МАЛКО СВЕТЛИНА ВЪРХУ ИСТОРИЯТА НА ВМОК И НА ОТНОШЕНИЯТА МУ С ВМОРО

Въпросът за върховистите и централистите открай време вълнува нашата общественост. Тези понятия казани по друг начин - външни и вътрешни, също не дава никакъв отговор на него. С този въпрос е свързан и следващият въпрос - какви са те по националност и какво е това, което ги дели? След като в продължение вече на повече от половин век измамниците около Вардара и попечителите им в Белград изнасилиха фактите и обърнаха всичко надолу с главата, този въпрос все повече се нуждае от смислен и верен отговор, който да се съобрази с изкристализиралата истина в документалното наследство на тези две националноосвободителни организации - Върховния македоно-одрински комитет (ВМОК) и Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), и на техните ръководители и редови членове.

Бяха ли и двете организации на българите, или върховистите бяха българи, а вътрешните македонци?! Съществуваха ли тогава, пък и днес, македонци, или това беше наименование, с което се наричаха българите от географската област Македония. Ако бяха наистина македонци, както се опитват да ни убеждават нискочелите мислители от скопските псевдонаучни и културни учреждения, къде са изчезнали представителите на одринската народност, а след като се появиха и западнопокраинският и добружданският въпрос, трябва ли да търсим и западнопокраинска и добруджанска народност?! Посочените извратени мозъци биха могли наистина да намерят такива, но на един по-късен етап - в решенията на Комунистическия интернационал, където се ширеше псевдонаучната теория по националния въпрос, изобретена от В. И. Ленин и Й. В. Сталин. За да не помислите, че се шегувам, ще ви цитирам края на декларацията на Комунистическата парламентарна група в ХVІІІ Обикновено народно събрание от 9 ноември 1919 г.: „Да живее балканската федеративна съветска социалистическа република от свободна Македония, Тракия и Добруджа!” Представяте ли си какво са ни били замислили българските слуги на Ленин и Сталин?! От всичко това се осъществи донякъде само „свободна Македония”, но ако беше им продължило царството повече време, днес можеше да имаме и „свободна Тракия и Добруджа”. Останалите ни комшии - турците, гърците и румънците, „разрешиха” тракийския и добруджанския въпрос, като избиха или прогониха не някакви несъществуващи представители на тракийска и добружданска народност, а сънародниците ни българи от тези краища.
Но да се върна отново на македонския въпрос. В редица статии се спрях на моменти от историята на Вътрешната организация и на нейните дейци, а на историята на Върховния комитет сега ще обърна повече внимание, като ще се опитам да отговоря и на по-горе поставените въпроси. Разказът ми е изграден само на основата на автентични документи, а не на празнодумия и мисловни построения, характерни за скопските фалшификатори.
* * *


Трайко Китанчев

Освобождението на българския народ не завършва със Санстефанския мирен договор, тъй като само няколко месеца по-късно Берлинският конгрес разпокъсва българските земи и от освободените земи създаде две български държави - Княжество България и Източна Румелия, а останалите - Македония и Одринска Тракия, върна на Турската империя, Северна Добруджа е откъсната от България и предадена на Румъния, а Моравско и Тимошко - на Сърбия.
Борбите на българите за освобождение на поробените им земи и за обединение продължават, но за Македония и Одринско съществува нова политическа реалност в сравнение с времето до 1878 г. Това е свободното Българско княжество, което е не само стимулиращ фактор, но и база на националноосвободителното движение на поробените българи, от която те получават не само материални средства и оръжие, но и вдъхновение и подкрепа за продължаване на борбата. Свободните българи също не щадят силите и живота си и продължават борбата заедно с поробените си братя срещу многовековния поробител.
Националноосвободителните борби след 3 март 1878 г. минават през различни етапи - създават се комитетите „Единство”; избухва Кресненско-Разложкото въстание; в Родопите се разгаря съпротивата срещу опитите за реставриране на положението до войната; създадено е Охридското съзаклятие; разгръща се широко съединистко движение и се създава Българския таен революционен централен комитет; осъществява се Съединението на Княжество България с Източна Румелия, последвано от Сръбско-българската война; разгръща се четническо движение преди и след Съединението и се правят опити да се изградят революционни комитети в Македония и Одринско далеч преди 1893 г.; възникват македонски и одрински благотворителни братства и дружества в Княжество България. След този стихиен начален период се създава Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО) в Солун на 23 октомври 1893 г. и се учредява Македонският комитет в София през март 1895 г.
В края на 1893 г. в Солун се създава Македонска революционна организация, която от 1896 г. започва да се нарича Български македоно-одрински революционен комитет. През 1896 г. е формулирана целта на организацията - „придобиване пълна политическа автономия на Македония и Одринско”, а „член на БМОРК може да бъде всеки българин”. В спомените си първият им председател д-р Христо Татарчев изяснява защо така са начертали основателите целта на организацията: „Разисква се надълго върху целта на тая организация и по-сетне се спряхме върху автономията на Македония с предимство на българския елемент. Не можехме да възприемем гледището „прямо присъединение на Македония с България”, защото виждахме, че туй ще срещне големи мъчнотии поради противодействието на Великите сили и аспирациите на съседните малки държави и на Турция. Минаваше ни през ума, че една автономна Македония сетне би могла по-лесно да се съедини с България…” Значи още от самото си начало ВМОРО възниква не само като българска организация, но и като организация, в която могат да членуват само българи от двете области - Македония и Тракия. Определено никъде не става дума, че това е някаква друга небългарска организация.


ген. Данаил Николаев
През зимата на 1894-1895 г. възниква идеята да се обедини българската емиграция от Македония и Одринско и в Княжество България около един ръководен център. Това се налага от необходимостта да се използват революционни методи за действие от българите след поставянето на международната дипломатическа сцена на арменския въпрос последвало кланетата на арменци в Турция.
Върховният македоно-одрински комитет (ВМОК), както става известна Македоно-одринската организация в Княжество България, просъществува кратко време - от март 1895 до януари 1903 г., а негласно до есента на 1905 г., когато след настояването на Вътрешната организация се саморазпуска.
Върховният комитет е легална българска национално-патриотична организация на българската емиграция от Македония и Одринско и на организациите от свободното вече Княжество, която се преплита и допълва с политиката на Българското княжество и на ВМОРО, които през това десетилетие са в повечето случаи в синхрон помежду си. Седалището на ВМОК е в София. Той се формира самостоятелно и независимо от съществуващата вече ВМОРО. За основа ще му послужат съществуващите до 1895 г. легални македоно-одрински дружества и кръжоци в Княжество България, в които членуват видни политически, обществени и културни дейци. В създаването и дейността на ВМОК значителна роля изиграва и българското офицерство, което не скрива националните си чувства. Голяма част от него, родом от Македония и Одринско, са възпитаници на българските гимназии „Св. св. Кирил и Методий” в Солун и „Д-р Петър Берон” в Одрин. В тях живее споменът за националния и духовния гнет, за страданията, на които са подложени техните братя и сестри, майки и бащи. Трябва да подчертая, че голяма част от създателите и дейците на комитета са русофилски настроени и са привърженици главно на Прогресивно-либералната (Цанковистка) и на Демократическата (Каравелистка) партия. Още при създаването му и през първите 5 години от съществуването му ВМОК ще разчита и ще съгласува действията си и с русофилската партия на д-р Константин Стоилов - Народняшката. Но русофилството на дейците на ВМОК не бива да се абсолютизира, тъй като в по-голямата си част българското общество от свободното Княжество и в поробените територии все още очаква, че Русия ще довърши започнатото освобождение през 1877-1878 г. Трябва да си припомним и един важен и известен факт. Това, че във Върховния комитет преобладават русофилските настроения, няма да попречи на българското русофилско правителство на д-р Стоян Данев по руско настояване да разтури и забрани в края на януари 1903 г. двата върховни комитета. Русия и Франция упражниха през 1903 г. и дипломатически натиск, придружен със заплашителни ноти свободна България да не подкрепя въстаналите българи в Македония и Тракия. Така също именно при русофилските правителства на Иван Ев. Гешов и д-р Ст. Данев и с извънредно голям „принос” на Русия България беше сполетяна от първата си национална катастрофа през 1913 г. Тепърва пред народа и държавата ни предстоеше да берем отровните плодове на българското русофилство, стигнало до идиотизъм, по думите на дядо Методий Кусевич.


Димитър Ризов
ВМОК просъществува осем години, през които провежда 10 конгреса, организира и участва в две самостоятелни въстания - Четническата акция през 1895 г. и Горноджумайското въстание през 1902 г., а след разтурянето му неговите дейци участват заедно с дейците на ВМОРО в Илинденско-Преображенското въстание през 1903 г. С участието си във въстанията ВМОК се изявява и като революционна организация, нещо, което се подчертава на почти всичките му конгреси, а не само като помощна на ВМОРО организация. В литературата самостоятелните му въстания се представяха като движения, обслужващи двореца по пътя на неговото международно признание, като се съдеше само по външните резултати от тях, а се пропускаше другата тяхна заслуга - т. е. международното налагане на Македонския въпрос и безпримерният героизъм на върховистите.
Първият македонски конгрес се свиква с възвание от 19 февруари 1895 г., в което предварително се обявява и дневният му ред в десет точки. Той заседава от 19 до 28 март 1895 г. в София, където се провеждат и всички останали конгреси. На него е основан Македонски комитет и са приети решенията на Първия македонски конгрес, които по характер и структура представляват устав на македонската легална организация в България. Решенията на конгреса са „редактирани и написани” от първия председател на комитета Трайко Китанчев и „най-ясно определят неговите мисли за македонското дело”.
На Първия македонски конгрес се приема и принципът за автономията, който остава непроменен във всички статути до края на съществуването на ВМОК. В чл. 1 на решенията този принцип се формулира като цел на македонските дружества - „придобиване за населението в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили”. Това е най-ранният документ, в който се говори за автономията на Македония и Одринско. Целите, които си поставят ВМОК и ВМОРО, са едни и същи, като разликата е само в степента на автономност, и Вътрешната организация я възприема изцяло на Солунския си общ конгрес на следващата година (пролетта на 1896 г.). Това подчертава в своите спомени и Гьорче Петров, когато говори за работата и решенията на конгреса - „принципът на автономията беше вече изтъкнат в София и ние говорихме по тоя въпрос изобщо”.
От цялостната дейност на ВМОК - от зараждането му през 1895 до разтурянето му в началото на 1903 г., може да се обобщи, че той върви неотклонно по линията на революционното действие, изтъквано в статутите и протоколите му като средство за постигане на целта.


След Първия македонски конгрес Тр. Китанчев, насърчаван от правителството на д-р Константин Стоилов и княз Фердинанд, установява връзка с редица млади офицери от армията и прави опит да се свърже и с хора от вътрешността на Македония. Поет е пътят на подготовка и осъществяване на въстание в Македония, което в историята ще остане като Четническата акция, или Мелнишкото въстание. През лятото на 1895 г. са сформирани четири главни отряда и 7-8 чети, които навлизат в Македония, а подобна чета е изпратена и в Одринско.
Едва ли инициаторите и участниците в Четническата акция са се надявали, че тя ще доведе до освобождението на Македония и Одринско или до прилагането на чл. 23 от Берлинския договор. В действителност тя по примера на арменците поставя на дневен ред пред дипломатите на Великите сили македонския въпрос. В разгара на акцията умира председателят на комитета Тр. Китанчев, а неуспехът й довежда до задълбочаване на появилите се вече разногласия сред ръководството и дейците на комитета. Това предизвиква свикването на Втория извънреден конгрес на Македонската организация с окръжно писмо от 15 ноември 1895 г. Конгресът заседава от 3 до 16 декември с участието на делегати от 32 македонски дружества. Обсъдени са отчетът на бюрото на комитета, ревизията на сметките на бившия комитет, промените в Решенията на І македонски конгрес, бъдещата дейност и е избран нов състав на комитета. Възникналият конфликт между офицерите, участници в Четническата акция, и ръководството на комитета, както и отношенията на комитета с Вътрешната организация също така са обсъждани на ІІ конгрес. Въпросът за въстанието е изяснен окончателно също на този конгрес. В решенията той е формулиран като „прилагане мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата”, а в тайните протоколи на конгреса се пояснява, че под тази формулировка се разбира „терор и въстание”.
На същия конгрес е взето решение и за създаването на облигационен фонд, чрез събиране на парични средства, който „да се употреби само за едно въстание в Македония”. Конгресът избира и нов Върховен комитет в състав: председател - запасният генерал Данаил Николаев, адютант на княз Фердинанд, подпредседател - Йосиф Ковачев, касиер - Александър Радев, и секретар - Георги Паунчев.
Междувременно на софийските улици пада убит по най-зверски начин доскорошният български министър-председател Стефан Стамболов. Това е едно от най-срамните български политически убийства и все още около него има редица въпросителни. Тук само ще спомена някои факти, които го свързват по някакъв начин и с Върховния комитет. Никога не излиза на преден план, но има голяма връзка с убийството на Стамболов известния български дипломат и един от създателите на комитета Димитър Ризов, както и търговеца на оръжие Наум Тюфекчиев, който не само е сред създателите на комитета, но и за известно време ръководи отцепилата си от него фракция. Съдът признава Тюфекчиев за съучастник в убийството, тъй като е снабдил изпълнителите с оръжие. Същият е осъден и лежи в затвора и от там непрекъснато пише писма до министър-председателя д-р Стоилов и го кани на свиждане, направо шантажирайки го. Да припомня и друг един факт - братът на Тюфекчиев, Денчо, е убит от Стамболовата полиция по време на задържането му след убийството на министър Белчев. Друг един според мен немаловажен факт е, че убийците след съсичането на Стамболов намират убежище във върховистките чети. Има върху какво да се замислим и да потърсим още факти за разкриването на това жестоко престъпление.


Христо Станишев

Между Втория и Третия македонски конгрес Върховният комитет развива изключително сериозна дейност за създаването на нови дружества и за установяване на връзки с революционната организация на поробените българи в Македония. Вътрешната организация упълномощава поручик Димитър Венедиков да я представлява пред комитата, като с установения контакт се цели да се постигне „хармония и съвкупност на всички действующи” за освобождението на българите в Македония и Одринско. Разцеплението в средите на легалната организация скоро е преодоляно. Засилват се и връзките с правителството. След посещението на министър-председателя д-р К. Стоилов в Цариград през януари 1896 г. Високата порта показва склонност към подобряване на отношенията с Княжеството и предлага да се изработят реформи в Европейска Турция. По този начин турската страна признава официално българския характер на Македония и Одринско и живеещото там население. Д-р К. Стоилов се срещнал с ръководството на комитета и му поръчва да изработи свой проект за реформи. Той е изработен под прякото му наблюдение и ръководство и в края на февруари 1896 г. заедно с обяснителна записка и карта му е връчен вече готов. Екземпляри от него са предадени и на някои дипломати, сред които е руският дипломатически агент Чариков. По-късно този проект нееднократно, придружен с окръжно на комитета, е изпращан и до всички македонски дружества в страната, до ЦК на ВМОРО в Солун и до Българската екзархия в Цариград. Той на практика става и програма за действие на ВМОК в следващия период от съществуването му, въпреки че обявените през април султански реформи нямат нищо общо с него. Вътрешната организация също приема изцяло и безкритично проекта за реформи.
ВМОК и ВМОРО поемат линията на съгласуване на действията си. Това е основният въпрос, който е разискван на заседание на Върховния комитет на 7 март 1896 г., в резултат на което комитетът изпраща на 20 март с писмо до ЦК на ВМОРО следните решения: „1. Само по решението на ВМК ще бъдат предприемани каквито и да е действия в Македония; той ще се счита единствено компетентен за определение датата за повдигание на въстание. 2. Неговите решения ще бъдат туряни в изпълнение чрез ЦРМК; обаче ако последният намира неудобно или невъзможно изпълнението на тия решения, той съобщава това заедно с мотивите на ВМК; ако той и след това повторно изучвание и обсъждание на взетото решение и представените мотиви настоява на първото си решение, ЦРМК се задължава безпрекословно да го изпълни. 3. ЦРМК без знанието и съгласието на ВМК не ще може да влиза в споразумение нито с частни и официални лица и учреждения, нито с които и да е правителства; той не ще може да получава от тях каквато и да е помощ в пари, в оръжие или в съвети.”



Вътрешната организация отхвърля решенията на ВМОК, като изразява несъгласието си с поетата от него линия, но не скъсва връзките си с него, които продължават по пътя на взаимния компромис и в интерес на общото дело. ВМОК снабдява ВМОРО с оръжие, боеприпаси, революционна литература, средства и др., за която цел са използувани пунктовете по границата с Турция и революционните канали във вътрешността. Добрите отношения се редуват и с редица конфликтни ситуации в отношенията на двете български организации - ВМОК прави опит и да завладее някои от пограничните пунктове с цел да разшири влиянието си и във вътрешността.
През пролетната ваканция на 1896 г. заседава Солунският общ конгрес на Вътрешната организация. На него присъствуват всички по-видни дейци от вътрешността. Решенията, които взема конгресът, са изключително важни за развитието на революционното движение. Организацията възприема името Български македоно-одрински революционни комитети (БМОРК), а Одринско за пръв път е включено в революционната територия. Създадено е и Задграничното представителство (ЗП) на организацията в София, а за първи представители са избрани Гоце Делчев и Гьорче Петров. Те осъществяват връзката между ЦК на БМОРК и ВМОК, като същевременно по право са и членове и на двата ръководни органа на революционната и на легалната организация. На конгреса е изтъкнато, а това е възприето и от Вътрешната организация, че е валиден формулираният вече принцип за автономия на Македония и Одринско. Ще повторя основните моменти от първия известен устав и правилник на Вътрешната организация - в приетите програмни документи се определя, че „член на БМОРК може да бъде всеки българин без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен на революционното освободително дело”. Същевременно всеки член на БМОРК се задължава да се бори „за свободата на българите в Македония и Одринско”.
Половин година след като стават известни решенията на БМОРК, ВМОК свиква с окръжно писмо от 2 октомври 1896 г. Третият македонски конгрес. Конгресът заседава в София от 3 до 11 ноември 1896 г. Отчетът на организацията е изнесен от д-р Ал. Радев. В него основните точки са разцеплението в комитета, отношението на българското правителство по македонския въпрос, дипломатическите активности на комитета, а така също и неуспешните революционни действия, т. е. Четническата акция. Избраната анкетна комисия след преглеждане на сметките на комитета излязла със свой доклад. Взето е и решение за пласиране на създадения Патриотичен заем от 300 000 лв., с който да се подпомогне освободителното дело. На проведените на 11 ноември избори за членове на новия комитет са избрани: генерал-майор Д. Николаев, Й. Ковачев, Пантелей Урумов, инж. Христо Станишев, д-р Ал. Радев, о. з. капитан Н. Дуков, Никола Червен-Иванов, Димитър Ляпов-Гурин, Андрей Ляпчев, Алеко Константинов, проф. Любомир Милетич, Георги Георгов и резервни членове: Тома Карайовов, проф. Илия Георгов и Никола Наумов. На свиканото на 13 ноември първо заседание на избраните членове се конституира бюрото на комитета в състав: председател - генерал-майор Д. Николаев, касиер - инж. Хр. Станишев, и секретар - Д. Ляпов-Гурин. Основните задачи, които стоят пред новия комитет, са много - възстановяване на дружествата, чиято дейност е замряла, пласирането на Патриотическия заем, подпомагане на заточениците на остров Родос, решаването на въпроса за интернираните военни, участвали в Четническата акция, преодоляване на разцеплението в някои дружества, закупуване и препращане на оръжие и боеприпаси за ВМОРО.


Гьорче Петров
ВМОК изпада за известно време в криза, тъй като председателят му ген. Д. Николаев е назначен за адютант на княз Фердинанд, а кап. Н. Дуков не присъства на заседанията на комитета. На 10 март 1897 г. Й. Ковачев е избран за председател, а А. Ляпчев - за подпредседател, а на вакантните членски места са избрани Т. Карайовов и И. Георгов. Скоро обаче кризата отново избухва, тъй като П. Урумов, проф. Л. Милетич и Т. Карайовов си подават оставките, а А. Константинов е убит.
Малко българи знаят, че големият български писател Алеко Константинов е в ръководството на Върховния комитет и след неговата смърт комитетът набира средства за издигането на паметник. Но участието на Алеко в комитета не е единичен случай. Няма българин и в най-отдалеченото българско селище, който да не милее за съдбата на българите в Македония и Тракия. Това ще се потвърди и по-късно с хилядите жертви, които дава Родината по бойните полета на Тракия и Македония. А емиграцията ще бъде организирана на доброволен принцип в двете военни формирования, представляващи неотделима част от българската армия - Македоно-одринското опълчение през Балканските войни и 11-а Македонска пехотна дивизия през Първата световна война. Не вярвайте на тези, които и до днес говорят, че Македония е гробницата на България. Тя е един неосъществен блян и неизпълнена главна задача по пътя на българското национално обединение. С тази мисъл живееха и постъпваха дедите ни. Тя беше и цел на двете български организации.
Но да се върна отново на въпроса за Върховния комитет след ІІІ му конгрес. Пред намаления вече състав на ВМОК изниква и особено важният въпрос - какво отношение да вземе по започналата Гръцко-турска война през 1897 г. Това налага и свикването на Четвъртия извънреден македонски конгрес.


Борис Сарафов
Той е свикан с окръжно писмо от 26 май 1897 г., а заседанията му продължават от 15 до 21 юни 1897 г. Още на първото заседание председателят на комитета Й. Ковачев изтъква причините за свикването на конгреса: „1. За да избере нов състав на Върховния македонски комитет, понеже сегашният е в оставка, и 2. Да даде на новоизбрания Върховен македонски комитет директива за бъдещата му деятелност съобразно с изключителните обстоятелства, които се създадоха за освободителното дело на Македония и Одринско след станалите напоследък важни събития в Турската империя.” На 18 юни е направен отчетът на дотогавашния комитет от неговия председател, с който се поставят на разискване посочените точки. Изнесен е и докладът на комисията за преглеждане на сметките на комитета. Най-много време е отделено на обсъждането на директивата за бъдещата дейност на комитета, която е разделена на 6 точки: „1. Какво трябва да се направи, ако някой от членовете на Върховния македонски комитет си подаде оставката? 2. Какви мерки трябва да се вземат за премахване апатията на македонските дружества из провинцията? 3. За посрещане на текущите нужди на Комитета не ще ли е нужно да се предвиди една сума, която да се внася в касата на комитета от провинциалните дружества и как да стане туй внасяне? 4. Какви мерки да се вземат за реализирането на заема? 5. Какви трябва да бъдат нашите отношения спрямо българското правителство и Русия? 6. В случай че не можем да се надяваме от никакво подобрение участта на Македония и Одринско от готвещите се реформи от посланиците на Великите сили в Цариград, в такъв случай към какво трябва да прибегне комитетът: въстание ли да прави или да действа по други начини?”
На този конгрес се взема и решение да започне издаването на печатен орган на ВМОК, вестник „Реформи”, с цел да се премахне „убийствената апатия към македонското дело”, като той трябва „да може да поддържа духа и държи в течение на работите македонските дружества”. За отношенията с българското правителство конгресът се произнася, че то е „наше”, а за връзките с политическите партии се застъпва становището, че ВМОК не трябва „да се ангажирва с една или друга партия”, а да работи еднакво с всички. Такова е и отношението и на Вътрешната организация към българското правителство и към България. Безброй са и директните връзки на организацията с официалните български фактори, включително и с Българската екзархия. Тук само ще цитирам многозначителните думи на Гьорче Петров по отношение на България: „Без България не можеше да минем, за нас тя е много скъпа.”


Алеко Константинов
На този конгрес се оказва особено важен въпросът за взаимоотношенията между Вътрешната организация и Върховния комитет, който е обсъден накрая. Решено е да се влезе във връзка с нея, като комитетът се готви непрекъснато за въстание, което да бъде повдигнато, след като бъде „напълно подготвено и когато политическите условия благоприятствуват” за това. В приетото решение по въпроса е подчертано, че „най-голямото желание на конгреса е, щото бъдещият комитет да влезе в сношение с Вътрешната организация. Иначе всичко за делото е изгубено. Само в единството е нашето спасение”. За неговото осъществяване се разчита преди всичко на задграничните представители, които са включвани в ръководството на комитета оттук насетне като негови редовни членове още от самите конгреси.
При избора на 21 юни 1897 г. са избрани за редовни членове на комитета: инж. Хр. Станишев, Д. Ляпов-Гурин, А. Ляпчев, Г. Георгов, А. Казанджиев и Г. Делчев, а за резервни - Коста Шахов и Полихрон Нейчев. Новото ръководство обаче се конституирало едва на 27 юни в следния състав:- председател - инж. Хр. Станишев, подпредседател - Г. Георгов, секретар - Д. Ляпов-Гурин, и касиер - А. Казанджиев (по-късно неговата длъжност е поета от Г. Георгов).
По времето между Четвъртия и Петия конгрес на македонската организация в Княжеството избухва т. нар. Винишка афера, която раздвижва духовете както в Княжеството, така и във вътрешността, а комитетът се ангажира със събирането на помощи за пострадалите. Проведена е и широка пропагандна дейност, като проектът за реформи от 1896 г. става обществено достояние, след като публично е оповестен.
На 26 юни 1898 г. с окръжно писмо е свикан преждевременно Петият македонски конгрес, който заседава от 26 до 29 юли 1898 г. И на този конгрес основният въпрос, който е обсъждан, е за отношенията с ВМОРО, като стремежът е към постигане на така необходимото единодействие между тях. На дневен ред е поставен въпросът и за печатния орган на комитета, но и сега не се стига до окончателно решение.
Новият комитет е избран на 29 юли 1898 г. в състав: Ал. Радев, инж. Хр. Станишев, А. Ляпчев, Хр. Ив. Попов и Г. Георгов. В ръководството са избрани Ал. Радев за председател, А. Ляпчев за подпредседател и Д. Ляпов-Гурин за секретар. Скоро след конституирането на новия комитет дейността му почти замира поради разногласия сред членовете на бюрото. Г. Георгов напуска ръководството на комитета, като неговото място остава незаето.


В началото на 1899 г., от 9 януари, започва да излиза най-сетне вестник „Реформи” като орган на комитета с редактор Андрей Ляпчев, член на Демократическата партия, по-късно министър и министър-председател. По същото време комитетът, вземайки за повод разрешаването на Критския въпрос след гръцко-турския конфликт, изпраща писмено изложение до правителствата на Великите сили и до техните дипломатически представители в София и Цариград, към което се прилага и преведеният на френски език проект за реформи в Македония и Одринско, съставен през 1896 г. И тази дипломатическа акция на комитета обаче не постига никакви резултати.
Настаналата апатия в ръководството на македонската организация в България се отразява пагубно изобщо върху цялото движение. По инициатива на Г. Петров и Г. Делчев, която е възприета от ЦК след падането на правителството на д-р К. Стоилов, се решава да се подчини Върховният комитет на Вътрешната организация, за която цел се избира и ново ръководство на комитета. Г. Петров, който най-активно работи в тази насока, разказва в спомените си следното: „Разбира се, щом с тях не можеше нищо да се върши, много естествено беше, щото ние да потърсим хора, които ще приемат нашето становище, хора, които ще заговорят прямо за революцията в Македония с общи сили, оттам подигнати, и с други изпратени оттук, без да се прави разлика в задачите на тукашната организация от задачите на вътрешната организация.” Задграничните представители и като членове на комитета имат възможност да влияят върху политиката му, като успяват да спечелят свои привърженици не само сред отделни членове на легалната организация, но и цели дружества. Вътрешната организация ревностно се пази от вмешателството на комитета в нейните вътрешни дела, като не допуска и дори с оръжие и други средства се стреми да пресече изпращането на представители на Върховния комитет в ЦК и окръжните комитети на организацията. На практика става така, че това, което тя не разрешава на ВМОК, го прави по отношение на него.
На Десетия конгрес на легалната организация е отчетена дейността на задграничните представители, които са определени като „трета организация”, и се отбелязва, че тя е опасна за цялото движение. С право може да се каже, че не винаги взаимното влияние между двете български организации върви по възходяща линия и е полезно за общонародното дело.
Шестият извънреден македонски конгрес заседава в София от 1 до 5 май 1899 г., след като е свикан преди изтичането на мандата му с окръжно писмо от 2 април 1899 г. Това се налага, след като членовете на комитета си подават оставките поради несъгласията, които съществуват в бюрото на комитета и поради необходимостта да се изработи „директивата на бъдещия Върховен македонски комитет пред новото положение, което конференцията [на мира в Хага] ще създаде, може би, за освободителното ни дело”.


проф. Любомир Милетич
Отчетът на комитета е направен от дотогавашния председател Ал. Радев. Особено активно се обсъжда миналата дейност на легалната организация, като се открояват две линии. Въпреки поставянето на въпросите „за” и „против” досегашната дейност, се налагат дискусиите по бъдещата дейност, като вече открито започва да се говори за подготовка на населението в Македония за въстание, за революция. Поставя се и въпросът как да се води агитацията - за самостоятелно действие, за открита подкрепа от страна на България или за подкрепа и от Великите сили. Особено се разчита, както личи от изказванията, на единодействието на Върховния комитет с Вътрешната организация, като се говори дори за „сливане на двете организации”. Направена е и промяна в статутите на организацията. По настояване на членовете на комитета Андон Бозуков и Георги Капчев се премахва параграфът, който се отнася за отношението към депутатите от Народното събрание.
На конгреса е взето решение за съвместни постъпки с Арменската революционна организация „Трошак” пред Хагската мирна конференция, като за делегат е избран Ал. Радев. Той трябва да връчи и изработеното от Симеон Радев от името на двете организации обръщение до конференцията.
Конфликтът между ЦК на ВМОРО и Българското тайно революционно братство в Солун, който се задълбочава опасно, е поставен на обсъждане и се решава новият комитет да посредничи за помирение и постигане на съгласие.
На 5 май 1899 г. се избират членовете на новия комитет, но той е конституиран едва на 14 юни. Борис Сарафов е избран за председател, Тома Давидов - за подпредседател, Владислав Ковачев - за секретар, Георги Петров - за касиер, и А. Бозуков и д-р В. Шопов - за членове-съветници. В състава на новоизбрания комитет задграничните представители на Вътрешната организация в София Г. Петров и Г. Делчев отново влизат като редовни членове.
Седмият конгрес, който вече става македоно-одрински, е свикан с окръжно писмо от 30 юни 1900 г. В Македонската организация в България се включва и Одринското дружество „Странджа” и организацията оттук нататък започва да се назовава Македоно-одринска организация в България, начело с Върховен македоно-одрински комитет.
Конгресът заседава от 30 юли до 5 август 1900 г. Освен редовните 91 делегати в него участват и задграничните представители Г. Делчев и Г. Петров. Отчетът на комитета е изнесен на 31 юли. В работата по него участва и Г. Петров. И на този конгрес основният въпрос е за съгласуването и дори сливането на двете български организации - легалната с революционната. По думите на Г. Петров за тясното обвързване на Върховния комитет с Вътрешната организация на този конгрес и за приетите на него програмни документи той има най-голям принос.
Не по-маловажен е въпросът и за засилване на авторитета на легалната организация и за възраждане на позаспалите дружества и създаването на нови в Княжеството. В разискванията е заделено време и за обсъждането на отношенията на комитета с политическите партии и правителството и към европейската общественост. Отново е дискутиран въпросът за подготовката и ръководството на въстанието в Македония и Одринско.


Тома Давидов
Сближаването на Върховния комитет и Вътрешната организация през времето, когато комитетът се председателства от Б. Сарафов, се отразява и в промените, които са направени в статутите на организацията в Княжеството. Значителна е за това ново ориентиране ролята на задграничните представители Г. Делчев и Г. Петров. По отношение на промените, направени в статутите, Гьорче Петров разказва пред проф. Л. Милетич: „Аз бях на върха на щастието: това що исках и проповядвах, виждах осъществено. Тогава конгресът прие преработените от мен устав и правилник на тукашната организация в духа на казаната идея, че тук се прегръща революционният път и се дава предимство на вътрешната организация. Това беше грамаден успех на македонското дело; революционната идея беше вече прокарана и в тукашната емиграция.” От протоколите на конгреса се вижда, че избраната петчленна комисия в състав: Павел Генадиев, Антон Страшимиров, К. Бараков, Енчев и Никола Малешевски, изработва новите членове на проекта в духа на новото направление, които са докладвани от П. Генадиев и обсъдени на 3 и 4 август.
В статутите влизат и новите наименования на организацията и на комитета. Към чл. 1 е направено допълнение в смисъл, че целта е „придобиването за населенията на Македония и Одринско на политическа автономия, декларирана от организацията, приложена и гарантирана от Великите сили”. Чл. 2 на статутите е нов и в него се отдава предимство на Вътрешната организация, а на комитета се отрежда помощна роля в борбата за постигане на целта. Той гласи: „Подкрепа морална и материална в борбата на македоно-одринския роб”. Активната намеса на Г. Петров за възстановяването и активизирането на дейността на комитета е отразена в чл. 3 на статутите, в който се определя като средство за постигането на целта „сплотяване на цялата македоно-одринска емиграция и на всички съчувствуващи на македоно-одринската кауза в името на най-целесъобразна деятелност”.
Особен интерес представлява и чл. 4 на проекта, изработен от комисията. В него се казва, че средство за постигане на целта трябва да бъде „агитиране сред съседните народи истината, че македоно-одринската кауза е кауза чисто културна и че нейните деятели са против всяко чуждо владичество”. С тази формулировка комитетът се стреми да привлече и другите заинтересовани народности, населяващи Македония и Одринско, в борбата за извоюване автономията на двете области, без да се изтъква революционната му същност. В този му вид членът не е приет, а преработен по следния начин: „Въздействие чрез печатно слово, агитации и митинги върху всички цивилизовани народи за съчувствие към делото”.


Антон Старшимиров
Принципите, към които трябва да се придържа комитетът в бъдещата си дейност, така, както са изложени от неговия председател Б. Сарафов, са следните: „1. Македонското движение по своето естество е масово. 2. То не е и не може да бъде дело на политикани - дипломати. 3. Не трябва да се свързва автономията на Македония с тази на Княжеството зарад някакви си бъдещи комбинации.” Така формулирани, тия принципи влизат в цитираните по-горе промени в статутите.
На този конгрес заедно с утвърждаване на бюджета на комитета е увеличен и Патриотичният заем.
Изборът за членове на Върховния комитет се провежда на 4 август. Избрани са Б. Сарафов - председател, Т. Давидов - подпредседател, Вл. Ковачев - секретар, Георги Петров - касиер, а Георги Минков и Христо Саракинов - членове-съветници. Избрана е и контролна комисия на комитета.
Периодът между Седмия и Осмия конгрес на комитета се оказва решаващ за по-нататъшната дейност както на Вътрешната организация, така и на Върховния комитет. Отношенията между двете организации особено се задълбочават и стават извънредно тесни. Това до голяма степен се дължи и на участието на задграничните представители Г. Петров и Г. Делчев в работата на комитета, както и срещите на дейци на Върховния комитет с ЦК в Солун. При конституирането на новия комитет на 15 август 1900 г. се определя задграничните представители да участват в работата на комитета като съветници, „по право като представители на вътрешната организация”.
Дейността на комитета през този период се характеризира с две основни черти: 1) тясно сътрудничество и единодействие на двете организации - легалната и революционната, и 2) появата на т. нар. „върховизъм” в националноосвободителното движение на българите в Македония и Одринско.
В резултат на сътрудничеството между двете организации е създаден четническият институт на Вътрешната организация. Г. Делчев, който фактически е негов ръководител, с подкрепата на Върховния комитет и на Офицерските братства набира и изпраща във вътрешността подофицери от Българската армия (Христо Чернопеев, Марко Лерински и Михаил Попето), които сформират там чети, играещи ролята на школи за войводите на Вътрешната организация. Немалка е и помощта в пари и оръжие за вътрешността. Върховният комитет съдейства на Вътрешната организация пред Българската екзархия при назначаването на организационни дейци за учители в Македония и Одринско. Целите, които си поставят двете организации, както бе посочено по-горе, са едни и същи, но различията в средствата и методите за постигането им довеждат през този период, както бе посочено по-горе, до появата на т. нар. „върховизъм”, който до днес чака обективната си оценка. Тези различия прерастват и до стремежите на Върховния комитет той да определя времето и характера на бъдещото въстание и да бъде „върховен” ръководител не само на македоно-одринските дружества в Княжеството, но и на комитета в Македония и Одринско.

Пейо Яворов
Външният израз на появилите се недоразумения в края на 1900 г. става въпросът за кореспонденцията с вътрешността. Решението кореспонденцията с Централния комитет в Солун и с пунктовите ръководители да се води от секретаря на ВМОК без посредничеството на Г. Делчев и Г. Петров, на практика игнорирало задграничното представителство и го прави излишно. На това се противопоставят и двамата представители и това е една от причините да се стигне до разрив между двете организации.
Друг важен момент във взаимоотношенията им е свързан с решението на ВМОК от 29 ноември 1900 г. „че е повече от необходимо да влязат във вътрешността преимуществени лица, които съгласно извънредния протокол от 1 май т. г. да заемат известни райони, като се грижат за засилването на вътрешната организация, за подготвянето на населението към въстание и за осигуряването на всички шансове за добрия изход на това въстание. Тези лица ще се считат за ръководители на райони и ще отговарят за всичко останало в поверените им райони”.
Това решение фактически става причината за разрива между ВМОК и ВМОРО, поводът е намерен две седмици по-късно, на 14 декември 1900 г., когато на разискване е подложен въпросът за нарушаването на решението на извънредния протокол от 1 май от Г. Петров, който поддържа тайна кореспонденция с ЦК, пораждаща „често най-нежелателни неща и не в интерес на делото”. В протокола от 19 декември 1900 г. е отбелязано, че заловените писма „най-нагледно уличават члена на комитета Гьорче Петров в неискреност спрямо останалите членове на комитета. Освен това с неверните донесения, които Гьорче Петров в продължение на цели 7-8 месеца редовно е излагал пред ТРЦМ - Одрински комитет, направил е щото отношенията на последния с ВМ - Одрински комитет съвсем да не бъдат такива, както това изискват интересите на делото”. Решено е Гьорче да бъде изключен от състава на комитета, а на негово място да се иска от ЦК в Солун да се изпратят двама нови задгранични представители.
От протоколите от заседанията на ВМОК след Седмия конгрес може да се проследи не само задълбочаването на връзките и единодействието на ВМОК и ВМОРО, но и на редица важни въпроси: списването на в. „Реформи” в духа на принципите на комитета, залегнали в основата на статутите му в публикуваните материали; писането и разпространяването на революционна литература за агитационната дейност във вътрешността; подпомагане на затворници и заточеници; разтурянето на Българското тайно революционно братство в Солун и вливането му във ВМОРО; отношенията с българското правителство; участието на двете организации в т. нар. Михайлянова афера в Румъния; възстановяването на стари и основаването на нови македоно-одрински дружества и утвърждаването на уставите им; събирането на членския внос и помощи и пласирането на облигации по патриотичния заем; изработването на устав на стрелковите дружества и легализирането на „четите” за подготовка на революционни дейци като „стрелкови дружества” и др.


Христо Чернопеев
В резултат на Михайляновата афера, която без малко не довежда до българо-румънска война, е издадена заповед за арестуването на членовете на ВМОК. Арестувани са Б. Сарафов, Т. Давидов, Вл. Ковачев, Георги Петров и Гьорче Петров, което дава възможност на офицерите около ген. Иван Цончев да вземат в свои ръце ръководството на комитета.
Осмият извънреден македоно-одрински конгрес заседава от 4 до 7 април 1901 г. в момент на нова криза в легалното движение в България. От страна на Вътрешната организация в работата на конгреса участва задграничният представител Г. Делчев.
В отчета е подложена на сериозна критика дейността на ръководения от Б. Сарафов Върховен комитет, като отново един от най-важните въпроси е този за взаимоотношенията с Вътрешната организация. След бурни и продължителни разисквания по посочените въпроси Никола Габровски изработва резолюция, която след две гласувания е приета. Тя представлява победа на привържениците на ВМОРО на конгреса, като в нея се прави точно разграничение между двете организации и се определят границите на бъдещата дейност на Върховния комитет. На ВМОК се определя задачата да подпомага революционното движение в Македония и Одринско като легална организация, независима от българските правителства и политически партии. Така също в резолюцията се подчертава, че македоно-одринската организация в Княжеството няма „да направлява и ръководи революционното движение в Македония и Одринско, което се развива при особени условия и не търпи никакви пресилвания отвън, а само да му съдейства морално и материално, като същевременно изяснява и тълкува неговите цели и стремления както пред българското, така и пред европейското общество”. В заключение в резолюцията се декларира, че Върховният комитет за постигането на крайните цели на движението е за „солидарна борба против общия враг” на балканските народи.
На 7 април 1901 г. става изборът за Върховен комитет, като новоизбраните се конституират на 9 април в нов комитет в следния състав: председател - поетът сатирик Стоян Михайловски, подпредседател - Владимир Димитров, секретар - Иван Кепов, касиер - Георги Петров, и членове съветници - д-р Димитър Владов и Георги Минков, а за редактор на в. „Реформи” е назначен Никола Харлаков.
След конгреса комитетът продължава работата си съгласно приетите решения, въпреки че в него започва да надделява линията на ген. Ив. Цончев, който се стреми не само да подчини ВМОРО, но и да се избърза с въстанието, което трябвало да се ръководи не от ВМОРО, а от ВМОК.



На 16 май 1901 г. е подписан секретен протокол като резултат от водените преговори между дейци на двете организации и групата на ген. Ив. Цончев. В преговорите участват Ст. Михайловски, Вл. Димитров, Георги Петров, Г. Минков, Ив. Кепов и д-р Д. Владов от страна на ВМОК, Г. Делчев, д-р Владимир Руменов и Михаил Герджиков от страна на ВМОРО и, от трета страна, ген. Ив. Цончев и подполк. Стефан Николов. В протокола се отбелязва, че споразумението е „по въпроса за досегашната дейност и взаимни отношения на двете македоно-одрински организации, както и за по-скорошното осъществяване крайната цел - освобождението на Македония и Одринско”. От този важен документ се вижда отново, въпреки декларациите, стремежът на Върховния комитет да подчини Вътрешната организация. В него се повтарят решенията от 1 май 1900 г. за изпращането във вътрешността на „специалисти по военното дело”, като двамата пратеници в ЦК, които да са запасни офицери, да са с „еднакви права с другите членове на същия комитет”. На запасните офицери, които трябва да се изпратят във всички революционно райони, се отреждат равни права с правата на вътрешните ръководители. Силно се ограничават функциите на задграничните представители в София, като се определя в бъдеще връзките между двете организации да бъдат директни, а не с тяхното посредничество, а те да имат същите права като останалите членове на комитета. В протокола се определя и подчинеността на пограничните пунктове, революционните канали и оръжейните складове, като главен разпоредител с тях става ВМОК.
Въпреки че протоколът е подписан от участващите в преговорите, той не влиза в сила, тъй като Вътрешната организация не го приема, не го приемат и нейните привърженици в комитета. Задълбочават се отново разногласията в комитета и то пак заради отношенията с ВМОРО. Вл. Димитров и Ив. Кепов си подават оставките от ръководството на ВМОК, а Г. Делчев прекратява контактите си с ген. Ив. Цончев, който вече публично демонстрира надменното си отношение към Вътрешната организация.
По същото време върви и подготовката за свикването на Деветия редовен македоно-одрински конгрес. Той е насрочен за 29 юли 1901 г. с окръжно писмо от 30 юни 1901 г. Заседанията му продължават от 29 юли до 5 август в салона на „Славянска беседа”.
По време на работата на конгреса Б. Сарафов и Вл. Ковачев са оправдани от съда и освободени от ареста. Повикани са от конгреса да дадат допълнителни обяснения по обвиненията в злоупотреби срещу ръководения от Сарафов комитет и за дейността си. След като дават исканите разяснения, конгресът решава да се прегледат отново комитетските сметки. Това довежда до нови разногласия в комитета, а Софийското дружество се противопоставя на Върховния комитет.

Конгресът отново приема резолюция, в която се дава директива за бъдещата дейност на комитета и се осъждат остро действията на Сарафовия комитет. Те са формулирани така: „Бившият Македоно-одрински комитет в лицето на г. Сарафова и неговите другари се е отклонил от преките задачи на организацията в свободна България и е влязъл в ролята на Вътрешната революционна организация, вследствие на което се нанесе голяма вреда на македонското дело” и „терорът като система за борба е не само безнравствен, но практикуването му в свободна България може повече да компрометира и задържи, отколкото да ускори освободителното дело.” Страхувайки се, че Сарафов отново може да бъде избран в ръководството на новия комитет, конгресът допълва резолюцията, като се „осъжда направлението и тактиката на бившия комитет в лицето на г. Сарафов и другарите му”.


ген. Иван Цончев
След избор за нов комитет той се конституира в следния състав: Ст. Михайловски - председател, ген. Ив. Цончев - подпредседател, Иван Стойчев - секретар, Георги Ив. Белев - касиер, и членове - Ст. Николов и А. Бозуков.
Десетият редовен конгрес на Македоно-одринската организация, който се оказва последен, е свикан с окръжно писмо от 14 юни 1902 г. и се открива на 28 юли. На него преобладават делегатите от дружествата, подкрепящи Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев, докато делегатите на дружествата, стоящи на позициите на Вътрешната организация, не са допуснати да участват.
В отчета на комитета, който е изнесен на 1 август, най-много място е отделено на взаимоотношенията между Вътрешната организация и Върховния комитет от самото им създаване до 1902 г., като до голяма степен се омаловажава ролята на революционната организация, представена като функция на Върховния комитет. Към Вътрешната организация се отправят и нападки, че тя не е успяла да набави парични средства и оръжие за населението във вътрешността или е набавяла такива по насилствен път, което дискредитирало организацията пред населението и външния свят и довело до многобройни катастрофални за движението афери. Върховният комитет се обявява против този начин за набавяне на средства и оръжие. Много място е отделено и на ролята на Задграничното представителство като посредник между ЦК на ВМОРО и ВМОК. Отбелязва се, че начело на Задграничното представителство стоят амбициозни делегати, които са се превърнали в „трета организация”, която пречи на нормалните отношения на легалната и революционната организация. Набляга се, че задграничните представители са главните виновници за неизпълнение на Майското споразумение от 16 май 1901 г. и за разцеплението в редовете на македоно-одринските дружества в Княжеството. В него са дадени и текстовете на Майското споразумение и на допълнителните искания на Вътрешната организация от 31 октомври 1901 г. Отчитат се и финансовото състояние на ВМОК, изразходваните средства за въоръжаване, за поддържане на в. „Реформи”, за Патриотическия заем, членските марки и др.
В протоколите са записани и изказванията на делегатите на конгреса по отчета на комитета. Позициите на Вътрешната организация са застъпени в изказването на новия задграничен представител на организацията в София Димитър Стефанов, който отбелязва, че „комитетът действува завоевателно спрямо Вътрешната организация”, и излага причините, които довеждат до скъсването на отношенията между двете организации. Записани са и изказванията на председателя на Върховния комитет Ст. Михайловски, Симитчиев, Н. Наумов и Т. Карайовов (последните двама редактори на стоящия на позициите на ВМОРО в. „Право”), на П. К. Яворов (редактор на организационния в. „Дело), ген. Ив. Цончев и др. Особено интересно е изказването на Ст. Михайловски, който взема думата след Д. Стефанов. Той казва дословно следното, след като обяснява същността на стремленията на Вътрешната организация така, както той ги вижда: „Идете тогава тамо, гдето ви е мястото, какво търсите между нас в България да събирате средства от името на комитета и да ги пилеете безконтролно. Какви са тия смъртни присъди, какви са тия разбои и грабежи. Аз, каза, като почнах да изследвам тая тайнственост на тая ІІІ организация, от ден на ден започнах да забелязвам, че се увеличават тия тайнствени патриоти; вие знаете каква подумка е станала за тия хора, които по кръчмите с чаша в ръка викат: „Ще я ослободим пущинята.” Виждам, че разни скъпи оръжия, които се купуват по 60-80 лева, от такива патриоти за по 5-6 лева се залагат по кръчмите. Каква е тая оправия? Какви са тия работи?” По-нататък Ст. Михайловски посочва редица конкретни случаи на жестокости при събирането на парични средства сред населението.


Стоян Михайловски
На конгреса се казват още редица силни думи, които задълбочават разрива между двете организации и съдействат за фактическото разцепление в самия Върховен комитет. Въпреки сериозните критики по повод нарушаването на директивата на Деветия конгрес, мнозинството одобрява на 3 август изнесения отчетен доклад.
Същия ден се пристъпва към избор на новия Върховен комитет. Присъстващите преизбират стария състав от предишния комитет. В комитета влизат: Ст. Михайловски - председател, ген. Ив. Цончев - подпредседател, Ив. Стойчев - секретар, касиер Г. Ив. Белев и съветници - офицерите Ст. Николов и А. Бозуков.

В последния ден от заседанията на конгреса делегатите на дружествата, подкрепящи ВМОРО, напускат демонстративно конгреса, като осъждат с декларация комитета, че се отклонява от приетата директива на Деветия конгрес, в която се прави точно разграничение на целите и задачите на двете организации. Декларацията е написана от инж. Хр. Станишев и е прочетена от Т. Карайовов. Напусналите конгреса делегати и недопуснатите се конституират в отделен конгрес (също Десети), който заседава на 3-4 август в салона на „Дълбок зимник”. Този втори конгрес излиза с позив към македоно-одринските дружества, резолюция и окръжно, в което се излагат причините за разцеплението сред дружествата в България. Това според него са преди всичко въпросите за отношението към Вътрешната организация, опитите на ръководения от Ст. Михайловски и ген. Ив. Цончев Върховен комитет да ръководи освободителното движение на българите в Македония и Одринско, като влиза „в ролята на Вътрешната революционна организация”, стремежите на дейците на комитета да решават въпроса за характера и датата на бъдещото въстание. Отцепилите се делегати избират ръководство на новоучредения Върховен македоно-одрински комитет в състав: председател - инж. Хр. Станишев, подпредседател - Т. Карайовов, касиер - Йордан Асенов, секретар - А. Попстоянов, и съветници - П. К. Яворов и Ст. Петров.
По такъв начин след Десетия конгрес на македоно-одринската организация в България съществуват и успоредно действат два върховни комитета, което отслабва до голяма степен легалната организация в България, която се нуждае от единство в интерес на движението. Единият, предвождан от Ст. Михайловски, върховен комитет продължава с бърз ход подготовката на предстоящото въстание, а другият - на Станишев - Карайовов, който подкрепя Вътрешната организация, се стреми да попречи на избухването на въстанието или ако избухне, то да бъде локализирано в по-малък район.
Наличната документация свидетелства, че разногласията между двата комитета и ВМОРО се дължат на принципни различия във вижданията за водене на борбата, а не на национална и идейна основа.
Идеята да подготви и вдигне въстание ръководеният от Михайловски - Цончев ВМОК осъществява през есента на 1902 г., наскоро след последния конгрес. Въстанието избухва на 23 септември и продължава до ноември 1902 г. Остава в историята като Джумайското въстание. То не придобива масов характер, а се изразява главно в сражения на четите на ВМОК с турския аскер. Въстанието обхваща преди всичко Горноджумайско, Мелнишко, Петричко, Малешевско, Струмишко и Разложко. Срещу него се обявяват както Вътрешната организация, така и поддържащият я Върховен комитет на Станишев - Карайовов. Стига се дори и до отделни стълкновения между четите на ВМОК и четите на ВМОРО. Станишевият комитет чрез своя вестник „Реформи” и чрез в. „Право” пише, че в Македония няма въстание, докато комитетът на Михайловски, който вдига въстанието, се старае да направи сериозна пропаганда около водените сражения и турските жестокости. От противоречивите слухове, разпространявани около него, се внася обърканост сред дружествата. В резултат на турските жестокости към България отново се насочва голям поток от бежанци. То постига целите си, като отново Македонският въпрос става обект на обсъждания в дипломатическите кръгове, а така също се ускорява решението на ВМОРО да вдигне Илинденско-Преображенското въстание от 1903 г.
В разгара на Джумайското въстание ЦК на ВМОРО изпраща в София новите си задгранични представители - д-р Христо Татарчев, Христо Матов и Пере Тошев. На тях, както и на по-умерените представители на македоно-одринската емиграция, се възлагат надеждите да се постигне помирение и да се възстановят както единството в легалната организация, така и синхронът в действията с вътрешната. Но това единство не е постигнато и Десетият конгрес се оказва фактически последен за Македоно-одринската организация в България.


Действията на ВМОК Михайловски - Цончев стават опасни и за българското правителство, върху което се увеличава натискът както на европейската дипломация, така и на руското правителство.
На 31 януари 1903 г. русофилското правителство на д-р Стоян Данев разтуря с постановление двата върховни комитета, запечатва помещенията им, иззема и архивите им, а ръководителите им са арестувани и интернирани във вътрешността на Княжеството.
ВМОК престава фактически да съществува, въпреки че отделни негови чети продължават да действат в Македония, като се включват, след като е постигнато споразумение и в ръководеното от Вътрешната организация Илинденско-Преображенско въстание. След разтурянето на двата върховни комитета в София продължава да съществува Задграничното представителство на ВМОРО, което вече е в директна връзка с българското правителство, княза, военните и лидерите на политическите партии.
Опитите на ген. Ив. Цончев и на други бивши дейци на Върховния комитет да го възстановят, се оказват неуспешни, като в края на 1905 г. привържениците на ген. Цончев след натиск от страна на Първия общ Рилски конгрес на ВМОРО окончателно се отказват от по-нататъшни действия. Нов опит за възстановяване на Върховния комитет е направен успоредно с възстановяването на ВМОРО след хуриета през 1910 г., но до създаването на нов комитет не се стига, а е постигнато споразумение между дейците на Вътрешната организация и бившите дейци на комитета около офицерите Ст. Николов и Александър Протогеров, като Протогеров влиза във възстановената организация като запасен член. По такъв начин единството в македоно-одринското революционно и легално движение макар и късно е постигнато.
С разтурянето на ВМОК през 1903 г. приключва важен етап от развитието на македоно-одринския въпрос, който до днес все още не е получил истинската си оценка поради недостатъчната и непозната изворова основа. С публикуването на всички открити досега протоколи на ВМОК истината най-после излезе на преден план и отрицателният смисъл, който се влагаше и влага и днес в понятието „върховизъм”, най-после отпадна.
Историята и съхранената документация по най-безспорен начин доказаха, че и двете организации на българите от Македония и Одринско - ВМОРО и ВМОК, са български националнопатриотични организации, борещи се за една и съща цел. И двете получаваха подкрепа - морална и материална, от българската държава. Когато се нарушаваше този синхрон в отношенията, единствено страдаше развитието на освободителното движение. Подкрепата на българската държава към двете организации почти винаги беше тайна и само оповестяването на запазената документация напоследък доказа това по безспорен начин.
В приложение ви предлагам първите устави на двете организации, за да си направите сами изводите български или небългарски бяха тези организации.

Цочо В. Билярски


ПРИЛОЖЕНИЯ

№ 1

Решения на І македонски конгрес

София, 19-28 март 1895 г.
Конгресът на делегатите на македонските дружества и колонии в България и Румъния, събран в София, в заседанията си от 19 до 28 март 1895 год., взе следующите решения:
I.
Целта на Македонските дружества
1. Целта на македонските дружества е - придобивание за населенията в Македония и Одринско политическа автономия, приложена и гарантирана от Великите сили.
II.
Средства за постигане целта
2. Въздействие върху българските правителства и общественото мнение в България и Европа чрез:
а. печатното слово;
б. агитации в другите балкански държавици за общо действие в полза на автономията;
в. агитации и митинги;
г. поддържане избора за депутати в Народното събрание на ония лица, които се задължават да действуват за постигане целта на македонските дружества;
д. изпращане делегати и меморандум до европейските дворове и най-сетне
е. изобщо прилагане мероприятия, диктувани от силата на обстоятелствата.
III.
Организация на Македонските дружества
3. Всичките македонски дружества, където и да се намират те (включително и Софийското), съставляват едно цяло, начело на което стои един двадесеточленен Комитет със седалище в г. София.
4. Дружествата се именуват Македонско дружество в еди-кой си град или село.
Забележка. Македонските дружества в Румъния могат да носят название „ Македонско благотворително дружество”.
5.Уставите на досегашните македонски дружества се турят в съгласие с настоящите решения.
6. Досегашните печати на дружествата се унищожават и се правят нови съгласно с решението в п. 4.
7. В едно и също място не трябва да съществуват две или повече македонски дружества с еднаква цел.
8. Селските македонски дружества са подчинени на околийските и чрез тях кореспондират с комитета; обаче, ако види за нужно, Комитета може да постанови, щото известни селски дружества да се сношават направо с него.
9. Всяко дружество може да действува самостоятелно само по отношение на своето вътрешно управление, в събиране на средства и др. такива; но всяка инициатива за каквото и да било действие, касающе се до общото дело, трябва да произлиза от Комитета.
10. Ако някое дружество желае да се препоръча някаква мярка за прилагане, в такъв случай предварително трябва да я съобщи направо на Комитета и само с неговото разрешение може да пристъпи към прилагането й.
11. Събирането суми от волни помощи, членски вносове, подаръци, завещания и пр. селските дружества внасят в касата на околийските, а всички останали дружества - в касата на Комитета.
Забележка. За разноски по вътрешното си управление и за други местни нужди всяко дружество си съставлява особен бюджет за цяла година, като предвиди в него и особен параграф за извънредни разноски, и само останалите суми внася постепенно и по надлежния ред в касата на Комитета.
12. По решението на Комитета дружествата са длъжни да отпущат пари на упълномощени лица.
13. Член на македонските дружества може да бъде всеки, който съчувствува на целта им, стига да бъде препоръчан от трима членове пред настоятелството на онова дружество, към което иска да се запише.
14. Всеки член от македонските дружества, по въпроса за автономията на Македония и Одринско, се задължава да поддържа всяко българско правителство, което действува за постигане тази цел и да се старае да въздействува върху онова правителство, което би я игнорирало.
15. Никой член не може да действува от името на Комитета или на някое дружество, ако няма за това изрично пълномощно от самия Комитет или от дружеството.
IV.
Комитета и неговото бюро
16. Комитетът, ръководещ делата на всичките македонски дружества, носи название „Македонски комитет”.
17. Комитетът се състои от едно петочленно бюро и 15 души съветници. Бюрото съставляват: един председател, един подпредседател, един касиер и двама секретари.
18. Комитетът в своята съвокупност решава всички въпроси по принцип, а бюрото ги туря в действие.
19. Комитетът взема своите решения по вишегласие и ги предлага за изпълнение на дружествата, които са длъжни да ги изпълняват безпрекословно.
20. Комитетьт и неговото бюро се избират за една година от делегатите на всички дружества в конгреса.
21. Комитетът е отговорен за своите действия пред конгреса, а бюрото - пред Комитета и пред конгреса.
22. Касиерът на Комитета дава гаранция в недвижим имот от 10000 лева. Гаранцията се дава на името на четиримата останали членове от бюрото и се пази у тях.
23. Касиерът не може да държи у себе си повече от 1000 лева. Останалите суми незабавно трябва да внася в онова кредитно учреждение, гдето Комитета реши да ги държи.
24. Никой от членовете на Комитета и бюрото му не получава за своята служба възнаграждение.
25. Бюрото е длъжно да дава отчет за своите действия пред Комитета, когато той поиска.
26. В случай на смърт, необходимо отсъствие или даване оставка на едного или двама от бюрото, Комитетът избира из помежду си лице за техен заместник.
27. В случай на оставка на бюрото изцяло, или на болшинството му, свиква се извънреден конгрес, за да избере ново бюро. Обаче членовете от бюрото, или болшинството му, когато подават оставка, длъжни са да отправляват обязаностите си, докато не се изберат от конгреса лица, които ще ги заместят.
V.
Конгреса и делегатите
28. Конгресът е длъжен всяка година най-късно до 15 априлий да свика делегати от всички македонски дружества на редовен годишен конгрес. Поканата за този конгрес трябва да бъде изпратена до дружествата най-късно 15 дена преди отварянето на конгреса.
29. В случай че Комитетът не изпълни тази своя длъжност, дружествата сами изпращат в София своите делегати, които на 15 априлий се конституират в конгрес под председателството на най-стария из помежду си.
30. В редовната си годишна сесия конгресът изслушва отчета на Комитета и бюрото му, избира нов Комитет и бюро и въобще се занимава с разрешението на всички въпроси, каквито намери за нужно.
31. Извънреден конгрес се свиква от Комитета: 1. за избиране ново бюро, когато изцяло или болшинството на прежното бюро си даде оставката, и 2. когато Комитетът намери за нужно да се посъветва за разрешението на някои сериозни въпроси.
32. Делегат в конгреса може да бъде само лице, навършило 21 година и редовно упълномощено от някое из македонските дружества.
33. В конгреса се приемат за делегати и членовете от Комитета със съвещателен глас, ако не са упълномощени от някое дружество; обаче членовете на бюрото не могат да бъдат упълномощавани по никой начин.
34. Всяко дружество, което има от 20-100 членове, има право да изпрати в конгреса един делегат, а дружествата, които имат повече от 100 членове, могат да изпращат по двама.
35. Ако някое дружество не може да изпрати свой местен делегат, то упълномощава някое доверено лице, живущо в София, да го представлява.
VI.
Общи решения
36. Комитетът е упълномощен от конгреса да влиза в сношение и споразумение за задружно действие с всички асоциации, съставени от други народности, които (асоциации) преследват същата цел, както и македонските дружества.
37. Комитетът е упълномощен също да покани всички бивши македонски дружества да представят сметка за своята деятелност и ако са останали у някого от събраните пари на тези дружества, да ги внесат в касата на Комитета.
Вярно с протоколите на конгреса.
Председател: Т. Китанчев
ЦДА, ф. 134 к, оп. 1, а. е. 3731, л. 1-2. Печатно.

№ 2

Устав на Българските македоно-одрински революционни комитети, съставен след Солунския общ конгрес на организацията

[Солун, 1896 г.]


Устав на Бълг[арските] Македон[о]-Одр[ински] Револ[юционни] Комитети
Глава І

Цел
Чл. 1. Целта на БМОРК е придобивание пълна политическа автономия на Македония и Одринско.
Чл. 2. За постигание на тая цел, те са длъжни да събуждат съзнанието за самозащита у българското население в казаните в 1 чл. области, да разпространяват между него революционни идеи чрез печатът или устно и да подготвят и подигнат едно повсеместно възстание.
Глава ІІ
Състав и устройство

Чл. 3. Член на БМОРК може да бъде всеки българин, без разлика на пол, който не е компрометиран с нищо нечестно и безхарактерно пред обществото и който обещава да бъде с нещо полезен на революционното Освободително Дело.
Чл. 4. Членовете на всеки комитет се делят на групи с по един началник, определен от ръководителя. Всякой член на групата, както и началника, носят по един номер, даден от надлежния комитет. Всеки работник знае само членовете на неговата група и началника, а последният знае само ръководителя на комитета или посредника.
Чл. 5. БМОРК се делят на окръжни, околийски и селски, а над всичките тях стои един Централен БМОРК, който ръководи общите работи по Делото и го представлява. Района и числото на окръжните комитети определя Централният, на околийските - окръжните, на селските - околийските.
Чл. 6. Начело на всякой комитет стои едно управително тяло. Управителните тела на окръжните комитети се назначават от ЦБМОРК, на околийските се определят от окръжните и се назначават от Централния, а на селските се назначават от околийските. ЦБМОРК в известни случаи има право да повери ръководението на работите в окръзите и околиите в ръцете на едно избрано от него вътрешно или упълномощено вънкашно лице.
Чл. 7. Всеки член на управителното тяло носи псевдоним, даден от ЦБМОРК.
Чл. 8. ЦБМОРК има за печат с емблема знаме, саби, пушки и бомба, с надпис Македоно-Одрински Централен Революционен Комитет и с големина в радиуса 2 см и 6 мм и обиколка 16 см и 8 мм. С него той подкрепва важната кореспонденция.
Чл. 9. За сношения с околните комитети всякой окръжен, околийски и селски комитет си има своя тайна поща.
Чл. 10. За следение делата на вътрешните и външните врагове и за предпазвание от тях, всякой комитет има своя тайна полиция.
Чл. 11. Всякой комитет държи в течението на работите в района му по-горния от него комитет, а в края на всеки месец му дава подробен отчет за всичките си работи в всякое отношение.
Глава ІІІ
Материални средства на Р[еволюционните] Комитети

Чл. 12. Р[еволюционните] Комитети ще се снабдяват с пари.: 1) от доброволни пожертвувания; 2) от редовните членски вносове, и 3) от пари, събрани по начин, какъвто ЦБМОРК намери за целесъобразно или пък местния с предварително съгласие на централния.
Глава ІV
Наказания

Чл. 13. Всякой, който се провини в вредение на делото, бил той работник или не, българин или не българин, се наказва. Наказанието му се определя от местния комитет и се извършва със съгласието на Централния.
Чл. 14. Въз основа на настоящия устав, изработен е подробен вътрешен правилник.
Край
ЦДА, ф. 1932 к, оп. 2, а.е. 1, л. 16-17. Печатно. ДА - Смолян, ф. 30 к, оп. 1, а. е. 1, л. 1-2. Печатно.

№ 3

Правилник на Българските македоно-одрински революционни комитети, съставен след Солунския общ конгрес на организацията

[Солун, 1896 г.]


Правилник на Бълг[арските] Македон[о]-Одр[ински] Револ[юционни] Комитети
Глава І

Състав, устройство и длъжности на Р[еволюционните] Комитети
Чл. 1. Централният Бълг[арски] Мак[едоно]-Одр[ински] Рев[олюционен] Ком[итет], както и управителните тела на местните Р[еволюционни] Комитети съставляват се: 1) от председател, 2) секретар, 3) кассиер, и няколко члена за съветници.
Чл. 2. Членовете на ЦБМОРК се избират всякоя година по вишегласие от ръководителите на окръжните Комитети или техните пълномощници. Мястото и времето на избиранието се определя от ЦК.
Чл. 3. В това събрание от пратениците се определя местопребиванието на ЦБМОРК, което трябва да остане тайна за всички останали членове на Комитетите и управителните им тела.
Чл. 4. ЦК има следующите длъжности: 1) Ръководи управит[елните] тела на местните Комитети, следи общия вървеж на Делото и дава потребните наставления и подкрепления. 2) Той направо отвън и чрез местните комитети отвътре се грижи за доставяние оръжие, революционна книжнина и др. т. неща, потребни за преуспяванието на делото. 3) Нему е предоставено правото и грижата за разпределение по местните Комитети внесените отвън, както и излишните на местните комитети материали. 4) Той води сношенията с вънкашните М[акедонски] Р[еволюционни] К[омитети], ако има такива, и в споразумение с тях и с окръжните вътрешни комитети, прогласява деньт на въстанието, урежда плана на действията и ръководи движението направо или чрез особена коммисия, съставена от него в споразумение с вънкашните комитети.
Глава ІІ
Длъжности на управит[елните] тела на местните Р[еволюционни] Комитети

Чл. 5. Освен предвидените в чл. 2 от устава длъжности, Р[еволюционните] Комитети са длъжни да образуват колкото се може повече комитети в района им, да се грижат за въвеждание строг ред в работите, да въоружат несъстоятелните работници, да се грижат за доставлявание нуждното оръжие, увеличението на материалните средства и въобще за всичко онова, от което зависи успеха на революционното дело в района им. Грижата и отговорността за всичките тези работи се споделя наравно от всичките членове на управит[елното] тяло.
Чл. 6. Окръжните Комитети направо, а околийските чрез окръжните трябва да държат ЦК в течението на работите в района им, а в края на всеки месец дават отчет за числото на членовете, за направеното по въоружаванието, за състоянието на Комитетската касса и въобще за състоянието на работите в района им. В края на всякоя година дават подробен рапорт, в който излагат: 1) колко другари ратници за свободата имат в всякой град и село и колко от тях са способни с оръжие в ръка да се борят против врага; 2) колко оръжие имат и колко още им е нужно; 3) качеството и деятелността на тайната полиция; 4) уредбата и деятелността на пощата; 5) състоянието на кассата; 6) духовете на членовете и на противниците и 7) постоянните въоръжени турски сили: войска, заптиета, полиция, башибозуци и пр.
Чл. 7. Никой Б[ългарски] М[акедонски] К[омитет] не може да влиза в сношение с други Комитети, било вътрешни, било вънкашни, без разрешение на ЦК. Исключение от това се прави между съседните Комитети за работи внезапни и за нужди, които не търпят отлагание. В такива случаи споразумяват се ръководителите с частни писма и веднага съобщават това на ЦК.
Глава ІІІ
Длъжности на членовете на управит[елните] тела

Чл. 8. Председателят на Комитета свиква и ръководи събранията, които стават редовно всяка седмица, и извънредно, когато се яви нужда.
Забележка. Въпросите се решават по вишегласие.
Чл. 9. Председателя съобщава сам или посредствено решенията комитетски на началниците на групите; той се разпорежда сам или посредствено с тайната полиция и поща и подкрепва кореспонденцията с подписа си.
Чл. 10. Кассиера завежда паричната част на Комитета; той прибира членските вносове, доброволните помощи и др. и отпуска пари за комитетски нужди само по заповед на председателя. Той не може да харчи комитетски пари по своя потреба.
Чл. 11. Кассиера трябва да бъде готов на всяка минута да даде сметка както на Централния, така и на местния комитет.
Чл. 12. Секретаря държи протоколите на заседанията и води всичките писмени работи на Комитета.
Глава ІV
Длъжности на началниците на групите

Чл. 13. Началниците на групите са длъжни: 1) да предават на подведомствените им групи приказаното тям от ръководителя или посредника поръчение; 2) да съобщават на председателя или посредника всяка седмица положението на групите в всяко отношение: дисциплинарно, оружейно и пр.; 3) да се грижат за държението в порядък оръжието на момчетата; 4) да събират редовно всяка седмица подведомствените си и извънредно винаги, когато стане нужда, за да ги поучават, наставляват и обучават; също тъй да им раздават и четат революционни книги и въобще да им усилват революционния дух по разни начини; 5) да събират месечните вносове и доброволни помощи на подведомствените си и да ги предават на председателя или посредника.
Глава V
Длъжности на членовете - работници

Чл. 14. Нови членове се приемат само по препоръка на някой стар член и с разрешението на председателя.
Чл. 15. Всеки член при постъпванието в Комитета трябва да положи клетва, която гласи: „Заклевам се в Бога, вярата и честьта си, че ще се боря до смърт за свободата на българите в Македония и Одринско, че ще се покорявам безусловно на началството и безпрекословно ще изпълнявам заповедите му; че няма да издам никому нито с дума, нито с дело тайната, с която днес се увенчавам, и всичко онова, което от днес нататък ще чуя, видя и разбера по делото. В противен случай нека бъда убит от едного от другарите с револвера или камата, които тук целувам.”
Клетвата се дава пред евангелие, револвер, кама, или каквото оръжие се намери; правят се три поклона, целуват се изброените неща, които подир клетвата пак се целуват. Клетва може да даде кой и да е член от Комитета, но духовните лица се предпочитат.
Чл. 16. Преди да се препоръча новия член, трябва право или косвено да се узнае мнението му по възстанието, чувствата, степента на решителността му и, дето се може, неговото минало. Към клетвата се пристъпва само след като му се покажат най-големите опасности и смъртта и той не показва никакво малодушие. Преди клетвата нищо не трябва да му се съобщава по делото, каквито обещания и да дава.
Забележка. Като агитационно средство за придобивание нови работници, служат бунтовническите вестници, брошури и книги, разговори в общ вид по положението, живота, нуждите и длъжностите ни и др. т.
Чл. 17. Всякой работник дава паричен внос според състоянието си, длъжен е сам да се грижи за въоружаванието си и да държи оръжието си в исправност. За въоружаванието на несъстоятелните членове се грижи Комитета.
Чл. 18. Всякой член ще знае само другарите и началника на неговата група. Ако някой от членовете се опитва да узнае от друг член било лицата на управителното тяло, било другите членове или някои подробности по Делото чрез запитвания двусмислени и хитри, запитвания член трябва да изобличи открито запитвача и да яви това на началника си. Работниците трябва да бъдат трезвени, честни, тайни и неподатливи; те не бива нито да пиянствуват, нито да говорят каквото и да било по революционното дело никому, неисключая и най-блиските приятели, домашни и роднини. Те не трябва да държат заканителен език спрямо никого и систематически да избягват всичко онова, което може да породи у хората съмнение, че те са членове в Комитета. Пеението на бунтовнически песни и излияния на патриотически чувства не само пред непредани на Делото хора, но и пред другари по Делото се забраняват на работниците.
Чл. 19. Никой работник и под никакъв предлог не може да откаже безнаказано испълнението на възложената нему от началството длъжност, била тя лека или тежка, в мястото или другаде.
Чл. 20. Всякой работник каквото узнае и чуе нещо полезно или вредително за Делото, длъжен е навреме да го съобщи на началството си.
Чл. 22. Ако някой член попадне в ръцете на полицията при извършвание някоя комитетска работа или просто като революционер подозрен не по негова вина, Комитета е длъжен да се грижи за неговото освобождение с всички възможни средства и да се притече на помощ нему, както и на семейството му с пари.
Исключват се от това право онези членове, които на своя глава са предприели да вършат някои работи и попаднали в ръцете на полицията по своя вина или по частна работа.
Чл. 23. Всякой работник е длъжен да се притече на помощ на другаря си, когато го види в някоя беда.
Чл. 24. Забранено е на работниците да вършат без разрешение на ръководителя на своя глава каквато и да е работа даже и тогава, когато явно виждат, че от работата ще има полза за Делото. Който с такава работа на своя глава принесе вреда на Делото, освен дето се лишава от правото на защита, но и се наказва.
Чл. 25. Работниците от една група не бива да се откриват на работници от друга група или от друг Комитет, освен когато това им се заповеда.
Чл. 26. За пакостници на Делото се смятат онези работници, които критикуват и нападат началниците си, управителното тяло или Делото изобщо.
Глава V
Кореспонденцията

Чл. 27. Кореспонденцията между Комитетите се води всякога с химическо мастило и с приетата шифрована азбука, която ще знаят само секретаря и председателя, и се изпраща с тайната поща. В адресите, обещанията и пр., всякога трябва да се употребяват псевдонимите и номерите.
Чл. 28. Архивата на Комитетите се състои от протоколите на управителното тяло, от кореспонденцията с подчинените и по-висшите Комитети, от сметките, копие от рапортите, от хартата и географико-статистическите бележки и от списъка на работниците. Тя трябва да бъде написана с шифрована азбука и с приетото за архивата мастило.2
Глава VІІ
Тайната поща

Чл. 29. За сигурно водение кореспонденцията, всеки Комитет си има своя тайна поща.
Чл. 30. За куриери се избират хора потайни, твърдохарактерни и мъжествени. Те са длъжни да предават писмата на предназначеното лице непокътнати. Устните поръчки трябва да се предават от куриера направо на определеното лице и буквално без никакви пропущания и прибавки. Имената на куриерите предварително трябва да се съобщават на лицата, до които е изпратена кореспонденцията.
Забележка. Нарочните пратеници или се снабдяват с пълномощно, или през друг канал имената им се съобщават.
Чл. 31. С тайната поща се пренасят и по-крупните материали като оръжия, книги и пр.
Чл. 32. Когато се пренася важна кореспонденция или важни материали, куриерите обязателно трябва да са добре въоръжени и снабдени с отрова.
Чл. 33. Пътните разноски и дневните загуби на куриерите се изплащат от кассата на местния Комитет, когато те нарочно са испратени.
Глава VІІІ.
Тайната полиция

Чл. 34. Всякой комитет има тайна полиция, която се състои от две отделения: испитателна и наказателна. Ръководителя на Комитета избира едного измежду работниците за началник на испитателната коммисия, а той си избира трима помощници, които не трябва да се знаят помежду си.
Чл. 35. Тайната испитателна полиция ще следи: 1) поведението и делата на членовете на Комитета, 2) думите и делата на турското и християнско население по отношение към Делото, 3) мерките, които взема против него турското правителство, 4) ще следи стъпка по стъпка турската явна и тайна полиция и делата й против Делото и 5) ще следи и изучава всички новодошли в града чужденци без разлика на народност. За всичко чуено и видено тя долага чрез началника си на ръководителя на Комитета.
Чл. 36. Наказателната полиция се избира по същия начин, както испитателната и е подчинена на ръководителя на местния Комитет. Началника дава клетва на ръководителя за безпрекословно испълнение неговите заповеди, а помощниците дават нему такъва клетва.
Чл. 37. Длъжностьта на наказателната полиция е: да извършва по заповед на ръководителя предвидените от местния Комитет или предписаните от Централния Комитет наказания на лица, провинивши се по Делото.
Чл. 38. Испълнителите на наказанията се избират по жребие. Тям се представя свобода да изберат начина на наказанието, нъ времето на извършванието се определя от ръководителя.
Чл. 39. Всякой член на наказ[ателната] полиция всякога трябва да е въоръжен с револвер и кама, а в време на действие - с два револвера.
Чл. 40. Тайната наказ[ателна] полиция цяла или отчасти по жребие с длъжна да се притича на помощ на съседните Комитети по заповед на ръководителя в окръга и по заповед на ЦБМОРК вън от окръга.
Глава ІХ
Наказания

Чл. 41. Провинившите се членове - работници се подхвърлят на следующите наказания: 1) ако простъпката е слаба, напр. слабост в някой разговор, нередовност в задълженията и исплащанието вноса и др. т. прави му се бележка от началника, а ако повтори същата постъпка, наказва се с глоба според състоянието му; ако ли и след туй не се поправи и стане опасен за Делото, наказва се с смърт; 2) ако погрешката е гибелна за Делото, особено ако извършителя на погрешката рискува да пропадне и да тури Делото в опасност, той се наказва с смърт даже и тогава, когато погрешката е неволна; 3) ако някой откаже да испълни заповедта на началството, за пръв път му се прави виговор, а ако повтори същото, наказва се с смърт и 4) ако някой умишлено издава тайна или с недобросъвестното испълнение възложената му длъжност излага Делото в опасност, наказва се с смърт.
Чл. 42. За ония, които вредят на Делото и не са членове на Комитета, предвиждат се следующите наказания: 1) ако някой говори и разгласява съществуванието на Комитета, гаври се с Делото и подмята имена на работници - революционери, първо му се внушава, че това поведение не е патриотично и е свързано с риск, а подире, ако не се вразуми, наказва се с смърт; 2) който умишлено пречи на Делото, бил той българин или не, наказва се с смърт.
Чл. 43. На смъртното наказание подлежат още: шпионите и онези чиновници на правителството, които са се отличили с гонение на Делото, онези българи, вътрешни или вънкашни, които се опитват да всяват в Комитета раздори и расцепление; изменниците куриери, членовете на тайната полиция, които се отказват да испълнят заповедите на началника и онези членове на комитета, които при прогласяванието на възстанието се откажат да дигнът оръжието.
Чл. 44. Смъртните наказания се извършват от местната тайна наказателна полиция или от тайни пратеници на Централния Комитет. Те стават с предварителното разрешение на Централния Комитет.
Глава Х
Въоружавание

Чл. 45. Всякой член трябва да бъде снабден с пушка, а там дето се може - и с револвер и кама. Купуванието на оръжие става с предварително съгласие на ЦБМОРК, като му се яви цената, вида и пр.
Чл. 46. Всякой член трябва да има готови предписаните нему от началството дрехи, царвули, сухари, памук, връзки за рани и пр.
Глава ХІ
Материални средства на Комитета

Чл. 47. За посрещание нуждните расходи на Комитета, а главно за въоръжавание работниците, Комитета набавя средства: 1) от редовните ежемесечни вносове на членовете, определени според състоянието им и 2) от пожертвуванията, които биват доброволно дадени или наложени.
Забележка. Доброволни помощи са тия, които се дават както от членовете, така и от хора, що не се решават да станат работници, нъ симпатизират и желаят да помогнат на Делото, та дават известни сумми. Наложените помощи се взимат с заплашвание или насила от хора, които могът, нъ не искат да помогнат.
Чл. 48. Както за едните, така и за другите помощи се издават на подарителите расписки номеровани и подпечатани с печата на ЦБМОРК.
Забележка. Испърво се събират помощите на желающите да помогнат, а когато стане нужда и от друга помощ, пристъпва се към събиранието й с предварително удобрение на ЦБМОР Комитет.
Чл. 49. Суммите, както за едните, така и за другите помощи се определят от местния Комитет с съгласието на ЦБМОР Комитет.
Забележка. При събиранието наложителните помощи се поднася от едного от наказателната полиция или от друг член заплашително писмо с чек, носящ печата на ЦБМОР Комитет и, като брои парите, дава му се расписка срещу тях.
Чл. 50. Всякой комитет испраща обязателно в кассата на ЦБМОР Комитет третята част от събраните пари заедно с сметките. Те са длъжни да внасят в кассата на Централния Комитет взаимнообразно и останалата част от парите, когато им се поискат.
Край
ЦДА, ф. 1932 к, оп. 2, а.е. 1, л. 23-31. Печатно. ДА - Смолян, ф. 30 к, оп. 1, а. е. 6, л. 1-8. Печатно.