КОЙ Е Д-Р НИКОЛА ГЕНАДИЕВ?

Животът и на тримата водачи на Народнолибералната (стамболовистка) партия завършва насилствено. Паметници и паметни плочи и до днес стоят по софийските улици и свидетелстват за тези жестоки убийства и досега забулени в някаква тайнственост. Ако животът и делото на създателя на партията Стефан Стамболов е всестранно проучен и документиран, то за този на неговите последователи Димитър Петков и д-р Никола Генадиев не може да се каже същото. За времето до 1944 г. са отпечатани биография на Д. Петков и няколко брошури с възпоменателни материали за д-р Н. Генадиев.

Освен повторното издаване на мемоарите на д-р Н. Генадиев през последните години друго почти не е направено. (Вж. Н. Генадиев, Мемоари, Т. І, С., 1985.) Заслужава да отбележа, че близо едно десетилетие след 1944 г. бившият негов секретар Петър Карчев работи върху биографията на д-р Генадиев и спомените си за времето от 1900 до 1950 г., които успява да завърши в началото на 50-те години. Днес те се съхраняват в Централния държавен архив в София. През 2004 г. успяхме да я отпечатаме под заглавието „През прозореца на едно полустолетие (1900-1950)”, 1200 с. Убеден съм, че едва ли някой ден ще бъдат написани толкова възторжени и същевременно достоверни страници за големия български политик, държавник, юрист и публицист. На 3 ноември 1923 г. в уводната статия на в. „Последна поща” „Мистерията около убийството на д-р Н. Генадиев” неизвестен автор пише следното за мемоарите на д-р Н. Генадиев: „Още от времето, когато бе задържан в Софийския централен затвор поради Деклозиеровата афера, д-р Генадиев е почнал да пише мемоарите си. Лятоска в собствената си вила в Чам Кория Генадиев преглежда и довършва окончателно всичкия събран материал, който ще излезе в 5 тома - първият от които вече е отпечатан. - Приходите от книгите ще бъдат една пенсийка за децата ми, казал веднаж Генадиев, когато му се учудвали, че направил големи дългове за къщата си.” И до днес останалите четири тома от спомените на Генадиев и неговият личен архив са в неизвестност, а сред историците може би поради незнание започна да се разпространява мълвата, че спомените му са останали недописани поради неочакваното му убийство.

гр. Битоля

Смятаме, че за читателите ще бъде интересно да се посочат някои по-важни дати от живота на д-р Никола Генадиев. Роден е на 19 ноември 1868 г. в Битоля. Неговият дядо е владиката Генадий, Велешки и Охридски митрополит, виден участник в църковно–просветните борби на македонските българи през Възраждането. Баща му Иван Хармосин Генадиев също е участник в църковно-просветните борби, като същевременно е учител по история и музика. Ив. Генадиев е автор на книги със стихове и проза, писани на гръцки и български език. Той заедно с Григор Пърличев издава и редактира списанието „Сфинкс”. От 1876 г. семейство Генадиеви се премества в Пловдив, където Н. Генадиев учи в Пловдивската гимназия, която завършва през 1885 г. Негови съученици в Пловдивската гимназия са Гьорче Петров, Пере Тошев, Андрей Ляпчев, д-р Христо Татарчев, д-р Божидар Татарчев, Андон Кецкаров и редица още македонски българчета, с които участва в борбите за Съединението. А по време на Сръбско-българската война (1885 г.) Генадиев и другарите му се включват в ученическия доброволчески батальон. Тези величави дни от българската история, в които Генадиев е участник, той описва най-увлекателно в посочения първи том от мемоарите си. През 1891 г. завършва право в Брюксел и се завръща отново в Пловдив. На 25 ноември 1890 г., Никола Генадиев още като студент в Брюкселския университет изнася реферат за Македония пред Географското общество в Брюксел, който по-късно е и отпечатан. В доклада Генадиев повдига публично въпроса за опасността от денационализаторската сръбска политика в Македония. [Вж. Н. Генадиев, Македония (Реферат, държан от студента на Брюкселския университет г. Н. Генадиев пред Географското общество в същия град. Рефератът е препечатан от в. „Балканска зора”, излизащ през 1891 г.), С., 1924.] След като се завръща в Пловдив заедно с братята си Харитон и Павел Генадиеви започва издаването на първия български независим „политикоинформационен” вестник „Балканска зора”, който стои на умерени стамболовистки позиции. След срещата си със Ст. Стамболов през 1892 г. д-р Генадиев става член на Народнолибералната (стамболовистка) партия.

Д-р Никола Генадиев

През 1897 г. се прочува като забележителен оратор сред обществеността не само в Пловдив, когато защитава убитата австрийска певица Ана Симон. По време на процеса артистичният защитник, служейки си блестящо с примери от трагичния образ на Фантин, героинята от Виктор-Юговите „Клетници”, успява да окачи на бесилката престъпниците от свитата на княз Фердинанд, който никога няма да забрави това публично унижение. От 1900 г. Генадиев е избран за депутат в Народното събрание, където също се проявява като един от най-блестящите парламентарни оратори. Качествата на Генадиев като съдебен и политически оратор през 1909 г. един от неговите най-близки сътрудници и съратници - Симеон Радев, ще посочи в статията си „Политическото красноречие в България”. За да не излезе, че това са голословни твърдения, ще ви цитирам част от неговото изказване в Българския парламент на 3 ноември 1906 г. по повод думите на Стефан С. Бобчев и Теодор Теодоров:
„Г-н Теодоров с подигравка говореше за величието на България, защото не го съзнава, не може да го съзнае. Величието на един народ не е в мнозинството му, нито в обширността на земята му.
Хора, малодушни, отвърнете за минута очите си от дребнавите си интереси, устремете погледите си в бъдещето, помъчете се да прочетете в мъглявите страници на историята.
Хора без вяра и без доблест, възвисете духа си над партизанските страсти и погледнете какво става около вас.
Преди 30 години по-голямата част от народа диреше поука и възпитание в страниците на псалтира. А днес във всяко село има училище, а София се гордее с величествени храмове на науката. Това е величието на България!
Преди 30 години единствената печатница в България беше една осакатяла преса, пазена днес в музея, настанена тогава в един самоковски дюкян. А днес плеяда книжовници просвещават народа и духовният живот е в своя кипеж. Това е величието на България.
Преди 30 години овчарите от Софийското поле се събираха на пазара в една мръсна блатиста паланка. На мястото й изникна град, който се разви с бързина, непозната на европейския материк, и който краси нашето отечество. Това е величието на България!
Преди 30 години българинът обездомял, съсипан, отчаян от несполуката на Априлското въстание, мечтаеше само за пощада, за спасение. А днес свободен, забогатял, българинът завладява земята си, милее за нея и знае да я брани от покушение. Това е величието на България.
Преди 30 години българският земледелец влачеше невежеството на средновековния орач и с глад надвишаваше на нуждите си. Днес земледелието е в пълния си разцвет, деятелността кипи, машините завладяват полетата, покоряват безплодието, отечеството богатее и се украшва със съоръжения и с хубавите си плодове. Това е величието на България.
Преди 30 години нямаше български войник, нямаше българско знаме. Днес една мощна армия, верующа в себе си, е щит на отечеството. Това е величието на България!
Преди 30 години младежите пееха песни за Левски и за Х. Димитра и в последната хижа тайнствено се разказваха вълшебните им юначества. А преди три години бащите не можеха да спрат децата си да не бягат към границата: Университетът и гимназиите изпущаха всеки ден герои, достойни да подемат знамето на Ботева. Това е величието на България!
Преди 30 години в България живееше едно робско племе, за което светът узна по баташките зверства. Днес нашето отечество се населява от един народ енергичен, напредничав, който с неимоверни усилия се стреми да се доближи до образованите държави, който с гигантски крачки върви към прогреса, всред съчувствието на благородните нации и всред удивлението на приятели и врагове. Това е величието на България!
И най-после, ако всичко това е една хубава мечта, ако аз се увличам и се лъжа, ако моето отечество е достойно да вдъхва такава силна любов, щото да ми помрачи разума… И това е величието на България!” [Вж. Речи и пледоарии на д-р Н. Генадиев (Съдебни, парламентарни и политически) 1926, с. 27-28.] Тези думи на македонския българин д-р Н. Генадиев, изречени преди 105 г., и днес, макар и забравени, не са изгубили стойността си.
По време на второто стамболовистко управление д-р Генадиев е министър на правосъдието (1903-1904) и на търговията и земеделието (1904-1908). След убийството на водача на партията Димитър Петков на 26 февруари 1907 г. д-р Генадиев се утвърждава като водач на партията.

Ген. Рачо Петров

Като министър в правителствата на ген. Рачо Петров, Димитър Петков, Димитър Станчов, д-р Петър Гудев и д-р В. Радославов д-р Генадиев разполага с безотчетните фондове на правителството, които той предоставя щедро на ВМОРО за революционната й дейност в Македония и Одринско и е готов да подпомогне във всеки тежък момент дейците на революционната организация. (Вж. по-долу приложените документи.)
Д-р Генадиев участва в Балканските войни (1912-1913) като доброволец. След първата национална катастрофа, последвала войните пред българската общественост, и в Парламента е поставен остро въпросът кой е виновен за това нещастие, което сполетя народа ни. Д-р Генадиев държи една изключително блестяща и аргументирана обвинителна реч пред Парламентарната изпитателна комисия, която може да откриете в стенографските дневници на Народното събрание и в томовете, които комисията издава. (Вж. и Н. Генадиев пред Народното събрание. 3-дневна реч във връзка с Парламентарна анкета по Балканската война, С. 1914.)

Васил Радославов

В навечерието на Букурещкия мирен договор на 4 юли 1913 г. цар Фердинанд назначава правителството на д-р Васил Радославов, което е в коалиция с партиите на д-р Н. Генадиев и Димитър Тончев. По време на управлението на д-р Радославов д-р Генадиев е министър на външните работи (до 17 декември 1913 г.). След започването на Първата световна война е изпратен с мисия в Западна Европа да проучи възможностите за участието на България във войната на страната на единия от двата воюващи военни съюза. В голям доклад, който се оказва пророчески, той защитава позицията, че България би трябвало да участва във войната на страната на Антантата. [Вж. Доклад на д-р Н. Генадиев по мисията му в странство от 18 април 1915 г., С., 1919 (второ издание с предварителни думи от П. Карчев, С., 1929).] Същите външнополитически позиции защитава и в издавания от него и от Симеон Радев вестник „Воля”, които му навличат неприятности от страна на цар и правителство и довеждат до разцепление в партията му.
През 1927 г., т.е. 4 години след убийството на д-р Генадиев, един от неговите бивши съпартийци ще публикува една книга, пълна с клевети, с която цели да реабилитира цар Фердинанд като главен виновник за двете национални катастрофи. Става дума за Добри Петков и за книгата му „Виновниците за погрома на България през септемврий 1918 г. въз основа на исторически документи и факти”. Тук ще видите и един груб опит за дискредитиране преди всичко на д-р Генадиев и генерал Иван Луков с подбрани факти и документи. От спомените на маршала на двореца и военен министър ген. Сава Савов може да видите колко опасен за Фердинанд е бил д-р Генадиев. Чрез генерала той дава награда на водача на ВМОРО Тодор Александров с поръката да бъде убит Генадиев (1915). Савов разказва следното: „Няколко пъти секретно водих Александров при царя. Един ден царят ми каза, че е решил да награди Тодор Александров с офицерския орден за храброст, III степен, и ми даде кутията с ордена да му го занеса, като ми каза: „Ще кажете на Александров да убие д-р Генадиев, тоя мръсен предател.” Тодор Александров остана учуден от тая голяма награда, но аз му обясних, че му се дава за големите заслуги в Балканската война. При това положение неловко ми беше да му съобщя желанието на царя да убие Генадиев, още повече че аз добре познавах Александров и знаех как той ще реагира, за което предварително говорих на царя. На другия ден заговорих на Александров между другото и за желанието на царя Генадиев да бъде убит, без да му кажа, че царят натоварва него с тая мисия. Тодор Александров веднага ми каза: „Да не мисли царят, че аз ще изпълнявам неговите прищявки! Затова ли ми дава ордени”, като доста остро се изрази по негов адрес. След тая случка царят още няколко пъти ми загатна за необходимостта Генадиев да бъде убит.

Тодор Александров

” Колкото и да се възмущава от поръчката на Фердинанд все пак Александров я изпълнява, но само че години по-късно, когато Фердинанд е вече в Германия, и Генадиев се оказва този път пречка за цар Борис ІІІ и за превратаджийското правителство на проф. Александър Цанков. (Вж. Цар Фердинанд, циник, измамник, лицемер. Т. 2. Съст. Ц. Билярски. С., 2011, 540 с.) А че Добри Петков е клеветник, е доказано и отсъдено от съда след заведено срещу него дело за клевета от наследниците на ген. Луков през 1928 г. (Материалите от процеса са отпечатани своевременно във в. „Зора” още докато той трае.)
Името на д-р Генадиев от времето след завръщането му от мисията му в Италия и Франция до включването на България в Първата световна война е свързано и с шумните процеси по атентата в Софийското казино (февруари 1915 г.) и Деклозиеровата афера (лятото на 1915 г.), които го отвеждат в Централния затвор. Явно цар Фердинанд и д-р Радославов имат нуждата да действат с развързани ръце за присъединяването на страната ни към Централните сили (Германия, Австро-Унгария и Турция), като една от главните им пречки за това е именно д-р Генадиев. Още първите изречения на книгата на Стефан Керезов за живота и престъпленията на най-бележитите затворници в България са посветени на д-р Никола Генадиев: „Централният затвор е построен преди 20 години от д-р Н. Генадиев - тогавашен министър на правосъдието. По-късно, през Голямата война, д-р Генадиев, обвинен по Деклозиеровата афера, лежа в тоя затвор и има удоволствието да вкуси лично от неговите прелести.” (Вж. Ст. Керезов, В килиите на Централния затвор. С., 1991 г., с. 8.) В затвора д-р Генадиев поддържа много близки отношения със земеделския водач Александър Стамболийски и някои от другите опозиционни лидери, също затворници по това време по различни процеси. Тук д-р Генадиев изпада под влиянието на Стамболийски, което довежда до известно олевяване на стамболовистката партия след войната, която ще започне да се нарича Народно единство. От затвора излиза през ноември 1918 г. след застъпничеството на Ал. Стамболийски в последния момент пред бягащия от родината ни коронован престъпник цар Фердинанд.
През 1920 г. д-р Генадиев слага началото на новата Националлиберална партия, която напуска през 1923 г. по време на преговорите за създаването на Народния сговор, като отказва да се включи в него. През това време той създава партията Народно единство, която се обявява срещу превратаджийското правителство на проф. Александър Цанков. За времето след преврата и последвалото го Септемврийско въстание (1923 г.) д-р Генадиев се връща и към адвокатската си професия, защитавайки безплатно затворените участници във въстанието. По-нататъшните политически превъплъщения на д-р Генадиев са прекъснати на 30 октомври 1923 г. в София, когато е убит по нареждане на Тодор Александров от терориста на ВМРО Димчо Стефанов. Една година по-късно Д. Стефанов ще бъде екзекутор и на кривналия от правилния път на ВМРО бивш неин член на ЦК Петър Чаулев.
Така трагично завършват животът и дейността на големия политически деец и държавник, блестящ оратор и участник в шумни български и международни афери (като адвокат и подсъдим) д-р Н. Генадиев, политическата биография на когото и до днес стои ненаписана.
Предлагам на вашето внимание последната посмъртно излязла статия на д-р Н. Генадиев с неговото отношение към превратаджийското правителство на проф. Ал. Цанков и документи от дейността му по подпомагане на ВМОРО и на българските революционери и на изпаднали в нужда, както и няколко съболезнования за смъртта му.

 

Цочо В. Билярски

ПРИЛОЖЕНИЯ:

І. Последната статия на д-р Никола Генадиев

София, 29 октомври 1923 г.
Новите разбирания

Откак се обяви Световната война, изминаха се 9 години. Но тя докара такива дълбоки промени в политическия бит и в обществения живот, каквито в нормалния живот, каквито в нормално време не можеха да се постигнат в 90 години. В напредналите държави, къде по-бързо, къде по-мудно, хората се приспособяват към новото положение. У нас това приспособление става твърде бавно. Приказки колкото щеш, всички говорят за обнова, развиват хубави фрази, но като земеш да вникваш в разните отрасли на управлението, грижите за общественото благоденствие, в тъкмежите за усъвършенствуването или подобрението на големите управителни тела, ще намериш малко нещо ново, а понякога новото по-лошо от старото.
Завчера например чета в правителствения орган вестник „Слово” следните редове:
„Днес преди обяд имаше съвещание в Министерския съвет между министър-председателя г. Цанков, който се завърна от Варна, и някои членове на Изпълнителния комитет на Демократическия сговор. Разглеждани са били ред въпроси във връзка с кандидатните листи и по-специално въпросът за общия евентуален характер на бъдещата камара и комбинациите в нея.”
Не зная кои членове на Изпълнителния комитет на Демократическия сговор са се съвещавали с г-н министър-председателя, но за никого не е тайна, че целият тоя комитет е рожба на волята на правителството, и всеки разбира, че в това съвещание най-голямо значение е имала думата на първия министър. Какъв ще бъде общият характер на бъдещата камара, това е работа на избирателите. В страни с истински парламентарен режим министерството чака народът да си изкаже волята в изборите, за да й се подчини. У нас правителството се съвещава със създадения от него Изпълнителен комитет върху бъдещия характер на Народното събрание. В тия съвещания, при нашите нрави, в днешно време, при условията, при които ще станат изборите, имат за цел да не определят какво ще се прави, ако избирателите се произнесат в тая или оная смисъл, а какво трябва да се направи, за да добие бъдещата камара оня характер, което е в съгласие с намеренията на правителството. Това не се нуждае от никакви доказателства, но ако имаше потребност да се подкрепи тая мисъл, достатъчно е да се посочи на обстоятелството, че изборите ще стават по първия назадничав избирателен закон от почти 30 години насам, по закона, който Стамболийски измисли изключително за да си докара грамадно мнозинство в Камарата.
Аз мисля, че едно правителство, съставено от умни и вещи лица, но което не се опира на съчувствието на по-голямата част от народа, ще изхаби големи усилия, за да се крепи на власт, и ще бъде по-малко полезно, отколкото правителството, съставено от по-малко даровити министри, но които се опират на доверието на по-голямата част от народа. България напредва и мина времето, в което можеше да се управлява добре само с доверието на цар Фердинанда.
В миналото, когато в нашите политически среди беше в разгара си борбата против личния режим, аз съм поддържал, че за тоя личен режим вината не е само у държавния глава, който естествено ще се стреми да заграби колкото може повече власт, а се крие още в недостатъчното политическо възпитание на народа. Само с модерна конституция и с образцов избирателен закон не се въдворява парламентарният режим, а народът трябва да свикне с него, трябва да се научи да го брани. За това пък се изисква време и политическо възпитание, което възпитание ще се постигне с лоялно упражнение на парламентарния режим. В държавите, в които тоя режим е раснал с политическите нрави, министерствата изхождат от Народното събрание и са негов образ и подобие. У нас, с твърде редки изключения, който има в ръцете си указ да състави министерство, печели изборите, камарата изхожда от волята на правителството и е негов образ и подобие.
Ще ми се възрази, че това е било в миналото, когато управляваха отживелите века си буржоазни партии, но че сега има обнова, че от днес нататък ще бъде инак. Времето ще покаже, че въодушевените с най-добри намерения министри не са в състояние да изменят политическите и партизанските нрави в една страна. Най-доброто нещо, което могат да сторят такива министри, е да създадат условия за по-искрено приложение на парламентарния режим и следователно за по-успешно и по-бързо политическо превъзпитание на народа.
Днешното правителство пое властта при изключителни условия. Уверен съм, че ако то беше произвело избори 20 дена след 9 юни, щеше да ги спечели с голямо мнозинство. Не заради лицата, които го съставиха, а по причина, че тия лица се явиха като спасители от един натежнял режим. Същия успех щяха да имат при тия условия кои и да е други лица. Ако беше постъпило тъй, след като народът му дадеше доверието си, на правителството щеше да остане да оправдае това доверие и да прокара в управлението на страната своите възгледи. Но за днешния кабинет имаше една по-благородна и по-възпитателна задача: да възстанови махнатия от Стамболийски избирателен закон и да даде пълна свобода в изборите, без да се грижи дали ще остане на власт, или ще го заместят други. Тогава лицата, които го съставляват, щяха да пораснат в очите на обществото и щяха да подготвят за себе си бляскаво бъдеще. Тогава щеше да има истинска обнова.
За нещастие, вървим по отъпкани пътища. Бъдещия характер на камарата определят не избирателите, а няколко лица, събрани в Министерския съвет, които могат да бъдат най-добродетелните граждани, но които нямат качество да разрешават тоя въпрос. До 18 ноември има още по-малко от 20 дена. Представете си, че днес г. Ол. Цанков подава оставката на кабинета и на власт идат други лица, които не са съгласни с него. Всеки разбира, че ако стане такова нещо, по всяка вероятност нито г. Цанков, нито кой да е министър, нито може би лицата от Дем[ократическия] сговор, които са се съвещавали в Министерския съвет, ще намерят околия да ги прати в Народното събрание. А тия лица, в силата на обстоятелството, че са на власт, определят бъдещия характер на Камарата.
И това се нарича обнова.
Облякъл се Алия.
Погледнал се - пак в тия.
Публ. във в. „Народно единство”, г. І, бр. 4, С., 31 октомври 1923, с. 2. Тази е последната статия на д-р Н. Генадиев, написана от него на 29 октомври с. г. в 10 ч. преди обед и печатана също в бр. 3 на в. „Народно единство”.

ІІ. ДОКУМЕНТИ

 

Писмо от д-р Н. Генадиев до Ив. Андонов с ходатайство да се отпусне пенсия на съпругата на революционера Спиро Джеров

Пловдив, 30 ноември 1899 г.
Г-н Андонов,
Ползувам се от приятелството Ви, за да Ви помоля да ми укажите една услуга.
Миналата година беше подала прошение до Народното събрание за пенсия жената на Спиро Джеров (а не Геров, както е означен в „Записките” на Захария), от Х[аджи] Димитровата чета. Тя е съвсем бедна и неспособна за работа, има и дъщеря на главата си за женене. Голямо благодеяние ще сторите, ако спомогнете да се даде нещо и на тая жена, тъй като прошението й било оставено за разглеждание в тая сесия.
Приемете поздравленията на
Ваший д-р Генадиев.
ЦДА, ф. 1599 к, оп. 1, а. е. 1343, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

Разписка от четниците на ВМОРО Йован Пехливан и Стоян Спасов за получена парична помощ от д-р Н. Генадиев

София, 13 ноември 1903 г.
Разписка,
Подписаните удостоверяваме, че получихме от г-н Генадиев сто петнадесет (115) лева за собствената ни издръжка.
За другарите от Щипската чета
Йован Пехливан, Стоян Спасов.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. 43, л. 66. Оригинал. Ръкопис.

Разписка на Временния комитет на Борис Сарафов за получени пари от българското правителство

София, 31 октомври 1904 г.

Разписка за 30 000 лева
Подписаните получихме от Българското правителство сумата (30 000) тридесет хиляди лева за издържане на бежанци от Македония и Одринско, изпращане помощи на пострадали в същите страни и за подпомагане на македонски дейци и бивши въстаници, находящи се в Княжеството.
Б. Сарафов, Ап. Димитров, В. Чекаларов, Вл. Ковачов
Публ. в М. Бошнакова, Документи на „Временния комитет” на Б. Сарафов от 1904-1905 г., сп. ИДА, С., 1999, бр. 77, с. 166.

Разписка на Временния комитет на Б. Сарафов за получени пари от българското правителство

София, 13 януари 1905 г.

Разписка за 30 000 лева
Подписаните с настоящото удостоверяваме, че получихме от Българското правителство сумата (30 000) тридесет хиляди лева за издържане и подпомагане на бежанци и въстаници от Македония и Одринско, както и за изпращане във вътрешността помощи на пострадали.
Б. Сарафов, Ап. Димитров, Вл. Ковачов, В. Чекаларов
Публ. в М. Бошнакова, Документи на „Временния комитет” на Б. Сарафов, с. 166.

Разписка на Временния комитет на Б. Сарафов за получени пари от българското правителство

София, 13 януари 1905 г.

Разписка за 10 000 лева
Подписаните с настоящото удостоверяваме, че получихме от Българското правителство сумата (10 000) десет хиляди лева за издържане и подпомагане на бежанци от Македония и Одринско, както и за изпращане във вътрешността помощи на пострадали.
Б. Сарафов, Ап. Димитров, Вл. Ковачов, В. Чекаларов
Публ. в М. Бошнакова, Документи на „Временния комитет” на Б. Сарафов, с. 167.

Разписка на Временния комитет на Б. Сарафов за получени пари от българското правителство

София, 13 януари 1905 г.

Разписка за 20 000 лева
Подписаните с настоящото удостоверяваме, че получихме от Българското правителство сумата двадесет хиляди (20 000) лева за издържане и подпомагане на бежанци и въстаници от Македония и Одринско, както и за изпращане във вътрешността помощи на пострадали.
Б. Сарафов, Ап. Димитров, Вл. Ковачов,В. Чекаларов
Публ. в М. Бошнакова, Документи на „Временния комитет” на Б. Сарафов, с. 167.

Отговор на Борис Сарафов на обвиненията във в. „Революционен лист” за получаваните средства от българското правителство

12 юни 1905 г.

Предизвиканите обяснения
Нека сега минем на втория обвинителен пункт:
Получавали сме средствата си от българското правителство, на което сме станали, едва ли не, агенти за прокарване целите му в и чрез нашето дело.
Ако има въпрос, по който „Листът” трябваше да мълчи, това е именно тоя въпрос. Каква цел гони писачът, като ни предизвиква да говорим по него, не знаем, но във всеки случай, ако очаква един подробен отговор, той прави лоша услуга. Ние сме убедени, че Д. Груев, Ив. Гарванов, Матов, Татарчев и някои други не с особена ревност би очаквали да чуят нашия подробен отговор по тоя въпрос. От услуга към тях и в интереса на делото, ние няма да се простираме. Но понеже „Листът” носи в надслов името на Организацията, то не ще оставим съвсем без отговор.
Нашите сношения, като на частно лице без императивен мандат, ни пълномощия, с кое да е правителство в нищо не са надминали размера на сношенията, които водеха и водят горепоменатите лица, въпреки изричното запрещение от страна на Организацията и въпреки взетото по-късно постановление на конгреса в Скопско. Най-искрено признаваме, че ние не сме били чужди на правителствените кръгове и сме се винаги стараели да ги използуваме за делото, без да има какво да им дадем в замяна, защото нищо не е имало в ръцете ни. Но ако това е смъртен грях, тогава турнете на везните и ония представители, които имаха на ръце мандат и пълномощия, които говореха не от свое име, а от името на Организацията, чиито думи и постъпки не ангажирваха тях лично, а Организацията, която им бе забранила да се сношават, нито някакви средства да черпят от кое да е правителство.
Понеже нас предизвикват да даваме отговори на въпроси, добре известни и на самите запитвачи и обвинители, то нека и нам бъде позволено да дадем един въпрос, на който отговора не щем да чуем, а нека той само послужи като отговор от наша страна на самите ни обвинители.
Питаме, по реда си, Герджикова и Паскова, отде произхождаха част от пушките, с които изгоряха Одринско? Питаме Мирасчиева, отде произхождаше онова оръжие, с което той заедно с Марка Секулички манипулираха в Кюстендил, малко преди въстанието в 1903 год.? Питаме Матов и Татарчев, отде черпеха средствата си за изпращане четите през 1903 и 1904 год.?
Питаме Гарванова и Груева, дали след взетите постановления на Скопския конгрес, те са просили средства едновременно и от еднакъв източник с Цончева? И ако всички тия господа са черпили от някакъв източник чужд на Организацията, то в замяна заложиха ли те интересите на освободителното дело и натовариха ли се с някаква агентура в полза на „жизнедарния” тоя източник, понеже те по силата на пълномощията си можаха да говорят от името на Организацията? От кого е по-възможно да се изискват ангажименти и залог, от оня, който представлява само себе си и няма що да заложи освен личното си познанство или пък от ония, които разполагат с тоя залог по силата на пълномощията си?
Ако ние с личната си постъпка компрометираме лично себе си, като сме си послужили с някакъв забранен източник за революционни цели, то Организацията не ли компрометира себе си, като си служи от същия източник чрез своите представители? Нашата личност не отождествява Организацията, но с пълномощните си представители тя е тождествена: те могат да я компрометират. Побъркали сте си пътя и сюжета, господа критикари; навярно, вие сте смесили имената; инак обвинени сте в крайно пристрастие.
Ние ще очакваме да кажат думата си по тоя въпрос другарите Петър П[оп]арсов и Мирасчиев, които мислим, като незабъркани направо в сделките с извънорганизационния свят, ще бъдат по-обективни.
Публ. във в. „Революционен лист”, № 15, 12 юни 1905 г., с. 5-11.

Писмо от солунския атентатор Марко Бошнаков до брат му Наум Бошнаков с настояване да се застъпят ген. Р. Петров и д-р Н. Генадиев пред турските власти да бъдат амнистирани участниците в солунските атентати

Солунски централен затвор, 30 януари 1906 г.
Обичний ми брат Наум,
Приключеното копие ще го поднесете до г-н м[инистъра] на външ[ните] работи, разбира се, ако намерите за уместно. Коя е нашата цел самите ще разберете. Учим се, че между Бълг[ария] и Турция съществуват преговори и по всяка вероятност ний ще останем пак. В тоя случай, молим ви, с някои ваши и наши от познати да молите министъра, щото да ни изпратят в някой азиатски град, напр. Родос, Митилин и пр. калейбенд, т. е. крепостен затвор. Но гледайте, щото, вместо да ни изпишете вежди, да не ни извадите очите. Да не ни тикнат в някой азиатски затвор, та да си оплакваме дните. Тук не че сме кой знае в някое лошо положение. Не; ами да спомогнете да ни пратят да живеем свободни в някоя крепост. Настоящето ще го представиш на Симон, Борис, Ляпов и след това, ако са съгласни, дайте го по принадлежност. Ние знаем, че вие сегис-тогис ни давате по някой шербет, додето да ни излезе душата. Сега погледнете по-сериозно, защото очаква ни само едно - смъртта.
Нам ни се вижда за много лесно да се получи това. Ако ли не е възможно, пишете да знаем. Ако имате да кажете нещо по-надълго, ний ще ви укажем и някой адрес от вънка.
При настоящето приключвам ви и по едно писъмце до Гатев и Н. Генадиев. Ще ги поздравиш и ще ги помолиш, щото и те да ходатайствуват пред министъра. Какво ще ти кажат, пак час по-скоро ще ни явиш. Напр. с една отворена карта. Туй ни тревожи много, тъй че явете дали е възможно или не, за да знаем. Досега подобно нещо не потърсихме, но сега вече туй се налага от обстоятелствата.
Всички сме засега добре със здравето. Поздравете малкото ни приятели, а особно Иван П[оп]йорданов.
Твой брат: Марко.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. 43, л. 65. Оригинал. Ръкопис.

Писмо от д-р Н. Генадиев до и. д. директор на статистиката с настояване да бъдат назначени на работа пострадали македонски революционери

София, 4 април [1907] г.
Г-н Б. Сарафов ми каза, че сте били могли да намерите хляб на двама нещастници, инвалиди, Ал. Стефанов и Ил. Христев. Ако това е възможно, направете добрината.
Д-р Н. Генадиев.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 2, а. е. 399, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

Писмо от Иван Гарванов до д-р Н. Генадиев с ходатайство да бъде назначен на работа пострадалия македонски революционер А. Стефанов

София, 1 октомври 1907 г.
Уважаеми г-н Генадиев,
Приносителя Алекс. Стефанов е онзи нещастник, който си изгуби крака в едно от Кратовските сражения. Той е същият, за когото Вие бяхте обещали преди 5 месеци, че ще го назначите в Статистиката.
Макар и препълнено с чиновници, на този човек трябва да се даде една работа за 80-90 лева месечно.
Майка България не трябва да остава заслужилите си хора да умират на улицата.
С поздрав: Ив. Г. Гарванов.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 2, а. е. 402, л. 1. Оригинал. Ръкопис.

Писмо от Н. Милев до д-р Н. Генадиев с благодарност за оказвана му подкрепа

Берлин, 19 октомври/1 ноември 1907 г.
Скъпи г-н Генадиев,
Вие много добре знаете неудобствата по преместването и споменавам това, за да извиня закъснението си да изпълня едно приятно задължение, за което, уверявам Ви, не съм спрял да мисля от момента, в който тръгнах от София. И тъй като отново се пренесох в София, позволете ми, скъпи директоре, да Ви кажа още веднъж колко мъчително беше за мен да Ви напусна. Защото въпреки моята дива стеснителност и макар че влизането ми в министерството имаше характер на натрапване, аз харесвах пресата. Това удоволствие се дължеше и на съзнанието, че служех под ръководството на енергичен и просветен началник - на който аз съм задължен за безкрайно много неща - както и сред приятели, за които отнасям прекрасен спомен. Загубата на тази приятелска среда е особено чувствителна за мене тема. Надявам се, обаче, че главоболията, които моето заминаване ви е създало и които ще бъда много наскърбен, ако науча в подробности, не ще ме лишат от вашата изключителна загриженост, към която, искам още веднъж да го повторя, ще изпитвам вечна признателност и благодарност. И тук, в Берлин, аз виждам отново тези чувства и изпитвам огромно удоволствие от това. Държа да Ви кажа, скъпи мой директоре, и да Ви уверя, че в този човешки океан, където новите впечатления се сменят с главозамайваща бързина, аз ще запазя в паметта си местенце за скъпите за мен спомени от краткия ми престой в министерството.
Ваш Н. Милев.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 2, а. е. 422, л. 1-2. Оригинал на френски език. Ръкопис.

Временна разписка от Гр. П. Груев за получени пари от д-р Н. Генадиев от безусловния фонд за държавни нужди

София, 26 юли 1913 г.
Временна разписка
Получих от господина министъра г. д-р Н. Генадиев сумата четири хиляди (4000) лева аванс от безусловния фонд за държавни нужди.
Счетоводител: Гр. П. Груев.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. 43, л. 141. Оригинал. Ръкопис.

Временна разписка от подполк. Александър Протогеров и майор Петър Дървингов за получени пари от д-р Н. Генадиев

София, 14 август 1913 г.
Временна разписка
Долуподписаните получихме петдесет хиляди (50 000) лева - днешни около 1 500 000 л. - от г-н министра на външните работи, г-н д-р Н. Генадиев, отпуснати вследствие писмото от началника на Опълчението № 3309 от 12 август, до г-на министра-председателя и съгласно постановлението на Министерския съвет от 14 август за раздаване на нуждающите се македоно-одринци.
За началник на Македоно-Одринското опълчение
Подполковник Протогеров,
Началник Щаба от Генерал[ния] щаб Майор Дървингов.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. л. 143. Върху нея има и следната резолюция на полк. Протогеров със син молив: „Г-ну Генадиеву. Да иска навреме разписка. П.”

Разписка от Ризова-Петкова за получени пари от д-р Н. Генадиев за изплащане наема на печатницата на в. „Нов век”

София, 14 август 1913 г.
Разписка
Получих от г-н д-р Никола Генадиев сумата две хиляди и четиристотин лева (2400 лв.) за изплащането на наема за печатницата на в. „Нов век”.
Ризова Петкова.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. 43, л. 138. Оригинал. Ръкопис.

Разписка от Неделчо Колушев за получени пари от д-р Н. Генадиев за подпомагане на бежанците от Македония

София, 14 август 1913 г.
Разписка
Получих от министъра на външните работи и на изповеданията, г. д-р Н. Генадиев, сумата две стотин (200) лева зл[атни], за раздаване помощи на бежанците българи из Македония.
Н. Колушев.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. 43, л.139. Оригинал. Ръкопис.

Разписка от Никола Стоилов за получени пари от д-р Н. Генадиев

София, 8 октомври 1913 г.
Разписка
Долуподписаният Никола Стоилов, журналист, живущ в ст. София, 38, ул. Шипка удостоверявам, че получих от господина министъра на външните работи и изповеданията сумата хилядо (1000) лв. златни.
Никола Стоилов.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. 43, л. 140. Оригинал. Ръкопис.

Писмо от бившия секретар на ВМОК от Владислав Ковачев до д-р Н. Генадиев за опитите да бъде оклеветен от политическите си противници и за неговия принос при подпомагане на участниците в освободителните борби в Македония

София, 30 април 1917 г.
Уважаеми г-н д-р Генадиев,
От няколко дена съм в София, в отпуск. Научавам се, че против Вас щяло да бъде възбудено следствено дело по повод печалния атентат в казиното. По всичко изглежда, че неприятелите Ви са силно заинтересовани в случая и се стремят всячески да Ви напакостят. Между другите обвинения прави впечатление техният стремеж да поддържат в обществото убеждението, че Вие никому от македонските дейци не сте дали пари за нуждите на „делото”, а такива сте давали само на Викенти П[оп]анастасов.
Понеже тенденцията на Вашите неприятели в случая е доста ясна, то считам за необходимо да припомня някои факти от недавнашното минало, които евентуално бихте могли да използувате. Ще ми бъде особено приятно, ако бих могъл с това да допринеса от малко поне за разсейването на едно заблуждение, което, изглежда, си пробива път в някои среди на обществото.
Няма да се спирам на факта, че през всичкото време, когато бяхте министър, Вие почти никога не отказвахте да удовлетворите исканията на покойния ми другар Борис Сарафов и на други видни дейци, както и на самия мене, за настаняването на разни войводи и четници на служба в Министерството на търговията и земледелието. И няма да бъде преувеличено, ако подчертая, че в случая Вие имате всичкото нравствено право да се гордеете с това, че по този начин дадохте възможност на мнозина прокудени синове на нещастна „Македония” временно да се настанят в братската „България”, за да можеха след това отново да продължават тяхната революционна дейност. Този факт, сам по себе, е достатъчно красноречив, за да има нужда от повече коментарии. При все това, счетох за полезно да го припомня, толкоз повече че той е в тясна свръзка със следните факти от „материално” естество, които обясняват добре желанието Ви да бъдете всякога полезни на македонските дейци.
Така, през 1902 год., както и по-сетне, когато станахте министър, Вие неведнаж сте услужвали с парични средства за нуждите на делото. Спомваме си добре, че преди да станете министър, на няколко пъти и при разни случаи бяхте дали на покойния ми другар Борис Сарафов било отделно, било в мое присъствие, общо около 2000 лева. По-сетне, когато станахте министър, на мене лично бяхте дали на 2-3 пъти около 1000 лева и на другаря ми, Борис Сарафов, около 2-3000 лева. Разписки за получаването на тези суми не сме Ви издавали, понеже Вие ни ги давахте на лично доверие. Не мога точно да определя при всеки отделен случай каква сума аз и другарят ми Сарафов сме получили от Вас, понеже доста време се измина от тогава. Обаче, добре си спомвам, че общата сума в случая възлиза около 6000 лева, което съм готов да подкрепя и с клетва.
По-сетне, подир „Хуриета”, през 1908 или 1909 год., покойният Христо Чернопеев, заедно с Антон Бозуков и други войводи, са искали да заминат с чета в Македония. Обаче не им достигали известни средства, вследствие на което те помолили г-н Дамянов, редактора на в.”Дневник”, да поиска от Вас 800 лева. последният, г-н Дамянов, се бил обърнал за целта към Вас и Вие веднага сте му броили горната сума, която той предал по принадлежност. Този факт ми съобщи лично Бозуков през м. април минал[ата] година в един разговор, когото бяхме завели в кафене „Панах”, по повод тогавашното съобщение на вестниците, че Вие никому от македонските дейци не сте давали пари за делото, а само на Викенти П[оп]анастасов. Не знам где е сега Бозуков; слушам, че се намирал в Скопие. Ако намирате за добре, заинтересувайте се за неговото местопребивание, защото Бозуков ми заяви, че е готов с клетва да подкрепи горното.
На край, желая Ви, г-н Генадиев, живота и здраве, както и бодрост на духа, която да не Ви напуща нито за момент. Не губете вяра във възтържествуването на правдата.
Приемете, моля, уверенията в моите отлични почитания.
Ваш Майор Славчо Ковачов.
Адреса ми: Интендант 3 Макед[онски] полк, или София, ул. Цар Борис 113.”
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. 43, л. л. 62-63. Оригинал. Ръкопис.

Телеграма от Ив. Андонов до семейството на д-р Н. Генадиев със съболезнования за смъртта

Пловдив, 31 октомври 1923 г.
София, улица „Кракра”, Семейство д-р Никола Генадиев.
Както Стамболов и Петков, така и Генадиев станаха жертва за народната кауза. Като поднасям искрени съболезнования, за гдето България днес изгубва един гениален държавник, а Вие един добър и мил съпруг. Изказвам своето възмущение против системата на политическите убийства у нас, защото ще предизвикат по-скорошното погребение на България.
Бог да го прости! Поклон пред неговите останки.
Ив. Андонов.
ЦДА, ф. 1599 к, оп. 1, а. е. 1347, л. 1. Чернова. Ръкопис.

Писмо от д-р Хр. Татарчев до Павел Генадиев със съболезнования по случай убийството на брат му д-р Н. Генадиев

Виена, 2 ноември 1923 г.
Уважаемий г-н Генадиев,
Смъртта на брата Ви потопи в скръб не само Вас, но всички приятели. Вие губите с това обичния си брат; България - един от преданите й служители, и ние пък един искрен и всякога готов за услуги съотечественик. Мястото на покойния в нашето отечество би било някога мъчно попълнато, защото той беше една от редките рожби на времето, която ние не можахме да оценим.
Моите думи в случая са несъстоятелни, за да утешат съпругата на покойния, Вас и цялото семейство, нека неговия дух обаче да Ви поддържа да претърпите отсъствието му от Вашата среда.
Предайте, моля, моите съболезнования на г-жа Генадиева и на всички членове от Вашата фамилия.
Ваш предан
д-р Хр. Татарчев.
ЦДА, ф. 140 к, оп. 1, а. е. 43, л. 67-68. Оригинал. Ръкопис.

Съболезнователна телеграма Симеон Радев до семейството на д-р Н. Генадиев по повод на убийството му.

Виена, [преди 7 ноември 1923 г.]
Дълбоко потресен за трагичната вест на именития държавник споделям Вашата безкрайна скръб.
С. Радев.
В. „Народно единство”, г. І, бр. 5, С., 7 ноември 1923, с. 4.

За д-р Н. Генадиев вж. повече в:
Д-р Никола Генадиев - Между политиката и властта, заговорите и затвора. Съст. Ц. Билярски. С., 2002, 147 с.
Ц. Билярски, Д-р Никола Генадиев в спомените на неговите съвременници. Известия на държавните архиви. С., 2002, кн. 83, с. 151-246.