ТОДОР ЛАЗАРОВ - ОЩЕ ЕДИН ЗАБРАВЕН БЪЛГАРИН ОТ ПАНТЕОНА НА БЕЗСМЪРТНИТЕ

В деня, когато е обявена Балканската война, един български революционер се самоубива, смятайки, че Македония ще бъде вече свободна, и неговата мисия може да се сметне за приключена. Това е Тодор Лазаров, една от най-симпатичните и лъчезарни фигури в националноосвободителното движение на поробените българи от Македония и Одринско. И въпреки това неговото име и до днес остава почти неизвестно за поколенията, а то стои редом с имената на Гоце Делчев, Дамян Груев, д-р Христо Татарчев, Христо Матов, П. К. Яворов, Тодор Александров и Иван Михайлов. Неговата духовна красота е в синхрон и с физическата му, която е впечатлявала и приятели, и врагове. Едни от най-хубавите думи за Тодор Лазаров изрича и Иван Михайлов, когато в спомените си говори за улицата на революционерите в Щип.

Тодор Лазаров е роден в Щип през 1869 г. Завършва Солунската българска гимназия „Св. св. Кирил и Методий” и учителства за кратко време. След това започва да се занимава с търговия.
Големият български учен професор Александър Балабанов е бил ученик на Тодор Лазаров в Щип. В спомените си „Из аз на тоя свят” Балабанов посвещава няколко реда на любимия учител - „големия пръв председател на Македонския революционен комитет [в Щип] Тодор Лазаров, който преди първата ни война още, много отдавна, бе изпратен от турците на заточение в най-лошата Африка и бе се върнал тъкмо преди обявяването на първата мобилизация на 17 септември в 1912 година…”. Балабанов си спомня: „Той, Тодор Лазаров, за когото има много да се пише и говори, бе ми учител по френски и по пение в Щип, учеше ни да пеем и да се борим, бе най-сладкият човек, когато се хванеше за червено-русата си брада и се усмихнеше с ония божествени и мили очи… Особено помня от него на френски и досега оная малка френска песничка, която разправяше за едно малко корабче, което никога не било още плувало по морята. „Илететьон петит навир, ла илететьон петит навир, ки наве жа… жаме навигееее…” Написах го тъй, както го знаех като дете, а не както бих могъл да го знам сега. В София го виждах по-късно няколко пъти и сме сядали в казиното на една маса, той, Яворов и аз, в разговори за заточението и за борбите… Тоя Тодор Лазаров, щом чу барабана да бие за мобилизация, от радост, че вече е дошел часът на свободата на Македония, и от възторг пред последната, според него, борба, застреля се сам и остави една бележка такава: „Моят идеал се сбъдна. Няма време и сили за други идеали.” Помня, и аз поносих ковчега му на изнасяне от „Света Неделя”…

Тодор Лазаров ръководи дълги години Щипския революционен комитет. По времето, когато се създава Вътрешната македоно-одринска революционна организация, той е председател на Щипското училищно настоятелство. По негово време се открива ІІІ прогимназиален клас в щипското училище и ІІ прогимназиален в училището на щипската махала Ново село. От тук започва дружбата му с големите ни революционери Даме Груев и Гоце Делчев. Като председател на училищното настоятелство той наема за учители в Щип Даме Груев, Гоце Делчев и Туше Делииванов за учебната 1894-1895 г. Даме Груев е негов кръстник за постъпването му във Вътрешната организация. Благодарение на тази забележителна четворка от революционери за съвсем кратко време е организиран Щип и околията, като са основани революционни комитети в Радовиш и Виница. Тук революционерите апостоли започнали първия експеримент за масовизирането на Вътрешната организация. Стига се дотам, че Щип в много отношения изпреварва в дейността си Централния комитет в Солун, където работата замира поради липса на средства. На Солунския конгрес Щип си извоюва правото да бъде център на Щипския революционен окръг благодарение на апостолската дейност на Д. Груев, Г. Делчев, Т. Лазаров и Т. Делииванов.
Тесни приятелски връзки го свързват със съгражданина му Христо Попкоцев и с велешанина д-р Петър Кушев, с които прекарва дълги години в една килия и на заточение преди и след Илинденско-Преображенското въстание.
Току-що завърнал се от турските зандани, Тодор Лазаров е поканен от председателя на ВМОРО Иван Гарванов да участва в Солунския общ конгрес от 2 до 4 януари 1903 г., който взема решението за Илинденско-Преображенското въстание. По време на Солунските атентати (април 1903 г.) Тодор Лазаров е заловен отново от турските власти и подложен за пореден път на нечовешки мъчения. Тъй като следствието не доказва негово участие в атентатите, той скоро е пуснат от затвора.

След завръщането си от заточение по Великден 1903 г. Даме Груев се среща и разговаря по подготовката на предстоящото въстание с Иван Гарванов и Гоце Делчев. На гарата след уточняването на детайлите около въстанието Даме е изпратен на Солунската гара за Битоля от стария си другар Тодор Лазаров и Григор Попев. Лазаров също се включва в подготовката на въстанието, тъй като след атентатите почти целият Централен комитет е арестуван и хвърлен в затвора. По-късно турските власти отново ще се сетят за него и професионалния революционер Тодор Лазаров отново ще бъде подложен на арести и затвори. От това време има запазена една негова снимка с д-р Петър Кушев в килията, седнали на масичка под затворническата решетка, а на стената между двамата виси картата на България. Интересно как ли биха разтълкували скопските измамници тази снимка!?
След обявяването на хуриета през юли 1908 г. от София започнали да пристигат в Солун редица от революционните дейци и близките до ВМОРО политици, общественици и журналисти. Сред тях били Христо Матов, Пере Тошев, Гьорче Петров, Тодор Александров, Данаил Крапчев, Тома Карайовов, Тодор Лазаров, д-р Владимир Руменов, Симеон Радев, Владимир Бурилков, Григор Василев, Димитър Влахов и мн. др. Солун станал в истинския смисъл на тази дума столица на Европейска Турция и на победилата революция. От това време фотографът е запечатал на снимка голяма част от пристигналите в Солун революционери, сред които може да се видят лицата на Тодор Лазаров, Тодор Александров, Христо Матов, Георги Занков, д-р Петър Кушев и редица други.
След Младотурската революция (1908 г.) заедно с Тома Карайовов, Борис Мончев и Емануил Ляпчев създават българска политическа партия в Турция, която приема името Съюз на българските конституционни клубове (СБКК). Т. Лазаров е не само сред основателите, но е и в ръководството на тази легална организация на българите от Македония и Одринско. От 7 до 13 септември 1908 г. в Солун се провел Учредителният конгрес на Българските конституционни клубове, като на 13 септември е избрано Централно бюро на Съюза в състав: Тома Карайовов, Тодор Лазаров, Емануил Ляпчев, д-р Владимир Руменов и Борис Мончев. По такъв начин ВМОРО изцяло влязла в ръководството на Съюза. Ако човек разгърне дневниците от двата конгреса на СБКК, ще остане впечатлен от активността на Тодор Лазаров, който застава зад редица инициативи на Съюза. Съюзът просъществува малко повече от година и е закрит от младотурците, но Лазаров го напуска преди закриването му, тъй като се включва активно заедно със своя велик съгражданин Тодор Александров във възстановяването на ВМОРО. Официално организацията обявява възстановяването си и възобновяването на революционната си дейност с мемоар, който е връчен на генералните консули на Великите сили в Солун, Скопие, Битоля и Одрин през октомври 1911 г. В него се отбелязва, че тя възобновява дейността си, след като се е убедила през изминалите три години, че „политикоикономическите условия” в Турция не дават възможност за нормален политически живот. В мемоара още се декларира, че Вътрешната организация „занапред, както и в миналото, ще се бори с всички средства, с които разполага, за постигането на своята цел - автономията на Македония”.
Като един от най-авторитетните и честни дейци на организацията Тодор Лазаров е назначен за задграничен представител на Вътрешната македоно-одринска революционна организация в София. Той е човекът, който успява да постигне съглашение за консолидиране на движението и обединението на революционните окръзи и течения през 1910 г. и води преговорите от името на Централния комитет на ВМОРО. С него се съобразяват всички революционери, както от ВМОРО, така и от Българската народна македоно-одринска революционна организация, ръководена от Христо Чернопеев и от бившите дейци на Върховния македоно-одрински комитет, представлявани от полковник Стефан Николов, които ще се влеят във ВМОРО. Дори когато е в болницата, преговорите се прехвърлят в болничната му стая. Лазаров е и най-довереното лице в организацията на Тодор Александров. Той се грижи и съхранява както архивата на организацията, така и нейната каса.
Тодор Лазаров поддържа най-тесни приятелски връзки и с големия поет и революционер Пейо Яворов. Яворов, по настояване на Т. Александров, поема от Т. Лазаров Задграничното представителство на ВМОРО в София.

Както споменах и по-горе, голяма част от живота си Тодор Лазаров прекарва в турските зандани в Прищина, Скопие, Смирна и Шам-Тарабулус, които разбиват здравето му - заболява неизлечимо от туберкулоза. Дни преди да сложи край на живота си, пише на своя другар и съратник в борбата д-р Христо Татарчев: „Моята мисия е вече приключена; освободителното дело е сега в сигурни ръце; то няма вече да остане недовършено; аз слизам спокойно в гроба.”
В личния архив на Яворов в Централния държавен архив се съхраняват няколко писма, включително и прощалното писмо на Тодор Лазаров до Яворов, които ви предлагам да прочетете заедно с редица други документи, свързани с революционната му дейност. Сред тях са и протоколът от Солунския конгрес (януари 1903 г.), на който се взима решението за Илинденско-Преображенското въстание, както и документалните свидетелства за затворническите години и за турския тормоз над този невероятен българин. Част от тези документи са издирени от Панчо Дорев в турските архиви. С голяма стойност са и документите, които показват ролята на Т. Лазаров за възстановяването на ВМОРО след хуриета.
Прилагам и един кратък спомен за Тодор Лазаров от неговия другар и съратник д-р Христо Татарчев, първия председател на ВМОРО, и един спомен за Тодор Александров и П. К. Яворов от Никола Коларов, в който присъства и Тодор Лазаров.
Едва ли ще се намери българско сърце, което да остане равнодушно и да не трепне пред предсмъртните думи на Тодор Лазаров, който незаслужено все още не е заел своето място в пантеона на безсмъртните българи. Това кратко възпоменание за Тодор Лазаров е крачка в тази посока.

Цочо  Билярски

 

ПРИЛОЖЕНИЯ:

№ 1

Писмо от Гьорче Петров до Никола Зографов за осъждането на Тодор Лазаров и Христо Попкоцев по на 4 години затвор за революционната им дейност и др.

София, 14 август 1899 г.

Брат Кольо,
Завчера ти писах. Вярвам, [че] моето и твоето последно [писмо са] се разминали по пътя. Ще изпълня исканието ти и кога[то] го свърша, ще ти обадя.
Вчера ти изпратих исканите дълги и къси [пушки].
1) За пари ще потърпиш.
2) Накето ги донесе до Радомир.
Гьорги се е прибрал вече. Няма ли да се захване работата?
Тодор и П[оп]коцев са осъдени по на 4 години.
Хубаво правите, че следите дирите на онези гадове. То е позор за бълг[арската] полиция, но не малък позор беше и за нас, че не можахме досега да ги разберем и да направим нещо. Ще направя постъпка, ако се може заловените вещи да ни се предадат.
Твой брат
Гьорче Петров

№ 2

Писмо от Узунов до Гоце Делчев за нуждата от пари, за да бъдат освободени от затвора Тодор Лазаров и Христо Попкоцев и др.

Париж (Щип), 21 май [1902] г.

Брате, всичко, което си поръчал по пътника, ми разправи. Излиза, че повечето от писмата ми не сте ги получили. Види се, заловени са от другия комитет. Не само от вас не съм получавал, но и от тукашното управление. Защо? Просто се чудих и затуй не можеме да се ориентираме. Както и да е, чуй сега няколко думи за прежния Париж.
Ще ти стане доста чудно, както и на мен стана, когато излезнах от затвора. Нравствено дотолкова е отпаднал, щото кипи в разврат и заслужава да се нарече Содом и Гомор, не Париж. Повечето от работниците сащисани и полицията има списък на всички. Ние ще работим и сигурно при малка аферичка ще се заловят всичките ни работници и заедно с тях и първенците работници. От учителите нито един за работа няма и такива, но пред нищо не се спира, затуй представлявам пред тях и пред всичките. Нищо не съществува подобно.
Едно нещо, което поразява духа на работниците, е разпрата с генералите, избиванието им тук; при всичко и да са узнали какво искат, пак влияе. Затова, ако може да се направи нещо от тук против действията им, както ще е писмото от подрумските заточеници, ще е изпратено и вам. В тоя смисъл да изпратим хора да говорят на агентите. Както писваха, щели да правят това от Солун и Битоля. Запитах ги, не отговориха. Изпратих и вам писмо - също така и вие. Та ако има нужда, да се направи. И ще ни пишете кой е пътят, по който ще се върви и върху който да се работи.
Второ, пари - без тях нищо не бива. Да вземем тук да събираме освен що няма от кого и ще има - трябва сила, понеже знаят каква сила има да упражним. Пък зная и да излагаш едно дело за пет лири. Затова пари да се изпращат тук за разноски за затворниците. Особено за тях може да знаете, че гладуват (нека разправи Станко за мене). Досега ги правех, защото има пари, що съм изпращал взети в заем и досега не върнати. Не остане лице да искам други.
От Скопие постоянно писма [за] пари. Отговарям: чакайте, не са пристигнали. Най-после като видят, че няма, сипват се псувни. Затова обърнете внимание. Друга част за къщите им. Сигурно ще ни требва една сума от сто лири за Тодор и Попкоцев, иначе не е възможно да се освободят. А пак да харчи брат му Арсе, няма да му изпрати една лира, камо ли пък толкова.
Да се изпратят десет револвери за куриерите, два - три л-наганта. Искат да купят някои пет манлихери от късите, защото никакво оръжие няма. Ако има патрони от шухеловите пушки, пратете, защото има една без патрони (от деветачките).
Понеже няма учители за работата, пиши в Св[ета] Гора или другаде да се намерят двама, но опитни. И от тук има един и неколцина граждани ще карат работа. И аз ще сядам, докато подредим работата и да ги запознаям с хората. Подире ще ми позволите да се махнам от тук, защото е безполезно стоенето ми. Никъде не мога да отидам и ужасно ме подозират. Имниетлия о кадар олур [Толкова сигурност може]. Затова или тамо да дойдам, или ще отидам в Света Гора, ако има работа. Вместо да гори една къща от толкова души, предпочитателно е най-малкото зло. Самият да говорам. Затуй гледай що ще правиш с мен, друга работа не работам, защото ако поседам още тук, ще станам человек, направен от страх.
Получих от Подрум писмо. От тамо пискат за пари. Изпратете ми. Има още много да писвам, но куриера ме чака. Затова съкратявам писмото. Подир ще ви пишам за генералистите, че са имали разговор с Тасе Омев за уреждане на нов комитет. Вярвам от Кочани да са ви писали.
С братски поздрав Узунов
Поздрави всички хъшове. Незабавен отговор.

№ 3

Протокол на Солунския общ конгрес на ВМОРО с решение за вдигане на Илинденско-Преображенското въстание

Солун, 4 януари 1903 г.

Централният македоно-одрински комитет, като взе пред вид особеното положение на страната, изключителните условия, в които се постави Организацията след провъзгласеното от Върховния македонски комитет Джумайско-Петричко въстание, като съобрази, че Организацията грози опасност от нови опити за въстание, опустошаване и деморализиране нови райони; като взе пред вид изявеното желание от някои райони за едно общо съвещание, и най-сетне като взе пред вид и разположението и интереса на европейската дипломация към народното ни дело, реши да свика конгрес от представители на окръжните и по-важните околийски райони за обсъждане на всичко това. На конгреса присъствуваха: членовете на Централния комитет Иван Гарванов, Спас Мартинов и Димитър Мирчев; двама наскоро освободени и заслужили дейци на народното дело - Христо Коцев и Тодор Лазаров, и представители от дванадесет района; от Цариградския Никола Петров, от Одринския Велко Думев, от Серския Лазар Димитров, от Кукушкия Влахов, от Солунския Иван Сапунаров, от Гевгелийския Хърлев, от Воденския Димитър Занешев, от Велешкия Пейков, от Скопския Ганчев, от Струмишкия Ингилизов, от Битолския Лозанчев и от Радовишкия Георги Варналиев. Отсъствуват поканените представители от Щип и Тиквеш, първият, защото властта попречила на идването му, а вторият, защото е бил арестуван. При всичката голяма важност и значение на конгреса, Централният комитет не можа да извика представители и от други райони поради голямата бдителност на полицията и възможната опасност от откриването му.
Конгресът в горния си състав почна заседанието на вторий януарий 1903 година в девет и половина часа преди пладне, открит от господина Иван Гарванов, който се избра за председател, а за секретар се определи Димитър Мирчев.
Поради тясната връзка и зависимост на всички предстоящи за решаване от конгреса въпроси с въпроса за едно близко въстание, по общо желание на членовете председателят поиска всеки представител да изложи състоянието на всеки район, отгдето да се съди по-нататък за въпроса за въстанието.
След това председателят постави на разискване въпроса: трябва ли да има въстание напролет? Сериозни и дълги разисквания се почнаха от страна на всички членове, разкриха се и се осъдиха всички страни на въпроса. Разискванията продължиха и на другия ден, 3 януарий. След като се намери въпросът напълно изчерпан, пристъпи се най-сетне към гласуване, и всички единодушно гласуваха в положителен смисъл. Това стана на 3 януарий, на единадесет часа и двадесет минути преди обед, минута свещена и съдбоносна за един петвековен роб. Дано тя, изходеща от мрачното минало, озари бъдещето с щастие на страдалческия народ! Това бе общ сърдечен клик на членовете, които решаваха съдбата на народа. Разискван и въпросът, какво трябва да бъде въстанието, частично или повсеместно стратегично, реши се да стане повсеместно-стратегично. Направи се още един преглед на действуващите по настоящем войводи и колко такива са още потребни за деня на въстанието, за да вземе акт от това Централният комитет за по-нататъшно разпореждане. Постави се на разискване въпросът за начина на действуване в големите градове.
Заседанието продължава до четири и половина часа и продължи на другия ден, 4 януарий, от четири часа след пладне до пет и половина, когато се призна закрито със сърдечни благопожелания.
(Подписали): Иван Гарванов, председател на конгреса, Спас Мартинов и Димитър Мирчев, членове на Ц[ентралния] комитет, и членове представители: Лазар Димитров, Тодор Пейков, Иван Сапунаров, Велко Думев, Никола Петров, Влахов, Хърлев, Д. Занешев, Лозанчев, Димитър Ганчев, Иван Ингилизов, Георги Варналиев, Тодор Лазаров, Христо Попкоцев.

№ 4

Рапорт № 474 от Атанас Шопов до Иван Ст. Гешов за освобождаването на арестувани българи от Солунския затвор след Солунските атентати, сред които и Тодор Лазаров

Солун, 2 юни 1903 г.

До Господина Ив. Ст. Гешова,
княжески д[ипломатически] агент в Цариград
Препис до Министерството на външните работи
и на изповеданията
Г-не агенте,
Имам чест да Ви известя, че снощи освободиха от затвора още 40 души солунски българи, между които по-първи са: д-р Тенчев, аптекаря Тенчев, печатаря Тенчев, учителите: Батанджиев, Маджаров и Битраков, дякон Йосиф, комисионерите: двоицата братя Пиперкови, Йосиф Дамян - Петров, Попгьорчев, Ничо Попев, Спиро Суруджиев, Иванчо Велков и двоицата заточени в Солун щипяни: Попкоцев и Тодор Лазаров. Всичките други са хора от еснафите.
В допълнение на писмото си от 30-и май под № 459 имам чест да Ви явя, че тая сутрин изпратиха за България учителите: Господинов, Лимончев, дякона Йосиф, и Куюмджиев, и учениците: Методий Иванов, Васил Ников и Гайдаров. В затвора остаят още следующите български поданици: учителите Гарванов и Шаранков и учениците Балев и Андреев. На учителя Шаранков и на учениците Балев и Андреев преди 15 деня тоже беше съобщено, че са невинни и че веднага трябва да заминат за България, но и до днес ги държат в конака, като им разрешават да се разхождат само по средния двор.
Приемете, господине агенте, уверение в отличното ми към Вас почитание.
Княжески търговски агент:
А. Шопов.
(Рапортът е получен в агентството на 5 юни 1903 г. и е заведен под входящ № 1247. На първата страница Ив. Ст. Гешов е резолирал на 5 май 1903 г.: „За сведение.”)

№ 5

Превод на тъждествените ноти на австрийския и на руския посланик по присъдата, издадена от Косовския извънреден съд срещу българи от Велес и Щип

15 февруари 1906 г.

Руският и австрийският посланик обръщат внимание на Високата порта върху присъдата, издадена от Извънредния съд в Скопие на 30 януарий миналата година, с която се осъждат осемнадесет души българи от Велес и Щип на разни наказания от четири до десет години затвор, а други четиринадесет души се освобождават. Руският и австрийският консул, които са присъствували при разглеждане на процеса, са останали с впечатление, че е в интереса на правосъдието този процес да се разгледа отново, за което дават следните доводи:
Първо. - Председателят на съда изглежда, че не е запознат с същината на обвинението и не е правил разлика между обвиняемите. Понеже председателят смесвал обвиненията и ги приписвал на други обвиняеми, прокурорът много често го прекъсвал и поправял.
Второ. - Председателят Вехби бей не се е държал спокойно и безпристрастно при разглеждане на процеса.
Трето. - Един от членовете на съда е бил таен полицейски агент, а преводачът Фазил ефенди, вместо да превежда отговорите на обвиняемите, просто ги разпитвал. Освен това, когато един от членовете на съда обърнал вниманието на председателя върху поведението на преводача, той му направил бележка, като му казал: „Вие нарушавате реда на съда”.
Четвърто. - Въпреки многократното чакане на подсъдимите да им се покажат документите, въз основа на които се обвиняват и които единствено послужиха за доказателство да бъдат осъдени, те не им се показаха.
Пето. - Тодор Лазов, Андрей Христов, Милан Костов и Пано Димков са осъдени въз основа на това, че и по-рано са били осъждани, когато качеството им на рецидивисти можеше да послужи само за обстоятелство, отегчаващи вината им.
Шесто. - Отказът на Вехби бей да покаже на подсъдимите документите, въз основа на които се обвиняват, се дължало уж на обстоятелството, че той действувал съгласно с дадените му инструкции от Цариград.
Австрийският и руският посланик вярват, че Високата порта ще вземе под сериозно внимание горните съобщения.

№ 6

Великото везирство до Министерството на външните работи. - Изпращат се, за да бъдат фотографирани, писма с бунтовническо съдържание (№ 421)

11 реджеб 1324 г. (17 август 1906 г.)

Тук приключени изпращаме на Ваше Превъзходителство отговора на главния инспектор на румелийските вилаети от 5 реджеб 1324 г. (11 август 1906 г.) под № 575 относно осъждането на Кушев и други бунтовници, както и оригиналите на петнадесетте писма с бунтовническо съдържание, които се изискаха от Косовския извънреден съд. Главният инспектор препоръчва казаните писма да се фотографират в столицата, защото фотографът в Скопие е българин, та не може да му се вярва.
Като Ви съобщаваме горното, умолявате се да повърнете приложенията и да използувате съдържанието на писмата, както намерите за добре.
Велик везир

№ 7

Великото везирство до Косовския валия. - Драгоманът на английското посолство заявява, че Кушев и Лазаров са осъдени въз основа на фалшиви писма (№ 1887)

28 реджеб 1324 г. (3 септември 1906 г.)

Министерството на външните работи съобщава, че драгоманът на английското посолство заявил от името на посланика, че осъдените по на десет години строг тъмничен затвор българи Кушев и Лазаров са били осъдени само въз основа на фалшиви писма, доставени от сърбите, без да има некакви други доказателства за тяхната вина. Като Ви съобщаваме това, умолявате се да донесете за същността на работата.

№ 8

Обяснения на прокурора при Косовския извънреден съд по осъждането на Лазаров и Кушев

20 септември 1906 г.

Косовският валия Махмуд Шефкет паша донася на Великото везирство обясненията на прокурора при извънредния съд по осъждането Лазаров и Кушев.
Прокурорът се старае да докаже, че присъдата е справедлива, защото виновността на осъдените се доказва със заловените писма, срещу автентичността на които самите подсъдими не са направили никакви възражения.

№ 9

Великото везирство препраща до Министерството на външните работи обясненията на Косовския извънреден съд по присъдата на Кушев и Лазаров

15 шеввал 1324 г. (18 ноември 1906 г.)

Тук приключено препращаме на Ваше Превъзходителство изложението на главния инспектор на румелийските вилаети от 12 ноемврий т г. под № 843 относно проучванията, за които се отнася тескерето Ви от 26 рамазан 1324 г. по повод постъпките на английското посолство.
При удобен случай запознайте посолството със съдържанието на изложението.

№ 10

Великото везирство до главния инспектор на румелийските вилаети. - Понеже английското посолство продължавало да твърди, че присъдата над Лазаров и Кушев е несправедлива, до ревизията на процеса им те да се преместят от Триполи в Родос (№ 2383)

6 шеввал 1324 г. (7 ноември 1908 г.)

В отговор на изложението на прокурора при Косовския извънреден съд относно осъждането на Лазаров и Кушев, английското посолство настоява, че казаните българи са осъдени по на десет години крепостен затвор, без да бъдат изслушани никакви свидетели, което потвърждава слуховете за недоверие в безпристрастието на съдилищата.
Понеже се поражда известно съмнение в справедливостта на въпросната присъда, докато се привърши проверката за истинността на твърдението на английското посолство, казаните Лазаров и Кушев да се преместят от Триполи в Родос, гдето климатът е по-добър.

№ 11

Писмо от Тома Карайовов до Хр. Матов за проблеми около назначаването на членове на ЦБ на СБКК във връзка с подготовката на Втория му конгрес след оставката на Тодор Лазаров, Емануил Ляпчев и Борис Мончев

Солун, 9 юли 1909 г.
Матов,
С наближаването на конгреса въпросът за избора на членовете в Бюрото добива все по-конкретна форма.
Мъчнотиите се увеличават поради решението на Тодора, Бориса и Ляпчева да излязат. Кои подходящи заместници ще им намерим? Преди всичко потребен е един човек да замести Бориса в познаването на хората и работите от орган[изацията], друг, който да се замести във водене на канцеларска работа и поради който и в моя отсъствуване с достатъчно такт и познаване на турски и френски да може да поддържа непрекъснато сношенията с чужденците и с турците. Следователно, един човек от организ[ацията] + двама други трябва да се намерят. За първия К. Пърличев бива ли? Кулишев ми се вижда още доста млад за такава работа. Говорих с Танева, но той не ми е дал още здрава дума. Анастас Христов се има пред вид, но с него заедно трябва да има един по-гъвкав и по-тактичен човек. Ризов е от десетина дена тука, но за жалост, той не закъсня да въоръжи против себе си всичките другари! Ще се опитам да изгладя миналата помежду хладина, за да влезе и той в общото направление. Но има още едно друго лице, върху което сам се спрях доста много и това е Хр. Тенчов. По съобразителност, енергия, такт и пригодност да води външните сношения на Бюрото, по познаване на работите и хората никой от избраните не може да му се равнява. Кусурите му? Има ги: един от тях е държането му в миналото, държане, което, колкото и да не е нравствено порочно, не е било благоприятно. Поставяйки се на широко - народно гледище, което е възможно и потребно при сегашните обстоятелства, мисля, че миналото на Тенчева не може да бъде пречка за влизането му в Бюрото. Има доста съображения, за да се вярва, че поведението му в бъдеще не ще бъде лошо. Натоварен със семейни нещастия, които искат големи разходи, за него ще бъде едно облекчение новото положение, което при пенсията може да му достави и една прилична заплата. Тенчев не е санданист. Познавайки неговата амбиция и интереса му, аз мисля, че той може да услужи даже в нещо за парализиране влиянието на роднините му. Аз държа много на неговото участие и желал бих и ти да се съгласиш за това. Чакам отговора ти.
С поздрав Т. Карайовов

№ 12

Писмо от Тодор Лазаров до Хр. Матов за становището на Матов против изборите в Турция

Лайден, 29 декември 1909 г.

M-r Christo Apostolof, Nise, Франция.
Драги Христо,
Последното ти заедно с копието препратих на Бориса. Не си ясен защо си против избори (поне засега вероятно нови?). Мене ми се чини без център и местно управление ще се създадат нередовности. Разбирам те: изборите произвеждат и шум и ежби, но един път заведена, тая практика не е лесно да се отмени и освен туй ще се даде повод на много критики от противници и благоразумници.
С поздрав Тодор.

№ 13

Писмо от Ръководния комитет на Българската народна македоно-одринска организация до председателите на местните комитети на организацията за отношението им към ВМОРО и по въпроса за обединението на двете организации

Б. м., 30 април 1910 г.

До Господина Председателя на…, София
Господин Председателю,
Прокламирането на фамозния „Хуриет” в Турция бе един твърде ловък похват от страна на турските управници. С тоя си акт младотурците хвърлиха прах в очите на целия свят.
Между измамените в очакванията си сме и ние българите от Македония и Одринско и емиграцията. Този политически, турски замах внесе смут в понятията. Макар не без колебание, повечето от нас повярваха, че за измъчения народ настъпя очакваната нова, свободна ера.
Нужна беше обаче само една година да се разбере турският фалш. Тук не му е мястото и едва ли е нужно да се спираме подробно върху новосъздаденото положение в Турция. Днес почти всички, които изпитват прелестите на новия режим върху гърба си, твърдят едногласно, че новото положение във всеки случай е по-несносно и опасно по последствията си, отколкото в Хамидово време. Смяната обаче на режимите бе тъй неочаквана и моментът тъй шеметен, че и М[акедоно]-О[дринската] революционна организация, която води 15-годишна епическа борба и най-много съдействува за настъпването на тоя момент, не можеше да се не поддаде и тя. Вместо да се свикаше един организационен конгрес, за да прецени положението и начертае бъдещата директива, ръководителите й не направиха това. Умишлено или не, не му е тук мястото, за да се спущаме в подробности. Вие знаем положително само това, че сериозни пречки за конгрес нямаше. Но, както и да е, тези натяквания са сега излишни. Едно е ясно днес - по македонския въпрос се формираха две противни едно от друго мнения. Когато едни приемат, че Турция ще се реформира, и ако и недостатъчна, но все пак има една относителна свобода за водене легална борба, други наопаки, твърдят, че Турция е нереформируема, следователно само една подновена революционна борба ще бъде в състояние да спечели многоочакваната политическа автономия на Македония и Одринско. Събитията едно след друго идат да потвърдят последното мнение. Да се възобнови ли старата Революционна организация, като се тръгне по утъпкания вече път, да се реформира ли тя съобразно новите нужди и условия за борба, или трябва да се създаде една съвършено нова организация, ето въпросите, които занимават днес активните македонски дейци и са на разрешаване. Вместо до вчера стоящите начело водители Матов и Сие да се заемат с поправянето на сторената вече грешка, чрез свикването на един общ конгрес, за което не веднъж биваха подканвани от хора на организацията, те продължават да вършат мистерии; нещо повече даже, след Хуриета те почнаха да образуват конституционни и тям подобни клубове, които умряха, преди да се родят. Ние мислим, че на експериментите трябва да се тури край.
Възползувани от случая, че в състоялия се през месец март 1908 година в Кюстендилско малоброен комшийски конгрес, имеющ за цел да закрепи раздралата се от раздори организация, в който конгрес те си разпределиха разните длъжности в организацията, а именно: за Централен комитет - Пенчев, Чучков и Павел Христов, - запасни Ацев, Чаулев и Добри Даскалов и за Представителството: Хр. Матов, Аце Дорев и Ап. Димитров - запасни: д-р Татарчев, Силянов и Яворов, те продължават да се считат такива и досега. От 17 души делегати 12-тях бидоха „избрани” и ако, въпреки устава, не беше закрит контролният институт, числото на избираемите щеше да превиши числото на избирателите. Мнозина от тези г-да измениха вече на принципите на организацията, като не само че се отказаха от революционната борба, но се обявиха и за нейни върли врагове. Независимо от това, най-важното в случая е, че даже да се приемаше изборът им за законен, мандатът е вече отдавна изтекъл.
Недавна се научихме, че г. г. Матов, Татарчев, Лазаров, Александров и др. водели и продължават да водят преговори с официалните и неофициалните фактори в качеството си на представители, свикнали братствата и дружествата да искат съдействието им за изтегляне остатъците от Македонския фонд.
От дотук изложеното Вие виждате, г-не председателю, какви представители и комитети са казаните г-да и какво е тяхното юридическо право и основание да се представляват и налагат за такива.
Ръководими от единственото желание да се тури край на експлоатацията с освободителната кауза и се почне една планомерна, съобразна с новите условия и отърсена от грешките на горчивото минало революционна борба, счетохме за нужно да Ви осветлим по въпроса. Към такава борба вече се е пристъпило и скоро ще сме в положение да потърсим Вашето съдействие.
Като имате всичко това пред вид, дружеството Ви само ще определи линията на поведение, която то ще трябва да държи по този жизнен за всички нас въпрос.
Приемете, г-не председателю, уверението в отличното ни към Вас почитание.
За всички другари и съмишленици и с тяхно съгласие:
Г. Занков, Георги Васатеро, Чернопеев, Апостол войвода, за неграмотността и по личната му просба подписвам го аз А. С. Бозуков.

№ 14

Писмо от ЗП на ВМОРО в София до Главния комитет на Българската народна македоно-одринска организация за условията на Вътрешната организация за обединението на двете организации

София, 30 май 1910 г.

Ще препиша само по-важното, с което пряко отговарят на нашето предлож[ение]. Така:
„В желанието си да предотвратите възможността за разцепление, не би трябвало да давате предимство на известно число недоволни дейци, които се намират в България и дигат врява в ущърб на много други, които също са в Бълг[ария], но не дигат врява, и още в ущърб на дейци, които са вътре в Макед[ония] и които нямат възможност да дигат врява пред Вас. Не трябваше да изпускате из предвид:
а) че може да се простира революц[ионната] мрежа извън територ[ията] на Организ[ацията] и обратно;
б) че едно Задгр[анично] представ[ителство], или дейци, намиращи се вън, не са компетентни и да отменят досегашните основи на Организац[ията];
в) че институтите не трябва да се оставят незастъпени от тела - лица;
г) че Задгр[аничното] представ[ителство] се избира пряко или по делегация от вътре, а не оттук (даже сменяването да се иска само от дейци на Вътр[ешната] орган[изация], а камо ли както е в случая и от хора, които никога не са били членове на Вътр[ешната] орг[анизация], па дори такива, които никога не са били вътре);
д) че едно Задгр[анично] предст[авителство] не може и не бива да си даде оставката пред дейци, намиращи се вън.
При това, каза Ви се, че четиримата, които застъпват Задгр[анично] пред[ставителство] са готови и бяха готови да сторят това, но гледаха колко годе да се понареди вътре револ[юционната] мрежа. Каза Ви се още, че тия дейци до Великден признаваха гласно или негласно и искаха да работят със Задгр[аничното] пред[ставителство], получавали са и известна издръжка от него.
След като недоволните се бяха сговорили да не признават Предст[авителството] и излязоха с декларация във вестниците, за да се не спъва работата, Пред[ставителство]то се съгласи да им дава издръжка и да ги изпрати вътре, без да иска да опровергаят декларацията си. Бидейки вътре, те би имали възможността да си кажат формално своята дума за директива и за състава на Предст[авителството] и по тоя начин се отмахваше опасността от разцепление.
Това е, що Ви се каза и що трябва да Ви се каже, без да се наруши приетият ред в Орган[изацията], т.е., без да се създават опасни прецеденти и без да може да се обвинят предст[авители]те в желание да властвуват.“
Подписал Т. Лазаров
„В добавка към отговора счете се нужно и следното:
1. Предст[авителството] не ще чака непременно конгрес да стане, та тогава да се оттегли. Досегашните правилници предвиждат и др. по-лесни начини за избиране тела;
2. През 1904 г. се нареди комисия при Предст[авителството], а не се избраха нови предст[авители], както понякога говори [Поп]коцев.
3. И Занков, и Апостол, и Таню, и др[уги] са взимали пари и разписките се пазят. Ако искате, ще Ви изпратим на коя дата кой какво е получил.
4. Някои, които се числяха към недоволните, престанаха да бъдат с тях.
5. Самите недоволни днес изхвърлят някои измежду своята среда. Защо се сърдят, че Предст[авителството] не приело да разисква въпроси със сички от тях?
6. По-преди в държането Ваше - на Варненци - недоволните са виждали косвено насърчение. Сега Вашето предложение е едно ново насърчение за тях.”
Тодор

№ 15

Писмо от П. К. Яворов до Д. Крапчев с искане на подробности за среща с младотурчина Шериф и поздравления за Тодор Лазаров, Христо Матов и д-р Христо Татарчев

Париж, 1 август 1910 г.

Драги Крапчев,
За какво да се срещна с Шерифа и би ли имало някаква полза от туй? Друго е, ако приятелите би ме натоварили с някаква мисия. Като частно лице - някак си не иде. Ти какво правиш в София и какво ще правиш в Солун? Как я карат приятелите? Съобщи сърдечни поздрави и възхищение Александрову. Аз - по-добре не питай. Сърд[ечни] поздрави тебе, Матову, Лазаров, Д-ра и пр.
Твой Пейо
Paris, R[ue] de soumerard, 21.

№ 16

Пощенска картичка от Тодор Лазаров до П. К. Яворов с поздравления

София, 4 септември 1910 г.

Драги,
Няколко пъти питах за адреса г. Николова; човека все забравял да донесе картата ти с адреса. Тая вечер случайно видях отворено писмо до Крапчева, зех адреса и ти надрасвам на бърза ръка тая карта с куп поздрави и едно чудо благопожелания. Пак ще ти пиша по Шакира.
Тодор
(Адресирана е: Mr P. Javoroff, Rue de soummerard, 21 a Paris.)

№ 17

Писмо от Тодор Александров до П. К. Яворов с поздравления и за получените поздравления чрез Тодор Лазаров

Гъсти гори, 22 септември 1910 г.

Драги Пейо,
Благодаря ти за изпратените чрез Тодора поздрави. Къде си бе, аретлик, ти хептен потъна некъде?!…
Моля те, бъди любезен да ми сториш следната услуга: прегърни и целуни по гушката некоя красива парижанка, разбира се, за мое здраве.
От София, вервам, често ти писват.
Приеми сърдечните ми поздрави и целувки:
Т. Александров

№ 18
Пощенска картичка от Тодор Лазаров до П. К. Яворов за предстоящото назначаване на Тома Карайовов в Българската легация в Париж

София, 3 ноември 1910 г.

Драги Пейо,
Закъснех много с отговора си; па не само закъснех, ами и задълженията си не изпълних. Но ти си добър и ще ми простиш, нали? Калпавото време, незадоволителната перспектива на работите ни, плюс кашлицата и кекавостта ми - ето причините на мълчанието ми. Бях дознал, че Томата ще бъде изпратен в Парижката легация, за да осветлява френското общество по нашите работи, и си рекох, от него ще дознаеш много нещо; но ето, че той е още тука. Нейсе!
Със сърд[ечен] поздрав
Тодор
(Адресирана е: Mr P. Javoroff, Rue de soummerard, 21 En France a Paris.)

№ 19

Проектопротокол за възстановяването на ВМОРО и за обединението на дейците на бившия ВМОК с ВМОРО и принципите, на които да се гради възстановената революционна организация

София, 15 март 1911 г.

Протокол

Днес 15-и март 1911 год. групата от бившата организация на Върховния М. О. Комитет, в отговор на любезната покана на обединените революционни групи, като разгледа днешното положение на македонския въпрос, правилника на Вътрешната М. О. Революционна Организация и измененията, които обединените революционни групи са направили, счита за свой дълг, преди да изложи решението си, да очертае ясно становището, на което, при днешните условия, трябва да стоят всички ратници за свободата на Македония и Одринско.
Това становище се очерта в следните 8 пункта:
I. Групата е на мнението на обединените революционни групи, че обстоятелствата повелително налагат пълното възстановяване на Македоно-одринската организация, защото без нея нашият народ в Турско е осъден да чезне лека-полека под ударите на турското крайно шовинистическо и тираническо управление, да губи вярата в собствените си сили, да отвиква от борбата и да остане безличен зрител на разложението на Турция.
II. Възстановяването на Организацията трябва да бъде подхванато с общи усилия от сплотени, искрени, самоотвержени, братски привързани един към други и дисциплинирани борци, защото противниците, срещу които и всред които Организацията ще трябва да бъде водена, са и по-добре организирани, и по-силни, и по-опитни, отколкото в миналото.
III. Както по-рано, така и сега, политическата цел на Организацията да си остане: придобиване автономия на Македония и Одринско в тяхната цялост.
IV. Бойната цел на Организацията трябва да бъде: създаване на една тайна, немногобройна, но здрава революционна армия, която пръсната низ цяла Македония и Одринско, да може, от една страна, да отстоява срещу всички сътресения, които могат да спасят нашия народ, от друга да приготовлява [бойци] и [да] води въоръжената борба във форма, каквато времената ще искат и условията ще допущат.
V. Групата вярва, че Организацията вътре може да крепне и да бъде силна, ако през всичкото време си остане самостоятелна, а тя ще бъде такава, когато бъде финансиално независима от никоя чужда мощ, от никоя държава без изключение.
Опитът [ни] учи, че без един ефективен годишен доход в касата на комитета от 300-350 хиляди лева, немислима е целесъобразна и постоянна организационна дейност. Намирането на тоя доход, групата туря като изходно начало на всичко. Тя счита [за] негов източник самата Македония и Одринско, гдето Организацията трябва да наложи един постоянен данък от 4-5% върху годишните доходи на всяко семейство. Като изхвърля по тоя начин членския внос; групата счита, че 2% от тия доходи ще бъдат употребени за храна и поддръжка на четите вътре и 3% ще се внасят направо в касата на Централния комитет. Внесените 3% в комитетската каса суми, както и всички доходи, добити по други безвредни начини, ще служат: за заплата на работници, по точния установен щат на разните организационни работници; за въоръжаване на населението и купуване запаси от бойни и други материали; за осветление на общественото мнение в Европа и пр.
VI. Групата намира, че Организацията трябва да почива на ясна, искрена и пълна централизация. Затова тя поддържа управлението да се ръководи от нелегалните, а не от легалните дейци. Централният комитет да бъде избиран от конгрес, според правилника на Вътрешната М. О. Революционна Организация. Комитетът да бъде пълновластен, с неопределено местопребивание, да отговаря само пред конгреса и най-сетне мандатът му да бъде три години.
Забележка: Институтът „Задгранично представителство” да се унищожи.
VII. Групата е убедена, че писаните закони в нашето дело нямат онова значение, което обикновено им се дава, и затова успехите на Организацията туря повече в зависимост от хората, които я съставляват и водят, отколкото от мъртвите букви на правилниците. Групата е дълбоко убедена, че за Организацията е важно не числото, а качеството. Затова Организацията, макар и да се разпростира между всички българи, трябва да се обляга само на едно малко количество от най-предани, най-мощна и най-свободна от каквато и да било зависимост борци.
VIII. Групата поддържа, че Организацията трябва да бъде до висша степен тайна и комитетите, където и да бъдат те, трябва да работят, без да гледат да парадират със своето съществуване.
Ръководена от тия основни гледища, групата реши да се присъедини към съединените вече две групи, при следните условия:
1) Ако се достигне братско съгласие с обединените революционни групи, в духа на дотук изложените гледища и се избере един Временен революционен македоно-одрински Централен комитет, който след една година да даде отчет и да сложи своя мандат пред редовен конгрес, свикан от комитета, гдето той намери добре.
2) Ако комитетът се състои от 5 души и в случая от следните лица:
Председател: Стефан Николов.
Членове съветници: Александър Протогеров, Тодор Лазаров, Тодор Александров, Павел Христов.
Един от тримата членове съветници на обединените групи, по избор на тия последните, заема подпредседателското място в комитета.
За всичко това се състави настоящият протокол, препис от който да бъде връчен на обединените групи не по-късно от 16 того.
Групата упълномощава г-на Стефана Николова да завери преписа и го предаде на г-на Тодор Лазарова.
Настоящият препис е верен с оригинала.
(подписал) Стефан Николов

№ 20

Писмо от ЗП на ВМОРО в София за постигнатото единство в Организацията и за започването на революционните действия

София, март 1911 г.


Почитаеми Господине,
В ръцете си държите един документ за отрядния факт, който сигурно ще извика радостни тръпки в сърцето на секи българин.
Постигнато е отдавна желаното единство в Революционната Организация.
Всички дейци си подадоха братска ръка и, сплотени в едно тяло като един човек, готвят се и скоро ще заминат да дадат жертвите що отечеството иска, жертвите, що народните идеали налагат.
Моментът е съдбоносен и престъпление ще бъде, ако не го използуваме. Арабите юнашки се борят и са на път да постигнат целта си; албанците развиват трескава дейност и дават всичките прояви и докази за едно отчаяно възстание напролет; арменците, сплашени от поголовна сеч, зимат бързи мерки, които непременно ще се изродят във въоръжен бунт; Крит стои като Дамоклев меч над главата на Турската империя; старотурците са изострили уши и дебнат сгодния повод да излеят гнева си и върху младотурци, и върху християни.
При тая обстановка на събитията, що преживяваме, ние трябва да бъдем нащрек и да стоим будни и готови на позициите си.
Положението на българите в Македония е ужасно. Това е констатирано от целия свят; даже самите младотурски лидери не могат да отрекат факта, че днес българското население в Македония е изложено на по-големи гонения и изтезания, отколкото в Хамидово време. Българите там са дошли до полуда от изстъпленията на турската власт. Народът не дава вече вяра на никакви Хатишерифи и Хатихумаюни. Преситен е той от тях. Погнусен е той и от Конституцията, па била тя Митхадпашова, или младотурска, защото вижда, че всичките тия тържествени актове, придружени с перфидни целувки и прегръдки, не му донасят друго, освен унижение, дълбоки рани и горчиви сълзи. Народът в Македония се е простил окончателно със сяка легална борба, която му дава за резултат само бой, изтезания, затвори, бесилки, самоунижение, затваряне училища и черкви, тъпчене на сяка крачка човешките му права и игнориране и стремеж за удушване сяко национално чувство.
Със сърцераздирателен глас вика той своите синове и ги кани да го поведат или към славната смърт, или към сладката свобода.
Да, борба иска народа, борба на живот и на смърт, защото е уверен, че тя и само тя ще го изкара на спасителния бряг. Петнайсетгодишната епическа борба с нейните успехи и резултати му дават и куража, и вярата, и надеждата в тая борба. Но борбата костува жертви: жертви кръвни и жертви парични. Народът се нагърбва с данька на кръвните жертви; той стремително и безогледно, с една нечувана самоотверженост и стоическо хладнокръвие, върви гордо към смъртта, която или лаврови венци ще му оплете, или човешки права ще му донесе.
Българското гражданство и емиграцията пък са длъжни да дадат паричните жертви. Прочее, турете в движение сичката си енергия, употребете всичкото си влияние и авторитет и по сякакъв начин докажете патриотическите си чувства. Бъдете най-напред Вие щедри, за да извикате щедростта у другари, у познати и у всичките си съграждани. Устройвайте представления, вечеринки, концерти и побързайте с изпращане на сумите, защото сяко закъсняване зле, много зле ще се отрази на каузата, народната чест и народните идеали чувствително ще пострадат.
Сумите ще изпращате само на адрес: „Т. Лазаров, сладкарница „Охрид”.
С почит:
Временен пълномощник на Револ[юционната] организация
Т. Лазаров
[Печат: „Вътрешна М. - О. Р. Организация. Задгранично представителство”]

№ 21

Писмо от Тодор Александров до Григор Василев с благодарност за хубавата оценка за него и за Тодор Лазаров в статия на Гр. Василев във в. „Камбана”

София, 2 май 1911 г.

Драги Григоре,
Статията ти в „Камбана” бе чудесна, като се изключат похвалите за Лазарова и мене.
Откакто се виждах с теб у дома ти, почти не съм излизал, нито дене, нито ноще. Следят много, а требе на сека цена да замина веднага вътре. Нагласили усилена стража от детективи по железницата до границата, и ноще поставяли стража по пътищата около Дупница, а особено около Кюстендил. За да се промъкна до границата, най-безопасно, мислим, че може да мина през Трън, над града Кюстендил да хвана Осоговския балкан, дето ще бъда в безопасност и от Гешев-Людскановите, и от Хакъ-пашовите неприятелски потери.
Като запознат с Трън и околността, моля те, укажи ми през кои пътища и места мога да отида до гр. Трън, без да зимам трена, до кого мога да се отнеса там, за да ми намери кола или кон за до некое село над гр. Кюстендил и пр.
Моля те, или ми пиши подробно по това, или, ако има нужда устно да приказваме, научи адреса от Т. Лазаров и ела някоя вечер.
Со сърд[ечен] поздрав: Т. Александров

№ 22

Писмо от Тодор Лазаров до П. К. Яворов за определяне часа на среща с Тодор Александров

3 май 1911 г.

Драги Пейо,
Тодор иска да те види. Ако имаш свободно време между 9 ½ и 11 след пладне тая вечер или утре вечер, можеш да идеш при него; но ще направиш по-рано труда да се изкачиш при мене, за да те видя и да ти дам адреса му.
Твой Тодор

№ 23

Писмо от Тодор Александров до Христо Чернопеев за извършена от него обиколка в Кратовско, Щипско и Кумановско, за събиране на организационния налог от населението, за предприети от организацията атентати, за избора на ЦК и ЗП и за съхраняването на организационните пари от Тодор Лазаров

Б. м., 11 юни 1911 г.

Драги Христо,
Замислен в текущи работи, не ти писах досега.
1) Обиколих по неколко села в три околии: Кратовска, Щипска и Кумановска и констатирах, че духът на населението е отличен, насекъде добре приемат, с готовност услужват и са готови на всекакви рискове и жертви. 2) Гражданите още се противят, но почнаха да им събират налог. Това ще ги вразуми, особено след като се накажат и принудят някои насила да внасят налога си; само на кратовци се разхвърлиха около 250 лири; около половината са вече събрани. 3) Разхвърлих налог и на власите; те ще си внесат по-скоро и по-лесно, защото са сега в ръцете ни. Вярвам, че и ти според мен както говорихме, си разхвърлил налог на власите. Побързай с изпращане парите в София, за да намести Лазаров в банката похарчените от чужди околии суми, а след това трябва да замислим да приберем това лято повече пари, за да се осигуриш от парична страна, защото от това най-много зависи, само - стойността на организацията и успеха на работата. 4) Ужасно се ядосвам, че не успяхме да бомбардираме султанския трен; несериозността на Милана Гюрлуков, натоварен с тази акция, и предаването във Велес на неговия четник Андрея, брат на Сандо Чапата, осуетиха тоя толкова важен и с последствия атентат; сега наскоро ще се мъчим да предприемем 2-3 атентата по линията; сега имат те голямо значение и ще предизвикат голям ефект; ако може разпореди за 1-2 подобни атентата, по линията [в] Струмишко и Солунско. 5) Ала най-важните и полезни за каузата са предприетите по железница, по европейски фабрики, чифлици и др., а на дър[жавни] и обществ[ени] згради и мостове атентати; добре е да задължим всички нелегални в околии, край които минава железница, да предприемат поне 1-2 атентата. 6) Има почти във всички градове християни (арменци, гърци и др.) войници, зле третирани от турците, които искат да забегнат по канал за България; наредих хора в повечето градове да се сдружат с тях и да ги агитират да извършат по някоя работа като убиване на висши офицери или чиновник, бомбардиране казарма, правителствени дом или до бой и задигване по неколко пушки, за да им се даде канал за България. Голяма полза би имало от неколко подобни акции, извършени тука от арменци, гърци и др.; опитай това у вашенско, па пиши да опитат и другите другари в Солунско. 7) Пращам ти препис от окръжното писмо за оформяване избора на Цен[трален] комитет и представителство, извадки от това писмо и прибавки от измислици от тебе работи, можеш да пишеш от името на двамата, Атанас Касапчето и др.
Сърдечно поздравлявам тебе и другарите ти
Т. Александров

№ 24

Писмо от Тодор Александров до П. К. Яворов по повод основаването на в. „Вардар”, премиерата на Яворовата пиеса „В полите на Витоша” и др. и за представяне на Тодор Лазаров организационни пари за издаването на вестник на ВМОРО

Б. м., 8 септември 1911 г.

Драги Пейо,
Четох за генералната репетиция на твоята пиеса. Пожелавам ти бляскав успех.
Работите тука вървят добре. Изгубихме много време, докато се справим с разбойника Йордан и другарите му. Изглежда, че още ще ни безпокоят българските „анархисти”, съзнателни и несъзнателни оръдия на турците. Няма какво друго да сторят, освен да ни отнемат времето и енергията, за да не ни оставят да предприемем повече акции против турците и против интересите на европейците.
Пратих пари Лазарову, за да се почне (Орг[анизационен]) вестник под редакторството на Крапчева. Говори по това с Лазаров, Матов, Крапчев и Д-ра.
Пращам ти за спомен една табакера за папироси, пълна с цигари. Подари я на мене един кратовски чорбаджия - мислил, че пуша. Направи ми удоволствието да я приемеш.
Как отвратителните управници не направиха поне тая несъзнателна услуга на орг[анизацията] да те уволнят от театъра, за да дойдеш при мене!
Сърд[ечен] поздрав на тебе, Крапчето, Паскалев и цялата компания в гостилницата.
Твоя:
Т. Александров

№ 25

Писмо от Тодор Лазаров до П. К. Яворов за получен подарък от Яворов

7 октомври 1911 г.

Драги Пейо,
Скъп и мил е за мене подаръкът ти и споменът за него ще бъде неувядаем. Благодарности, благодарности - едно чудо.
Със сърд[ечен] поздрав Тодор
Р.S. Пакета след три дена ще бъде в ръцете на  Т. Александрова.

№ 26

Писмо от Тодор Александров до Христо Чернопеев за получено писмо от Петър Чаулев, за необходимостта да се предприемат повече атентати от ВМОРО, за изпращането на декларацията на ВМОРО за възстановяване на революционната й дейност до чуждите консули и др. и за необходимостта да се осигури динамит от Тодор Лазаров за атентатите на организацията

Б. м., 19 октомври 1911 г.

Драги Чернопеев,
Едновременно писах на тебе и Чаулев с химическо мастило; след това на тебе писах още две писма по канал. Днес получих отговор от Чаулева, а ти нема още да се обадиш. Ще ти препиша изцяло писмото от Чаулева, защото е и мало кратко. Ето го: „8 октомври 1911 г. Др... Не съм ти писал, защото не мога корен да хвана. Чудя се ти защо не пишеш по-начесто. Багажа (динамит, капсул, патрони и жици и др.) ми благополучно пристигна. Ти си близко там. Що мислите с комшиите там да правим. Аз съм на мнение сега или никога, та макар да съм критически поставен, сам самичък ще предприема неща, макар дюня изтласкан, но вие и онзи зад тебе що правите. Ако и този момент не използуваме що разбрахме. Милан, се разболе; не било старото, рече, и тръгна за София. Ще може ли да мине Вардар, или пак ще остане при М. Гюрлуков, не знае. Работите вършете от мое име и след туй явявайте ми. От Христо получи ли некое писмо и що писва, що върши. Поздрави домашните ти от домашните ми.
С поздрав Петре”
Както виждам от писмото, Чаулев е на мнение да използуваме момента и да предприемем колкото се може посече атентати по линията, градове и др. и пр. и аз ти писах в тоя дух, тия дни очаквам 200 кгр. динамит. Щом го получа, ще сляза надолу, за да сторя всичко възможно да предприема редица атентати. Има доста динамит в Кукушко. Не мислиш ли да го използуваш за нещо в Солун и по железницата. Ако имам нужда от повече динамит или др. неща за предприемане атентати, пиши Лазарову да ми прати. Защо не ми отговори за Симеонова имаш ли нужда ти от него. Той е запознат с динамитното изкуство или да заминеш за Кукушко, Солунско. Приключвам ти препис от декларацията (мемоара) ни. Тия дни получих я преведена на френски и отлитографирана, подпечатах я с печата на Централния комитет. За подписване от тримата трябваше много време, пък и не практично ми се виде и я разпратих до Солун, за да я препратят на консулите на 6-те сили в Битоля, Одрин, Солун и Скопие. Написана е в много мек тон в дипломатична форма, както предлагаше ти. Пратих ти един брой от „Вардар”. Получи ли го? Тука работата върви добре. Селянина работи охотно и с присърце. Гражданите внасят налога си макар и по-често с плашене и наказание. Явяват се и от граждани отделни млади мераклии за работа момчета. Турците кротуват; почти всички, потърсени за аскерлък, избягаха (от Кратовско търсили около 80-90 души, досега не са заловени ни един). Никое село досега не е дало помощи по случай войната и пр.
Побързай с отговора си.
Сърдечен поздрав на тебе, Николаева и всичките ти другари
Т. Александров

№ 27

Писмо от Тодор Лазаров до П. К. Яворов с извинения за отвореното по погрешка Яворово писмо

26 октомври 1911 г.

Драги Пейо,   
По погрешка отворих писмото и търся хиляди извинения. Бях нервиран и в това си състояние, без да гледам на надписа, скъсах плика.
С поздрав Тодор   

№ 28

Писмо от Тодор Лазаров до Григор Василев за юридическа помощ във връзка с дело срещу пунктов началник на ВМОРО

София, 15 ноември 1911 г.

Драги Григоре,
Пунктовият началник, срещу когото е заведено угл[авно] д[ело], ми изпраща обвинителния акт с молба да му дам нужните упътвания за защита. Моля, напишете няколко реда с потребните наставления.
С поздрав: Т. Лазаров

№ 29

Писмо от Тодор Лазаров до П. К. Яворов за заминаването на Т. Александров за Македония и за необходимостта да се срещнат и разговарят по участието в изборите в Турция

17 януари 1912 г.

Драги Пейо,
Тодора знаеш вече, че е тука, и вечер сигурно ще намериш време да идеш у д-р Татарчева, хем да се видите, хем да размениш мисли по изборите в Турско.
Т. Лазаров

№ 30

Писмо от Тодор Лазаров до Григор Василев за уговаряне на среща с Тодор Александров

Б. м., 25 януари 1912 г.

Драги Гр. Василев,
Ако желаеш да се видиш с Т. Александров, моля, кажи на предявителя или съобщи ми по пощата или по телефона коя вечер и по кой час би могъл да го чакаш в къщи.
С поздрав: Т. Лазаров

№ 31

Писмо от Тодор Лазаров до Григор Василев за изпращането на четници на ВМОРО в Македония и за водено дело в тази връзка

Б. м., 30 януари 1912 г.

Драги Гр. Василев,
Нашето дело по изпращане четници в Македония още стои и според сведенията, що имаме, нямало да се разгледа, докато не заловят Т. Александрова. Един от тукашните магистрати казал да се потърси делото от мене и да се изиска спешното му разглеждане, та, като дошло тук, ще гледали някак да го претупат на две на три. Аз, както знаеш, дал съм гаранция от 300 лева. Делото носи № 105: внесено било в Окръжния съд на 9.ІХ.1911 г. с № 3902.
Моля, приготви прошението и предай го на предявителя с нужните наставления.
С поздрав: Т. Лазаревски

№ 32

Писмо от Тодор Александров до П. К. Яворов за пътуването и интимните си преживявания из Сърбия и Хърватско и за изпращането на пощенски картички на него и на Тодор Лазаров

Загреб, 4 февруари 1912 г.

Драги Дзоле,
Привет от свободните за Дзоле земи. Дотук прекарах добре - можех да се разбирам на сръбски и хърватски. От Фиуме натамо ще се изтезавам, чини ми се.
Днес, едва, изхабих набраната 9 мес[ечна] полова енергия, поради което се чувствувам като окъпан и прероден даже, макар и да съм изморен от безсъние и тракането на трена (36 часа).
Напомни му, моля те на Крапчева да не забрави главоболието, което му оставих за провеждането и пращане некаде на зрелостното свидетелство.
Хубавото женско, което ми продаде картите в един клон на пощата, не ми даде марки още по 15 филера, да залепа на твоето и Лазарова писмо. Макар да зная, че ще ви глобят и двамата, за хатъра на красивата женска, за да не я оскърбя, пращам ви ги, както са с 10 фил[ерови] марки.
Стискам ти ръката:
Дзоле І

№ 33

Писмо на Тодор Александров до Данаил Крапчев за влошаването на здравето на Тодор Лазаров и необходимостта да му бъде намерен заместник като задграничен представител

Ница, 28 март 1912 г.

Драги Крапчев,
Тревожните новини, които получавам за здравето на Лазарова и за положението вътре, и обстоятелството, че не можем да намерим възможност за покупка на оръжие (пушки) за вътре, са ме направили да зарежа всякакви удоволствия и да забравя и жени, и разходки, и музика, и всичко.
Живея един скучен калугерски живот: ядене, лежене, четене, лежене, ядене, четене, само за да наваксам загубеното от здравето си, за да се върна по-скоро за вътре, дето ме чака трудна и важна работа.
От всичко най-много ме тревожи въпросът за доставка на оръжие и здравето на Лазарова.
Как ще дам възможност за отбрана на селяните вътре, които са дали хиляди лири за покупка на оръжие, особено сега, когато ги нападат и турски, и сръбски банди?!…
Парите стоят, но откъде и как да доставим оръжие? Правя усилия тук, но…
Лазаров, като стана неспособен да ми помага в работата, кой ще е заместникът му?
Целувам те сърдечно
Божидар
P. S. На Пею писах 2-3 карти и много поздрави. Понеже той не благоволи поне да ме поздрави и сега, когато е освободен от семейни грижи и задължения, ще го поздравиш без целувки.
Вчера четох телегр[амите] в редакцията на 1 тук вестник - „La petit Nicois” - Const[antino]ple. Намерени са 10 бомби по железопътната линия Солун - Битоля на 174 кил[о]м[етър] близо до Флорина. Пак Чаулева работа ли е?
Същи
Сега получих Христовото писмо. Ще му отговоря.
Същи

№ 34

Писмо от Тодор Лазаров до П. К. Яворов за намерението на Йонко Вапцаров да навлезе с четата си в Македония, за организирането на Разлога и Серско, за разменени писма между Т. Александров и Христо Матов

31 март 1912 г.

Драги Пейо,
Много ибришимлия ми се вижда въпроса с Вапцарова, за миналото на когото добих некрасиви отзиви. Това махни, ами други причини ме озадачават. Пушки нямаме, патрони - също; взрив не можем да доставим в скоро време поради строгостите на новия закон и пр., и пр., а най на първо место стои обстоятелството (Вапцаров сам заявява ), че Вапцаров само за малко време ще навлезне вътре. Кой ще го замести, не се знае. Кое е лицето, което ще се нагърби с длъжността и отговорността да нареди и организира Серско? Има ли смисъл да се прати четица само в Разлога, и то за 2-3 месеца? Според мене напосоки и без план не е добре да се захваща една работа, която не само ще ни костува две-три хиляди лева, ами ще ни издаде за слаби и нетактични.
На всеки случай, поговорете с другарите и ако се намери мукает изпращането на чета в Разлога, да разпореди стъкмяването й.
Със сърд[ечен] поздрав Тодор
Приключвам тук едно дълго писмо от Тодора до Матова в отговор на негово едно надменно и тенденциозно. Смешен е станал Хр[исто] с тия си братски чувства.
Ето и едно писмо от Чаулева, в него ясно се вижда, че работата има сериозен изглед (?!) само от страна на Милана; другият презрително се носи.
Тодор

№ 35

Писмо от Тодор Александров до П. К. Яворов за по-активното му включване в работата на ЗП на ВМОРО в София поради сериозното боледуване на Тодор Лазаров

София, 22 април 1912 г.

Драги Пейо,
Тая вечер тръгвам. Съжалявам, че не можахме да се видим още веднаж. Бързам да се намеря по-скоро на мястото си, защото изглежда, че е настъпил един от най-удобните моменти за реализиране на заветния народен идеал.
Засега сичко върви на добро. Изглежда, че настъпва едно отрезвение и в България. Чини ми се при по-големи усилия от наша страна, ще можем да сторим много нещо, за да не бъде пропуснат и тоя удобен момент.
Вътре ще се старая да сторим сичко възможно.
И тука засега има много работа, но охотници за това малко. Моля те в името на страдалеца - роб, в името на другаря ти Гоце да отделиш и ти малко от своето време, за да помогнеш с опитността и способностите си на Лазарова и другарите му. Надея се, че ще бъда чут.
Поздравявам те сърдечно.
Довиждане в Солун!
Твоя Божидар.

№ 36

Писмо от Тодор Лазаров до П. К. Яворов за съня, в който го е сънувал

Б. м., 7 юни 1912 г.

Драги Пейо,
Нощес те сънувах с по-дълги коси, малко побелял и бая понадебелял. Озъртайки се насам-натам в стаята, видял си салата и си извикал: „Аха, умирам за нея!” Тълкувай, да те видя.
Кажи си лафот по приключеното.
Тодор

№ 37

Протокол на събранието на дейците по помирението през 1912 г. и за участието и разговорите с тежко болния Тодор Лазаров по помирението

[София, след юни 1912 г.]

До…
Господин Павел Христов, член от Задграничното представителство на организацията и г-н Георги Попхристов, бивш деец от Битолския революционен окръг, съзнавайки важността на моментите, които македонския въпрос преживява, и имайки пред вид нееднократните викове за подкрепа от дейците вътре, които оставаха много пъти неудовлетворени, в началото на месец юний т. г., взеха инициативата да разменят мисли с бившите дейци от организацията, живущи в България, досежно какво би трябвало да се направи, когато от една страна Турция се разкапва, а от друга страна Представителството на революционната организация и самата емиграция като че ли не проявяват нищо, с което да покажат своето съществуване.
Първата среща стана в къщата на Ст. Николов. Тук присъствуваха: Ст. Николов, майор Дървингов, Георги Попхристов, Павел Христов, Христо Цветков, Александър Ефтимов и К. Дзеков. Две седмици след това стана втора среща, на която присъствуваха още 6-7 други дейци. Както на първата, така и на втората среща се размениха мисли по положението в Турция и дейността на организацията, на емиграцията и на България и се дойде до заключение:
1. Войната с Италия, борбата в Иемен, въстанието в Албания и вътрешните кризиси правят положението в Турция всеки ден все по-критическо. Присъствующите единодушно изказаха убеждението, че в такова важно време бездействието може да се счита за престъпно.
2. Изложи се, че положението на организацията вътре не е лошо, но не е и розово. Всички присъствующи, като се поклониха пред самоотвержените действия на дейците вътре, не можеха обаче да не отбележат факта, че организацията не е такава, каквато беше миналите революционни епохи; в нея липсва онова единство, без което не може да се мислят решителни действия; тя е лишена от достатъчно материални средства и революционни сили; революционните окръзи като че ли работят всеки отделно за себе си; членовете от Задграничното представителство също като че ли действуват всеки отделно за сметка на оня окръг, който представляват, и от горе на всичко това един от тях, за съжаление, Тодор Лазаров, от една година лежи на легло.
При това състояние на организацията всички присъствующи единодушно дойдоха до заключение, че организацията може да бъде силна, както в миналото, ако се турне единство в ръководството на представителството и ако се извикат на работа многобройни, нови и стари, борчески сили.
3. Емиграцията през последните години е толкова апатична, колкото никогаж не е била досега. Тя не е организирана и нейните сили никой не се е потрудил да използува. За тая апатичност, колкото и да са виновни всички дейци, обаче главната вина се пада на представителството. Присъствующите останаха при убеждението, че емиграцията е един важен фактор в освободителното дело и каквото и да говорим, все пак всред нея ще се намерят средства и сили, за да може да се подхване една интензивна организационна и борческа дейност, каквато днешните времена изискват.
4. Официална България може смело да се каже, че спи. Тя може да се събуди от тоя сън и да се застави да се намеси само ако организацията бъде могъща по своя състав, силна със своите герои и несъкрушима със своето единодушие. Присъствующите останаха с убеждението, че каквато и да е официална България, духът на българския народ, на неговите партийни водители, на цялата армия и на пресата никога не е бил така патриотически настроен и никога не е бил толкова убеден, колкото сега, че сега е моментът да се намеси България, за да извоюва автономията на Македония и Одринско.
След размяната на тези мисли събранието избра комисия в състав: доктор Владов, майор Дървингов, Георги Попхристов и К. Дзеков. На тая комисия се възложи да отиде в Горна Баня, в санаториума на доктор Крайселски и да сондира г-н Тодор Лазаров.
1. по въпроса дали не е време разните революционни групи да се обединят за почване една интензивна дейност, налагана от събитията;
2. при утвърдителен отговор, дали пътят за достигане на това обединение не е в избиране на едно временно тяло, което да изхожда от всички групи, които действуват вътре, и да функционира до свикване на един конгрес вътре.
По същите въпроси комисията биде задължена да вземе мнението и на г. г. Христо Матов и професор Милетич.
В края на юний в едно събрание, в което присъствуваха, освен споменатите, още около 40 бивши дейци, комисията прочете съставените от нея протоколи, от които правим следните извлечения:
1. Тодор Лазаров отговорил, че той, като частна личност, споделя напълно идеите, от които се вдъхновява комисията, но като представител на Скопския революционен окръг, той не може да гласува за подобни идеи, без да се пита вътрешните ръководители в поменатия революционен окръг.
2. Христо Матов отговорил, че той е съгласен за избиране на едно такова тяло за почване на една интензивна дейност при сегашните важни политически моменти, ако му се гарантира, че до наесен македонският въпрос ще добие своето благоприятно разрешение.
3. Г-н Милетич отговорил, че обединението не трябва да се прави, защото Европа щяла да каже, че е имало разцепление и че сме били слаби.
Освен всичко това комисията заяви, че тя от разговорите си с поменатото по-горе е останала с убеждението, че принципиални различия между тях и комисията няма и че най-добре ще бъде, вместо да се избира ново временно тяло, да се посочат на вътрешните дейци да изберат при сегашните три члена на Задграничното представителство още трима нови и по тоя начин да се въведе единство в ръководството.
Събравшите се одобриха инициативата за обединението, обявиха се възторжени защитници на една интензивна организационна и борческа дейност и решиха комисията да отиде още един път при Тодор Лазаров, за да получи неговия последен отговор.
Една седмица след това, в друго едно събрание, комисията изложи следующето: 1. че тя намерила за необходимо да се срещне още един път и с Матова, че тая среща трябвало да стане на 2-й юлий и че Христо Матов отказал да се среща с комисията, като заявил, че той не е представител на организацията, а Тодор Лазаров.
2. Тодор Лазаров отговорил: а) че той получил отговор от Тодор Александров, който бил на мнение да не се изменява сегашното положение на организацията, а който обичал да работи да заповядал вътре; б) че мнението на Тодор Лазаров било, че не могло да се допълва представителството, защото вакантните места били заети от д-р Кушев, д-р Татарчев и Пею Яворов; в) че мнението на Тодор Лазаров е, че той нямал нищо против, ако се подеме една интензивна дейност в България от когото и да е.
Отговорило се от комисията, че именно само при обединението ще може организацията да има средства и сили, които се искат от сегашните моменти.
В това последно събрание се взе следното решение:
1. Да се избере една комисия в състав: Ст. Николов, Павел Христов, Александър Протогеров, доктор Владов, Георги Попхристов и К. Дзеков. Комисията да отпочне извънредно активна дейност в България, каквато се налага от съдбоносните моменти, които преживяваме.
2. Да се възложи на комисията, която водеше преговори по обединението, да се обърне към всички дейци вътре с настоящето изложение и ги помоли да облекчат избраната по-горе с правата на Задграничното представителство, докато се свика конгрес.
Майор Дървингов
П. Христов

№ 38

Писмо от Тодор Александров до солунски български първенци с покана да внесат суми за ВМОРО в касата на организацията при Тодор Лазаров

Гората, 1 август 1912 г.

Всички живущи в Турция християни са длъжни да подпомагат кой с каквото може революционното освободително движение, както и всички ще се ползуват от свободата, която се извоюва.
На Вас се определи да внесете 100 лири турски налог в касата на Централния комитет на Вътрешната македоно-одринска революционна организация.
Поканвате се в срок от една седмица да внесете означената сума с пощенски запис или банков чек, изпратен от чуждите пощи на г-н Тодор Лазаров, задграничен представител на Вътрешната организация в София.
Адрес: Братя Коцеви, бижутери, за г-н Т. Лазаров в София.
Познати ни са Вашите добри дела и Вашият патриотизъм, за да не се съмняваме, че ще сторите това и няма да ни принудите да Ви увеличаваме сумата и да прибягваме до наказание.
С поздрав
Печат: Вътрешна М. О. Р. Организация. Свобода или смърт. Централния комитет.
Скопски окръжен р[еволюционен] комитет и член в Централния комитет: (подп.) Тодор Александров.

№ 39

Рапорт от д-р К. М. Сарафов, управляващ Солунското българско генерално консулство, до Иван Ев. Гешов, министър-председател и министър на външните работи и изповеданията за писмото на Тодор Александров до солунските българи за подпомагането на ВМОРО с парични средства, като бъдат предадени на Тодор Лазаров

Солун, 9 август 1912 г.

Твърде поверително!
Господине министре,
Чест имам да донеса до знанието Ви, че днес някои тукашни български първенци са получили писма, подписани от Тодор Александров, с които се поканват да изпратят в София на адрес Тодор Лазаров в срок от една седмица твърде големи суми, вследствие на което въпросните първенци са силно разтревожени.
Благоволете да приемете, господине министре, уверение в отличното ми към Вас почитание.
Управляющий: Д-р К. М. Сарафов

№ 40

Писмо от Петър Чаулев до Тодор Александров за необходимостта от обединението на македоно-одринското революционно движение, за получаваната информация от Тодор Лазаров за трудности в организационната работа в Охридско и др.

Б. м., 12 септември 1912 г.

Да се запази в архивата. Т. Ал[ександров].
Драги Александров,
Писмото ти от 24 м. м. получих го навреме. Оплакваш се, че не си получил мое писмо. Аз съм получил 2-3 твои, макар да не излизаше нищо, все пак редовно ти отговарях чрез София. Направо не ти съм писал, защото не знаех къде си.
Писваш за изпратената от Стеф. Николов, чета със старшията Пет. Николов, за да ме убива.
Сега за пръв път ли ни са тези смъртни присъди? И само Николовци ли са? Тук ме убива Мил. Матов, от София изпраща убийци Хр. Матов и Татарчев; не стигали те изпраща и Стеф. Николов; аз казвам пак: Майна им на всички…
Пет пари не давам. Съжалявам само, че още не съм подивял, та да ги изтребя, ако не всички, то поне някои от тях Софийски търтеи.
Аз съм заблуден от всички Софийски „революционери” и не зная що да се прави.
Лазаров писва много кратко, та не може да се схване истинското положение.
Павле писма цели колони и пр. От твойто писмо разбирам трето.
Не можайки да заемам една поза и определя становище по поведението, което трябва да се държи спрямо всички, отнесох се преди няколко дена с едно писмо до Алек. Протогеров, за когото имам най-добро мнение на честен и истински патриот, та да видя какво ще ми отговори.
Не мога да се установа, защото
а) Лазаров, като описва техните дела, казва, че са се разделили на две: едни със Ст. Николов, други с Дървингов и Владов.
б) Павле писва: че шестте души под председателството на Алек. Протогеров не представлявали Представителство или някакъв револ[юционен] комитет; а чисто комитет легален в София, който ще се грижи да подига борческия дух в България. Така напр. те са били инициаторите за свикванието на повсеместни митинги, женски митинги, народен събор и пр.
в) Ти писваш трето, което за мене е най-вярно.
Преди 3-4 седмици тук имахме войводски съвет. Слушайки всичко това, което става в София, на същото основание, на което се спирахме миналата година, за да може да се прекрати борбата, която особено сега е най-нежелателна, при Лазаров и Павлета за представител избрахме най-честния и с най-голямо право от тях Алек. Протогерова, а на него и Павлета се писа, че Вътр[ешната] организация не търпи никакви принципиални нарушения до свиквание на общия конгрес.
Отговор още не съм получил, но какъвто и да е отговора, знай, че аз не съм упълномощил никого за водение на преговори и за някакво обещание, нито пък зачитам да съществува друга организация.
Съгласен бих бил да излезнем официално, ако времената не бяха толкова съдбоносни; но когато виждаме и самия печат на пр. в. „Камбана” да закрива тези софийски дивотии, по-добре би било чрез писмо да им се даде да разберат.
Не по-малко от Николовци мен измъчват и Матовци. Самото давание миналата година на Милана печат, без знанието на никого от нас, даже и от мене, с когото трябва да се живее; а най-много от едно скорошно писмо, изпратено до Ванча Джонев от Таки Ляпов, писано по внушение на Хр. Матов и Татарчев, в което при другото се казва: „Затова ли те изпратихме? Вместо да гониш Чаулева, гониш Милана. Не знаеш ли какви ти бяха обещанията ти?”, и пр.
Що значи това?
Аз не гоня Милана за някакво първенство, защото за такъво не съм бил лаком никога и въпреки туй това го притежавам, а гоня го, защото извършил дела непростими, зарад които изпратените от брата му да ме гонят, гонят го него, защото фактите са съвсем на мегдан.
Хилядо пъти съм казал: ако би си бил ти на мое място, отдавна би си го заклал.
Добре щеше да бъде, ако другарите на Пет. Николов бяхте ги изпратили насам. Те бяха въоръжени от Охридското братство. Имам голяма нужда за още няколко момчета, за да допълня празните места - Костурско и Преспанско.
Павле ме запитва дали искам за Битолско Тано Николова.
Писах му да го изпратят. От неговото партизанство хич не се боя, защото зная го добре, а пък места като за него има доста. Ако в случай мине Скопско, дайте му канал.
Едничката ми работа засега е урежданието на един крупен атентат, за когото се надявам скоро да излезне сполучлив и преследванието на „итихадчийския” войвода майор Джемал ефенди. Той обикаля с една голяма чета, която преди няколко време бомбардирах и умряха 4 души, а 7-8 са безнадеждно ранени. На 10 т. м. вечерта имахме пак кратка престрелка.
Материала, разписките и др., изпратени по Ванчо Джонев, попаднаха в Миланови ръце. Аз не съм взел нищо. Готви ли нещо да прави с този материал. Раздава ли разписки, не зная. Аз го привършвам вече миналогодишния материал и скоро сключвам ръце.
След свършвание на последния и очакван атентат, изпратил съм окръжни за делегати и ще свикам редовния окръжен конгрес.
По въпроса за изборите издал съм окръжно със същото твоето мнение, че за избори, парламенти, кабинети и пр. пет пари не даваме, нито пък се надяваме.
Добре ще бъде, ако излезнем с едно официално окръжно в горната смисъл, с което ще можем да дадем гласност и в най-затънтените краища, защото и без такъво народа не се интересува, а при неотивание да гласува светът ще си мисли, че той е дезорганизиран. Ако намираш за добре, стори това, още да бъде с подписите ни, защото навред се говори, че нямало единство в организацията.
Разписката на железнопътната компания не я подадох, защото не са се явили повторно в тая страна. Изпращай по начесто писма и адреси. Ако ви зная къде сте, бих писвал често пъти.
Колко за срещата ни пообмисли му.
Аз не се чувствувам още уморен за почивки и не мисля и тая зима да прехвърлям Вардара, бакалъм [гледам, виждам]!
Иска ми се работа. Чувствувам се силен, бодър и имам всичката възможност да направя колкото атентати искам, но съм беден и гол, та няма що да правя. Най-главното е, че съм далеч.
Поздрав от всички до всички.
Пожелавам ви успех във всичко.
Сърдечно те поздравявам
Пет. Чаулев

№ 41

Писмо от Тодор Лазаров до П. К. Яворов за очакването България да обяви война на Турция, за да сложи край на живота си

Б. м., 27 септември 1912 г.

Г-н П. Яворов, Тук.
Любезни Яворов,
Чакам манифеста и първия топ, за да извикам: Сбогом, свете, другари, прощавайте!
С целувки Тодор
Утре - други ден тръгвам за К[юстенди]л, а може би и на оня свят. Сбогом!
Тодор

№ 42

Прощално писмо от Т. Лазаров до другарите си от ВМОРО

Б. м., 28 септември 1912 г.

Прощавайте, другари! Сега мога да се провикна: нине отпущаещи… Сбогом, свете! Нищо вече не ме свързва с тебе. За други идеали нямам нито време, нито сили. Едничкото нещо, което смущава щастието ми в тоя върховен момент, е, гдето не мога да стисна ръката на Александров…
Тодоре, прегръщам те най-задушевно!
Т. Лазаров
С погребението ми, разбира се, най-скромното, предполагам да се заеме Щипското братство. С вещите ми ще се разпоредят братя Х[джи]кимови.

№ 43

Визитна картичка на Тодор Александров до П. К. Яворов за упълномощаването му да приеме архивата на ВМОРО след самоубийството на Тодор Лазаров, задграничен представител на ВМОРО в София

Сива Кобила, 14 юли 1913 г.

Господин Пею Яворов,
Знаеш, че след самоубийството на непрежалимия Т. Лазаров, во военния съд прибрали архива организационна, оставена на съхранение от Лазаров и мен у бр[атя] Х[аджи]кимови. Чел си, вярвам, и писмото завещание, оставено от Тодора, с което упълномощава мене да прибера и запазя архивата и всичко оставено от него.
Моля, имай добрината, да направиш постъпки пред г. министъра на вътрешните работи да благоволи да разпореди той, щото тая архива да бъде предадена на тебе, за която цел ти изпращам и приключеното пълномощно.
Сърдечно те поздравявам:
Тодор Александров, нелегален окръжен на Скопския р[еволюционен] окръг и член в Централния комитет на Вътрешната М. О. Р. Организация.

№ 44

Пълномощно на П. К. Яворов, издадено от Тодор Александров за правото му като задграничен представител на ВМОРО да прибере архивата на организацията след самоубийството на Т. Лазаров

Сива Кобила, 14 юли 1913 г.


Пълномощно
Упълномощавам г. Пею Яворов - задгр[аничен] представител на Вътрешната М. О. Р. Организация в София да прибере вместо мен от прокурора на полевия военен съд там организационната архива, взета от къщата на бр[атя] Х[аджи]кимови, живущи [на] ул. „Цар Симеон” № 100, по случай самоубийството на представителя на В. М. О. Р. Организация - Тодор Лазаров.
Упълномощил: Нелегален окръжен на Скопския револ[юционен] окръг и член в Центр[алния] комитет на В. М. О. Р. Организация:
Т. Александров
[Печат: „Скопски революционен окръг”]

№ 45

Показания от Т. Александров за анархистите Викенти Попанастасов и Санко Антев и за нареждането на Тодор Лазаров да бъде следен анархистът Санко Антев

27 април 1915 г.


Тодор Александров, от Щип, живущ в София, ул. „Ангел Кънчев” № 45, 34 год[ишен], неженен, неосъждан, вр[еменен] задграничен представител на МОР Организация - Вътрешната.
Санко Антев ми е познат от края на 1910 год., когато поради едно убийство в гр. Куманово бяха забягнали заедно с Юрдан Иванов. През пролетта и лятото на същата година те двамата ходиха с моята чета няколко месеца. От техни и на другарите им разкази за Санко зная следното: Той е бил през 1904 или 1905 год. като сърбоманин на турска служба - заптия (стражар) около 1 година време в гр. Куманово. След това е забягнал в Сърбия и е ходил в Кумановско със сръбските разбойнишки банди, които, подпомагани от турската власт, горяха български села и принуждаваха българското население да става сърбоманско. През юли 1908 год., при обявяване младотурския хуриет, той се е легализирал в Куманово като сръбски четник заедно със сръбските чети.
Както и по-рано, тъй и след това, Санко, с група другари, се е отдал на обири и кражби в Куманово. Крали са: кокошки, патки, шаеци, крави, овце и всичко каквото попадне; обирали са дюкяни с подправени ключове и др.
Той с Юрдан Иванов и др[уги] другари са убили в гр. Куманово, в кръчмата на Наце Бислимски сърбоманина Спасо Сургюн и са го изнели и хвърлили (на парчета в чували) вън от града. Убили са го, защото последният е бил другар в кражбите и злоупотребил техния дял от откраднатото.
През януари 1910 год. Санко, Юрдан Иванов, Паше и др[уги] техни другари са убили гърците житари в Куманово, зет и шурей с цел да им вземат парите от продадената същия ден 9 вагона пшеница. След тая афера те забягнаха и станаха нелегални.
В началото на 1912 год. е получено писмо от Куманово от Наце Бислимски за Санко, с което го канят да дойде в Кумановско, за да съдействува да бъде убит войводата Кръсто Лазаров или да предаде четата, като наредят да бъде изловена или убита в с. Орашец, Кумановско. С това писмо турците обещавали на Санко, след като извърши това издателство, да получи веднага 100 лири турски възнаграждение и за напред да получава до живот по 10 л. т. месечно. Това писмо е заловено от Лазар Петров, родом от Куманово, по това време служащ в аптеката на Колчаков, и предадено на тогавашния задграничен представител на организацията Тодор Лазаров. Последният поради това е разпоредил да следят Санка.
На 6-и февруари т. г. Санко идва при мен в Щаба на опълчението в 6 часа вечерта и ми каза, че иска нещо тайно, много важно насаме да ми каже, но не иска да го види никой. Отиде да ме чака в сладкарница „Охрид”, обаче и там, аз бях със зап[асния] полковник Протогеров, приближи ме и с озъртане на всяка страна ме запита кога може да ме види насаме. Казах му да дойде другия ден в 10 ч. сутринта у дома. Дойде и ми говори, че тук в София станали редица атентати, раняване на Сис, стрелянето на Добринович, атентата в Казиното и досега нищо не се е открило. Той ми се ангажира, ако му окажа аз съдействие, да разкрие голямата мрежа атентатори, които били инспирирани от Ниш от майор Танкосич и Ташко Наумов. Той идва още няколко пъти вечерно време у дома, но понеже беше много неспокоен, аз се усъмних да не идва с лошо намерение и една вечер с два-трима другари го обискирахме у дома ми, но не намерихме у него нито оръжие, нито нещо компрометирующе. Същата вечер с полковник Протогеров го заведохме при г. г. следователите Чуклев и Митаков, пред които даде някои показания и посочи на лица, в които той се усъмнил, а на другия ден посочи къщата, дето се криел един от тези съмнителни лица на име Стефан, който и биде заловен от полицията по негово указание.
Викенти Попанастасов ми е познат по-добре от 1901 год., когато аз бях учител в Кратово и живеех с наем в тяхната къща. „Деец” на организацията той стана през 1906 год. Тогава той бе учител при Скопското педагогическо училище и зимаше участие в организац[ионни]те работи. През юли с. г., като делегат от Скопската револ[юционна] околия, взе участие в Окръжния конгрес на Скопския револ[юционен] окръг. След конгреса той биде изпратен заедно с майка си (за да пътува по-безопасно от турците) да ревизира касите на околийските комитети на Скопския окръг. Обаче още при тая първа по-важна организац[ионна] работа, която му се повери от конгреса, той си показа рогата. - Макар тогавашните представители на организацията: Матов, Гарванов и Сарафов да му дадоха достатъчно средства за пътни и др[уги] разноски за обиколката му, той пак зимал почти от всички каси, които ревизирал, по 4-5 и повече л. т. За това престъпление спрямо организацията остана ненаказан, защото наскоро биде преместен от Скопие и струва ми се, настани се на работа тук в София.
Колкото умът и способностите на Викенти бяха малки и моралните качества долни, толкова амбицията му бе голяма. Той се за велики планове приказваше, големи роли искаше да играе. Така като учител в гр. Скопие е замислял за убийството на Хилми Паша, а не успя да убие даже шпионина Георги Попов, живущ в гр. Скопие, та по-късно организацията се принуди да го убива в София. През 1908 год. той отива в с Виница, Кочанско, и с подкуп се избра за делегат в 1-и конгрес на Българските конституционни клубове в Турция, като е обещал и отишел на свои разноски само да вземе участие в конгреса.
През 1910 год. към края пожелава да замине с чета в Македония и даже взима един костюм четнишки дрехи от шивача, които приготовлявал дрехите. Когато представителят на организацията Тодор Лазаров узнава, че той иска да замине с чета, за да изостави една ученичка (сегашната му жена), която имал като жена и я лъгал, че ще се ожени за нея, отказва му да го пусне с чета и със заплашване му прибира четнишкия костюм. След това се принудил да се венчае за нея.
През 1911 год. Викенти се опитва да превземе положението в Скопския револ[юционен] окръг, като прати чета от България. Вероятно с негово знание се е тъкмял да замине с чета Влад. Чолаков от Кюстендил, уж като работник на организацията, а всъщност да убие мен и да улесни завзимането на окръга. Обаче Чолаков е доверил замисленото на някой от другарите си, който казал това на представителите на организ[ацията] и последните не му позволили да замине в Македония. През м. юли 1911 год. Викенти обмундирова, въоръжава и изпраща в Македония войводата Юрдан Иванов с няколко души другари, с цел да убият мен и да завземат положението в Скоп[ския] револ[юционен] окръг, за да могат там да прибягват всички техни другари, които занапред ще стават невъзможни за България. В тая група авантюристи-апаши влизаха Викенти Попанастасов, Юрдан Иванов, Владо Чолаков, Манолев и др. Чрез последния тая група [е] във връзка с младотурските оръдия от известната шпионска, терористическа група „Червените братя”, която се опита да прави обири и атентати в България, като диверсия от страна на младотурците за револ[юционното] движение в Македония. Те предприеха в същата година нападението всред София да банката Юда Б. Израел, ограбването на пощата за Босилеград и др.
Щом пристига в Щипската околия, Юрдан Иванов почва агитациите против организац[ионните] наредби, против социалния строй, против религията и против мен. Дава свобода на действие на четниците си, някои от които бяха местни хора, и те почват из селата да отиват из къщите на развратни жени. Почват да събират парите от селските каси и да разхвърлят налог на по-богати граждани (в Щип). Едно от най-големите „обвинения” против мен беше, че аз съм събирал от населението пари и съм ги прахосвал в България и в странство. Обаче всичките пари, които аз събирах за организацията, ги пращах на задграничните представители на организ[ацията] в София, дето се изразходваха само за организ[ационни] нужди и при най-точни и редовни сметки. Аз когато съм идвал в България на почивка, съм живял скромно, като съм се задоволявал с определената ми, съгласно конгресните решения издръжка, а в странство дотогава не бях отивал за почивка, освен през февруари 1911 год., когато Юрдан Иванов бе вече убит и Викенти бе избягал от София. И тогава заминах по съветите на лекарите и по настояването на някои другари, защото тук в България имах заведено дело от тогавашния руско-туркофилски кабинет на Гешев-Людсканов, задето съм изпращал революционни чети в Македония и бях принуден да се крия, а разклатеното ми здраве и спечеления отвътре лек бронхит изискваха чист въздух и спокоен живот. Тогава се принудих да замина за Ница, дето стоях около два месеца. Върнах се от там към края на април с. г. и веднага заминах с четата си вътре в Македония.
И при тая деморализаторска и престъпна дейност на Юрдан Иванов и другарите му, аз ги търпях няколко седмици, като се мъчех да ги вразумя и изпратя другаде. Тогава минаваха през Скопския окръг за Битолско четите на окръжния войвода Милан Матов и на члена на Централния комитет - Петър Чаулев. Писах на Юрдана да замине с четата на Матова за Битолско, дето може да бъде полезен, той отказа да стори това. С П. Чаулева му писахме или да се съгласи да замине за Битолско, или да се върне в България, в противен случай, на основание правилника, ще го обявим за разбойник и ще разпоредим да бъде преследван. В отговор на това той ми писа писмо, че ме счита „народен враг” и ми „обявява война”. Преписи от това писмо той разпратил на Чернопеева и др[уги] войводи.
Като се получи това писмо, разбра се, че той е непоправим и че мисли да убива мен, затова бе разпоредено навсякъде да се обезоръжи, дето и да се яви. И на 8-и август 1911 год. щипският войвода със селска милиция заграждат Юрдана с трима другари в с. Сергиево, Щипско. На поканата да предаде оръжието си, той открива огън и бива застрелян от милицията. При обиска намерени са у него около 20-30 лири пари и няколко писма, едно от които е от Викенти Попанастасов. Като се установиха престъпните деяния на Викенти Попанастасов, въз основа на организ[ационни] правилници, веднага той бил осъден на смърт от Вътрешната организация и още тогава е бил пратен терорист да приведе в изпълнение присъдата, обаче той се е спасил, като забягнал в странство.
От изложеното дотук се вижда, че Викенти няма никакви заслуги към освободителната кауза, напротив, той със своята прекалена амбиция да играе големи роли, с желанието си да забогатее леко и да живее разкошно, и с разбойнишките си престъпни инстинкти е принесъл само вреда на организацията през краткото време, когато е зимал участие в нея.
От 1911 год. насам той е нямал абсолютно никакво участие в организац[ионните] работи и не е можал да праща никакви писма, нито револвери до свои познати по организационните канали (пътища). Като твърди последното, той иска да заблуждава следствената власт.
Приключвам при настоящето: 1. писмото, писано от Юрдан Иванов (без дата), с което ми „обявява война”, и 2. намереното след убийството у него писмо, писано от Викенти Попанастасов от София и пратено в началото на август 1911 год. до Юрдан Иванов в Щип с молба тия две писма да ми се повърнат, за да се поставят пак в организационната архива, отгдето са взети.


№ 47

ТОДОР ЛАЗАРОВ - МИСЪЛ И ВОЛЯ

Д-р Христо Татарчев


Идеите и волята са изобщо, които определят величината и характера на личността в историята на един народ, доколкото в нея са изразени неговите аспирации и требвания на живота му. Затова идеите са толкова по-сюблимни, колкото съдържанието им е по-универсално и по-близо до живота и самата му реалност. Те би били абстрактни, висящи във въздуха без наличността на една воля, на една сила и активност, която да ги облече в конкретна форма в живота. Тодор Лазаров е именно оная личност, която въплъти в себе си идеята за свободата на Македония и волята за нейното реализиране. Неговото значение и смисъл са вече отдавна предмет на историята на македонското освободително движение. Силната и съзнателна личност въобще е творила винаги историята на един народ, понеже тя разбира и чувствува копнежите му и има кураж и воля да скъса с миналото, за да отвори пътя към ново и свободно развитие на духовните и физическите му сили в живота, като за туй се надява изключително на собствената си мощ и воля.
Македонската действителност на безправие и мизерия на народа не можеше да отмине острия и проницателен поглед на Тодор Лазаров и да не покруси впечатлителната му душа. Търговската професия, на която бе се отдал с оня младежки жар и самонадеяност, му се видя скоро безсмислена при господствуващите политико-социални условия. Животът обаче се е очертавал вече пред неговите очи не в оная съблазън за охолно преживяване и богатства, а във възвишен копнеж за правен и морален ред, където полетът на духа, мисълта и акцията би могли да се проявяват безпрепятствено в живота. И заради това инертният живот, който топеше дълго време неговите мисли и желания само във вътрешността на неговото същество - субект, не подхождаше ни най-малко на неговата натура и душа. Многовековната историческа пасивност на миналото беше отдавна в неговото лице осъдена, инак робството на народа ни би било вечно. Тоя ред от мисли въобще предизвика у него борба със себе си, дорде най-сетне се илюминира неговият дух, за да налучка по интуиция идеята за свободата на Македония. Тая идея за Т. Лазаров бе колкото една социална необходимост, толкова и една финалност за ред и морал в страната и само така историческото развитие на народа би могло да бъде надсмогнато. Изобщо идеята за свободата на Македония легна не толкова в диалектиката му, колкото в оная силна и несъкрушима негова воля, която създава у човека убеждението, че в света доминира не една външна, сляпа механическа необходимост на една иманентност, един целесъобразен динамизъм, който инспирира и поддържа духа и волята на народите в ревендикацията на свободите и правата им. Тая несъкрушима, желязна воля на Т. Лазаров имаше нейната естествена подкладка в съзнанието му към дълга и безграничната му любов към татковината си и нейната свобода. Тя потискаше у него всякакви егоистични инстинкти и заради това неговата съвест е била винаги чиста при преценката на фактите и избора им пред каквато и да е била акция. Идеята за свободата на Македония, която животвореше неговата натура и душа, илюминираше пътя на дейността му, се олицетворяваше винаги в неговото същество с блясъка на един истински възвишен култ. Тодор Лазаров бе не само едно рядко съчетание на идея и воля, но също така и необикновена съвкупност на добродетели: доброта, скромност и отзивчивост еднакво към ратници и сънародници. Това му спечели не само симпатии, а и респект във всички среди и немалко е улеснявал неговата революционна дейност. През всичките перипетии на живота и на революционната му борба не се разколеба никога неговата воля и той запази докрай последователност в дейността си по освободителната кауза. Още в първите години на революционната си борба той бе заточен в Прищина и по-късно в Африка - Фезан, ала излезе от там още по-силен в своята вяра за продължение на борбата. Неговият ентусиазъм и самонадеяност в успеха на делото са се подклаждали от оная струя на живота и на историческата реалност, че всичко в света, което е било постигнато по отношение на свободата и правото на индивида и народите, е извоювано чрез дълги упорити борби и жертви. Тази мисъл бе ръководният мотив и цел в живота му и укрепваше главно вярата и волята в неговия от туберкулозния бацил съвършено прояден организъм - туберкулоза, придобита през време на прекомерните морални и физически усилия в революционната му дейност, както и през време на заточенията му вследствие дълги лишения и страдания. Така щото нищо не бе останало от оня челичен организъм освен една малка светулка на живот при една несъкрушима воля, за да бъде до последния момент полезен на освободителната акция. За тая цел именно по наше настояване той замина в Лейзин - Швейцария, за да лекува болестта си. Често той подчертаваше в писмата си до нас лично безнадеждното си състояние, ала не искаше да мре, защото чувствуваше в себе си енергия и воля, за да се бори още за свободата на Македония. Най-сетне физическите сили му изневериха съвършено и от леглото трябваше вече да се разпорежда и да върши толкова деликатната и с толкова голяма отговорност революционна дейност. Оня исторически момент обаче, в който българският народ постави своето съществуване на карта за освобождението на българското племе от многовековното турско иго, сломи окончателно неговия дух и воля, че той не може да се вреди заедно с другите си сънародници в тая съдбоносна борба за свободата на целокупния български народ.
Нашата раздяла с Т. Лазаров, когато трябваше да влезем и ние в редовете на армията, остави у нас най-покъртителен, дори и понастоящем още жив спомен на съзнателно, но сюблимно негово крайно решение: „Моята мисия е вече приключена; освободителното дело е сега в сигурни ръце; то няма вече да остане недовършено; аз слизам спокойно в гроба.” Тая трогателна изповед на големия македонски борец пред нас, която и днес вълнува нашата душа от респект и адмирация, подсказваше ясно на нас замислената от него трагична кончина на живота си със собствен куршум. Тодор Лазаров, идеалист и голям реалист по разбиранията и изобщо - на живота и на нуждите му, прогледна и тук по интуиция, че освободителната кауза на Македония не може никога да замре и ще пребъде винаги в сигурни ръце, дорде свободата на Македония не бъде реализирана. Това негово предсказание, което е същевременно и завет за продължаване борбата докрай, е понастоящем символ на македонския народ. Борбата ето вече 20 години от трагичната му кончина се води със същата упоритост, постоянство и енергия и тя ще продължава да се води дотогава, докато не изгрее свободата над нашия роден край.
В. „Македония”, г. VII, бр. 1818, София, 12 ноември 193.2, с. 6.

№ 48

П. К. ЯВОРОВ И ТОДОР АЛЕКСАНДРОВ

Никола Коларов


Македонските дейци за Яворов. „Апостол и светец беше”. Предсмъртната бележка на Тодор Лазаров. Майката на Т. Александров за Яворова. Предсмъртното писмо на Яворов до Т. Александров. Истинското тачене на Яворовата памет.

Яворов свързва неразривно и завинаги името си с Македония. Свързва го не само с вдъхновените си песни, които й посвети, не само с ненадминатите „Хайдушки копнения” и с най-хубавата биография в българската литература, каквато е тази на Гоце Делчев - негов обожаван другар и велик македонски българин - но и с едно продължително апостолство из самите дебри на Македония, което му струва много изпитания, много неизгоди и няколко премеждия. Перото на Яворова, заедно с пушката, която юнашки държеше поетската му ръка, еднакво служеха на свещената борба, която македонците водеха срещу турската сатрапия.
Затова Яворов е бил обграден с такава обич и почит сред македонските борци, с каквато рядко някой друг се е ползвал. В четите той е бил не само любимецът, който трябва да бъде улесняван и зорко пазен от неприятелски куршуми.
Неговото голямо име на поет и революционер
и неговата безпределна преданост към делото на Македония, дори са го спасили от явна смърт при пленяването му от четата на капитан Стоянов, принадлежаща към върховистите, които иначе болезнено са чувствували жилото и силата на неговото перо и слово. За Яворова с чувство на благоговение приказват и всички живи селяни, които са имали щастието да бъдат в досег с него.
Преди няколко години посетих с. Петрово, Св[ети]врачко, свещеника-бежанец от с. Лехово, с когото Яворов е държал известното великденско слово в селската черква; видях и леховката, която със своя стан е замаскирвала шума и работата около хектографа, на който Кирилиев е отпечатвал „Свобода или смърт”; срещнах и няколко куриери на Яворова, които разказват странни случки за революционера-поет и редактор; чух на самото място от живи свидетели и описанието на голешовското сражение, от което Яворов и другарите му по чудо са си спасили главите. - Навсякъде, където е минал той, е будил възторг и въодушевление; оставял е от магията на своята голяма и велика душа.
И днес още звучат в ушите ми думите на леховския свещеник:
„Апостол и светец беше.”
Яворов е бил в най-тесни връзки до края на своя живот почти с всички първи хора на македонското освободително движение. Бил е винаги свой между тях. Доверявано му е било всичко по-важно и съдбоносно. Особено тясна дружба го е свързвала с Тодор Александров и Тодор Лазаров. През 1926 г. неговият сестреник, г. Найден Найденов, ми предаде една част от архивата му, изключително с македонски материали. Тази архива биде изискана от тогавашното Задгранично представителство на ВМРО и неизвестно е какво е станало по-нататък с нея. Спомням си, че в нея имаше много ценни писма от Тодор Александров, имаше, между другите, и едно твърде интересно писмо от Христо Матов, в което последният излага положението на Македония непосредствено след катастрофата в 1913 г. и поддържа с няколко аргументи, наредени по Матовски в точки, нуждата от австрийски протекторат над Македония.
Имаше и една друга реликва - прощална предсмъртна бележка от именития македонски революционер Тодор Лазаров, чието съдържание, спомням си, гласеше:
„Брате Пейо,
Чакам манифеста (за обявяване на войната в 1912 г. б. м.) и първия топ да гръмне, за да кажа: Сбогом, свете! Сбогом и другари!”
Идва злополучната 1913 г. - злополучна за целия ни народ, злополучна и за Лора и Яворов. В припадък на ревност, Лора се самоубива. Яворов грабва револвера, насочва го в главата си, но не успява да отправи смъртоносен удар; пострадват очите му. Общественото настроение е срещу Яворова. Довчерашни поклонници и приятели, един по един се отдръпват и злословят по адрес на онещастливения поет. И това не са малцина. Интересно е, че между тях са и някои, които днес се подсланят под свещената сянка на великия поет и са заели позата на негови защитници.
Трагедията на Яворов става свръхчовешка. Загубата на Лора, раната в главата, слепотата, людската злъч и клевета, убийствената самота, измяната на довчерашните другари - всичко това разпъва на кръст неговата чувствителна душа.
И в този общ повик срещу Яворова,
само неговите приятели македонци не го изоставят,
те разбират най-добре трагедията му; утешават го, подпомагат му. Яворов е бил на лечение в клиниката на д-р Стефан Сарафов, която се е намирала над днешната сладкарница „Цар Освободител”. Там той постоянно е бил посещаван от македонски деятели. Всички те са бдели над здравето и участта на охуления и изоставен поет. Тодор Александров е полагал големи грижи за неговото спасение. Винаги в тези тежки дни му е оказвал морална и материална подкрепа.
Характерно за невинността на Яворова е
едно свидетелствуване на покойната майка на Тодор Александров - баба Мария.
Преди няколко години, при един разговор за Яворова, тя ми каза:
- Яворов често идваше у дома при Тодора. Два-три пъти дойде и с Лора. Нейната хубост ни порази. Тя бе толкова хубава, че две от дъщерите ми, които Тодор веднъж изпрати до Яворова по някаква работа, бяха я видели и цяла седмица след това само за хубостта й приказваха. Не знам защо, аз се боех от този брак. Като че ли предчувствувахме, че нещо лошо ще се случи. След смъртта на Лора, на един обед, отворихме дума за нещастната случка и едва ли не почнахме да осъждаме Пейо, Тодор, който бе изпаднал в много лошо настроение от деня на нещастието с Яворова, се поизкашли - а това бе обичайният намек у него, когато нещо не одобрява - и каза:
„Лора се е самоубила. Яворов не е никакъв убиец!”
Думите на Тодора бяха закон за нас.
Баба Мария също ми разправи тогава, че последните дни на Яворова са били извънредно тежки. Той идвал често у тях. Понякога стоял с часове, докато дочака Тодор, който е бил зает с разни работи навън. Бил мълчалив. Най-често играел с внук й Кольо, който е на възраст на сина на Лора - Петко. Яворов много обичал Петко. Последната вечер от живота си пак бил у Александрови: играл с Кольо и на няколко пъти с любов говорил за Петко.
Положението на Яворов се влошавало из ден в ден. Личало, че много го измъчвала и немотията. Чувствувал се много стеснен, когато получавал пари от Тодор Александров. Пък и на самия Александров било извънредно неловко да дава помощ на най-големия български поет.
Нищо вече не е било в състояние да възвърне Яворова към живота. Той неотклонно е вървял към фаталния ден, когато за втори път и вече
с верността на четнишкия си револвер,
посегна окончателно на живота си. (Впоследствие следовател е предал този револвер, заедно с калъфа, на Тодор Александров, който го запазил със следната бележка: „Револверът, с който Яворов се самоуби”.) Тогава всички разбират какво е изгубила българската литература, какво е изгубил българският народ. Разбират това и мнозина от неговите клеветници, които промениха после мнението си.
Доколко македонците са чувствували Яворова свой, говорят самите грижи, полагани от тях по него, говори и обстоятелството, че тленните му останки при погребението са били носени от Тодор Александров, ген. Протогеров, проф. Балабанов и Данаил Крапчев. Доколко пък Яворов се е чувствувал близо до Македония, говори
неговото последно желание да бъде погребан в четнишката си униформа,
говори и предсмъртното му писмо до Тодор Александров, в което, между другото, казва и това:
„Брате Тодоре,
Кажи на Македония, че нейният син, считам се за неин, умря в свободна България, увенчан с една най-мръсна клевета.”
Тогава и сега, за тези, с които Яворов работи и страда, за тези, за тези, които действително го обичаха и му съчувствуваха, за тези, които му бяха истинските другари, той бе и е невинен. Той стана жертва на фатално стекли се обстоятелства и на едно общество, което не можа да разбере трагедията на две големи души.
Ние, обаче, не виждаме нуждата от тая усърдна словесна борба, която напоследък се поведе, за да се доказва невинността на Яворова.
Най-после едно издание с подбрани Лорини писма, за да разкрие някои неосветлени страни в трагедията Яворов - Лора, може да бъде оправдано. Но не, обаче, всички тези вестникарски публикации и дневници без всякакъв обществен интерес, които гонят тиражна политика и популярност за самите автори.
Прекалява се.
И доста много вече. Разкриват се и съвсем незначителни от обществено гледище факти и отношения, засягащи и живи хора, чиито чувства най-после би трябвало да се уважават.
Суетността и тиражната политика трябва да бъдат държани на почетно разстояние от тази трагедия. Профанация с паметта на Яворова не бива да се допуска. В случая най-ревниви трябва да се покажат близките на Яворова.
Присъдата на тесногръдите съдии в 1914 г. вече е касирана в съзнанието на културна България. И сега в друго направление би могла да се изрази признателността към Яворова, както и грижата да се запази чиста и светла паметта му. В това отношение
ние бихме посочили за пример
неговите почитатели македонците. Който е виждал гроба на Яворова преди години, знае че по-занемарен гроб от неговия нямаше. Македонската младежка организация в София, която носи името му, издигна един хубав паметник над неговия изоставен, буренясал гроб. Признателните арменци му построиха бюст в Борисовата градина. На видни места из всички градове на Българска Македония също е поставен неговият бюст.
Ето едно назидателно указание за истинско тачене на паметта на безсмъртния поет и революционер.
В. „Обзор”, София, 29 февруари 1936 г., бр. 51, к. 1-2.

№ 49

Тодор Лазаров

(1869-1912 г.)

В кипежа на македонското освободително движение се открояват редица образи, които будят истинско удивление като съвършени съчетания на най-високи граждански, революционни и човешки добродетели. Говорим тук за покойните големи македонски ратници, чието дело е вече завършено. За ония македонски избраници, в които са били съсредоточени високите нравствени и физически качества на македонеца, без които качества рядкото величие на освободителното ни дело би било немислимо. За ония свети сенки на македонската революция, чийто борчески живот завърши с достойна смърт - живот и смърт за Македония. Между тях, между най-първите от тях е и Тодор Лазаров.
Наистина, македонското народно дело още се твори и неговата история още не е написана, но все пак името на Тодор Лазаров не се ползува с напълно заслужената от него всеобща популярност. С живота си, със своите дела и с мъченическата си смърт той живее днес едва ли не само в паметта на ония, които са го познавали приживе. А би трябвало, когато се споменават имената на Даме, Гоце, Пере и Тодор Александров, да се споменава винаги и неговото име.
Животът на нашите големи революционери е същевременно и жива история на македонското освободително движение. Такъв е животът и на Тодор Лазаров.
Той е роден в Щип през 1869 г. и е син на видно щипско семейство. Неговата външност е била едно щастливо отражение на големите му духовни дарби. Тодор Лазаров е бил един рядко красив мъж. Стройната му фигура е излъчвала покоряващо величие, сила и благородна гордост. Неговият орлов, проницателен поглед, мъжествената му походка са издавали един непоколебим дух и твърда воля. Къдравите му коси с огненочервен оттенък, големите му мустаци и раздвоената му брада са украсявали една хубава глава - винаги гордо изправена. Фините черти на неговото лице, бялата му кожа и сините, сякаш изписани вени по слепите очи и ръцете, са били твърде характерни за тоя истински аристократ по дух и външност. Той е бил рядко чистоплътен човек, винаги спретнат, изискано облечен. Неговата елегантна фигура е била особено интересна с аления фес на главата. Славата му на хубавец се е носила из целия град. Често пъти щипските ханъми са предпочитали да купуват платове от дюкяна на брата му Арсо Лазаров, водени от скритото желание да видят там очарователната фигура на Тодора. Но рядката хубост на неговата външност не би била толкова властна и нейното влияние не би било толкова неотразимо, ако от всеки негов поглед, от всеки негов жест не е лъхала една голяма вътрешна сила, която е импонирала дори и на най-големите турски властници и катили в родния му град. При всяка среща с него те са му давали най-почтително темане. Те са го смятали за най-голям началник на комитите, за нещо много повече от турски валия и това за тях е било напълно естествено, напълно в реда си. Тодор е знаял съвършено говоримия и писмен турски език, та всички турци са го почитали като способен, знаещ човек.
За времето си Тодор Лазаров е бил доста образован - свършил е в Солунската българска гимназия шестия клас. Това образование е допринесло твърде много, за да се развият нашироко неговите вродени дарби. Защитата си през време на процесите, в които е бил замесван, той винаги е водел сам. Това за него едва ли е било трудна работа при неговата интелигентност и блестящ ум.
За своите сънародници Тодор Лазаров още приживе е бил истински герой - никой не се е съмнявал в неговото призвание на народен водач. Влиянието му в цяло Щипско, особено в града, е било огромно. Волята му е била закон, всяко негово нареждане е било изпълнявано безпрекословно, с обща готовност е било възприемано всяко негово начинание. През 1905 г. край Щип са били убити от турци двама българи-кираджии. В отговор на това злодеяние Тодор е наредил да се обяви в Щипско бойкот от страна на българското население срещу турците. Бойкотът е бил проведен с пълно единодушие и дисциплина. В града бойкотът е бил обявен с камбанен звън и в началото цялата чаршия е била затворена. Пратено е било нареждане по селата - никой селянин да не идва на пазар в града. Турците са се видели в чудо: няколко дена наред не са могли да купят или да продадат нещо на българин. Никой от тях не се е съмнявал, че бойкотът бил заповядан от Организацията, а Организацията за турците е бил Тодор. През лятото на същата година в с. Лезово бива заграден от аскер Мише Развигоров, ведно с четата му. Благодарение на своя голям авторитет Тодор веднага организирал революционните сили в околията и в съседните околии, а също и в града, за един удар срещу аскера, та по тоя начин да бъде спасен Развигоров с другарите му. До изпълнението на тая решителна акция не се е стигнало само поради туй, че Мише Развигоров малко преди това успял сам да си пробие път.
Тодор Лазаров е покорявал сърцата на всички, които са имали случай за разменят две думи с него. Той е бил твърде демократичен, с добри обноски; една приветлива, приятелска усмивка никога не слизала от хубавото му лице. Винаги е бил добре разположен и весел, дори в тежки моменти. Сладкодумен събеседник, той винаги е завладявал слушателите си. През време на престояването си в Прищинския затвор той попада всред една група от диви арнаути затворници, които в скоро време успява да опитоми така, че и по-късно мнозина от тях са го търсили, уважавайки приятелството му, разчитайки на неговата закрила. На заточение в Шам-Тарабулус той е бил затворен ведно с една пъстра тълпа от представители на всевъзможни народности. Затворниците жестоко са враждували помежду си. Тодор успял да въдвори ред между тях, да ги укроти, та всички са го търсили да урежда взаимните им разправии. Тук много му е помагал арабският език, който е научил много добре за едно кратко време. Не е трудно, следователно, да си представи човек с каква обич и с какво уважение се е ползвал Тодор всред своите сънародници в родното си място, споделяйки с тях общите страдания и тежестите на борбата.
В течението на редица години животът на Тодор Лазаров е тясно свързан с революционното движение в Щипско. Той с цялото си същество, и духом и телом, е принадлежал на народното освободително дело. Дълги години наред, ведно с Мише Развигоров, той е центърът на народните работи в родното си място, първенец между народните ратници, особено в града.
Той е между първите от щипските граждани, които още през 1894 г. са влезли в редовете на ВМРО. Даме и Гоце са били твърде много улеснени от него при основаването на местната революционна организация в Щипско - нещо повече дори: без неговата помощ те едва ли биха могли да сложат така бързо и така сигурно основите на революционното дело в тоя Македонски край. Преди това Тодор е зимал най-живо участие в народните работи като постоянен председател на черковно-училищното настоятелство в града, без същевременно да е бил чужд на революционната идея. Когато е напуснал Солунската гимназия - едва осемнайсетгодишен младеж, при един обиск в къщата му е бил намерен куп революционна литература, с която Лазаров е снабдявал своите другари и съграждани. С една дума, още в зората на революционното дело в Щипско той зима най-живо участие с една беззаветна преданост към народния идеал, с пълно себеотрицание, с безрезервна готовност за всякакви жертви, без да се разколебае нито за миг пред непосилните страдания, които е трябвало да преживее като революционен ратник.
Още през 1896 г. Тодор Лазаров, ведно с другарите си Мише Развигоров и Гьошо Гочев, предприемат една малка революционна акция, която е имала за цел да пресече пътя на сръбската пропаганда в Щип. Проводник на тая пропаганда е бил щипският младеж Йордан Бабамов, който се е учил в Сърбия и след завръщането си в родния си град е започнал чрез подкупи и други подобни средства да насажда сърбоманството сред своите съграждани. Предупреждаван е бивал на няколко пъти да се откаже от пакостната си дейност и да напусне града, докато най-сетне станало нужда да бъде прогонен насила. Лазаров, Развигоров и Гочев влизат през една нощ в къщата му и го набиват. Бабамов се оплаква на турската власт и тримата другари биват осъдени на затвор и парична глоба.
През време на голямата Винишка афера в 1897 година, между другите арестувани, е и Тодор Лазаров. За него обаче никой не е отворил уста да каже, че е участник в революционните работи. Впоследствие дадена е била амнистия, като 4-5 души, въпреки амнистията, са били задържани в затвора, а всички останали трябвало да дадат клетва, в присъствието на двама специално изпратени паши - Енвер паша и Садък паша, че няма за в бъдеще да работят против държавата. Тодор Лазаров отказал да даде подобна клетва и отново бил върнат в затвора. Когато двамата паши се убеждават, че няма да успеят да изтръгнат от него исканата клетва, те биват принудени да отстъпят пред неговата смелост и упоритост и да го освободят.
През 1899 г. Тодор отново попада в затвора в свръзка с устроеното от него нападение върху турския шпионин Георги Иванов от Виница. Нападението излиза несполучливо и шпионинът посочва Тодора като най-голям виновник в случая. Турците го арестуват веднага и със следствието се заема тогавашният полкови командир в града, Шаик бей, който и преди тоя случай е търсил начин да убие Тодора. Още при залавянето му Тодор е заявил, че няма да позволи да бъде насилван. Шаик бей, от страх пред опасния арестант, водил следствието в присъствието на 5-6 души кюрди, негови войници, но въпреки туй, още при първия му опит да удари Тодора, последният се хвърля върху него, сякаш да го разкъса с ръце. Войниците обаче свалят на пода смелия бунтовник и го подлагат на жесток побой. Въпреки всички мъчения, Тодор не е дал никакви показания - през цялото време упорито е мълчал. Хвърлят го наново в затвора, дето престоява до зимата, когато го пренасят в Скопския централен затвор - Куршумли хан. След известно време, ведно с други затворници, той бива преместен в Прищинския затвор. Тоя път Тодор Лазаров престоява затворен цели четири години. През това време именно, вследствие изтезанията и тежкия затворнически живот, в неговите гърди се загнездва туберкулозата, която го измъчва до края на живота му. Към края на 1902 г. той бива освободен и веднага интерниран в Солун, дето още с пристигането си се поставя в услуга на Централния революционен комитет.
През 1903 г., непосредствено след големите атентати в Солун, ведно с всички арестувани българи, в затвора попада и Тодор Лазаров, който е бил подложен на мъчение и жесток побой. От тук той е бил интерниран в родния си град Щип, дето поема ръководството на революционно Щипско. Това трае до 1905 г., когато ведно с д-р Петър Кушев, от Велес, биват арестувани и откарани в Скопие. Арестуването сега е било последствие на залавянето на една архива, в която е бил открит псевдонимът на Тодора. От Скопие арестуваните са били откарани в Солун, после в Смирна и от там в Шам-Тарабулус, дето престояват като заточеници до хуриета. Двамата заточеници са били осъдени на строг тъмничен затвор като хора, които устройвали убийства. Животът през време на заточението за Тодора е бил едно непрекъснато страдание, което е започнало още по пътя за Мала Азия, когато е трябвало да пътува окован в тежки вериги. Поради разклатеното му здраве, животът тук за него е бил тройно по-тежък. Месеци наред той е прекарвал при убийствени условия, в задушни, смрадни и пропити с влага килии. Неговият дух обаче, както винаги, останал несломим: с търпение понася тежките страдания, намира време да бъде полезен за другите и дори често се опитва да се шегува, за да облекчи и обнадежди своите другари по участ.
След освобождението му от заточение Тодор се връща в родния си край и веднага се залавя за народните работи, в кръга на новите възможности след хуриета, без обаче ни най-малко да вярва в искреността на турците. Жестоката болест скоро го принуждава да замине за Швейцария, за да се лекува, обаче той не дочаква края на един нужен за изцеряването му срок и бърза да се прибере в София, дето поема длъжността на задграничен представител на ВМРО. Смъртоносната болест все повече разяжда неговия организъм, но Тодор непрестанно чува в сърцето си зова на своята Родина, вярата му в близкото й освобождение расте и му вдъхва нови сили за неуморна работа, която върши с една чудна енергия дори в дните, когато неговата плът е била вече сразена и той не можал да напуска леглото си. В София Тодор е трябвало да понася не само бремето на грозната болест, не само трудностите на работата, но и оскърбленията на разни скудоумци измежду върховистите, които с искали да отнемат от неговите ръце повереното му дело на Македония. Тодор обаче всичко понася със свойствената му твърдост и до последния си дъх оставя верен на себе си.
Духовният образ на Тодор Лазаров, неговият ум, воля и характер предизвикват искрено възхищение и дълбока почит. Той е бил незаменим другар и приятел. Всяка негова стъпка в живота и делото му е отбелязана със знака на едно рядко благородство. Той е бил любезен с всекиго, неговите големи грижи, огорченията му, неговата лична мъка винаги са стояли зад една весела усмивка - признак на една ведра, чиста душа и на характерния за призвания народен водач, за водача на един поробен народ, стоицизъм. Тодор Лазаров е страдал през живота си както малцина други от неговите другари, но тежките страдания не са успели да хвърлят и най-малка сянка в душата му. Непресъхващият източник на неговите сили е била неизмеримата му любов към Македония и към нейното дело. За него не е съществувало нищо друго, освен Македония. Той е носил с гордост името революционер, с пълно съзнание за своята задача като македонски борец. Той е бил човек твърде демократичен, но винаги достатъчно строг и към себе си, и към другите, когато е трябвало да се изпълни дадена задача. Честен и справедлив спрямо другите - от себе си Тодор винаги е искал най-голямата жертва. Той не е търсил награди - единствената награда за него са били радостите на непоколебимата му вяра в освобождението на Македония, а също и любовта, с която го е обкръжавал народът, в името на който народ живя, страда и умре.
Начинът, по който е умрял Тодор Лазаров, е напълно логичен край на неговия живот. Обявяването на мобилизацията за Балканската война го заварва в София, на легло. Коварната болест е изсмукала неговите сили и той не е могъл да последва другарите си, които са се отправяли вече към бойните полета. Лазаров дълбоко е вярвал, че започващата се война ще донесе постигането на големия народен идеал - автономна Македония, а често е казвал през живота си, че истинските борци за свободата на поробена Македония трябва да изгорят всред стихията на събитията, които ще донесат тая свобода. Неговият най-голям блян е бил да умре за тая свобода - блян на безпримерен борец за народното добруване, на беззаветен идеалист. През нощта на 15 срещу 16 (ст. ст.) септември 1912 година, когато смята, че настъпва великият момент на македонското освобождение, Тодор Лазаров се самоубива в стаята си, за да се изпълни волята му да бъде между първите войници, паднали в настъпващата освободителна война.
Достоен край на достойния живот на един избраник.
От в. „Свобода или Смърт”, брой 137 г. от м. октомврий 1932 г. и сп. „Илюстрация Илинден”, г. V, София, ноември 1932 г., кн. 2, с. 1-4.