ПРОФЕСОР АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ БЛЕСТЯЩИЯТ УЧЕН И БЕЗКОМПРОМИСНИЯТ ВЕСТНИКАР ОТ ЩИП

Преди години прочетох едно интересно изказване на водещ западен журналист, срещал се и интервюирал най-известните личности на миналия век. По неговите думи само Лев Толстой и Александър Балабанов са му направили най-голямо впечатление и са оставили неизличими спомени в него. За Лев Толстой няма да пиша, тъй като за него достатъчно е написано от изследователи, съвременници-мемоаристи, пък и той достатъчно е казал за себе си в своя дневник и спомени, а да не говорим, че личността на магьосника от Ясна поляна присъства зад всеки негов написан ред. Навремето В. И. Ленин в едноименна своя статия беше нарекъл Лев Толстой „огледало на руската революция”. Въпросът и сега е спорен - дали Толстой или неговото творчество са огледало на руската революция, или са огледало на руската история и действителност от ХІХ век. Спирам да ви занимавам с великия творец, още повече че това не само не ми е целта, но има по-компетентни от мен, които да се произнасят по въпросите около личността и творчество му.

А Александър Балабанов на какво беше огледало и достатъчно ли е казано за него? Съвременниците ни днес познават ли неговото творчество и личност, или само са дочували веселите случки с него, разказвани в стотиците анекдоти? Освен написаното за него от Тодор Боров, Симеон Радев и напоследък от Александър Пиндиков, има ли какво още да се каже за него?

Проф. Александър Балабанов

Да се пише за проф. Александър Балабанов, като че ли е много лесно, тъй като той като че ли всичко си е казал в спомените си, в есетата и фейлетоните, в критичните и самокритичните си статии, в злободневната си публицистика и в научните си трудове, а от преводите му имаш чувството, че античните автори и немските класици като че ли са писали на български. А когато трябвало да напише нещо на друг език, започвал направо на съответния език, като на роден, без чернова на български, и днес, когато трябва да се запознаем с творчеството му на чужди езици, трябва да разчитаме на преводачи. Тъй като споменах и за самокритичните му статии, само ще припомня два известни примера от неговия живот и творчество и за една дума, изобретена от него и влязла в речника ни. Една сутрин Балабанов преглеждал току-що получените вестници и се зачел в някаква статия, подписана с името Ал. Бал. Направила му впечатление, но не му харесала и речовитият Балабанов не само че я захвърлил, но и я определил като „алабализъм”, по името на оказалия се „неизвестен” нему автор. А авторът бил самият Балабанов, който предния ден написал нещо злободневно и актуално и го подписал набързо със съкратеното си име „Ал. Бал.” И както го написал, така го и забравил. Забележителни са и неговите отговори на критиките към него за турцизмите в българския език.
Лев Толстой направил опит да създаде нова религия на основата на руското православие и написал дузина книги, брошури и статии по въпроса. Но руските синодални старци го анатемосали и отлъчили от църквата, още повече че то съвпаднало по време и с току-що отпечатана негова „неморална”, по техните думи, но брилянтна „Кройцерова соната”. А нашият Ал. Бал. не само че не бил отлъчен от българската църква след критиките му по калпаво преведената през 20-те години на миналия век „Библия”, но смирено замълчали. Още повече че и да не бил навсякъде прав в критиките си, но зад него стояла не само голяма част от българската интелигенция, но и всесилната по онова време ВМРО, начело на която стоял неговият съгражданин Иван Михайлов, а към личността и творчеството на колоритния Балабанов изказвал нескритите си симпатии царуващият тогава монарх Борис ІІІ. Популярността и обаянието, с което се ползвал Балабанов, явно се оказали пречка за разправа с него и за народнодемократичните сатрапи след 9.ІХ.1944 г., а дори направили опит да го привлекат на своя страна. Балабанов на три пъти показал радостта си от освобождението на Македония и обединението на българските земи в едно царство и дори открито сътрудничил с материали и с романа си за Хитър Петър в излизащия българо-германски ежедневник през Втората световна война. Пък и какъв би могъл да бъде роденият в българския Щип учен и общественик, освен родолюбец?
Когато човек застане пред Балабановите книги и пред спомените за него, изведнъж се оказва, че да се напише нещо ново и истинско за него, не било толкова лесна работа. А самият той се е описал в стихотворната си автобиография само с една дузина думи.
Само я прочетете, и ще се убедите в думите ми:

„АВТОБИОГРАФИЯ
И мраз,
И жар;
И роб,
И цар;
И гроб,
И ден;
И лъв,
И мек -
За всеки час!
Такъв
Човек
Съм аз.”
(Публ. в Ал. Балабанов, Из един живот (1898-1934), С., 1934, с. 16.)


Ако искаме да научим нещо за живота и творчеството на този бележит български учен, отново трябва да се обърнем към справочниците със сухата информация за него, за когото трудно могат да се намерят думи, без да се използват безброй епитети от богатия български език, пред който познавачът на античните езици и говорещият няколко европейски езика Балабанов се прекланяше. Още приживе се разказват за него безброй анекдоти и други весели случки, които все още бяха популярни и по време на моето студентство. Един от редките случаи за нашето книгоиздаване беше сборникът със спомени за двамата приятели - проф. Александър Балабанов и Симеон Радев. И днес трудно можем да си отговорим името на кой от двамата беше привлекателно при разграбването на книгата за броени часове, което не беше характерно за този род издания, като се има предвид, че тя излезе от една огромна и представителна поредица от спомени на съвременници за българските писатели и поети. А ако разгърнем страниците на Кирил-Христовите дневници и спомени, трудно можем да кажем кого повече е мразел гологлавия присмехулник - П. П. Славейков, Боян Пенев или Ал. Балабанов. Не му е простил и в парещите си и огнеопасни епиграми „запалени стрели”. Но и перото на Балабанов, „тоз маймуняк”, „арменомакедонеца” (думите са на Кирил Христов) не малко пъти му е изигравало лоша услуга. Безкомпромисността му в отстояване на собственото мнение по вестници и списания ще организира и обедини не един път критиците и отрицателите му и той с право ще възкликне в публицистиката си, както главния му враг Кирил Христов - „аз съм най-мразеният човек в България”. Сега, след повече от половин век от неговата смърт, се вижда колко липсва на България този блестящ творец, който би бил гордост за всеки народ. Нашето съвремие не можа да създаде такива интелигенти като Балабанов, който само с дамаджана винце за вдъхновение можеше да преведе дори гениалния Гьотев „Фауст”. Но не само „Фауст” е неговият преводачески шедьовър. Големият Иван Вазов не един път ще изкаже преклонението и възхищението си пред Балабановите преводи на античната класика. За да се пише за Балабанов, трябва да се пише с обич и с познаване. Инак просто нищо няма да излезе, тъй като той е в състояние да накара читателя да разгърне отново позабравените наши класици. Неговото творчество често играе ролята на копривщенските нощви, които през 20-те години се оказва, че крият един от родните шедьоври - Захари-Стояновите „Записки по българските въстания”. Тогава в новото „Игнатово”, издание на „Записките”, Балабанов ще напише вдъхновената си въвеждаща статия „Един български Тукидит”. Достатъчно е само човек да се протегне и да бръкне в Балабановите нощви, за да открие познатото и любимото за толкова поколения българи. И което е особеното, когато четем Балабанов - трябва да знаем, че той е в състояние да ни убеди в своята правда, тъй като той си служи еднакво добре както с науката, тъй и с публицистиката. И това, което го отвращава в литературата и в ежедневието, а ние не винаги споделяме, е написано и изречено така категорично по балабановски, че за да го обориш, ти трябват не само факти и аргументи, но и перо като неговото.


Проф. Александър Балабанов с Яна Язова

За пръв път се запознах с творчеството на проф. Александър Балабанов в първи курс, като студент по история в Софийския университет (1969-1970 г.). Затова съм задължен на друг голям български учен, вече покойник, проф. Александър Фол, който в семинарните занимания по стара история първо ни препоръча да прочетем Балабанова „Любов и поезия”. И до днес помня думите на уважавания млад тогава учен, че античната литература и история не е само войни и геройства, а и великолепни примери на любов и поезия и зад всяка героична случка, описана от античните класици, стои любовна история, любовта още от античността е мощен двигател. И поводът за Троянската война е любовта между Парис и Елена. Обичат се боговете високо горе на Олимп, обичат се и античните герои. Любовта е свързваща и в кръга на античната поетеса Сафо. И Ахил влиза в битката с троянците след смъртта на любимия му приятел. Посочената от проф. Фол книга много трудно и на доста висока цена намерих в тогавашната антикварна книжарница на „Граф Игнатиев”. Прочетох я на един дъх, както тогава четяхме приключенските книги, и до днес тя е първата ми и най-скъпа книга, стояща редом с красивото издание на превода на Гьотевия „Фауст” на големия учен в огромната ми библиотека. И чудно нещо, никой вече близо осемдесет години не се сеща да я преиздаде, а някои съвременни светила в новите си изследвания дори не я споменават, като че ли историята на античната литература започва от тях. Но премълчаването не може да бъде отрицание, а само опит да бъде предадена и тя на забвение. След време успях да открия и огромния юбилеен сборник, посветен на Александър Балабанов „Из един живот” (1934 г.). Бяха публикувани и излязоха вече в две издания недовършените спомени на Балабанов, подготвени от неговия приятел и продължител проф. Тодор Боров. Издателство „Български писател” издаде два огромни сборника с негови студии, статии, пътеписи, спомени и малко писма, а издателство „Захарий Стоянов” издаде едно малко сборниче с подбрано от Балабановото наследство. Лека-полека до почитателите на големия учен достигна и малка част от епистоларното му наследство, над което работеха неуморните му изследователи Тодор Боров, Александър Пиндиков и др. И в кореспонденцията си Балабанов е изкусен разказвач, както и в цялото си творчество. Бяха издадени и афоризмите на Балабанов и на Яна Язова, които излязоха в един великолепен том. Тази книга оттогава ми стана настолна книжка и стои редом с „Невчесаните мисли” на любимия ми полски мислител и поет Станислав Иежи Лец. Разгръщайки ги, трудно мога да преценя кой от двамата е по-велик и остроумен.
През 2006 г. издадох едно сборниче, което беше спечелило конкурс на Националния център за книгата. То носеше претенциозното, но истинско заглавие „Апология на българското. Спомени за себе си и размишления за българската литература. Балканският хитрец”. Да се надяваме, че бъдещето ще ни изненада най-после с едно наистина пълно издание на творчеството и на документалното наследство на учения.


Проф. Александър Балабанов, Елин Пелин и Хр. Радевски

И днес всяка Балабанова книга, която стигне до книжарниците, се превръща в празник за българската култура, тъй като той винаги ще има читатели сред сънародниците си от двете страни на границата, още повече че там, около Вардара, за него нищо няма да чуете. Неговото име и творчество там са табу и са предадени на забрава. А в родния му град Щип, в който, освен него, са се родили още хиляди българи, имената на които са свети за нас, едва ли някой знае кой е Александър Балабанов. Дори преди години, когато посетихме Щип и в двора на така популярната църква в бившата махала Ново село, се срещнахме с една госпожа, която ни представиха като директорка на историческия музей, тя, щом разбра, че сме българи от София, хукна презглава и ни заряза, без дори да се сбогува. Явно думата българин все още продължава да плаши някои дребни души, още повече че Щип е известен и с родените там и забравилите българския си произход Стоян Мишев, Михайло Апостолски и Киро Григоров, та няма за какво да се учудваме.
Но все пак да си припомним някои важни дати от живота на този голям български учен.


гр. Щип

Александър Балабанов е роден през 1879 г. в град Щип. Макар че вече многократно е писано какво е за нас българите Щип, ще повторя накратко още един път. Родният град на Балабанов е важен кръстопът от античността та до ден днешен. Градът е разположен в северозападната част на античната област Пеония, а над него върху хълмовете на Плачковица планина се издигат останките на стари крепостни стени. Преданието разказва, че крепостта била възстановена от българския цар Самуил и бранела населението във войната с византийския император Василий ІІ Българоубиец. През детските години на Балабанов, когато видният наш етнограф и просветител Васил Кънчов минава през Щип и сверява с известните за времето си статистики, намира в града население от 20 000 души, от което половината - 10 000, са българи, 8700 турци, 800 евреи и 500 цигани. Тези данни той ще отбележи в своята етнография и статистика на Македония (1900 г.). А самият Балабанов, разказвайки за родния Щип, сочи „значението на тоя град като духовен и деен и бунтарски център”, в който „не само нямаше въобще никакви небългарски възможности, ами и там не се допускаха и под най-невинна форма и предлог никакви чужди агенти… Нито гъркомани, нито други … „мани…”. За него родното място е „люлката на толкова просвета, бунтове, страдания и ликувания”.
Щип е дал безброй имена на големи българи, които са заели достойното си място в българския културен и героичен пантеон. Дано бъдещият историк бъде в състояние да разкрие неговото водещо място в общобългарската история.
Не искам да изтъквам като водещо мястото на Щип в революционното движение на останалите под робство българи след Берлинския конгрес, но не мога да се стърпя да не отбележа, че тук започват революционната си и просветителска кариера нашите революционери Дамян Груев, Гоце Делчев, Тодор Лазаров, Туше Делииванов и редица други. В спомените си водачът на ВМРО Иван Михайлов ще изреди десетки щипски родове, живеещи само на една Щипска улица, дали жертви за българската свобода. Тази информация всеки българин би трябвало да знае и да не забравя. От Щип заедно с проф. Балабанов са редица български учени, сред които са акад. Любомир Милетич, проф. Йосиф Ковачев. Той е родно място и на водачите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) Тодор Александров, Иван Михайлов, Христо Попкоцев, Ефрем Чучков, Емануил Развигоров, както и революционерите Тодор Лазаров, Мише Развигоров, Славейко Арсов, полковник Владислав Ковачев, братята Хаджикимови и мн. др. От Щип са книжовниците и книжарите братя Арсений и Михаил Костенцеви.





Балабанов учи в родния Щип, в София и в Лайпциг и Ерланген. През 1904 г. защитава докторат по класическа филология в Германия. Натрупаните знания и високата култура ще се окажат голямо богатство в по-нататъшната му работа като учен и публицист. От 1904 г. учителства в София и спечелва професура в Софийския университет „Св. Климент Охридски”, като основава и ръководи Катедрата по класическа филология (1912г.).
Споменът за родния край става име на един от най-добрите български литературни вестници - „Развигор”, който Балабанов кръщава по името на щипския вятър, а може би и по името на превърналия се приживе в легенда щипски войвода Мише Развигоров. Дружбата му с Елин Пелин и Симеон Радев ще го превърне в непробиваем фронт срещу опонентите в литературния и културния живот на българското общество, като двамата със С. Радев ще отравят убийствените си критики към като че ли недосегаемия гръмовержец Зевс в българската литературна наука д-р Кръстьо Кръстев. По-късно и двамата горчиво ще се каят, отчитайки и заслугите на безсребърника учен, родом от Пирот, успял да издигне българската култура на европейско ниво само за едно десетилетие.


Тодор Александров


Иван Михайлов
Към Ал. Балабанов ще се обръщат за съдействие многократно неговите именити съграждани Тодор Александров и Иван Михайлов, като ще се възползват от международния му авторитет, пращайки го в чужбина с дипломатическа мисия след Балканските войни (1913 г.), след Първата световна война (1918 г.), както и по-късно, за да отстоява принципите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация, като винаги безусловно се съобразяват както с неговото мнение, така и с мнението на другия щипянин, проф. Л. Милетич.
През 20-те години, когато се създава Македонският научен институт, проф. Ал. Балабанов е сред неговите учредители и участва в издаването на сп. „Македонски преглед”.
Освен като професор по класическа филология в Софийския университет, Балабанов е гостуващ професор и в редица чуждестранни университети и почти постоянен лектор в германските университети. За приноса му за популяризирането на немската литература и култура в България той получава едно от най-високите немски отличия, наградата „Гьоте”. През 1934 г. колегите, приятелите и следовниците му уреждат в София юбилей за 35-годишната му литературна, обществена и научна дейност, увенчан с огромен великолепен том с негови произведения и материали за него (Вж. Александър Балабанов. Из един живот (1898-1934). С., 1934, 595 с.). 


Проф. Александър Балабанов

Проф. Ал. Балабанов умира в София през 1955 г., оставяйки огромно книжовно наследство, което и до днес остава неизвестно в цялата си пълнота, тъй като е разпръснато в различни периодични и научни издания и в личния му архив и в архива на Яна Язова в Централния държавен архив.
По-долу като приложение ще имате възможност да прочетете две статии на Ал. Балабанов за Захарий Стоянов и неговите „Записки”.
Като приложения ви предлагам да прочетете и краткия му роман „Балканският хитрец”, посветен на българския хитрец от Прилеп Хитър Петър и на турския шегобиец Настрадин Ходжа, писан от Ал. Балабанов направо на немски език за в. „Deutsche Balkan Zeitung”, излизащ през Първата световна война в София.
Ще имате възможност и да се посмеете с някои весели случки из живота на разсеяния професор, подбрани от Василена Билярска.

Ако искате да научите нещо повече за проф. Ал. Балабанов, може да разгърнете посочените по-долу книги:
Ал. Балабанов, Из един живот (1898-1934), С., 1934, 595 с.
Ал. Балабанов, Студии, статии, рецензии, спомени. Т. І. Под редакцията на проф. Т. Боров, С. 1973, 691 с.
Ал. Балабанов, Студии, статии, пътеписи, писма. Т. ІІ. Под редакцията на проф. Т. Боров, С. 1978, 669 с.
Ал. Балабанов, И аз на тоя свят. Спомени от разни времена. Подбор, коментар и редакция Т. Боров, С., 1985, 449 с.
Ал. Балабанов, Мястото на българската литература. Съст. П. Анчев, С., 2006, 435 с.
Ал. Балабанов, Писма (Александър Балабанов до Димитър Бобошевски). Встъпление Т. Боров, подбор, послеслов и бележки Ал. Пиндиков, С., 1992, 282 с.
Мойра. Епистоларният роман на Яна Язова и Александър Балабанов. Съст. Цв. Трифонова, П. Величков, С., 1996, 285 с.
Ал. Балабанов, Сол и пипер. Афоризми - Я. Язова, Златни искри на скръбта. Съст. П. Величков, С., 2002, 254 с.
Ал. Балабанов и С. Радев в спомените на съвременниците си. Съст. Т. Боров, Ив. Сестримски, С., 1986, 504 с.
Гр. Василев, Един живот в писма (Из архива на Григор Василев). Съст. Ц. Билярски, Т. ІІ. Писма до него, С., 2000, с. 37-39.
Д. Билярска, Из кореспонденцията на К. Христов с д-р Кр. Кръстев, проф. Ал. Балабанов, проф. Б. Пенев, проф. Сп. Казанджиев, Вл. Василев и др., Известия на държавните архиви, С., 2004, кн. 88, с. 27-88.
К. Христов, Време и съвременници. Т. І - ІІ. Съст. И. Бурилкова, Ц. Билярски, С., 1999.
К. Христов, Запалени стрели. Епиграми, афоризми, пародии, случки, анекдоти. Състав. И. Бурилкова, Ц. Билярски, С., 1998.
Ж. Нурижан, Вечното у българина, Рим, 1963, с. 227-232.
Ал. Гиргинов, Смях и мъдрост през вековете. Анекдоти, куриози, остроумия, афоризми, С., 1967.
Д. Бърняков, Анекдоти, остроумия, куриози, С., 1971.
Близо до ума. Анекдоти и остроумия. Подбор и редакция Кр. Машев, Варна, 1991.

 

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

Писмо от Елин Пелин, Симеон Радев и Петър Атанасов до царското семейство по повод предстоящия юбилей на проф. Александър Балабанов

София, 16 януари 1934 г.

Общостудентски комитет за чествуване на проф. Ал. Балабанов, София
Телефон: Държ[авен] университет, Класич[ески] семинар
До техни величества царя и царицата
Ваши Величества,
На 21 януари тази година по инициативата на студентите от всички факултети и висши училища ще се чествува тридесетгодишната научна, литературна и обществена дейност на професор Александър Балабанов.
Чествуването ще стане в София, в Народния театър на 21 януари, неделя, преди пладне на 10 и половина часа, с кратка програма.
Като имаме предвид големия интерес и съчувствия на Ваши Величества към духовния живот на Родината ни, позволяваме си свободата да Ви помолим най-предано да почетете с присъствието си празника на професор Александър Балабанов.
Председател на Общостудентския комитет: Петър Атанасов
За Гражданския комитет: Елин Пелин, С. Радев
(Печат: „О. С. Комитет за чествуване на проф. Ал. Балабанов. София”)
ЦДА, ф. 3 к, оп. 12, 1 л. Оригинал. Ръкопис.

№ 2

Покана от Общостудентския комитет към видни български обществено-политически и културни дейци за участие в чествуването на юбилея на проф. Александър Балабанов

[София, януари 1934 г.]


Общостудентският комитет ви кани да участвувате в готвеното от него чествуване на проф. Александър Балабанов
Съгласен: Ст. Омарчевски, Алекс. Божинов, Ив. Павлов, д-р Ив. Кирилов, Ст. Л. Костов. Вл. Георгиев, Никола Танев, Хр. Борина, Д. Палавеев, Б. Геров, д-р Ал. Гергинов, Елин Пелин, Б. Филов, Яна Язова, Т. Д. Плочев, П. Райчев, Д. Крапчев, Т. Боров, П. Ников, Р. Маджаров, Ат. Далчев, Григор Василев, В. Димов, Г. Кацаров, В. Бешевлиев, Д. Дечев, Д. Б. Митов, Анд. Петков, Б. Митов, д-р В. Плочева, д-р Н. Сакаров, Балабанов Никола, Ал. Станишев, П. Стефан Цанков, д-р Вл. Стефанов, С. Радев, А. Тасев, Дора Габе, Ал. Дзивгов, Й. Бадев, БДЖ.
ЦДА, ф. 100 к, оп. 2, а. е. 6, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

СТАТИИ ОТ ПРОФ. АЛ. БАЛАБАНОВ


Един класик на българската проза (Захари Стоянов)
Тукидит, според Вундта и според мнозина други, най-психологичният писател и историк на всички времена и народи, в първата глава на своята история обяснява, че се заема да опише Пелопонеската война, защото тя била най-важното събитие в живота на елините до негово време. И след едно подробно и дълбоко изследване на изворите и една остра критика на другите минали събития, той почва да излага фактите като очевидец и като участник.
И в нашия живот, от падането под турско робство до Освобождението, няма по-важни събития от въстанията. Но както самите въстания, така и въстаниците веднага след Освобождението не се нравеха на новите господари, на бившите чорбаджии и на тия, които мислеха и имаха всичко от Русия или от Турция. Те използуваха някои трогателно наивни постъпки и събития, за да омаловажат въстанията, като не бяха способни, пък и не им бе по сметка да вникнат по-дълбоко, да разберат духа на нещата. Те обичаха да смятат бунтовниците за каписъзи, за нехранимайковци, за голтаци, те им бяха тръни в очите.
Един от най-даровитите очевидци и дейци се почувствува обиден от такова отнасяне и се разгневи. И написа „Записки по въстанията” - като очевидец и като участник. Едно, за да изобличи охолните хулители, друго, за да увековечи въстанията и да ги предаде живи на народа. Тоя мъж бе 3ахари Стоянов.
Разбира се. Захари Стоянов се шегува само като се уж учудва и възмущава в предговора си, че тъкмо тия охолни хулители и властници не искали да му помогнат в начинанията, че не го подкрепяли...
* * *
Съпоставих намеренията на Тукидида с тенденциите на Захари Стоянов не само заради тяхната външна прилика, а и защото наистина ние в неговото лице имаме един наш Тукидид. Вътрешни различия, разбира се, има много дълбоки. Тукидид е страшен критик, дълбок в своята психология, сгъстен до тъмнота, ловък в прикриването на тенденциите си, преизтънчен художник в композицията си, особено в речите, които влага в устата на своите герои, които са и първенците на нацията и на обществото. А З. Стоянов е прост, често крайно наивен, словоохотлив, масалджия, героите му са най-бедните и най-пренебрегнатите хора на обществото. Освен това поради времето, в което са излезли „Записките”, има доста формални неграмотности и грубости. Но пък тъкмо през и чрез тия различия ние можем да се гордеем с нашия писател. И да не си позволяват някои мъдрословци да се подсмиват на това съпоставяне, да си правят евтини шеги: това казвам аз, който познавам Тукидида и цялата негова работа, както и средствата му, познавам го лично, а те само са чували за него през плета.
* * *
„…Ако човек се завземе да пише историята на българския народ, от неговото подпадание под турското иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските въстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез което ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството.”
По-нататък в предговора си Захари Стоянов се опитва да установи народния характер на въстанията и да отблъсне клеветите на някои наши държавници и дипломати, които хитро се мъчели да обтегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности. Защото делото е било чуждо за тях и защото тяхна милост са били със заслуги, но със заслуги само спрямо себе си, „били са практични хора, знаели са каймета на своята душа, трудили са се денонощно да има какво да оставят на чеда и на унуки, били са добри християни...“ Но всичко това се е въртяло все около собствените им черва... „- От тях сега ни един същински патриот не може да си отвори устата да каже своите заслуги.” И по-нататък, пак със същата прелестна ирония, З. Стоянов изброява и техните заслуги: „Може би и те да са заслужили нещо, кой с някой махзар, кой с убедителното си хитро слово пред пашата, кой с патриотически стиховце и прочее.”
* * *
Аз мисля и пиша за езика на Захари Стоянов. Посочих горните му думи само за да установя предмета на това, което той е описал със своя език. Защото, въпреки бръщолевенията на някоя ограничени школски душици за форма и за съдържание, нито аз, нито някой друг свободен ум може да допусне да се дели едното от другото. Там, дето няма мисъл, дето няма образ, там не може никога да има изящна форма. Това го казвам тъй категорично, и при това в ущърб на единството на работата си, защото особено напоследък някои глупави критици у нас с особен ентусиазъм почнаха да превъзнасят разни бездарни и бездушни поети само зарад техните гладки и сладки стихове или зарад техните мазни фрази, макар и според самите тях, според критиците, прехвалените господа да били бедни откъм страна на идеи и на образи - и на цели.
Захари Стоянов има да описва нещо важно, нещо голямо, нещо народно, нещо балканско, нещо просто и нещо страшно в своята простота. И според това нагласява своята лира. Иначе, както той сам заявява, за други работи, станали по друг начин, и той би могъл да пише другояче. „Не се опитах ни най-малко да облагородявам и да претънчавам тия събития, защото в такъв случай, ако на мястото на Борча войвода и на Иван Арабаджията турех влюбени скелети, глупави любовници и педанти учени, които да охкат и да цитират в разговорите си Гете и Хайне - то книгата ми не щеше да има български отпечатък, при всичко, че е написана на нашенски език. Зная средствата за това облагородяване, но не исках да се възползувам.”
Също така Захари Стоянов не крие, той сам заявява, че ако разгледа човек въстанията със строго критическо око, ще ги намери повече театрални, непрактични и необмислени, несериозни.
Освен това той ни най-малко не се стеснява да признае, че няма да бъде кратък, че ще се простира „по-надалече от фактите и от границите на събитията”, защото не пишел рапорт. И още по-открито признава, че няма да бъде обективен. „Аз съм очевидец - вика той, - защо ми е мене, когато не се подсмея, гдето трябва?... Когато не наругая предателя или вагабонтина? Аз съм заинтересован, аз съм страдал от патриотически тенденции, изял съм толкова тояги за своите постъпки и убеждения. От мене ли ще искате хладнокръвие и безпристрастие! Пък и кога пиша тия работи? През 1881-1883 г.! Може ли човек да не се увлича и да не се вълнува, когато единствената сестра на Караджата подава ръка на позорна просидба? Когато старият баща на Ангел Кънчев умря на пътя и се погреба без свещеник? Когато се пишат махзари? Когато по-малката сестра на същия Ангел Кънчев от мизерия остана под стряхата на една циганка, съдържателка на публично заведение? А като заговоря за Батак и за Перущица, там вече, моля, от мен не искайте никаква сметка, перото ми - то ще проклиня и ще псува...“
С благословията на тая историографска идилия можем сега спокойно да разгледаме и по-подробно езика на Захари Стоянов и на неговите записки. Едно само няма да знаем добре: какво да изтъкнем из това обилие на неговата хубава простота. Дали феерията, с която той представя народното бедствие; дали комизма в начинанията и в надеждите на разните бунтовници, който тъй неусетно се разширява из цялата книга; дали тъй гениално наредения хаос в главите и в работите на въстаниците, особено на Бенковски и на дружината му, когато те навлизат в лабиринтния Балкан с негодни пушки, с мокър барут, за да го преминат и за да се съединят с някои войски оттатък Балкана; дали неволните му и несъзнателните му хубави и поетични описания на природата, които миришат на чубрица и на шипка; дали лудия драматизъм на сцените в горите, сред народа и между бунтовниците; дали оная спасителна увлекателност на целия му разказ, който тъй те завлича, щото забравяш всичките си други работи и грижи.
* * *
В шеста глава на втория си том, преди да навлезе в Стара планина при горските пилета, при вкусната пъстърва, той моли да напуснем умирисаната от тела Тракия, защото ще ни запознае с живота на комитите, с последните минути на оногова, който искал да бъде цар и когото слушали цели градове, с прелестите на Балкана немного други още работи, които ни един пътешественик не можел да ни обади. И без да се подиграва с нас, тия свои хубави обещания той обгражда с две други много жестоки: едното е, че скоро ще ни върне пак в Тракия при умирисаните тела, а другото, че ще бъде кратък.
* * *
Въстанишката армия навлиза през облачна нощ в Балкана. Падане, ставане, препъване на конете, изгубване на пушки или на друго някое оръжие, охкане, псувни и пр. „Голата уж планина, която ние, като измервахме през деня с очи, представлявахме си я гладка като тава, когато всъщност тя не беше такава. Щом ни остави водачът, ние се намерихме в бурно море. На ляво долчина, на дясно краище, напреде ни камъци, с една реч, положение ужасно. Вървиш, крачиш, а нищо не ти спори, навсякъде тъмнина, като ада. Момчетата се пръскаха като яребици, шишкаха от най-напред, после свиряха, а най-сетне, като виждаха, че нито едното, нито другото не помага, започнаха да викат: „Накъде сте бе, братя?”
Дотам се забърква в своята наивност и самият писател, щото и себе си вече той смята за някакъв кът или предмет от планината в тая „тъмнина като ада”, и пише веднага след горното: „Много долини, студени извори, високи букове, поляни здравец видяхме ние по пътя си, но аз се съзнавам, че не съм в състояние да предам всичко подробно, защото над тия природни красоти висеше непроницаема тъмнина.”
И после, по-нататък с хумор и с детска наивност и със силата на писател, вдъхновен от всичко, каквото пати и вижда, Захари Стоянов описва възлизането на върха Бабата. Как лекият студен ветрец при появяването на зората внезапно замразява потта по лицата на пъплещите към върха въстаници; как те с детинско възклицание и със засмени лица поздравляват настъпващия майски ден, поздравляват го не защото им се поетизира, а просто за това, защото смятат, че ще се отърват от нощните падания и „от всякакъв род други нетърпими приключения”. И по-нататък - как се показва великото слънце измежду сините върхове на Балкана и как пред техните очи се представят веднага непроходими долини, гъсти гори, приоблачни върхове, голи канари, над тях белите орли. И как до тоя момент те имали злочестината да си представят, че Стара планина била нещо като Пловдивските тепета, и как сега гледали пред себе си океан.
Взимат телескопи, премятат карти и компаси, така, колкото за адет и за утешение, а не защото нещо разбират от тях. От тоя връх възмутеният Захари Стоянов вижда димящата се Тракия и спокойната шопска София. И го е толкова гняв, че там гори, че в София е спокойно и че той сам е залутан по тия върхове, щото иде ти и ти заедно с него да си облекчиш душата с някои особени думици. „Тя се мъдреше позорно в своето легло, няма дим, няма пламък, няма байрак и няма бунтовник! Шоп и тракиец или панагюрец? - Подир петстотин години не може да бъде сравнение.”
Цялата тая шеста глава за Стара планина едва ли е постигната от някой наш писател по живост и по простота на езика, по свежата внезапност на образите, по силата на израза на цели страници, по иронията, по неволнишкия хумор и по покъртителните контрасти в картинките и в настроението. Не разбират от компас, компасът при това отдавна повреден, но все пак, като няма какво друго да правят, тръгват по неговата стрела уж на север, поне колкото да се каже, че вървят към нещо, забравили всецяло и мисията си. Тези 75 души, между които има и жени, и попове, и германци, и далматинци, начело с фантастичния по амбициите си Бенковски... „Папрат ни хващаше до пояс; белите и прави букове, да си дигнеш главата, за да им измериш височината с очи, непременно трябваше да ти падне калпакът; по-нататък допотопният дънер се прострял на земята от бурята. С падението си той изпотрошил де щото му се попаднало; корените му, на дебелина колкото една желязна соба, се изтръгнали из земята и заграбили пръстта, на големина колкото едно здание, заедно с тежки камъци и с други по-малки дървенца, които така също пострадали, според страшният гигант.”
Който прочете еднаж само „Записките” на Захари Стоянов, никога няма да забрави балканската буря, глада на четниците, особено мъките на оная дъждовна и бурна нощ, когато те с няколко килограма барут успяват да запалят огън, да нахвърлят тесто в огъня за хляб, да пекат месата на един кон и да не могат да дочакат, докато се опекат, а да заграбват сурови късове. Също тъй, как комитите пасат киселец и други треви, как гризят като кози букова шума. За което башибозуците с право разправяли, че откакто излезли комитите по Балкана, не останало шума за козите им, че като ударили един комита с куршум в гърдите, из гърба му изскочила един кривач шума заедно с куршума... Захари Стоянов не се стеснява да посочи дори името на тоя комита - Войновски, офицера от четата на Ботева, ударен около Троян. Или страниците, гдето се описва как комитите със стръв и с кървави надежди гледат на един отсрещен баир, гдето подскачали „черни като дяволи ярета...“ Или сладостното звънтение на звънците от някакви далечни стада. И това звънтене не упойва четниците заради своята поетичност, а защото е знак, че нейде има нещо живо за ядене. И после изненадата от това самооблъщение. Това звънтение, то било един ужасен мираж за ушите, ако може да се употреби тъй думата, и било само една примка от страна на турците, опитни потераджии. Със същата сила е описано и отчаянието на Бенковски, защото цялата работа и целият похот е бил само за един мираж, появил се на хоризонта, някъде на север, пред страдалческите очи на бунтовниците. Миражът угасва, угасва и възторгът. И Захари Стоянов заключава: „Бенковски беше велик, когато беше велика народна воля и желание. Падна народната воля - падна и той.”
Както казах, в „Записките” на Захари Стоянов има места, има образи, които слисват читателя със своята необикновена живост и вярност.
Глад гори четниците. Никаква надежда, никакъв път, отвсякъде пусии и потери, войводата отчаян и болен - но те пак пътуват, сами не знаят накъде и защо. „Отведнаж, момчетата, които държаха дясното крило, втурнаха се на едно място около една дебела хралупа, дето си натискаха главите като овци на кърмило... Ние проводихме няколко души да видят в що се състои работата. Който пълномощник отидеше да изпитва причините, и той се залепваше около хралупата като пчела на медена пита, без да донесе нужният отговор. Най-после, отидохме ние двама с немеца Албрехта и с още един далматинец да видим в що се състои работата. С големи мъки едвам можахме да изскубнем неколцина от събралите се, които опъвахме изотзад за абите. Можете ли да си представите като каква беше картината, когато събравшите си вдигнаха главите нагоре и ние видяхме, че на всички лицата бяха побелели и устата им толкова много напълнена, щото не можеха и да говорят... “ В хралупата имало брашно, оставено от овчари или башибозуци, за да им се намира, когато искат да си месят хляб в гората, понеже селото им било далече...
* * *
Не миналото, а по-миналото лято изпаднах в град Копривщица. Всред планините, в бистрите и златни планински потоци, далече от грозните грижи на София, отдето пристигаше едва и вестник, в тоя почти запустял град, гдето бяха изчезнали и спомените на някогашната буйна енергия, гдето безделието на повечето от жителите сякаш беше премахнало и самите грижи от живота - там и аз пролежах няколко деня. На случайна почивка, за мене може би от десет години дотогава първа и единствена почивка в тоя страшен живот, който нам е отсъдено да живеем. И в тая приятна нега от време на време ме нападаха кошмарите на някои работи, които бях чел в София. Блудкави, надути, гадни, фалшиви, натруфени фрази в описанията и в книгите на някои уж модерни български писатели пълзяха по лицето ми. И все пак с такива завивки, с парфюми от изветрели есенции, а най-много лошо и глупаво и неразбрано преведени и откраднати откъслеци от чужди автори. И думите избирани все такива като бомби, и мислите - все такива като сапунени мехури. Освен това, или по-право, не стига това, ами на туй отгоре още и важно лигави стихове на бездарни драскачи, които от страна на по-големи простаци от тях бяха провъзгласени за поети на модерната и изящната форма. Като че ли гадното и глупавото може да бъде старо или модерно, като че ли безсилният и бездарният може да пише, да бъде поет само за това, защото бил модерен! Когато ме налитаха тези кошмари, аз се плашех от досадата, която ме поливаше с блудкавия сок. И ми миришеше, вонеше ми нещо наоколо на изгнило. Едва си спомнях да бях прочел нещо свястно написано, нещо казано или направо, или художествено, с поезия, или поне с някоя освежителна мисъл. В такива моменти аз се бранех като от мухи и не знаех къде да се дяна. В добри дни се гурнувах в някой планински поток и там намирах спасение от тия софийски кошмари на списанията, списвани от автори, които вярваха, че както критиците им, така и всичките им читатели са завършени серсеми. Но за жалост по едно време заваляха дъждове, планината стана недостъпна, студена. Тогава аз често оставах да се разхождам безделно из широките копривщенски одаи. Току еднаж в досадата си ненадейно бръкнах в едни нощви. Вътре, вместо брашно или тесто, намерих всичките „Записки” на Захари Стоянов. И още там, на самото място, над самите нощви заврях и аз глава в „Записките”. И вече нищо не можеше да ме отдръпне от тях. Надве-натри ги прочетох цели. И това, което написах за тях тука, то е повече наизуст, черпено в по-главните си части от останалите неизличими впечатления и спомени.
Сп. „Пролом”, г. І, 30 юни 1922 г., кн. 11-12.

Захарий Стоянов - класик на българската проза
Хубаво е, че тъкмо сега се мисли и се чествува силата и паметта на личност като Захарий Стоянов. И в други литератури има заблуди и несправедливости, но най-много ги има в българската литература, искам да кажа - в историята на българската литература. Защото само у нас се въздигнаха изкуствено до стъпалото на първенци в литературата ни хора с огромни честолюбия и амбиции, но с никаква творческа мощ или обикновени, малко по-даровити битови описватели. И чрез виковете и хитрия шум около тях се затискат и удушват истински гении ...
В тоя случай не мисля аз сега за - нито за Ботева мисля, нито за Алеко Константинов, но щом еднаж се сетих за тях, нека изтъкна още за стоти път, че поради това и поради такива слабости мнозина се опитаха да удушат Алеко Константинов, тия същите, за които мисля горе и за които ще мисля и ще говоря и по-сетне. Нарекоха го некултурен, неписател, нарекоха така автора на едно от малкото безсмъртни произведения на българския език - автора на Бай Ганйо... И още малко щяха да успеят, ако да не бяха някои разярени като мен - да го покажат кой е Алеко Константинов.
От същите удушвачи и заинтересовани се направи опит да се отрече и Ботев, но не се успя. Не се успя, защото Ботев вече - пак благодарение на Захарий Стоянов и на души като него - Ботев вече бе станал идол на българската младеж, бе станал мит. А - против идоли и против митове - кой може да се бори. Тогава се почна една борба пълзешком. И ето, един от най-фалшивите и пакостни за историята на българската литература - призна най-сетне в един досаден предговор, и то към стиховете на Ботев, че Ботев бил поет, но не бил художник!...
Или както стои дословно тая глупост на глупостите - „Ботев е поет, но не е художник...”
Знаете, твърде често съм си мислил, че и глупостта е Божия дарба, но тепърва при това изречение се убедих, че това е наистина така. Тъй зер: това, което направи внезапно някой глупец, може ли да го направи всеки? Може ли например току така без особено вдъхновение да дойде на ума някому това и такова изречение в предговор към Ботеви поезии: „Ботев е поет, но не е художник!”     
По тия съображения още преди повече от двайсет години чрез много статии и писания поисках строга ревизия на българската литература.         
Ревизията нямах време да извърша аз. Но нали я внуших. Все някога ще я извършат тия, които ще дойдат след мене. Тя е наложителна. Особено и зарад най-новите дни, когато вече само от угодливост и от изгоди за момента се въздигат и се изкряскват всякакви никакви литератори - „само защо в тоя момент моите сметки в живота ми искат това и защото съм тъй безочлив, щото да не се срамувам от нищо и от никого...”
Особено, казвам, за тия дни на виртуозен келепирджилък, на бляскав кариеризъм ...
И така, с един пример още преди двайсет години доказах какъв голям успех може да има и каква благодат за нашата литература и за нашия народ е и може да стане такава една ревизия, една ревизия на историята на българската литература - и на миналата, и на сегашната, когато съвсем некомпетентни по литература персони се одързостяват на още живи лица, на хора още в личното и всекидневното изгубени - да ги величаят с наименования на гари или на улици!... Когато се знае, че това трябва да стане правило; - приживе е срамота да се бодат тъй очите на живите с живи... А ние задушваме гениалните си умрели, за да крещим за посредствените си живи!...
Такова показано писание бе моята обширна студия за Захарий Стоянов преди двайсет години... за наистина забравения гениален историк на българските възстания...
Кой знае как някои изпечени вагабонти бяха успели да заличат спомена за Захарий Стоянов. Някак си всички го бяха забравили. Или, най малко, смяташе се за просто, за просташко да четеш Захарий Стоянов... Благодарение на заинтересовани книжници и политици, жигосвани от Захарий Стоянов, така се наложи тая подла мисъл и в училищата...
И така, преди двайсет  години и аз отидох на курорт за пет-шест дена в Копривщица, не толкова нарочно да съм и аз на курорт, а по неволята на живота. Но, все пак, и аз стоях там пет-шест дена съвсем безделен…
Не знам как е сега, но тогава в Копривщица запустението бе пълно. Едва пристигаше и вестник там. Немотията и безделието на повечето от жителите бяха премахнали сякаш и самите грижи от живота на тия. Там аз най-много обичах да се гурувам в наистина златните планински потоци. Но скоро заваляха дъждове. Сега вече разходките си правех само из широките копривщенски одаи.
Почнах да се озлобявам. Току в досадата си един ден бръкнах в едни нощви. И в полумрака изтеглих от там всичките записки и съчинения на Захарий Стоянова, кой знае откога и от кого мушнати там...
Знаех и чувствувах аз още от дете, че Захарий Стоянов ще да е бил най-културната личност във времето на строежа на българската държава. Във всеки случай повече от тия, които имат огромни улици в София на свое име. А аз въобще не знам дали е нещо наименувано на името на Захарий Стоянов... Моля вече от двайсет години, никой не ме слуша. Тъй зер, живите миткат насам-натам и сполучват, умрелият не може да ходи...
И още там, още в полумрака на одаята се зачетох в записките...         
* * *     
И ето, един ден, по улица „Раковски” срещам любимия си приятел покойния Димо Кьорчев и приказваме за Захарий Стоянов.
Той ме увещава да напиша нещо много хубаво за него. Аз му казвам:
- Абе, той, тоя Захарий Стоянов бил много голям, бе, страшно голям!
И написах. А после написа цяла книга и сам Димо Кьорчев.
Скоро след това старият смислен и предприемчив книгоиздател Игнатов подйе работата и остави завет още приживе на синовете си да го издадат. Те го издадоха, като взеха моята отдавна вече излязла студия за предговор. И изданието се просто разграби.
И се почувствува силата на Захарий Стоянов. Сега е той пръв, макар и да не му е още отредено истинско свободно място в нашите литературни истории, които са написани - ей от такива, които брътвят за поета и за художника, че бил поет, а не бил художник, или кой знае какво вече…
И ето, неотдавна, излезе от мен една доста остра бележка, една промемория във вестник „Мир”. Там се карам аз, че нямало истинско добро издание на Захарий Стоянов. А то - ето как трябва да опровергая сега сам себе си, а то имало, излязло ново, съвсем оригинално нестригано, нефризирано - и то пак от Игнатови и с моя предговор...
Значи Захарий Стоянов е вече над вълните... Голям и силен... Блазе ни! Наистина преблазе ни!
* * *
А тука в тая си къса сказка ще изтъкна, освен своите собствени заслуги, и силата, и значението, и писателството на Захарий Стоянов. И ще гледам да говоря повечко чрез него самия. Нали му послах тъй добре, нататък ще върви лесно...    
Преди всичко, едно чудо е това, че един селски, съвсем неграмотен овчар, при толкова лишения и преследвания от всякакъв вид, уморен и изтощен от четнически неволи за освобождението ни, живял всичко на всичко 39-40 години, станал председател - хем какъв! - на Народното събрание, роден в село Медвен, умрял в Париж, че той е смогнал да напише толкова много и толкова отлични и живи книги - всяка една с епохално значение!
Той е създателят преди всичко на мита за Ботев. Вижте как. Ботевите стихове и работи разпилени бяха навсякъде, никой ги не знаеше, не виждаше. В опиянението на първата свобода никой се и не сещаше за него. Нямаше и къде да се прочете нещо от него или за него. А Захарий Стоянов - видял, че Ботев е Ботев и с големи усилия събира каквото може от Ботева из разни вестници. И няма средства да издаде Ботевата книга - живота му - и песните му. И отива при тогавашния министър на просвещението иначе честният човек, Живков, но не му било работа литературата и Ботевци...
- Дай ми пари да издам биографията и стиховете на Ботев!...
Министърът го погледнал зачудено и не му обърнал внимание.
- Чуваш ли? За Ботева ти говоря!
- Що? Биография и стихове - на тая хаймана ли?
- Хаймана ли? - тросва вратата Захарий Стоянов. - Ще видиш, ще го направя на българския народ идол...
А самата биография на Ботева от Захарий Стоянов не е току-така само документ, а е жива литература, е образец по всичко...
„...Ако човек се завземе да пише историята на българския народ, от неговото подпадане под турско иго до освобождението му, то кое събитие би трябвало да държи първо място в нейните страници? Според нас: българските възстания, най-много Априлското (1876 г.), чрез които ние се опитахме да свалим от гърба си веригите на робството.”
По-нататък в предговора си Захарий Стоянов се опитва да установи народния характер на възстанията и да отблъсне клеветите на някои наши държавници и дипломати, които хитро се мъчели да отбегнат булото на мрака върху тия народни драгоценности. Защото делото е било чуждо за тях и защото тяхна милост са били със заслуги, но със заслуги само спрямо себе си, „били са практични хора, знаели са каймета на своята душа, трудили са се денонощно да има какво да оставят на чеда и на унуки, били са добри християни...” „Но всичко това се е въртяло все около собствените им черва... - От тях сега ни един същински патриот не може да си отвори устата да каже своите заслуги.” И по-нататък, пак със същата прелестна ирония, З. Стоянов изброява и техните заслуги: „Може би и те да са заслужили нещо, кой с някой махзар, кой с убедителното си хитро слово пред пашата, кой с патриотически стиховце и прочее.”
Захарий Стоянов има да описва нещо важно, нещо голямо, нещо народно, нещо балканско, нещо просто и нещо страшно в своята простота. И според това нагласява своята лира. Иначе, както той сам заявява, за други работи, станали по друг начин, и той би могъл да пише другояче. „Не се опитах ни най-малко да облагородявам и да претънчавам тия събития, защото в такъв случай, ако на мястото на Ворча войвода и на Иван Арабаджията турях влюбени скелети, глупави любовници и педанти и с много други още работи, които ни един пътешественик не можел да ни обади. И без да се подиграва с нас, тия свои хубави обещания той обгражда с две други много жестоки: едното е, че скоро ще ни върне пак в Тракия при умирисаните тела, а другото, че ще бъде кратък.
* * *
Въстанишката армия навлиза през облачна нощ в Балкана. Падане, ставане, препъване на конете, изгубване на пушки или на друго някое оръжие, охкане, псувни и пр. „Голата уж планина, която ние като измервахме през деня с очи, представлявахме си я гладка като тава, когато всъщ ност тя не беше никак гладка. Щом ни остави водачът, ние се намерихме в бурно море. На ляво долчина, на дясно краище, напреде ни камъци, с една реч, положение ужасно. Вървиш, крачиш, а нищо не ти спори, навсякъде тъмнина като ада. Момчетата се пръскаха като яребици, шишкаха от най-напред, после свиреха, а най-сетне, като виждаха, че нито едното, нито другото не помага, започнаха да викат: „Накъде сте бе, братя?”
Дотам се забърква в своята наивност и самият писател, щото и себе си вече той смята за някакъв кът или предмет от планината в тая „тъмнина като ада” и пише веднага след горното: „Много долини, студени извори, високи букове, поляни здравец, видяхме ние по пътя си, но аз се съзнавам, че не съм в състояние да предам всичко подробно, защото над тия природни красоти висеше непроницаема тъмнина!”
И после, по-нататък с хумор и с детска наивност и със силата на писател, вдъхновен от всичко каквото пати и вижда, Захарий Стоянов описва възлизанието на върха Бабата. Как лекият студен ветрец при появяването на зората внезапно замръзява потта по лицата на пъплещите към върха въстаници; как те с детинско възклицание и със засмени лица поздравяват настъпващия майски ден, поздравяват го не защото им се поетизира, а просто за това, защото смятат, че ще се отърват от нощните падания и от „всякакъв род други нетърпими приключения”. И по нататък - как се показва великото слънце измежду сините върхове на Балкана и как пред техните очи се представят веднага непроходими долини, гъсти гори, приоблачни върхове, голи канари, над тях белите орли. И как до тоя момент те имали злочестината да си представят, че Стара планина била нещо като Пловдивските тепета и как сега гледали пред себе си океан.
Взимат телескопи, премятат карти и компаси, така колкото за адет и за утешение, а не защото нещо разбират от тях. От тоя връх възмутеният Захарий Стоянов вижда димещата се Тракия и спокойната шопска София. И го е толкова гняв, че там гори, че в София е спокойно, и че той сам е залутан по тия върхове, щото иде ти и ти заедно с него да си облекчиш душата с някои особени думици. „Тя се мъдреше позорно в своето легло, няма дим, няма пламък, няма байрак и няма бунтовник! Шоп и тракиец или панагюрец? - Подир петстотин  години не може да бъде сравнение.”
Цялата тая шеста глава за Стара планина едва ли е постигната от някой наш писател по живост и по простота на езика, по свежата внезапност на образите, по силата на израза на цели страници, по иронията, по неволнишкия хумор и по покъртителните контрасти в картинките и в настроението. Не разбират от компас, компасът при това отдавна повреден, но все пак, като няма какво друго да правят, тръгват по неговата стрела уж на север, поне колкото да се каже, че вървят към нещо, забравили всецяло и мисията си. Тези 75 души, между които има и жени, и попове, и германци, и далматинци, начело с фантастичния по амбициите си Бенковски ... „Папрат ни хващаше до пояс; белите и прави букове, да си дигнеш главата, за да им измериш височината с очи, непременно трябваше да ти падне калпакът; по-нататък, допотопният дънер се прострел на земята от бурята. С падането си той изпотрошил де щото му се попаднало; корените му, на дебелина колкото една железна соба, се изтръгнали из земята и заграбили пръстта, на големина колкото едно здание, заедно с тежки камъци и с други по-малки дървенца, които така също пострадали според страшния гигант.”
Който прочете еднаж само записките на Захарий Стоянов, никога няма да забрави балканската буря, глада на четниците, особено мъките на оная дъждовна и бурна нощ, когато те с няколко килограма барут успяват да запалят огън, да нахвърлят тесто в огъня за хляб, да пекат месата на един кон и да не могат да дочакат, докато се опекат, а да заграбват сурови късове. Също тъй, как комитите пасат киселец и други треви, как гризат като кози букова шума. За което башибузуците с право разправяли, че откакто излезли комитите по Балкана, не останало шума за козите им, че като ударили един комита с куршум в гърдите, из гърба му изкочила един кривач шума, заедно с куршума… Захарий Стоянов не се стеснява да посочи дори името на тоя комита - Войновски, офицера от четата на Ботева, ударен около Троян. Или страниците, гдето се описва, как комитите със стръв и с кървави надежди гледат на един отсрещен баир, гдето подскачали „черни като дяволи ярета...” Или сладостното звънтение на звънците от някакви далечни стада. И това звънтение не опойва четниците поради своята поетичност, а защото е знак, че нейде има нещо живо за ядене. И после, изненадата от това самообълщение. Това звънте ние, то било един ужасен мираж за ушите, ако може да се употреби тъй думата, и било само една примка от страна на турците, опитни потераджии. Със същата сила е описано и отчаянието на Бенковски, защото цялата работа и целият поход е бил само за един мираж появил се на хоризонта, някъде от север, пред страдалческите очи на бунтовниците. Миражът угасва, угасва и възторгът. И Захарий Стоянов заключава: „Бенковски беше велик, когато беше велика народната воля и желание. Падна народната воля - падна и той”.
Както казах, в записките  на З. Стоянов има места, има образи, които слисват читателя със своята необикновена живост и вярност.
Глад гори четниците. Никаква надежда, никакъв път, отвсякъде пусии и потери, войводата отчаян и болен - но те пак пътуват, сами не знаят накъде и защо. „Отведнъж, момчетата, които държаха дясното крило, втурнаха се на едно място около една дебела хралупа, дето си натискаха главите като овци на кърмило... Ние проводихме няколко души да видят в що се състои работата. Който пълномощник отидеше да изпитва причините, и той се залепеше около хралупата, като пчела на медена пита, без да донесе нуждния отговор. Най-после, отидохме ние двама с немеца Албрехта и с още един далматинец да видим в що се състои работата. С големи мъки едвам можахме да изскубнем неколцина от събралите се, които опъвахме изотзад за абите. Можете ли да си представите като каква беше картината, когато събравшите си вдигнаха главите нагоре, и ние видяхме, че на всичките лицата бяха побелели, и устата им толкова много напълнена, щото не можаха и да говорят!... В хралупата имало брашно, оставено от овчари или баишбозуци, за да им се намира, когато искат да си месят хляб в гората, понеже селото им било далече ...
„...Аз съм очевидец, защо ми е мене. Когато не се подсмея, гдето трябва.” И след това онова - прелестно, единствено по чистотата си в българската литература самопризнание в пристрастие!
Тъй зер. „Когато единствената сестра на Караджата в свободна България подава ръка за позорна проситба! Когато... Когато... Когато се пишат махзари. Как мога да бъда безпристрастен!
Наистина, това предизвестие е по-силно от прочутото онова избухване на римския Ювенал: „Как може човек да се въздържа да не пише сатири” - Difficile est saturam non scribere.
Но през всички писания на Захарий Стоянов, във всички негови начинания - има едно друго предизвестие, което трябва да се вземе много по-сериозно от първото. И това го прави наистина голям човек в очите на всеки свободен и самостоен дух. Той вижда мизерията на това, което има да представи, той вижда въстанията повече театрални, непрактични и необмислени, несериозни, той ще разправя за Ворчо Войвода и за Иван Арабаджията - неща дребни и груби. И средствата да ги опише трябва да бъдат груби, макар и да знае как биха могли да бъдат и по-изтънчени те.
Всичко това посочва Захарий Стоянов като човек, като личност високо надраснала по култура и по душевна сила и по индувидуалност своите съвременици. Той вече не може нито да им се сърди, нито да се смесва с тях, нито да дели мисли с тях, а само да бъде снизходителен, и в най-добрите случаи - да ги иронизира, и то често съвсем дискретно, тъй само за себе си, че тогава, когато е писал тия свои работи - 1881-1883 година - едва ли би имало кой да схване и иронията му. Ние виждаме, че сега едва могат да схванат иронията на своите скрити наблюдатели, хора тъй високопоставени, де ли пък тогава преди съвсем по-малко от 50 години.
Но пък, от друга страна, Захарий Стоянов вижда около себе си и тогава, както и сега, най-много издигани и издигнати тъкмо тия лица, които са имали „заслуги само спрямо себе си”, както казва той, а истинските герои да страдат и да умират, - и затова той е тъй мил и топъл към тях, иска да ги направи нещо велико, нещо, което да се помни навеки веков. Имено тези страдалци на българския народ да представи като истинските хора на народа и на българския дух. С една дума, да ги прослави така, че ако може, да станат сто пъти по-големи и от себе си! Но щом някой се самообълщава, че е наистина повече от това, което е бил - говоря в самото време, когато са ставали описаните събития, Захарий Стоянов го чука веднага. Така и затова са неговите думи за Бенковски: „Падна народната воля - падна и той!...”
В. „Литературен глас”, г. ХІІ, бр. 442, 27 септември 1939 г., с. 1, 2, 5.

БАЛКАНСКИЯТ ХИТРЕЦ

(Роман)

С годините шегобийците Хитър Петър и Настрадин Ходжа попили цялата народна мъдрост и хумор. И двамата били много бедни, но не искали да работят. Според тях светът бил толкова глупав, че човек не трябвало много-много да се трепе за собствената си прехрана. Тяхното главно оръжие било шегобийството. Подигравали се с богатите, с властниците, с учените, с народа и със самите себе си. Така печелели хляба си и прекарвали приятно времето си.
Чеда на една и съща земя, те дълго време не се познавали. Един ден Настрадин Ходжа се почувствувал много отегчен - не знаел с какво да се захване. Струвало му се, че светът не заслужава неговата мъдрост. Подбрал своите прочути нашир и надлъж десет магарета, възседнал едното от тях и се отправил към близкия град, подкарвайки пред себе си останалите девет.
Паднало се делничен ден. Изведнъж му се сторило, че е изгубил едно от магаретата. Броил, броил - магаретата все излизали девет. Ходжата яздел из пазара и питал навсякъде за изгубеното си магаре. На пазар били надошли гърци, евреи, турци, власи, сърби и българи. Настрадин попитал първо гърка:
- Хей, приятелю драги, къде ли се дяна моето магаре? Имах десет, а сега са само девет.
Гъркът искал да го изпита и затова мълчаливо повдигнал рамене. След това ходжата попитал евреина. Той помислил, досетил се каква е работата, но не поискал да каже. „Ходжата сигурно е докарал магаретата си и ги продава, мислил си той. Ако е така, ще му платя за девет магарета, а ще получа десет.” Настрадин попитал и турчина. Но той се държал на голямо и махвайки презрително с ръка, отпратил бедния ходжа. А влахът сторил дълбоко темане и казал: „Магаре ли? Какво е магаре? Не познавам такова животно. Ние яздим само коне.” Сърбинът, напротив, дал изчерпателен отговор. Между другото той казал: „Десетото ти магаре, учителю, е останало в гората. Остави ме да попазя тези и иди да потърсиш изгубеното.” При това си наумил в отсъствието на ходжата да продаде добичетата като своя собственост и да офейка. Тогава се приближил българинът и попитал Настрадин какво търси.
- Не мога да намеря десетото си магаре - отвърнал той.
- Ето го - рекъл българинът, посочвайки с пръст самия ходжа.
- Какво? - разсърдил се не на шега Настрадин. - Ти си позволяваш да ме смяташ за магаре? Ти самият си магаре!
- Не само за едно - добавил българинът, - а за две! Едното магаре си ти самият, а другото е това, което си яхнал. Така че всички заедно ставате не десет, а единадесет магарета.
Настрадин Ходжа се зарадвал на намереното магаре, но не по-малко харесал и сполучливия отговор. Попитал българина кой е и как се казва.
- Хитър Петър ми е името, нищичко си нямам и, както виждаш, не съм кой знае и какъв хубавец, краката ми са къси и криви, коремът ми е залепнал за гърба, главата ми е голяма, а ушите ми така стърчат, че ми подпират калпака. Присмивам се на всички, че и на себе си. Така си прекарвам времето. Иначе бих умрял от скука и глад.
Ходжата харесал Хитър Петър.
- Слушай - му казал той, - да станем приятели. Ти си тъй прост, неук, че сигурно не можеш и да четеш. Аз мога. Някъде в една голяма книга намерих мъдро поучение, че котките били създадени, за да бъдат сравнявани с хората. Искаш ли да играем на котка и магаре? И да ми станеш приятел?
- Защо не - кимнал с глава Хитър Петър. - Ще делим по братски радости и неволи. Светът ще смята за по-мъдър от двама ни, ту теб, ту мен, но помежду ни няма да има завист. Защото, братко Настрадине, ние двамата ще оставим след себе си само слава, нищо друго.
- Съгласен съм - рекъл ходжата малко замислен.
- За какво се замисли така изведнъж? - попита Петър. - Съжаляваш ли за първите си думи?
- Не - каза Настрадин. - Но нека първо се изпитаме един друг. Един от нас трябва да е по-глупав, но същевременно и по-умен от другия. Това ни е занаятът, нали? След това трябва да се уверим кой е по-голям майстор в лъжата, ти или аз. Защото и това е наш майсторлък.
- Така и да бъде - отвърна Хитър Петър, който се беше облегнал на един вехт зид. - Добре, да се обзаложим! Само че, приятелю, ще трябва да отида в къщи да си взема торбата с лъжите. Защото така наизуст нищо няма да мога да свърша. Ти знаеш да четеш, а мен торбата ми замества книгата. Докато се върна, ти стой тук и подпирай зида, та да не падне.
Настрадин Ходжа начаса се съгласи. Подпря дебелия стар зид и зачака. А Хитър Петър бързо се измъкна и чак привечер се завърна при новия си приятел. Междувременно ходжата страшно се беше разсърдил, но не оставяше зида, мислейки, че наистина го подпира и че без него той би се срутил.
- Защо ме остави тук пет дълги часа да подпирам зида? - се нахвърлил той върху Петра. - Не си ли помисли колко съм гладен вече?
- Че защо не дойде у дома, нали сме приятели? - отговори Хитър Петър, като се смееше.
- Не исках да оставя зида да се събори…
- А аз исках само да спечеля облога. Та може ли човек да подпира зид с гърба си?
Така започна приятелството между Настрадин Ходжа и Хитър Петър. След този изпит двамата приятели тръгнаха на път и пътуваха много, показвайки своето изкуство ту двамата заедно, ту всеки за себе си. С тях животът на хората ставаше по-радостен и весел, а понякога и направо щур. Защото Настрадин Ходжа и Хитър Петър бяха напълно достойни един за друг. Но хората около тях - българи, турци, евреи, сърби, власи, гърци, албанци, не знаеха - и все още не знаят - кой от кого е по-луд и по-умен: ходжата или Петър.
- Слушай, магаре мое, воле мой, кривокраки мой приятелю Петре - каза веднъж ходжата на Петър.
- Да, продължавай да лаеш срещу месечината, виждаш, че целият съм слух - отвърна Петър, като подръпна дългото си широко ухо.
- Ние вече се изпитахме, нали? Видяхме, че и двамата сме порядъчно глупави. Дали да не изпитаме и другите?
- Да - отговори Хитър Петър, като при това се прозина шумно, като че лъв изрева, та ходжата се уплаши и се отдръпна няколко крачки. - Ще подскачаме, ще играем, ще лудуваме, а другите ще бъркат в кесиите да ни плащат. Кажи първо какво да подхванем.
- Няма нужда да знаеш. Аз ще тръгна напред, ти ще ме последваш няколко часа или няколко дена по-късно и лесно ще отгатваш как трябва да постъпиш.
Речено-сторено.
По време на пътуването си Настрадин Ходжа се озова в турско село, в което нямаше нито една джамия, но затова пък имаше много просторно кафене. Там селяните прекараха дните си в сладки приказки, занимание, което турците много сполучливо наричат моабет, т. е. хубав, приятелски, безцелен разговор - колко „ден да мине”.
- Е хей - провикна се ходжата към селяните, които точно тогава се бяха насъбрали в кафенето. - Правоверни сте, а нямате джамия в селото. Не ви ли е срам? Я вижте там долу в село Текелер каква висока джамия се е издигнала. Толкова висока, че кога орел кацне на върха на минарето й, може да кълве звездите!
Селяните се разсмяха и не хванаха вяра. А Настрадин пое по пътя си. Скоро след това при посетителите на кафенето довтаса и Хитър Петър. Турците веднага го наобиколиха и смеейки се, го заразпитваха дали е вярно, че в село Текелер има толкова висока джамия, че орлите от минарето кълват звездите.
- Не знам колко е висока джамията - отвърна Хитър Петър. - Знам само, че майсторът, който я построил, си изпуснал теслата от върха на минарето. И докато да стигне земята, дръжката й изгнила.
- Така ли? - учудиха се турците. - Та тогава нашият добър ходжа е имал право. Жалко, че го оставихме да си замине, без да го възнаградим! Вземи това гърне мед и му го занеси, ти сигурно ще го настигнеш, той не ще да е стигнал много далеко.
А Настрадин Ходжа пристигна в един град. Там на пазара разказа на хората, че видял най-голямото чудо в живота си, но че те няма да му повярват, ако им го разкаже.
- Говори, говори, вярваме ти отнапред - рекоха пазарджиите.
- Какво да ви кажа и какво да премълча - рече ходжата равнодушно. - Морето гори, горят всички кораби, моряците реват, та се къдат, а рибите играят над вод… - над пламъците, исках да кажа.
- Я не се подигравай с нас, ние не сме селяни. И знаем, че водата не гори. Морето е от вода, а не от зехтин. Лъжата ти толкова мършава и гола, че ребрата й се броят, дебелак такъв!
И с тези думи прогониха ходжата.
- Как е възможно това? - заразпитваха грамотните граждани Хитър Петра, който току-що бе довтасал на същия пазарен мегдан. - Как може морето да гори? Ти видя ли го? Нали идваш от там?
- За виждане - не съм го видял! Не знам и дали водата гори - никога не съм опитвал. Но когато минах през онова градче, бях гладен. Там видях риба, много риба, но - само печена. И отвсякъде прииждаха големи каруци, всички пълни с печена риба. Купих си две печени рибки - ето ги тук!
Всички наобиколиха Хитър Петра и поискаха да видят печените риби. И повярваха, че морето гори. Нали виждаха изпечените от него риби!
* * *
Не, каза скоро след това Хитър Петър на Настрадин Ходжа. Град или село, всичко е все едно и също, дотегна ми вече да се мъча да измислям лъжи ей така, за нищо. Ще вземем глоба от хората. Сега аз ще вървя напред, а ти ще ме следваш.
Хитър Петър стигна до големичко село. Селяните тъкмо пълнеха чували с овършаното зърно, за да ги откарат в хамбарите си.
- Защо тоя труд? - им каза Хитър Петър. - Защо тая пот? Отвъд планината тече широка река. По брега й вместо пясък има жълтици. Идете и си напълнете чувалите със злато. Аз натоварих цяла кола.
Селяните не хванаха вяра на Хитър Петра, но се заовъртаха неспокойно, запрепираха се помежду си, дори се посчепкаха. По едно време, ето го и Настрадин.
- Виж, ходжа, този човек иска да му повярваме, че там, отвъд планината, реката имала брегове от злато, че там може да се съберат жълтици и... ред глупости ни наговори. Вярно ли е?
- Не, не е вярно - отговори ходжата. - Не видях нито една жълтица. Той може би е имал наум златния пясък. Защото там наистина всичко по брега е от злато. Вземете всички по един лизгар и идете. Цели планини от пясък, но пясък от чисто злато.
Като чуха, селяните зарязаха натоварените каруци с чували златна пшеница и хукнаха през глава към планината, зад която течала златната река. А Хитър Петър и Настрадин Ходжа донатовариха каруците, откараха ги на най-близкия пазар, продадоха стоката и си поделиха парите.
* * *
Един ден Хитър Петър и Настрадин Ходжа стигнаха до една река. В реката се къпеха много мъже от близките села и градчета.
- Че да се изкъпем и ние - каза ходжата, смъквайки дрехите си.
Без да се мае, съблече се и Хитър Петър. Но преди още да нагази във водата, стъписа се и рече:
- Ходжа, хората се разпознават само по дрехите. Ако съвсем голи нагазим в реката и се смесим с другите, как ще ме познаеш? Май ще ме загубиш, а? Аз теб лесно ще позная по подстриганата ти брада.
- Аха - рече ходжата, - прав си. Завържи си един червен конец на показалеца и аз по него лесно ще те позная.
Хитър Петър, без да отговаря, взе дългия си червен пояс, който се беше поокъсал, изтегли от него един конец и го намота около показалеца на дясната си ръка. Едва тогава двамата скочиха във водата при другите.
Докато се къпеха, Настрадин незабелязано отви червения конец от показалеца на Петра и го нави на своя. Скоро и двамата излязоха от водата. Горкият Петър! Той непрестанно се оглеждаше, мълчеше и не искаше да каже какво търси.
- Хей, Петре, какво ти става? Да не си се напил от водата? Какво се въртиш като кон на харман?
Хитър Петър погледна ходжата, видя червения конец на показалеца му и заподскача от радост.
- Сега вече знам! Ти си… Но аз… аз кой съм.
* * *
Един ден Настрадин отиде в гората за дърва. Хитър Петър отиде в града и обикаляше безцелно, не искаше да работи, че зимата беше толкова студена, че зъбите му тракаха. И Настрадин Ходжа си даваше много зор, събра съчки и, без да ги начупи, ги натовари на гръб и се упъти към града. На улицата го срещна Хитър Петър. Настрадин му имаше зъб заради мързела му. Вървеше си невъзмутимо и не го поглеждаше. Но викаше: „Варда, вардаааа!”. Хитър Петър обаче не поиска да се отмести от пътя му и тръгна срещу него. Една съчка се закачи за дрехата му и я скъса. Така хитрецът се видя със скъсани дрехи. А Настрадин отмина бързешком, без да се оглежда. Петър много се ядоса от случката и искаше да накаже верния си приятел. Затова подаде жалба до кадията. В деня на делото и двамата се явиха пред съда.
Хитър Петър се жалва:
- Настрадин много добре ме видя на улицата, но не ми извика да се вардя, та да се отместя встрани и в тоя студ ми скъса дрехата. Обвинявам го в това и той трябва да ми купи нови дрехи...
Настрадин мълчеше и не отваряше уста.
- Защо мълчиш, обвиняеми? Онемя ли? - сопна се кадията. Но ходжата продължи да мълчи.
- Защо си ми довел този ням - обърна се кадията към Петър. - Той не може нито да каже нещо, нито да бъде държан отговорен.
- Ням ли? Той ли да е ням? Той вчера, когато носеше съчките на гръб, ревеше като магаре: Варда, варда!
- Така ли, Петре, тогава ти не можеш да го съдиш - той те е предупредил!
След тази случка пътищата на Настрадин Ходжа и Хитър Петър се разделиха, защото те все мърмореха един против друг. Хитър Петър се ядосваше, че трябва да ходи окъсан, а ходжата беше възмутен, че за такава работа един приятел го е изправил пред кадията. Настрадин остана в града и откри бръснарница, а Хитър Петър се глави за слуга у един  поп. Настрадин стана толкова богат, че си купи лозе. А Петър остана слуга при попа и не можа да се замогне.
* * *
Веднъж Хитър Петьр пожела да разгледа дюкяна на ходжата, да види какво прави той, как се чувствува без него, не копнее ли за приятеля си. Влезе в бръснарницата и каза, че иска да се обръсне.
- Че ти нямаш нито брада, нито коса, що търсиш при бръснар?
- Днес ще имаме гости в къщи и ми се ще да изглеждам малко по-добре. - Настрадин взе един недонаточен бръснач, излезе от дюкяна, сложи пред вратата един стол и каза много любезно на Петра:
- Ела, тук, вън е по-добре, има повече въздух и е светло.
Без да подозира нещо, Хитър Петър го послуша и седна на стола. Ходжата започна дълги и широки приготовления. Търси сапуна, чеса се зад ушите, тьрси неща, които съвсем не искаше да намери, и остави Петър да си седи на слънце, а беше пладне. Най-после намери парче стар, черен като катран сапун, който лютеше като лют пипер, намокри го и натри с него лицето на Петра. И продължи да държи приятеля си на слънце. Лицето на Хитър Петър го смъдеше, очите го боляха от лютия сапун - ни да ги отвори, ни да ги затвори. В очите му - жарещото слънце, на лицето му - лютият сапун на ходжата. Чак след доста време Настрадин започна да бръсне клиента си. При което така го изпонаряза, че Петър изкрещя и побегна като бясно куче.
Цяло лято мисли Петьр как да си отмъсти на ходжата. Дойде време да се режат лозята. Настрадин търсеше кой да му подреже лозето, Хитър Петър се премени като лозар, взе лозарски нож в ръка, отиде при ходжата и му предложи своите услуги. Двамата лесно се споразумяха. Петър отиде на лозето и с острия нож посече всички лози. Когато му отмаля ръката, захвърли ножа, взе една брадва и с нея така подреди лозенцето на Настрадин Ходжа, щото отдалеч мъчно можеше да се познае, че там изобщо някога е имало лозе. След това се върна при сайбията и поиска надницата си.
- Подряза ли добре лозето ми? - запита ходжата.
- Основно! - отговори Хитър Петър.
- Остана ли нещо?
- О, не, нищо не остана.
- Пусна ли мъзга лозето, плаче ли?
- О, да, плаче, че може да помислиш, че сто кучета вият.
Скоро пролетта си отиде, лятото също, дойде гроздобер. Всички земляци на Настрадин ядяха сладко грозде, само той и Хитьр Петьр си нямаха нищо. Гърци, сърби и власи злорадствуваха и им се присмиваха.
Да беше се сетил за пословицата „Стара любов ръжда не хваща” и да не му беше съсипал лозето, Хитър Петър щеше да получи от стария си приятел грозде. Сега стояха двамата пред опустошеното лозе и се обвиняваха взаимно.
- Слушай, Петре - каза ходжата. - Трябва да си възвърнем едновремешното приятелство; защото тъй не сме добре.
Но всичко си остана по старому: Хитьр Петър се върна при своя поп, а Настрадин Ходжа - в бръснарския си дюкян.
* * *
Един ден пред бръснарницата на ходжата седяха много мъже и приятно си бъбреха. Отдалеч се показа Хитър Петър, Настрадин каза на насъбралите се да не закачат Петър, стария му приятел, и да не го обиждат, той не би позволил това. Но щом Хитър Петър се приближи, един от събралите се го плясна по наведения врат. Хитър Петър понечи да се брани, но Настрадин го помоли да запази спокойствие и му рече, че той знае какво да направи. И го покани да влезе в бръснарницата.
- Слушайте, слушайте - започна да говори Настрадин Ходжа на своите гости. - Веднъж един човек искал да докара добитъка си в града. Между животните имало един вол, един кон и едно магаре. Те минали покрай една джамия. Човекът помолил животните да минат чинно през мегдана, защото това е свято място. Животните го разбрали и замълчали. Но щом дошли до самата джамия, магарето опряло гръб о зида и заревало. - Направо не искало да спре да реве. Човекът взел тоягата си, ударил магарето и му казал, че може да реве другаде, но не точно тук. ,,А, не, - намесил се конят. Това не е право. Точно тук магарето трябва да покаже магарията си. Къде другаде?”
Всички турци, насядали пред бръснарницата на Настрадин Ходжа, започнаха да хвалят неговата мъдрост:
- Колко остроумно! - се чудеше един.
- Колко вярно! - мислеше на глас друг.
- Колко сполучливо! - рече трети.
- Драги Настрадине - започна най-уважаваният от всички, - видяхме, че не си много учен, но пък си умен и разумен. Нашите деца се нуждаят не толкова от книга от хартия, колкото от книгата на живота. Ела и стани тук учител. Всички ще те уважаваме и ще те възнаградим добре.
Настрадин се съгласи на драго сърце, продаде веднага бръснарския дюкян с всичките му такъми, отиде в джамията и започна да обучава младежта. В училището му идваха не само ученици от града, на който принадлежеше джамията, но и от други градове и села. Някои от желаещите да се учат бяха вече поизрасли момчета - тях ги беше привлякла славата на Настрадин Ходжа. И когато той започваше да преподава, всички мълчаха и слушаха с благоговение. Сред учениците на Настрадин беше и неговият слуга Али. Ходжата беше получил отнякъде цяла чиния сладка баклава. Преди да си похапне от подарената баклава, трябваше да отиде на едно събрание. В къщи трябваше да остане Али, а той беше много лаком. Това безпокоеше ходжата.
- Слушай, Али, - му каза той. - Аз излизам и много скоро ще се върна. В долапа е баклавата. Не я ядох, защото е отровна - много отровна. Даже късче от нея да сложиш в уста, веднага ще умреш. Чу ли?
- Чух. И съвсем не искам да умра.
След известно време Настрадин Ходжа захлопа на портата си. Хлопа, хлопа - все напразно. Можа да влезе едва след като счупи с камък ключалката. Намери слугата си Али да лежи на пода и да реве.
- Прощавай, господарю, исках да нацепя дърва с брадвата, но не щеш ли - счупих дръжката й. Страх ме беше, че ще ме биеш до смърт, затова поисках да напусна тоя свят и изядох проклетата баклава - цялата. И сега ми е толкова лошо, просто умирам!
Настрадин Ходжа прехапал устни от яд, но не изрази гнева си.
На сутринта беше учебен ден. Настрадин имаше двадесет и девет ученици. Със слугата - тридесет. Преди Али да дойде в училището, ходжата раздаде на учениците по едно яйце - всичко двадесет и девет. Ей ти го, довтаса и Али. Учителят започна:   
- Е, момчета, днес ще имаме строг изпит. Да внимавате! - Учениците се разтрепераха, защото Настрадин имаше много дълга пръчка, достигаща до последния ред. - Всеки от вас - продължи Настрадин Ходжа - без изключение да се престори на кокошка, да извика „ко-ко-ко” и да снесе яйце - бяло, прясно яйце. Който не може, ще го наложа петдесет пъти с пръчката.
Учениците веднага се развикаха ,,ко-ко-ко” вкупом, та класната стая приличаше вече не на класна стая, а на кокошарник.
- Не! - нареди ходжата. - Не така. Млъкнете всички. Всеки поотделно да стане на кокошка, да извика „ко-ко-ко”, да снесе яйце и да ми го донесе тук - всеки по реда си. - Учениците го послушаха и изпълниха заръката.
Дойде и редът на Али. Но той съвсем не беше пребледнял от страх, напротив, беше толкова весел, че ходжата просто щеше да се пръсне от яд.
- Али, къде е твоето яйце?
Али невъзмутимо стана, плясна силно с ръце няколко пъти и изкрещя:
- Кукуригу!
Настрадин  Ходжа се разгневи:
- Какво значи това? - сопна се той на Али. - Да не си полудял? Трябват ми тридесет яйца. Тук са само двадесет и девет. Къде е последното яйце?
- Моля, ходжа ефенди, как щяха да се сдобият тези кокошки с двадесет и девет яйца без петел?
Настрадин неочаквано пощуря от радост. Повика при себе си Али, поглади го нежно по главата и каза:
- Али, прислужнико и ученико мой! Ти не си вече мой ученик, изобщо не си ученик. Ти издържа най-трудния изпит и можеш да обучаваш другите. Винаги ще знаеш как да постъпиш. И ще превърнеш въжето, с което ще искат да те обесят, в наниз от бисери.
* * *
Един път пък Настрадин Ходжа нареди на един от учениците си да вземе стомната и да донесе вода от близката чешма.
- Внимавай, момче, да не ми счупиш стомната. - При тези думи той му зашлеви плесница.
- Но защо? - попита смаяно един от приятелите на ходжата. - Та той още не е счупил стомната!
- Да, така е, но каква полза да го бия, след като счупи стомната? По-добре отсега, та да внимава повече!
Настрадин поучаваше младежта не само с хубави примери, но и с лоши. В такива случаи се случваше да си изпати и той, защото лошото се струпваше и върху неговата глава. Веднаж реши да даде урок по уважение на млади и стари, за да не останат животни - както обичаше да се изразява, - „а да станат хора”.
- Слушайте, деца, какво ще ви кажа!
Всички се заслушаха внимателно.
- Ако аз, или пък някой старец кихне, трябва да плеснете с ръце и да извикате. „Наздраве, ходжа, да е хаирлия!”
Децата рекоха: ,,Разбрахме, учителю!”
Един ден в дълбокия геран падна кофата и нямаше с какво да вадят вода. Трябваше да извадят кофата. Никой от учениците не можеше, пък и не искаше да се спусне долу. Наложи се самият Настрадин да свърши работата. Той си смъкна чалмата, завърза около кръста си дебело въже и нареди на децата бавно да го спуснат долу и пак да го изтеглят горе. Настрадин намери бързо кофата, взе я, а момчетата сърцато задърпаха въжето. Ходжата с кофата беше вече близо до отвора на герана, но тъй като изглежда се беше простудил, силно кихна. Децата не бяха забравили неговото учение. Пуснаха въжето, плеснаха с ръце и радостно се провикнаха: „Наздраве, ходжа, да е хаирлия”. Ходжата бухна долу като камък. Главата му се поочука о каменната стена. Както кога лете човек изпусне от кофата диня, която е щял да остави да се изстудява в герана. След някое време дойдоха мъже и издърпаха ходжата. Той трепереше от студ, главата му кървеше, дрехите му бяха разкъсани.
- Вие не сте виновни, деца мои - каза ходжата. - Аз даже се радвам, че сте толкова старателни. Но сте маймуни. Да, маймуни сте. А аз не съм нищо друго, освен вардиянин на маймуни. А прочетох това поучение в една много, много учена книга. Който я е написал, е бил баш маймуната. Защото - какво добро може да донесе човеку кихавицата?
Често пъти ходжата изпитваше алчността и глупостта у хората - човекът е просто така устроен, че му се ще да вярва в това, което изнася, а което не му е по-угодно, не ще и да го чуе.
* * *
Веднъж ходжата зае от съседа си голям медник. Искаше в него да свари сини сливи. Тъкмо в тоя ден беряха сливи. След няколко дена ходжата занесе на съседа си вместо един голям медник - два, един голям и един съвсем малък.
- Какво значи това? - попитал съседът. - Аз ти дадох само един голям медник, ти ми носиш два.
- Аз съм честен човек - отвърна ходжата. - Не мога да си присвоя чуждото. Това казанче е също твое. Големият медник е бил изглежда бременен, и той просто е родил малкия. Вземи го!
Съседът на Настрадин се зарадва много, взе двата медника и благодари на ходжата.
След няколко дни ходжата пак отиде при него и пак го помоли за големия медник. Този път щеше да вари ориз за бедните. Съседът даде медника на драго сърце, като си мислеше, че той може пак да роди малко менче. Дали беше наистина толкова глупав, че вярваше, не знам, във всеки случай се правеше на толкова глупав и толкова честен, щото трябваше да му се вярва. Но този път Настрадин Ходжа го остави дълго да чака. Накрая съседът чисто и просто не си получи обратно големия  медник. Отиде при ходжата.
- Ходжа, къде е моят медник? И аз искам да сваря малко ориз за бедните.
Настрадин Ходжа скръси ръце и заговори с жален глас:
- О, горкият, горкият медник! Колко беше хубав и верен! И колко лъскав отвътре! Отвън беше като най-мрачното буреносно небе, а отвътре - като красивото слънчево небе след буря. Толкова жаля по него, че просто ми се плаче.
- Какво се случи с медника? - нетърпеливо заразпитва съседът.
- А, добри ми съседе, тъкмо твоят голям, хубав медник щеше да роди още едно медниче, когато умря от родилни мъки. Още преди седмица го погребах.
- Как? Какво? Моят медник умрял? Че той да не е човек, да няма душа, че да умре?
- Правиш се на глупак, но си достатъчно умен да знаеш, че което може да роди, може и да умре.
* * *
Един студен следобед в училищната одая на Настрадин Ходжа се бяха събрали много селяни. Естествено, и ходжата беше там. Най-важното им занимание беше сладкият моабет - приглушена разговорка при тихото пукане на съчките в огнището. В одаята беше топло, много топло. Вън обаче всичко беше замръзнало. Затова децата си бяха останали у дома, а в училището бяха дошли татковците.
- Ходжа, ще учим ли нещо, или не? А кажи може ли човек да издържи цяла нощ горе на викалото на минарето, без да се вледени?
- Разбира се, че може. Ако ми обещаете една ока халва, и аз самият ще престоя горе цялата нощ.
Всички се съгласиха с това предложение. Настъпи нощта. Настрадин Ходжа се изкачи на викалото на минарето и зъбите му веднага затракаха. Защото нощта беше по-студена от деня. И като напук пълната месечина светеше по-силно от всякога, а звездите весело блещукаха. Ходжата понечи да им заговори, но не можа и дума да отрони. Изведнъж му хрумна нещо: простря ръце към месечината, все едно че се грее на огнището в училищната одая... Най-после съмна. Ходжата предварително се радваше на топлата сладка халва. Слезе бързешком, отиде в училището и зачака селяните. Те дойдоха и го заразпитваха как е било горе на викалото на минарето.
- Е, наистина, беше много студено - рече ходжата, - но аз останах докрай и спечелих облога. И сега ще си похапна халва.
- Как беше нощта? Светла ли беше? Имаше ли на небето месечина и звезди?
- Пълна месечина! Честичко простирах умоляващо ръце към нея.
- Аа, така ли? - го прекъснаха едновременно няколко селяни. - Значи все пак си се топлил на нещо? Не е редно - губиш баса. И няма да получиш халва. Напротив, ти ще ни дадеш една гощавка.
Настрадин Ходжа си замълча, не се ядоса, премисляше бързо. Подир малко се обърна тържествено към всички:
- Вярно, загубих баса, защото си грях ръцете на месечината, каня ви на вечеря - ще ви гостя с пилаф.
Зимният ден угасна бързо, вечерта пак беше студена и звездна. Всички гости на ходжата се бяха събрали в училищната одая в очакване на пилафа. Измина час, втори, трети. Нищо не биде внесено в одаята. Гостите започнаха да мърморят.
- Имайте търпение, драги приятели, оризът още не е уврял. Отивам да видя, може би скоро ще бъде готов.
В отсъствието му гостите станаха нетърпеливи. За да могат да си хапнат повечко, целия ден не бяха слагали залък в уста. И бяха по-гладни от вълците в планината, където в тоя мраз всичко беше покрито със сняг. Когато Настрадин влезе отново, всички го заобиколиха, заразпитваха го, започнаха да се карат с него, искаха да си отидат, казваха, че ги прави на глупаци, какво ли не му наговориха...
- Не, наистина, не ви правя на глупаци, елате и вижте сами ориза в казана!
Той ги поведе към двора и селяните видяха там голям казан, подпрян на три камъка, под казана - мъждукаща свещ, а над казана пълната месечина.
- Е, не съм ли честен? Държа на думата си! Само ще трябва да имате малко търпение, защото оризът още не е готов.
- Какво? - започнаха да крещят селяните. - Искаш този голям казан да заври на една мъничка свещ?
- О, не, не само на свещта! - отвърна бързо ходжата. - Погледнете нагоре! Както аз миналата нощ се топлих на месечината, така и оризът ще се свари на нея. Само тьрпение!
Селяните обаче начаса опразниха двора и се разотидоха по домовете си да се наядат.
След баса започнаха да злословят срещу Настрадин Ходжа. Искаха да го уволнят, но търсеха повод. Повод скоро се яви, защото и на ходжата му беше дотегнало да бъде учител при такива хора. Един ден при него дойде човек, изгубил магарето си, и поиска съвет как да го намери.
- Много лесно - каза ходжата.
- Ела с мен при другите!
- Хей, селяни, познавате ли някой, който не пуши, не пие кафе, нито вино и ракия, не се шегува и не разбира от шега? Ако има такъв човек, нека се обади.
Едва издумал, изстъпи се селянинът, който преди някой и друг ден най-остро беше говорил против него:
- Аз!
- Ето ти магарето! - се обърна ходжата към човека, загубил магарето си. - Вземи го и си го води в къщи!
Всички бяха извън себе си от дързостта на ходжата и си наумиха веднага да го уволнят.
* * *
И на Хитър Петър службата при попа вървеше все така - ни по-добре, ни по-зле. Не само попът, но и мъжете от енорията мислеха, че имат някакво право върху Петра - да го обиждат, да го клеветят, понякога даже да го понатупат. Но и той не им оставаше длъжен.
Веднъж попът беше поканил гости на вечеря, а Хитьр Петър им прислужваше. След всяко месно ястие гостите трупаха пред Петра оглозганите кокали и в края на вечерята купчината беше станала доста голяма.
- Вижте! - викнаха гостите. - Колко си лаком, Петре, колко кокали има пред тебе. Да не би да си излапал сам цялото агне?
- Да - отговори спокойно Петър. - Аз като човек не изядох кокалите, но вие, като кучета, излапахте и тях.
* * *
Веднъж попът поиска да накаже слугата си. Но си помисли, че ще бъде по-добре, ако го хване в някакво прегрешение. Това обаче не беше лесно, защото Петър беше честен, а когато хитруваше, беше така находчив, щото човек да се страхува да му създаде неприятност и да го притисне до стената.
Но този път попът пренебрегна всяка предпазливост. Мислеше само за мъст и за нищо друго, защото Хитър Петър със своя дяволски съвет го беше оставил без прасе за Коледа.
Хитър Петър посъветва попа да окачи прасетото на портата си, та всички да го видят и да си умрат от завист. А когато наближи часът за вечеря, попът да се провикне:
- Откраднаха ми прасето! Не мога да ви нагостя, както обичаят го изисква...
Прасето обаче биде наистина откраднато, та попът и закрещя:
- Откраднаха ми прасето!
Хитър Петър захвана усърдно да го хвали:
- Точно тъй трябва да крещиш. Само тъй ще ти повярват, хем никой няма да се обиди.
- Абе, човече, ти не чуваш ли? Прасето наистина изчезна, не разбираш ли какво ти говоря?
- Браво, отче, чудесно, тьй трябва да викаш. Повтори го, но силно, толкова силно, че всички да разберат.
На следващата сутрин попът се досети, че зад цялата работа стои Хитър Петър, и затова поиска да си отмъсти.
- Слушай, клепоушко такъв! От шопара останаха само крачетата. Те са четири, запомни това. Аз отивам на гости. През това време ти ще свариш крачетата и ще ми ги оставиш на масата, та да обядвам. Ако обаче липсва дори едно от крачетата, ще отрежа твоя крак. Да си знаеш!
С тези думи той сложи свинските крачета в гърнето, като при това ги преброи пак. Но едва Хитър Петър се дръпна от огнището, попът измъкна едното краче и го скри. После излезе.
Гърнето завря и вря дълго. Хитър Петър дотича, за да долее вода. Но с уплаха видя, че в гърнето врат само три крачета - четвъртото липсваше. Веднага отиде в кочината - там имаше още един шопар, отряза му крачето, ощави го и го пусна при другите в гърнето. Сега вече вряха четири крачета и Хитьр Петър се успокои. Попът не довърши всички предвидени посещения, но побърза да се върне в къщи. Вече се разкайваше за постъпката си, защото знаеше: на Петра не бива да се поставят клопки, защото който му постави клопка, сам пада в иея.
И така, попът дойде, взе скритото свинско краче и го сложи обратно в гърнето. На обеда в гърнето имаше пет крачета.
- Хитър Петре, как стана това? Откъде се взе петото краче?
- Е, отче, ти знаеш да смяташ, нали?
- Знам!
- Кажи ми тогава два шопара колко крака трябва да имат?
- Осем - отвърна попът толкова бързо, та човек можеше да си помисли, че наистина иска да покаже колко умее да смята.
- Значи осем. Тогава сметката ни е вярна.
- Как така вярна?
- Ей така. Тук имаме пет крачета, нали?
- Да, пет. Обаче изчезналото прасе имаше само четири. Откъде се взе петото краче?
- Такаа. Смятай сега, отче, и мълчи. Значи пет крачета. Погледни сега колко крачета има шопарът в кочината!
Попът погледна и извика, по-скоро зарадван, че знае нещо, отколкото втрещен:
- Три!
- Три там и пет тук - всичко осем. Колко е хубаво, ама колко е хубаво, че си учен и знаеш да смяташ, отче!
* * *
Хитър Петър остана и занапред да прислужва на попа, но господарят му не беше вече така добре разположен към него. И в селото знаеха на какво е способен Хитьр Петър, колко е остроумен, добродушен и честен. Затова искаха да се отърват от него или поне - да го очернят. Беше им трън в очите - всеки път когато извършеха глупост или мошеничество, ги подиграваше. Беше умен и поназнайваше туй-онуй, не се правеше на невежа, не ръкопляскаше, където човек можеше единствено да се смее или да плаче, беше весел тогава, когато се чувствуваше весел, и тъжен - когато му беше болно на душата. Говореше, което мислеше - без пищни фрази, без разкрасявания. Но това, което селяните най-много мразеха в него, беше острият му език.
- О, достопочтеният господин Едикойси! - едва ли не ликуваха всички.
- О, мошеникът! - се провикваше Хитър Петър. - Какво толкова величаете? Знам аз, знам, наричате го достопочтен, защото и той умее да величае като вас. Вие превъзнасяте дарбите му, защото той се варди да направи нещо повече от това, което вие можете, даже и тогава, когато е способен нещо повече да постигне.
- Какво става с тебе, Петре - му викна попът, когато го чу да говори така. - Ти ще ми прогониш енориашите! Откъде си прочел тази мъдрост? Ти си станал съвсем друг!
Не знам как се случи, че точно същата вечер на гости у попа дойде най-богатият човек от селото. Попът винаги трепереше, когато той щеше да му бъде гост, защото беше много алчен, искаше само услуги от другите, искаше попът да прокълне в черква неговите дльжници, ако те не му занесат в къщи дължимото заедно с лихвите. Богаташът си въобразяваше, че черквата съществува, за да му събира парите. Попът не можеше да му откаже, защото богатият можеше веднага да уволни всекиго, даже и попа - той беше селски кмет, а освен това думата му минаваше пред градските големци.
- Ах, как ще се отърва от онзи човек?! - каза тихо попът на Петьр, още докато гостът беше пред вратата.
- Почакай, имай търпение - му отвърна Петър.
Гостът дойде, влезе в стаята, седна на мекия килим, скръсти крака и запрехвърля зърната на броеницата си.
- Ей, Хитър Петре, къде е твоят господар попът?
Едва що беше изрекъл това, влезе и самият поп. Но Хитър Петър въпреки това отвърна:
- Манчо (така се казваше богаташът) - попът, моят господар, е в голямо затруднение - няма нито грош, не може да си плати данъците, пък и моята плата. Той ми заръча да те помоля да му заемеш няколкостотин гроша.
- Какво? - извика възмутен богатият селянин. Но след това поразмисли и стана много любезен.
- Добре, на драго сърце, но нямам нищо у себе си, ето, аз си тръгвам, тръгвам си и при случай ще ти заема нещичко...
И не стъпи повече в поповата къща,
- Какво направи, Петре? Кметът много ми се разсърди!
- Нека да се сърди. Но повече няма да идва. Той е бил винаги досаден гост. Знам  как човек може да се отърве от гости: от богатия искай пари, а бедния накарай да ти свърши някаква работа. Така ще бъдеш спокоен у дома си.
Така Хитър Петьр стана омразен и на богатите, и на бедните в селото - на едните - заради парите, на другите - заради работата. А попът - и нему май стана множко…
* * *
Един ден в селската кръчма седеше много народ. Вечерта беше тъмна, кръчмата се осветяваше само от една лоена свещ. Влезе Хитър Петър и се упъти право към свещта - искаше да си запали цигарата от пламъчето й. Попът видя това и се нахвърли пред всички върху горкия Петър с най-остри ругатни:
- Ах, ти, антихрист, не знаеш ли, че днес се пости? Как тъй ще си палиш цигарата от тая свещ? Свещта е от лой, лойта е говежда, а говеждото в постни дни не бива да се яде. Грех сторваш!
„Виж ти. Какъв свят човек е нашият поп! И колко знае! Знае от какво се прави свещта и никога не би запалил цигара от нея, няма да съгреши така, както ние, бедните грешници, грешим всеки ден. Но сега вече и ние ще знаем. Нашият свят отец ни спести хиляди грехове.”
Хитър Петър се стъписа, дръпна се и се сви в един ъгъл, дебнейки като котарак кога ще дойде неговият час. А попът захвана да говори на селяните за греховете и за пъкъла. От неговия разказ те се разтрепераха от страх, сякаш ей сега пъкълът ще зине и ще ги погълне. Защото всеки си имаше по някой грях и го съзнаваше. Но и самият свещеник стана неспокоен. Собственият му разказ го уплаши. Един селянин забеляза това и го запита защо и той трепери, след като е толкова набожен, че го смятат за светец.
- Е, да - въздъхна попът. - И аз веднъж, на млади години, си похапнах месо през пости. Дните ми са преброени и ще трябва да отида в пъкъла. А там няма нищо друго, освен... скърцане със зъби.
- Тогава няма защо да се страхуваш, отче - извика Хитър Петър от своето кьошенце. - Не само на младини, но и отзарана ти изяде половин печено агънце. Но ти току-що каза, че в пъкъла ще има само скърцане със зъби. Така че и сам да поискаш да идеш там, ще те изпъдят, защото в устата си вече нямаш нито един зъб...
Попът беснееше. Петър така неочаквано го разобличи пред всички селяни, че те знаеха вече колко струва светостта му. Но не възнамеряваше да поставя капан на Петър, не искаше да го подлага повече на изпитания, а чисто и просто да го изгони.
Настъпи зимата, всичко замръзна.
- Хайде, Петре - каза попът, - да донесеш дръвца от гората. - На попа не трябваха дървата, а му се щеше да се отърве от своя дързък ратай. А това беше много просто - когато Петър се върне от гората, ще намери вратата на къщата здраво залостена и няма да може да влезе.
И наистина, следобед Петър довтаса до поповата къща с един товар дърва и похлопа на портата, обаче не се отвори. Не се чуваше никакъв глас. Тогава Петър взе голямо дърво и започна да удря по тарабите.
- Ей, отче, върнах се с дървата.
Накрая се чу гласът на попадията:
- Отчето няма нужда нито от дърва, нито от Петър. Махай се дето ти видят очите!
Петър много се ядоса. Разбра какво са му погодили, но не знаеше къде да отиде. И му беше студено, и беше гладен. Вече се смрачаваше. Петър чуваше и виждаше как врабчетата тъжчо цвърчат наоколо, прехвръкваха през голите клони на дърветата, от един заснежен покрив на друг. Нито зрънце на полето, нито трошица на улицата. И Петър се чувствуваше като тях. Но в никой случай не искаше да си търси нов господар, защото от опит знаеше много добре, че няма нищо по-долно от човек, който едва вчера е станал чорбаджия. Защото от старите чорбаджии бяха останали много малко. Петър стовари дървата на земята и се замисли. Мисли, мисли - как да си спечели благоразположението на хората. Честността и умът му досега му бяха донесли само гонения. Хората, както и неговият собствен господар мислеха винаги как да го впримчат.
„Не - разсъждаваше Петър, - отсега нататък ще запея друга песен: с глупавите - глупав, с лицемерите - лицемер, с тези, които реват славословия, и аз ще рева, но душата си няма да залагам.” Захлопа пак и викаше колкото му глас държеше:
- Бабо попадийо, отвори! Аз не съм Хитър Петър, а Глупав Петър.
- Тъй ли? - чу се глас отвътре и портата се отвори. Попът и попадията видяха Петър с товара дърва. Ако беше умен, той щеше да запали огън и да се грее на него. Така значи: той се е променил към по-добро.
* * *
На Хитър Петър новата роля не му беше по сърце, но въпреки това се опитваше да я играе добре. Той не правеше нищо, дори не се шегуваше, не пиеше нито вино, нито кафе, не палеше вече цигарата си от пламъка на свещта, оставяше набожните да изглеждат още по-набожни, хвалеше всичко, което другите хвалеха. Чуеше ли за чужди безобразия, си правеше оглушки, онемяваше, щом чуеше за мошеничествата и престъпленията на почитани мъже, ослепяваше и с двете си очи, ако тъкмо пред него се вършеха най-големите свинщини. При това се стараеше нищо да не бърше, да мързелува, да прави поведение дори когато му беше най-отвратително. Особено се стараеше да се подмаже на ленивците и не пропускаше възможност да им изрази дълбока почит.
Полека-лека взеха да го гледат с други очи. Забравиха на драго сърце предишните му непочтителни шеги, отвориха му всички врати. Хитър Петър беше навсякъде известен, светът го броеше вече не за слуга, а за свободен чобек.
Един ден Хитър Петър излизаше от селото, яхнал магарето на попа. По пътя му се наложи да слезе и да се прикрие за малко зад един храст, междувременно дойде крадец и му задигна дрехата, метната на гърба на магарето. Като разбра какво е станало, Хитър Петър попита настигналите го пътници кой може да му е отмъкнал дрехата. Пътниците само свиваха рамене. Все пак един смотолеви: „Може пък самото магаре да е откраднало...” Хитър Петър повярва, взе самара от гърба на магарето, сложи го на собстбения си гръб и се затича пред магарето, викайки:
- Ти ми открадна дрехата, магаре такова! Реви колкото си щеш, няма да ти дам самара обратно, докато не ми я върнеш.
Пътниците похвалиха изобретателността и решителността на Петър.
Настрадин, който по това време се навърташе по тия места, беше чул колко известен е станал някогашният му приятел.
Не му завиждаше, но му беше тъжно, че вече няма с кого да си продума. Така или иначе, на ходжата му се дощя да отиде в селото на Хитър Петър и да се увери със собствените си очи как се чувства той, след като си е спечелил почит по този начин. (Настрадин знаеше точно по кой начин). Защото - откъде можеше да подозира, че Хитър Петър е недоволен от себе си и че търпи всичко по неволя!
По това време в селото на Хитър Петър празнуваха богата сватба. Поканен беше, разбира се, и Хитър Петър и даже да седне до попа. Донесоха гозбите. Сватбеното угощение започна. Не щеш ли, отвори се вратата и влезе Настрадин Ходжа, естествено, облечен със стари дрехи - като за път. Гостите се възмутиха, питаха се кой е новодошлият и как е посмял да дойде на сватбеното угощение в такъв вид. Хитър Петър позна ходжата, но си замълча. На домакина беше удобно да изгони един гост, макар и зле облечен - това би било грях пред Бога. Затова посочи на ходжата ъгъла на една странична маса - място, определено за просяци. Настрадин Ходжа обаче веднага напусна голямата одая и без дума да каже. Никой не пожела да се занимава повече с него, даже всички се зарадваха, че са се отървали от дрипавия неканен гост. Само Хитър Петър се досещаше, че има да става нещо и че ходжата няма да остане длъжен никому. А ходжата изтича до един от старите си приятели, зае от него нов новеничък кюрк и се върна при гостите.
- О, о - го посрещнаха любезно всички, - моля, ела седни тук - тук, до мен - седни тук - тук, до мен. Ела, господине мой, от очите ти струи най-дълбоката мъдрост.
С достойнство ходжата зае мястото до домакина.
Поднесоха първата гозба. Беше червена като пожар, тлъста овнешка яхния, от която се вдигаше пара. Настрадин съблече левия си ръкав, сви го и го натопи в яхнията. Отначало всички си помислиха, че го върши от недоглеждане. Направиха се, че не са видели, и не продумаха. Хитър Петър се засмя в себе си, но мълчеше, сериозен като другите. Настрадин втори път на кюрка си да похапне. Този път той взе пеша му, сви го и го потопи в паницата с гозбата. На изумените гости обясни: „Щом оказвате не на мен, а на кюрка ми, той трябва да бъде гостен.”
* * *
Не, си каза една сутрин Настрадин, трябва да се заема с нещо сериозно. Дяволът, който ме накара да си продам свободата заради уж семейно щастие, няма никога да ми отслаби примката на шията. Харесва ми, например, фурнаджийският занаят - ще стана фурнаджия.
Скоро ходжата започна да си гради фурна.
Безделниците - почти всички все от селото - дойдоха да гледат как върви строежът, като не пропущаха да дават и съвети. Сякаш бяха родени зидари и работливи хлебари.
Един от сеирджиите рече:
- Не си сложил правилно главния отвор. Тук трябва да бъде. Оттам вятърът ще духа вътре!
- Ох, ох - се обади друг. - Отворът не бива да остане тук - няма слънце.
- Какво ти става? - сърдеше се трети. - Отворът не трябва да бъде обърнат към улицата, защото всичкият прахоляк ще влиза вътре. Вместо хляб, ще ядем прах... Придойдоха още селяни, и всеки нареждаше къде да бъде отворено. Единствено Настрадин не знаеше какво да прави: никога не е бил хлебар... Сега искаше да стане, защото друго не му оставаше. Ходжата се поразмисли и се махна, без да каже някому дума. Но не се завърна сам - теглеше след себе си каруца за сено, от която стърчаха само острите пръти, иначе беше, тъй да се каже, цялата само дупки и отвори.
- Какво става бе, ходжа? - запитаха селяните. - За дърва ли отиваш? Та фурната ти още не е готова.
- Не е вярно - отговори спокойно ходжата. - Имам вече фурна - ето я пред вас. И той посочи каруцата. Сега всеки от вас нека си представи, че отворът е на това място, на което му се чини, дори по-далечните махленци могат да отворят отвор от тая страна, която му отърва. Ах, вие, фурнаджийски работници, бързо в къщи! И донесете да ви изпека хляба. Иначе отивам в друго село, гдето хората са по-умни. И поне ще се радвам на веселите случки, които ще правя.
Така Настрадин Ходжа напусна селото на многознайковците и тръгна на път. Беше вече огладнял, нямаше пари у себе си, в торбата си носеше само парче хляб. Стигна до един хан. А вътре в хана се разнасяха приятни ухания. Защото кухнята беше отворена - пред очите и под носа на всички. Ходжата се упъти право там, извади хляба от торбата и започна да го държи ту над една, ту над друга гозба. Държеше хляба над гозбата, после отхапваше от него, пак го държеше над вдигащите пара гозби и пак отхапваше.
След като изяде хляба си, се накани да си върви. Искаше, след като се е позаситил, да измине наведнаж по-дълъг път.
- Ей, ходжа, още не си платил! - викна ханджията. - Яде в моята ахчийница, опита от всички гозби, а сега си отиваш, без да оставиш и пара!
- Всички гости тук са ми свидетели, че не съм се докосвал и не съм опитвал гозбите ти. Нима ще трябва да ти дам пари за собствения си хляб!
- Няма значение, ти обядва с парата от моите гозби. Това е моя пара, не разбираш ли? Сега ще ми платиш за нея пет гроша, иначе ще трябва да склониш да отброя на гърба ти 25 удара с тази тояга - без това няма да те пусна да си тръгнеш.
- Слушай, ханджийо, грошове, пък и нещо, което да прилича на тях, нямам. Но все пак съм съгласен с ударите по гърба ми, и то колкото по-силно, толкова по-добре за мен.
Ханджията грабна тоягата, приближи се до ходжата и понечи да започне да го налага. Но ходжата показа с пръст сянката си на каменния под и поясни:
- Ето, това е гърбът ми, удряй, не се бой!
- Как така! Нима ще трябва да се уморя да удрям само камъните?
На това ходжата отвърна, под гръмкия смях на всички гости:
- Това е моята сянка, както парата на гозбите беше твоя!
Край
Сп. „София”, 1988, бр. 1-12.

 

АНЕКДОТИ ЗА ПРОФ. АЛЕКСАНДЪР БАЛАБАНОВ

Наздравица
Професор Александър Балабанов присъствувал на една официална вечеря. Всички по-известни гости били поканени да произнесат наздравица. Дошъл ред и на професора. Домакинът го помолил специално:
- Господин професоре, моля, кажете и вие няколко думи!
- Господа - станал професор Балабанов, - голямо ще бъде удоволствието на тези, които седят около мен, ако получа още една бутилка от това чудесно вино - и си седнал на мястото.

Осведомяване
Един ден професор Балабанов запитал:
- Коя дата сме днес?
- Седемнадесети.
- Кой месец?
- Април.
- А коя година?
- На вашия юбилей.
- Благодаря, аз бях ли там?

Тук ли живее
Една вечер професор Александър Балабанов почукал на вратата на своята къща. Когато слугинята се обадила, той помолил:
- Проверете дали професор Балабанов си е в къщи.

Юбиляр
В деня на своя юбилей Александър Балабанов се качил на едно такси и казал на шофьора:
- Искам да поздравя професор Александър Балабанов по случай 35-годишния му юбилей. Карай в Народния театър да видим там ли ще бъде тържеството.

Закъснял
Професор Александър Балабанов се върнал в къщи, след като говорил пред Радио София. На масата видял вестник с програмата на радиото за същия ден. В нея прочел и своето име.
- Жена - извикал професорът, - защо не ме предупреди? Ако бях дошъл един час по-рано, щях да чуя речта си по радиото...

Не е гледал календара
В късна есен професор Александър Балабанов вървял към университета със свой колега. Спътникът му рекъл:
- Балабане, въглища трябва вече да се купуват, закъсняхме, а май тежка зима иде.
- И аз не зная, не съм гледал скоро календара - отговорил професорът.

Възмущение
Веднъж Александър Балабанов написал за „Развигор” статия и в бързината се подписал Ал. Бал. Когато получил вестника и погледнал подписа, казал:
- Кой идиот се подписва така, че не може да се разбере? Ами ако напиша критика на статията, срещу кого да я отправя. Това е вестник, а не ала-бала.

Три чифта
Някой запитал Александър Балабанов защо носи в джобовете си три чифта очила.
Той се досетил, че го иронизират за неговата разсеяност, и казал:
- Първите употребявам за четене, вторите за резерв, а с третите търся другите два чифта.

Какво иска
Професор Александър Балабанов, задълбочен в своята работа, очаквал раждането на първия си наследник. Късно през нощта прислужницата дошла и му съобщила щастливата новина:
- Господин професоре, момче!
- Запитайте го какво иска! - отвърнал професорът и продължил да работи.

Какво вино не обича
Професор Александър Балабанов влязъл в един аперитив и поискал:
- Дайте ми една кана, ама да не е Галилейска, че водно вино не обичам!

Нямало с кого
Професор Александър Балабанов отивал на гости в провинцията. В купето на влака през цялото време седял срещу счупен прозорец и затова пристигнал много настинал и дори с температура.
- Защо не смени мястото си с някой от пътниците, който би издържал? - запитали го близките му.
- Та аз бях сам в купето... с кого да го сменя?

Точност
Професор Александър Балабанов излязъл по бърза работа и оставил на вратата на кабинета си бележка със следното съдържание:
„Ще бъда тук в три часа.”
Към три часа професорът се завърнал. Вниманието му привлякло окачената бележка.
- „Ще бъда тук в три часа” - прочел той, погледнал часовника си и рекъл: - Избързал съм с десетина минути. Трябва да бъда точен. - И започнал да се разхожда напред-назад пред вратата си. Когато станало точно три часът, влязъл в кабинета си.

Защо се заяжда
Веднъж професор Александър Балабанов се завърнал твърде късно в къщи. Недоволна от това, съпругата му казала:
- Погледни стенния часовник и кажи колко е часът, защото оттука не мога да го видя.
- Един - отговорил Балабанов.
В този момент часовникът започнал да бие: едно, две, три...
- Да биеш и до десет, един си и един ще си бъдеш, ами защо ли се заяждаш пред жената!

По наследство
Професор Александър Балабанов присъствувал на някакъв прием. Тук срещнал позната дама и подхванал разговор с нея. Тя му се оплакала, че няма деца, макар да била омъжена от няколко години.
- А майка ви имаше ли деца? - запитал съвсем сериозно професорът.
- Как? - възкликнала дамата. - Не разбирам!?
- Искам да кажа - да не би това да ви е по наследство?

Шапката на професор Балабанов
Професор Александър Балабанов често губел шапката си. Веднъж Елин Пелин взел новата шапка на приятеля си и написал на хастара:
„Тая шапка е на професор Александър Балабанов. Който я намери, да я изпрати на притежателя й, улица „Цибър” № 7, София.”
Не минало много време, професорът изгубил и тази шапка. След три дни той получил по пощата шапката си, придружена с бележка: „Изпращам ви шапката. Моля, върнете моята!” Следвал адрес.
Професорът отговорил веднага:
„Уважаеми господине, тъй като аз не притежавам вашата шапка, изпращам ви моята.”

Няма смисъл
Професор Александър Балабанов излязъл от къщи обут с една черна и една кафява обувка. Срещнал го негов познат и му казал:
- Драги професоре, какво сте направили? Я си погледнете краката!
- Зная! - прекъснал го Балабанов. - Забелязах го, пък и други вече ми го казаха, но какво да правя? Грешката е станала още тази сутрин у дома.
- Идете и си сменете обувките! Така ли ще ходите цял ден?
- Няма смисъл! И да ги сменя, пак същото ще се получи. В къщи другите две обувки също са различни - една черна и една кафява.

Запитване
Професор Александър Балабанов пристигнал в Плевен. Но още щом влязъл в града, веднага се запитал:
- Всъщност защо дойдох тук?
И като не могъл да си спомни, отбил се в пощата и подал следната телеграма до жена си в София:
„В Плевен съм. Съобщи ми веднага за какво дойдох тук.”

В коридора
Професор Балабанов бързал да посети ректора по много важна работа.
В коридора на ректората той се сблъскал с него.
- Пардон! - извинил се професорът и понечил да тръгне.
- Накъде, колега? - попитал ректорът.
- Не ме задържайте, моля ви! Бързам, много бързам! Отивам при ректора по много важна работа!
И затичал по коридора.

Верният израз на Елин Пелин
Ресторант „Славянска беседа”. На една маса седели професор Александър Балабанов, художникът Александър Божинов, скулпторът Андрей Николов и Елин Пелин.
- Интересно - рекъл Балабанов - как може да се каже най-точно: „Налей ми една сода!”
- Налей - не е точно.
- Сипи ми сода - също не отива.
- Колко сте чудни! - обадил се Елин Пелин. - Казва се: „Шурни ми една сода!”

Разсеяният професор
Някой споделил с Димитър Подвързачов учудването си от голямата разсеяност на професор Александър Балабанов и му разказал как професорът веднъж събул галошите си, преди да се качи в трамвая.
- Ами! - рекъл Подвързачов. - Аз пък не зная да е толкова разсеян. Досега в компания нито веднъж не е сбъркал да плати консумацията!

Професорска задълбоченост
Професор Ал. Балабанов бил в кабинета си задълбочен над сериозни проблеми по антична литература. Изведнъж при него се втурнала уплашена съседка и извикала:
- Господин професоре, къщата ви гори!
- Кажете това на жена ми, госпожо, аз не се бъркам в домашните й работи - отвърнал спокойно професорът, без да вдигне глава от книгата.

***
Веднъж, поканен на обед у едно семейство, стопанката се обърнала към Балабанов:
- Седни, Балабане, ти си „Патер фамилия” и на теб ти се пада почетното място.
- Е, да, аз съм „патер фамилия”, защото от фамилията си патя.

***
Проф. Балабанов много често губил чадърите си. Понеже жена му постоянно го съветвала да внимава да не изгуби и новия си чадър, с който професорът още не бил излизал, той, когато заминал за провинцията, на връщане към София телеграфирал на жена си.
„Аз и чадърът пристигаме довечера!”
Но когато се върнал вкъщи, чадърът не се оказал в ръцете му. Забравил го в тп станция, когато подавал телеграмата.

Взаимни комплименти
- Ти, Петре, снощи превъзходно пя - същински Тито Скипа, само че не толкова хубаво като него!... - казал веднъж Ал. Балабанов на оперния артист Петър Райчев.
Последният се почувствал засегнат от тоя комплимент и отвърнал на галантния професор:
- Ти, Сандо, говориш като Соломона, само че не толкова мъдро като него.

***
Професор Александър Балабанов влиза с цигара в трамвая. Една дама се обръща към него с упрек:
- Господине, не виждате ли надписа, че пушенето е забранено? Защо не го спазвате?
Балабанов й посочил един плакат, на който било написано „Посещавайте курсове на свещеник Михайлов”, и я попитал:
- Е, вий посещавате ли ги?
- Не, разбира се - отвърнала обидена дамата.
- Значи и вий не спазвате надписите - аргументирал постъпката си професорът.

***
На юбилея на проф. Асен Златаров били поканени 50 души, между които Александър Балабанов, Яна Язова, Тодор Г. Влайков, Елин Пелин, Стилиян Чилингиров, Теодор Траянов, Константин Петканов...
Балабанов бил много недоволен от това, че се поднася чай, и се възмущавал тихо, за да не го чуят домакините:
- Хм, това ми било честване на юбиляр - с чай! Да знаех, нямаше да дойда. Сякаш сме на гости у дядо Влайков.
-  Защо бе, Балабане? Чества се един въздържател. Какво по-естествено от това да няма ни вино, ни бира, ни ракия? - казала Яна Язова.
- Хм, въздържател! Не можаха ли с чай да черпят само тях? Въздържателите, да речем дядо Влайков, а нас, юздържателите - с вино? - отговорил й Балабанов.
Това било предварително уговорена шега от страна на домакините, след която сервирали разнообразни ястия и напитки.

АФОРИЗМИ


Змията ражда само змии. Но човек ражда и змии.
*
Вол без рога - не е човек. А пък човек с рога - е вол.
*
Трябват ти шпиони да ти донасят кой какво злослови против тебе? Твоите завистници ще ти услужат отлично и безплатно.
*
Смъртта дебне живота. Завистниците дебнат щастието.
*
В работите на сърцето не слушай ума. В работите на ума - не слушай сърцето.
*
Когато всички са против тебе, стани и ти против себе си: за да бъдеш и ти между победителите.
*
Който се предава на политиката и не се стреми упорито да стане министър, прилича на човек, който се навърта около някоя хубава жена, за да я спечели друг. Изключение правят, разбира се, политиците за гешефти.
*
Много се гневим, когато виждаме, че простаците въздигат простащината. А всъщност би трябвало да полудеем от слисване, ако те биха отделили както трябва, истински хубавото.
*
Напразно дирих в друг някой език - и от живите, и от мъртвите - да намеря понятието, което дава българската дума „простак”. И няма го никъде - българския простак. Защото простите хора другаде са прости, но не са простаци. А българският простак е образован, дори учен: за него няма неразрешен въпрос. Обича книжнината, знае дори да напише някоя статия - и все пак е дърво. Само че - издялано дърво.
*
В България има много хора, на които културата личи, както личи белилото и червилото по лицето на слугинята.
*
Влюбеният казва:
- Отдавна не съм получил писмо от нея. Дано да е болна, че другото е лесно.
Мефистофел казва:
- Всъщност желаеш само болест да е причината, а нищо друго да не е.
*
Сгрешиш ли нещо - не се бой от лошите хора, с тях именно ще се спогодиш. Трепери пред добрите - те са непримирими.
*
- Както знаете, любовта е болест.
- А целта?
- Женитбата.
*
Ако похвалиш едного, ще ти благодари само тоя един, а другите ще те намразят.
*
Ако нападнеш едного - ще ти се разсърди само тоя един, а ще те похвалят всички други.
*
От любовта до приятелството има само една стъпка - и то назад.
*
Хубаво е да употребяваш свои вместо чужди думи. Но видиш ли някого, че гони с ярост чуждите думи, ти, без да доизследваш по-нататък, знай, че думите са изгонили всички мисли от главата му.
*
Самодоволният е честен на дребно, а понякога - от обществен страх - и на едро. Храни блаженството си с чужди неволи и скърби.
*
Снобът е съсредоточена в едно лице тълпа.
*
В работите на сърцето не слушай ума. В работите на ума - не слушай сърцето.
*
Казах някога: за да успееш на тоя свят, трябва да се преструваш на честен и добър. Но само с едно условие: всъщност да не си нито едното, нито другото.