26 АПРИЛ 1913 Г. РУМЪНСКО ИЗНУДВАНЕ, ПОДКРЕПЕНО ОТ РУСИЯ, ОТКЪСВА СИЛИСТРА ОТ БЪЛГАРИЯ

„Попитай Данев министра защо продаде Силистра?”

Част от текста на народна песен от 1913 г.


През 1913 г. България за пръв път е принудена да отстъпи част от територията си на своя съседка. Облагодетелствана се оказва Румъния, която присъединява Южна Добруджа. Областта е заграбена поетапно от Румъния в разстояние само на няколко месеца. Първо е откъсната Силистра, а след това цяла цялата южнодобруджанска земя.

За да разберем как се стига до тази първа след 1878 г. териториална редукция на България, е необходимо да се върнем на предисторията на конфликта с Румъния, изправил през 1913 г. двете „приятелски” дотогава държави в остър спор за господство над Добруджа. Спор, който прераства в румънска интервенция, която на свой ред е решаващият фактор за погрома на България в Междусъюзническата война.
През 1878 г., след Руско-турската война, като компенсация за възвръщането на Бесарабия към Русия и като награда за значителното румънско участие във войната руският император Александър II Освободител подарява на Румъния Северна Добруджа, населена тогава с огромно мнозинство от българи.
Това е натрапен, типично в духа на руската имперска политика, диктат на Румъния за размяна на територии за наша сметка. Отначало Румъния не приема с голямо желание тази териториална придобивка. Признава с основание, че областта е българска по история и по състав на населението й. Постепенно румънските политици се примиряват с наложения им от Русия грабеж на български земи. Харесва им българската Добруджа. Започват да я усвояват и колонизират, а заедно с това и да румънизират местните българи. Паралелно с усвояването на Северна Добруджа погледът на румънските политици се отправя и към Южна Добруджа.
През юни 1880 г. на Цариградската конференция Румъния за пръв път предявява претенции към Южна Добруджа. Тогава румънците, подкрепени от латинските си съюзници Франция и Италия, предявяват претенции за българския град Силистра, който по Санстефанския договор е част от Княжество (от 1908 г. Царство) България.
За заграбването на Южна Добруджа Румъния работи системно и последователно в целия период от 1878 до 1913 г. Тя намира съюзник по добруджанските си амбиции в лицето на Сърбия.
През 1885 г. по време на кризата на Балканите във връзка с българското Съединение Сърбия  предлага румънско участие във войната против България срещу заграбване  на българските земи до линията Русе-Варна. Румъния обаче отказва и последиците на Сърбия са тежки. Тя остава дипломатически изолирана на Балканите и бита на бойното поле от българската армия. Измъква се обаче без териториални загуби заради намесата на Австро-Унгария и Русия, които спират успешното българско настъпление след победата ни при Пирот.
В началото на XX век Румъния възприема линия на промяна на статуквото на Балканите. През 1902 г. румънският крал Карол предупреждава, че при териториално разширение на България на Балканите вследствие на война срещу Турция територията до линията Русе-Варна ще влезе в пределите на Румъния. Това е категорична румънска позиция, която с течение на времето не се изменя без оглед на това кой управлява в Букурещ.


Румънският крал Карол

През 1909 г. румънското правителство уведомява Германия и Австро-Унгария, че при евентуална българо-турска война Румъния „ ще завладее българската територия до линията Русе-Варна”.
Така стигаме до Балканската война (1912-1913), в която България влиза дипломатически неподготвена. Румъния е единствената държава, която не участват в тази война. Официалната й позиция е неутралитет.Този неутралитет обаче е благосклонен към Турция, подкрепена от Тройния съюз - блок на Великите сили, начело с Германия, Австро-Унгария и Италия, към който Румъния се присъединява с договор от 1883 г.
Когато се очертава победа на България, румънците започват акцията си против нея. Изобилната документация в дипломатическите архиви разкрива в детайли хода на българо-румънския спор за Южна Добруджа.
През октомври 1912г. „неутралната” Румъния предявява искания за ректификация (поправка) на добруджанската граница. Пределът на тази корекция е до линията Силистра-Балчик.
Предлог за румънското искане е, че българските военни победи водят до нарушаване на балканското равновесие. Румъния възприема и изцяло следва примера на Сърбия от 1885 г., когато пак след Съединението на Княжество България с Източна Румелия бе нарушено балканското равновесие. Румъния мотивира своите претенции с наличието на куцовласи в Македония.
Куцовласите, наричани още „арумъни” или „цинцари”, са романизовано население, потомци на древно поримчено тракийско население, което под влияние на фанариотите започва да се грецизира. Със средствата на църквата и на гръцките училища куцовласите, които 17 века опазват езика си, са почти асимилирани от фанариотите. Те придобиват гръцко съзнание и стават оръдие на политиката на Патриаршията в Цариград. Макар че не успява да ги грецизира докрай, Патриаршията съумява да отдели куцовласите и да ги настрои срещу българите в Македония.



Куцовласи от района на Сяр, Егейска Македония (днешна Гърция)

Независима Румъния, създадена като фанариотско държавно творение за сметка на обезбългаряването на отвъддунавска България през XVII-XIX век започва да вижда в куцовласите свое население и ги прави обект на своята пропаганда. Северната ни съседка се включва в борбата на чуждите пропаганди за надмощие в Македония.
Куцовласите стават средство за обосноваване на румънските претенции към България. След планомерна пропаганда през 1905 г. Румъния постига първия си голям успех. Тогава османският султан с ираде (указ) признава наличие на румънска народност в Македония?!
Куцовласите се отцепват от Патриаршията и на тази основа през 1905-1906 г. възниква гръко-румънският конфликт. Този конфликт обаче е временен и през 1913 г. окончателно стихва под страха в Атина и Букурещ от създаването на обединена България. Тогава Патриаршията и Румъния са вече съюзници против България.
Въобще след 1905 г. куцовласите в Македония стават за Румъния удобен повод за претенции от нейна страна за участие в дележа на османското наследство на Балканите. Румънските политици си правят много добре сметката, че тяхната държава не граничи с Османската империя, но чрез куцовласите в Македония Румъния може да предявява претенции към България, най-вече в Добруджа.
България не отговаря на румънските желания за компенсация. Затова Румъния моли Великите сили да я допуснат да участва на бъдещата конференция за изготвяне на мирния договор в Лондон през декември 1912 г.
През 1912-1913 г. Румъния е в много изгодна спрямо България позиция в Европа, защото няма ясно определена външнополитическа ориентация. Формално е член на Тройния съюз, но тъкмо поради това е много ценна и за противоположния блок от Велики сили - Антантата, в която влизат Русия, Франция и Англия.
Тъкмо Русия упражнява натиск Румъния да бъде допусната до участие в конференцията. Лично руският външен министър Сергей Сазонов се ангажира да съдейства този въпрос да бъде решен благоприятно в полза на Румъния. Така и става. Съюзниците на Русия в Антантата - Франция и Англия, се съгласяват с румънското участие в Лондон. Това е прецедент, защото конференцията е свикана да решава въпросите на Балканите, породени от Балканската война, в която Румъния не участва.
Още в този момент в Лондон се очертават различията по румънските искания сред съюзниците от Антантата. Русия и Франция застават твърдо на страната на Румъния и подкрепят нахалните й претенции в Южна Добруджа.
Особено антибългарска е позицията на Русия, която възприема изпитаната си от векове имперска практика да печели съюзници или да се неутрализират противници на Балканите, като им се обещават и подаряват български земи. През 1878 г., по договора от Сан Стефано, с тази тактика Русия откъсва и подарява българския град Ниш на Сърбия, който при това е център на епархия в териториалния обхват на българската Екзархия. Сега идва редът на българите от Силистра и цяла Южна Добруджа да изпитат на свой гръб тежестта на руската помощ за Румъния.
Русия има интерес да насочи румънската експанзия на юг към Добруджа, за да отблъсне възможните румънски претенции за Бесарабия, която тогава е в състава на Русия.
В България разбират, че Русия е на румънска страна още в началото на българо-румънския спор за Южна Добруджа. Пълномощният ни министър в Петербург Ст. Бобчев информира Русия за румънските искания и търси подкрепа. Провежда срещи по въпроса и с външния министър С. Сазонов, и дори с руския император Николай II. В докладите си до София Ст. Бобчев информира, че Русия не подкрепя България и даже започва да отправя към нея предупреждения, характеризирани като „сдържани и деликатни”. На дипломатически език това означава, че руските дипломати правят намеци, с които внушават на нашите управници русофили, че трябва да дадат „нещо” от Южна Добруджа на Румъния.
Руският печат, който никога не е бил свободен, както винаги тълкува правилно мислите на управниците в Петербург. На 12.10.1912 г. в. „Руское слово” предупреждава: „При война с Турция Румъния е един важен фактор и ще бъде неблагоразумно, ако България не държи сметка за нейните интереси.”
България допуска много груба грешка при подготовката на Балканската война. Тя започва войната за освобождението на Тракия и Македония, без да уреди отношенията си с Румъния. Софийските управници, които тогава са русофили, считат, че при нужда ще уредят всички спорове с Румъния с подкрепа на Русия въз основа на конвенцията от 1902 г. Тя задължава „освободителката” да гарантира териториалната цялост на България. Надеждите за руска помощ в румънския спор са илюзорни и бързо се разсейват. Русия обезсилва действието на конвенцията и започва да подкрепя румънското изнудване към България, което ескалира с течението на времето.
С увеличаващия се натиск на румънците Русия напомня все „по-настоятелно” на България, че трябва да уреди отношенията си с Румъния чрез преки и незабавни преговори и ако се наложи, да отстъпи „малко късче” от своята територия.
В дните на българския поход към Цариград на 21.10.1912 г.руският външен министър С. Сазонов заявява: „Между България и Румъния по взаимно съгласие трябва да стане една поправка на границата, за да се даде на Румъния едно справедливо удовлетворение за нейното лоялно държане през време на войната.”


Сергей Сазонов - външен министър на Русия от 1910г. до 1916г.
Така Русия дава мощно рамо на румънските претенции към България. Самият С. Сазонов упорито заработва да спечели Румъния на руска страна, което признава и в спомените си, публикувани след болшевишката революция, когато е емигрант във Франция.
Но С. Сазонов не е сам в противобългарския поход на руската дипломация за откъсване на Южна Добруджа от България. Посланикът на Русия в Букурещ Николай Шебеко получава инструкции от Петербург да работи за укрепване на приятелските отношения с крал Карол и неговото правителство. И той започва да действа против България.
На 27.10.1912 г. българският пълномощен министър в Букурещ Калинков съобщава на министър-председателя Ив. Гешов, че Н. Шебеко след разговор с краля му внушава следното: „България трябва да заяви по принцип съгласие да даде на Румъния поне погранична ректификация, инак Румъния ще предприеме мерки за своите интереси преди края на войната - вероятно мобилизация.”


Николай Шебеко- руски посланик в Румъния през 1913г.

И колегата на Н. Шебеко в София Анатолий Неклюдов е на румънска страна. Румънският посланик признава във връзка с неговите антибългарски действия следното: „Твърде активно и твърде откровено Неклюдов се е заел от самото начало на кризата да поддържа нашето гледище, да подкрепя като Сазонов правото ни на компенсация.”
Въпреки румънския натиск България е непреклонна по въпроса - не може да преговаря с Румъния на такава основа, за териториални отстъпки. В края на 1912 г. и в началото на 1913 г. Ст. Бобчев долавя огорчението на С. Сазонов (прераснало в раздразнение) от твърдата позиция на София по добруджанския въпрос.
Уверено в руската подкрепа, на 25.11.1912 г. румънското правителство за пръв път след 1878 г. внася в събранието предложение за корекция на добруджанската граница и отместването й до линията Тутракан-Балчик. Започват официално румънските шантажи и изнудване на България и то в момент, когато тя води тежка война с Османска Турция.
На път за конференцията в Лондон на 26. 11.1912 г. вторият човек в управляващото русофилско мнозинство в София д-р Ст. Данев се спира в Букурещ. Среща се с министър-председателя Т. Майореску и крал Карол. Обявява, че България няма аспирации към Северна Добруджа, и изразява готовност да признае църковно-културната автономия на куцовласите в Македония. Не приема обсъждането на въпроса за компенсация и промяна на границата. Отказът му обаче не е категоричен. Склонен е да отстъпи на Румъния поне Силистра, но счита, че преговори по този въпрос трябва да започнат след сключването на мира с победената Турция. Д-р Ст. Данев заявява в Букурещ: „Ще има може би възможност да се разберем!”, което дава основание на румънския крал да заяви: „Гласът на Румъния ще бъде чут!”.
Защо д-р Ст. Данев не защитава твърдо българската позиция в Букурещ? Причината е само една: знае, че Русия не ги подкрепя, а той е краен русофил и като такъв „не прави политика с Русия”, т.е. възприема изцяло нейната. С поведението си д-р Ст. Данев дава повод на румънците да смятат, че преговорите официално са започнали и България е слаба и ще отстъпва.

Русофилът д-р Стоян Данев, който ,, не прави политика с Русия’’ и затова продава и предава Силистра на Румъния през 1913г.

От силите на Антантата по добруджанския въпрос само Англия е по-благосклонна към България. В английския печат по това време излизат серия от статии, които осъждат румънското поведение към България. В. „Дейли График” пише: „Всеки честен човек трябва дълбоко да се възмути от опита на Румъния да изтръгне териториални отстъпки от България, заплашвайки я, че ще подпомогне турците против каузата на християнството на Балканския полуостров.”
Във в. „Дейли Нюз” публицистът Харолд Спендер сравнява действията на Румъния с тези на крадец, грабнал дрехите на човек, който се е хвърлил в реката да спасява дете.”
В средата на декември 1912 г. в Лондон започват преговори на България с Румъния за изглаждане на спора. От българска страна те се водят от д-р Стоян Данев, а от румънска - от делегатите на северната ни съседка Николае Мишу и Таке Йонеску. Съотношението на силите е неравностойно. Румъния действа от позиция на силата, защото има подкрепата на всички велики сили, особено на Русия, Франция и Австро-Унгария.


Таке Йонеску- външен министър на Румъния през 1912-1913г.

На 21.12 1912 г. С. Сазонов телеграфира на руския пълномощен министър Ан. Неклюдов в София: „Заявете на г-н Гешов, че ние отсега нататък не можем да съчувстваме на упоритостта на софийския кабинет, не искащ да постави на практическа почва преговорите с Румъния, която досега е държала най-лоялно поведение спрямо България.”
Преговорите вървят мудно и продължават цял месец. Причината са максималистичните искания на румънската делегация. Д-р Ст. Данев също носи вина за протакането им. Интересна е позицията на английския външен министър Едуард Грей. Той счита, че в Лондон д-р Ст. Данев не е бил достатъчно гъвкав и склонен на компромиси. Тази позиция е основателна, защото д-р Ст. Данев като български делегат си позволява сам, на своя глава, т. е. без одобрение на правителството в София, да предлага план от четири точки за уреждане на споровете с Румъния. С действията си успява да влоши още повече  позицията на България. Той даже натрапва на правителството своя план. Изпраща го не директно в София, а първо в Русия. От там българският посланик Ст. Бобчев го праща на Ив. Гешов. Така с цялото си поведение в Лондон д-р Ст. Данев съдейства за изостряне на българо-румънския спор за Добруджа.
Пред министър Теодор Теодоров, изпратен да търси руската подкрепа против Румъния, руският външен министър заявява: „Понеже без никакви отстъпки не може тази работа, нещичко трябва да дадете. Аз настоявам да дадете нещо на румънците, за да се спаси положението и честолюбието на краля.”
След заплахите на С. Сазонов Ив. Гешов е принуден да приеме плана на д-р Ст. Данев.
Насърчена от руската подкрепа, Румъния вече открито иска за себе си българския град Силистра. Т. Майореску заявява пред Г. Калинков: „Силистра е трън , забит в нашето и във вашето тяло; трябва някак завинаги да го премахнем.”


Титу Ливиу Майореску - министър-председател на Румъния през 1912-1914г.

Претенциите на Румъния към България са съпроводени с печатна кампания против нея.
Ето как българският печат характеризира отношенията с Румъния. Ще цитираме части от статия, публикувана в опозиционния в. „Народни права” под заглавие "Румъния се готви за война”.
„…Както виждат читателите ни, ромънският официоз говори за предстояща война, която Ромъния може би щяла да води напролет, без обаче да ни съобщи срещу кого Ромъния ще воюва и вследствие на какви спречквания тя си е създала противник, та се готви да влезе с него в кървава разправа. Докато „Универсул” и други вестници, а също тъй и някои депутати, като Фортинеску и Градищану, открито заявяват в камарата, че България трябва да отстъпи на Ромъния Силистра и дори целия четириъгълник и да осигури правата на куцовласите в Македония, за награда на неутралността, която Ромъния е пазила във време на Балканската война, меродавните ромънски вестници не конкретизират, а правят само загадки, без да обозначават какво искат, от кого и защо искат. Във всеки случай положението е, че ромънските заканвания с война не са насочени нито против Австро-Унгария, дето живеят в безправие много ромъни, а против България, която не е отнела нищо на Ромъния, която се е отказала от Добруджа, която ни един ден не е проявявала враждебност против своята съседка и която не владее никаква ромънска земя.”
(В. „Народни права”, № 226, 20 дек. 1912)
Същият вестник три дена по-късно пак се занимава с румънския натиск и заключава: „…И тъй, ромъните искат от България поправка на границата си, за да могат по-сигурно да владеят Добруджа в интереса на Европа! Те искат това още сега, преди да сме сключили мир с Турция, следователно, преди да сме привършили окончателно войната с последната държава. Това е тя нашата добра съседка, приятелката ни Ромъния, която се хвали, че взела участие в нашето освобождение. Няма що да се каже, добра приятелка сме имали.” („Народни права”, № 229, 23 дек. 1912)
Социалдемократическият в. „Народ”, който е печатен орган на широките социалисти на Янко Сакъзов, се спира не само на румънските искания, но и на подкрепата на Русия за тях:
„…В началото на войната Тройният съюз се почувства изолиран и смазан. Политиката на Бертхолда (външен министър на Австро-Унгария - б.а.) за реформи в Турция удари на камък; а нито Австрия, нито Романия смятаха за изгоден момента за една военна намеса…
След като Турция не оправда надеждите им, те се отрекоха от умирающия под условие да получат част от плячката, без дори да са проливали капка кръв. И в миналото Австрия е печелила не с оръжие, а с хитрината на своята дипломация…
Подир плячката иде ред на „компенсациите”, друг вид плячкаджилък. Сега има думата Ромъния, която иска да й се плати с българска земя, загдето е мирувала през време на войната и загдето българското оръжие се оказало победоносно…
Ромъния е галеното дете на Австрия, тъй както Сърбия бе някога, нея я ласкае и руският двор със свои саби и маршалски титли, но всичко това със сметка и то бакалска. Казват, че и Русия й обещава едно изправяне на границата от българска страна с цел да я откъсне от Тройния съюз. Възможно е късогледата руска дипломация да смята, че каквато пропаст да създаде между балканските народи, пак ще й е възможно да ги турне, както кучето и котката в една торба….” (В. „Народ”, № 9, 31 декември 1912 г.)
На 2/15 януари 1913 г. на гара Караагач се провежда Коронен съвет под председателството на цар Фердинанд. В него участват всички български министри без Теодор Теодоров и генералите Михаил Савов, Иван Фичев, Васил Кутинчев, Никола Иванов, Радко Димитриев и Стилиян Ковачев. Една от темите, която се разисква, е тъкмо спорът с Румъния. Констатира се, че отношенията с Румъния сериозно са се влошили и има потенциална заплаха да прераснат във война.
Предвид невъзможността на България да води война на два фронта - тази с Турция не е завършила, а се очертава и нова с Румъния заради Добруджа - е решено да се допусне ректификация на границата с Румъния, но без да се отстъпват градове.
Това, че Русия е главният виновник за териториалното осакатяване на България в Добруджа, личи от телеграмата на Ив. Гешов до д-р Ст. Данев в Лондон и до Т. Теодоров в Петербург от 3.01.1913 г. В нея се казва: „...След зряло и всестранно обсъждане на шестимата генерали под председателството на Н. В. Царя от уважение към Русия и с риск да жертваме популярността, а може би и бъдещето на двете ни партии, ние се съгласяваме да последваме съвета на Сазонов.” Тук е предателството на българското русофилско правителство Гешов - Данев, което жертва предварително българска земя, срещу което поставя условие на Русия да иска застъпничеството й за споровете със „съюзниците - разбойници” Сърбия и Гърция.


Николае Мишу –румънският делегат в Лондон при преговорите с България за Южна Добруджа

На 16/29 януари 1913 г. д-р Ст. Данев и Н. Мишу подписват двустранен протокол, в който се фиксират резултатите от преговорите дотогава. Според него България се съгласява със следното: да даде автономия на училищата и църквите на куцовласите в Македония, които попадат в границите на бъдеща обединена България; да бъдат съборени укрепленията около Силистра; да се извърши поправка на границата, като на Румъния се отстъпи два малки триъгълника, които се вдават в нейната територия в Добруджа, и трети триъгълник с основа 5-6 км на черноморския бряг.
Най-същественото в протокола е българското съгласие за „гранична поправка” в Добруджа в полза на Румъния. При това признатото право на Румъния не е ограничено от никакъв принцип като негова база, което е нова голяма грешка на българските политици.
С протокола Данев - Мишу Румъния празнува първия си успех в политиката на изнудване на България, защото последната признава, че ще променя в своя вреда границата в Добруджа. Но румънските управници не са доволни. Те не желаят да спрат дотук. 
След подписването на протокола румънският натиск продължава. Протоколът само разпалва румънските претенции към Южна Добруджа. Н. Мишу даже заплашва с военни мерки против България заради българската неотстъпчивост. Разбира се, война не може да избухне, защото Великите сили не желаят разрастването на балканския конфликт в момент, когато се очертава разгром на Османска Турция. Заплахата с война обаче влиза в речника на румънските дипломати през 1913 г., които максимално решават да се възползват от дипломатическите затруднения на България и очертаващата се нейна изолация на Балканите, а и в Европа по това време.


Румънска карикатура от 1913г.  Надписът гласи: ,,Българите са варварите на Балканите’’


Пред заплахата от ескалация на конфликта Великите сили се намесват и вземат инициативата в свои ръце за мирното му решение. В началото на февруари 1913 г. италианският пълномощен министър в Лондон издига идеята за свикване на специална конференция в Петербург на Великите сили. На нея „европейският концерт” трябва да разгледат спора между България и Румъния. Тази идея е приета и от домакина на конференцията - Е. Грей. Неговото условие обаче е да няма задължителен арбитраж на силите, а само посредничество за регулиране на спора.
Така Лондонската конференция на посланиците налага колективно посредничество на Великите сили в българо-румънския спор. Румъния заявява твърдо, че ще приеме медиацията на силите само ако те предварително й обещаят отстъпки до линията Силистра - Калиакра. После румънското искане е конкретизирано - съгласие за арбитраж срещу обещание да се предаде град Силистра. Това всъщност означава отхвърляне на идеята за арбитраж и приемане единствено само на посредничество на силите.
България също отклонява арбитража и ситуацията става патова. В такава обстановка представителите на Антантата в София предприемат колективни стъпки пред българското правителство. Те настояват България да приеме намесата на Великите сили в спора й с Румъния.
Особено силен натиск върху България упражнява Русия. На 30.01.1913 г. С. Сазонов иска България да отстъпи Силистра и територия на юг при Шабла на Черно море. Това предизвиква силно негодувание в София. Отчаян, министър-председателят Ив. Гешов пише на Ст. Бобчев: „… Никога не очаквахме подобно внушение, след като приехме всичко, което той (Сазонов - б. а.) ни препоръча.”


Руският външен министър Сергей Сазонов, който през 1913г. има големи ,,заслуги’’ за откъсването на Силистра и Южна Добруджа от България

Огънал се пред руския натиск, Ив. Гешов губи енергия да защитава българските интереси. Заявява на румънците, че България няма да се противопостави, ако окупират с войска Силистра. Това вече е престъпление. Министър-председателят на България се отказва да защитава териториалната цялост на държавата.


Иван Гешов – министър- председател на България от 1911 до 1913г., който отстъпва без бой Силистра на Румъния

На 2/15.02.1913 г. цялото българско правителство приема загубата на Силистра. На този ден русофилите открито капитулират. Вестникът на партията на Ст. Данев „България” открито заявява, че признава правото на Румъния да претендира за българска земя”. Фактически русофилите се съобразяват с руския диктат върху България по добруджанския въпрос.
Това възмущава дори малобройната партия на тесните социалисти, водена от Димитър Благоев. Техният официоз „Работнически вестник” на 23 февруари 1913 г. осъжда руската политика и партиите в България, които й служат:
„…Българското правителство и всички буржоазни партии се осланяха на подкрепата на Русия. От нея те очакваха да възпре всякакви нападателни опитвания на Ромъния  и да осуети каквито и да било нейни претенции за териториална компенсация… И ние днес можем да попитаме българското правителство, Малинов и всички буржоазни партии: де останаха вашите надежди в Русия защо тя не ви подкрепи в тоя критически момент, а изоставя изтощена и обезсилена България в ръцете на нейните врагове?
Никога сляпата и престъпна политика на българската буржоазия не е довеждала тъй скоро до своите печални и гибелни последици за българския народ, както по отношение на Романия …” (В. „Работнически вестник”, № 8, 23 февруари 1913 г.)
Изводите на тесните социалисти се оказват верни от последващия ход на събитията.
На 11/24 февруари 1913 г. с надежда в справедливостта на силите България приема намесата им. Поставя обаче условие - Румъния да се задължи предварително да приеме решенията на „европейския концерт”. На 13/26 февруари 1913 г. българското правителство приема идеята посредничеството да стане в Петербург. Разчита се на благосклонност на „освободителката” Русия.
Решението за мястото на провеждане на бъдещата конференция е погрешно с оглед българските интереси.
Управляващите русофили или не познават добруджанския въпрос, създаден изкуствено от Русия в наша вреда, или се правят, че не виждат руските действия за подкрепа на Румъния. Русия води своя политика на Балканите и тя не е пробългарска, а обратно - антибългарска.
Тя се стреми да спечели Румъния за свой съюзник като съсед на имперския враг - Австро-Унгария, и схемата е познатата от 1878 г. - отново чрез териториални придобивки за българска сметка и отново в Добруджа.
Румъния се съгласява с мястото на бъдещата конференция и това не е случайно. Румънците знаят, че в Петербург могат да успеят да откраднат нещо от България. Те се обръщат към Русия, която вече е доказала, че може да раздава български земи.
И за да няма съмнения, че това е така, на 8/21.03.1913 г. С. Сазонов съветва България да отстъпи на Румъния Силистра с укрепленията и двата триъгълника.

Румънският приятел и българомразец С.Сазонов

Правителството в София е силно разтревожено и отправя последен апел към Русия „да не позволява подобна ампутация на българската територия”. Това е емоционален апел на българските русофили към чувствата на „освободителката”, който остава глас в пустиня. Русия следва своя антибългарска политика и за нея са важни интересите й, а не чувствата на управляващите в София български русофили.
Петербургската конференция се открива на 18/31 март 1913 г. В нея от името на Великите сили участват: от Германия - граф Фридрих Пурталес, от Австро-Унгария - граф Турн, от Италия - маркиз Андреа Карлоти, от Англия - Джордж Бюкенън, от Франция - Теофил Делкасе, и от Русия - Сергей Сазонов, който е и председател на форума.
Конференцията провежда общо 6 заседания, с прекъсвания от по 3-4 дена между тях.
Още на първото заседание се очертава, че българските права над Силистра не могат да бъдат защитени, защото много малко са българските приятели и поддръжниците на справедливостта. Всъщност румънската позиция се защитава от всички Велики сили с известни нюанси.
Интересно е, че С. Сазонов не позволява българският представител д-р Ст. Данев да защитава позициите на България по спора с Румъния. Ив. Гешов го инструктира да повдигне въпроса за компенсациите на България при отстъпката на Силистра, но С. Сазонов категорично забранява да се обсъжда подобен въпрос. Така България се оказва изнудена от Румъния и измамена от Русия.
На това заседание германският представител граф Пурталес предлага Силистра да се предаде на Румъния. Английският представител остро му възразява. Дж. Бюкянън става българският защитник в Петербург. Това е слабо известен момент в дипломатическата история на Балканите и на България. Един английски евреин се нагърбва да брани българските интереси в Добруджа. Развива блестяща пледоария, като използва етнографски, исторически и юридически аргументи - всички в полза на България. Той заявява, че Румъния може най-много да получи някои дребни поправки по границата, защото и без това е получила на Берлинския конгрес повече от определеното й по Санстефанския договор. Според Дж. Бюкянън няма закон в международното право, според който една държава може да настоява за териториално обезщетение от съседската си само защото последната разширява територията си в друга посока.
Много точна е оценката на Дж. Бюкянън, че в този момент единственото право на Румъния е „правото на по-силния”.


Джордж Уилям Бюкянън – посланик на Англия в Петербург от 1910 до 1917г.Евреин по произход. Единствен защитник на България на конференцията в Петербург през 1913г.

Преди второто заседание има предварителна среща на дипломатите от Антантата. На 21 март/3 април 1913 г. английският, френският и руският министър се споразумяват да откажат решаването на въпроса за Солун, за който България има спор тогава с Гърция, и само в краен случай да дадат съгласието си за предаване на Силистра на Румъния.
Второто заседание на 22 април/4 април 1913 г. е ключово за съдбата на българския град Силистра. Въпреки съпротивата на Дж. Бюкянън, то взема решение градът да се даде на Румъния.
Българската вяра в справедливост сред Великите сили рухва окончателно на третото заседание. Дотогава българското правителство е  готово на сделка - Силистра срещу Солун, т. е. съгласяваме се да отстъпим Силистра, срещу което настояваме пред силите да ни обещаят Солун.
На третото заседание обаче и тази сделка пропада, защото представителите на Антантата (Русия, Франция и Англия) не желаят да компенсират България със Солун заради откъсването от нея на Силистра. Опасенията са, че такава сделка би засегнала интересите на другите балкански държави, най-вече Гърция, а това би усложнило сключването на мира на Балканите. Всъщност Русия, Франция и Англия бранят вече гръцките интереси над Солун - централния град на Македония.
На 29 март/11 април 1913 г.се провежда четвъртото заседание на конференцията в Петербург. Сега пък дипломатите на Тройния съюз (Германия, Австро-Унгария и Италия) заемат прорумънска позиция. Те настояват България да даде на Румъния крайбрежна ивица от своята територия. Отново Дж. Бюкянън действа като адвокат на България.
Граф Пурталес обяснява неговото българофилство с личните му симпатии към България, където е бил 5 години дипломатически представител - от 1903 до 1908 г.
В пробългарските си действия обаче Дж. Бюкянън е сам. Няма подкрепа сред никой от колегите му дипломати на Великите сили, а това обрича усилията му да защитава българските права над Силистра и Добруджа на неуспех. Той самият заявява, че „с голяма тежест на сърцето” е принуден да се съгласи с жертването на Силистра.
На петото заседание на конференцията, проведено на 2/15 април 1913 г., Дж. Бюкянън се обявява отново против искането за даване на Румъния на допълнителни територии от България. Същевременно английският дипломат е и против компенсиране на България с аргумента, че войната на Балканския съюз с Османска Турция не е завършила, а и делегатите на конференцията нямат пълномощия за това.
На шестото заседание на 4/17 април 1913 г. е изработен заключителният протокол на конференцията.
Въпреки неуспеха си да опази българската териториална цялост, Дж. Бюкянън се държи джентълменски и почтено към България докрай. Той моли Е. Грей да нареди на пълномощния министър Айнрънсайд да заяви в София, че Великобритания е направила всичко възможно, за да защити българските искания на конференцията. Така и става и в София разбират за пробългарските усилия на този английски евреин.
На 26 април/9 май 1913 г. протоколът е подписан и конференцията е закрита.
Това е един от най-трагичните дни в историята на добруджанци и най-вече на жителите на Силистра. Градът с една околност от около 3 км е откъснат от България и преминава към Румъния. За пръв път от началото на войната с руско одобрение България е териториално ампутирана. Това е зловещ предвестник на бъдещите подобни събития през същата 1913 г. България губи цветущ български край, част от Добруджа, и дори не получава никакви придобивки насреща. Причината е пак в Русия, която има основната „заслуга” за налагането на това крайно антибългарско решение в Петербург на 26 април 1913 г.
Русофилите открито се радват на своето предателство. След конференцията в Петербург Ив. Гешов подчертава: „Нашата дипломация изпълни своя дълг при преговорите по спора с Румъния по начин, достойнството на който се констатира от Великите сили.”
Освен предателство с отстъпването на Силистра на Румъния русофилите нарушават и действащата Търновска конституция, която предвижда промените в държавните граници да се одобряват от Велико народно събрание. Но е война и няма време за провеждане на избори за такъв парламент, а и изглежда е надделял страхът от падането им от власт. Защото кой народ би подкрепил управници, които продават и предават части от държавната територия?
Народът и опозицията са единни в осъждането на предателството на русофилите през 1913г.
През 1913 г. народът запява песента: „Попитай Данев министра защо продаде Силистра?”
За ефекта в България от откъсването на Силистра съдим от статията в „Работнически вестник” под заглавие „Силистра отстъпена!”: „…И поради туй вестта за отстъпването на Силистра се посреща почти с пълна апатия от буржоазната преса и буржоазните партии. Но причината за тая апатия се крие не само и не толкова в преумореното обществено внимание, а преди всичко в съзнанието на властващите и други буржоазни партии за пълно безсилие на България да се противопостави срещу това пладнешко грабителство…
От друга страна...
Може ли специално управляващата коалиция да се опълчи срещу отстъпването на Силистра, когато то е дело преди всичко на Русия, което коалиционното правителство прави арбитър по сръбско-българския конфликт? Да направи това коалицията, то би значило предварително да признае, че поверява съдбата на българското население в Македония в ръцете на най-голямата хищница на българите - Русия, която изтръгва Силистра из обятията на България.
Отстъпването на Силистра е най-гръмкото и същевременно най-печалното доказателство, че пътят на „освободителната война” води не към националното обединение на българския и другите балкански народи, а към тяхното национално разпокъсване.”

(В. „Работнически вестник”, № 33, 3 май 1913 г.)
Петербургският протокол се изпълнява след началото на Междусъюзническата война.
На 28 юни 1913 г., навръх Петровден, румънските войски преминават границата и влизат в Силистра. Генерал Хърджеу докладва с телеграма до Букурещ: „Днес в 12 часа крепостта Силистра  премина под короната на Ваше кралско величество!” Започва първата румънска окупация. Силистра става префектура на новия окръг Доросторум в Румънското кралство.


1913г.Румънският крал Карол прави преглед на войската, пoдготвеща се за нахлуване в България

Силистра остава в Румъния до септември 1916 г. Тогава при освободителния поход в Добруджа на българската Трета армия румънците са сразени при Добрич и Тутракан. Разгромът при Тутракан действа като шок за прехвалената румънска армия и румънците в Силистра, наплашени да не последват съдбата на своите сънародници от Тутракан, се изнасят от града. Така Силистра е освободена без бой. В случая България обира плодовете от зашеметяващия ефект от победите си при Тутракан.
Силистра влиза в България за три години, когато по силата на Ньойския договор е сполетяна от втората румънска окупация (1919-1940), приключила с Крайовската спогодба. На 1 октомври 1940 г. силистренци тържествено посрещат българската войска. Оттогава Силистра завинаги преминава в пределите на Майка България.

Янко Гочев, историк