ЛЕГЕНДАРНИЯТ БОРЕЦ ЗА ОСВОБОЖДЕНИЕ КАПИТАН ГЕОРГИ МАМАРЧЕВ - ЖЕРТВА НА РУСКО-ТУРСКИТЕ РЕПРЕСИИ

,,Брате българине, не стой със скръстени ръце; ти трябва всякога
да помниш, че най-скъпото нещо - свободата - даром се не дава”

Капитан Георги Мамарчев

Тази година се навършват 225 години от рождението и 165 години от смъртта на големия български патриот капитан Георги Мамарчев (1786-1846). Това е повод да си спомним за живота и делото на този решителен и смел борец за българската свобода. Неговият живот, протекъл в последната четвърт на XVIII и през първата половина на XIX в., е бурен, неспокоен, епичен и най-важното - отдаден изцяло на българската кауза. Гибелта му е трагична, неизбежна и предопределена от неговия сблъсък с имперските амбиции на лъжливата освободителка на българския народ - Русия.

 

Източниците за богатия живот и дейността на капитан Георги Мамарчев и автентичните, оригинални исторически извори са все още недостатъчни, често откъслечни и непълни, пръснати по различни архивни фондове и колекции. Затова и до днес липсва цялостна подробна биография на този голям българин. А и сред една част от българските историци липсва желание да проучват в детайли живота и делото му, защото навлизат в една почти забранена за тях в течение на десетилетия тема - антибългарската политика на Имперска Русия през епохата на Възраждането.
Поради всичко това белите петна в биографията му трябва да се попълват с предположения. Известните досега петдесетина документа с преки или косвени данни за кап. Г.Мамарчев са главно за времето между 1828-1846 г.
Сравнително по-пълно е документирано участието му в националноосвободителното движение на българския народ през периода 1828-1830 г. Тогава той е един от националните ни водачи като началник на доброволчески отряд, с който се включва в Руско-турската война от 1828-1829 г. и като главен ръководител в подготовката на народно въстание за освобождение.
Документирано е, макар и непълно, и активното участие на кап. Г. Мамарчев като военен ръководител на Търновското въстание (т. нар. Велчовата завера) от 1835 г., отразено в няколко наши и руски първоизточници, а също така в преписки и спомени от това време.
За пребиваването му в Силистра през същия период и за неговата дейност в този град има само податки в малко документи и в по-късно писани спомени.
Заточението на кап. Г. Мамарчев на гръцкия остров Самос и последните му дни са отразени в запазената у нас в оригинал или в преписи малобройна кореспонденция.
Данните в набелязаните източници са основните опорни точки, по които могат да се очертаят контурите на неговата биография.
Легендарният борец за освобождение кап. Георги Мамарчев, известен още като Георги Буюклиу, е роден в Котел през 1786 г. Котел е едно от най-будните български възрожденски селища. Подобно на другите старопланински градчета Котел дава на България плеяда борци за национална свобода.
Родословието на кап. Г. Мамарчев е добре проучено. Има дори изследвания, посветени на тази тема. През 1990 г. е съставено родословното дърво на Мамарчевия род от един потомък на рода - Любомир Ноков. През 1996 г. излиза книгата „Котленски родове”, която е издание на музея в Котел и генеаложкото дружество. В нея една от статиите е посветена на рода на Г. Мамарчев.
Баща му, Стойко Мамарчев е бил скотовъдец и умира през 1809 г. в Енинолу, Търговищко. Майка му, Мария поп Герасимова, е от Жеравна. Георги има две сестри - Руса Попович и Мария Пенева, и двама братя - Ради Мамарчев и Стоян Мамарецът. Сестра му Руса Попович е омъжена за котленския чорбаджия, терзия и търговец Стойку (Стефан) Събев (Савов) Папазоолу (Попович). От този брак се ражда през 1821 г. войводата Георги Раковски, справедливо наречен Патриарха на българската национална революция.'

Руса Попович - сестра на Георги Мамарчев и майка на Георги Раковски
Г. Мамарчев е съвременник на бурна епоха в края на XVIII и в началото на XIX век - т. нар. „Кърджалийско време” - период на анархия, размирици и бунтове в разлагащата се Османската империя в епохата преди началото на ерата на Танзимата. Очевидец на извършените от кърджалии разрушения и палежи из околните селища, свидетел на оскверняване светостта на черкви и манастири, наблюдател на гаврите с честта, вярата, нравите и културата на българина от страна на кърджалиите и изобщо от поробителите, у Г.Мамарчев узрява мисълта да се посвети на борбата за свобода. Затова се налага да напусне родния край.
Къде точно се заселва, е неизвестно. Може би някъде в Придунавието, във Влашко. Предполага се, че Г. Мамарчев става наемен работник в някой град или в някой от тамошните многобройни мошии - чифлици.
По-нататък поема пътя на въоръжената борба за освобождение на България. Младият котленец получава бойното си кръщение по време на Руско-турската война през 1806-1812 г. Това е само една от поредицата войни, които Руската империя води на българска територия. Целите на Русия в тези войни са изцяло имперски и завоевателни. Възприемайки себе си за наследник на Византия, тя се мъчи да заграби „византийското наследство” на османска територия - Проливите и Цариград. Българските земи са в непосредствена близост до това наследство. Затова те твърде рано стават обект на височайшия императорски интерес в Петербург.
Първия израз на активната настъпателна руска политика по Източния въпрос виждаме по време на двете войни на императрица Екатерина Велика (1768-1774, 1787-1791). Както е известно в историографията, в резултат на военните си победи в тези войни Русия реализира редица териториални и стратегически предимства, най-важното от което е извоюваното й по договора от село Кючуккайнарджа (1774) право да покровителства балканските православни християни. В българската историография обикновено значението на тази придобивка за нас, българите, се тълкува в смисъл, че едва ли не оттук нататък българите са се сдобили със свой истински покровител и защитник. Фактите обаче говорят за друго. Това право Русия разбира по специфичен начин. Северната Византия, самообявила се след падането на Константинопол и унищожаването на Византия от османските турци през 1453 г. за наследник на Римската империя счита, че на първо място трябва да се защитават православните гърци. В тази епоха етононимът „гърци” има далече по-широко значение и тъкмо в имперската практика на Русия, а и на Османска Турция съгласно действащата в система на милетите православен християнин векове наред е синоним на „грък”. По този въпрос воюващите помежду си лъжлив български „освободител” Русия и политическият български поробител Османска империя действат в пълно съзвучие.
Следователно след 1774 г. не толкова българите като част от православната християнска общност в Османската империя, а преди всичко гърците стават обект на руското имперско покровителство. Това е необходимо уточнение, защото обяснява последващите действия на Русия, когато кап. Г. Мамарчев тръгва да освобождава България.
Войната от 1806-1812 г. се води при управлението на император Александър I (1801-1825).
Тогава кап. Г. Мамарчев е включен в щаба на формираната през 1811 г. „Българска земска войска”' - доброволчески отряд в състава на руската армия с численост 15 000 души, с който участва в редица сражения срещу турците. Многобройни и разнообразни са акциите, в които участват българските доброволци през различните етапи от войната. Паметни в нашата история са подвизите им по време на ожесточените сражения с турците при Тутракан, Силистра и Русе. Трудно може да се установи личното участие на Г. Мамарчев във всички тези сражения. Сигурно е, че се е отличил като храбър воин. В мемоарните бележки на Г. Раковски неговият принос в тази война се свързва главно с боевете при турската крепост Силистра. Затова е награден с руски Георгиевски кръст и произведен в чин поручик.
За дейността на Г. Мамарчев в този период от развитието на войната има податки и в неговата кореспонденция. Той споменава имена на известни руски офицери - Зас, Сисоев и други, изявили се в същите бойни действия, за чиято съдба се интересува, когато е вече заточеник на остров Самос.


Портрет на капитан Георги Мамарчев-Буюклиу от Д. Гюдженов

Войната от 1806-1812 г. завършва с победа на Русия. Тя избързва да сключи Букурещкия мир със султана и изтегля частите си от Балканите, защото е застрашена от нахлуването на войските на Наполеонова Франция.
След завършването на войната голяма част от българските доброволци се заселват в Бесарабия. Може би сред тях е и Г. Мамарчев. Досега няма сигурни сведения за неговото местопребиваване след края на войната.
През лятото и есента на 1812 г. той участва в Отечествената война на Русия срещу нашествието на френския император Наполеон. Според руските историци като офицер от руската армия се сражава против французите в голямата битка при Бородино през 1812 г. и в „битката на народите” при Лайпциг през 1813 г.
Организацията „Филики етерия” е създадена на руска територия, в Одеса и нейната цел е вдигане на общобалканско въстание на потиснатите православни християни, което да послужи за повод за обявяване на нова война на Турция за решаване на Източния въпрос в руска полза. Първата фаза на замисленото руско - фанариотско въстание, в което се оказват замесени много българи гъркомани, е нахлуването на войските на Ал. Ипсилантис в долнодунавските княжества Влашко и Молдова през пролетта на 1821 г.
Опитът за общобалканско въстание се проваля и „Филики етерия” успява да провокира само гръцки бунт, прераснал във въстание за освобождение на гръцкия народ - 1821-1829 г.
След края на тези действия следите му се губят, за да се появят отново на бойния театър на Дунав още в началото на войната на Русия срещу Турция, започнала през 1828 г.
Времето между 1828 и 1830 г. е най-важният период от дългогодишната дейност на патриота Г. Мамарчев. Точно тогава той се изявява като народен водач на българите в националноосвободителна им борба, за чийто подем има огромни заслуги.
През пролетта на 1828 г. Русия започва поредната си война против Османската империя. Тя е продължение на Екатеринините войни. Целта на император Николай I (1825-1855) е окончателното решение на Източния въпрос в полза на Русия.
Това е война за защита на гръцката кауза. Непосредствен повод за избухването й е началото на гръцкото въстание през 1821 г. Това е важно дебело да се подчертае, защото този факт има значение при отчитане на крайния резултат от войната за българите. Намесата на Русия на Балканите в полза на гърците е завършващ етап от националноосвободителната война на гръцкия народ (1821-1829). Гръцката революция обслужва не само чисто националните гръцки цели (освобождение на гръцкия народ и възстановяване на държавата му), но и имперските цели на Русия по Източния въпрос. Гърците са средството, чрез което император Николай I решава да руши Османска Турция и да използва за реализацията на своите имперски интереси - завземането на Цариград и на Проливите.
През пролетта на 1828 г. Дунавската руска армия под командването на немския княз ген. Пьотр Витгенщайн нахлува на Балканите. Североизточните български земи, особено Добруджа заедно с Влашко и Молдова, са един от обектите за руското завоевание. Предвижда се окупацията й, като нейното овладяване трябва да отвори пътя на Русия към Цариград.
През април-май 1828 г. руските войски окупират дунавските княжества. На 8.06.1828 г. руският 3-ти корпус минава р. Дунав при Исакча и нахлува в Северна Добруджа. Скоро цяла Северна Добруджа е окупирана. Близо 20 хилядна войска е отделена за гарнизони по градовете. В северната част на Добруджа, а по-късно и в южния й край е установен военновременен руски окупационен режим. После руските войски завладяват Хаджиоглу Базарджик (Добрич), а след обсада - и Варна. Падането на Варна е най-големият успех на руските войски през 1828 г. Обсадените турски крепости Шумен и Силистра удържат напора на руснаците.
Почти през цялата 1828 г. императорът е на българска територия - в района на Шумен, Варна и в Добруджа. Той лично участва в похода на армията си през тази година.
В края на 1828 г. поради затягането на боевете и наближаващата зима руските войски се изтеглят на север от Дунав. Решението на войната се отлага за пролетта. Преди това императорът предприема важна смяна в командването на Дунавската армия. П. Витгенщайн като муден и нерешителен военачалник е отзован от императора.
През февруари 1829 г. ген. Иван Дибич го сменя. Той е немец по произход и под негово командване Русия окончателно печели победа във войната.


Генерал Дибич - портрет от Джордж Доу в Ермитажа

Ген. Иван Дибич печели победи над турците при Силистра и село Кюлевча, а през юли 1829 г. за пръв път руски войски минават Стара планина и нахлуват в Южна България. Освобождават даже Бургас и Айтос. На 8/20.08.1829 г. ген. Иван Дибич завзема и Одрин. След това с 35 000 души настъпва към Цариград и заплашва турската столица. Император Николай I е близко до осъществяването на вековната цел на Русия в Източния въпрос - завземането на Цариград.
Едновременно руският флот блокира Проливите. Притисната по суша и море, бита по всички фронтове, Османската империя е на колене и моли за мир. Той е подписан на 14.09.1829 г. в Одрин.
И в тази война българите вярват в освободителната мисия на Русия. Те считат за свой християнски дълг да помагат на настъпващите руски войски. Според различни сведения броят на българите - участници във войната във всички форми, варира от 5000 до 25 000 души.
На безкористната българска помощ по време на войната Русия не отговаря по същия начин. До известна степен Русия сама ограничава размаха на доброволческото движение сред българите. Подкрепя създаването на въоръжените отряди, но поставя условие в тях да влизат „най-благонадеждните жители на България”.
По време на войната от 1828-1829 г. българите неведнъж долавят нежеланието на руските военни и управляващи среди да съдействат за активизиране на освободителната им борба.
Те не знаят, че подкрепата на гръцката кауза изключва руска закрила за българите. С това се обясняват и негативните реакции на императорския двор. Следва се старият имперски подход на решаване на съдбите на източните народи. Това ще става не по тяхна инициатива и според техните предложения, а по имперската рецепта, разработена в канцелариите на руския Азиатски департамент.
Г. Мамарчев се включва активно в тази война. Той вече има достатъчно голям военен и даже организационен опит, натрупан от предишни военни кампании. Г. Мамарчев става „волентирски капитан”. В записките на Г. Раковски, които са писани по спомени на неговите близки, има ценни факти, потвърдени по-късно от открити документи в румънските и в руските архиви, че вуйчо му (Г. Мамарчев) създава своя бойна единица. Някои историци я определят като „въстанически отред”. Той е сформиран в началото на 1828 г., на територията на Влашко, когато руските войски са вече в Букурещ, и още няма нареждане за образуване на такива отряди. Това организиране той прави тайно от руските власти. Решение за организиране на български доброволчески корпус се взима едва през 1829 г. и в него се включва отрядът на Г. Мамарчев. Отрядът се състои от две роти български стрелци, набирани от емигранти от България. Не е ясен точният брой на доброволците, подчинени на Г. Мамарчев. Сведенията са различни - 100, 270, дори 500 души. В едно предписание на руския генерал П. Киселев от 16.10.1830 г. се сочи цифрата 116 участници. Запазен е поименен списък от същата 1830 г. с имената на 109 българи доброволци. (Чолов, П., Български въоръжени чети и отряди през XIX век, С. 2003, с. 21-22)
Първоначално отрядът се установява при влашкото село Фундени и е причислен към VI корпус на руската императорска армия. По-късно, през пролетта на 1829 г., отрядът на кап. Г. Мамарчев влиза в създадения по подобие на „българската Земска войска” български доброволчески корпус, командван от руския офицер полк. Липранди.
С него той помага на руските войски при форсирането на р. Дунав и за завземането на редица турски укрепления в Североизточна България. Много важен принос има за завземането на крепостта Силистра. Заедно с Панайот Фукияд от Сливен доброволците, начело с кап. Г. Мамарчев, подкрепят руската обсада по суша. Така помагат за успешната руска атака на крепостта по суша и вода. Приносът на Г. Мамачрев е оценен от руското главно командване. Лично императорът го награждава с орден „Св. Анна” и скъпоценна сабя.


Капитан Георги  Мамарчев                             
Орден „Света Анна”

Съдбата на този велик българин се преобръща след края на войната. Одринският мир от 14 септември 1829 г. не променя с нищо статута на българите. Те са единствените от балканските народи, които нищо не получават. Не е отчетен въобще приносът им за руските военни успехи. Пренебрегнати са и даже са забравени. Българите сякаш не съществуват за Русия. За тях дори не се споменава в договора, наложен на победената Османска империя от лъжливата „освободителка”. В това отношение съдбата на българите е най-злощастна спрямо тази на останалите балкански народи. България по волята на Русия остава пак под пряка османска власт.
Частична промяна има само за българите от град Силистра. Тази силна турска крепост остава под руска окупация до пълното прилагане на договора от 1829 г. След изтеглянето на руските войски от балканските райони кап. Г. Мамарчев е назначен за комендант в Силистра, докато е под руска власт (от 1829 до 1835 г.)
Като руски офицер кап. Г. Мамарчев търси подкрепа за българската кауза от руските си колеги. Сблъсква се с неразбиране и нежелание за помощ и съдействие за облекчаване участта на поробените българи. Документиран е разговорът на кап. Г. Мамарчев с един руски генерал през 1829 г. Капитанът го запитал: „Защо руската войска не освободи България от турско робство?”. Генералът отговорил: „Защото вие - българите, не сте готови за свобода!”.
И в други случаи руските официални лица се държат враждебно към българите. Пример са действията на новия руски консул в Сливен Ващенко. „Беше съвсем намръщен - северен човек - отбелязва в спомените си Г. Раковски - и разглеждаше тракийските и старопланинските българи за сибирци или калмици.” Руският консул се намесва във вътрешното самоуправление на българите и засяга дори честта и вярата им. Те се оплакват от действията му в Руското посолство в Цариград, което отзовава бързо компрометиралия се свой дипломат Ващенко и го премества в Белград.
След Одринския мир Русия открито декларира антибългарската си политика. Тя не допуска дори образуване на автономно българско княжество в Добруджа или на север от Дунав. На свой ред Русия провокира поредната вълна на преселение сред българите, обхванала след войната около 130 000 наши сънародници и довела до обезбългаряване на обширни части от България.
Брожението в българските земи остава и след края на войната. То се допълва от бурното недоволство и разочарование от действията на „освободителката”. От тези настроения се възползва кап. Г. Мамарчев, който решава да организира въстание за истинско освобождение. Замисълът е то първо да обхване района на Сливенско и Котленско, а после и Централна България. В старата столица Търново трябва да се обяви възстановяване на българската държава. Кап. Г. Мамарчев се обляга на собствените сили на българите и най-вече на своя отряд, който според сведенията на един летописец по онова време, заемайки позиции при Котел, наброявал 600 души. (Чолов, П., Български въоръжени чети и отряди през XIX век, С. 2003, с. 22)
В началото на 1830 г. въстанието обаче е осуетено насила. За голяма изненада на българите това става не поради някакви турски действия, а след намеса на руските военни власти. Ген. Дибич изпраща конен отряд от 200 казаци, които арестуват смелия български капитан и предотвратяват избухването на въстанието. Г. Мамарчев е наказан като руски офицер, който работи против руските политически интереси. За Русия намеренията на българина са голямо престъпление. Обясненията на ген. Дибич са следните: „Ние имаме съглашение с Европа, че на никой от населението в Турската империя не ще бъде позволено да вдигне въоръжено въстание… На повтор (при нова война - б.а.) ще бъде реч и за вас.” (Димов, А., Дядо Иван. Мит и действителност, С., 2004, с. 35; Вж. Раковски, Г. Горски пътник, 1857)
Както посочва проф. В. Златарски „В главната квартира на граф Дибича се погледнало на Мамарчевото намерение като на голямо престъпление”. (Златарски В., 1935:15)
Оказва се, че според Русия сърби, гърци, черногорци могат да вдигат въстание за освобождение от турците, а само българите не могат и когато се опитат да направят това, руският император не им позволява.
В българската историография причините за руската намеса не са достатъчно задълбочено обяснени. Редица историци стигат до извода, че по това време руската политика не съвпада със стремежите на българския народ.
Други считат, че „арестуването на Г. Мамарчeв като че ли е в духа на фанатичната омраза на Николай I към всякакъв вид революционни действия.” (Цветков, Пл., България и Балканите, С.1998 г., с.280)
Без да отричаме справедливостта на подобни обяснения (император Николай I изглежда наистина вижда в опита за въстание на Г. Мамарчев „декабристки почерк”), все пак като че ли обясненията за руските действия се крие в нещо друго. Всъщност става дума не за някакво моментно настроение в императорския двор, прищявка на императора или пък съобразяване с подписания мир, а за израз на постоянния вековен антибългаризъм в руската политика на Балканите. Войната не се води в полза на българите, а в полза на гърците. Потомците на древните елини са привилегированият народ, който по византийска линия подлежи на пълно, първо и истинско освобождение от Северната Византия (Русия).
Освобождението на гърците, от своя страна, не предвижда свобода и за българския народ. В духа на „Мегали идеята” решаването на гръцкия въпрос означава решаване и на българския въпрос, в смисъл на асимилиране и погърчване на българите. Този процес вече тече усилено в дунавските княжества, където средството за реализацията му са фанариотите. От Цариград в подобна насока работят фанариотите от Цариградската патриаршия - духовния поробител на българите. Поради идейната обвързаност на Русия с Византия северната империя е силно ангажирана с гръцко-византийската кауза. Тъкмо поради това руският император дава свобода на фанариотите, но не и на българите.
Антибългаризмът като принцип в руската политика спрямо българските освободителни движения обяснява и последвалите репресивни действия спрямо кап. Г. Мамарчев. Той е арестуван по заповед на ген. Иван Дибич, разследван и известно време лежи в затвора в Букурещ. Отрядът му пък е разпуснат. Разоръжени са всички български доброволчески отряди.
Не е ясно каква е щяла да бъде съдбата на смелия българин, ако не се вдигат да го спасяват неговите съмишленици. По-дейните от тях от Котел и Сливен решават да направят постъпки за неговото освобождение. Изготвена е жалба с много подписи и печати, при което той е освободен. Руската дипломация и военни не рискуват по-сериозни репресии спрямо арестувания бунтовен командир българин на руска служба, защото това би компрометирало сериозно насаждания с много лъжи и пари мит за „освободителната” мисия на Русия на Балканите, в частност спрямо българския народ.
Заканите на руските официални лица към българите обаче са сериозни и заплашителни.
В Анхиало (дн. Поморие) пред българската делегация, дошла от Котел, лично ген. Дибич смразява патриотичните усилия на българските първенци. Когато българите заявяват, че искат да поведат борба за освобождение, руският генерал отговаря: „Българи, не се бунтувайте или аз ще обърна моята артилерия срещу вас!”. (Димов, А., Дядо Иван. „Мит и действителност”, С., 2004, с. 35; Вж. Раковски Г. „Горски пътник”, 1857, с. 224)
От разправата с кап. Г.Мамарчев става ясно, че руската политика не предвижда политическо освобождение на българите. Нещо повече, руските войски допускат редица случаи на саморазправа на представителите на възстановената турска власт с мирното българско население или по-изявени негови лидери. По места тази саморазправа става пред очите на изтеглящите се руски полкове. Пасивността на руските официални власти е умишлена. Те не се намесват, защото знаят, че турските жестокости биха провокирали търсеното от императорската руска власт преселение на българите в Русия.
В този момент от своята дейност като началник на доброволци и главен ръководител на подготвяното въстание кап. Г. Мамарчев се жени. Според Г. Раковски чрез женитбата си цели да убеди руското командване, че вече се готви за мирен живот. Жени се в Сливен, от където е Радка Мамарчева. След това се заселва в Силистра, където почти веднага започва отново активна обществено-политическа дейност, свързана с подготовка на ново въстание в България - Велчовата завера от 1835 г.
Кога и как кап. Г. Мамарчев се заселва в Силистра със семейството си, не може точно да се определи. Вероятно това става през 1831 г. Той се явява в града вече не като военен, не като военнослужещ в руските войски, а като цивилно лице, мирен гражданин, официално обявен като търговец на ракия и други спиртни напитки. Тази фасада му осигурява възможност за поддържане на контакти с много хора не само от Силистра и околностите, но и от по-далечни селища.
С името и пребиваването на кап. Г.Мамарчев в Силистра е свързано застрояването на нов квартал (махала) с български заселници. В тази си дейност той е подпомаган и от съгражданина си кап. Васил Вълков. Този квартал, известен с наименованието „Волната” (т. е. „Свободната”), става център на опасни въстанически кроежи, сборен пункт преди всичко на съмишлениците на капитана. Данни от запазените документи сочат, че в Силистра се
заселват по онова време неколцина от най-борбените бивши негови доброволци.
Авторитетът на смелия българин е много висок. Затова населението на свободния квартал „Волната”го избира за свой кмет - първия избран кмет в българската история. Така влиза в историята на Силистра.
Установявайки се в Силистра, той се заема да организира сънародниците си за предстоящата борба. Годините, прекарани в дунавския град, оставят трайни спомени у жителите му, които по-късно разказват, че Г. Мамарчев „всякъде и всекиму лично казвал: „Брате българине, не стой със скръстени ръце; ти трябва всякога да помниш, че най-скъпото нещо - свободата - даром се не дава.” (Цит. по: Жечев 1985: 37-38)
По- късно, през 1966 г., признателните силистренци издигат бюст-паметник на смелия капитан.


Паметник на капитан Георги Мамарчев в гр. Силистра

Велчовата завера от 1835 г. е първата самостоятелна акция на българската национална революция, чрез която тя се отделя окончателно от общобалканските движения против турците.
В Силистра капитан Г. Мамарчев и неговият приятел Васил хаджи Вълков замислят да организират бунт, за да предизвикат намесата на Русия. Те установяват връзка с патриотично настроени българи от Търново, сред които Велчо Атанасов Джамджията (Балтаджията), Никола Гайтанджията - първомайстор на гайтанджийския еснаф, Иванаки Йонков Кюркчи от Враца - първомайстор на кожухарския еснаф, отец Сергий - игумен на Плаковския манастир „Св. Пророк Илия”, известният майстор-строител Димитър Софиянлията, даскал Андон Никопит - родом от Македония, натоварен от митрополит Иларион Критски да обучава търновските деца на гръцки език, Стоянчо Ахтаря, еленският чорбаджия хаджи Йордан Брадата и други.
Много са запазените свидетелства за ръководната роля на капитан Г. Мамарчев в организирането на заверата през 30-те години на ХIХ в.
През 1834 г. тези патриоти  започват подготовка за въстание. Организирана е съзаклятническа мрежа в Търновско, Еленско, Лясковско, Габровско, Дряновско, както и други по-отдалечени райони. Плаковският манастир, разположен на 18 километра южно от град Велико Търново в Еленския Балкан в Стара планина (в посока към Килифарево), става щаб на бунтовническите кроежи.
Според плана ударната сила на „Заверата” трябвало да станат двете хиляди работници на майстор Димитър Софиянлията, който е нает от турските власти да възстанови Варненската крепост, пострадала от военните действия през 1828-1829 г. След първия успех на въстанието бунтовниците трябва веднага да блокират старопланинските проходи, за да не могат да преминат турските войски от Южна България. Важен момент според плана за въстанието е завземането на Търново. В старата българска столица трябва да се побие българското знаме на хълма Царевец и да се провъзгласи свободната българска държава, начело с Велчо Атанасов като княз или кмет на града. В случай на неуспех организаторите вярват, че Русия ще се намеси в подкрепа на българите.
Подготовката на Мамарчевите съзаклятници се изразява в набавяне на оръжие и боеприпаси, шиене на специални униформи, калпаци и знамена. Заговорниците провеждат военни упражнения, занятия по строева подготовка и обучения по стрелба.
В историческата литература съществуват различни мнения за това чия е инициативата за въстанието и на кого принадлежи водещата роля в неговата подготовка.
Според Н. Жечев, който е автор на исторически очерк, посветен на Велчовата завера, в лицето на каления в боевете срещу османските поробители „волентирски капитан” Г. Мамарчев начинанието намира „своя опитен, дръзновен и смел военачалник и предводител”. (Жечев, Н., 1985: 40)
К. Възвъзова - Каратеодорова също се придържа към мнението, че и двамата - В. Атанасов и Г. Мамарчев, „полагат основите и съставят плана за организирането и провеждането на въстанието през пролетта на 1835 г.” Но тя отдава „известен приоритет на Г. Мамарчев най-вече заради доказаната му активна дейност по въоръжената подготовка на съзаклятието още в началото на 30-те години (Възвъзова-Каратеодорова, К., Капитан Георги Мамарчев, 1786-1846 г., С., 1986: 86). В по-старата литература за въстанието от 1835 г. водещата роля на опитния капитан в първото самостоятелно българско въоръжено начинание не се подлага на съмнение (Станев, Н., Велчова завера, Сборник по случай стогодишнината на Заверата от 1835 г. С., 1935: 31; Романски, Стоян, Въстанически начинания на капитан Георги Мамарчов Буюклиу, Сборник по случай стогодишнината на Заверата от 1835 г., С., 1935:61).
Ето как недвусмислено Б. Пенев изразява мнението си по този въпрос: „Съгласно Одринския мир руските войски са окупирали Влашко, Молдова и Силистра, гдето е бил назначен за управител капитан Мамарчев. След като руските войски напущат този град, Мамарчев решава да вдигне в България ново въстание и избира за свой помощник търновския търговец Велчо, поради което въстанието е известно под името Велчова завера.” (Пенев, Б., 1933:71)
Само в отделни публикации, основани на „устни сведения” и мемоарни източници (а такива са запазени предимно от Търновско и за търновските дейци), ролята на Г. Мамарчев е принизена до „военен ръководител на Търновския бунт”, а тази на Велчо Атанасов е представена като „организатор на цялото движение” (Крусев, П. Д., Цонев, Зв., 100-годишнината на Велчовата завера 1835-1935 г.) (Исторически очерк. В. Търново, 1935: 33-35).
Много са аргументите в подкрепа на тезата, че Г. Мамарчев е вдъхновител и организатор на заговора, чиято цел отново е освобождението на България. Той е не само инициатор, но и главен организатор на продължителната подготовка. От всички известни съзаклятници има най-дълъг опит във въоръжената борба срещу Османската империя. Под легалното прикритие, което има (търговец на спиртни напитки), той много лесно и по-отрано започва подготовката на съзаклятието, отначало в Силистра и региона, а след това и в други български краища. Конкретният план за избухване и разрастване на бунта в старата столица е заимстван от неуспелия въстанически опит на Г. Мамарчев през 1829 г. и безспорно е негово дело.
Дейността на Г. Мамарчев по подготовката на ново въстание започва още през 1831-1832 г. (Възвъзова-Каратеодорова, 1986:81), докато тази на търновските съзаклятници е документирана от по-късно (Станев, 1935:24).
Въведените през последните години в научно обръщение руски дипломатически документи категорично свидетелстват, че властите в Южна Русия предварително са знаели за „намеренията на Мамарчев да вдигне на въстание християнското население в България”, заради което той е тръгнал от Силистра към Търново, както и за това, че именно капитанът „е бил причина за подстрекаване на българската общественост на град Търново към бунтовно действие против турците” (Червенков, Н., Грек, Ив., Към историята на въоръженото въстание в България през първата половина на 30-те години на ХIХ в.) (Векове, 1975, № 1: 42-45).
Кап. Г.Мамарчев ръководи дейността на известната силистренска въоръжена група, начело с Петър Николаев. Той е и главен военен организатор на въстанието - посещава неведнъж Търново и околните манастири - Плаковския (център на съзаклятието), Преображенския, Петропавловския край Лясковец, Капиновския, среща се с Велчо Атанасов и с другите местни дейци, насърчава и контролира подготовката на бунта (Жечев, Н., 1985: 27-52).

Плаковският манастир – главен щаб на ,,Велчовата завера'' от 1835 г.
Няма сигурни данни за кога точно е насрочено обявяването на въстанието. Но безспорно то се е проектирало да започне през пролетта на 1835 г.
Предателство осуетява патриотичната инициатива в разгара на подготовката и в самото навечерие на обявяване на въстанието. Предателството е дело на еленския чорбаджия хаджи Йордан Кисьов. Турските власти действат светкавично и залавят ръководителите на въстанието. За да изтръгнат признания за участие в заговора, турците подлагат на жестоки изтезания арестуваните бунтовници. Те се изправят достойно пред съда и бесилката и не издават никого, като по този начин спасяват мнозина заговорници от смърт. Велчо Атанасов, Димитър Софиялията, хаджи Йордан Брадата и Никола Гайтанджията са обесени в Търново на 4 април 1835 г. Отец Сергий загива при предварителните инквизиции.




Паметникът на загиналите във Велчовата завера в Търново с плоча, на която е изписано името на капитан Георги Мамарчев


След потушаването на заверата Плаковският манастир е разрушен. За това напомня голяма мраморна плоча под манастирската камбанария, поставена по повод 100-годишнината на заверата, чийто надпис гласи:
„Слава на героите, събрали се преди сто години и загинали за свободата на своя народ: Велчо Атанасов Джамджията от В. Търново, Иванаки Йонков Кюркчията от Враца, отец хаджи Сергий, игумен на манастира „Св. Илия”, Кольо Гайтанджията от В. Търново, майстор Димитър от София, хаджи Йордан Брадата от Елена, даскал Андон Никопит от Македония и мнозина други родолюбци, начело с кап. Георги Мамарчев от Котел, вдъхновител и организатор на заверата. Български народен комитет, София, Великден, 1935 г.”


Кап. Г. Мамарчев е заловен на 4 срещу 5 април 1835 г. в Плаковския манастир. В разследването срещу него се намесват и руските дипломати и този факт е старателно укриван във всички изследвания, посветени на Велчовата завера. Българската историография избягва да споменава за руските действия против кап. Г. Мамарчев. Образът на „освободителката” Русия трябва да се пази неопетнен и светъл в съзнанието на мнозинството българи. Истината за противобългарските действия на Русия обаче е нелицеприятна и не може да бъде скрита.
Отначало Г. Мамарчев е предаден на турските власти, а после е поет от руското посолство. Руският посланик А. Бутенев провежда с капитана дълъг разговор, фактически разпит, защото го задължава да даде писмени показания и обясни мотивите за своето присъствие в Търново по време на подготвяното въстание, а също така и да разкаже за посещенията си в други околни селища, за връзките си с търновци и т. н. Много интересни са обясненията на кап. Г. Мамарчев. Явно те целят да го оневинят, да покажат, че тези връзки с търновци са случайни и не са по повод на въстанието. По този начин капитанът брани не само себе си, но и своите съмишленици, за да не увеличи броя на бесилките. Замислената цел е постигната.
След разпитите при руския посланик препращат кап. Г. Мамарчев при султана в Цариград, където той смело разкрива причините за бунта. Султан Махмуд II е впечатлен от дързостта на котленеца.
За известно време бъдещата му съдба се превръща в предмет на оживени дипломатически контакти между руските и турските власти. Руската дипломация е изправена пред трудноразрешима задача - да запази живота на един свой офицер и пряк участник във войните й срещу Османската империя, без което трудно би съхранила доверието на българите в нейната освободителна мисия на Балканите, и същевременно - да не усложни установените с Ункярискелесийския договор от 1833 г. съюзни руско-турски отношения. Макар официално да отрича, че Г. Мамарчев е руски поданик, Петербург полага големи усилия в преговорите с Османската империя да не допусне смъртно наказание за организатора на съзаклятието (Червенков, Грек 1975: 45-47).
И до днес не е много ясно как така кап. Г. Мамарчев се спасява от смърт въпреки противодържавните си спрямо Турция действия. Според официално наложената вече десетилетия теза, избягва смъртното наказание благодарение на руското си поданство.
Според друга, по-достоверна версия го спасява котленецът Стефан Богориди - приближен на султан Махмуд II и княз на остров Самос.
Въпреки че отървава бесилката, съдбата на големия български патриот е наистина трагична. Турската власт не смее да го екзекутира, но пък го обрича на бавна смърт. След дълги разследвания, разпити, разкарвания, пътувания и след разжалване е решено кап. Г. Мамарчев да бъде заточен. Мястото на заточението му е крад Коня в Анадола (Мала Азия). Кога точно той пристига в този анадолски град, не може да се установи. Режимът на пребиваването му е специален. Той има право да кореспондира със семейството си и да ги повика при себе си, което и прави. Колко време и как преживява семейството на капитана в този град, засега липсват данни? Въз основа на спомените на Г. Раковски може да се приеме, че вероятно до 1841 г. заточеникът и семейството му са в Коня.
След 1841 г. кап. Г. Мамарчев сменя мястото на своето заточение. От 1842 г. той е вече на гръцкия остров Самос. Това се документира от запазената малобройна, но много ценна кореспонденция (разменена през 1842-1846 г. между него, сина му Ст. Буюклиу и Г. С. Стойков). Съпругата му прави опити той да бъде освободен, но усилията й са напразни. На остров Самос кап. Г. Мамарчев умира в нищета през 1846 г.
Странна на пръв поглед е тази незаинтересованост на руското правителство към съдбата на този българин кадрови руски офицер и руски поданик със значителни военни заслуги към Русия. Нейното правителство не го спасява. Пръста си не помръдва в таза насока. Нищо не предприема дори за да облекчи участта му. С патриотичната си дейност в полза на България кап. Г. Мамарчев е излишен за Русия, а с непокорството си - даже вреден и опасен за нейните интереси. Затова руското правителство умишлено го оставя да издъхне.
Делото на смелия капитан Георги Мамарчев не остава безплодно. Той завещава идеите си за самостоятелно българско въстание, за организирана въоръжена борба, както и всеотдайността и жертвоготовността си, проявени в борбата за политическо освобождение. Много от заветите му са възприети от неговия племенник и наследник в революционните борби Георги Стойков Раковски, което доказва приемствеността в развитието на българското националноосвободително движение през първата половина на ХIХ век. Така например още в първия „План за освобождение на България”, съставен от Г. Раковски през 1858 г., намира отражение една от идеите на легендарния му вуйчо: „Человек, кой няма гражданска независимост, той не съществува на свят, нито ся от някого си поменува. Всякий го презира и уничтожава като недостойнаго да носи име человека, създаннаго по образу и по подобия Божия... Человек, кой не чувствува що е свобода, той е равен или паче рече по-долен и от безсловесния животни, кои привикват и остават на рабская служба и прекарват си живот безчувствено с мъки и трудове, що им ся със сила налагат... Народ, кой своя правда желае, мила свобода и прелюбезна, трябва с оръжие да я добие, с жертва голяма и скъпоценна!”. (Раковски, Г., Съчинения. Т. 3. С., 1984: 461-462)
Днес за подвизите на големия български патриот кап. Г. Мамарчев напомнят само паметниците му в Силистра и в родния Котел, плюс експозицията в трета зала в Музея на възрожденците в същия град и няколко реда в българските учебници по история.


Г. Мамарчев обаче заема почетно място в пантеона на безсмъртните борци за свободата на България.



Янко Гочев, историк