Д-Р КОНСТАНТИН СТОИЛОВ И МАКЕДОНСКИЯТ ВЪПРОС

Съдбата на поробените българи, останали в рамките на Турция след Берлинския договор, интересува д-р Константин Стоилов още от Учредителното събрание, където той произнася една от най-хубавите си речи по „общонародния въпрос” на 27 февруари 1879 г. във Велико Търново, а след близо месец, на 24 март с. г., той произнася другата си голяма реч, известна под името „Църквата в политически разделеното ни отечество ще служи за единство между отделните части на народа”, в която се спира на църковното единство между поробените и свободните българи (вж. Д-р К. Стоилов. Речи. С., 1939, с. 3-7, 9-11). В началото на 1883 г. д-р Стоилов като министър на външните работи подава до княза останалия и до днес исторически мемоар за значението на Македония за българската съдба. Не бих искал, пък и едва ли бих могъл да се спра на всичко, което свързва името на д-р Стоилов с Македония. Ще се спра накратко само на отношението на д-р Стоилов към революционното и легалното македонско движение по време на неговото управление (1894-1899 г.).


Родната къща на д-р Костантин Стоилов в гр. Пловдив

Макар че ВМОРО е създадена през 1893 г., нейното укрепване и разширяване на дейността й съвпада с управлението на правителството на д-р Стоилов. Същото се отнася и до Македонската организация в Княжество България, начело с Върховен комитет, която се създава през март 1895 г., и най-сериозните й акции са по време на Стоиловото управление. През това време на Първия общ Солунски конгрес на ВМОРО от 1896 г. се създава и Задграничното представителство на ВМОРО в София, което има за главна цел не само да поддържа тесни връзки с Върховния комитет, но и за постигане на единодействие и синхрон и с българските политически партии и правителства по македонския въпрос. Д-р Стоилов и неговото правителство работят успоредно и с двете организации на македонските българи, оценена от идеолога на ВМОРО Гьорче Петров с думите: „Без България не можехме да минем.”
Въпреки че отношението между правителството на д-р К. Стоилов и двете македонски организации са били обект на проучване в изследванията на Христо Силянов (вж. Хр. Силянов, Освободителните борби на Македония. Т. І и ІІ. С., 1939, 1943) и Константин Пандев (вж. К. Пандев, Националноосвободителното движение в Македония и Одринско 1878-1903. С., 1979), смятам, че по темата може да се изнесат някои нови или уточняващи моменти на основата на новоиздирени и неизползвани досега в историческата наука извори. На първо време това са новопредадените документи от архива на д-р Стоилов в Централния държавен архив (ф. 600 к) от неговите внучки Христина Джидрова и Евгения Стоилова, както и документите от архивите на Върховния македоно-одрински комитет и Вътрешната македоно-одринска революционна организация. Тъй като документацията е значителна и по обем и заслужава специално изследване, тук само ще маркирам отделни моменти от нея.


На 23 октомври 1893 г. в Солун се създава Македонската революционна организация (преименувана през 1896 г. на Български македоно-одрински революционен комитет, от 1902 г. на Тайна македоно-одринска революционна организация, а от 1905 г. на Вътрешна македоно-одринска революционна организация), чиято цел била „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, като „член на БМОРК може да бъде всеки българин”. В спомените си д-р Христо Татарчев, първият председател на БМОРК, изяснява защо така са начертали целта на организацията нейните основатели: „Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България”, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България...”


Трайко Китанчев

През зимата на 1894-1895 г. пък възникнала идеята да се обедини българската емиграция от Македония и Одринско и в Княжество България около един ръководен център. Това се налагало от необходимостта от използването на революционни методи за действие от българите след излизането на политическата сцена на арменския въпрос след арменските кланета в Турция. На свикания конгрес на македонските дружества в страната, който бил и I конгрес на Върховния македоно-одрински комитет (от 19 до 28 март 1895 г.), били приети „Решения на 1 македонски конгрес”, които получили формата на устав. В първия член на решенията се определяла целта на македонските дружества, която била „придобиване за населенията в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили”. А във втория член се определяли средствата за „въздействие върху българските правителства и общественото мнение в България и Европа”. За пръв председател на Върховния комитет бил избран Трайко Китанчев, виден български обществен и културен деец, родом от с. Подмочани, Ресенско, член на Демократическата партия и един от най-близките съратници на Петко Каравелов. В ръководство на Върховния комитет влизали главно привърженици на русофилски настроените Демократическа, Прогресивно-либерална и Социалдемократическа партии. В първия си устав ВМОК не определял въстанието като средство за постигане целта си, въпреки че в чл. 2, точка е) се допускало „прилагане мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата”. След конгреса Тр. Китанчев, насърчаван от правителството на д-р Стоилов и българския княз Фердинанд Сакскобургготски, установил връзка с редица офицери от българската армия и направил опит да се установи контакт с хора от вътрешността. Върховният комитет поел пътя на подготовка и осъществяване на въстание в Македония. Но до въстание не се стигнало. Била проведена т. нар. Четническа акция (или „Мелнишкото” въстание) през лятото на 1895 г., като се сформирали четири главни отряда и 7-8 чети, които навлезли в Македония, а една чета и в Одринско.


д-р Константин Стоилов

От дневника на д-р Стоилов (вж. Д-р К. Стоилов. Дневник. Ч. І и ІІ. С., 1996) става ясно, че той е информиран за действията на комитета по подготовката на въстанието. От 19 февруари до 27 април 1895 г. д-р Стоилов е на посещение в Будапеща, Виена и Берлин. По време на аудиенцията при австро-унгарския император Франц Йосиф на 20 март императорът го предупреждава за благоразумие, тъй като в рапорта на австрийския посланик в Цариград се съобщава, че Българският екзарх Йосиф І му съобщил, „че една или две чети ще се образуват, за да заплашват Турция.” Д-р Стоилов прави опит да опровергае изказването на екзарха, но настоява пред императора при решаването на арменския въпрос да се удовлетворят и неговите искания, тъй като „екзархът иска берати, както в миналото, за владици в Македония”. Тогава той е информиран от императора също, че Русия ще запази спокойствие и няма да се намесва в македонския въпрос.
Скоро след завръщането си на 12 май 1895 г. д-р Стоилов се среща последователно с английския дипломатически агент в София Никълсън и с Димитър Ризов. На английския дипломат Стоилов заявил, „че щом се реши арменският въпрос, ще повдигнем официално македонския и го молих да пише на правителството си.” А от разговора си с Ризов за Македонския комитет научил, че дейците на комитета „не искат да правят партизански въпрос от Македония. Ще чакат разрешението на арменския въпрос. Не може да стане общо въстание в Македония. Сега няма организация. Ако се организира работата, може тук-там да станат малки бунтове.”
На 16 май 1895 г. Тр. Китанчев с писмо поискал среща с д-р Стоилов за следващия ден, за да му „поговори за една важна работа”. Срещата се състояла наистина на 17 май. На нея председателят на Върховния комитет запознал министър-председателя със задачите на комитета и поискал правителството да не пречи на новосформираната организация, като намекнал и за предстоящите й въоръжени действия. Още същия ден д-р Стоилов отбелязал по този повод в дневника си: „Тр. Китанчев, като председател на македонските дружества: нямат партизанска цел; не са против правителството; молят правителството да не им препятствува на организацията; не е време за чети; нямат сведения и организация в самата Македония; в някои места може да стане бунт, ако се окаже нужда, напр. Велес, Прилеп, Ресен. Отговорих: нямам нищо против организацията, считам я за полезна, да не вдигат шум, да не правят нищо без знанието на правителството, да не стават партизански оръдия; ние също работим за Македония; трябва да захванат в европейския печат да вдигат шум.”




Дневникът на д-р Стоилов е изключително ценен извор както за подготовката, така и за хода на Четническата акция от 1895 г. От него и от постъпилите напоследък документи в ЦДА може да се види колко ангажиран е д-р Стоилов в „македонските работи”. Той е не само информиран за действията на Комитета, но и осигурява значителни суми за снаряжаване и въоръжаване на четите. Още на 29 май Наум Тюфекчиев и Морфов му съобщават за изпращането на първата чета от 30 души за вътрешността на  Македония, като молят българските власти да не им препятствуват. На следващия ден софийският градоначалник му съобщава, че приставите са му докладвали, че македонците преминават „по двама, по трима” границата. На 6 юни този път дупнишкият околийски началник му докладва устно, че чета от 11 души е минала границата с два сандъка с оръжие и патрони и че движението по границата се е увеличило. Българското правителство подготвя нота до Високата порта по положението в Македония, която на 9 юни българският дипломатически агент в Цариград П. Димитров прави опит да връчи на великия везир, но той отказва да я приеме. Стоилов дава инструкции на Димитров да я предаде на султана с писмо, в което да изрази „съжалението и докачението на българското правителство и да напусне Цариград”. На 10 юни Стоилов записва отново за получено съобщение за сражение на въстаници и турска войска в Македония. На 13 юни Тр. Китанчев на нова среща моли за пушки и парична помощ, като се опитва да разубеди Стоилов, че „не е проповядвал да се съставят чети в България”, но според него движението трябва да се поддържа, „за да не угасне”. Чрез Александър Людсканов на 16 юни се получава информация, че руският дипломат Александър Нелидов се опитва да упражни натиск да се прекрати акцията, тъй като тя на практика ще „ползува само Австрия”. Независимо от външния натиск, на 19 юни правителството отпуска чрез Тр. Китанчев и братя Иванови 400 пушки мартинки  и 100 000 патрона, като ги информира и за взетите от правителството мерки. Почти ежедневно (също и на 23 юни) хора на комитета (Н. Тюфекчиев и братя Иванови) се явяват при д-р Стоилов и настояват за още пушки и патрони. Същия ден на Стоилов е докладвано, че „шест души офицери от разни полкове си подадоха оставката и заминаха за Македония”. На 24 юни, след като преглежда и коригира българската нота до Великите сили по македонското движение, министър-председателят приема френския дипломатически агент, който изказва неодобрението си от македонското движение и изразява френското и руското становище, че Великите сили трябва да регулират македонския въпрос и за опасността от австрийска окупация на Македония. Френският дипломат съветва българската страна да даде на Турция знак на приятелство, тъй като не би било в интерес на България „да се съсипе Турция”. На 29 юни д-р Стоилов се среща с митрополит Григорий Доростоло-Червенски, който настоява да се спре македонската „демонстрация”, като същевременно се ограничи и дейността на Тр. Китанчев сред българското офицерство, което изнесе акцията. Стоилов споделя също вече това мнение за прекратяване на „демонстрацията”, като вече тя е постигнала целта си и би трябвало да се даде възможност на Турция и на силите да направят следващата стъпка, за „да се добие нещо.” От дневника на д-р Стоилов става също така ясно, че една от целите на Четническата акция е да се постигне и признаването на княз Фердинанд от силите.
Въпреки упражнявания вече натиск да се прекрати акцията, на 12 юли Тр. Китанчев отново настоява пред д-р Стоилов да позволи „събраните в Кюстендил около 400 души да заминат за Кочанско и Вардара и после да престават вече, както и са спрели; и тогава ще дадат мемоар до силите”. На 18 юли Васил Кънчев на среща с министър-председателя му съобщава мнението на Екзарх Йосиф І „да се следва въстанието в Македония, догдето се дадат берати”. Същия ден още Стоилов получава от дупничани най-точна картина за хода на въстанието и за неучастието на населението в него и дори за предаването на четите на турските власти, както и за получена телеграма от Тр. Китанчев, че събраните в Кюстендил чети не искат да преминат границата.


В началото на юли месец българска депутация, начело с митрополит Климент (Васил Друмев), посещава руския император Александър ІІІ с цел да се нормализират влошените по времето на Стефан Стамболов българо-руски отношения. В делегацията участва и народният писател Иван Вазов, по-късно (1897-1899) министър на народното просвещение. В спомените си Вазов отбелязва за доклада си пред правителството за „сполучливо завършената мисия, след като македонското въстание по искането на Лобанова беше спряно.”
Макар че правителството и князът използват много умело Четническата акция за своите цели (упражнил се натиск върху Високата порта за издаването на митрополитски берати и съдействала за признаването на княз Фердинанд), тя на практика се оказва неуспешна и не довела до изпълнението на чл. 23 от Берлинския договор, но постигнала целта си да постави на дневен ред пред Великите сили македонския въпрос и Македонският комитет се очертал като важен фактор и към него започва да проявява интерес и укрепващата вече Вътрешна македоно-одринска революционна организация (ВМОРО). Неуспехът на акцията засяга лично организатора й и председател на комитета Тр. Китанчев, който умира от сърдечен удар. В Македонския комитет започва сериозна криза и разцепление, които предизвикват преждевременното свикване на ІІ конгрес. Д-р Стоилов е информиран непрекъснато за кризата и за подготовката на конгреса главно от Наум Тюфекчиев още през септември 1895 г. Двете фракции сред комитетските дейци се отличават една от друга по миролюбието на едните и по революционността на другите. Стоилов взима страната на вторите. След разговора си с Тюфекчиев на 23 декември Стоилов записва в дневника си тази си позиция, като се аргументира, „че ако се даде нещо за Македония от Портата, трябва да се задоволим и мируваме; ако ли не се даде нищо, тогава само да се организира вътре в Македония въстание.


Наум Тюфекчиев

” На тази среща Тюфекчиев иска помощ до 10 000 лева, а на срещата си с военния министър - полковник Рачо Петров, Тюфекчиев настоява да се разреши да се внесат в Македония спрените от правителството пушки и „да се въоръжи населението и да не стане жертва, както арменците, в случай че го нападнат турците, които се въоръжават; съгласен да им се дадат карти и малко пари.” Тюфекчиев предлага да се осигурят и кримки за продан на населението. Тъй като Н. Тюфекчиев е главният доставчик на оръжие от правителството на д-р Стоилов за „Комитетите в Македония”, той многократно настоява пред министър-председателя да се изпраща колкото се може по-бързо обещаното оръжие. От Тюфекчиев и от българските търговски агенти в Македония и главно от този в Солун Атанас Шопов д-р Стоилов получава точна информация за създаването и за първите стъпки на Българските македоно-одрински революционни комитети. През декември 1895 г. той получава информация, чрез Главния екзархийски секретар Димитър Мишев след обиколката му в Македония, че „има в доста градове революционни комитети от младежи и учители”, които действат „твърде явно и неосторожно”. Ловкият в интригите Димитър Ризов предусеща опасността от разцеплението в комитета и за връзката между признаването на княза и македонското движение. Тези подозрения се потвърждават и от полк. Р. Петров, който на 20 януари 1896 г. на срещата си със Стоилов му докладва за разговора на запасния офицер Луков с граф Н. П. Игнатиев в Русия, изказал убеждението си, че „ланското движение е било наредено от правителството”. Д-р Стоилов в последната четвърт на 1895 г. активно се намесва и за уреждане положението на принудително излезлите в запаса български офицери, участници в Четническата акция.   


Генерал Данаил Николаев

От началото на 1896 г. правителството на Стоилов, съобразявайки се с натиска от чужбина, че България може да получи повече за Македония по мирен начин, по пътя на преговорите, възлага на 17 февруари 1896 г. на ръководството на Върховния комитет (ген. Данаил Николаев, Йосиф Ковачев и Пантелей Урумов) да изработят проект за реформи в Македония, който той да представи на Високата порта по време на посещението му с княза в Цариград и на руския дипломат Н. В. Чариков. Д-р Стоилов излага становището на правителството по македонския въпрос по следния начин: „четирите точки; невъзможността и вредността от революционното движение; никоя сила не иска отварянето на въпроса; Турция има доста сили в Македония да го смаже; в самата Македония няма елементи за местно въстание; ако има движение, то се подбужда от Англия или от Австрия (по предположение на русите). Казах им и възможността да се разреши този въпрос, ако предварително се разреши въпроса за схизмата и се определи на Екзархията териториално ведомство.” Делегацията се солидаризира с действията на правителството, като изразява не само желанието си за задружно действие с него, но и отказа от революция, тъй като „в Македония не са нито подготвени, нито организирани за въстание”. От запазените писма от Върховния македонски комитет от 27 февруари и 29 април 1896 г. и от бележката на Стоилов в дневника му от 4 март се вижда неговата роля при съставянето и коригирането на проекта. Въз основа на бележките на д-р Стоилов, съгласувани и с Чариков, комитетът възлага на Димитър Ризов и Андрей Ляпчев да съставят окончателния вариант на проекта, придружен от една обяснителна бележка и карта. Изработеният проект за реформи в Македония от Върховния комитет от 18 май 1896 г. с активното участие на д-р Стоилов е публикуван многократно и става база за исканията не само на Върховния комитет, но и на Вътрешната организация, от която той получава много висока оценка още на Първия общ конгрес на ВМОРО в Солун през 1896 г. От протоколите на ВК става ясно, че по време на работата върху проекта на заседанието на Комитета от 7 март присъства и Дамян Груев, за съгласуване на организационните въпроси при сътрудничеството между Вътрешната организация и Върховния комитет, от което можем да допуснем, че Организацията е информирана своевременно за подготовката му. Проектът стига не само до турския султан по време на посещението на княз Фердинанд и д-р Стоилов в Цариград, но и до представителите на Великите сили.


Екзарх Йосиф І

Както посочих, Стоилов получава непрекъснато информация за състоянието в Македония и Тракия. На 5 август 1896 г. по митрополит Константин Българският екзарх Йосиф І му съобщава, че е притеснен и недоволен, че русите не поддържат неговите искания за Македония и че помирението с Русия на практика „не ни принася никаква полза”. Екзархът отново „иска по-енергично действие от нас да посплашим турците” и съобщава, че „революционната идея в Македония е разпространена; това се знае от турците; един ден ще ги изколят всичките и ще унищожат интелигенцията”. По времето на Стоилов на дипломатическа работа в Македония и Одрин са изпратени дейците на Върховния комитет Димитър Ризов, Тома Карайовов и Никола Наумов. За да не изпуска развоя на революционното дело от свои ръце, Стоилов е един от привържениците и за създаването на Българското тайно революционно братство в Солун, което се оказва вредно за македоно-одринското освободително движение, тъй като вече на практика съществуват три сериозни македонски революционни организации, които не винаги си помагат, а се конкурират и си пречат. Начело на Братството ще застане старозагорчанинът Иван Гарванов, учител в Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий”.


Гьорче Петров

Първата документирана среща на д-р Стоилов с представител на Вътрешната организация е тази с Гьорче Петров, която се състояла на 22 юни 1896 г. Д-р Стоилов отбелязал за нея в дневника си: „Георги Петров от Прилеп, учител в Македония и агент на Военното министерство за Македония. Има почва за революция в Македония; правителството трябва да държи конците; за това е нужно да се въоръжи населението; иска 5-10 000 пушки и до 100 000 лв. Предлага тези пари да се вземат заедно с екзархийските суми и екзархът да дава и за тях разписка. Въртят се, въртят хората, все около парата им окото!” Искането на Вътрешната организация е оформено писмено и със сигурност може да се каже е от Г. Петров, като е връчено на 22 юли 1896 г. от Христо Матов по време на посещението му при д-р Стоилов. Стоилов приема Хр. Матов след препоръката до него от скопския митрополит Синесий, а в дневника си отбелязва: „Матов, директор на училищата в Скопие: революционната идея много разпространена в Македония; сръбската пропаганда не е опасна; руският консул помага на сърбите; има се нужда от оръжие.” Оръжейната доставка е осъществена по настояване на министър-председателя чрез оръжейните търговци братя Иванови по най-бързия начин. По този повод Г. Петров отбелязва в спомените си: „Като приехме 4043 пушки, се прекъсна приемането на пушките, защото се развалихме с правителството. Това стана, защото правителството се опитваше да се намеси в нашите вътрешни работи. От тук искаше да ни се меси, да не пращаме от това оръжие в Одринско; ние не се съгласихме и изпратихме. Стоилов намираше, че не трябва в Одринско да дигаме революция, за да не пострада българският елемент там. Ние стояхме твърдо: „гдето има наши робье, трябва да действуваме еднакво да подготвим революция.” По тоя въпрос имах личен спор със Стоилов.” Гьорче разказва и за по-нататъшните си контакти със Стоилов, и за проблемите, предизвикани от търговските агенти в Македония, и главно от дейността на А. Шопов. Макар че гледната точка на Г. Петров за дейността на Стоилов и правителството по доставката на оръжието и отношенията му с двете организации е интересна, то тя същевременно е и неточна. Пред проф. Любомир Милетич Гьорче разказва: „Мотивът на Стоилов да ни се дадат пушки беше именно за да се парализира силата на Върховния комитет. Но понеже Върховният комитет беше вече поотслабнал, то и тоя мотив беше отстранен. Стоилов беше по партизански съображения голям противник на ВК и живо беше се заел, как да е да се парализува неговото значение. Личеше, че едно от побужденията му да ни подкрепва беше, ние да можем да останем самостоятелни, та да не се засили ВК, ако се бяхме присъединили към него.” От запазените писма от Г. Петров до К. Стоилов (от 11 декември 1896, от началото на 1897, 2 писма от 2 май 1897 и още 2 от 19 май 1897 г.) се виждат тесните отношения на Вътрешната организация с министър-председателя. Въпросите, по които Г. Петров го информира или иска неговото съдействие, са гръцката въоръжена пропаганда в Македония, назначаването на дейци на организацията, по приложени списъци за екзархийски учители и настояване да бъде уволнен Васил Кънчов от Българската екзархия в Цариград като вреден за организацията, да се изиска от Високата порта помилването на арестувани и заточени революционери. Запазена е и молба от Гьорче да бъде назначен на работа в Солун, тъй като смята, че там ще бъде по-полезен за делото. По този повод Гьорче разказва в спомените си, че му е предложено да стане секретар в Солунското агентство при А. Шопов, което не се потвърждава от писмото му от 19 май 1897 г.


Гоце Делчев

Д-р Стоилов се среща и разговаря и с другия задграничен представител на ВМОРО в София - Гоце Делчев. На 2 януари 1897 г. Гоце изпраща писмо до д-р Стоилов, с което моли да бъде приет за среща и разговор „от най-голяма важност”, като се възползва от препоръката на Гьорче Петров. Стоилов приема Гоце още същия ден, като отбелязва в дневника си: „Приех Делчева, пратеник на Петрова от Македония. Искат пушки и пари. Гърците се движат за пролет. Подозират братя Иванови, че експлоатират с користна цел с пушките, които им се дават за Македония. И тоя приятел ми се вижда спекулантин. Все пари искат!”  
След получената чрез Чариков добра оценка от руското правителство за българското поведение по македонския въпрос и руското предложение към Стоилов да изработи проект за статута на Македония като привилегирована провинция, на 2 декември 1896 г. той възкликва: „Прекрасна идея: освобождението на Македония и ние взимаме инициативата!” Но по-късно, когато Гърция и Сърбия провалят проекта му, Стоилов, който, може да се каже, държи в ръцете си и трите македонски революционни организации, по време на разговора с руския дипломат на 17 януари 1897 г., след като вижда, че България сама няма да може да направи предложение за прилагането на проекта, изказва опасението си „за бунт от Македония”. На което Чариков му предлага поне задружно със Сърбия и Гърция да обърнат „вниманието върху опасностите в Македония”. По време на последвалите българо-сръбски преговори д-р Стоилов заел твърда позиция по въпроса за дележ на Македония на сфери на влияние между двете страни, повдигнат от сръбския крал Александър през февруари 1897 г., когато е подписана българо-сръбска спогодба. Сръбският крал отказва да подкрепи българската идея за даване автономия на Македония от страх да не се повтори румелийският вариант. Въпреки големия натиск върху България и нейния министър-председател, единственото, което Сърбия успяла да постигне, е т. 3 от спогодбата, гласяща: „Докато се постигне деление на Европейска Турция на сфери на влияние, двете страни се задължават да не си пречат и да си помагат по национални, религиозни и училищни въпроси.” Но и това сръбско постижение останало само на книга поради твърдата националноотговорна позиция на д-р Стоилов, нещо, което не може да се каже за неговите съпартийци при подписването на Балканския съюз след 15 години.


Въпреки че правителството методически подкрепяло ВМОРО с пари и оръжие, те били недостатъчни и довели Вътрешната организация до насилствено събиране на средства от населението, което влошило отношенията й с д-р Стоилов. Организацията влязла в конфликт и с проекзархийското Българско тайно революционно братство в Турция, възглавявано от Гарванов. Двете български революционни организации стигнали дори дотам, че започнали наказателни мерки една срещу друга и паднали първите жертви. В началото на март 1898 г. Дамян Груев се среща в Цариград с Българския екзарх Йосиф І и го информира за съществуването и дейността на ВМОРО. Тук той намира неговата подкрепа, като Екзархът изказва и убеждението си, че дейността на организацията не е безполезна. На 20 март с. г. д-р Стоилов приема в Министерството на външните работи Д. Груев, което своевременно отбелязал в дневника си. Разговорът между двамата преминал в откровен дух, като Д. Груев не скрил пред българския министър-председател вижданията на ВМОРО и положението на революционното движение във вътрешността. На настояването на д-р Стоилов да се прекрати насилственото събиране на пари, Д. Груев поискал да се отпуснат от българското правителство още средства за оръжие. По време на разговорите д-р Стоилов предпочел да изчака с окончателния си отговор по искането на ВМОРО. След завръщането си в Македония Д. Груев, според Д. Ризов, бил „разочарован и едва ли не оскърбен от думите на Стоилов и се стремял да вкара Революционната организация в акция”, за да упражни по този начин натиск върху българското правителство за по-действена помощ. По настояване на Даме продължило насилственото събиране на пари, който същевременно се оплакал и на солунския агент Атанас Шопов, че българското правителство „не стояло на думата си и не било искрено спрямо организацията”.
Твърдата позиция, която заело правителството през този период срещу тия действия на ВМОРО, довела до сериозни разногласия между двете страни, които взели посоката на сериозен конфликт и поради неотстъпчивостта на организацията. Това довело до нови афери и разкрития от турските власти, от които най-много пострадало българското население в Македония. Един от виновниците за този конфликт определено може да се каже бил Атанас Шопов, който представял в най-мрачни краски тая дейност на организацията в дипломатическите си рапорти до д-р Стоилов. С окръжно писмо от 3 септември 1898 г. на Министерството на външните работи до търговските и дипломатическите агенти в Македония д-р Стоилов се обявил срещу действията по събиране на средства от ВМОРО и я обвинил дори в разбойничество, както и срещу натиска, упражняван от нея върху Екзархията за назначаването на учители. Д-р Стоилов в това окръжно отхвърля всички постижения на ВМОРО и дори заплашва с арестуване дейците на организацията - ако бъдат заловени на българска територия, да бъдат съдени по закона за разбойниците. С поверително писмо-отговор от 26 септември А. Шопов продължава да дезинформира д-р Стоилов по отношение на непопулярността на действията на ВМОРО сред населението в Македония и за това, че дейците й не се ползват с авторитет. На 27 септември с. г. от името на ЦК на ВМОРО Христо Матов изпраща до д-р Стоилов и до Иван Вазов огромно изложение, в което защитава по най-категоричен начин не само дейността на организацията по събирането на средства сред населението за въоръжаването му, но изразява учудването и изненадата на Централния Македонско-одрински революционен комитет. Той пише: „Учуди го и го изненада, защото Комитетът никогаш не можеше да си помисли, че ще се найде един ден високопоставен българин, който да би дръзнал да квалифицира по тоя начин едно дело, което специално си е поставило за цел да служи на най-светия идеал на неосвободеното македонско-одринско население, а понастоящем най-свет идеал и на целокупния български народ. Известието още повеке учуди и изненада Комитета, защото високопоставеният българин е същият тоя, който до преди седмици, в качеството си на човек, що стои начело на политиката на Българското Княжество, не само е одобрявал съществуваньето на организацията, ами и се е съобщавал с нейните люде, водел е преговори, обещавал е поддържка.” След като Матов най-аргументирано защитава направеното за българщината в Македония и Одринско от организацията, отвръща и на заплахите, отправени им от д-р Стоилов с думите, че революционерите „може да се съдат в Княжеството по закона за разбойниците, но то ще бъде г-н Стоилово правосъдие, а не българско правосъдие: такъво петно никогаш няма да си тури българското правосъдие и с него българския народ.”


От огромната запазена преписка между Атанас Шопов и д-р К. Стоилов може да се види, че симпатиите на Шопов са на страната на Революционното братство, а не на Вътрешната организация, въпреки че тук изобщо не искам да оспорвам обективността на неговите рапорти, но те, може да се каже, че повлияват върху мнението на министър-председателя. И само дни по-късно д-р Стоилов отново заема правилната позиция, като успява да изглади конфликта, но не чрез А. Шопов, а чрез Димитър Ризов, който същевременно е и близък приятел на Д. Груев и Хр. Матов. На 24 ноември 1898 г. Ризов предава на ЦК на ВМОРО в Солун парична помощ от 500 наполеона, разписката за които се пази в архива на д-р Стоилов.
Както се вижда от неговия дневник и от огромната запазена документация, Стоилов е в тесен контакт както с дейците на ВК, така и с тези на ВМОРО. По време на управлението на неговото правителство в Княжеството са проведени 5 конгреса на Върховния македонски комитет в София, 1 общ конгрес на ВМОРО в Солун, създава се Българското революционно братство в Солун, Одринското дружество „Странджа”, Македонският таен революционен комитет в Женева, Българските офицерски освободителни братства, стрелковите дружества  и редица други по-големи и по-малки легални и революционни организации на македонските и тракийските българи, нещо немислимо по времето на Ст. Стамболов, които намират подкрепа в лицето на министър-председателя, съумял да провежда балансирана политика и по македонския въпрос, без ни най-малък компромис с българските интереси в Македония и Тракия.
Като приложение ще имате възможност да прочетете три от речите на д-р К. Стоилов по националния въпрос, по църковния въпрос и за Българската конституция, произнесени в Учредителното Народно събрание във Велико Търново през 1879 г. Прилагам и една блестяща статия на Симеон Радев за подадения мемоар за Македония от 1883 г. от д-р Стоилов на княз Александър І Батенберг.

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ

Речи на д-р К. Стоилов в Учредителното Народно събрание - 1879 г. (Д-р К. Стоилов, Речи. С., 1939 г.)

№ 1

ОБЩОНАРОДНИЯТ ВЪПРОС

27 февруари 1879 г. Днев. У. Н. С., стр. 99
След освобождението, едва що завършил висшето си юридическо образование в Хайделбергския университет, д-р Константин Стоилов е назначен за член на Пловдивския губернски съд (1 август 1878 г.), а по-късно - председател на Софийския. В това си качество, като народен представител по право, той взима участие в Учредителното народно събрание, свикано в Търново за изработване на Конституцията (10 февруари 1879 - 16 април 1879 г.).
След като в няколко заседания се изработва и приема правилникът за вътрешния ред и преди да се пристъпи към непосредствената задача на Събранието, устройството на княжеството, се повдига „общонародният въпрос” - за положението и бъдещето на България след нейното политическо разпокъсване на Берлинския конгрес. По този въпрос д-р К. Стоилов, 26-годишен, произнася първата си парламентарна реч:

Между различните чувства, които вълнуват днес народните представители, най-ясно се изказва чувството на признателността: признателност към великодушния ни Цар Освободител и признателност към братския нам народ, който с толкова жертви ни даде възможността да можем в едно такова събрание, каквото е днешното, да изразяваме народните си желания и да полагаме основа на политическия си живот. Затова, като политически орган на народа си, ние трябва да изкажем пред своя Освободител нашата дълбока признателност. Но в тоя благодарствен адрес, с който ще се обърнем към нашия баща, трябва искрено и ясно да изкажем и болките си и опасенията си. За да можем да сторим това, трябва да изучим положението си.
Голямо вълнение се забелязваше между представителите, които се събраха тук, голям страх ги обладаваше, - и не е чудно, всички чувствуваха, че стоим на прага на една важна епоха, че сега ще се направи една крачка, която ще бъде пълна с последствия за бъдещето на народа ни. Всички виждаха, че черен облак грози над небосклона на отечеството ни. Това безпокойствие беше вследствие общото безпокойствие, което обладаваше и обладава още целия ни народ: народът, в простотата и искреността си, чувствува своето положение. Това го доказват инструкциите, които избирателите дадоха навсякъде на своите представители; това го доказват и телеграмите, които постоянно пристигат както от север и юг, така и от изток и запад.
Оправдава ли се тоя страх? Без съмнение да, защото народът вижда, че не може да живее при тия условия, в които е поставен. В тия предели, които са дадени на Княжеството, то не може да съществува: когато най-индустриалните и най-богатите му страни са откъснати от него, то ще има твърде малко приходи; а пък с тия малки приходи то ще трябва да покрива разноските на една пълна администрация: един пълен апарат за администрация, за финанси, за правосъдие, за просвещение. Ако всичко това прави гражданите на великите и силни царства да се оплакват от управлението си, то няма съмнение, че нас ще ни съсипе. Къде може една малка част от един сам по себе си неголям народ да плаща такива разноски? Всеки гражданин ще трябва да работи само за да плаща данъци и пак не ще достига. Но това не е всичко. Не сме говорили още за една много важна част на бъдещето ни управление; тази важна част е народната ни войска. Тъй както са работите, тази войска трябва да бъде многобройна и силна. Защо? Това го изисква положението ни. Нека погледнем малко около себе си, за да видим от що сме обиколени постоянно.
Най-напред в Балкана, гнездото на посветената част от народа, на ония, които от ранно време още посветиха живота си на народната идея, на народната свобода, е предаден на турски гарнизони - на едни елементи, надеждата на които е грабеж и разорение - А идем ли по-далеч в тая красна земя, върху жертвите на която нашата свобода се създава, идем ли по-навътре в тази драга част на нашето отечество, на която се запрещава даже да носи името „България” - това скромно име, което нам е толкоз мило - то гробната тишина, която срещаме, потвърждава още повече нашите страхове. Истина е, че небето е тъй синьо и слънцето грее тъй весело, както преди години, но те осветляват сега само развалини; тревата си расте също тъй пъстро, както преди години, но тя покрива гробищата на ония, които щяха да бъдат наша гордост и които са причина за това, което имаме сега. Марица тече все тъй тихо, както преди години, но с шумтението й се смесват плачове и охкания. А людете, които обитават тази земя, са наши братя. Те и днес, посред страданията си, въпреки осуетените си мечти и безнадеждното си бъдеще, не забравят идеята за свободата и единството на общото ни отечество. Тези наши братя са били вече освободени; те са се радвали на свободата и за известно време са били свободни и съединени с нас. Само това би било достатъчно да им докаже, че те не могат да бъдат щастливи, догдето не достигнат това, което са имали. Ето ви източника на непрестанни въстания, на нови потоци кръв, на неизказани страдания. Тъй разбират нашите братя положението; затова и кървавите сцени са вече започнали там, гдето нашите освободителски войски са се оттеглили. Не разпалени глави, но прости български селяни са взели оръжие, за да бранят живота, имота и честта си. А когато простият селянин прави такова нещо, то значи, че не му е вече възможно да действува другояче; то значи, че той е разбрал, че има нещо по-високо от това, да живее, за да изкарва хляба си; то значи, че той е разбрал вече идеята на народността и свободата. Това, което се прави сега само в един край, ще се прави навсякъде и тези отцепени места ще бъдат гнезда на трайни въстания.
Преминем ли от тук в Македония - зрелището, което срещат очите ни, е неописано. И там има вече поборници и герои на народното единство и свободата, но там тоже се повтарят в по-голям размер сцените на Батак и Перущица. Като гледаме известията, които идат от тази част на отечеството ни, неволно си мислим, че следните стихове на безсмъртния Данте, написани над входа на Ада, като че са писани за Македония:
„Чрез мен тук влезват в скръбний град,
Чрез мен влезват в мъка вечна,
Чрез мен отиват къмто род,
Завинаги който - е изгубен.

Надежда всека оставете,
Вий, що тук влезвате чрез мен.”
Да, безнадеждна е съдбата на македонците!
Това става на южните ни граници; що се върши на западните и на североизточните ни граници, не ща да ви разказвам, защото мисля, че и туй е повече от доста. Това се върши и ще се върши на нашите граници! И следствията на всичко това ще теглим ние, българите от княжеството. За да се защищаваме, ще трябва да държим много войска и постоянно ще бъдем наводнени от бежанци, наши братя, които ще дохождат да търсят при нас прибежище, за да си запазят живота.
Може би нашите бъдещи политици ще постъпват с благоразумие, с осторожност, с хладнокръвие; може би и тези, които ще заседават на нашите места, след нас, ще мислят, че равнодушието, стоическото равнодушие спрямо страданието на своите братя е политическа добродетел. Но народът, ние, които сме част от този народ, никога не ще можем да бъдем хладнокръвни, никога няма да престанем да чувствуваме неправдата, която е направена на народа ни: никога няма да престанем да питаем мислите, изказани в мемоара ни, подаден до Великите сили. Всякога ще поддържаме в техните стремления и опити тези, които са плът от нашата плът и кръв от нашата кръв. Всяко въстание на нашите братя ще разстройва и нашата политическа наредба. Това е далеч от опазване европейския мир.
Затова, като отправяме нашия благодарствен адрес към нашия Баща и Освободител, нека му кажем и тези наши опасения: нека му кажем откровено, че ние наистина пристъпяме към целта, за която сме повикани - за изработване органическия устав, но го правим само за да изпълним бащинската му воля, и че не се надяваме от нашите трудове да излезе нещо; тъй са смутени умовете и сърдцата ни, щото не се надяваме от сегашното положение и от нашата работа да излезе някоя полза за българския народ. Каквото и да бъде нашето желание, княжеството, тъй както е то сега, всякога ще произвежда печално впечатление: дух плачевен ще владее над него. За цъфтене и благоденствие и дума не ще може да става.
Та не само до нашия Освободител, но и до другите велики владетели, чиито просветени държавни мъже в столицата на едно велико царство са скроили днешното положение, можем да се отнесем с един адрес. Ние сме уверени, че като наредиха нашата народна съдба, те са се ръководили от великите начала на напредъка на човечеството и че за полза на този напредък те са ни поставили в днешното ни положение. Нека кажем и тям нашите опасения; нека изложим действителността във всичката й нагота и тогава можем да се надяваме, че те, като вземат под внимание нашите минали и бъдещи страдания, няма да се откажат да подобрят положението.
За да сторим всичко това, трябва да обсъдим още веднаж, след толкова и толкова пъти, общонародния въпрос. Затова, нека заедно с другите наши братя, които не могат да присъствуват днес тук, да изпълним великата си длъжност спрямо общото ни отечество. Когато хората захващат някое важно дело, те се обръщат към Бога или към идеалите си, за да черпят от тях сила и въодушевление. Занятието със съдбата на народа ни изобщо ще даде и нам сила и въодушевление, самоотверженост и дързост, за да изпълним длъжността си към това княжество, чийто представители ние имаме чест да сме, и което не е друго, освен част от целия български народ. Само тогава ще действуваме патриотически, когато се съобразяваме с интересите, желанията и стремленията на целия български народ. (Ръкопляскания, шум).

№ 2

ЦЪРКВАТА В ПОЛИТИЧЕСКИ РАЗДЕЛЕНОТО НИ ОТЕЧЕСТВО ЩЕ СЛУЖИ ЗА ЕДИНСТВО МЕЖДУ ОТДЕЛНИТЕ ЧАСТИ НА НАРОДА

24 март 1879 г. Дневн. У. Н. С., стр. 214
Със сегашния чл. 39 от Конституцията, както и със съответния член от проекта се преследва целта да се запази българското църковно единство във всичките земи, населени от българския народ. (Чл. 38 от проекта гласи: „Българското Княжество от църковна страна, като съставлява една част от българската църковна област, намира се в зависимост от върховното началство на българската църква, гдето оно и да се намира... Чл. 39 от Конституцията гласи: „Българското Княжество от църковна страна, като съставлява една неразделна част от българската църковна област, подчинява се на Св. синод - върховната духовна власт на българската църква, гдето и да се намира тая власт...” Политическото значение на това единство се съзнава от всички, текстът на проекта, обаче, дава повод за доста бурни и продължителни разисквания. Между другото, изразът в проекта „намира се в зависимост от върховното началство на българската църква” вдъхва в някои от представителите опасението, че с него, предвид неопределеността на понятието „върховно началство”, се узаконява личната власт на екзарха, в зависимост от която се поставят владиците от княжеството, страхуват се също, че, като се намира върховното началство в една чужда държава (Турция), може би в даден момент владиците от княжеството няма да бъдат допуснати да вземат участие в управлението на църквата. От друга страна пък защитниците на проекта считат, че с премахването или изменението на горния израз се унищожава църковното единство. Помирение се постига благодарение предложението на варненския митрополит Симеон, според което Св. синод се поставя като „Върховно началство” и на него се подчинява княжеската църква, както е сега в Конституцията. Той предлага още да се забележи в протокола, че този член от Конституцията няма да бъде задължителен в случай, че архиереите от княжеството не бъдат допуснати до управлението. Като се присъединява към предложението на варненския митрополит, д-р К. Стоилов казва:

Българите са имали църква от 8 столетия и тази църква, след падането на столицата на българските царе, е служила за запазването на единството на народа ни, както в последно време и за политическото ни възраждане. Ние сме длъжни, като организираме княжеството, да организираме и църквата си. Още повече ни се налага тая длъжност, защото църквата ни в политически разделеното ни отечество ще служи за единство между отделните части на народа. Чрез това единство ще се запази и нравственото единство на народа. Ще има такива места, гдето на духовните лица ще гледат като на утешение. Уреждането на църквата в княжеството и запазването на единството никак не си противоречат. Ние желаем да имаме една черква и тук, и в Тракия, и в Македония. Нейното управление ще бъде в ръцете на нейната върховна власт, гдето и да бъде тя. Това не трябва никак да задава страх някому, защото тия разпореждания са основани на един акт, който, наистина, не е мил на българите, защото им е направил голямо зло; но между многото неправди към българите има и малко правда, именно в 62 параграф на споменатия трактат. Тоя член утвърдява народното ни единство. С принуждение ние приехме изцяло тоя трактат; никой не е в състояние да ни запрети да се ползуваме и от добрините му. Св. синод е върховната власт на българската църква, според формулата на В. преосвещеннаго Симеона: княжеската църква ще се управлява сама, ако не й се даде възможност да вземе участие в нейното върховно управление. На това ще забележа, че които са подписали трактата, са се задължили да бдят строго над неговото изпълнение. Ако се появи от гдето и да било такава пречка, тогава ние с пълно право ще кажем на силите: Вие се показвате строги блюстители на трактата, когато ни налага неща в наша вреда, бъдете такива и в дадените ни от него църковни права. Това като е тъй, трябва да се приеме формулата на Св. Преславски, с това уверение, че нашето духовенство е водило народа в най-мъчните времена, то ще ни води и сега по пътя на единството.

№ 3

ЧЛ. 75 ОТ КОНСТИТУЦИЯТА

26 март 1879 г. Дневн. У. Н. С., стр. 237
Народният представител Балабанов предлага един нов, нефигуриращ в проекта член, който се приема от Събранието и съставлява днешния чл. 75 от Конституцията, със следното съдържание:

„Никому не може да се наложи наказание, което не е установено от законите.”
„Мъчение при какво да е обвинение, също и конфискуване се запрещава.”
Народният представител д-р К. Помянов възразява, че новият член е излишен, при наличността на член 69 от Конституцията и че въпросите за конфискацията и мъченията няма нужда да се турят в Конституцията, тъй като те могат да бъдат предмет на особени закони. (Отговаря на сегашната алинея първа на чл. 73 от Конституцията, която гласи: „Никой не може да бъде наказан без присъда от надлежния съд, която е вече добила законна сила.”) На тези възражения отговаря д-р К. Стоилов:

Аз считам предложението на Балабанова за много важно и съм на мнение да се тури в Конституцията, защото то не се заключава в чл. чл. 62 и 69 на Конституцията. Господин Помянов неправилно тълкува думите „законна сила”. Между „законна сила” и „присъда, основана на закона” има голяма разлика. Една присъда е влязла в законна сила, когато дадени условия на съдопроизводството са изпълнени; това е нещо формално. Но тази присъда, която е влязла в законна сила, може да не е основана на закона, защото това последното условие е материално; чл. 69 от Конституцията казва, че никой не може да се затвори без една присъда от едно съдилище, т. е. той казва, че само вследствие на едно съдебно решение може да се затвори човек и тъй огражда гражданите от затвори или от страна на администрацията или от друга някоя власт. Предложението пък, за което е дума, иска щото тези присъди да са основани на закона. То ни гарантира от своеволието на самите съдии, като им полага една граница. По тази причина, считам този член за потребен в нашата Конституция. Колкото до въпроса за конфискацията, и той не е тъй второстепен, щото да може да се остави на особени закони. Пита се тук, дали всичкото имущество на един гражданин може да му се вземе, като наказание за някое престъпление; дали на този въпрос ще се отговори положително или отрицателно, е толкова важно, щото самият основен закон на държавата - Конституцията - трябва да го реши; сръбската и румънската конституции имат членове, отнасящи се до този предмет. Предлагам, прочее, да се приеме в нашата Конституция новият член така, както е формулиран от господина Балабанова.

№ 4

Симеон Радев

ЕДИН МЕМОАР НА Д-Р СТОИЛОВ ЗА МАКЕДОНИЯ В 1883 Г.

Учредителното събрание се отвори в Търново през февруари 1879 г. посред голямо възбуждение. Не бяха минали повече от шест месеца откакто Берлинският конгрес бе разпокъсал Санстефанска България, и сърцата бяха изпълнени с болка и гняв. В черквата „Св. Неделя” ставаха бурни събрания по „общонародния въпрос”. Едно силно течение настояваше, щото народните представители да се разотидат в знак на протест, като изправят Великите сили пред опасния факт на една България, която отказва да се устрои в неестествените си граници и остава под руска окупация. Разумът, обаче, надделя. Народните представители видяха пропастта, към която ги водеше това увлечение, и пристъпиха най-сетне към своята историческа задача: изработването на Българската конституция.
Но образът на разпокъсана България, с голяма част от нейните синове оставени в робство, витаеше над Събранието. Едно неописуемо вълнение настъпи, когато бившият Екзарх Антим I, избран за председател, заемайки своето място, оплака съдбата на българския народ със скръбните думи на пророк Иеремия: „Глас в Раме слышан бысть плаче и рыдания и вопля: Рахиль плачущися чад своих и на хотяше умешитися яко на суть.”. След него взе думата един млад човек от Пловдив. Сдържано, но с голяма трогателна сила, той призова трагедията на българското разединение: Източна Румелия пред перспективата на турски гарнизони на Балкана; Македония под стария й ярем. Положението на Македония той описваше в ужасния му вид. „Неволно си мислим - провикваше се той - за стиховете на безсмъртния Данте, начертани над входа на Ада.” Можеше ли българският народ да изостави тази своя свещена земя на жестоката й участ! Не. „Може би нашите бъдещи политици - заявяваше ораторът - да постъпват с благоразумие, с осторожност, с хладнокръвие, но народът, ние, които сме част от тоя народ, никога не ще можем да бъдем хладнокръвни. Всякога ще поддържаме в техните стремления и опити тези, които са плът от нашата плът и кръв от нашата кръв.”
Младият човек, който говори така, с едно изящно красноречие, непостигнато преди него, ненадминато след него, бе д-р Константин Стоилов. Още тогава всички му предричаха едно бляскаво бъдеще. В 1882 г. той, наистина, беше вече министър на външните работи. На това отговорно място, на което други са си менили тъй бърже идеите, той оставаше същият този човек, който бе разплакал Учредителното събрание: идеята за непостигнатото народно обединение владееше ума му. По-особено Македония бе предмет на будните му грижи. Върху нейните проблеми, нейното значение за българската съдба той подаде на княз Александър, в началото на 1883 г., един дълъг мемоар.
Тоя мемоар е във всяко отношение бележит. Той показа едно необикновено проникновение в бъдещето; е пророчески.
„Днес, пише д-р Стоилов, архимедовият пункт на българския народен, а и в целия източен въпрос лежи в Македония. Ако нашите индиции (указания) не ни лъжат, за Македония и в Македония ще се разиграе последният акт на източната драма; и тъй като въпросът ще се реши със силата на оръжието, то всичко зависи от това, кой ще бъде по-скоро на мястото и с кого ще бъде населението.”
Той изброяваше пристъпите от разни страни срещу българщината в Македония, пропагандата на сърби и гърци, завоевателния стремеж на Австрия, и заключаваше: „При тия условия, като погледнем малко по-надалеч и си представим разните етапи на народната ни политика, то няма ни най-малко единение, че въпросът за осъществяването на Санстефанска България, въпросът за преобръщането етнографските граници на българската народност в политически граници, не е нищо друго, освен въпрос за Македония.” Как можеше да разреши Българското княжество тоя жизнен за българския народ въпрос! „За да може - казваше д-р Стоилов на княз Александра - да се достигне тая цел, неизбежно нужно е, щото всичкото население на Македония да се убеди, че правителството на Ваше Височество води общонародната българска политика, че Княжеството е единственият естествен и успешно деятелен покровител на Македония, че болките на македонските българи намират у нас братско съчувствие и лек; с една дума, всеки македонец трябва да се проникне от мисълта, че в София се грижат за неговата съдба, за неговото настояще и за неговото бъдеще.”
На първо място идеше за него въпросът за училищата в Македония. Д-р Стоилов предлагаше да се правят за тях всички жертви от страна на Княжеството. Но той отхвърляше решително идеята на някои лица, че учителите трябва да се назначават от София. Това бе, в неговите очи, работа на Екзархията. Той предоставяше една голяма роля и на самите общини в Македония. „На тях - пишеше той - трябва да се остави както инициативата, така и пълната свобода в уредбата на училищата.”
На избора на учителите, които ще се назначават в Македония, той отдаваше голямо значение. „Те - бележеше той - не само трябва да учат младото поколение, но и главното е да го възпитават в патриотичен дух; те трябва да вкоренят в техните възпитаници, както и в цялото население идеята, че Ваше Височество е господар на целия български народ, възобновителят на престола на старите български царе и че във Вашето лице ще се осъществи съединението на българския народ. Както всичките мечти и стремления на евреите са обърнати към Йерусалим, тъй трябва и неосвободените още българи да гледат на Средец.”
Някои щели да намерят може би, че разноските за Македония ще да бъдат преголеми и ще паднат тежко върху бюджета на Княжеството. На това д-р Стоилов отговаряше: „Ние сме част от едно цяло и като такива, на нас се налагат обязаности; Княжеството не съществува само за себе си, то е само една стъпка по пътя, който прохожда българският народ в своето развитие.”
Беше ли д-р Стоилов единствен да мисли така! Не, така мислеха всичките му колеги в правителството, всичките българи, целият народ.
Велики времена, в които религията на народното единство нямаше ни безверници, ни оглашени.
Публ. във в. „Зора”, бр. 7341, 12 декември 1943 г.