ЛЕГЕНДАРНИЯТ КОСТУРСКИ ВОЙВОДА ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ

Аз съм от поколението, което расна в дълбоката провинция с книгите на Иван Вазов, на Ангел Каралийчев, на Елин Пелин, на Йордан Йовков и Димитър Талев. Троянският Балкан и непресъхващият Осъм винаги са били пред очите ми. В Троянския манастир Васил Левски основава първия революционен комитет от монаси,  начело на който застава игуменът Хаджи Макарий. Комитетът е посещаван от Панайот Волов и Димитър Общи.

От тук тръгва четата на Христо Иванов Големия, за да подпомогне новоселските въстаници. Цеко войвода и Георги Пулевски от Галичник бранят манастира през Руско-турската война от налитащия да го запали турски башибозук, нещо, което е правил многократно през времето на робството. Но манастирът и моето село Орешак не са свързани само с революционните борби. Годишният панаир, организиран до стените му, още от времето на Възраждането, конкурирал известния Узунджовски панаир, където балканджиите излагали сътвореното от тях. Стенописите в манастира са дело на големия български стенописец самоковеца Захарий Зограф, а учители в килийното училище са били младите тогава Петко Рачов Славейков и Марин Пелов, по-късен Скопски и Пловдивски митрополит под името Максим. Той е човекът, който запазва през целия си живот снимката на Левски в расо. Тук през Възраждането е създадено едно от първите български читалища, притежаващо и до днес огромна библиотека, драматичен състав, хор и танцова трупа. Освен горното и долното училище, които се намират в двата края на селото, училища е имало и във всяка от неговите махали. Високо в планината Кочо Хаджикалчов изгражда още през 1893 г. начално училище. Такива училища имало в Патрешкото, в Хасъмското, в Липова могила и в цялото му землище.
От тук тръгват през войните за национално освобождение хиляди мои земляци с Троянския полк, като стотици оставят костите си край Велес и Дойран.
Но защо ви говоря всичко това? Какво общо има моето село с Македония и с Васил Чекаларов? Има и то много. Повечето от троянските и орешашките родове водят началото си от Македония, като дори и махалите, и улиците носят имената на градовете и селата от Македония. Като обикновени четници във ВМОРО заминават за Македония много мои земляци, някои от които така и не се завръщат при семействата си.
Още като деца, освен приказките за Крали Марко, за Кара Кольо, за хайдутите, слушахме и разказите за Гоце и Даме, а понякога редом с техните имена се споменаваше и името на друг славен герой с интересно звучене - Чекаларов.



Още приживе Васил Чекаларов се превръща в легенда и само споменаването на неговото име стряска и турци, и гърци. Едва след като го обезглавяват на 9 юли 1913 г. и поместват снимката на отрязаната му глава във вестниците, гърците най-после си отдъхват.
От бележития войвода е останало толкова малко написано (части от дневника му и отделни писма), но по броя на песните за него и от разказите и легендите за стореното от него, трудно можем да намерим някой от прочутите българи, който да му съперничи.
На него са посветени едни от най-хубавите страници в мемоарната литература. Наскоро след героичната му смърт неговият приятел и съратник Христо Силянов в едноименна биография ще го нарече „един именит син на Костурско”. Силянов в книгите си много пъти ще се връща на неговата личност и дело. А Михаил Думбалаков в спомените си „През пламъците на живота и революцията” ще отбележи, че „Васил Чекаларов се издигна от недрата на народа до завидното положение на един заслужил мястото си войвода - борец в революционната фаланга на Македония, който имаше най-отдалечения район от границите на България, Костурско, дето се бореше срещу два противника: турците и гърците”.




Преди няколко години с Никола Григоров преиздадохме една от най-хубавите български книги, разказваща чрез трагедията на славния български войвода Васил Чекаларов и за трагедията на българите от Костурския и Леринския край, сменили турския поробител с гръцкия през 1913 г. Тя носи зловещото заглавие „Отрязаната глава”, а снимка от тази отрязана глава стои на корицата. Колкото и зловещо да звучеше заглавието на тази книга, то е безспорен факт, който трудно може да бъде изтрит от съзнанието на тези, които ще я прочетат. И съм сигурен, че това, което ще прочетете в нея, никога няма да се изтрие от съзнанието ви. Отрязаната глава на легендарния български войвода Васил Чекаларов е носена от гръцките войници из Костурския и Леринския край, за да сплашват българското население след трагичния за народа ни край на Междусъюзническата война. Разнасяйки главата на Чекаларов, те като че ли са искали да си вдъхнат смелост и да се убедят, че страшният Чекаларов най-сетне е мъртъв. Елинската смелост като че ли е останала само между кориците на остарелите книги, които цивилизована Европа разгръща с трепет, възхищавайки се от подвизите на Херкулес, Ахил, Одисей и спартанците. За съжаление този случай с отрязаната глава на Чекаларов не е единствен в гръцко-българските отношения. През 1903 г. в разгара на Илинденско-Преображенското въстание друга една отрязана българска глава е разнасяна от турските войници, за да сплашва размирното българско население в Костурско. Отново коварството на гръцките андарти се опитва да спечели една коварна битка и то без бой. Купените души от костурския гръцки владика Германос Каравангелис отрязват главата на ранения войвода поет Лазар Поптрайков и я предават на аскерите, а в кабинета на владиката Каравангелис висва на стената снимката с отрязаната глава на поета. Някои правят анализ на името Каравангелис и откриват една зловеща игра на думи Германос „Черното евангелие”. Неговите спомени може да прочетете в книгите за Чекаларов, където сме ги приложили. Тях може да намерите и в нашия сайт „Сите българи заедно”. Прочетете ги, има какво да научите за нас, българите, от написаното от този заклет българомразец!



В доклада си до щаба на действующата армия от 5 април 1913 г. довчерашните другари на войводата Васил Чекаларов - войводите Иван Попов и Христо Силянов, оттеглили се в свободната българска земя, ще отчетат стриктно, но без подписа на Чекаларов свършеното от тяхната обединена чета. Чекаларов останал със своите четници да се противопоставя на агресивните действия на довчерашните ни съюзници. Те пишат: „На 20 декември Ив. Попов и Хр. Силянов напуснаха Костурско. Свършваме настоящето изложение със съзнанието, че Костурската съединена чета с отиването си и със скромната си дейност в Костурско е запълнила, макар и само отчасти, една голяма празнина. Тя подкрепи духа на българското население, работи систематично за пропагандиране каузата на българщината и на България, спомогна за спасението на не малко наши села от опожаряване и разорение. Нейното присъствие и влияние между българското население бе пред навлезлите от Гърция войски едно красноречиво доказателство за българския характер и за борческите традиции на Костурския край.”



В спомените си, които Христо Силянов пише през 1915 г. под заглавие „От Витоша до Грамос”, отпечатани след двете национални катастрофи през 1920 г., той завършва с думите: „Ние напуснахме костурчани и не се върнахме вече при тях ни сами, ни с българската войска. Костурско и днес е толкова далеко от България, колкото бе и преди славата, кървите и сълзите на войната. И чака още българската войска.” Този текст беше изрязан от издателство „Български писател” при новото издание на книгата през 1984 г., за да не плаши преситилите се с българска земя и население наши съседи. Ако българското държавно издателство се уплаши да отпечата тези 5 реда, с които завършваха спомените на мемоариста-войвода, анкетьорите от Карнегиевата анкета (1913-1914) не се посрамиха да публикуват гръцките антибългарски плакати от времето на Междусъюзническата война, разлепяни по стените в столицата Атина и в цяла Гърция. На тях разярен гръцки войник прегризва гърлото и изважда очите на български войник. Като че ли не са минали десет века от „славната” победа на византийския император Василий ІІ Българоубиец над войската на българския владетел цар Самуил?! По отношение на тези плакати в Карнегиевата анкета коментарът е убийствен - за такава античовешка пропаганда на Запад всеки би завършил живота си в затвора, докато в Гърция това отношение срещу народа ни винаги се е поощрявало.




Благодарение на издадения преди години  дневник на войводата Чекаларов, знаем много повече за борбата на българите в тези южни краища, отколкото преди. Стриктно записваните случки могат да послужат за сюжет на най-добрите ни писатели. Да се надяваме, че и те някой ден ще го открият!? От дневника липсват някои страници, а пък има и празноти, тъй като войводата не е отбелязвал всичко. Благодарение на записките на Чекаларов разполагаме и с протокола на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг от април 1903 г., когато битолчани потвърждават взетото решение от 2-4 януари 1903 г. за въстание на поробените българи в Македония и Одринско.  




Но все пак кой е Васил Чекаларов?
Васил Христов Чекаларов е роден през 1874 г. в село Смърдеш, Костурско. Според най-точната статистика на Васил Кънчов, Смърдеш било чисто българско село, като жителите му наброявали 1780 души. Намирало се в най-югозападния край на границата между българските и гръцките земи. Смърдеш бил една от най-сериозните твърдини в продължителния период от българското национално-освободително движение. Жителите му били известни майстори каменоделци, зидари и занаятчии. И къщите си строяли от камък с мисълта, че никога няма да напуснат родния край. Бащата на Васил бил чехлар-обущар, откъдето и произлязло фамилното им име.
Васил Чекаларов първоначално учил в гръцко основно училище, откъдето научил гръцкия език така, както родния си български. По негово настояване баща му го прехвърлил да учи в българско училище, в което завършил IV отделение. След училище Васил помагал и изучавал занаята на баща си, а през ваканциите работил с него по строежите в Гърция, мечтаейки един ден да отиде да учи в България. Тази му мечта се сбъднала донякъде след години, когато, работейки като строителен работник в Шумен, завършил и вечерна гимназия.
През младежките му години, както в цялото Костурско и Леринско, така и в Смърдеш, продължавала борбата срещу гъркоманите, в която и той взел участие. През 1894 г., както пише неговият биограф Христо Силянов, той се „прочува като главен герой в една любовно-патриотична авантюра” с една гръцка учителка, която авантюра го довела до Костурския затвор. И до днес тази Чекаларова любовна история, станала вече на песен, се пее от гърците. От затвора той успял да избяга, начело на група съзаклятници, по най-смел и изкусен начин, като успели да се измъкнат от полицията и войската през Корещенските и албанските планини. Следващите години той прекарва в България, опитвайки няколко от усвоените още в Костурско занаяти - обущарство, каменоделство и зидарство. През тези години не без гордост той се хвалел, че коминът на Балабановата фабрика в Мездра е построен от него.



В София Чекаларов е председател на Костурското благотворително братство и като такъв взел дейно участие и в работата на легалната Македоно-одринска организация в България - Върховния македоно-одрински комитет, начело на който стоял Борис Сарафов. Оттогава започнала да ги свързва тясна дружба, продължила до края на живота им.
Първоначалната му дейност, свързана с Вътрешната македоно-одринска революционна организация (ВМОРО), била мисията му за закупуване и въоръжаване на Костурско с пушки и оръжие от Гърция. За това най-много му помагало съвършеното познаване на гръцкия език и обичаите на гърците, а умелото му дегизиране го правело неуловим, въпреки че негов портрет бил разпространен и гръцката полиция го издирвала, за да го арестува. През тези негови пътувания до Гърция той е един от най-търсените и непрекъснато му се устройват хайки и засади, от които успява винаги да се измъкне невредим.
По това време Битолският революционен окръг и Костурската околия се разтърсвали от Иванчовата афера, която довела до обезоръжаването на района и до арестуването на костурските ръководители, революционерите Павел Христов, Лазар Поптрайков и Кузма Стефов. В началото на 1901 г. с помощта на Лазар Киселинчев, негов земляк и приятел, който бил ръководител на македонския Атински комитет, Чекаларов успява да закупи за Костурско оръжие от Атина и Тесалия.
През август същата година Битолският окръжен революционен комитет го изпраща в помощ на костурските ръководители войводите Пандо Кляшев и Лазар Москов. През това време Чекаларов се проявява и като един от най-смелите терористи на ВМОРО при ликвидирането на предателите и шпионите в Костурско и Битолско. Той е екзекутор и на шпионина гръкоман Цеман от с. Дъмбени, като по този начин успява да неутрализира враговете на организацията.
Чекаларов заедно с П. Кляшев и Л. Москов се заемат активно с възстановяването на организационните структури, пострадали от продължителните афери. Те се заемат и с реорганизирането на костурската районна чета, като се стремят и да премахнат вредните за делото харамии, начело с Коте Христов от с. Руля. Скоро Костурският околийски революционен комитет успява да стане господар на положението в района. По този повод Хр. Силянов пише за своя другар: „Без да има образованието на другарите си и без да е даскал по професия, в първите редове на даскалите стои Чекаларов, една могъща фигура, способна да импонира и на най-върлия харамия. Сух, жилест, със загоряло мургаво лице, с черна къдрава коса и с очи тъмни и готови всяка минута да заблестят със студен зловещ блясък, Чекаларов е най-дръзкият при екзекуциите и най-издръжливият в походите. Никой харамия не може да се мери с него по енергия, твърдост и изкусна стрелба. Той има в излишък всичко онова, с което може да се похвали образцовият прост четник: сила и издръжливост, а от друга страна, обладава гъвкав природен ум, себеобладание и жадност за голямо име и изключителни роли - за да се наложи като вожд.”
След ревизионната обиколка на Гоце Делчев в края на 1901 г., който по това време, освен че е задграничен представител, е и ръководител на четите на ВМОРО, Костурско става един от най-добре организираните и въоръжени райони. А за въоръжаването на Костурско и Леринско, както посочих и по-горе, най-голям принос има Чекаларов, докато всички останали се провалят. С тези си акции по доставянето на оръжие и ликвидирането и сломяването на гъркоманската съпротива Чекаларов става един от най-популярните сред българите и същевременно един от най-омразните за гърците български революционер.
След убийството на Кузма Стефов и Лазар Москов ръководството на организацията в Костурско ляга на неговите плещи, с която роля той отново се справя блестящо.
През лятото на 1902 г. Чекаларов успява да осуети опита на земляка си, загоричанина полковник Анастас Янков, да се вдигне преждевременно въстание в Костурско и Леринско в изпълнение на решението на X конгрес на Върховния македоно-одрински комитет под председателството на Стоян Михайловски и генерал Иван Цончев от юли-август същата година. А през зимата на 1902-1903 г. успява да уреди презимуването на костурските четници, като ги разквартирува из селата. През тази зимна почивка четниците стягат въоръжението си за предстоящите акции през въстаническата 1903 г., след като става известно Солунското решение. В Смърдеш по негова инициатива е устроена бомболеярница, в която се леят и пълнят бомби.


При вземането на Солунското решение за въстание от януари 1903 г. за вдигането на въоръжено въстание се оказва решително изказването на битолския представител Анастас Лозанчев, който изтъква, че окръгът е въоръжен и има готовност за въстание, имайки предвид преди всичко Костурския район. Костурско се включва активно в подготовката на Илинденско-Преображенското въстание. В него състоянието на въстание започва още от пролетта на 1903 г. Редят се сражения след сражения, в които почти винаги участва и Чекаларов. На 29 март 1903 г. участва в Смърдешкото сражение заедно с четата на Борис Сарафов, при което благодарение на селската милиция успяват да излязат от обкръжението. На 31 март Чекаларов ръководи едно от най-кръвопролитните сражения при Локвата и Виняри в Дъмбенската планина, обезсмъртено от костурския ръководител Лазар Поптрайков в едноименна поема.
Отмъщението на турците се прехвърля върху неговия роден Смърдеш, който е опожарен и превърнат в развалини, като голяма част от населението му е избита или арестувана.
Чекаларов участва в работата на Смилевския конгрес на Битолския революционен окръг през април 1903 г. и благодарение на него имаме протокола от конгреса, който войводата е записал с шифър в дневника си. На този конгрес Чекаларов, заедно с Пандо Кляшев, Лазар Поптрайков, Манол Розов и Михаил Николов, е избран за член на Костурското ръководително тяло през въстанието.
След избухването на Илинденско-Преображенското въстание на 20 юли 1903 г. в Битолския вилает Костурската революционна околия изиграва една от най-главните роли в него. Името на Чекаларов изпъква още повече с подвизите си сред плеядата бележити войводи като Иван Попов, Митре Влахът, Никола Андреев, Пандо Кляшев, Лазар Поптрайков, Манол Розов, Нумо Желенски, Стерьо Стерьовски, Михаил Николов и др.
Силянов правилно сочи, че въстанието в Костурско „бе в пълната смисъл на думата всенародно, масово”. Той пише, че „в него взеха участие почти всички мъже, въоръжени и невъоръжени, от двете северни части на околията, Пополе и Кореща. Домочадията, от начало в селата си, а по-после прибрани в планините, участваха в общата радост. Жени, старци и деца бяха в услугите на въстаналите си братя, синове и бащи”.
Въстаниците наброяват около 2000 души и са главно въоръжени с гръцките пушки „Гра”, докарани пак главно от Чекаларов. Още в началото те успяват да превземат влашките градчета Клисура и Невеска, като и тук се отличава Чекаларов. Този славен момент е запечатан на една снимка, на която Чекаларов на кон предвожда въстаническите чети. Власите от Македония, с които българите са рамо до рамо в борбата, посрещат с радост триумфиращия освободител, който предвожда обединените български чети. Негов другар е и легендарният войвода Митре Влаха. Дружба, запечатана както в борбата и носещите си легенди, така и в обиколилите света фотографии и дипломатически рапорти. В разгара на въстанието Чекаларов е инициатор на съставянето на мемоар от името на костурските ръководители за турските зверства в Костурско. След като мемоарът е готов, на 30 август 1903 г. е връчен на чуждестранните дипломати в Битоля. Неговият ръкописен оригинал и днес се пази в Централния държавен архив в София.




27 август 1903 г. се оказва решителен и повратен за въстанието в Костурско, тъй като той е началото на втория етап на въстанието в района. На този ден сборният костурски въстанически отряд се завръща от похода си до Германската планина в Преспа и се установява над село Кономлади в Лисец планина. Тук се прави съвещание на костурските районни началници и войводи. Поради опасността от нови опожарявания и жестокости от страна на 15 000 турски аскер на мирното българско население в района, ръководителите решават сборният отряд да се раздели на два по-малки отряда, които по различни пътища да излязат от Костурско, и да се даде възможност на населението да се завърне по домовете си, а пред турските власти да се създаде впечатлението, че са се разправили с въстаническите чети, за да се успокои аскерът и да спре жестокостите над мирното българско население.
Формират се два отряда. Единият, съставен от Смърдешката, Дъмбенската, Косинската и Апоскепската центрова чета, състоящ се от около 450 души, под ръководството на Чекаларов, потегля на юг. Води сражение на 29 август с аскера над с. Апоскеп, като вдига на крак многохилядна турска войска в отстоящия на 5 км Костур. След това сражение Чекаларовият отряд с бърз марш се прехвърля в най-южните части на Костурско - Костенарията, където наказва провинили се и предатели от с. Нестрам, разпръсква едно местно войсково отделение и се прехвърля в албанската област Колоня, наказва арнаутите разбойници и грабители на българското население и със стремителен ход се връща отново в Костурско. Този величав и героичен поход на Чекаларовия отряд, изпълнен с редица зашеметяващи акции, хвърлящи в смут турския аскер и военното командване, продължава само шест дни и доказва по най-красноречив начин военните качества и изключителната маневреност на българските въстаници и на техния войвода.




Другият отряд, съставен от Блацката, Загорицката и Кономладската центрова чета, състоящ се от 622 души, под ръководството на районните началници Лазар Поптрайков, Манол Розов и Михаил Николов, центровите войводи Иван Попов, Мати Иванов и Васил Котев и селските войводи Димитър Чембера, Йордан Рашайков и дядо Ставри предприемат своя поход през Вич планина, в Леринското поле, където повреждат железопътната линия, прехвърлят се в Нидже, а на 3 септември на връх Сокол, над с. Пожарско, Воденско, атакуват на нож едно войсково отделение и го обръщат в бягство. След това отрядът минава през Тиквешко и Прилепско, където го очаква разочарованието от неутралитета на тези райони. На 2 октомври част от този костурски отряд от 120 души под ръководството на Лазар Поптрайков заедно с четата на Гьорче Петров водят над с. Чанища, Мориховско, продължително сражение с над 5000 турски аскер, като през нощта с викове „ура” и с бомби успяват да пробият турския кордон и да се изтеглят. На 6 октомври при среща с четата на Борис Сарафов научават решението на Главния щаб за прекратяване на въстанието и за демобилизация на четите. След тази „покъртителна одисея от стълкновения, скитания и страдания” и този отряд се завръща в опожареното и подложено на нечовешки жестокости Костурско.




След прекратяването на въстанието и изтеглянето на четите Костурско е обърнато в развалини и пожарища. Чекаларов, заедно със сестра си, Пандо Кляшев и Лазар Киселинчев, преоблечени във влашки носии, преминават през гръцката граница без някой да ги познае и от пристанището Арта се качват на параход, който ги откарва до Фиуме. От там се прехвърлят в България. Със силно разстроено от походите здраве и „разкрасен” с безброй рани по цялото си тяло от сраженията, за известно време през 1904 г. Чекаларов е на лечение в Женева. На 14 март 1904 г. Б. Сарафов с негови амбициозни и решителни съмишленици основават Временен комитет, който просъществува до следващата 1905 г. В. Чекаларов е сред неговите основатели и е избран за член на ръководството му. Целта на Временния комитет на Б. Сарафов е да измести Задграничното представителство на ВМОРО в София с неговите членове д-р Христо Татарчев и Христо Матов и да поеме ръководството на революционното движение в Македония и Одринско. Комитетът не само не успява в това, но скоро започва да си сътрудничи със ЗП и да го подпомага в неговата работа. В България Чекаларов живее в нищета и скита по строежите из цялата страна, оженва се и скоро му се ражда дъщеря. Започва да строи къща, която така и не успява да довърши, тъй като скоро дългът му към поробените му сънародници отново го отвежда през Балканската война (1912-1913 г.) начело на сборна чета с войводите Иван Попов и Христо Силянов в родното Костурско. Къщата на Чекаларов и на неговото семейство се намира срещу входа на Военната академия в София. Дом, който, ако можеше да проговори, би могъл да разкаже за живота и тежката съдба и на близките на Чекаларов след героичната му смърт, и за собствената си съдба. Къщата е довършена от съпругата на войводата с много упоритост и лишения и с подкрепата на близки и съратници на Чекаларов, но „народната” власт след 1944 г. с бездушните си чиновници направила всичко, което можеше да се направи, за да отнеме и прогони Чекаларовото семейство от него.




При освобождението на Костурския район сборната чета на тримата войводи - Чекаларов, Попов и Силянов, навсякъде изпреварва гръцките войски. Отново славата на хвърковатия Чекаларов, който, макар и почти окуцял от стари рани, гърми из Костурско и респектира гръцките съюзници. Гръцкото командване му изказва похвали за постигнатите успехи в боевете срещу турските войски. Но скоро, през Междусъюзническата война (1913 г.), нещата се променят. Довчерашните неверни съюзници, гърците, стават открити противници. Чекаларов е сред първите борци срещу новите поробители на македонските българи, тъй като другарите му, войводите Иван Попов и Христо Силянов се оттеглят в свободните части на Отечеството.
След кръвопролитно сражение Васил Чекаларов е тежко ранен и на 9 юли попада полужив между селата Невеска и Бел камен при височината Лакото в ръцете на гръцките андарти. На все още неиздъхналия войвода гръцкият капитан с ножа си отсича главата му, а андартите тъпчат с краката си тялото му. Главата на Чекаларов е набита на кол и разнасяна из Леринско за сплашване на българите с викове: „Няма Чекаларов! Няма Македония! Унищожихме Чекаларов и заедно с него всички чекаларовци!”.
Най-страшно свидетелство за последните мигове от живота на легендарния войвода е книгата със спомени на неговия четник Васил Иванов „Отрязаната глава”, в която той отпечатва и гръцки документи за тържеството на новите поробители след убийството на войводата. Нея може да намерите в книжарницата „Сите българи заедно” в София.






Като приложение към тази кратка биография прилагам разказа на дъщерята на Чекаларов за снимките, които са красели стените в техния дом и които са приложени и тук. Прилагам и кратката биография от нашия най-виден историк на революционните борби на българите от Македония и Одринско Христо Силянов, другар и приятел на войводата Чекаларов.


Цочо В. Билярски


ПРИЛОЖЕНИЯ:


№ 1

ИЗ СПОМЕНИТЕ ОТ ЕКАТЕРИНА ЧЕКАЛАРОВА НОВАЧКОВА ЗА БАЩА Й ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ

Портретите в нашата къща

София, 18 март 1983 г.




1. След оженването на майка ми и баща ми в с. Смърдеш са заминали за Битоля и там правят първия портрет в чест на сватбата и завръщането на вуйчо ми Стефан Иванов от заточение в Синоп.
Отдясно на портрета майка ми - Олга Иванова, със светла рокля, до нея сестрата на баща ми Малина Чекаларова и зад двете е баща ми, войводата Васил Чекаларов. Отляво със светлата рокля е сестрата на майка ми - Елена, до нея вляво - съпругът й чичо Димитър Бакърджиев от гр. Белоградчик, учител и войвода от свободна България. До Елена е голямата сестра Серафима, зад нея чичо Никола Ефтимов. В средата е баба ни Захария, или както всички й викахме Дада. Пред нея са двете деца на вуйчо ми Стефан - Владо и Невенка. Между мама и Дада е втората жена на вуйчо ми (която го е напуснала) и правият е вуйчо ми Стефан.
Портретът е правен през 1909 г.
2. Този портрет е правен в София, преди тръгването на баща ми 1912 г., през Балканската война.
Правите са майка ми Олга и баща ми Васил Чекаларови. Момичето отляво е Костадинка и вдясно, с ученическата униформа, са двете дъщери на леля Мария, доведена сестра на мама - седналата пред баща ми. Правата до Мария и Ленчето е Малина - сестра на баща ми. Седналата, с кърпа на главата, е Дада и в ръцете бебето съм аз, както Дада ме наричаше - Ринчето.
3. В една тънка сребриста рамка са събрани снимките:
В средата, с кърпата на главата, е майката на моя съпруг - Дана Новачкова, която живя с нас 15 години. Отляво е мъжът ми Атанас Новачков, отдясно съм аз - Екатерина. Над нас, средната снимка, е бащата на Атанас - Лазар Новачков, поминал се в с. Габреш още млад. На него е кръстен внукът му и син на мъжа ми Лазето, последният доле, който прилича на дядо си. Горе са Надка и Цеца, братовчедките ми, дъщери на Зоя. Най-доле майка Даня братовчедка, гостенка от Америка Живка. Над домашната ни библиотека се намират портретите на майка ми и баща ми Чекаларови.
След смъртта на чичо Димитър, леля Ленка и Дада ние с мама се преместихме в първия етаж. Но, имайки все още затруднения - материални - около издръжката на къщата и на нас, давахме две стаи под наем; северната и балконската. В северната додоха да живеят двама студенти от Художествената академия: Дамян Николов от Русе и Никола Бояджиев от Свищов. Отначало плащаха уговорения наем редовно, но после закъсаха с издръжката си, от което пострада и наемът. Мама ги изчакваше, съветвахме се двете какво да правим, и ние се нуждаехме от тези пари. Особено Николов, който беше осиновен син и бащата не беше възхитен от даровития си храненик. Виждахме, че той гладува, и отгоре на всичкото зло, взе, че се ожени. Тогава завършваше академията и помоли мама да му позира за изпитна работа. Майка ми беше скоро боледувала от жълтеница и беше много отслабнала. Портретът, по техни разбирания, излезе сполучлив, но аз не го харесах и след един ремонт дома, го скрих, като казах на мама, че в действителност тя е много по-хубава. След смъртта на мама в 1953 г., когато загубих и майка, и другарка - всичко, което съм обичала на този свят, изживях много тежки дни - най-тежките. Тогава се сетих за портрета, отидох и го изкарах от скривалището му. И почувствувах едно облекчение. Оттогава ние с портрета сме заедно - това е мама. Интересното е, че аз приличам на баща ми, но сега наши гости, като го погледнат, и доста често ме питат дали това съм аз, намират голяма прилика.
Художникът Николов Дамян живя в страшна мизерия и чухме, че се поминал.
Портретът на баща ми - войводата Васил Чекаларов, е увеличен от малък портрет от втория наш наемател Никола Бояджиев - Каьо. И той беше много способен. Той увеличи снимката в черно-бяло много сполучливо. И той не си плащаше наема и накрая остана една голяма сума. Дано нашето търпение му е помогнало в живота. Повече не го видяхме.
Портретът стоеше на хубаво място в гостната, но през бомбардировките го евакуирахме в една къща в Костенец, под 2 легла. Когато го прибрахме, беше пострадал, отстрани беше оръфан от около 10 см и моят мъж го прекрои и все пак се вижда внушителната фигура на баща ми - войводата.

 


№ 2

Христо Силянов


ЕДИН ИМЕНИТ СИН НА КОСТУРСКО -

ВАСИЛ ЧЕКАЛАРОВ



През юли 1913 г., когато България, смъкната от висотите на славата, ридаеше над гроба на своите идеали, гръцките власти разнасяха на показ из улиците на Лерин една мъртва глава.
С тая глава, безопасна вече, врагът символизираше тържеството си над българизма. Сочейки я на своите нови омразни поданици, той искаше да им каже:
Простете се с всички надежди! Васил Чекаларов не е вече жив.
Радостната вест за изчезването на страшния българин биде протелеграфирана навсякъде, но никой не й даваше вяра: необикновената радост, както и загубата на нещо необикновено, се виждат еднакво невероятни.
Не вярваха гръцките власти и гръцкото население в съседните градове и села: един месец подир събитието гръцката полиция продължаваше да търси Чекаларова във Воден.
Не вярваха и българите в околиите, из които се е носило неговото име. Дълго време се разнасяше между тях мълвата - тя продължава да се носи и сега - че юнакът се е скрил някъде и след като изцери дълбоките си рани, ще се вести пак между тях. Не вярваха и тукашните негови другари и приятели, а домашните му едва на шестия месец се решиха да му отслужат панихида.
Така големите юнаци започват, подир смъртта си, да живеят в мълвата на народа и в спомена на враговете.


І.
Един борчески край. - Детство и юношество на Чекаларова

Има една македонска покрайнина много отдалечена от стожера на народния ни живот. В тая покрайнина, близка до гръцката граница, борбата за родна черква и училище се продължи повече, отколкото другаде. Когато Македония се заля от вълната на революционното движение, там, в Костурско, не на едно място продължаваха да се кървавят и съдят за черкви и училища. Двата лозунга там се кръстосаха и за известен период се отстояваха едновременно, докато почти напълно възтържествувалата борба за национално име и език отстъпи място на освободителната идея. Костурско, заедно с Кайлярско, доби значението на аванпост, издигнат непристъпно на граничната линия на българското племе. И едната, и другата борба се ознаменуваха в Костурско с особена интензивност.
Васил Чекаларов, син на тоя край, е заварил, като дете и юноша, завършека на борбата против гъркоманството, която в неговото родно село Смърдеш е била най-ожесточена и упорита. Тук гъркоманството, в лицето на отделни фанатизирани селяни, се удържа докрай. Сам Чекаларов е бил изпратен от родителите си в гръцкото основно училище. Но той дружи с българските ученици, дохожда, още като дете, в самосъзнание и успява да наложи на баща си да го премести в българското училище, където и свършва четвърто отделение.
Като юноша той е един от най-екзалтираните в борбата против смърдешките гъркомани. През 1894 год. - тогава 20-годишен момък, се прочува като главен герой на една любовно-патриотическа авантюра, позната на целия край по своите сурови и романтични перипетии.
Една гръцка учителка, чужденка, дразнила и предизвиквала смърдешките младежи с хубостта и с кокетството си и с високомерието си към българизма. Чекаларов става душата на едно съзаклятие, което една нощ се туря в изпълнение. Стоенето на „провокаторката” в селото става невъзможно, напук на Костурския владика и на смърдешките гъркомани първенци, които я протежират: удовлетворени са и ергенското самолюбие, и националната гордост на четиримата съзаклятници.
С тоя епизод, на който не липсва арнаутщина (присъща на нравите и психиката в една част от Костурско), се почва бурният живот на бъдещия именит комита.
След няколкомесечно престояване в Костурския затвор, съзаклятниците решават да избягат. Който познава Костур - град чисто гъркомански, разположен на един полуостров, който се вдава в едноименното езеро - не може да се не учуди на смелостта и изкуството, с което е извършено това бягство. Чекаларов, вдъхновител и водач на съзаклятниците, още тогава проявява онова мъжество и присъствие на духа и оная ловкост и изобретателност, с които по-после удивляваше всички. Въоръжен само с едно дърво от самар, той поваля един от пазачите. Войската и полицията са издебнати и заговорниците, същата нощ, успяват да хванат планините на Корещата1. Подир дълго прикриване, придружено с мъки, лишения и глад, гонени непрекъснато от потери, Чекаларов и другарите му решават да се прехвърлят в срещните албански планини.
Преоблечен като албанец, той е пребродил цяла Албания, ползувайки се от традиционното албанско гостоприемство и неизменната албанска вярност към гостенина и преследвания. Това е едно интересно скитничество, пълно с романтични и опасни приключения. Имало случаи, когато беглецът умишлено е търсил прибежище под домашната стряха на същите ония арнаути, пазачи на Костурския затвор, из чиито ръце бе се измъкнал. Но дори и тогава арнаутите не изменяли на своята беса.
Тази история упражни не малко влияние върху по-нататъшната съдба на Чекаларова. Главоломният риск на бягството, безплодните преследвания на потерите и одисеята из Албания бяха първият екзамен, който бъдещият бунтовник издържа с бляскав успех. С тоя екзамен той се прочу между всички заинтересовани в околията. А заинтересовани бяха и гърци, и турци, и българи.
*
Няколко години минават в скитничество из България. Чекаларов опитва няколко занаяти: обущарство, каменоделство и зидарство.
Упорит и амбициозен, надарен с природен ум, той има способността да се застрастява и да влага честолюбие във всяка работа, за която се залавя. Всякъде и във всичко той е непримирим враг на посредствеността.
За миналите си занаяти той разправяше със самодоволството на човек, който е успял да изплава със собствени усилия. За да ме убеди, че той не е бил обикновен прост зидар, той един път ми каза:
- Ако ти се случи някога да отиваш към Мездра, обърни внимание да куминя на Балабановата фабрика. Той е близо петдесет метра висок. Аз съм го построил.


ІІ.
Първите комитетски мисии. - В Костурско. - Походите за пушки.




Но не е зидарството, което може да погълне феноменалната енергия на тоя човек и да задоволи неговото потайно, но безгранично самолюбие.
В 1900-1901 год. Македония кипи от революционна дейност. Името на Гоце Делчева се носи като легенда из македонските райони и между емиграцията в България. В Битолско се явяват първите постоянни чети и се залавят с проповедничество и организаторска работа. Костурско тоже има вече своята чета, но тя, покрай няколкото млади и предани хора, като учителя Лечо Настев, Хр. Цветков, Демира и пр., брои и неколцина стари харамии, недисциплинирани и негодни за организаторска работа. Тяхната заслуга се изчерпва с изтребването на неколцина прочути бегове - зулумджии.
Един неуравновесен четник, на име Иванчо, родом от Кичевско, предава се на турците, потурчва се и почва да предава всичко. И пламва оная паметна афера, която е известна на костурци под името Иванчовата афера: хиляди души са заподозрени, арестувани или станали нелегални, за да избегнат затвора, побоищата и изтезанията. Арестувани са и водителите Павел Христов и Кузма Стефов. (Лазар Поптрайков, техен другар, е арестуван още преди аферата.)
В това тежко време, когато младата незакрепнала още организация в Костурско се заплашва от унищожение, Чекаларов, запознат в битността си председател на Костурското благотворително братства в София, със Сарафова, поставя се на услугите на революционния комитет2.
В началото на 1901 год. Чекаларов, по Сарафова поръка, отива в Атина и Тесалия, за да завърже връзки с тамошни търговци на оръжия и осигури пренасянето на покупките до границата. След няколко месеца - по това негово пътуване ще говорим по-после - той се връща в София, а от София веднага го изпращат в Битоля. Краткото негово стоене в последния град биде използувано от Окръжния комитет: между другото, Чекаларов там се е явявал като терорист пред разни битолски граждани, обложени с данък от местния комитет3.
Към август 1901 год. Окръжният комитет го изпраща в Костурско, в помощ на двамата млади интелигентни водители, Лазар Москов и Пандо Кляшев, за да стегнат, чрез общи усилия, разстроената поради Иванчовата афера организация. Необходимо бе, преди всичко, да се вдъхне респект към силата на комитета и да се стреснат наплодилите се след аферата шпиони. Чекаларов се заема сам с първия терористически акт: най-дръзкият между шпионите гръкомани, Цеман от с. Дъмбени, пада мъртъв в селото, под ударите на току-що появилия се в Костурско комитетски пратеник4. Тази първа екзекуция има своя ефект. Противниците на комитета се свиха в уплаха, някои дори напуснаха селата си и се изселиха в града Костур, а от друга страна, всички си спомниха името на оня смърдешки юноша, който преди осем години беше се прочул като участник в аферата с гръцката учителка и с дръзкото бягство от Костурския затвор.
Втората грижа на тримата водители бе да реорганизират четата и да направят от нея еднакво годен инструмент както за проповедничество и за мирна строителна работа, така и за терористически акции. В тоя си стремеж те се натъкнаха на противодействието на някои полухарамийски елементи, неподатливи към дисциплина  и опитомяване. Техните усилия обаче им спечелват привързаността на всичко непокварено и честно в четата; необузданите и непоправимите постепенно се виждат изолирани. Спрямо последните, както впрочем и спрямо шпионите и всички пакостници, Чекаларов е бил винаги партизанин на крайните крути мерки. И ако някои от тия елементи са успели да се спасят - на първо място Коте от с. Руля, впоследствие оръдие на гръцкия владика и андартски водител в Костурско - това се дължи само на обстоятелството, че не винаги предлаганите от Чекаларова радикални мерки спрямо тях са били споделяни от всички другари.
Тъй или инак, непокорството е почти сломено и господари на положението стават „даскалите”, за които по-преди се мислеше, че не са годни за нелегален четнишки живот.
Без да има образованието на другарите си и без да е даскал по професия, в първите редове на даскалите стои Чекаларов, една могъща фигура, способна да импонира и на най-върлия харамия. Сух, жилест, със загоряло мургаво лице, с черна къдрава коса и с очи тъмни и готови всяка минута да заблестят със студен зловещ блясък, Чекаларов е най-дръзкият при екзекуциите и най-издръжливият в походите. Никой харамия не може да се мери с него по енергия, твърдост и изкусна стрелба. Той има в излишък всичко онова, с което може да се похвали образцовият прост четник: сила и издръжливост, а от друга страна, обладава гъвкав природен ум, себеобладание и жадност за голяма име и изключителни роли - за да се наложи като вожд.
*



Подир ревизионната обиколка на Гоце Делчев към края на 1901 г., Костурско е един от най-стегнатите и добре въоръжени райони. Членовете на окръжния комитет в Битоля го сочат като образец на другите.
Доставката на оръжие представляваше най-голямата грижа и най-мъчно преодолимата спънка за районите в Югозападна Македония. България бе много далеко, а между България и тия райони реката Вардар представлява втора още по-мъчно проходима граница. Но пушки трябваше да се намерят на всяка цена. И се намираха. Едни се въоръжаваха на самото място - от турското население, други - през Албания.
Костурци се въоръжиха от Гърция. Рискът бе двоен, перипетиите - дълги и свързани с неимоверни трудности и опасности, но всичко се надвиваше. Това бе един момент на всеобщо надпреварване кой по-скоро да се сдобие с оръжие. Трудът не се жалеше, парите не се скъпяха. Групи българи из Костурско и Леринско се дигаха от домовете си, прехвърляха, няколко нощи наред, планини и реки, прескачаха една неприятелска граница, за да минат в друга, не по-малко опасна, и купуваха в Тесалия пушки и патрони. Пренасянето на купената стока бе такъв подвиг, какъвто само хора, в гърдите на които пламти свещеният огън на възвишен идеал, биха могли да извършат. Отделните групи от по няколко души, всеки един от които се товареше с по две и три пушки, със съответното количество патрони и с хляб за няколко дни, поемаха обратно дългия път, прехвърляха нощем границата, газеха Бистрица и други реки и се връщаха в родните си села полумъртви от умора и изпитания, но щастливи със своя скъпоценен товар. Едни от тия пилигрими попадаха понякога в ръцете на гръцките власти и гниеха из тесалийските затвори, а други изкупваха дързостта си с нещастия из пътя: например Бистрица при многоводие е завличала в буйните си води благородните контрабандисти...
С тия пушки, доставяни при такива свръхчовешки усилия, героичните костурци написаха цяла епопея през 1903 година.
Аз се спрях на тия паметни „походи за пушки”, понеже с тях е свързано и името на Чекаларова. Първото му отиване в Гърция, спомогна, за да се уреди доставянето на пушки „Гра” от Гърция в по-голямо количество.
Тоя сравнително незначителен епизод в живота му стана причина, за да добие Чекаларов невероятна популярност между гърците и да стане един вид bête noire за тях. Издаден още тогава от шпиони гъркомани, около мисията на Чекаларова, нападателя против гръцката учителка и убиеца на „елинския” първенец Цеман, се създадоха цели легенди, широко разтръбени от атинската преса. На прочутия комитетски емисар се приписваха всевъзможни планове за атентати и комплоти в гръцка територия. Самият факт, че българите в Гръцкото кралство купуваха пушки, за да ги сочат после срещу Турция и срещу „македонския елинизъм”, докарваше гърците в бешенство. Цялата атинска и тесалийска полиция се туряше на крак, търсеше навред дръзкия комитаджия, арестуваше и преследваше живущите в Гърция македонски българи. С свойствената си словоохотливост, давайки пълна воля на фантазията си, гръцките вестници описваха в най-страшни черти външността на Чекаларова и излагаха неговите кръвожадни деяния против „елинизма”. Колко пъти те известяваха неговото залавяне, за да изпитат после горчиви разочарования! Достатъчно бе един ревностен гъркоманин да пошушне нещо на полицията, за да се тури последната на работа, а пресата да поднови кампанията си - даже и тогава, когато Чекаларов спокойно е бродил костурските планини.
Цялата тая хайка не попречи на Чекаларова да отиде, в началото на 1912 год., повторно в Гърция, за да доуреди въпроса за покупките и устрои канали за пренасянето им. Както вярваше на своята сила, така той вярваше и на своята съобразителност и ловкост. Знаейки гръцки и отчасти арнаутски, той минаваше в Гърция, според случая, за грък, за каракачанин, или арнаутин и под разни занятия и имена, кръстосваше страната, разминаваше се с полицията и вършеше своята работа, вездесъщ и неуловим. Шумът на пресата и безплодните усилия на полицията станаха по едно време толкова комични, щото дори редакторът на хумористичния вестник „Ромйос”, прочутият стихотворец Сурис, написа за Чекаларова не едно стихотворение, в което иронизираше и вестникари, и полицаи.
Приключенията от Гърция бяха един забавителен спомен за Чекаларова и той, през дългите часове на безделие из биваците, обичаше да ми разправя за тях. (Аз бях тоже посещавал Атина с подобна мисия). Един ден той ми посочи горнята си челюст, в която липсваше един преден зъб.
- Ето, виждаш ли, тоя зъб съм пожертвувал за делото - каза ми той шеговито.
Един ден, пътувайки от Пирея за Тесалия с параход, прочел на пристанището Халкида в току що получените атински вестници, че „Цекаралов” потеглил за Тесалия. Същите вестници описвали подробно неговата външност, като обръщали вниманието на полицията и на всички гърци върху един твърде характеристичен белег на опасния елиногон: единът му преден зъб бил неестествено голям и издаден навън. Чекаларов слиза веднага в града, отива при един берберин и в интереса на организацията се лишава от тоя предателски зъб. Качва се на парахода и продължава пътя си. Във Воло полицията спирала един по един пътниците и им преглеждала челюстите. Прегледала и Чекаларова, и, разбира се, го пропуснала, наред с другите мирни и безопасни граждани.5

III.
Трескава организационна дейност. - Борба с Коте. - Сражения и афери. - В надвечерието на фаталната развръзка.



През 1902 год. организацията е разклонила широко мрежата си из целия Костурски край. Селата кипят от вълнение и нетърпеливо чакат решителния час. Властта чувствува навред невидимите пипала на тайнственото чудовище, дебне, души, преследва, но усилията й се разбиват в твърдостта на съзаклятниците. А съзаклятници са всички - целият народ. Страната е очистена от шпионите: едни от тях са изтребени, други - преселени в града.
След убийството на Кузма Стефов (към края на зимата, в сражението в село Шестеово) през юли организацията понася загубата и на друга една безценна сила: тя губи и Лазара Москов, убит в с. Вишени. Ръководството остава главно върху Чекаларова, подпомаган от Пандо Кляшев, един предан и удивително за възрастта си съобразителен и тактичен гимназист. В тяхна помощ наскоро пристигат Никола Андреев и запасният подпоручик Георги Пананчев (заместен към есента от Ив. Попов). (В реда на боевите сили трябва да споменем на първо място и Митре Влаха, най-стария четник, който от прост овчар успява да се култивира и самообразова в четата до степента на добър агитатор, без да говорим за незаменимата му стойност като боева сила.)
Към средата на лятото Чекаларов прави последни решителни усилия, за да очисти Коте. Стар опитен харамия, упорит и смел, Коте се страхува само от Чекаларова. Осъждан и прощаван на няколко пъти, Коте се е обявил вече отцепник и заедно с други осъдени и непоправими пакостници като Геле Търсенски и др. своеволничи в няколко села покрай Рулската река като в свое отделно царство. Подир няколкодневна гонитба Котевата банда бе заобиколена на 19 август в гъсталака над с. Ощима. Целия ден планините около това село ектеха от пукот; няколко Котеви другари бидоха пленени и няколко убити, но сам Коте и тоя път успя да се отърве.
В момента, когато Чекаларов се готви да предприеме наново кампанията против Коте, в Костурско пристига през първите дни на септември голямата чета на покойния полковник Янков. Последният дохожда с мисия от софийския Върховен комитет да повдигне набързо въстание оттатък Вардара. Костурските деятели с Чекаларова начело настояват да се не компрометира, чрез частични и прибързани движения, тъкмената акция, а да се отложи за идущото лято. В населението настава смущение. Старите му водители го подканят към въздържане, а новодошлите - към бунт. Усилени са до неимоверност и потерите, тръгнали, още от Воденско, по дирите на полковник Янкова. Не закъсняват и сраженията. Такива станаха няколко: при с. Бобища, на Вълканова чешма, на Дива череша и пр. Недоразуменията и взаимните противодействия между водителите, появилите се разцепления, съюзяването на полковник Янкова с Коте против местните водители, и преди всичко против Чекаларова, създават едно положение, граничаще се с анархия.
Заставен подир съсипателните афери в Леринско да се движа по онова време из Костурския край, аз бях свидетел на големите усилия, които положи Чекаларов, за да осуети замислената преждевременна акция. И убеден съм, че ако вместо него, там действуваше човек податлив и с по-малка упоритост и твърдост, Костурско още през септември 1902 година щеше да изгърми патроните си в едно съвсем неорганизирано, сепаратично и незначително бунтарско движение и да се заличи, без да дочака голямото въстание. Заслугата на деятелите, с Чекаларова начело, е толкова по-голяма, че успехът да парализират решената от София акция, без да прибягнат към взаимно изтребление и към братоубийства, каквито станаха в отсамните райони.
Още преди настъпването на зимата полк. Янков напусна Костурско, а от другарите му едни паднаха в сраженията с аскера, други се примириха с местната организация и постъпиха в нейните редове. Преследванията на потерите обаче се усилиха до небивали размери. Четниците, разделени на много малки групички, са разпръснати за по-лесно прикриване из целия край, организират местни селски дружини, ръководят военното обучение и се стараят, поне за няколко месеца още да запазят непокътнати организационните кадри. Всеки дотъкмява патроните, въоръжението и въстанишката си форма. В Смърдеш се леят и пълнят бомби.
С настъпването на пролетта през тая, 1903 година, четите се виждат заставени да дадат няколко сражения, най-знаменити от които са две: това при Локвата и Винярите, Дъмбенската планина (31 май), и в с. Смърдеш (29 март). Смърдешкото сражение е забележително по това, че заградените четници (начело с Борис Сарафов, Чекаларов и пр.) бидоха спасени благодарение навременната помощ на милицията. Още при първите гърмежи селските чети от околните села потеглиха на помощ, удариха войската и скъсаха аскерския блокус. Това бе един блестяще издържан предварителен екзамен от страна на населението, което се готвеше за великия ден. Войската скъпо отмъсти на Смърдеш и смърдешани за своята несполука. Разярена, че е изпуснала из ръцете си двама толкова крупни комитаджии, каквито бяха Сарафов и Чекаларов, тя обърна почти цялото село в развалини, изби и изпоарестува маса селяни. Сражението при Локвата е забележително по своята кръвопролитност и по страшния отпор, които са проявили четниците, на брой 110 души. То трая цял ден. Четите, командувани от Чекаларова, отблъснаха всички атаки на многобройния неприятел, избиха повече от 100 турци и дадоха 40 ран[ени] и 13 убити, между които и храбрият войвода Дичо Андонов, чиято чета първа бе завързала сражението. Тук загина и братът на Чекаларова, Георги Чекаларов6. В това сражение взе участие и освободеният вече от затвора Лазар Поптрайков, който и го възпя в едно дълго стихотворение. Положението ставаше неудържимо. Броят на така наречените фирари, на тия, които, заподозрени и търсени от властта, бяха обявени за нелегални, се увеличи още повече. Селата живееха в непрекъсната тревога и денонощно се пазеха от комитетска стража. Щом се донасяше от нейде за наближаваща потеря, всички фирари взимаха оръжието си и забягваха в планината, готови всяка минута да завържат сражение. И последният работник на организацията, върху когото тежеше това страшно и неопределено положение - а то тежеше абсолютно над всички - считаше, че по-нататъшното бавене е безполезно и дори пакостно. Прахосваха се усилия, даваха се жертви само за да се запазят наличните сили. От друга страна, попълването на оръжието беше станало отдавна невъзможно. С бавенето се губеше, без нищо да се печели. Фатално и неотразимо се вървеше към кървавата развръзка и никоя човешка воля не беше вече в състояние да я предотврати.

IV.
Въстанието в Костурско. - Дни на тържества и победи. - Погромът. - Бягство през Гърция.




Денът на развръзката най-после дойде.
На Илинден - 20 юли 1903 г. - страшното чудовище, което се наричаше Революционна организация, излезе от тайнствените си бърлоги и потърси само противника, за да премери силите си с него.
Югозападна Македония, изложена на непрекъснато частично кръвоизлияние, изнемогваща под непрестанните удари на будната турска власт, сбра всичките си сили в един железен юмрук и го стовари върху вековния народен угнетител. Вчерашните роби за един миг станаха господари на своите горди планини, които в чуден безпорядък се преплитат в тая част на Македония, дето бие пулсът на българщината. От Бистрица до Нидже, Галичица, Мокра и Бистра турската власт биде съкрушена и като минутен проблясък всред вековното робско тъмнило засия многоочакваната заря на свободата.
Историята едва ли е отбелязала борба, подета с по-голяма резигнация. Шепа народ, опрян на своите планини, разполагащ с нищожни средства, обграден отвсякъде с неприятелски елементи и с непокътнатата мощ на една империя, ангажира се цял, с всичко, което има, в едно безумно героическо усилие, тласкан сякаш от някаква фаталност.
В тая борба на петтях околии от Битолския вилает - Охридска, Кичевска, Битолска, Леринска и Костурска - последната изигра една от най-главните роли. А от многото имена - Ив. Попов, Митре Влахът, Ник. Андреев, П. Кляшев, Л. Поптрайков, Манол Розов, Нумо Желински, Ст. Стерйовски и пр., и пр. - свързани с въстанишките подвизи в Костурско, това на Чекаларова е най-крупното.
Въстанието в Костурско бе в пълния смисъл на думата всенародно, масово. В него взеха участие почти всички мъже, въоръжени и невъоръжени, от двете северни части на околията, Пополе и Кореща. Домочадията, от начало в селата си, а по-после прибрани в планините, участвуваха в общата радост. Жени, старци и деца бяха в услугите на въстаналите си братя, синове и бащи. По-миналата, 1912 година, не на едно място в Костурско ни сочеха подраснали вече деца, родени в горите през тия славни и трагични исторически дни.
Турските гарнизони в поменатите две части на околията бидоха нападнати, разбити или полуразбити, а ненападнатите, обзети от панически ужас, се прибраха в градовете. Въстаниците, на брой около 2000, въоръжени в грамадната си част с пушки „Гра” и опрени на планините Върбица, Вич, Костолата, Вълканова чешма, Корбец и Лисец, господаруваха в околията близо месец. Във влашката паланка Клисура бе разбит и изгонен турският гарнизон и градецът остана в ръцете на въстаниците. Още по-главоломен бе ударът, нанесен съвместно с четнишки отряди от Леринско, на гарнизона, състоящ от 450 души, в друг планински влашки градец, Невеска. И тук аскерът бе прогонен и градецът, с много трофеи, завладян от четите.
От многото сражения, около 20 на брой (тук не влизат няколкото продължителни сражения, които костурските чети, отстъпвайки по-после от Костурско, дадоха в Леринско и Воденско) - най-кръвопролитното, най-епическото е сражението над с. Апоскеп (30 август) пред вратите на самия град Костур. В него участвуваха около 700 въстаници против близо 7000 турци. По заповед на Чекаларова бидоха построени прикрития и окопи - костурци са прочути зидари - и хората му здраво се окопаха. Маса неприятелски атаки бидоха отблъснати. Населението от града следеше с трепет тая неравна борба, в която паднаха около 200 турци и само двама въстаници и неколцина ранени. Опитът на една голяма турска колона да обходи отряда и го удари в тил, биде осуетен от своевременно изпратени срещу нея четнишки отделения. И въстаниците можаха без жертви да се измъкнат от неприятелския обръч.
Колкото бе голям ужасът на турците, толкова бе голямо удивлението на другите християнски населения от въстанишките успехи. Подвизите на въстаналите костурски българи бидоха възпети в гръцки и арнаутски народни песни, в които фигурата на Чекаларова заема централно място. Девет години подир тия борби аз чувах в Невеска малки влашета да пеят известната в цяла Южна Македония, пеяна по села, балкани и зандани, гръцка песен:
„О, Чекаларос фонаксе:
Айде вре педя,
На паме стин Клисура
Ке мес стин Касторя! И пр.
(Чекаларов извика:
Айде, момчета,
Да отидем в Клисуса
И вътре в Костур!)”

*


Дните на победи и тържества не траяха много. В три седмици турците успяха да концентрират само в Костурско около 25 000 войници. В безбройни колони, предпазливо и мудно, неприятелската паплач пропълзя от всички страни към планините. Планинските проходи падаха един подир други. Железният обръч около непристъпните върхове се стягаше. Хиляден башибозук придружаваше войската и предаваше селата на плен и пожар. Събраният в планините народ гледаше от висотите пожарищата, които се издигаха над селата му и осветляваха нощно време небето. Надеждите постепенно изчезваха...
Но и най-високите планини престанаха да бъдат сигурно убежище. Поганският крак омърсяваше и най-девствените кории. Населението бягаше към най-високите върхове на Лисец, Върбица, Вич, но разярената паплач пристъпваше и там. Къде да се дири спасение? Полята и градовете са наводнени с аскер, на юг се простират неприятелски покрайнини, зад които е неприязнената Гърция, на север и изток размирени и пламнали в пожар околии. А братската България е тъй далеко...
В тия минути на безнадеждност и неописуем трагизъм, водителите решават да се разделят на няколко големи групи и всяка поотделно да се прехвърли, през желязната цеп на неприятеля, в съседни райони, да произведе там по някоя акция и да отклони вниманието на аскера. Дано по тоя начин се осигури отстъплението на борците и се спасят донейде нещастните домачадия от безчестия и кланета.
Така и стана. Иван Попов, Розов, Поптрайков, Митре Влаха и други се пръснаха към Леринско, Преспанско и някои от тях стигнаха чак до Воденско, борейки се с глада, лишенията и преследващия ги враг. Чекаларов избра за себе си най-главоломната акция. С около 130 отбрани момчета той потегли към югоизток и подир няколко смели и гръмотевични прехода, се озова в планината Грамос и после в самото сърце на Арнаутлука. Това бе настоящ хунски поход в чисто албанската област Колоня, отдето се рекрутираха върлуващите в Костурско башибозушки кадри. На свой ред горяха сега и арнаутските села. Населението, зашеметено от ненадейната напаст, напускаше в паника пламналите си огнища и търсеше спасение в бягство.
Скоро обаче арнаутите разбраха, че имат работа само с шепа комити, и, поокопитени, започнаха преследването. Отстъпвайки стъпка по стъпка, Чекаларов ги пресрещаше на укрепени позиции, срещу които арнаутите налитаха на тълпи, като безпорядъчно стадо, и покриваха земята с трупове.
Маневрата се увенча с успех. Главната маса на аскера напусна Костурско и се втурна към Колоня, тогава, когато Чекаларов с изнурената си дружина се прибираше обратно в опожарения Костурски край.
Костурските българи скъпо заплатиха своята дързост. Почти всички въстанали села бидоха изцяло или отчасти обърнати в развалини. Ограбени до игла и после опепелени бидоха близо три хиляди къщи; избити стотина въстаници в сраженията; изклани около 450 безоръжни хора; изнасилени повече от 400 невести и моми; обездомени около 15 650 души. Това струва Илинденското въстание само в Костурско.
Със свити сърца и жестоко разбити надежди, мъчени от умората, лишенията и студа, изтерзани от зрелището на страшното опустошение, въстаниците бяха заставени да турят през октомври край на борбата. Едни от тях бидоха демобилизирани и се завърнаха в опепелените си огнища. Други, разделени на групи, се отправиха по разни посоки към България. Чекаларов, заедно със сестра си, с Пандо Кляшев, Лазар Киселинчев и други, преоблечени всички във влашки носии, се прехвърлиха в планината Грамос, после минаха гръцката граница и неоткрити ни от турци, ни от гърци, стигнаха благополучно в гръцкото пристанище Арта. Там взеха парахода, който ги откара във Фиуме.
Това бе нова одисея, пълна с най-разнообразни приключения. Съпътничеството на една мома, от една страна, усилваше тревогите на пилигримите и им свързваше ръцете, от друга страна пък даваше им вид на безопасни пътници.
В Гърция, където името на Чекаларова бе прогърмяло с още по-голяма сила, предполагаха, че той и други въстаници ще се опитат да избягат през гръцката граница. И бяха взели всички мерки за залавянето им. Но Чекаларов мина през там, дето гърците най-малко можеха да предполагат: през най-западния пограничен пункт на Тесалия.
И още веднъж можа да ги надхитри7.

V.
Освободителната война. Чекаларов приятел и съюзник на гърците.




Втори път другарувах с Чекаларова през 1912. Той, Ив. Попов и аз, с петдесет и четири момчета, почти всички от Костурско, пребродихме Македония от Осогово до Бистрица, за да занесем в най-отдалечените български покрайнини вестта за подвига, на който бе се решила България.
Скоро бяхме откъснати от всичко, което ни напомняше мобилизационния трясък в България, изгубихме всякакъв контакт с Щаба на Македоно-одринското опълчение, очаквайки да чуем някъде из Македония за обявяването на войната. Нам се падна да изпитаме една от многото поразителни превратности, които настанаха със сключването на Балканския съюз. Защото бяхме сигурни, че първите християнски войски, които ще срещнем на пътя си, ще бъдат гръцките. И ще се явим пред тях като съюзници, ще поставим на услугите им и себе си, и онова наше население, за което и турци, и гърци бяха еднакво ненавистни врагове!
Личността и миналото на Чекаларова бяха най-яркият израз на настаналата промяна. Аз почти не срещнах гръцки офицер, който да не е познавал по име едновремешния елиноед. При запознаването ни ставаха интересни сцени. Едни офицери, щом чуеха името му, вторачваха веднага погледите си в него, искайки сякаш да изучат по физиономията издава ли тя всички ония чудовищни инстинкти и гьрконенавистничество, които гръцката преса му е приписвала. Други, обърнати на удивителни и като че не вярващи на ушите си, запитваха:
- Ааа! Осте есис исте о кириос Цакаралов! - Ааа! Значи, вие сте господин Чекаларов!
И в ума си сигурно допълваха:
- ...Който ни е така добре известен със своите провокации спрямо елинизма в Гърция и Македония ...
Нашата първа среща с войските от Петата гръцка дивизия на полковника Матеопулос стана на 19 октомври, подир едно щастливо сражение, изнесено от нашите чети. Един ден по-рано бяхме съобщили, писмено и със специални куриери, на гръцката войска, която настъпваше към Сорович, нашите сведения относително броя и движението на неприятеля, който приготовляваше пред очите ни сериозна съпротива на прохода Килид-Дервент. На 19 сутринта, сигурни, че сражението ще се почне, обмисляхме, заедно с леринските и битолските чети, нашето поведение. Чекаларов се противопостави най-енергично на всички мнения за пасуване и тури край на колебанията и пренията, като заяви:
- Костурската чета отива да заеме височините над прохода!
През това време се чуха първите гърмежи: ставаше престрелка между двата авангарда.
Забързал към височините, с очи, светнали от радост, Чекаларов се обърна към мен и каза:
- Слушай, днес ние ще решим сражението!
И забърза към височините.
Тая самонадеяност, поради пълната неизвестност, към която отивахме, ме донейде раздразни. Но думите на Чекаларова излязоха пророчески. Ударени ненадейно във фланг, над самия проход, турците, по всяка вероятност, ни бяха взели за обходна гръцка колона. В редовете им настана паника и подир едно сражение, което не трая повече от два и половина часа, очистиха прохода. Господари на Килид-Дервент, ние дочакахме на самото шосе гръцките патрули, съобщихме на дивизионния командир, че проходът е очистен, и заведохме дивизията в село Баница, дето, по наше разпореждане, й се устрои задушевно посрещане.
Още при свършека на сражението Чекаларов, изпълнен от гордо съзнание за достойнството си, самодоволно ми каза:
- Не ти ли рекох, че ние днес ще решим сражението?
Нашата спонтанна намеса, увенчана с успех, предаде, без сражение и жертви, в ръцете на гърците прохода и им осигури доминиращо положение в Леринско поле. Това ни спечели уважението и симпатиите им. То идеше, още при първата среща, да оправдае в очите на гръцките офицери онова мнение, което те имаха от Гърция, за Чекаларовите способности. Ето защо и обноските им бяха сърдечни и излиятелни у едни, коректни и сдържани - у други, но винаги проникнати с респекта към достоен бивш противник и днешен съюзник и приятел.
Било поради непознаване местните условия, било от внимание към нас, Щабът, при избора на нови позиции за артилерията и в разискванията за по-нататъшните действия, търсеше и зачиташе мнението на Чекаларова и Попова (който, със своите пагони на подпоручик, се явяваше пред тях като един вид представител на съюзната българска армия).
От своя страна, Чекаларов бе извънредно коректен и искрен - аз и сега мисля, че в първо време взаимната искреност и доверие между нас и гърците бяха пълни - към едновремешните си смъртни врагове. Той предложи, и офицерите от Щаба се съгласиха с готовност, да изпрати четата една телеграма на гръцкия министър-председател г. Венизелос и да го поздравим с днешния общ успех.
В друга една акция, която се извърши не по-малко бляскаво, Чекаларов ме фрапира със същата самоувереност. Подир падането на Битоля турската армия отстъпи по шосето Битоля-Лерин-Бигла-Корча. На 8 ноември от височините над с. Търсье ние наблюдавахме нейното печално шествие. Известията за грабежи и насилия по селата, край които минаваше, ни заставиха да нападнем на другия ден опашката на проточената по шосето разнебитена орда и като ускорим по тоя начин отстъплението й, да спасим от опожаряване разположените край шосето наши села. Събрахме се под прохода Бигла. Чекаларов и Попов даваха последните разпореждания на четниците. През това време се чуваха единични гърмежи: отстъпващата армия стреляше във въздуха или по селяни, които се показваха на височините. Чекаларов заканително поклати глава и през зъби промълви:
- Стреляйте, стреляйте! Още малко и ще видим колко пари чините!
Подир малко четата атакува прохода, застигна опашката на проточената орда и й откри огън. Паниката се предаде бързо в предните редове. Малцина аскерлии оказваха съпротивление. Изнурени съвършено и убити духом, те падаха мъртви под ударите на момчетата или се предаваха. Преследването се продължи и на другия ден. Четата, състояща от стотина души четници и селяни, можа да изпрати на гръцкото комендантство в Лерин повече от 500 пленници.
Не мога да не призная, че и тази акция се дължеше главно на Чекаларова. Без неговите настоявания нападението нямаше да бъде предприето, понеже се предполагаше, че е явен и с нищо неоправдан риск, да се напада със сто души такава хилядна маса войска, макар и разбита и отстъпваща.
Недоверието към съюзниците ни се породи у Чекаларова при първите проявления на старата гръцка неприязън към „освободеното” българско население. Но той въставаше с всичкото си същество против всяка мисъл, че е възможно, при териториалната разпредялба, Костурско да остане под гръцка власт.
- Не - казваше той, - гърците нямат право и не са достойни да владеят Костурско!
И не допущаше ни за минута, че България ще се откаже от тоя български край.
- Ако такова нещо, не дай боже, стане - казваше той по-после, когато съмнението почна да прониква в нас, - тогава някоя от тия планини ще бъде, сигурно, границата между България и Гърция. Тук наблизо ще ни бъдат пограничните пунктове. И колко ще ни бъде лесно да прехвърляме отсам като комити, докато освободим и Костурско!
Така ми говореше той един ден, сочейки планините, които делят Преспата от Костурско и разположените под тях наши села.
Десет години подир първото ни другаруване аз виждах в Чекаларова - близо четиридесетгодишен вече, съпруг и баща - същата неизтощима енергия и същата неутолима жажда за подвизи и прославление. Годините и старият неизцерен недъг в краката (след въстанието Чекаларов се завърна в София с доста остър ревматизъм, който стана хронически и с разхлабени ябълки на коленете) - понамалиха неговата дяволска пъргавина, но не и енергията. Всяко измокрюване му причиняваше впоследствие остри болки. Прочут някога с малкото си ядене и със спартанщина във всичко, сега беше малко по-придирчив към качеството на храната и, с присъщата си практичност, систематично щадеше силите си - освобождаваше се от раницата, служеше си при възможност с кон и пр. - за да може при нужда да изнесе най-голямото напрежение.



В тъмни зори бяхме една сутрин изненадани в Кожуха от много далечни гърмежи. И се впуснахме да заемем височините. Заподозрели после, че са сгащени някъде леринските и битолските чети, тръгнахме към посоката на пукотевицата. За пръв път тогава познах старата упоритост и твърдост на другаря от 1902 год. В бърз ход, тичешком почти, прехвърляхме, в продължение на цели шест часа, най-непристъпните върхове на Кожуха, за да стигнем на помощ на другарите. И най-силните капнаха, но Чекаларов не искаше и да чуе за почивки и бавене, давайки сам пример и на най-младите.

VI.
Кратка характеристика

Македония даде много борци и герои, но тя няма много Чекаларовци. Чекаларов не бе един от хилядите македонски синове, които могъщата вълна на революцията откъсваше от техните мирни занятия и завличаше в своя вихър. Той носеше в природата си стихийната сила и вярата в себе, които отличават личностите, родени, за да се борят, надвиват и заповядват.
Като революционер той не обладаваше широките концепции и фанатизма на идейник. Той бе семплист в схващането целите на революцията и безразборен в средствата й. Придобил богата житейска опитност, надарен с природен ум, шлифован от твърде оскъдно и случайно самообразование, той си задаваше винаги конкретни, положителни цели. И никога не изпадна в тесногръдното сектантство, на което станаха духовни пленници други, инак силни, революционери, но с образование не по-високо или малко по-високо от неговото.
Винаги съобразителен и тактичен, в неговата смелост нямаше нищо авантюристическо и лудешко. Като господар на известна обстановка, правеше хладнокръвно своите сметки и щадеше хората си, но в критически моменти той ги подлагаше на възможно най-голямо, на непосилно дори напрежение, запазвайки докрай самообладанието си.
Всички тия качества, тъй щастливо съчетани у него, се импулсираха от гордата и безгранична амбиция: да бъде пръв между първите и да прослави името си. Съзнанието, от друга страна, че поради слабото си образование няма никога да играе ролята на Груевци и Делчевци в Организацията, го терзаеше вътрешно. Аз зная колко тайни мъки му е струвало това съзнание. Един ден през 1906 год. в София заварих го в държавния масларски склад, дето беше настанен чиновник, да се справя с гимназиални учебници. Разбрах, че е изкусен от мисълта да се приготви за... гимназиална матура и после да постъпи в университет! Закъснели усилия, непостижими, при възрастта и подготовката му, желания! Искри от свещения огън на оная благородна страст, без която, и при най-големи умствени и други дарования, човекът и деятелят остават посредствени, обикновени, слаби.
И все пак за своето образование Чекаларов бе един от добрите агитатори на Организацията. Пишеше сравнително добре. Неговите писма, възвания, окръжни и пр. страдаха донейде откъм ортография, но бяха винаги смислено стъкмени и енергични в израза.
От самолюбие той беше готов да спори по всякакви въпроси, особено с посредствени интелигенти (които той, въпреки училищните им дипломи, не поставяше по-горе от себе си). Гордостта му се сломяваше само пред интимни образовани приятели и той прибягваше към знанията им, за да удовлетвори любознателността си. Обичаше много историческите разкази. Цели часове прекарвахме понякога, на балкана и из селата, в беседи върху исторически събития и личности. С особено увлечение слушаше за Французката революция и за подвизите на Наполеона.
Дойдеше ли обаче момент за акция, за дела, той никому не отстъпваше първенството. В желанието си да се налага беше безцеремонен, суров, а при съпротива, готов винаги да превиши властта си. Той не обладаваше способността да стопля и привързва сърцата и на прости и на учени - качества, с които се отличаваха няколкото големи фигури на македонското революционно движение, като Делчева, Груева, Кръстю Асенова. Заповедник и самовластник, алчен, строг и груб към подчинените си, зъл и безмилостен към тия, които го настъпят, той си създаде много врагове и много завистници.
Но всички, и приятели и врагове, не можеха да се не прекланят пред силата и волята му. Вожд, който, и когато не е обичан, се предпочита от простите редници, защото всеки вярва в щастливата му звезда и в способността му да ги води към подвизи и победи. При обща опасност той бе самопожертвувателен другар дори и по отношение на съперниците си.
Неговата натрапчивост и болна амбиция ми бяха добре известни, но аз предпочитах дружбата му. И аз като другите не веднъж съм се дразнил и ядосвал при проявяването на тия привички, но останах неизменен поклонник на неговата сила и на неговата желязна воля. През последната война неведнъж съм си казвал:
- Ето един човек, за когото трябва да се съжалява, че днес не е полковник или генерал, за да командува една голяма войскова част!

VII.
Трагичен край




Към средата на ноември 1912 г. - Костурско бе тогава очистено от общия враг и нашите отношения с гърците не мязаха вече на съюзнишки - Чекаларов напусна „освободения” край.
В надвечерието на Междусъюзнишката война, той ми пишеше от Дойран:
„Писано било да се разправим и с брачата, и с адерфята. Скоро ще си премерим силите и всичко ще бъде пометено с огън и нож.”
Сборната рота на бившия ни другар подпоручик Ив. Попов, към която бе зачислен и Чекаларов с четата си, атакувà на 17 юни, заедно с една дружина от 42-ри полк, съединените флангове на гърци и сърби при с. Фурка. На пътя си тя се натъкна на малки неприятелски отделения, с които и се разправи (при селата Муин, Нъте и Тушим).
На 19 юни гърците вземат обратно Гевгели. Ротата, откъсната от българските сили, се прехвърля към 25 юли в Тиквешко и заваря българските села в пламъци: там пък са преодолели сърбите. Сраженията все повече се отдалечават от левия бряг на Вардара към вътрешността. Пропаднаха всички надежди за щастлив обрат и у опълченците проникна недопустимото дотогава съмнение в тържеството на българското оръжие.
- Аз разбрах веднага печалната действителност - разказва ми сега Попов, - но никой не искаше да ми повярва. Един от най-големите неверници бе и Васил (Чекаларов). Но и той най-после наведе глава и пребледнял произнесе: „Всичко е възможно”...
Между ротата и българските войски сега стоят Вардара и една стена от неприятелски щикове. Опълченците потеглят към запад, но вече с подрязани крила, измъчвани от съзнанието, че не благи вести ще занесат в своите околии и криещи ревниво в душата си безнадеждността...
На 4 юли над с. Чеган, в Нидже планина, ротата се натъква на гръцка засада и се разкъсва на две групи. Чекаларов, ранен сериозно в слабините, в момента, когато с бинокъл в ръка е търсил да види противника, потегля с двадесетина другари към Леринско. Прекосявайки железния път при с. Баница - недалеко от паметния Килид-Дервент, дето беше станала първата ни сърдечна среща с Петата гръцка дивизия - той се натъква на нова засада и остава мъртви две момчета, между които и своя храбър и верен другар Васил Какалев. Прехвърлила в планината над Екши-Су, четата е наново открита от овчари власи и подир двучасово сражение си пробива път към Негованската планина. Хората му са вече изтощени от дългите походи, сраженията и глада. Из целия Вич пъплят войска, андарти, местна милиция от гъркомани, които вървят по стъпките на четата.
Чекаларов едва ли бе изпитвал в живота си минути, по-тежки от тия. Окръжен от шепа разколебани и обезверени другари, сам той изтерзан от болките на раната си и на безнадеждието, Чекаларов тук плака с гласен истеричен плач. Какво ли море от яд и горки неосъществени копнежи е изстискало тия сълзи в очите на обезсиления герой?
Над с. Елеово изтощената дружина, останала само със 7-8 души, е наново застигната от гръцките потери. Чекаларов, подир къса престрелка, успява да се прехвърли в планината Вич. Тук става на 6 юли последната отчаяна схватка, в която Чекаларов пада смъртно ранен8.
*


Гръцкият куршум тури край на неговите страдания, но не спаси останките му от поругание. Гърците нямаше да бъдат гърци, гърците нямаше да оправдаят своята стара слава на подлеци, ако бяха се отнесли към него с респекта, дължим на един мъртъв вече противник.
Главата на Чекаларова биде веднага отсечена и отнесена в Лерин, а трупът предоставен на хищните зверове от планината Вич. Радостната вест биде разгласена навред и главата на страшния комита изложена на показ. Най-ненавистните между местните българи се извикваха под ред, за да потвърдят пред злорадствуващите кръвници, че главата принадлежи на Чекаларова. През това време в Леринския затвор лежеше като пленник другарят на Чекаларова, Ильо Димушев, лерински първенец. Един гръцки капитан се яви пред него и дигнал тържествено главата, държана за косите, го запита:
- Познаваш ли чия е?
- На Чекаларова.
Рицарят на гръцката армия - неговата цел, разбира се, не бе да установи самоличността на убития - щом чу това име, изпадна в бешенство и стовари много удари с кървавата глава върху главата на пленника.
Но и с това не бе задоволена тържествуващата гръцка ярост. Не след дълго едно шествие от гъркомани, андарти и цигани потегли с тъпани и зурли към затвора, носейки, окачена на прът, Чекаларовата глава. С нови удари и псувни тълпата искаше да застави Димушева да понесе пръта с главата и да предвожда дивашката процесия из леринските улици.
- Много мъки и унижения понесох - разправя Ильо Димушев. - Бях бит, руган, плют, но нищо не ме отврати толкова и не ме застави да съжалявам, задето не загинах в сраженията, колкото това. Аз се противих и бях твърдо решен да умра на мястото си, но да не доставя това тържество на гъркоманите и да не понеса пред нашите българи тоя срам. Благодарение на Бога, в Лерин се случи по това време един сръбски офицер, който следеше тия сцени. Той повика при себе си гръцкия капитан, говори му нещо сърдито и с ръкомахания. Подир тоя разговор - дори и сърбинът беше се, види се, погнусил... - капитанът се завърна при нас и заповяда на тълпата да се разотиде. Главата се предаде на българите, за да я погребат.
*
Така печално, мърцина почти, загина силният човек, железният воин, от чието име години наред са треперили враговете на българщината.
Прострелян из засада орел, оръфан от мръсни гадини...
Излязъл невредим от толкова битки и опасни приключения; разнесъл далеко зад пределите на Костурско страха и славата на своето име; сбратимен за минута с врага, когото най-много презираше и ненавиждаше и дочакал часа на турския разгром, той предприема последния си поход от Вардара до Костурско само за да запечати с кръвта си тържеството на същия стар презрян и възненавиден враг.
Но с тоя финал, жесток и безкрайно трагичен, съдбата е направила една милост на героя: Чекаларов не преживя новото порабощение на Костурско, което толкова много обичаше, и погрома на България, в чиято непобедимост беззаветно вярваше.
Хр. Силянов, Един именит син на Костурско. София, 1915, 51 с.
--------------
1 Северозападната част на Костурско. (Бел. Хр. Силянов)
2 Сарафов и Чекаларов си приличат по славолюбие и по опортюнизма си. У Чекаларова обаче няма нито разгулния и излиятелен характер на Сарафова, нито неговата способност да афектира първия срещнат младеж. Чекаларов бе сдържан, студен, по-съсредоточен, враг на разпътността. Двамата приятели добре са се опознали и оценили. По-после, когато се явиха разцепленията в Революционната организация, Чекаларов е останал докрай със Сарафова, но заслепен и тесногръд партизанин никога не е бил. И винаги е упражнявал значително влияние върху Сарафова, нерядко даже му се е налагал: „Ако ти си Борис Сарафов, аз съм пък Васил Чекаларов”, казал му в една разправия и Сарафов отстъпил. (Бел. Хр. Силянов)
3 В Битоля, както и в районните центрове, проходящите четници и терористи обикновено биваха използвани за такива цели. (Бел. Хр. Силянов)
4 За да се види, че Чекаларов без колебание е прибягвал до това рационално средство, когато го е считал наложително, ще приведа следния случай:
През първото си бавене в Гърция Чекаларов, заедно с другаря си Л. К[иселинчев], са пренасяли веднъж към тесалийската граница един товар пушки. Един грък, който се е занимавал с разбойничество в Турция, подушил нещо за занаята на Чекаларовите другари, натрапвал им се и не се отделял от тях. Услужил им няколко пъти и после настоял да замине заедно с тях в Македония. От страх да не бъдат предадени, Чекаларов и Л. К[иселинчев] се съгласили да го вземат със себе си с твърдото решение да го нападнат в определен час през нощта и го убият. Но Чекаларов разсъдил, че е опасно да се чака, понеже из пътя може да стане всичко: подозрителният човек да бъде заловен или сам да избяга и да се предаде на властите; и решил да свърши веднага с него. Щом се здрачило, той го повалил мъртъв с няколко удари на приклада, после хвърлили трупа му в реката Саламбрия. (Бел. Хр. Силянов)
5 Лазар Киселинчев, българин от Костурско и дългогодишен жител атински, е бил дясна ръка на Чекаларова при уреждането на покупките и на каналите за пренасяне на оръжието. Той разправя следния епизод, характерен за ловкостта на Чекаларова: „В началото на 1901 г. неведнаж сме ходили с Васила в големия оръжеен магазин на братя Малциниоти, за да се спазарим за пушките. Аз се явявах като грък-комисионер, а Чекаларов като албанец. Другарят ми трябваше предварително да поизучи гръцкия жаргон, който със своя твърд и груб акцент приказват обикновено албанците. Снабдихме се с комедията на известния гръцки писател Византиос „Вавилония”, в която авторът взима за герои гърци от разни краища: Мала Азия, Пелопонес, Крит, Албания и пр., и всеки от тях приказва гръцки на своя местен диалект; и в резултат се получава една Вавилония, Чекаларов изучи добре своята роля, т.е. гръцко-албанския жаргон, и се явихме при гръцките търговци, които и се съгласиха да ни предадат в тесалийския град Тирнавос известно количество пушки.
Чекаларов, облечен като албанец, играеше винаги своята роля като истински актьор. Веднъж един от братята Малциниоти му каза:
- Слушайте, господине. Даваме ви тези пушки, като знаем, че ще бъдат използувани за вас, албанците. Ако българите бяха ни предложили и хиляда лева за пушка, пак нямаше да ги дадем. Вам обаче даваме ги на драго сърце.
Чекаларов взе веднага поза на засегнат в патриотическото си самолюбие албанец, направи един жест на възмущение и заяви на своя гръко-албански език:
- Оре, кир Малциниоти! Емис то арванитес, отан ипуме то беса, я беса то леме! Его та туфекя та перно я тус арванитес! (Оре, бай Малциниоти! Когато ние, арнаутите, кажем бесата - свършено е! Аз взимам пушките за арнаутите!)
И г. Малциниоти съвсем се успокои.” (Бел. Хр. Силянов)
6 Най-малкият брат пък на Чекаларова, Стоян Чекаларов, загина заедно с Пандо Кляшев през 1907 година, в едно сражение над с. Дряновени, Костурско. (Бел. Хр. Силянов)
7 Лазар Киселинчев, който след погрома, заедно с Чекаларова, сестра му и Пандо Кляшев, пътувал за България през Арта-Фиуме, разправя следния епизод, не по-малко характерен за гьрконенавистничеството на Чекаларова и за неговата популярност между гърците:
„В Корфу се прехвърлихме на един австрийски параход, на път за Бриндиза-Триест. Заедно с нас пътуваше със семейството си един епирски грък за Белград, където бил съдържател на хотел „Петербург”.
Заприказвахме се с този грък и стана дума за току-що потушеното въстание в Битолско. Съ6еседникът ми се удивляваше от куража на тия селяни, които така самоотвержено се хвърлиха в една тъй неравна борба; но между техните водители имало един звероподобен тип на име Чекаларов, който изпил кръвта на стотици невинни гърци и комуто той не можел да прости.
- Познавате ли вий този кръвожаден Чекаларов, който е нанесъл толкова пакости на елинизма? - запитах го аз.
- Лично не го познавам, разбира се. Но четох в нашите вестници толкова много за неговите злодеяния. Той е първият между кръвниците, които България изпраща в Македония, за да тероризират тамошните наши сънародници.
Аз не можах да се сдържа повече и, малко театрално, му забелязах:
- Недейте се разпалва толкова, бъдете малко по-предпазлив, защото Чекаларов е тук и присъствува на нашия разговор. Ето (аз посочих на съпътниците ми, които дотогава най-спокойно ме слушаха) господинът тук е Васил Чекаларов, а негова милост Пандо Кляшев!
Моят събеседник пребледня, вгледа се изплашен в Чекаларова и почна да се дърпа назад заедно със стола си.
- Вижте го! - продължих аз. - Прилича ли на чудовище и на звяр, или е обикновен човек, като вас?
След като се поокопити, гъркът, пресилено усмихнат, каза на Чекаларова:
- Нима вие сте?... Не може да бъде. Вий говорите така хубаво гръцки и приличате на грък. Вий сте, сигурно, грък!
- Ако бих знаял, че ей тук тече една капка гръцка кръв - отговори му натъртено Чекаларов, като му посочи пръста си, - аз ей сега бих отрязал цялата си ръка и бих я хвърлил в Адриатическото море.
След тая разправия гъркът стана любезен към всички ни и ни услужваше из целия път до Белград. Това обаче не му попречи да изпрати от последния град до тогавашния букурещки гръцки вестник „Патрис” една кореспонденция, в която описа пътуването си с „кръволока Чекаларов”. (Бел. Хр. Силянов)
8 Според една версия Чекаларов, подир раняването си, се е самозастрелял. (Бел. Хр. Силянов)