НАЦИОНАЛНИЯТ ПРЕДАТЕЛ ГЕНЕРАЛ РАДКО ДИМИТРИЕВ СПАСЯВА ПИРОТ ЗА СЪРБИЯ ПРЕЗ 1913 Г.

В края на XIX и началото на XX век три пъти българи и сърби водят борба за господство над град Пирот. Съдбата на града е била решавана в преки сблъсъци в три войни - Сръбско-българската от 1885 г., Междусъюзническата от лятото на 1913 г. и Първата световна от есента на 1915 г.
Това е историята на едно предателство, която ни връща към Втората Балканска война, наречена още Междусъюзническа. Войната, която, по лоша традиция, от десетилетия е най-неописаната и най-неотразената в българската историография.
За да разберем същността на разигралите се събития през 1913 г. в района около Пирот, е необходимо накратко да очертаем какво представлява Пирот и Пиротско за България и за Сърбия.

Град Пирот и неговата доста голяма каaза (околия) до Освобождението на България през 1878 г. са неразделна част от общото българско Отечество. В своето развитие Пирот по географско положение и по етнографски състав на населението е бил винаги преди 1878 г. в тясна връзка със София, Видин и Ниш. Възраждането на българското население в този град се е извършвало в същото време и по същия начин, както в останалите части на българските земи. Това е ясно от църковно-училищното дело в района. Съгласно чл. 10 на фермана за учредяване на Българската екзархия от 1870 г. Пиротско влиза в нейния диоцез. Тук възниква Нишавската българска епархия. Тя е обхващала каазите Пирот и Трън с естествен център град Пирот.
Всички открити в Пирот и Пиротско църкви и училища са били български, с български свещеници и учители. Тук е имало доста български училища, най-старото от които е създадено през 1852 г., и българско читалище, носещо името „Просвещение”.
Пиротчани вземат активно участие в освободителните борби на българския народ. Пирот е център на две въстания на българите против османската власт - 1835 и 1838 г., които са част от освободителните движения в западните български земи.
Така че претенциите на България към Пирот са закономерни. Те са етнически обосновани и подкрепени с желанието на пиротчани да бъдат част от свободна и обединена България.


Крепостта Пирот


През 1877-1878г., по време на Руско-турската война, Пирот и българското Поморавие стават обект на поредната сръбска агресия в българските земи. Сърбия се намесва във войната в самия й край, след падането на Плевен, когато Русия вече няма нужда от помощта й, за да разгроми турските войски. Единствената цел на влизането на Сърбия във войната е заграбване на български земи. Сръбските войски лесно завземат областта на българска Морава и Нишава и преминават и Западна Стара планина. Сърбите водят само откъслечни боеве с изтеглящите се турски войски . Остатъците от разгромените турски части се разпръскват и на 12 декември 1877 г. сръбската армия влиза в Пирот. Българите посрещат сръбските войници с хляб, сол и благословии за крал Милан. Така започва първата сръбска окупация на Пирот.
По Санстефанския мирен договор от 19 февруари/3 март 1878 г. Пиротската кааза (околия) влиза в пределите на България.


Българското землище през XIX век и Санстефанска България, част от която е и град Пирот

Сърбите обаче отказват да се изтеглят и започват да преследват българите. Така уж свободен и принадлежащ по договор на Княжество България, Пирот попада под ново сръбско робство. И започват сръбските изстъпления и гаври с честта, достойнството и имота на пиротските българи.
Опитите да се изтръгне благодарствен адрес от местните български първенци за освобождението на Пирот от сръбския крал чрез подмяна на етническия им произход и характеристика на района са категорично отхвърлени. Въпреки заплахите и увещанията пиротските български първенци отказват да подпишат благодарствените адреси до краля. Запомнят се думите на един от тях: „Убийте ни, но ние и на оня свят ще изповядваме народността си, ако целта на дохождането ви е да ни посърбите, то ние и тъй щяхме да поминем, при всичките мъки, само с народностното си име.” (ЦДИА, фонд № 108, опис 2, а. е. № 1641). Сърбите нанасят побой над българите, а 40 души по-отбрани граждани на Пирот са оковани във вериги , бити и откарани в затвора, държани три дни без хляб и вода.
Заради опита си да протестира в кметството българският митрополит Евстатий Пелагонийски е арестуван и хвърлен в затвора. После е изпратен в Ниш, а накрая - заточен в сръбски манастир край Крушевац.



Нишавският митрополит Евстатий Пелагонийски


След изгонването на митрополита сърбите затварят българското читалище „Просвета”, унищожават книгите му и обират неговата каса. Унищожени са всички училищни помагала. Свалена е иконата на свети свети Кирил и Методий, която българите са били поставили на парадния вход на църквата. Пак по същото време сръбски войници ограбват Погановския манастир, от който са задигнати всички български старини.
После идва редът на учителите. Те също са тероризирани заради българския си произход. Има и жертви. Арестуваните учители Георги Табаков и Христо Писаров след мъчения са убити.
Така с терор и насилия „освободителите” започват да създават „сърби” в Пиротско.
На страната на Сърбия е Русия. Тя е първата велика сила, която ампутира българските земи в западна посока. От България е откъсната Нишката епархия, която според договора в Сан Стефано се отстъпва на Сърбия , но не като сръбска област, а като отплата за нейното участие във войната. Сърбия е „ възнаградена” за фиктивното си участие във войната. Това е имперска сделка с български земи, която цели укрепване на руското влияние в Белград.
Така Русия се отмята от подписа си към споразумението на Великите сили за автономния на българските земи в етническите им граници, постигнато на Цариградската конференция в края на 1876 г. Тя отказва даже да изпълни териториалните клаузи на своя Санстефански договор, който включва Пирот в България.
Първият сръбски окупационен режим над Пирот и района е свързан с конфискации, глоби, интернирания, изхранване на сръбските войници и побоища, особено след отказа им да подпишат благодарствени адреси до сръбския крал. Паметен остава протестът на българите от Пиротско и Нишко против сръбските жестокости, изпратен до Негово императорско величество Александър II, император Всерусийски на 18 април 1878 г. Протестът е подписан от 2000 пиротчани от града и околията и е подпечатан с общинския печат, в който манифестират своето голямо и съкровено желание „да бъдат оставени към своето отечество България, за да не оплакват до гроб своя живот под сръбско иго. (вж. в. „Западни покрайнини”, бр.239 от 1930 г.) 
Сръбските шовинисти Милош Милоевич и Панта Сречкович трайно се настаняват в Пирот, а през пролетта на 1878 г. техни агенти започват да навестяват с открити просръбски експанзионистични цели даже и към софийските села.
Никак не е преувеличена хипотезата, че сръбските териториални претенции също са причина, ако не главната, то онази, която е допринесла в последния момент най-много за избиране на София за столица на Княжество България.
На 27 май 1878 г. пиротските българи отправят втори апел с молба за съдействие за освобождението им. Този път той е адресиран до руския княз Дондуков-Корсаков.
И този път акция на пиротчани се проваля. В Петербург зовът за помощ на пиротчани остава глас в пустиня. Много силно обаче се чуват в европейските столици сръбските гласове за разширение на изток.
Пирот е подарен от Великите сили на Сърбия на Берлинския конгрес от 1/13 юли 1878 г. Пак по вина на Русия - мнима защитничка на българските интереси, българският народ е лишен от възможността да изложи своите искания за запазване на извоюваната национална свобода. Негови представители в Берлин не са допуснати. Има сърби, гърци, румънци, дори арменци, но българи няма. А основните решения на конгреса засягат тъкмо съдбата на България. Не помага дори телеграмата на пиротчани до германския канцлер за застъпничество за избавлението им от сръбско иго.
Така според Берлинския конгрес Пиротска околия в по-голямата си част е включена в пределите на Сърбия. Между впрочем, нa Берлинския конгрес Сърбия получава целия Нишки санджак с население 299 640 души, от които 250 000 души българи и 15 000 власи (Т.Мишев. Покрайнини в центъра на Балканите, с. 2003).
През 1879 г., вече в границите на Сърбия, градът Пирот наброява 8183 души население, от които 7185 българи („стари сърби” според сръбската статистика), 638 турци и 260 евреи.
През 1885 г. Пирот е освободен за кратко от българската войска след 2-дневно кръвопролитно сражение. Пиротчани активно подпомагат действията на Българската армия, а някои от тях се вливат в редовете й.
По стара българска традиция - с хляб и сол, пиротчани посрещат българските войски в града и носят на ръце княз Александър I (в. „Западно ехо”, бр. 105 от 1926 г.).


Битката при Пирот и влизането на българските войски в града на 15 ноември 1885 г. Литография от Музея за нова история на Варна при РИМ - Варна


Свободата за пиротчани трае само около месец. България жертва района за сметка на защитата на Съединението. После градът пак влиза в Сърбия и пиротчани са принудени да изкупят със страдания и кръв, в това число и с нови бесилки, своята принадлежност към България. Тържественият прием на българските войски струва много скъпо за пиротските българи. След реокупацията на града по нареждане на сръбския военен командир - майор Магдаленич, няколко пиротчани са разстреляни, други - съдени и малтретирани и оковани във вериги са изпратени през зимата боси, заедно с децата си към вътрешността на Сърбия (ЦДИА, ф. 108, оп. 2, а. е. 1641). Място на екзекуцията на по-изявените пиротски българи става местността при Чумина чешма край града.
Над 40 пиротски български фамилии са интернирани в град Чачак и Горни Милановец. За това, че са улеснили българската армия при превземането на град Пирот, по нареждане на майор Магдаленич са застреляни шестима селяни от околните села, а на заточение в Нишката крепост са изпратени други четирима българи (ЦДИА, ф. 108, оп. 2, а. е. 1642).
С цялостната си политика в района Сърбия доказва, че Пирот не е нищо повече от обикновен град, част от селищната мрежа на Моравската област, разглеждана като изходна база (плацдарм) за настъпление към Вардарска Македония.
В пределите на Сърбия Пирот става център на окръг, един от 17-те окръга на кралството. В края на 1910 г. Пиротски окръг има 3 околии, 55 общини, 174 селища и 113 878 души население, в мнозинството си българи (Население и административна организация на Моравската област през 1916 г. според доклада на Иван Каросеров, С. 1916).
До войните очертаната през XIXI век основна насока на сръбската политика към западните български земи се следва неотклонно. Схемата е една и съща - подготовка за грабеж, чрез война или дипломатически комбинации, заграбване и последваща сърбизация на района.
Сърбия провежда системна сърбизация на Пиротско, прокарвана в много брутални форми. Целта е пълно изкореняване на българщината в района. Пиротчани реагират посвоему - чрез бягство към свободна България . Цели български фамилии от Пирот напускат града, защото не искат да се примирят със сръбската окупация. Емиграцията е най-силна сред по-видните и интелигентни граждани на Пирот. Те се заселват главно в района на Цариброд, който до 1920 г. е на българска територия. Тъкмо притокът на преселници пиротчани води до удвояване на населението на Цариброд. 
Втора група пиротчани се изселва в София, а трета група се разпръсква из цяла България. Така чрез емиграция започва обезбългаряването на Пирот.
В Свободна България пиротчани създават през 1903 г. „Пиротско-българско благотворително дружество” с председател С. Христов. Целта е предприемане на действия за подпомагане на бежанците от Пиротско.
Пиротчани, които емигрират в България, се вписват в живота на новоосвободеното княжество и раждат много достойни синове на българския народ: академици, професори, съдии, адвокати, офицери, инженери, търговци и др. Сред тях изпъкват имената на литературния критик д-р К. Кръстев, Спас Вацов, член на Академията на науките и пръв директор на метеорологическата станция у нас, генералите Михайлов, Манов, Мечконев, Христов, Георгиев, Панов и други офицери, видния юрист д-р Петър Зъбов, Спас Тричков, Елисей Маринов, д-р Маноилов и други.
Гласът на тези страдалци на майка България обаче не се чува. България не само е загърбила Моравско, но и сякаш забравя за съществуването на българите в района, бесени, разстрелвани и заточвани от сръбския поробител.
„…В 1878 г. ние не сторихме нищо да защитим своите права в Поморавия на Берлинския конгрес. За онова време беше извинително, защото не бяхме подготвени, и главно, защото сами не водехме работите си - отбелязва през 1917 г. в свой апел Поморавският народно-просветен комитет (ЦДА, ф. 1546 к, оп. 1, а. е. 1067, л. 1).
В този комитет са влизали пиротчаните академик Спас Вацов, проф. Кръстю Кръстев, д-р Петър Зъбов , Елисей Панов, както и изтъкнати учени и общественици, писали трудове за Западните български  краища: Стилиян Чилингиров, проф. Анастас Иширков и Гаврил Занетов.
През 1912 г. при подготовката на Балканската война цар Фердинанд и русофилското правителство на Иван Гешов - Стоян Данев, сключват съюз с изконния враг на България Сърбия.
Така за втори пореден път след 1885г. София предава интересите на пиротчани в името на илюзорния антитурски съюз с „братята” сърби. Целта е освобождение на Македония и Тракия, останали в пределите на Европейска Турция след Берлинския конгрес. За реализирането на тази цел България води Първата Балканска война. В Моравско бойни действия не се водят, защото България не оспорва сръбската власт там. Това са дните на сръбско-българския съюз, замислен като ядро на Балканския съюз, който трябва да реши националния въпрос в полза на българите и сърбите. Наивни мечти, особено за управляващия в София русофилски екип, който въобще и не предполага, че съюзниците сърби ще се окажат отново „разбойници”, завоеватели и  грабители на нови българските земи.
След разгрома на Османската империя конфликтът на България със съюзниците й се задълбочава, а през пролетта на 1913 г. ескалира. Сръбските политици отказват да изпълнят задълженията си по договорите с България, уреждащи съюзните отношения с нея. Ябълката на раздора става Македония, която, противно на предвоенните договорки, е обявена от Белград за изцяло „спорна зона”. България решава да защити претенциите си към спорните земи. Частите ни от Тракия се предислоцират и заемат изходно положение за война против Сърбия и Гърция.
Така стигаме до събитията от лятото на 1913 г., когато България пропуска голям шанс да освободи Пирот.
В самото навечерие на Междусъюзническата война към 16.06.1913 г. западно от София е дислоцирана Трета българска армия. Това не е същата тази Трета армия, проявила се в боевете срещу турците през есента на 1912 г. в Тракия. Съставът й е видоизменен. В нея влизат Първа пехотна дивизия, 13-а пехотна дивизия, Трета бригада от Пета пехотна дивизия и Трети конен полк.
Съгласно директива № 23 от 13.06.1913 г. за заемане на изходно положение за война срещу Сърбия Трета българска армия се съсредоточава на линията Комшица - Врабча и установява щаба си в Божурище.
Първоначално до 20.06.1913 г. се командва от ген. Радко Димитриев.


Генерал-лейтенант Радко Димитриев - командващ Трета армия и щабни офицери през 1912 г.


След като ген. Р. Димитриев заема мястото на М. Савов като помощник-главнокомандващ, което го прави фактически главнокомандващ на Българската войска, постът му е зает от ген.-лейт. Рачо Петров - герой от Сръбско-българската война от 1885 г. Началник-щаб на армията е полк. Константин Жостов - бъдещ началник- щаб на войската през Първата световна война (1915-1916 г.).


Генерал Рачо Петров


Задачата на Трета българска армия е да защитава София от сръбско нападение. Към 20.06.1913 г. в тази армия има 40 пехотни дружини, 31 артилерийски батареи и 17 конни ескадрона (ЦВА, ф. 40, оп. 2, а.е.197, л. 60-63).
Трета българска армия не участва в започналото настъпление на българските войски в Македония на 16.06.1913 г. Причината е, че това нападение е замислено не като пълномащбна война, а като ограничена военна операция, или по-скоро демонстрация на сила от наша страна, която да принуди „съюзниците” Сърбия и Гърция , станали вече „разбойници”, да бъдат по-сговорчиви в преговорите за съдбата на освободените земи.
Щабът на Трета армия е само уведомен за започналите бойни действия в Македония. Затова Трета армия в началото на войната продължава да изпълнява предишната си охранителна функция. Частите й остават на място и фактически бездействат. В началото на войната щабът на Трета армия само подсилва охранителните си части.
Положението се променя, когато боевете със „съюзниците разбойници” се затягат.
Тогава Главното ни командване решава да използва Трета армия. Това е правилен ход, защото при успешни действия може да бъде нанесен силен удар срещу противника в Поморавието, което пък би се отразило благоприятно върху положението на българските войски в Македония, най-вече Четвърта армия, сражаваща се там с превъзхождащи сръбски сили.
Лошото в случая е, че в Главното командване няма яснота по въпроса как да се използва тази армия, т.е. в кои направления да действа и какви задачи да изпълнява. Има лутане дали да извършва активни настъпателни действия или да нанесе само отвличащ удар. Получава се разнобой, който е много вреден за изхода на войната в този участък на фронта. 


Плененият от четите на ВМРО сръбски манифест за началото на войната. В предварително напечатания текст на ръка е допълнена датата 18 юни, което доказва заговора на „съюзниците разбойници” против България през 1913 г.


През лятото на 1913 г. Трета българска армия е използвана за настъпление в две различни направления: към Трън и към Пирот. За целта силите на армията са разделени на две групи: лява и дясна.
Лявата група е наречена Трънска и действа с променлив успех на Трънско направление. Описанието на действията на тази група е извън нашата тема. Само ще посочим, че то ту започва, ту спира и е възобновявано няколко пъти. Завзети са само пограничните височини, а крайният обект - долината на р. Морава, така и не е достигнат. Въпреки това сърбите са сериозно обезпокоени от настъплението на българите към долината на Морава, чието падане като важна стратегическа артерия - река с шосе и жп линия, би довело до откъсване на действащите в Македония две сръбски армии. Сръбското Главно командване своевременно усеща опасността и взема спешни мерки. То оттегля част от войските си в Македония и ги насочва към Враня. Така с действията си Трънската група спомага да се облекчи положението на Четвърта българска армия.
Да видим какво става с другата, дясната група на Трета българска армия.
Тя е създадена тъкмо за настъпление към Пирот. В групата влизат:
- 13-а пехотна дивизия (62-ри, 63-ти и 64-ти пехотен полк);
- Първа бригада от Първа пехотна Софийска дивизия;
- Първи конен полк;
- Шести конен полк.
На 22.06.1913 г. дясната група заема изходно положение за атака към долината на р. Нишава. Задачата й е да настъпи към Пиротския укрепен район, да привлече повече сили срещу себе си, като не позволи на сърбите да маневрират с войските си от север или на юг. Следователно надделява идеята за нанасяне на отвличащ удар срещу сърбите в района на Пирот.
Трябва да посочим, че българското настъпление към Пирот не е случайно. Напротив, то е добре замислено като част от плана за внасяне на обрат във войната. Сръбските войски в земите на север от Македония трябва да бъдат вкарани в голям чувал и бити чрез двойни български клещи. Чувалът трябва да бъда затворен от Първа българска армия на ген. Васил Кутинчев, действаща на север в посока към Княжевац и Пиротската група на Трета българска армия, настъпваща на юг към Пирот.
Срещу Трета българска армия е разположена сръбската Втора армия. В района на Пиротския укрепен район  сърбите са съсредоточили две пехотни дивизии (Тимошка и Шумадийска), които са основните сили на Втора армия, още няколко полка от 3-ти призив и силна крепостна артилерия. Главните сръбски сили са разположени около града. По границата с България те имат отряди от силни авангарди, прикриващи удобните за настъпление към вътрешността на Сърбия посоки.
Настъплението на дясната група започва на 24.06.1913 г. Бойният ред на войските й е в два ешелона. В първия ешелон са Първа бригада от Първа пехотна Софийска дивизия и 62-ри пехотен полк, а във втора - другите сили на групата, образуващи нейните маневрени войски.
Настъплението се развива на широк фронт от 30 км. Три дружини от 62-ри Пехотен полк настъпват на фронт от около 12 км в местност северозападно от Цариброд.
Поради широкия фронт действията им са изолирани. Допусната е груба грешка, защото само при добро взаимодействие може да се постигне решителен успех в дълбочина. Една дружина от 62-ри пехотен полк атакува с изненада и заема Росомачки връх. Другите две дружини от полка достигат местността Турско ливаде и вр. Вража глава. Пресечената местност обаче забавя действията им. Силен артилерийски огън на противника ги спира на 2 км от Турско Ливаде и Вража глава. Въпреки това дружините настъпват и достигат на 1000 крачки от сръбските позиции. Приковани са обаче от силен пушечен и артилерийски огън. Почвата е камениста и не позволява на българските войници да се окопаят. Това увеличава броя на жертвите от наша страна. Положението се влошава допълнително, защото българските батареи са изостанали назад и не могат да заемат по-предни позиции. Двете пехотни дружини от 62-ри пехотен полк остават сами в открита местност пред лицето на превъзхождащ противник. Част от войниците ни се разколебават. Сърбите атакуват левофланговата дружина, която отстъпва към границата. Моментът е критичен, но сърбите допускат грешка. При преследването на отстъпващата българска дружина те разстройват бойния си ред. Посреща ги поддръжката на 62-ри Пехотен полк. Тя заедно с по-твърдите войници от левофланговата дружина контраатакува. Сърбите не издържат и отстъпват безредно. Този път българите ги преследват. Сърбите отстъпват към Пиротския укрепен район.
Много успешни са действията на „шопите” от Първа пехотна дивизия. Само 3 месеца преди това те са пробили с атака „на нож” турската позиция при Чаталджа край Цариград. Сега идва ред на сърбите да изпитат силата на техният мощен удар.
По долината на Нишава в западно направление настъпва Първа „шопска” бригада в състав Първи пехотен Софийски полк и Шести пехотен Търновски полк.
През 1913 г. границата минава западно от гр. Цариброд, който е в Царство България. Сърбите са се укрепили по граничните височини около село Планиница. Тук границата образува клин, който е вдаден опасно в българска територия. Затова първата задача е да се ликвидира този опасен сръбски клин. „Шопите” пресичат границата с висок ентусиазъм. Решени да смажат на всяка цена противника.
Действията им са успешни. Достигат село Планиница. След кратка подготовка българите  атакуват „на нож”и завземат селото. Дружините от Шести пехотен полк го освобождават.
На 25.06.1913 г.Първа софийска бригада продължава успешното си настъпление. Първи пехотен полк завзема сръбските позиции в района на вр. Кобул (ВИА,7, 34 в., л. 283). Падат и височините Градоман и Драганов връх. Сърбите са разстроени от силните български удари и отстъпват от вр. Бублек към Пирот.
Страничното прикритие на групата настъпва от село Звонци. То пресича границата и разбива слабите сръбски части около Пресека. Противникът се оттегля на север. Българите се утвърждават на заетите позиции. Те установяват връзка с лявата група, на Трета армия, действаща в посока към Дъсчен кладенец. Обръчът около Пирот, където са се укрепили сърбите, се стеснява.


Схема на действията на Трета армия към Пирот


Дотук настъплението на дясната група на Трета армия е много успешно. Сърбите са притиснати и изтласкани от граничните височини към Пирот. Българите се укрепяват на заетите територии. Започва привличането на силната българска артилерия на новите позиции. Очертава се много добра възможност за атака на стария български град Пирот. Сърбите са разколебани, инициативата е наша и от българите зависи успехът на атаката.
Това е един от ключовите моменти в Междусъюзническата война, за съжаление, неописан в почти всички издания, посветени на нея.
И тук се случва нещо ужасно. Атака на Пирот от по-силната спрямо противника българска войска, устремила се мощно към стените на града, не е предприета?!
Заповед за атака с цел освобождение на Пирот не е издадена. Управляващите в София български русофили не разрешават атака на този стар български град. Нещо повече, Главното командване, начело с предателя ген. Р. Димитриев, издава заповед да се спре настъплението.
Намесата на ген. Радко Димитриев в този ключов за хода на войната момент е във вреда на България, но в полза на сърбите. Този ход на фактическия главнокомандващ на всички български войски  показва, че в управлението на войските ни в София нещо куца. Там има хора на много високо ниво, които не желаят България да спечели войната, а напротив, борят се за поражението й. Това важи най-вече за ген. Радко Димитриев, странно защо считан и до днес за велик пълководец и патриот. Той се е провалил като военачалник още при Чаталджа през есента на 1912 г., когато е главнокомандващ съединените Първа и Трета българска армия. Тогава умишлено изтощава силите на храбрите български войски при опитите им да  пробият турската укрепена линия на подстъпите на Цариград. А за капак нарежда на подчинените си да обстрелват в тила чрез артилерията тези наши части, които са постигнали временни успехи и са замръкнали на предна бойна линия, в непосредствена близост до турските окопи.
При Чаталджа рухва митът за „големия” пълководец ген. Радко Димитриев, който действа като подставено лице на Русия, отправила недвусмислени намеци и предупреждения българските войски да не влизат в Цариград.
Неистово е желанието на Руската империя да запази Цариград и района на Проливите за себе си. Пробивът при Чаталджа означава влизане на победоносните български войски в турската столица, а това Русия, поради горепосочените причини, не желае да допусне. И ген. Радко Димитриев се заема да осъществи руските замисли. В случая той действа като агент на руските имперски интереси, а не като български генерал.
Като пом.-главнокомандващ в Междусъюзническата война ген. Р. Димитриев продължава пъкленото си дело, чиято цел е не победа във войната, а поражението на България в интерес на любимата му Русия и нейните съюзници и наши врагове през 1913 г. Сърбия, Гърция, Румъния и Турция.
При настъплението на българските Първа и Трета армия към Княжевац и Пирот по време на Междусъюзническата война ген. Радко Димитриев постъпва по същия начин, както при Чаталджа. Пак по волята на господарите си в Петербург той се заема да спасява притиснатите в Моравско и Македония сръбски войски.


Предателят русофил ген. Радко Димитриев


При спирането на българското настъпление към Пирот в края на юни 1913 г. той действа еднолично по външни внушения. За издаването на тази заповед на Главното командване лицето ген. Р. Димитриев заобикаля дори правителството, което не е уведомено за нареденото отстъпление.
Теодор Теодоров признава, че за оттеглянето на армията от Сърбия министрите разбират по частни сведения. По телефона от Цариброд на Т. Теодоров се обажда неговият познат Емануил Начев, който го пита с основание:
„Каква е тази работа? Когато ние сме победители, нашите войски имат заповед да се връщат назад.”(Парламентарната държавно-изпитателна комисия,. с. 229).
Въпросът е повдигнат и в Министерския съвет. Става ясно, че никой от министрите не знае за заповяданото отстъпление. Те решават да питат ген. Р. Димитриев. При него е изпратен Михаил Маджаров. Пред М. Маджаров ген. Р. Димитриев излага мотивите за заповедта си. Главният от тях е, че „…има опасност сърбите да влязат в София през Дупница и Радомир преди Първа армия да завземе Ниш”(Парламентарната държавно-изпитателна комисия, с.229).
Тук основателно възникват следните въпроси: Прав ли е ген. Р. Димитриев? Мотивите му оправдани ли са от военнополитическа гледна точка?
От юг по Струмско направление няма как сръбски войски да влязат в София, защото там е  разположена Втора българска армия. Тя е достатъчно голям заслон, прикриващ подстъпите към София от юг. Не случайно цялата гръцка армия, начело с крал Константин, не успява до края на войната да унищожи славната ни Втора армия. Към 13-14. 07.1913 г. тя спира гърците на позиции край Горна Джумая (дн. Благоевград). После ги контраатакува и бие с другите две армии в Кресненската операция -14-18.07. 1913 г.
Сърбите няма как да нахлуят в Софийското поле през Дупница,защото това не е техният коридор за настъпление. Преди да стигнат до Дупница, трябва да минат през Горна Джумая (дн. Благоевград), а натам се е насочила гръцката войска. Нашата Втора армия към 13-14.1913 г. спира гърците на позициите край Горна Джумая. После ги контраатакува и бие с другите две армии в Кресненската операция - 14-18.07. 1913 г.
Радомир е разположено югозападно от София. Градчето е на Кюстендилско оперативно направление. То се отбранява от Пета българска армия, която в този период, когато ген. Р.Димитриев спира българската офанзива към Пирот, е в настъпление към долината на р. Пчиня и Крива паланка в Македония. Нахлуване на сръбски войски към София откъм Радомир означава, че Пета армия просто трябва да бъде изцяло разгромена и да изчезне. Освен това между Кюстендил и Перник е разположена масивната Конявска планина, пресичането на която с големи сили е изключително трудно, почти невъзможно.
От север потенциална заплаха за София има от страна на румънците. Румъния обявява война на България едва на 28 юни 1913 г. Чак на 2.07.1913 г. обаче румънските войски минават р. Дунав по мостове, осигурени от Русия, и след като същият този ген. Р. Димитриев е гарантирал, че проблеми от страна на българската Дунавска флотилия няма да има. Как? Като е заповядал корабите й да се самопотопят в устието на р. Русенски Лом. Румънските войски достигат околностите на София край село Враждебна едва на 10.07.1913 г.
От изток няма реална заплаха за София, защото Османската империя ни обявява война  на 30.06.1913 г. и в началото на юли 1913 г. войските й пресичат линията Мидия - Енос, а на 10.07.1913 г. влизат в Одрин. Няма как толкова бързо турските войски да нахлуят в Пловдивско-Пазарджишкото поле и да настъпят на запад към София. Пък и турската цел е само реокупация на Одрин и Тракия.
Анализът на военнополитическата ситуация в края на юни 1913 г. в посочения участък показва, че ген. Р. Димитриев преувеличава сръбската опасност. Така прикрива предателството си. Заблуждава министрите. Представя спирането на настъплението на нашите части като загриженост за защита на столицата.
Така Пирот е спасен за сърбите от българските русофили. Те се оказват тайните сръбски приятели в София, които винаги се намесват в полза на противника на България тогава, когато положението за сръбските войски става напечено. През 1885г. по време на Сръбско-българската война българските русофили чакаха крал Милан с хляб и сол в София, а през 1913 г. пак спасяваха сръбската войска от разгром.
След издаването на предателската заповед частите от групата спират на достиганата линия. До края на юни 1913 г. българите се укрепяват на позициите си, но не бездействат, защото спасените от ген. Радко Димитриев сръбски войски, възстановили загубите си и привлекли нови свежи резерви от други участъци, контраатакуват. „Шопите” са принудени да отбиват постоянни сръбските нападения. Те се провеждат всеки ден. Това са атаки на сръбски разузнавателни отряди, които иначе плахите сърби изпращат напред, за да разкрият намеренията ни. 
Боеспособността на Пиротската група остава висока, но тъкмо поради това не се издава заповед за атака на противника. По политически съображения групата е оставена да бездейства.
Вместо заповед за атака, на 29.06.1913 г. се съобщава, че при отстъпление Трета армия трябва да се оттегли на Сливнишката позиция. До края на войната дясната група на Трета армия остава на позиции край Пирот.
Така Междусъюзническата война не води до освобождението на Пирот. Реални шансове за това е имало, но те са умишлено пропилени от Главното командване в лицето на ген. Р.Димитриев. Това е втора, още по-голяма трагедия за пиротчани след тази от 1885 г. Тогава поне те се радваха на свободата близо месец, а през лятото на 1913 г., въпреки горещите им надежди, български войски в техния град така и не се появяват. И ако през 1885 г. България жертва Пирот, за да присъедини бившата Източна Румелия и защити по този начин Съединението, през 1913 г. дори такава жертва няма. България напълно изоставя Пирот и Моравско.
След края на Междусъюзническата война Българската армия е демобилизирана, което води даже до изтегляне от заетите български села в Пиротско. На съвестта на предателя ген. Р. Димитриев остава да тежи удължаването на сръбското робство над пиротските българи.
Историята дава на България трети шанс за освобождение на Пирот. Той остава сръбски град още 2 години, до началото на Първата световна война през 1915 г. Тогава България и Сърбия пак воюват помежду си. В сравнение с 1913 г. обаче има съществена разлика. Армията ни не се командва от предатели русофили. Пречки за нейното настъпление срещу руския съюзник Сърби няма. Това позволява на българските войски спокойно да завземат Пирот. Специален отряд с ядро от 29-и Ямболски полк атакува сърбите смело и енергично и на четвъртия ден на войната триумфално влиза в стария български град, влязъл в пределите на обединена България до 1918 г.

 

Янко Гочев, историк