ВОЙВОДАТА ПЕТЪР ЮРУКОВ ОТ КАРЛОВО

ВОЙВОДАТА ИЗРАСЪЛ С ЛЕГЕНДИТЕ И С ПРИМЕРА НА ВАСИЛ ЛЕВСКИ И КАТО НЕГО ДАЛ ЖИВОТА СИ ЗА ПОРОБЕНИТЕ БЪЛГАРИ

Цочо В. Билярски

Ако посетите Карлово и се спуснете от центъра му, от къщата на Апостола на българската свобода Васил Левски в посока към жп гарата, някъде по средата на това разстояние ще видите един белокаменен бюст на тиквешкия войвода Петър Юруков. Наскоро не съм бил в града на тези двама революционери, но колкото и пъти през предишните години да ми се случеше да мина оттам, това, което ми правеше впечатление, беше, че винаги бюстът на войводата е залят с черна блажна боя. Явно, че „благодарните” потомци, вероятно негови съграждани, по този начин изказват „преклонението” си към подвига на този бележит, а днес забравен българин. Но да не обобщавам за всички карловци, тъй като там има и хора, които знаят кой е Петър Юруков и тачат неговата памет и аз съм се срещал неведнъж с тях и сме разговаряли за него.
Тъй и тъй се връщам към спомените и впечатленията си, искам да споделя с вас и това, което съм видял и чул и в Тиквешията, и по-специално в Кавадарци и Неготино.

Там и до днес има добре поддържани паметни плочи за този тиквешки войвода. Друг е въпросът доколко местните хора знаят кой е Петър Юруков. Много от тях мислеха, че той е родом от техните краища, още повече че такава фамилия съществува и до днес там. Това се изясни, мисля, общо взето, добре, след като издадохме два тома със спомени и документи за революционните борби в Тиквешията. В книгите Петър Юруков и неговата революционна дейност са една от основните теми. Книгите съставихме заедно с колеги от Архив на Македония и от Музея и галерията в Кавадарци. (Вж. Революционните борби в Тиквешията. Спомени и материали. Кн. 1 и 2. Подбор и редакция Ц. Билярски, И. Бурилкова, З. Тодоровски, П. Камчевски. Скопие, 2001.) Представянето на книгите в Кавардарци, което стана през зимата на 2001 г. в един от най-големите салони на града, беше посетено от стотици тиквешани - само седналите бяха над 400, а правите и тези, които бяха във фоайето поради липса на места и слушаха ставащото в салона по високоговорители, също бяха стотици. Прославата на видния карловчанин и на неговите другари - бургазлията Душо Желев и местните войводи (Пешо Самарджиев, Добри Даскалов, Лазо Асията, Дончо Лазаров, Мишо Шкартов, Лазар Мишев, Тодор Камчев и мн. др.), дотогава, а и до днес все още е нещо невиждано за мене и за моите колеги от България. (Цялото представяне беше заснето тогава с камера.) То определено беше едно тържество на българския дух и се признаваше от всички обикновени хора, които бяха дошли на премиерата и с които продължихме да говорим и по време на богатия коктейл след приключването на официалната част. Направи ми впечатление, че храната и деликатесите, а и великолепните тиквешки ракии и вина останаха неизядени и неизпити, нещо, което не съм забелязал никъде на софийските коктейли. Явно не коктейлът беше привлякъл стотиците тиквешани? Мой приятел, кавадарчанин, ми подшушна тогава на ухото: „Кажи им на тези сърбомани, че това е българска земя и че тук живеят българи!”. Аз не го послушах и му отговорих, че не съм забелязал местните хора да не са наясно с това. Но следния ден, на Свети Трифон Зарезан, се убедих, че той донякъде имаше право. Когато отидохме на площада в Неготино, вече празникът беше в разгара си - лееше се ракия и вино с най-вкусни мезета. Тиквешани щедро наливаха на всеки доближил се до количката или масата им и за тях беше обида, ако не си вземеш от това, което са произвели със собствени сили. Но всичката тази „убавина” ставаше под звуците на сръбски оркестри, певци и танцьори, дошли специално за случая от Сърбия. Музикантите бяха облечени със сръбски четнически куртки, а на главите си носеха четнически кепета. Никъде не се чуваше нито любимата македонска музика и македонските песни, а да не говорим, че никъде не се виждаха и гости освен нас от България, въпреки че нашият „Винпром” - Троян, поддържаше тесни връзки и обменяше опит с тиквешките винарни. Тито беше отдавна умрял, но титовизмът беше все още жив и все още не беше си отишъл!

Много пъти минавах през Прилеп, но така и никога не посетих гроба на войводата Петър Юруков в двора на черквата в Прилеп. Сега не съм сигурен дали костите му все още са там, след като скопските мародери извадиха и изхвърлиха костите на родения също в Княжеството войвода и член на ЦК на ВМОРО Христо Чернопеев от двора на черквата в Щип и непрекъснато бутат войнишките гробове и паметни плочи. А в близост до непрекъснато чупената и заливаната с боя паметна плоча за Мара Бунева в Скопие се е тропнал в каменния си трон от другата страна на моста на Вардара византийският император Юстиниан. Няма ли кой да посочи на феновете на футболния клуб „Вардар”, Скопие, че насред Скопие стърчат още български паметници за бутане, като тези на българския цар Самуил, на „българина от Галичник” Георги Пулевски, на българския войвода Карпош, на българските революционери Гоце Делчев и Даме Груев, пък и Ченто е преследван и съден за българския си произход, а от другата страна на Вардар се възвисява това ново гнездо на българщината - „Музеят на ВМРО и музей на жертвите на комунистическия режим”. В музея няма нито един небългарин, с изключение на Тито и на неговите слуги, околовардарските потурнаци и ибрикчии. Който може да намери нещо общо между карловския и скопския вандализъм и простотия, нека сам си направи съответните изводи! Аз само ви разказах за впечатленията си. Ако в Македония и до днес има сърбомани, то в Карлово едва ли става дума за сърбомани. Бих допуснал, че вероятно тук си е казала думата нашата българска простотия. Големият Радой Ралин казваше: „По-лесно ще се оправя със скъпотията, отколкото с простотията.” Колко истина и мъдрост имаше в думите на Радой и колко днес той ни липсва!
Но да сложа точка на спомените и впечатленията и да ви припомня това, което знам за този голям български революционер, израсъл в сянката и с легендите за великия Апостол на българската свобода, още повече че тези дни той има годишнина от рождението си.
През последните години на XIX и началото на XX в. Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) преминава от тихата и безшумна пропагандистка и организаторска работа към бурната революционна дейност, наложена й от новите условия, които се създават след възникналите „афери” в Македония и Одринско. Новите условия налагат на организацията и редица нови задачи: „да се пропагандира между населението идеята за свобода; да се организира, закрепва, дисциплинира, ръководи, въоръжи и приготви това население в бойно отношение; да се организира изпълнителната полиция, тайна поща; да се парализират и посрещнат противниковите удари, да се наказват изменниците, предателите, шпионите и изтребват разбойниците (биле те мохамедани, или християни) и, най-сетне, в последния час, да се поведе това население към въоръжена саморазправа”. В този етап от дейността на ВМОРО в нейните редове се включва и Петър Юруков. Той взема активно участие в националноосвободителните борби на поробените българи от Македония и Одринско, в които масово участват и хиляди българи от свободните предели на Княжество България.

Петър Христов Юруков е роден в Карлово на 19 декември 1882 г. в семейството на търговец. Учи в родния си град и в Пловдив и Самоков. Като ученик в Железарското училище в Самоков през 1899 г. се запознава отблизо с освободителните борби на българите в Македония и Одринско и отдава безрезервно своя млад живот на тази борба. Става член, а от ноември 1899 г. и председател на Тайния революционен кръжок „Трайко Китанчев” в Самоков. Тук дружи с Мицо Делчев, брат на Гоце Делчев. След една ученическа стачка през януари 1900 г. го изключват от училището. Оттук нататък се включва активно в борбата на поробените българи.
През април 1900 г. П. Юруков за пръв път се среща с Гоце Делчев. Свързва се и с Гьорче Петров, който го запознава с дейността и целите на Вътрешната македоно-одринска революционна организация. По това време Гоце и Гьорче са задгранични представители на ВМОРО в София. На 1 май 1900 г. Задграничното представителство на организацията в София го изпраща за секретар на дойранската чета, която се предвожда от Хаджията и Гоце Мазнов. Въоръжен и екипиран със свои средства, Юруков в продължение на пет месеца - до края на 1900 г., е с четата из Дойранско и Поройско.

В края на 1900 г. П. Юруков е назначен за временен войвода на кукушката чета след раняването на войводата й Христо Чернопеев (родом от с. Дерманци, Луковитско) при с. Крецово. След излекуването си Чернопеев отново поема ръководството на четата, а Юруков остава при него като редови четник. Кукушката чета се движи из района, назначава управителни тела, десетници, посвещава нови членове, събира членски внос, разследва и някои съдебни дела по селата. В състава й е включен и Михаил Герджиков (от Пловдив), който води агитацията, понеже му „идеше отръки”, както отбелязва П. Юруков в спомените си. По-късно четата се разделя на две по-малки чети, като ръководството на едната се поема от Хр. Чернопеев, а на другата - от М. Герджиков. Четата на Герджиков, с която тръгва и Юруков, се движи из Кожух планина, след което преминава българската граница и пристига в Кюстендил, където П. Юруков се среща отново с Г. Делчев. Заболял още в Македония от „лошата пъпка”, Юруков използва престоя си в Кюстендил и се подлага на продължително лечение.
На 1 юни 1901 г. отново минава в Македония с чета от 10-12 души, предвождана от М. Герджиков. Четата действа из Радовишко и след безуспешните опити за залавянето на някой богат бег, за когото да се получи откуп за нуждаещата се от средства организация, преминава в Струмишко и Гевгелийско. Тук е формирана сборна чета, предвождана от известните войводи Михаил Попето (от с. Диканя, Радомирско), Кръстьо Българията (от Враца) и Аргир Манасиев. Тя преминава в Тиквешко с мисълта да се залови „един инженер европеец” за откуп, но отново не успява. На път за Битолско четниците водят няколко големи боя с турски потери. Поради разделянето на сборната чета Юруков става секретар на четата на Михаил Попето във Воденско. След предателство в с. Сборско, Воденско, тя е нападната и дава един убит, а Юруков е ранен. От турска страна падат 7 души убити. През октомври 1901 г. Юруков се връща в България и се лекува в болницата в Кюстендил. На 26 март 1902 г. военната наборна комисия в Карлово го отлага от военна служба за една година.
През пролетта на 1902 г. Юруков отново се среща с Гоце Делчев, който му предлага да поведе чета в Тиквешко, за да възстанови организацията там и да подсигури организационния канал Струмица, Радовиш, Прилеп.

Районът, в който Петър Юруков е изпратен за войвода, е населен главно с българи. Според официалната турска статистика от това време мохамеданите в Тиквешко са 19 500 души, а немохамеданите - 21 380 души. А според статистиката на Васил Кънчов мохамеданите са 20 400 души, като тук се числят турци, насилствено помохамеданчените българи и циганите, а българите са 26 700 души. (Вж. В. Кънчов, Македония - етнография и статистика. С., 1900.)
През 1902 г. в Малешевско е формирана сборна чета от 70 души, предвождана от Апостол войвода, Атанас Бабата - Пазарджиклията (от с. Синитово, Пазарджишко), Петър Юруков, Аргир Манасиев, Никола Дечев (от Стара Загора), Трайчо Христов, Ристо Кутрулчето и Коста Мазнейков. При с. Будинарци, Малешевско, тя води бой с 400 души турски аскер, като оставя на бойното поле 7 души убити.
След този бой, през юни 1902 г., четата на Юруков и тиквешката чета преминават р. Вардар и заедно стигат в Неготино. Няколко месеца преди тях по тия места е минал Гоце Делчев, извършвайки своята инспекционна обиколка из Македония. Четата на Юруков организира населението по селата, назначава нови ръководители и десетници, заклева нови членове и наказва провинили се. Благодарение на П. Юруков до зимата районът укрепва организационно и каналът е подсигурен. По него преминават с чети за вътрешността Тома Давидов (от Ловеч) и Борис Сарафов. Куриерската служба също е добре уредена. Извършва се и снабдяването на организираното население с оръжие - пушки „Гра” и „Мартини” - провежда се и военно обучение на селяните.
Решението на Солунския конгрес на ВМОРО от 2-4 януари 1903 г. за въстание е получено в Тиквешко през февруари. Първоначално Юруков изразява несъгласието си с взетото решение, но въпреки това като дисциплиниран революционер се подчинява и започва активна подготовка. След солунските атентати арестите и преследванията на българското население зачестяват и много от местните селяни бягат в четата на Юруков, която през това време нараства на 70-80 души. Илинденско-Преображенското въстание в Тиквешко не придобива масов характер. В този край то се изразява в отделни четнически акции. В началото на въстанието четата на Юруков подпалва кулата на един бег в с. Положко, а след това води боеве при Тумбата, с. Шешково, Коприщица и др. с редовния аскер и башибозушките потери, предвождани от кавадарския бей Шевкели.
След въстанието Юруков, съгласно с взетото от организацията решение, изпраща битите и ограбвани от аскера и башибозука селяни да се оплакват пред турските власти и чуждите представители в Солун. (В архива на П. Юруков е запазено окръжното на Даме Груев с инструкции как организацията и населението да се възползва от Мюрцщегските реформи, които ВМОРО не одобрява, тъй като са непълни и половинчати и не обхващат Одринско.)
Зимата на 1903-1904 г. той прекарва в Карлово при близките си, като оставя в Тиквешко четата си под водачеството на Гело Галишки Коджабашията и Христо Гувев с 30 души четници, за да поддържат духа на населението. На 8 януари 1904 г. наборната комисия в Карлово отново го отлага за една година от военна служба. Той така и няма да успее да служи в редовната българска войска другата година, а ще загине като войн в нелегалната българска армия, носеща името ВМОРО.

През пролетта на 1904 г. Петър Юруков се завръща в Тиквешко заедно с идейните си приятели войводите Петър Самарджиев, Добри Даскалов и Душо Желев. Околията е разделена на 4 района и всеки от тях става войвода на своя район. Те непрекъснато поддържат връзка помежду си и координират действията си. За искрените приятелски отношения между четиримата войводи и единството между тях по-късно един от участниците в революционните борби в Тиквешко си спомня: „Македонската революция не помни такава сговорна дружина от 4-ма интелигентни хора, и четиримата от самоковския кръжок на Гоце Делчев, да се разбират по всички въпроси, без да има някой от тях претенцията за по-висш началник. Това е единственият и последен случай през революционния период в Турско.”
През април 1904 г. Гьорче Петров на път за Прилепския конгрес известно време се движи с тиквешката чета на Петър Юруков из селата Краинци, Попадия и Тополница. Юруков не присъствува на конгреса на ВМОРО, състоял се през втората половина на май с. г., но изпраща като свой представител войводата Петър Самарджиев. Делегат е и другият тиквешки войвода и приятел на Юруков - Добри Даскалов. След конгреса Юруков получава отпечатаните на хектограф проектоправилници на ВМОРО, съставени от Пере Тошев и Дамян Груев. (Проектоправилниците, заедно с устава и правилниците на ВМОРО до Илинденско-Преображенското въстание са запазени в архива на войводата в ЦДА - ф. 1234 к.) Засега липсват сведения за това, какво е било отношението му към единия и към другия проектоправилник, но в дейността си той се придържа към принципите на ВМОРО, застъпени в устава и правилниците й до Илинденско-Преображенското въстание, т.е. към позицията на Гоце и Даме.
От 1901 до есента на 1904 г. четата на Петър Юруков води редица боеве с турския аскер. Паметни ще останат коприщенският, драгоженският, чашишкият (дреновишкият) и бешишкият бой. След въстанието Юруков наказва отклонилите се от принципите на Вътрешната организация дейци. Той се проявява и като добър и справедлив съдия из тиквешките села, като участва в решаването на спорове между селяните.
През есента на 1904 г. Юруков се завръща отново в България и за половин година, от 18 декември 1904 до 4 юни 1905 г., служи като „книговодител XVI клас” в Българската земеделска банка в Белоградчик. От лятото на 1905 г. ВМОРО го назначава за крушовски войвода. Той екипира чета и заминава за назначението си със задача да възстанови организацията в този силно пострадал по време на въстанието район.
През есента на 1905 г. Битолският окръжен комитет го изпраща в Щипско, за да прибере укритото след въстанието от крушовския войвода Никола Карев оръжие на Битолския революционен окръг. Юруков пътува само с един четник. Известно време из Прилепско го придружава Кръстьо Гермов - Шакир с четата си, но след раздялата им при с. Прилепец отива да нощува в манастира „Св. Никола”. На сутринта, след като излиза от манастира, го нападат четирима турци, които го раняват тежко и го залавят. На помощ се притичват селската милиция на с. Прилепец и Кръстьо Гермов с четата си. При завързалия се бой четниците успяват да го освободят, а Кръстьо Гермов го праща на лечение в Крушово и Прилеп. Получил усложнение на раната, Юруков заболява от тифус и на 18 ноември 1905 г. умира. Погребан е в Прилеп в двора на черквата.


По-долу ви предлагам спомените на войводата Петър Юруков, стенографирани от проф. Л. Милетич след Илинденско-Преображенското въстание.

За войводата Петър Юруков повече може да прочетете в:
Албум-алманах „Македония”, София, 1931, с. 26-27;
Македония и Одринско (1893-1903). Мемоар на Вътрешната организация, [София], 1904, с. 27.
Петър Хр. Юруков - Тиквешки войвода. В. „Независима Македония”, № 17, София, 5 август 1923, с. 3.
Ст. Аврамов, Петър Юруков. Сп. „Илюстрация Илинден”, София, май 1927, № 2, , с. 11.
Ст. Аврамов, Героични времена (Романтиката на Македония), т. 1, София, 1941, с. 78-79.
Паметен лист „Убитите македоно-одрински революционери от тайния революционен кружок „Трайко Китанчев”, основан в гр. Самоков през 1897 г.”
Т. Петров, Ц. Билярски, Младият войвода. В. „Народна армия”, № 10233, София, 16 ноември 1982 г.
Ц. Билярски, Т. Петров, Из архива на Петър Юруков (Принос към историята на националноосвободителните борби в Тиквешко), сп. ВИС, Кн. 1, София, 1983, с. 134-152.
Революционните борби в Тиквешията. Спомени и материали. Кн. 1 и 2. Подбор и редакция Ц. Билярски, И. Бурилкова, З. Тодоровски, П. Камчевски. Скопие, 2001.

 

СПОМЕНИ НА ПЕТЪР ХР. ЮРУКОВ

Предговор

Спомените на Петър Хр. Юруков са малък принос към данните за организационната дейност преди въстанието в Дойранско, Поройско и Кукушко, гдето Юруков отначало е бил четник, а сетне късо време и оттатък Вардара. След едно престояване в България, повече в родния си град Карлово, Юруков пак се отзовава в Македония и работи като районен войвода в Тиквешко, гдето развива по-системна агитация по селата. Преди това Юруков взема участие и в борбата против върховистите. Тук го заварва известието за взетото в Солун решение за въстание, след което Юруков прави възможното да достави на района си оръжие, но слабо успява, ако и да е събрал от населението значителни парични суми за тая цел. Затова и дейността му по време на голямото въстание се е ограничила с незначителни акции с печален край.
Твърде интересни са и сведенията, които ни дава Юруков за тайните ученически революционни „кръжоци” от времето, когато Юруков е бил ученик в Самоков, гдето за първи път се е запознал с македонския въпрос. Ако и да не беше родом от Македония, Юруков така бе се сродил с македонското освободително дело, че и след несполучливия край на въстанието искаше да продължи да работи в Македония, за където, струва ми се, пак замина и вече не се върна.
Л. Милитич

I.

Юруков за пръв път като ученик в Самоков се запознава с македонския въпрос. - Ученически революционни кръжоци. - Юруков заминава като четник в Дойранско. - Агитация по селата

Роден съм в Карлово на 19.ХІІ.1882 г., баща ми беше търговец с гайтани и шаяк; търгуваше с Цариград, Смирна, Пирот. Първоначално образование до включително IV клас получих в Карлово, сетне в Пловдив свърших V клас, в 1897/1898 учебна год. През 1900 год. постъпих в самоковското железарско училище, което скоро напуснах поради една ученическа стачка. Пръв път в Самоков се запознах с македонското дело, именно като член на Тайния революционен кръжок „Трайко Китанчев”. Заварих тоя кръжок вече сформируван. Председател му беше Делчо Коцев (род. от Харманли, свършил V клас, ученик в железарското училище). Тоя кръжок датува от 1897 година. От начало е било тайно дружество за саморазвитие, защото е било забранено от училището на учениците да образуват дружества и да четат. Полека-лека в това дружество македонският въпрос е изпъквал като главен въпрос и членовете се занимавали с него. Революционният дух у членовете му, все ученици от железарското и от американското училище, намерил поприще за деятелност, главно по македонския въпрос. Ставали са даже тайни упражнения. Някой си Нишков, като узнал за съществуването на тоя кръжок, предлагал на членовете с оръжие да идат в Македония, но не успял. Сетне Делчо Коцев, като се запознал с някои членове от едно тайно революционно македонско дружество в Женева, дал по-определена посока на самоковското тайно дружество „Самообразователен кръжок”. Съставени са били устав и правилник с клетва, така че дружеството е получило по-определен революционен характер. Главни помощници на Д. Коцев при реорганизуването на тоя кръжок са били Велко Миков (род. от Княжеството), Владимир Петров (пак от Княжеството) и др. Тогава именно дружеството се е нарекло „Революционен кръжок Трайко Китанчев”. Една част от старите членове, негодни за новата посока на дружеството, била отстранена, та се е мислело, че дружеството е разтурено.
След като постъпих в училището в Самоков, заварих там няколко ученически тайни кръжоци за самообразоване. И аз попаднах в един от тия подирните. След това през месец юний 1899 год. бях приет в революционния кръжок „Трайко Китанчев”. Председател беше Владимир Попов от Сливен (ученик в железарското училище). Прие ме Делчо Коцев, упълномощен от кръжока. Бяха ме изпитали какъв съм. Дадох клетва пред Делчо Коцев, че няма да издам тайната на дружеството. Клетвата беше хубаво написана на книга, имаше отдолу нарисувани кама и револвер, над тях бомба, която се пръска. Клетвата захващаше с думите: „Заклевам се с чиста съвест в името на Бога, в името на честта си, в името на народността си, в името на святото оръжие, че ще работя за освобождението на роба” и пр. След клетвата пред упълномощения да ме приеме Коцев, станах член и пред председателя и секретаря ми се прочете уставът на дружеството. Строга дисциплина имаше - смъртно наказание често се предвиждаше в устава напр. за тогова, който издаде кръжока, който не изпълни задача, с която по решение се натоварва и пр. През ноемврий същата година вече бях председател на тоя кръжок, защото по-старите свършиха училището. Главната цел на кръжока беше да се събират средства, пари, които се предаваха на Централния комитет в Македония посредствено, чрез Делчев. Той е дохаждал веднаж заедно с Малешевски в Самоков, когато още не бях приет в кръжока. И тогава Делчев останал възхитен, като видял как всички членове са единодушно сплотени, готови да жертвуват всичко за освободителната идея. Делчев намерил дружеството добре наредено, насърчил е членовете да продължават в поетата посока. Самоковският кръжок успя да предаде на Централния комитет всичко до 1600 лева. Всеки от членовете в кръжока трябваше да изяви, че е съгласен с целите и с правилата на Вътрешната македонска организация. Кръжокът беше един вид клон от Вътрешната организация, главно да се подготвят дейци. Плащаше се членски внос 3 лева месечно. Подобни кръжоци имаше в Дупница, в София, Кюстендил, Стара Загора и др.
През януарий ни изключиха от училището, което временно се затвори. След стачката отидох си в Карлово. Бях от по-напред запознат с Мицо Делчев, брат на Гоце Делчев. Мицо беше свършил пети клас в Дупница и ходеше празен, но беше вече предаден на делото. Преписвах си с него. Като се разотидохме от училището, дадохме си дума членовете един на други, че ще заминем на пролетта в Македония. Бях писал на Мицо да ми обади, ако ще заминават някои за Македония. Като се разпръснахме от Самоков, избрахме си едно управително бюро с председател Тошо Иванов (от България), който работеше в София, в арсенала. Той беше задължен да следи вървежа на делото и да съобщава именно на другарите, пръснати по България, и всеки беше длъжен да се отзове в случай, че той го повика по делото.
Кръжокът в Самоков временно изчезна и после се възроди, след като пак се отвори училището. Беше дошел в училището някой си Койчев, който е бил член на подобен революционен кръжок, мисля, в Стара Загора или в Сливен, та заедно с някои от останалите бивши членове на кръжока в американското училище възобновил кръжока, който траял до втората стачка, станала през зимата 1902 год.
Тошо Иванов ми съобщи през марта 1900 г., че другари заминават за Македония, и аз през априлий дойдох в София. Тук заварих Делчева, с когото за пръв път се запознах. Повече се срещах с Гьорчо Петров, от когото узнавах за работите. Отивах в Македония да действувам да се подготви почва за революцията. Всичко туй правех на свои средства. На тръгване ми дадоха въстанически дрехи - куртки и панталони, и една сръбска пушка, бердана. Предназначен бях за секретар на четата в Дойранско. Тръгнахме на 1 май през границата заедно с Тошо Иванов, Атанас Иван Пазарджиклията и др., всичко 13 души. Атанас замина за Гевгелийско като секретар на четата при войводата Дюлбер Иванчо; Тошо остана за секретар при Васе войвода от село Владимирово в Малешевско, а от другите едни останаха в Струмишко, едни в Малешевско, като прости четници. Тези подирните бяха все македонци. Стигнах в Дойранско през Малешевско, Струмишко и Гевгелийско. Стигнах самичък в Дойранско и намерих четата в с. Попово. То беше на 2 юний 1900 г. Четата състоеше от 8 души с водител Хаджията (от с. Мутулово, Кукушко), а някой си Гоце Мазнов минаваше за водител. Аз по-напред си идеализирвах тия чети, но като ги видях, че грижите им се въртят преди всичко около туй, с какво ще се нахранят и как ще се прикрият, това донегде ме разочарова. С четата прекарах 5 месеца, като се движехме в Дойранско и в част от Поройско. Моята работа беше да кореспондирам с шифър с районния ръководител. Тогава още не се събираха членски вносове. Като влезнахме в някое село, имаше посветени в далото само по 1-2 души. Те ни носеха храна, указваха ни място, где да се прикриваме. Понякога събирахме по 5-6 души от някое село, препоръчани от посветените като добри и патриоти хора, и тям проповядвах революционната идея. Те обикновено се повикваха, без да знаят защо и при кого. И вече като дойдат, тогава се заклеват главно, че няма да изкажат и че ще помагат. Пред новопосветения се изваждаха кама и револвер. Клетвата се казваше, а той повтаряше, след което прави три метания, прекръсти се и целува камата и револвера. Така видях че правят и в Малешевско и пр. Казваше се на заклетия, че трябва да си купи пушка, защото ще дойде време, когато християните и турците ще се хванат гуша за гуша, че силен е този, който има оръжие и пр. От града районният ни изпращаше опинци, дрехи, а храната беше от селата. Посетихме селата: Никулич, Владая, Татарец, Попово, Акънджали, Света Петка, Шугово. Въртяхме се все в тия села, които са чисто български. Само в Света Петка има и турци. Успяхме да привлечем във всяко село по 10-15 души. Поставяше се във всяко село по един ръководител, като се кажеше: „Тогова ще слушате!”. Някои от четниците, които заварих в четата, имаха и арамийски навици, - бяха прости хора, селяни. От тях някой убил турчин, друг убил шпионин. Те се стесняваха от мене да извършват някои непозволени работи, напр. да оберат някой турчин, като знаеха, че ще обадя в града. Затова 6 души от тех се отделиха и тръгнаха сами, без да се подчиняват некому, и стигнаха до село Зарово (Кукушко). По пътя срещнали трима тютюнджии турци, убили ги, взели им тютюня и парите, а оставили убитите. На другия ден турските власти арестували около 6 души селяни. Ония 6 души харамии заминаха за България, като бяха обрали още някои хора. Сега някои се намират в София. Те станаха върховисти, като напр. Гого от село Мутулово. Един от тях го убили в Паланечко.

II.
Юруков временно води чета в отсъствие на ранения Черньо Пеев. - Мих. Герджиков постъпва в същата чета. - Агитация по селата в Кукушко. - Сражението на Черньо Пеев при с. Баялци. - Юруков болен се цери в България. - Връща се пак в Македония. - Безуспешни опити да се залови някой богат бег. - Юруков се отзовава в Битолско. – Сражение с турци.

Аз останах с пет души, понеже дойдоха при четата още две момчета велешанчета, които били в Солун, та ги подгонили и те дойдоха в четата. Хаджията бе заминал с ония харамии. Мазнов остана за водител и аз пак като секретар. В това време Христо Чернопеев го раниха до село Крецово (при чешмата); и от Кукуш известиха, че той е ранен, та да замина при кукушката чета. Аз вече минавах пред градското управително тяло за водител, но от скромност не се изтъквах като такъв пред селяните. Отидохме в Кукушко, намерихме Чернопеева в Арджанския гьол, ранен. Поседяхме нещо шест дена в гьола заедно. Гоце Мазнов тогава искаше да изпъкне, да заповядва на всички. кукушани много добре го знаели какъв човек е и бяха съобщили в града Кукуш за неговото поведение, та от там дойде заповед да се обезоръжи и да се изпрати в България, „да се екстернира”, или, ако не ще, - да го убият. Така и стана, сир. той се махна и сега е тук. Нищо не работи, а се храни, като взема от тогова-оногова.
Бяха останали от Чернопеев трима души и аз с двама, всичко 6 души. Чернопеев отиде да се цери в Солун. Мене оставиха временно да ръководя четата. След като се върна Чернопеев, доведе със себе си и Михаила Герджиков (род. от Панагюрище). Походихме заедно един месец под командата на Чернопеева. Ходихме по селата Грамадна, Мутулово, Алексово, Морарци, Крецово, Гавалянци и др. Тогава вече се понареди организацията по селата: туряха се във всяко село управително тяло, десетари, събираха се членски вносове и пр. След един месец се разделихме. Бяхме събрали до 3000 лири в Кукушко. Агитацията главно водеше Герджиков, идеше му отръки. На селяните казвахме, че всички други са готови, че тях ги чакат, че те са останали най-назад в подготовката. Тогава вече нямаше тайна в селата - всички мъже се събираха в черквата или в училището. Винаги от града предварително ги подготвяха, за да ни посрещнат с доверие. Разгледваха се и някои съдебни дела, най-често по кражба на овци: дигнат се от Кукуш та в Серско, откраднат някому по 20-30 овци. Това им запрещавахме.
След това се разделихме. Чернопеев взе Карадага, една част от Кукушко; Герджиков взе полето около селата Амбаркьой, Алоджилар, Аджилар, Коджумарли, Айдарли и др. Аз бях като другар на Герджикова, като по-опитен в комитлъка, та заедно ходехме. Герджиков преди това е бил учител в Битоля под псевдоним Луканов. В това време в Битолско нямало добри водители, - така разправяха, и като такъв искаха Герджикова, а тук той мислеше мене да тури в някой район. Тръгнахме заедно с трима другари. Чернопеев ни изпрати до Вардара, ние отидохме в Кожуха, а Чернопеев се завърна в село Баялци, гдето биде нападнат от турци. То е първото сражение между организационна чета и турци. Сражението трая цял ден, и от 13 души останали 5 души живи с Чернопеева. Турци бяха паднали до 40 души. Следствие на солунската афера и в Кожух се подигнаха преследвания тъкмо когато ние бяхме там. Прекъсна се всяко съобщение. Ръководителите от Гевгелия и от Кукуш бяха затворени. Подигна се афера и в Петришко. Снегът и лошото време тъй също пречеха да пътуваме. И раздори се бяха подигнали в Гевгелийската чета между четници и Иванчо, - Дилбер Иванчо, който сега е върховист. Обвиняваха го и че се е опивал. Всичко туй ни накара отново да преминем Вардара, да стигнем в Струмишко, гдето беше пристигнал и Делчев да съди и помирява скараните. Не можехме да го срещнем, все по дирите му вървяхме и едвам в Кюстендил го намерихме, като минахме в България. Тогава беше станало разцепление между Вътрешната организация и Сарафова, та „иванчовци” станаха „сарафисти”. Те дойдоха с нас, уж все дирим Делчева, да ни упъти по работите, та така и Иванчо дойде в България. Той стана сетне цончевист, ходи и по Кожуха и лани и тази година с чета, обира и убива турци, ще накаже никого християнина и ще задържи парите за себе си.
Тогава заболях от тъй наречената „лошата пъпка”. Още в Петричко и тук в България, в Кюстендил, се церих. Това беше в 1901 г. в началото на марта. Преседях тук, ходих си в Карлово и сетне се върнах в София, до 1 юний. По случай на солунската афера бяха се събрали в София, избягали, повечето ръководители от солунския вилает и се събраха да разсъждават, що да се прави. Главно беше да се намерят пари. Съставихме пак една чета под ръководителството на Герджикова и аз помощник с 10-12 души. На 1 юний минахме границата и тръгнахме за Радовишко, - ще хващаме един бег, кой да е от многото тамкашни богати бегове. Тези бяха усетили, че има комити, та не слизаха на чифлиците си. Не ни се удаде. След това слязохме в Струмишко. Искахме да заловим пак един богат бег. Но струмишкият ръководител Маказлиев (сега убит) не се съгласи, защото щяла да се подигне нова афера. Заминахме тогава в Гевгелийско през Вардара. В с. Конско се срещнахме с Аргир войвода, с Григор (Шльопинския учител), с Михал Попето, с Ташко (убиха го в с. Калиново, Кукушко), с Кръсто Българията (от Враца) - всички бяхме сбрани там до 30 души. Събрахме се и решихме да заминем в Тиквешко, да залавяме един инженер, европеец. Стигнахме в с. Копришница (Тиквешко). Преди това имаше голяма, страшна афера в свръзка със солунската афера, бяха намерили и около 80 пушки. Като минахме край турско-българското село Бувля, открива ни един турчин и потера тръгва по дирите ни. Стигнахме до селото Мрежичко, и потерата не можеше да ни открие дирята. Най-сетне стигнахме в с. Рожден; взехме хляб от едни власи и те ни предават на мюдюра. Като се спряхме при една чука, заобиколи ни от вси страни аскер. То бе в планина, та не можаха да ни открият, макар че бяха вече на 40 крачки до нас, а се върнаха. Като видяхме, че сме мнозина, че ще се открием и че инженерът, който работеше в една мина до селото Рожден, не ще можем го хвана, решихме да се разделим. Аргир се завръща за Гевгелийско, Григор, Шльопенският учител - за Кукушко, Кръсто Българията Герджиков го определи за Тиквешко, а Герджиков, Попето и аз тръгнахме за Битолско. Реши Кръсто да ни придружава до Прилепско. Стигнахме до с. Клиново (Мориовско) и там ни предаде един човек, та пак се яви потера и ние отидохме на с. Голища, гдето коджабашията пак ни предаде, потерата пак ни подири, но случайно избегнахме опасността, прехвърлихме един рид и уморени и гладни бяхме заспали. Турците вървели по стъпките ни и приближават до нас на 20 крачки. Часовоят ни късно ги съзрял, те гръмват от по-високо място, ние се впуснахме надолу по една река, а турците след нас гърмят. Минахме през селото Праведник, сетне през реката Църна (Черна) и се окопахме, хванахме позиции на една височина. Турците минаха покрай нас и се нахвърлиха върху селяните от с. Беглища да кажат где са комитите. Видяхме, че не може да се мине в Прилепско, всъду имаше потери, че организацията вследствие на тиквешката афера е омаломощена, та решихме да се върнем назад, Кръсто -в Тиквешко, Попето и аз, като секретар, -въводенско; Герджиков се върна в България.
Седяхме в с. Сборско (Воденско) около седем дена, и от там се разделихме с Кръсто. Случайно един аргатин, българин, служил при бега, ни видял и му разправил за нас. И веднага тръгна башибозукът и на сутринта селото беше заобиколено от вси страни. Почнаха да обискират всички къщи, дойдоха и до нас. Ние се промъкнахме през една градина, излязохме вън от селото, хванахме позиция и бяхме нападнати. Сражението трая три часа. Падна един от другарите, Тодор Тетовчето; Попето го раниха във врата, мене в плешката, имаше един Митко (от Кукушко) и него в плешката, и най-сетне вечерта се измъкнахме. От турците бяха паднали около седем души убити, между които един бег от воденските села и трима-четирма ранени. След това вече ние, изнурени и унищожени, четирма се върнахме в България през месец октомврий. Тук, в Кюстендил, лежах в болницата 40 дена, изцерих се. Пътувахме около 25 дена. Това беше в октомврий 1901 година.

III.
Юруков пак презимува в България. - Проводен от Гоце Делчев, Юруков се връща с чета в Тиквешко. Стълкновение с върховисти. - Предадена от Дончо, четата на Юруков я нападат турци. - След кърваво сражение Юруков пристига в Неготино. - Успешна агитация по селата. - По липса на оръжие през време на въстанието се предприемат дребни акции против местните бегове. - Юруков най-сетне се прибира в България.

През зимата седях тук и у дома в Карлово. Делчев беше тук, срещнах се и с него. Аз исках пак да замина в Турско. Делчев дойде и ми предложи да ида в Тиквешко, да водя там една чета, за да спомогна да се възроди организацията в Тиквешко, а най-много да се оправи пътят (каналът) от Струмица - Радовиш за Прилеп. Аз се съгласих. Тръгнах с 9 души (имаше и от тук млади момчета, имаше и ученици), а като помощник мой тръгна Атанас Пазарджиклията; той тръгна с 8 души с цел да организуваме там две чети. Потеглихме оттук заедно с Аргир Манасиев (и той с чета, десетина души), а 5-6 души с нас още за Поройско - всичко около 35-36 души. Обаче тогава българското правителство преследваше, имаше контрашайки, засади, отваряха огън. Бяхме потеглили от Кюстендил и при с. Сажденик нагазихме на засада; удариха ни, предадохме им се с условие да не им дадем оръжието. Отидохме в с. Сажденик. Контрашайката беше 14 души, а вечерта, когато контрашайката заспа, ние си взехме пушките и си отидохме през границата. Минахме през Кочанското; в Малешевско се намерихме с четата на Никола Дечев и Трайчо Христов (сега убити). Там бяха вече върховистически чети на Васе Пехливана и на Дончо. Ние се събрахме тогава повечко, около 70 души, дойде малешевската чета, начело с Ристо Кутрулчето, и радовишката чета с Коста Мазнейков, ениджевардарската с Апостол. Целта ни беше да вразумим Дончо и Пехливана, които проповядваха въстание: „Ето Русия е готова” и пр. Бяхме решени, ако не се вразумят, да ги прогоним в България. Една вечер бяхме разделени на две; те турнали на едно наше отделение засада. Продължава около 15 минути престрелка близу до селото Будинарци в Малешевско. Нищо не излезе, сполучиха само да ни вземат хляба, който бе натоварен на два коня. Като видя Дончо че не може да направи нищо и че ние ще го преследваме, отива и хваща един селянин и сина му, праща бащата да отиде да каже на юзбашията да дойде на еди кое си място, че там е четата ми, за да ни нападне. В противен случай се заканил на бащата, че ще убие сина му. А той бил означил нашето място. И наистина къде пладне пристигнаха до 400 души аскер и се ударихме. Един час трая сбиването, ние се оттеглихме като оставихме 7 души убити. От тиквешката чета паднаха трима. След това се раздвижи там много аскер, - турците не бяха видели такава голяма чета и помислиха, че сме дошли за въстание, та домъкнаха много аскер. Ние, придружени от тиквешката чета, си отидохме в Тиквешко. Вардара го преминахме с кораби и стигнахме в Неготино. Делчев беше заминал през тия места преди туй, та беше се малко подигнал духът на тамкашните хора. Приеха ни добре. Беше около юний месец, в най-работното време, та не можахме много през лятото да ги събираме хората на едно, да ги осветляваме по делото. Ходехме от село на село и организирвахме, - туряхме нови ръководители, десетари и пр. Мина се лятото, като се поизбиха и някои шпиони, особено главните виновници за първата афера. В Клиново, в Боянчища, Беглища се наказаха българи, предатели. Решаваше районното управително тяло с наше съгласие, а ние питахме и селяните и тогава изпълнявахме. С подобни действия мина лятото.
Въстанието на Цончева го усетихме, но нема желание у хората да въстанат, а и ние бяхме против. През зимата съвсем се организира всичко: каналът стана много хубав. Давидов премина, сетне Сарафов замина.
Във всички села беше наредено всичко; куриерската служба беше добра. Гдето и да бъдехме ние, знаяхме кога и где е излязла потера. Никакви сблъсквания през лятото и зимата не се случиха. Криеха ни хорицата добре. Оръжие нямаше и нямаше откъде да го вземат. Обучавахме ги с нашите пушки. Всичко имаше в Тиквешко разнокалибрени пушки около 300 Гра и мартинки в около 70 села. През месец февруарий 1903 г. се получи от районния началник писмо да дойда във Ватоша с четата; там ни се съобщи за взетото решение да се дига въстание. Аз им възразявах, че няма пушки, но ми се отговори, че има време, че ще могат набави оръжие. До пролетта се събраха до 1500 лири, кое даром, кое силом. От тях 750 лири пратихме тук чрез Милан Попмихайлов и Добри Даскалов (от с. Кавадарци), за да се организува чета и да донесе материал. Но нищо не можаха да донесат, защото при границата в Кратовско и Кочанско четата била открита и в няколко сражения изгубила всичко, като запазили съвсем малко нещо. Около 650 лири се изпратиха в Солун, пак за оръжие, срещу които се получиха 70 пушки система Гра (по 3 лири едната); 100 лири се изпратиха на Воден, пак за пушки, и от там нищо не се получи, - изпозатвориха ръководителите. Най-накрай останахме със 70-те пушки. За общо въстание нямаше смисъл да се правят приготовления.
По повод на солунския атентат захванаха се арести навсякъде, та взеха да прибягват мнозина в четата ни; тя скоро се увеличи - стана до 70-80 души. Деляхме се на 3 отдала, за по-лесно. Като наближи въстанието, 20 юлий, запалихме на един бег до селото Положко кулата и го ударихме в ногата, и други трима заптии убихме, един друг турчин жив заловихме, след което турците се раздвижиха и тръгна потера: на едно място, викат го Тумбата, дойдоха 70-80 души аскер, ударихме се привечер и скоро се спря и ние се оттеглихме. Пак афера. В Тиквешко заповядват беговете, понеже там всичко е чифлик. Докараха до 3000 аскер, разпределиха го да седи по селата: Праведник, Гърбавец, Дреново, Галища, Клиново, Рожден, Рагне, Чемерско, Неготино, Кавадарци, Демиркапия и по линията. Четата прекарваше все вънка по полето и повече в планината. Започна се аферата и във всички села биха хората, - кьотек; от по 8-10 до 30 души във всяко село са бити. В Тиквешко силен беше, най-силен кьотекът. От битите умряха 5 души, а 7 души бидоха от турците застреляни, бягайки от турците: от Кожани - Яне Скандев, друг от село Бунарче, двама от село Куманчево, двама от Рожден. Това ставаше през август, след като беше провъзгласено Битолското въстание. Нямахме ни бомби, ни динамит. Нищо не се получи от България. До селото Шешково веднаж се сблъскахме с аскера. Ненадейно ни нападнаха турците в планината, предадени от едного от битите. И тогава паднаха до 15 души от нашите и 17 души турци. То беше през август. Вечерта се оттеглихме - бяхме 40 души. Останахме 23-ма. Друго едно сбиване стана около селото Коприщица, гдето паднаха 7 души турци и 2 от нашите. Битите селяни пратихме да се оплакват в Солун. Обезчестявания имаше навред. Спряха изтезаването, - Шефкели бег биде обуздан. Имаше един Муса Арамията, турчин зулумджия. Откриха до 80 пушки заедно с взетите от убитите. Седях до ноемврий. Оставих 30 души чета под водителството на Гело Галишки „Коджбашията”. И сега тая чета се крие и се движи по селата. Населението е бодро и постоянствува. То си заварди и пушките - до 300 пушки. Аз се завърнах с 10 души тамошни и двама тукашни. Смятам да се върна пак.
Една железарска работилница в Кюстендил, в която се правеха ками и поправяха пушки, револвери, е основана и поддържана от членове на кръжока „Трайко Китанчев” Тая работилница съществуваше до януарий 1903 година.
Публ. в Движението отсам Вардара и борбата с върховистите по спомени на Яне Сандански, Черньо Пеев, Сава Михайлов, Хр. Куслев, Ив. Гърчето, Петър Хр. Юруков и Никола Пушкаров. Съобщава Л. Милетич. Материали за историята на македонското освободително движение. Издава „Македонският научен институт”. Кн. VІІ. София, 1927, с. 151-171.