КИРО ГЛИГОРОВ–ПРЕВЪПЛЪЩЕНИЯТА НА ЕДИН ХАМЕЛЕОН

Киро Глигоров лично не познавам. Преди години, когато се представи книгата със стенограми от разговори на стария югославски функционер Кръсте Цървенковски с Тодор Живков го видях (Вж. Кр. Црвенковски, На браникот на македонската самобитност. Скопjе, 1998, 209 с.). Тогава през същата 1998 г., по време на наша служебна командировка бяхме поканени да присъстваме на това антибългарско сборище в центъра на Скопие. Отидохме от любопитство. По пътя към залата аз вървях съвсем близо до тогавашния македонски президент. Беше наскоро след като се оправи от атентата. От двете му страни вървяха двама яки и снажни гавази с извадени дълги револвери.

Влязохме в залата и той се тропна на средата на първия ред и това беше сигнал да започне тази Валпургиева нощ посред бял ден. Незабравимо преживяване! Започна промоцията (т.е. представянето). Излезе македонският посланик в Белград Славко Милославлевски и си оплю брадата, клеймейки България. След това дадоха думата на Крсте Црвенковски, бившият държавен и партиен ръководител, който на свой ред започна да плюе родината ни, а тогавашният президент само се усмихваше самодоволно с едното си око. Дано да има запазени снимки от тогава, за да се насладите и вие на това впечатляващо сборище. Остана ми този незабравим спомен от тази македонска клоака! Спомних си за това преживяване, когато започнах да прелиствам спомените на Киро Глигоров (Вж. К. Глигоров, Македониjа е се што имаме. Скопjе, 2001, 575 с.)


Когато моят приятел Никола Григоров ми предложи да кажа някоя и друга дума за първия македонски президент Киро Глигоров изобщо не приех задачата с радост. Още повече, че мен ме е привличало славното в нашата история; това от което вече се възхищават поколения и което може да служи за добър пример. Но защо пък биографията на този хамелеон да не служи за пример, дори и на поколенията, които ще дойдат след нас. Още от детските си години помня един от съветите на майка ми и баща ми. А той беше – „Внимавай какво правиш и какво говориш, за да не станеш като еди кой си за смях на хората!” Именно с тази мисъл в главата приех да запозная посетителите в сайта „Сите българи заедно” с тази персона, защото често пъти лошият пример е по-добър от най-добрия. Още повече, че вече имахте възможност да се запознаете с биографичния документален портрет на неговия предходник Лазар Колишевски. Преди години в пресата бяха публикувани и любопитни сведения за още двама политически хамелеони и въжеиграчи - Лазар Мойсов, произхождащ от здраво българско семейство от Тиквешията и генералът историк Михайло Апостолски от Щип. За друг един български родоотстъпник Димитър Влахов като, че ли спряхме вече да се интересуваме, но доколкото зная родният му син – генерал Густав Влахов още продължавал да се навърта около белградските си господари, дори не смейки да се върне в Македония. На тия, които ви изредих по-горе Й. Б. Тито нямаше никакво доверие, като дори ги беше изтеглил да работят в Белград или ги беше запокитил из другите републики. Докато беше жив ибрикчията Димитър Влахов беше получил едни от най-високите постове в Югославската федерация, а дори от негово име беше публикуван един огромен том със спомени, който беше основно преработен от скопските лъжеучени. Но и те, въпреки това не успяха да го изчистят докрай, та ако го разгърнете ще намерите ценни сведения, които ще има да се чудите как са останали. Та въпреки огромните усилия на измамника Д. Влахов, Тито беше продължил до самата му смърт да се отнася с присмех към него, наричайки го „дъртия българин”. Но Тито беше не велик политик и държавник, а гениален хитрец и използвач на сменилите окраската си родни хамалеони. За да не са голословни моите твърдения ще ви цитирам откъс от доклада на секретаря на Българската легация в Белград Т. Мечков от 28 юли 1946 г. – “По-будните македонски дейци са привлечени в Белград и по този начин съзнателно се прави всичко те да бъдат откъснати от македонският политически живот и да не влияят върху неговото развитие със своя авторитет и престиж. Такъв е случаят напр. с Д. Влахов, Кирил Григоров (бивш министър на финансите в македонското правителство, сега един от секретарите на Министерския съвет на Съюзното правителство), Соколов, генерал Апостоловски и др. Върху всички тези хора тегне подозрението, че са българофилски настроени и поради това те са особено внимателни във връзките си с Българската легация и България изобщо. Генерал Апостоловски е преместен от Генералния щаб в Белград и направен армейски генерал в Сараево само за това, че е отишъл в България, макар, че целта на пътуването му да е била да отведе тежко болният си от туберколоза брат в санаториума в Искрец.” (Вж. БКП, Коминтернът и македонският въпрос (1917-1946). Т. ІІ. София, 1999, с. 1276.)

Може би днес да сте забравили кой е споменатият в документа генерал Михайло Апостоловски. Същият също е родом от Щип и е роднина на нашия герой Киро Глигоров; офицер е от сръбската армия. За него също има запазени документи във Военния архив във Велико Търново и в Централния държавен архив, отдавна вече публикувани, дори и в чужбина, като “честен и благонадежден българин, от български произход”, включително и молби от неговия баща до цар Борис ІІІ. За него, като мераклия да служи в българската армия и да се бори за величието на България разказваше и остави интересни спомени полковник Вълко Яначков. Но от Щаба на армията насочили Михайло към трудови войски и обиденият кариерист хванал гората и ето ти го Титов партизанин. Та този негодник и ярко изразен психиатричен случай беше и един рядък феномен в човешката история. От генерал от югославската армия го произведоха директор на “Институтот за национална история” в Скопие. Все пак в тази югославянска тирания трябваше да има ред, нали!? Въведе се жестока цензура върху изданията и преследване на иначе мислещите. Във всеки институт, учреждение, вестник, списание, издателство и медия бяха назначени официални цензури, които се наричат “лектури”. Те и днес са си на бойния пост. Погледнете и сега излизащите в Македония книги и ще видите, че имената на сърби и сръбкини, упражняващи тази продължаваща цензура “красят” издателското им каре. Не ги бъркайте с длъжността на редакторите, те книгите им си имат и редактори. Вероятно все още има хора, които помнят злобните изказвания и обвинения на генерал Апостоловски срещу родината ни и срещу народа от когото се беше отказал. И днес остана като крилата неговата мисъл, която беше извадена в заглавието на негово интервю отново срещу България в белградското списание “НИН” – “Нямам доказателства, но твърдя!” Това налудничаво хрумване на генералът-историк би трябвало да се закачи като лозунг на трансперант на входа на Института за национална история, на Македонската академия и на Института по фолклор в Скопие и в историческите факултети на многобройните им университети. Макар и ненаписано то и до днес им служи като пътеводна звезда.
А Киро Глигоров хамелеонското си го има в кръвта си, тъй като е син на баща бояджия  и пребоядисването от българин, на сърбин, отново на българин, след това на югославянин, а на края и на македонец. Ако проследите неговата политическа и държавническа кариера ще се убедите в това. (Между другото неговият баща Благой учил бояджийския занаят във Велико Търново.)

В спомените си той много разсъждава върху името си, заделяйки му една глава, опитвайки се да аргументира защо така е започнал да се нарича. По този начин се разграничава от българското си име Кирил Благоев Григоров и от сръбското си Кирило Глигорович. Интересно, защо сръбско-македонските кръстници все още не са прекръстили Св. Кирил и Св. Методий, по маниера на кръщелника си Киро Глигоров да ги прекръстят на „Киро и Мето”? Подхвърлям им го като идея, че е време да се позамислят и възползват, като даром им давам тази идея, а на Св. Климент Охридски и Св. Наум Охридски, какви хубави македонски имена могат да им дадат, като Климбо Охригянчето и Наумче Охригянчето. Помислете овреме, да не ви изпревари някой и без това гърците много искат да ви подлеят вода за Сандо Македончето и татко му Фильо Македончето, а албанците да не се сетят да си поискат Скендер бег и Майка Тереза.
Ако продължим разсъжденията около името на нашия хамелеон ще видим, че историята на ВМРО, на която деен участник бил дядо му Григор (касиер на Щипския комитет), има още един Кирил Григоров. Та този другият Кирил Григоров е терористът на ВМРО, убил на сред Щип родоотстъпника Стоян Мишев, татко на съпругата на нашия хамелеон Нада Мишева.
А кой е Стоян Мишев? Да припомним, че това е един от най-смелите и добрите щипски войводи от времето след Илинденско-Преображенското въстание. Той заедно с Тодор Александров завършва Скопското българско педагогическо училище, където директор на училището и техен кръстник във Вътрешната организация е Христо Матов. Та Стоян Мишев освен, че е български учител в Македония, но е и един от борците срещу сръбските чети в Брегалнишко. Като български революционер лежи в турските зандани, където бил и дядото на македонския президент. Дейността му като български революционер продължава до 1922 г., когато се включва в Македонската федеративна организация, създадена заедно със земеделските и комунистическите контрачети, за която сме говорили и на други места. От тази година Мишев минава на добре платена сръбска служба. Той е един от основателите и ръководителите на „Здружението за борба против бугарските бандити” в Щип. И там, в Брегалнишкия окръг, където до преди няколко години преследваше сръбските чети, започна да гони и убива довчерашните си другари от българската ВМРО. Именно за тази му дейност, ренегатът Ст. Мишев беше осъден на смърт и екзекутиран от съименника на нашия хамелеон – Кирчо Григоров. (За него и за героичния му подвиг и за екзекуцията му от сърбите може да прочетете едни от най-хубавите редове в спомените на техния велик съгражданин Иван Михайлов.) Та зет на родоотстъпника стана Киро Глигоров и колкото и да го осуква по килифарски явно това също да е било като аргумент за прекръстването си да не някой да си помисли, че има нещо общо със съименника си, терориста от ВМРО. В спомените на Киро Глигоров няма да намерите нищо за Стоян Мишев. Явно и той се е срамувал от него!?

В спомените си Глигоров на всяка страница лъже като дърт циганин. Ако разгърнете спомените и архивите на неговите съграждани Тодор Александров, Иван Михайлов, Васил Хаджикимов, акад. Любомир Милетич, проф. Александър Балабанов, Мите Хаджимишев, Христо Попкоцев, Владислав Ковачев и на кой ли не още ще се убедите в думите ми. Ако е вярно, че дядо му Григор е бил заточен като деец на Вътрешната организация и е освободен по време на амнистията след въстанието, интересно защо името му не фигурира в изданието за амнистираните илинденци, издание на Държавния архив на Македония. Ако разгърните този обемист том, ще видите, че всичките заточеници и затворници от Щип са само българи. Няма нито един от друга народност. (Вж. Амнистираните илинденци во 1904 година. Превод и коментар магистър Драги Горгиев. Издание на Държавен архив на Репуб­лика Македония и Институт за национална история, Скопие, 2003, 413 с.) Бих посъветвал мемоариста да разгърне не българските, а скопските издания, за да се убеди. А ако наистина дядо му е бил от ВМРО, то тя в онези години се е наричала не ВМРО, а Български македоно-одрински революционни комитети. През 1902 г. започва да се нарича Тайна македоно-одринска революционна организация, а от 1905 г. се прекръства на Вътрешна македоно-одринска революционна организация. ВМРО започва да се нарича след Първата световна война, когато малкият Кирчо е бил на близо 2 годинки. Тогава начело на нея са били неговите велики съграждани Тодор Александров и Иван Михайлов. Това име тя носи до 1934 г., когато е ликвидирана от българското сърбоманско правителство на Кимон Георгиев. А скопското ВМРО, с което той заедно управляваше в Македония е незаконородено отроче на белградските тайни служби и мъчителите на сънародниците ни от Вардарска Македония и Западните покрайниин, а македонският държавник им беше верен слуга до разпада на Югославия. Сега да направя едно уточнение – Вътрешната организация от създаването си (1893 г.) до самото й ликвидиране (1934 г.) винаги е била българска организация, първоначално на българите от Македония и Тракия, а в последствие само на тези от Македония. Няма друга ВМРО. Виенското образование ВМРО (обединена) беше дело на Коминтерна и на неговия пълномощник Георги Димитров, също родом от Македония. Сегашното скопско творение не може да бъде наследник на истинската ВМРО. То е една лъжа, една измама, подобна на тази от руската история с Потьомкиновите села по времето на Екатерина Велика. А да припомня, че историята познава и други такива измамни и понякога печеливши ходове. Казват, че нацистите композирали маршовете си на основата на комунистическите маршове. Но погледнете и партизанските песни на титовите партизани в Македония. И те писаха песните си на основата на старите български революционни песни. (Вж. М. Китевски, Jунак падна, баjракот не падна. Антологиjа та македонски револуционерни песни. По повод 100 годиин од Илинденското востание (1903-2003). Скопiе, 2003, 255 с.)

Киро Глигоров в спомените си споменава и друг един македонец от рода си – прадядо си, който бил свещеник и „също така се чувствувал македонец”. При положение, че не е бил сръбски поп в Македония и човек на сръбската пропаганда, би трябвало да е екзархийски свещеник. А Екзархията, както е известно винаги е била българска, а не някаква друга, най-малкото пък македонска. Та и тук мемоариста лъже.
Като пример само ще ви цитирам едно откъсче от спомените му от детските години. „В махалата където живеех в Щип още като дете, която се казва Стар конак, имаше едно разширение, като малък площад, и тука всеки ден се събираха децата, особено след часовете, или когато почваше да пада мрака, и разбира се си играеха. Аз не съм слушал нито едно от децата, нито пък от техните родители, които често пъти идваха да видят какво правят децата, че някой се чувствува, или че се вика българин … А за сърбин и да не говорим.” (с. 19.) Като прочете човек тези редове ще си каже, че този мемоарист или е бил слепец или е измамник и манипулатор. Но за да сте наясно дали да му вярвате прочетете още малко от неговите мемоари за атмосферата в дома, в който е расъл: - „Във всеки случай, живи са спомените ми от тая атмосфера в семейството. Това беше една типична македонска, ясно определена национално фамилия, и това не беше от вчера или поради някоя конкретна случка, поради Илинденското въстание от 1903 година, за което старите ни говореха, или пък поради нещо друго. Просто, това така си вървеше, от коляно на коляно, всички се чувствуваха македонци, а и на мене ми говореха същото. Затова най-често се говореше, когато се разказваха приказки през дългите зимни вечери, пееха се песни.” (с. 13). Тук искам да разкажа и за някои факти, които съм ги видял с очите си. По време на командировката ни в Скопие в Архив на Македония през 90-те години на миналия век поискахме да прегледаме някои от общинските регистри в Македония. Все още в България се говореше за възродителния процес срещу сънародниците ни мюсюлмани и раните все още не бяха заздравели. Отказаха ни категорично, тъй като били на реставрация. С голяма мъка и с много кандърма накрая се съгласиха. Поискахме да прегледаме гражданските регистри на Щип и Радовиш. И какво беше учудването, когато ни донесоха регистрите, които са попълвани още през по-миналия век, т.е. по времето на турското робство. Оказа, че сръбските власти и услужливите „македонци” са ги преписали старателно наново и всички от Щип и Радовиш са обявени за сърби, като са подменени и имената им след като на фамилиите им е поставено окончанието „ич”. Регистрите бяха примерно, както изисква деловодството прономеровани, прошнуровани, подпечатани и подписани. Ако си глупак или нищо не разбираш от тези работи ще си кажеш, че са автентични, та дори били дадени на реставрация. Ако това не е кощунство с българщината в тази човешка скотобойна Македония и Югославия, не знам как би могло друго яче да се нарече?! Та сърбите с помощта на местните сърбомани колаборационисти бяха извършили един истински възродителен процес, който през 90-ге години премина в етническо прочистване и геноцид срещу откъсналите се републики и области от Югославия.

Книгата на К. Глигоров би било хубаво да се преведе и на нормален български език, за да може повече хора да прочетат с очите си докъде може да стигне човешкото падение, преследвайки кариерата и големите постове. Но пак искам да подчертая, че родната история и без този хамелеон е пълна със стотици потурнаци и дьонмета. Само си спомнете неговото изказване за Тодор Александров, когато всички чухме, че Александров бил македонец и се чувствувал такъв. Спопските професори Владо Поповски и Зоран Тодоровски не само публикуваха документи на Александров, но и в словата си изрично казаха, че до смъртта си Т. Александров се е чувствал българин. Аз самия присъствах на представянето на книгата на Тодоровски „Се за Македония” в Берово където Поповски подчерта това публично.
Открай време за историята се говори, че била слуга на политиците, но явно че тук скопските историци и политиците се разминаха. За пръв път нямаше съгласуваност, нищо че Поповски беше съветник на Глигоров.
Преди да имате възможност да се запознаете с един епизод от живота на бившия македонски президент искам да се спра накратко на неговата биография.

Кирил Благоев Григоров е роден на 3 май 1917 година в Щип, по времето когато бушува Първата световна война и Щип е в границите на българската държава. Прогимназиалното си образование завършва в родния си град (1924-1928), след което учи в сръбската гимназия в Скопие (1932-1936). Като ученик членува в тайната Македонска младежка революционна организация. Завършва Юридическия факултет на Белградския университет през 1940 г. и постъпва на работа в адвокатска кантора в Белград. След разпада на Югославия и освобождаването на Македония през 1941 г. той се връща в Скопие и започва да работи като юрисконсулт на еврейската банка „Вардар банк”. През 1942 г. К. Григоров е арестуван от българската полиция по обвинение като просръбски настроен комунист. Освободен е след като кметът на Скопие Спиро Китинчев гарантира за него.
Тук ще прекъсна биографичните бележки за нашия герой, за да разкажа един показателен епизод от биографията на хамелеона.
Първо ще ви цитирам още един откъс от неговите прелюбопитни спомени. За времето след април 1941 г. Григоров разказва следното: „Българските окупатори, или както те самите се наричаха „освободители”, устроиха цялата нова администрация, поставиха свои хора на всички важни места. Особено важна роля имаше полицията, а някъде и помагаха и хора от местното население – колаборационисти на окупатора. Започнаха да се провеждат редовно ония известни пищни български манифестации, различни тържества, устройваха се и т.н. „зари” – вечерни строявания на войниците, на полицаите, както и на привържениците на новосъздадените младежки профашистки организации „Бранник”, „Отец Паисий” и др. – с фанфари, музика, военни маршове, когато войниците се заклеваха пред паметника на националните герои. Нас особено ни нервираше, това че често и нагласено се говореше за някаква „целокупна България”, а имаше и вестник който излизаше в Скопие, на български език със същото име. Всичко, което беше македонско – на другия ден се прекръсти на българско…” (с. 41).

Сега ще ви предложа да прочетете два оригинални документа, които се съхраняват в Архив на Македония, за да си изясните някои моменти от образа на един от „колаборационистите на окупатора”, както пише в спомените си Григоров, който откъс ви цитирах по-горе. Двата документа бяха публикувани първо в скопското списание „Фокус”, а след това и в Благоевградския вестник „Струма”. Едва ли всички са имали възможност да се запознаят с тях, затова ви ги предлагам разчетени и като фотокопия. На тях ще видите оригиналните подписи, печати и необходимите гербови марки при всеки подобен случай. Документите са изисквани от самия Кирил Благоев Григоров, за да постъпи като стажант-адвокат в адвокатската кантора на Георги Хаджиманов.
Първият документ е Удостоверение, издадено от Щипското градско общинско управление под № 7554 от 7 август 1942 г. Той има следното съдържание:
„Щипското градско общинско управление удостоверява, че Кирил Благоев Глигоров, от гр. Щип, роден в гр. Щип, по народност Българин, от Български произход, поданик Български е честен и благонадежден гражданин.

Настоящето му се дава, за да му послужи пред Скопската адвокатска колегия.” Подписано е от кмета и секретаря на общината. (Вж. и фотокопието.)
Вторият документ също е удостоверение, но този път издадено от Гражданското огделение на Скопската градска община под № 5481 от 22 март 1943 г. Той има следното съдържание:
„Скопското градско общинско управление удостоверява въз основа на агентска проверка и направената справка по регистрите на населението, че Кирил Благоев Григоров е жител на гр. Скопие, записан в том VІІ стр. 18113 и е български поданик.
Същият е честен и благонадежден българин, от български произход.
Насотящето му се дава за да му послужи пред Министерството на Нар. Просвещение, за легализация на диплом.” Удостоверението е подписано от началника на Гражданското отделение, деловодителя и заверено от секретаря на общината. (Вж. и фотокопието.)
Сега искам да ви насоча вниманието към датата на втория документ. Тя е 22 март 1943 г., т.е. само 11 дена след деня, когато са екстрадирани македонските евреи от Скопие за Треблинка. Нали си спомняте от биографичната бележка, че по това време той работи като юрисконсулт на еврейската банка „Вардар банк” в Скопие. В спомените си на стр. 45 той разказва следното: „И дойде тая неделя, рано сутринта. Беше 11 март 1943 година. Тоя ден, струва ми се че никога няма да забравя. Станах, погледнах през прозореца, няма жива душа да минава по улицата, нищо. Полицаите бяха блокирали цялата Еврейска махала и почнаха да претърсват къща по къща. Събраха всичко живо, което намериха и всичките хора ги прекараха пеш до Монополът. Тия, които ме познаваха, а те бяха доста, понеже сме имали някаква връзка, или са идвали при мене, ще погледнат нагоре, аз бях на първия етаж, малко ще дръпна завесата и гледах какво се случваше. Някой от тях ще ми махне с ръка, аз също така ще си поставя ръката на прозореца, но с една ужасна болка – какво ли ще се случи с тези хора? Не знаехме тогава за историята, която се върши с евреите.” А бе, президента, нали беше еврейски приятел и работеше в тяхната банка, защо не помогна на съгражданите си евреи, а се криеш като плъх зад пердето? Па си тръгнал и да вадиш документи като „честен и благонадежден българин, от български произход”. Ти колаборационист ли беше? Беше ли ”сотрудник на бугарскиот окупатор”? Защо плюеш и мърсиш собственият си народ? Твоят живот на подлец и двуличник не е нещо ново в историята. Впечатляващото е, че си тръгнал и да пишеш и спомени и да се обясняваш и оправдаваш. Фидел Кастро преди половин век произнесе една впечатляваща реч, която и днес помня. Той я беше озаглавил „Историята ще ме оправдае!” Остави и ти историята да те оправдае! Но докато си жив искам да ти кажа, че историята тебе и подобните на тебе хамелеони и отцеругатели около Вардара няма да оправдае. Тя оправдава, наистина грешниците, но не и престъпниците спрямо собствения си народ. Бил си източноправославен, но едва ли си вярващ. Църквата също като историята оправдава покаялите се грешници, но не и родоотстъпниците. А и старите хора казват, че щом се оправдаваш значи си виновен.
Искам да припомня един интересен случай от историята. В края на 50-те и началото на 60-те години на отминалия век, когато алжирците се бореха за отхвърляне на френския колониализъм се разказваше, че бойците от Националния фронт за освобождение под алжирските куртки носели френската униформа и ако надделеят французите, само хвърлят горната куртка и минават на страната на победителя. Явно ти си облякъл доста куртки – сръбска, българска, югославянска и най-накрая се появи в истинския блясък - с македонската куртка. Но във Вардарска Македония такива като тебе са хиляди, но те поне се спотайват и едва се докопват до сръбската трапеза.

Но да се върна отново на биографията на нашия герой. По-късно, по неговите думи и по думите на биографите му, през 1943 г. се включва в нелегалното комунистическо движение, а от 1944 г. става член на Югославската комунистическа партия. Привлечен е в АСНОМ (Анфашисткото събрание на националното освобождение на Македония), където отговаря за финансите. В Скопие Институтът за национална история публикува във  фототипно издание протоколите от заседанията на Президиумът на АСНОМ. Там може да прочете изключително интересни изказвания, включително и на нашия герой. Та нали той е не само правник, но и финансист. Току-що Тито е дал указания да се създава и македонска република в рамките на новата Югославянска федерация. Решението в манастира “Св. Прохор Пчински” вече е прието и ето ти набързосформираният Президиум на АСНОМ се е събрал на второто си заседание на 14 август 1944 г. в “шумата на Петрова гора”, край село Рампо.  В протокола е записано “Любчо Арсов предлага да се задължи Благоя Фотев заедно с референтът Киро Глигоров да проучат въпросът за издаване на бонове или отпускане на заем и да направят за това доклад, което се и прие”. И на 3 декември 1944 г. референтът Киро Глигоров най-подробно докладва, въз основа на който доклад се приемат решения по неговите предложения. Приема се българската данъчна система, като банките и учрежденията ще се обслужват с българската парична единица – левът. Интересно е и друго едно решение – да се изпрати в София една комисия, която да замени или продаде всичките налични в Македония гербови и пощенски марки. На 1 януари 1945 г. Киро Глигоров прави ново предложение, като конкретизира кои български банкноти от серията “Ч” и “Ш” да отпаднат, но плащанията, влоговете и т.н. си остават пак в български левове. И това предложение на вносителя Глигоров се приема без възражения. На следващото заседание на Президиумът на 10 януари 1944 г. отново се приема предложението Стопанският съвет на Македония да одобрява разходи до 10 000 000 л., а Министерството (поверенството) на финансите  до 500 000 лв. (Вж. Президиум на АСНОМ. Записници. Издание на Институт за национална историjа. Скопjе, 1994, 111 с.)
Още един любопитен факт, който читателите едва ли знаят – стойността и на антибългарския вестник “Нова Македония”, включително и на тогавашните печатни издания в Скопие е също в български левове. Нашият хамелеон и останалите гьозбояджии от Скопие още не са се ориентирали накъде ще задуха вятърът и кой цвят да приемат. Но Тито бързо ще ги ориентира, като им командирова довереникът си Светозар Вукманович Темпо и посоката бързо ще бъде начертана. И тези, които ще изкривят тази линия ще свършат живота си в Титовите затвори, концлагерите, набързо разстреляни по скалъпени процеси или убити “при опит за бягство”.
Но да се върнем отново на биографията на Киро Глигоров. В Титова Югославия той ще заема редица важни административни постове (финансов секретар на Съюзния изпълнителен съвет, като дори ще се издигне до член на Председателството на СФРЮ и председател на Скупщината на СФРЮ).

След разпада на Югославия е първият президент на Република Македония, но до последния момент се бори за запазването на Югославия. Дори е автор на редица важни инициативи в тази насока. За президент на набързо сформираната Бивша югославска република Македония (БЮРМ) е избран на 27 януари 1991 година, а за втори мандат е избран на 19 ноември 1994 г. Вторият му мандат продължава до 19 ноември 1999 година. По времето на своите два мандата управлява с коалиционно правителство, в което влиза и политическото и национално недоразумение - ВМРО и бившите югославски комунисти. На 3 октомври 1995 г. срещу него е извършен атентат. Докато се лекува до 1996 година президентските функции се изпълняват от друг известен скопски тарикат Стоян Андов.
По въпроса за атентата и до днес няма яснота, тъй като следствието не стигна доникъде. Но би било интересно да се прочетат размишленията и информациите, които разказва за атентата самият Григоров в спомените си. През есента на 1996 г., когато се намира във вилата си на Охридското езеро му е поискана среща от председателя на „Мултигруп” Илия Павлов и известния кардиолог проф. д-р Александър Чирков. В състоялата се среща Ил. Павлов му заявява, отхвърляйки ширещите си слухове, че „Мултигруп” няма участие в атентата и че организацията, която той ръководи има намерения да инвестира в Македония. На това Григоров отговаря, че той също не е допускал участието на „Мултигруп” в неуспешния атентат. Интересното, което си спомням от онова време, бяха публичните изявления на един български вътрешен министър, който говореше небивалици и разпространяваше „достоверна” по неговите думи информация. Определено искам да подчертая, че президентът Киро Григоров беше и е изключително вреден за българщината в Македония, в което може би неволно му помагаше политическото недоразумение ВМРО и както се вижда от спомените му това е голямата му гордост. Този Юда има и друга заслуга – благодарение на неговите и на сътрудниците му действия МПО и най-дълго излизалия български вестник отвъд океана „Македонска Трибуна” престанаха да съществуват.

Но като се връщам отново на неуспешния атентат бих искал да перефразирам думите на големия български журналист Веселин Йосифов, казани за друг подобен случай. „Ако това беше българско дело, той отдавна нямаше да е жив!” Пожелавам му да е жив и здрав и дано съвестта му да заговори някой ден. Но същевременно съм сигурен, че това с дьонметата и потурнаците около Вардара не се случва. Дори и да се случи това чудо искам да заявя, че от такива грешници и отцеругатели нашия народ няма нужда.

Цочо  Билярски