ръцете на сърбите. Същата вечер стигнало в града едно гръцко кавалерийско отделение. Опашката на отстъпващата турска армия продължаваше да минава още през града. Около 800 турски войници са се предали на гръцката кавалерия и на местните граждани.) Под предлог, че нямат заповед, гръцките офицери не пожелаха да преследваме общо неприятеля по-нататък. Тогава четата ни сама продължи пътя към село Писодери, след като изпрати Христо Силянов в Лерин, за да изучи положението и главно за да върне обратно изпратения в Битоля куриер, та да не попаднат нашите изложения в ръцете на сърбите.
Четата застигна отстъпващия неприятел при село Жельово. Възползувани от гъстата мъгла, доближихме се на сто крачки, а някъде и на 50 и открихме огън. Завърза се грозно сражение; хиляди пушечни гърмежи се обърнаха срещу шепата нападатели. Едно малко наше отделение, незабелязано от неприятеля, напредна и застраши пътя на отстъплението им. Внесе се грозна суматоха между неприятеля, който, сигурно не знаеше с кого има работа и предполагаше, че е застигнат от сръбската войска. Възползувани от смущението му, нахвърлихме се върху турците със стрелба и на нож, избихме десетки други, а други накарахме да се предадат. Пленниците на брой не по-малко от 500 души ангажираха всичките ни сили и преследванието бе преустановено. Видяхме се принудени да се отбием в село Желево, където настанихме пленниците, прибрахме оръжието им и тук преспахме. Избягалите войници се опитали да запалят селото, но нашето пристигание спаси къщите, а изгоряха само няколко плевни. За горното писахме през нощта Силянову в Лерин, за да доложи на гърците.
На 9 още от зори разпределихме четата на части и по предварително определен план настъпихме към село Ощима, където застигнахме отделни малки части войска, която, щом ни забеляза, посрещна ни със стрелба. Скоро обаче войниците бяха заставени да напуснат селото, което бяха подпалили. Напред се виждаха селата Търново, Руля, Брезница и Смърдеш, обхванати от пушек. За да не дадем на неприятеля възможност да изгори селата, употребихме бомбите, които носехме. Ефектът от гърмежте беше бляскав. Бомбените гърмежи се взеха за топовни. Неприятелят напускаше селата; ужасен бягаше в безпорядък, като оставяше из пътя муниции и всичко плячкосано из селата, коне, натоварени с патрони, празни и др. военни предмети. Пътят от Жельово до Капещица бе буквално покрит от захвърлени неща и добитък. При всяко село оставаха с десетки избити и до 15-20 души пленници. Без почивка преследвахме ги през целия ден до с. Капещица. Изплашеният до ужас народ навсякъде ни посрещаше с плач и сълзи на очи, разправяше ни теглилата, изпитани от Джавид Пашовата сган, като ни отправяше хиляди благодарности и молитви загдето сме стигнали навреме и спасили селата им от окончателно разорение. По-голяма част от населението бе пръснато из балканите по снега. Вечерта се прибрахме в село Смърдеш, проверихме четата и за голямо наше чудо, оказа се, че не сме дали ни една жертва.
На 10 разпоредихме да се приберат от всички села оставените пленници на брой около 700-800 души и се препратят в Лерин.
Нашият другар Христо Силянов се яви още на 9 ноември сутринта пред дивизионния адютант, артилерийския капитан Цонтос (бивш андартски шеф, който е върлувал в Костурско и Леринско под псевдонима Вардас), и му изяви от името на четата следното: пленниците да се изпратят в София, понеже ний сме пратеници на българското Военно министерство, или, ако това е невъзможно, да ни се даде поне надлежната разписка; да се изпрати веднага едно силно кавалерийско отделение, което заедно с четата да преследва неприятеля докрай, докато бъдат изловени или унищожени всички турски войници, а незабавно подир кавалерията да се изпрати и пехота. Вардас едва ли не се изсмя над нашата претенция за изпращането на пленниците ни в София и каза: „Това са приказки”... Разписка тоже не пожела да издаде, понеже подвигът не бил толкова важен и нямало време да се провери числото на пленниците. Колкото за третото ни предложение Вардас отговори:
- Войската не е комитска чета. Тя има нужда от почивка. Една дивизия е изпратена от Кайлярско, за да настъпи през Мокрени и Клисура. По Писодерския път кавалерия има (само че тя не бе натоварена да преследва неприятеля - бележка наша). Ще се изпрати и пехота, когато се даде за това разпореждане.
По тоя начин унищожението и пленяването на разнебитената турска армия, брояща не по-малко от 30-40 000, не стана, ако и да беше напълно възможно.
Същия ден, 9 ноември, в Лерин пристигна аташираният към гръцката Главна квартира български генерал Хесапчиев. Христо Силянов, заедно с пристигналия в Лерин преспански войвода Христо Цветков, поискаха писмено от господин генерала да бъдат приети, за да му опишат положението в тия краища и да получат от него нужните осветления и наставления. Отговор не последва. Застигнат по-после на улицата от нашите другари, господин генералът им каза, че е много уморен, но когато си отпочине, щял сам да ги извика. Подир малко г-н генералът посети Българската митрополия, където бяха се стекли и други местни българи. Нашите другари намериха за нужно да отидат и те в митрополията. Г-н генералът обаче, с едва скривана досада, им повтори, че е уморен и ще ги извика после сам, а сега да го освободят. Оскърбени тежко от това отнасяние на българския генерал (тогава, когато в митрополията бяха събрани и други български граждани, и, следователно, посещението беше по-скоро акт на учтивост и имаше за цел да се съобщи на г-н генерала квартирата на двамата ни другари) и поразени от твърде малкия интерес, който пратеникът на Българската Главна квартира проявява към Костурско, нашите другари напуснаха митрополията. Още два дена, до 12 ноември Хр. Силянов и Хр. Цветков стояха в Лерин, но господин Хесапчиев не намери за нужно да ги извика и разпита. И те се върнаха в Костурско.
На 11 ноември едно малко кавалерийско отделение пристигна до града Костур, за да съобщи на местния гарнизон: ще се предаде ли градът доброволно, или не. Каймакаминът поиска време, за да си помисли, и подир един час целият гарнизон, заедно с всички чиновници, напуснаха града и се отправиха спокойно към Корча. Вечерта пристигна в града цялата Четвърта дивизия, командувана от генерал Дамианос. И тук, както и в Лерин, войската даде сигнала за разбиване на турските дюкяни и къщи. Погромите, в които участвуваха и местни граждани, и селяни от околните села, продължиха две нощи.
На 13 ноември преди обед посетихме града Костур, посрещнати бляскаво от всички български граждани и ученици, начело с Н. Високопреподобие управляющия Костурската епархия архимандрит Панарет: в нашето лице бедните ни сънародници поздравляваха представителите на българската военна сила. При влизането ни в града пристигна един офицер и ни съобщи, че господин генералът желае предварително да се срещне с войводите. Оставихме четата край града и се явихме пред генерал Дамианос в Гръцката митрополия. На срещата ни присъстствуваше и местният гръцки митрополит Йоаким. Разбрахме, че нашето посещение е било предмет на предварителни разисквания и че се планирало недопущанието ни в града. Мотивите: през нощта са станали в града безредици и погроми, които току-що били преустановени сутринта, а нашето присъствие може да стане причина за нови безредици от страна на някои елементи. Обясненията, които ний от своя страна дадохме на генерала, се свеждат към следното:
- Дойдохме само да се представим на господин генерала и митрополита, да посетим нашата митрополия и се видим с нашите българи. Още довечера имаме намерение да отидем в съседния градец Хрупища, дето изпратихме и известие. Можем да уверим господин генерала, че сме в положение да отговаряме напълно за поведението на нашите хора в града. По-нататък смятаме да обезоръжим някои турски села, в които още не е стъпвала войската. И занапред да бъдем в услугите на гръцката армия, тъй както сме сътрудничили с Петата дивизия в Леринско.
Генералът остана напълно доволен от нашите обяснения. Владиката, обаче, са намеси грубо и почна да напада нашите селяни задето вършели в града кражби и грабежи. „Сбъркали сте адреса, Ваше Високопреосвещенство, отговорихме му ний, за публичния ред са отговорни военните власти.” Последва едно доста остро пререкание между самия владика и генерала. Първият обвиняваше генерала задето не е взел всички нужни мерки, за да предотврати безредиците. Господин генералът пожела да се види пак с нас. Подир обед отидохме при него да се сбогуваме, но се започна същата разправия: владиката обвинява генерала задето, имайки на разположение 12 000 войници, не е взел мерки, не е обесил хора даже за да запази реда. Генералът му заявява, че не може да обесва току тъй хората и че в погромите са взели участие и негови, на владиката, хора, т. е. граждани и селяни. През това време пристигна известие, че в Хрупища станали безредици от андарти, против които била изпратена и войска. Тогава генералът и офицерите от щаба му ни помолиха да отложим нашето отивание в Хрупища. След дълги разправии ний отстъпихме. Напуснахме града, изпроводени по същия сърдечен начин от местните българи.
Последователно обезоръжихме турското население по селата Желин, Цакони, Желегоже, Калища, Забърдени и други. На обезоръжаванието се произведе без сериозни инциденти, без никакви насилия. Чрез достъпни речи и чрез добри обноски, ний се стараехме да вдъхнем успокоение в мирното и сложило оръжието си турско население, да го привържем към себе си и предразположим към България. И навсякъде това ни се удаваше лесно, било поради обноските ни, било поради въздържанието, което налагахме на нашите момчета, и преследванията и наказанията, които налагахме за всички кражби и насилия над обезоръженото турско население. Нашият успех в това отношение до голяма степен се дължеше и на вилненията на андартите, които се отнасяха особено безцеремонно към семейната чест на турчина. Не малко ни помогна и това обстоятелство, че приказвахме им на понятен за тях български език.
Четвъртата дивизия на генерал Дамианос се пръсна на малки части по селата около града, хранейки се на гърба на местното население (гръцката войска почти не издава редовни реквизиционни разписки срещу това, което получава). В заявлението, скрепено с общинските печати на повечето български села и подадено през месец декември на царя на българите, са изложени доста подробно патилата на Костурските българи от това безогледно обирание на населението и въобще от насилията на гръцките войски.
От Лерин пък по шосето за Корча стигна до градеца Билища, където се настани на квартира първият гръцки кавалерийски полк, командуван от подполковник Захаракопулос, и една дружина пехота.
В южната част на Деволското поле, което се простира между планините Грамос и югоизточните разклонения на Костурските планини, арнаутските и помашките села бяха обезоръжени от нас, от гръцки андарти и от наши селяни. Северната част оставаше още необезоръжена. Имайки предвид мъжествения характер на жителите от тия села, тяхната опитност в стрелба, тяхното силно въоръжение и тяхното непосредствено съседство с Корча, дето беше се поокопитила и концентрирала голяма част от армията на Джавит Паша, ний считахме обезоръжението на тия села за наложително. Сведенията ни от друга страна гласяха, че турските отряди, окуражени от бездействието на гърците и редовно информирани от въпросните арнаути върху положението, настъпват постепенно към Билища. А ний бяхме сигурни, че щом се появи турска войска, въоръженото турско население ще се присъедини към нея и тогава нашите села ще бъдат пак изложени на опасност. Ето защо на 18 ноември ний посетихме голямото арнаутско село Божиград и поискахме да ни предаде оръжието си. След дълги преговори и колебания жителите ни показаха едно писмо от кавалерийския подполковник в Билища Захаракопулос, в което се казваше, че божиградчани трябва да пазят оръжието си, за да го предадат на редовната гръцка войска. Върнахме се. Божиград и околните села, които притежаваха подобни писма, останаха необезоръжени.
На 22 ноември изпратихме нашия другар Хр. Силянов в Билища, за да се обясни лично с подполковник Захаракопулос по въпроса за обезоръжаването на Божиград. Пред него нашият другар изложи и аргументира опасността от тия въоръжени села. В отговор подполковникът и другите офицери около него резонираха така:
- Турската войска в Корча е убита духом. От нея не може да се очаква никакво нападение. Какво искате от една войска, която заменя пушките си с хляб. Турските войници се движат по селата за хляб. Колкото за арнаутските селяни, те са готови да предадат на войската пушките си. Те даже ни услужват с разни донесения. По-добре нека стоят още някое време с оръжие, за да се защищават от насилията на разни селяни. Във всеки случай - добави сякаш разкаян подполковникът - аз взимам акт от думите Ви и ще искам позволение, за да изпратя тия дни една рота, която да прибере оръжието от тия села.
На 24 ноември пристъпихме към частично разформируване на четата, понеже считахме задачата си за привършена, а от друга страна, и самите момчета желаеха да се приберат по селата си. Близо половината от четниците бидоха разпуснати срещу задължението, че ще пазят оръжието си, което принадлежи на българската държава, и че при първо повиквание всеки ще се яви където му се посочи. Нашият другар В. Чекаларов замина за Битоля, а от там за Солун и София, за да се срещне с някои меродавни лица, които да осветли врху положението в нашия край. Ив. Попов замина с няколко момчета към Въмбел и Смърдеш, а Хр. Силянов за с. Дъмбени.
Обещаното от подполковник Захаракопулос обезоръжаване на Божиград и съседните села не стана, въпреки това, че подир нашите предупреждения, мюсюлманите от селата Очища, Височища, Полоско, Кочи и пр. не само не са допуснали вече, но и са стреляли против гръцките кавалерийски разезди. Това бе предвестник на едно по-голямо нападение. На 29 ноември 3-4табура аскер настъпи против Билища в три посоки. Тоя ден в Билища квартируваше една рота пехота и два ескадрона кавалерия; друга рота пехота се намираше в близкото село Капещица. Гръцката войска не използува както трябва стратегическите височини над Билища и след непродължително сражение отстъпиха в безпорядък: кавалерията с подполковник Захаракопулос начело по шосето Смърдеш и Брезница, а пехотата към Капещица, дето същевременно почти бе нападната и другата гръцка рота. В бягството си гърците са оставили в ръцете на неприятеля единствената си картечница, каси с патрони и пр. Бягащата гръцка пехота стигна в село Лобаница изплашена - отделни гръцки войници бяха хвърлили дори пушките и обущата си - и предаде своя страх на местните български семейства. Местните българи молеха офицерите в селото им и да използуват превъзходните чукари над селото, в случай че неприятелят на другия ден продължи настъплението си. Офицерите ни отговаряха, че границата на отстъплението им била по-нататъшното българско село Косинец, макар че от последното село бяха вече пристигнали в Лобаница две други роти на помощ. Гръцката войска се прибра в Косинец, но и там не се спре. В Косинец се повтори същото: въоръжените наши селяни молят гърците да спрат там, сочат им хубавите позиции около селото, уверяват ги, че не е мислимо турците веднага да продължат настъплението си. Но господа офицерите забравят, че при пристигането си сами са ободрявали селяните и са заявявали, че ще останат там, и решават да пренесат границата на отстъплението още по-нататък - в село Дъмбени, около 15 клм далеко. Тогава въоръжените косинчени, начело със свещеника си и самите жени, се нахвърлят върху офицерите с псувни и ругания, а господа офицерите понасят мълчаливо и със стоическо хладнокръвие всички тия оскърбления без тяхното „честолюбие на военни” да реагира. В Дъмбени войската се прибра в най-жалко състояние: изнурена, размесена с бягащи домочадия и носяща запалени свещи. Руганията и оскърбленията тук продължиха. Домочадията от Косинец пристигнаха в Дъмбени, а въоръжените хора, начело с нашия десетник Ване Канчев, останаха да вардят селото си. Подполковник Захаракопулос застигнат в бягството си от Ив. Попов към с. Брезница, изслуша със същото смирение много остри думи и укори за грешката, която той направи, като не допусна да се обезоръжат Божиград и другите арнаутски села: всички въоръжени арнаути от тия села участвуваха сега заедно с войската в нападението против гърците. И така тая злополука на гърците, която до немай къде понижи престижа на гръцката войска пред населението и уби у последното всяка охота да услужва драговолно с каквото и да било на „освободителите”, се дължи: първо на това, че въпреки настояванията ни, войската на Джавид Паша остана недоунищожена, и второ, че, пак въпреки нашите настоявания и благодарение недалновидността, леността и лекостта на гръцките офицери, останаха въоръжени околните арнаутски села и се изостави всяка по-ефикасна разузнавателна служба по пътя към Корча.
Известието за поражението на гърците при Билища и Капещица завари Христо Силянов в с. Дъмбени, дето същата нощ пристигна и отстъпилата гръцка пехота, а Ив. Попов около село Брезница, дето той срещна бягащата кавалерия на подполковник Захаракопулос. Селата Дъмбени, Косинец, Лобаница, Смърдеш, Въмбел и Връбник бяха непосредствено заплашени от евентуално нападение от страна на турците. Независимо от поведението на гърците, нам се налагаше да заемем отстъпените височини около Билища и Капещица и да задържим положението за известно време, та да спасим нашите села! Иван Попов свика милицията и разпуснатите наши четници от селата Габреш, Брезница, Смърдеш. Свикана беше също и милицията от Въмбел и Връбник. Там по това време се намираше и наскоро пристигналата от Америка доброволческа чета на Пандо Сидов, който взе участие и в първото сражение на гърците при Билища. Начело на смърдешани застана нашият десетник Сотир Савов. Всички тия въоръжени хора 200-300 на брой, заеха позиции около Връбник и по височините от двете страни на шосето Билища-Смърдеш. Христо Силянов пък сгрупира въоръжените ни сили от селата Лобаница, Косинец и Дъмбени. Малки подкрепления, начело с разпуснати наши четници, пристигнаха и от селата Апоскеп, Жупанища и Четирок.
Гръцката войска от Леринско и Костурско почва да се концентрира и да се готви за общо настъпление. Задачата на нашите 400-500 въоръжени хора бе да пазят височините между Лобаница, Капещица, Връбник и шосето Билища-Смърдеш, докато се почне настъплението на войската. Концентрацията на последната трая пет дена. Тия пет дена непрекъснато почти ставаха престрелки и сражения по казаните височини. Ангажираше се, по-малко или по-сериозно, ту левият, ту десният наш фланг. Върховете над Капещица се заемаха ту от турски, ту от наши караули. По върха Плещевец, над шосето, както и над Връбник пристигна със същата задача подкрепление: една дружина евзони и една дружина пехота с няколко горски оръдия. Съвместно с нашите четници и милиционери, гръцката войска поддържаше огъня със същата демонстративна цел: да се ангажира и задържи тук неприятелят, докато се привърши концентрацията на главните сили.
На 2 декември маневрирането на левия ни фланг над Капещица се обърна във формено продължително сражение, което се свърши със заемането на Капещица от нас. Обаче, между двата ни фланга липсваше почти всякаква връзка, а от друга страна, гръцката войска на Плещевец избягваше всякакво преждевременно настъпление. Турците, подкрепени откъм Билища и благодарение главно на горската си артилерия, сполучиха да заемат обратно Капещица.
На 4 декември, в навечерието на генералното настъпление, турците имаха още един успех и на десния ни фланг: заеха селото Връбник, след като изтикаха евзоните и нашите четници и милиционери. Тъй или инак, нашите маневрирания и престрелки дадоха очаквания резултат: задържаха положението, спряха шествието на неприятеля и дадоха възможност на гръцката войска да свърши концентрацията си. Без тия мерки и ако турците бяха действували по-дързостно и използували забъркаността на гърците своевременно, чрез едно стремително нашествие по двата пътя, биха сигурно заставили не на едно място разпръснатите в Костурско и Леринско безгрижни гръцки войскови части да търсят спасение в безредни отстъпления от рода на това в Билища и Капещица.
На 5 декември, концентрираната гръцка войска, брояща близо четири дивизии, не по малко от 40 000 души, с горска артилерия и картечници мина под командата на генерал Дамианос, в общо настъпление по две посоки: откъм шосето Лерин - Билища и откъм Костур по Деволското поле. Редовната турска войска нито се опита да даде правилно сражение. Тя отстъпи с време и можа да отстъпи с порядък до Корча, без да даде почти никакви жертви. Адският рев на гръцката артилерия и пушечната стрелба, които не престанаха почти целия ден, постигнаха само морален ефект върху аскера. Заедно с последния избяга към Корча и част от мюсюлманското население. Някои от селата бяха подпалени от андарти и наши селяни. Башибозук, залостен по къщите, оказваше тук-там съпротивление. Най-сериозно упорствува той в Капещица. Тук около здравата каменна къща на някой си Курт Алис се завърза цяло сражение, в което вземаха участие и отделни наши четници. От вистрелите на обсадените загина един гръцки поручик. Тогава се тури в действие против казаната къща и артилерия, а командуващият гръцки офицер се обърна към хората си с покана: „Кой от Вас ще се доближи да тури огън в къщата?”. Притекли се веднага двама български четници и един гръцки евзон, които и бидоха убити. Убитите четници са Мито Касов, 19-годишен, от с. Елеово, член на нашата чета, единствената наша жертва през цялата война, и Доро…, член на пристигналата от Америка доброволческа чета, родом от с. Дреновени. Освен тях имаше и двама български четници ранени. Двамата убити четници заедно с гръцкия евзон бидоха на другия ден един до друг погребани от четата до черквицата над с. Капещица.
Настъплението на гърците се свърши с превзиманието на града Корча. Жертвите им в никой случай не надминават 10-20 души, убити и ранени.
От турците пострадаха главно башибозуците и турските домочадия, върху които се изсипа всичкият гняв на християнското население, андартите и войската. Грабежите и пламъците над арнаутските села продължаваха няколко дена. Сигналът за опожаряванието бе даден от самите турци: два-три дена преди настъплението на гърците бяха опожарени от турски разбойнишки башибозушки чети християнските села Яновени, Калевища и пр.
Считаме за излишно да се спираме тук обстойно върху отношенията на гръцките войски и окупационните власти спрямо българското население; тъй като тия отношения съставят специален предмет на заявлението на костурчани до Н. В. Царя. Спрямо нас висшият командуващ гръцки персонал се отнасяше доста коректно. Ний, от своя страна, винаги посочвахме нашето качество на хора, изпратени от българското правителство, на български войници. Трябва да забележим, че отношенията ни с гръцките войници са бивали по-искрени и сърдечни даже, когато се е касаело да се посрещне и надвие някоя обща опасност. Подир отстранението на подобни опасности отношенията на военните власти ставаха по-сурови и спрямо нас и спрямо селяните. Ний, обаче, никога не престанахме да желаем и да работим, според силите ни, за успеха на гръцкото оръжие, защото Гърция бе съюзна държава и защото всеки гръцки военен неуспех излагаше на опасност нашите села.
След превзимането на Корча циркулирането на нашата чета почна да дразни гръцките власти, даже и в очите на някои наши момчета то стана безпредметно. Тук-таме отделни наши момчета бидоха обезоръжени от гръцките власти. Ний разбрахме, че ако продължаваме да функционираме като чета, ще се натъкнем на много по-големи неприятности, които в края на краищата биха се свършили непременно с насилственото ни обезоръжаване. Не искахме да дочакаме подобен финал, понеже евентуалното ни насилствено обезоръжаване би подействувало крайно обезкуражително върху духа на българското население и косвено би понижило престижа на България, на която се считахме войници. От друга страна, бяхме съвършено откъснати от Българската Главна Квартира, както и от Щаба на Македоно-одринското опълчение, и не можехме да получим нужните наставления. Ето защо намерихме за много по-удобно да съобщим официално и на гръцката власт за нашето разформирувание, мотивирана с окончателното приключване на военните действия срещу общия враг в Костурския край. По въпроса за оръжието на четниците ни направихме постъпки пред околийския началник в Костур господин Грекос, когото Хр. Силянов извести и за окончателното разформируване на четата. На същия, по негово искане, се изпрати списък на четниците, съхраняващи по една българска държавна пушка система „манлихер”, която всеки е обязан да повърне на българското Военно министерство...
На 20 декември Ив. Попов и Хр. Силянов напуснаха Костурско.
Свършваме настоящето изложение със съзнанието, че Костурската съединена чета с отиването си и със скромната си дейност в Костурско е запълнила, макар и само отчасти, една голяма празнина. Тя подкрепи духа на българското население, работи систематично за пропагандиране каузата на българщината и на България, спомогна за спасението на не малко наши села от опожаряване и разорение.
Нейното присъствие и влияние между българското население бе пред навлезлите от Гърция войски едно красноречиво доказателство за българския характер и за борческите традиции на Костурския край.
Хр. Силянов
Ив. Попов
ЦВА, ф. 422, оп. ІІ, а. е. 24, л. 129-154. Оригинал. Машинопис.

№ 2

Писмо от Иван Михайлов до Христо Силянов, с което иска мнението му по приложените негови бележки за събиране на спомени и материали за историята на македонското революционно движение и въпросник, по който да се събират и записват спомените от Македонския научен институт и от създадена специална комисия за тази цел.

Б. м., 12 януари 1934 г.

Уважаеми господин Силянов,
Господинът идва при Вас по моя поръка, за да чуе Вашето мнение по един въпрос от обществено значение.
Той ще Ви даде да прегледате едни бележки и въпросници, които набързо са били нахвърлени колкото да послужат за основа, върху която може да се добави всичко полезно и необходимо за изпълнение на замислената работа.
Моля Ви да имате добрината да отделите малко време за разглеждане на тия бележки (специално на въпросниците) и да дадете на приносителя Вашето мнение както върху организирането изобщо на тая работа, така и върху съставянето на въпросниците.
Както ще видите от бележките от 1927 год., тогава аз съм смятал, че Научният институт ще трябва да се заеме с въпроса. Сега, обаче, съм на мнение, че всичко трябва да се извърши от специална служба под наше ръководство и указание, като се използуват интелигентни сили от всяка легална организация. След като материалите се съберат, тогава Научният институт ще се ангажира в разработката им и напечатването им, викайки на помощ хора с писателски способности и с познания върху нашето Дело.
С много поздрави и почит:
Ив. Михайлов

Приложения:
1. Бележки върху една осъществима задача на Македонския научен институт.
27. ІІІ. 1927 г.
1. Македония даде великани в много области на културното строителство, покрай големия брой на своите революционни и политически деятели. В една важна област за проявление на човешкия дух тя сравнително остана бедна - не е дала своя писател и певец не само от величината на Сенкевича, но даже и от тази на Вазова. Ако би имала и такъв творец, колко повече полет би получила самата работа по издигането на народа ни в собственото му съзнание и в очите на света; колко по-широка подкрепа би намерила борбата ни за освобождение.
Влиянието на художественото слово, на историческия разказ, на вдъхновената песен за народни тегла и подвизи би било неоценимо за един народ като македонския, с усет към хубавото, с висока възприемчивост и с борческа психика.
Ако едно липсва, обаче, длъжни сме да го запълним с нещо друго; особено сега, когато в поробена Македония почват да се забравят много събития от миналото и когато българският език постепенно става чужд за подрастващото поколение.
2. Всички основатели на Македонската революционна организация бяха почерпили поука и насърчение от някоя революционна школа, съществующа преди тях, чужда или българска; всички са били под влиянието на някаква литература, разглеждаща широко обществени въпроси или засягащи предимно развоя на борчески движения. Делчев е чел и слушал за социализма; Пере Тошев е познавал руската литература. И те, и техните еднакво велики другари са познавали революционното движение, създадено в България от Ботев, Левски, Каравелов, Раковски. Знаели са, някои повече, а други по-слабо, и за освободителните борби на гърци и сърби; на италианци, поляци и пр.
3. Когато се е турнало начало на ВМРО, най-любимите книжки за новопокръстените членове на организацията са били спомените на Захари Стоянов, „Под игото”, биографията на Левски, четени по цели нощи с неизразимо дълбоко увлечение. Тия книги и песни като Ботевата (1) „Къде си вярна ти, любов народна” вливаха огън в сърцата и всички, що ги четеха и пееха, считаха себе си унижени, ако не бъдат приети в редовете на движението.
4. Македонското поколение в края на ХІХ век се опиваше от онова, което българските борци бяха извършили 20 години по-рано около Стара планина. Подрастващите сега в Македония младежи имат нужда от подобно четиво. Но на първо място те имат нужда от четиво върху борбите, които Македония е водила през последните 35 години. Съвършено недостатъчни са откъслечните сведения, които може да получат от редките останали живи деятели в едно или друго село, в един или друг град. При това никак няма възможност да узнаят нещо за миналото на друго място, освен за своето родно място, а от друга страна, устните осветления нямат цена, защото лесно се забравят, не са винаги точни и не се дават с охота. Само книгата е извор, от който всякога може да се черпи и ще даде пълни сведения, по място и време на развитието им, за всички събития в дадена област и за цялата македонска борба. Когато книгата попадне в ръцете на едно лице, събужда любопитството му и ще бъде прочетена. Иначе човек не лесно си дава труд да събира материали да разучва, за да опознае една епоха, даже когато тя би му била твърде близка и привлекателна. (2)
5. Съвсем малка част от изживяното в Македония през последните 30 години е описана. Между масата са четени някои кратки описания за отделни подвизи, за отделни лица, афери и пр. Никога, обаче, не е проникнала между населението една що-годе пълна илюстрация за делото на ВМРО или за борбите на Гръцката патриаршия в един град или околия, в цял окръг или в цялата страна. Голяма празнина съществува за всеки любознателен патриот от Велес, от Охрид, от Щип и пр., ако рече да хвърли поглед върху заченките на народното брожение, върху създаване на революционната мрежа, върху изграждането на страшната ВМРО в съответната околия, във всичките й проявления. Помнят се по няколко имена на герои, тачат се по няколко гроба на покойници, знае се за едно или друго сражение в околията, но за младите и нови хора остава скрито всичко останало: кои са първите дейци там; как са почнали да работят; какви пречки са преодолявали; до каква степен са сполучили; какво участие е взела в борбата масата; кои са били опорите на организацията - интелигенция, граждани, селяни, еснафи ли; подвизавалите се чети; проявилите се терористи; местни водачи през дълъг ред години; важни произшествия и последствията им; подйеми, затишия и ослабвание на движението и пр., и пр. Такова системно изложение на работите би изиграло голяма агитаторска роля във всеки район поотделно. Проникването на подобна литература в районите ще бъде постоянна грижа за организациите ни и днес, и утре. Не знаейки колко ще продължи борбата и имайки наум, че с всеки изминал ден нуждата от въздействие върху духа на поробените става все по-належаща, защото има опасност един ден този дух да се огъне под натиска на чуждите агитации, потребно е да се започне написването на подобающи книги в смисъла, за който се говори в предидущите редове.
6. Даже да не съществуваше борбата днес, пръв дълг е на македонците да се погрижат за историята на своята Родина. Цели науки се създават въз основа на стари издирвания относително миналото на народите; източниците, истината се дири по каменни надписи, по рисунки в храмове, по запазени предмети на изкуството и на ежедневното употребление.
Ние имаме зад гърба си една жива история, която противникът ни ще продължава да оспорва даже когато го изгоним из пределите на нашето отечество, както я фалшифицираше преди още да беше се настанил там. Постепенно личностите, които творяха тая история, си отидоха или си отиват и в края на краищата няма кой да съобщи за назидание на поколенията и за свидетелство в историята ония величави случки и вълнения, в които се изчерпваше в течение на близо половин век животът на Македония. И ако, за нещастие, минат още 20 години под робство и бъдем възпрепятствувани да разпитваме стари хора в самата Македония, ще останат неотбелязани чертите на една епоха, тъй ценна за българщината, а ще съществуват белезите на насаденото от сърби и гърци настояще, без да можем да му противопоставим поне пълната картина на миналото. Такова положение би било двойна загуба: и настоящето загубено, и миналото неизвестно. Докато едни македонци полагат усилия за подобрение на настоящето и спасяване на бъдещето, други биха могли и трябва да работят за изяснението и съхраняването на миналото. Ако не работим по този начин, и това, що се твори сега, рискува по същия ред да остане неизвестно един ден.
7. Погрешно и пакостно би било да се мисли, че когато се води борба, не оставало време да се пише история. Това, по моему, е абсурд; могло да се създава, да се гради история, а не могло да се пише тя… (3) Така може да се разсъждава или когато липсва всестранен поглед върху нещата, който между другото подсказва, че пишенето на историята подпомага самото й създаване (ние водим и агитация, пръскаме литература и считаме това за важен род оръжие) или пък когато ни липсва достатъчно воля да извършим едно полезно дело, когато просто ни мързи.
Че е възможно да се пише история и във време на борби, доказват спомените, които е отбелязал г-н професор Милетич и за които от всички страни сега му се изказва благодарност. Безспорно, че за такива работи биха се заели пак лица подходящи, подготвени, които няма да изоставят някой по-голям свой дълг неизпълнен и да се пуснат в неподобающи за тях занятия.
Около научния институт, младежите и др. легални организации има мнозина удобни за посочваната мисия интелигентни хора.
8. За щастие, не всички източници за историята на нашето близко минало се намират под сръбска и гръцка власт. Много лица, главно измежду интелигенцията, която бе двигателят в борбите, са сега из България. Като бежанци са установени мнозина някогашни работници във ВМРО - войводи, членове в Централни комитети, членове в окръжни, околийски и местни тела; дългогодишни четници. Учителите и свещениците на всеки македонски град и село са също из България.
Всички тия категории лица могат да бъдат разпитани най-подробно и чрез техните показания ще се съставят хиляди страници за историята на близкото до нас минало, които иначе никога няма да притежаваме.
9. Доколкото има възможност, ще се подирят и хората в Македония под сръбска власт, за да разкажат своите спомени. Това ще стане по специално изработена инструкция до верните интелигентни хора - студенти, учители, лекари, ползуващи се с право на свободно движение вътре, неподозирани от сръбската власт. На тях може да се възлага постепенно събирането и на стари книги - паметници, разучване на остатъци от старобългарското изкуство - живопис, строителство и пр.
10. Академиите, научните общества преследват тъкмо такива цели и ги осъществяват по начина, за който тука загатваме - постоянен труд, тичане, намиране на хората, материалите, източниците. Кой учен човек не е ходил по селата, по планините, не се е срещал с най-прости и с най-интелигентни хора, за да проследява народния говор, за да записва песни, да търси надписи по храмове, да прави разкопки? Нашият научен институт, а заедно с него и всички будни македонци, не могат да считат, че задачата му се изчерпва само в напечатване на готови данни, каквито нямаме много. Неговата важна задача е да намира и изнася наяве ония данни, които досега не са се появявали. Затова именно се считат за най-ценни от изданията на института неговото списание „Македонски преглед” и спомените, които е записал по разкази на видни революционери г-н професор Милетич, защото тия издания дават нещо ново, неизнасяно досега и са принос към историята на Македония.
11. Впрочем, предметът на тия бегли бележки не е да посоча на Научния институт много области за изследване каквито, възможно е, че [в] течение на времето да се открият. Целта ми е само да подчертая необходимостта от един род работа за института, която може да се подпомогне от страна на всички легални организации или само от определени по-способни лица, а именно - да се започне събирането на спомените на всички по-видни деятели в македонското дело, намиращи се в България.
12. Най-желателно е безшумно да се започне тази работа; в общи линии, ето как може да се пристъпи към нея:
а) Няколко души участници в миналите борби, действували в разни райони на Македония, като например: г. г. Пърличев, Атанас Албански, Г. П[оп]христов, Аргир Манасиев, Христо П[оп]коцев, Петър Кушев, д-р Руменов, Г. Баждаров, Велко Думев, Стоян Филипов дават имената на лица, знаещи подробности за борбите във всяка околия на съответните революционни окръзи. Сведенията за тия лица - где живеят и пр. - се систематизират от г-н професор Милетич и др. подходящи лица;
б) Щом се набележат лицата от околиите, дири се начин за влизане във връзка с тях. Това ще стане или чрез специални пратеници от централата - института, или пък ще се пише до събудени хора в града, гдето тия лица живеят, за да им се каже какво ще се иска от тях. Например: Хр. [Поп]коцев, Йордан Мирчев и Ив. Василиев във Варна ще получат указание да срещат живущите в тоя град бивши деятели; Ан. Узунов и Вл. Куртев ще получат указания за Кюстендил; Ар. Манасиев, Ив. Караджов - за Горна Джумая и т. нат.
в) Изработват се въпросници за разпитване съобразно характера на различните видове минала дейност. Ако се разпитва например един дългогодишен терорист, въпросите ще се различават от тези за един войвода - организатор; а тия за последния ще са различни от въпросите за един градски ръководител. Ако не може да се постигне пълно разграничение на въпросниците, което е вероятно, може да се изработят общи инструкции за разпитвачите, та те от своя страна да се помъчат да разпитват по един горе-долу еднакъв план, като съумяват да задават на различните деятели възможно най-съответствующи въпроси.
Споменавам за въпросници само с оглед на това, че не е твърде удобно да се остават хората да разказват за дейността си отначало до край разбъркано, а е нужно да има известна система в записването.
Разбира се, ще има случаи, при които разказът на едно лице ще се запише съвсем свободно и ще добие образа на нещо завършено, като хубава биография или история на една дейност.
По тези въпроси, изобщо, ще се произнесат най-добре компетентните хора.
г) Събраните материали се преписват на машина в 2-3 екземпляра и се препращат до центъра - института.
д) При центъра, може би, ще е необходимо да се учреди една комисия, която да преглежда материалите, да ги сравнява с други налични данни, да посочва евентуалната нужда от попълване на сведенията или изправление на фактическите грешки и пр.(4)
е) Тая комисия ще трябва да дава и мнение как да се използват събираните данни - дали да се съединяват повече разкази в едно цяло, когато засягат една околия, град, село; дали да се издават книги общо за всички околии от един революционен окръг, или за всяка околия поотделно; дали не е полезно да се събират и напечатат в общи книжки описания на подвизи, извършени в разни места на Македония, като героически сборници и пр., и пр.
ж) Същата комисия, ако е нужно, и след съвещания със Задграничното представителство на ВМРО, да определя кои бележки не бива да се публикуват и трябва да ги дава за съхраняване от хората на организацията.
Наглед всичко това изглежда като много сложна и тежка работа. По мое мнение не е така, защото имаме на разположение доста интелигентни хора, а не е необходимо работата да се привърши в съвсем кратко време. В течение на една година ще може да се постигне отличен резултат.
Важно е нищо да не се почне неорганизирано, предварителните данни за помощниците по изпълнение на задачата да се набележат сполучливо, да се издирят най-разумните и деятелни хора на миналото - разказвачите.
13. Един пример. От гр. Щип и околията има в България лица, които могат да нарисуват картината на обществения живот в този край за през всичкото време от 1893 т., или даже от 1885 г. до 1918 г. Тук са стари четници като дядо Тосе от с. Балван, Герасим Янев от с. Муставино и др., които ще разкажат за първите четнишки дела в Щипско от времето на Делчева. Тук е дядо Доне Кираджията, който караше товари стока за Битоля и в един чувал му откриха бомби, близо до Битоля, през 1897 г., то поради това поникна афера, за чието начало дядо Доне може да разправи най-автентични подробности. Тук е Гьошо Гочев, който е свидетел на всички перипетии в борбата на Щипско, а знае доста работи и за други краища; тук са Пане Прошев, Тодор Пиперевски, Трайче Скандалията, дългогодишни деятели в града Щип. Каквото може да се научи чрез тия хора, едва ли би се научило по-пълно от когото и да е измежду останалите в Щип сега граждани.
Същото е и по отношение на много други македонски градове и околии и техните главни бивши дейци, доколкото са останали живи, са в България.
14. Парични средства може да са нужни за събирането на материалите и спомените, но тяхната сума не ще да е твърде крупна. Ще са необходими в по-голям размер старание, настойчивост. Главната част от труда ще бъде вложена от лица, които са пръснати по провинциалните градове и в столицата на България, които в болшинството си са добри патриоти и ще се отдадат с любов на този труд, в който има и безсъмнена приятност. Нищо не би коствувало на такива хора да употребят през 20-30 вечери по няколко часа, за да запишат разказите на едно, две или три лица. стига да им се изясни значението на техния малък труд за Родината.
15. В подобна посока на деятелност Научният институт ще покаже още повече, че е издирвачът творец на македонската история и изобщо на македонската наука, а не само издател на готови съчинения. А македонското движение ще докаже, че е движение за всички наши национални сили, а не едностранчиво. Силите, които ще осъществят посочваната задача, ги имаме и остава само да се впрегнат в работа. Те няма да се вземат от редове и среди, които от това ще пострадат; те се намират наготово и са неизползувани досега.
16. Нека споменът, че ще има бивши дейци, които ще могат сами да напишат всичко що знаят и приготвеното от тях ще подлежи на едно преглеждане. По този начин ще се облекчава работата до известна степен. Видните водачи от миналото са били в болшинството си събудени и даже високоинтелигентни хора. Някои са още живи и ще могат отлично да отговорят на поканата.
17. Няма да е излишно да спомена, че и новата борба - след 1918 г. - не бива да се забравя. Мнозина творци и на тая борба измряха, а не е изключено да си отидат и техните още запазени другари. Полезно е да се забелязват делата и животът на покойниците от по-ново време; да се опише възсъздаването на ВМРО отпреди 6 години; да се събират, съхраняват и използват във възможни граници сведенията за новите борби.
18. Казаното за революционното движение еднакво се отнася и за проявите от легалното и културно естество в Македония за дадено време и място.
19. Тия бележки са нахвърлени съвсем набързо, та нека читателят ме извини за всичките им недостатъци.
20. Много съм благодарен, ако ми съобщите мнението си по наведените тук съображения и предлаганата задача за Научния институт и легалните организации.
С много поздрави: (п.) Ив. Михайлов.

2. Бегли бележки за събиране спомени от македонското минало.
1. Настоящите бележки ще бъдат диктувани разхвърляно. Ще бъде нужно впоследствие, въз основа на тях, да се изработи един по-систематичен план за работа.
2. Желателно е не с помощта на легалните организации, а само чрез използуване усилията на по-събудените единици измежду многобройната македонска интелигенция в България да се съберат спомените на всички по-важни деятели от всяка македонска околия, за да се възкреси борбата за черковни правдини и революционната борба, която дадена македонска околия е водила през турския режим.
3. Полезно е също да се съберат данни и за борбите, които до днес са се водили срещу сърбите и гърците.
4. Изобщо добре е да се създаде един Архив за македонските народни усилия, който ще бъде ценен от историческо гледище, но от който ще има голяма полза и за самото водене на борбата днес, тъй като:
а) на нашите хора и на чужденците може да се поднесат цели томове съдържащи факти, имена, описания на подвизи, на мъченичество и пр. - нещо, което издига морално пред очите на читателя македонската борба и кауза;
б) всички по-интересни страници от миналото, а особено героическите страници ще ползуват извънредно много подрастващото македонско поколение, а главно заплашваната от гръцка и сръбска асимилация македонска младеж, на която твърде малко е известно македонското борческо минало.
5. Ако работата се възложи върху македонските легални институти, досегашният опит показва, че тя няма да бъде свършена. Най-добре е по инициативата на организацията да се впрегнат десетина души събудени хора в изпълнение на един предварително изработен план. Тези десетина души ще подирят по 2-3-ма свои доброволни помощници измежду всяко братство, по-право измежду емигрантите от всяка македонска околия.
Практически работата може да се развие по следния начин (примерно):
а) за околиите Битолска, Крушовска, Демирхисарска (Битолско), Прилепска и Кичевска се определя едно ръководно лице, което ще се грижи за осъществяване на плана, като разпредели работата на 5 лица - за всяка околия по едно главно лице.
б) Ръководящето (централното) лице за дадена околия ще има в своя помощ трима души събудени хора, родом от същата околия.
Четворимата души за околията издирват (чрез разпитване, чрез лични връзки, чрез взаимни бележки от публикувани вече спомени и пр.), къде се намират понастоящем всичките по-важни дейци на дадената околия - дейци по възраждането, или в революционната борба. Издирват се дейците както от града, така и от селата.
Съставя се окончателен списък на деятелите от околията и този списък ще бъде подхвърлен на преглед най-малко от десетина души по-възрастни, по-осведомени и по-почтени емигранти от тази околия, а евентуално справките ще се правят и чрез деятели от други места, но които са запознати с миналите работи на въпросната околия.
При преглеждане на списъка ще се обръща внимание върху специалния въпросник, по който ще се водят разпитите; ще трябва набелязаните за разпитване лица да бъдат така подбрани и в такъв брой, щото да може от тези лица да се получат най-изчерпателни отговори по въпросника, та по такъв начин да се получи грубият материал, засягащ наистина всичко по-характерно, по-интересно от миналото - с една дума, да може да се получи възможно най-пълна картина на миналата деятелност в околията.
в) Централното лице за околията със своите трима помощници издирват съответното число лица, които по въпросника ще разпитат лицата, които са вече влезнали в гореказания списък.
Може за една околия да има нужда от 10 души разпитвачи, а за друга околия да има нужда само от двама или трима. Разпитвачът трябва да бъде човек буден, който сравнително добре да познава миналото на своя край, та евентуално сам да се досеща какви допълнителни въпроси да задава и от коя интересна страна да търси осветление за работите.
г) На всеки разпитвач се дават определен брой лица, които трябва да разпита.
Средно може да се счита, че за разпита на едно лице няма да са нужни повече от 2-3 дни, т. е. от 2-3 срещи, всяка от които ще трае по 3-4 часа.
За лица, които могат да разправят много неща, ще бъде възможно да се намерят стенографи, та разпитът да върви по-бързо.
Желателно е разпитвачът да преписва (сам или чрез диктуване) материала на машина, като се остави достатъчно място върху листовете за нанасяне на допълнителни данни или поправки. Правят се по 2 предварителни преписа от материала.
д) Събрания от дадено лице материал се подхвърля на проверка чрез прочитането му от друг измежду деятелите, които са нанесени в списъка. Проверката може да се прави и чрез прочитане на материала пред трима души измежду деятелите, които ще се окажат запознати с разказаните неща. Най-полезно е проверката да бъде правена от същото лице, което е водило разпита, защото то вече е в течение на въпросите. Но още по-добре ще бъде, ако при тази проверка присъствува и централното лице за околията или пък един от тримата негови помощници.
Ако се яви спор за някои обстоятелства, прибягва се до 2-3 проверки, като при нужда проверка се прави и с лица, родени в други, съседни околии.
е) Централното лице за околията дирижира цялата работа, която се разпределя между тримата му помощници по един от следните два начина.
Единият от помощниците ръководи разпитите за черковната борба; вторият ръководи въпросите за революционната борба през турския режим; третият ръководи въпросите за положените народни усилия през Балканската война, първия сръбски и гръцки режим, втория сръбски и гръцки режим до днес; това е единият начин.
Вторият начин би могъл да бъде следният: околията се разделя на три района, като в единия район влезе и градът; всеки един от помощниците взема да ръководи разпитите за един от трите района; в този случай разпитите се водят не по епохи, а изцяло, т. е. дадено лице се разпитва за всичко каквото знае - било от епохата на Възраждането, било от епохата на революционните борби против Турция, било за епохата от 1912 г. до днес. Кой от двата начина е по-добър, ще се определи допълнително чрез взимане мненията на двама-трима другари.
6. В края на краищата, след като се привърши гореказаната работа за всяка околия, ще се получат подредени всички разпити на лицата, които са били упоменати в списъка.
Този материал за околията ще се подхвърли на преглед от една комисия от трима души интелигентни хора, които трябва да имат сравнително добри сведения за миналото на околията. Тези трима души, заедно с централното лице за околията, ще решат кои от материалите трябва да останат изолирани, т. е. като отделни спомени на дадено лице, и кои да бъдат смесени, та от всичките останали разпити да се съчетае, да се напише историята на цялата околия по епохи. Естествено е, че отделно може да бъдат дадени и впоследствие напечатани само спомените на дейци, които са били особено видни в дадена околия. От целия останал материал, както се каза по-горе, ще се изработи историята на движението в околията.
Комисията, за която става дума по-горе, ще даде мнение кому да се възложи обработването на общия материал, за да се получи нещо цялостно, издържано и без груби грешки. Само по себе си е ясно, че обработката не може да бъде поверена на лице, което няма съответните способности или което не е влезнало в духа на събрания материал.
7. Ще се обръща особено внимание на отделните герои - селяни или граждани, прости или учени, мъже или жени. Най-типичните герои, които може да служат за пример, ще бъдат изрисувани (описани) отделно, заедно с всичките им дела и впоследствие, възможно е да бъдат издавани отделни брошурки за тези герои или пък в специални книги ще бъдат събрани разказите за дадена група герои. Това обаче не пречи, щото за героите да се говори и в общата история на движението за дадена околия.
8. Както се каза вече, ще бъде изработен най-подробен въпросник, който да подсеща разпитвачите за всичко. Понеже такива разпити, изобщо подобно генерално събиране на спомени в близко време може би няма да се повтори, на работата ще се погледне много сериозно, няма да се бърза и всичко добре трябва да се организира, за да се получат най-изчерпателни сведения върху нашето близко народно минало.
Въпросникът ще бъде илюстрация за сравнителната ширина, с която трябва да се погледне на работата.
9. Всички събрани материали след проверката и преработката за всички околии ще бъдат преписани в по два екземпляра на машина и ще бъдат запазени на места, които ще посочи ЦК.
10. Съответни комисии впоследствие ще се произнасят върху отпечатването на материалите.
11. Сигурно ще се окаже, че някои лица, които са играели доста важна роля в миналото, не се намират наблизо до разпитвачите. За такива лица ще се води сметка и при тях може при нужда да се изпращат специално разпитвачи там, където живеят.
12. Няма да се поставят под печат материали за никоя околия, докогато не се изчерпат всички усилия за разпитване на по-ценните деятели от околията. Може да се окаже нужда да бъдат разпитвани лица, намиращи се понастоящем дори в Америка. Ще се намери начин и те да бъдат разпитани. (5)
13. Могло би на ръководните десетина души да се предостави да уреждат разпитите не само за по една, а за две-три околии едновременно.
14. Работата трябва да се организира така, щото за разпитите да не се дават никакви възнаграждения, освен когато ще стане нужда някой разпитвач да пътува и да прави разходи вън от къщата си, в други градове.
15. Във въпросника ще трябва ясно да бъдат поставени въпросите за различните тенденции, които са съществували в миналото, специално в Революционната организация. Относно тези течения за всяка околия отговорите трябва да се запишат по такъв начин, щото всяко ясно да се разграничава, а не да се получи една смесица от факти, в която да не може да се разбере какви тенденции се преплитат, какви идейни и други различия се намират.
Може би, ще бъде добре, върху съществуващи някога различия, деления и пр., в редовете на ВМРО да се напише една специална книжка, след прочитането на която читателят веднага ще има една ясна представа, когато срещне някъде да се споменава за сарафизъм, върховизъм, централизъм, санданизъм и пр. В тази книга би била дадена характеристика за всяко от тези деления, за неговите политически тенденции, за източниците, които са му давали сила, за районите, които дадено течение е обхванало, за по-важните негови носители в дадена околия и през дадено време и пр. Подобна книга, може би, отдавна е трябвало да се появи на бял свят, защото и в главата на маса интелигентни наши хора все още има мъгла относно същината, смисъла, проявлението и резултатите от тези деления; но най-важното е да се получи същинска картина на действителността във връзка с фракционерството - фактическите им сили, районите на проявление, по-важните деятели, по-важните техни идеи и пр.

3. Въпросник за спомените.
І. Черковна борба (Възраждане) и отношения с др. християнски националности.
ІІ. Революционни борби.
ІІІ. Войни.

І.
1. Борба против гърците.
2. Борба против сръбската пропаганда.
3. Къде се загубиха българите чрез погърчване.
4. Къде се загубиха българите чрез посърбяване.
5. Отношения с влашкия елемент. Кой кому е влияел - българите на власите или обратно. Загубили ли са се, къде и в какъв брой българи чрез повласяване.
6. Отношения с албанците. Къде, кога, по кои причини и колко българи са се изгубили чрез поалбанчване.
7. Протестантизъм. Начало. Къде и до каква степен е пуснал корен. Причини.
8. Католицизъм (униатство). Начало. Къде и до каква степен се е проявил. Причини.
Забележка: за всяка околия хронологически (по време) се излагат явленията във връзка с осемте въпроси, така, както са следвали в самия живот.

ІІ.
1. Най-стари харамийски проявления.
2. Въстанически брожения около Руско-турската война - Кресненско въстание; преди това брожение като в Прилепско, Малешевско и другаде.
3. Зараждане на ВМРО на вътрешна почва в дадена околия.
4. Проникване на върховизма в дадена околия. По-ясно се разказва как отначало в тези околии е хванала корени Вътрешната организация и как после е нахлул върховизмът.
По-нататък добре се изяснява за дадена околия как е преустановен върховизмът и как след него се е проявила Вътрешната организация или пък е настъпило затишие.
Нека се изяснява добре за дадена околия дали в нея за пръв път се е проявил върховизмът, преди още да е проникнало движението на Вътрешната организация.
5. Връзките на дадена околия с представителните тела на ВМРО в България: чрез бежанци от околията; чрез отиване на четници от околията на почивка в България; чрез покупки на оръжие откъм България.
6. Връзките на дадена околия с представителните институти на върховизма в България - специално в София - по същите пътища, както се каза в предидущата точка или по други пътища.
7. Връзките на дадена околия (за набавяне на оръжия, за прибежище и др.) със съседните държави Гърция и Сърбия - доколкото там е намирано приятелско разположение в зла замисъл против македонското освободително дело.
8. Отношението на гърците или сърбите спрямо дадена революционна околия, специално от гледище на зло намерение спрямо македонското освоб[одително] дело - във времето от 1893 год. до въстанието 1903 год.
Забележка. Разпитва се и за по-раншни сръбски или гръцки прояви в това отношение; те се описват по съответния начин.
9. Сръбските и гръцките прояви в зла смисъл на думата през времето от 1903 год. до Хуриета.
10. Разграничение на македонските домашни течения в дадена околия (вън от върховизма) през времето от 1893 год. до Хуриета - санданизъм, сарафизъм и др. Как се почва раздвоението в дадена околия под знака на тия деления във върховете на организацията; кои са носителите на тия деления от начало и до край; как се отнасят в околията помежду си тези крила с всички по-интересни факти.
11. Как се посреща и проявява Хуриета в дадена околия.
12. Описанието за времето на Хуриета до обявяването на Балканската война в дадена околия. Какви революционни движения са налице; с каква тенденция; къде в околията се проявява и чрез кои личности и пр.
13. Разработва се по-подробно въпросът за социалния състав на революционните кръжоци в началото (1893 год. до 1912 год.).
Отначало какви среди обхваща революционната вълна и доколко ги обхваща интелигенция, работници, еснаф, чорбаджийски фамилии, богати селяни, видни селяни. Какъв успех се забелязва във всяка една от тия обществени категории и по-точна характеристика на успеха - в храброст ли, в хитрини ли и пр. се проявява повече или по-малко коя да е от тия обществени категории.
14. Подробно и внимателно се разработват и задават въпросите за снабдяването на дадена околия с оръжие, считано от 1893 год. до обявяване на Балканската война; откъде, с какви средства и откъде събрани, по какви пътища от какво качество е било внасяно оръжие, от каква система е било оръжието, в какво количество, в каква изправност, как е било пазено; след Хуриета при обезоръжителната акция колко от това оръжие и в кои места на околията биде открито от турците и биде взето.
15. Специално се разработват и задават въпросите във връзка с обезоръжителната акция (1910 год.) за дадена околия - побоища, осакатени и избити хора, бегълци и тяхната съдба впоследствие в общи линии, какво става с революционното движение в този момент във всяко село, застъпничество на чужди фактори в полза на битото население и пр.
16. По-подробно ще се отбележат и местните бунтове, и противопоставяне на турската власт от страна на населението в навечерието на Балканската война, преди още в дадено място да са влезли освободителните войски.
Също се отбелязват и бунтовете при Съюзническата война.
Подробни въпроси.
17. а) Във всеки град и село в околията се описват всички по-важни местни герои, които са се проявили в терористическо и друго дело; дават се кратки биографически сведения за героя.
а-1) Описват се станалите сражения, престрелки, атентати и други сблъсквания с турската, сръбската или гръцката въоръжена сила през описваната епоха.
а-2) Преценява се кое наказание на шпиони българи в околията ще трябва да бъдат вмъкнати в описанието. Отбелязват се всички извършени наказания, но впоследствие след обмисляне ще се реши за кои наказания да се говори и кои да се отхвърлят от описанието.
а-3) Разпитвачът задава въпроси и върху следните неща:
а-4) Къде в околията и по какъв начин са били скривани преследвани революционери - изтъкват се най-характерните, хитро измислени начини за създаване на такива скрити убежища.
б) Разпитва се за по-известните куриери в околията, особено около околията е била гранична с някоя балканска държава, та куриерът е трябвало да минава често границата. Ще се намерят блестящи примери за дългогодишно смело куриерство, главно в околиите, които са разположени покрай Осоговската планина и Рила планина.
в) За всеки град или село ще се дават сведения за изборите на ръководни тела - местни войводи и пр. Как са ставали изборите, къде са ставали, гладко ли са минавали, или какви раздвоения и инциденти са изниквали при такива случаи.
г) За всеки град и село ще се изтъкнат най-прочутите и заслужили местни ръководители, войводи или проявили се докрай верни и смели местни организационни работници.
д) Доколкото е възможно, ще се събират всички статистически данни за броя на членовете в местната градска или местната селска чети, за броя на пушките и бомбите им.
е) Специално ще се задава въпрос за бойните обучения, които в даден град или село местните народни чети са получавали - при каква обстановка, на кои места, под чие ръководство, през кои сезони и по колко време дневно, с оръжие в ръка или без оръжие и пр. са били обучавани само младежите или по-възрастни хора са получавали обучение.
ж) Всички ли членове на организацията - било в местните чети или пък вън от тях, са получавали клетва, преди да постъпят във ВМРО, или пък е имало и такива, които не са били заклевани; масово или поединично е ставало заклеването, особено в селата.
з) За всеки град или село ясно се установява кой нелегален човек, кой учител, кой виден гражданин или селянин и пр. се е тургал начело или възобновявал местната организация при по-важни моменти: около 1893 год., около 1897 год. (Винишката афера), след поражението от въстанието, след Хуриета 1908 год., след дохождането на сърби и гърци 1913 год. Това се отнася изобщо за всяко населено място в Македония. Но специално за Х или Y място такива въпроси ще се задават и в случай, че организацията е била унищожена, поради някои сражения, афери или събития за населеното място.
и) За всяко населено място, село или град - по-особено се разпитват доколко дадена категория от обществото - интелигенция, богати селяни, бедни селяни, еснафи, градски чорбаджии - са се проявявали, в една или друга смисъл, в полза или във вреда на революционното дело.
к) Разучава се дали дадено населено място много често е събиран паричен налог от Организацията или само след прекъсване от дълги години.
л) За всяко населено място или изобщо за дадена околия се събират данни доколко населеното място е пострадало или под тормоза на турски въоръжени сили - било войска, било турски чети, каквито през дадено време се явяват, било башибозук.
м) За всеки град или село се разпитва до каква степен учащата се младеж е влизала в движението, кой я е въвеждал, по какъв начин и как тя се е проявявала на дело.
н) За всяка околия, а където има по-характерни примери и за всеки град и село в околията, се отбелязва, даже с изтъкване отделни факти и статистики, какво е било участието на жените и децата в организационната мрежа.
о) По-нагледно се посочва какви печатни литографни или ръкописни революционни издания са се проявили в дадена околия; кои са били редакторите, как са били разпръсвани между народа изданията.
п) За всяка околия по-специално се изяснява въпросът за отношенията между екзархийската (духовната) власт и организационните фактори, като се посочва през кое време тези отношения са лоши и през кое добри; в какво се е изродило доброто или лошото в тези отношения.
р) Разпитва се в кои места на околията са станали големи конгреси - околийски и окръжни, като всичко по-интересно около тези конгреси, с оглед на разискваните въпроси, с оглед на участвувалите в тях личности с оглед на предателство, във връзка с конгресите, с оглед на взети решения, се записва.
с) Отбелязват се случаите, при които служителите на турската власт, по народност турци, албанци, евреи, гърци, власи, или други, са подпомагали македонското револ[юционно] движение.
т) Отбелязва се всяка връзка, която в даден момент е била установена между органи на ВМРО и турски властници, с цел да се преговаря върху дадени въпроси - има такива разговори, водени в някои околии, главната инициатива и молба на турците да не се закача някой бей, да не се прави бойкот от селяните, да не се разрушават турски имоти пр.
у) Дават се сведения върху впечатлението, което организацията е произвеждала върху турци, арнаути, власи, гърци и пр. в разните периоди на своето проявление и живот при създаването си, при избухване въстания, при атентати, сражения и пр.
ф) Какви мерки са вземани в околията за икономическото преуспяване на населението; кога, как, от кого са взимани, какви резултати са давали и как са посрещани от населението и от турската власт.
х) Мерки за повдигане на културното ниво на населението, постройки на училища, вечерни училища, специални курсове, юнашки дружества и пр. - кога, в кое място, откога, с какви средства и пр. са изникнали такива институти по инициативата на организацията.
ц) Мерки по хигиената и изобщо грижи за здравето на населението по инициатива на организацията.
ч) Каква литература и откъде е докарвана, по какъв начин по инициатива на организацията - книги, вестници, списания и пр.
ш) Афери в околията - причини, развитие, резултат; арестувани, осъдени, заточени, глобени, бити, убити, опожарени къщи и пр. подробности.
щ) По възможност по-точни данни се събират върху въпроса: как са си представлявали хората от околията, че ще бъде Македония свободна, като автономна област в Турция ли; като самостоятелна държава, или като присъединена към България област.
ъ) Проявява се старание за събиране на повече статистически данни върху въпросите, при което е възможно да се търсят такива данни и пр.
ь) При разпитването се събират интересни снимки, писма, шифри. Разпитва се къде се намират някои по-важни документи; също по-интересни оръжия; разпитва се за псевдонимите на тогавашните дейци в околията; за носеното лично от тях оръжие и пр.

Към ІІ (1)
а) Дават се напр. подробности за проявлението на Чакревата чета в Прилепско; нейното избиване и пр.
б) Подробности за дейността на дядо Ильо Малешевски.
в) Подробности за всички такива стари чети: как са се движили, в какви униформи и с какво оръжие, по колко души и техните подвизи, впечатления от тяхната дейност между народа и турците; тяхната база, ятаци сред народа. Отношение на тогавашната интелигенция (попове, даскали и др.) към тази революционна (хайдушка) дейност.
ЦДА, ф. 1782 к, оп. 3, а. е. 65, л. 1, 2-13, 27-41. Оригинал и копие. Машинопис и ръкопис.
----------------
(1) Хр. Силянов е подчертал „Ботевата” с молив и е написал отстрани в лявото поле „Чинтуловата?”
(2) Хр. Силянов е маркирал текста от „дадена област…” до края на точка 4 с вертикална черта и е написал отстрани в лявото поле „Много вярно.”
(3) Хр. Силянов е написал отстрани в лявото поле „И това е абсолютно вярно.”
(4) Хр. Силянов е маркирал текста на подточка „д” с вертикална черта и е написал отстрани в лявото поле „необходимо.”
(5) Хр. Силянов е написал отстрани в лявото поле следната бележка: „Не е необходимо, нито е практично да се чака разпитването на всички деятели от отделна околия.”

№ 3

Писмо от Иван Михайлов до Христо Силянов, с което иска мнението му по неговите бележки за събиране спомени от македонското революционно движение.

[София], 29 януари 1934 г.

Господин Христо Силянов, журналист
Бул. Паскалев, 9. София.
Уважаеми господин Силянов,
Ако Ви бъде възможно, моля при случай да ми обадите на кратко Вашето мнение по въпроса, който се засяга в приложената бележка.
С много поздрав и почит:
Ив. Михайлов.
ЦДА, ф. 1782 к, оп. 3, а. е. 65, л. 14, 17. Оригинал. Машинопис и ръкопис. Мястото на написването на писмото е взето от печата върху плика, който е подпечатан от пощата на Гара София, на 30 януари 1934 г. Върху гърба е написано, че писмото е изпратено от „Титко Иванов, ул. Солун, 54 - София.”

№ 4

Писмо от Иван Михайлов до Христо Силянов за създаването на комисия за събиране на спомени и документи от участници в революционните борби в Македония и включването на Силянов в нея.

[София], 30 януари 1934 г.

Господин Христо Силянов,
София, Бул. Паскалев, 9.
(Журналистическия квартал)
Уважаеми г-н Силянов,
1. Получих Вашето мнение по въпроса за събиране спомените; драго ми е, че и Вие одобрявате идеята и плана.
2. И аз смятах, че ще трябва да се напише първо историята на една околия по този план.
Но след изказаното от Вас подобно мнение, никак няма да се колебая и разпореждам вече да започне събирането на материалите за Щипско, та да може всичко да се подготви за написване историята на Щипска околия.
3. Необходима е една главна комисия, която да дава необходимите упътвания.
Моето мнение е тази комисия да се състои от трима души; калабалъка мъчно командва; а в случая ще се иска бърза работа. Тримата души ще могат добре да обсъдят всичко. Аз не мога да измисля други по-подходящи лица за тази комисия, освен следните трима:
Вие, Христо Зографов (секретар на Националния комитет) и младия Борис Дамянов; последният ще се занимава главно със секретарската (административно-организационната) страна на работата, а Вие и Зографов ще обмисляте и ще давате мнение върху въпросите, засягащи самото естество на работата.
Моята лична молба към Вас е да се съгласите Вие да застанете начело на цялата работа, Зографов да остане като съветник, а Дамянов да Ви бъде помощник по практическите нужди (секретарство, организиране и пр.). Възможно е да сте заети и с други важни работи, вън от голямата история, която пишете. Но и това широко събиране на спомените е твърде важна работа за Македония.
Дано ми отговорите, че се съгласявате с това мое мнение.
4. Преди няколко години започнахме да прибираме разхвърляната архива на ВМРО, но много не сполучихме.
Преди около един месец се назначи комисия, която да прибере разни ценни за историята на Делото предмети, документи и пр., та в Македонския дом, в една голяма зала, да се учреди Македонски музей. Взеха се мерки да се внуши доверие у хората, за да дават в музея ценните предмети - оръжия, важни писма, работени от видни хора в затворите украшения и пр.
Същата комисия ще записва къде е открила архива на Делото. След като се привърши работата с музея - и се вдъхне доверие - ще започнем наново да събираме разпръснатата архива.
С много поздрави и почит:
Ив. Михайлов.
ЦДА, ф. 1782 к, оп. 3, а. е. 65, л. 24-26. Оригинал. Машинопис. Мястото на написването на писмото е взето от печата върху плика, който е подпечатан от пощата на Гара София, на 3 февруари 1934 г. Върху гърба е написано, че писмото е изпратено от „Кольо Панчев, ул. Солун, 54 - София.”

№ 5

Писмо от Христо Силянов до Иван Михайлов с отказ да участва в комисията за събиране на спомени на участници в революционните борби в Македония.

Б. м., Б. д.

Ув[ажаеми] г. Мих[айлов],
Моля да ме извините, задето толкова късно отговарям на двете Ви писма.
Бях много зает с партийна и др. работа, а през последната седмица и боледувах от остър грип.
Колкото до тричленната комисия по събиране на материалите, моля Ви много да не настоявате за моето участие. Тъй както аз я схващам тая задача, се изисква толкова много време, колкото аз не бих могъл да й отделя. Не искам от друга страна да се залавям за работи, които не съм в положение да изпълнявам с необходимата акуратност и преданост. И без това ще се видя наскоро принуден да се откажа от доста други задължения и за да мога изцяло да посветя времето и усилията си около ІІ-ия том.
Надявам се, че ще влезете в положението ми и няма да настоявате. Струва ми се, че най-удобното лице, което би могло да застане начело на комисията, е Т. Карайовов.
Мн[ого] поздрави
Силянов.
ЦДА, ф. 1782 к, оп. 3, а. е. 65, л. 42. Чернова. Ръкопис.

№ 6

Писмо от Иван Михайлов до Христо Силянов с благодарност за изпратената му Силянова книга „Спомени от Странджа”.

[София], 14 април 1934 г.

Господин Христо Силянов, журналист.
София, бул. Паскалев, № 9.

Драги г. Силянов,
Аз и моята невеста Ви благодарим сърдечно за изпратената Ваша книга „Спомени от Странджа”.
Много се радвам, че вече имаме събрани в книга доста впечатления и материали, отнасящи се до освободителната борба в Одринския революционен окръг.
С много сърд[ечни] поздрави:
Ив. Михайлов
ЦДА, ф. 1782 к, оп. 3, а. е. 65, л. 43, 44. Оригинал. Машинопис. Мястото на написването на писмото е взето от пощенските клейма върху плика, които са от 15 и 16 април 1934 г. На гърба на плика пише, че писмото е изпратено от „Кольо Панчев, ул. Солун, 54, София”.

№ 7

Въпросник от Иван Михайлов до Христо Силянов за Горноджумайското въстание (1902 г.) и за ролята на българската власт за вдигането му.

Б. м., Б. д.

1. Може ли да се допусне, че Двореца в София, Военното министерство, Министерството на вътрешните работи, с една дума официалната българска власт, не е била съучастница в подготовката и обявяването на върховисткото въстание от 1902 година?
2. Ако на горния въпрос би трябвало да се отговори отрицателно, може ли да се допусне, че българската власт не е знаяла поне, че това въстание се подготовлява и ще се обяви?
3. И понеже българската власт не е попречила на върховисткото въстание (което можеше много лесно да направи, тъй като всичката подготовка за въстанието се извършваше през българската граница) - от това не се ли разбира още по-ясно, че българската власт е инспирирала въстанието от 1902 год. в Джумайско или му е помагала? (1)
4. Установено е вече, че официална България с нищо не подпомогна голямото народно Илинденско въстание - 1903 год. От книгата на г-н Силянова виждаме още един път, че княз Фердинанд по време на въстанието нарочно обикаля из Европа, за да бъде далеч от България, а в Княжеството по същото време се занимават с избори - с една дума, България като че ли подчертано иска да покаже пред всички, че тя е несъгласна с повдигнатото Илинденско въстание - 1903 год.
5. Ако всичко дотук казано е правдоподобно, следва да заключим, че наистина има разлика в държанието на официална България спрямо едното въстание и другото.
Верен ли ще бъде един такъв извод, като се има предвид, че официална България не се притече на помощ със своите войски през 1903 год., но също така не се притече на помощ и на върховисткото въстание - 1902 год.?
Може би ще трябва да имаме наум и възражението, че официална България е очаквала през 1902 год. върховисткото въстание да обхване голяма част от Македония, та това да стане причина за българската държавна военна намеса; и понеже са въстанали само няколко села - е имало достатъчно основание за обявяване на войната.
Върховисткото въстание - 1902 год. - в много голяма степен стана причина да се обяви прибързано Илинденското въстание - 1903 год. При това положение, отговорността на официална България за пасивното й държание през 1903 год. е още по-голяма.
ЦДА, ф. 1782 к, оп. 3, а. е. 65, л. 15-16. Оригинал. Машинопис.
--------------
(1) В полето отляво Ив. Михайлов е отбелязал на ръка да се разменят местата на въпроси 2 и 3, като съответно втори въпрос да стане трети, а третият втори.

№ 8
Отговори от Христо Силянов на поставените му от Иван Михайлов въпроси за ролята на българските правителства и княза в Горноджумайското и Илинденско-Преображенското въстание.
Б. м., Б. д.

Отговори на въпросите, повдигнати около ролята и отговорностите на офиц[иална] България по въстанията от 1902-1903.
Когато се говори за отношението на официална България към върховисткото въстание от 1902 г., трябва да се прави разлика между дворец и правителство.
Както изтъкнах и в книгата си, македонската политика на кабинета на д-р Данев не само не се споделя от Двореца, но и се контролира от него. В лицето на своя шеф, правителството се стреми да ангажира европейския концерт, Русия и Австро-Унгария преди всичко, в една по-сериозна реформена акция във вилаетите. То желае да даде на Европа доказателства в своята лоялност в смисъл, че револ[юционното] движение не се подклажда от Княжеството и че неговата първопричина е самият турски режим. За това именно то преследва Върховния комитет, интернира ръководителите му и запечатва помещенията му. Военният м[инистъ]р обаче, ген. Паприков, доверено лице на княза, саботира всякак действията на правителството в тая посока: улеснява организирането и заминаването на чети, отнася се снизходително към ограбването на оръжейни складове и пр., по тоя начин усилията на м[инистъ]ра на вътр[ешните] работи се парализират от органите на Военното м[инистер]ство. Тая двойственост продължава и след като по настояването на правит[елството], ген. Паприков е сменен с ген. М. Савов. Трябва да се има предвид и това, че независимо от политиката на Дворец и правителство, органите на военната власт смятаха за свой патриотически дълг да подпомагат всякак четнишката акция.
При това положение правителството не бе в състояние да прокара централно своята политика на ненамесване в революционния кипеж и на пълна лоялност спрямо Европа и Турция. Все пак върховисткото въстание стана при неговото властвуване и отговорността, естествено, пада и върху него. Правит[елството] на д-р Данев носи и тази отговорност, че въпреки всички явни признаци на предстоящи усложнения в Турция, не се нае да въоръжи армията.
Що се отнася до евентуалната въоръжена намеса, тя се изключва абсолютно от намеренията на правителството и на царя.
Идваме на 1903 г. Князът е вече сменил правителството на Данева с това на ген. Р. Петров - Д. Петков. Новият кабинет знае, че Смилевският конгрес е решил да се дигне през лятото въстание. За да приспи турците и да спечели време, той изпраща в Ц[ари]рад с мисия туркофила Гр. Д. Начович, а на задгран[ичните] предст[авители] на Орг[анизацията] казва: „Не бързайте, почакайте, докато въоръжим армията!”. Главният щаб в Битолско наистина отложи веднъж датата на въстанието, но после поради страх от нови афери и разкрития, насрочи го окончателно за 20 юли. Правителството нито предприе нещо сериозно, за да осуети въстанието, нито помисли да се намеси със сила. Ако прочее има някаква разлика в отношението на официална България към двете въстания, тя е, че през 1903 г. между Дворец и правителство няма несъгласия и взаимно противодействие. Тая хармония обаче се изразява само в това, че веднъж въстанието обявено, и двата фактора се отнасят видимо със съчувствие към борбата; и военните, и полицейските органи гледат през пръсти на преминаването на чети, които във внушителен брой се организират на бълг[арска] територия. (Въст[анието] в Одринско беше вече почти свършено, когато Дворецът подари чрез редактора на в. „Веч[ерна] поща” Ст. С. Шангов няколко десетки пушки). За военна намеса обаче не мисли ни князът, ни правителството. Останалото се знае: станаха избори, които закрепиха на власт правителството.
Обязаността на България да подкрепи и с оръжие борбата на въстаналите македонски сънародници произтича от факта, че тя не иска или не можа да предотврати върховисткото въстание от 1902, което направи положението на организацията неудържимо и направи непредотвратимо Илинд[енското] въстание. Тая обязаност обаче датира още от 1895 година, когато, за да предизв[ика] разреш[аване] на мак[едонския] въпрос, си послужи с едно четнишко движение, организирано тук с правит[елствено] внушение и с държавни средства. Тази четнишка акция отбелязва, от една страна, обрат в дотогавашната политика на Княжеството, която дотогава целеше културно-просветното закрепване на българ[щината] в Мак[едония], чрез приятелство и сближение с турското правителство, а от друга, подтикна македонското население към революционна борба против Турската империя.
Въпреки всичко това, Илинденското въстание завари свободната бълг[арска] държава …
ЦДА, ф. 1782 к, оп. 3, а. е. 65, л. 18-23. Чернова. Ръкопис.