ПОРУЧИК ТОМА ДАВИДОВ - ЕДИН ЖИВОТ, ОТДАДЕН НА БОРБАТА НА ПОРОБЕНИТЕ БЪЛГАРИ В МАКЕДОНИЯ И ОДРИНСКО

За него няма да срещнете нито биографии, нито романи, нито стихове. Не знам да има някъде и паметник. Дано и неговите съграждани от Ловеч да не са го забравили! Спомням си, преди години видях на една снимка неоформен камък насред полянка, близо до гората. Отдолу пишеше, че това било паметникът на поручик Тома Давидов от Ловеч, лекар, загинал като охридски войвода. Не знам дали скопските сърбомани пазят и днес този скромен камък, или и него са бутнали, както бутат паметниците или ровят в гробовете на българите от Мизия, Тракия и Добруджа, загинали за свободата на тамошните българи?!

По-долу ще ви разкажа за този бележит българин от моя роден край, за който най-хубав паметник му издига войводата Никола Андреев от с. Мокрени. Мисля, че както се пее в припева на песента, ще имате възможност да видите как юнакът „Давидов става от гроба черен”, без да смятам, че съм успял да разкажа всичко за героя. Биографичните бележки са съставени въз основата на спомени и документи, част от които ще имате възможност да прочетете за пръв път.

гр. Ловеч

Тома Костов Давидов е роден на 20 април 1868 г. в град Ловеч. Завършва медицина, но лекарската професия не задоволява родения в революционния Ловеч, обявен за столицата на Привременното българско правителство от великия апостол на българската свобода Васил Левски. А между Колю-Фичевия Покрит мост и чудния Стратеш и до днес на малкото площадче стои скромният паметник на войводата Тодор Кирков, обесен от турците по време на Априлското въстание. Всяка къща, всяка тясна уличкa и неравният калдъръм във Вароша, на брега на вечния Осъм, напомнят и нашепват за революционните борби през Възраждането. В тази атмосфера израства и възмъжава бъдещият охридски войвода Тома Давидов.
През 1889 г. Т. Давидов завършва Военното училище и на 18 май е произведен в чин подпоручик. Някои пишат, че Давидов участва като доброволец в Сръбско-българската война. Ако е истина, то той тогава е бил само на 17 години. Но нищо чудно, щом и малолетният бъдещ капитан и македонски войвода Юрдан Стоянов от с. Долна Вереница, Кутловишко, също участва като доброволец във войната и се окичва с Кръст за храброст. Той е роден пък през 1869 г.

Гоце Делчев

Във Военното училище Т. Давидов е съвипускник на Гоце Делчев и Борис Сарафов. Служи в 6-и пехотен полк и в 9-и резервен полк. На 2 август 1892 г. е произведен в чин поручик.
Т. Давидов се включва в македоно-одринското движение още със създаването на Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) през 1895 г. През лятото на същата година Върховният комитет предприема своята първа революционна акция - Четническата акция, известна и като Мелнишкото въстание. В нея участват младите офицери, главно поручици и подпоручици от българската армия, които водят със себе си като командири на чети и взводове и доверените си фелдфебели и унтерофицери. В тази акция намират смъртта си двамата поручици - Петър Начев от Сливен и Васил Мутафов от Шумен, които ще станат знаме на революцията в Македония и Одринско. Т. Давидов се включва в 3-та въстаническа Серска дружина. Дружината се ръководи от стария харамия - войводата Стою Костов, и възлиза на 250 души. Те са разпределени в 4 чети. Четите се ръководят от офицерите Димитър Жостов, Тома Давидов, В. Спасов и Илиев. След минаването на границата дружината се насочва към Якоруда и към селата Барутина и Доспат, участвали в потушаването на въстанието в Батак през 1876 г. Майор Димитър Думбалаков разказва в спомените си: „Работите след това тръгнаха по-добре, редът и дисциплината бяха възстановени. Стою напълно изпълняваше нашите съвети, много немирни и деморализирани елементи бяха изключени, в дружината останаха най-благонадеждните, между които бяха тези, които бяха запасни войници от войската, а такива имахме не по-малко от 60 души.” След нападението на Барутина е нападнато и голямото село Доспат, което е подпалено. Акцията този път се ръководи от Давидов, като пряко води и бомбаджиите. Но скоро тя е прекратена, без да се постигнат набелязаните цели, тъй като населението не е подготвено за въстание и не е осъществена никаква връзка с Вътрешната организация, а неговият командващ Трайко Китанчев наскоро умира. Четите от Серската дружина на 3 август преминават българската граница и предават оръжието си. След известни перипетии и наложени наказания редовните офицери, подофицери и войници са върнати в гарнизоните им.
Поручик Т. Давидов е изпратен да служи в 5-и пехотен Дунавски полк. В Русе той живее заедно в една квартира с Борис Сарафов.

Борис Сарафов

На 14 юни 1897 г. във Велико Търново е основано Българското освободително офицерско братство. Целта на дружеството е формулирана в раздел „А” на устава: „Настоящето дружество има за цел: а) да изима средства за набавяне оръжие и необходимите принадлежности, които да се внесат във вътрешността на Македония и Одринско, та с това населението да бъде всякога готово за всяка случайност; б) да се грижи за уреждане на добре устроени местни революционни комитети, като поддържа материално и морално делото между новоосвободените ни братя и му проповядва идеята за свободата; в) да се грижи за всичко, което в бъдеще се укаже за нужно, и г) да действува за образуване на подобни дружества навсякъде, гдето такива съществуват.”
Скоро след преместването на ръководството на дружеството в Русе в протокол № 9 от 18 октомври 1897 г. е вписано взетото решение, като точка първа да бъдат поканени за членове поручик Т. Давидов и подпоручик Б. Сарафов - „Като се взеха предвид миналите заслуги по целта на делото, единодушно се реши да се помолят поручик Давидов и подпоручик Сарафов, и двамата от 5-и пехотен Дунавски на Н. К. В. Р. полк, да влезнат като членове на дружеството.”
На 4 ноември 1897 г. членовете на „Българското освободително братство” на редовно заседание приемат Т. Давидов за член на дружеството. В протокол № 13 е записано: „Съгласно пункт 1-и от протокола № 9 прочетоха се всичките протоколи на дружеството, както и „устава” на същото, на поручик Давидов (от 5-и пехотен Дунавски на Н. К. Р. В. полк), който напълно се съгласи да бъде член на дружеството.” Под протокола стои подписът на Давидов. На заседанието присъства и задграничният представител на ВМОРО в София Гьорче Петров.
Най-добър синхрон в действията на Върховния комитет и на Вътрешната организация се постига по времето, когато начело на комитета застава като председател поручик Борис Сарафов (1899-1901), а задгранични представители са Гоце Делчев и Гьорче Петров. Тогава Върховният комитет съдейства и за създаването на четите на Вътрешната организация, като във вътрешността са изпратени най-добрите военни специалисти-унтерофицери от българската армия - Христо Чернопеев от с. Дерманци, Луковитско, Михаил Попето от с. Диканя, Радомирско, Кръстю Българията от Враца, Атанас Бабата от с. Синитово, Пазарджишко, и др., всичките родом от Княжеството. Върховният комитет посредничи и при изглаждането на конфликта между Вътрешната организация и Българското тайно революционно братство в Солун и сливането на двете организации. А в Княжеството Върховният македонски комитет привлича Одринското дружество „Странджа”, с което се обединяват в Македоно-одринска организация, начело с Върховен македоно-одрински комитет.

Тома Давидов

Т. Давидов участва в работата на Македоно-одринските конгреси в София. За да се отдаде изцяло на македоно-одринското движение, се уволнява от войската през 1899 г. Взема участие в заседанията на Шестия извънреден македонски конгрес, който заседава от 1 до 5 май 1899 г. в София. На проведения избор за Върховен комитет на 5 май са избрани Борис Сарафов, Андон Бозуков, Тома Давидов, Владислав Ковачев, д-р Шопов и Георги Петров.
Новият Върховен комитет със съучастието и на задграничните представители замисля редица авантюристични акции за набиране на средства за оръжие за вътрешността. В тях редовно участва и Т. Давидов. На 19 май 1900 г. на тайно заседание на комитета е взето решение да се отвлече детето на Иван Ив. Гешов и да се иска откуп за него. Длъжностите на заговорниците е определена по следния начин: „За извършването на това предприятие да се погрижат: Сарафов за наемане на една къща, дето ще се пази детето, Давидов да купи един файтон и намери верен файтонджия, Делчев - за залавянето на детето, а Гьорчето - да намери начин за приемането на парите от Гешева.” Акцията пропада и не се осъществява, но заговорниците не губят кураж и правят нови планове. На 3 юни 1900 г. комитетът командирова Давидов в Батак, за да изглади споровете между членовете на местното дружество.
Седмият, вече обединен Македоно-одрински конгрес заседава от 30 юли до 5 август 1900 г. Давидов участва в организирането на облигациите по новия патриотичен заем, който трябва да осигури средства за делото. В заседанието си на 4 август 1900 г. е избран новият състав на комитета. В протокол № 8 от конгреса са записани резултатите от избора: „Б. Сарафов със 76 гласа, 2. Давидов със 76 гласа, 3. Ковачев със 76 гласа, 4. Г. Петров със 75 гласа, 5. Г. Минков със 74 гласа, 6. Хр. Саракинов със 75 гласа.”
В заключителните си думи на конгреса Б. Сарафов обобщава свършеното до настоящия момент: „Той каза, че най-важното, което се очакваше от конгреса, се изработи, именно: трасира се най-правият път за македонската кауза - революцията. Той апелира към делегатите след завръщането си, да се заловят с преданост и чистосърдечие за работа в определената посока, като напомни, че те ще бъдат престъпници, ако след даването си гласа за революцията, занемарят или вложат партизански раздори в делото. В заключение той изказа вяра, че делото, поведено и подето от всички тъй, както се осветли пътят му в тазгодишния конгрес, скоро ще стигне своя свещен конец, като напомни за важността и на решенията и говореното в конгреса.”
В протокол № 1 от 5 август 1900 г. е отбелязано, че е конституиран новият Върховен комитета в състав: „Борис Сарафов - за председател, Тома Давидов - за подпредседател, Владислав Ковачев - за секретар, Георги Петров - за касиер, Христо Саракинов, Георги Минков, Гьорче Петров, Георги Делчев - за съветници; последните двама по право като представители на Вътрешната организация.”
На 7 август комитетът взима решение да се изработи правилник за вътрешния ред, за да се подобри работата на счетоводството. С тази задача комитетът натоварва Гьорче Петров, Тома Давидов и Владислав Ковачев. Правилникът е изработен по най-бързия начин от Гьорче и Давидов. Доказалият своята изключителна искреност и честност Давидов на 8 август 1900 г. отново е натоварен заедно с Гьорче и касиера на комитета Георги Петров да направят предложение и за отпечатването на облигации за новия патриотичен заем на стойност 700 000 златни лева.
Продължават и авантюрите по набиране на парични средства за делото. На 8 август 1900 г. става известно, че полицията в Самоков арестува членове на местното дружество заради заплахи срещу известен самоковски евреин, от когото са поискани средства за делото. На 9 август е взето решение Давидов и Гьорче Петров да се явят при софийския прокурор Аврамов и му изложат същността на работата в Самоков, „като му заявят, че комитетът не е имал и няма да има нищо общо с авторите на подобни писма.” Второто взето решение на това заседание възлага отново на този добре работещ тандем нова задача за набиране на средства: „Същите двама да намерят Александър Иванович, виден богаташ от Смирна, понастоящем в столицата, и му предложат да пожертвува една почетна сума в полза на македоно-одринската кауза, като го осветлят и за положението на българина оттатък Рила и Родопите.” Това решение е преповторено на 28 август 1900 г., понеже вероятно първата среща се е отложила, като този път в групата за срещата е включен, освен Давидов и Гьорче, и председателят на комитета Сарафов. За резултата от срещата в протоколите няма друга информация, което най-вероятно е да е завършила успешно, като се има предвид големите парични средства и оръжие, с които разполага комитетът.
Явно е, че честността на Давидов и средствата за набиране на пари не винаги са в синхрон, или както се казва в онази стара приказка - „целта оправдава средствата”! Т. е. за святото дело всички средства са разрешени!

Борис Сарафов

По това време назрява и сериозен скандал, забъркан от Сарафовия Върховен комитет и задграничните представители на ВМОРО Гоце и Гьорче, който ще доведе до разтурянето на комитета и арестуването на членовете му. В Букурещ е убит куцовлахът Стефан Михайляно, издател и редактор на в. „Балкански полуостров”, от терористи на организацията и комитета. Михайляно издавал на страниците на вестника не само съществуването на ВМОРО, но и някои нейни ходове, като цитирал и предоставени му документи. Това наложило неговото физическо ликвидиране не само за наказание, но и за назидание. Убийството изострило отношенията между България и Румъния и дори възникнала опасност от военен конфликт. Уликите, а и направените разкрития от румънската полиция сочели директно към комитета и представителите. В тази афера са замесени пряко не само Сарафов и Гьорче, но и Т. Давидов и Славчо Ковачев. На 14 август 1900 г. Върховният комитет взема следното решение по въпроса: „Понеже румънските вестници напоследък са пуснали своите стрели против деятелността на комитета, на който искат да припишат за убиването на Михайляно, редактора на „Реninsula Ваlkаniса”, реши се: в най-ближния брой на в. „Реформи” да се отблъснат всичките тези обвинения, които румънската преса е отправила по адрес на комитета с цел да го компрометира както пред външния свят, така и пред българското общество.”
Тъй като кризата в отношенията между България и Румъния ескалира, на 29 август комитетът взема ново решение Сарафов и Давидов да се срещнат с военния министър - генерал Стефан Паприков, на когото да предложат услугите на комитета в случай на война. В секретен протокол от тази дата е записано взетото решение: „Понеже силно се вярва за една възможна война между Румъния и България, то определиха се Сарафов и Давидов да се представят на военния министър и настоят в случай на подобна война да позволят на комитета да сформира доброволчески чети от македонски емигранти, понеже с това ще се спомогне твърде много и на самата държава. А заедно с туй и авторитетът на организацията ще се повдигне доста пред очите на сериозните хора.”
На 14 август 1900 г. комитетът възлага и друга изключително важна задача на авторитетния Давидов - да се срещне с министър на външните работи Тодор Иванчов, който същевременно е и министър-председател, и с министъра на вътрешните работи д-р Васил Радославов и да ги информира за избухналите афери в Лозенградско и Битолско. Дословно в протокола от същото заседание е записано: „По случай арестите, които напоследък са се извършили в Лозенградско, Битолско и по другите места из вътрешността на Македония и Одринско, да се отбележат тези изтезания и мъчения в най-близкия брой на „Реформи”, а Давидов да се представи пред г. г. министрите на външните и вътрешните работи и изложи обстоятелствено станалите събития, като изисква застъпването им за освобождението на всичките невинно затворени свещеници, учители, граждани и селяни.”
Сериозният проблем с пласирането на Македонския патриотичен заем до определените от пълномощниците учреждения все още не се разрешава. Отново на 22 август 1900 г. тази задача се възлага на Давидов, като решението е „да посети казаните учреждения и да направи потребното за разпродаването на облигациите, като за резултата докладва на едно от следующите заседания.” Липсата на средства за делото принуждава комитета на 3 ноември 1900 г. към Давидов да бъде привлечен и Славчо Ковачев, за да направят „списък на македонците и одринчаните” в столицата, в който да се определи и съответното им положение, за да им се предложи „нужното число облигации”. За пласирането на облигациите по-нататък комитетът на 20 декември 1900 г. ще включи и присъединилите се от женевския Таен македонски революционен комитет анархисти Петър Манджуков и Славчо Мерджанов, които ще бъдат командировани из Княжеството, като специално за Търново се решава в тази задача да се включи и подпредседателят на комитета Т. Давидов.
Известно е, че Върховният комитет се задължава и да осигурява оръжие за Вътрешната организация. Разширяването на комитетската мрежа и активизирането и на четническото движение довежда и до сериозни разкрития от страна на властите. Комитетите изпитват все по-голяма нужда от оръжие. На 28 ноември 1900 г. Върховният комитет отново възлага на Давидов важната задача „да се погрижи да избере от тукашните магазини (40) револвера, които впоследствие да се изпратят във вътрешността на разположението на комитетите”, като „за разпределението на тези револвери ще сe вземе решение в едно от следующите заседания”.
На 12 януари 1901 г. комитетът е изправен пред нова и сериозна задача. В граничния пункт в Чепеларе, за който отговарят съвместно комитетът и организацията, е убит пунктовият началник Вълчо Сарафов, братовчед на председателя Б. Сарафов. За разследване на това убийство е определен Павел Генадиев, който ръководи комитета в Мустафа паша - да прибере парите и архивата от пункта и да изследва обстоятелствата около убийството, което е представено като самоубийство. В негова помощ е изпратен отново Т. Давидов. От историята е известно, че и тази задача е изпълнена успешно, и виновниците са наказани жестоко. А в секретния протокол на ВМОК от 23 януари 1901 г. са записани подробностите около извършеното от П. Генадиев и Т. Давидов, за което докладва Давидов: „Давидов докладва резултата от ходенето в Чепеларе. Установи се, Георги Мавров подлъстен от сумата, която се намирала на разположение във Вълчо Сарафов, по един най-зверски начин е убил този последния и взел парите, които се намирали у него. Това, установено веднъж, Давидов заедно с Павел Генадиев решили и изпълнили убиването на Георги Маврова. За заместник на Вълчо се определи Константин Антонов.”

Генерал Стефан Паприков

Явно е, че срещата на Сарафов и Давидов с военния министър ген. Паприков в края на август 1990 г. не дава никакъв резултат. Същевременно на 12 януари 1901 г. правителството на Тодор Иванчов пада и княз Фердинанд възлага на ген. Рачо Петров да състави ново правителство, което управлява малко повече от един месец. На 20 февруари 1901 г. Фердинанд, който вече почва да играе по руската свирка, назначава русофилското правителство от демократи и прогресивни либерали. Водачът на Демократическата партия Петко Каравелов е назначен за министър-председател, а водачът на Прогресивно-либералната партия д-р Стоян Данев - за министър на външните работи и изповеданията. Несменяемият Фердинандов човек във всичките тези правителства, като се почне от това на Димитър Греков, Тодор Иванчов, ген. Рачо Петров, Петко Каравелов и се стигне до това на д-р Стоян Данев (от 18 януари 1899 г. до 6 май 1903 г.) е ген. Ст. Паприков, който се мени съобразно - първо с линията на княза, а чак след това с тази на правителствата. На 16 март 1901 г. военният министър издава секретна заповед № 76, с която забранява участието на българските офицери в дейността на македонските дружества под заплахата с незабавно уволнение, като не се допуска повторното им постъпване на служба. Аргументирайки се с възникналия румънско-български конфликт след убийството на Ст. Михайляно от терористи на комитета и организацията на 19 март 1901 г. военният министър изпраща за сведение до министъра на външните работи и изповеданията д-р Ст. Данев поверителното си писмо № 1 до всички гарнизони. В него ген. Паприков пише: „Не Ви е безизвестно, че съществующите в страната ни Македонски дружества, управлявани и ръководени в своята деятелност от Централния Македонски Комитет, в последните две-три години развива деятелност, която излиза от пределите на устава на тия дружества и която в някои случаи тя е била и несъобразна със законите в страната. Не Ви е безизвестно така също, че благодарение на тая именно деятелност главно се дължи, както миналогодишният ни конфликт с Румъния, конфликт, който можеше да ни доведе до една война, на която последствията не можаха да се предвидят, така и лошото разположение на всички почти Европейски сили спрямо Княжеството. На тая деятелност, може да се каже, се дължи сегашното крайно опасно положение на работите в Македония, гдето ние рискуваме отведнъж да загубим всичко спечелено през един период от 25-30-годишна деятелност. Не бих Ви споменавал за тая деятелност на Македонския комитет, ако да не знаях и ако не бях убеден, че и Вам е известно какво в тая деятелност Македонският комитет е получавал право или косвено, ако не насърчение, то поне съчувствие от мнозина от г. г. офицерите от армията, а главно от офицерите-македонци. От мене е далеч мисълта да обвинявам когото и да е от г. г. офицерите в поощрявание Македонския комитет в престъпни действия, но това обаче ни най-малко не намалява вината на господа офицерите в това, че те, ръководими макар и от високопатриотически чувства, са излезли от кръга на своите длъжности, игнорирали са своето значение и назначение в армията и по тоя начин твърде много са й повредили както в страната, така и в странство. Че това е така, Вам не ще да е безизвестно, че в настояще време върху армията се сипят укори от всички страни, укори, които, не трябва да го скривам, колкото и да са преувеличени, все пак имат известна основателност.” По-нататък генералът нарежда до старшите офицери-командири: „на първо място да се запрети на г. г. офицерите да вземат право или косвено каквото и да е участие в делата на Македонските дружества; да се запрети на г. г. офицерите да дават каквато и да е поддръжка на тия дружества, като имат предвид, че за неизпълнение на това те ще бъдат уволнявани от служба. Тази цел преследва и заповедта на военното ведомство от 16 март т. г. под 76. В случая, обаче, аз считам, че наказателните разпореждания не са достатъчни. На увлеченията трябва да се противопоставят: началническият надзор, а главно началническият съвет, защото те ще дадат по-добър резултат.” И по-нататък верният изпълнител на Фердинандовите внушения дава конкретни нареждания как да се изпълни неговата заповед: „да съберете всички г. г. офицери от поверената Ви част и като им укажете, че увлеченията на някои техни другари водят в крив път, че тия увлечения са вредни и за армията, и за отечеството, че те със своите увлечения и действия повече отдалечават целта, която преследват, отколкото я доближават, ще ги предупредите, че за в бъдеще на действията, които досега са били или търпими или незабелязани, ще се гледа като на недопустими в армията и че виновните ще бъдат строго наказвани. Ще трябва да разясните на г. г. офицерите, че ония от тях, които, по каквито и да е причини, считат, че не ще им бъде възможно да изпълнят исканото от тях, по-честно е да напуснат службата, да станат свободни граждани и да направляват своята деятелност както намерят за най-добре. Заповедта по военното ведомство от 16 март т. г. под № 76 и настоящето ми поверително ще Ви служат за ръководство във Вашата деятелност и за вашите отношения към всички ония г. г. офицери, които, досега по един или друг начин, са имали съприкосновение с Македонските дружества.”
Макар че се отклонявам от темата за поручик Тома Давидов, искам да Ви покажа какво се крие зад тази заповед, с която се цели да бъдат ударени засилилите се и показващи определено намерение за повече самостоятелност Върховен комитет и Вътрешна организация. Със съдействието на руската дипломация в Турската империя за скопски митрополит е наложен сърбинът Фермилиян, а за да мируват комитетите на Вътрешната организация, докато се осъществи този удар срещу българщината, турските власти арестуват целия Централен комитет на ВМОРО по двете афери - Солунската, в края на 1900 г., и Битолската (Попставревата) в началото на 1901 г., а в София е арестуван целият Върховен комитет, възглавяван от Б. Сарафов, заедно със задграничния представител на организацията Гьорче Петров. Давидов също попада в затвора заедно с целия комитет. Русофилското правителство подготвя много шумен процес, отразен по онова време в пресата. 
Както ще стане ясно след време, с тези ходове на русофилските правителства княз Фердинанд си подготвя почвата за подписването на Тайната военна конвенция между България и Русия на 31 май 1902 г. по време на посещението му в Петербург. Конвенцията, която никога няма да влезе в сила, от българска страна ще бъде подписана от верния изпълнител на Фердинандовите планове и интриги, несменяемия военен министър ген. Стефан Паприков, който при русофилското правителство на Александър Малинов (1908-1910) ще застане начело на българската дипломация като външен министър, а през 1906 и от 1910 до 1912 г. ще бъде дипломатически агент и пълномощен министър в Петербург. Отново през септември 1912 г. при русофилското правителство на народняците и прогресивните либерали цар Фердинанд ще получи от руска страна многомилионен подкуп, за да утвърди сръбско-българския договор, който ще ни докара до първата национална катастрофа. Явно е, че нищо случайно не се е случвало, а всички действия са дирижирани от престъпния монарх!

Тома Давидов

Но да се върна отново на Т. Давидов. На свикания Осми извънреден македоно-одрински конгрес, който заседава от 4 до 8 април 1901 г., не са поканени членовете на предишния комитет. Докато те са все още в затвора, е избран и нов Върховен комитет, начело с поета сатирик Стоян Михайловски. Дейността на Сарафовия комитет не само е порицана в отчета и в изказвания, но е приета на 8 април резолюция, в която се повтарят основните моменти от изказванията, повлияни и от отправената от задграничния представител Гоце Делчев критика по отношение на опитите на Сарафовия комитет да вземе в ръцете си и ръководството на ВМОРО. Резолюцията има следното съдържание: „Извънредният конгрес на Македоно-одринската организация в България, като признава: 1. Че македонското движение в Македония и Одринско е революционно движение, крайната цел на което движение е да се премахне сегашният деспотически режим, който убива всяка възможност за едно нормално културно развитие на тая страна, и да установи едно автономно управление, най-добрият залог да се умиротворят духовете и да се обезпечи мирът и спокойствието на Балканския полуостров; 2. Че за постигането на тая цел е необходимо преди всичко да се организират поробените населения в Македония и Одринско в една мощна боева организация, която да буди и повдига политическото и гражданското самосъзнание в тия населения и да се явява навсякъде, гдето може да се нанесе удар на турския деспотизъм, като поддържа всяко революционно движение в Турция, което има същата цел, без обаче да забравя бъдещето на общото освободително движение; 3. Че задачата на Македоно-одринската организация в свободна България не е да направлява и ръководи революционното движение в Македония и Одринско, което се развива при особени условия и не търпи никакви пресилвания отвън, а само да му съдействува морално и материално, като същевременно изяснява и тълкува неговите цели и стремления, както пред българското, така и пред европейското общество.
Реши: 1. Македоно-одринската организация в България ще съдействува на всяко революционно движение в Македония и Одринско, което се стреми да постигне своята освободителна цел чрез организираната сила на самите народни маси в тия провинции; 2. В интереса на освободителното дело в Македония и Одринско и задачите, които тя си туря към него в свободна България, Македоно-одринската организация заявява, че наредбите и условията в конституционна България й дават достатъчно широк простор, за да постигне своите цели, и поради това отхвърля всяка външна намеса на които да са правителства или партии; 3. За постигане крайните цели на Македонското освободително движение, организацията ратува за премахването на националните и шовинистическите вражди на народите на Балканския полуостров и за солидарна борба против общия враг.”
Въпреки сериозните критики срещу Сарафовия комитет, който вече е отстранен, и по мнение на новото ръководство - безопасен, по предложение на новия председател Ст. Михайловски „да се избере една тричленна комисия, която да поднесе благодарителен адрес на г. Б. Сарафов и другарите му, сега находящи се в затвора, за тяхната неуморима деятелност, чрез която толкова много са усилили и укрепили нашата организация. Конгресът с акламации прие това предложение и избра за тази цел г. г. Ст. Михайловски, д-р Владов и Цончев.”

Стоян Михайловски

Въпреки че начело на комитета застава поетът Ст. Михайловски, но в ръководството му този път е включена другата група офицери, довчерашни съмишленици със Сарафов, Давидов и Ковачев, възглавявана от генерал Иван Цончев, който на следващия редовен Девети конгрес на ВМОК (29 юли - 5 август 1901 г.) е избран за подпредседател. Те налагат резолюцията срещу Сарафовия комитет от Осмия конгрес да се приеме без промени като директива на македоно-одринската организация в България от Деветия конгрес.
Наскоро след привършването на работата на конгреса Б. Сарафов, Т. Давидов и останалите членове на комитета са освободени от затвора. Ръководството на комитета е твърдо преминало в ръцете на Михайловски и Цончев. След освобождението им Сарафов и Давидов пътуват до Белград, за да закупят оръжие за вътрешността. Срещат се със сръбския дипломат Света Симич, ръководител на сръбската пропаганда в Македония, и с министър Балугжич, опитвайки се взаимно да се изиграят. От там Сарафов заминава за Виена и Женева. След като осигурява пари, изпраща част от тях на Давидов и Ковачев, които ги предават на Задграничното представителство, и с тях П. К. Яворов започва да издава вестник „Дело”. Не малка сума предават и на Симеон Радев, с която той започва издаването на организационните вестници в Женева и Париж „L`Effort” (1900-1901), „Le Mouvement Macedonien” (1902-1903). По Давидов Сарафов отново изпраща 10 000 франка за нуждите на Вътрешната организация и за солунските атентатори. Но наскоро Давидов съобщава на Сарафов, че отношенията с ВМОРО охладнели, след като тя си осигурила средства от откупа за американската мисионерка мис Елен Стоун и Екатерина Цилка.
На Х конгрес през август 1902 г., когато Върховният комитет се разцепва на две, Давидов заедно с Б. Сарафов, Сл. Ковачев и др. преминават окончателно на страната на втория Върховен комитет, под ръководството на инж. Христо Станишев и Тома Карайовов, подкрепен от Вътрешната организация и сътрудничещ си с нея.

Генерал Иван Цончев

През есента на 1902 г. Върховният комитет Михайловски - Цончев провокира Горноджумайското въстание, а полк. А. Янков заминава с четата си за Костурския край с намерение да вдигне и там въстание. Вътрешната организация и Станишевия комитет не успяват да предотвратят въстанието в Горноджумайско. Единствено успяват само да го локализират. Бившият Сарафов комитет твърдо се определя на страната на ВМОРО, която изпитва остра нужда от квалифицирани български офицери.
Още преди Солунския конгрес на ВМОРО, който взима решението за вдигането на Илинденско-Преображенското въстание, съгласувано с Гоце Делчев, който е върховен ръководител на четите на организацията - Б. Сарафов, Т. Давидов и Сл. Ковачев са определени за войводи на ревизионни чети в Македония. Давидовата чета е определена за Битолския окръг. Давидов подготвя четата си за прехвърляне през границата през Кюстендилския пункт на ВМОРО. Тя е в следния състав:

Чета на Тома Давидов

Номер

Име

Селище

Длъжност

Бележка

1.

Тома Давидов

Ловеч

началник на четата

Запасен капитан

2.

Христо Настев

Щип

секретар и подначалник

Учител

3.

Димитър Дечев

Сливен

оръжеен инструктор

Запасен портупей юнкер

4.

Иван Хаджиасенов

Сливен

помощник оръжеен инструктор

Запасен портупей юнкер

5.

Георги Г. Асенов

Сливен

оръжеен техник

Запасен подофицер

6.

Костадин Бояджиев

Баня

запасен редник-четник

телеграфист

7.

Димитър Апостолов

Кавадарци

запасен редник-четник

 

8.

Ангел Андреев

Рудари

запасен редник-четник

 

9.

Георги Попгорганов

Бобища

запасен редник-четник

 

10.

Илия Гъсков

Баница

запасен редник-четник

 

11.

Петър Тинев

Котел

запасен редник-четник

 

12.

Спиро Скурчито

Вранещица

запасен редник-четник

 

13.

Алексо Стефанов

Радово

запасен редник-четник

 

14.

Панайот

Солунско

запасен редник-четник

 

15.

Христо

Кичевско

запасен редник-четник

 

16.

Васил

Кичевско

запасен редник-четник

 

17.

Костадин

Радовишко

запасен редник-четник

 

Върховният комитет около 1899 - 1900. Седнали Тома Давидов (подпредседател), Борис Сарафов (председател), Георги Петров (касиер). Прави Владислав Ковачев (член), Георги Минков (член)

Четата тръгва за Македония на 1 октомври вечерта, но на границата влиза в стълкновение с българската войска, която осуетява преминаването на част от нея. Границата е толкова строго охранявана заради преминаването на върховистките чети за въстанието. На 4 октомври 1902 г. Задграничното представителство съобщава на ЦК на ВМОРО: „С прискърбие ви съобщаваме, че почти половината чета на Давидова е заловена около границата и снощи са докарани тук (София).” На 7 октомври ЗП отново пише до ЦК: „Нашите в Лешко (Джумайско) са имали напоследък сражение с върховистите, от което са паднали няколко момчета, от нашите нито един. Обаче след туй нашите е трябвало да се поразправят и с аскера турски, та имало две наши момчета паднали. Вижда се, че Давидовата чета е минала благополучно границата.”
След трудния преход с бой ревизионната чета на Давидов пристига в определените й райони. Давидов предлага на Окръжния комитет да се раздели Битолския окръг на 5 района за по-ефективно ръководство. Той се движи в Охридско, Битолско и Демир-Хисарско и подготвя населението за предстоящото въстание. И наистина през въстанието в Охридско ще се водят едни най-кръвопролитните сражения.
За действията на Давидовата чета в Битолско разказва в спомените си Георги Попхристов: „Борис Сарафов пристигна с чета в нашия окръг през пролетта, след убийството на Тома Давидов. Той веднага замести Давидов. Както е известно, Давидов беше дошъл още през есента на 1902 година за ревизор и инструктор на четите. В нашия окръг нуждата от военни инструктори се чувствуваше отдавна. С дохождането на Давидов тази празнина се попълни донякъде. Той беше обиколил почти целия окръг и навсякъде произвеждаше обучения. В някои околии даже направи маневри с въоръжените селяни. Беше организирана селска милиция, така че където се явяваше случай да бъде обсадена някоя чета от войската, милицията се притичваше на помощ. Такива бяха случаите при обсадата на Йордан Пиперката в с. Брезово, на Деян Димитров в с. Ърбино, на Славко Арсов в с. Избища и др. Тома Давидов падна убит на 13 март 1903 г. в с. Оздолени (Охридско), отивайки на помощ с милицията в с. Ърбино, където Деян Димитров беше обсаден от войска с цялата си чета. След това последва така наречената „Давидова афера” в Охридско, гдето бяха арестувани около 164 души селяни от цяла Дебърца.”

Анастас Лозанчев

Анастас Лозанчев също разказва в спомените си за причините за гибелта на Давидов: „Борис Сарафов пристигна с голяма чета. Аз отидох в село Паралово (или Могила), за да се срещна с него. Когато минах през село Карамани на път за тази среща, направи ми впечатление, че от същото село бе излязъл един от чорбаджиите, който по-рано изпращаше за среща с други чети селяни. След срещата ни Борис Сарафов замина за Костурско и Леринско. За пристигането на Сарафов и Димитър Дечев писах на Тома Давидов нещо, което го много ядосало, въпреки неговия тих характер. Това стана причина през време на сражението при село Ърбино Тома Давидов да не вземе никакви предпазни мерки и турски куршум да го улучи в челото. До него тогава бил поп Тома, който ми разказва тази случка. Ако не бях писал това писмо, може би Давидов нямаше да пострада. При това сражение стана цяло въстание.”
На дейността на Давидов в Охридско се спират в спомените си и войводите Смиле Войданов, Деян Димитров и Никола Митрев, разказани пред проф. Любомир Милетич през януари 1904 г. От Кичевско той се прехвърля в Охридско с чета от 18 души, състояща се от момчета от Кичевско, Демирхисарско, Битоля и Костурско, на 1 март 1903 г. Давидов предвожда четата си с военната си униформа. Посрещат го охридските чети и селяни от с. Слатино, Ърбино, Мраморец, Сливово и Турия. Пред всичките Давидов държи реч, в която набляга на необходимостта от въоръжаване, тъй като им предстои масово въстание, като съветва селяните да си приготвят храна и да направят складове по горите. По думите на Д. Димитров Давидов във всичките си срещи с населението се придържа към линията на ЦК и ЗП - „сами ще се борим, сами на себе си да се надяваме, а може би и помощ ще имаме”.
След разделянето на четите всяка потегля за определения си район. Скоро получават известие, че Деян Димитров е обкръжен от башибозука при с. Ърбино. На помощ се притичват четирите чети, ръководени от Давидов, Тасе, Марко и Никола Митрев.
За гибелта на Давидов заслужава да прочетем разказа на Смиле Войданов, който е близо до войводата в последното му сражение: „Щом пристигнахме под с. Оздоляни, нашият патрул бе видял 6-7 души башибозук турци и изгърмя върху тях. Ние си помислихме да не би аскерът да се връща от сражението с Деяна, та се пръснахме на широко във верига. А Давидов с няколко момчета взе дясната страна къде черквата, за да залови гробищата, за да не би турците да заседнат там. От турците беше един изпреварил Давидова и беше залегнал зад каменето в гробищата. Когато Давидов, ходейки към него, наближил на 15 крачки, турчинът гръмва и право в устата; Давидов падна и другите момчета убиват турчина и още двама други, едного раниха, а двама избягаха. Турците се оказаха башибозук. Този, що уби Давидова, се казваше Даут ага, кехая („кяа”) в селото Сошани. Тия, бягайки от сражението с Деяна, седнали на почивка, та случайно се срещат с нас. Щом падна Давидов, дигнахме го и разбрахме, че сражението с Деяна се прекратило. Занесохме тялото на Давидова над селото Оздоляни; носехме го 8 души на пушките, минахме покрай кулата, в която се случили трима башибозуци, тъй също избягали от сражението с Деяна. Тези не гръмнаха на нас, ами ни оставиха да минем посред село, - 80 души бяхме.”
Четниците погребват Давидов в гористата местност Куратица над село Оздоляни, а долината, където бил гробът му, е наречена в негова чест на Давидова долина.
В разказа си тримата войводи отбелязват, че по-късно турците, за да се уверят, че наистина са убили Т. Давидов, разравят гроба му и изваждат тялото му и го пренасят в мюдюрницата в Издеглавие, но от хюкюмата в Охрид им нареждат да върнат тялото в същия гроб и да го погребат, което било изпълнено от селяните от Оздоляни в присъствието на аскера.
Мястото на загиналия войвода е заето от бившия секретар на четата Христо Настев. Продължителят на делото на Давидов и негов заместник дава една от най-високите оценки за него като личност и като революционер:

Тома Давидов
„За всички нас Тома Давидов беше и си остана символ на скромен и волен борец в нашето македоно-одринско освободително движение. Никой не можеше да отрече качеството му на честен и верен на дълга си войник и офицер в нашата организация. Не! Макар и доброволен началник, и воевода на ревизионната чета в Битолско, състояща се също от доброволци за освободителното ни движение, той съзнаваше напълно отговорностите, които беше поел върху себе си, и винаги беше готов да се пожертвува за добрия изход на борбата. Той и като покойник е вече велик, защото живота си прекара в борба със злото, за благото и правата кауза на ВМОР Организация.”
Като приложение Ви предлагам първата кратка биография на Тома Давидов, публикувана във в. „Революционен лист” през 1904 г., представляваща съкратен вариант на отпечатаната през 1903 г. във в. „Македоно-одрински куриер”.
Ще имате възможност да прочетете и песента на Тома Давидов, написана от неговия другар кайлярския войвода Никола Андреев - Алай бей. Хр. Настев пише, че Н. Андреев нагласил и текста, така че да се пее по-популярната тогава италианска песен за Джузепе Гарибалди „Viva Garibaldi”. Той пише още, че веднага песента е „станала и всенародно-патриотична песен, пята из цяла Македония”.

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

ПЕСЕН НА ТОМА ДАВИДОВ

Македонйо, ой, Родино,
Ти Голгота на борците!
Грабиш жертви все отбрани,
Плач риданья от вси страни.
Припев (2) Стани Давидов от гроба черен
Стани, стани, юнако!

Ах, не ставаш, че си умрел,
Че куршума те пронизал.
Твоя живот веч угасна,
Твойто име веч порасна!
Припев (2) Стани, Давидов, от гроба черен
Стани, стани, юнако!

Днес Давидов се прощава
Със другари и балкани.
Той остави своите борци
По балкани, като пилци.
Припев (2) Стани, Давидов, от гроба черен
Стани, стани, юнако!

Млади моми и невести,
Венци вият вси жалостни.
Они викат „Бог да прости,
Бог да прости войводата!”
Припев (2) Стани, Давидов, от гроба черен
Стани, стани, юнако!
Публ. в Хр. Настев, Тома Давидов в помощ на обсадената чета в с. Ърбино, сп. „Илюстрация Илинден”, 1932-1933, бр. 9-10, с. 9.

№ 2

ТОМА ДАВИДОВ

Тома Давидов се е родил на 20 април 1868 г. в Ловеч. Предназначен да стане добър медик, 1895 година го сварва офицер от българската армия, в чин подпоручик. През лятото на същата 1895-та година, той зарязва офицерството, прощава се със старата си майка и заминава като войвода на една голяма възстанишка чета в Неврокопско. Четници от тогавашната му чета, останали живи, с възторг говорят за него. Никой не се отнасял по-другарски с четниците от Давидов. На всяка нужда той намирал лек, всяко недоразумение, щом той се намисал, веднага се изглаждало и не е имало никой от четниците, който да се е сметал за онеправдан от него.
А Давидов тогава още беше млад и лишен от онази необходна опитност, за да бъде водител, която е работа на годините, на живота.
Повечето от ония, които влязоха тогава в Македония, за да подигат въстание, извлякоха, след своето завръщане, много полезен и скъп урок. Станали жертва на държавнишки и лични интереси, те се убедиха, че са били подло изиграни за сметка на нещастния роб, а най-важното, че всяка истинска революция произхожда от народи и че не може да се подига по изкуствен начин отвън. И тоя урок става пътеводна звезда в по-нататъшната дейност на Тома Давидов.
В оня кипящ котел, който носеше името Комитет Сарафов, Давидов е играл ролята на предпазителна клапа.
След падането на Комитета Сарафов, Давидов е преживял най-горчивите дни на своя живот. И на тоя мил, честен, добродушен, благ и скромен човек, който бе изразходил всичките си спестени от офицерството пари във време на своето комитетствуване, който бе сял наоколо си само добрини, който заобикаляше често затворите, за да утеши нещастните затворници и да им помогне с оскъдните си средства - и нему бе съдено да попадне под чука на злобата и отмъщението, насочени към другиго ...
С тъга в душата си, с болка той се е молил тогава на всички да казват истината голата истина, - толкова тежки са били за него клеветите, пускани на техен адрес, защото за него не са имали в това време цена другарите му, не му е било жал и за самия него, а за онова свято дело, което се компрометира, което губи и се съсипва за лични дертове. Ето няколко реда от едно негово писмо, което той е изпратил от Плевен до един от своите най-близки приятели в София:
„Нито минута да не стоиш на едно място. Както знаеш, осветлявай, защото, както е казал Шекспир, заблуждението не спи, затова пък истината трябва да се повтаря 1000 пъти ...”
И той, бедният, повтаряше винаги само истината, десетки хиляди пъти я повтаряше, но не всякога имаше кой да го чуе.
„Не искам вече да стоя тука” - казвал често той. - Ние трябва да си отидем по местата. Там ни чака работа. Омръзнаха ми глупостите, които всеки ден се повтарят тука. Който иска да комитетствува, нека остане, но аз ще вървя.” - И той, наистина, престава да комитетствува и... и дойде тука, за да не се върне вече никога.
В разгара на най-големите ежби между разните течения в Княжеството по нашите работи, Давидов тихо, незабелязан от никого, без никакви парадирания и прощални писма, влезе в средата на потиснатото население. В началото на м. септември 1902 г. в едно от пограничните места, той дава юнашко сражение, пробива си път и минава към Вардар. Това сражение даже не е хроникирано от българските вестници. Тъкмо тъй, както той сам е искал. Настъпва зимата. Тома Давидов остава между населението и като войвода кръстосва Охридско, Битолско и Демир-Хисарско. В скоро време той спечели симпатиите на населението и навсякъде бе посрещан с най-голяма радост. Той организува четите и ги подготви за борба; той направи от всяко селце въстанишка крепост. При първо повикване всички селяни въоръжени се отзоваваха при него и той тичаше с тях, за да избави някое село, обречено от арнаутите на изгаряне, или за да спаси някоя чета, заградена от турски потери. - Днес вече легенди се носят из тия краища на нашата татковина за тоя мил и непрежалим войвода.
В с. Ърбино (Охридско) на 15 март е бил заобиколен от голяма турска потеря другаря Деян войвода с четата си. Бързо пристигат куриери в околността на с. Издеглаве, дето по това време туко-що бил пристигнал от Охрид Давидов с четата си, още неотпочинал, и му съобщават в каква опасност се намират Деян и селото Ърбино. Веднага той разпраща куриери по всички околни села да се притекат на помощ на ърбинци, а сам той с четата си пристига пръв. Давидов дава време да пристигнат въоръжени селяните от околните села, а пристигнали около 700 души и тогава обсажда с тях турската обсада. Открива се огън. Деян с четата си и въоръжените ърбинци също откриват огън. И всичкият аскер, а той е бил повече от три роти, поставен между два облака от куршуми, е бил избит. Избавили се само 6 души, които се скрили наблизу в едни гробища. След победата, когато всичко онемяло и не се виждал вече жив турчин, Давидов пръв се изправя, за да разгледа с бинокъл бойното поле. В тоя миг от шестимата скрити войници последва залп. Един куршум поваля Давидова. Веднага войниците са били обиколени и избити.
А четниците, скришом от селяните, погребали със сълзи на очи своя мил и скъп войвода.
И населението продължава да вярва, че Давидов е жив... И когато после научава горчивата истина, не поискало да повярва.
И наистина, Тома Давидов е жив; защото неговите дела са оставили дълбоки, неизличими следи в революционната борба в Охридско, Демир-Хисарско и Битолско. И за потиснатото население, за което той е сложил костите си, Давидов ще остане вечно жив.
Публ. във в. „Революционен лист”, № 6, 18 ноември 1904 г., с. 2-3.